Заклинателят

1

Както краткият и обречен блясък на избухващи слънца прониква смътно за миг в очите на слепите, така и началото на ужаса мина почти незабелязано; всъщност сред последвалото безумие то бе забравено и може би нямаше никаква връзка с ужаса. Трудно беше да се прецени.

Къщата се даваше под наем. Мрачна. Масивна. Тухлена сграда в колониален стил с обвити от бръшлян стени в джорджтаунската част на Вашингтон. Отсреща беше студентското градче на Джорджтаунския университет; отзад стръмен склон слизаше към оживената улица M, а отвъд нея се лееха водите на река Потомак.

Рано сутринта на първи април в къщата беше тихо. Изтегната в леглото, Крис Макнийл преглеждаше репликите си за утрешния снимачен ден. Дъщеря й Ригън спеше в края на коридора; а на долния етаж, в стаичката до килера, спяха старите икономи Уили и Карл. Някъде към дванайсет и двайсет и пет Крис вдигна очи от текста и се навъси озадачено. Нещо потропваше. Странен звук. Приглушен. Дълбок. Ритмичен и подреден. Сякаш покойник предаваше нещо с извънземен код.

Странно.

Тя се вслуша за миг, после опита да прогони звука от мислите си, но той не спря, пречеше й да се съсредоточи. Крис ядосано захвърли сценария на леглото.

Боже, това ме побърква!

Тя стана да види какъв е този шум.

Излезе в коридора и се огледа. Изглеждаше, че потропването идва от стаята на Ригън.

Какво прави тя?

Запристъпва по коридора и тракането изведнъж се засили, стана много по-бързо, но когато отвори вратата и влезе в стаята, звукът рязко спря.

Какво става, по дяволите?

Хубавата й единайсетгодишна дъщеря спеше, прегърнала здраво голямата плюшена панда с кръгли очи. Играчката беше раздърпана, избеляла от дълги години прегръдки, милувки и топли, влажни целувки.

Крис тихо пристъпи до леглото, наведе се и прошепна:

— Ригс? Будна ли си?

Равномерно дишане. Тежко. Дълбоко.

Крис се озърна из стаята. Бледата светлина откъм коридора хвърляше мътни отблясъци по рисунките и скулптурите на Ригън, по още плюшени играчки.

Добре, Ригс. Старата ти майчица се довлече. Хайде, кажи го! Кажи: „Първоаприлска шега!“

И все пак Крис отлично знаеше, че подобни шеги не са в неин стил. Детето беше срамежливо и плахо. Тогава кой беше шегаджията? Дали в просъница не си бе въобразила, че чува ритъм в бученето на водопровода или отоплителните тръби? Веднъж в планините на Бутан бе гледала няколко часа един клекнал будистки монах, унесен в медитация. Накрая й се стори, че го вижда да се издига във въздуха, макар че когато разказваше за случката, тя винаги добавяше: „Вероятно.“ Може би и сега умът й, този неуморен творец на илюзии, бе разкрасил елементарното шумолене.

Глупости! Чух го!

Изведнъж тя стрелна бърз поглед към тавана.

Аха! Тихо драскане!

Плъхове на тавана, за Бога! Плъхове!

Тя въздъхна. Ето какво било. Дълги опашки. Троп-троп-троп. Обзе я странно облекчение. И тогава забеляза студа. Стаята беше леденостудена.

Крис пристъпи до прозореца и го провери. Беше затворен. Докосна радиатора. Горещ.

Ама че работа.

Озадачена, тя се върна до леглото и докосна бузата на Ригън. Беше гладка и леко влажна.

Сигурно се разболявам!

Крис се вгледа в чипото носле и луничавото личице на дъщеря си, после обзета от внезапен импулс се приведе и я целуна по бузата.

— Много те обичам — прошепна тя.

Върна се в стаята си и отново зачете сценария.

За известно време успя да поработи. Филмът беше музикална комедия, римейк на „Господин Смит отива във Вашингтон“. Беше добавена допълнителна сюжетна линия, свързана със студентските бунтове. Крис играеше преподавателка по психология, застанала на страната на бунтовниците. И ненавиждаше ролята. Тази сцена е пълен отврат, помисли си тя. Тъпа е! Нейният ум никога не приемаше лозунгите за истина и като любопитна сврака кълвеше неуморно празните приказки, докато успееше да измъкне на бял свят скритите факти. Точно затова каузата на бунтовниците й се струваше пълна безсмислица. Но защо, запита се тя. Пропастта между поколенията? Глупости, та аз съм на трийсет и две. Просто историята е тъпа, това е… пълен боклук!

Не се впрягай. Само още една седмица.

Бяха приключили със снимките в студио и оставаше само да заснемат няколко сцени в студентското градче на Джорджтаунския университет. Започваха утре.

Клепачите й натежаваха. Налегна я дрямка. Тя прелисти и следващата страница се оказа странно оръфана. Това беше работа на английския режисьор Бърк Денингс. Когато го хванеха нервите, той откъсваше с треперещи ръце тънка ивица хартия от първата попаднала му страница на сценария и бавно я дъвчеше сантиметър по сантиметър докато устата му се напълнеше с топка влажна хартия.

Смахнатият Бърк, помисли си Крис.

Прозя се и развеселено погледна сценария. Ръбовете на страниците изглеждаха изгризани. Спомни си за плъховете. Тия ситни копелета определено имат чувство за ритъм, помисли си тя. Утре сутрин щеше да заръча на Карл да сложи капани.

Пръстите й омекнаха. Сценарият се изплъзна. Крис не се опита да го задържи. Тъп е, помисли си тя. Тъп. Пръстите й пипнешком се добраха до ключа на лампата. Готово. Тя въздъхна и известно време лежа неподвижно, почти заспала; после лениво изрита завивката настрани.

Горещо е! Адски горещо! Пак се сети за озадачаващия студ в стаята на Ригън и в ума й изплува спомен как работеше над един филм с Едуард Дж. Робинсън, легендарната звезда на гангстерските филми от 40-те години. Тогава се чудеше защо при всяка съвместна сцена трепери от студ, докато накрая осъзна, че лукавият ветеран вечно застава между нея и прожекторите. По устните й плъзна развеселена усмивка и докато отвън росата полепваше по прозоречните стъкла, Крис заспа. И засънува смъртта с потресаващи подробности — сякаш светът за пръв път чуваше що е смърт. Нещо звънеше, тя се задъхваше, топеше се, потъваше в пустота и умът й повтаряше: Няма да ме има, ще умра, вече никога, никога няма да ме има, о, татко, не им позволявай, не им давай да го направят, не давай да се превърна завинаги в нищо, да се разтопя, да се разпадна, и този звън, звън…

Телефонът!

Крис подскочи с разтуптяно сърце и посегна към телефона, а в стомаха й царуваше пустота, безтегловност и телефонът продължаваше да звъни.

Вдигна слушалката. Обаждаше се асистент-режисьорът.

— В гримьорната точно в шест, нали, скъпа?

— Добре.

— Как се чувстваш?

— Все едно току-що съм си легнала.

Той се засмя.

— До утре.

— Да, добре.

Крис затвори телефона и поседя неподвижно, размишлявайки над съня. Сън ли? По-скоро размисли в полусън. Такава невероятна яснота! Поглед към гроба. Небитие. Безвъзвратност. Не можеше да си го представи.

Господи, не може да бъде!

Тя унило наведе глава.

За съжаление може.

Мина в банята, наметна халата и бързо изтича надолу по старите чамови стъпала към кухнята, към живота и цвърчащия в тигана бекон.

— А, добро утро, госпожо Макнийл!

Престарялата Уили изцеждаше портокалов сок. Имаше сини кръгове под очите. Едва доловим акцент. Швейцарски. Като на Карл. Икономката избърса ръцете си с книжна кърпа и тръгна към печката.

— Остави на мен, Уили.

Наблюдателната Крис бе забелязала умората по лицето на икономката. Уили изпъшка и пак се обърна към мивката, а Крис си наля кафе и седна в нишата за закуска. Погледна чинията си и се усмихна разнежено, като видя на белия фон една алена роза. Ригън. Моето ангелче. Често се случваше, когато Крис има сутрешни снимки, Ригън тихичко да става от леглото, да слиза в кухнята, за да сложи цвете върху празната чиния на майка си, и след това пак да се връща в спалнята. Тази сутрин Крис печално поклати глава като си спомни, че някога мислеше да я нарече Гонерила. Да бе. Голямо попадение. Да сме подготвени за най-лошото. Крис леко се усмихна на спомена. Отпи от кафето и когато отново погледна към розата, по лицето й за миг се изписа скръб, а големите й зелени очи изведнъж станаха печални като очите на бездомно сираче. Беше си припомнила едно друго цвете. Сина си Джейми. Той почина отдавна, едва тригодишен, когато Крис беше съвсем младо и неизвестно момиче от кулисите на Бродуей. Тогава си обеща, че вече никому няма да се посвети тъй всеотдайно, както на Джейми и на баща му, Хауърд Макнийл. Докато споменът за снощния сън се смесваше с изпаренията на горещото черно кафе, тя откъсна поглед от розата и прогони мрачните мисли. Уили се приближи и сложи пред нея чаша сок.

Крис се сети за плъховете.

— Къде е Карл?

— Тук съм, госпожо!

Карл бе изникнал неусетно от една врата до килера. Изглеждаше както винаги достолепен и в същото време почтителен. Беше се порязал при бръсненето и на брадата му се белееше малко парченце от книжна кърпичка.

— Какво ще обичате?

Той застана до масата — висок и мускулест, с блестящи очи, орлов нос и гола глава. Абсолютно плешив.

— Хей, Карл, имаме плъхове на тавана. Май ще трябва да купиш капани.

— Плъхове ли?

— Точно това казах.

— Но таванът е чист.

— Добре де, значи имаме чисти плъхове.

— Няма плъхове.

— Карл, аз ги чух снощи.

— Може да е било от водопроводните тръби — опита се да спори Карл, — или пък дюшемето е пукало.

— А може да са били плъхове! Ако обичаш, недей да спориш, ами вземи да купиш тия проклети капани.

Карл бързо се завъртя.

— Да, госпожо. Веднага отивам!

— Не сега, Карл! Всички магазини са затворени!

— Затворени са — подвикна след него и Уили.

Но той вече беше изчезнал.

Крис и Уили се спогледаха, после икономката поклати глава и пак се зае с бекона. Крис отпи от кафето. Странно. Странен човек, помисли си тя. Също като Уили трудолюбив, много предан, много дискретен. И все пак нещо в него й вдъхваше лека тревога. Какво? Едва доловимото високомерно излъчване? Не. Нещо друго. Но не можеше да го определи. Икономите работеха при нея вече почти шест години, но Карл си оставаше маска — говорещ, дишащ и напълно загадъчен йероглиф, тичащ по поръчки с дългите си крака. Зад маската обаче се криеше още нещо, понякога Крис имаше чувството, че чува как там тиктака някакъв тайнствен механизъм.

Външната врата изскърца, след това се захлопна.

— Затворени са — промърмори Уили.

Крис хапна малко бекон, после се качи в стаята си и облече пуловер и пола. Застана пред огледалото и се вгледа придирчиво в късата си червена коса, която изглеждаше вечно разчорлена; в съзвездието от лунички по грижливо измитото лице; после изкриви очи, ухили се идиотски и заговори на отражението: О, здрасти, хубава млада съседке! Може ли да поговоря с мъжа ти? С любовника ти? Със сводника ти? О, значи сводникът ти е тръгнал да проси? Клетникът! Тя се изплези на отражението. После посърна. Боже, ама че живот! Взе кутията за перуки, слезе долу и прекрачи навън към свежата улица, оградена с дървета.

За момент спря пред къщата, вдъхна дълбоко чистия утринен въздух и се вслуша в приглушените всекидневни звуци на пробудения живот. Хвърли печален погледна надясно, където стръмни каменни стъпала слизаха към далечната улица M, а малко по-нататък се извисяваха причудливите старинни кули и средиземноморският керемиден покрив на най-старата сграда на Джорджтаунския университет. Странно. Странен квартал, помисли си тя. Дявол да го вземе, защо пък да не остана? Да купя къщата. Да заживея тук.

От далечината долетя тежкият камбанен звук на часовника в университетското градче. Меланхоличният отзвук тръпнеше по тинестите води на реката и се процеждаше право в умореното сърце на актрисата. Тя тръгна към работата си, към суматохата и бутафорната имитация на старини.

Щом влезе през главната порта на студентското градче, депресията й поотслабна, после почти изчезна, когато зърна редицата каравани-гримьорни по алеята близо до южната ограда; а към осем часа, със започването на първите снимки, вече беше почти напълно във форма и почна да спори за сценария.

— Хей! Бърк! Погледни тая глупост, ако обичаш!

— О, ти си имала и сценарий! Колко мило!

Режисьорът Бърк Денингс — спретнат, приказно строен и с лукаво намигащо ляво око — сръчно откъсна с потрепващи пръсти тънка хартиена ивица от нейния сценарий и се изкиска.

— Ето че си намерих и нещо за дъвчене.

Двамата стояха на площадката пред административната сграда на университета сред тълпа актьори, статисти и хора от техническия екип. Тук-там по моравата се мяркаха любопитни зрители, предимно от Йезуитския факултет. Отегченият оператор разгърна вестник, а Денингс лапна хартията и пак се изкиска. Още от сутринта лъхаше на джин.

— О, да, страшно се радвам, че са ти дали сценарий.

Този изящен, деликатен и застаряващ мъж говореше с тъй чаровен и изискан британски акцент, че от устата му дори и най-грубите ругатни звучаха изтънчено, а когато той пиеше, винаги изглеждаше готов да избухне в неудържим смях.

— А сега кажи, скъпа. Какво има? Какво те тормози?

Във въпросния епизод деканът на въображаемия факултет от сценария трябваше да говори пред група студенти в опит да предотврати седяща стачка. После Крис трябваше да изтича нагоре по стъпалата към площадката, да грабне мегафона от ръцете на декана и да посочи към административната сграда с вик: „Да срутим това!“

— Няма никакъв смисъл — каза Крис.

— За мен е напълно ясно — излъга Денингс.

— Тъй ли? Е, обясни ми го тогава, мъдрецо. От какъв зор ще срутват сградата? Защо? Каква ти е идеята?

— Будалкаш ли ме?

— Не, питам защо.

— Защото я има, мила моя.

— В сценария ли?

— Не, тук, пред нас.

— Стига, Бърк, това просто не е в неин стил. Изобщо не е в характера й. Не би го направила.

— Като нищо ще го направи.

— Не, няма.

— Да викнем ли сценариста? Мисля, че е в Париж!

— Укрива ли се?

— Чука се!

Той подметна думата с безупречно произношение и лисичите му очи проблеснаха върху бледото лице, докато сквернословието се издигаше към готическите камбанарии. Крис избухна в смях и се хвана за раменете му, за да не падне.

— О, Бърк, ти си невъзможен, по дяволите!

— Да — отвърна той със скромността на монарх, потвърждаващ, че три пъти е отхвърлял короната. — И сега какво ще правим със сценария?

Крис не го чу. Озърташе се притеснено към един йезуит на около четирийсет години в тълпата зрители, за да види дали е чул неприличната дума. Човекът имаше мургаво, загрубяло лице. Като на боксьор. Очите му бяха печални и скръбни, но срещнаха нейния поглед с успокояваща топлина. Той се усмихна и кимна. Беше чул. Погледна часовника си и се отдалечи.

— Попитах те дали да продължим с епизода.

Крис се обърна и го изгледа разсеяно.

— Ами да, Бърк. Хайде да го направим.

— Слава на Всевишния.

— Не, чакай!

— Мили Боже!

Тя възрази срещу структурата на епизода. Смяташе, че с репликата си достига върховната точка и напрежението спада, когато веднага след това нахълтва в сградата.

— Това не добавя нищо — заяви Крис. — Тъпо е.

— Да, скъпа, тъпо е — искрено потвърди Бърк. — Но монтажистът настоява да го направим, тъй че няма накъде. Разбираш ли?

— Не, не разбирам.

— Естествено, че не разбираш, скъпа, защото си абсолютно права. Наистина е тъпо. Виждаш ли, тъй като в следващата сцена — Денингс се изкиска — Джед излиза през същата тази врата, монтажистът е сигурен, че ще спечелим номинация, ако предишната сцена завърши с твоето излизане.

— Шегуваш ли се?

— О, съгласен съм с теб, скъпа. Идеята е просто безумно шантава. Но сега дай да снимаме, а аз ти гарантирам, че ще отрежа кадъра в окончателния вариант. С огромно удоволствие.

Крис се разсмя. И прие. Бърк се озърна към монтажиста, който имаше славата на избухлив егоист, склонен към безконечни спорове. Той разговаряше с оператора. Режисьорът въздъхна от облекчение.

Изчаквайки на моравата в подножието на стълбището, докато прожекторите загряваха, Крис видя как горе Денингс нахока някакъв нещастен техник и лицето му грейна самодоволно. Той сякаш се наслаждаваше на своята ексцентричност. Но Крис знаеше, че когато е подпийнал, може да избухне внезапно, а ако това се случеше по малките часове, имаше навика да звъни на влиятелни хора и да ги ругае с най-грозни думи заради въображаеми обиди. Тя помнеше един шеф на студио, чиято единствена вина бе, че на работно съвещание забеляза леко оръфаните маншети на ризата на Денингс. В резултат Денингс го събуди около три след полунощ и го нарече „похотлив шопар“, чийто баща, основателят на студиото, бил „най-вероятно смахнат“ и „непрестанно обарвал Джуди Гарланд“ при снимките на „Вълшебникът от Оз“. На следващия ден Денингс се преструваше, че не помни нищо и се усмихваше под мустак докато засегнатите описваха най-подробно какво е направил. Макар че ако му беше изгодно, веднага си спомняше всичко. Крис се усмихна и тръсна глава, като си го спомни как в пристъп на безумна пиянска ярост разгроми кабинета си в студиото, а по-късно, когато директорът на продукцията му връчи подробна сметка и снимки на щетите, той ги отхвърли като „явен фалшификат“, защото пораженията били „много-много по-страшни“. Крис не смяташе, че е алкохолик или дори безнадежден пияница; навярно пиеше и се държеше скандално защото очакваха това от него — просто поддържаше легендата.

Какво пък, помисли си тя, и това е безсмъртие.

Озърна се през рамо да погледне йезуита, който се бе усмихнал на ругатнята на Бърк. Човекът вървеше с клюмнала глава в далечината като самотен черен облак, търсещ дъждовна буря. Крис не обичаше свещениците. Бяха толкова самоуверени. Толкова непоклатими. И все пак този тук…

— Готова ли си, Крис?

— Напълно.

— Добре, пълна тишина! — подвикна асистент-режисьорът.

— Камера — нареди Бърк.

— Работи!

— Снимаме!

Крис изтича нагоре по стъпалата. Статистите я посрещнаха с приветствени викове, а Денингс я гледаше и се питаше какво си е наумила. Прекалено бързо бе отстъпила в спора. Той хвърли многозначителен поглед на отговорника по диалога, който тутакси дотърча и му връчи разгърнат сценарий като престарял църковен послушник, подаващ на требника на своя свещеник за тържествена литургия.

Снимаха само когато слънцето се показваше иззад облаците, но към четири небето окончателно притъмня.

— Бърк, светлината пада — отбеляза тревожно асистент-режисьорът.

— Да, тия шибани облаци плъзнаха по целия свят.

По нареждане на Денингс асистент-режисьорът разпусна екипа до следващия ден.

Крис вървеше към къщи, гледаше тротоара и се чувстваше много изморена. На ъгъла на Трийсет и шеста и улица O тя спря да даде автограф на един стар италиански търговец, който я повика от вратата на своето магазинче. Крис се подписа върху книжен плик за покупки и добави „с най-сърдечни пожелания“. Докато чакаше да отминат колите преди да пресече улица N тя се озърна диагонално към католическата църква с името на някакъв светия. Поддържаха я йезуитите. Беше чувала, че Джон Кенеди я посещавал и там се оженил за Джаки. Опита се да си го представи: Джон Кенеди сред църковни свещи и сбръчкани благочестиви старици; Джон Кенеди, привел глава за молитва. Вярвам… разведряване с руснаците; вярвам, вярвам… Аполо IV сред потракването на броеницата; вярвам във възкресението и вечния живот…

Да. Точно така беше.

По павираната улица изгромоли камион за бира. От каросерията долитаха изкусителни бълбукащи звуци.

Крис пресече на другия тротоар, продължи надолу по улица O и докато минаваше край гимназията „Света Троица“, изотзад я догони някакъв свещеник, бръкнал в джобовете на шушляковото си яке. Млад. Много напрегнат. Небръснат. Малко след като я задмина, той свърна надясно по тясна пресечка към двора зад църквата.

Заинтригувана, Крис спря на пресечката и го проследи с поглед.

Свещеникът вървеше към бяла дървена къщичка. Старата мрежеста врата изскърца и отвътре излезе друг свещеник. Той отривисто кимна на младежа и с наведена глава забърза към входа на църквата. Вратата на вилата пак изскърца и Крис видя трети свещеник. Приличаше… Хей, та това е той! Да, същият, който се усмихна, когато Бърк каза „чука се“! Само че сега изглеждаше много сериозен, когато безмълвно поздрави новодошлия и го прегърна през раменете с благ и някак бащински жест. После въведе младежа вътре и мрежестата врата се затвори с бавно, жалостиво скърцане.

Крис се загледа в обувките си. Беше озадачена. Що за история? Запита се дали йезуитите ходят на изповед.

От далечината долетя глух тътен на гръмотевица. Крис вдигна очи към небето. Щеше ли да завали?… възкресението и вечният живот…

Да. Да, разбира се. Другия вторник. В далечината изпращя мълния. Не ни се обаждай, малката, скъпа, ние ще ти се обадим.

Тя вдигна яката на шлифера и бавно продължи напред.

Надяваше се да завали.

След минута вече си бе у дома. Изтича до тоалетната. После влезе в кухнята.

— Привет, Крис, как мина денят?

До масата седеше красива блондинка на двайсет и няколко години. Шарън Спенсър. Свежа. От Орегон. През последните три години работеше като секретарка на Крис и наставничка на Ригън.

— О, обичайните щуротии. — Крис лениво пристъпи до масата и започна да преглежда пощата. — Има ли нещо вълнуващо?

— Искаш ли другата седмица да вечеряш в Белия дом?

— Де да знам, Марти; на теб какво ти се прави?

— Да се натъпча с шоколад до премаляване.

— Къде е Ригс?

— Долу в детската стая.

— Какво прави?

— Вае. Птица, струва ми се. За теб.

— Да, тъкмо птица ми трябва — промърмори Крис. Тя пристъпи до печката и си наля чаша горещо кафе. — Шегуваше ли се за вечерята?

— Не, разбира се — отвърна Шарън. — В четвъртък е.

— Много народ ли ще има?

— Не. Доколкото разбрах, само петима или шестима.

— Страхотно!

Стана й приятно, но не беше особено изненадана. Всички жадуваха за компанията й: шофьори, поети, професори, крале. Какво харесваха в нея? Жизнеността?

Крис седна до масата.

— Как мина урокът?

Шарън запали цигара и се намръщи.

— Пак имахме трудности с математиката.

— Сериозно? Чудна работа.

— Да, знам. Това й е любимият предмет.

— Ами такава е днешната математика. Господи, аз не бих могла дори да си разваля дребни за автобуса, ако…

— Здравей, мамо!

Дъщеричката на Крис се втурна през вратата с разперени ръце към майка си. Две рижави опашки. Грейнало луничаво лице.

— Здрасти, малко чудовище. — Широко усмихната, Крис сграбчи детето в прегръдката си и млясна възторжено сочната розова бузка; не можеше да удържи бликналата си обич.

— Мммляс-мммляс-мммляс! — Още целувки. После тя се отдръпна, вгледа се в лицето на Ригън и попита: — Е, какво прави днес? Нещо вълнуващо?

— Е, разни работи.

— Какви работи? Хубави ли бяха?

— Чакай да си помисля. — Ригън опря колене в краката на майка си и леко се залюля напред-назад. — Ами… учих, разбира се.

— Аха…

— И рисувах.

— Какво рисува?

— Ами… цветя, нали знаеш. Маргаритки. Само че розови. И после… а, да! Онзи кон! — Очите на Ригън внезапно се разшириха от вълнение. — Онзи човек имаше кон, нали разбираш, там, край реката. Вървяхме, мамо, нали разбираш, и после дойде онзи кон, беше толкова красив! О, мамо, трябваше да го видиш, и човекът ми позволи да го яхна! Наистина! Е, само за минутка!

Крис намигна многозначително на Шарън.

— Същият ли? — попита тя и повдигна вежди.

Когато Крис се прехвърлиха за снимки във Вашингтон, русата секретарка, която бе станала буквално част от семейството, се настани при тях в стаята за гости на горния етаж. Но после се запозна с „конника“, който ползваше услугите на една близка конюшня и тогава Крис реши, че Шарън се нуждае от място за уединение. Нае й апартамент в скъп хотел и настоя да плати сметката.

— Да, същият — усмихна се Шарън.

— Конят беше сив — добави Ригън. — Мамо, не може ли да си вземем кон? Тоест, исках да кажа може ли?

— Ще видим, скъпа.

— Когато ще си имам кон?

— Ще видим. Е, къде е твоята птица?

При тия думи Ригън я изгледа с недоумение спря за миг, после се завъртя към Шарън и се усмихна широко, разкривайки шините върху зъбите си, но в усмивката имаше и плах упрек.

— Казала си! — Тя отново се обърна към майка си и се изкиска. — Трябваше да е изненада.

— Искаш да кажеш…

— С дълга смешна човка, както я искаше!

— О, Ригс, толкова си мила. Може ли да я видя?

— Не, още не съм я оцветила. Кога ще вечеряме, мамо?

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Още не е станало пет. Кога обядвахте? — обърна се Крис към Шарън.

— О, някъде към дванайсет — отговори Шарън.

— А кога се прибират Уили и Карл?

Крис им беше дала свободен ден.

— Към седем, мисля — каза Шарън.

— Мамо, може ли да отидем на ресторант? — обади се умолително Ригън. — Може ли?

Крис хвана ръката на дъщеря си, усмихна се нежно и я целуна.

— Бягай горе да се облечеш и тръгваме.

— Обичам те!

И Ригън изтича към стаята си.

— Скъпа, облечи си новата рокля! — извика след нея Крис.

— Иска ли ти се пак да си на единайсет? — попита замислено Шарън.

— Знам ли… — Крис отново започна да преглежда писмата. — Със сегашния ум? И с всички спомени?

— Естествено.

— В никакъв случай.

— Помисли пак.

Крис остави писмата и взе една папка е прикрепен към корицата плик от нейния агент Едуард Джарис.

— Мисля, че бях им казала за известно време да не ми пращат сценарии.

— Трябва да го прочетеш — каза Шарън.

— Тъй ли?

— Да, аз го прочетох тази сутрин.

— Добра вест?

— Според мен страхотна.

— И ще играя монахиня, която открива, че е лесбийка, нали?

— Не, нищо няма да играеш.

— Я гледай ти! Значи киното наистина е тръгнало към добро. Какви ги дрънкаш, Шарън? Защо ми се хилиш така?

— Искат да бъдеш режисьор — обясни плахо Шарън и пусна облаче дим от цигарата си.

— Какво?

— Прочети писмото.

— О, Боже, Шар, ти се шегуваш!

Крис грабна писмото и очите жадно запрескачаха от дума на дума: „… нов сценарий… триптих… студиото иска сър Стивън Мур… приема ролята при условие…“

— Да режисирам неговите сцени!

Крис размаха ръце и нададе дрезгав, писклив вик на радост. После притисна писмото към гърдите си.

— О, Стив, ти си ангел! Не си забравил!

Една вечер по време на снимки в Африка двамата седяха подпийнали на сгъваеми столове и гледаха как денят чезне сред пурпур и злато. „Скапана ни е работата, Стив! За актьора е пълен боклук.“ „О, на мен ми допада.“ „Боклук е! Знаеш ли къде е истината в нашия бизнес? В режисурата. Там правиш нещо свое, нещо, което ще живее след теб!“ „Ами направи го, скъпа! Направи го!“ „Опитах, Стив. Опитах, но не ми дават.“ „Защо?“ „Я стига! Знаеш защо — не вярват, че ще се справя.“ „Аз пък мисля, че можеш.“

Топла усмивка. Топли спомени. Милият Стив…

— Мамо, не мога да си намеря роклята! — извика Ригън откъм стълбищната площадка.

— Виж в гардероба — отговори Крис.

— Вече гледах там!

— Идвам след секунда! — подвикна Крис. Тя прелисти сценария, после изведнъж посърна и промърмори:

— Бас държа, че е някакъв боклук.

— О, не мисля, Крис! Не! Според мен наистина си заслужава!

— На теб ли да вярвам, дето разправяше, че в „Психо“ трябва да има смях зад кадър?

— Мамо!

— Идвам!… Тази вечер имаш ли среща, Шар?

— Да.

Крис махна с ръка към кореспонденцията.

— Тръгвай тогава. Другото ще прегледаме утре.

Шарън стана.

— Не, чакай — поправи се Крис. — Извинявай, трябва да пратиш едно писмо още днес.

— Добре.

Шарън взе бележника си.

Ма-а-мооо! — долетя отгоре нетърпелив вой.

Крис се изправи с въздишка.

Изчакай минутка. — Тя тръгна към вратата, но спря като видя, че Шарън поглежда часовника си. — Какво има?

Ами, Крис… време ми е за медитация.

Крис я изгледа с дружелюбна насмешка. През последните шест месеца бе видяла как секретарката й се преобразява в „търсач на безметежност“. Започна от самохипноза в Лос Анджелис, после премина към будистки песнопения. Откакто преди няколко седмици Шарън се настани в горната спалня, из къщата се разнесоха аромати на горящи молитвени пръчици и безжизнено монотонни напеви Нам мьохо ренге кьо („Разбираш ли, Крис, само повтаряй това, нищо повече, и ще постигнеш желанията си, всичко което искаш…“). Тия вопли отекваха по най-невероятни и неудобни часове, особено когато Крис репетираше реплики.

— Може да си пуснеш телевизора — великодушно разреши Шарън на работодателката си при един от тия случаи. — На мен не ми пречи. Мога да пея при всякакъв шум.

Сега бе превключила на трансцендентална медитация.

— Шар, наистина ли си мислиш, че тия глупости могат да ти помогнат?

— Умиротворяват ме — отвърна Шарън.

— Да бе — рече скептично Крис, после се завъртя и тръгна към вратата, мърморейки: Нам мьохо ренге кьо.

— Продължавай така петнайсет-двайсет минути! — подвикна след нея Шарън. — Може да ти помогне!

Крис се спря и се зачуди дали да не възрази, но размисли. Качи се в спалнята на Ригън и веднага пристъпи към гардероба. Ригън стоеше по средата на стаята и зяпаше тавана.

— Какво има? — попита Крис докато ровеше из гардероба. Роклята беше бледосиня, памучна. Купи я миналата седмица и отлично помнеше, че виси в гардероба.

— Странни шумове — каза Ригън.

— Да, знам. Имаме си приятели.

Ригън погледна майка си.

— А?

— Катерици, скъпа, катерици на тавана.

Дъщеря й беше гнуслива и не понасяше плъхове. Дори мишките я тревожеха.

Диренето на роклята завърши безрезултатно.

— Видя ли, мамо, няма я.

— Да, видях. Може Уили да я е прибрал при почистването.

— Изчезнала е.

— Добре де. Облечи морскосинята, тя ти отива.

След като изгледаха една дневна прожекция на стар филм с Шърли Темпъл, те прекосиха реката по Кий Бридж и поеха към ресторант „Хот Шоп“ в Рослин, където Крис си поръча салата, а Ригън супа, четири хлебчета, пържено пиле, ягодов шейк и боровинков пай с шоколадов сладолед. Къде го побира всичко това? В китките си ли? Детето беше крехко като напразна надежда.

Крис си запали цигара с кафето и погледна през прозореца вдясно към кулите на Джорджтаунския университет, после сведе замислен поглед към измамно спокойните води на Потомак, прикриващи опасно бързите и мощни течения под повърхността. Тя се настани по-удобно на стола. В меката светлина на гаснещия ден привидното мъртвешко спокойствие на реката изведнъж й се стори заредено с коварство.

И изчакване.

— Вечерята беше чудесна, мамо.

Крис се обърна към щастливата усмивка на Ригън и както често се случваше, неволно ахна от неканената болка да види образа на Хауърд в лицето на дъщеря си. Сигурно зависеше от осветлението. Тя бързо измести поглед към чинията на Ригън.

— Няма ли да си доядеш пая?

Ригън наведе очи.

— Мамо, ядох бонбони преди да излезем.

Крис загаси цигарата и се усмихна.

— Тогава да се прибираме, Ригс.

Прибраха се преди седем. Уили и Карл вече се бяха завърнали. Ригън веднага изтича към детската стая в мазето, за да довърши птицата на майка си. Крис мина в кухнята да прегледа сценария. Завари Уили да вари кафе в стария кафеник без капак. Изглеждаше раздразнена и недоволна.

— Здрасти, Уили, как мина денят? Добре ли си прекарахте?

— Не питайте. — Уили добави щипка сол и малко яйчена черупка към кипналото съдържание на кафеника. После разказа, че отишли на кино. Тя искала да гледат „Бийтълс“, но Карл предпочел някакъв филм за Моцарт. — Ужас! — ядно добави тя и врътна ключа на печката. — Ама че глупак!

Съчувствам ти. — Крис стисна папката под мишница. — А, Уили, да си виждала роклята, дето я купих на Ригън миналата седмица? Синя, памучна.

— Да, тази сутрин беше в гардероба.

— И къде я сложи?

— Там си е.

— Да не си я взела случайно с дрехите за пране?

— Там е.

— При прането?

— В гардероба.

— Не, няма я. Сама проверих.

Уили понечи да каже нещо, но подви устни и се навъси. Карл бе влязъл в кухнята.

— Добър вечер, госпожо.

Той отиде до мивката и си наля чаша вода.

— Заложи ли капаните? — попита Крис.

— Няма плъхове.

— Заложи ли ги?

— Заложих ги, разбира се, но таванът е чист.

— Как беше филмът, Карл?

— Вълнуващ.

Гласът и лицето му бяха напълно безизразни.

Тананикайки популярна песничка на „Бийтълс“, Крис тръгна да излиза, но изведнъж спря.

Да опитаме още веднъж!

— Карл, трудно ли беше да купиш капаните?

Без да се обръща, той отговори:

— Не, госпожо. Никак.

— В шест часа сутринта?

— Взех ги от денонощния магазин.

Крис се плесна по челото, вгледа се в гърба на Карл и излезе от кухнята, като си мърмореше тихичко:

— Ама че съм завеяна!

След една дълга и великолепна вана тя отиде до гардероба в спалнята си за халат и откри изчезналата рокля на Ригън. Лежеше смачкана на пода.

Крис я вдигна. Етикетът от магазина още си беше на място.

Какво търси тук?

Крис се замисли и си припомни, че заедно с роклята бе купила две-три неща за себе си.

Сигурно съм донесла всичко накуп.

Крис отнесе роклята в спалнята на Ригън и я закачи в гардероба. С ръце на кръста огледа дрехите на дъщеря си. Чудесно. Хубави рокли. Да, Ригс, тук гледай, а не към баща си, който дори не се сеща да прати едно писмо.

Докато обръщаше гръб на гардероба, палецът на крака й се блъсна в ръба на бюрото. О, Боже, само това ми липсваше!

Тя вдигна крак и се зае да разтрива ударения пръст. Едва сега забеляза, че бюрото е изместено поне метър настрани.

Нищо чудно, че се ударих. Уили сигурно е чистила с прахосмукачката.

Взе писмото от агента си и отиде в кабинета.

За разлика от просторната всекидневна с широки панорамни прозорци и изглед към Кий Бридж, водещ към отсрещния бряг на Потомак, кабинетът пораждаше чувството за напрегнат шепот; за тайни между богати роднини — висока тухлена камина, ламперия от вишнево дърво и масивни тавански греди, сякаш издялани от портата на старинен замък. За новото време напомняха само модерният барплот с табуретки от неръждаема стомана няколкото шарени възглавнички върху мекия нисък диван, където Крис се изтегна със сценария. Писмото беше пъхнато между страниците. Тя го препрочете отново. „Вяра, Надежда, Любов“ — филм от три независими части, всяка с отделен екип и режисьор. Предлагаха й „Надежда“. Хубаво заглавие. Малко скучно, помисли си тя, но елегантно. Със сигурност ще го сменят с някоя глупост от сорта на „Благочестива суматоха“.

На вратата се позвъни. Беше Бърк Денингс. Самотник по душа, той често наминаваше да я види. Крис се усмихна печално и поклати глава, като го чу как подметна нецензурна дума на Карл, когото мразеше незнайно защо и постоянно го тормозеше.

— Здрасти, къде ми е питието! — тросна се той още от прага и забърза към барчето, без да я гледа, с ръце в джобовете на смачкания си шлифер.

Изглеждаше раздразнен, гузен и някак разочарован.

— Пак ли дебнеш? — попита Крис.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — изсумтя Денингс.

— Познавам това изражение.

Беше го виждала такъв, когато снимаха заедно филм в Лозана. През първата им вечер в изискан хотел с изглед към Женевското езеро Крис не можа да заспи. Малко след пет сутринта тя скочи от леглото, облече се и слезе във фоайето, да търси кафе или компания. Докато чакаше асансьора, тя погледна през прозореца и видя Денингс да крачи вдървено по брега на езерото с ръце в джобовете на шлифера, без да обръща внимание на февруарския студ. Когато Крис слезе във фоайето, Бърк тъкмо влизаше.

— Пукната курва не се мярка на хоризонта! — изтърси разочаровано той, бързо мина край Крис, без да я поглежда и пое с асансьора към стаята си да спи. Когато по-късно Крис спомена шеговито за инцидента, режисьорът побесня и я обвини, че „страда от излишък на халюцинации“, на които хората „сигурно ще повярват само защото си кинозвезда!“. Освен това я нарече „луда за връзване“, но после я утеши с предположението, че „може би“ все пак е видяла някого и се е припознала. „Не е напълно изключено — призна невъзмутимо той, — прабаба ми е била швейцарка.“

Крис мина зад бара и му напомни за случая.

— Да, същото изражение, Бърк. Колко джин-тоника ти се събраха за днес?

— Не ставай глупава! — отсече Денингс. — Цяла вечер бях на чай, представяш ли си, скапано факултетско чаено парти!

Крис кръстоса ръце върху плота.

— Къде си бил? — скептично попита тя.

— Добре де, присмивай ми се!

— Значи си се натряскал на чаено парти заедно с йезуитите?

— Не, йезуитите бяха трезви.

— Те не пият ли?

— Да не си се побъркала? Къркаха като разпрани. В живота си не съм виждал такива пияндета!

— По-тихо, Бърк. Ригън може да чуе.

— Да, Ригън — прошепна Денингс. — Разбира се! А сега къде ми е проклетото питие?

Крис неодобрително поклати глава и извади бутилка и чаша.

— Ще ми кажеш ли какво си дирил на факултетско чаено парти?

— Тъпите пиари вечно ме пращат да върша твоята работа. За Бога, обсъждахме как сме им одрискали територията — промърмори благочестиво режисьорът.

— Хайде, смей ми се! Да, за това само ви бива всичките — да се смеете и да въртите задници.

— Аз само стоя и се усмихвам невинно.

— Е, така или иначе някой трябваше да им направи шоу.

Крис посегна и плъзна пръст по белега над лявата вежда на Денингс — спомен от жестокия удар на екшън-героя Чък Дарън в последната вечер на предишния му филм.

— Избелява — каза загрижено Крис.

Денингс се навъси зловещо.

— Ще се погрижа повече да не го вземат в свестен филм. Вече пуснах слуха.

— Стига, Бърк. За такава дреболия?

— Този човек е смахнат, скъпа! Луд за връзване и много опасен! Бога ми, той е като дърто псе, дето дреме кротко на припек, а един ден скача изневиделица и жестоко захапва някого за крака!

— И разбира се, целият инцидент няма нищо общо с твоите приказки пред целия снимачен екип, че актьорската му игра е путкинска излагация от сорта на борбата сумо?

— Скъпа, това беше грубо — упрекна я благочестиво Денингс, поемайки от ръката й чаша джин-тоник. — Мила моя, за мен е съвсем допустимо да кажа „путкинска“, но не и за любимеца на Америка. А сега разкажи как си, моя малка звездичке на песните и танците.

Крис сви рамене и се подпря на плота.

— Хайде, кажи ми, скъпа, унила ли си?

— Де да знам.

— Сподели със скъпия си чичо.

— По дяволите, май трябва да пийна нещо.

Крис рязко се надигна и посегна към шишето водка.

— О, да, превъзходно! Блестяща идея! Е, какво има, съкровище? Какво те мъчи?

— Мислил ли си някога за смъртта? — попита Крис.

Денингс сбръчка чело.

— За смъртта ли каза?

— Да, за смъртта. Мислил ли си някога наистина за нея, Бърк? Какво означава? Ама наистина какво означава.

Тя си наля водка.

Леко раздразнен, Денингс заяви дрезгаво:

— Не, скъпа, не съм! Аз не мисля за това. Просто го правя. Но откъде, за Бога, ти хрумват подобни идеи?

Крис сви рамене и пусна кубче лед в чашата си.

— Не знам. Тази сутрин си мислех за нея. Е, всъщност не мислех; беше нещо като… като сън в мига на пробуждането и цялата се разтреперих, Бърк. Смисълът ме потресе. Нали разбираш, Бърк, краят, истинският ужасен край, сякаш никога дотогава не бях чувала за смъртта! — Тя се загледа настрани и поклати глава. — Ако знаеш как се изплаших! Имах чувството че падам от скапаната планета с двеста милиона километра в час. — Крис вдигна чашата към устните си. — Май ще я пийна чиста — промърмори тя и отпи.

— Глупости! — възрази презрително Денингс. — Смъртта е утеха.

Крис остави чашата.

— Не и за мен.

— Така е! Ще живееш и след смъртта чрез творчеството, чрез децата си.

— Дрън-дрън! Децата — това не съм аз.

— Да, слава Богу! И една си ми предостатъчна.

Крис се приведе напред с чаша в ръка и красивото й личице се обтегна угрижено.

— Не, Бърк, помисли само! Да не съществуваш! Да не съществуваш завинаги, завинаги…

— О, престани! Стига си хленчила, ами вземи да си домъкнеш божествените дълги крака на факултетското чаено парти другата седмица! Може свещениците да ти предложат утеха!

Бърк удари с чашата по плота.

— Дай по още едно.

— Знаеш ли, нямах представа, че пият.

— Ами като си глупава… — отсече грубо режисьорът.

Крис го погледна. Дали наближаваше точката на безвъзвратно пиянство? Или наистина го бе засегнала с нещо?

— Ходят ли на изповед? — попита тя.

— Кои?

— Свещениците.

— Откъде да ги знам? — избухна Бърк.

— Нали веднъж ми каза, че си учил за…

Денингс стовари длан върху плота.

— Къде ми е проклетото питие?

— Дали да не ти налея кафе?

— Не ставай зла, скъпа. Искам питие.

— Полага ти се кафе.

— Хайде де, пиленце. — Гласът на Денингс изведнъж стана мазен. — Само едно за из път.

— Твоето не е път, а цяла магистрала.

— Това беше грубо, скъпа. Наистина. Изобщо не е в твой стил. — Денингс се нацупи и бутна чашата си напред. — Милосърдието не е изчезнало — заяви той, — не, то се лее благо от небесата като сладък джин, тъй че недей да се инатиш. Само едно и ще си тръгна, обещавам.

— Честно?

— Честна дума, да пукна, ако излъжа!

Крис го огледа, поклати глава и посегна за бутилката джин.

— Да, тия свещеници… — каза разсеяно тя докато наливаше джина. — Може би трябва да поканя на гости двама-трима от тях.

— После не можеш се отърва — изръмжа Денингс. Очите му изведнъж се зачервиха, станаха още по-малки и всяко заприлича на отделен мъничък ад. — Всичките са скапани крадци! — Крис понечи да му налее и тоник, но Денингс раздразнено бутна бутилката. — Не, за Бога, чисто! Забрави ли? Третото винаги е чисто.

Той пресуши чашата на един дъх, остави я, сведе глава над нея и промърмори:

— Безсърдечна кучка!

Крис го огледа предпазливо. Да, на път е да се отреже. Тя побърза да смени темата и му разказа за предложението да режисира.

— Много добре — изсумтя Денингс, без да откъсва очи от дъното на чашата. — Браво.

— Честно казано, мъничко ме е страх.

Денингс моментално вдигна очи към нея и по лицето му се изписа бащинска нежност.

— Глупости! Разбираш ли, скъпа, най-трудното нещо в режисьорската работа е да се преструваш, че ти е адски трудно. Когато започнах, не разбирах и бъкел, а виж ме сега. Не е магия, мила моя, а само скапан тежък труд и постоянно разбиране, още от първия снимачен ден, че си хванал тигър за опашката.

— Да, знам, Бърк, но сега, когато е истина, когато ми направиха предложението, не знам дали бих могла да заснема дори как баба ми пресича улицата. Нали разбираш, с всички тия технически подробности.

— Я не изпадай в истерия. Тия глупости ги остави на редактора, оператора, сценариста. Намери си читави сътрудници и ти гарантирам, че с усмивка ще те носят на гръб. Най-важна е работата с актьорите и там ще си чудесна, душице; можеш не само да кажеш какво искаш от тях, но и да им покажеш.

Крис все още се съмняваше.

— И все пак…

— Какво?

— Ами техническата страна на нещата. Трябва някак да я разбирам.

— Че аз за какво съм? Питай стария си наставник.

Почти цял час Крис и прославеният режисьор се ровиха из най-дребните подробности на занаята. Техническите тънкости на режисьорската работа бяха описани в безброй книги, но тя просто нямаше търпение да ги чете. Предпочиташе да чете живи хора. Любопитна по природа, Крис обичаше да изстисква всичко от събеседника си. Но книгите не можеха да се изстискват. Те казваха „следователно“ и „очевидно“, когато нищо не беше очевидно, и нямаше как да спориш с техните фантасмагории; не можеше да ги прекъснеш с обезоръжаващото: „Хей, чакай малко, не съм толкова умна. Би ли повторил?“ Книгите не се поддаваха на разчепкване или натиск.

Книгите бяха като Карл.

— Скъпа моя, трябва ти само гениален монтажист — засмя се накрая Денингс. — Искам да кажа такъв, дето наистина си разбира от работата.

След опасната агресивна фаза той отново бе станал чаровен и остроумен. До момента, когато се раздаде гласът на Карл:

— Извинете, госпожо. Искате ли нещо?

Икономът стоеше изпънат пред отворената врата на кабинета.

— О, здрасти, Торндайк — изкиска се Бърк. — Или май беше Хайнрих? Все не мога да ти запомня името.

— Карл, сър.

— Да, разбира се. Бях забравил. Кажи ми, Карл, с връзки с обществеността ли се занимаваше в Гестапо, или с общински дейности? Мисля, че има разлика.

Карл отговори учтиво:

— Нито едното, нито другото, сър. Аз съм швейцарец.

— Да, вярно, Карл! — изхили се Денингс. — Точно така! Ти си швейцарец! И сигурно никога не си играл боулинг с Гьобелс!

— Стига, Бърк! — сгълча го Крис.

— Никога ли не си летял с Рудолф Хес? — добави Денингс.

Карл невъзмутимо се обърна към Крис.

— Ще желаете ли нещо, госпожо?

— Бърк, какво ще речеш за едно кафе?

— Майната му на кафето! — войнствено заяви режисьорът, после рязко стана и напусна стаята с наведена глава и стиснати юмруци. След малко външната врата се затръшна.

Крис се обърна към Карл и равнодушно каза:

— Изключи телефона.

— Да, госпожо. Нещо друго?

— Ами… може би малко безкофеиново кафе.

— Ще ви донеса.

— Къде е Ригс?

— Долу в детската стая. Да я повикам ли?

— Да, време е за сън. Не, чакай, Карл! Остави. Аз ще я доведа. — Беше си спомнила за птицата и тръгна към мазето. — Като се върна ще пия кафе.

— Да, госпожо. Както желаете.

— И за стотен път извинявай заради господин Денингс.

— Не му обръщам внимание.

Крис спря и го погледна през рамо.

— Да, знам. Точно това го вбесява.

Тя слезе на първия етаж, отвори вратата към мазето и започна да слиза.

— Хей, малко разбойниче! Какво правиш там долу? Готова ли е птицата?

Детската стая беше пъстро украсена и облицована с дървена ламперия. Стативи. Картини. Грамофон. Маси за игри и маса за моделиране. Червено-бели гирлянди от празненство на сина на предишните наематели.

— О, скъпа, страхотно е! — възкликна Крис, когато Ригън тържествено й връчи фигурката. Още не беше съвсем изсъхнала и приличаше на оранжева чапла с човка на зелени и бели ивици. Върху главата бе залепено снопче пера.

— Наистина ли ти харесва? — попита Ригън с широка усмивка.

— Да, скъпа, много. Измисли ли й име?

Ригън поклати глава.

— Още не.

— Как да я наречем?

— Де да знам. — Ригън обърна длани нагоре и сви рамене.

Почуквайки с нокът по зъбите си, Крис театрално сбръчка чело.

— Чакай да си помисля — промърмори тя, после лицето й грейна. — Хей, какво ще речеш за Тъпото пиле? Как ти се струва? Просто Тъпото пиле.

Ригън избухна в смях, закри устата си с длан и радостно кимна.

— Добре, значи единодушно решаваме — Тъпото пиле! — заяви тържествено Крис и вдигна високо фигурката. — Сега я оставяме тук да съхне, а после ще си я сложа в стаята.

Докато оставяше птицата на една от масите за игри, тя забеляза дъската за спиритически сеанси. Беше забравила, че я има. Преди време бе купила дъската от любопитство и с надеждата евентуално да научи нещо за подсъзнанието си. Но не излезе нищо, макар че опита два-три пъти с Шарън и веднъж с Денингс, който бързо се научи да хитрува и тайно да мърда дъската („Ти ли я мърдаш, скъпа? Ти ли беше?“), тъй че всички „послания“ на духовете се оказаха крайно нецензурни, а впоследствие той обвини „ония шибани призраци“.

— Ригс, скъпа, с дъската ли си играеш?

— Да.

— Знаеш ли как?

— Ами, разбира се. Дай да ти покажа.

Ригън седна пред дъската.

— Мислех, че трябват двама души, миличка.

— Не, мамо, редовно го правя съвсем сама.

Крис си придърпа стол.

— Хайде да поиграем заедно, става ли?

Колебание. После:

— Ами… добре.

Ригън опря лекичко пръсти върху дъската, но щом Крис понечи да стори същото, дъската рязко се завъртя на позиция НЕ.

Крис се усмихна закачливо.

— „Мамо, искам да го направя сама.“ Това ли беше? Не ти се играе с мен?

— Не, играе ми се. Само че капитан Хауди каза „Не“.

— Капитан кой?

— Капитан Хауди.

— Скъпа, кой е капитан Хауди?

— Ами нали разбираш… аз му задавам въпроси, той отговаря.

— Така ли?

— Много е мил.

Крис се опита да прикрие внезапната неясна, но остра тревога. Ригън много обичаше баща си, и все пак изобщо не реагира на развода. Ами ако тайно плачеше в стаята си? Крис се боеше, че дъщеря й потиска гнева и скръбта, но някой ден бентът може да рухне и емоциите да изригнат по някакъв непредвидим и пагубен начин. Крис подви устни. Фантазии за въображаем приятел. Струваше й се нездравословно. И защо точно „Хауди“? От Хауърд? Името на баща й? Звучеше почти еднакво.

— Как така не можа да измислиш име дори за едно глупаво птиче, а сега изведнъж ме смайваш с капитан Хауди? Защо го наричаш така, Ригс?

Ригън се изкиска.

— Защото така му е името, разбира се.

— Кой го каза?

— Ами… той.

— О, как не се сетих! И какво още ти казва?

— Разни работи.

— Какви работи?

Ригън сви рамене и се загледа настрани.

— Де да знам. Просто разни работи.

— Например?

Ригън пак се обърна към нея.

— Добре, ще ти покажа. Питай го нещо.

— Чудесна идея.

Ригън докосна с пръсти сърцевидната бежова дъсчица от пластмаса, здраво затвори очи и се съсредоточи.

— Капитан Хауди, мислиш ли, че майка ми е красива?

Пет секунди… десет…

— Капитан Хауди?

Никакво движение. Крис се изненада. Беше очаквала дъщеря й да мръдне дъската на позиция ДА. Какво е това, тревожно помисли тя. Неосъзната враждебност? Дали не ме обвинява за загубата на баща си? Какво е, наистина?

Ригън отвори очи и се навъси.

— Капитан Хауди, не си много любезен!

— Скъпа, може да спи.

— Мислиш ли?

— Мисля, че ти трябва да си лягаш.

— Стига де, мамо!

Крис се изправи.

— Идвай скъпа. Всички нагоре! Кажи лека нощ на капитан Хауди.

— Няма! Той е измамник — нацупи се Ригън.

Тя стана и последва майка си нагоре по стъпалата.

Крис я зави в леглото и седна на ръба.

— Мила, в неделя не работим. Искаш ли нещо да правим?

— Да, мамо. Какво?

Когато пристигнаха във Вашингтон, Крис се опита да й намери приятели за игри. Успя да открие само едно дванайсетгодишно момиче на име Джуди. Но сега семейството на Джуди бе отпътувало за великденските празници и Крис подозираше, че Ригън жадува за компания на връстници.

Крис сви рамене.

— Ами… знам ли? Каквото ни хрумне. Искаш ли да обиколим града и да зяпаме разни паметници? Хей, вишните са цъфнали, Ригс! Точно така, тая година подраниха. Искаш ли да ги видим?

— О, да, мамо.

— Разбрахме се. А утре вечер ще идем на кино, нали?

— Толкова те обичам!

Ригън метна ръце около нея, Крис я стисна в прегръдката си и прошепна:

— О, скъпа, и аз те обичам!

— Ако искаш, можеш да поканиш и господин Денингс.

Крис се отдръпна и я изгледа изпитателно.

— Господин Денингс ли?

— Да, мамо. Нямам нищо против.

Крис се засмя.

— Аз пък имам. Скъпа, защо да каня господин Денингс?

— Ами… ти го харесваш, нали?

— Да, така е. Ти не го ли харесваш?

Ригън извърна глава и не отговори. Майка й я огледа загрижено.

— Какво ти става, мъничето ми?

— Ще се омъжиш за него, нали, мамо?

Не беше въпрос, а унила констатация.

Крис избухна в смях.

— Милото ми! Не, разбира се! Какви ги говориш? Господин Денингс? Как ти хрумна?

— Но нали каза, че го харесваш.

— И пицата ми харесва, но не става за брак! Ригън, той ми е приятел, просто един смахнат стар добър приятел!

— Не го ли харесваш като татко?

— Обичам татко ти, скъпа. Винаги ще го обичам. Господин Денингс често идва при мен, защото се чувства самотен, това е всичко. Просто самотен и недодялан приятел.

— Аз пък чух…

— Какво си чула? От кого?

В очите на дъщеря й трепна съмнение; колебание; после небрежно вдигнати рамене.

— Не знам — въздъхна Ригън. — Просто си мислех.

— Да, но е глупаво. Забрави.

— Добре.

— Заспивай сега.

— Не ми се спи. Може ли да почета?

— Да, почети от новата книжка, която ти купих.

— Благодаря, мамо.

— Лека нощ, мъниче. Приятни сънища.

— Лека нощ.

Крис й прати въздушна целувка от прага, после затвори вратата и слезе към кабинета. Деца! Откъде им хрумват такива неща? Запита се дали Ригън не смята, че Денингс е причината за развода. Всъщност Хауърд го поиска. Дълги раздели. Уязвено самолюбие като съпруг на кинозвезда. Беше си намерил друга. Но Ригън знаеше само, че Крис е подала молбата за развод. О, я стига си се правила на домашен психоаналитик и се постарай да й отделяш повече време. Наистина!

Беше се настанила в кабинета да прочете сценария, когато по някое време вдигна очи и видя Ригън да се задава сънливо към нея, разтривайки с юмруци очите си.

— Хей, скъпа! Какво става?

— Мамо, има някакъв странен шум.

— В стаята ти?

— Да, в стаята ми. Нещо тропа и не мога да заспя.

Къде са тия капани, по дяволите?

— Миличка, легни си в моята спалня, а аз ще видя какво има.

Тя отведе Ригън горе и тъкмо я завиваше, когато детето попита:

— Може ли да погледам телевизия докато заспя?

— Къде е книжката?

— Не я намерих. Може ли да погледам?

— Е, добре.

Крис взе дистанционното от нощното шкафче и включи телевизора.

— Нали звукът не е много силен?

— Добре е, мамо. Благодаря.

— И се опитайте да спите.

Крис остави дистанционното на леглото.

— Добре, мила. Гледай докато ти се доспи. Разбрахме ли се? После го изгаси.

Тя изключи лампата и излезе в коридора. Изкачи се по тясното стълбище към тавана, покрито със зелена пътека, пипнешком щракна лампата и влезе в недовършения таван. След няколко крачки спря и се озърна. Кашоните с вестникарски изрезки и кореспонденция бяха подредени грижливо на чамовия под. Не видя нищо друго. Освен капани за плъхове. Шест на брой. Заредени със стръв. Но мястото наистина изглеждаше безупречно. Дори въздухът ухаеше на свежо и чисто. Таванът не се отопляваше. Нямаше нито тръби, нито радиатори. Нямаше дупки в покрива.

— Няма нищо — раздаде се глас зад нея.

Крис подскочи от ужас.

— Боже мой! — ахна тя и рязко се завъртя, притиснала ръка към сърцето си. — Господи, Карл, друг път недей да правиш така!

Той стоеше на предпоследното стъпало.

— Много се извинявам. Но сама виждате, госпожо. Всичко е чисто.

Все още задъхана, Крис отвърна с изтънял глас:

— Благодаря за новината, Карл. Да, всичко е чисто. Благодаря. Страхотно.

— Госпожо, дали котка не е по-добре?

— По-добре за какво?

— Да хваща плъхове.

Без да чака отговор, Карл заслиза надолу и скоро изчезна от поглед. Крис дълго се взира в отворената врата. Питаше се дали Карл не е проявил лека непочтителност. Не можеше да прецени. Завъртя се отново, търсейки причината за тропането. Вдигна поглед към скосения покрив. Улицата беше засенчена от огромни дървета, обрасли с бръшлян. Клоните на една висока липа леко докосваха предната част на сградата. Дали все пак не бяха катерици? Да, най-вероятно. Или само клоните. Напоследък нощите бяха ветровити.

Дали котка не е по-добре?

Крис пак се завъртя към вратата. Много сме умни, нали, Карл? Изведнъж лицето й стана лукаво. Слезе в стаята на Ригън, взе нещо от пода, пак се качи на тавана и след малко се върна в своята спалня. Ригън спеше. Крис я отнесе в стаята й, после отиде да изключи телевизора, легна си и заспа.

Тази нощ в къщата бе особено тихо.

На закуска Крис небрежно подметна на Карл, че през нощта й се е причуло щракане на капан.

— Искаш ли да погледнеш? — предложи тя, като отпиваше от кафето и се преструваше на увлечена в страниците на „Уошингтън Поуст“.

Карл безмълвно тръгна към тавана на разузнаване. Когато се върна след няколко минути, Крис го пресрещна в коридора на горния етаж. Карл вървеше право напред с безизразна физиономия и държеше голям плюшен Мики Маус, чиято муцуна бе освободил от капана. Докато се разминаваха, Крис го чу да мърмори:

— На някого му е весело.

Крис влезе в спалнята си и докато се преобличаше за работа, тихичко промърмори:

— Да, може би котка е по-добре… много по-добре.

Когато се усмихваше, по цялото й лице трепваха весели бръчици.

Този ден снимките минаха като по вода. По някое време намина Шарън и през почивките двете свършиха доста неща в гримьорната: писмо до агента (обещаваше да си помисли за сценария); потвърждение на поканата за Белия дом; телеграма до Хауърд да не забрави да се обади за рождения ден на Ригън; питане до финансовия й съветник дали може да си позволи една година отпуск; и планове за приема на двайсет и трети април.

Рано привечер двете с Ригън отидоха на кино, а на следващия ден излязоха с ягуара на Крис да огледат забележителностите на Вашингтон. Капитолият. Мемориалът на Линкълн, Цъфналите вишни. Леко похапване. После отвъд реката към Арлингтънското мемориално гробище и Паметника на незнайния воин, където Ригън изведнъж стана сериозна, а на гроба на Джон Кенеди дори леко се натъжи. Тя дълго се взира във вечния огън, после хвана ръката на майка си и глухо попита:

— Мамо, защо хората трябва да умират?

Въпросът бодна Крис право в сърцето. О, Ригс, и ти ли? И ти ли? О, не! И все пак какво можеше да й каже? Лъжи? Не, не би си го позволила. Тя се вгледа в лицето на дъщеря си, която я гледаше отдолу нагоре със замъглени от сълзи очи. Дали бе прочела мислите й? Често се случваше.

— Скъпа, хората се уморяват — нежно отвърна тя.

— Защо Бог им позволява да се уморят?

Крис гледаше малката си дъщеря и мълчеше. Озадачена. Тревожна. Като атеистка тя никога не говореше за религия с Ригън. Мислеше, че не би било честно.

— Кой ти разказва за Бог?

— Шарън.

— О.

Щеше да си поговори с нея.

— Мамо, защо Бог ни позволява да се уморим?

Гледайки болката в невинните й очи, Крис се предаде; не можеше да й каже какво мисли в действителност.

— Разбираш ли, след време на Бог му домъчнява за нас Ригс. И иска да се върнем при него.

Ригън потъна в мълчание. Не каза нищо и по пътя за вкъщи. В това настроение остана през целия ден, и което бе по-тревожно — на следващия също.

Вторник беше рожденият ден на Ригън. Странната смес от мълчание и печал като че се пропука. Крис я взе със себе си на снимките, а когато снимачният ден приключи, поднесоха грамадна торта с дванайсет свещи и целият екип изпя „Честит рожден ден“. Денингс — добродушен и мил както винаги, когато беше трезвен — шумно обяви „пробни снимки“ и засне как Ригън духа свещите и реже тортата, а след това обеща да я направи кинозвезда. Ригън се забавляваше от сърце. Но след вечерята и отварянето на подаръците детето отново посърна. Никаква вест от Хауърд. Крис се обади до хотела му в Рим, но от рецепцията отговориха, че отсъства от няколко дни и не е казал къде да го търсят. Бил някъде на плаване с яхта.

Крис се извини и затвори.

Ригън съвсем се оклюма и не прие дори предложението да пийнат някъде по един ягодов шейк. Без да каже нищо, тя отиде в детската стая, и остана там, докато стана време за лягане.

Когато на другата сутрин отвори очи, Крис видя Ригън да дреме до нея.

— Ама какво… Ригън, какво правиш тук? — изкиска се Крис.

— Мамо, леглото ми се тресеше.

— Ама че си щура! — Крис я целуна и придърпа завивката. — Хайде, спи. Рано е още.

Това, което изглеждаше като утро, всъщност бе началото на безкрайна нощ.

2

Той стоеше до ръба на безлюдния перон на метрото и чакаше тътенът на мотрисата да заглуши болката, която вечно го придружаваше. Като пулса. Чуваш я само в пълна тишина. Прехвърли чантата в другата си ръка и надникна в тунела. Светли точици. Те се разстилаха в мрака като пътеводни светлини към отчаянието.

Някой се изкашля. Той погледна наляво. Скитник с прошарена четина по брадата седеше вдървено на пода сред локва от собствената си урина. Пожълтелите му очи се взираха в свещеника с изпито, печално лице.

Свещеникът се извърна настрани. Сега този тип щеше да дойде. Да хленчи. Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче! Айде, смилете се! Да го тупа по рамото с оплескана от повърнато ръка. Да рови трескаво в джоба си за католически медальон. Зловоние на хиляди признания, смесени с дъх на вино, чесън и прастари смъртни грехове, всичко това се смесва… обгръща… задушава…

Свещеникът усети как бездомникът се надига.

Не идвай!

Чу стъпки.

Боже мой, остави ме на мира!

— Здрасти, отче!

Свещеникът болезнено примижа. Раменете му провиснаха. Не можеше да се обърне. Не би понесъл отново да дири Христос сред зловоние и празни очи; Христос с гноясали рани и кървави изпражнения; невъзможният, невероятният Христос. Той неволно докосна ръкава си, сякаш търсеше невидима траурна лента. Смътно си спомняше един друг Христос.

— Кххх-атолик съм, отче!

Глух тътен на приближаващ влак. После отзад се раздаде странно тътрене на нозе. Свещеникът се озърна. Скитникът залиташе, готов да припадне. Тласнат от сляп, неудържим порив, свещеникът се хвърли към него и го намести на пейката до стената.

— Аз съм кххх-атолик — бъбреше клетникът. — К-к-к-католик съм.

Свещеникът му помогна да легне. Видя влака да се задава. Бързо извади от портфейла си един долар и го пъхна в джоба на мръсното яке. После реши, че така може да се изгуби. Измъкна долара, натъпка го в джоба на подгизналия от урина панталон, взе си чантата, качи се във вагона, седна в ъгъла и се престори на заспал до последната спирка, където излезе на улицата и пое пеш по дългия път към Фордхамския университет. Доларът беше предвиден за такси.

Когато пристигна в дома за посетители, той се разписа в регистъра. Деймиън Карас. После погледна написаното. Нещо липсваше. Уморената памет му подсказа да добави двете букви „ОЙ“ — съкратено от Орден на йезуитите. Взе стая в крилото Уейджъл Хол и след нас вече спеше дълбоко.

На следващия ден посети среща на Американската психиатрична асоциация. Като главен докладчик представи изследването „Психологически аспекти на духовното развитие“, а привечер хапна и пийна с познати психиатри. Те черпиха. Тръгна си рано. Трябваше да посети майка си.

От спирката на метрото тръгна пеш към една порутена жилищна кооперация на Двайсет и първа улица в източната част на Манхатън. На стъпалата пред потъмнялата дъбова врата той спря и погледна играещите деца на площадката. Занемарени. Зле облечени. Бездомни. Спомни си принудителното изселване; униженията; спомни си как в седми клас се прибираше с приятелката си и видя как майка му рови из кофата за боклук на ъгъла. Карас бавно се изкачи по стъпалата. Лъхна го мирис на готвено. Топъл, влажен, прогнил и сладникав. Спомни си посещенията при приятелката на майка му, госпожа Корели, която живееше с осемнайсет котки в миниатюрно апартаментче. Сграбчи парапета и тръгна нагоре, смазан от непосилна умора, но знаеше, че всъщност това е чувството за вина. Не биваше да я оставя сама. На четвъртия етаж той извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката. Апартамент 4C, жилището на майка му. Отвори вратата плахо, сякаш докосваше незаздравяла рана.

Майка му го посрещна с радост. Възклицание. Целувка. Втурна се да направи кафе. Смугло лице. Тромави крака с подути вени. Той седеше в кухнята и я слушаше, а паянтовите стени и мръсният под го пронизваха до кости. Апартаментът беше пълна мизерия. Социални помощи и няколко долара на месец от брат й.

Тя седна на масата. Заговори за госпожа Еди-коя-си, чичо Еди-кой-си. Все още говореше с емигрантски акцент. Деймиън не смееше да я погледне в очите — тия два кладенеца, пълни с тъга, които по цял ден се взират през прозореца.

Не биваше да я изоставям.

Тя не можеше нито да чете, нито да пише на английски, затова по-късно му продиктува няколко писма. Помоли го да поправи старото напукано радио. Нейният мъничък свят. Новините. Кметът Линдзи.

Деймиън отиде до тоалетната. Пожълтели вестници по напуканите плочки. Ръждиви петна в мивката и ваната. Стар корсет, захвърлен на пода. Ето, оттук тръгна неговото призвание. Оттук избяга към любовта, но сега любовта бе изстинала и нощем той я чуваше как вие в сърцето му като бездомен и жален есенен вятър.

В единайсет без четвърт Карас я целуна за сбогом и обеща да се върне при първа възможност.

Тръгна си, а зад гърба му старото радио предаваше новини.

След като се прибра в Уейджъл Хол, Карас се накани да напише писмо до архиепископа на Мериленд. Вече бяха обсъждали въпроса: молба за прехвърляне в Ню Йорк, за да бъде близо до майка си; молба за преподавателско място и освобождаване от досегашните задължения. Като мотив за последното, Карас лаконично изтъкна: „непригодност“.

Мерилендският архиепископ го прие по време на годишното си посещение в Джорджтаунския университет. Събитието напомняше армейска проверка, когато генералът лично и поверително изслушва жалбите на подчинените си. Като чу за майката на Деймиън Карас, архиепископът кимна и изрази съчувствие, но по въпроса за неговата „непригодност“ сметна, че досието му сочи точно обратното. Карас обаче упорстваше и се обърна към Том Бърмингам, ректора на Джорджтаунския университет. Не е само до психиатрия, Том. Знаеш го. Някои от проблемите им опират до призванието, до смисъла на живота. Том, нещата невинаги опират само до секса, става дума преди всичко за тяхната вяра и аз просто не издържам. Не мога повече. Трябва да се оттегля.

— Какъв е проблемът?

— Том, мисля, че губя вярата си.

Бърмингам не настоя да чуе какви са причините за съмненията му. Карас бе благодарен за това. Знаеше, че отговорите му биха звучали налудничаво. Необходимостта да разкъсваме храната със зъби, а после да я изхвърляме с изпражненията. Безсмислената набожност на майка ми. Смрадливите чорапи. Уродливите деца. Една вестникарска статия как момче от църковния хор чакало автобуса; непознати го полели с бензин и драснали клечката. Не. Твърде емоционално. Смътно. Екзистенциално. По-логично звучеше мълчанието на Бога. Светът беше пълен със зло и повечето от него се коренеше в съмнението, в искрените колебания на добри и честни хора. Нима един разумен Бог не би сложил край на това? Нима най-сетне не би Се разкрил? Нима не би проговорил?

Господи, дай ни знак…

Възкресението на Лазар избледняваше в далечното минало.

Никой от живите днес не бе чувал смеха му.

Защо няма поличба?

Някога Карас копнееше да живее по времето на Христос; да го види; да го докосне; да надникне в очите му.

О, Боже мой, дай ми да те видя! Дай ми да знам! Ела в съня ми!

Копнежът го изпепели.

Той седна зад бюрото и вдигна писалката над листа. Може би не времето бе запечатало устните на архиепископа. Може би е разбрал, помисли си Карас, че в крайна сметка вярата е въпрос на обич.

Бърмингам обеща да разгледа искането му, да ходатайства пред архиепископа, но досега не бе сторил нищо. Карас довърши писмото и си легна.

В пет сутринта се събуди замаян и отиде до параклиса на Уейджъл Хол да приготви причастие за литургията, после се върна в стаята си.

Et clamor meus ad te veniat — помоли се той с измъчен шепот. „И викът ми нека стигне до Теб…“

Дълбоко съсредоточен, Деймиън вдигна високо причастието и усети болка от спомена каква радост му носеше някога това; и както всяка сутрин изтръпна от внезапното далечно видение на отдавна изгубената любов.

Той разчупи причастието над потира.

— Вървете си в мир. Своето смирение ви давам.

Лапна причастието и го преглътна с хартиения вкус на отчаяние.

Когато литургията свърши, Карас грижливо избърса потира и го прибра в чантата си. После забърза към гарата да хване влака за Вашингтон в седем и десет. Носеше черен куфар, пълен със страдание.

3

Рано сутринта на единайсети април Крис позвъни на своя лекар в Лос Анджелис и го помоли да я насочи към местен психиатър за Ригън.

— Какво се е случило?

Крис обясни. Веднага след рождения ден на Ригън — когато Хауърд не се обади — тя забеляза внезапна и коренна промяна в поведението и настроението на дъщеря си. Безсъние. Раздразнителност. Гневни изблици. Рита. Хвърля. Крещи. Не иска да яде. На всичко отгоре сякаш страдаше от излишък на енергия. Непрестанно се движеше, пипаше, въртеше се, тропаше, тичаше, скачаше. Заряза уроците. Измисли си въображаем приятел. Ненормални опити да привлича внимание.

— Например? — попита докторът.

Крис започна от тропането. Откакто през онази нощ провери тавана, тя го чу още два пъти. И в двата случая Ригън беше в стаята си, а когато Крис влезе, звукът спря. Второ, Ригън постоянно „губеше“ разни неща в стаята си: рокля, четка за зъби, книги, обувки. Оплакваше се, че „някой мърда“ мебелите. И най-сетне, на сутринта след посещението в Белия дом, Крис видя Карл в спалнята на Ригън да влачи бюрото от средата на стаята към предишното му място. Когато го попита какво става, той пак повтори „на някого му е весело“ и отказа да обсъжда въпроса, но малко след това Крис завари Ригън в кухнята да се оплаква, че нощем, докато спи, някой мести мебелите. И това, обясни Крис, потвърди подозренията й. Очевидно всичко това бе дело на самата Ригън.

— Имаш предвид сомнамбулизъм? Че го прави насън?

— Не, Марк, прави го съвсем съзнателно. За да привлече вниманието.

Крис спомена за клатенето на леглото. То се повтори още два пъти и всеки път Ригън настоя да спи с майка си.

— Е, това може да има някакво обяснение — предположи лекарят.

— Не, Марк, не казвам, че леглото се тресеше. Казвам, че според Ригън се е разтресло.

— Сигурна ли си, че леглото е било неподвижно?

— Не съвсем.

— Може да е клоничен гърч — промърмори лекарят.

— Какво е това?

— Има ли температура?

— Не. Слушай, какво мислиш? — попита Крис. — Да я водя ли на психиатър или не?

— Крис, ти спомена за уроците. Как е с математиката?

— Защо питаш?

— Как се справя? — настоя Марк.

— Ужасно. Разбираш ли, изведнъж престана да й върви.

— Ясно.

— Защо питаш? — повтори Крис.

— Това е един от отличителните белези на синдрома.

— Синдром? Какъв синдром?

— Нищо сериозно. Но не искам да правя догадки по телефона. Имаш ли нещо за писане?

Искаше да я насочи към добър терапевт във Вашингтон.

— Марк, няма ли начин да дойдеш да я прегледаш?

Тя си спомни за Джейми и продължителната инфекция. Тогавашният й лекар предписа нов широкоспектърен антибиотик. Докато взимаше лекарството от аптеката, фармацевтът я погледна смутено. „Не искам да ви безпокоя, госпожо, но това… Разбирате ли, съвсем ново е на пазара, а някои лекари от Джорджия смятат, че предизвиква апластична анемия при малки момчета.“ Джейми… Няма го. Мъртъв. Оттогава Крис вече не вярваше на лекарите. Само на Марк. И то след дълги години.

— Марк, наистина ли не можеш? — примоли се тя.

— Не, няма начин. Но не се притеснявай. Този, когото ти препоръчвам, е блестящ. Най-добрият. Сега записвай.

Колебание. После:

— Добре, готова съм.

Тя записа името и телефонния номер.

— Нека я прегледа и да ми се обади — каза лекарят. — И засега недей да мислиш за психиатър.

— Сигурен ли си?

Той разпалено обясни, че хората обикновено прибързват да разпознаят психосоматичните заболявания, а забравят обратното: че болест на тялото често поражда привидно заболяване на ума.

— Какво би рекла — продължи той — ако, опазил ме Бог, беше мой лекар и ти кажех, че страдам от главоболие, кошмари, гадене, безсъница и размазано зрение; че редовно се вкисвам и се тревожа до смърт за работата си. Ще ме сметнеш ли за невротик?

— Намери кого да попиташ, Марк! Аз знам, че си невротик!

— Само че ти описах симптоми на тумор в мозъка, Крис. Провери тялото. Това е закон номер едно. После ще видим.

Крис веднага позвъни на терапевта и уговори час за следобед. Вече разполагаше с времето си. Снимките бяха приключили, поне за нея. Бърк Денингс продължаваше да наглежда работата на „втория екип“, който снимаше по-незначителни сцени, най-вече въздушни кадри от различни места на града, както и епизодите без участие на главните актьори. Той държеше всеки метър лента да бъде съвършен.

Кабинетът на лекаря беше в Арлингтън. Самюъл Клайн. Докато Ригън седеше начумерена в манипулационната, Клайн настани майка й в кабинета си и изслуша историята на заболяването. Тя му разказа всичко. Той слушаше, кимаше и си водеше подробни записки. Когато Крис спомена за клатенето на леглото, лекарят се намръщи недоверчиво, но Крис продължи:

— Марк смяташе за важно, че Ригън не се справя по математика. Защо?

— Имате предвид уроците?

— Да, уроците, но най-вече по математика. Какво означава това?

— Нека първо да я прегледам, госпожо Макнийл.

После той се извини и отиде да направи на Ригън пълен преглед, включително проби от урина и кръв. Урината беше за проверка на черния дроб и бъбреците; кръвта — за редица проверки: диабет, функции на тироидната жлеза, броене на червените кръвни телца за евентуална анемия и на левкоцитите за редки болести на кръвта.

Когато свърши, Клайн седна и поговори с Ригън, наблюдавайки поведението й, после се върна в кабинета и започна да пише рецепта.

— Изглежда, че има хиперкинетично нервно разстройство.

— Какво?

— Заболяване на нервите. Поне така смятаме. Все още не знаем как точно действа, но често се случва на тази възраст. Всички симптоми са налице: прекомерна активност, раздразнителност, проблеми с математиката.

— Да, математиката. Защо точно тя?

— Засегнато е съсредоточаването. — Клайн откъсна рецептата и я подаде на Крис.

— Това е рецепта за риталин.

— Какво?

— Метилфенидат.

— А, това ли било! — иронично подхвърли Крис.

— По десет милиграма два пъти дневно. Препоръчвам да е в осем часа сутринта и в два следобед.

— Какво представлява? Нещо за успокояване на нервите ли?

— Стимулант.

— Стимулант? Та тя и сега е напрегната като пружина!

— Състоянието й не е каквото изглежда — обясни Клайн. — Става дума за компенсация, свръхреакция на депресията.

— Депресия ли?

Клайн кимна.

— Депресия — повтори Крис и замислено се загледа настрани.

— Нали споменахте за баща й.

Крис вдигна очи към него.

— Смятате ли, че трябва да я отведа на психиатър?

— Не, не. Аз бих изчакал да видя ефекта от риталина. Наистина вярвам, че това е решението. Нека изчакаме две-три седмици.

— Значи смятате, че е от нервите?

— Така изглежда.

— Ами това, че ме лъже? Ще спре ли?

Отговорът му озадачи Крис. Клайн попита дали е чувала Ригън да ругае или да използва нецензурни думи.

— Странен въпрос. Не, никога.

Знаете ли, това е донякъде като лъжата — необичайно за нея, както казвате вие. Но при някои неврологични смущения може…

— Чакайте малко — прекъсна го Крис. — Откъде изобщо ви хрумна, че Ригън използва нецензурни думи. Или съм ви разбрала погрешно?

Клайн я изгледа с учудване, после предпазливо отвърна:

— Да, бих казал, че използва такива думи. Вие не знаехте ли?

— И все още не знам! Какво говорите?

— Ами… тя ми изръси цял наниз от бисери, докато я преглеждах, госпожо Макнийл.

— Шегувате ли се, докторе? Какви по-точно?

Клайн явно се притесни.

— Да речем, че речникът й е доста богат.

— Какъв, по-точно? Хайде, дайте ми пример!

Клайн мълчаливо сви рамене.

— Имате предвид „лайно“? Или „шибам“?

Клайн се поотпусна.

— Да, използваше тези думи — потвърди той.

— И какво друго каза? Говорете конкретно.

— Ами… конкретно, госпожо Макнийл, препоръча ми да си държа проклетите пръсти по-настрани от путката й.

Крис ахна.

— Такива думи ли използва?

— Не е чак толкова необичайно, госпожо Макнийл, и лично аз изобщо не бих се тревожил. Както казах, това е просто проява на синдрома.

Крис се загледа в обувките си и поклати глава.

— Просто не мога да повярвам — прошепна тя.

— Вижте, тя едва ли разбира какво казва.

— Да, вероятно — промърмори Крис. — Може и тъй да е.

— Опитайте с риталина — посъветва я Клайн. — Да видим как ще потръгне. И бих искал пак да я видя след две седмици.

— Той погледна календара върху бюрото си. — Да видим… нека да е сряда, двайсет и седми. Удобно ли е?

— Да, разбира се. — Потисната и унила, Крис стана от стола и пъхна рецептата в джоба на шлифера си. — До двайсет и седми, докторе.

— Аз съм ви голям почитател — каза Клайн докато отваряше вратата към коридора.

Унесена в тревожни мисли, Крис спря на прага с наведена глава и вдигна пръст до устните си. После се озърна към лекаря.

— Значи не смятате, че й трябва психиатър?

— Не знам. Но простото обяснение винаги е най-добро. Нека изчакаме. После ще видим. — Клайн се усмихна насърчително. — Опитайте да не се притеснявате.

— Как?

На път за вкъщи Ригън попита майка си какво й е казал лекарят.

— Просто каза, че си нервна.

Крис бе решила да не говори с нея за нецензурния език.

Бърк. От него трябва да ги е чула.

Но по-късно Крис поговори за това с Шарън и я попита дали някога е чувала Ригън да използва подобни думи.

— Боже мой, не — слиса се Шарън. — Никога. Дори напоследък. Но знаеш ли, мисля, че учителката й по рисуване спомена нещо такова.

— Наскоро ли?

— Миналата седмица. Но онази жена е толкова превзета. Помислих си, че може би да й е рекла нещо от сорта на „тъпотия“ или „по дяволите“.

— А, между другото, говорила ли си с Ригън за религия, Шар?

Шарън се изчерви.

— Е, съвсем малко. Нали разбираш, трудно е да не стане дума. Тя задава толкова много въпроси и… така… — Тя безпомощно сви рамене. — Трудно е. Как да й отговоря, без да кажа кое според мен е най-голямата лъжа?

— Дай й възможност сама да избира.

През дните преди приема, който отдавна планираше, Крис усърдно следеше Ригън да си взима дозата риталин, но не забелязваше подобрение. Дори напротив, имаше леки признаци на упадък: нарастваща разсеяност, немарливост и дори пристъп на гадене. Колкото до опитите да привлече внимание, старата тактика не се повтори, но я замени нова: оплаквания от гнусна, неприятна „миризма“ в стаята на Ригън. По настояване на детето един ден Крис дойде да подуши, но не усети нищо.

— Не я ли усещаш? — попита озадачена Ригън.

— Искаш да кажеш, че в момента мирише?

— Разбира се!

— На какво ти мирише, скъпа?

Ригън сбръчка носле.

— Като на нещо изгорено.

— Тъй ли?

Крис подуши отново, този път по-усърдно.

— Не усещаш ли?

— О, да, сега усещам — излъга Крис. — Хайде да проветрим.

Всъщност не бе усетила никаква миризма, но реши да отлага поне до контролния преглед. А и си имаше куп други грижи. Първо, трябваше да се подготви за гостите. Второ, да даде окончателен отговор за сценария. Макар че все още се вълнуваше от идеята да режисира филм, вродената й предпазливост я караше да се въздържа от прибързани решения. А агентът се обаждаше всеки ден. Крис му каза, че е дала сценария на Денингс за преценка и се надява да го чете, а не да го дъвче.

Третата и най-важна от грижите на Крис бе провалът на две финансови начинания: закупуване на облигации с гарантирана лихва и капиталовложение в проект за издирване на петрол в Либия. Целта беше да спаси хонорарите си, които иначе щяха да бъдат обложени с огромни данъци. Но резултатът се оказа още по-лош: петролните кладенци пресъхнаха, а огромният интерес към облигациите доведе до срив и обезценяване. Финансовият й съветник долетя да обсъдят именно тези въпроси. Той пристигна в четвъртък. Крис го накара да обяснява през целия следващ ден. Накрая избра решение, което съветникът сметна за мъдро, макар да се навъси като чу, че тя иска да купи ферари.

— Какво? Нова кола?

— Защо не? В един филм вече карах ферари. Ако пишем на шефовете на фабриката и им напомним това, може би ще ни предложат отстъпка. Не мислиш ли?

Съветникът не мислеше така. Смяташе купуването на нова кола за разточителство.

— Бен, миналата година спечелих осемстотин бона, а ти ми разправяш, че не мога да купя някаква си скапана кола! Не ти ли се вижда смешно? Къде са парите?

Бен й припомни, че по-голямата част от парите са на дългосрочен влог. После изброи накъде изтичат доходите й: федерален данък, щатски данък, данък върху очаквани приходи, данък имот, комисиони за агента, за самия него и за рекламния посредник, които стигаха общо до двайсет процента, още процент и четвърт за филмовия благотворителен фонд, разходи за модни тоалети, заплати за Уили, поддръжка на къщата в Лос Анджелис, пътни разноски и накрая месечни разходи.

— Ще снимаш ли друг филм тази година? — попита Бен.

Крис сви рамене.

— Не знам. Налага ли се?

— Да, мисля, че се налага.

Крис опря лакти в коленете си, хвана се е две ръце за главата и го погледна тъжно.

— Не може ли поне една хонда?

Той не отговори.

По-късно същата вечер Крис реши да прогони тревогите и да се заеме с подготовката за утрешните гости.

— Хайде да предложим шведска маса с индийска кухня — каза тя на Уили и Карл. — Можем да подредим всичко в дъното на всекидневната. Нали?

— Много добре, госпожо — отвърна веднага Карл.

— Ти как смяташ, Уили? Плодова салата за десерт?

— Да, превъзходно, госпожо — отговори Карл.

— Благодаря ти, Уили.

Беше поканила интересна и пъстра компания. Освен Бърк („Само не идвай пиян, по дяволите!“) и младия режисьор на втори екип, тя очакваше един сенатор (със съпругата), един астронавт от „Аполо“ (със съпругата), двама йезуити от Джорджтаун, неколцина съседи, Мери Джо Перин и Елън Клиъри.

Мери Джо Перин беше възпълна и застаряваща ясновидка от Вашингтон. Крис се запозна с нея на приема в Белия дом и я хареса невероятно. Бе очаквала да срещне строга и необщителна особа, но Мери Джо се оказа тъй весела, сърдечна и простодушна, че тя неволно възкликна: „О, та вие изобщо не сте каквато си мислех!“ Елън Клиъри беше секретарка в Държавния департамент; преди това работеше в московското посолство на САЩ и по време на турнето на Крис в Русия я отърва от доста неприятности, предизвикани най-вече от невъздържания език на червенокосата актриса. Крис си спомняше с благодарност за нея и когато дойде във Вашингтон, веднага й се обади.

— Хей, Шар, кои свещеници идват?

— Още не съм сигурна. Поканих ректора и декана, но мисля, че ректорът ще прати някой да го замести. Тази сутрин се чух със секретаря му. Казва, че довечера ректорът сигурно щял да бъде извън града.

— И кого ще изпрати? — попита Крис с предпазлив интерес.

— Чакай да видя. — Шарън разрови записките си. — Да, ето го. Неговият помощник, отец Джоузеф Дайър.

— О.

Крис изглеждаше разочарована.

— Къде е Ригс? — попита тя.

— Долу.

— Знаеш ли, може би ще е добре да си пренесеш пишещата машина долу. Нали разбираш, така ще можеш да я държиш под око докато работиш. Става ли? Не искам да остане толкова дълго сама.

— Добра идея.

— Добре, това ще е за друг път. Сега се прибирай, Шар. Медитирай. Поиграй си с коне.

След като приключи с подготовката и планирането, Крис откри, че отново се тревожи за Ригън. Опита се да гледа телевизия. Но не можеше да се съсредоточи. Мъчеха я безпокойни мисли. Имаше нещо необичайно в цялата къща. Странна тишина бе паднала навсякъде като тънък слой прах.

Към полунощ всички в къщата спяха.

Нямаше произшествия. Тази нощ.

4

Крис посрещна гостите, облечена в тревистозелен костюм с разкроени ръкави и клоширан панталон. Удобните обувки отразяваха надеждите й за вечерта.

Най-напред дойде знаменитата ясновидка Мери Джо Перин, заедно със сина си тийнейджър, Робърт, а последен пристигна руменият отец Дайър. Той беше младолик и дребен, с лукави очи зад очила със стоманени рамки. Още на прага той се извини за закъснението:

— Не можах да си намеря подходяща вратовръзка.

Крис се вгледа с недоумение в свещеническата му якичка, после избухна в смях. Депресията, която я мъчеше цял ден, започна да отминава.

Напитките си свършиха работата. Към десет без четвърт гостите се бяха пръснали на малки групички из цялата всекидневна и вечеряха на крак, увлечени в оживени разговори.

Крис си напълни чинията от топлия бюфет и се озърна за Мери Джо Перин. Зърна я на дивана до декана на йезуитите, отец Уогнър. Крис бе разменила няколко думи с него. Той имаше луничаво плешиво теме и любезни, сдържани маниери. Крис се приближи до дивана и седна с кръстосани крака на пода пред масичката за кафе. Ясновидката се изкиска на нещо.

— Хайде де, Мери Джо! — рече с усмивка деканът и си бодна парченце месо с къри.

— Да, хайде, Мери Джо! — подкрепи го и Крис.

— О, здравейте! Кърито е страхотно! — каза деканът.

— Не е ли много люто?

— Не, точно колкото трябва. Мери Джо ми разправяше, че имало и йезуит-медиум.

— А той не ми вярва! — разсмя се ясновидката.

— Не съвсем — поправи я деканът. — Казах, че е трудно да се повярва.

— Съвсем истински медиум ли? — попита Крис.

— Разбира се — потвърди Мери Джо. — Дори можел да левитира.

— О, аз го правя всяка сутрин — подметна йезуитът.

— Искаш да кажеш, че е правил спиритични сеанси? — обърна се Крис към Мери Джо.

— Разбира се — отговори тя. — Бил е много известен през деветнайсети век. Всъщност комай е единственият от онова време, когото не са обвинили в измама.

— Значи не е бил йезуит, както казах — отбеляза деканът.

— О, бил е, и то какъв! — разсмя се ясновидката. На двайсет и две години постъпил при йезуитите и обещал никога вече да не се занимава със спиритизъм, но те го изхвърлил от Франция — тя се разсмя още по-силно — веднага след като организирал сеанс в Тюйлери. Знаете ли какво направил? Насред сеанса казал на императрицата, че ще я докосне ръката на призрачно дете, чийто дух е на път да се материализира. Изведнъж някой запалил лампите — тя се разтресе от смях — и всички видели босия му крак върху ръката на императрицата! Представяте ли си?

Йезуитът се усмихна и остави чинията си на масичката.

— Да знаеш, че повече няма да ти опрощавам греховете, Мери Джо.

— Стига де, всяко семейство си има черна овца.

— Ние сме си изчерпали лимита за черни овце още с папите от рода Медичи.

— Знаете ли, веднъж ми се случи… — започна Крис.

Но деканът я прекъсна:

— С изповедите ли започваме?

Крис се усмихна.

— Не, аз не съм католичка.

— Йезуитите също не са — пошегува се Мери Джо.

— Клевети на доминиканците — възрази каза деканът, после се обърна към Крис. — Извинявайте, скъпа. Какво казвахте?

— Мисля, че веднъж видях един човек да левитира. В планините на Бутан.

Тя му разказа за случая.

— Смятате ли, че е възможно? — попита накрая Крис. — Кажете откровено.

— Кой знае? — йезуитът сви рамене. — Знае ли някой какво е гравитацията? Или дори материята.

— Искате ли да знаете моето мнение? — намеси се Мери Джо.

Деканът отговори на нея:

— Не, Мери Джо, аз съм дал обет за бедност.

— Аз също — промърмори печално Крис.

— Какво, какво — трепна деканът и се приведе напред.

— О, няма значение. Чакайте, исках да ви попитам за нещо. Знаете ли малката къщичка зад онази църква там? — Крис махна неопределено с ръка.

— „Света Троица“?

— Да, точно така. Какво става там?

— Провеждат черна меса — зловещо прошепна госпожа Перин.

— Черна какво?

— Черна меса.

— Какво е това?

— Тя се шегува — каза деканът.

— Да, знам — каза Крис, — но аз не съм много умна. Сериозно, какво е черна меса?

— Ами… в най-общи линии е пародия на католическата света литургия — обясни Деканът. — Свързана е с преклонението пред дявола.

— Божичко! Искате да кажете, че наистина има такива неща?

— Не мога да кажа със сигурност. Веднъж обаче чух, че според статистиката всяка година в Париж се провеждали петдесет хиляди черни меси.

— Как, в днешно време? — смая се Крис.

— Така разправят.

— Да, разбира се. И сведенията идват от тайните служби на йезуитите? — подкачи го госпожа Перин.

— Нищо подобно — възрази деканът. — Казват го вътрешните ми гласове.

Двете жени се разсмяха.

— Знаете ли — подхвърли Крис, — в Лос Анджелис се разправят страшно много истории за зловещи култове. Често се питам дали е вярно.

— Както вече казах, не мога да отговоря със сигурност — отвърна деканът. — Но ще ви кажа кой може да знае — отец Джо Дайър. Къде е Джо? — Деканът се озърна и посочи с ръка. — А, ето го там!

Свещеникът стоеше до бюфета с гръб към тях и си взимаше допълнително.

— Хей, Джо!

Младият свещеник се обърна с безизразно лице.

— Викате ли ме, господин декан?

Деканът му направи знак да се приближи.

— Само секунда — отговори Дайър и се завъртя да довърши атаката си срещу кърито и салатата.

— Прилича на леприкон сред другите свещеници — добродушно подхвърли деканът и отпи от виното си. — Миналата седмица в „Света Троица“ имаше два случая на оскверняване и Джо каза, че му напомняли нещо свързано с черната меса. Затова предполагам, че знае нещо по въпроса.

— Какво е станало в църквата? — попита Мери Джо Перин.

— О, прекалено е отвратително.

— Нищо, кажи. Вече сме приключили с вечерята.

— Не, моля ви — възрази деканът. — Наистина е прекалено.

— Хайде, кажи ни!

— Не можеш ли да ми прочетеш мислите, Мери Джо? — ехидно подметна деканът.

— Бих могла — усмихна се тя, — но се смятам за недостойна да вляза в такава светая светих!

— Историята е гнусна — предупреди ги деканът.

И той описа оскверняванията. В първия случай старият църковен иконом намерил купчинка човешки изпражнения върху покривалото на олтара, точно пред табернакула.

— Да, наистина отвратително — потръпна госпожа Перин.

— Е, второто е още по-лошо — каза деканът.

И той описа по доста заобиколен начин как в левия страничен олтар открили грамаден фалос от глина, залепен здраво за фигурата на Христос.

— Отвратихте ли се достатъчно? — завърши той.

Крис забеляза, че ясновидката е наистина потресена.

— О, стига толкова — каза тя. — Съжалявам, че попитах. Да сменим темата.

— Аз пък съм заинтригувана — каза Крис.

— Да, разбира се. Аз съм интригуваща личност — долетя глас иззад нея. Отец Дайър с препълнена чиния в ръцете се приведе над Крис и сериозно прошепна: — Вижте, изчакайте малко и пак ще дойда. Мисля, че ми се урежда нещо интересно с астронавта.

— Какво по-точно? — попита деканът.

Дайър го изгледа невъзмутимо иззад очилата си и отговори:

— Как ви звучи „първи мисионер на Луната“?

Всички освен Дайър избухнаха в смях. Той явно беше майстор на английския хумор.

— Идеален сте по размер — каза госпожа Перин. — Лесно ще ви наместят в капсулата.

— Не, не става дума за мен — възрази съвсем сериозно младият свещеник. — Уреждам го за Емъри — вметна той към декана, после пак се обърна към двете жени и обясни: — Това е нашият ректор по дисциплината в студентското градче. На Луната няма никого, а той точно това харесва. Много обича наоколо да царува тишина и покой.

И Дайър все тъй невъзмутимо се озърна към астронавта.

— Извинете ме — каза той и се отдалечи.

— Харесва ми — каза госпожа Перин.

— И на мен — кимна Крис, после се обърна към Декана. — Не ми казахте какво става в онази къщичка. Да не е някаква ужасна тайна? Кой е онзи свещеник, когото често забелязвам там? Мургав, прилича на боксьор. Сещате ли се?

Деканът кимна и наведе глава.

— Отец Карас — каза тихо той с лека тъга. Остави чашата си на масата и започна бавно да я върти. — Горкият, снощи го сполетя голямо нещастие.

— Какво? — попита Крис.

— Майка му е починала.

За момент Крис изпита необяснима скръб.

— Съжалявам — тихо промълви тя.

— Отрази му се много тежко — продължи йезуитът. — Тя живеела сама и вероятно е лежала мъртва няколко дни, преди да я открият.

— Ужасно — прошепна госпожа Перин.

— Кой я е намерил? — попита Крис и лекичко се навъси.

— Домоуправителят. Може би още дълго нямало да разберат, ако не били съседите… Оплакали се, че радиото й свири ден и нощ.

— Колко тъжно — тихо въздъхна Крис.

— Моля да ме извините, госпожо.

Крис вдигна очи към Карл. Той държеше поднос с ликьор и изящни аперитивни чаши.

— Остави ги тук, Карл; да, така е добре.

Крис обичаше да сервира сама ликьора на гостите. Смяташе, че това добавя интимност и чар на вечерта.

— Добре. Нека започнем от вас — каза тя на декана и госпожа Перин.

Обслужи ги, след това обиколи всекидневната да приеме поръчките и лично да поднесе питиета на гостите. Докато приключи, групичките събеседващи бяха променили състава си с изключение на Дайър и астронавта, които сякаш ставаха все по-близки.

— Всъщност не съм свещеник — дочу тя гласа на Дайър. Той бе сложил ръка върху разтърсваното от смях рамо на астронавта. — Просто съм един страшно напредничав равин.

Малко по-късно Крис си говореше с Елън Клиъри за Москва, когато чу откъм кухнята да долита един познат рязък и гневен глас.

Боже мой! Бърк!

Той обсипваше някого с нецензурни ругатни.

Крис се извини и побърза към кухнята, където Денингс яростно ругаеше Карл, а Шарън безуспешно се мъчеше да го успокои.

— Бърк! — извика Крис. — Престани!

Режисьорът не й обърна внимание и продължи да беснее. По ъгълчетата на устните му бе избила пяна. Карл се подпираше на мивката със скръстени ръце и стоическа физиономия, гледайки Денингс право в очите.

— Карл! — кресна Крис. — Би ли излязъл? Махай се! Не виждаш ли в какво състояние е?

Но швейцарецът не помръдна, докато Крис не го избута към вратата.

— Нацистко прасе! — извика след него Денингс, после любезно погледна Крис, потърка длани и кротко попита:

— Какво има за десерт?

Ужасената Крис се хвана за главата.

— Десерт ли?

— Ами гладен съм! — изхленчи капризно Денингс.

Крис се обърна към Шарън.

— Нахрани го! Трябва да сложа Ригън да си легне. И за Бога, Бърк, дръж се прилично! Там има свещеници!

Бърк сбръчка чело и в очите му изведнъж пламна неподправен интерес.

— О, и ти ли ги забеляза? — попита той съвсем откровено.

Крис вирна глава към тавана, изпъшка „Не мога повече!“ и с решителна стъпка напусна кухнята.

Слезе в детската стая, където дъщеря й бе прекарала целия ден, и я завари да си играе с дъската за спиритични сеанси. Изглеждаше потисната, разсеяна и откъсната от света. Е, поне не е агресивна, помисли Крис и с надеждата да я разведри отведе Ригън във всекидневната да я представи на гостите.

— Колко е мила! — възхити се съпругата на сенатора.

Ригън се държа учудващо добре с всички, освен с госпожата, с която не пожела нито да разговаря, нито да се ръкува. Но ясновидката го обърна на шега.

— Разбрала е, че съм измамничка — рече тя и намигна с усмивка на Крис.

Но след малко лицето й стана странно изпитателно, тя посегна и лекичко хвана китката на Ригън, сякаш искаше да й премери пулса. Ригън бързо дръпна ръка и я изгледа злобно.

— О, скъпа, струваш ми се много уморена — каза небрежно госпожа Перин, но продължи да се взира в Ригън с тревога, която сама не можеше да си обясни.

— Не й е много добре — извини се Крис и погледна Ригън. — Нали, скъпа?

Ригън не отговори. Бе навела очи към пода.

Вече нямаше на кого да представи Ригън, освен на сенатора и Робърт, сина на госпожа Перин. Крис реши, че ще е най-разумно да ги прескочи. Отведе Ригън горе в спалнята и я сложи да си легне.

— Мислиш ли, че ще можеш да заспиш? — попита Крис.

— Не знам — отговори сънено Ригън. Беше се завъртяла на една страна гледаше стената с унесено изражение.

— Искаш ли да ти почета?

Момичето поклати глава.

— Добре тогава. Опитай се да заспиш.

Крис се наведе и я целуна, после отиде до вратата и изгаси лампата.

— Лека нощ, мъниче.

Вече излизаше от стаята, когато чу съвсем тихия глас на Ригън:

— Мамо, какво стана с мен?

Гласът бе отчаян и напълно различен от досегашното й поведение. За момент Крис се почувства потресена и объркана. Но тя се опомни бързо.

— Казах ти, Ригс, просто нерви. Трябва само да пиеш хапчетата още две-три седмици и знам, че ще се почувстваш отлично. А сега се опитай да заспиш, миличка, бива ли?

Никакъв отговор. Крис чакаше.

— Разбрахме ли се? — попита тя.

— Добре — прошепна Ригън.

Изведнъж Крис забеляза, че е настръхнала. Тя разтърка ръката си. О, Боже, колко студено е в тази стая. Откъде идва това течение?

Тя отиде до прозореца да провери дали не духа през процепите. Не, нямаше нищо. Обърна се към Ригън.

— Топло ли ти е, скъпа?

Тишина.

Крис пристъпи към леглото.

— Спиш ли? — прошепна тя.

Затворени очи. Дълбоко и равномерно дишане.

Крис излезе на пръсти от стаята.

Откъм залата долиташе песен и когато слезе по стъпалата, тя видя с удоволствие, че младият отец Дайър свири на пианото до прозореца на всекидневната и развеселените гости са се събрали да пеят около него. В момента тъкмо привършваха песента „Докато се срещнем отново“.

Крис реши да се присъедини към тях, но на половината път я пресрещнаха сенаторът и съпругата му. Бяха си взели горните дрехи и изглеждаха раздразнени.

— Нима си тръгвате толкова скоро? — попита Крис.

— О, извинете ни, мила моя, вечерта беше просто прекрасна! — извини се сенаторът. — Но горката Марта има главоболие.

— Наистина съжалявам, но се чувствам ужасно — изстена жена му. — Крис, ще ни извините, нали? Всичко беше чудесно.

— Много съжалявам, че трябва да си тръгвате — каза Крис.

Докато ги изпращаше до вратата, чу отец Дайър да пита:

— Някой знае ли думите на „Сигурно съжаляваш сега“?

На връщане към всекидневната тя едва не се сблъска с Шарън, която излизаше от кабинета.

— Къде е Бърк? — попита Крис.

— Там. — Шарън кимна към кабинета. — Заспа. Слушай, сенаторът каза ли ти нещо? Каквото и да било?

— Не, просто си тръгнаха.

— По-добре.

— Какво намекваш, Шарън? Какво се е случило?

— Бърк оплеска нещата — въздъхна Шарън.

И тя боязливо описа сблъсъка между сенатора и Денингс, който мимоходом подметнал, че в джина му май имало чужд полов косъм. После се обърнал към жената на сенатора и попитал с леко обвинителен тон: „Никога през живота си не съм виждал такъв! На вас познат ли ви е?“

Крис ахна, след това се изкиска и вдигна очи към тавана, а Шарън продължи да разказва как притеснението на сенатора тласнало Денингс към един от типичните му донкихотовски изблици на ярост, в който той изразил своята „безкрайна благодарност“ за самото съществуване на политиците, защото без сравнение с тях „не бихме могли да разпознаем истинските държавници“, а когато сенатор се оттеглил с ледено мълчание, Денингс се завъртял към Шарън и гордо казал: „Ето, видя ли? Не изругах нито веднъж. Справих се съвсем разумно със ситуацията, нали?“

Крис не можа да се удържи от смях.

— Добре, нека да спи. Но най-добре остани тук за в случай, че се събужда? Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се.

Във всекидневната Мери Джо Перин седеше сама на един стол в ъгъла. Изглеждаше разтревожена и угрижена. Крис понечи да тръгне към нея, но размисли и се насочи към пианото. Дайър спря да свири и я посрещна с усмивка.

— Е, млада госпожо, какво да ви предложим? — попита той.

— Днес правим концерт по желание на слушателите.

Крис се разсмя заедно с другите около пианото.

— Бих искала да узная какво представлява черната меса — каза тя. — Отец Уогнър каза, че сте експерт в тази област.

Заинтригувани, гостите около пианото замълчаха.

— Всъщност не — възрази Дайър и набързо изсвири някаква простичка мелодия. — Как се сетихте точно за черната меса?

— Ами… преди малко разговаряхме за… за случката в „Света Троица“ и…

— А, имате предвид оскверняването! — прекъсна я Дайър.

— Хей, някой ще ме светне ли за какво става дума? — намеси се астронавтът. — Нищо не разбрах.

— Аз също — каза Елън Клиъри.

Дайър вдигна ръце от клавишите и огледа гостите около себе си.

— Църквата, която се намира на тази улица, беше осквернена обясни той.

— Как по-точно? — заинтересува се астронавтът.

— Не задълбавайте — посъветва го отец Дайър. — Нека просто си кажем, че беше отвратително и да спрем дотук.

— Отец Уогнър казва, че според вас това напомняло черна меса — настоя Крис, — и аз се зачудих какво представлява тя.

— Всъщност и аз не знам чак толкова — възрази свещеникът. — Каквото знам, чул съм го от един друг йезуит — отец Карас, той е нашият специалист в тази област.

Крис наостри уши.

— Да не е онзи мургав свещеник от „Света Троица“?

— Познавате ли го? — изненада се Дайър.

— Не, само чух да споменават за него.

— Е, мисля, че дори е писал нещо по темата. Разбира се, само от гледна точка на психиатрията.

— Искате да кажете, че той е психиатър? — изненада се Крис.

— Ами разбира се. Извинявайте, мислех, че знаете.

— Ще ми каже ли най-после някой за какво става дума? — попита нетърпеливо астронавтът. — Какво се върши по време на черна меса?

Дайър сви рамене.

— Нека да го наречем извращения. Неприлични неща. Богохулства. Грозна пародия на Светата литургия, където вместо на Бога се покланят на дявола и понякога извършват човешки жертвоприношения.

Елън Клиъри се усмихна с усилие, поклати глава и се отдалечи, като подхвърли през рамо:

— За мен е прекалено зловещо.

Крис не й обърна внимание.

— Но откъде знаете? — попита тя младия йезуит. — Ако наистина има черна меса, кой би разказал за нея?

— Мисля — каза Дайър, — че повечето подробности идват от хора, които са били заловени и са си признали.

— Я стига — намеси се деканът, който незабелязано бе застанал до тях. — На тия признания не може да се вярва, Джо. Изтръгнати са с мъчения.

— Някои са си признавали и без бой — отвърна невъзмутимо Дайър.

Шегата бе посрещната с нервен смях. Деканът погледна часовника си.

— Е, аз трябва да тръгвам — каза той на Крис. — В шест сутринта имам литургия в параклиса Далгрен.

— Аз пък мисля да направя литургия със съпровод на банджо — пошегува се Дайър. В следващия миг той се загледа някъде зад Крис и лицето му изведнъж помръкна. — Мисля, че имаме гостенка, госпожо Макнийл.

Крис се озърна и ахна. Ригън, само по нощница, уринираше на килима. Детето бе вторачило мъртвешки поглед в астронавта и изрече с безжизнен глас:

— Ще умреш там, горе.

— Детето ми! — възкликна Крис и се втурна към дъщеря си.

— О, Ригс, скъпа! Ела, миличка! Ела! Да се качим горе!

Тя хвана ръката на Ригън и докато я извеждаше, хвърли поглед през рамо към пребледнелия астронавт.

— Много се извинявам! — изрече тя с треперещ глас. — Детето е болно, сигурно ходи насън! Не разбира какво говори!

Чу как Дайър подхвърли на някого:

— Май ще е най-добре да си вървим.

— Не, не, останете! — възрази Крис. — Няма нищо! Връщам се след минутка!

На минаване край кухнята тя заръча на Уили да почисти веднага петното върху килима. После отведе Ригън в банята на горния етаж, изми я и й облече чиста нощница.

— Миличка, защо каза онова? — попита тя на няколко пъти, но Ригън сякаш не я разбираше и с премрежени очи мънкаше несвързани думи.

Крис я настани в леглото и Ригън сякаш веднага заспа. Крис изчака, слушайки дишането и, после тихо излезе от стаята.

В подножието на стълбището видя Шарън и младия режисьор на втори екип да извеждат Денингс от кабинета. Бяха поръчали такси и щяха да го придружат до хотела.

— Не бързайте! — извика след тях Крис докато излизаха, преметнали ръцете на Денингс през раменете си.

За момент Бърк се поопомни, промърмори „Майната ви!“ и изчезна в мъглата към чакащото такси.

Крис се върна във всекидневната, където гостите, които още не си бяха тръгнали, изказаха съчувствието си след като им разказа накратко за заболяването на Ригън. Когато спомена за тропането и други „опити за привличане на внимание“, тя забеляза, че ясновидката я гледа напрегнато. По някое време Крис се озърна към нея, очаквайки коментар, но госпожа Перин мълчеше.

— Често ли ходи насън? — попита Дайър.

— Не, тази вечер й е за пръв път. Или поне за пръв път го забелязвам, тъй че вероятно е от пристъпа на хиперактивност. Не смятате ли?

— О, не бих могъл да преценя — отговори свещеникът. — Чувал съм, че ходенето насън се случва доста често през пубертета, само че… — Той сви рамене и не довърши. — Не знам. По-добре питайте лекаря си.

През останалата част от разговора госпожа Перин седеше мълчаливо и гледаше танца на пламъците в камината; Крис забеляза, че също тъй потиснат е и астронавтът, който се взираше в чашата си и само от време на време демонстрираше интерес с някоя кратка дума или жест. Тази година той трябваше да лети до Луната.

— Е, аз наистина трябва да се подготвя за литургията — заяви деканът.

Това предизвика масово напускане. Всички станаха и благодариха за приятната вечер.

На излизане отец Дайър хвана Крис за ръката, погледна я откровено в очите и попита:

— Мислите ли, че в някой от филмите ви ще се намери роля за един много нисък свещеник, който умее да свири на пиано?

— Е, ако няма — засмя се Крис, — ще заръчам да напишат специално за вас, отче!

И от сърце му пожела лека нощ.

Последна си тръгна Мери Джо Перин със сина си. Крис ги задържа да си побъбрят на вратата. Имаше чувството, че ясновидката иска да каже нещо, но се колебае. За да я задържи още малко, Крис попита какво мисли за игрите на Ригън с дъската за спиритични сеанси и увлечението й по въображаемия капитан Хауди.

— Смяташ ли, че може да й навреди?

Очакваше снизходителен и небрежен отговор за детските лудории, затова бе изненадана, когато Мери Джо се намръщи и наведе очи към прага. Позамисли се и без да вдига глава прекрачи навън при сина си, който я чакаше на площадката.

Когато най-сетне погледна Крис, очите й тънеха в сянка.

— Лично аз бих й я взела — тихо каза тя. После подаде на сина си ключовете за колата. — Боби, включи двигателя да загрее. Студено е.

Момчето взе ключовете, каза свенливо на Крис, че е неин голям почитател и бързо се отдалечи към един стар и разнебитен форд мустанг, паркиран до тротоара.

Очите на майка му все още се криеха в сянка.

— Не знам какво мислиш за мен — изрече тя тихо и бавно. — Много хора ме свързват със спиритизма. Но не е така. Да, мисля, че имам дарба, но не е окултна. Всъщност на мен ми се струва съвсем естествена. Като католичка вярвам, че ние живеем в два свята едновременно. Този, който осъзнаваме, е във времето, но понякога чудаци като мен зърват другия свят, а той, според мен, е във вечността, където времето не съществува — там миналото и бъдещето се сливат с настоящето. Затова когато ми се случи да усетя потръпване откъм онзи друг свят, вярвам, че виждам бъдещето. Кой знае… Може би всъщност не е така. — Тя сви рамене. — Е, все едно. Но окултното… — Тя помълча, подбирайки внимателно думите. — Окултното е нещо съвсем различно. Лично аз не посягам натам. Според мен тия игри могат да бъдат опасни. Включително и с дъската за спиритични сеанси.

Досега Крис бе смятала госпожа Перин за извънредно благоразумна жена. И все пак нещо у нея й вдъхваше зловещо предчувствие. Опита се да го прогони.

— Хайде де, Мери Джо — отвърна с усмивка Крис. — Не знаеш ли как действа дъската за спиритични сеанси? Тя просто се влияе от подсъзнателните импулси.

— Да, най-вероятно — съгласи се госпожа Перин. — Може би. Може всичко да е самовнушение. Но неведнъж съм чувала, че сеансите с тази дъска — всички сеанси, Крис — сякаш намекват за отваряне на някаква врата. О, знам, че не вярваш в духовния свят. Аз обаче вярвам. И ако съм права, може би мостът между двата свята е точно това, което спомена току-що — подсъзнанието. Знам само, че сякаш се случват разни неща. И, скъпа моя, лудниците по цял свят са пълни с хора, които непредпазливо са посягали към окултното.

— Стига де. Шегуваш се, Мери Джо, нали?

Мълчание. После тихият, монотонен глас отново прозвуча в мрака:

— Крис, през 1921 г. в Бавария живяло едно семейство. Не помня името, но били единайсет човека. Можеш да провериш в старите вестници. Малко след един опит за сеанс те се побъркали. Всички наведнъж. Всичките единайсет. В безумието си взели да палят каквото им падне под ръка. След като изгорили всички мебели, захванали се с тримесечното бебе на една от по-малките дъщери. Тогава съседите разбили вратата и им попречили. Цялото семейство — завърши тя — било прибрано в лудница.

— О, Боже! — ахна Крис като си спомни за капитан Хауди, който сега придобиваше зловещ смисъл.

Душевно заболяване. Това ли беше? Може би.

— Знаех си, че трябва да заведа Ригс на психиатър!

— О, за Бога! — възрази госпожа Перин и пристъпи на светло. — Не ми обръщай внимание, слушай лекаря си.

Опитваше се да успокои Крис, но гласът й не звучеше убедително.

— Много ме бива да предсказвам бъдещето — добави с усмивка госпожа Перин, — но за настоящето съм абсолютно безпомощна. — Тя порови из чантата си. — Къде са ми очилата? Ето, виждаш ли? Не знам къде съм ги сложила. А, ето къде били. — Тя ги извади от джоба на палтото си. — Очарователна къща — каза тя като си сложи очилата и вдигна очи към фасадата. — Излъчва усещане за топлина.

— Ох, олекна ми — каза Крис. — За момент очаквах да кажеш, че е обитавана от духове!

Госпожа Перин я погледна сериозно.

— Защо да ти казвам подобно нещо?

Крис си мислеше за една своя приятелка, известна актриса от Бевърли Хилс, която продаде къщата си само защото бе убедена, че там има полтъргайст. Усмихна се измъчено и сви рамене.

— Не знам. Пошегувах се.

— Това е една хубава, гостоприемна къща — успокои я госпожа Перин. — И преди съм идвала тук. Неведнъж.

— Така ли?

— Да, беше на един мой приятел, адмирал от военния флот. И досега си пишем от време на време. Пак го пратиха по морето, горкия. Не знам кое ми липсва повече, той или къщата. — Мери Джо се усмихна. — Но пък може би пак ще ме поканиш.

— Мери Джо, бих се радвала да те видя пак. Ти си очарователна. Слушай, обади ми се другата седмица.

— Да, разбира се, бих искала да чуя как е дъщеря ти.

— Имаш ли номера ми?

— Да.

Какво не е наред, запита се Крис.

Гласът на ясновидката звучеше странно.

— Е, лека нощ — каза госпожа Перин. — И още веднъж благодаря за прекрасната вечер.

И преди Крис да отговори, ясновидката бързо закрачи по улицата.

Крис се загледа след нея, после затвори вратата и я налегна тежка умора. Ама че нощ, помисли си тя. Ама че нощ…

Влезе във всекидневната, където Уили бършеше петното от урина върху килима.

— Опитах с оцет — промърмори Уили. — На два пъти.

— Ще се изчисти ли?

— Може би. Не знам. Ще видим.

— Не, няма да проличи, докато не изсъхне.

Да, страхотна мъдрост, няма що. Гениална забележка. Я върви да си лягаш, момиче!

— Остави засега, Уили. Върви да спиш.

— Не, аз не довършила.

— Добре. Благодаря ти за всичко. Лека нощ.

— Лека нощ, госпожо.

Крис уморено тръгна по стълбището.

— Кърито беше страхотно, Уили — подвикна надолу тя. — Всички го харесаха.

— Благодаря, госпожо.

Крис надникна при Ригън и я завари дълбоко заспала. После си спомни за дъската. Дали да я изхвърли? О, Перин наистина превъртя, като стана дума за това. Но Крис разбираше, че въображаемият приятел излиза от рамките на нормалното. Да, може би трябва да я изхвърля.

Крис се поколеба. Застанала до леглото, тя гледаше Ригън и си спомняше за един случай, когато дъщеря й беше на три години — вечерта, когато Хауърд реши, че Ригън е вече голяма и трябва да спи без биберона, с който бе свикнала. Тази нощ той й го взе, а Ригън плака до четири сутринта и се държа истерично още няколко дни. Сега Крис се боеше от подобна реакция. По-добре да изчакам, докато поговоря с психиатър. А и риталинът все още не бе имал време да подейства, затова тя реши да изчака.

Върна се в стаята си, легна и почти веднага заспа. Събудиха я писъците на Ригън.

— Мамо, ела тук! Бързо ела! Страх ме е!

Крис се втурна по коридора към спалнята на Ригън. Момичето хленчеше. Плачеше. Пружините на леглото скърцаха яростно.

— Скъпа, какво има? — извика Крис и запали лампата.

Всемогъщи Боже!

Сгърчена от ужас, Ригън лежеше по гръб с обляно в сълзи лице и конвулсивно стискаше ръбовете на тясното си легло.

— Мамо, защо се тресе? — проплака тя. — Накарай го да спре! О, страх ме е! Накарай го да спре! Мамо, моля те, накарай го да спре!

Матракът на леглото рязко подскачаше напред-назад.