Заклинателят

1

Крис стоеше на тротоара на моста и чакаше, отпуснала ръце върху каменния парапет. Чакаше и трепереше от нерви, а зад нея шофьорите, унесени в своите всекидневни грижи, натискаха клаксоните и понякога броня застъргваше в броня с хладно безразличие.

Беше се обадила на Мери Джо. Излъга я.

— Ригън е добре. Между другото, мисля пак да поканя гости за вечеря. Как се казваше онзи йезуит, психиатърът? Рекох си, че не е зле да включа и него…

Отдолу долетя смях — момче и момиче с джинси в лодка под наем. С бърз, нервен жест тя изтръска пепелта от цигарата си — последната в пакета — и погледна покрай тротоара по посока към града. Някой крачеше бързо по него — бежови панталони и син пуловер; не беше той; не беше свещеник. Тя отново сведе очи към реката и сякаш видя собственото си безсилие във вълните зад яркочервената лодка. Ясно прочете името отстрани: „Каприз“.

Стъпки. Човекът с пуловера наближи и забави крачка. С крайчеца на окото си го видя как се облакъти на парапета и бързо отклони поглед към Вирджиния. Пак ли някой търсач на автографи? Или нещо по-лошо?

— Крис Макнийл?

Крис метна угарката във водата и хладно изрече:

— Върви си, или, Бога ми, ще повикам полиция!

— Госпожица Макнийл? Аз съм отец Карас.

Крис трепна, после се изчерви, и бързо се обърна към него. Изпито, загрубяло лице.

— Боже мой! Извинявайте!

Тя нервно свали тъмните очила и веднага си ги сложи отново, виждайки как две печални очи се взират в нейните.

— Трябваше да ви предупредя, че ще бъда цивилен.

Гласът звучеше успокояващо, сваляше товара от плещите й. Свещеникът сплете пръсти върху парапета, ръцете му бяха едри и чувствителни — същински ръце на Микеланджело.

— Реших, че така ще сме по-незабележими — продължи свещеникът. — Стори ми се, че много държите всичко да остане в тайна.

— Трябваше повече да държа да не се правя на глупачка — отговори Крис. — Мислех ви за…

— Обикновен човек? — подсказа с усмивка Карас.

Крис го изгледа внимателно, после кимна и също се усмихна.

— Да, да. Разбрах го веднага щом ви видях в университета.

— Кога беше това?

— На снимките в студентското градче. Да ви се намира една цигара, отче?

— Без филтър става ли?

— В момента бих пушила и сено.

— С моята заплата често ми се налага.

Крис се усмихна леко и кимна.

— Да, обет за бедност — промърмори тя и извади цигара от предложения пакет. Карас бръкна в джоба си за кибрит.

— И от обета за бедност понякога има полза.

— Тъй ли? Каква?

— Прави вкуса на сено по-приятен.

С нова лека усмивка той се вгледа в ръката, с която Крис държеше цигарата. Тя трепереше, цигарата нервно подскачаше и свещеникът решително я взе, драсна клечка кибрит, прикри пламъчето с длани, запали цигарата и я върна на Крис.

— Много вятър правят тези коли — каза той.

Крис го изгледа с благодарност, дори с надежда; разбираше какво е направил.

— Благодаря, отче.

Изчака го да си запали и той. Този път не прикри пламъчето. Двамата се облакътиха на парапета.

— Откъде сте родом, отец Карас?

— От Ню Йорк.

— Аз също. Но никога не бих се върнала там. А вие?

Карас преглътна горчивата топка в гърлото си.

— Не, не бих. — Той опита да се усмихне. — Но не ми се налага да взимам подобни решения.

Крис поклати глава и се загледа настрани.

— Господи, колко съм глупава. Вие сте свещеник. Отивате където ви пратят.

— Така е.

— И как тъй от психиатър станахте свещеник?

Отец Карас нямаше търпение да узнае за какъв неотложен проблем бе станало дума, когато тя му се обади по телефона. Усещаше, че тя налучква пътя… но към какво? Не биваше да прибързва. Всичко щеше да дойде с времето си.

— Не, точно обратното — поправи я добродушно той. — Орденът…

— Какъв орден?

— Орденът на Иисус. Или, с други думи, йезуитите…

— А, разбирам.

— Орденът ме изпрати да уча за психиатър.

— Къде?

— В Харвард, Джон Хопкинс и на други места.

Изведнъж осъзна, че иска да я впечатли. Защо, запита се той и веднага откри отговора в бордеите от своето детство; в евтините киносалони на Долен Ист Сайд. Малкият Дими и филмова звезда.

— Не е зле — кимна тя.

— Не даваме обет за духовна бедност.

Крис усети в гласа му леко раздразнение, сви рамене и се загледа към реката.

— Вижте, аз просто не ви познавам и… — Тя смукна дълбоко, издиша облаче дим, смачка цигарата върху парапета и я хвърли в реката. — Вие сте приятел на отец Дайър, нали?

— Да.

— Много близък?

— Много близък.

— Той разказа ли ви за вечерята?

— У вас?

— У нас.

— Да, каза, че сте земен човек.

Тя не обърна внимание на това.

— Каза ли нещо за дъщеря ми?

— Не, не знаех, че имате дъщеря.

— Тя е на дванайсет. Нищо ли не ви каза за нея?

— Не.

— И не каза какво направи тя?

— Изобщо не я спомена.

— Изглежда, свещениците умеят да си държат езика зад зъбите; така ли е?

— Зависи — отвърна Карас.

— От какво?

— От свещеника.

От дъното на съзнанието му изведнъж се надигна тревожната мисъл за жени с невротично влечение към свещеници; жени, желаещи подсъзнателно и под прикритието на някакъв друг проблем да съблазнят недостъпното.

— Вижте, имах предвид тайната на изповедта. Не ви е позволено да я разкривате, нали?

— Да, така е.

— А извън изповедта? — попита Крис. — Искам да кажа, какво ще стане ако… — Ръцете й трепереха. — Любопитно ми е… аз… Не, наистина искам да знам. Какво става, ако човек, да речем, е престъпник — убиец или нещо подобно, нали разбирате? Ако той се обърне към вас за помощ, трябва ли да го предадете?

Помощ ли търсеше тази жена, или се опитваше да разсее съмненията си в пътя към вярата? Карас знаеше, че някои хора пристъпват към спасението като по крехък мост над бездънна пропаст.

— Ако дойде при мен за духовна помощ, навярно не — каза Карас.

— Няма ли да го предадете?

— Не, но ще се опитам да го убедя, че трябва сам да се предаде.

— А как бихте извършили екзорсизъм?

Карас я изгледа с недоумение и дълго мълча.

— Моля? — каза накрая той.

— Ако някой е обладан от демон, как ще извършите екзорсизъм?

Карас извърна глава настрани, въздъхна и пак я погледна.

— За начало мисля, че трябва да построите машина на времето и да го върнете в XVI век.

Крис се навъси озадачено.

— В какъв смисъл?

— Ами просто това вече не се случва.

— Тъй ли? И откога?

— Откога? Откакто светът научи за психичните заболявания като шизофрения и раздвоение на личността; всички онези неща, които изучавах в Харвард.

— Шегувате ли се?

Гласът на Крис трепереше смутено, безпомощно и Карас веднага съжали за своята нетактичност. Какво ми става, зачуди се той. Беше го изтърсил, без да мисли.

— Мнозина образовани католици, госпожице Макнийл — продължи той с по-мек тон, — вече не вярват в дявола, а колкото до обладаването от демон, откакто постъпих при йезуитите, не съм срещал свещеник, който да е извършвал екзорсизъм. Нито един.

— Почвам да се съмнявам дали наистина сте свещеник промърмори Крис с внезапно горчиво разочарование. — Така де, къде останаха библейските разкази как Иисус прогонвал демоните?

Карас отговори разпалено и спонтанно.

— Вижте, ако Христос бе казал, че тия хора са обикновени шизофреници, каквито навярно наистина са били, сигурно щяха да го разпнат три години по-рано.

— Наистина ли? — Крис вдигна ръка към слънчевите очила и се помъчи да овладее гласа си. — Ще ви кажа, отче Карас, че мой много близък човек вероятно е обладан и се нуждае от екзорсизъм. Ще го направите ли?

Всичко около Карас сякаш изведнъж стана нереално — мостът, колите, сладкарницата на другия бряг и кинозвездата, говореща за екзорсизъм. Докато той се взираше в нея, търсейки отговор, тя свали грамадните си слънчеви очила и Карас изтръпна като видя отчаяната молба в подпухналите, зачервени и трескави очи.

— Отец Карас, става дума за дъщеря ми — прошепна тя. — За дъщеря ми!

— Още една причина да забравите за екзорсизма — меко я увери той.

— Защо? — избухна внезапно тя с пресекващ, писклив глас. — Кажете защо! Господи, не разбирам!

Карас стисна ръката й.

— Първо, защото от това може да стане по-зле.

Крис направи недоверчива гримаса.

— По-зле?

— Да, по-зле. Точно така. Защото ритуалът на екзорсизма съдържа опасно внушение. Той може да посее вярата в демони там, където не е съществувала, или да затвърди предишната мания.

— Но…

— И второ — прекъсна я Карас, — преди да даде разрешение за такъв ритуал, църквата трябва да проведе разследване дали е необходим, а това отнема време. Междувременно вашата…

— Не можете ли да го извършите сам?

Долната устна на Крис леко трепереше, очите й се изпълниха със сълзи.

— Вижте, всеки свещеник има правото да прогонва демони, но трябва да получи разрешение от църквата, а между нас казано, такова разрешение рядко се дава, така че…

— Не може ли поне да я погледнете?

— Разбира се, като психиатър бих могъл, но…

— Тя се нуждае от свещеник! — извика внезапно Крис и лицето й се изкриви от ярост и страх. — Вече я водих при всички проклети психиатри и доктори на света, а те ме отпращат при вас! Сега пък вие ли ме отпращате при тях?

— Но вашата…

— Господи Иисусе, няма ли някой да ми помогне?

Сърцераздирателният вик се разнесе над реката и от тревистите брегове литнаха птици с крясъци и пляскане на криле.

— Боже, нека поне някой да ми помогне! — изстена Крис и разтърсвана от ридания се притисна до Карас. — Моля ви, помогнете ми! Моля ви! Помогнете…

Свещеникът наведе очи към нея и я погали с големите си ръце, а пътниците от спрелите в задръстване автомобили ги зяпаха през прозорците с разсеяно любопитство.

— Разбира се, разбира се — прошепна Карас.

Искаше само да я успокои, да прекрати истерията. Дъщеря ми? Не, самата Крис се нуждаеше от психиатрична помощ.

— Добре, ще я прегледам — каза той. — Ще я прегледам още сега. Хайде, да вървим.

Все със същото чувство за нереалност Карас я остави да го поведе към къщата. Мълчеше и си мислеше, че утре има лекция в медицинския факултет. Трябваше да се приготви.

Докато се изкачваха по стъпалата пред входа, той погледна часовника си. Беше шест без десет и Карас осъзна, че ще изпусне вечерята.

— Отче Карас?

Той погледна Крис. Преди да отвори вратата, тя се поколеба.

— Дали не е по-добре да сте с расо?

Карас я погледна, опитвайки да прикрие дълбоката жалост. В лицето, в гласа й се долавяше детска безпомощност.

— Твърде опасно е — каза той.

— Добре.

Тя посегна пак към вратата и в този миг Карас го усети — хладно, неудържимо предчувствие. То плъзна из вените му като късчета лед.

— Отче Карас?

Той вдигна очи. Крис бе прекрачила вътре.

За един кратък миг на колебание свещеникът не помръдна; после бавно и целенасочено влезе в къщата със странното чувство, че няма връщане.

Чу шум. Отгоре. Дълбок тътнещ глас крещеше сквернословия, заплашваше с гняв, омраза и отчаяние. Карас слисано се озърна към Крис. Тя го гледаше мълчаливо. После тръгна напред. Той я последва по стълбището и по коридора, където Карл стоеше със скръстени ръце и клюмнала глава точно срещу спалнята на Ригън. Отблизо гласът бе тъй мощен, сякаш долиташе от високоговорител. Когато Карл чу стъпките им и вдигна глава, свещеникът зърна в очите му страх и недоумение.

— То не иска колани — каза икономът на Крис с треперещ глас.

— Изчакайте за момент, отче — каза Крис.

Думите сякаш долитаха от дъното на изтерзаната й душа. Тя се отдалечи по коридора и влезе в спалнята си. Остави вратата отворена.

Карас се обърна към Карл. Икономът го гледаше втренчено.

— Свещеник ли сте?

Карас кимна, после бързо се озърна към вратата на Ригън. Яростният глас изведнъж бе заместен от протяжния рев на животно, може би вол.

Някой докосна ръката му.

— Това е тя — прошепна Крис. — Ригън. — Подаде му снимка и той я взе.

Малко момиче. Много красиво. Мила усмивка.

— Направена е преди четири месеца — каза унесено Крис. Взе снимката и кимна към спалнята. — Сега идете и вижте каква е. — Тя се подпря на стената до Карл, скръсти ръце и добави с тиха безнадеждност:

— Аз ще изчакам тук.

— Кой е вътре при нея? — попита Карас.

Крис вдигна безизразно лице към него.

— Никой.

Той устоя на отчаяния й поглед, после смръщи вежди и се обърна към спалнята. Щом хвана дръжката на вратата, шумът вътре секна. В напрегнатата тишина Карас се поколеба, бавно влезе в стаята и едва не отскочи назад от вонята на застояли изпражнения, която го блъсна в лицето и ноздрите.

Той овладя погнусата, затвори вратата зад себе си и смаяният му поглед падна върху нещото, останало от Ригън, върху създанието, което лежеше по гръб на леглото, отметнало глава на възглавницата. Широко отворените очи в хлътналите орбити блестяха с безумна хитрост и свирепа интелигентност; взираха се в неговите с интерес и презрение; те пламтяха върху едно призрачно лице, превърнато в маска на невъобразима злоба. Карас погледна чорлавата, сплъстена коса, изтънелите ръце и крака, нелепо издутия, подпухнал корем, и после отново очите — те го дебнеха… приковаваха го… следваха го, докато пристъпваше към писалището и стола до големия панорамен прозорец. Карас направи усилие да говори топло и дружелюбно.

— Здравей, Ригън — каза той. Взе стола и го сложи до леглото. — Аз съм приятел на майка ти. Тя ми каза, че си много, много болна. — Карас седна. — Би ли ми казала какво ти е? Искам да ти помогна.

Немигащите очи на Ригън заблестяха свирепо и от ъгълчето на устните й протече струя жълтеникава слюнка. Устата се обтегна в хищна подигравателна усмивка.

— Я виж ти — изграчи иронично Ригън и косата на Карас настръхна от този невероятно дълбок бас, изпълнен със заплаха и сила. — Значи ти си бил… теб са изпратили! — продължи самодоволно тя. — Е, значи няма от какво да се страхуваме.

— Да, така е — отговори Карас. — Аз съм твой приятел и искам да помогна.

— Тогава разхлаби тия ремъци — изграчи Ригън. Тя се опита да вдигне ръка и едва сега Карас забеляза, че китките й са стегнати с кожени ремъци.

— Пречат ли ти?

— Изключително. Досадни са. Адски досадни.

В очите припламна потайно, лукаво веселие.

Карас забеляза драскотините по лицето на Ригън; устните й кървяха, навярно ги беше хапала.

— Боя се, че може да се нараниш, Ригън — каза той.

— Аз не съм Ригън — изтътна тя все със същата грозна усмивка, която навярно се бе превърнала в постоянна маска. Колко нелепо изглеждат сега скобите на зъбите й, помисли си той.

— Да, разбирам — кимна Карас. — Тогава може би трябва да се запознаем. Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?

— Аз съм дяволът.

— А, добре. Сега можем да поговорим.

— Да си побъбрим?

— Както кажеш.

— Да, би ми било приятно — каза Ригън и от устните й отново протече слюнка. — Ще откриеш обаче, че не мога да говоря свободно, докато съм с тези колани. Както знаеш, дълго съм живял в Рим и имам навика да жестикулирам, драги Карас. Бъди така любезен да развържеш коланите.

Каква преждевременна зрялост на мисълта и словото, помисли си Карас. Той се приведе напред, изпитвайки едновременно смайване и професионален интерес.

— Значи искаш да кажеш, че си дяволът?

— Уверявам те.

— Тогава защо просто не накараш ремъците да изчезнат?

— Я стига, това би било твърде вулгарна проява на силата ми. В края на краищата аз съм Принц! Принц на света, както веднъж ме нарече една много странна особа. Не помня кой беше. — Тихичък смях. — Предпочитам убеждението, Карас; съдействието; колективния дух. Нещо повече, ако сам разхлабя коланите, ще те лиша от възможността да извършиш милосърдно деяние.

Невероятно, помисли си Карас.

— Но милосърдното деяние — възрази той — е добродетел и дяволът би трябвало да го предотврати; тъй че всъщност ще ти помогна, ако не сваля коланите. Освен, разбира се — Карас сви рамене, — освен ако в действителност не си дяволът и в такъв случай навярно ще ги сваля.

— Ама че си лисица, Карас. Ако скъпият Ирод беше тук, щеше да се гордее с теб.

Карас гледаше с присвити очи и още по-дълбок интерес. Дали Ригън намекваше, че Христос е нарекъл Ирод „тая лисица“?

— Кой Ирод? — попита той. — Били са двама. За юдейския цар ли говориш?

— Не, говоря за тетрарха на Галилея! — повиши глас Ригън с убийствено презрение; после изведнъж се усмихна и почна да го увещава със същия мек и зловещ глас: — Ето, виждаш ли как ме разстройват тези проклети колани. Махни ги. Развържи ме и ще ти предскажа бъдещето.

— Много съблазнително.

— Бива ме в съблазните.

— Но откъде да знам, че наистина виждаш бъдещето?

— Аз съм дяволът, глупако!

— Да, така казваш, но не ми даваш доказателство.

— Ти нямаш вяра.

Карас настръхна. Помълча.

— Вяра в какво?

— В мен, скъпи ми Карас, в мен! — Нещо подигравателно и злобно се спотайваше тези очи. — Все искате доказателства, разни поличби в небето!

Карас едва успя да запази самообладание, докато отговаряше:

— Е, дори нещо съвсем простичко би свършило работа. Например… Дяволът знае всичко, нали?

— Не, всъщност знам почти всичко, Карас. Разбираш ли? Все казват, че съм бил горделив. Не е вярно. Накъде биеш, хитрецо? Изплюй камъчето.

— Мислех, че можем да проверим знанията ти.

— О, да, разбира се! Ето, слушай. Най-голямото езеро в Южна Америка — злорадо съобщи съществото с облика на Ригън — е Титикака в Перу! Доволен ли си?

— Не, ще те питам за нещо, което само дяволът знае.

— А, разбирам. Например?

— Къде е Ригън?

— Тя е тук.

— Къде „тук“?

— В прасенцето.

— Нека да я видя.

— Защо, Карас? Да я изчукаш ли искаш? Махни тия колани и ще ти я дам!

— Искам да разбера дали казваш истината. Нека да я видя.

— Много сладка путчица — изкиска се Ригън и плъзна дълъг, подпухнал език по напуканите си устни. — Но хич не я бива в разговорите, драги приятелю. Настоятелно те съветвам да побеседваш с мен.

— Е, сега стана ясно, че не знаеш къде е тя. — Карас сви рамене. — Очевидно не си дяволът.

— Аз съм! — изрева Ригън и опита да се хвърли напред с изкривено от ярост лице. Карас потръпна от кънтежа на страховития глас между стените на стаята. — Аз съм!

— Добре тогава, дай ми да видя Ригън. Това ще е доказателството.

— Има много по-добри начини! Ще ти покажа! Мога да чета мислите ти! — изсъска яростно съществото. — Измисли си число от едно до сто!

— Не, това не доказва нищо. Трябва да видя момичето.

Изведнъж съществото се засмя и се отпусна върху възглавницата.

— Не, нищо няма да ти докаже, Карас. Затова харесвам разумните хора. Колко великолепно! Колко великолепно, наистина! А междувременно нека се опитаме да те залъжем. В края на краищата не искаме да те изпуснем.

— Защо говориш в множествено число? — попита Карас с жив интерес.

— Защото сме една малка компания в прасенцето — долетя отговорът. — О, да, една малка общност. По-късно може да ви запозная. А междувременно ме мъчи ужасен сърбеж на едно място, до което не мога да стигна. Би ли разхлабил колана за малко? Само за миг.

— Не. Кажи ми, къде те сърби и аз ще те почеша.

— Ах, лукава лисица!

— Покажи ми Ригън и може да разхлабя единия ремък — предложи Карас. — При условие…

Изведнъж той замръзна, когато видя срещу себе си очи, разширени от ужас, и уста, зяпнала в безмълвен вик за помощ, ала сетне личността на Ригън изчезна сред шеметно, хаотично редуване на различни черти.

— За Бога, би ли бил тъй любезен да махнеш тия шибани колани? — попита глас с отсечен британски акцент. След миг се завърна сатанинският образ. — Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче! — изграчи той и отметна глава в див смях.

Зашеметеният Карас се облегна назад и отново усети студените тръпки по тила си, вече по-осезаеми.

Съществото, наречено Ригън, спря да се смее и втренчи в него подигравателен поглед.

— Усещаш ли студен допир? Между другото, майка ти е тук с нас, Карас. Искаш ли да й оставиш съобщение? Ще се погрижа да го получи.

Подигравателен смях. И изведнъж Карас скочи от стола, за да избегне струя повърнато. Струята закачи част от пуловера и едната му ръка.

Пребледнелият свещеник се вгледа в леглото. Ригън се изкиска победоносно, виждайки как повърнатото капе от ръката му на килима.

— Ако е вярно — глухо изрече свещеникът, — трябва да знаеш малкото име на майка ми.

— О, знам го.

— Кажи го тогава.

Съществото изсъска; очите блестяха диво; главата леко се люшкаше като глава на змия.

— Кажи го тогава — повтори Карас.

Ригън изрева като ранен бивол, викът прониза капаците и зазвънтя в стъклото на широкия панорамен прозорец. Очите и се извъртяха назад. Карас изчака още малко, после погледна ръката си и излезе от стаята. Ревът не спираше.

Крис бързо се отлепи от стената и погледна смаяно пуловера на йезуита.

— Какво стана? Повърна ли?

— Ще ми дадете ли кърпа? — попита Карас.

Крис бързо посочи към края на коридора.

— Банята е натам. Карл, влез да я видиш — нареди тя през рамо докато следваше свещеника към банята. — Много съжалявам!

Йезуитът застана пред мивката.

— Давате ли й успокоителни? — попита той.

— Да, либриум. Хайде, свалете пуловера и се измийте.

— Каква доза? — попита Карас, дърпайки пуловера с чистата си ръка.

— Чакайте да ви помогна. — Крис дръпна долнището на пуловера. — Днес е на четиристотин милиграма, отче.

— Четиристотин?

— Да, иначе нямаше да успеем да я вържем с коланите. Трябваше всички заедно…

— Дали сте на дъщеря си четиристотин милиграма наведнъж?

— Тя е невероятно силна. Вдигнете ръце, отче.

Той вдигна ръце, Крис издърпа пуловера и го метна във ваната.

— Ще заръчам на Уили да ви го почисти, отче. — Тя унило седна на ръба на ваната и смъкна една розова кърпа от закачалката. Ръката й неволно погали надписа „Ригън“. — Толкова съжалявам.

— Няма значение.

Карас разкопча десния ръкав на колосаната бяла риза и го нави, оголвайки мускулеста ръка, покрита със ситни кафеникави косъмчета.

— Храните ли я с нещо? — попита той и пъхна ръце под струята топла вода.

— Не, отче. Само сустаген, докато спи. Но тя издърпа маркуча.

— Издърпа го? Кога?

— Днес.

Карас изплакна насапунисаните си ръце, замисли се и сериозно каза:

— Дъщеря ви наистина трябва да бъде в болница.

— Просто не мога да го направя, отче — отвърна Крис с безжизнен глас.

— Защо?

— Просто не мога! — повтори дрезгаво тя. — Тя… Тя направи нещо, отче, и не бих рискувала някой друг да научи. Нито лекар… нито медицинска сестра… никой.

Намръщен, свещеникът спря водата. Ако човек, да речем, е престъпник… Той смутено наведе глава и се хвана за ръбовете на мивката.

— Кой й дава сустагена? Либриума? Другите лекарства?

— Ние. Лекарят ни показа как.

— Трябват ви рецепти.

— Вие можете да помогнете, отче, нали?

Замаян от трескави мисли, Карас се обърна към Крис с вдигнати ръце и срещна измъчения й поглед. Кимна към кърпата в ръцете й.

— Ако обичате.

Крис го погледна с недоумение.

— Какво?

— Кърпата, моля.

— О, извинявайте! — Тя побърза да му я подаде. И докато йезуитът си бършеше ръцете, попита с плаха надежда. — Как ви се струва, отче? Смятате ли, че е обсебена?

— Какво знаете за обсебването?

— Съвсем малко. Само каквото съм чела. И каквото ми казаха лекарите.

— Какви лекари?

— От клиниката „Беринджър“.

— Ясно — кимна Карас. Внимателно сгъна кърпата и я върна на закачалката. — Госпожице Макнийл, католичка ли сте?

— Не.

— А дъщеря ви?

— И тя не е.

— Каква религия изповядвате?

— Никаква.

Карас я погледна изпитателно.

— Защо тогава дойдохте при мен?

— Защото бях отчаяна — отвърна Крис с треперещ глас.

— Нали казахте, че психиатрите ви посъветвали да дойдете при мен.

— О, не знам какво съм казала! Съвсем се побърках!

Карас скръсти ръце, подпря се на белия мраморен плот на мивката и изрече с цялата убедителност, на която беше способен:

— Слушайте, за мен е важно само едно: да помогна на дъщеря ви. Но трябва да ви предупредя, че ако се надявате на екзорсизма като лек срещу самовнушение, по-добре се откажете, госпожице Макнийл, защото църквата няма да се хване на въдицата и само ще загубите ценно време.

Усети, че ръцете му леко треперят.

Какво е това? Какво ми става?

— Между другото, не съм госпожица, а госпожа Макнийл — поправи го Крис.

— Извинявайте — каза Карас, вече малко по-меко. — Вижте, независимо дали е демон или психично заболяване, ще направя всичко възможно, за да помогна на дъщеря ви. Но трябва да знам истината, цялата истина. Важно е. Важно е за Ригън. Госпожо Макнийл, досега само налучквам в тъмното. Потресен съм от това, което видях и чух в стаята на дъщеря ви. Защо не слезем долу да поговорим? — Той се усмихна насърчително и протегна ръка, за да й помогне да стане. — Бих изпил чаша кафе.

— А аз бих изпила нещо по-силно.

Докато Карл и Шарън наглеждаха Ригън, Карас и Крис седнаха в кабинета — Карас на креслото до камината, Крис на дивана. Тя му разказа за заболяването на Ригън, грижливо пропускайки всичко свързано с Денингс. Свещеникът слушаше почти без да говори, само от време на време задаваше по някой въпрос или кимаше. Намръщи се, когато Крис му призна, че наистина е искала да опита екзорсизъм като шоково лечение.

— Но сега не знам — каза тя. Поклати глава и погледна тънките си луничави ръце, нервно трепкащи в скута й. — Просто не знам. — Крис вдигна безпомощен поглед към свещеника. — Какво мислите вие, отче Карас?

Свещеникът наведе глава, пое си дъх и тихо отговори:

— И аз не знам. Компулсивно поведение, породено от чувство за вина, може би, съчетано с раздвоение на личността.

— Какво? — смая се Крис. — Отче, как можете да говорите така, след като я видяхте?

Карас я погледна.

— Ако бяхте виждали толкова много пациенти на психиатриите, колкото съм видял аз, щяхте да го кажете много лесно — заяви Карас. — Не се залъгвайте! Обсебване от демони? Добре, слушайте: да допуснем, че е възможно и се случва понякога. Но дъщеря ви не казва, че е демон; тя настоява, че е самият дявол, а това е все едно да твърди, че е Наполеон!

— Тогава как обяснявате тропането и всичко останало?

— Не съм го чул.

— Чуха го в клиниката, отче, значи не е само тук, в къщата.

— Може би, но не ни трябват дяволи, за да го обясним.

— Обяснете тогава.

— Може би психокинеза.

— Какво?

— Чували ли сте за явлението полтъргайст?

— Когато призраци хвърлят чинии и се държат хулигански?

— Не е толкова рядко и обикновено се случва около юноши и девойки с емоционални проблеми. Изглежда, че изключителното душевно напрежение може понякога да събуди някаква непозната енергия, която движи предмети от разстояние. Но в това няма нищо свръхестествено. Същото може да се каже за необикновената сила на Ригън — това често се случва при патологията. Ако искате, наречете го надмощие на духа над материята, но така или иначе се случва без намеса на демони.

Крис се загледа настрани и леко поклати глава.

— Ама и ние сме една двойка… — промърмори тя с безсилна ирония. — Аз атеистка, вие свещеник…

— Най-доброто обяснение за всяко явление — прекъсна я Карас — винаги е най-простото, което обяснява всички факти.

— О, така ли? — възрази Крис. В зачервените й очи блестяха молба, отчаяние и объркване. — Може би съм глупава, отче Карас, но обяснението, че някаква щуротия в нечия глава хвърля чинии по стената, също не ми се струва от най-умните! Тогава какво е? Можете ли да ми кажете какво е? И изобщо какво е раздвоението на личността? Кажете да чуя. Какво е? Наистина ли съм толкова глупава? Ще ми го кажете ли така, че най-сетне да проумея?

— Вижте, никой не твърди, че го разбира. Знаем само, че се случва и можем само да правим догадки. Но ако искате, представете си го така.

— Да, говорете.

— В човешкия мозък има около седемнайсет милиарда клетки, обработващи около сто милиона усещания, които бомбардират мозъка всяка секунда, а мозъкът не само обобщава всички тези послания, но и го прави ефикасно — без изобщо да се обърка. Но как е възможно това без някаква комуникация между клетките? Е, няма такава, значи може би всяка от тези клетки има свое съзнание. Следите ли мисълта ми?

Крис кимна.

— Да, донякъде.

— Добре. А сега си представете, че човешкото тяло е огромен презокеански кораб, а мозъчните клетки са екипажът. Една от тях е капитан на мостика. Но никога не знае какво точно вършат другите в трюма; знае само, че корабът плава по разписание и всичко върви добре. Капитанът сте вие — вашето съзнание. А при раздвоението на личността — може би — една от клетките в трюма се качва на мостика и поема командването. С други думи метеж. Това помага ли ви да разберете?

Крис го гледаше смаяно, без да мига.

— Отче, това е толкова фантастично, че по-скоро бих повярвала в дявола.

— Аз…

— Вижте, нищо не разбирам от тия ваши теории — прекъсна го Крис с глух и напрегнат глас. — Но ще ви кажа едно, отче. Дори да ми покажете идентична близначка на Ригън — същото лице, същият глас, същият мирис, всичко напълно същото — и пак ще позная на мига, че не е тя! Просто ще знам. Ще ми дойде отвътре. И ви казвам, че онова горе не е дъщеря ми! А сега ми кажете какво да направя. — Гласът й трепереше от едва сдържано вълнение. — Кажете ми знаете ли със сигурност, че единственият проблем е в главата й; знаете ли със сигурност, че не се нуждае от екзорсизъм и сте абсолютно уверен, че ритуалът няма да й помогне! Хайде! Кажете, отче! Кажете ми!

Към края тя почти крещеше.

Карас се загледа настрани и дълги секунди мълча. После насочи изпитателен поглед към Крис.

— Ригън има ли плътен глас? — попита той. — Искам да кажа, обикновено.

— Не. Всъщност бих казала, че е висок.

— Смятате ли, че е преждевременно развита?

— Ни най-малко.

— Коефициент на интелигентност?

— Среден.

— Какво чете?

— Основно Нанси Дрю и комикси.

— Сега за начина й на говорене в момента — според вас много ли се различава от обичайното?

— Напълно. Никога не е използвала и половината от тия думи.

— Нямах предвид съдържанието на речта, а стила.

— Стила?

— Как свързва думите в изречението.

— Все още не ви разбирам.

— Имате ли някакви нейни писма? Съчинения? Запис на гласа и би бил…

— Да, имам един запис, в който тя говори на баща си. Искаше да му го изпрати вместо писмо, но така и не го довърши. Искате ли го?

— Да. Ще ми трябват и медицинските й картони, особено протоколите от „Беринджър“.

Крис се загледа настрани и поклати глава.

— Вижте, отче, аз съм минала през всичко това и…

— Да, знам, но аз искам лично да ги прегледам.

— Значи все още сте против екзорсизма?

— Не, само против риска да причиним на дъщеря ви повече вреда, отколкото полза.

— Но сега говорите само като психиатър, нали?

— Не, говоря и като свещеник. Ако поискам от църквата разрешително за екзорсизъм, най-напред ще трябва да представя много убедителни доказателства, че дъщеря ви не страда от обикновено психично разстройство. Плюс данни, които Църквата да признае като признаци за обсебване.

— Какви например?

— Не знам. Ще трябва да проверя.

— Шегувате ли се? Мислех, че сте експерт.

— Няма експерти. Вие навярно знаете за демоничното обсебване много повече от средния свещеник. Кога можете да ми осигурите протоколите от клиниката?

— Ако трябва, ще наема самолет.

— А записът?

Крис стана.

— Ще отида да го потърся.

— И още нещо — добави Карас.

— Какво?

— Тази книга, за която споменахте. Спомняте ли си дали Ригън може да я е прочела преди началото на заболяването?

Крис наведе глава и се замисли.

— Спомням си, че тя четеше нещо в деня преди да започне цялата тази гадост… прощавайте, отче… но не мога да кажа със сигурност. Мисля обаче, че я е прочела. Тоест сигурна съм. Абсолютно сигурна.

— Бих искал да я видя.

— Разбира се. Ще ви я донеса, отче. И записа. Мисля, че е в мазето. Отивам да видя.

Карас кимна разсеяно, гледайки шарките по ориенталския килим. След няколко дълги минути той стана, бавно тръгна към вестибюла и остана да стои в тъмното като в някакво друго измерение. Отгоре долиташе грухтене, после вой на чакал, хълцукане и змийско съскане.

— А, вие сте тук! Търсих ви в кабинета.

Карас се обърна и видя Крис да включва лампите във вестибюла.

— Отивате ли си? — попита тя и пристъпи към него с книгата и касетата.

— За съжаление. Трябва да се подготвя, утре имам лекция.

— О. Къде?

— В медицинския факултет. — Карас взе книгата и записа. — Ще се опитам да дойда утре следобед или вечерта. Но ако се случи нещо непредвидено, обадете ми се по всяко време. Ще помоля телефонния оператор да ви свързва. Слушайте, как сте с лекарствата?

— Добре — увери го тя. — Имаме рецепти за всичко.

— Няма ли да се обадите на лекаря си?

Актрисата наведе глава.

— Не мога — прошепна тя едва чуто. — Просто не мога.

— Нали разбирате, че аз не съм терапевт — предупреди Карас.

— Както решите.

Крис все още не вдигаше очи и Карас загрижено се вгледа в нея. Усещаше почти физически как безпокойството й нараства и тръпне.

— Знаете, че рано или късно трябва да кажа на висшето духовенство какво правя, особено ако ще идвам тук и през нощта.

Крис го погледна и се намръщи тревожно.

— Налага ли се? Да им кажете.

— В противен случай ще изглежда малко странно, не мислите ли?

Крис пак наведе глава и кимна.

— Да, разбирам — каза измъчено тя.

— Имате ли нещо против? Ще им кажа само колкото е необходимо. И не се притеснявайте, няма да се разчуе.

Крис вдигна безпомощно, изнурено лице към силните, тъжни очи. Видя силата. Видя болката.

— Добре — тихо каза тя.

Вярваше на болката.

— Пак ще си поговорим — каза Карас.

Той тръгна да излиза, но спря на прага с наведена глава и замислено захапа юмрука си; после погледна Крис.

— Дъщеря ви знаеше ли, че тази вечер ще дойде свещеник?

— Не. Никой не знаеше освен мен.

— Знаехте ли, че майка ми почина наскоро?

— Да. Съжалявам.

— А Ригън знаеше ли?

— Защо?

— Знаеше ли?

— Не. Защо питате?

Карас сви рамене.

— Няма значение. Просто попитах. — Той огледа с лека тревога лицето на Крис. — Вие спите ли изобщо?

— Да, малко.

— Вземете си хапчета. Пиете ли либриум?

— Да.

— Колко?

— Десет милиграма два пъти дневно.

— Нека са двайсет. Опитайте се да стоите настрани от дъщеря си. Колкото по-често я виждате в това състояние, толкова по-голям е рискът чувствата ви към нея да се променят трайно. Стойте настрани. И не се претоварвайте. Няма да помогнете на Ригън, ако изпаднете в нервна криза.

Крис кимна унило.

— А сега идете да си легнете — каза Карас. — Моля ви, легнете си незабавно.

— Да, добре — тихо се съгласи Крис. — Обещавам. — Тя го погледна с благодарност и едва доловима усмивка — Лека нощ, отче. И благодаря. Много благодаря.

За момент той пак я огледа с клинично око, после се обърна и бързо се отдалечи. Крис го гледаше от прага. Когато той пресече улицата, тя изведнъж осъзна, че навярно е останал без вечеря, после се притесни дали не му е студено като го видя да сваля надолу запретнатите си ръкави. На минаване край стария ресторант той изтърва нещо, книгата или касетата. Наведе се да го вдигне, а на ъгъла на улица P и Трийсет и шеста зави наляво и изчезна от поглед. Крис веднага изпита усещане за лекота.

Тя не забеляза, че в една паркирана кола срещу къщата седи Киндерман.

Половин час по-късно Деймиън Карас се прибра в стаята си с куп книги и списания от университетската библиотека. Метна ги на бюрото, разрови се из чекмеджетата, намери полупразен пакет „Кемъл“ без филтър, запали една, смукна дълбоко, задържа дима в дробовете си и се замисли за Ригън. Хистерия, каза си той, това трябва да е. Издиша дима, пъхна палци под колана си и се загледа в книгите. Беше взел „Обсебване“ на Йостеррайх, „Дяволите от Лудюн“ на Хъксли, „Необикновени явления в случая Хайцман“ на Зигмунд Фройд, „Обсебване от демони и екзорсизъм при ранното християнство в светлината на съвременните възгледи за душевните заболявания“ на Маккаслънд, няколко статии за съчинението на Фройд „Неврози и демонично обсебване през XVII век“ и „Демонология на модерната психиатрия“.

Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче!

Йезуитът опипа челото си, после видя, че по пръстите му е полепнала пот. Едва сега забеляза, че е оставил вратата отворена. Отиде да я затвори и взе от лавицата дебелия том на „Римски ритуали“ с червена кожена подвързия — пълен наръчник за църковните молитви и ритуали. С цигара в устните той присви очи от дима и разгърна на общите правила за екзорсизъм, търсейки признаците на обсебване. Отначало ги прегледа набързо, после зачете по-бавно:

Карас се замисли, после се подпря на лавицата и дочете инструкциите. Когато свърши, отново се върна на точка 8.

Леко почукване на вратата.

— Деймиън?

Карас вдигна очи.

— Заповядай.

Беше Дайър.

— Хей, Крис Макнийл опитваше да се свърже с теб — каза влизайки той. — Чухте ли се?

— Кога? Тази вечер ли?

— Не, рано следобед.

— А, да, Джо. Благодаря. Да, чухме се.

— Добре. Просто исках да проверя дали си получил съобщението.

Дребният свещеник обикаляше из стаята, сякаш търсеше нещо.

— Какво ти трябва, Джо? — попита Карас.

— Да ти се намират лимонови дражета? Обиколих цялото общежитие, но никой няма, а умирам да хапна едно-две — печално призна Дайър, продължавайки да обикаля. — Веднъж цяла година слушах детски изповеди и накрая се пристрастих към дражетата. Проклетите хлапета все ми дъхаха през решетката и накрая ме направиха наркоман. — Дайър вдигна капака на кутия от тютюн, пълна наполовина с шамфъстък. — Какво е това? — попита той. — Да не са червиви?

Карас пак търсеше книга на лавицата.

— Слушай, Джо, в момента съм малко зает и…

— Хей, ама тази Крис е много мила жена, нали? — прекъсна го Дайър и се просна удобно на дивана с ръце зад тила. — Видя ли я? Лично, искам да кажа.

— Разговаряхме — отвърна Карас и измъкна един зелен том, озаглавен „Сатаната“, сборник статии на френски теолози. Отнесе го на бюрото. — А сега…

— Скромна. Земна. Непредубедена — размишляваше Дайър, гледайки високия таван. — Може да ми помогне с плановете за след като напуснем църквата.

Карас го изгледа строго.

— Кой напуска църквата?

— Обратните. На тумби. Черното излезе от мода.

Карас поклати глава с развеселен упрек и остави книгите на бюрото.

— Стига, Джо. Запази това за някое шоу в Лас Вегас. Хайде, изчезвай. Имам да подготвям лекция.

— Първо да отидем при Крис Макнийл — не мирясваше младият свещеник. — Имам сценарий за живота на свети Игнаций Лойола. Засега заглавието е „Походът на храбрите йезуити“.

Карас тръсна пепелта от цигарата в пепелника и се намръщи.

— Ще си разкараш ли най-сетне задника, Джо? Чака ме много работа.

— Че кой ти пречи?

— Ти. — Карас започна да разкопчава ризата си. — Ще си пусна един душ и когато се върна, очаквам да те няма.

— Добре де — промърмори Дайър и неохотно смъкна крака от дивана. — Между другото, не те видях на вечеря. Къде яде?

— Не съм ял.

— Глупаво. Расото не е причина да гладуваш.

— Имаме ли касетофон в общежитието?

— Нито касетофон, нито лимонови дражета. Виж в езиковата лаборатория.

— Кой има ключ? Ректорът ли?

— Не, портиерът. За тази вечер ли ти трябва?

— Да — отговори Карас докато закачаше ризата си на облегалката на стола. — Къде да го намеря?

— Искаш ли аз да го потърся, Деймиън?

— Ще го направиш ли, Джо? Наистина съм закъсал.

Карас се изкъпа набързо и се преоблече с панталони и тениска. Като седна на бюрото, откри пакет „Кемъл“ без филтър и два ключа; на единия висеше етикетче ЕЗИКОВА ЛАБОРАТОРИЯ, на другия ХЛАДИЛНИК ТРАПЕЗАРИЯ. Към втория ключ беше прикрепена бележка: По-добре ти, отколкото плъховете или крадливите доминиканци. Карас се усмихни на подписа: Царят на лимоновите дражета. Той бутна бележката настрани, свали ръчния си часовник и го сложи пред себе си на бюрото. Беше единайсет без две минути вечерта.

Карас започна да чете. Първо Фройд; после Маккаслънд; части от „Сатаната“; части от фундаменталния труд на Йостеррайх. Малко след четири часа сутринта той приключи и разтърка лице. Очите му пареха, димът се стелеше гъсто из въздуха, а пепелникът преливаше от пепел и смачкани угарки. Той се изправи, уморено пристъпи до прозореца, отвори го, вдъхна дълбоко прохладата на влажния утринен въздух и се замисли за Ригън. Да, тя проявяваше всички физически белези за обсебване. В това не се съмняваше. При безброй случаи, независимо от мястото или историческия период, симптомите на обсебването бяха в общи линии неизменни. Засега Ригън не бе проявила някои от тях — например рани по дланите и ходилата, желание за отвратителни храни или нечувствителност към болка, както и силно и неудържимо хълцане; но други се проявяваха съвсем ясно: непроизволна двигателна възбуда; зловонен дъх; обложен език; загуба на тегло; подут стомах; възпаления на кожата и лигавиците. Най-важно обаче бе наличието на основните симптоми на случаите, които Йостеррайх характеризираше като „истинско“ обсебване: поразителна промяна в гласа и чертите на лицето плюс поява на нова личност.

Карас се загледа през прозореца към тъмната улица. Зад дърветата се виждаше къщата на Макнийл и големият панорамен прозорец в спалнята на Ригън. От четенето бе узнал, че когато обсебването е доброволно, както например при медиумите, новата личност често е доброжелателна. Като Тиа, помисли си Карас — женски дух, обладал един мъж-скулптор. Пристъпите били кратки, рядко траели повече от час, докато един приятел на скулптора не се влюбил отчаяно в Тиа и го помолил да й позволи да остане завинаги в тялото му. Но при Ригън няма Тиа, помисли си мрачно свещеникът; „обсебващата самоличност“ беше злонамерена, нещо типично за случаите на демонично обсебване, при които втората личност се опитваше да унищожи тялото домакин.

И често успяваше.

Йезуитът замислено се върна към бюрото, взе пакета цигари и запали. Добре, тя има симптомите на демонично обсебване. И как се лекува? Той духна клечката. Всичко зависи от това какво е причинило манията.

Свещеникът седна на ръба на бюрото и се замисли за случая с монахините от Лил, Франция, в началото на седемнайсети век. На изповед те признали пред екзорсистите, че по време на обсебването често посещавали сатанински оргии с разнообразна програма: в понеделник и вторник хетеросексуално съвкупление; в четвъртък содомия, фелацио и кунилингус с хомосексуални партньори; в събота с домашни животни и дракони. И дракони! Йезуитът печално поклати глава. Помисли си, че също като в Лил, при много от случаите обсебването е смес от измама и митомания, при други е причинено от психични разстройства: параноя, шизофрения, неврастения, психастения; и знаеше, че това е причината църквата от години да съветва екзорсистите да работят в присъствието на психиатри и невролози. И все пак не всички обсебвания имаха толкова ясни причини. Много от тях бяха накарали Йостеррайх да характеризира обсебването като съвсем различно заболяване; да отхвърли психиатричния етикет „раздвоение на личността“ като не по-малко несъстоятелен от окултните идеи за „демон“ или „дух на покойник“.

Карас разтри с показалец гънката край носа си. Крис бе казала, че според изследванията в „Беринджър“ заболяването на Ригън може да се дължи на внушение или нещо свързано с хистерия. Карас споделяше това заключение. Той вярваше, че повечето от случаите се дължат на тези два фактора. Първо, това почти винаги засяга жени. Второ, всички онези епидемии на обсебване. И екзорсистите… Карас се намръщи. Самите екзорсисти понякога биват обсебени, както през 1634 г. в Урсулинския манастир в Лудюн, Франция. От четиримата свещеници, изпратени там да се справят с епидемия на обсебване, трима — отците Лукас, Лактанциус и Транкуил — не само били обсебени, но и скоро издъхнали след сърдечен удар, предизвикан вероятно от двигателна свръхактивност — непрестанни ревове, богохулства и мятане в леглото — а четвъртият, отец Сюрен, който в момента на обсебването бил на трийсет и три години и се славел като един от най-видните европейски интелектуалци, полудял и прекарал останалите двайсет и пет години от живота си в приют за душевноболни.

Карас унесено кимна. Ако заболяването на Ригън имаше хистеричен характер и пристъпът на обсебване бе породен от внушение, единственият правдоподобен източник на внушението можеше да е само главата на тази тема в книгата за вещиците. Той прелисти страниците. Дали я бе чела? Имаше ли поразителни прилики между описанията и поведението на Ригън? Откри някои съвпадения:

… Случаят с едно осемгодишно момиче, описан по следния начин: „ревяла като бик с гръмотевичен басов глас.“ Ригън реве като вол.

… Случаят на Елън Смит, лекувана от великия психолог Флурноа; описанието му за „светкавично бърза“ смяна на изражения и гласове. Тя го направи пред мен. Личността, която говореше с британски акцент. Бързи промени. Почти мигновени.

… Случаят в Южна Африка, описан от известния етнолог Жюно; описанието му на една жена, която изчезнала посред нощ от дома си и на следващата сутрин била намерена „вързана за върха“ на едно много високо дърво с „тънки лиани“, а след това „се плъзнала по дървото с главата надолу, съскала и бързо подавала език от устата си като змия. Дълго висяла там и говорела на език, който никой не бил чувал“. Ригън е пълзяла като змия след Шарън. Брътвежите. Опит за „неизвестен език“?

… Случаят с Жозеф и Тиебо Бюрнер, на възраст съответно осем и десет години; описанието как „лежейки по гръб, изведнъж почнали да се въртят като пумпали с шеметна бързина“. Или напълно измислено, или силно преувеличено, но много прилича на това как Ригън се въртеше като дервиш.

Имаше и още прилики, още причини да се предположи, че става дума за внушение: споменаване за огромна физическа сила и неприличен език, плюс евангелските описания на обсебване, от които навярно произхождаше странно религиозното съдържание на бълнуването на Ригън в клиниката „Беринджър“. Нещо повече, в главата се описваше поетапно развитието на манията: „Първият етап, заразяването, представлява атака чрез обкръжението на жертвата: шумове, миризми, безпричинно преместване на предмети; вторият етап, обсебването, цели да внуши ужас чрез наранявания, които един човек може да причини на друг с удари и ритници.“ Тропането. Подскоците. Нападенията на капитан Хауди.

Добре, може би… може би я е прочела, помисли си Карас. Но не беше убеден. Не, не, ни най-малко. И дори Крис. Тя изглеждаше толкова неуверена.

Свещеникът се върна до прозореца. Е, къде е отговорът? Истинско обсебване? Демон? Той сведе очи и поклати глава. Я стига! Няма начин! А парапсихологични прояви? Разбира се. Защо не? Твърде много компетентни наблюдатели са ги описвали. Лекари. Психиатри. Хора като Жюно. Но проблемът е как да се тълкува явлението. Карас отново си спомни разказа на Йостеррайх за един шаман от Алтайските планини, който съзнателно се отдал на обсебване, за да извърши „магическо действие“. При преглед в болница, малко преди да демонстрира левитация, пулсът му се ускорил отначало до сто, а след това до изумителните двеста удара в минута, имало също така драстични промени в телесната температура и честотата на дишане. Значи паранормалното действие е било свързано с физиологията. Причинено е от някаква телесна енергия или сила. Но Карас бе открил, че като доказателство за обсебване църквата изисква ясни и очевидни явления, които да разкриват… Беше забравил точната формулировка, но като плъзна пръст по страниците на „Сатаната“ я намери: „… достоверни външни явления, които подсказват идеята, че представляват намеса на нечовешки разум.“ Дали случаят с шамана беше такъв? Не, не е задължително. А Ригън? Такъв ли е случаят с нея?

Карас се върна към един пасаж от „Римски ритуали“, който бе подчертал с молив: „Екзорсистът трябва да бъде много внимателен, за да се увери, че нито един от симптомите не е останал без обяснение…“ Карас замислено кимна. Добре тогава. Да видим. Крачейки напред-назад, той обмисли признаците на заболяването заедно с възможните обяснения. Мислено ги отмяташе един по един:

Невероятната промяна в лицето на Ригън.

Отчасти от заболяването, отчасти от недохранване и грижи, а според него най-вече поради връзката между мимика и психическо състояние.

Невероятната промяна в гласа.

Йезуитът все още не бе чувал нейния „истински“ глас. Но дори гласът да беше висок, като твърдеше майка й, гласните струни можеха да загрубеят от непрестанните крясъци, което да доведе до промяна в гласа. Единственият проблем си оставаше необяснимата му сила — това бе физиологично невъзможно дори и при загрубели гласни струни. И все пак, помисли си Карас, в състояние на патологична възбуда не бяха редки проявите на огромна мускулна сила. Не можеше ли при гласните струни да се срещне същият тайнствен ефект?

Рязкото разширение на речниковия запас и знанията.

Криптомнезия: дълбоко заровени спомени за думи и данни, които е срещала някога, може би още като пеленаче. При сомнамбулите, а понякога и при умиращи хора, тези забравени данни често изплуват на повърхността с почти фотографска точност.

Ригън знаеше, че Карас е свещеник.

Логична догадка. Ако наистина бе прочела главата за обсебването, можеше да очаква посещение на свещеник. А както твърди Юнг, подсъзнателната интуиция и чувствителност на хистеричните пациенти понякога е петдесет пъти по-силна от нормалното, което според Юнг обяснява привидно автентичното „четене на мисли“ чрез потропването на маса при спиритични сеанси, защото всъщност подсъзнанието на медиума „чете“ тръпките и вибрациите на масата, създавани от ръцете на човека, чиито мисли уж се четат. Потропването се превръща в кодова поредица от букви или цифри. По същия начин Ригън би могла да „разчете“ неговата професия по поведението, или дори от миризмата на църковни благовония по ръцете му.

Ригън знаеше, че майка му е починала.

Още едно логично предположение. Той беше на четирийсет и шест години.

Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче!

В наръчници за католически семинари телепатията се признаваше за реално и естествено явление.

Неестествено развит интелект за годините й.

Това бе най-трудно за обяснение. Но при проучване на един пациент с раздвоение на личността и предполагаеми свръхестествени явления психиатърът Юнг бе стигнал до заключението, че в състояние на хистеричен сомнамбулизъм се изострят не само възприятията, но и интелектуалните способности, тъй като във въпросния случай новата личност изглеждала явно много по-умна от първата. И все пак как можеше голата констатация да обясни факта?

Изведнъж той рязко спря до бюрото. Бе осъзнал, че намекът на Ригън за Ирод е далеч по-изтънчен, отколкото изглеждаше отначало, защото когато фарисеите казали на Иисус за заплахите на Ирод, Иисус им отговорил: „Идете, кажете на тая лисица: ето, изгонвам бесове!“

Карас погледна касетата с гласа на Ригън, после уморено се отпусна на стола, запали нова цигара и издиша конус от синкав дима, мислейки отново за братята Бюрнер и осемгодишното момиче с всички симптоми на обсебване. Каква книга бе поразила онова момиче дотам, че подсъзнанието му толкова правдоподобно да симулира симптомите? И как подсъзнанието на жертвите от Китай би предало симптомите на хора в Сибир, Германия, Африка и къде ли не още, във всички времена и епохи, тъй че симптомите да са винаги едни и същи?

Между другото, майка ти е тук с нас, Карас.

Йезуитът се взираше право напред, струйките дим от цигарата между пръстите му оживяваха и мигновено умираха като случайни припознавания или спомени за сънища. Той наведе очи към долното ляво чекмедже на бюрото и задълго застина неподвижен, после отвори чекмеджето и извади избелял учебник по английски за възрастни. Беше на майка му. Сложи го на бюрото, поизчака и гальовно прелисти страниците. Първите букви на азбуката, изписани отново и отново. След това просто упражнение:

Между страниците — недовършен опит за писмо:

Друго писмо. Недовършено. Той извърна глава. Видя очите й на прозореца… пълни с очакване…

Domine, non sum dignus…

Очите на майка му изведнъж се превърнаха в очите на Ригън.

„Изречи само словото…“

Карас пак погледна касетата с гласа на Ригън.

Той излезе от стаята и отиде в езиковата лаборатория. Намери касетофон, седна, внимателно зареди касетата, сложи си слушалките, щракна бутона, после изтощен и напрегнат се приведе напред да слуша.

Отначало чу само съскането на лентата. Тихо скърцане на двигателя. Изведнъж тропот, движение. Шумове. „Ало?“ Писък на претоварен микрофон. Крис Макнийл тихо шепне: „Не толкова близо до микрофона, скъпа. Отдръпни се“ „Така ли?“ „Не, още.“ „Така?“ „Да, така е добре. Хайде, кажи нещо.“ Кискане. Микрофонът се удря в масата. После бодрият глас на Ригън Макнийл:

„Здравей, татко! Аз съм. Мммм…“. Пак кискане и шепот настрани: „Мамо, не знам какво да кажа!“ „Ами, кажи му как си, скъпа. Кажи му какво правиш.“ Отново смях „Ммм… Татко… Ами, виж сега… Дано да ме, чуваш добре и… ммм… чакай да си помисля. Ммм, ами първо ние… Не, чакай! Значи, първо, сега живеем във Вашингтон, татко, знаеш ли? Тук живее и президентът, а пък къщата… Знаеш ли, татко, тя е толкова… Уффф! Не, чакай; по-добре да започна отначало. Ето. Виж сега, татко, тук…“

Карас чу всичко останало съвсем глухо, сякаш от много далече, през бученето на кръвта в ушите му, а дълбоко в него се надигаше все по-мощна догадка:

Съществото, което видях в онази стая, не е Ригън!

Карас се върна в общежитието, усамоти се в параклиса и отслужи литургия преди сутрешния наплив. Докато повдигаше причастието, пръстите му трепереха от надежда, в която не смееше дори да повярва, и все пак се бореше за нея с всяка частица от волята си.

— Защото това… е… Моето тяло… — прошепна с благоговение той.

Не, това е хляб! Просто хляб!

Не смееше да обикне отново и да загуби. Загубата бе прекалено тежка, болката прекалено остра. Причината за скептицизма и съмненията му, за опитите да елиминира всички естествени причини при обсебването на Ригън, бе пламенният копнеж да повярва. Той наведе глава, сложи осветеното причастие в устата си и знаеше, че след миг то ще заседне на гърлото му. Заедно с вярата.

След литургията той пропусна закуската, нахвърля някои записки и отиде в медицинския факултет, където криво-ляво избута лекцията.

— … и като вземем предвид симптомите на маниакалнодепресивното състояние, стигаме до извода…

Здравей, татко! Аз съм… аз съм…

Но кой е „аз“?

Карас пусна студентите по-рано и се върна в стаята си, където веднага седна и прегледа позицията на църквата относно паранормалните признаци на обсебването. Дали не ме избива на педантизъм, запита се той. Спря се на най-важното: „телепатия… естествено явление… дори телекинезата, придвижване на предмети от разстояние… нашите предци… науката… днес трябва да бъдем по-внимателни, въпреки привидните доказателства за подобни явления…“ Оттук нататък Карас започна да чете по-бавно: „трябва внимателно да анализираме всички разговори с пациента, защото ако те съдържат същата система от асоциации и логично-граматически структури, както и в нормално състояние, обсебването е под съмнение.“

Карас поклати глава. Не пасва. Той погледна илюстрацията на съседната страница. Демон. Погледът му разсеяно слезе към надписа отдолу. „Пазузу.“ Карас затвори очи и си представи смъртта на екзорсиста отец Транкуиле: предсмъртна агония, рев, съскане, повръщане, удари на „демоните“, вбесени, че той скоро ще бъде мъртъв и недостъпен за тях. А после Лукас! Боже мой! Отец Лукас! Коленичил до смъртното ложе на Транкуиле, Лукас се моли, а в мига на смъртта му мигновено приема самоличността на неговите демони и започва свирепо да рита още топлото тяло, покрито с рани, вонящо на изпражнения и повърнато, и четирима силни мъже се мъчат да го удържат — защото според описанията той не спрял докато не изнесли трупа от стаята. Възможно ли е, запита се Карас. Наистина ли единствената надежда за Ригън бе в ритуала на екзорсизма? Трябваше ли да отвори тази кутия на Пандора? Не можеше да отмине, не можеше да забрави. Трябваше да узнае. Но как? Карас отвори очи. „… трябва внимателно да анализираме всички разговори с пациента…“ Да. Защо не? Ако речевите структури на Ригън и „демона“ се окажеха подчертано различни, това оставяше отворена възможността за обсебване, а ако бяха еднакви, тази възможност отпадаше.

Карас нервно закрачи из стаята. Какво друго? Какво друго? Нещо бързо. Тя… Един момент! Карас рязко спря и замислено наведе глава. Онази глава в книгата за вещиците… Споменаваше ли се…? Да! Да, пишеше го! Пишеше, че демоните винаги реагират яростно при контакт със светото причастие, със свещени реликви и дори… Карас рязко вдигна глава. И със светена вода! Точно така! Това може да изясни всичко! Той трескаво се разрови из черната чанта. Търсеше стъкленица за светена вода.

Уили му отвори вратата и той още от прага вдигна очи към спалнята на Ригън. Крясъци. Мръсни думи. Но не с мощния дрезгав глас на демона. Гласът беше много по-лек. Малко задъхан. С ясен британски акцент… Да! Онзи образ, който се мярна за миг при предишното му посещение.

Карас погледна Уили. Тя изглеждаше изненадана от расото и бялата якичка.

— Къде е госпожа Макнийл, моля?

Уили посочи нагоре.

— Благодаря.

Деймиън тръгна към стълбището. Изкачи се. Видя Крис в коридора. Тя седеше на стол до спалнята на Ригън с клюмнала глава и скръстени ръце. Когато йезуитът се приближи, тя чу шумоленето на расото му, видя го и бързо стана.

— Здравейте, отче.

Карас се намръщи. Под очите й имаше тъмни кръгове.

— Спахте ли? — попита загрижено той.

— Малко.

Карас укоризнено поклати глава.

— Просто не можех — Крис въздъхна и кимна към спалнята. — Цяла нощ не е спряла.

— Повръщане?

— Не. — Крис хвана ръкава на расото му, сякаш се опитваше да го отведе. — Хайде да слезем долу, там ще можем…

— Не. Бих искал да я видя — твърдо възрази Карас.

— Точно сега ли?

Нещо не е наред, помисли си Карас. Крис изглеждаше напрегната. Изплашена.

— Защо не? — попита той.

Крис крадешком се озърна към вратата на спалнята. Гневният, дрезгав британски глас крещеше оттам:

— Проклет наци-и-ист! Нацистко копеле!

Крис наведе глава и се загледа настрани.

— Добре — тихо каза тя. — Влезте.

— Имате ли касетофон? — попита Карас. — Нали разбирате, портативен.

Крис вдигна глава.

— Да, отче. Защо?

— Ако обичате, донесете го в спалнята. Вземете и празна касета.

Крис го изгледа с внезапна тревога.

— Защо? Чакайте малко! Искате да запишете Ригън?

— Важно е.

— Изключено, отче! В никакъв случай!

— Вижте, трябва да сравня структурата на речта — рязко я прекъсна Карас. — Това може да докаже на църковните власти, че дъщеря ви наистина е обсебена.

Изведнъж двамата трепнаха от шумния порой ругатни, насочен към Карл, който излизаше с пребледняло лице от спалнята на Ригън. В ръцете си стискаше торба с мръсни пелени и спално бельо. Той затвори вратата и неуморният глас заглъхна.

— Преоблече ли я, Карл? — попита Крис.

Икономът плахо прехвърли поглед към Карас и пак към нея.

— Да — отвърна с усилие той и бързо тръгна по коридора към стълбището.

Крис се заслуша как стъпките му бързо слизат надолу и когато стихнаха, отново се обърна към Карас. Раменете й безсилно провиснаха.

— Добре, отче — примирено изрече тя. — Ще ви го пратя.

Рязко се завъртя и изтича по коридора.

Карас я гледаше с недоумение. Какво криеше тя? Нещо. После забеляза внезапната тишина, пристъпи до вратата на спалнята, отвори я, влезе, затвори зад себе си и се обърна напред.

Очите му се разшириха от ужас пред изпитото, костеливо същество на леглото, което го наблюдаваше с напрегнат, подигравателен поглед. Очите му бяха пълни с лукавство, омраза и което бе най-страшното — с чувство на върховна власт.

Карас пристъпи към леглото, приведе се и се вслуша в тихото къркорене на изпразнени черва.

— О, здрасти, Карас — сърдечно го поздрави Ригън.

— Здравей — отговори спокойно свещеникът. — Как се чувстваш?

— В момента съм много щастлив да те видя. Да. Много щастлив. — Дългият белезникав език провисна навън, а очите нагло се вгледаха в Карас. — Виждам, че си в работно облекло. Много добре. — Ново къркорене. — Малко смрад няма да ти попречи, нали, Карас?

— Ни най-малко.

— Лъжец.

— Дразнят ли те лъжите?

— Само донякъде.

— Но дяволът обича лъжците.

— Само изпечените, драги ми Карас, само изпечените. А и кой ти каза, че съм самият дявол?

— Не беше ли ти?

— О, може и да съм го казал. Може. Не съм добре. Между другото, повярва ли ми?

— Да, повярвах ти.

— Тогава приеми моите извинения. Заблудил съм те. Всъщност съм просто един клет изтормозен демон. Един от дяволите. Разликата е тънка, но много важна за нашия отец в ада. Грозно звучи това — ад. Подхвърлих му да променим името на Шотландско измерение, но той никога не ме слуша. Хей, Карас, нали няма да му кажеш, че съм се представял за него? Ще си мълчиш, нали? Когато го видиш.

— Да го видя? Той тук ли е?

— В прасенцето? Де тоз късмет. Тук сме само една малка сбирка на клети души. Между другото, не ни обвиняваш, че сме тук, нали? В края на краищата няма къде да отидем. Бездомници сме.

— И докога смятате да останете?

С изкривено от гняв лице Ригън подскочи от възглавницата и яростно изкрещя:

— Докато свинчето умре! — После също тъй внезапно се отпусна назад и с лигава усмивка добави: — Впрочем денят е чудесен за екзорсизъм.

Книгата! Трябва да го е прочела в книгата!

Погледът на подигравателните очи се впи в него.

— Не се бави, Карас. Започвай.

— Ще ти хареса ли?

— Безумно.

— Но това няма ли да те прогони от Ригън?

— Ще ни обедини.

— Теб и Ригън?

— Теб и нас, вкусно залъче. Теб и нас.

Карас замръзна. Ясно усети лекия леден допир на нечии ръце. Миг по-късно ръцете изчезнаха. Страх ли беше това, запита се Карас. Страх от какво?

— Да, ще се включиш в нашето малко семейство — продължи Ригън. — Разбираш ли, лошото на небесните поличби е там, че видиш ли ги, вече нямаш оправдания. Забелязал ли си за колко чудеса чуваме напоследък? Не по наша вина, драги ми Карас. Стараем се!

Карас рязко завъртя глава, защото чу внезапен тропот. Едно чекмедже на бюрото се бе отворило докрай и свещеникът изтръпна, като го видя да се затваря с трясък. Ето! Доказано паранормално явление! И изведнъж емоциите се свлякоха като парче прогнила кора от дървесен дънер. Свещеникът си спомни за телекинезата и научните й обяснения. Тихо кискане го накара да се обърне към Ригън. Тя се хилеше.

— Какво удоволствие е да си бъбря с теб, Карас — каза тя с познатия гърлен глас. — Чувствам се свободен. Разгулно разпервам огромните си криле. В крайна сметка дори самият факт, че просто ти казвам това, само обрича душата ти на още по-страшно проклятие, мое мило и некадърно докторче.

— Ти ли го направи? Ти ли отвори чекмеджето преди малко?

Съществото, наречено Ригън, не го слушаше. Беше се загледало към вратата, откъдето долитаха нечии бързи стъпки по коридора. Лицето му отново се промени и пред Карас изникна една от другите личности.

— Мръсно копеле! — изкрещя гласът с британски акцент. — Шибан хун!

Карл влезе с касетофона. Без да поглежда леглото, той бързо го подаде на Карас и напусна стаята с пребледняло лице.

— Вън, Химлер! Махай се от очите ми! Върви при куцата си дъщеря! Занеси й кисело зеле. Кисело зеле и хероин, Торндайк! Страшно ще й хареса! Тя…

Карл затръшна вратата и съществото изведнъж пак стана добродушно.

— О, здрасти, здрасти! Какво става? — бодро попита то, гледайки как Карас намества касетофона върху нощното шкафче до леглото. — Ще записваме ли нещо, отче? Колко забавно! Страшно обичам театъра! Обожавам го!

— Добре — отговори Карас и натисна червения бутон за запис. — Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?

— Сега и акредитивни писма ли ще ми искаш, приятел? — изкиска се създанието. — Знаеш ли, в едно ученическо представление играх Пък. — Озърна се. — Между другото, къде ми е питието? Умирам от жажда.

— Ако ми кажеш името си, ще се опитам да ти намеря.

— Да бе — изкиска се то. — И сам ще си го излочиш.

— Защо не ми казваш името си? — попита Карас.

— Шибан мародер!

С тия думи британската самоличност изчезна и мигновено отстъпи място на демоничната Ригън.

— И какво ще правим сега, Карас? А, виждам. Записваме. Какво безсилие!

Карас придърпа стол до леглото и седна.

— Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Прочети Милтън и ще видиш, че харесвам адските механизми. Те заглушават всички ония проклети и тъпи послания от него.

— За кого говориш?

Съществото шумно пръдна.

— Ето ти отговора.

Изведнъж в ноздрите на Карас нахлу мощна воня. Миришеше на…

— Кисело зеле, Карас? Забеляза ли?

Наистина мирише на кисело зеле, помисли смаяно йезуитът. Сякаш идваше откъм леглото, от тялото на Ригън, после изчезна и остана само предишната смрад. Карас се намръщи. Въобразих ли си го? Самовнушение?

— С кого говорих преди малко? — попита Карас.

— С един от нашата компания.

— Демон?

— Надценяваш го. Думата демон означава „мъдрец“. Той е тъп.

Йезуитът наостри уши.

— О, така ли? И на какъв език демон означава „мъдрец“?

— На гръцки, разбира се.

— Говориш ли гръцки?

— Перфектно.

Един от знаците, помисли развълнувано Карас. Тя говори на непознат език! Не беше се надявал на такъв късмет.

— Pos egnokas hoti presbyteros eimi? — бързо попита той на старогръцки.

— Не съм в настроение, Карас.

— А, добре. Значи всъщност не можеш…

— Казах, че не съм в настроение!

Карас погледна настрани, после пак се обърна към леглото и попита любезно:

— Ти ли отвори чекмеджето?

— Да, уверявам те, Карас.

Карас кимна.

— Много впечатляващо. Трябва да си наистина много мощен демон.

— О, такъв съм, вкусно залъче, такъв съм. Между другото, забеляза ли, че понякога говоря досущ като пародия на онзи лицемер, Клайв Стейпълс Луис?

Съществото избухна в дрезгав, задавен смях. Карас го изчака да млъкне.

— Да, много интересно. Но сега да си поговорим за фокуса с чекмеджето.

— Какво?

— Невероятен е. Питах се, дали можеш да го повториш.

— Като му дойде времето.

— Защо не сега?

— Ами нали трябва да ти оставим някакъв повод за съмнение! Да, колкото да осигурим крайния резултат. — Демоничната личност се изкиска злорадо. — Ах, какво новаторство — да атакувам чрез истината! Да, радостна изненада!

Карас го гледаше и ледените пръсти отново докоснаха тила му. Защо пак този страх, запита се той. Защо?

— Заради мен — изрече Ригън с грозна усмивка.

Карас се поколеба, после бързо прогони съмнението: В това състояние може да е способна на телепатия.

— Можеш ли да ми кажеш какво мисля в момента?

— Драги ми Карас, отегчително е да чета мислите ти.

— О, значи не можеш да четеш мисли. Това ли ми казваш?

Ригън извърна глава и разсеяно подръпна чаршафа.

— Приеми го както си искаш — глухо каза тя. — Както си искаш…

Настана тишина. Карас слушаше как скърца двигателят на касетофона, чуваше задавеното дишане на Ригън. Реши, че трябва да запише още от речта й в това състояние и се приведе напред, демонстрирайки интерес.

— Ти си безкрайно интересно създание — каза сърдечно той.

Ригън се ухили.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, наистина! Бих искал да чуя повече за миналото ти. Така и не ми каза кой си.

— Глух ли си? Казах ти. Дявол съм.

— Да, знам, но какъв точно дявол? Как се казваш?

— Какво те вълнува името, Карас? Сериозно! Добре де, наричай ме Хауди, щом така ще ти е удобно.

— А, разбирам! Ти си капитан Хауди, приятелят на Ригън!

— Много близък приятел, Карас.

— Наистина ли? Тогава защо я измъчваш?

— Защото съм неин приятел. На прасенцето му харесва.

— Харесва? Не говориш логично, капитан Хауди. От къде на къде Ригън ще иска да я измъчваш?

— Питай нея!

— Ще й позволиш ли да отговори?

— Няма!

— Тогава какъв смисъл има да питам?

— Никакъв! — В очите на дявола заблестя диво злорадство.

— С кого разговарях по-рано? — попита Карас.

— Стига де, вече ме пита за това.

— Знам, но ти не отговори.

— Просто още един добър приятел на сладки прасенца.

— Може ли да говоря с него?

— Не. Той сега е зает с майка ти. Тя му смуче патката до космалаците, Карас. До корена! — Глух, басов смях. — Страхотен език. Меки устни.

Карас усети как в гърдите му се надига ярост и после смаяно осъзна, че гневът му е насочен не към Ригън, а към демона. Към демона! Той опита да се успокои, пое си дълбоко дъх, после стана, извади от джоба си изящно шишенце и махна запушалката.

Ригън го гледаше боязливо.

— Какво държиш? — избъбри дрезгаво тя.

— Не знаеш ли? Това е светена вода, дяволе — отговори Карас.

И докато Ригън пищеше и се дърпаше от ремъците, той започна да я пръска със съдържанието на шишенцето.

— Ох, пари! Пари ме! — крещеше гърлено Ригън и се мяташе в ужас и болка. — Престани, престани, скапано отче! Престаниииии!

Сякаш нещо в тялото и душата на Карас се скъса. Той престана да пръска и ръката му увисна безсилно. Хистерия. Внушение. Чела е онази книга. Той погледна касетофона и поклати глава. Излишен труд. Но сетне усети плътната, безжизнена тишина, погледна към Ригън и веждите му озадачено се смръщиха. Какво става, помисли си той. Какво става? Демоничната личност бе изчезнала и на нейно място вече имаше нови черти, познати и все пак различни, с извъртяни нагоре очи, тъй че се виждаше само бялото. Устните мърдаха. Трескав брътвеж. Карас пристъпи към леглото и се приведе да чуе. Нищо, само безсмислени срички, помисли си той. И все пак има ритъм, като език. Възможно ли е, запита се Карас. С надежда. Усети как в гърдите му пърхат невидими криле. Удържа ги със строга ръка. Не ставай глупак, Деймиън!

И все пак…

Карас провери нивото на звука, увеличи го и напрегнато се вслуша, привел глава над устните на Ригън. Изведнъж брътвежите спряха и остана само дълбокото дрезгаво дишане. Нещо ново. Не. Някой нов. Карас се изправи и изгледа Ригън с тихо изумление. Избелени очи. Трепкащи мигли.

— Кой си ти? — попита той.

— Мъсйокин — отговори нещо с измъчен шепот. — Мъсйокин. Мъсйокин.

Прекъслечният задъхан глас сякаш идваше отдалече, от някакъв мрачен затвор на границата на световете, отвъд времето, отвъд надеждата, дори отвъд утехата на примирението и отчаянието.

Карас се намръщи.

— Това ли ти е името?

Устните се раздвижиха. Трескави срички. Бавни. Неразбираеми.

И изведнъж секнаха.

— Разбираш ли ме? — попита Карас.

Тишина. Само бавно, дълбоко дишане. Като болничен респиратор на спящ пациент. Карас чакаше. Надяваше се на още.

Не чу нищо повече.

Карас взе касетофона, погледна за сетен път Ригън, после напусна стаята и слезе долу.

В кухнята завари Крис мрачно да пие кафе заедно с Шарън. Като го видяха, двете вдигнаха погледи, изпълнени с тревожно очакване.

— Иди да видиш как е Ригън — каза Крис тихо на Шарън.

— Да, добре — Шарън отпи последна глътка кафе, усмихна се леко на Карас и излезе. Свещеникът погледна след нея и после уморено се отпусна на един стол.

Крис тревожно се вгледа в очите му.

— Как е?

Карас понечи да отговори, но в този момент Карл безшумно излезе от килера и тръгна към съдовете в мивката.

— Всичко е наред — тихо каза Крис. — Говорете, отче. И тъй, какво става горе? Как е положението?

Карас скръсти ръце на масата.

— Имаше две нови личности. Едната виждам за пръв път, другата мисля, че зърнах за миг предния път. Възрастен мъж. С британски акцент. Познавате ли го?

— Важно ли е?

Карас отново забеляза внезапното напрежение в лицето на Крис.

— Да, така ми се струва — каза той. — Да, важно е.

Крис наведе очи към синята порцеланова каничка на масата.

— Да — каза тя. — Познавах го.

— В минало време?

Крис вдигна очи и тихо каза:

— Бърк Денингс.

— Режисьорът?

— Да.

— Режисьорът, който…

— Да.

Размишлявайки над отговора, Карас погледна ръцете й. Левият показалец на Крис леко потрепваше.

— Сигурен ли сте, че не искате кафе или нещо друго, отче?

Карас поклати глава.

— Не, благодаря. — Той се облакъти на масата. — Значи и Ригън го познаваше?

— За Бърк ли питате?

— Да, Денингс.

Изведнъж нещо издрънча. Крис стреснато се обърна и видя, че Карл е изпуснал един тиган; наведе се да го вдигне и пак го изтърва.

— Какво ти става, Карл?

— Извинявайте, госпожо! Съжалявам!

— Махай се от тук, Карл! Вземи си почивка! Иди на кино или някъде другаде!

— Не, госпожо, аз по-добре…

— Карл, не се шегувам! — отсече нервно Крис. — Махай се! Просто излез от тази къща за малко! Трябва всички да почнем да излизаме! А сега върви!

— Да, върви! — подкрепи я Уили, която влезе в кухнята, издърпа тигана от ръцете на Карл и раздразнено го побутна към вратата.

Карл погледна за миг Карас и Крис, после излезе.

— Извинете го, отче — промърмори Крис и посегна да си вземе цигара. — Много му се струпа напоследък.

— Права сте — тихо каза Карас, посягайки за кибрита. — Трябва всички да се опитате да излизате за малко от къщата. — Той й поднесе огънче, духна клечката и я пусна в пепелника. — Вие също.

— Да, знам. А онова нещо… Бърк ли, какво ли… какво каза то?

Крис се вгледа напрегнато в очите на свещеника.

— Неприлични приказки — сви рамене Карас.

— Само това ли?

Свещеникът долови в гласа й тръпки на страх.

— Общо взето да — отговори той. После понижи глас. — Между другото, Карл има ли дъщеря?

— Дъщеря? Не съм чувала. Ако има, никога не говори за нея.

— Сигурна ли сте?

Крис се обърна към Уили, която миеше съдовете.

— Имате ли дъщеря, Уили?

Без да прекъсва работата, Уили отговори:

— Да, госпожо, но тя почина. Отдавна.

— О, съжалявам, Уили.

Крис се обърна към Карас.

— За пръв път го чувам — прошепна тя. — Защо питате? Как разбрахте?

— Ригън го спомена.

Крис го изгледа недоверчиво и прошепна:

— Какво?

— Да, каза го. Забелязали ли сте по-рано у нея способности на… екстрасенс?

— Екстрасенс ли, отче?

— Да.

Крис неуверено сбръчка чело и се загледа настрани.

— Не знам. Не съм сигурна. Разбирате ли, много пъти се е случвало мислите ни да съвпадат, но нима не става така с всички хора, които са близки?

Карас кимна.

— Да. Така е. Втората личност, за която споменах… не е ли онази, която се появила по време на хипнотичния сеанс?

— Безсмислици ли говори?

— Да. Коя е тя?

— Не знам.

— Изобщо ли не я познавате?

— Изобщо.

— Поръчахте ли да ви изпратят медицинските документи?

— Ще ги донесат днес следобед. На вас, отче. Само така успях да ги изкопча и пак се наложи да вдигна ужасен скандал.

— Да, очаквах да има трудности.

— Имаше. Но ще ги пратят.

— Добре.

Крис се облегна назад и мрачно погледна Карас.

— Добре, отче, докъде стигнахте? Какви са изводите?

— Ами дъщеря ви…

— Много добре знаете за какво питам — прекъсна го Крис. — Ще получите ли разрешение за екзорсизъм?

Карас наведе очи и леко поклати глава.

— Не ми се вярва да убедя епископа.

— Как така „не ви се вярва“? Защо?

Карас бръкна в джоба си, извади шишенцето за светена вода и го подаде на Крис.

— Виждате ли това?

Крис кимна.

— Казах на Ригън, че е светена вода — тихо обясни Карас. — И когато я поръсих, тя реагира бурно.

— О, много добре, отче, нали?

— Не. Това не е светена вода. Обикновена чешмяна вода.

— Е, и? Каква е разликата?

— Светената вода е благословена.

— Добре де, много се радвам, отче! Наистина! — възкликна Крис с нарастващо раздразнение. — Може би някои демони просто са тъпи!

— Наистина ли вярвате, че в нея има демон?

— Вярвам, че в нея има нещо, което се мъчи да я убие, а дали различава урина от швепс, според мен не е толкова важно. Не съм ли права, отче Карас? Извинявайте, но поискахте мнението ми! — Крис ядно смачка цигарата в пепелника. — Какво ми казвате сега — няма екзорсизъм?

— Вижте, аз едва започвам да задълбавам — издразни се на свой ред Карас. — Но църквата има свои критерии и те трябва да се изпълнят. За това си има много сериозни причини: да не се стори повече зло, отколкото добро, както и да се опазим от суеверните глупости, които ни приписват година подир година! Примери колкото щете — левитиращи свещеници, плачещи статуи на Дева Мария! Не искам и аз да дам своя принос в това.

— Да ви дам ли малко либриум, отче?

— Извинявайте, но поискахте мнението ми.

— И го получих.

Карас посегна към цигарите.

— И на мен — каза Крис.

Карас й подаде пакета и драсна клечка кибрит. Двамата запалиха, въздъхнаха едновременно и отново се възцари покой.

— Съжалявам — каза тихо свещеникът.

— Да, тия цигари без филтър са убийствени.

Тишина. Крис гледаше през прозореца към движението по моста. После чу някакъв тих звук. Обърна се и видя, че отец Карас върти пакета цигари в ръцете си. Изведнъж той вдигна глава и срещна влажния, настоятелен поглед на Крис.

— Добре — каза той. — Ще ви изброя всички признаци, който църквата би приела, за да разреши екзорсизъм.

— Да, искам да ги чуя.

— Първото е говорене на език, който пациентът никога не е чувал или изучавал. Работя по това. Ще видим. След това ясновидство, макар че в днешно време биха го обявили за обикновена телепатия.

— Нима вярвате в тия неща?

Карас се вгледа в недоверчивата й гримаса. Изглеждаше сериозна.

— Днес тези явления са безспорни — каза той. — Макар че, както казах, не са свръхестествени.

— Мили Боже!

— О, значи все пак у вас имало и скептицизъм.

— Какви други симптоми?

— Ами… последното, което църквата би приела, е, цитирам: „проява на сили, неестествени за възрастта и физическото състояние на субекта.“ Тук може да се вмъкне всичко необяснимо, паранормално или окултно.

— Наистина ли? Ами онова тропане по стените? Ами излитането й над леглото?

— Само по себе си не означава нищо.

— А онези неща по кожата й?

— Какви неща?

— Не ви ли казах?

— Говорете!

— О, случи се в клиниката — обясни Крис. — Имаше… — Тя плъзна пръст по гърдите си. — Нали разбирате, нещо като надпис. Само букви. Появяваха се на гърдите й, после изчезваха.

Карас се намръщи.

— Казахте „букви“. Не бяха ли думи?

— Не, не думи. Само веднъж или дваж буквата „М“. После „О“.

— И вие ги видяхте? — попита Карас.

— Не, казаха ми.

— Кой ви каза?

— Лекарите от болницата! — сопна се Крис. — Извинявайте. Има го записано в историята на заболяването. Истина е.

— Но и това може да е природно явление.

— Къде? В Трансилвания? — недоверчиво попита Крис.

Карас поклати глава.

— Чел съм за такива случаи в медицинската периодика и епископът може да го използва против нас. Спомням си един случай, при който затворнически психиатър разказва как негов пациент — затворник — можел да изпада в транс, и в това състояние на гърдите му се появявали знаците на зодиака. — Той посочи гърдите си. — Кожата се надигала.

— Не си падате много по чудесата, нали?

— Какво да ви кажа? Веднъж направили такъв експеримент: хипнотизирали пациент, после направили хирургични разрези на двете му ръце. Казали му, че лявата ръка ще кърви, а дясната не. Така и станало.

— Невероятно!

— Да, невероятно. Силата на ума спряла притока на кръв. Как? Кой знае? Но се случва. Както и с произволно възникващите белези — при онзи затворник, при Ригън: подсъзнанието контролира притока на кръв към кожата и я изпраща към местата, които иска да се подуят. Така възникват букви, изображения, може би дори думи. Това, разбира се, е тайнствено, но едва ли свръхестествено.

— Труден човек сте, отче.

— Не аз определям правилата.

— Но с прилагането им не си поплювате.

Карас замислено наведе глава и докосна устните си, после пак погледна Крис.

— Ще се опитам да ви обясня — бавно започна той. — Църквата — не аз, църквата — веднъж отправила предупреждение към свещениците, които желаят да проведат екзорсизъм. Аз го прочетох снощи. То казва, че повечето хора, които се смятат за обсебени или другите ги смятат за такива, всъщност — тук цитирам дума по дума — „се нуждаят много повече от лекар, отколкото от свещеник“. Как мислите, през коя година е било издадено това предупреждение?

— През коя?

— Хиляда петстотин осемдесет и трета.

Крис го изгледа смаяно, после наведе глава и прошепна:

— Да, страхотна година е била.

Чу как свещеникът става от стола.

— Нека първо да проуча болничните документи — каза той, — а междувременно ще отнеса записите на Ригън в Института по лингвистика и езици към Джорджтаунския университет. Може би това бръщолевене все пак е някакъв език. Съмнявам се. Но е възможно. Можем да разкрием още много неща, като сравним нормалната реч на Ригън с онова, което записах днес. Ако структурата съвпада, това ще е сигурен знак, че не е обсебена.

— И после какво? — попита Крис.

Свещеникът я погледна в очите и видя вихър от тревога. Боже мой, помисли си Карас, тя се бои, че дъщеря й не е обсебена! Отново го обзе мъчителното усещане за някакъв още по-дълбок, скрит проблем.

— Можете ли да ми услужите за малко с колата си? — попита той.

Крис унило се загледа настрани.

— И с живота си съм готова да ви услужа — промърмори тя. — Само я върнете до четвъртък. Може да ми потрябва.

Карас погледна с болка безсилно клюмналата й глава. Копнееше да я хване за ръката и да я увери, че всичко ще бъде наред. Но не можеше. Не вярваше.

Крис стана.

— Сега ще ви донеса ключовете.

И тя се отдалечи тихо като безнадеждна молитва.

Карас се върна пеш до стаята си в общежитието, където бе оставил касетофона на Крис, взе касетата със записа на Ригън и отново излезе на улицата, където беше паркирана колата на Крис. Докато сядаше зад волана, той чу Карл Енгстрьом да го вика от прага на къщата.

— Отче Карас!

Карас се обърна. Обличайки в движение черно кожено яке, Карл тичаше към него и махаше с ръка.

— Отче Карас! Чакайте малко!

Карас се пресегна да свали дясното стъкло и Карл приведе глава към прозореца.

— Накъде отивате, отче?

— Към Дюпон Съркъл.

— Чудесно. Ще вземете ли и мен, отче, моля ви? Нали може?

— С удоволствие, Карл. Качвайте се.

Карас включи двигателя.

— Госпожа Макнийл е права, Карл — каза той. — Би било добре всички да излизате от време на време.

— Да, и аз така мисля. Отивам на кино, отче.

— Много добре.

Карас превключи на скорост и потегли.

Известно време пътуваха мълчаливо. Карас напрегнато търсеше отговори. Обсебване? Невъзможно! Светената вода!

И все пак…

— Карл, добре ли познавахте господин Денингс?

Седнал вдървено и загледан право напред, Карл отговори:

— Да, познавах го.

— Когато Ригън… когато тя сякаш се превръща в Денингс… имате ли усещането, че наистина е той?

Тежко мълчание. После глух и безизразен отговор:

— Да.

Повече не си казаха нито дума чак до Дюпон Съркъл, където спряха на светофара. Карл отвори вратата.

— Ще сляза тук, отче.

— Наистина ли? Тук?

— Да, оттук хващам автобус. — Той слезе от колата, приведе се към отворената врата и каза:

— Благодаря, отче Карас. Много благодаря.

— Сигурен ли сте, че не искате да ви откарам? Имам време.

— Не, не, отче! Така е добре! Много добре!

— Желая ви приятно гледане.

— Непременно, отче! Благодаря!

Карл затвори вратата, прекрачи на тротоара и зачака зелена светлина. Когато Карас потегли, той проследи с поглед червения ягуар, докато колата изчезна зад ъгъла на Масачузетс авеню. Светна зелено и той изтича към автобуса, който тъкмо наближаваше спирката. Качи се, по някое време смени автобуса и накрая слезе в северозападната част на града, където повървя три пресечки и влезе в една порутена жилищна кооперация. В подножието на тъмното стълбище спря, усещайки остри миризми на евтина кухня. Някъде горе проплака дете. Изпод една дъска на пода изскочи хлебарка и хукна на зигзаг, и в този момент цялото същество на едрия, флегматичен иконом сякаш рухна. Но после той се опомни, тръгна напред, хвана парапета и започна да се изкачва по скърцащите дървени стъпала. Всяка стъпка отекваше в ушите му като горчив упрек.

На третия етаж Карл тръгна към вратата в тъмния край на коридора и за момент постоя там с ръка на рамката. Погледна стената — олющена боя, драсканици, надпис Пит и Шарлот, отдолу дата и сърце, пресечено от тънка назъбена пукнатина в мазилката. Карл натисна звънеца и зачака с наведена глава. От дълбините на апартамента се чу скърцане на пружини. Глухо мърморене. Някой се зададе с неравни стъпки — тътрене на ортопедична обувка — и изведнъж вратата се открехна, доколкото позволяваше предпазната верига; през пролуката надникна навъсено жена по розов комбинезон, с цигара в ъгълчето на устните.

— А, ти си бил — каза гърлено тя и свали веригата.

Карл срещна погледа на тия очи, които ту бяха остри като стомана, ту се превръщаха в бездънни кладенци, пълни с отчаяние, болка и упрек; зърна печално извитите устни и опустошеното лице на едно момиче, погребало младостта и красотата си в стотици евтини хотелски стаи, в хиляди пробуждания от сънища за изгубената невинност.

— Кажи му да се пръждосва! — долетя от апартамента пиянски глас. Приятелят.

Момичето извърна глава.

— Млъквай, задник, това е татко! — Тя се обърна към Карл.

— Тате, той е пиян. По-добре не влизай.

Карл кимна.

Хлътналите очи гледаха как ръката му бърка в задния джоб за портфейла.

— Как е мама? — попита тя и засмука цигарата, продължавайки да следи как ръцете отварят портфейла и отброяват банкноти по десет долара.

— Добре е — кимна Карл. — Майка ти е добре.

Докато й подаваше парите, тя се разкашля конвулсивно и закри устата си с длан.

— Проклети цигари! Трябва да ги откажа, по дяволите!

Карл видя белезите от игла по ръката й; усети как банкнотите се изплъзват от пръстите му.

— Благодаря, татко.

— Господи, какво се мотаеш там? — изръмжа мъжът от стаята.

— Слушай, татко, дай да приключваме. Бива ли? Нали го знаеш какъв е понякога.

— Елвира…! — Карл внезапно посегна през пролуката и стисна ръката й. — В Ню Йорк са открили клиника! — умолително прошепна той.

Дъщерята му намръщено се помъчи да издърпа ръка.

— Татко, пусни ме!

— Аз ще те пратя там! Те ще ти помогнат! Няма да идеш в затвора! Това е…

— Боже мой, стига, татко! — дрезгаво възкликна тя и се изтръгна от хватката му.

— Не, моля те!

Дъщеря му затръшна вратата.

Застанал безмълвен и неподвижен сред задушната, изпонадраскана гробница на надеждите си, швейцарският иконом дълго гледа стената с невиждащ поглед, докато накрая скръбно наведе глава.

От апартамента долетя приглушен разговор, после циничен женски смях, който премина в кашлица. Карл се обърна.

И замръзна от смайване.

— Може би сега ще си поговорим, господин Енгстрьом? — изсумтя Киндерман. Той стоеше сред коридора с ръце в джобовете на палтото си и гледаше Карл с печални очи. — Да, мисля, че сега можем да си поговорим.

2

Карас работеше на една маса в кабинета на Франк Миранда — възпълният, стар декан на Института по лингвистика и езици. След като подбра откъси от двата записа и ги прехвърли на отделна касета, Карас включи касетофона и двамата чуха в слушалките си трескавите, несвързани брътвежи на Ригън. След края на записа той свали слушалките и попита:

— Какво е това, Франк? Може ли да е език?

Седнал със скръстени ръце на ръба на бюрото си, Миранда гледаше пода и се мръщеше озадачено.

— Не знам — каза той и поклати глава. — Шантава работа. — Озърна се към Карас. — Откъде го взе?

— Работя по случай с раздвоение на личността.

— Шегуваш се! Свещеник?

— Не мога да кажа.

— Да, разбирам.

— Е, Франк, ще го направиш ли?

Миранда замислено се загледа настрани, свали очилата с рогова рамка и ги прибра в нагръдното джобче на сакото си.

— Не, никога не съм чувал подобен език. Но… — Той се намръщи леко и отново погледна Карас. — Ще го пуснеш ли пак?

Карас превъртя касетата, пусна я отново и накрая попита:

— Някакви идеи?

— Е, трябва да кажа, че има ритъма на език.

В очите на йезуита внезапно припламна надежда, но той упорито я прогони.

— Но не мога да позная езика, отче — продължи деканът. — Древен ли е или съвременен?

— Не знам.

— Защо не вземеш да ми оставиш касетата, отче? Ще я прегледам по-внимателно заедно с момчетата. Може някой от тях да знае повече.

— Би ли направил копие, Франк? Иска ми се да задържа оригинала.

— Да, разбира се.

— А междувременно разполагам с още един запис. Имаш ли време?

— За теб винаги. Какъв запис?

— Франк, ако ти дам образци от речта на двама души, можеш ли чрез семантичен анализ да кажеш дали само един човек е способен да говори по двата начина?

— Мисля, че да. Да, разбира се. Съотношението в употребата на определени символи е един от най-добрите начини. Ако разполагаме със запис на повече от хиляда думи, можем да изчислим колко често се срещат едни или други части на речта.

— И би ли нарекъл подобно заключение убедително?

— Разбира се. Почти сто процента. Виждаш ли, тия тестове разкриват всяка разлика в основния речников запас. Не толкова в думите, колкото в тяхното изразяване; в стила. Наричаме го „индекс на разнообразието“. Крайно озадачаващо за лаиците, точно както на нас ни се иска. — Деканът се усмихна лукаво. После кимна към касетата в ръцете на Карас. — Значи на тази касета е гласът на другия човек?

— Не съвсем.

— Не съвсем ли?

— Гласове и думите на двете касети принадлежат на един и същ човек.

Деканът вдигна вежди.

— На един и същ човек?

— Както вече ти казах, става дума за раздвоение на личността. Би ли ги сравнил, Франк? Нали разбираш, гласовете може да изглеждат съвсем различни, но все пак бих искал да видя какво ще разкрие сравнителният анализ.

Деканът изглеждаше заинтригуван, дори доволен.

— Невероятно! — възкликна той. — Да. Да, ще направим анализа. Мисля още сега да го дам на Пол, той ми е най-добрият специалист. Блестящ ум. Имам чувството, че дори насън говори на някой индиански език.

— Още една услуга, Франк. Много голяма.

— Каква?

— Бих предпочел да го направиш лично.

— О?

— Да. И колкото се може по-скоро. Моля те.

Деканът долови напрежението в гласа и очите на Карас.

— Добре — кимна той. — Ще го направя.

Когато се прибра в стаята си, Карас намери бележка на пода зад вратата — бяха пристигнали документите на Ригън от клиниката „Беринджър“. Той изтича на рецепцията, подписа се за пратката, върна се в стаята, седна на бюрото и веднага се задълбочи в четене, но към края, когато стигна до заключението на психиатрите от клиниката, надеждите му угаснаха в безсилно разочарование:

„… признаци за маниакално чувство на вина, довело до хистерично-сомнамбулични…“ Нямаше смисъл да чете нататък. Карас опря лакти в бюрото и с въздишка отпусна лице в дланите си. Не се предавай. Все още има място за съмнение. Всичко зависи от тълкуването. Но по въпроса за белезите по кожата на Ригън, които според протоколите бяха се повтаряли многократно в клиниката, краткият анализ изтъкваше, че Ригън има свръхчувствителна кожа и може да е предизвикала появата на тайнствените знаци, като притиска с пръст гърдите си малко преди появата им чрез процес, наречен дерматография. Теорията се подкрепяше от факта, че когато момичето било обездвижено с ремъци, загадъчното явление спряло.

Карас вдигна глава и погледна към телефона. Франк. Имаше ли вече смисъл от сравнителен анализ на гласовете? Дали да не му каже да зареже задачата? Да, трябва, реши свещеникът. Той вдигна слушалката. Набра номера. Отсреща не отговориха. Той остави съобщение деканът да му се обади, после уморено стана и тръгна към банята да се наплиска със студена вода. Екзорсистът трябва да бъде много внимателен, за да се увери, не нито един от симптомите не е останал без обяснение… Карас тревожно погледна отражението си в огледалото. Беше ли пропуснал нещо? Какво? Миризмата на кисело зеле. Обърна се, взе кърпа от закачалката и избърса лицето си. Не, това може да се обясни със самовнушение, напомни си той. А и имаше данни, че понякога хората с психични заболявания са способни да карат телата си да излъчват различни миризми.

Карас избърса ръце. Тропането. Отварянето на чекмеджето. Телекинеза? Наистина ли? Нима вярвате в тия неща? Изведнъж той осъзна, че не разсъждава трезво. Карас метна кърпата на закачалката. Уморен съм. Твърде уморен. И все пак нещо дълбоко в него отказваше да се предаде, да остави детето в лапите на нелепи теории и догадки от кървавата история на страдащия човешки разум.

Излезе от общежитието, бързо тръгна към сивата каменна сградата на университетската библиотека, влезе и разтвори указателя за периодични издания. След като намери каквото търсеше, той седна на една дълга дъбова маса с научно списание, в което имаше статия за явлението полтъргайст от видния немски психиатър Ханс Бендер. Няма съмнение, реши йезуитът когато стигна до края. След дълги години грижливо документиране, филмиране и наблюдение в психиатрични болници нямаше съмнение, че телекинезата съществува. Но! Никъде не се споменаваше за демонично обсебване; преобладаваше хипотезата, че явлението представлява „управлявана от мисълта енергия“, освобождавана подсъзнателно и най-често срещана — отбеляза Карас — сред юноши и девойки в моменти на „изключително високо вътрешно напрежение, ярост и безсилие“.

Карас леко разтърка с юмруци ъгълчетата на уморените си очи и отново изброи симптомите на Ригън, докосвайки всеки един от тях, също като хлапе, което върви край ограда и не пропуска да пипне нито един стълб. Питаше се какво е изтървал.

И уморено стигна до отговора. Нищо.

Тръгна към дома на госпожа Макнийл. Уили му отвори и го отведе до кабинета. Вратата беше затворена. Уили почука.

— Отец Карас — съобщи тя и отвътре долетя унил глас: „Да влезе.“

Карас влезе и затвори вратата. Крис се подпираше на барчето, с гръб към него.

— Здравейте, отче — поздрави тя, без да се обръща, с дрезгав, тих и отчаян глас.

Разтревожен, свещеникът се приближи до нея.

— Добре ли сте?

— Да, добре съм, отче. Наистина.

Карас се намръщи и тревогата му нарасна. В гласа на Крис звучеше напрежение, а ръката, която закриваше лицето й, трепереше. Тя се обърна към него и отпусна ръка, разкривайки измъчено лице с трескави очи.

— Какво става? — попита Крис. — Нещо ново?

Карас я огледа внимателно, преди да отговори.

— Най-новото е, че прочетох клиничните протоколи и…

— Да? — вметна напрегнато Крис.

— И вярвам, че…

— Какво вярвате, отче Карас? Какво?

— Откровеното ми мнение е, че в момента за Ригън ще бъде най-добре да получи сериозна психиатрична помощ и подходящо лечение.

Крис мълчаливо погледна Карас, очите й леко се разшириха и тя бавно поклати глава.

— В никакъв случай!

— Къде е баща й? — попита Карас.

— В Европа.

— Казахте ли му какво се е случило?

— Не.

— Мисля, че би било добре, ако той дойде тук.

— Вижте, няма нищо по-добро от това той да стои далече от нас! — избухна внезапно Крис с висок и треперещ глас.

— Мисля, че трябва да го повикате.

— Защо?

— Това може да…

— Помолих ви да прогоните демон, по дяволите, не да ми домъквате още един! — извика истерично Крис. — Какво стана с екзорсизма?

— Слушайте…

— За какво ми е Хауърд, по дяволите?

— За това можем да поговорим по-късно, когато…

— Говорете сега, дявол да го вземе! Каква полза ще има от Хауърд точно сега?

— Има голяма вероятност заболяването на Ригън да произтича от чувство на вина за…

— Вина за какво? — изписка Крис с безумен поглед в очите.

— Може би…

— За развода? Всички онези психиатрични измислици?

— Вижте…

— Ригън се чувства виновна, защото уби Бърк Денингс! — изкрещя Крис и притисна юмруци към слепоочията си. — Тя го уби! Уби го и ще я затворят; ще я затворят! Боже мой, Боже мой…

Крис избухна в ридания и се свлече надолу. Карас я подхвана и я поведе към дивана.

— Успокойте се — тихо повтаряше той. — Всичко ще е наред.

— Не, те… ще я затворят — хлипаше Крис. — Ще я… ще я…!

— Хайде, успокойте се. Карас отпусна Крис на дивана, помогна й да си легне, после седна на ръба и хвана ръцете й. През главата му прелитаха трескави мисли. За Киндерман. За Денингс. За сълзите на Крис. Всичко му се струваше нереално.

— Успокойте се… всичко е наред… няма страшно… всичко ще бъде наред…

Скоро риданията престанаха и той й помогна да седне. Донесе й чаша вода и пакет хартиени кърпички, които откри на лавицата зад бара, после седна до нея.

— Ох, радвам се — изхълца Крис и си издуха носа.

— Радвате ли се?

— Да, радвам се, че си излях мъката.

— А, да… да, това е добре.

Тежкият товар отново притисна плещите на йезуита. Напразно се предупреждаваше: Млъкни! Не казвай нищо повече!

— Искате ли да ми кажете още нещо? — тихо попита той.

Крис кимна и отговори глухо:

— Да. Да, искам.

Тя избърса очи и заговори объркано и пресекливо: за Киндерман; за ивицата хартия, откъсната от книгата за вещиците; за убеждението си, че преди да умре, Денингс е бил в спалнята на Ригън; за невероятната сила на Ригън и за образа на Денингс, който смяташе, че е видяла в извъртяната на 180 градуса глава. След като свърши, Крис изтощено зачака реакцията на Карас. Той понечи да отговори откровено, но видя умолителния й поглед и тихо каза:

— Не можете да сте сигурна, че го е направила.

— Ами извъртяната глава на Бърк? Ами онова, което каза?

— Вие сте се ударили в стената — каза Карас. — Били сте в шок. Сторило ви се е.

Крис го погледна с изгаснали очи и тихо отвърна:

— Не. Бърк ми каза, че го е направила. Блъснала го през прозореца и го убила.

Зашеметен, свещеникът я изгледа с недоумение, но веднага се опомни.

— Дъщеря ви страда от душевно разстройство — възрази той — и думите й не значат нищо.

Крис поклати глава.

— Не знам — прошепна тя едва чуто. — Не знам дали постъпвам правилно. Мисля, че е тя и че може да убие още някого. Не знам… — Тя обърна към него хлътналите си, безнадеждни очи и попита с дрезгав шепот:

— Отче, какво да направя?

Карас въздъхна. Тежестта върху плещите му се превърна в бетонен блок и той изведнъж осъзна, че тя никога няма да го напусне.

— Вече сторихте каквото трябваше — каза той. — Споделихте с някого. Споделихте с мен. Сега оставете аз да реша кое ще е най-добро. Съгласна ли сте? Ще разчитате ли на мен?

Крис избърса очи с опакото на китката си и кимна.

— Да. Разбира се. Така ще е най-добре. — Тя опита да се усмихне и безсилно добави. — Благодаря ви, отче. Много благодаря.

— Сега по-добре ли се чувствате?

— Да.

— Тогава ще ми направите ли една услуга!

— Разбира се. Каква?

— Излезте и идете на кино.

За момент Крис го изгледа с недоумение, после се усмихна и поклати глава.

— Мразя да ходя на кино.

— Тогава идете на гости при някой приятел.

Крис го погледна сърдечно.

— И тук си имам приятел — каза тя.

— Вярно. Но сега си починете, моля ви. Обещавате ли?

— Да, обещавам.

Карас отново размишляваше.

— Смятате ли, че Денингс е отнесъл горе онази книга? — попита той. — Или вече е била там?

— Смятам, че е била там.

Карас се загледа настрани и кимна.

— Разбирам — тихо каза той. После рязко стана. — Е, добре. Между другото, трябва ли ви колата?

— Не, задръжте я.

— Отлично. Пак ще ви се обадя.

Крис наведе глава и тихо отвърна:

— Добре.

Карас излезе и тръгна по улицата. През главата му прелитаха неспокойни, объркани мисли. Ригън да е убила Денингс? Какво безумие! Представи си я как го изхвърля през прозореца към онова дълго и стръмно каменно стълбище, и тялото се премята безпомощно докато най-сетне животът в него внезапно спира. Невъзможно! Не! И все пак Крис твърдо вярваше, че е така. Вярваше истерично. Ами да, точно това е, опита да се убеди свещеникът. Нищо повече от истерично въображение! И все пак…

Карас гонеше отговорите като листа сред есенен вихър.

Докато минаваше край стръмното стълбище до къщата, Карас чу звуци откъм реката и се загледа натам. Хармоника. Някой свиреше „Долината на Червената река“, любимата му песен от детството. Постоя и послуша, докато светофарът долу светна зелено и мелодията заглъхна сред звуците на автомобилното движение по улица M, сред изтерзания днешен свят, обгърнат в изгорели газове и отчаяно викащ за помощ. Карас зарея към стъпалата невиждащ поглед, пъхна ръце в джобовете си и пак се замисли за отчаянието на Крис Макнийл, за Ригън и за ритниците на Лукас по мъртвия Транкуиле. Трябваше да направи нещо. Какво? Нима се смяташе за по-умен от лекарите в „Беринджър“? Какъв си всъщност, доктор или свещеник? Карас кимна разсеяно и се замисли за случая на един французин на име Ашил, който също като Ригън се смятал за дявол, и също като при нея това се дължало на чувство за вина — само че заради изневяра. Великият психолог Жане успешно го излекувал чрез хипноза, като му внушил, че неговата съпруга е дошла и му прощава. Карас кимна. Да, внушението можеше да помогне на Ригън. Но не чрез хипноза. В „Беринджър“ вече бяха опитали. Изцелителното внушение щеше да е онова, за което майка й настояваше през цялото време — ритуалът на екзорсизъм. Ригън знаеше какво представлява той и какъв трябва да бъде ефектът. Реакцията й при допира на светената вода. Научила го е от онази глава в книгата, а там има и описания на успешен екзорсизъм. Може да стане! Наистина може! Но как да получи разрешение? Как да даде убедителни доказателства, без да споменава за Денингс? Карас не можеше да излъже епископа. С какви факти разполагаше, за да го убеди? В слепоочията му се надигна пулсираща болка. Знаеше, че трябва да поспи. Но не можеше. Не и сега. Какви факти? Записите в института? Какво можеше да открие Франк? Имаше ли изобщо нещо за откриване? Не. Но кой знае? Ригън не бе различила чешмяната вода от светена. Добре. Но ако приемем, не може да чете мислите ми, тогава защо не разбра разликата? Карас вдигна ръка към челото си. Главоболие. Объркване. Я стига, момко! Човек умира! Стегни се!

След като се прибра, Карас позвъни в института. Но Франк не беше там. Той замислено затвори телефона. Светена вода. И чешмяна вода. Нещо… Разгърна книгата с ритуалите на главата „Инструкции за екзорсизъм“: „… зли духове… измамни отговори… за да изглежда, че този човек изобщо не е обсебен.“ Това ли е, запита се Карас. Но веднага сложи юзди на мисълта. Какво си въобразяваш, по дяволите? Какви „зли духове“?

Той затръшна книгата, после препрочете медицинската документация, търсейки трескаво аргументи за разговора с епископа. Ето. Няма предишни прояви на хистерия. Това е нещо. Но слабичко. Има и още нещо, припомни си той; някакво несъответствие. Но какво беше? И изведнъж си го спомни. Дребно, но все пак е нещо. Набра номера и чу сънения глас на Крис:

— Вие ли сте, отче?

— Спяхте ли? Извинете.

— Не, нищо. Какво става?

— Крис, къде мога да намеря онзи… — Карас плъзна пръст по протоколите. Спря. — Доктор Клайн. Самюъл Клайн.

— Доктор Клайн? О, той е на другия бряг. В „Рослин“.

— В болницата?

— Да. Какво има?

— Моля ви, обадете му се и кажете, че ще дойде доктор Карас да види енцефалограмата на Ригън. Доктор Карас, така му кажете.

— Разбрах.

Карас смъкна расото и бързо се преоблече с пуловер и бежови панталони. Наметна отгоре черния шлифер, но като хвърли един поглед към огледалото, той се намръщи и си помисли: Свещеници и полицаи. Никога не можеха да скрият излъчването си. Карас смъкна шлифера, събу си обувките и обу единствените, които не бяха черни — чифт протрити бели обувки за тенис.

Качи се в колата на Крис и бързо подкара към „Рослин“. Докато чакаше на светофарите преди моста, той се озърна наляво и видя Карл да слиза от черен автомобил, спрял пред магазина за напитки.

Зад волана седеше Киндерман.

Светна зелено. Карас подкара напред и хвърли поглед към огледалото. Бяха ли го забелязали? Едва ли. Но защо бяха заедно? Имаше ли нещо общо с Ригън? С Ригън и…?

Забрави! Карай поред!

Спря пред болницата и се качи в кабинета на Клайн. Лекарят беше зает, но сестрата даде на Карас електроенцефалограмата. След малко той седеше в една тясна стаичка и преглеждаше дългата хартиена ивица.

Клайн дотича и хвърли бърз поглед към облеклото на Карас.

— Доктор Карас?

— Да.

— Сам Клайн. Приятно ми е.

Докато се ръкуваха, Клайн попита:

— Как е детето?

— Напредва.

— Радвам се да го чуя.

Карас отново се наведе над лентата. Клайн пристъпи до него и плъзна пръст по назъбените линии.

— Виждате ли? Вълните са много ритмични. Няма никакви отклонения.

— Да, виждам. Любопитно.

— Любопитно? Как така?

— Ами ако допуснем, че това е хистерия…

— В какъв смисъл?

— Навярно не е много известно — промърмори Карас, продължавайки да плъзга лентата между пръстите си, — но един белгиец на име Итека е установил, че при хистерия се наблюдават някои доста странни колебания в графиката. Съвсем дребни, но винаги едни и същи. Търся ги тук и не ги намирам.

Клайн сви рамене.

— И какво?

Карас отпусна лентата и го погледна.

— И все пак, когато сте правили енцефалограмата, тя е страдала от душевно разстройство, нали?

— Да, така бих казал. Да. Така беше.

— Тогава не е ли странно, че резултатите са перфектни? Дори и хора в нормално състояние могат да повлияят на мозъчните си вълни, поне в допустимите рамки, а тъй като Ригън е била неуравновесена, не би ли трябвало да има някакви клонения? Ако…

— Докторе, госпожа Симънс става нетърпелива — обади се сестрата откъм отворената врата.

— Добре, идвам — каза Клайн.

Сестрата изчезна. Клайн пристъпи към коридора, хвана вратата и се обърна.

— Да, ако допуснем, че това е хистерия — сухо подхвърли той. — Извинявайте. Трябва да бягам.

Клайн затвори вратата зад себе си. Карас чул бързите му стъпки, после тропна врата и се раздаде бодър глас:

— Е, как се чувстваме днес, госпожо…

Вратата се затвори и останалото заглъхна. Карас отново се приведе над хартиената лента и когато приключи, отиде да я върне на сестрата. Нещо. Можеше да го използва в разговора с епископа като доказателство, че Ригън не страда от хистерия и следователно може да е обсебена. От друга страна, енцефалограмата повдигаше нова загадка: защо няма отклонения? Абсолютно никакви!

Карас потегли обратно към дома на Крис, но на един знак „стоп“ на ъгъла на Проспект и Трийсет и пета улица сърцето му подскочи. В една спряла кола между знака и общежитието на йезуитите седеше Киндерман. Беше подпрял лакът на отворения прозорец и гледаше право напред.

Карас зави надясно, преди детективът да го забележи. Намери място за паркиране, заключи колата и излезе иззад ъгъла, сякаш отиваше към общежитието. Къщата ли наблюдава, запита се Карас. Пред очите му отново изплува призракът на Денингс. Възможно ли бе Киндерман да си мисли, че Ригън…

По-кротко, момче! По-кротко! Не прибързвай!

Той се приближи до колата и наведе глава към прозореца.

— Здравейте, лейтенант. На гости ли ми идвате, или просто се скатавате от работа?

Детективът се завъртя изненадано, после на лицето му цъфна усмивка.

— А, отец Карас! Ето ви и вас! Радвам се да ви видя!

Звучи фалшиво, помисли си Карас. Какво си е наумил? По-спокойно. Не показвай, че се страхуваш!

— Няма ли да си изпросите глоба? — Карас посочи знака. — Паркирането забранено в делнични от четири до шест.

— Няма страшно — изсумтя Киндерман. — Нали разговарям със свещеник. Всички улични ченгета в Джорджтаун са католици.

— Как я карате?

— Честно казано, отче Карас, криво-ляво. А вие?

— Не мога да се оплача. Разгадахте ли онзи случай?

— Кой случай?

— Нали се сещате, с режисьора.

— А, това ли… — Детективът махна с ръка. — Не питайте! Слушайте, какво ще правите довечера? Свободен ли сте? Имам билети за кино „Байограф“. Дават „Отело“.

— Зависи кой играе?

— Кой играе ли? Джон Уейн в ролята на Отело, Дорис Дей в ролята на Дездемона. Доволен ли сте сега, капризни ми отче? Та това е безплатно! Това е Шекспир! Има ли значение кой играе? Е, идвате ли?

— Боя се, че не. Имам много работа.

— Виждам — скръбно отвърна детективът и се вгледа в лицето на йезуита. — Май до късно не спите. Изглеждате отвратително.

— Аз винаги изглеждам отвратително.

— А сега още по-зле. Зарежете работата! Една вечер можете да си позволите! Ще ви хареса!

Карас реши да го провери.

— Сигурен ли сте, че това прожектират? — попита той. — Бях готов да се закълна, че днес в „Байограф“ дават филм с Крис Макнийл.

Детективът изчака един миг, после бързо отговори:

— Не, грешите. Дават „Отело“.

— Между другото, какво ви доведе насам?

— Вие! Дойдох специално да ви поканя на кино!

— Да, разбира се, много по-лесно е да дойдете, отколкото да завъртите един телефон.

Детектив повдигна вежди в крайно неубедителен опит да демонстрира наивност.

— Телефонът ви беше зает.

Йезуитът го гледаше сериозно и мълчаливо.

— Какво ви е? — попита Киндерман. — Какво има?

Карас мрачно пъхна ръка вътре в колата, вдигна клепача на Киндерман и огледа окото.

— Не знам — навъси се той. — Изглеждате ужасно. Може би се разболявате от митомания.

— За пръв път чувам такава болест. Сериозно ли е?

— Да, но не смъртоносно.

— Какво представлява? Умирам от любопитство.

— Вижте в енциклопедията — посъветва го Карас.

— Не се надувайте толкова. Давайте кесаревото кесарю от време на време. Аз съм служител на закона. Знаете ли, че мога да ви арестувам?

— За какво?

— Психиатрите не трябва да притесняват хората. А и на гоите ще им хареса. Вие им досаждате, отче. Сериозно, притеснявате ги. На кого му трябва свещеник с пуловер и гуменки?

Карас леко се усмихна и кимна.

— Аз трябва да тръгвам. Пазете се.

Той почука по рамката на стъклото за сбогом, обърна се и бавно тръгна към входа на общежитието.

— Отидете на психиатър! — подвикна дрезгаво детективът след него.

После добродушната усмивка изчезна и лицето му стана угрижено. Той погледна към къщата, включи двигателя и подкара напред. Докато минаваше покрай Карас, Киндерман натисна клаксона и размаха ръка.

Карас също му махна, а когато колата зави по Трийсет и шеста улица, той спря и избърса челото си с трепереща ръка. Възможно ли бе да го е направила? Възможно ли бе Ригън да е убила Денингс по такъв ужасен начин? Карас се завъртя, отправи трескав поглед към прозореца на Ригън и се запита: За Бога, какво има в тази къща? И колко време оставаше, преди Киндерман да поиска да разговаря с Ригън? Да види онази личност, наречена Денингс? Да чуе гласа му? Още колко време, преди Ригън да попадне в психиатрична болница? Или да умре?

Трябваше да получи разрешение за екзорсизъм.

Карас бързо пресече улицата и позвъни на вратата на Крис. Отвори му Уили.

— Госпожата си почива — каза тя.

Карас кимна.

— Добре. Много добре.

Мина край нея и се качи горе. Трябваха му железни доказателства.

В спалнята завари Карл. Безмълвен и непоклатим като гъста, мрачна гора, икономът седеше със скръстени ръце до прозореца и гледаше Ригън.

Карас пристъпи до леглото и погледна надолу. Очите — безжизнено бели като млечна мъгла; несвързано мърморене като някакво неземно заклинание. Карас бавно се наведе и започна да разкопчава единия ремък.

— Не, отче! Не!

Карл се хвърли към леглото и дръпна ръката на йезуита.

— Много зле, отче! Тя е силна! Много силна!

Карас видя в очите му истински страх. И сега осъзна, че чудовищната сила на Ригън е факт. Тя би могла да го направи, да прекърши врата на Денингс. Хайде, Карас! Побързай! Намери доказателство! Мисли!

И тогава откъм леглото долетя глас:

— Ich möchte Sie etwas fragen, Herr Engstrom!3

С тръпка на нова надежда Карас рязко погледна надолу и видя демоничното лице на Ригън да се хили към Карл.

— Tanzt Ihre Tochter gern? — ухили се съществото и избухна в подигравателен смях.

Беше попитало на немски дали дъщерята на Карл обича да танцува! Карас се обърна с разтуптяно сърце и видя, че бузите на иконома са пламнали. Стискайки побелели юмруци, той гледаше яростно Ригън, а смехът не спираше.

— Карл, по-добре излезте — посъветва го Карас.

Швейцарецът поклати глава.

— Не, оставам.

— Ще излезете — твърдо каза йезуитът, гледайки Карл право в очите.

След кратка съпротива икономът стана и бързо напусна стаята. Когато вратата се затвори, смехът рязко спря. Настана плътна, безжизнена тишина.

Карас се обърна към леглото. Демонът доволно го гледаше.

— Значи се върна — изграчи той. — Изненадан съм. Мислех, че след голямата излагация със светената вода няма да дойдеш пак. Но бях забравил, че свещениците нямат срам.

Карас дълбоко пое дъх и се застави да се съсредоточи, да разсъждава трезво. Знаеше, че езиковата проверка за обсебване изисква интелигентен разговор като доказателство, че не става дума за подсъзнателно запомнени фрази. Лесно! Успокой се! Помниш ли онова момиче? Една малка прислужница от Париж. Твърди се, че била обсебена и в пристъпите говорела на непознат език, който в крайна сметка се оказал сирийски. Карас се застави да мисли какво вълнение предизвикало това, докато се оказало, че по някое време момичето работело в пансион, където един от наемателите бил студент по теология. В навечерието на изпитите той крачел из стаята си и нагоре-надолу по стълбището, рецитирайки на глас сирийски текстове. Момичето било чуло всичко.

Внимавай да не се опариш.

— Sprechen Sie Deutsch?4 — тихо попита Карас.

— Пак ли игрички?

— Sprechen Sie Deutsch? — повтори йезуитът и в сърцето му трепна плаха надежда.

— Natürlich — ухили се демонът. — Mirabile dictu5, нали?

Сърцето на йезуита подскочи. Не само немски, но и латински! И то съвсем смислено!

— Quod nomen mihi est? — бързо попита той.

Какво е моето име?

— Карас.

Свещеникът продължи развълнувано:

— Ubi sum?

Къде съм?

— In cubiculo.

В стая.

— Et Ubi est cubiculum?

И къде е стаята?

— In domo.

В къщата.

— Ubi est Burke Dennings?

Къде е Бърк Денингс?

— Mortuus.

Мъртъв е.

— Quomodo mortuus est?

Как умря?

— Inventus est capite reverso.

Намериха го с обърната назад глава.

— Quis occidit eum?

Кой го уби?

— Ригън.

— Quomodo ea occidit ilium? Die mihi exacte!

Как го уби? Кажи ми точно!

— Добре де, стига вълнения за днес — ухили се демонът. — Да, стига толкова, бих казал. Макар че сигурно ще ти хрумне — нали си те знам какъв си, — че като задаваш въпросите на латински, мислено формулираш и отговорите на латински. — Той се засмя. — Разбира се, подсъзнателно. Какво ли щяхме да правим без подсъзнанието, Карас? Виждаш ли накъде бия? Аз изобщо не знам латински! Чета мислите ти! Просто задигнах отговорите от главата ти.

За миг Карас се отчая, виждайки как твърдата му увереност рухва; усети мъчителната болка на засятото в мозъка му съмнение.

Демонът се изкиска.

— Да, знаех, че ще ти хрумне, Карас. Затова толкова те обичам, вкусно залъче, да, затова се радвам на всички интелигентни хора.

Той отметна глава и избухна в див смях.

Мозъкът на свещеника работеше трескаво, търсеше въпроси с повече от един отговор. Но може би аз ще мисля за всички отговори! Добре. Тогава задай въпрос, на който не знаеш отговора! После можеше да провери дали отговорът е верен.

Той изчака смехът да спре и попита:

— Quam profundus est imus Oceanus Indiens?

Коя е най-голямата дълбочина на Индийския океан?

Очите на демона пламнаха.

— La plume de ma tante.6

— Responde Latine.7

— Bon jour! Bonne nuit!8

— Quam…

Карас не довърши. Очите на демона се извъртяха назад и на негово място се появи бръщолевещото същество.

Карас нетърпеливо настоя:

— Искам пак да говоря с демона!

Никакъв отговор. Само тежко дишане от незнаен бряг.

— Quis es tu?9 — кресна повелително той.

Тишина. Дишане.

— Дай да говоря с Бърк Денингс!

Хълцане. Задавено дишане. Хълцане.

— Дай да говоря с Бърк Денингс!

Хълцането продължаваше. Карас тръсна глава, после отиде до креслото, седна, облегна се назад и затвори очи. Напрегнат. Измъчван от съмнения. Чакаше…

Мина време. Карас задряма. Изведнъж той вдигна глава. Не заспивай! Примигвайки с натежалите си клепачи, той погледна Ригън. Вече не хълцаше. Лежеше със затворени очи. Спеше ли?

Той отиде до леглото, наведе се и провери пулса на Ригън, после внимателно огледа устните й. Бяха сухи и напукани. Карас се изправи, изчака още малко, накрая излезе от стаята и слезе в кухнята да потърси Шарън. Завари я да яде супа и сандвич.

— Да ви приготвя ли нещо за ядене, отче? — предложи тя. — Вероятно сте гладен.

— Не, благодаря. Не съм.

Карас седна и се пресегна към бележника и писалката до пишещата машина на Шарън.

— Тя хълцаше — каза той. — Намира ли ви се компазин?

— Да, имаме.

Карас написа нещо в бележника.

— Тази вечер й сложете половин свещичка от двайсет и пет милиграма.

— Добре.

— Започва да се обезводнява — продължи той, — затова препоръчвам венозно хранене. Утре рано сутринта се обадете на някой магазин за медицинско оборудване и поръчайте да ви доставят това. — Той побутна бележника към Шарън. — Засега тя спи, така че сега можете да я подхраните със сустаген.

Шарън кимна.

— Добре, имам грижата.

Тя загреба лъжица супа, обърна бележника и погледна списъка. Карас я гледаше. После се навъси замислено.

— Вие ли й преподавате?

— Да, аз.

— Учили ли сте я на латински?

— Латински? Не, не знам латински. Защо?

— Немски?

— Само френски.

— На какво ниво? La plume de ma tante?

— Горе-долу.

— Но не сте й преподавали немски или латински?

— Не.

— А икономите… говорят ли си понякога на немски?

— Разбира се.

— Пред Ригън?

Шарън сви рамене.

— Случва се, предполагам. — Тя стана и отнесе чиниите в мивката. — Да, дори съм сигурна.

— Учили ли сте някога латински?

Шарън се изкиска.

— Аз? Латински? Никога.

— Но можете да го разпознаете?

— Вероятно.

Тя изми паничката от супата и я остави на сушката.

— Тя говорила ли е на латински пред вас?

— Ригън?

— Да. Откакто е болна.

— Не, никога.

— А на някакъв друг език?

Шарън спря водата и се замисли.

— Може би си въобразявам, но…

— Какво?

— Ами, струва ми се… — Тя се намръщи. — Бих се заклела, че я чух да говори на руски.

Гърлото на Карас пресъхна.

— Вие говорите ли руски? — попита той.

— Съвсем малко. Учих го две години в колежа, това е.

Карас безсилно се облегна назад. Значи Ригън наистина е измъкнала латинския от главата ми. Той отпусна чело върху дланта си, обзет от съмнения. Телепатията се среща по-често при крайно напрегнати състояния. Тя говори винаги на език, познат на някого в стаята, „… много пъти се е случвало мислите ни да съвпадат…“ „Bon jour…“ „La plume de ma tante…“ „Bonne nuit…“

И с тия мисли Карас печално видя как кръвта отново се превръща във вино.

Какво да правя? Иди да поспиш. После ела и опитай отново… и отново… Той стана и уморено погледна Шарън. Тя се подпираше на мивката със скръстени ръце и го гледаше замислено и любопитно.

— Прибирам се в общежитието — каза Карас. — Обадете ми се веднага щом Ригън се събуди.

— Добре, ще се обадя.

— Нали няма да забравите за компазина?

Тя кимна.

— Няма. Веднага ще се погрижа.

Карас бръкна в джобовете си и наведе глава, опитвайки да си припомни дали не е забравил да каже още нещо на Шарън. Вечно нещо остава пропуснато — дори когато е свършено всичко.

— Отче, какво става? — чу той тревожния глас на секретарката. — Какво е това? Какво става с Ригс?

Карас вдигна към нея изтощени, възпалени очи.

— Не знам — каза безизразно той. — Наистина не знам.

После се обърна и излезе от кухнята.

Докато минаваше през вестибюла, чу бързи стъпки зад себе си.

— Отче Карас!

Озърна се и видя Карл с неговия пуловер в ръцете.

— Извинявайте — каза икономът и му подаде пуловера. — Исках да го направя по-рано. Но забравих.

Петната бяха изчистени и пуловерът миришеше приятно.

— Много сте любезен, Карл — каза свещеникът. — Благодаря от сърце.

— Аз ви благодаря, отче — отвърна Карл с треперещ глас и навлажнени очи. — Благодаря, че помагате на госпожица Ригън.

После той смутено извърна глава и побърза да се отдалечи.

Карас го гледаше и изведнъж си спомни как го видя в колата на Киндерман. Защо? Още една загадка, още един повод за недоумение… Карас уморено се завъртя и отвори вратата. Навън беше тъмно. С чувство на отчаяние той прекрачи от мрака в мрак.

Пресече улицата и се забърза към общежитието. Беше грохнал за сън, но реши да намине при Дайър. Почука на вратата и отвътре долетя отговор:

— Влез и приеми правата вяра!

Дайър тракаше на електрическата си пишеща машина. Карас се отпусна на ръба на кушетката, а младият свещеник продължи да пише.

— Здрасти, Джо.

— Да, слушам те. Какво има?

— Случайно да знаеш кой е извършвал напоследък официален екзорсизъм?

— Да, Джо Луис срещу Макс Шмелинг, 22 юни 1938 г.

— Джо, не се занасяй.

— Не, ти не се занасяй. Екзорсизъм? Майтапиш ли се?

Карас не отговори. Загледа се как Дайър продължава да пише, после стана и тръгна към вратата.

— Да, Джо — каза той. — Майтапех се.

— Така си и мислех.

— Пак ще се видим.

— Измисли някоя по-забавна шега.

Карас тръгна по коридора и когато влезе в стаята си, зърна на пода до вратата розово листче. Вдигна го. Беше от Франк. Домашен телефон. „Моля, обади се…“

Карас набра номера и зачака. Погледна свободната си ръка. Тя трепереше от отчаяна надежда.

— Ало? — раздаде се тънък момчешки глас.

— Може ли да говоря с баща ти?

— Да. Един момент. — Слушалката изтрака. После пак се обади момчето. — Кой е?

— Отец Карас.

— Отец Кариц?

— Карас. Отец Карас.

Слушалката пак изтрака.

Карас вдигна треперещата ръка и леко докосна челото си. Тихо пращене по линията.

— Отец Карас?

— Да. Здравей, Франк. Опитвах да се свържа с теб.

— О, извинявай. Работех у дома с твоите записи.

— Свърши ли вече?

— Да, свърших. Между другото, невероятна щуротия.

— Да, знам — отвърна Карас, опитвайки да прикрие напрежението в гласа си. — Какво ще ми кажеш, Франк? Какво откри досега?

— Ами, първо съотношението на символите…

— Да, Франк?

— Не разполагах с достатъчно материал, за да съм абсолютно точен, нали разбираш, но бих казал, че изводите са доста точни… или поне доколкото е възможно в нашата област. Така или иначе бих казал, че гласовете на двата записа вероятно принадлежат на различни хора.

— Вероятно?

— Не бих се заклел в съда; всъщност разликата е минимална.

— Минимална… — глухо повтори Карас. Край на играта…

— Ами бръщолевенето? — попита той. — Някакъв език ли е?

Франк се засмя.

— Какво смешно има? — мрачно попита йезуитът.

— Да не ми разиграваш някакъв психологически тест, отче?

— Не те разбирам, Франк.

— Или нещо си объркал със записите, или има някаква грешка. Това е…

— Франк, език ли е или не? — прекъсна го Карас.

— О, език е и още как!

Карас настръхна.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко.

— Какъв е езикът?

— Английски.

Карас помълча за момент, после заговори с изтънял от напрежение глас:

— Франк, или връзката е много лоша, или си решил да се гавриш с мен.

— Имаш ли касетофон?

Касетофонът лежеше на бюрото.

— Да, имам.

— Има ли бутон за обратно прослушване?

— Защо?

— Има ли?

— Чакай. — Карас раздразнено остави слушалката и огледа касетофона. — Да, има. Франк, какво означава това?

— Зареди касетата и я пусни на обратно.

— Какво?

— Имаш си домашни духове. — Франк се засмя добродушно. — Виж какво, изслушай я и утре ще си поговорим. Лека нощ, отче.

— Лека нощ, Франк.

— Приятно забавление.

Карас затвори телефона. Не разбираше нищо. Намери касетата с брътвежите и я зареди в касетофона. Най-напред я изслуша нормално и кимна. Нямаше грешка. Безсмислено бръщолевене.

Остави касетата да се превърти и я пусна в обратната посока. Чу гласа си да говори наопаки. И после демоничният глас на Ригън:

— … мерин мерин карас остави ни остави…

Английски! Безсмислен! Но все пак английски!

Но Боже мой, как може да го направи?

Изслуша всичко, пренави касетата и я пусна отново. После пак. И едва тогава осъзна, че словоредът също е обратен. Спря касетата, превъртя я назад, седна с молив и бележник, и започна трескаво да записва думите на хартия, като непрестанно включваше и изключваше. След като най-сетне свърши, преписа текста на нов лист, само че в обратен ред.

Накрая се облегна назад и прочете полученото:

На записа Карас пита:

— Кой си ти?

И получава отговор:

Отново Карас:

— Това ли ти е името?

Отговор:

Карас отново и отново четеше написаното, вледенен от тона му, от усещането, че говорят няколко личности, докато накрая повторението лиши думите от смисъл. Той остави листа и разтърка лицето, очите, мислите си. Не беше непознат език. А в писането наопаки нямаше нищо паранормално или дори необичайно. Но говоренето наопаки, променяйки произношението така, че когато се възпроизведат обратно, думите звучат фонетично правилно — не беше ли подобна задача непосилна дори за един свръх стимулиран интелект или за ускореното подсъзнание, за което говори Юнг? Не, имаше нещо друго… нещо в покрайнините на паметта му. После си спомни. Отиде до лавицата и свали книгата на Юнг „Психология и патология на така наречените окултни явления“. Тук имаше нещо подобно, помисли си той, докато трескаво прелистваше страниците. Какво беше?

Откри го: описание на експеримент с автоматичното писане, при който подсъзнанието на изследвания субект проявило способността да отговаря на въпросите с анаграми. Анаграми!

Той остави отворената книга на бюрото, наведе се и прочете описание на част от експеримента:

Карас спря да чете и поклати глава. Няма нищо паранормално, помисли си той, само доказателство за безграничните възможности на ума. Той извади цигара, седна и я запали. Никой съм. Мнозина. Запита се откъде идва тая зловеща реч на Ригън. Откъдето бе дошла Клелия? Зараждащи се личности?

Мерин… Мерин… Ах, кръвта… Той е болен…

Умореният поглед на Карас падна върху книгата „Сатаната“ и той бавно прелисти на страницата с епиграфа: Нека драконът не ми бъде водач… Той затвори очи, издиша дима, закашля се и притисна юмрук към гърдите си. Гърлото му беше като остъргано. Смачка цигарата в пепелника. Изтощен, Карас се изправи бавно и тромаво, изгаси лампата, смъкна обувките и се просна по очи на тясната кушетки. И главата му трескаво прелитаха откъслечни мисли. Ригън, Киндерман. Денингс. Какво да направи? Трябваше да помогне. На всяка цена. Но как? Да каже на епископа малкото, с което разполагаше? Не вярваше да успее. Не би могъл да го убеди.

Помисли да се съблече, да се завие.

Твърде уморен. Този товар. Искаше да бъде свободен.

… Остави ни!

Докато бавно потъваше в бездната на съня, устните му едва потрепнаха и изрекоха беззвучно: „Оставете ме.“

И сякаш само след минута вдигна отново глава, събуден от тежко дишане и тихо шумолене на смачкан целофан. Отвори очи и видя в стаята непознат — пълничък свещеник на средна възраст с луничаво лице и редки кичури рижава коса, заресани право назад по олисялото теме. Седнал на креслото в ъгъла, той наблюдаваше Карас и отваряше пакет цигари „Голоаз“.

Свещеникът се усмихна.

— О, здрасти.

Карас извъртя крака и седна на ръба.

— Да, здрасти и довиждане — изръмжа той. — Кой си ти и за чий си се довлякъл в моята стая?

— Виж, съжалявам, но когато почуках и не ми отговори, видях, че е отключено и реших да те почакам вътре. А ти се оказа тук. — Свещеникът посочи чифт патерици, подпрени на стената до креслото. — Нали разбираш, не можех дълго да чакам отвън; като постоя повече, просто трябва да седна. Надявам се да ми простиш. Между другото, казвам се Ед Лукас. Вашият ректор ми предложи да поговоря с теб.

Карас леко се навъси и приведе глава настрани.

— Лукас ли каза?

— Да, откакто се помня, все съм Лукас — каза свещеникът и се усмихна широко, разкривайки дълги, пожълтели от никотина зъби. Той измъкна цигара от пакета и бръкна в джоба си за запалка. — Може ли да запаля?

— Давай. И аз съм пушач.

— Да, добре. — Лукас се озърна към препълнения пепелник. Протегна напред пакета. — Ще опиташ ли „Голоаз“?

— Не, благодаря. Значи казваш, че Том Берингъм те изпраща?

— Добрият стар Том. Да, приятели сме. Още от гимназията в Реджис, след това от семинарията. Да, Том препоръча да поговоря с теб, затова хванах автобуса от Ню Йорк.

Карас изведнъж се развесели.

— О, Ню Йорк. Да не би да е заради молбата ми за преместване?

— Преместване? Не, не съм чувал. Въпросът е личен — каза свещеникът.

Лицето на Карас посърна.

— Е, добре — каза унило той.

Стана, отиде до дървения стол зад бюрото, обърна го, седна и хвърли към Лукас клинично изпитателен поглед. Гледан отблизо, черният костюм на свещеника изглеждаше овехтял, едва ли не дрипав. По раменете му имаше пърхот. Свещеникът извади цигара от пакета и щракна запалката, която незабелязано бе измъкнал от джоба си. Издиша струя дим, вгледа се в нея с необяснимо задоволство и бавно изрече:

— Няма нищо по-добро за нервите от „Голоаз“.

— Нервен ли си, Ед?

— Малко.

— Ами да почваме тогава. Хайде, изплюй камъчето, Ед. С какво мога да ти помогна?

Лукас огледа загрижено Карас.

— Виждаш ми се изтощен — каза той. — Може би ще е по-добре да поговорим утре. Какво ще речеш? — После бързо добави:

— Да! Да, определено утре! Би ли ми ги подал, ако обичаш?

Посягаше към патериците.

— Не, не! — възрази Карас. — Нищо ми няма, Ед! Добре съм!

— Той се приведе напред с ръце между коленете и отново огледа лицето на свещеника. — Отлагането често е скрита форма на съпротива.

Лукас вдигна вежди и в очите му сякаш се мярна лека усмивка.

— О, така ли?

— Да, така е. — Карас наведе поглед към очите му. Това потиска ли те?

— Какво имаш предвид? А, краката ми? Да, понякога.

— По рождение ли е?

— Не, стана при падане.

Карас се вгледа за момент в лицето на посетителя. Лека тайнствена усмивка. Отново ли я забеляза?

— Лошо — промърмори съчувствено той.

— Е, такъв е светът, нали? — отговори Лукас. Цигарата още висеше от ъгълчето на устните му. Той я свали и въздъхна. — Какво да се прави…

— Добре, Ед, да започваме. Съгласен ли си? Не си дошъл чак от Ню Йорк, за да си играем на гатанки, тъй че сваляй картите. Разкажи ми всичко. Откровено.

Лукас леко поклати глава и погледна настрани.

— Е, това е дълга история — започна той, но се разкашля и вдигна юмрук пред устата си.

— Искаш ли питие? — попита Карас.

Очите на свещеника се навлажниха. Той поклати глава.

— Не, добре съм — каза задавено той. — Наистина. — Пристъпът отмина. Лукас наведе глава и изтръска малко цигарена пепел от сакото си. — Гаден навик — изпъшка той и сега Карас забеляза петно от рохко яйце върху черната свещеническа риза под сакото му.

— Добре, какъв е проблемът? — попита Карас.

Лукас вдигна очи към него и каза:

— Ти.

Карас примига.

— Аз?

— Да, Деймиън, ти. Том ужасно се тревожи за теб.

Карас се втренчи в Лукас и изведнъж осъзна, че лицето и гласът му излъчват дълбоко съчувствие.

— Ед, какво правиш в Ню Йорк? — попита той.

— Консултант съм — каза свещеникът.

— Консултант.

— Да, Деймиън. Психиатър съм.

Карас се вцепени.

— Психиатър — глухо повтори той.

Лукас се загледа настрани.

— Откъде да започна? — въздъхна неуверено той. — Не съм сигурен. Толкова е сложно. Много сложно. Добре де, да видим какво можем да направим. — Той се наведе и изгаси цигарата в пепелника. — Но пък ти си професионалист и понякога наистина е най-добре картите да се свалят на масата. — Свещеникът отново се разкашля. — По дяволите! Съжалявам! Наистина! — Кашлицата отмина и Лукас мрачно огледа Карас. — Виж, всичко е заради онази безумна история между теб и Макнийл.

— Макнийл? — изненада се Карас. — Слушай, откъде може да знаеш това? Няма начин Том да позволи да се разчуе. Няма начин. Това би навредило на семейството.

— Има източници.

— Какви източници? Какви?

— Има ли значение? — каза свещеникът. — Ни най-малко. Важни са само твоето здраве и емоционалната ти стабилност, а те вече очевидно са под заплаха и тази история с Макнийл само ще те натовари още повече, затова епископът ти нарежда да спреш. Спри, Карас, както за свое добро, така и за доброто на ордена. — Рошавите вежди на свещеника плъзнаха една към друга, почти се събраха и той наведе глава, така че лицето и погледът му станаха заплашителни. — Спри, преди да стигнеш до катастрофа, преди нещата да станат по-лоши, много по-лоши! Не искаме повече осквернявания, нали, Деймиън?

Карас погледна госта си с изненада, после с възмущение.

— Оскверняванията? Ед, за какво говориш? Какво общо има душевното ми здраве с тях?

Лукас се облегна назад.

— Я стига! — прихна цинично той. — Влизаш при йезуитите и оставяш клетата си майка да умре сама в ужасна бедност. Към кого да се насочи подсъзнателната омраза, освен към католическата църква? — Свещеникът пак се приведе напред и изсъска: — Не бъди тъп! Стой по-далече от Макнийл!

Карас стана, вгледа се в свещеника с присвити очи и попита:

— Кой си ти, по дяволите? Кой си?

Тихият звън на телефона върху бюрото накара отец Лукас да се озърне стреснато.

— Пази се от Шарън — строго предупреди той, после телефонът изведнъж зазвъня тъй силно, че Карас се събуди и осъзна, че е сънувал.

Замаяно се надигна от кушетката, добра се до ключа на лампата, щракна го, после отиде до бюрото и вдигна слушалката. Беше Шарън. Кое време е, попита той. Малко след три. Може ли да дойде веднага? О, Боже, изстена мислено Карас.

— Да — каза той.

И отново се почувства в капан.

Залитайки отиде до банята, наплиска се със студена вода и докато се бършеше, си спомни съня за отец Лукас. Какво означаваше това? Може би нищо. Щеше да го обмисли по-късно.

Преди да излезе, Карас спря на прага, върна се за черния си пуловер, нахлузи го и изведнъж се вгледа замаяно в масичката до креслото в ъгъла. Въздъхна дълбоко, после бавно пристъпи натам, извади една угарка от пепелника и дълго я гледа. Беше „Голоаз“. Объркани мисли. Предположения. Хлад. После тревожно предупреждение: Пази се от Шарън! Карас върна угарката в пепелника, напусна стаята, изтича по коридора и излезе на Проспект Стрийт, където въздухът беше застоял и влажен. Той отмина стълбището, пресече улицата по диагонал и видя Шарън да го чака на отворената врата. Изглеждаше уплашена и объркана, в едната ръка държеше фенерче, а с другата придържаше одеяло, наметнато на раменете й.

— Извинете, отче — прошепна дрезгаво тя, когато йезуитът влезе в къщата, — но си помислих, че трябва да видите.

— Какво?

Шарън тихо затвори вратата.

— Трябва да ви покажа — прошепна тя. — Само по-тихо. Не искам да събудя Крис.

Тя кимна и Карас я последва на пръсти по стълбището към спалнята на Ригън.

Щом влезе, йезуитът изтръпна. Стаята беше леденостудена. Той се намръщи и хвърли въпросителен поглед към Шарън. Тя кимна и шепнешком отговори:

— Да, отче. Да. Парното е включено.

Двамата погледнаха Ригън. Бялото на очите й блестеше зловещо в мътната светлина на лампата. Изглеждаше, че е в безсъзнание. Дишаше тежко. Не помръдваше. Тръбата за изкуствено хранене беше на място и сустагенът бавно се вливаше в тялото на детето.

Шарън предпазливо се приближи до леглото. Карас я последва, все още потресен от студа. Когато застанаха над леглото, той зърна капки пот по челото на Ригън, погледна по-надолу и видя ремъците, здраво стегнати около китките й. Шарън се наведе напред, бавно разкопча горнището на розово-бялата пижама и Карас с непоносима жал видя изпитите гърди, щръкналите ребра, по които човек можеше да преброи колко дни живот й остават. С крайчеца на окото си забеляза боязливия поглед на Шарън.

— Не знам дали вече не е изчезнало — прошепна тя. — Но гледайте, просто гледайте гърдите й.

Тя включи фенерчето, насочи лъча към разголените гърди на Ригън и озадаченият йезуит последва погледа й. Настана тишина, нарушавана само от дишането на Ригън. Двамата чакаха сред студа на стаята. Внезапно йезуитът навъси вежди, като забеляза, че нещо става с кожата по гърдите на Ригън — леко, но съвсем ясно очертано зачервяване. Той се взря по-отблизо.

— Започва се! — прошепна Шарън.

Изведнъж Карас настръхна не от ледения студ в стаята, а от онова, което видя върху гърдите му Ригън; от яркия релефен надпис с букви от подута, кървавочервена кожа. Една дума:

Гледайки като хипнотизирана думата, Шарън промълви с леден шепот:

— Това е нейният почерк, отче.

В девет часа сутринта Карас отиде при ректора на Джорджтаунския университет и поиска разрешение да подаде молба за екзорсизъм. Получи го и веднага отиде при епископа на епархията, който изслуша внимателно разказа на свещеника.

— Сигурен ли сте, че е истинско обсебване? — попита накрая епископът.

— Доколкото мога да преценя, отговаря на всички условия от „Римски ритуали“ — отговори уклончиво Карас.

Все още не смееше да повярва. Не разумът, а сърцето го бе довело до този миг — жал и надежда за изцеление чрез внушение.

— Лично ли искате да извършите екзорсизма? — попита епископът.

Деймиън усети с ликуване как пред него се открехва врата за бягство от непосилното бреме на грижите, от всекидневните срещи с призрака на изгубената вяра. И все пак отговори:

— Да, ваше преосвещенство.

— Как сте със здравето?

— Много добре.

— Участвали ли сте някога в нещо подобно?

— Никога.

— Е ще видим… Добре би било да разчитаме на човек с опит. Малцина са напоследък, но може да се е върнал някой от задграничните мисии. Дайте ми време да си помисля. Щом вземем решение, веднага ще ви уведомя.

След като Карас си тръгна, епископът се свърза с ректора на Джорджтаунския университет и за втори път през този ден си поговориха за Карас.

— Да, той познава историята на заболяването — каза ректорът по някое време на разговора. — Мисля, че няма да навреди, ако го включим като помощник. При всяко положение трябва да участва и психиатър.

— А кого да поканим за екзорсизма? Имаш ли някакви предложения? Аз не се сещам.

— Тук е Ланкъстър Мерин.

— Мерин? Мислех, че е в Ирак. Май четох, че работи на разкопки в Ниневия.

— Да, близо до Мосул. Точно така. Но приключи и се върна преди три-четири месеца. Сега е в Удсток.

— Преподава ли?

— Не, работи по нова книга.

— Бог да ни е на помощ! Но не мислиш ли, че е твърде стар? Как е със здравето?

— Сигурно е добре, иначе нямаше да търчи по разкопки из цял свят, нали?

— Да, вероятно си прав.

— Освен това той има опит, Майк.

— Не знаех.

— Поне така казват.

— Кога е било?

— Мисля, че преди десет-дванайсет години, в Африка. Разправят, че екзорсизмът продължил няколко месеца и едва не го погубил.

— В такъв случай едва ли би искал да го повтори.

— Ние правим каквото ни се нареди, Майк. Бунтовниците са при вас, миряните.

— Благодаря за напомнянето.

— Е, какво мислиш?

— Оставям решението на теб и архиепископа.

Рано същата вечер един млад послушник бързаше из парка на семинарията Удсток в щата Мериленд. Търсеше един слаб и висок йезуит с побеляла коса и го намери да крачи умислен по горската пътека. Подаде му телеграма. Старецът му благодари със старомодна тържественост и продължи съзерцанието си на природата, която обичаше. Понякога спираше разходката, за да чуе песента на червеношийка, да погледа пъстра пеперуда, кацнала на някое клонче. Не отвори телеграмата, защото знаеше какво пише в нея. Бе го прочел в прашните храмове на Ниневия. Беше готов.

Старецът продължи да се сбогува.