За спасяването на света

Прошка за грешните Георги Христов

Събуди ме неистово мяучене. Някак си не ми се искаше да отварям очи, но тая котка… Опитах се да определя откъде точно идва звукът и мързешката протегнах ръце. Разбира се, не улучих с няколко сантиметра, ако се съди по ужасното фучащо съскане. Повдигнах глава и отворих очи. Черна котка бе опряла гръб в близкото дърво и свирепо показваше острите си като игли зъби. Посегнах да я хвана, но ръцете ми натежаха като олово. Погледнах към тях и запищях от ужас. Само главата и дланите ми се подаваха над окапалата есенна шума. Стреснато от вика ми, четириногото се изпари яко дим. Егати късмета, караконджулясах! С лявата си ръка започнах да отривам дясната и спомените ме връхлетяха със силата на товарен влак. Кавгата с братята Каратанас и Манол… ударът с ножа… Мръсниците ме бяха захвърлили недалеч от старата воденица и ме бяха погребали неопят! Добре поне, че скоро валя, та пръстта бе рохава… Че и шума нахвърляли отгоре, мискините му с мискини…

– Сега ми елате, уроди! – ревнах силно, колкото да си чуя гласа.

Измъкнах се от пресния гроб и веднага усетих силна жажда за кръв. Огледах се от глава до пети. Дрехите ми – същите, нищо им няма. Аз и приживе си бях писюр, та кой би обърнал внимание на дупката в гърба ми и мръснокафявото петно на антерийката? Само тялото ми едно таквоз като гумено, гаче няма кокали. Колко ли дни бях лежал, та бях тъй изгладнял?

– Кой там? Вика ли някой? – чух гласа на баба Пена, жената на мливаря.

– Пено мари, ела и помогни! – викнах аз.

Жената замълча, мръкваше се и я достраша.

– Пено, аз съм, Продан от Граматиково! Ела и помогни, че не мога да стана, май си счупих ногата!

– Ууу, ти ли си, бре! Аз рекох да не й некой лош чиляк. – Бабата затътрузи нозе към мен.

– Дай ръка, дай! – обадих аз и когато старицата я протегна, вложих всичките си сили и скочих връз нея. Даже не успя да извика, толкова бързо изсмуках рядката ù кръв. Не ме засити и наполовина, но по-добре от нищо. Бутнах трупа в храсталаците и тръгнах към воденицата. Стоте метра дотам изминах в тръс. Бай Гено, улисан в работа, целият бял от храната, която мелеше, дори и не чу хлопването на вратника. Изчаках го да стане и да обърше потта си с ръкав, и както бе с гръб към мен, обхванах двете му ръце и извих лактите им един към друг. След това направо го заръбах за врата. От гърлото му изскочи дрезгаво хърхорене, но аз само впих по-здраво зъби и засмуках. Як беше дядката, та се бори минута-две, но всуе. Олапах го за нула бройки. Тялото хвърлих в брашното и то потъна като във вода. След това спрях колелото и досадното скърцане на мелничния камък бавно утихна. Тогава чух магарешкия рев. Тъпото добиче ме усети и гръмогласният му рев огласяше половината гора.

– Марко, без тия, мойто момче! – изревах силно и излязох навън. Изпънало врат, добичето се мъчеше да отскубне юлара, вързан здраво на една от гредите до яслата. Когато го доближих, захвана да хвърля къчове.

– Е де, е де – рекох. – Не ти беше ред, ама като надаваш глас, кой ти е крив?

Издебнах го внимателно и когато задните му крака се спуснаха след поредния ритник, се метнах върху него. С дясната ръка бръкнах в ноздрите му и извих главата му надясно и назад. С лявата, влагайки всичката си сила във върховете на пръстите, разкъсах артерията на врата му. Наведох се, та и от него пих. Изведнъж се почувствах страшно силен. Огледах се и видях, че кожата ми не виси отникъде, а тялото ми е налято като на цирков здравеняк. Поех с бодра крачка към село, където ме чакаха бъдещите жертви и четири трудно решими проблема. Баснарката, Предачката, Грънчарят и Ковачът. Справех ли се с тях, цялата област ставаше моя.

По потайна доба наближих последните къщи. Тихо се запромъквах, да не ме усетят местните псета, че тогаз – край на отмъщението. Стобора на Каратанас преодолях леко и тихо като сянката на пиян калугер. Зяносах вълкодава му и се приближих до неговата гордост – черноглавия коч. Чак от другите села идваха да го цанят за разплод. Каквато и история да захванеше в кръчмата, винаги стигаше до подвизите на вълнясалия четириног самоходен полов орган.

– Мъст – прошепнах и отхапах гръцмуля на добитъка. Стиснах муцуната му с ръце и го тръшнах ловко на земята. Не бях гладен, но пийнах от тръпчивата кръв. Странно, неприятната миризма не ме подразни. Къде с нокти, къде със зъби, отделих главата от торса и я занесох до входната врата. Още вдигаше пара, когато я посадих на постланото отпред чердже. Клепачите вдигнах и ги подържах, та да останат очите отворени.

Час по-късно се чудех каква злина да сторя на Манол – предателя, който тъй сръчно ме набучи на ножа… По-бедният брат нямаше много дамазлък. Най-голямата му гордост беше ракийката, която вареше, но тя сега не ме интересуваше никак. Тогава чух дрънченето на веригата. Ами да! Сибирската лайка – любимото им куче! Добре, че промърда, та да се сетя. Кучката беше едра, та и вратата на колибката достатъчно широка, и успях да се намъкна до кръста в нея. Усетило непривичната миризма, псето скокна веднага, но докато изръмжи, му прекърших врата като на пиле. Измъкнах се без трудности от бърлогата, а лайката оставих вътре.

Реших, че представителите на Градивната сила във Вселената ще представляват по-малка опасност, ако ги утрепя един по един. Насочих се към къщата на баба Неда, единствената жена в селото, която още предеше лен. Когато се запровирах през желязната решетка на прозореца, видях, че луната се е наклонила силно към хоризонта. Наближават първи петли! Потиснах паниката и се замислих. Трябва да не се издавам, не и от първата нощ. Значи? Не трябва да прилича на убийство, заповтарях си наум, и се огледах. Прела беше, разбира се. Взех старото вретено, оставено до огнището, и тихо се приближих към леглото. Спеше дълбоко. Тъй си и умря, спейки. Прицелих се внимателно и забодох острия край на дървения примитивен уред право в сърцето ù. Сключих ръцете ù около вретеното и я положих на пода. Преместих менчето с вода недалеч от краката, уж че се е спънала, отивайки към леглото. Тъкмо навреме – селските петли се обадиха. Време беше да се махам.

На следващата нощ, като разбунен пчелен кошер, селото дълго не утихна. Усетиха, че нещо става, ама още не разбираха кой съм. Мъжете по-дълго се задържаха в кръчмата, а жените стояха будни до късно по къщята, та не ми остана много време за действие. Ама бай Пано, ковачът, се оказа лесна плячка. То какъв ли ти ковач през двадесет и първи век, ама поназнайваше туй-онуй. Кое подкова да изкове, кое клинци, или сърп, вила… Биваше го, биваше го. Само дето бая попийваше. Хванах го пред вратника на неговия двор. Докато се назлъндисваше с портика, го сграбих изотзад. Изядох го половината, та да остане малко кръвчица и да се поразлее, наръфах го тук-там, сякаш псета са го дъвкали, и го проснах на земята. Не знам с каква скоросмъртница се беше налюскал, ама чак мене хвана!

На другия ден, малко преди обяд ме събуди воят на оплаквачките. Ужасно раздразнен, се надигнах да се порадвам на моето дело, щото погребваха Неда. Като се изправих, ми се зави свят. Мама му стара, и в отвъдното махмурлукът си е махмурлук! Закътан, видях как процесията стигна досами края на селото. Откъм дерето, явно от чешмата, идваше жена с два бакъра вода. Веднага вдянах. Мъртва вода! Пийна ли от нея … ела, че ми трябваш! Добре, че завърших Строителния техникум в Бургас. Веднага с точния си окомер определих курса им на пресрещане. Денивелацията не им позволяваше да установят визуален контакт, преди момата да се качи на шосето и траурящите да излязат от селото. Полуприведен, се затичах към канавката, тъй услужливо направена отстрани на частично асфалтирания път. Като стигнах дотам, грабнах първата ръждясала консерва (предимствата на цивилизацията), която ми попадна, и я закопах под наклон. Колкото сбере – толкова, рекох си, и плонжирах в близкия храсталак. Когато се срещнаха, жената се прекръсти и изля водата в канавката. Мислено се потупах по рамото за хитростта и стиснах челюсти, да не завия от болка по похабената течност, която попиваше в пръстта. След малко вече нямаше никой и хукнах към ръждясалия отпадък. Екстра! Имаше не по-малко от три-четири едри глътки. Да живее леката промишленост, казах си вместо тост, и глътнах съдържанието ведно с ръждата. Веднага силно ми прилоша и едвам се довлякох до храсталака, където моментално изпаднах в несвяст.

Късно същата нощ се събудих преливащ от енергия. Усетих в себе си небивала мощ и … ужасяващ глад! В селото ме чакаше изненада – бай Петър го нямаше вкъщи. Помаях се малко и се сетих, че ако е правил през деня грънци, ще ги пече в салмата отзад. Ръмеше досаден късноесенен дъждец и не можех да видя пушек. Почуках на вратнята.

– Бай Пешо, аз съм бе, Продан! Отвори, че се оквасих! – викнах.

– А! Продане! Що щеш тука, бря? – отвърна старецът и отвори. – Я, какъв си блед! Май бая си се намръзнал. Влизай, влизай!

Намъкнах се вътре и се приближих до огнището (но не много близо, щото…). Мъжът сипа от бутилка половин водна чаша жълта течност и каза:

– Я пийни малко ракийчок, да се сгрееш!

Дядото протегна ръка към мен, подавайки стакана. Пази се от изцапаните му с глина ръце, повторих си наум, че горят кат' огън! Хванах дясната му ръка до лакътя с моята лява, стиснах силно и рязко го дръпнах към мен. Скоросмъртницата се разплиска във всички посоки. Възрастният човек загуби равновесие и политна напред. Улових протегнатата му напред лява китка и рязко я завъртях по посока на часовниковата стрелка. Със сух пукот костта му се счупи още преди да се сблъскаме.

– Оууу – свари да извика старикът и аз впих зъби в шията му.

Немощните му опити да извика скоро секнаха. Като приключих, го вдигнах за проба с една ръка. Няма съмнение, ставам по-силен и по-силен. Захвърлих трупа сред неизсъхналите грънци и тръгнах към дома на баба Маруля, баснарката.

Още щом влязох през незаключената ù врата, разбрах, че нещо не е в ред. Точно срещу ми, бабата ме бе загърбила, мрънкаше нещо под носа си и хвърляше билки в медно котле, окачено над жаравата. Съвсем внимателно и предпазливо направих две крачки напред. Стресна ме хърхорещо съскане. Погледнах наляво и видях Мъроко, черния ù котарак. Този път, незнайно защо, се уплаших аз. Може би защото которът не избяга от мен, а само се наежи и зафуча. Чух свистене и отново погледнах напред. Врачката беше хвърлила през рамо камък. Когато ме доближи, той изведнъж лумна в ярък оранжев пламък. Нямах време даже да извикам, камо ли да се наведа. Тъкмо извивах устни да се изсмея, когато безобидното камъче ме удари в дясното рамо и отскочи. Сякаш ме блъсна булдозер. От мощта на удара се завъртях около оста си и сигурно щях да усуча смешно крака, ако не бях отлетял като брулен орех. Сварих да затворя клепачи миг преди да се стоваря върху входника. Вратата се разпадна на трески, а аз се прекатурих още веднъж през глава.

– Уааа! – заревах от ужас и болка. Скокнах и хукнах към гората. И тъкмо навреме – два-три камъка просвистяха край мен. Старата баячка ме беше чакала!

Като дотичах до горичката, задълбах навътре до „самодивската трапеза“. Пльоснах се без дъх на тревата на неголямата полянка и задишах на пресекулки. Ако не бях пил мъртвата вода, камъкът щеше да ме пробие като куршум. Лека-полека болката отшумя. Дойдох на мене си, но бях страшно отмалял. Утре ще им дам да разберат, помислих си, и изпаднах в безпаметност.

На сутринта ме събуди необичаен шум. Чувствах се отлично, а раната ми бе напълно заздравяла. Така е – самодивските места цена нямат за мъртъвци като мен. Пълно изцеляване и прилив на свежи сили. Станах. Бях две трети пълен, но имах нужда от още свежа кръв и реших да изследвам трясъците и тропането. Изминах има-няма стотина метра и ги видях. Мъжката част от населението напредваше в началото на гората в доста стегната редица. Някои бяха навлекли кукерските си носии и дрънкаха хлопките. Всички носеха дълги метални шишове. Водеше баснарката, която ситнеше полека, от време на време вдигаше ръцете си отпред до нивото на главата и после рязко ги спускаше надолу, сякаш плуваше бруст. Очите ù изглеждаха затворени, но аз знаех, че така вижда даже по-добре, и не се издадох.

Десетина метра пред тях и пред мен имаше поляна. Да ги атакувам челно нямаше смисъл. На по-широкото щяха да ме обградят и да ме набучат на металните пръти. Реших да ги измамя – щом навлязат в дъбравата след поляната, да ги атакувам отляво, през малката падинка. На техния десен фланг видях Манол, редно бе той да е пръв. Когато хлътнаха сред дърветата, хукнах с все сили в широка дъга. Исках да атакувам странично и да ги помета, преди още да се усетят. Стигайки падинката, неочаквано се спънах на абсолютно равното място, превъртях се във въздуха и тежко тупнах по гръб. Моментално десетки остриета ме пронизаха и изскочиха от корема и гърдите ми най-малко една педя. Странно, но не изпитах болка, а само някаква смазваща премала. Разбрах, че не аз тях, а те мен бяха измамили, и вдигнах с усилие поглед нагоре. Тънка ленена нишка свързваше две дървета на няколко пръста от земята. Всички се сбраха околовръст, вдигнаха шишовете и щяха да ме довършат, но вещицата само вдигна широко разперени ръце и те спряха. Тя чакаше нещо. Може би да проговоря? Изплюх събралата се в устата ми кръв колкото можах, изкашлях конвулсивно останалата и прохъхрих:

– Пак… ще се… срещнем … в друг живот!

Всички стояха като вкопани, само Манол извика:

– Умри, кръвопиецо!

Пристъпи напред и вдигна здраво стиснатия с две ръце шиш над главата си. Изчаках до последния възможен миг и със свободната си лява ръка силно избих върха на желязото. Той политна напред, вкопчих се в ръцете му и го дръпнах силно към мен. Сгромоляса се отгоре ми и за да не се измъкне, сключих двете си ръце около врата му и го притиснах силно. Нечовешкият му вой се смеси с хрущенето на черепа му и отвсякъде бликнаха смесени мозък и кръв.

– Ти идваш… с мен… предателю… – прошепнах в ухото му.

Баснарката занарежда напев и хвърли камък отгоре ми:

– … отивай си, веч отмъстен. Когат са върни тоз камен, тогаз да са върнат и мойти думи!

Изведнъж видях цялата картина някак си отгоре. Сияйна светлина ме озари и осъзнах цялата нелепост на кавгата с двамата братя за педя земя, която навлече на всички толкоз беди. Погледнах встрани и видях астралното тяло на Манол, който още се мъчеше да се върне в тленната обвивка. Препратих към него късче от вселенската обич, която бях изпитал, и мислено му прошепнах: СПРИ НЕ СЕ ИЗМЪЧВАЙ ЧОВЕЧЕ ТАМ КЪДЕТО ОТИВАМЕ НЯМА НУЖДА ОТ НИЩО ПОВЕЧЕ ОСВЕН ТОВА КОЕТО СМЕ. Изглежда ме разбра, защото престана да се инати и прие в себе си ИСТИНАТА. ПРОЩАВАЙ И ЩЕ БЪДЕШ ПРОСТЕН, достигна до мен и посегнах да го прегърна. Вълната искрена любов ни обгърна и двамата излетяхме заедно към дълбините на Всемира.

Редактира: Христо Карастоянов

Публикации:

1. Сборник „Още черна фантастика“ – „21-ви век“, 2003 г.

2. Алманах „ФантАstika 2009“ – „Човешката библиотека“, 2010 г.

Опит Димитър Риков

Хакери на генома Георги Малинов

В началото на септември вечерите стават приятни и започват да претендират за по-ранен мрак. Морската градина на Варна е чудесно място за чакане в подобна вечер. Тълпи от всякакви хора минават покрай теб, разнообразяват светогледа ти и те настройват философски-сантиментално-романтично. Седях сам на една пейка и чаках обаждане, а откъм морето повя и се понесе аромат на водорасли, тиня и букет от с нищо несравними миризми. В настъпващия мрак морската градина започна да прилича на декор от сюрреалистичен филм.

Групи тийнейджъри, модифицирали косите си с нови клетъчни кремове, излъчваха халюциногенни сияния, които осветяваха пътеките пред тях поне на пет стъпки. Някои от тях имаха и холографски изпълнения над темето си и бяха наистина фантастична гледка виещите се над големите им кратуни сцени от древногръцкия епос. Особено модерни бяха змиите на Лаокоон – огромни смоци, преплетени в смразяващи възли, игриво украсени с луминарни светлини. Други се бяха подложили на терапия с татуиращи ретровируси, които правеха кожата им да изглежда страховита. Те ходеха почти голи и сияеха в кошмарни ултравиолетови светлини, които проникваха през подготвената от вирусите кожа и разгръщаха красиви анатомични картини. Дробчета, бъбреци, черва и далаци лъсваха в сложен, пулсиращ механизъм, държащ се само на шепа ципи и стотина метра жили. Тук-там набито лекарско око можеше да различи и по-някой зараждащ се тумор, прилепил се като дървесна гъба за някой орган. Повечето от тия юнаци щяха да развият скоротечен меланом, но хич не им пукаше. Както и на тези, които се подлагаха на генно модифициране и изграждаха допълнително инфрачервено излъчване. Удоволствието да изглеждаш свръхатрактивен в очите на другите обикновено завършваше с остра форма на левкемия.

Градината сияеше в най-различни разцветки, хвърляни от преминаващите тълпи. Общината осъществяваше сериозни икономии от спряното осветление по алеите. Сложих си очилата, с което малко понамалих ефекта от генните нанотехнологии, и зачаках. Гигапенчев явно отдавна се беше логнал, защото веднага ме нападна.

– Що се не помота още малко? – ядно каза той. – И без това връзката ми е лоша, та съвсем да я сбъгна.

– Гледам тука свят…

– Добре, че не си сложи цайсите наопаки, та и аз да видя нещо. Абе, тия варненци са светнали като метач след смяна в АЕЦ-а. Браво, браво. Я малко главата надясно… Това жена ли е? Що има рога? Ааа, вируси за растеж на костни образования. Ама красиви са, ако е жена, разбира се. Ако е мъж, можеше да си размърда малко повече фантазията.

– Толкова пари е имал – вметнах аз. Гигапенчев замълча. Беше се сетил, че ми е ядосан.

Трябваше да му върна топката.

– Казвай, стига си сумтял – подканих го. – Ще правим ли срещата?

– Ще стане – отвърна той, правейки се още на сърдит. – Двама румънци, едри търговци на рогат добитък…

Усетих нещо недоизказано в гласа му, но нищо не казах. Гигапенчев почака още малко, надявайки се да проявя поне малко интерес към информацията, но аз се направих, че чутото ми е достатъчно.

– Къде ще се срещнем? – попитах накрая. Гигапенчев не издържа.

– Всъщност те не са точно такива – тържествуващо каза той.

– Ами? – усъмних се артистично аз.

– Първо, не са румънци, а молдовци, даже не са и чисти молдовци, ами са руснаци. Единият е полуевреин. Второ, не са търговци на добитък, ами са едри земевладелци – две хиляди акра в Украйна и Молдова. И не са двама, а повече.

– Как така? – не разбрах аз.

– Ей така. Уж са двама, ама край тях се мъкнат поне още пет мутри. Не са точно хора, а модифицирани изроди от гетата. Биозомби. Сложили са им нановируси за ампутиране на чувството им за болка и неврални репитори за убързяване на импулсите. Сега е страшно модерно сред богаташите да имат такава охрана. Набиват им в мозъка стандартен интерфейс за управление и ги свързват директно към централната им охранителна система. По-скъпите модели имат каскадни репродуктивни тъкани с променен слой на клетката с нанозоми. Регенерират се по-бързо, отколкото могат да мислят. През такъв биозомб можеш да минеш с танк и пак да стане да те гони. Проблемът е, че не са много държеливи. Обикновено след няколко месеца развиват скоротечна атрофия на мускулите и некроза на костите. Текучеството е голямо.

– Да не е примка? – забезпокоих се леко.

– Не е. Страх ги е хората. И ти да имаш толкова пари, и теб ще те е страх.

– Като ги е страх, защо идват?

– Защото искат още пари.

– Ей, ако ме сгащят ченгетата, ще ти пръсна главата.

– Спокойно – провлачи Гигапенчев. – Всичко е под контрол. Срещата е уредена внимателно. В дневния бар зад хотел „Акула“ в седем часа. Тия са богати, ама са страхливи, каквито условия им кажеш, на такива ще се съгласят. Внимавай все пак какво ще искат, защото ако не го изпълним, както са страхливи, изведнъж ще станат смели и ще пуснат биозомбитата си след нас. Знаеш ли кой е най-смелият човек на света? Баровецът, като му бръкнат в джоба. В закусвалнята седни на маса до голямата витрина към улицата. Отсреща са камерите на общинската полиция, имам кодове за достъп за три часа. В ресторанта пък има камери на охраната на хотел „Акула“ – страх ги е и тях от нещо, та гледат кой какъв е и какво яде. Сигурно имат и камери в кенефа, да гледат кой какво сере…

Гигапенчев се изкиска радостно, сякаш идеята за камера в тоалетната представляваше най-интересното нещо на света. Ухото ми писна от кикота му. Намалих малко звука, натискайки с върха на езика си горен десен мъдрец.

Понякога е много прост тоя Гигапенчев, пропорционално на акъла си. Още на десет години свързваше сателитните системи в някаква сложна топологична връзка и твърдеше, че може да хване изпреварваща времето информация, на дванайсет години усука международните телефонни линии и успя да набута снимката си в топ десет на Ройтерс. Те така и не разбраха кой го е направил. На петнайсет направи първия си милион, като подмени резултатите от сеизмологичните изследвания, предназначени за една петролна компания в Сибир. Акциите ù се сринаха и той чрез фалшива фирма изкупи и после продаде контролния пакет. Докато баровците и Интерпол се усетят, успя да подари милиона на международен детски център за лечение на левкемия. След година хакна счетоводния им сървър и като разбра, че милионът е разпределен чрез далавери между няколко души от управата на центъра, прати счетоводните сметки от черната каса директно на данъчните власти и на някои специално подбрани родители, а на жената на шефа на центъра изпрати специален наръч от порно снимки с главен участник самия шеф. Гигапенчев страдаше от последствията на мутирал вирус на детски паралич и прекарваше живота си в леглото, в инвалидната количка и в мрежата. За нищо на света не искаше да се подлага на ДНК лечение и изобщо не желаеше да чуе за лекари. Казваше, че ще модифицира тялото си само и единствено ако има сигурен начин да му мутират криле, но истински, не като перушините, с които се перчат хората на модерните идиотски генетични балове на милосърдието. Прекарваше живота си в някакъв свой свят на ръба между гениалността и лудостта. На същия този ръб намерихме допирни точки и вършехме заедно някои общи дела. Те ни донесоха значителна популярност сред почитателите на свободния геном и мрежата без правила, но и насочиха вниманието на полицията към нас. Дейността ни бе обаче също на ръба между позволеното нахалство на хакера, дребните геномни прегрешения и сериозните намеси в области, за които не бяхме още достатъчно луди. Докато се движехме по този ръб, можехме да минаваме с дребни апортни вноски, наричани от простолюдието „подкупи“, и елементарни геномни услуги от рода на „магарешки пенис за една нощ“ или „изгарящи дяволски очи“. Сега имах усещането, че се набъркваме в нещо по-сериозно, защото и парите бяха сериозни. Поне така бяха обявени. А пари ни трябваха. В нашия бизнес знанията струваха пари, както и техниката за прилагането им. Китайците всяка година изкарваха нови модели на генни биореактори и постоянно променяха софтуера за сканиране на ДНК картите. Да не говорим за непрекъснато изменящите се стандарти на Майкрософт за ЗД модулаторите на растежа. „Пари трябват, пари – акъл си имаме“ – както обичаше да казва моят дядо, гледайки по цял ден идиотските псевдонаучни сериали от рода на „Как да надхитрим другите, без да нарушим закона“ или „Бъдете вещ – разобличете рекламните измами“.

– И най-важното – стресна ме Гигапенчев – те имат официален лиценз за някои неща. Трябва да им го вземем. На всяка цена.

– Какво ще искат? – попитах аз и тръгнах към хотел „Акула“, чиято хищна холографска фасада ефектно светеше в хладната вечер.

– Какво може да искат? Или данъчни чистки, или икономическа информация. Може и нещо генно…

Спрях рязко.

– Гига, с гениите не ми се забърква. Знаеш, че там бият през ръцете.

– Спокойно, говори първо, пък после ще мислим. Нали ти казах, че имат лиценз. Аз съм с теб.

Имах чувството, че гадното копеле вече е сключил договора и ме поставя пред свършен факт. Да видим.

Заведението се намираше съвсем близо до хотела. Огледах се, за да открия камерите, за които ми приказваше Гигапенчев, но нищо не видях. Вътре беше чисто и пълно с народ. Имаше сигурно хиляда души. Направо онемях.

– За какво ме натъпка тук?

– Шшшт – каза Гигапенчев. – Сядай и не приказвай, за да не те помислят за ненормален. Намести си очилата на главата и само слушай. Така е добре. Виждаш ли масата със забравения мобилен вестник на стола? Сядай там. С гръб към витрината, на външния стол. Хубаво. Поръчай си нещо и чакай, ония ще дойдат. Не се излагай обаче да поръчваш ядене и други подобни простотии, тук хората идват не за да ядат. В този бар обикновено се събират хора с мутагенни настройки за засилена стадна принадлежност. Седят един до друг и си обменят разни феромонни и тестостеронни кодове. От това изпадат в екстаз, ендорфинът им се покачва и жлезите им работят на шест. Направо са смърт за наркопласьорите. Ако продължава така, дилърите ще умрат от глад. Това е най-скъпата изгъзица в момента и била страхотно усещане. Барът е хубав, понеже се събират само богати копелета и ченгетата го пропускат. Ако някой се опита да се натресе до теб, не се шашкай, от време на време тук влизат и обикновени хора да пият по една бира с променена молекула на алкохола, както я рекламират.

Поръчах си чаша бира с променена молекула на алкохола и небрежно се заоглеждах. Имаше много хора, но беше спокойно и дори сравнително тихо. Около масите се виеха холореклами и придаваха странен вид на това, както ми се струваше, най-обикновено заведение. Пред мен се извисиха екстравагантните форми на неизвестно по пол създание, целящо да ме изкуши с реклама на някакъв невероятен програмируем гел за коса. Така и не разбрах какво щеше да направи този гел от моята перушина, защото към масата ми приближиха двама души. Огледаха ме и сякаш се заслушаха в нещо. Дали търсеха контакт с феромоните ми, или бяха хората, които чаках? И те си имаха тайни съветници като моя Гигапенчев. Явно им потвърдиха, че аз съм точно този, с когото трябва да се срещнат, и седнаха срещу мен. Кимнах им, без да подавам ръка. Телесните контакти не са желателни, ако не искаш да ти изсмучат цялата информация от електрониката, с която почти всички ходят накичени. Затова се връща древният римски жест на приветствие с повдигната с дланта напред ръка. Аве! Доколкото си спомням, и някой друг употребяваше този поздрав.

Двамата бяха като братя, еднакво високи, с тлъсти вратове и запотени чела. Единият имаше грозна черна брадавица под лявото си ухо, която неприятно се тресеше и настойчиво привличаше поглед. Най-вероятно не беше от естествен произход. Или контролен чип за управление на имплантирани бионаноси, или, което е по-вероятно, следящ сат за директна широколентова връзка. Само се чудех защо е толкова голяма.

– Ще поръчате ли нещо? – любезно попитах аз.

Двамата се спогледаха. После единият каза:

– Не. Десет минути, за да се разберем.

– Делово и експедитивно. Какво трябва да направим?

Отново последваха погледи. Междувременно се обади и Гигапенчев:

– Да, тия са. Този отляво е Корейчук, а другият трябва да е Сипайко. Внимавай, ползват специални наети ленти за обмен с насочен бял лъч. Не мога да им хвана разговорите.

Този, когото Гигапенчев нарече Корейчук, се наведе над масата, сякаш искаше да ме огледа по-отблизо.

– Имаш добри препоръки – каза той. – Дано да са верни.

Свих скромно рамене.

– Можеш ли да влезеш в клъстерна база с активна защита от обикновена станция?

„Не“ – каза Гигапенчев в ухото ми и аз стриктно повторих:

– Не.

Корейчук кимна доволно.

– Знам, че не можеш. Само питам. Слушай сега. Имаме подготвен план, в който тази база за около две минути ще остане без защита и ще има отворен червен сегмент за копиране. Мислиш ли, че ще се оправиш?

Добре знаеше, че аз не бях компютърният гений, но в случая представлявах и Гигапенчев, така, както винаги е било. Затова питаше мен, сещайки се за партньора ми. С моя, сакатия досадник бяхме шеметна двойка и това също допринасяше за името ни.

– Какъв е видът на сървъра? – попитах.

Корейчук се замисли за секунда, явно чакащ отговор от хора, които разбираха повече от него от тия неща.

– Шест оникс, закрит със случайни прекъсвания.

– Юникс – поправих го аз. – Юникс от шести клас. Няма значение. Техническите подробности явно ще ги обсъдим с някой друг. Колко е обема на клъстера?

– Неясен – почти веднага отговори Корейчук. – Но едва ли е голям. Трябва да се действа на момента.

– Как ще отворят шлюза за данни?

– В определен ден прехвърлят архиви на оптични банки. За две минути ще бъде спрян контролния сателит и ще бъде отрязано захранването. Две наносекунди преди да се включат UPS-те, ще бъде насочен син лазер в едната оптика. Две минути. Това е времето за действие.

– Кой ще насочи синия лазер? – полюбопитствах.

– Това вече не те интересува. Въпросът е можеш ли за две минути да прихванеш базата и да я пренасочиш?

Направих се, че мисля усилено. Гигапенчев редеше в ухото ми:

– Тия имат човек на това място. Това е добре. За прихващане ще я прихванем, ама веднага ще ни усетят. Проблемът е откъде ще действаме. Второ, закрити сървъри от шести клас нали се сещаш кои имат? Под милион не падай. Съгласи се, вземи им аванс като за консултация и после ще видим подробностите. Ако е някой правителствен сървър няма проблеми – само да вкарат синята нишка и сме го изяли. Тоя другият много мълчи нещо. За какво е дошъл, да свети ли? Я ги подхвани за парите, да се размърдат малко.

– Става – казах аз. – По принцип. В смисъл, ако всичко е както го казвате. Оптична нишка и спрян сателитен контрол. Може и да стане. Ако стане, един милион в свободни кредити. Ако не стане – петдесет хиляди за консултацията.

– Ти не си сайбър – каза Корейчук. – Ясно ти е, че те търсим не за това. Или не само за това. Имаш хора и можеш да дръпнеш данните, ако пуснем червения сегмент. Трябваш ни за после.

Помълча известно време и не можех да разбера дали мисли, или се консултира. Гигапенчев и той мълчеше, което не беше на добре.

– Какво искате да направя?

Корейчук наведе ниско глава, сякаш искаше да види нещо под масата.

– Можеш ли да разгърнеш биовид от фосилизирани находки? – попита той.

– Ако има достатъчно данни в тях и има генен програмист да им направи изходния код. Но с много условности.

– Ако имаш само изходния код, без находката?

– По-трудно е. Когато има находка, винаги могат да се променят схемите в картата, ако се наложи. Като няма находка, трябва да се разчита, че програмистът е направил идеална генна карта от първия път. Аз такъв случай не знам.

Корейчук пак забоде глава в масата. Другият гледаше, без да мигне. Стана ми притеснително. Аз съм приложен генжинер и изобщо не ставам за дипломат, търговец или парламентьор. Обичам да работя, но не обичам да се договарям. За съжаление, работата ми е на ръба на закона, като това, което е от светлата страна, е много, много малко. Такъв е светът.

Гигапенчев най-накрая се обади, само за да каже, че детекторът му за предсказания предрича, че от тая сделка ще падат милиони. На мен това ми прозвуча като да си имаме големи неприятности. Предпочитам клиент, който с пазарлък да даде сто-двеста хиляди, пред такъв, който ще ми изръси милион и ще ме хвърли на жаравата. Дано да не искат някое генно клониране на мъртъвци, че тогава я оплескахме. Получаваме на ден по сто, какво ти сто, по хиляда запитвания за изграждане на мъртво тяло. Само за изграждане на Христос са ме търсили стотина пъти. Предлагат милиони, имали сме случай и на половин милиард. Не става. Просто не става.

– Можеш да се пробваш – каза Корейчук.

– На какво или на кого е картата? Само да не е на човек. Не ме интересува дали е жив или мъртъв. С хора не ми се занимава. Два пъти съм бил на генен съд за нарушаване законите на църквата на Мендел. Трети път ще ме изхвърлят оттук и ще ме напълнят с нановируси за забрава и софтуер за принудително покаяние.

– Не са хора – успокои ме Корейчук с глас, в който нямаше успокоение. – Имаме лиценз за биовидове. Патент Е4 от Брюкселския генометричен институт и разрешение от Еврокомисията по свободен геном.

– Къде е тогава проблемът?

– Най-вероятно няма да имаме находки. Трябва да се кара по генна карта, свалена от Оникс сървъра.

– Юникс – пак го поправих машинално. – Ако не стане?

– Ти си най-добрият генжинер от свободните. Не работиш за големите компании, защото си съден два пъти. Те могат да те вземат и през бариерите на закона, но тогава ще получаваш малко и ще си зависим. И сега получаваш малко, но поне си свободен. Най-добрият вариант е да си свободен и да получаваш много. Плащаме по милион на изградена конструкция. Генно стабилна, със завършени структури и пълна карта на ДНК. Плюс двеста хиляди за изтегляне на данните от сървъра.

Гигапенчев подсвирна в ухото ми.

– По милион – внимателно казах. – Значи е повече от една структура? Колко са.

– Може би четири или пет. Не знам точно – отвърна Корейчук. – Може да са и повече.

– Всичките без изходна находка? Само на генна карта?

– Вероятно.

– Няма да стане. Просто не виждам как може да стане. Още след първата седмица от растежа ще имаме някакъв урод със слаби взаимодействия на структурата и ако нямаме находка, за да коригираме картата, целият труд и пари отиват на вятъра. Трябва ми годен ДНК материал.

– Това е положението – каза Корейчук. – Или действаш, или се отказваш. С находка и най-задръстеният генжинер ще се оправи. Въпросът е само с карта да се постигне нещо. Затова сме при теб, при най-добрия.

„Съгласявай се – викна Гигапенчев. – Тия са готови да дадат луди пари за някоя простотия. Най-вероятно ще е генна карта на крава, която дава сто тона мляко на ден, или ще крадат схема на супер кон.“

– Нали няма хора? – въпросът ми бе и за Гигапенчев.

„Ти да не си луд – викна пак той още преди Корейчук да ми отговори. – Кой ще ти даде един милион само за добитък. Може и да има някоя умряла кака отпреди двеста години. Като ги гледам тия двамата, приличат на некрофили, ама парите си заслужават…“

– Няма – обади се и Корейчук. – За хора си имаме друг екип, ако това те интересува. Трябва ни човек с усет към генома, с интуиция, иначе щяхме да вземем първия срещнат генжинер. Такива имаме десетки.

– И десетки сме изгонили – обади се и другият, който досега мълчеше и чието име Гигапенчев каза, но не запомних.

Доста пари бяха и може би трябваше да опитаме. Макар че без ДНК находки…

„Дай им номера на свободната сметка към кредитната линия на китайците – обади се Гигапенчев. – И им искай лента за уточняване подробности по свалянето на данните от сървъра. Аз ще се заема с него. После ти поемаш тези данни и готово.“

Чак сега до мен достигна, че всъщност трябваше да работя по откраднатите данни от сървъра. Затова нямаха находки. Щях да се мъча по крадени генни карти. Нищо нямаше да стане, нищо…

– Става – казах. – Половин милион авансово. Дайте си лентата – да ви прехвърля на моя съдружник, който ще тегли от сървъра, и да уточним кога започваме и къде.

– Когато прехвърлим данните – каза Корейчук.

– А кога ще ги прехвърлим?

– Тази нощ. Сутринта трябва да дойдете с нас, за да видите лабораторията и да се подготвите.

– Къде е тази лаборатория?

– Това не е важно – намеси се вторият. – И не е предмет на нашия договор. Утре сутринта бъдете на северното летище. Пред входа. Ще ви вземем оттам.

Мълчах и чаках моя адвайзор да се обади. Това с летището никак не ми хареса, но и нямаше как да ги поканя в моята лаборатория, а и там едва ли можех да изградя цял обект само по една гола генна карта. То щяха да са опити, настройки, нерви и безсънни нощи. За миг си представих колко биоматериал ще отиде на вятъра, и ми се прииска да се откажа.

Корейчук остави на масата стик с данни за лентата за комуникации, аз му върнах жеста с данни за сметката ни в свободни кредити в Първи варненски чайна квартал – ПВЧК, както му викахме, или за по-кратко ЧК.

– Последно уточнение – казах. – При нестабилна индикация на картата предлагам повече от три опита да не правим. Най-добре е да има находка, пък макар и фосилизирана.

– Изтеглете довечера данните – каза Корейчук. – Ако не успеете, си оставате тук и правете каквото искате.

– На сървъра ли са генните карти? – не се сдържах аз.

– Нали се разбрахме? – каза Сипайко и стана. – Ако всичко мине нормално, утре сутринта имате половин милион и ни чакаш на летището.

Дразнеше ме тоя. Държеше се сякаш избираше слуга от биотържището.

– Намерете находка – казах и също станах. – Иначе парите ви отиват на вятъра.

Сипайко се обърна, изгледа ме и вместо довиждане каза:

– Мисля, че няма смисъл да ви предупреждавам да не се опитвате да копирате данните при прехвърлянето от сървъра. Крайно ще ни е неприятно, ако това се случи.

После, ако не се лъжа, кимна и излезе. Гигапенчев веднага викна:

– Направо щях да забравя, че трябва да си ги копирам, добре, че тоя дебелият ме подсети.

Гледах след двамата търговци, които вървяха към изхода. Брадавицата под лявото ухо на Корейчук трептеше неприятно.

– Давай стика – викна Гигапенчев в ухото ми. Бе го обзела възбудата на битката и усещах как се тресеше като, както той се изразяваше, задник на дърт гей при звука на войнишка тръба.

Прокарах нокът по стика. Един път да го прочете Гига, и втори път да го изтрия. Много ми се искаше цялата работа да се окаже генно пиратство на селскостопанска основа. Хакване на добитък или нещо такова. Дезасемблиране на бройлери и побитово разлагане на прасета.

Станах и аз и се запромъквах през тълпата със засилен стаден инстинкт, съпреживяваща в момента някакъв колективен феромонен катарзис. Никой не ми обърна внимание.

Вечерта беше хладна, изпълнена с огромни холографски реклами на големите компании и дребни наносъобщения, досадни като комари и ярки като светулки, кръжащи навсякъде и ръсещи ужасните си слогани директно в ушите на хората, подобно на ситен, дребен дъждец:

„Купи Строн, купи Строн – седни като на трон!“, „Троен ретро вирус, ако искаш да си красив и в смъртта!“, „Спрей против наносъобщения – изтребва ги до бит!“.

Налитаха отвсякъде и тънките им гласчета жилеха като истински комари. Беше си нарушение на абсолютно всички закони, но никой не можеше да се справи с тях. Те и продуктите, които рекламираха, бяха извън всякакви закони и норми. Не че бяха по-лоши от така наречените официални.

Тръгнах бавно през градината към хотела, наслаждавайки се на нощна Варна и приятния морски бриз. През дърветата и храстите на места прозираше морето. Участъкът близо до брега приличаше на тъмна покривка, извезана с искрящи конци. Бяха пуснали мутирал планктон с побитово управление на клетките. С простички команди чрез насочена светлина го караха да прелива в чудати форми, картини, анимирани филмчета и текстове. Естествено всичко това само и единствено с рекламна насоченост. Морето приказно сияеше в просташки рекламни кампании. Добре, че не се бяха сетили да накарат планктона да издава и звук. Иначе беше внушително, не можеше да се отрече. Говореше се, че внасят специални китайски генни добавки и сложен софтуер, с който ще повишат разделителната способност на планктона и ще свият пикселите на възприемане. Това ще помогне да се превърне морето в гигантски екран, дълъг няколко километра. Предвиждаше се на подобно „платно“ в края на годината да се „прожектира“ премиерата на суперхита „Матрицата – отново и отново“. Зрителите щяха да ги изнесат на надуваеми трибуни тип дирижабли на няколко километра височина, за да имат поглед. Сигурно щеше да е интересно.

Прибрах се в хотела, фоайето беше пълно с веселяци от някакво конгресно сборище. Бяха здраво почерпени и под въздействието на допълнителни ефедринови наностимулати изглеждаха като анимационни герои. Един от тях, с активирана епидермална визитка на челото, от която разбрах, че е някой си Хечонек от Будапеща, се опита да ме прегърне и мигом да ме надруса с лигави сантиментални файлове за обичта му към хората и жените в частност. Няколко такта от жизнерадостен унгарски чардаш повеждаха интерфейса му. Ловко се измъкнах, без да му подавам ръка, и се изстрелях в скоростния асансьор на върха на трийсететажния хотел. Влязох в стаята, казах на лампата, че няма смисъл да се пали, и се проснах на леглото. Беше задушно. Не ми се пускаше климатика, а и не можех да отворя прозореца, защото гадните нанореклами веднага щяха да нахлуят и да започнат да цвърчат с полово недозрелите си гласчета.

Гигапенчев мълчеше вече половин час. Явно работеше. Крадене на данни от сървър шести клас не е лесна задача, дори и за човек като Гигата. Не се съмнявах, че ще се справи. Само да му пуснат оптиката и да му осигурят две минути свободна лента. Не вярвах да е някой сложен сървър. Замислих се за данните, които щяхме да свалим от него. Че Гигапенчев ще ги откопира за себе си, това беше ясно. Въпросът беше дали ще го усетят. Ако решеше да работи както трябва, нямаше да го хванат никога. Виждал съм как Гигапенчев влиза на такива места и върши такива поразии, че очаквах всеки момент да завият сирени и да закръжат военни хеликоптери над него. Техниката обаче се усложняваше, а Гигата, като всеки един достоен хакер, се уморяваше, отегчаваше и полека-лека изоставаше от трафика на нововъведенията. Но не чак толкова много, че да не се оправи с какъвто и да е сайбър проблем, стига да реши. Гигата щеше да си свърши работата, ами аз какво щях да правя? С тия неясни генни карти?

Въздъхнах, станах от леглото и включих климатика. Извадих от хладилника кутия бира и веднага ù пуснах една убийствена антиспамрекламка-програмка, за да не започне още с отварянето да ми разправя колко е:

Гигапенчев написа тази антиспамрекламка-програмка, когато една сутрин пакетчето му за чай изрецитира пошла спамрекламка за уханната напитка върху осакатени стихове на Яворов, и той се задави и поля. Програмката я натика в стотина байта. Други хора не могат в толкова място да си напишат името, а той сложи нещо, което тръшна на татамито цял един клон на рекламната индустрия. Антиспамрекламка-програмката придоби небивал успех и се модифицира до такава степен, че я включиха в официалния списък на вредните за човечеството неща, редом с наркотиците, озоновата дупка и нелегалното ползване на Windows. Това не пречеше тя масово да се прилага и да носи огромни загуби на рекламната индустрия, за радост на всички, които искаха да си пият бирата, без да им се напомня, че знаят защо.

След десетина минути не издържах и потърсих Гигапенчев. Отвърна ми някакво мучене. Това означаваше, че беше захапал истински дървен молив, лигавеше го в голямата си уста, а умът му работеше на пълни обороти.

– Хайде, Гига, кажи какво става? Пусни ме да вляза.

Включих очилата на нисък режим и влязох при Гигапенчев. Стаята му бе синоним на хаоса. Дисплеи обграждаха количката и леглото му. Всичките светеха, а Гигапенчев работеше едновременно на тях, като използваше всички възможни интерфейси.

– В десет часа ще пуснат лазера в оптиката – каза той. – Засега не мога да разбера на кого е този сървър. Данните ще ги прехвърлям на тяхна машина, която е мобилна. Хитри са копелетата, трудно можеш да ги засечеш.

– Обикалят с кола наоколо ли? – попитах, като отпих от бирата.

– Я не ставай глупав – ядоса се Гига. Ядосваше се винаги, когато му задаваха глупави, според него, въпроси. – Мобилни са адресите, иначе самият комп кротко си стои в някоя стая. За мобилни адреси трябва обаче яка машина и собствен сателит. Но тия имат толкова пари, че се чудя как не са се сетили вместо да се занимават с източване на данни, просто да откраднат целия сървър, барабар с масичката за кафе.

– Сигурно не знаят къде е.

– А, не знаят. Знаят, разбира се. Иначе как ще насочат син лъч към оптиката? И аз ще разбера, ама после, сега нямам време. След десет минути започват. Имам две минути да мина през шлюзовете, да видя нивата на SFD и да залепя чистача на повторения. После започвам точенето. Ако паралелно пусна и дублиращо копиране към някой от свободните сървъри в ЧК, за които сме си платили място, обаче ще забавим обмена с две наносекунди. Ония сигурно са залепили четец на дублиранията и веднага ще разберат. Въпросът е, ако разберат, какво от това? Дали онова, което крадем, е толкова секретно според тях?

– Щом е качено на такъв сървър и така пазено…

– Е, какъв е този сървър? Никакъв. И изобщо не е пазено. Ако знаеш как се пази истинска секретна информация, и пак я крадат. Искаш ли да ти покажа секретен филм за убийството на Кенеди, свален пет минути след като сървърът е запечатан от щатски прокурор и е накичен с всички възможни защитни системи. Този тук няма почти никакви защити. След малко ще разбера чий е. Информацията ще я копирам, искам да имаш данните, преди да са ти ги дали официално. Мислиш ли, че ще искат да възстановяваш хора?

– Не. Твърдо им казах, че няма да правя такова нещо, още повече че е невъзможно. Надявам се да са някакви секретни породи животни.

Гигапенчев се затресе в хрипкав смях.

– Ще крадем кочове – кискаше се той. – Както едно време са крали расовия бик на селото. Може да е и свръхсекретна генна карта на петли ебльовци, които карат кокошките да снасят яйца с десет жълтъка.

– За сведение, кокошките отдавна не ги оплождат по тоя начин, нито овцете, нито кравите – засегнах се професионално аз.

– Да, да – спря да се киска Гигапенчев – забравих, че агнетата вече са продукт на Microsoft Lamb 3D, а телешкото се добива от зелеви листа посредством обработката им с нанохормони и компилиране на ДНК-то им до selfextract naturlish бифтек.

Докато дърдореше глупости, Гигапенчев не спираше да работи и по екраните край него с чудовищна бързина се сменяха портали, линкове и течаха водопади от съобщения, някои предупредителни, други тревожни, повечето обяснителни, а една немалка част откровено заплашителни. Повечето съобщения Гига бегло поглеждаше, а тия последните директно затваряше още щом видеше малката иконка с белезниците и кахърната брадясала физиономия над тях. На един малък дисплей вдясно, високо над главата му, течаха цифрите на обмена. Доколкото виждах, повече от половината клъстер беше източен. Имаше по-малко от минута. Това значеше, че той няма да успее да направи копие за нас, освен ако не остави някой троянски кон в сървъра, който да пренесе на гърба си в удобен момент цялата информация където му е посочено.

Ако човек гледаше отстрани как работи Гигапенчев, би се учудил как за тази елементарна работа някой идиот е в състояние да плати двеста хиляди кредита. Толкова просто и лесно изглеждаше всичко. Само аз разбирах как в момента Гига прави виртуозни фокуси, за да се измъкне от следящи програми, от паяци преследвачи, как пише в движение елементарни, но жизненоважни инструкции на ниско ниво, как следи едновременно огромен трафик на информация и е достатъчно само на едно место да сбърка и всичко не само ще пропадне, шлюзовете ще се хлопнат с трясък, сървърът ще се консервира, лентата за достъп ще се разпадне мигом, ами и начаса по вратата му ще задумкат отрядите на НСБОП – Национални служби за борба с организираното пиратство. Толкова години обаче това не се бе случвало, нямаше да се случи и сега. Понякога не си давах сметка какво всъщност може Гигапенчев и колко е навътре в нещата. Това, което правеше за неизвестните Корейчук и Сипайко, едва ли друг можеше да го направи толкова бързо, чисто и най-вече вярно, при това само за две минути. От сървър шести клас! През насочен син лъч! От миризливата си квартира нейде… Всъщност и аз не знаех къде точно живее този мой приятел. Да, малко дадоха украинците. Можехме да ги одрусаме колкото си искаме за този акт.

Изключих се за миг от Гига и отидох до тоалетната. Като се върнах, допих бирата, почудих се дали да не си отворя още една, но се отказах и пак влязох при него. Дисплеите се бяха успокоили. Само един работеше и Гига сочеше нещо по него с оптичните си пръсти. Количката му играеше под него като жива. Така, както беше разположил камерите, не го виждах добре, беше в сянка, но ми се стори унил. Брадясалото му пълно и пъпчиво лице стоеше в тъмнина.

– К’во става? – въодушевено викнах аз.

– Нищо. Не се копираха.

Изстинах. Не за нещастните пари, които губехме, а защото за пръв път откакто познавах Гигапенчев, той признаваше, че не е изпълнил поръчка.

– Каза ли им на ония?

Гигапенчев се завъртя с количката и се понесе към кухнята. Реех се след него.

– На кои да кажа? – попита той, като ровеше в хладилника за кисело мляко, любимата му храна и напитка.

– На Корейчук или на хората му, с които държиш връзка.

– Не бе – с досада махна Гигапенчев, сякаш бях наистина до него. – Тяхното го свалих. Нямаше проблеми. Нашето копие не стана. Нашето.

Въздъхнах с облекчение.

– Голяма работа. Нали утре ще ми дадат данните. Ще разбера за какво става въпрос.

– Ще ти дадат част от данните. Корейчук спомена за пет или шест генни карти. Това е една малка част от информацията. Аз теглих близо две минути по насочен син лъч. Трябва да съм изтеглил поне обем като за двеста карти. Интересно ми е да видя цялата информация.

– Не можеш ли да влезеш пак?

– Не. И знаеш ли защо? Този сървър не е подключен към мрежата. Това е остатък от някаква автономна мрежа, забутана кой знае в кои министерства. Сигурно са изключително важни данни, щом на автономна мрежа слагат Юникс шести клас. Лъчът е насочен, защото са нямали начин за директен достъп до него. Включиха го за две минути, за да успея да прехвърля данните, и после край. Ходи разбери откъде съм точил. Ако имах копие, лесно щях да се ориентирам.

– Корейчук потвърди ли прехвърлянето?

– Да, и имам потвърждение за прехвърлени половин милион кредита.

– Е – въздъхнах аз – в такъв случай утре поемам към летището. Как ще държим връзка?

Гигапенчев облиза млякото, останало по устните му, и свали оптичните пръсти. След това пусна облегалката на количката назад и шумно се протегна.

– Забрави за наетата лента и очилата – каза той. – Тия ще те претърсят още на летището и най-вероятно ще прихванат разговорите ни. Дори и да не ги разберат, защото съм ги криптирал със сложен ключ, достатъчно е да ги заглушат. Трябва да ползваме невронната връзка.

Никак не ми се понрави. Имах два имплантирани четци на импулси – един в задна черепна ямка до очния нерв и един до ушния нерв. С импулсен предавател, чието излъчване Гигапенчев прихващаше, като ползваше услугите, естествено нелегално, на глобалната система за следене GPRS, той виждаше всичко през моите очи и чуваше през ушите ми. Излъчвателят бе измислен от него, а в биочастта – създадена от мен. Имаше нисък фонов режим на излъчване, който следящите уреди бъркаха с общото електро- и биополе на тялото. Той как отличаваше едните импулси от другите бе загадка дори и за мен. Проблемите бяха два. Тези имплантирани четци повишаваха енергийната консумация на тялото, което налагаше по-често и в по-големи количества да се поддържа биореакторът вътре в мен – с други думи, трябваше да се яде повече, и бе истинско забавление да се гледа отстрани как човечец като мен, тежащ седемдесет килограма, поглъща на закуска една дузина яйца с бекон, полива ги с два литра мляко и накрая ги замазва с десет-петнайсет палачинки, обилно поляти с две-три бурканчета конфитюр.

Втория проблем беше, че след половин час такава връзка кой знае защо ми прилошаваше и трябваше да минат поне час-два, преди да може Гигапенчев пак да гледа и слуша през мен. Иначе всичко друго в този начин на комуникация бе перфектно.

– Щом трябва – съгласих се аз. – Ще я ползваме когато трябва и има нещо важно да решаваме.

– Добре – каза Гигапенчев – изключвам се, че не съм спал от два дни. Утре, като тръгнеш за летището, ще се свържем по старата лента с очилата.

– Ще търсиш ли сървъра?

– Сега не. Спи ми се. Да видим какво ще ти кажат украинците първо.

Пожелах му лека нощ и се изключих. Заработихме половин милион за две минути, ако имах късмет с тия генни карти, след няколко седмици можехме да имаме няколко милиона.

„Айде, размечта се“ – рекох си и се проснах на леглото.

Хеликоптерът беше малък и модерен. Изглеждаше като току-що направен, обвит с биомерната си самопочистваща се антивирусна паста. Пилотът се оказа младо момче с шлюз за неврална връзка с машината. Най-вероятно имаше имплантиран софтуер за управление и биопроцесори за промяна на мускулните клетки. Можеше да прави с хеликоптера каквото си поиска. Удоволствието да притежаваш такъв пилот бе по-скъпо от самата машина. Не ми бе ясно за какво е нужно в цивилна дейност да се прилагат похвати, които се срещат само при военните и полицията. Освен това не бях сигурен дали е законно.

Летяхме над Черно море на ниска височина. Корейчук и Сипайко седяха срещу мен и се пулеха с тъмните си очила. Аз пък им се пулех с моите. Нищо още не ми бяха казали. Предположих, че щом летим, значи данните от сървъра са тези, които им трябват. С Гигапенчев сутринта си казахме само няколко думи и го оставих да търси данни за сървъра, който обра през нощта.

– Къде е лабораторията? – попитах Корейчук. Той се очертаваше като по-словоохотливият от двамата.

– Близо – отвърна. – До десет минути сме там. Искам две неща – да се заемеш сериозно с работата и да прекъснеш връзката с твоя приятел.

– Наложително ли е? Той ми трябва, за да рови по мрежата, когато възникнат проблеми. Има достъп до десетки биоинститути и стотици частни генни лаборатории. Във всеки един момент може да ми даде информация, която е страшно важна. Освен това вие ще прихванете обмена. Ще ви дам лентата, по която върви, за да сте спокойни.

– Засега я изключи – каза Корейчук. – После ще видим.

Вдигнах примирено рамене и свалих очилата си. Прибрах ги в джоба и се наместих удобно. Сипайко беше обърнал лице към мен, но дали ме гледаше, или спеше, не можех да разбера. Загледах се в морето под нас и се замислих как ли ще гледат хората филми, ако цялото море го превърнат в прожекционен екран. Сигурно трябва да се отиде чак на Луната.

Когато наближихме брега, прозорците на машината се затъмниха и скриха гледката. Криеха се все едно не бяха наясно, че Гигапенчев ни следи чрез системите за наземен контрол и спътниковите мрежи. На какво ли толкова секретно място щяха да ме закарат? Изкуших се да пусна невралната връзка, но се отказах. Щеше да ми трябва по-късно. Отпуснах се назад на седалката и затворих очи.

Хеликоптерът кацна в широк вътрешен двор, обграден от високи бетонни стени. Пред тях, за да се скрие подтискащата гледка на бетона, бяха посадени мутагенни рози гиганти, стигащи до десет метра височина и с цветове колкото кофа. Пръв слезе Корейчук, след това аз и накрая се измъкна Сипайко. Пилотът безизразно надничаше през прозорчето и дъвчеше дъвка.

Корейчук ме поведе към ниската сграда до площадката за кацане. Влязохме в широк осветен коридор, който веднага ми замириса на генна лаборатория. Включих невралната връзка с Гигапенчев чрез едно просто почесване по тила. Той леко писна, за да ме уведоми, че връзката е добра.

Отстрани по коридора имаше няколко врати, които следваха с досадната точност на затворнически килии. После разбрах, че това са стаи за спане. Влязохме във врата в дъното на коридора. Широка, прохладна стая с куп дисплеи и системи за връзка. В единия ù край се виждаха прозрачните стени на биолабораторията. Двама души станаха да ни посрещнат и да ни поздравят.

Корейчук не си направи труда да отговори на поздрава им, а направо ни представи.

– Това е Гених – посочи той слаб мъж с ужасно черна брада. Толкова черна, че имах чувството, че ако я пипна, ще се изцапам. – Ще ти помага в геномната карта и в биоизграждането. Това е Павел Немет. Трябва да ти осигури софтуерния гръб и да прави поправките по картата. Най-добрият специалист по морфиране с ЗД Био Студио.

Кимнах към тях и стиснах ръцете им. Чаках Корейчук да каже още нещо. Той се почеса по главата. В тоя миг Гигапенчев изчурулика нейде в мозъка ми.

„Тоя брадатия е Гених от Петербургския генометричен институт. В момента се води в отпуска за половин година. Има дванайсет патента, които му носят по два милиона на година. В момента чета части от жълтата преса, която го натопи преди пет години, че е откраднал патентите си от свой колега. Нищо чудно, щом тук нищо не е направил и търсят нас, дето нямаме пукнат патент, а само десетина висящи дела срещу неизвестен извършител. За другия, Немет, засега нямам данни. В смисъл че открих кой е, но с нищо не е блестял и не е заслужил вниманието на жълтите сайтове.“

Корейчук се приближи до мен и каза:

– Тук, в лабораторията, може да поддържаш връзка с твоя човек, но само тук. Дай ми честотната лента. Всичко ще се записва. Всяко откритие, направено в тази лаборатория, всеки продукт, създаден в нея, остава само и единствено наша собственост. Искам да сме наясно и държа да сключим ненарушим извънсвидетелски договор.

Нямах нищо против и пуснах електронната си самоличност върху предварително приготвен договор за служба, директно свързан към големия нотариат, отговарящ за Източна Европа, Украйна и Русия. След това му дадох лентата, на която щяхме да си говорим с Гига, и с облекчение изключих невралния канал. Беше започнала да ме боли главата.

– Можеш да започнеш веднага – каза Корейчук. – В смисъл да се запознаеш с проекта. Разгледайте картата с Гених и решете как да започнете. Колкото по-бързо станат нещата, толкова по-добре. И по-рано ще си получите парите.

Кимнах и погледнах Гених. Имах чувството, че брадата му сияе. Той протегна ръка и посочи едно бюро с два холограмни дисплея. Сложих очилата на челото си и включих връзката с Гигапенчев. Той доволно изхъмка, като видя помещението. Изчаках дали Корейчук ще каже нещо, и се запътих към дисплеите.

На единия от тях вече се въртеше тримерна генна карта и пръчковидна структура на ДНК. Немет стоеше зад него и ловко превърташе спиралите с фини лазерни таблети. Седнах пред дисплея. Гигапенчев веднага се обади: „Защо точно с тази карта се започва?“.

– Защо точно с тази карта? – обърнах се към Корейчук.

– Така решихме – отговори той и прекъсна всякаква възможност за дискусия по този въпрос, още повече че не знаех дали има и други карти.

Загледах се внимателно. Така, както беше съставена генната карта и от спиралата на ДНК реших, че все пак не става въпрос за човешко същество. Нуклеидите вървяха с нормално разположение, два отгоре, три отдясно. Аминокиселините също изглеждаха нормално навързани с, поне на пръв поглед, увеличени лизин и тирозин. Синтезът на полипептидната връзка започваше с метионин и валин, и имаше серин за прекъсване. Структурата на ДНК вървеше плавно, но на места имаше големи празни участъци, които компютърът изкуствено беше запълнил по статистически данни. От опит знаех, че няма открит алгоритъм, който с достатъчна степен на надеждност да генерира липсващи части от генна верига. Гених тихо се изкашля и посочи тази част от тримерния образ на ДНК.

– Вчера след получаването на данните си позволихме тази надстройка. Базовата верига на нуклеотидите дават общо взето тази възможност за изграждане на празните места. В крайна сметка молекулата на белтъка не може да има различна последователност на аминокиселините.

Гледах картата и усещах, че Гених хем е прав, хем има нещо особено в тази структура.

Гигапенчев се обади: „Питай шефа тази карта на какво същество е все пак“.

Обърнах се към Корейчук. Той сви чело. Явно следяха обмена ни с Гигапенчев съвсем отблизо.

– На кого или по-точно на какво е тази карта? – попитах все пак.

Корейчук зашава неспокойно.

– Общо взето не е ясно. Искаме да го построиш. Да кажем, че става въпрос за отдавна изчезнало животно.

„Да не е еднорог?“ – попита Гигапенчев и Корейчук веднага отговори.

– Не е. Нали за това ви се плаща. Да разберете какво е, и да го построите.

Кимнах и пак загледах картата.

– Да започнем със синтеза на белтъка – предложи Гених. – Днес направих програмата и изчисленията за подредбата на ДНК и графика за първото делене на клетката.

Погледнах го с уважение. За да се свърши тази работа, понякога са нужни цели екипи от биопрограмисти и седмици работа, а той направил програмата и графика за една сутрин, ей така набързо, между закуската и обяда. Явно неслучайно има дванайсет патента.

Моето предимство или по-точно разлика в начина на работа бе в това, че аз виждах структурите на ДНК, както художник – картина. Просто усещах къде светлосянката е пресилена, къде перспективата е изкривена и къде е засилено червеното повече от необходимото. Често пъти не можех да си обясня защо е така, но знаех, че съм прав.

– Можеш ли да оцветиш структурата? – попитах Павел.

Той учудено кимна.

– Как?

– Урацила в зелено, цитозина в жълто – започнах аз – дай малко синьо на аденина, а гуанина остави във виолетово.

Павел сръчно бъркаше с оптичните си пръсти в палитрата и скоро генната карта и спиралата на ДНК придобиха твърде приятен вид.

– Не, остави глутаминовата киселина в бледорозово, не толкова, защото почва да се слива с лизина. Намали черното на фона… Вдигни яркостта на сивото… Точно така, нека това остане за край на веригата.

Присвих очи, отдръпнах се назад и загледах творението си. Гених ме гледаше с недоумение и дори с уплах. Цветовете вървяха добре, преливаха и се сливаха един с друг. Всичко изглеждаше монолитно и синхронизирано като цветовете на дъгата. Нещо обаче ме подразни, нещо от цветовете във веригата не си подхождаше, не вървеше както трябва. Отстъпих още крачка назад и помолих Павел да завърти холограмата. Стоп! Точно така – структурата, изградена от компютъра, не си подхождаше цветово. Приближих се и тикнах пръст в този участък. „Крив ли е?“ – пръв ме разбра Гигапенчев.

– Какво има тук? – приближи се и Гених.

– Не знам. Според мен подредбата не е така.

– Няма особени вариации. Ако смениш последователността на нуклеотидите, ще нарушиш РНК, а оттам и веригата на аминокиселините. Ще се получи някаква безсмислица.

– Не, така не върви. Я смени, моля ти се, реда – помолих Павел и сръчният програмист мигом се зае за работа.

Новата молекула бе странна и откъм логиката си на подредба, и в цветово отношение. Гених шумно възрази. Корейчук мълчаливо гледаше, скрит зад очилата си, а Гигапенчев от време на време правеше неуместни забележки.

– Абсурд – викаше Гених – това е като да забъркаш кал и да чакаш да стане от нея човек.

„Такъв прецедент вече има“ – обади се Гигапенчев.

– Прав си – съгласих се аз – така не е добре. Жълтото много избива и прави картината леко лигава. Павел, намали глутина в трета верига. Остави синьото, но вдигни контраста на небесносиньото, малко е, увеличи го… Какво като вдигаш фенилаланина?

Гених беше бесен и гледаше очаквателно Корейчук. Той беше традиционалист и моите методи никак не му харесваха. Корейчук мълчеше, гледаше нанякъде през черните си очила и слушаше какво си говорим с Гигапенчев. Щом мълчеше, значи одобряваше това, което правех. А и какво ли друго му оставаше, след като бе хвърлил толкова пари? Интересно колко ли е платил на Гених?

Продължих да рисувам по генната карта и неизвестната ДНК. Беше ме обхванала някаква треска, някакво лудо състояние, което ме обладаваше винаги, когато творях, защото за мен изграждането на ДНК беше творчество, изкуство и луд танц на чувствата. Може би и наука имаше, но в крайна сметка и тя е изкуство. Вихрех се и усещах как пред очите ни, от една полуясна генна карта, от една неразкодирана докрай ДНК, израства моделът, от който може да се направи биомоделирането. Цветовете се въртяха на екрана и в главата ми. Всичко бе цвят. Светът бе цвят…

Сепна ме Гигапенчев, който беше включил системата за предупреждение и изкарването ми от транс.

– Хайде, Господи – викаше той – сътвори достатъчно, можеш малко да си починеш.

Огледах се. Гених стоеше до Корейчук и ме гледаше с недоумение. Докато творях, обичах да пея, но пеех лошо. Толкова лошо, че обикновено хората край мен се стъписваха. Гигапенчев веднъж ми предложи да ми имплантира нанослух и да ми инсталира най-върховния софтуер, който ще ме превърнел в един Карузо, в един Фреди Меркюри…

Павел изучаваше новата спирала на ДНК с любопитство. Една феерия от цветове.

– Това е най-голямата глупост, която съм виждал – отбеляза Гених, явно обръщайки се към Корейчук.

Той изобщо не го погледна, а само тихо каза:

– Правиш това, което той ти каже, и ако още един път чуя да се противиш, директно си заминаваш.

Гених покорно наведе глава и дойде при мен.

– Какво ще правим? – попита миролюбиво той.

– Ако имаме късмет, от тази генна карта може да направим реален обект.

– Ако нямаме?

– Ще пробваме пак.

През следващите дни работихме по двайсет часа на ден. Не знаех какво иска да му построим Корейчук, но вече не ме и интересуваше. Сравнявахме последователността на гените в ДНК, вадехме статистика на съвпаденията. Понеже Корейчук имаше лиценз Е4 за изграждане на биовид, свободно ползвахме Европейската база данни на генома. Гигапенчев също беше ентусиазиран. Той пък ровеше в GenBank, естествено нелегално, и ми пращаше сравнителните честоти на повторенията. Засега не беше попаднал на нищо подобно, на нищо, което поне малко да прилича на това, което изграждахме. Павел се бе сраснал с 3D Био Студио и почти не се хранеше. Няколко пъти променях структурата на ДНК или по-точно цветовата ù окраска. Първите резултати бяха плачевни и хвърлихме купища биомаса, но полека-лека нещата тръгнаха добре и вече усещах, че ще се справя. Най-вероятно Корейчук беше откраднал някакво фантасмагорично същество и искаше да му го направя. Причината Гених да не е достатъчен за тази операция бе, че генната карта не бе пълна. В такъв случай трябва усет, трябва вдъхновение, трябва творчество. Трябва докосването на Бога.

Можехме да се опитаме да моделираме съществото, но подредбата на три милиарда нуклеотидни чифта щяха да глътнат изчислителните ресурси на половин Европа. Не че Гигапенчев нямаше да ги задели, ако го помолех, но тогава сигурно щяха да ни взривят със сателитни лазери. Дали пък Гигапенчев не ги управлява и тях?

– Какво мислиш, че твориш все пак? – попита ме един ден той по нормалната връзка. Другата не я бяхме ползвали, откакто бях пристигнал.

– Някакво същество. Важното е, че не е човек. Освен това имат лиценз. Знаеш колко подобни проекти сме имали. Утре зареждаме биореактора и до две седмици Корейчук си получава рожбата, а ние парите.

– Нямаш ли поне някаква догадка?

Имам, естествено. Като цяло подредбата е странна. Четирсет и седем хромозоми, странно разположение на чифтовете в тях. Хромозома 19 вместо 60 милиона чифта бази, което е около два процента от генома, има много повече, но не знам защо. Подобна е ситуацията и с другите хромозоми. Чак до четирсет и седмата.

– Човек има четирсет и шест – подсказа Гигапенчев.

– Знам, и точно затова ти казвам, че не е човек. Една хромозома в повече е достатъчна. Макар че има дървета също с четирсет и шест хромозоми.

Гигапенчев нищо не каза. Оставих го и се заех с програмирането на биореактора. Това бе рутинна работа и Павел и Гених прекрасно се справяха с нея. Усещах, че този път щеше да се получи. Гигапенчев пак се обади:

– Лягам да спя – каза той. – Не ме търси тази нощ.

– Добре – отвърнах. Свалих очилата и пак се заех с биопрограмата. В следващия миг се усетих, че това бе знак от Гигапенчев да се включим по невралния канал. Имаше да ми казва нещо, което Корейчук, или който там ни подслушваше, не трябваше да знае. Оставих Павел и Гених да работят, седнах в другия край на лабораторията, сипах си чаша кафе и уморено се почесах по тила. Гигапенчев веднага се включи.

– Тая работа започна нещо леко да ме тревожи – каза той нейде в главата ми, но аз нямаше как да му отговоря, без Корейчук да ни чуе. – В олелията по сътворението бях забравил да проверя сървъра. Днес го направих. Знаеш ли какъв е?

Естествено, че не знаех, но явно Гигапенчев питаше ей така от драматизъм, вместо направо да ми каже за какво става дума.

– Сървърът е голямата база архиви на военните, а прехвърляха данни от извънмрежов архивен сървър от стара структура. Толкова стара, че няма как да се добереш до него през мрежата. Той просто не е в стандарта ù. Корейчук и хората му са знаели за това прехвърляне на данни към оптичните банки и са подкупили някой да пусне син лъч и да следи сателита. Като знам на нас колко пари ни дава, представям си пък там колко се е изръсил. Не знам каква информация е имало на стария сървър, това би ни помогнало да разберем какво ще сътвориш. И това всъщност ме тревожи. Опитах се да се вмъкна в Юникса, от който теглихме, но без насочен лъч не става. Ще пробвам пак, защото нещо ме тревожи в цялата работа. Дали да не успокоиш топката, докато събера малко информация? Забави с ден-два сътворението.

Оставих кафето недопито и изключих невралната връзка. Ама и тоя Гигапенчев е един параноик. Допреди седмица бе готов на всякакви сделки заради парите, а сега да съм забавел сътворението…

Биореакторът в лабораторията бе великолепен. Не бях работил на, нито виждал такова чудо. След третия или четвъртия опит стабилизирахме ДНК-то и пуснахме реактора. Павел се беше надвесил над него като някой древен алхимик над колба с хомункулус. Деленето на клетките се стабилизира и сътворението започна да тече в нормалните си рамки. Сътворение на същество, създадено само по непълна генетична карта, с непонятна подредба на двойките бази и с четирсет и седем хромозоми. След първата седмица компютърът с голяма степен на вероятност щеше да покаже резултата и ако нямаше промени, можеше да ускорим процеса.

Гигапенчев беше станал мълчалив. Почти не коментираше работата, а това, което исках от него, изпълняваше стриктно, но сякаш с нарочно подчертано несъгласие. От безсъние бях си образувал сенки под очите, а брадата ми вече бе достигнала прилични размери. Биореакторът работеше и сътворяваше моето творение. Пълни глупости. Отдавна не се вземах на сериозно с това сътворение. И без това хаосът в света бе ужасен.

Подобно на микрокомпютрите миналия век и въздигането в гений на Бил Гейтс, така и сега един недоучил биолог и един пъпчив компютърен вундеркинд се сетиха, че в биологията, подобно навремето в кибернетиката, отдавна е създадена достатъчно голяма база от открития и технологии, и че е време от тайнствена наука тя да се превърне в масова занимавка. Както компютрите. И създадоха първия домашен биореактор с части, закупени в първия магазин за електроника и биосуровини, които се подмятаха под път и над път. Нарекоха го „Адам“ и пощуриха света само за няколко месеца. Станаха милиардери по-бързо, отколкото компютрите им можеха да смятат, и хвърлиха църквата в ужас. Сега, като си помисля, си беше нормално да стане така. Не можеше толкова открития в биологията да останат извън сферата на пазара и масовия потребител. И се започна едно сътворение…

На петия ден, ако се вярваше на изображението на холодисплея, съществото, което се раждаше в биореактора, щеше да е антропоморфно с ръст около един и седемдесет и тежина петдесет килограма. Кой знае защо, не ми стана приятно от тази новина, а Гигапенчев побърза да каже, че се изключва и да не го безпокоя. Веднага се почесах по тила.

– Нищо не мога да разбера – каза той. – Изобщо не мога да се докопам нито до единия сървър, нито до другия. Базата архиви на военните е здраво кодирана и няма шанс да се вмъкна просто така за един ден. Другия сървър нито знам къде се намира, нито е включен в мрежата, за да го хакна. А и туй, което се пече в реактора, никак не ми харесва. В момента гледам досиетата на копелетата, дето работят в сградата, също и техниците по поддръжката. Трябват ми само няколко минути, за да си изясня какво става. Слушай – завърши той – бъди нащрек.

Никога досега Гигапенчев не е бил толкова предпазлив, толкова несигурен и, усещам го по гласа му, толкова неспокоен. Това бе лошо, защото Гигапенчев имаше усет, както той го наричаше, детектор за предсказания, и този негов детектор досега винаги е бил безпогрешен.

Изключих се, преди да ме е зацепила глава, и се прибрах в стаята си да се наспя. Почти бях приключил с моята работа, оттук нататък всеки един добър генжинер като Гених можеше да се оправи. Трябваше все пак да изчакам крайния резултат, а и Корейчук не показваше признаци, че иска да ми плати милиона и да ме изгони. Разхождаше се по цял ден около реактора, блещеше се с черните си очила и поклащаше черната си брадавица, кой знае и тя с какво пълна и как сътворена. Затворих очи. Не бях спал три нощи и ако не взимах наностимуланти, досега да бях умрял. Защо ли Корейчук извика мен за тая работа? Като си мисля сега, и Гених щеше да се справи. Малко бавно, с малко повече брак, но рано или късно щеше да стигне до резултата. Може би му трябваше все пак рано, а не късно. Мислите ми заплуваха в неясната мъгла на умората. През тази мъгла усещах как Гигапенчев настойчиво почуква нейде в главата ми, искайки връзка, но аз нямах вече нито сили, нито желание да говоря. Какво ли създание щеше да се получи…? Дали можех да го сънувам…?

Когато се събудих, мъглата от умората все още лепнеше по мен. Надигнах се зашеметен от леглото. Колко ли бях спал? Трябваше ми кафе със стимуланти. Гигапенчев тиктакаше в мозъка ми. С досада се почесах по тила.

– Ти ненормален ли си? – викна той, без дори едно „добро утро“ да каже. – Знаеш ли колко спа? Знаеш ли какво става?

– Не – отвърнах кратко и искрено. Не ми пукаше дали някой ни подслушваше.

– Слушай, копеле – занарежда той. – Спа трийсет часа. Оня, с мазния врат, Корейчук, нарочно те остави да се наспиш.

– И добре е направил.

– Добре ли? Днес е седмият ден от началото. Трябва да е завършен цикълът и да има готов продукт в реактора.

Седнах на леглото озадачен. Така беше. Защо Корейчук не бе ме събудил?

– Има и още нещо – продължи Гигапенчев. – Може и да успея да хакна сървъра. Оня стария, от който прехвърляха данните на оптични банки в архива. Намерих един човек, който ще го пусне за десет минути и ще му подаде син лазер към порта. Едва го намерих. Но има голям проблем. Връзката затихва. В тая лаборатория става нещо странно. Всички спътници са отклонени от района и над сградата е пуснат нанощит. Още не се е завил напълно, но след малко излизаме от обхват. Кой може да отклони спътници и да пусне нанощит? Мислиш ли, че тоя кравар Корейчук има такава власт? Тук опира не до пари, а до власт. Всички спътници на ниска орбита, от които взимах снимки на района, са блокирани. Мрежовите, метеосателитите, учебните. Всички. Дори и шпионските, поне тези, които мога да хакна, а те не са никак малко. Някой систематично и целенасочено отмества погледа на света от това място. Отрязан е и достъпът до мрежата, до наносървърите и евробазите. Не мога да разбера как при това положение си комуникират. Последната снимка, която видях, е куп хеликоптери, които накацаха като мухи на лайно в двора на лабораторията. Сградата се изолира, генжинере, и се изолира така, както само едни хора в света могат да го направят. Военните. Кой иначе има власт да отклони спътниците? Да прекъсне мрежовите обмени, да пусне нанощит? Но защо? След час-два ще имам информация от стария сървър, но не знам дали ще мога да се свържа с теб и дали изобщо ще ти е полезна. Подозирам сериозна параноична дейност. Това са само руснаците, но могат ли да покрият района, без да са се договорили с американците? Тия са се разбрали и с американските, и с европейските сателитни служби, с китайските шпионски сателити и израелските наномухи. Имам малък шанс, чрез отражателния канал на линията за свръзка с централна Азия, да хвана някакво покритие. Тази линия няма как да я отклонят, защото губят трафика, освен това спътникът, който я носи, покрива този район само за десетина минути. За нанощита имам една антиспам-програмка. Така че бъди готов нейде към десет да се свържем. Сега е осем.

Гласът на Гигапенчев стана далечен и кънтящ. Заедно с това закънтя и главата ми. Последното, което каза преди да изчезне, бе едно далечно: „Пази се…“.

Дали пък не продължавах да сънувам? Какви ми ги наприказва за спътници, военни и нанозащити?

Станах, измих се и изпих едно кафе с всички възможни наностимуланти, които машината предлагаше. Трябваше да изслушам няколко спам-рекламки, но не ми се занимаваше да ги „изтребвам до бит“. Гигапенчев ме разтревожи не на шега. Сложих си очилата и ги включих. Ни повей, ни дъх. Пригладих косата си, огледах критично пред огледалото брадясалото си и подпухнало лице и си казах, че след като се махна оттук с милиона в джоба, когато се махна, ако се махна, ще си направя една дълга ваканция, обогатена с ежедневни наноимплант масажи.

Отворих вратата, излязох в коридора и тръгнах към лабораторията. Пред вратата ù стояха двама типове в костюми и мрачно гледаха. Съвсем се притесних. Като ги наближих, те се размърдаха и казаха нещо в имплантираните си обменници. Отвътре се показа Корейчук. И той беше в костюм, пак с черните си очила и пищната брадавица. Огледа ме, както ми се стори, с подозрение, и отвори вратата.

– Влизай – каза той.

– Какво става? – попитах го, кой знае защо, с половин уста.

– Нищо особено. Обикновени мерки за сигурност. Не ми се иска някой да ни открадне продукта, преди да съм го регистрирал. Всъщност той май е почти готов. Виж последните данни и кажи дали има нещо смущаващо. Гених заяви, че всичко е наред, но аз му нямам много вяра.

Влязохме в лабораторията и се слисах. Вътре беше пълно с народ. Някакви дебели мъже бяха насядали около масата за почивка и гледаха кисело. Бяха натруфени с модерни костюми с имплантирани биовръзки за защита и нанощитове против недопустими пипания, сиреч посегателства с цел нанасяне на телесни повреди. Като знаех колко струва един такъв костюм, се сетих, че тия не са случайни. Корейчук ме побутна към ъгъла с холодисплеите, където се виеха разноцветните спирали на ДНК. Пред биореактора няколко души работници монтираха някаква стена. Катереха се по тавана, оплетени в сложни системи за биозидария и белтъчно слепване на конструкции.

– Това пък какво е? – смаях се аз.

– Добре е биореакторът да е отделен. Изграждаме стена от прозрачна стомана. Непробиваема, с тройна защита против вируси и всичко останало, включително до пряк ракетен обстрел. Това за всеки случай. Виж първо данните.

Огледах се. Стената се издигаше със смайваща бързина. Гених и Павел липсваха, но до хората с нанокостюмите забелязах и няколко военни, и те с дрехи, накичени с всякакви достижения на био- и нанотехнологиите. Всички си бяха имплантирали волева брадичка тип „армейска“ и права, леко посивяла четина вместо коса, модел „щатски генерал от времето на Студената война“. До един бяха с очила, естествено. Какви връзки поддържаха, щом районът бе изваден от световния обмен, както ме увери Гигапенчев, не ми стана ясно. Затова пък ми ставаше все по-притеснено. Погледнах дисплеите. Данните в тях изглеждаха нормално. Всички девиации в растежа на клетките бяха в нормалните проценти и не се забелязваха мутагенни промени. Всъщност растежът бе свършил. Умирах от желание да погледна на дисплея крайния продукт, но предпочитах да направя това направо през стъклото на реактора.

– Всичко е наред – казах, за да успокоя Корейчук. – Трябва да видя реактора.

Усетих някаква моментно колебание в него. За миг наклони глава настрани, сякаш за да чуе нещо, и после кимна. Промъкнахме се покрай стената, която вече отделяше биореактора от останалата част на лабораторията, и застанахме до камерата. Пред нея стояха двама, досущ като ония пред вратата на лабораторията. Сто на сто бяха клонинги. Те са забранени, за тях не се издава лиценз и те съдят веднага, ако те хванат да клонираш. Естествено, всичко това не се отнася за военните. Корейчук им каза нещо и те отстъпиха назад. Прав беше Гигапенчев, никакъв фермер не е този Корейчук, нито Сипайко. Не са и прости търговци на биовидове. Като го гледам сега, не ми прилича и на скучаещ милиардер с хоби биосътворения. Кой знае в каква какофония се бях набутал. Пристъпих към биореактора, мимоходом хвърлих едно око на холодисплеите, за да се убедя, че всичко е нормално, и се надвесих над прозрачния капак, под който трябваше да е готовият продукт на моя синтез.

Често се случва човек да погледне нещо, но да го „види“ доста по-късно. Да осъзнае видяното след известно време, понякога дори и след часове, дни, дори години. Така и аз – погледнах съдържанието на биореактора, но сякаш не успях да го „видя“. Просто констатирах стандартни показатели. Антропоморфно същество, както бе предвидил компютърът, около метър и седемдесет, с нормални пропорционални крайници, с естествен цвят на кожата, с добре развити първични полови…

Поех дълбоко въздух, защото най-сетне видяното достигна до ума ми. В биореактора, освободена от стоте хиляди имплантни игли, изпъната в целия си ръст от около един и седемдесет, с фини крайници, чиста, бяла кожа с лек тен от кварцовите облъчвания, със затворени очи и дълга черна коса, простираща се като воал (или саван?) край тялото, лежеше жена. Но не, не просто жена, а най-красивото, най-прелестно, най-зашеметяващо и спиращо дъха и всички жизнени функции същество. Жена, която, сигурен бях, не биха могли да създадат и в най-могъщите институти за красота и модерна биопластика. Жена, каквато нито бях виждал в моя нещастен живот, нито някога съм мислил, че може да съществува, нито изобщо съм си мечтал за подобно създание. Краката ми омекнаха и усетих как някаква вихрушка от непонятни и неподлежащи на описание с познатите генни, био- и нанотехнологии чувства се изви в мен и ме повдигна на десет сантиметра от земята. Какво беше това? Какво бях създал? И за мен ли я бях създал тази богиня, тази дива, тази концентрирана красота и изящество? Аз бях нищо в сравнение с нея, сламка, комар и наномуха. Заслужавах ли изобщо да мисля за нея, да я обсъждам и да се наричам неин творец? Обзе ме сладка слабост и премала и не можех да откъсна поглед от лицето ù, от устните ù, от тялото ù…

Корейчук се пресегна и включи затъмнителите.

– Видя ли сега защо трябва да изграждаме стена? – каза той.

– Това е най-прекрасното нещо, което може да се създаде. Богинята на любовта ли е това? Афродита ли създадохме?

– Глупости – каза Корейчук и по тона му веднага разбрах, че се е натъпкал с гей-импланти и нанософтуер за обратно мислене. Как иначе нормален човек можеше да говори така в присъствието на богинята? – Иди при дисплеите и виж резултатите от последните кръвни анализи. Не говори, не коментирай и не се прави на интересен. Искам да са готови ретровируси за манипулация и контролиране. Направи модел на биохимично въздействие върху обекта и подготви тестовете за комуникация и адаптивност. Ако всичко мине нормално, утре ще си заминеш. Други ще продължат нататък.

Без да притежавам усета на Гигапенчев, разбрах, че никъде няма да ме пуснат и никъде няма да замина, че тия хора с черни очила и свръхскъпи костюми не обичат да пускат никого и никакво утре няма да има. Всъщност това в момента слабо ме интересуваше. Важното бе, че бях близо до нея. Устните ми бяха пресъхнали, а сърцето прескачаше. Влюбен ли бях? В едно изкуствено биотворение с четирсет и седем хромозоми и странни подредби на базите, създадено по непълна генна карта от нелегален генжинер в съмнителна биолаборатория? Къде си, Гигапенчев, да ме видиш и да се посмееш? Къде си, приятелю, да ти покажа най-красивото същество на света?

Корейчук почти ме избута зад преградата от прозрачна стомана и като ми просъска нещо, ме накара да седна зад дисплея. Край мен някакви момчета усърдно разучаваха данните от компютрите. Ония със скъпите костюми бяха излезли и сега само няколко биозомбита стояха до вратите. Корейчук също излезе. Гених и Павел не се виждаха. Работниците довършиха стената и също се изнизаха. Усетих се, че нищо не правя, а само следя и тъпо наблюдавам наоколо. Дали имаше начин да я видя пак? Станах и тръгнах към барчето в края на залата. Трябваше ми кафе, чай или каквото и да е друго ободряващо. Мутрите изобщо не ми обърнаха внимание. Налях си пълна чаша кафе, бъкано с кой знае какви промени в молекулата, и бавно отпих.

Точно в този момент Гигапенчев почука в главата ми. Свързало се е копелето нещастно. Успяло е въпреки всички нанощитове и сателитно затъмнение. Никога досега не съм се чесал по тила с такова удоволствие.

– Ей – викна жизнерадостно той – жив ли си? Сядай някъде да не паднеш, защото ще ти разказвам страхотни неща. Имаме около двайсет минути, до половин час. Я, какво са направили тия?

Явно беше видял стената и хората, щъкащи из лабораторията. Станах и заради него се поразходих наоколо с чаша кафе.

– Браво – похвали ги той. – Бързо действат момчетата. Ти видя ли творението?

Бавно затворих двете очи, нашият утвърдителен знак. Чудех се дали ако му отговорех направо, някой щеше да ми обърне внимание.

– И какво е? Хайде кажи де!

– Велико е – не издържах аз и промълвих, разклащайки чашата с кафе за заблуда на евентуални съгледвачи.

– Велико ли? Ти не знаеш какво е, нали? И аз не знам точно какво си създал, но мога да предположа.

Отидох в най-далечния ъгъл на залата, където бяха креслата за почивка, настаних се и стиснах чашата с кафе, чакайки Гигапенчев да разказва.

– Сървъра го хакнах, имаше малки проблеми, но това не е най-важното. Слушай сега. Ти чувал ли си за проекта „Слънчев лъч“? Не ми отговаряй, все едно, не си. Това е проект, който в началото на деветдесетте години на миналия век беше най-странният, най-конспиративният, най-идиотският проект дори, подхванат от държавата. Забележи, не някакви лаборатории, не институти, не фондации и частни иманярски дружества, а държавата чрез най-силния си инструмент – военните. Чрез самото военно министерство и Генералния щаб. Цялата военна машина и куп консултанти – историци, екстрасенси, контактьори, паранормалници и ненормалници – са впрегнати край едно забутано село Царичина и участват в изкопа на най-загадъчната дупка, която някога е изкопавана в България. Много е писано тогава на тази тема и никой смислено не отговаря какво са търсели там. Дори ръководителите на проекта. Толкова е бил секретен и тайнствен, че дори самите те не са знаели какво точно търсят. В добавка към това около тях е било пълно с екстрасенси, радиестезисти, гадатели и всякакви хаховци. Говорело се е за съкровище на един от българските царе, най-вероятно Самуил, за карта на всички съкровища в България, за библиотеката на патриарх Евтимий, за останки от НЛО, за мумии на извънземни. В тоя хаос от данни истинската причина е останала скрита. След няколко дни изкопните работи спират и операцията е прекратена. В тогавашния хаос, когато в страната има няколко хиляди екстрасенси, всеки петнайсети е гадател и контактьор, а всеки пети българин носи медальон на Хидролок, това е изглеждало като поредна паранормална проява в една ненормална страна. Резултатите от операцията плавно и леко са засекретени и постепенно интересът към дупката край Царичина изчезва. По официални данни там не е намерено нищо. По данни от сървъра на военното министерство, чиито данни се прехвърляха в новата база архиви, и част от които откраднахме, това не е така. Там са открити някои неща и едно от тях ние успяхме да откраднем. Карта на ДНК.

Усетих как ми става топло. Гигапенчев се беше докопал до нещо, касаещо моето слънце, моята любов.

– С две думи – продължи той – понеже не остава много време, край това село са открити сериозно количество ДНК банки. Неизвестно чии и неизвестно защо оставени там. Военните са се уплашили и са прекратили всички по-нататъшни проучвания. Едно е било ясно за тогавашната биология. Тези находки не са на човешки същества, не са и на никой от познатите ни животински видове. В архива са описани подробно няколко десетки от тези находки. На някои от тях е направен опит за създаване на генна карта. Най-успешният ние откраднахме и ти я реконструира. Кой им е казал на нашите да копаят там и откъде руснаците са разбрали за това предстоящо прехвърляне на архива, не знам. Информацията е пестелива и недостатъчна. В момента ровя навсякъде, за да намеря някаква аналогия с този случай, с тази операция „Слънчев лъч“. Възможно ли е да са извънземни? Може ли извънземен да има подобна ДНК структура на нашата, с всичките му там хромозоми и ензими? Може би е банка данни на някакви изкуствени хора, създадени от нашите предци в някой промеждутък между войните и прибирането на реколтата. Интересно е също къде са скрити находките. Генната карта, която откраднахме, е била съставена преди десетина години. Тя не може да се дешифрира, ако няма наличен генетичен материал. Но къде са скрили находките, не знам. Това е, което разбрах. Продължавам да търся. След час може пак да имаме връзка.

Гигапенчев изчезна и ме остави в дълбока тревога. Какво ме интересуваше откъде идваше ненагледната ми и кой я е изкопал. Важното бе, че сега тя беше в нашия свят и аз трябваше да я предпазя от посегателствата на Корейчук и всички останали. Допих си кафето и отидох до работните маси. Няколко души бърникаха с оптични пръсти из холодисплеите и вършеха нещо, сякаш разбираха какво става.

– Трябва да се сменят филтрите на центрофугите и обратните клапи – казах на едно от момчетата. То ме погледна почти уплашено. Явно никога не бе работило с такъв модел биореактор.

Сложих едни оптични пръсти и завъртях схемата на реактора.

– Ето тук, тук и тук – посочих аз. – Намалете поддържащите течности и влезте в режим „смяна на филтри“. Включете също режим „съхранение“, за да не изпуснете биотечностите от резервоарите. Компютърът сам ще ги отвори за смяна. Но трябва да се сложат бързо, защото при забавяне се включват програмите за аварийна защита.

Всички бяха спрели и ме гледаха тревожно. Въздъхнах примирено.

– Добре – казах – ще ги сменя сам. Следете нивото на кислород и показанията за белтъчна активност.

Взех няколко филтъра и се отправих към реактора. Пред вратата на набързо изградената стена имаше двама от ония юнаци. Размахах филтрите пред очите им. Те не реагираха в първия момент, после сякаш получиха инструкции и ме пуснаха. Вратата се отвори автоматично и ме пропусна. Няколко камери по стените и тавана синхронно се обърнаха към мен. Спокойно отидох до реактора, пуснах командите за смяна на филтри и изчаках да се отворят кутиите за сменяемите биозащити. Докато изпълнявах процедурата, изобщо не поглеждах към камерата. После, когато смених филтрите и шлюзовете се затвориха, бавно се надвесих над капака и вдигнах затъмнението.

Тя пак си беше там, но този път усетих още по-силно колко е красива и непонятна. Какво бях направил? Гигапенчев зачурулика в мозъка ми. Включих го мимоходом.

– Света Богородице! – изхълца той, гледайки и виждайки през моите очи. – Непорочна дево! Какво е това, копеле? Кажи ми, че не си си набил някой тъп имплант филм за развлечение. Истина ли е това, което виждам през твоите зъркели?

Откъснах поглед от сияйната и тръгнах обратно към лабораторията.

– Трябва да се сменят и филтрите на отпадъчните течности – заявих на пазачите, сякаш те щяха да ме разберат какво казвам. Трябваше колкото се може по-често да се връщам при нея.

– Слушай какво още открих – обади се Гигапенчев. – Това е най-хитро засекретената информация, която съм виждал. Знаеш ли как са я скрили? Като са разрешили на всеки да пише и говори за проекта колкото си иска и каквото си иска. Включително и тези, които пряко са ръководели разкопките. В потопа от писаници, истината се е потопила и изчезнала. Аз обаче я разкрих. Тези банки ДНК, които са открити при изкопа, са находища на внимателно съхранени и подредени парчета от мускулна, кожна и костна тъкан. Изолирани в специално помещение, защитено от биоплоча, която търсачите разбиват много внимателно. Находките са подредени така, сякаш чакат деня, в който някой специално ще ги открие, когато някой ще започне да работи по тях. Но най-важното, което открих, е на какво или на кого са тези ДНК проби.

Гигапенчев не издържа и направи драматичната си пауза. Аз седях пред един дисплей с филтри в ръка и чаках да продължи. Какво можех да кажа? Нищо. Той беше търсачът, той беше информационното находище, той беше повелителят на тайните. Аз бях един обикновен генжинер с разтуптяно сърце и омекнали колена. Ако сега Гигапенчев разбереше какво става с мен, сигурно щеше да ми припомни, че любов няма, че всичко е биохимия и феромони, че това привличане не е нищо друго освен временен ефедринен глад и тестостеронна излишъчност, че привличането е просто съвпадение на синусоидите на мозъчните вълни, фазиране на биоциклите, рефракция и интерференция на плътта, и че всичко може да се оправи с някоя и друга антилюбовспам-програмка. Стиснах филтрите и се изправих.

– Това, приятелю мой – продължаваше да пее Гигапенчев в главата ми – което са открили в дупката край село Царичина, са били находки от биомасата на най-невероятните същества, за които може да си помислиш.

Спрях се като закован. Пазачите край вратата ме гледаха тъпо.

– Там са били останките на всички митични и фолклорни същества, за които може да се сетиш. Вампири, караконджули, самодиви, устрели, юди, змейове, горски нимфи, джуджета, дървесни духове, речни богини. Целият сонм от приказни същества, който някога е съществувал и от който са останали само легенди. Това е истината и не ме питай как я открих. Но това не е всичко. Цялата работа около разкопките е много загадъчна. Не знам какво лежи там в реактора, във всеки случай не е джудже, нито змей. Може би е прекрасна самодива или юда.

– Юдите са били грозни и злобни – изграчих аз и видях как биозомбитата се сепнаха.

– Какво знаем ние за тях? – както ми се стори, някак тъжно каза Гигапенчев. – Какво знаем изобщо за този друг свят, за този друг живот?

Главата ми започна да пулсира. Тази неврална връзка някой ден щеше да ме довърши. Усетих се, че изглеждам доста глупаво, застанал пред биозомбитата, стиснал някакви непотребни филтри в ръка. Направих крачка към вратата, която ме пропусна, и посегнах да изключа Гигапенчев, преди да съм припаднал от болка.

– За пръв път в живота си съжалявам – каза той миг преди да замлъкне – че нямам крака и не съм сега при теб. И наистина е много красива…

Смених новите филтри и пак се загледах в камерата на биореактора. Самодива ли беше това или горска нимфа? Може би речна богиня или някоя от спътничките на Дионис? Гледах я и усещах как все по-силно и по-силно ме обзема чувството на единение с това красиво, сякаш неземно същество. Какво ли щяха да правят с нея? Не трябваше ли аз да направя нещо за нея? Продължавах да я гледам, неспособен да се откъсна от камерата.

Изведнъж някои от дисплеите запяха, сигнал за промяна в данните на наблюдавания обект. После всички вкупом запискаха. Стори ми се, че клепачите ù леко потрепнаха, че скулите ù леко порозовяха, че пръстите на ръцете ù, изящните ù фини пръсти, се размърдаха. Това не бе възможно, не и на седмия ден от сътворението, но бе факт. Дисплеите отчитаха повишена мозъчна активност и биодейност. Моята самодива, моята вила самовила се събуждаше. С крайчеца на окото си видях как лабораторията зад стената се изпълни с хора. Говореха възбудено и ръкомахаха тревожно. Корейчук викна в ухото ми по вътрешните линии:

– Какво става?

Не знаех какво да отговоря, нито какво да правя.

– Преждевременно развитие – проломотих аз, без да откъсвам поглед от потрепващите прекрасни мигли. – Може би неконтролируем растеж на клетките. Извикайте Гених и Павел.

– Няма ги – каза Корейчук. – Най-добре излез оттам.

– Сега, само да проверя някои неща по реактора.

Естествено, нищо не проверих. Стоях до прозрачния саркофаг и гледах как в него се заражда животът. Миглите трепнаха за последен път и клепачите бавно се отвориха. Страх ме беше да надникна в тези очи. Ами ако в тях нямаше нищо? Бавно, много бавно тя се надигна и седна. Главата ù опираше в капака на реактора, а косите ù се надиплиха около нея като сари. После лицето ù леко се обърна към мен, встрани и нагоре и очите ни се срещнаха. Нямаха цвят, нямаха и отражение. Хванаха ме и ме притеглиха. Две бездни от красота и любов.

Бавно, много бавно отворих капака на биореактора. Корейчук крещеше нещо, някой до него, май беше Сипайко, страховито ругаеше по начин, който би впечатлил дори Гигапенчев. Някой някого заплашваше, вероятно мен, и нареждаше да се вкарат биозомбита вътре. Капакът се отвори изцяло и тя, вилата самовилата, любовта и бездната ми, се изправи в целия си ръст и пристъпи към мен.

– Ще пуснем газ – викна Корейчук. – Не можем да оставим обекта извън контрол. Или се омитай оттам, или ще умреш. Газът е предвиден за нея, не за теб, и ти няма да издържиш. Махай се, глупако. Изчезвай, нещастнико.

Кой знае защо, ми стана смешно. Просто се пръсках от смях. Дали не беше заради газовата атака? Такъв смях. Тихо се засмях и погледнах творението си в очите. За миг в тези две слънца пробягна нещо като учудване, нещо като изненада, после тя ме хвана за ръката, от което само дето не припаднах, и игриво и нежно се засмя. Смехът ù се понесе край мен, обгърна ме като с воал, залюля ме в мрежите си, после се изви из лабораторията, извиси се, завихри се, усили се, надигна се като страховита вълна и се стовари върху стената от прозрачна стомана с модифицирана молекула на въглерода, заби се в спойките от биозидария и прониза специалните нанопокрития за вирусна защита, био и софт, облепили вратата като паяжина. Прехвалената стена се пукна на тънки, зловещи лъчи, подобно на напукан лед, вратата се изкриви и увисна настрани, а в лабораторията настана ужасна паника. Всички викнаха едновременно и едновременно тръгнаха нанякъде. Повечето към изхода. Някои от биозомбитата с набит софтуер за пренебрегване на болка и страх опитаха да стрелят, но нищо не се получи. Газът нахлу през пукнатините, от които вече се отронваха цели парчета, и за миг натръшка всички на пода.

Смехът ù плавно заглъхна, завършвайки с онова щастливо изхълцване на края, което го прави искрен и щастлив. Ръката ù ме стисна и аз се приближих плътно до нея. Очите ù като две близки галактики ме изпиваха, а устните ù ме мамеха. Гигапенчев писна в темето ми.

– Божичко! – извика той, като видя хаоса около мен. – Не я гледай в очите, ще те омагьоса. Вилите така са омагьосвали хората и после са ги погубвали. Слушай ме, слушай ме, слушай ме! Цялата работа с Царичинското откритие не е случайна. Някой вещо ръководи всичко. Самото започване на разкопките е странно и непонятно. Военната машина, която по-принцип е тромава и бавна, тогава е започнала работа почти светкавично. Работило се е уж по усет, но всъщност някой им е давал команди къде да копаят и как да копаят. Когато е имало опасност да се направи нещо не както трябва, веднага някой се е намесвал. След два метра дълбочина багерът е отказал да работи, не работи и толкоз. Имало е някаква специална плоча, най-вероятно за биозащита, която е разбита по указания, давани от екстрасенсите. Има и още. Първо, находките там са съхранени така, че да престоят хиляди години, без да се повредят. Второ, намерени са след някакви неясни подбудителски сигнали, които мигом впрегват цялата държавна машина. Сигурен знак, че работата ще бъде свършена и находките ще бъдат открити. Трето, откриването на тази банка от ДНК става в момент, когато хората имат възможност и достатъчно познания да разшифроват ДНК структури. Трийсет или петдесет години по-рано това откритие би било безсмислено. Но и това не е всичко. Сякаш някаква невидима ръка е направлявала всичко. В момента на откритието познанията на учените по структурата на ДНК и генното инженерство все още не са много добри. Това става през 1991 г. Биологията се развива с нормални темпове, които не предвиждат революции. Но след Царичинската находка сякаш се налага тези темпове да се ускорят. И слушай сега. Изведнъж сплотена общонационална биологична общност в средата на деветдесетте години си поставя на пръв поглед неизпълними задачи:

– да отрие предполагаемите около сто хиляди гена в човешката дезоксирибонуклеинова киселина – ДНК

– да определи последователността (точния ред) на трите милиарда нуклеотидни чифта бази, които изграждат човешката ДНК

– да складира информацията в база данни – GenBank.

Нататък, ето я статистиката, която си припомних.

Декември 1999 г.: Декодирана е последователността на човешката хромозома 22.

Март 2000 г.: Декодиран е геномът на плодовата мушица Drosophila melanogaster.

Април 2000 г.: Декодирани са човешките хромозоми 5, 16, 19 (300 милиона чифта бази, 11% от целия човешки геном). Хромозома 19 съдържа 60 милиона чифта бази или около 2% от човешкия геном; мутациите в тази хромозома се свързват с атеросклероза и захарен диабет.

Май 2000 г.: Декодирана е човешката хромозома 21.

Юни 2000 г.: Допълнена е работната (с по-малка точност) чернова – 90% от човешкия геном.

2003 г.: Завършена е пълната, с високо качество (1 грешка на 10 000 бази) последователност на ДНК; 100% от човешкия геном; поправяне на типографските грешки и запълване на празните сегменти в работната чернова.

2012 г.: Създадени са фирмите „Биоген“ и „Микроген“. Произведен е и пуснат в продажба първият персонален биореактор и човек започва да прави от биологичен материал каквото си поиска.

Всичко това води до възможността от находката в Царичина да се създадат и възпроизведат видовете или съществата, чиито ДНК данни са там. Целият фолклорен парк, който досега е живял само в образите на изкуството и в митовете на архетипа. Всички тези същества, змейове, духове, юди и самодиви, са чакали своя час и ние им го дадохме. Всичко е подготвено, подредено и планирано така, че нашите знания да дадат живот на тези създания. Слушай, приятелю, не знам какво става около теб, но имам един съвет: ако можеш, ако имаш и най-малката възможност, махай се, махай се мигновено оттам, бягай колкото сили имаш…

– Ще се махна, Гига – казах аз и се надвесих над прекрасното лице до мен. Парчета от стената продължаваха с трясък да падат на пода. – Ще се махна, и то веднага.

Погалих челото ù, докоснах шията ù, удивително мека и топла за страховито създание, каквото би трябвало да е, надвесих се още по-близко и докоснах устните ù с моите. Светът не се срина и земята не спря да се върти. Затворих очи и оставих устните ни да се слеят.

Нещо ме завъртя, залюля ме и ме запремята. Нейното аз потече към мен, а аз ù дадох своето. Нейните непонятни хромозоми и шантави подредби на базите са пренаредиха с моите. Нейните пулсации станаха мои, биоритмите ù се сляха с моите и нейният свят стана мой.

Бавно се отдръпнах. От очите ù струеше светлина и радост. Див, непонятен възторг се надигна в мен. Изпълни душата и тялото ми. Със замах свалих всички дрехи от себе си. За какво ли ми бяха? Аз можех да правя всичко с тялото си. Без помощта на биореактор, наноимпланти и ЗД Био Студио. От това мое огрухано, отпуснато, бледо, та чак синкаво, със следи от генни намеси и младежки нано- и генолудории тяло, от тази провиснала биомаса с неясен срок на годност, вече можех да сътворя всичко.

Отново усетих как някаква неистова, дива радост ме изпълва. Вдигнах глава нагоре и извих гръб. Краката ми се стегнаха и изпълниха със сила. Вратът ми се наля и мускули и козина го обви отвсякъде, гърдите ми се разшириха и остри вълчи зъби изпълниха устата ми. Къде си, Гига, да ме видиш? Да видиш това великолепно тяло, цялото мускули и огън. Да видиш този сив вълк, да видиш мен, могъщият. Наплатан водачът, Куцалан повелителят. Нежна ръка се зарови във врата ми и ме накара да полудея. Отпуснах се на задните си лапи, изпънах предните и вдигнах огромната си вълча глава към небето. Някаква неистова радост и гордост ме обзе и аз завих, изпълнен с любов и величие. Завих воя на победата, воя на глутницата, воя на любовта. Таванът на лабораторията се напука досущ стената от прозрачна стомана преди малко. Пропукаха се нанобетонът, хомогенните метални връзки, модифицирани с биозаварки, и неясните полета на нанощита. Разхвърчаха се на парчета, изпопадаха по земята и отгоре се показа синьото око на небето. Воят ми проби нагоре и се понесе към космоса. Свалих глава, отпуснах крака и след миг пак бях в моето тяло.

Моята любов, моята ненагледна ме гледаше и в очите ù искреше радост. Протегна се и обви врата ми. Впи устни в моите и отново се завъртяхме във вихъра на превръщанията. Някъде отзад Гигапенчев настойчиво искаше връзка.

– Иисусе! – тихо каза той. Днес спомена Божията майка и сина ù повече пъти, отколкото бе сторил това през целия си живот. – Дано Бог се смили над нас. Само още нещо искам да ти кажа, приятелю, преди да ти кажа сбогом. Всичките находки, които са открити в Царичинската дупка, са останали там. Нищо не е изнесено навън, нито една кост, нито едно парченце тъкан. Само една-единствена проба е излязла. Проба, по която преди няколко години някой се опитал да направи генна карта. Опитал се е, но не е успял напълно. Докато не се появи ти. А преди тебе тези руснаци, които, мисля, са използвани само за катализиране на процеса. Ние сме ракетата носител, генжинере, ние сме мулетата, шерпите, чиято задача е да докарат някой друг жив и здрав до базовия лагер. Това е била целта на нашето съществуване и развитие, боричканията ни, драмите ни, суетата ни. Всичко стои в Царичинската дупка и чака своя час. А той май вече удари. Много неща не са ми ясни. Подозирам обаче, че тук е било най-голямото сборище на подобни същества. Затова и такова голямо преплитане на митология и фолклор с реалния живот имаме. Затова складът им е тук, а не другаде. И още едно нещо не можах да разбера. Защо точно нас избраха. Защо точно теб? Дали нарочно са търсели твоя талант, генжинере, или всичко е една идиотска случайност? Дали някой направлява ръката ти, от която се ражда новия живот, или вселената просто хвърля заровете си? Сбогом, приятелю, сбогом.

Погледнах моята любима, вилата самовила, ненагледната богиня, и се засмях. Целунах я нежно по челото. Как защо, Гига? Как защо, вундеркинде? Та аз съм силата, без която тя не може, тя е силата, без която аз съм никой. Аз съм любовта и разумът, аз съм лъчът и животът, аз съм Бог и неговото творение. Аз съм знанието и вселената. Всичко това съм аз, но заедно с нея. Време е да се махаме. Време е да потегляме.

Ръцете ù още притискаха врата ми. Вятърът, който нахлуваше през отворите на тавана, развяваше косите ù и ги увиваше около мен. Затворих очи. Тялото ми наедря, удължи се и се изпълни с дива сила. Краката ми станаха дълги и здрави, гърбът ми – широк и могъщ. Вратът ми – по-здрав от вълчи. А на главата ми се разпериха дивни рога, огромни и клонести. Всеки рог с по десет разклонения, всяко разклонение с по пет върха. Остри и гневни. Тропнах с копито. Толкова енергия имаше в мен, че можех да срутя цялата постройка. Вила самовила ме гледаше с възхита, мен, Сур елен недогонен, и както беше обвила врата ми, ловко се метна на кадифения ми гръб. Извих глава нагоре, тропнах с копито така, че от пода бликна чист извор, и нададох див рев. Който не е чувал как реве Сур елен недогонен, нищо не е чул. Парчетиите от покрива на лабораторията се разхвърчаха като пуканки, духнати от вятъра. Небето нахлу с цялото си синьо вътре. Подскочих и се понесох нагоре. Още един удар с копитата и още по-нависоко. Още и още… Някакви хора наоколо се разтичаха, някакви вертолети се опитаха да ме догонят, някакви изстрели се чуха. Вила самовила хищно извика и замахна с косата си. Хората изпищяха и се изпокриха, вертолетите се пръснаха като наномухи след атака на антиспамрекламка-програмка, а ракетите, изстреляни по нас, дружно завиха нагоре и се отправиха високо, високо, където тържествено се пукнаха, сякаш пускаха заря в наша чест. Безкрайната равнина започна бързо да се промъква под краката ми. Обзе ме неистова, дива радост. Беше ли прав Гигапенчев, че бяхме ракета носител, че сме имали съдбата на едно товарно муле? Дали целият ни живот е минал под знака да възкресим един друг такъв? Едни други същества и създания, предопределени да ни сменят. Същества, с които всъщност бяхме живели винаги, не физически, а духом, в света на измисленото и нереалното, в кристалния свят на изкуството. Може би беше дошло време да живеем и заедно? Знаех ли. Под нас се виеше ярката нишка на Днестър. В далечината просветваше морето. Обърнах глава и погледнах моята любов с ясните си, топли еленски очи. Така ли е, любов моя, правилно ли мисля? Тя нищо не каза. Наведе се и допря устни до моите, притисна лицето си до моето и сякаш ми каза: „Всичко, което знаеш, трябва да учиш наново“.

Под краката ми заплува Черно море, сияйно и тревожно. Някакви изтребители закръжиха над нас, някакви кораби се опитаха да прострелят изящния ми кадифен корем, изпъстрен с белите ивици на игривостта, някакви ракети се опитаха да свалят от гърба любовта ми. Тръснах глава и рогата ми завихриха въздуха. Изтребителите се запремятаха, смешно махайки с криле. Вила самовила разтърси косите си и корабите се залутаха в огромни вълни, които ги подхвърляха като холограмни играчки. И тези ракети, като онези предишните, само украсиха небето.

Морето летеше под краката ми. Напред към Царичина, напред към сърцето на България и Балканите. Идваме, мили мои, летим към вас. Носим съзидание и живот, сътворение и възкресение. Ще ви събудим, ще ви съживим, ще подредим ДНК-то ви и базите ви, ще наместим хромозомите ви, ензимите и белтъчините ви. Ще бъдете такива, каквито винаги сте били, и ще видите нас, хората, на какво сме станали. Ще се обикнем ли? Ще се познаем ли? Напред, напред, напред към ДНК банките и тайнствените Царичински дупки.

Извих глава и нададох тържествен рев. Вече се показваше брегът на Варна, а зад него долавях с острия си поглед извивките на Балкана и някъде далеч, навътре в него, оная дива и запустяла Царичина.

Ето и Варна е под копитата ми. И тя ни посреща с фойерверки от ракети и напразния устрем на няколко изтребителя. Усещам дъха на милата си във врата. Усещам обичта ù, усещам радостта ù.

Някъде под мен усещам и Гигапенчев. Дращи по спътниците, стърже по наномрежите, опитва да се свърже с мен. Спокойно, приятелю, и при теб ще дойда. Ще ти дам криле и ще станеш най-великолепният върколак, който някога е съществувал. Вила самовила през смях ми казва, че върколаците не са крилати, а аз я успокоявам, че ще ги направим такива. Специално за Гигапенчев. Нали все пак съм генжинер.

Редактираха: Иван Крумов, Вихра Манова

Публикации:

1. Антология „Таласъмия 2004“ – „Квазар“, 2005 г.

2. Сборник „Несъществуващият Вирт“ – „е-Книги“, 2010 г.

Несъществуващият Георги Малинов

Една шумка гъделичка ухото ми и пречи да се съсредоточа. Няма как да я махна, стиснал здраво Q-пушката и целещ се в нищото. Там, на голото било, обрасло с криви храсти и тръни скелети, трябва след малко да се появи противникът – самоходна бойна установка СБУ 5+1. Поне така каза птицата Мамник. Надявам се, че не е сбъркала някой кекав заек, повел семейството си на лов за моркови, със СБУ 5+1. Птицата го прави често. Уж вижда всичко, уж разпознава всичко… Друг дозор обаче нямаме и по-добре да се доверя на нея и да дремем в треволяка половин час напразно, отколкото да се натресем на СБУ 5+1 и тя да ни превърне в пуканки, преди още да сме я видели. Вила Самовила е метнала над нас екранирано наметало, което трябва да ни крие от дроновете и следящите пипала на спътниците, колкото и малко да са останали от последните. Таласъмските близнаци са се залепили за кората на един крив дъб и държат долната част на дерето под око. Не знам всъщност дали имат точно очи, но така се казва. Дано само да не заспят.

Куцалан лежи до мен, мълчи и само от време на време оголва зъби. Те са бая – едни такива едри и бели, чак се чудя как се събират в устата му. Вратът му е дебел като дървото, дето са се залепили таласъмите, а гърбът му е широк колкото парадна пътека. Жега е и езикът му виси като парцал от устата. На мен всъщност ми прилича на пантофа, една такава розова и мека. Става ми смешно. Куцалан ядно ме поглежда и се мъчи да прибере парцала в устата си. Успява за около две секунди, после пантофата пак изхвърча навън. Обръщам глава напред, за да не се захиля, и се мъча да мисля за друго. Куцалан има телепатична чувствителност и не е желателно да мисля глупости в присъствието на стокилограмов вълк. Чудя се дали да отпусна Q-пушката и да си бръкна с наслада в ухото, когато Мамник изписква нейде отгоре. Куцалан настръхва и козината му страховито се надипля. Дано близнаците да не спят.

На билото се показва нещо. Оттук ми прилича на келяво куче, тръгнало да търси изход от келявия си живот, но през Q-визьора виждам добре оформения силует на дозора – елемент номер едно и предна част на СБУ 5+1. Той търси, ослушва се, души, сканира, премерва, претегля, пронизва с една дузина лъчения, всъщност един Господ знае колко, всичко наоколо и го праща на субмайката. Тя води всички, тя преценява какво да се прави, тя знае кога да се атакува, тя командва петте бойни единици. Тя може да ги свие в юмрук и да ги стовари върху целта, тя може да ги пръсне като пет пръста и да рови с тях, да мачка, да извива, да ги кара да изхвърлят изпепеляващите си лъчи, както свирепи оси – жилата си. Тя е мозъкът на СБУ 5+1. Нея трябва първо да ударя и после да смачкаме петте елемента като слепи палета. Само че тя е предпазлива. Знае, че трябва да сме някъде тук. Някой спътник ни е изпял и е изплюл каквото е видял. Не че е видял кой знае какво. Сега обаче тя търси. Не знае какво точно сме и къде сме. Сверява всичко, което има като знания, и се мъчи да ни открие, да ни направи на пуканки.

Вила държи добре наметката и дозорът, подобно на келяво куче, се помотва на билото, без да знае какво да прави. Явно чака субмайката да дойде заедно с другите. Трябва да я отвея тая майка. Не я ли светна още в началото, ще ни отнесе барабар с гората и шумата, дето се е навряла в ухото ми. Най-гаден е трети елемент. Той лети ниско, съвсем близо до субмайката и прихваща всички опасности, които могат да се появят. Има хибернационна електроника с азотна среда и прихващащи лазерни системи. Трябва него пръв да премахна, иначе няма да допусне и муха да стигне до майката. Би трябвало да изглежда мръснобял. Келявият дозор се спуска бавно по баирчето към нас, а във визьора ми се пръква някакво мръснобяло петно. Третият елемент. Прихващачът. След това виждам и другите три елемента, пръснати като ветрило по билото, а зад тях подобно на свиня майка се появява и субмайката. Самоходна бойна установка 5+1. Концентрирана хилядавековна човешка история в няколко устройства, предназначени единствено и само за едно нещо – да убиват. Егати гадостта. За миг устата ми пресъхва и горчив страх се намърдва между зъбите. Куцалан оголва своите и ме гледа с упрек. Да ти се не види и безстрашният вълк. Предводител на глутницата. Водачът на водачите.

Свалям визьора плътно до очите си и почвам да дебна енергийния пробив на субмайката. Той е на едно-единствено място. Там, където трябва да влезе сигналът. Само там трябва да я прасна. Q-пушката търпеливо и безстрастно сканира СБУ-то и ми пълни зеницата с куп данни. Хич не ме интересуват. Трябва ми само мястото, където да ù лепна заряда. СБУ 5+1 вече почти е слязъл от хълмчето и дозорът е спрял пред гората. Другите елементи се ослушват. Влязат ли в гората, ще усетят покритието на Вила и тя трябва или да го махне, или да остане изпържена под него. Защото две мнения няма, ще я треснат с високоволтови заряди и хич няма да я питат Вила ли е, Самовила ли е. Махне ли го пък, ние ще лъснем като въшки на чело и ще ни изпържат нас. Е, може да попилеем някой и друг елемент и от СБУ 5+1 да остане СБУ 2+1, ама какво от това. Ние ще сме пуканки, пръснати от вятъра. Субмайката е спряла и петте ù елемента са замръзнали край нея. Само прихващачът леко кръжи около куполната ù част. Трябва първо него да очистя, не и обаче преди Q-пушката да е прихванала целта. За всеки случай го фиксирам със страничните дула и се моля всичко да свършва по-бързо. СБУ-то най-накрая решава, че трябва да навлезе в горичката. Дозорът не открива нищо опасно, а и как ще открие, като щитът на Вила го омагьосва и той горкият не знае какво има под носа му.

Само дето след няколко метра ще открие измамата и ще се помъчат да превърнат всичко наоколо в плазма. Q-визьорът дращи по субмайката, но нищо не открива. Сканира всеки сантиметър от чудовищната броня и търси някакъв пробив, някакво отверстие, така да се каже, та да ù го начукам… Крадешком поглеждам с половин око към вълка – дали ми слуша глупостите. Куцалан леко се е изгърбил и е навел глава, явно не му е до моите мисли в момента. Още два-три метра и трябва да атакуваме. Като храбри пчели рунтава мечка… Като гладни кокошки смок… За миг ми става криво, че така тъпо трябва да загинем, и в този момент Q-визьорът припламва с червен кръст, удря клеймото на безпощадния си печат върху долната лява страна на субмайката и взривява зениците ми. После всичко става така.

В момента, в който червеният кръст дамгосва жертвата, пускам два скоростни заряда към прихващача и веднага трясвам един Q-снаряд там, където стои дамгата на кръста. Прихващачът вече се е разпилял на съставните си части, когато Q-снарядът лети към субмайката. Той е по-бавен от конвенционалните куршуми и при други обстоятелства може и да не стигне целта си. Само че сега Куцалан е уловил телепатично какво съм готов да направя, и още преди да натисна спусъка на Q-пушката, е вдигнал на крака и таласъмските близнаци, и Вила Самовила. Q-снарядът стига до целта си и се пльосва върху бронята на субмайката като сурово кюфте на кухненски плочки. Изпразва де що гадости има по себе си и доволен се взривява. Субмайката ожесточено опитва да се измъкне. Пуска около себе си енергиен щит и се опитва да даде команда на елементите си за безпощадно съсичане и дълбока оран. Сиреч да превърнат всичко около себе си в радиус от стотина метра в първичен бульон. Само че кюфтето се е изплюло вече в софтуера на машината и всичките ù системи са обхванати от остра форма на скоротечна електронна множествена склероза. Вила е метнала покритието си върху единия елемент и го е превърнала в безсмислено произведение на модерното изкуство. Таласъмските близнаци изскачат от дървото, дето са се залепили, и се завихрят около дозорния елемент и другия, който е най-близо до субмайката. Той обаче е четвъртият елемент. Бойният. Накичен е с достатъчно оръжие, за да се водят няколко конвенционални войни едновременно. Извън командите на майката действа като самостоятелна бойна единица и мигом се окопава, разхвърляйки около себе си разни измислици като силови защити и преградни огньове. Близнаците превръщат дозорния елемент в ненужен сбор от безинтересни части и се понасят към бойния елемент, навирили зли криви пръсти, изхвърлящи енергия колкото малък атомен реактор. Само че бойният елемент затова е кръстен „боен“ и затова е в състава на СБУ 5+1. Открива огън по тях, който огън се състои от цяло ветрило лазерни лъчи, примесени с огнехвъргачка и няколко мини крилати ракети, способни да повдигнат танк на десетина метра. За гарнитура сипе картечен дъжд от де що има дупки по себе си. Близнаците се разделят за секунда и лъчите ги подминават, но ракетите, които освен крилати са и умни, се опитват да ги догонят. Кривите пръсти на таласъмите обаче объркват устрема им и ги карат набързо да изтъпеят. Все пак една от тях успява да събере достатъчно ум и да се взриви. Визьорът ми блясва ярко и за миг ме ослепява. Настава страхотна олелия. На таласъмите естествено им няма нищо, картечният огън само роши космалаците им, а четвърти боен елемент след миг последва съдбата на братята си и субмайката. В този момент виждам, че докато се заплесвам по атракцията на близнаците, петият елемент е търтил да бяга нагоре към билото. Сигурно с последни усилия субмайката му е креснала да се спасява както може. Това добре, лошото е, че измъкне ли се, ще изпее всичко на първия спътник, с който успее да установи връзка. Този елемент е най-лукавият. Той само регистрира събитията и после ги анализира със субмайката. Когато тя е повредена, целта му е да се върне възможно най-бързо с всичко, което е успял да регистрира. Абе, ходеща черна кутия. Електронен Юда. Измъкне ли се, след час-два ще им е ясно какви сме, що сме, Q-заряди, таласъми, наметката на Вила…

Скоквам на крака и вдигам Q-пушкалото. Крещя нещо яростно и търся да го прихвана. Елементът обаче е пуснал след себе си разни електронни облаци и миазми, които ми пречат да го уловя. Остави това, ами визьорът ми го показва двоен. Смъквам тъпите лупи от очите си и почвам да стрелям както ми дойде. Последният остатък от СБУ 5 +1 е пуснал всички възможни средства за придвижване: колела, крака, турбини… Драпа по баира, а на гърба му, ако това е гръб де, плавно се разтваря ракетен изстрелвач. А се е качил на билото, а се е изстрелял в космоса. Иди го гони после. На всичкото отгоре бълва огън от всички възможни оръжия, с които е накичен. Мамка му!

Вила се мъчи да метне над него наметката си, ама оня е вече далеч. Близнаците тичат след него, но колкото са силни, толкова са и зле с бързината. Продължавам да редя псувни, сея Q-заряди в изчезващия последен елемент на СБУ-то и се проклинам за недосетливостта си.

Ами Куцалан? Къде е Куцалан?

Нещо сиво, дълго и стокилограмово се стрелва по хълма, оставяйки след себе си само тъжен повей на тръните скелети. Вълкът се набира по баира и разните куршуми, снаряди, лазерни заряди и прочее простотии, с които петият елемент се мъчи да го уцели, минават през него като през сянка. Сивата диря вече е настигнала беглеца. Тъкмо ракетният изстрелвач да се задейства, тъкмо последният елемент от самоходната бойна установка да намери спасението си, и Куцалан се стоварва отгоре му. През всичкия убийствен огън, който е помел няколко грамадни дървета, през всичките електронни прихващачи и страховити енергии, с които го засипаха. Вълкът не се занимава да пуска разни наметала като Вила Самовила или да пъчи криви пръсти с разни енергии по тях като таласъмските близнаци. Прасва с лапата си беглеца по гърба и ракетният изстрелвач, който се е разгърнал на гърба му с цялата си красота, отхвърча настрани, дрънчейки като празна цинкова кофа. Втори удар, този път с другата лапа, и от петия елемент остават няколкостотин никому ненужни елементи. И това го прави с елемент от СБУ 5+1, направен от най-страховитите материали, които може да измисли военната технология, годни да издържат на всякакви удари и натоварвания.

Всичко това е за секунди, може би за част от секундата. Куцалан бавно се връща към нас. Как го прави този номер с бързината, не знам. Разправя, че имал имагинерно тяло, затова е толкова бърз. Движи се две секунди преди настоящето време. Това пък съвсем не ми е ясно. Как така две секунди преди настоящето? И това с имагинерното тяло ми е мътно. Решил съм, като свърши войната, когато приключи тая скапана, тъпа, загубена и мухлясала война, да уча физика. Там може и да разбера нещо за имагинерното тяло на Куцалан. Иначе съм сигурен, че и тези, дето са го възкресили, и те не са наясно точно какво е и как го прави.

Измитаме се бързо от дерето. Някой спътник ще отчете разпад на СБУ-то и ще има да се чуди защо. Измъкваме се от горичката и се понасяме през полето към една далечна ивица дървета, където трябва да е реката. Вила е махнала щита, от него сега няма смисъл. Някакъв се мота по полето, а след него върви нещо като теле или магаре. Таласъмите и Вила не се виждат, а Мамник кръжи над нас и от време на време вряска нещо. Наоколо е чисто. Стигнем ли реката, спираме да нощуваме. Силно се съмнявам това понятие да има някакъв смисъл за близнаците, които спят когато и където им падне, и за Вила Самовила, която през нощта само щъка нанякъде. Виж, Куцалан обича да дреме през нощта, както и аз. Мамник изобщо не го знам какво прави. Има вид на проскубано пиле, но Куцалан твърди, че това е оптична измама на оперението му. Наближаваме реката и долавям мирис на влага, тиня и мокър треволяк. Куцалан тържествено души въздуха.

След жегата през деня, нощта идва с фризер. Температурата пада с двайсет градуса. Това е от термалните бомби, дето ги изсипаха в района преди години. Паля малък огън и хвърлям постелката край него. Отварям кутията с вечеря, която се състои от две хапчета и парче стилизирана плочка, която няма никакъв вкус. Иначе трябва да е пържола. Поднасям едно от хапчетата на Куцалан. Той го подушва внимателно и вежливо отказва:

– Днес съм на диета – избоботва през купищата зъби. От всички същества, дето са с мене, само той може да говори. И аз де. Не знам как точно го прави, сигурно е свързано с имагинерността, но докарва глас на киноартист, от ония, дето ги имаше преди войната и дето пускаха с дебел тембър разни изречения като I will be back и Fuck you.

– Както искаш – съгласявам се аз и лапвам хапчето, дето трябва да е пържени картофи. После изваждам едно друго, кафяво, и го засмуквам и него. То е биреното. Контрабанда е, понеже пиенето в армията е забранено. Всеки обаче си мъкне бирени хапчета. Има и с твърд алкохол, само че аз не съм им любител.

– Утре трябва да стигнем града – измънквам, напечен от огъня и оригващ се от бирата, която се разтваря в корема ми. – Ще пратим Мамник напред, ние с теб влизаме сами, а Вила и таласъмите ще чакат да ги повикаме. Мислиш ли, че в града ще имаш връзка с тях?

Куцалан е присвил очи от удоволствие. Козината му се е напекла като суха трева през лятото. Опасявам се, че може да се запали. За миг мярвам Вила, която се помотава наоколо. Стройното ù тяло отразява огъня. Косата ù се стича по гърба и се губи чак нейде в краката ù, които според мен са безкрайно дълги. Облизвам пресъхнали устни. Първия ден видях лицето ù отблизо и изпаднах в депресия. Реших, че никога в живота си няма да видя по-красиво същество, че никога повече очите ми няма да зърнат по-божествено лице, че заслужава ли си да шавам по земята, щом знам, че съществува такава жена. Мислих си, че никога няма да мога… не да обикна, да погледна няма да мога друга жена, след като Господ се смили над мен и ми разреши да зърна тази прелест, тази бледа меланхоличност, това творение от Божия дъх… Куцалан тогава ù каза да се дръпне от мен, та да не пропадне мисията ни преждевременно.

Сега гледам неръкотворния ù силует и се чудя дали съвършенството има друго име.

Куцалан долавя, че нещо пак залитам в посока поезия и превъзнасяне, и отваря едното си око. Разбирам, че ме е усетил, и се правя на разсеян.

– Вярно ли е, че Вилите са отвличали хора, докато спят, и са танцували около тях, докато нещастниците не са се тръшвали на земята без дъх?

– Нейният род не са такива – промърморва Куцалан и затваря око. – Най-много десетина души да са почернили. И то такива като теб, любопитковци, дето ходят нощем да им гледат сборищата и хората. Какво ще видят? Нищо. Само дето се затриват млади, сополиви. Имаше един, младок, брей, един месец не спа, дебна да открие сборището им, въртя, цялата гора обърна, докато го уцели. Те тогава Вилите нещо бяха не на себе си, та го оставиха жив. Той пък откачи.

– Ти откъде ги знаеш тия работи, като си нов? – чудя се аз.

– Генна памет – казва Куцалан и става, за да напече и другата си страна.

– Все съм се чудил, като ви създадоха нашите генжинери, дали не пипнаха нещо в гените ви, дали нещо не са забравили да направят както е било? А, как мислиш? – питам машинално и в следващия миг стискам тъпата си уста. Какво съм го заразпитвал, като знам, че не му е приятно да говори за това. И той не знае още кой е точно. Все едно да подадеш ръка на някой безрък и да кажеш „здрасти“.

– Значи казваш, че наша Вила си е засмуквала по някой хубавец? – опитвам се да замажа глупостите, дето надрънках. – Чувал съм, че по поляните, където са играли, трева не никнела и който ходел там, залинявал и умирал.

– Остатъчна радиация от ходилата им – небрежно отвръща Куцалан. – Като друснат едно хоро, и по поляната все едно е имало авария на атомен танк. Как няма да залинееш и да умреш.

– Радиация ли? – стресвам се аз. – В инструкциите това го нямаше.

– Само когато играят тъпите си танци – успокоява ме вълкът. – Като се събере критична маса на голи самодиви, и се появява радиация.

– Тоя щит, дето го метка над нас, да не е радиоактивен? – продължавам с притесненията си.

– Не. Това си е някаква нейна си енергетична способност. Твоите хора я знаят.

– Някаква имагинерност – гласът ми е слаб, клепачите ми тежат. – Куцалане – почти заспал питам аз, понеже кой знае защо ми се струва, че това, дето ще го питам, е много важно – все се питам вие пък защо се биете. Ние ясно – род, родина, чест, морал и прочие ценности. Ами вие за чий сте тука?

Стокилограмовият вълк мълчи. Козината му лъска на огъня и прилича на някакво вълшебно одеяло. Мълчи Куцалан, прави се на глух. Сигурно има причина да е тук. Земята ли си защитава, или просто изпълнява заповеди? Важното е, че помага. Защото без тях сме загинали.

– Помагаме да победите – изръмжава той и усещам, че лъже. Чудя се дали да се разсъня и да поспоря с него, после решавам, че няма смисъл.

– Нищо не разбирате вие, съществата от другия свят. Ние не можем да бъдем победители. Дори и да спечелим войната, не знаем какво да правим като победители. Ние никога не сме били победители и не знаем как да се държим като такива.

– Имате нужда от нас – промърморва Куцалан и съм сигурен, че не е уверен в това, което говори.

– Вие сте най-добрите бойци, които съм виждал на тая шибана земя – промълвявам и най-накрая заспивам.

Птицата Мамник писка, та се къса. Огънят е загаснал, зората е омазала небето, а Куцалан го няма до мен. Нейде мярвам бялата риза на Вила.

„Днес няма да си мия зъбите“ – мисля си и схванато се надигам. Куцалан се пръква отнякъде.

– Тръгваме ли? – пита и ме гледа втренчено.

Оправям се и събирам постелката си. Ще тръгваме ами, какво ще правим. Нали трябва да стигнем до града и да си свършим работата. Вълкът не сваля погледа си. Сигурно тежи повече от лапата му. За миг се заглеждам в нея. Голяма е като каскет, с мека сива козина, под която са се стаили страховити нокти. Като се сетя как със същата тая лапа разпердушини петия елемент от СБУ-то, и ми става неловко, че я гледам.

– Тръгваме – казвам накрая. – Пускай птицата напред и кажи на таласъмите да не се горещят много, щото ще ги засекат чак от друга галактика. Вила да е край нас с готов щит.

Схрусквам едно черно хапче, което трябва да е капучино, и отивам да се изпикая. Вила се мотае край съседните дървета и аз се сконфузвам. Само за миг обаче, после си свършвам работата.

Отвъд реката се е проснало едно голо поле – камънак и пепел чак до някакви баирчета. Зад тях трябва да е градът.

Потегляме нататък.

Влача крака по съсухрена земя с цвят на пепелянка, населена с дребни уплашени животинки и флегматични змии. Q-пушката съм я намотал на кръста, а постелката е натрупана върху гърба ми подобно на охлювна черупка. Един нещастен, брадясал скитник. Това поле е преживяло толкова битки, толкова войници и машинарии са го газели, толкова ракети, снаряди и лъчи са го разоравали, че сега изобщо не му пука, че някакъв изперкал хахо с мутиралото си куче крачи по него. За миг се мъча да си представя какво е имало някога по това поле. Кой знае защо, ми се привидяха безкрайни редове с домати или може би памук. Що пък да не е било и зелева градина. Километри лехи със зелки. Нацвъкани една до друга като войници. Войници в зелени униформи…

– Пасища – казва Куцалан. – Пасища и гори.

Спирам и избърсвам челото си. Не ми се вярва да зарежат хубаво зелево поле заради някакви си пасища.

– Това кога? – питам и зяпам спечената шир наоколо.

– Отдавна – отвръща вълкът и започва да души някакви съмнителни тръни.

Като имаш генна памет, можеш да си приказваш каквото си искаш. Така и така няма кой да провери. Аз не само генна, ами и обикновена памет май нямам. Нещо ми се губи предишният живот, този преди войната, и понякога се чудя: имало ли е такъв, нямало ли е? Като в някаква мъгла са ми лицата на хората, на роднини, приятели, приятелки. Приятелки? Имах ли приятелка? И това ми се губи. Търся с поглед Вила Самовила, за да намеря успокоение във фигурата ù и да се опитам да разкъсам мъглата на спомените.

В този момент Мамник почва пак да писука. Вряска тънко и пронизително. Вдигам глава, за да го открия, но слънцето така се е изблещило насреща ми, че нищо не виждам. Куцалан застива и наостря уши.

– Не мърдай – изръмжава той и бавно започва да върти глава. Мамник продължава да се вайка отвисоко и усещам, че писъците му не са от изблик на радост.

– Какво става? – питам и се мъча да зърна проскубаното пиле.

Куцалан облизва носа си и ме поглежда.

– Мини – казва той. – Цялото поле е в мини.

– ‘Бах му мамата – от сърце възкликвам. – Много ли са?

– Мамник разправя, че е цялата дъга чак до баирите.

Сядам на земята и се замислям. Ако тръгнем да се връщаме и да заобикаляме баирите, отиде още един ден, че и цяла нощ. А от другата страна сигурно е пълно със СБУ-та. С едно се справихме, ама няколко ще ни видят сметката и ще ни направят на пуканки. Тю, да му се не види. Дали пък няма някой сапьор от моите хора? Поглеждам с надежда Куцалан. Той, дето се вика, ме разбира от половин мисъл.

– Близнаците може и да се опитат да ги обезвредят, но не е сигурно дали ще успеят.

– Вила не може ли да вдигне вихрушка и да ни пренесе от другата страна на полето?

Вълкът се замисля, сякаш говори с Вила, после клати глава.

– Няма да стане. През деня не е много в силата си. Пренесе ли ни, губим наметалото. Освен това моментално ще привлечем вниманието.

Мамник изведнъж засилва пискането си и го фалцира до невъзможност.

– Какво става пък сега?

Дали ми се струва, или Куцалан пребледнява? Пребледнял вълк е още по-идиотско от говорещ.

– Мините са мобилни. Започнало е раздвижване. Готвят ни нещо като обръч.

Това вече ме стресва.

– Самостоятелни ли са, или са с общо насочване?

Мамник пищи, а Куцалан превежда:

– На групи по пет, с една насочваща. На принципа на 5+1.

Ай, да му се не види. Няма време да ровя с Q-пушката за обезвреждащ софтуер. И ако са сто петици…? Май ще се връщаме.

– За вас опасни ли са? – питам Куцалан, който не спира да души въздуха.

– Не че са опасни, ама не са и здравословни.

Браво бе, мобилна мина петица, дето може да вдигне във въздуха танк, а той разправя, че не била здравословна. Хрема ли ще го хване, или ще се сецне?

– Изнасяй се назад – командвам и се обръщам кръгом.

Не успявам да направя и крачка. Куцалан леко се пресяга с лапата си, същата оная, дето е голяма като каскет, и ме перва под колената. Краката ми се подгъват и се срутвам на земята.

– Луд ли си… – виквам, но Куцалан ме е натиснал със стокилограмовата си маса и дъхти в ухото ми.

– Това са мобилни мини – ръмжи той и розовият парцал, дето виси от устата му, леко докосва ухото ми. – Вече са ни обградили. Най-добре е да не мърдаш. Ще викна Вила да ни измъкне.

Изпълнявам нареждането му, забивам нос в земята и не смея да шавна. Да ти се не видят и мините. Как пък са оцелели толкова години? Как някой пастир или разсеян циганин не ги е активирал, та да си свършат работата и да освободят полето? Ами ако бяха дошли някои мирни селяни да засяват полето със зелки? Тогава умните мини щяха да им направят реколтата на зелев сок. Идва селянинът да бере зеле и какво да види: вместо чинно наредени зелки – мини. За една нощ зелето се сменило с мини. Ама за чий са му мините на селянина? Не стават за туршия, нито за салата зеле с моркови. За свинско със зеле пък съвсем не стават. Да не говорим за капама, зелеви сърми и зелник.

Усещам как земята пред мен леко се надига. Твърда като генно модифицирана стомана пръст се напуква с неохота. Пукнатините се увеличават със скърцане. Куцалан е легнал целият върху мен, сякаш се опитва да ме закрие като с щит, диша тежко и влажно в ухото ми. Какво се мотае тая Вила, та не ни вдигне оттук? Пръстта пред мен вече се е разпиляла като след дълбока оран.

Някъде между буците сива сгур надникват сегментните пипала на мините. Затварям очи и благославям създателите им. Тежко ми е на душата, тежко ми е на гърба със стокилограмото чудовище отгоре ми, бузата ми се е смачкала в каменната земя и сигурно цялата е в кръв. Тежък е животът. Тежко, тежко, вино дайте…

Мамник вряска, та се къса, усещам как Вила завихря въздуха около нас, как вдига тежки вихрушки и сбира ветровете. Дано само да не са радиоактивни. Късно е, либе. Стотици сегментни пипала са щръкнали като млади зелки и всеки момент ще изпълнят върховното предназначение на живота си – да се възвисят яко дим.

Става ми леко. Ето, това е краят и поне няма да мисля повече за разни неща. Леко ми е на душата, леко ми е и на гърба, защото Куцалан е станал и сега черната му опашка се мотае пред носа ми.

– Какво става? – питам, без да отлепям буза от буците под лицето ми. Всъщност не съм сигурен дали и питам, но Куцалан ме разбира.

– Оттеглиха се – отвръща и аз вече се надигам. Лицето ми е изтръпнало, краката ме болят. Дано не ми е скъсал коляното одеве, като ме изрита.

– И как така?

– Не знам. Вила беше започнала да завихря въздуха, когато се оттеглиха. Мамник разправя, че вече са се успокоили и са навътре в земята.

– Дано да не е станал късоглед тоя Мамник – казвам и вадя визьора на Q-пушката, за да разбера какво става.

Мобилни интелигентни мини за поразяване на техника и жива сила на противника – разправя ми Q-пушката – скорост до метър в секунда под земята и общо командване до пет единици. Сателитна връзка и изкуствен интелект със способност за оценка на минаващите край тях, за да не се взривяват от всеки катър, който крета наоколо.

Браво на Q-пушката. Значи за поразяване на жива сила и техника? Ами ние какво сме? Нито сме техника, нито сме сила. Може да се окаже спорно дали сме и живи. Затова са останали толкова време невзривени, затова не ги е стъпкало някое магаре или пощръкляло от жега келяво куче. Чакат само техника и жива сила. Ама по какви критерии бе, байно? Ми че то техниката се мени всеки ден. А ето че и живата сила си смени фасона. Стана ми смешно. Те ни удрят с техника и супер квазимодерни технологии и ние сме се сгънали на осем, понеже сме бедни, слаби и щури. Ама бедният е хитър. Те с техника, ние с таласъми. Те с машини и интелигентни мини, ние с вълци и самодиви. Те с боен софтуер, ние не с к'во да е, а с к'вото се сетим. Техника срещу същества от кристалния свят. Нека мините си чакат. Има да си чакат. Само дано не попречат на зелевите плантации някога.

Намотавам Q-пушката на кръста си и потеглям към баирите. Весело и радостно ми е на душата. Като на помилван смъртник, свален в последния момент от ешафода. Куцалан ме гледа угрижен. Разбира какво си мисля и сигурно с нещо не е съгласен, но мълчи. Ама така си е. Мините ме взеха за хилав мърльо, мотащ се по света с подутото си от глад куче, и ме оставиха на мира. Досега някой да е чул за някой хилав мърльо с подуто от глад куче да е направил нещо опасно? Не. И мините не са чули. Какво ще ми се мръщи Куцалан. Я по-добре да вземе да си викне Самовилата и ония двамата, близнаците, дето се чудят къде да се скрият да спят.

Вила се появява отнякъде, с дълга бяла дреха почти до земята. Косите ù се пилеят около нея като лъскав черен водопад. Нея пък за какво ли я мислят мините? И дали изобщо я усещат? Не смея да я погледна от толкова близо, щото депресията не ми мърда, само крадешком мятам по един поглед с бялото на окото си.

От другата ми страна цъфнаха и близнаците. И те са едни неясни купчини от космалаци и висши енергии. Таласъми ли са, караконджули ли са, върколаци ли са? Не е много ясно. От целия им образ най-ясни са дългите костеливи пръсти, които перкат насам-натам. От тях мятат някакви енергии, с които могат да обърнат на пепел всяка машина. В близък бой са безпощадни, стига да не ги омотаят в полето на Тренчт – единственото противодействие срещу тези същества, разработено, доколкото знам, въз основа на катран. Влачат някакви енергии от катрана, та да спират тия неземни сили. Дано в града да не ни изненадат с такава машина на Тренчт, че става лошо. Близнаците сякаш се полюшват над земята. Чакат Куцалан да им каже какво да правят. Той им е водачът, той им е командирът. Иначе аз съм водач на отряда. Официално поне.

– Да тръгваме – казвам високо, макар че май само вълкът ме разбира. – Трябва да стигнем до предградията, там ще преспим и сутринта тръгваме към къщата.

Вила обръща към мен глава и миг преди страхливо да извърна своята, мярвам бледото ù мраморно лице. Струва ми се, че по него играе усмивка. Дали разбира какво говоря? Изкушавам се да я погледна, но Куцалан вече се е разпоредил и таласъмите избледняват и изчезват в посока хълмовете. Ние с вълка поемаме след тях, а Вила изчезва от погледа ми, но знам, че е наоколо.

– Вила разбира ли какво говоря? – не издържам и питам звяра, дето се клатушка до мен.

– Естествено – отвръща той, ако не се лъжа, леко засегнат.

– Защо никога не отговаря? Не може да говори ли?

– Може.

– Защо тогава?

– Сигурно не вижда смисъл.

Мълча известно време. Сухи трънаци хрускат под краката ми. Тук-там има и охлюви, едни такива ситни и бели. Те пък откъде ли са се взели тук?

– И тя ли има такова… генна памет?

– Има.

– И си спомня за всички ония… младежи… затрити и почернени?

– Спомня си.

Куцалан вдига глава и забързва напред, друсайки мощен гръб. Сякаш нарочно ме оставя сам с Вила. Не я виждам, но зная, че е наоколо.

– Извинявай, ако говоря глупости – рекох на въздуха край мен. – Ние сме… ъъъ… такова… бойни другари и искам да се опознаем.

Е, това вече бяха върховни глупости. Бойни другари! Как пък го измислих? Чак ми загорчава от тия думи.

– Е, добре. Знам, че дрънкам глупости, но искам да ти кажа тук, стъпил на това поле, нагъцано със стотици умни мини под краката ми, че ти си най-красивата жена, която съм срещал. Всъщност не знам дали си и жена, може да си само оптична измама, като оперението на Мамник, но факт е, че докато съм жив, няма да те забравя. Мисли за мен каквото си искаш сега.

Ако това бе обяснение в любов, бе най-дивото на света – на голо поле, с куп мини отдолу и предназначено за същество, което не е ясно какво е. Със същия успех можех да се обясня на някой камък или трън. Може и на птицата Мамник.

Въздухът зад мен потреперва и Вила за миг се появява. Само за миг, колкото да я мерна с периферното зрение. После пак изчезва. Какво иска да каже? За мен е чест или върви, върви, без много да приказваш, командире. Ускорявам крачка, за да настигна Куцалан. Повече дума няма да обеля за тая самодива.

Стигаме хълма, когато слънцето вече се е приготвило да си ходи и свети директно в очите ми. Оттук се ширна градът. Голям град, огромен. Сградите се извисяват като някаква гора, мълчаливи и празни. Хора навярно няма, поне по данните на разузнаването. Дано няма и радиация. Къщата е нейде по средата на града, затова искам да преспим тук и утре да тръгнем към нея. Чудя се дали е по-добре да спим на полето, или да влезем поне до първите сгради. Чеша се замислено по тила и решавам:

– Куцалане, отиваме до първата сграда, онази високата с червената фасада, и там се установяваме. Мамник да лети напред да предупреждава, ако има нещо.

Птицата се понася напред, а край нея изскачат взели се от нищото гарги и сиви гълъби. Щурат се насам-натам на рехави ята.

Наближаваме първите сгради и нареждам на Вила да пусне наметалото си. По нищо не мога да разбера дали го е направила, но с Куцалан продължаваме да крачим бодро. Отблизо сградите са отчайващи – полусрутени, с избити стъкла и разбити улици пред тях. Не се вижда никой, само гарги и гълъби, а и някакъв плъх прошумолява край един ъгъл. Куцалан небрежно го изпровожда с поглед. Улицата е цялата в боклуци и изпотрошени коли. Витрините на някои магазини все още са цели, но вътре няма нищо. Опитвам се да си спомня откога този град е във войната, но не мога. Изобщо съм зле с паметта. Трябва ми почивка, за да си подредя спомените. Ето, не мога да се сетя сега дори и името на града. А май преди войната съм бил тук. Кога ли е било това? Сигурно преди години. Може и векове. Преди еони време, преди възкресяването на митичните същества и преди хората да станат лоши…

Решавам да спрем в основата на високата сграда, която отдалеч изглеждаше с червена фасада, а отблизо се оказа мръснокафява, олющена и цялата на дупки от всички възможни оръжия, които е създал човек. Все е едно е била мишена за прострелване в някоя фабрика за оръжие.

Има черен вход, миришещ на гнило със запазени като по чудо врати, висящи на ръждиви панти. Входът има излаз и от другата страна на улицата, което е хубаво. Сигурно обаче е пълен с плъхове. До входа се блещят разбити витрини на магазини. Избирам един от тях, който да ни приюти. Оказва се, че магазинът има три изхода – два към улиците и един към входа на сградата. Дано не се налага аварийно да излизаме през някой от тях.

Просвам се в ъгъла зад някаква ниска стеничка и изпружвам крака. Чувствам умора и пулсиране на крака под коляното. Сигурно ми е скъсал нещо, кучето му с куче. Куцалан цъфва отнякъде и укорително ме гледа. За него да го наречеш „куче“ е все едно да наречеш някой гей. Е, поне едно време беше обидно, сега може и да не е. Може обратното да е обида. Стана ми смешно. Представям си как се обиждат: „Ей, мръсен негей такъв!“.

– Извинявай – казвам му. – Страшно съм уморен. Аз не съм като вас, супернадарените същества с генетична памет. Аз съм прост човечец, от плът и кръв, пък макар и командир на отряд. Уморявам се, ожаднявам и ме болят краката, когато някоя здрава лапа ме прасне под коляното. Освен това паметта ми чезне и това ме дразни и плаши.

– Трябва да намерим къщата – заявява Куцалан. – Утре трябва да я намерим.

– Ще я намерим – отвръщам. – Къде ще ходи, че няма да я намерим?

Затварям очи. Имам добри инструкции за къщата. Трябва да я търся в централната част на града. Север-северозапад. Q-пушката трябва да я изключа, за да не я засече някое заблудено устройство. Трябва да я открия тази проклета къща почти по интуиция. Мамник няма много да помогне. По нещо трябва да я позная сред стотиците подобни къщи в района. Нямам си на идея как ще стане, но знам, че трябва да го направя. Да я открия и да ù тресна един Q-заряд, от ония, специалните, дето са ми само два, като ракетите на Люк Скайуокър за Звездата на смъртта. Това е последният и най-важен команден пункт. Тук се поемат и обработват всички сигнали на всички убийствени машини, които са плъпнали по земята ни. Тук е гнездото, от което се точат всички лигави нишки към разните СБУ-та, атомни танкове, умни самолети и прочие гадости. Това нещо, ако го унищожим, и край на войната. Тя, войната, доколкото си спомням, всъщност свърши, но ей такива дълбоко засекретени гадости още тровят живота ни. И не става да изсипеш един кош бомби над този град, защото хитрата къща ще се покрие нейде в земята, после иди я гони. Не може и да пратиш хиляди хора да ровят от сграда на сграда, защото толкова много ще загинат, че по добре да я оставим на мира. От друга страна пък всякакви бойни единици пъплят насам-натам, командвани от къщата, и нанасят поражения. Хем войната свършила, хем пак си се бием. Трябва само хитро да се промъкнем до нея, без да ни забележи, да ни мисли за скитник безпризорен и рошавото му куче. Пък да ù прасна един Q-заряд…

– Ще ù видим сметката – продължавам на глас и чувам как Мамник писка.

Писъкът му се е омесил с врясъка на гаргите, но все пак го чувам. Отварям очи. Куцалан го няма до мен. Той сигурно е чул птицата преди още да е запищяла. Какво ли пък е видяла сега? Дано не са мобилни мини, качени на велосипеди.

Ставам и надзъртам зад витрината. Под краката ми хрускат парчета стъкла. Чувам Куцалан да ръмжи. Щом ръмжи, значи се преструва на куче, остава само и да залае. Дали наистина може да лае?

Излизам от витрината и виждам вълкът да клечи с оголени зъби и издаващ звуци, които трябва да минат за ръмжене на зло куче, а срещу него облегнат на стената стои някакъв човек – ни жив, ни умрял, протегнал напред ръце, сякаш може да се предпази от това чудовище. Изглежда дребен, навлечен с някакви разнообразни парцали и нахлупил крива шапка на главата си. Откъде ли се взе?

Правя няколко крачки към тях и строго нареждам:

– Шт! Долу! Назад! Остави човека. Назад! – Куцалан с удоволствие изпълнява заповедта ми, спира да ръмжи и застава зад мен.

– Не е лош – казвам. – Просто се страхува от непознати.

Не изглежда много убедително за стокилограмов вълк, но друго не измислям в момента.

– Нищо няма да ти направи – успокоявам човека и пристъпвам към него.

Той подозрително ме поглежда изпод шапката. Има черни очи, мръсносива коса, избуяваща под шапката му на туфи, и рядка прошарена брада. В ръцете си стиска нож и някаква пръчка.

– Вие пък откъде се взехте? – изсумтява и наднича през рамото ми, за да се убеди, че вълкът-куче седи мирно.

– Ами мотаме се – мъгляво отговарям. – От село на село, от град на град. Ей сега влизаме тук. Има ли много хора?

– Абе, ти да не си луд. Какви хора тук. Това е забравен град.

– И нищо ли няма за ядене? – разочаровано питам.

– Няма – тросва се непознатият. – Айде откъдето си. Обратно.

– Брей – възмущавам се искрено. – Той да не е твой тоя град. Ами аз може да съм оттук. Може тук да съм работил преди тъпата война и сега да идвам да си видя имотите.

Сега пък мръхльото искрено се разсмива и показва някаква странна колекция от зъби.

– Какви имоти бе, пич? То здрава къща не е останала, ти имоти. Като толкова искаш, стой. Храна – гълъби, гарги и пресен плъх на скара. Само тоя звяр го дръж на верига да не пострада.

– Ти по-хубаво не го дразни, щото както е кротък, ще те перне един път с лапата и ще ти скъса коляното. Я ела сега да седнем някъде и да се видим, без да се ядосваме. Аз храна не искам, малко вода ако имаш?

Местният се почесва с ножа по тила и се съгласява. Бръква в торбата и вади някакво мазно, черно шише.

– Вода барем има – казва. – Що извори набликаха последно време, що нещо.

Сядаме в магазина върху някакви парцали и аз внимателно го разпитвам. Водата естествено не я барвам.

– И аз голямо обикаляне му хвърлям – лъжа, без да ми мигне окото. – Раняваха ме два пъти през войната и малко ми се губи споменът – сега вече не лъжа. – Шматкам се с това куче, и то завалията от някоя генна лаборатория драснало, чуди се какво да прави. Дружка ми е и пазач. Е, няма ли други хора в тоя град?

– Има, как да няма – отвръща Спир. Така каза, че се казва. Не Спиро, не Спиридон, а Спир. – То много имаше, ама повечето измряха. Сега я има стотина души, я няма. И ние ще измрем, няма къде да се денем. Ще останат само гарги и плъхове.

– Що пък да измрете?

– Щото така. Нещо сме заразени, облъчени ли, натровени ли, и полека-лека измираме. И аз, ако изкарам до края на годината, пак ще е добре. Ма, да ти кажа, вече не ни пука. Събираме се и си правим гуляи.

– Нали няма храна? С плъхове ли гуляете?

Спир се намръщва.

– Излъгах те. Плюскане колкото искаш. Консерви, разни вакуумирани храни. Още има подземни камери със замразено месо. Пиячката е на корем. Това е единствената радост.

– Не си ли мислил да се махнеш оттук? Да идеш някъде на юг. Да се лекуваш.

– Че как ще минеш полето? Пълно е с гадните машини и разни подивели танкове. Мисля си, тия машини верно са умни. Щом могат да полудеят. И за моята болест лек няма. По-добре да се просна тук. Сред храна и къркане.

– Каква пък е тази болест?

Спир понечва нещо да каже, но млъква и в очите му бързо изприпква страх. Не смее да мръдне. Обръщам се и гледам, Куцалан се надигнал и се прозява. Той нека си се прозява, ама който и да види това устище, пълно със зъби, ще се напикае.

– Спокойно – успокоявам Спир. – Нали ти казах, че нищо няма да ти направи.

Той се усмихва криво и по лицето му припват рояци бръчки.

– Абе, голям звяр си си намерил – казва. После пита: – Какво мислиш да правиш?

– Да ти кажа честно, наистина съм идвал тук преди войната, но ми се губят спомени. Ще остана в тая сграда, ще пообиколя града и ако ми хареса, може да остана няколко месеца, ако не, поемам нататък. Има ли в града бойни машини?

Спир клати глава.

– Не, тук няма. По полето е пълно с тях. Но тук не се вясват. Не ти трябва да оставаш, ще се тръшнеш и ти.

– И казваш всички сте болни?

– Абсолютно. Вчера се тръшнаха двама. Добри приятели бяха и добри играчи. Оставаме все по-малко.

– Играчи ли? – любопитствам аз. – Какво играете? Футбол?

Това можеше да звучи като подигравка, но Спир не разбра.

– Глупости, футбол. Кой ще ти се занимава с такива простотии. Играем на думи.

– Ясно – кимам, уж разбирам. Спи ми се и се каня да разкарам тоя Спир.

– Ясно ти е, дръжки. Това не са думи като думи, а специални думи. Играем на думи, които не съществуват вече, които ги е имало преди, били са си най-обикновени думи, с нищо незабележими дори, но вече ги няма. Всяка вечер играем и стават страхотни дербита, ей играем от една година вече и несъществуващите думи край нямат. Ако знаеш колко думи от войната насам са изчезнали, ще паднеш. И който измисли най-хубава дума и си я припомни хубаво, той печели. Имаме си и жури. Трябва да дойдеш някоя вечер. Събираме се в хотел „Карлайл“, шест звезди, лукс обслужване, вечерно облекло задължително – Спир се изкисква. – Искаш ли да играем, за да разбереш?

– На думи ли?

– Да, на несъществуващи думи.

– Нещо не ми стана много ясно. Как така не съществуват?

– Ей така нà! – ядосва се Спир. – Нали ти обясних? Имало ги и сега ги няма. Схващаш ли? Не изглеждаш толкова тъп. Кучето ти сигурно разбра за какво става въпрос. Има ги – няма ги. Сети ли се? Имало е дума, сега я няма…

Спир ме гледа с надежда, а аз все още не схващам за какво ми говори. Обръщам се и поглеждам Куцалан. Той е седнал на задните си лапи и с интерес ни гледа. Погледът му обаче кой знае защо е тъжен. Обръщам се и зяпвам Спир. Той ме гледа подканящо, като малко дете, дето трябва да каже „мамо“. Какви са тези несъществуващи думи?

– Казваш имало ги е, а сега ги няма? – питам, за да спечеля време, защото нещо не ми се иска в очите на Спир да изглеждам тъп. Той радостно кима с глава. Туфите под шапката възторжено се тресат.

Изведнъж ми просветва. Света Богородице, на това ли играят?

– Сетих се – викам възторжено. – Сетих се!

– Давай тогава – насърчава ме Спир и чак се надига. – Казвай.

Поемам дълбоко въздух.

– Сладкарница става ли?

Както се е надигнал, Спир изведнъж сяда обратно и от парцалите му се вдига прахоляк. Устата му почти увисва и езикът му аха да се провеси като на Куцалан. Гледа ме с безумен поглед.

– Сладкарница ли? Сладкарница ли каза? – ломоти той.

– Да, защо? – чудя се аз.

– Боже всемогъщи, бях я забравил тази дума. Вярно, че имаше сладкарници. Как можах да забравя. И какво продаваха в тях?

– Как какво? Разни сладки неща. Сиропи, сокове – започвам да си припомням. – Имаше виенски сладкарници с пасти и кафе, арменски и турски – със захаросани ябълки, баклави и боза. В някои правеха торти за рождени дни и разни други тържества. Имаше огромни витрини с най-различни чудесии – пасти, еклери, тулумби, петифури, баклави, тригуни… И бяха едни такива лъскави, чисти и хората кротко си седяха в тях и си услаждаха живота. Да, имаше такава дума, много добре си я спомням.

Спир ме гледа с възхищение.

– Ти си талант – хвали ме той. – От раз измисли една супер несъществуваща дума. Много е готина. Позволи ми да я използвам утре на играта.

– Може – великодушно разрешавам.

– Сети се още някоя.

– Несъществуваща дума ли?

– Да, като сладкарница. Имало я, сега я няма.

Замислям се за миг. Иска ми се да не разочаровам Спир. Само че моята памет нещо е объркана и не мога да се сетя за разни думи.

– Става ли книжарница? – питам неуверено, защото не съм сигурен дали тази дума е несъществуваща.

Спир бавно се надига. Гледа ме с преклонение и молитвено скръства ръце на гърдите си.

– Човече, как се сети за тази дума? Книжарница… – повтаря бавно, сякаш я опитва на вкус. – Имаше такава дума да, спомням си. Хубава дума беше. И тя една такава лъскава, представителна и чиста. Пълна с написани листове.

– И миришеше странно, на нещо особено, което само печатарското мастило и хартията имат.

– И хората влизаха в тази дума, за да гледат книгите, да ги опипат с ръце и очи, да ги помиришат, да ги почувстват. Влизаха като в църква, тихо, с някакво преклонение и почит. Боже, каква дума беше само. Каква дума.

Спир чак затваря очи и се възнася нанякъде. Е, прав е, хубави думи бяха и едната, и другата. Може би някога пак ще се появят тези думи. Що да не се появят? В тях няма нищо грозно, лошо, обидно или опасно. Изведнъж се сещам, че повечето думи, които са изчезнали, които са несъществуващи, са точно такива с нищо незлобливи думи, кротки и неагресивни, даже напротив – полезни и нужни. Защо тогава изчезнаха? Какво стана, та ги няма? Епидемия ли някаква ги тръшна, или емигрираха някъде? Изведнъж десетки подобни думи нахлуват в главата ми и се завъртат като рояк мухи над мърша. Несъществуващи думи. И като гледам колко са многобройни, какъв рояк сме унищожили, чак се уплашвам.

– Трябва да спя – казвам грубо на Спир и го стресирам. Той смутен прибира багажерията си и не смее да ме погледне, сякаш се чувства виновен за тъпата игра, която са измислили.

– Ела утре пред големия фонтан в центъра – казва той, преди да се измуши през витрината. – Може да дойда с теб из града. Макар че е опасно заради болестта.

Понечвам да го питам пак за тая болест, но той вече се е шмугнал зад витрината. Навън почти е притъмняло и не го виждам. След миг туфестата му глава щръква обратно. Сваля кривата си шапка, при което туфата хуква на всички страни, слага я до сърцето си и важно казва:

– И ти благодаря за думите. Това бяха най-хубавите несъществуващи думи, които съм чувал напоследък.

Нахлупва доколкото може капата и пак изчезва в сумрака. Дано не види наоколо Вила Самовила или близнаците, щото инфарктът не му мърда. Каква ли болест ги яде тия тук?

Намествам се на постелката и облягам глава на стената. Нещо сънят ми изчезва и в устата ми е едно горчиво. Куцалан се изпружва до мен и топлият му гръб се разстила до крака ми. Странни същества. Топли са, имат органи, кръв и всякакви там биохимии, а са толкова различни и непонятни. Слагам ръка на главата му. Жестът е нормален за едно куче, дали става и за вълк, измъкнат от небитието на митовете?

Куцалан не се дърпа, само се намества по-удобно.

– Тая игра не я разбрах – казва той, наврял муцуна под постелката. Гласът му е гъгнив и далечен. – Как така несъществуващи думи? Ако думата не съществува, ти не можеш да я кажеш. Не е ли по-правилно забравени думи и несъществуващи предмети и обекти?

– Точно така си е думата – несъществуващи. Имало е книжарница, сега я няма. Просто е.

– Няма я като обект, като предмет. Като дума си я има. Няма го обектът, думата стои. Не е ли така?

– Не знам. Може и така да е.

– Вие, хората – продължава да философства Куцалан – на всеки обект слагате дума, знак, и задължително обвързвате предмета с този знак. Вие сливате предмет и знак.

Опитвам се да си спомня нещо, но паметта ми не се подчинява и разни спомени хукват на всички страни като туфата по главата на Спир. Искам нещо да му кажа на Куцалан, но забравям какво. Нещо важно за хората, нещо основно. Нищо не се сещам, затова сънливо го питам нещо за Вила, близнаците и птицата Мамник. Той ми отвръща, че са добре и че ще ме вдигне преди изгрев, защото нямаме време и трябва да я намерим тая къща и да я направим несъществуваща. Заспивам и почти в просъница казвам на вълка:

– Да знаеш, Куцалане, ние, хората, не можем да мислим без посредничеството на знаците.

Куцалан изхъмква доволно и нищо не казва. Мъча се да си представя тези същества, тези мои бойни другари и другарка, с какви знаци мислят, как мислят и дали мислят като нас или другояче. И може ли да се мисли другояче, без помощта на знаците? След войната, след шибаната, скапана, гейска война, ще трябва да уча и още нещо освен физика, за да разбера освен за имагинерното тяло на Куцалан и за мисленето му, което чини ми се, и то е имагинерно. Заспивам бързо, понесен от вълните на тези мисли.

Събуждам се преди изгрев. Тихо е. Няма ги градските шумове, няма птици, нищо няма.

Усещам, че и вълка го няма. Сигурно е скитал навън цяла нощ. Ще скита, разбира се, нали това е в кръвта му, нали такава е природата му, нали такива ги възкресихме – същества от другия свят. За миг си представям, че съм тук сам, без отряда, без смразяващия вълк, без близнаците, без птицата Мамник, без отчайващо прекрасната Вила, и ми става страшно и самотно. Ставам и търся Куцалан. Навън вече просветлява и черни гарги безшумно украсяват небето. Къде ли е и Мамник? Сгъвам постелката и се чудя дали да я намотавам на гърба. Ще сме в града и може да се върна при тази сграда по всяко време. Оставям я до стената и подавам глава от витрината. Куцалан изниква отнякъде – голям, лъскав и безшумен.

– Тръгваме ли? – питам, колкото да кажа нещо. – Готови ли сте?

– Ние винаги сме готови – отбелязва вълкът.

– Добре. Вила да държи наметалото над нас, близнаците да са в готовност, а Мамник да не се отплесва напред, щото тук не е поле и може да ни загуби.

– Няма – казва Куцалан и не става ясно дали птицата няма да се отплесва, или няма да ни загуби.

Бръквам в джоба си и вадя черно хапче кафе, тип еспресо. Засмуквам го и се намръщвам леко. Без захар е и ужасно горчи. Сигурно е от най-лошата реколта, правено в най-лошата лаборатория. Иска ми се да го изплюя, но стискам зъби и смуча ли смуча. Куцалан ме гледа с интерес.

– Не можеш да си произвеждаш сам ендорфини, нали? – пита той.

Не му отговарям, защото не знам за какво говори. Вадя внимателно малка дигитална карта на града. Тя е от времето, когато градът не е бил в този си вид и несъществуващи думи не е имало. Гледам улиците, площадите, парковете, сградите и се чудя къде може да е нашата къща. Толкова ли не можаха да я разузнаят предварително, ами сега трябва да се мъча да я открия в някакви руини и пущинаци. Все си мисля, че трябва да е в центъра. Не знам защо, но си мисля, че е там. Откривам на картата къде сме ние, и дращя с мръсен пръст по нея.

– Ето, ще обиколим този район – ограждам кръг около предполагаемия център на града. – Не знам как трябва да изглежда тази къща и дали има някакви излъчвания. Ако имаше, спътниците трябваше да ги хванат.

– Че то ние нямаме спътници – напомня Куцалан. – Къщата има.

– Добре, все нещо трябва да забележим покрай тази къща. Иначе защо сме тук? Мамник да дебне внимателно. Вила също. Оня човек, Спир, твърди, че няма бойни машини, ала едва ли една такава къща е оставена без охрана, та всеки дрипльо да може да се намърда вътре и да прави каквото си иска.

– Къщата е автономна – казва вълкът – правена е да осигури командването на машините, после са ù изгубили контрола. Разчитали са само на техниката и сега не е ясно как може да се спре. На Къщата не са вменени инструкции за защита. Тя не е живо същество, нито бойна машина, та да се пази. Тя просто е един център за управление. Има за задача да управлява бойните машини и просто си изпълнява задачата. Тя не знае, че я търсим да я унищожим, не знае, че трябва да спре, не знае, че върши лоши неща. Не знае, че трябва да се пази. Просто не са се сетили да ù инсталират тази задача. Това просто е една машина. Вярно, най-важната. Централната. Супервайзорът.

– Ами да – разсъждавам аз – все си мислехме, че машините ще решат войната. Хората ще си стоят нейде спокойно и един-двама ще управляват цяла армия от бойни машини ей така, докато си седят зад компютрите, хрупат чипс и пият кола. После решиха, че защо да са един-двама, като армията може и сама да се управлява. Така де, трябва да се пестят човешките ресурси, щото обществото е много чувствително на тема загуби на човешки ресурси. Току-виж някой от водещите войната се задави с чипс или хване рак на стомаха от много кола. Тогава как ще се оправдават пред същото това общество тези загуби, как ще се задържи духът на нацията. И после разни гадни журналисти ще снимат ковчезите, ще правят разследване на фабриката за чипс, ще се поемат разни антивоенни мероприятия и пораженчески настроения. Не, колкото по-малко жертви, толкова по-добре за обществото. И по-хуманно е. Агресия на бойна машина звучи по-приемливо, отколкото десант на две хиляди морски пехотинци. Войната в ръцете на машините. Добре звучи. Съответно и управлението трябва да се прехвърли. На една къща например. Разбираш ли идиотщината? Те пращаха срещу нас машини, а ние, понеже нямахме толкова много, щем не щем, пращахме хора. Машини срещу хора. Ми не е спортсменско. Е, ние пък, като нямаме техника, създадохме вас, да ни помагате.

Куцалан гледа някъде в нищото.

– Извинявай, че постоянно ти напомням, че сме ви създали, но така си е. Генжинерите се постараха да ви възкресят максимално истински.

– Не се засягам – отвръща Куцалан. – Даже, да си призная, не разбирам много добре съдържанието на тази дума. Изобщо много от вашите думи и дейности са ми неясни. Някой ден трябва да ми ги обясниш.

– Ще ти ги обясня, ама знаеш ли още колко университета трябва да завърша? Айде да тръгваме.

Вила се вее край нас като парче мъгла, изпаднало от някой планински връх. Близнаците се движат плътно до стените на сградите и почти се сливат с тях. Само като се загледаш, се виждат някакви космалаци и криви пръсти до някой порутен цокъл. Аз си ходя спокойно по средата на улиците, а до мен е Куцалан. Мълчим. Одеве се наприказвахме за цял ден. Силно се съмнявам в думите му за незащитената къща. Вярно, ако не са ù шибнали програма за защита, няма причина да я прави, ами ако са ù инсталирали такава?

Куцалан ме поглежда и аха да каже нещо. Нали е с телепатична чувственост, все се кани да отговори, преди да си го попитал. После пък усеща новите ми мисли и навежда глава. Сигурно не е много приятно да си телепат и да слушаш непрестанно глупостите на другите.

Улицата, по която вървим, трябва да ни изведе в централната част на града. Колкото по-навътре влизаме, толкова градът е по-запазен. Има и разрушени сгради, и ями по улицата, но повечето къщи стоят, даже и прозорци си имат. Зеленината пък е навсякъде – треви, храсталаци, диви рози, люляци, дървета и бръшляни са се омесели в пъстра джунгла. Поглеждам крадешком към Вила. Тя върви малко зад нас, но достатъчно близо, за да се намеси при нужда. Мъча се през рехавата мъгла, която представлява в момента, да зърна оня силует, който тревожи сънищата ми. Струва ми се, че за миг забелязвам извивката на талията ù. Дали може да танцува? Как ли ще се чувствам, ако прасна един блус с нея? На Soldier of Fortune например. Странни, непонятни и в същото време са ми много близки тези същества. Ами ние оттук нататък трябва да живеем вече заедно. Тази мисъл дойде толкова неочаквано, че чак забавих крачка. Просто си стават част от общия свят. Всички тези митични същества, които възкресихме, за да ни помогнат да се избиваме помежду си. Интересно ще стане. Пак погледнах крадешком Вила. Сега дали съм влюбен?

Мамник се разписква отнякъде. Чуя ли вече писъка му, и се хващам за кобура.

– Какво е? – питам Куцалан, който върти глава на една страна, сякаш се ослушва.

– Хора – отвръща той. – Отпред има хора.

– Е, по-добре е от СБУ или мобилни мини.

– Не е ясно какви са.

– Какви може да са? Дрипльовци като вчерашния.

Завиваме по улицата и излизаме на широк площад, проснал се в пищна зеленина. В средата има голямо езеро, пълно с вода, водорасли и жабуняк. Пред него се виждат няколко души. Поемаме с Куцалан към тях, а Вила и близнаците се потапят между дърветата. Мамник изписква още няколко пъти и спира.

– Нямат оръжие – тихо казва Куцалан и млъква, за да не предизвика уплах в някой от тях.

Наближаваме ги и те ни виждат. Скупчват се на едно място и ни гледат. Оттук не мога да видя дали подозрително или радостно. Що пък да ни се радват?

На няколко метра от тях спираме и тогава виждам, че единият е Спир – вчерашният ми събеседник.

– Здрасти, Спир – вдигам приветливо ръка. – Наспах се супер. Сега малко се поразхождаме да видя дали мога да си спомня нещо от тоя град. Ти как си?

Спир колебливо излиза напред, като гледа под око вълка.

– Здрасти – отвръща. – Това сме ние.

Маха с ръка към групата, сякаш представя рок банда. То видът им е горе-долу такъв.

– Днес ще търсим риба – съобщава радостно. – Одеве погребахме двама, Бог да ги прости.

Чудя се какво да кажа.

– Ако искаш, ела с нас. Ще ходим до едни складове с дълбоко замразени продукти. Довечера ще правим гуляй и ще… – млъква и ми намига хитро – играем.

После се обръща към другарите си.

– Ей тоя е оня, дето ви разправям, че се сети вчера за две страшни несъществуващи думи. Довечера ще ви ги кажа. Ще изпопадате.

Групата се приближи смело до нас. Куцалан се прави, че не ги забелязва. А ги е погледнал, а са се разбягали. Аз съм свикнал с погледа му, но сега си давам сметка, че като те погледне, все едно забива две вилици в мозъка ти.

Приятелите на Спир са странни като него. Космати и брадясали, приличат на таласъмските близнаци, даже и пръстите им са криви като техните. Май има и две жени. Те обаче не приличат на Вила, по-скоро го докарват до птицата Мамник – кльощави, превити и с рехава перушина по главата, която прикриват с умопомрачителни шапки. Наобиколили са ме и ме гледат с някакви странни погледи.

– Здрав ли си? – пита един нисък и широк с огромна мръсна брада.

– Горе-долу – отвръщам уклончиво.

– Що тогава се вреш тук?

– Щото така – отговарям ясно и точно. – Ходя си насам-натам и дойдох тук.

– Щото си глупав – отвръща дебелият и плюе настрани. – Ако искаш да останеш с нас, трябва да се приготвиш да я посрещнеш.

– Кого? – не разбирам думите му.

– Бабичката с косата – хили се рошльото и от устата му се носи смрад на талази. Дали пък не е спал с умрял плъх под езика?

– Аз съм я срещал няколко пъти тая с косата – отвръщам. – И не знам защо досега ме подминаваше. Ама все някога ще се прегърнем.

– И кога си я срещал? – пита едно същество, дето според мен трябва да е жена.

– През войната – казвам. – Сега няма да ви разказвам. Друг път.

– Че аз другия път може да не съм жив – отвръща съществото и според изказа му се оказва мъж.

– Друг път, друг път – настоявам аз и не защото не ми се иска да им разкажа някоя бойна случка на тези нещастници, ами защото паметта ми се е омешала и ми се губят някои житейски линии. Но че съм срещал госпожата с косата, в това съм сигурен, само дето не мога точно да си спомня кога и къде.

– Ще дойдеш ли с нас за риба? – пита Спир, все едно ме кани на риболов с яхта.

– Тц – казвам. – Искам да огледам града, да се сетя кога съм идвал и къде съм бил. Довечера може да се видим.

– Ми добре – съгласява се новият ми познат, почесва се по туфата и поема наляво покрай езерото. Другите тръгват бавно след него.

– Вечерта се събираме ей там – сочи високия силует на някаква сграда в дъното на площада. – Ела и си подготви нови хубави думи. Някои супернесъществуващи.

„Като ви гледам – си мисля – до довечера някои от вас може да са несъществуващи.“

На глас казвам:

– Ще мина. Ако намерите някой кокал за моя спътник, вземете го. Доста ще огладнее след разходката.

– Ще вземем – отвръща Спир и се спира. Тумбата с него също се заковава. – Цяла овца ще му домъкнем. А ти се разхождай само по улиците. Не влизай в сградите, че не се знае.

– Какво не се знае? – безгрижно питам.

– Как какво? В коя има радиация не се знае. В северните къщи със сигурност има.

Маха ми с ръка и потеглят нанякъде.

Стоя вкаменен и не мога ни ръка да помръдна, ни език да обърна. Радиация ли? Радиация ли чух? Потърсих с поглед нещо наоколо, на което да седна или поне да се облегна. Страх ме е от радиацията, страшно ме е страх. Как не помислих, че тук може да има такова нещо? Седнах на някакъв остатък от бетонен постамент. Куцалан изобщо не ми обръща внимание. Гледа и души наоколо. Това ме вбесява. Много добре чу думите на Спир, защо тогава се прави на глух?

„Божичко – изпъшквам наум – сега пък радиация. Как можахме да се набутаме право в някаква радиация. Мразя я, презирам я, страх ме е от нея…“

Ставам и викам на вълка.

– Куцалане, трябва да се връщаме.

Куцалан най-накрая застава до мен и вдига глава.

– Не може да продължим така. Трябва да направим измервания за радиация. Иначе ще се навра някъде и с мен е свършено. Не чу ли Спир какво каза?

– Чух го – отвръща вълкът – ама нямаме и много време. Трябва да действаме.

– Е, какво ще действаме? – нервирам се аз. – Ако има радиация, ще ме направи на пихтия за нула време. За вас не е ли опасна?

– Е, не че е безвредна – ръмжи вълчището – ама в определени норми я издържаме.

– Сигурно няколко хиляди пъти над нормалната за човека. Тогава вървете вие напред, пък аз ще се грижа за тила.

– Знаеш, че без теб не можем нищо да направим. Ти си водачът, ти си командирът.

– Но аз не мога нищо да направя в радиация – нервя се и трескаво крача напред-назад. – Нищо. Освен това имам някакъв страх от това лъчение, див страх, атавистичен някакъв, който ми обръща джигера наопаки. Не знам откъде е, но го имам. Пращай Мамник да провери доколкото може нивата, и тогава ще мислим. Иначе никъде не тръгваме.

Куцалан ме гледа неодобрително.

– Първо, Мамник не може точно да определи радиацията. Може да разбере дали има, не и колко е. Второ, я се стегни с тая радиация, нали си ваксиниран, имунизиран или както там му казвате.

Както крача, и кракът ми увисва във въздуха.

– Ваксиниран ли? – вряскам му на тъпия вълк. – Това да не ти е детска шарка, бе, или тетанус? Чуваш ли се какви ги плещиш? Ми нали, ако пипна лъчева болест и изобщо успея да се измъкна оттук, ако не ме размаже радиацията веднага, после ще изгния в някоя болница сред лайна и…

Увисналият ми крак стъпва на земята и сякаш я разтриса. Нещо в обърканата ми памет изпуква и се намества, нещо малко, не по-голямо от плочка за домино, но достатъчно, за да изплува от дебрите на миналото един спомен, едно видение. И то какво видение…

Лежа в болница, свит по най-невъзможния начин, по който човек може да свие. Всичко ме боли, дреболиите ми изскачат през устата, а костите ми са като кашкавал. Край мен се мотаят разни лекари, сестри, други болни. Не ми обръщат внимание. На болен от лъчева болест кой обръща внимание? Ужасно е, отвратително е и най-лошото е, че няма край. После ме опъват по корем на някаква маса и бърникат из гръбнака ми, из мозъка ми… Дърпат хрущяли, теглят кости… Крещя с последни остатъци от език. Аз съм мъртвец, аз съм лъчист. Защо не ме оставят да си отдъхна от този живот, защо не оставят милирентгените да отнесат душата ми в някой по-добър свят? Защо…

Седнал съм на тревата, а Куцалан се е надвесил над мен. Би трябвало да изглежда тревожен.

– Добре ли си? – ръмжи той и виждам зад него и силуета на Вила.

– Какво става, Куцалане? – питам. – Какво става с мен? Та аз съм бил болен от лъчева болест. Сега си спомням. Затова така ме е страх само като чуя думата „радиация“. Спомних си гнусната болница с осраните коридори и хората вътре. Те приличаха на Спир и компанията му. Спомних си и най-ужасните процедури, които ми правеха. Божичко, колко неща си спомних. Как съм оцелял? Как съм се измъкнал? Това е лъчева болест, Куцалане, не е настинка или гнойна пъпка на врата. Това е радиация. Знаеш ли как действа на хората? Прави ни органите на пестил. Ти и пестил не знаеш какво е. Да тикажа право, и аз не знам. Знам само, че е това, което прави радиацията с органите ни. И какво, излекуваха ли ме? Мозък ли ми преляха?

– Сигурно – казва Куцалан. – Вие имате добри генжинери. Доколкото разбирам, са повишили устойчивостта на клетките ти към твърди лъчения. Затова ти казвам, че си ваксиниран. Не би трябвало да се страхуваш от радиация, ти вече си друг човек.

Напушва ме истеричен смях. Ако отрядът ми е от хора, сигурно няма да се излагам така пред тях, ама тия моите другари не са хора, що да не се покискам малко.

– И какво, сега съм супермен, мога да се разхождам в епицентър на ядрен взрив и да танцувам хоро по самодивските поляни. Може да ремонтирам даже работещи реактори.

Див кикот оглася площада. Поне аз си мисля, че е див и че оглася. Всъщност само нещо си мърморя и се мъча да измъкна още някоя плочка от доминото. Ама тая болница беше наистина много гнусна, сега си спомням всички отвратителни подробности, до момента, в който пак ме покатериха на оная маса, за да ровичкат в гръбнака ми. После нещо ми се губи, после паметта ми пак се отвея в неправилна посока.

– Трябва да изпълним задачата – казва Куцалан. – Трябва да намерим командната къща и да я обезвредим.

Надигам се бавно. Вече се бях сетил кога ми е била срещата с оная с косата. Измъкнали са ме от болницата, за да ми дадат възможност пак да се срещна с нея. Куцалан е прав, имаме страхотни генжинери. Дано да са поработили добре върху клетките ми, щото втори път в оня шибана болница и на скапаната маса няма да издържа.

Гледам Куцалан и залепилата се до едно дърво Вила. Ризата ù се вее на вятъра, а косата обгръща лицето ù. Дано да е прав вълкът, дано да е така, да съм ваксиниран вече против радиация и да не ми пука много от нея.

Изтупвам колената си от треви и клечки и му разправям на Куцалан:

– Ако все пак се окаже, че не съм ваксиниран, ако тая гадна радиация вземе, та ме тръшне и направи органите ми на пестил, не ме оставяй пак да бъда като парцал в някоя болница. Смили се над мен и ми пусни един куршум. В смисъл, светни ми една лапа по тиквата.

– Няма – казва Куцалан и тръгва напред, а аз пак не разбирам дали няма да ме остави като парцал в болница, или няма да ми светне един по тиквата.

Въздъхвам и тръгвам след него, а в устата ми остава вкусът на миризливите кърпи от оная болница, с които ми връзваха устата, за да не вия от болка. А как само виех…

Вила стои до дървото и не помръдва, когато минавам покрай нея. Косата ù се е разпиляла по лицето ù и не го виждам. За миг спирам, поглеждам я, ама не директно, а така малко странично, малко наоколо, и ù казвам:

– Моля ти се, ако ти ме разбираш, изпълни това, което помолих да направи Куцалан, не ме оставяйте като парцал.

Вила естествено нищо не казва. Взел се от нищото вятър разпилява косата ù и за миг срещам очите ù. За миг се потапям в тия очи и ми става ясно, че Вила всичко е разбрала, че на тая самовила всичко ù е ясно, само не разбирам дали е съгласна с молбата ми. Очите ù за миг парват сърцето ми и аха да получа остър пристъп на меланхолия, и тя изчезва. Стискам зъби, намествам Q-пушката с двата Q-заряда на кръста си и тръгвам да настигна Куцалан.

– Представяш ли си? – бърборя аз на вълка, докато пресичаме площада. – Бил съм болен от лъчева болест. Сигурно затова ми е омешана паметта. Да, затова. Отвратително беше в тая болница. Вие боледувате ли?

Вълкът спира и сякаш се замисля. Познавам вече, когато се замисля. Челото му леко се опъва и носът му се набръчква. Смешен е.

– Не – отговаря кратко.

– Как не? Никога? От нищо? И Мамник ли? И всичките други стотици същества, дето сте с нас?

– Ами не.

– Не мога да повярвам! И как така вие не боледувате, а целият останал свят, начело с хората, се тръшка от какво ли не.

– Не знам – лаконичен е вълкът и продължава да крачи.

– Тогава как сте изчезнали за толкова векове, та се наложи да ви възкресяваме?

– И това не знам.

– Ти знаеш ли, че за болницата си спомних, но как я пипнах тая лъчева болест, не мога да се сетя. Май беше при Голо поле или на Зъл рид. И на двете места бях, спомням си, ама кое е било първо и кое второ, не си спомням.

Стигаме края на площада и пред нас се ширват няколко улици. Прави, обрасли със зеленина, не им се вижда краят. Присвивам очи и ги гледам през тънък процеп. Познати са ми тези улици, минавал съм ги, разглеждал съм ги. И това не си спомням кога е било, но съм минавал оттук.

– Давай по онази с големите дървета – командвам на Куцалан.

Не знам защо по нея, но така решавам. Интуиция, дето се вика. Мамник се мотае високо над нас и лъска перушина. Дано да не се разписка скоро. Дано не улови някоя радиация, че тогава я втасахме. Хич не ми се иска да проверявам имунизацията на нашите генжинери. Пак се сетих за болницата и гадният страх отново пролази в гърлото ми.

– Я кажи на Мамник да мине по-напред и да следи за радиация – нареждам на вълка и започвам да оглеждам къщите наоколо.

Къщи като къщи. Някои малки, с дворове и пътеки, обрасли с треволяк, други големи, с магазини на партера и остатъци от реклами по фасадата. В тази част на града няма големи сгради, само нискоетажно строителство и еднофамилни къщи. Коя ли ще е нашата? Някакъв смътен спомен, че някога и аз съм живял в подобно нещо, ме навестява.

– Хей, Куцалане – викам му. – Вие къде ще живеете, като свърши всичко това?

– Навсякъде – отвръща той, без да спира.

– На Вила сигурно ù трябва гора, предполагам и на близнаците. Нали са горски таласъми, няма да се набият да живеят в бетонни квартали.

– Прав си – съгласява се Куцалан.

– И ти без гора не можеш. Искаш ли, като свърши войната, като приключим с тая лайняна война, да дойдете да живеете при мен. Аз имам една къща, останала от нашите, която е в едно село, дето навремето имаше двеста души, а сега сигурно няма и толкова. Гората е направо в двора. Дървета са дебели колкото вериги на атомен танк, храсталаци за близнаците и огромни ливади за Вила да си играе хорото. Пък може и аз да се хвана на него, нали съм радиоустойчив. Какво ще кажеш?

Куцалан мълчи, ходи по средата на улицата и нищо не казва. Този път аз проявявам телепатност и усещам, че тази тема не му е приятна. Защо ли? Може пък да не искат да живеят с нас. Може пък да ги дразним или да им пречим нещо. Възкресили сме ги, съживили сме ги. Голяма работа. Ето, помогнахме ви да спечелите войната, сега ни оставете на мира, да си преровим генетичната памет, да видим какво е станало с тоя и оня, да си изберем ръководство, да си оградим територия…

– Има радиация – казва Куцалан и мигом прекъсва глупостите, дето са се разстлали в ума ми.

– Откъде разбра?

– От Мамник.

– Не го чух да писка.

– Щото е далече. Аз го чух.

– Къде е това.

– През две пресечки. Има две триетажни сгради, които излъчват радиация.

Устата ми се пълни с гадна слюнка.

– Ами улицата? – питам. – Улицата чиста ли е?

– Май да – отвръща Куцалан.

– Е, тогава на бегом покрай тях и продължаваме. Няма да влизаме вътре.

– Ако са подозрителни?

– Ще видим – отвръщам и ускорявам крачка. Колкото повече наближаваме въпросните къщи, толкова повече притеснението ми изчезва. Съществата до мен са умни, няма да ме набутат в нещо, което може да ми навреди. Ето, Куцалан, уж вълк, уж новосъздадено същество, уж митичен звяр, а съм сигурен, че е умен колкото десет професора и са му ясни нещата много повече, отколкото на всички пишман военни и политици, дето ни набутаха в тази война. Ако беше опасно, щеше да ми каже. Нали, Куцалане? Щеше ли да ми кажеш?

Куцалан мълчи и крачи, стъпвайки елегантно с огромните си лапи.

Наближаваме сградите. Мамник се вие над нас и тънко писука. Черното му оперение сияе на слънцето. Чудно, как ли го възприемат другите птици, гарваните например?

– Като повелител и събрат – вметва Куцалан и спира пред сградата. – Ще влизаме ли?

Оглеждам я. Триетажна постройка, без да се брои партера. Няма тераси и магазини на партера. Най-вероятно е била административна сграда. Само кабинети и делови зали. Чудя се дали да извадя картата и да я потърся на нея, но решавам, че ще представляваме съмнителна гледка – дрипльо и вълк шарят с пръст по карта.

– Я прати близнаците да огледат – нареждам на Куцалан и се подпирам на едно дърво. Слънцето вече се е издигнало и напича дори през листата.

Близнаците се шмугват като две космати сенки през един счупен прозорец и изчезват в сградата. Мамник продължава тихо да си свирука.

– Какво разправя? – питам Куцалан.

– Няма хора. Отдавна не е имало.

– Дали радиацията е голяма?

– Не – отвръща вълкът и сяда на задника си. И на него му е топло и диша бързо и учестено, все едно всеки момент ще се задуши.

Все пак решавам да се махнем от тази сграда.

– Давай напред – нареждам. – Мамник да следи близнаците, ние отиваме към другата сграда с Вила.

Другата радиационна сграда се оказва през няколко къщи. Те нямат радиация според вълка. Само тия две сгради, отдалечени на стотина метра една от друга. Защо ли само те имат радиация?

– Да пратя ли Вила да огледа? – пита Куцалан.

– Чакай да дойдат близнаците, после ще реша.

Таласъмите се появяват след малко и веднага се залепват за едно дърво.

– Празна сграда – казва Куцалан. – Стаите са пълни с мебели и неработещи машини.

– Какви машини?

– Компютри, печатни уреди и разни такива.

Поглеждам го с леко съмнение. Дали близнаците знаят какво е компютър? Дали той знае?

– Това е била сградата на кметството – обяснява Куцалан, без да обръща внимание на мислите ми. – Може би са ù ударили една локална лъчиста бомба, затова има радиация. Може ли да е това къщата?

– Едва ли. Никой не би натикал команден пункт в кметство. Всеки знае, че при размирици и хаос първо се удрят сградите, които символизират властта – кметство, парламент, полиция. Просто хората си го изкарват първо на тях. Прав си. Уредили са ги с локална радиация, та да не може да се ползва информацията в тях. Не, нашата къща не е тук.

Излизам от сянката на дървото и оглеждам втората сграда. Нещо ми е позната.

– Ей, Куцалане, аз съм бил тук. На втория етаж имаше една много готина девойка. Аз ù разказвах смешки, а тя се заливаше от смях. На първия етаж бяха компютрите и офисите, на втория бяха някакви отдели, на третия не пускаха.

Хващам главата си с две ръце и я стискам силно като зряла диня, та дано се сети какво съм правил тук и каква е тази сграда. Може и данъчна служба да е била. Съвсем близо до кметството. Ами аз какво съм правил тук? Сигурно съм си плащал данъците, не съм дошъл да я взривявам, я.

Гледам съмнителните сгради, от които струи невидимо лъчение, и решавам да продължим. Нещо ми подсказва, че в тях няма нищо интересно. А и нали съм влизал някога в тях.

Продължаваме по улицата. Другите сгради, край които минаваме, са съвсем безинтересни. В тях дори радиация няма. Стигаме края на улицата. По-точно не го стигаме, а го виждаме. След стотина метра сградите свършват и започва някаква хаотична гора, може би някога е била парк. В нея пък съвсем нямаме работа. Решавам да се върнем назад и да обиколим съседните улици. Тая обиколка трае цял ден. Кръстосваме улиците като развалена совалка и нищо не откриваме. Аз и не зная какво трябва да открия.

– Освен да вземем да влизаме във всяка къща – предлагам на Куцалан. Той не е съгласен. Щели сме да изгубим много време.

– Тогава да разпитаме Спир и приятелите му, може да знаят нещо, да са чували нещо.

Куцалан се съмнява в идеята. Тия били пътници и понеже са с единия крак в отвъдното, трудно правят разлика между реално и нереално. Не може да им се вярва.

– То пък ние като сме сигурни кое е реално и кое не – мърморя на глас и крача по поредната улица, омотана в зеленина и с изпънати еднакви редици от пусти, самотни сгради. В някоя от тях е командният център. В някоя от тия къщи компютрите все още управляват, без да знаят защо, цели стада бойни машини, които на свой ред, без да имат и най-малкия мотив, трепят всичко по пътя си.

Един нищо и никакъв център със забравени умни машини.

Къде ли може да е скрит?

След един от поредните тегели се озоваваме пред голяма сграда, пълна с прозорци, някои изпочупени, някои здрави. Тръгваме покрай нея, чудейки се каква е тази сграда. Мъча се да се сетя нещо за нея, но споменът ми убягва. Стигаме до някакъв проход, нещо като тунел, който пронизва сградата и сякаш я разделя на две. Надниквам внимателно в него, като се прилепвам до стената. Проходът е дълъг трийсетина метра и в далечния му край зеленее вътрешен двор. Отстрани се извисяват сивите мухлясали стени на сградата. Някъде далече в горния им край се мяркат прозорци.

Тръгваме внимателно навътре. Има течение, което духа точно срещу нас. Стигаме до някаква врата, изкривена от времето и с далечни оттенъци на червено по нея – цветът на нейната младост. Спирам и се подпирам на кривата врата. Не зная защо, но искам да спра, искам да изчакам малко, да не тичаме към зеленото в дъното на тунела.

Мамник за кой ли път пронизително вряска. Вила и близнаците са на няколко метра пред мен, а Куцалан е зад мен. Тъкмо се каня да го попитам от какво толкова се притеснява Мамник, и усещам, че нещо не е наред. Въздухът наоколо е застинал, сякаш се втечнява, зеленото в дъното на двора потръпва, а козината на съществото до мен е влажна сякаш от пот. Да, ама вълците не се потят. Обръщам се към него и в тоя миг в края на тунела се появява тъмен силует и, сигурен съм, няма намерение да ни каже „добре дошли“. Куцалан е като вцепенен и аз инстинктивно го блъскам към рамката на разхлопаната древна врата. Изкъртваме я заедно с изгнилите ù панти и се стоварваме в малка стаичка, ползвана най-вероятно за инструменти на портиерите. И тогава чувам ниския мелодичен и методичен звук, който се носи от края на тунела, от тъмния силует.

– Какво, по дяволите, е това… – започвам, но Куцалан ме прекъсва:

– Машина на Тренчт – избълва той, дишайки като пред умиране. – Мамник късно я усети. Генерира силно поле на Тренчт и между тези стени няма измъкване.

– Вила и таласъмите?

– Хвана ги. Сега лежат и се съпротивляват, но няма да е задълго. Мисли как да се измъкнеш, на теб то не влияе.

Тоя вълк нещо се е побъркал. Къде ще ходя без тях? Чий ще търся сам? Подавам внимателно глава навън. Гадната машина на Тренчт стои в края на коридора и генерира ли генерира гадното си поле. Близнаците са се събрали в една безформена космата купчина и доколкото виждам, леко потрепват. Какво ли прави с тях това поле? Вила е паднала на няколко метра от мен. Косата ù се е разляла по земята, а лицето ù гледа нагоре към напуканите, покрити с мухъл стени. Не помръдва и с нищо не показва, че се защитава от полето на Тренчт. Избива ме ледена пот. Непобедимият ми страховит отряд е натръшкан за миг от едно нищо и никакво поле. Съществата, които не се бояха от радиация, разхождаха се спокойно между мобилни мини и разпердушинваха със замах самоходни бойни установки, сега се гърчат в примката на някакво поле на Тренчт.

– Ти как си? – питам Куцалан и заравям пръсти в козината му.

– Тук полето е слабо – отвръща той. – Но може машината да тръгне насам, след като убие другите.

– Никъде няма да тръгне – съскам в ухото му. – Как така ще тръгне? Как така ще ги убие? Редник Куцалан, я се стегни. Полето не ми влияе, така че аз отивам да се разправям с тоя шибан генератор, а ти стой тук или се измъкни бързо назад.

– Не мога – клати глава Куцалан досущ като някой досаден старец инатчия. – Ако се подам, полето моментално ще ме парализира. Ти се измъквай. На машината нищо не можеш да ù направиш с обикновените заряди, а и тя няма да се остави да я приближиш.

– С Q-заряда ще ù видя сметката – сещам се аз и бързо размотавам Q-пушката от кръста си.

– Имаш само два заряда – припомня ми Куцалан.

– Знам. Един за тоя изрод тук и един ще остане за къщата.

Лягам на пода и внимателно подавам Q-пушката навън. Визьорът се е залепил за очите ми, готов да докладва. Близнаците продължават да се тресат, изпънали напред кокалестите си пръсти, мъчейки се да направят нещо. Вила лежи все така самотна и видът ù ме хвърля в истински ужас. Куцалан зад мен се опитва нещо да ми каже, но аз не го слушам. Слял съм се с визьора и чакам някакъв отговор. По-бързо, по-бързо, гадино – мислено нареждам на Q-пушката. Тя сканира машината отпред, търси пролука, издирва място, където да посее заряда си. Визьорът писва леко и червеният кръст цъфва върху мрачния силует. Натискам спусъка и злорадо се хиля.

Зарядът се пльосва по бронята на машината и плавно се стича по земята. Кюфтето се разпада. Усмивката ми замръзва, защото в тоя миг разбирам, че Q-зарядът е отишъл напразно, че бронята го е размазала далеч преди да успее да изхвърли вирусите си. Кръстът във визьора не беше червеният кръст на сигурната цел, а зеленият кръст на вероятната цел, че трябваше да изчакам още малко, че не трябваше така нервно да дърпам спусъка.

– Един заряд остана – напомня ми Куцалан.

– Знам.

– Прибери пушката и се измъкни. Трябва да обезвредиш къщата на всяка цена, а без Q-заряд не можеш да го направиш.

– Знам, знам, знам… – крещя тихо и притискам глава към стената. Там отвън близнаците таласъми и онова неземно красиво същество Вила се гърчат обвити от шибаното поле на Тренчт, а аз се крия тук и нищо не правя.

Прицелвам пак Q-пушката. Визьорът почва да пее приспивно.

– Не хаби последния заряд – бавно казва Куцалан. – Дори и да успееш да унищожиш генератора, действията ни стават безсмислени без Q-заряд. Без него нищо не можем да направим.

– Като не можем – скърцам със зъби – ще се върнем да вземем нов. Там ли да ги оставим, Куцалане? Така ли да ги оставим да умрат, гърчещи се като дъждовни червеи? И само не ми казвай, че има и други като тях, че генетичната ви памет прави индивида излишен, а общността важна. И друго ще ти кажа: не ги ли измъкнем сега, мисията ни пет пари не струва. Без Вила и близнаците ще е по-лошо, отколкото без тъпия Q-заряд.

– В момента стотици машини, включително и десетки генератори на поле на Тренчт, се движат из страната ни, координирани от къщата, и сеят смърт и разруха. Те не се интересуват от любов и омраза, от приятелство, от състрадание и жалост. Те не изпитват и гордост, презрение, опиянение от мъртвия враг. Нищо не изпитват, защото са умни бойни машини. И ги управлява една къща. И ние може да спрем всичко това. Можем, ако имаме Q-заряд обаче. Помисли върху това.

Обръщам се и гледам вълчището до мен. Прав е, хиляда пъти е прав пустият му Куцалан. Той се изправя и застава до мен.

– Къщата е тук някъде – заявява. – Измъкни се и влез в нея. Унищожи я. Не се прави сега на герой.

Гледам го в очите, в големите вълчи очи, и усещам как нещо се заражда в тях. Как отвътре напира нещо страховито. Визьорът тихо изписква, досущ като Мамник, той пък къде ли е сега, и на екранчето му грейва кървавочервен кръст. Грейва като съсирена луна в тъмна нощ. Дамгосва машината на Тренчт, така както Юда е посочил Христа. Куцалан поклаща глава. Не – казват очите му, не – зъби се пастта му.

– Не – извива той в някакво умолително заканително ръмжене и скача през главата ми, понесъл ирационалното си тяло към машината убиец.

Времето спира за миг. Виждам как устремът му с всеки метър намалява, виждам как таласъмските близнаци перчат безпомощно костеливите си пръсти, виждам и Вила, прекрасната и недостижимата. Лицето ù е обърнато към мен и добре, че очите ù са затворени, инак може да припадна. Кожата ù от бяла е станала восъчна, чак прозрачна. Чертите ù сякаш са се разтекли от това проклето поле. Куцалан е стигнал на няколко метра от машината и виждам как замръзва в последния си скок, преди да рухне на земята. Вила отваря очите си, едва-едва, един микрон само, но достатъчно оттам да излетят тонове ужас и болка.

Залепвам се на визьора. Кръстът пулсира кървав и предизвикателен. Е, аз не съм герой. Не мога да кажа, че после отечеството си обичам тия тука, натръшканите в мръсния коридор. Нямам силата да нося тежестите на избора и да правя преценка на тия тежести. Аз съм най-обикновен войник с пообъркана памет и не ме бива в анализите. Не че не обичам родината си, но сега трябва да спася тия тук, пък родината ще почака малко. Тя нали затова е родина, да народи още такива като мен. Стискам зъби до счупване и псувам неистово всички умни машини и къщи на света, начело с тая тук, дето е в края на тунела и пържи моите хора с полето на Тренчт. Само че тя е умна и нищо не разбира от моите псувни.

Затова натискам спусъка и пращам последния Q-заряд, последното страховито кюфте право в зиналата паст на кървавия кръст. Бог да ни е на помощ и проклет да съм, дето толкова се мотах.

Седя опрял гръб в мазната от влага и мръсотия стена и гледам едни храсталаци пред мен, които така са се омотали помежду си, че представляват цял ребус – жив, зелен, виещ се ребус от клони, листа и коренища. Иди разбери кое на кого е. Куцалан лежи до мен, диша равномерно и мълчи, само ми хвърля по някой бърз ирационален поглед. Не подканящ и нетърпелив, а един такъв уж безгрижен и разсеян. Знам, че не му се стои тук. Знам, че трудно разбира нашето умение с часове да седим на едно място, без да правим нищо. Дремем, както се казва. Знам, че му е непонятна и може би дразнеща тази наша човешка черта да седим и нищо да не правим. Само че аз искам да си събера мислите, да си наместя мозъка и да реша накъде да ходим. Близнаците са се залепили някъде в храстите и сигурно спят. Когато ги вдигах от тунела, за да ги пренеса на светло, ми се сториха леки като пух, и на докосване бяха такива – топли и мъхести. Блещеха ми се с едни огромни очища, в които имаше всичко друго, само не и страх. Даже и болка нямаше. Вила се е свила в сянката на един навес. Прилича на голямо бяло кълбо с разплетени черни конци по него. Куцалан казва, че са добре и можем да продължим, макар че не му било ясно без Q-заряд какво ще правим.

Лек вятър повява от тунела покрай останките на машината на Тренчт и се разстила по лицето ми. Хубаво ми е така и не ми се тръгва никъде. Ами ако пак срещнем някоя машина убиец? Ами ако ни нападнат летящи умни мини или полета?

Вдигам глава нагоре и гледам сградата, в чийто вътрешен двор сме. Не е била жилищна, това е ясно. Някоя административна постройка ще да е. Високи и дълги стени с безкрайни редове еднакви прозорци. Прилича на изрязана кутия за обувки. Какво ли е било тук преди?

– Сигурно нещо за управление – обажда се Куцалан. Щом има телепатичната чувствителност, значи всичко е наред. – Вие имате много неща за управление.

Свалям поглед от редиците прозорци, изблещили се мълчаливо към този вътрешен двор, и се чудя.

– Ти пък какво разбираш от управление?

– Не казвам, че разбирам – отвръща Куцалан и също се надига. Изпъва гръб, огромен и лъскав, и ме поглежда. – Просто се чудя колко много време отделяте на това управление и колко сгради сте построили за него.

– Е, и вие сте като нас. Все си имате някой за водач, някой да поведе хорото, да изкара глутницата…

– Не е същото – клати глава вълкът.

– Как да не е. Ти нали си Куцалан водачът, Наплатан предводителят, този, когото слуша глутницата и от когото се бои.

Куцалан ме поглежда странно – имам чувството, че ако има ръце, ще завърти пет пръста пред лицето си, обявявайки ме за хахо. Ама нали той започна това за управлението…

Тук, в този двор, е спокойно и зелено. Не ми се тръгва оттук, а и не знам накъде да ходя. Скоро ще се стъмни. Гледам сградата край мен и се мъча да се сетя каква е. Май и в нея съм идвал. Какво ли съм правил? Гледам към Вила, която се е свила на кълбо и чака. Нямаме Q-заряд и изглежда мисията ни е обречена. Като нищо може да се превърне в несъществуваща дума. Сещам се, че довечера за Спир трябва да измисля някои несъществуващи думи, нали ни покани на сбирката им. Трябва обаче да са добри, за да не го разочаровам. Куцалан очаквателно и търпеливо гледа.

Почвам да си мисля разни думи, като ги предъвквам и осмуквам, за да се сетя дали ги е имало или не. Спомените ми са редки като зъбите на Спир. Миналото ми е омотано в облаци и мъгла. През тази мъгла се прецеждат силуетът на болницата, където вия от болки, свит на осем от лъчевата болест, на градове, пълни с хора, на разни сгради, в които влизам и излизам, на лица на хора, за които не мога да се сетя кои са. И силуетът на този град се показва от спомените ми и дори тази сграда, в която сега сме се скрили и в която моите хора щяха да се изпържат. Хора… Става ми смешно от тази дума и се сещам за първата ми среща с Куцалан, от болницата ли бях излязъл, или от някой санаториум не помня, но помня огромните му бездънни очи, с които ме гледаше. Знаех за тези същества, знаех за тях, но не бях ги срещал дотогава. А сега ги наричам хора и пратих по дяволите цялата мисия, за да ги спася. Като си помисля, в народната представа тези същества са били само лоши и пакостливи. Поне аз не си спомням някоя история, в която да са били добри и помощници на хората. А сега сме заедно. Да, за тях знам много неща, а за мене си почти нищо. Явно, като свърши войната, попиканата, пръдлива война, ще трябва здраво да се лекувам, пък после да уча разни неща, дето съм си наумил. По всякакви там институти и университети.

Изведнъж се сещам, че тази дума „университет“ всъщност е несъществуваща дума. Даже супернесъществуваща. По-несъществуваща няма накъде. Имаше такава дума, да, сега си спомням, че имаше, и преди войната, преди олигофренската война, в тази дума съм ходил. Беше много хубава дума. Научаваш разни неща в нея и е пълно с хора, които искат да научат разни неща. Полезни, важни, приятни и красиви неща. Бре, как изчезна и тая дума, чудя се, и бавно крача към средата на двора. Имаше я, а сега я няма. Малко ми е трудно да си спомня дали съм бил в университет, или само съм слушал. Спирам и пак оглеждам сградата наоколо. Нещо в ума ми клокочи като забравен на котлон чайник. Нещо ще изплува от паметта ми, от мъглата на миналото. Чакам го с любопитство.

Ами да, ето я несъществуващата дума, ето го университета. Това край мене е той.

– Сетих се, Куцалане – викам възторжено. – Сетих се каква е тази сграда. Университет. Това е университет.

– Дето сте ходили да учите – показва знания вълкът.

– Да, защото за разлика от вас ние нямаме генетична памет и всеки от раждането си до смъртта се учи. Разбираш ли? Това е университет.

Гледам почти с любов стените, обрамчили малкия зелен двор, и се чудя как така се сетих. А те, спомените, нахлуват с пълна сила, влачейки след себе си още несъществуващи думи. Сядам на земята, защото ми се замотава главата. Ами че аз съм идвал тук. Много пъти съм идвал в тази сграда, в този университет. И не съм идвал да се уча. Hеее. Аз учех. Аз наливах знания. Аз разказвах на хората за разни полезни, важни, приятни и красиви неща. Стискам пак главата си с две ръце, хем да изцедя още малко спомени, хем да не им позволя да изпаднат и да се изгубят нейде в тревата.

– Ставай, Куцалане – нареждам, макар че вълкът изобщо не е сядал. – Влизаме в университета.

Крача трескаво през двора, през треви, тръни и бодливи храсти, през остатъци от пейки, следи от паметници и изкривени останки от табели с непонятни надписи по тях. Почти тичам. Куцалан безшумно се стеле край мен, Вила я зървам да вее бяла риза край близнаците, а Мамник кръжи над нас и нещо си споделя.

Вратата на университета липсва половината. Вътре е хладно и сумрачно. В широкото фоайе са плъзнали някакви растения, почитатели на академичния хлад и тъмнина. Мазна жаба ловко скача и се шмугва в тъмен ъгъл. Широко стълбище тръгва пред нас и се разклонява на две като змийски език. Не, не трябва да тръгваме по него. Трябва ми коридорът вляво и стълбите към мазето. Поемам натам трескав и бърз. Всичко ми е познато тук, всичко. Спомените се срутват върху мен като стари вещи от счупен тавански капак. Ами аз всичко си спомних, ами аз вече не съм несъществуващ, не съм просто командир на отряд, не съм поредният изписан от болницата нещастник. Спомените ми се сглобяват и нареждат като мозайка. Спирам, сякаш едновременно са ме ударили мобилна мина и поле на Тренчт, предназначено за хора. Стават ми ясни и целта на отряда, и защо аз съм командир, и защо точно в този град ни пратиха. Ами нали точно това искахме да направим тук. Нали в тази лаборатория това създавахме, нали превърнахме мазето в опитен център, целия университет, целия град. Пак спирам, защото усещам, че се задушавам. И каква стана тя? Аз съм знаел всичко, просто е трябвало да се сетя. Затова ме домъкнаха дотук, затова ме направиха командир.

– Затова ли, Куцалане? – питам, макар че съществото до мен, наречено вълк, вече знае въпроса. – Затова ли съм тук, за да се сетя за всичко, което съм правил, и да покажа къде е къщата? Защо не ми каза? Защо просто не ме попита? Или си мислиш, че мога да застана на страната на някакви машини?

Куцалан гледа умно. Едва ли в генетичната му памет са заложени тънки психологични похвати, затова цепи направо през просото.

– Сети ли се?

Уж да се ядосам, но не. Какво са виновни тези същества? Нали ние ги създадохме, за да ни помагат, дето се вика, в мир и бой. Всъщност повече в бой, отколкото в мир.

– Сетих се, само не мога да се сетя защо досега не се сетих – смея се на засуканата си мисъл. – Дали не е от лъчевата болест? Значи те са знаели, че аз знам, и ме пращат тук, та да се сетя.

От този хаос ме заболява главата. Ще го мисля после, сега трябва да свършваме.

– Куцалане – почвам делово – имам подозрения, че тая прочута къща не е никаква къща, ами е мазе. И е точно под нас. Откъде знам ли? Ами знам, защото си спомних с моята сплескана глава, че съм идвал тук, че съм работил тук и че съм бил свидетел на изграждането на тая тъпа къща. Единен логически управленец на всички машини, свързани в най-великата мрежа, която човек може да измисли. Нà ти сега мрежа, нà ти сега компютри. Трябва да слезем в мазето.

– Ще слезем – съгласява се Куцалан и май не е много радостен от откритието. – Какво ще правим обаче без Q-заряд?

– Ще измислим нещо – отвръщам. – Ако си забелязал ние, хората, много обичаме да мислим, след като направим нещо. Искам да я видя тази къща, тази лаборатория и може да се сетя още нещо, може още някой спомен да е останал на тавана при вехториите.

Мъча се да изглеждам весел и хем ми е някак леко като след спукан цирей, чиято гной с въздишка е напуснала свърталището си, хем ми е тревожно, защото, когато има мъгла в спомените ти, все едно не знаеш кой си и какъв си.

Вървим по коридор, осветен от малки прозорчета, които отвън са почти на равнището на земята. Знам го този коридор, води към големите асансьори за подземията. Ако не работят, а те най-вероятно не работят, ще слезем по аварийните стълби или по едни метални стъпала, правени някога за резервен изход. Стигаме края на коридора и заставаме пред асансьорните врати. Изобщо не правя опит да викам асансьора. Обръщам се наляво и продължавам в нов коридор, тъмен и студен. В края му трябва да са стълбите за надолу. Правя няколко крачки и спирам. Моите хора си гледат в тъмното без проблеми, ама аз съм като сляп. Вадя Q-пушката и залепвам визьора на челото си. Коридорът грейва в прелестно зелено. На този фон Вила, която се движи малко зад нас с Куцалан, изглежда прекрасно, ризата ù, освен че фосфоресцира, започва и да прозира. Пак ме наляга чувство на тъга и поетичност. Куцалан усеща това и ме побутва леко отзад. Ех, веднъж да свърши всичко… Лекото побутване ме изпраща няколко метра напред. За малко да се пребия в някакъв потрошен стол, захвърлен в средата на коридора. Ако сега ни сгащи някоя СБУ 5+1 или генератор на Тренчт, и сме дотук. Няма измъкване. Изпотявам се при тази мисъл и спирам.

– Куцалане – нареждам – кажи на Мамник да иде напред до стълбите и да огледа какво става. Вила и близнаците да вървят след нас.

– Не е ли по-добре да са напред? – пита вълкът.

– Мене полето на Тренчт не ме лови – възразявам – а тях ги прави да се гърчат като червеи.

– Полето на Тренчт не те лови, ама зарядите на СБУ-тата могат да те убият.

– Тук няма СБУ-та – колебливо отвръщам.

– Дано – съгласява се Куцалан и тръгва напред.

Мамник прошумолява край мен и оставя къса зелена следа във визьора. Ако има СБУ-та, досега да са засекли и визьор, и пушка, и всички, защото Вила не е хвърлила наметалото си. Тук, в тая теснотия, няма как да го направи. Стигаме до стълбите, без Мамник да се обади. Това е хубаво. Хубаво е и че все по-ясно си спомням пътя към мазето, към тази къща. Спомням си като че е било вчера как слизах по тези стълби. Правехме нещо в тази лаборатория, правехме някаква супер управленческа мрежа, ама какво е станало после, не си спомням. Дали врагът е завзел града и лабораторията и е подключил машините си към тази къща, а нас ни е залял с лъчение? Само така ще е, иначе откъде ще пипна аз тази лъчева болест. Хвана ме яд. Аз съм си работел тук, създавал съм някакви неща – и изведнъж лъчева болест. Ще ù видя сметката на тази къща лаборатория, ще я навра в кучи гъз…

Куцалан извръща глава и ме поглежда. През зеленилката на визьора не мога да разбера дали ме гледа с упрек или с неразбиране. Аз много неща трябва да уча след войната, след тая шибана война, ама и той колко трябва да учи, докато ни разбере… Даже имам чувството, че аз по-лесно ще схвана механизма на ирационалното му тяло и принципа на действие на наметалото на Вила, отколкото той израза „наврян в кучи гъз“…

Стигаме до началото на стълбите. Шест стълбищни рамене, пет площадки, и сме пред лабораторията. Пред къщата, която води войната. Дали някой сателит ни хваща, дали машината на Тренчт е дала информация за нас, дали долу пред вратите ù не се събират талази машини като в сцена от досаден филм, където група оцелели смелчаци се млатят с купища зли машини? След малко ще видим. Засега Мамник мълчи.

Осем стъпала – площадка, осем стъпала – площадка… На последната пета площадка спирам. Вила и близнаците са на горната, Куцалан е до мен. Само Мамник е долу в широк салон, от който започва лабораторията. Къщата убиец. Е, намерих я, стигнах до нея, сетих се къде е и какво съм правил в нея. Ами сега, сега чий ще го…

Млъквам не от срам пред Куцалан и Вила, а защото Мамник започва да пищи. Така пищи, че сигурно са ни чули чак горе хората на Спир, където и да са. Просто онемявам.

– Какво пък е това сега? – гледам надолу от площадката, но нищо опасно не виждам, само зелен светъл под.

– Радиация – откровен е Куцалан. – Долу има насочена радиация.

Е, сега я втасахме. Облизвам устни, които трябва да са побелели и изпръхнали, а може да са горещи и влажни. Радиация, защо точно радиация? Коремът ми се свива на топка и пред очите ми за миг пробягват жълтеникавите болнични стени. А, не. Този път не.

– Нали ти казах, че си имунизиран – успокоява ме Куцалан.

– И срещу колко милирентгена ми е имунизацията? Не знаем долу какво е излъчването. Може както съм имунизиран точно за две минути да ме направи на каша. Не, аз долу не слизам. Нека близнаците да слязат и да влязат в лабораторията. Да видят какво има вътре, после ще мисля.

– Пак после – укорява ме Куцалан. – Трябва да слезеш. Трябва да видиш къщата. Само ти знаеш какво да я правиш. Ти си бил в нея, ти си работил с машините, ти знаеш как да я спреш.

– Знам, с Q-заряд. Ама нямаме.

– Трябва да слезеш – настоява Куцалан. – Нищо няма да ти стане.

– Гарантираш ли?

Куцалан мълчи, сякаш се ослушва какво пее птицата, после твърдо казва:

– Да.

Облизвам устни и стъпвам на първото стъпало. Не ме лъже, тези същества не могат да лъжат, ами дано не бърка, защото тогава всичко отива по дяволите. Второ стъпало, Мамник е спрял да мрънка. Трето – леко поглеждам назад, за да видя сияйната Вила. Четвърто, пето, шесто – сигурно вече съм в обсега на радиацията. Седмо, осмо и съм долу. Пред вратите на лабораторията, пред дверите на къщата. Тя е умна, затова не се пази, не знае какво е това да се пази. Знае само да координира машините да изтребват хора и същества от кристалния свят. Толкова ù е умът, това са ù възможностите. Ами как да я спра? Приближавам вратите и ги отварям със замах.

Спомените пак се изсипват върху нещастната ми глава. Дългите редици с екрани, километрите кабели и разлятото кафе по масата, брадясали физиономии, неспали от три дни, тихото жужене на охлаждащите системи и безкрайните надписи и рисунки, стичащи се по мониторите като тих, цветен водопад. Някъде в тази мозайка съм и аз. Точно като несъществуваща дума, тогава ме е имало, сега ме няма. Сега се чудя кой съм и как съм стигнал дотук. Добре, че поне тия същества край мен ме разбират. И тази Вила – омайна, сияйна…

Вътре мирише на хлад и застой. Дълги редици монитори се извиват от двата края на лабораторията и чезнат в мрак. Трябва да има резервно осветление, щом компютрите работят, значи има захранване. А щом машини, генератори и мини ни преследват, значи машините работят. Казвам на Куцалан да разгледа наоколо и заставам пред първия екран. Вила, близнаците и Мамник шетат край мен. Дано само птицата не се разпиши, че ще получа невроза от това пищене.

Мониторът е тъмен, само бледа светлинка в долния ляв край подсказва, че работи. Усмихвам се доволно.

Вече всичко съм си спомнил. Навеждам се леко към него и тихо, но отчетливо казвам:

– Включване.

Екранът мигом светва с широк надпис:

„Идентификация на глас. Моля почакайте.“

Да, машината ни разпознаваше по гласа. Сега дали ще го стори? Дали гласът ми е същият като преди… не знам си колко години, дали лъчевата болест не го е променила?

Екранът продължава да мига. Нещо много дълго ме идентифицират. Куцалан е застанал до мен и гледа втренчено екрана. Знам, че може да чете, но понякога се чудя дали може да пише. С тия огромни лапи. Напрегнат е. Гърбът му е стегнат, а ушите – наострени. Ясно му е какво става.

Екранът примигва за миг и надписът изчезва. После се осветява в ярка светлина и се пълни с картинки и надписи. Въздъхвам доволен.

– Какво става? – пита Куцалан.

– Нали съм работил тук. Компютърът ме пусна в системата.

– Нещо много лесно – мърмори вълкът. – Можеш ли да я накараш да спре?

Клатя глава отрицателно.

– Не. Не си спомням нищо по системата, а и тя има защита. Не мога да ù кажа: „Виж какво, я вземи се гръмни“.

– А какво можеш да правиш?

– Да наблюдавам, да получавам отчети от всички машини, с които е свързана.

Приближавам монитора и под него изскача малка клавиатура и насочващ оптичен писец. Автоматично започвам да шаря по екрана. Възстановявам си знанията и уменията. Само още не мога да се сетя какво трябва да направя, за да прекратя дейността ù. Самата машина не е тук. Тя е заровена нейде под земята, скрита зад метри бетон и стомана. Тук са само командните ù устройства. Трябва да ù въздействам само и единствено чрез тях. Подобно на психиатър, който въздейства на пациента, без да го докосва, без да му дава лекарства, само с думи. Трябва да си спомня точните думи, правилните действия, защото има такива, сигурен съм, понеже аз съм ги създал, аз съм ги проектирал. Докато се мъча от мъглявината на миналото да изкарам някакви знания за моите умения, на екрана излиза нещо, което ме кара да подскоча, сякаш Мамник се е разпищял в самото ми ухо.

– Куцалане – викам – виж какво става. Тя насочва всички близки СБУ-та, генератори на Тренчт и всякакви други убийци към града, към тази сграда. Координира ги за целенасочено унищожение. И знаеш ли на кой? Сещаш ли се за какво ги събира?

Куцалан мълчи. Вила и близнаците, усетили, че нещо става, приближават. Какво иска гадната машина, да ни стрие на прах ли? И в кой момент прецени, че трябва да ни убие? Сега ли, когато ме пусна в системата, или одеве, когато премахнах генератора? Ами ако пусне и радиация, насочена радиация специално и лично само за мен? Гледам съществата и давам команди.

– Вила да пусне наметалото си. Тук е широко, може да го разгърне. Близнаците да се качат горе на входа на стълбите, а Мамник да стои в дългия коридор и да се ослушва. Куцалане, я ми кажи: какво съм аз? Кой съм и какво съм правил, та дано се сетя какво да правя и сега.

– Доколкото знам, си работил тук. Пряко си се занимавал с програмите за управление. Може би си загубил някои спомени, но си бил един от екипа, който е извършил изграждането на мрежата. Какво точно си правил, не знам.

– Сигурно от лъчевата болест съм загубил спомените?

– Вероятно – съгласява се Куцалан. – По време на войната градът е бил атакуван с насочена радиация и целта е била да се превземе тази сграда. Почти всички хора са загинали.

– Ясно. После ние сме им го върнали и са загинали и те. Междувременно компютрите са подключени към бойните машини и спътниците и започва войната на умните машини. Просто като леща.

Гледам екрана и късчета от стария ми живот, онзи, несъществуващия, се мотаят в ума ми. Някои от тях се нареждат и образуват цял смислен филм, други се мотаят ей така самостоятелно и безцелно и не мога да разбера какъв им е смисълът. Какво да правя с тази машина? Как да я спра? Започвам да шаря по екрана с писеца, да отварям разни информационни полета и настройки, филмът, дето се върти в главата ми, става все по-смислен и ясен. Да, голям екип бяхме и хубав. Сигурно всички са мъртви и като надгробен паметник оставихме тази машина, която сее смърт. Времето минава, машините отвън се събират като стадо сърдити глигани, а аз все още се ровя в машината и в спомените си. Куцалан мълчи и гледа втренчено. Може и да се опитва да ми помогне телепатично. Да побутне някой спомен да излезе от мъглата.

Едновременно потрепваме и обръщаме глави един към друг.

– Става ли, Куцалане? – питам объркан. – Можеш ли да извадиш от паметта ми нещо, което да ми помогне и за което аз не се сещам?

– Мога – казва той – ама трябва да ми разрешиш.

– Абе, какво разрешение – викам – да не сме на парад. Гледай там за нещо важно и интересно и казвай.

– Не мога така – оправдава се Куцалан – трябва да ми разрешиш.

– Е, добре – ядосвам се – разрешавам ти. Давай.

– Не така – обяснява ми предводителят на глутницата. – Трябва да си отвориш ума, да ме пуснеш в себе си, да не ме пъдиш.

Сядам на някакъв стол и изпружвам крака. Трябва да съм спокоен. Няма какво да се нервя на един вълк, при това не точно вълк.

– Добре – казвам. – Опитай, пък аз ще гледам да не те гоня.

Започвам да си мисля за къщата в подножието на планината, за дивата зелена гора, която нахлува направо в двора ни. Мисля си и за лабораторията, където правех нещо, за хората, с които го правех, за това, че тези хора сега са несъществуващи и никога вече няма да се срещна с тях освен в спомените си, и то ако си ги възвърна. И за Вила си мисля, за това колко е красива и колко е странна и чужда. Дали ще иска да живее край мен, край моята къща в гората? Или в някой университет, ако отида да уча или аз да уча другите? Ама на какво ще ги уча, като всичко съм забравил, и как така успях да забравя всичко? Куцалан и Вила ще ми помогнат. Само да свърши войната, тая проклета…

– Добре го направи – Куцалан диша на пет сантиметра от лицето ми. Има влажен и подвижен нос и огромно устище.

– И какво? Аз нищо не си спомням?

– Правил си програма „Инфаркт“. Говори ли ти нещо?

– Инфаркт ли? Не. Някой от роднините ми почина от инфаркт. Не мога да си спомня кой беше. Аз, да ти кажа честно, и роднините си не си ги спомням добре. Несъществуващи са. Ама съм имал роднини, няма как без роднини. Всеки човек си има роднини. Сигурно и вие имате?

– Инфаркт е внезапна смърт, нали? – интересува се Куцалан.

– Да, рязка и почти необратима. Може да предизвикам инфаркт на машината. Това ли искаш да кажеш?

– Предполагам.

Гледам екрана и филмът на спомените започва да се увеличава с допълнителни кадри. Така било значи. Инфаркт. Имаше нещо такова, за да се предпазим от издънка. Защо не сме го стартирали, когато са ни нападнали? Заемам се да ровя едновременно по екрана и в спомените си. Постепенно започвам да си изяснявам какво трябва да правя. Подканям Куцалан да се рови из миналото ми и да докладва, досущ като птицата Мамник, изпратена на разузнаване.

Аз подготвям програмата „Инфаркт“, Куцалан подсказва разни неща.

– Хвалиш се на някой, че си направил пряк достъп до паметта.

– Така е – сещам се – заобикалям стандартните процедури.

– Триеш всички нива на обектни приложения. Не знам какво е, но звучи интересно.

– Да, да, „Инфаркт“ унищожава основните приложения, нещо като дихателна парализа при нас.

– Има някакви прихващачи и предупредители.

– Да, всяка система трябва да има предупредители за смъртта си. И при хората е така. Инфарктът не идва изведнъж, организмът предупреждава далеч преди това. Така е, за да не стане грешка…

Залата изведнъж се осветява в ярка светлина. По стените изскачат тревожни червени лампи и всички монитори бясно започват да мигат със страховити предупредителни надписи:

„Внимание, затварянето на системата ще доведе до прекратяване на всички действащи в момента връзки. Това може да предизвика непредвидени в алгоритмите промени. Моля откажете действието или го потвърдете с оторизиран код.“

– Кодът съм аз – крещя в екстаз, защото всичко ми става ясно и хич не ми е жал за многогодишния труд, който след малко ще пратя по дяволите. Колко пъти този мой труд щеше да ме убие, та сега аз да го жаля. – Върви на майната си – тържествено благославям и стартирам програмата „Инфаркт“.

Тревожното бръмчене се засилва и лампите започват да светят в убийствен ритъм. Сещам се да сваля визьора и да хвърля Q-пушката настрани. За какво ли ми е повече…

Машината съобщава с гробовен глас, че всички системи ще бъдат изключени и всички връзки и действащи процеси ще бъдат прекратени. Само така.

– И някаква подсигурителна програма сте правили – казва Куцалан, докато аз тържествувам, че така лесно и хитро спрях машините убийци.

Каква ли пък е тази подсигурителна програма? Щом стартирах програмата „Инфаркт“, значи аз имам право да го направя. На всеки друг компютърът не би изпълнил командите. А за несъзнателна грешка, какво измислихме? Имаше нещо за този, който стартира програмата, нещо му готвехме…

Куцалан е тревожен, души въздуха наоколо и ушите му се въртят като локатори. Гледа ме изпитателно, сигурно продължава да се рови в ума ми, за да разбере какви съм ги намислил някога. Нека да рови, разрешавам му. Умът ми е открит, не е скрит зад решетки.

Очите на вълка проблясват и като светкавица озаряват ума ми. Ах, това ли било! Понечвам да побягна, но не успявам. Дебели стоманени колони се издигат от пода и с устрем се забиват в тавана, превръщайки помещението в здрава клетка. Да, който срине системата, остава в клетка до изясняване на случая. Защо го е направил, пиян ли е бил, на бас ли се е хванал. Ама и аз как се улових, като плъх. Опипвам яките пръти и ми е ясно, че никаква сила не може да ги повдигне, нито да ги премести. Нищо, ще чакам да дойде помощ. През това време Куцалан ще доведе Спир да ми носи храна и да ми прави компания. Да си играем на несъществуващи думи. Дано само машините да са спрели, мините да са мирясали…

– Спрели – обажда се Куцалан оттатък клетката. – Мамник казва, че две СБУ-та са спрели на площада.

– Браво – радвам се. – Пращай някой да вика помощ, да ме измъкнат от тъпата клетка, и доведи Спир с малко храна.

Лампите са спрели да мигат и светят с равномерна бяла светлина, екраните са угаснали, а Куцалан гледа мрачно.

– Какво става? – подканям го аз.

– Радиация – отвръща той. – Покачва се.

– Как така ще се покачва бе, човек? Нали уж беше в нормата?

– Да, ама след като спря системата, и тя започна да се покачва.

– А, това е нова клопка, създадена от другите, от тия, дето ни натръшкаха нас. Ами сега? Нали съм имунизиран?

– Покачва се много.

– Какво значи това много? – викам неудържимо. – Нали каза, че няма да ми навреди, нали съм имунизиран? Пак в болница ли ще ходя?

Усещам, че изпадам в паника и истерия, но който не е лежал в оная болница, дето гниех аз, няма как да ме разбере. Опитвам се да се овладея, да изглеждам спокоен пред лицето на смъртта. Да, ама това става само в лигавите филми, където героят, преди да умре, ги къдри едни такива за изпълнен дълг, за жертва, за родина и прочие. Сядам на пода и забивам глава между колената.

– Колко време имам?

– Може би десетина минути. Мамник ще дойде всеки момент и ще каже какво е нивото.

– Вас няма ли да ви засегне?

– При тези нива става опасно и за нас.

Най-накрая да каже за нещо, че е опасно.

– Ще се опитаме да те измъкнем преди това.

– Ами хайде, почвай да гризеш със зъби стоманата – когато човек е в опасност, става отчаян и груб.

– Вила и близнаците идват.

– Слушай, Куцалане, омитай се оттук и ме остави да си пукна на спокойствие. Какво си мислиш, че ако лъчасаш заедно с мен или умрете заедно с мен, ще ми е по-спокойно и по-радостно? Все ще ми е тая. Моята смърт си е моя и с нея свършва моят свят. Изчезвайте. Това е заповед.

Куцалан дори не помръдва. Ей че тъп вълк. Защо ще стои край мен да се прави на герой? При тях най-вероятно геройства няма. Това са наши измислици, на хората, за да има за какво да роним сълзи.

Отнякъде се появяват Вила и близнаците. Приближават клетката и ме гледат. Какво са ме зяпнали, да не съм звяр някакъв? След това се приближават и докосват с ръце прътите. От близо пръстите на таласъмите приличат на корени на стара лоза. Черни, дълги и възлести. Ръцете на Вила не смея да ги погледна, страх ме е да не заплача от яд, че така нелепо ще си отида. Опират длани в дебелите стоманени пръти и замръзват така. Магия ли ще им правят? Чудо ли чакат да стане? Стоят така близнаците, затворили очи и изпънали ръце, а Вила спуснала коси пред лицето си като фередже. Дали пък фереджетата не са мода, излязла някога от вилите? Стоят така, натискат колоните и не помръдват. Имам чувството, че и не дишат дори.

В този миг влетява Мамник и така се разписква, че ми бръмват ушите.

– Куцалане, бягайте – викам му на вълка, но той не ми обръща внимание.

– Какво казва Мамник, опасно ли е вече?

– Почти – отвръща безгрижно вълкът.

– Какво правите сега? Решетката ли ще бутате, или се подпирате да не паднете? Кажи ми какво правите.

Куцалан мълчи, Вила и таласъмите продължават да се подпират на прътите, а Мамник врещи, та се къса.

За да не остана по-назад, започвам да крещя и аз. Наричам Куцалан глупаво сакато куче, хиена, чакал и мравояд. Това последното ми се струва страшно обидно. Нареждам му да изчезва, да се изпари, да се потопи, умолявам го да спаси Вила, заклинам го да остане жив, та да разкаже за геройството ми, преграквам от клетви, молби и закани. Все едно на някоя статуя на куче разправям. Продължава да стои безмълвен, а ония тримата подпират ли подпират. Поне да зърна лицето на Вила още един път, преди да умра.

Писъкът на Мамник стига неподозирани висоти, имам чувството, че ще ми изпопадат зъбите от тоя звук. Преминава в тоналност, която не се издържа. Всичките ми кости вибрират, главата ми ще се пръсне, а той врещи ли врещи. Нямам сили повече нищо да правя. Отпускам се на пода с изтръпнали от непоносимия писък кокали и се опитвам да видя Вила.

Писъкът на птицата изведнъж престава и настава такава страховита тишина, че за миг предпочитам Мамник пак да започне да врещи. Имам чувството, че в тая тишина костите ми ще се разпаднат.

– Време е да се махаме оттук – казва Куцалан и Вила и таласъмските близнаци се отдръпват настрани.

Най-после – мисля си. Щом си тръгват, значи наистина е нетърпимо. Най-добре е така. Може пък Вила понякога да си спомня за мен.

Вила и близнаците тръгват към изхода, следвани от Куцалан. Там спират, той се обръща и кой знае защо, се връща към мен. Дори леко подтичва. В зловещата тишина, изтръпнала от писъците на птицата, стъпките му отекват като див екот. Тича Куцалан към мен, тресе стокилограмовите си меса. Приближава, очите му горят, зъбите му святкат. Нещо сигурно иска да ми каже. Спира точно преди да се блъсне в стоманените колони. Застива за миг и след това замахва с дясната лапа. Онази, дето е голяма колкото каскет. Тя преминава през три от колоните като през холографско изображение. Те остават за миг така, след това се срутват на пода, сякаш са от захар. Колони, дебели колкото човешки крак, направени вероятно от генномодифицирана стомана, се сриват от един удар с лапа. Вярно, сериозна лапа, но все пак лапа. Куцалан минава през останките и се надвесва над мен.

– Ставай – казва – да се измитаме, както нареди преди малко.

След това ловко ме захапва за яката и още по-ловко ме мята на гърба си. Впивам се в козината му като прегладняла бълха, а той се понася към изхода, далеч от проклетата радиация.

Седим в двора на университета, слънцето все още грее и доставя наслада на зеления ребус наоколо. Вила се е свила близо до мен, но не съвсем близо, за да не ме притеснява. Близнаците са се сгушили до едно дърво и сигурно спят. Куцалан е седнал до мен и от време на време се прозява.

– Куцалане – питам – като се рови в паметта ми, откри ли нещо интересно?

– Какво значи интересно?

– Ами нещо, което не знам.

– Сигурно има много неща, които не знаеш, но и аз не съм им обърнал внимание.

– Как мислиш, дали радиацията ми навреди?

– Най-вероятно не.

Облягам се на стената на университета и затварям очи. Куцалан възбуди не само спомени за работата ми по машината. Събудиха се и други спомени. Някои приятни, други не толкова. Спомням си пак проклетата болница. Как лежа и умирам, как нямам сили вече да крещя, да вия, да плача дори. Нямам сили за нищо. Дори нямам сили да умра. Ужасен спомен. По-добре да не беше идвал.

– Куцалане – питам аз – там, в оная болница, в която лежах безпомощен и безнадежден, какво стана с мен?

Куцалан мълчи. Аз чакам. Знам, че ще ми отговори. И ще ми каже истината, защото те не могат да лъжат.

– В болницата ли? – пита уж небрежно.

– Да, в болницата.

– Ами – запъва се вълкът – в оная болница всички умряха.

– И аз ли? – питам, макар да знам отговора.

– Да, и ти умря.

Светът не спря да се върти и слънцето не се срути върху ми. Просто мъглата в ума ми изчезва и всички парчета от филма се нареждат в блестящи кадри, достойни за Оскар.

– Умрях, и после? – питам безжалостно. Куцалан ме гледа, но нищо не мога да прочета в погледа му.

– После те направихме наново.

Смея се пресипнало.

– Направихте ме? Аз кукла ли съм, робот ли съм, андроид ли съм? Затова ли съм имунизиран против радиация, затова ли мобилните мини ме прескочиха, затова ли ми е мътен умът? Е, свърших каквото трябваше да върша, сега можете да ме изключите, да ме прекратите, да ми пуснете програмата „Инфаркт“. Или ще се върна в щаба, за да послужа на нашите за модел.

– Ти беше единственият оцелял, който знаеше къде е къщата и как може да се спре. Иначе войната щеше да продължи безкрайно. Ние нямаме сили да се борим срещу машините. Затова те възкресихме и те създадохме наново. Нямаше как, ти умря там в болницата, а мъртъв не ни вършеше работа.

Това му харесвам на Куцалан. Каквото му е на душата, това му е и на езика. А езикът му е голям и дълъг, много неща могат да се съберат отгоре му.

– Значи аз съм изкуствен? Биоробот или там каквото е. Браво бе, как ще се обяснявам на хората сега?

Куцалан гледа встрани и усещам, че пак нещо страховито е кацнало на езика му.

– Всъщност хора няма. Или почти няма. Тук-там останали групички, като тази на Спир, но и те ще изчезнат. Ще станат несъществуващи. Успяхте да се самоизтребите с разни насочени радиации, генни бомби и прочие щуротии.

– Ааа – викам тържествуващо – значи ние сме се изтребили и сме оставили всичко на вас, да се ширите и разпореждате с цялата земя. Затова ли ви сътворихме, затова ли от онези парчетии, които открихме, ви създадохме наново – вас, митичните същества? Помощниците в мир и бой.

– Нищо не можехме да направим. Всичко стана много бързо. После тази къща и умните машини започнаха да ни унищожават и ние нямахме избор, трябваше да те възкресим.

– Господи Иисусе – викам налудничаво – имаш си конкурент. Несъществуващият възкръсна. Куцалане, кажи ми, че съм луд и че съм в лудница, а ти си главният лекар.

Умът ми се плиска тревожно и не може да намери изход. Хубаво ще да е, да съм полудял, а не възкръснал. Хубаво ще да е всичко това да не е истина, да се окаже, че е сън и ще се събудя… Къде? Може би в болничното легло?

– Куцалане – питам умолително – какво ще правя сега?

– Ние те създадохме по най-добрия възможен начин. Ти ще си част от този свят, както си бил досега. Ще намериш начин да продължиш живота си. Нали говореше нещо за къща край гората. Хора там сигурно няма, но къщата стои и гората сигурно стои.

– Глупчо глупав – смея се горчиво – за какво ми е гора без хора, за какво ми е къща без приятели? Вила ли ще ми е дружка, дето не смея да я погледна, кой бе, човек, кой? Кой ще е с мен сега? Като аз не съм и човек, а не знам си какво, робот ли, голем ли, урод някакъв.

Някаква дива мъка се надига в мен. Всеобхватна и пречистваща.

– Като ме създадохте толкова съвършен, сетихте ли се да ми възкресите и сълзите, та да мога да си порева поне – питам и усещам как сълзи, едри колкото бобени зърна, се стичат по лицето ми и с трясък падат на земята.

Хлипам, рева и смъркам сополи.

Близнаците са се приближили до мен и ме гледат. Очите им са големи и черни и в тях се отразява сополивото ми лице. Пресягат се и хващат ръцете ми със своите възлести дълги пръсти. Те са топли и странно нежни и леко галят дланите ми. Търся с очи Вила. Няма я. Внезапно дълга черна коса се стича покрай лицето ми, нежни ръце се обвиват отзад около шията ми и Вила се притиска до гърба ми. Главата ù поляга на рамото ми. Сега вече сълзите ми излитат като от фонтан. Затварям очи. Мамник се обажда нейде наоколо, но не писка зловещо, като за мини или радиация, а пее някаква странна и нежна песен. Отварям очи и виждам муцуната на Куцалан на пет сантиметра от лицето си. Отваря леко уста, в която зъбите святкат като звезди в тъмна нощ, примижава и облизва сълзите ми. Езикът му е грапав, топъл и един такъв розов и мек досущ като пантофа…

Спирам да плача и се мъча да мисля за друго, понеже Куцалан има телепатична чувствителност и не е желателно да мисля глупости в присъствието на стокилограмов вълк.

Редактираха: Иван Крумов, Вихра Манова

Публикации:

1. Антология „Таласъмия 2004“ – „Квазар“, 2005 г.

2. Сборник „Несъществуващият Вирт“ – „е-Книги“, 2010 г.

По пътя незнаен Ивайло Иванов

Път…

Прострял се е пред мен като безкрайна сива змия, препасала сякаш целия свят. Вече не помня от колко време все пътувам и пътувам. Десет години ли станаха, двайсет ли?…

Страшното е, че не зная накъде съм тръгнал.

Спомням си оня ужасен ден, в който до мен достигна вестта, че вече нямало змейове. Ей така – нямало. Никой не разбра защо.

Хората реагираха различно. По-младите се радваха, че вече няма кой да им отнема изгорите, а старците упорито разправяха, че без змейове хептен сме я оплескали: кой сега ще пази селата от врагове и нивите от градушка? Били задигнали някоя и друга мома – голяма работа! Като че ли угрите не го правят? Само че след тях и трева не никне – и добитъка ще задигнат, и хамбарите ще опоскат, и покъщнината ще плячкосат, и ще скъсят с по една глава всеки, дето не е успял овреме да си плюе на петите. А пък дето е минал змеят – там земята прилича на градина. Какво от това, че понякога го прихващат едни…

Да, ама кой слуша старите? Нали даже и самите те, когато са били на възрастта на децата и внуците си, а кръвта им е кипяла в жилите, също са търсели собствени пътища – без да слушат бащите си? А и по българските земи отдавна сновяха хора в дълги тъмни роби с кръстове в ръце, които обръщаха народа към новата вяра. Тя пък проповядваше за един нов Бог – щедър и милостив. И всичко, което не било от него, било от силите на Злото. Също и змейовете. И хората преставаха да вярват в тях.

Мисля, че именно това затри змейовете – а не магьосаните оръжия или могъщите заклинания, с които поколения наред човечеството непрекъснато преначертаваше границата между двата свята.

Хората просто нямаха повече нужда от змейове. Нали имаха новия си Бог, имаха светии закрилници, имаха молитви за всичко. За какво им бяха змейовете?…

Никой не разбра къде са се дянали и какво е станало с тях. Просто вече нямаше змейове, и туй то.

Да. Спомням си оня ден, когато до мен достигна вестта за тяхното изчезване. Тогава се качих на коня и тръгнах нанякъде. Сякаш това бе последният ден от моя живот. Не помня изнизалото се покрай мен време. Ям каквото докопам, нощувам където завърна… Откак съм тръгнал, не съм вадил меча; може вече да е ръждясал, а може и съвсем да е клеясал за канията. Мечият калпак, стигащ чак до раменете ми, и дрехите ми от еленова кожа ме пазят еднакво добре и от зимните веявици, и от летните жеги.

Пътувам ли пътувам… Горкият ми аргамак! От многото пътуване бе изпосталял и заприличал на селско добиче.

Селото изникна внезапно пред погледа ми. Стотина къщи, скупчени в долината между хълмовете. Спрях и се загледах. Винаги правя така.

И може би ще правя.

Поне за времето, което ми остава.

Изпитвам някаква привързаност към местата, където живеят хора. Обичам дълго да седя и да се любувам на белеещите се дувари, лъскавите покриви и пушещите комини. Навяват една особена топлина… Напомнят ми за нещо, което никога не съм имал и надали ще имам някога. Винаги съм искал свой, собствен дом, в който да живея като всички останали. Иначе – колко му е да спра на някое място, да цаня майстори и да си вдигна къща за чудо и приказ – от бели дялани камъни, с червен покрив и дъбови порти.

Ама – не.

Че къща и дом не са едно и също. Че не се прави дом от камъни, греди и керемиди: друго трябва – друго… И няма ли го онова, другото, трупай колкото си щеш греди и камъни, не къща, палат може да съградиш, но никакъв дом няма да излезе…

Спуснах се по пътя към селото. Не пришпорих коня – нямаше закъде да бързам. Села много, пътища много… А и пред мен има толкова време!

Някои казват, че нямало край.

Не им вярвам.

Или не искам?…

Когато влязох в селото, вече се спускаше здрач. От прозорците струеше светлината на запалените свещи. Виждаха се силуетите на стопаните, които сновяха насам-натам из стаите, нареждаха вечерята, вдигаха пълни с вино рогове и чаши от ковано сребро…

Спрях в малката странноприемница в средата на селото. Вътре бе пълно с мъже, насядали около масите, които ядяха печени меса и шумно коментираха разни работи – ту своите селски неволи, ту поредния набег на угрите, ту царя Симеона. Ханджийката чевръсто подтичваше около тях с пълния мях и непрекъснато пълнеше каните.

Без да обръщам внимание на шумотевицата, се настаних на една маса в ъгъла, до която светлината от маслените лампи достигаше най-слабо. Седнах в сянката.

Тутакси дотърча ханджията и седна срещу мен.

– Вино? – кимна ми, хем делово, хем в поздрав. – Медовина, водица?…

– По-скоро – рекох – нещо за хапване. Ама да е повечко! И торба овес за коня ми!

Онзи само повдигна вежди към жена си и тя хукна да изпълнява заръката.

– Как те викат? – попита.

– Пламен – подхвърлих му първото име, което ми мина през главата. – А тебе?

– Вълкан – рече. После нерешително се огледа. – Ама допреди двайсетина години бях Курт. Ти… българин ли си? – наведе се той към мен.

– Българин! – казах кратко аз и свалих калпака. Побутнах го към края на масата.

– Гледам, че меч носиш – рече. – Откъде идеш?

– Отдалече.

– А-хъм – промърмори Курт-Вълкан – а закъде си тръгнал?

– За още по-надалече.

– А-хъммм – хмъкна пак той – не си от приказливите.

– Не съм.

Тъкмо тогава ханджийката стовари пред мен едно огромно блюдо, в което върху подредени малки лукчета бе кацнал огромен, вдигащ пара печен овнешки бут. Ароматът ме хласна право в главата и сякаш изпълни всяка моя фибра!

В един миг забравих и за пътя зад и пред мен, и за змейовете, и даже за ханджията Вълкан, дето сега ме гледаше с такава наслада, и лакомо заръфах месото. Да опустеят и старите, и новите богове, вери и имена – толкова време не бях слагал нищо в устата си!

– Тъй, де – засмя се жена му – за юнака – юнашка трапеза!

И сложи на масата няколко дебели порязаници топъл хляб.

Изобщо не усетих кога ханджията бе станал от масата и бе хукнал насам-натам из странноприемницата. Майната му – дошъл съм да ям, а не да приказвам!

Почти вече приключвах с бута, когато внезапно един звънлив глас прекъсна охотата ми:

– Здравей! Искаш ли медовина?

Вдигнах очи. До мен се усмихваше момиче с пълна ока в ръце. То ми смигна закачливо, сякаш повтаряйки въпроса си без думи.

Избърсах се в кърпата, която ханджийката се бе сетила да сложи на масата, и също без думи посочих с поглед празната чаша срещу мен, отвръщайки на усмивката.

Тя се настани срещу мен и някак важно се облакъти на масата.

Хубаво момиче! Косата ù бе нежно-кестенява и падаше на ситни къдрици по раменете. Няколко кичура от нея бяха стегнати в разноцветни ленени панделки. Дори през оскъдната светлина, която идеше насам, се виждаше как очите ù зеленеят в игриви, палави искрици от младост. Сякаш Слънцето бе слязло от небесата и бе седнало да ми прави компания тук – в тоя вмирисан есенен хан, в селото, чието име така и не бях научил…

– Красавец си – подхвърли тя кокетно – ама да се беше изкъпал!

– Как се казваш? – попитах, смутен от забележката ù. Че наистина не съм се къпал повече от месец. Сигурно смърдя на пръч.

– Светослава! – сякаш изчурулика.

После изведнъж сведе поглед:

– Не ме гледай така…

– А друго име нямаш ли си?

– Нямам си! – засмя се тя и отново вдигна очи към мен. – Мама и тате са покръстени, преди да се родя. А твоето име как е?

– Пламен ме викат – повторих онова, което бях казал на ханджията.

– А другояче викат ли те? – върна ми със смях въпроса.

– Аз… – рекох – имам много имена…

Небеса, колко бе хубава!

– Хех! – разкърши тя рамене – Чуден човек си, Пламене! Хората имат по едно или две – а ти казваш: много си имал… Не ме гледай така! – този път не сведе глава, а вби очи в моите с нахална по момичешки усмивка.

Повдигнах рамене.

– Знам, че съм хубава! – продължи тя. – То ми личи! – и закачливо се заизвръща наляво и надясно, та да я видя по-добре. – Ама и да ме гледаш, и да не ме гледаш – няма да съм твоя!

– Защо? – подех играта и аз.

– Защото съм на змея!

„… на змея! – прокънтя като камбана в ушите ми. – … На змея!“

Ако ще да бе паднал гръм посред тая странноприемница и да бе помлял всичко вътре барабар с масите и хората, пак нямаше да ме втрещи чак толкова! Змеят ли?…

– И други чакат за медовина! – игриво ми се изплези тя и понечи да стане.

Скочих след нея:

– Не… – задъхах се. – Светослава… чакай! – дръпнах я за ръкава. От очите ми бе избила влага. – Чакай!… На кого каза че си?

– Стресна се, а? – изкиска се тя шеговито и пак седна срещу мен. – Мен ме люби змей!

Сякаш изведнъж преминалите покрай мен години се стопиха като ледени късчета самота… а жаравата на спомена ги превърна в пара и ги запрати някъде далеч, далеч – в мрака на небитието, откъдето няма връщане.

– Ти… – с невероятни усилия се стараех да се овладея – ти… сигурна ли си? Не знаеш ли, че няма вече змейове?…

– Има! – уверено отсече Светослава. – Поне Горун със сигурност го има!

– Сигурна ли си – повторих като замаян – че наистина е змей? Виждала ли си го?

– Разбира се – засмя се тя – даже ме е носил на крилете си! Знаеш ли: отвисоко земята се вижда мъничка, мъничка… – и посочи с ръце. – Ей толкова, колкото ябълка…

Вече не слушах думите ù. Ромонът им минаваше и заминаваше покрай мен, а аз бях замижал в упоение, каквото не помнех от години… години… Мътните ги взели всички богове! Това момиче наистина бе виждало змей! Небеса! Змей!…

– … и сега ме иска за жена – някак самодоволно завърши тя. – Ама – поде пак, този път по-неуверено – тате не иска да ме дава…

Поклатих глава.

– Сърцето – казах бавно – не пита. Ни баща, ни майка. Ти, Светославо, ти искаш ли го?

– Има ли значение? – повдигна рамене тя с изражение като на някой от древните философи. – Щом е казал, че ще ме вземе, значи ще ме вземе и толкоз!

– Не говоря за него – излезе като стон от гърлото ми – а за теб. Ти искаш ли го, тоя твой змей Горун?

Тя сведе глава. Леко бе прехапала устни.

– Ами… – въздъхна. – Не, Пламене… не го искам.

– Защо? – разшириха се в почуда очите ми. – Ти… ти… знаеш ли какво може змеят? Той ще ти даде всичко, което пожелаеш! Ще се грижи за теб като за царица! Ще те брани! Ще те…

– … отведе в пещерата си – сви в гримаса устни тя – и цял живот няма да видиш нищо друго освен нея – и отново въздъхна. – Аз бях там, той ме е водил… Там е студено и влажно. Там е… мъртво… А самият той е грозен, див и страшен. И изобщо не го е еня какво искам или не искам. Прави това, което той мисли, че искам… Какво знаеш ти, Пламене, с многото имена?… Не ща при змея, ама… Не, не ме гледай така!

Бях сбърчил вежди. Не можех да повярвам: от години жалех за змейовете, а сега… тъкмо на такъв ли се натресох! Но змейовете са като хората – различни. И двамина еднакви няма да срещнеш. Тоя ли намери да оцелее?

– … сега е заплашил селото – продължаваше Светослава – до другата неделя да ме дадат доброволно. Иначе щял да долети от планината и да изпепели всичко.

– Добре, де! – рекох. – Поне за селото не се ли грижи?

– Каза – отвърна тя – че нямало да си мръдне пръста, докато не бъда негова.

Ужас! Е, Горуне, с тебе имаме да си поприказваме!

– Няма да ме дадат – знам аз… – наля си тя медовина и отпи една голяма глътка. – Ще хвръкне като хала, ще разпердушини селото…

– Знам… – прошепнах.

– После ще дойде с невидими сватбари, на бели хатове и златни кочии…

– Знам…

– … с невидими свирачи и нечута музика…

– …

– … и ще ме отведе.

Една тежка въздишка се изтръгна от гърдите ù:

– Не ме гледай… така…

Знам… Помня ги тези невидими сватове. Тези призрачни змейови сватби! Тези грабнати момичета… Белите хатове и златните кочии…

Змейово венчило… Дето нищо добро не носи след себе си. Дето обрича и двамата на самота.

Помня момите, дето не искаха да идват със змея. Помня белезите на годините по лицата им. Помня как чакат смъртта си, както се чака свободата. И как змеят, утолил страстта си към една, все търси нови и нови моми, които да заситят в него онова, що не се засища… Без да се усеща, че не може силом да вземе това, което се взима само със сърце.

Горуне… Какво правиш, Горуне!…

– Не бой се, момиче – казах ù тихо – няма да те вземе змеят! – гласът ми простърга в стоманен отенък. – Няма да има… ни невидими сватбари, ни златни кочии…

Светослава ме погледна изпод вежди, хем смутено, хем презрително:

– И кой ще му попречи?

– Аз!

– Че кой си ти, бе? – изсмя се тя пресилено.

Станах от масата.

– Пламен – засмях ù се закачливо – с многото имена!

Дааааа… Я, гледай ти! А отначало това село ми се стори като другите! Като влязох тук, мислех само да похапна и да си замина, но сега вече знаех, че ще поостана. Поне до другата неделя!

Поне!

Извадих самовилската кесия и по масата на ханджията потече река от пари. Голяма работа е тая самовилска измишльотина! Винаги си стои пълна. И даже да се опитваш да я изпразниш, все не можеш и не можеш! Да е жива и здрава Димна Ангелина – вещицата, дето ми я подари.

– Най-хубавата ти стая! – заръчах. – И една голяма каца гореща вода посред нея!

Курт-Вълкан само смаяно кимна. Тежко ударих с юмрук по тезгяха и сграбих една пълна ока медовина. С наслада я заизливах в пламналото си гърло.

Ех, Горуне, Горуне…

В стаята ме чакаше кацата гореща вода. В един миг смъкнах всичко от гърба си и цамбурнах в нея. Няколко минути стоях така, а сетне яростно се задращих по тялото.

Търках се грубо и ожесточено. Като че ли исках да измия от себе си спомена. Буйното цвилене на призрачни хатове, омаята на нечута свирня, шумоленото на венците бръшлян, закичени около челото ми, сладостния аромат на носеното в кърпа вино… Писъка на осиротелите майки, моминските сълзи и онази гадна, гробовна тишина на озлочестени домове, виснала като воденичен камък на врата ми – всичко, всичко…

Ето защо си отидоха змейовете! Ето защо людете се отвърнаха от тях! Богове и кумири много – и всеки един е от щедър по-щедър на добро. А злото… злото трябва да бъде забравено! Но що да сторят онези, които го помнят? Ще го поправиш ли с мъст? Мигар тя ще върне времето? Много ги е грижа людете за мъстта ти!… Те вече намериха най-жестоката мъст за змейовете. Най-страшната. Единствената, която утолява преживяната болка. Забравата.

Но те могат, а аз – не. Прахът на тяхната забрава само засилва в мен мъчението от спомените. И от тях боли… боли.

Дълго се мих…

Когато излязох от водата, цялото ми тяло бе покрито с кървави резки. Загърнах се с чистия бял чаршаф, който стопанинът бе оставил на одъра. Сега косата ми не бе сплъстена и се виеше в бляскава чернота по гърба ми. Рошавата ми допреди малко брада сега искреше на идещия от прозореца лунен лъч.

И пак не можах да се измия… Ще мога ли някога?

Ръцете ми сякаш сами намериха тежката снага на меча. Рязко го изтеглих от ножницата. Острието проблясна, сякаш в жажда за кръвнина, злокобно и хищно. Ни едно петънце ръжда не беше избило. Хвала тебе, Димна Ангелино! Яко държи магията ти!

Пази се, Горуне!…

Току вече мислех да си лягам, когато дочух тихи стъпки, които замряха зад вратата. Някой леко потропа.

Добре, че бях сварил да си облека ризата. Вратата се отвори с едва чуто скърцане и в стаята влезе Светослава по бяла нощна роба. Носеше запалена свещ. Погледна ме и тихо приседна на трикракото столче до одъра.

– Я какъв си бил хубав, юнак – Пламен! – заразглежда ме тя възхитено, а после добави с насмешка: – Че докато плюскаше в хана, преди да минеш през топлата вода, мязаше повече на Горуна!

Седнах на одъра срещу нея и леко положих меча до себе си:

– Какво искаш?

Коленете ми почти се докосваха до нейните.

– Да те питам… – започна тя нерешително – това, дето го каза долу, че змеят нямало да ме вземе… Защо го каза?

– Защото ще го убия! – погледнах я твърдо в очите.

Светослава ме изгледа учудено изпод вежди, а сетне почука с пръст по челото си:

– Ти луд ли си, бе? Знаеш ли какво е змей?

– Да.

– Вярно? – ахна. – Виждал си? Но тогава сигурно знаеш каква е силата му! И как хвърля вихрушки и мята огън.

– Да, Светославо – протегнах ръка към нея и я помилвах по косата – знам силата на змея.

– Убивал ли си змейове? – пое дланта ми тя.

– Не – признах ù аз с лека усмивка – не съм.

– Но тогава… – объркано завъртя главица тя – защо мислиш, че ще убиеш Горуна?

– Защото мога!

Тя пое ръката ми с двете си длани, без да каже нищо.

– И защото трябва… – тихо добавих.

Момичето помълча известно време, свела очи към пода, а сетне ме погледна отново.

– Недей да отиваш нахалост, Пламене – сви устни тя – аз… сама ще ида при змея. По-добре така, отколкото и тебе, и селото да затрие.

– Не, Светославо – хванах я аз за раменете и с лицето си изправих нейното – няма да ходиш при змея! Аз ще ида при него – и тайнствено се подсмихнах. – Пък… каквото стане.

Но тя изглежда не ме чу.

– Не искам змея, Пламене – поглади с длани тя косата ми и по цялото ми тяло се разляха тръпки на премала – юнак искам, но човек… Да ми разтвори душата, а не да я заключва. Юнак, Пламене… като тебе…

Не усетих кога съм станал и как се е озовала в ръцете ми, просто в един миг се свестих да я прегръщам диво и опиянено, да целувам очите и устните ù, да заравям лице в косата ù…

– Ти… наистина ли, Светославо? – чух се да казвам, по-тихо от прошумоляването на свличащите се дрехи.

Тя се сгуши в мен, също като птиченце, което се свива в гнездото си.

– Наистина – промълви – още откакто те видях да влизаш…

Телата ни упоено се оплитаха като в танц, усещах как ръцете ù галеха раменете ми, спускаха се по гърба, после хукваха към лицето ми, а устните ù намираха моите.

– Наистина ли… наистина ли…

Мълния раздра нощното небе.

– СВЕТОСЛАВО! – изтрещя гръмотевицата.

Тя скочи пребледняла и набързо навлече робата.

– Змеят!… – изписка.

– ДА НЕ ИСКАШ ДА УБИЯ И НЕГО, И ТЕБЕ? – продължи да цепи въздуха хряскането отвън.

Светослава се бе свила в ъгъла на стаята. Беше стиснала очи от ужас.

– Не бой се! – опитах се да я окуража, но сега тя надали виждаше и чуваше нещо друго освен собствения си страх.

Бръкнах в дисагите си и извадих шепа магьосана пепел от огнището на Димна Ангелина. Отворих прозореца и я запратих навън в тъмното.

– Ъ-хъ… – задави се гръмовният глас. – Ъ-хъ… Ще ми паднеш… ще ми паднеш ти! Ъ-хъ…

И тътнещото свистене на змейовите крила профуча току съвсем над нас, а после се изгуби към планината.

– Ти… – очите на момичето светеха от изумление – ти го прогони?!

Целунах я по челото, без да кажа нищо.

– Наистина ли можеш да го убиеш? – додаде плахо тя.

– Мога – макар и тих, гласът ми звучеше твърдо.

Ех, Светославо, Светославо… Тя навярно си мислеше, че щом го казвам, то змеят със сигурност няма никакви шансове срещу мен. Всъщност това изобщо не бе така – който и да е змей в битка срещу мен има равна възможност за победа. Впрочем именно това ме отличава от повечето човеци – за разлика от мен, те не могат да застанат с меч срещу змея и да се надяват, не просто на победа, а на даже и на оцеляване.

– А може би пък не заслужава да умира – вдигна поглед тя към мен внезапно – ами ако наистина е последният?…

– Права си – искрено се съгласих с нея – може и да не заслужава…

– Тогава… – объркано занарежда тя – не можеш ли просто да го прогониш? А?… Не искам да му ставам жена, но и той пък поне засега нищо лошо не е сторил, ни на мен, ни на селото. А и жива твар е… Защо да умира? Аз… аз не го искам… но му прощавам.

Стиснах очи. Това беше учението на новия Бог! Сякаш самият Той говореше чрез устата ù: Да простиш… Дали това момиче съзнаваше, че всъщност е по-силно от мен? На нейната прошка и нейната забрава не могат да се опрат никакви змейове с всичката си мощ.

– Така е, Светославо – седнах на леглото аз и замислено се загледах в нощната чернота зад прозореца, чудейки се какво да ù отвърна – но не затова трябва да умре той…

– А за какво?

Леко я погалих по бузата:

– Който много знае – опитах се да се пошегувам – бързо остарява!

Тя се засмя:

– Тогава ти трябва да си много стар: я какви неща само знаеш!

Беше се успокоила.

– Тъй, де! – казах. Разговорът определено пак отиваше към задявка. – Не виждаш ли колко ми е голяма брадата? Това е защото бързо съм остарял!

Заедно посрещнахме изгрева. Всъщност Светослава още спеше под дебелия козяк, аз се бях подпрял на перваза на прозореца, мълчаливо вперил поглед в кървавото око на слънцето, което надничаше иззад студените хълмове на планината.

Горуне, Горуне… Ще почакам още няколко дни до пълнолуние, а на следващата сутрин – или ти, или аз! Колкото повече расте Луната, толкова повече намалява силата на змея. Моята също. Е, след пълнолуние с Горун нямаше да сме слаби като младенци, но доколкото можех да предполагам – Горун беше млад и нощното светило беше по-безпощадно към него, отколкото към мен.

Димна Ангелина… Старата магьосница, в чиято дървена хижа бях прекарал последната зима. Тя ми разказа това за Луната. Не знам годините ù, но неизброимите бръчки по лицето ù бяха тъй дълбоки, че може би вече бе прехвърлила стоте. Въпреки това, дали от стройната ù фигура, дали от неугасналия устрем на погледа ù или от благородството на лика ù, човек усещаше, че на младини е била много, много красива.

Тя умееше да прави магии. Можеше дори да сваля месечината от небето. Казваше, че това се прави само по пълнолуние, защото тогава Луната се е напила с магическа мощ от всички змейове, самовили и духове от горите, реките и моретата. И идвала месечината при нея, в образа на бяла крава. От млякото ù се правили най-могъщите магии, защото в него била всичката сила на Луната.

И все пак…

И все пак аз не съм роден, за да убивам змейове. Не искам да убивам змейове! Дори и Горун. Но трябваше да го направя. Но не за да умре – не: за да живее… И мисля, че знам защо изчезнаха змейовете. Димна Ангелина ми го подсказа.

Излязох от стаята, като оставих Светослава да спи под топлия козяк, и слязох в хана.

– Няма да дам дъщеря си на чудовище! – разпалено ръкомахаше Курт-Вълкан. – Ако поне тя го искаше, тогава щях да си помисля, ама…

Жена му го слушаше зад една от масите, скрила лице в шепи, без да спира да повтаря:

– Ще ни изтрепе… ще ни изтрепе!

– Че няма да я дадеш, я! – изръмжах и двамата притихнаха. – Не бой се, има кой да се справи със змея!

Ханджията бавно дойде до мен.

– Кой си ти? – затрепери гласът му.

Положих ръка на рамото му. Явно тежестта на пестника ми не му понесе и го събори на стола зад него. Той седна.

– Не ти ли казах снощи? – подметнах му насмешливо. – Пламен! – и се обърнах към жена му. – Има ли нещо за хапване? Че мога да глътна цяла гъска с краката и перушината!

Сетне духовито обясних на Курт-Вълкан и жена му, че ще му видя сметката на тоя змей. Гледах да бъда възможно най-убедителен. Тези хора се нуждаеха от поне мъничко увереност, че не са сами срещу чудовището.

Казах, че ще остана още няколко дни. Не споменах за пълнолунието, разбира се.

„Здравей! Искаш ли медовина?“… Небеса, какво ми направи това момиче? Връщайки се назад в спомените си, с неописуемо учудване осъзнах, че до този момент никой и никога не се бе интересувал от мен, какво искам аз и дали изобщо искам нещо. А бе и красива… В един миг усетих, че накъдето и да се обърна, образът ù все ми е пред очите: игривият ù зелен поглед, ситните къдрици на косата ù, стегната в мънички панделки; тя в хана с оката медовина в ръце; по бяла нощна роба в стаята ми… топлината на тялото ù…

През тези няколко дни до пълнолуние Горун изобщо не напомни за себе си. Със Светослава сякаш дори бяхме забравили за него. Вярно, че Вълкан и жена му като че ли много добре знаеха къде прекарва нощите си дъщеря им, и виждах тревогата в очите им – ако змеят разбереше, от селото нямаше да остане камък върху камък.

И все пак с удоволствие бих разменил тези няколко дни за цялото време, което ми остава. Ха, добре, че не ми се наложи да правя такива замени!

Много бързо разбрах, че Светослава не беше просто едно уплашено момиче, търсещо закрила. Тя ме избра. Избра ме, без да знае кой съм. Небеса, тя се влюби в мен! Това ми изглеждаше толкова нереално и толкова ново, че в началото просто не знаех как да се държа. Имал съм жени… много жени. Но никоя, абсолютно никоя не ме бе обичала. И за никоя не съм мислел така, както за нея. За никоя не съм се тревожил и от ничие докосване не съм се разтрепервал.

Светославо…

Майната ù на тая ветровита есен! Светослава ме разходи из околностите на селото. По поляните и ливадите, където се събирали с дружки, да си говорят за момците от селото – кой бил най-добър за женене, кой коя искал и щял да вземе. Сега тези ливади бяха пожълтели и посипани с есенни листа – грозни и мъртви. Но си ги представих през пролетта – целите окъпани в багрите на живота. Надвечер ми показа кладенеца, където обичала дълго да се гледа. Разправи ми как преди месец – ей така, докато се гледала там долу – във водата изведнъж се появил образът на змея и ù казал „Моя ще бъдеш!“. Разказа ми как се е уплашила тогава и хукнала към селото, а на пътя я чакал Горун, грабнал я на крилете си и я отвел в пещерата. После я пуснал, като казал, че ще прати сватове…

Прегърнах я – напук на всички змейове по света. И се любихме, там – до кладенеца. Отдаде ми се диво и горещо. Светославо… Светославо…

Дните се изнизаха неусетно и дойде време да тръгна срещу Горун. Въпреки младостта си и въпреки пълнолунието обаче, Горун надали беше от лесните противници.

Чувствах се готов за битката. Бях стегнал косата си в конска опашка, на главата ми вместо оня калпак сега носех плътния шлем от четири пласта мечешка кожа, а брадата ми се вееше върху обсипаната с железни плочки кожена ризница. На кръста ми заплашително се полюшваше мечът, магьосан да сече дърво и камък, хора и змейове.

Никой не знаеше къде живее змеят. Разправиха ми, че бил някъде из пещерите в планината, ама смеел ли някой да го търси? Светослава пък знаеше пещерата, но не и пътя до нея. Какво пък – и сам щях да го намеря!

– Ако се върнеш здрав и читав – погледна ме Вълкан и кимна към дъщеря си – на тебе ще я дам!

Отново го потупах по рамото, а той отново не издържа тежестта на ръката ми и седна.

Към планината, към планината!… Конят внимателно пристъпваше по виещата се пред нас пътека. Нападалата шума хрускаше под копитата му. Ръката ми бе стиснала дръжката на меча.

– Къде си… – мърморех си под носа. – Къде си, горянино?

Отговаряше ми само есенното шумолене на капещи листа. Но от среднощния ни посетител нямаше и помен. Дълго яздих така. Взирах се измежду дърветата, ослушвах се за плясък на змейски криле, но напусто.

Чак когато навлязох в някаква затънтена клисура, вятърът изведнъж ме лъхна в един неусещан от години, но до болка познат ми, близък повей: змей.

Чевръсто слязох от коня и предпазливо поех по вятърната диря. Можех ли да си го представя допреди няколко дни? Уж толкова време давах мило и драго, само и само да видя отново змей, а сега безшумно пристъпвах с магьосан меч в ръце към леговището му, твърдо решен да го убия…

Не след дълго пред мен се показа добре скрит между дърветата широк вход на пещера. Но дирята по вятъра не идеше от там.

– Къде си? – беззвучно се движеха устните ми, а очите ми шареха по посока на следата.

Ето го!

Горун се бе изправил върху един голям камък встрани от пещерата, огромен и чорлав, с ръце на кръста и вперен в мен ироничен поглед. Люспестата му кожа блестеше на оскъдните есенни лъчи, надменно и самоуверено. Опашката му пореше в осморки въздуха около него, от устата и ноздрите му се виеха кълбета дим, а крилете му потрепваха свирепо. Истински змей… див и страшен!

– ДВУКРАКО НИЩОЖЕСТВО! – прогърмя гласът му. – Какво търсиш тук?

Приближих се още малко с меча в ръка.

– Дойдох да ти кажа – през годините гласът ми не бе загубил яснотата и силата си – да оставиш Светослава! И да се махнеш оттука!

Искри изскочиха от очите на змея:

– МОЯТА СВЕТОСЛАВА ЛИ???

– Не е твоя!

Той се затресе в смях като от свличаща се каменна лавина:

– А ЧИЯ Е?

– Моя! – произнесох твърдо.

Крилете му се разтвориха в смъртоносно плющене.

– ИНАК?

– Инак ще умреш!

Пастта му някак небрежно блъвна към мен дълъг огнен фонтан. Мястото, на което бях застанал, избухна в пламъци. Змеят се закикоти в смях, примесен с вой, скимтене и рев. После дълго гледа с интерес след отлитащия към небесата пушек.

– Еее-хееей… – грозно се ухили той нагоре. – Там ли си вече?

– Ммммм… не съвсем! – обадих се иззад гърба му.

Горун се извърна изблещен. По негова преценка вече трябваше да съм станал на въглен, а душата ми да му маха щастливо от облаците. Да, ама в живота нещата не винаги са такива, каквито ги искаме!

– Дръж се! – изсъсках към него и вдигнах меча.

Преди обаче да успея да направя и крачка, змеят вече се носеше към мен с разперени криле, замахнал с кривата си сабя. Двете остриета се срещнаха в гръмотевичен звън. Джаннн… Зин-зин-зин… Ударите му се сипеха бързо един след друг, но до един ги отбивах с ловки, премерени движения. След което нападнах аз, а на него му се наложи да се отбранява. По лицето на Горуна се четеше зверска ярост, сега примесена обаче с неописуема изненада. Той отбиваше атаките не по-зле от мен, като през цялото време ме къпеше в пламъци и хвърляше върху ми едри камъни, които смогваше да докопа със свободната си ръка от земята, без да спира да ругае ужасно.

Изведнъж мечът ми намери пролука в защитата му и с все сила се стовари върху рамото му. Горун изрева кански. Отсечената му ръка отхвръкна встрани, а от раната бликнаха потоци огненочервена кръв. Той падна. Бързо се присегна към откъснатия крайник, плюна върху кървящото месо и намести ръката си обратно. Злоба, страх и почуда напираха в дъха му:

– К-кой си ти?… Какво си?

– Раб божи в кожа! – отвърнах кратко, допирайки в гърлото му върха на меча.

Горун навярно усети как омагьосаното оръжие пие от силата му.

– Ще ми се да я видя… тая твоя кожа – и рязко се претърколи встрани, грабвайки сабята – опъната на тъпан за сватбата ми!

И отново замахна. С един удар избих оръжието му и отново го повалих. Мечът ми отново затърси гърлото му.

Внезапно Горун замря, зяпнал към мен. Като че ли яростта му се превърна в дим и отлетя… и остана само изумлението. Той с оцъклен поглед протегна ръка към лицето ми. В движението му нямаше злоба. Сякаш… сочеше нещо.

– Небеса!… Ти си… – и нокътят му се спря вляво на челото ми. Близо до слепоочието.

Върху една едва покарала мъничка люспа.

Хванах я с два пръста и рязко я махнах. Дори лицето ми не трепна. Свикнал съм… Усетих как от раничката по лицето ми се проточи тъничка, гореща струйка. Погледнах люспата. Крайчецът ù, с който е била вбита в плътта ми, сега бе обагрен в кръв.

– Страшно боли – поклатих с равен глас глава срещу него – когато ги изтръгвам…

Той седна. Все още дишаше тежко:

– Как ти е името?…

– Пламен – рекох – но става и Огнян. А защо не и Горун, Горан? Или Горянин… Ние имаме много имена…

Гласът му трепереше:

– Братко… защо дойде с оръжие? Как тъй змей срещу змей меч вдигна? Защо не дойде с мир? – Въпросите му валяха един върху друг, все тежки и болезнени като планина от нахвърляни една върху друга канари. – Ето… в неделя вдигам сватба… Кум ми бъди! Най-буйния хат ще ти дам… Заедно ще се веселим!…

– Не! – погледнах го рязко в очите. – Няма да има сватба, Горуне. Посегнеш ли към Светослава, ще умреш! От ръката ми ще умреш!

– Но… – той не знаеше какво да каже. – Защо? Змей си… Ти ли не знаеш какво е страст?!

Прав е! Аз ли не знам?… Но змейовата страст е алчна, безпощадна и пагубна. И векове наред сме я утолявали само и единствено с помощта на силата си. Но колко струва силата на оня, който не може надви собственото си безумие? Та нали именно заради това хората престанаха да вярват в нас? И именно за това ни осъдиха да бъдем забравени!

– Светът се промени, Горуне – заговорих тихо – хората се промениха… И ние трябва да се променим…

– Хората! – прекъсна ме ядно той. – Пъплещи по земята, хилави двукраки червеи!… Дето спряха да ни почитат! Ще им го върна тъпкано!

– Как? – сопнах му се аз. – Като избиеш едно село и грабнеш една мома? Днеска тая, утре друга… И за да не те кълнат постоянно, сегиз-тогиз ще разкарваш по някой и друг облак от нивите им, та да си заработиш награбеното. Ей по тоя път сме вървели досега! Ето къде ни изведе!

– Ама аз им обещах – защити се събратът ми – дават ми момата, поемам селото! И докато съм жив, косъм няма да падне от главите им, а земите им ще се къпят в плодородие! Мигар не е честно?

Лицето ми се сви в болезнена гримаса:

– Вече не е тъй, Горуне! Те си имат нов Бог… А тоя нов Бог знае само да дава и прощава. Не е като нас. Той е добър и щедър… И не чака нищо в замяна, разбираш ли – изстенах – нищичко!

– Тогава?

– Остава да намерим друг път, Горуне, да се променим и ние… и да им дадем повече, отколкото новият им Бог може да им даде! Без да искаме нищо. За да ни има, Горуне – този път моят глас затрепери – за да ни има…

– Да дам??? – ревна Горун. – Какво да им дам? Небеса! Че аз нямам нищо!…

– Имаш! – спокойно му отвърнах аз. – Не забравяй, че новият им Бог е там – и посочих към небето – а ние с теб сме тук! Помниш ли времената, в които си бил дете и още не си можел да летиш, а само си подскачал по горските поляни, пърхайки с криле? Как си играел с малките горски зверчета и си давал, без да знаеш какво е да вземеш… Когато дъхът ти още не хвърляше пламъци, а беше просто топъл… И как дори в най-лютите зими той сгряваше земята и от него по нея цъфтяха незабравки?…

– Искаш да се накажа да бъда човек ли? – изрева той зловещо. – Като тебе?

– Искам да кажа, че новият им Бог…

– Новият им бог е лигльо! – прекъсна ме злобно Горун. – А ти си предател!

И отново налетя срещу мен с кривата си сабя. Отбих удара. Оръжията ни отново зазвънтяха в бясна стръв едно срещу друго.

– Не, Горуне! – ревнах и аз насреща му. – Ти си предателят!

Острието на меча ми се спусна шеметно напред, право към гърдите му. И лакомо потъна в тях с глух трясък на разсечени плът и кости.

Сабята падна от ръката му. Горун остана няколко мига така, раззинат и вцепенен, като ужасено местеше погледа си ту към мен, ту към изгарящата гърдите му рана, а сетне бавно се свлече върху накапалата есенна шума. Кръвта му заплиска върху нея.

– Братко… – захриптя той, а от устата му потече кръв. – Какво правиш, братко?… Та ти ме убиваш?

Прибрах меча в ножницата. От очите ми отново бе избила проклетата влага. Мен, който бях нанесъл удара, ме болеше също толкова свирепо, колкото и него, който го понесе.

– Ти – изтръгна се като вопъл от гърлото ми – отдавна си мъртъв. И всички като теб.

Горун риташе в агония. Стенеше, ревеше, хъркаше…

– Знаеш ли – рекох му на тръгване – най-трудно ми беше да си спомня – сведох глава – незабравките…

Унило се спусках надолу към селото. Не пожелах да го доубия. Беше смъртно ранен, но знам ли – ние, змейовете, не умираме толкова лесно. Може би… може би просто исках той да оживее… и да разбере…

Цял живот съм търгувал със силата си. Пазел съм селата, а после съм обирал най-едрите класове от нивите, най-налятите гроздове от лозята и съм грабвал момите. Гледах ги как набързо се състаряват и повяхват – една след друга, една след друга. Старееха и умираха, също като конете, които бях сменил, откак не помня кога тръгнах на път, като ме оставяха все по-сам и по-сам. Все се бях питал какво им липсва: имаха най-белия хляб, най-ароматното вино, най-крехките мръвки; имаха мен – най-могъщия, най-силния! А на тях им е липсвала свободата – не просто да правят с живота си каквото пожелаят, а и най-елементарната: сами да изберат това, което им давах. Също и незабравките. Да, разбира се… незабравките.

Но дойде новият Бог – и станах излишен…

И в деня, в който ни забравиха, поех по белия свят, крещейки без глас към небесата моето голямо „ЗАЩО?“. Но небесата мълчаха. Сега там се бе настанил новият Бог. Който гледаше само към тях – двукраките пъплещи нищожества. Защо, защо, защо?… Какво имаха те, което да го нямам аз?

– Душа! – ми бе отговорила Димна Ангелина.

Точно така – душа. Ние, змейовете, нямаме души. И живеем чрез душите на хората. Именно затова ни убива забравата.

Мъдър е бил оня, който е създал хората и змейовете! На единия дал душа, на другия – сила. На единия – воля, на другия – устрем. И ги сложил на кантар, да види кой над кого ще надвие…

И през всичките хилядолетия досега змейовете бяхме уверени в пълното си превъзходство. Силата ни и хорското страхопочитание ни даваха илюзията за непобедимост. Но колко струва бездушната, разпиляна сила? Не ние се оказахме избраните, а те… Бъдещето бе заложило на тях – хилавите двукраки хора, които презирахме, заради слабостта им да ни излязат насреща, без да си даваме сметка, че всъщност живеем тъкмо чрез тях и именно вярата към нас в душите им ни прави това, което сме.

Когато разбра, че съм змей, Димна Ангелина няколко пъти се опита да ме убие, но все я усещах: и отровата в гозбата надушвах, и се сепвах в съня си, когато се прокрадваше към мен с магьосан кинжал… На млади години и тя е била грабната от змей, но успяла да избяга. Поне това ми разказа, след като усети, че съм разбрал как именно злото, което сме вършели, ни е осъдило на забрава. И след като видя, че се отричам от него и търся път да оцелея. Тогава омагьоса меча ми, тогава ми подари оная кесия и ме научи да си служа с пепелта от огнището ù.

Помагах ù, грижех се за нея, носех дърва, палех огъня, чистех хижата ù… И едва тогава разбрах: Небеса! Сбогом, небеса! Никога повече няма да се рея във вас! Ще си остана тук – на земята. По-далеч от новия Бог и по-близо до тях – хората. Те имат право на това. Цял живот съм вземал. Сега ще дам. Единственото, което имам – себе си. И ще се слея с тях.

Ако змейовете си бяха останали същите, един ден все пак вярата в новия Бог щеше да ги затрие и те все пак щяха да изчезнат. Един по един. Не, навярно нямаше да бъдат забравени така бързо, но тогава щяха да останат в паметта на поколенията като диви, грозни злодеи, дори след смъртта си протягащи алчната си паст към всичко, което никога не им е принадлежало.

И може би другите змейове също са го разбрали, защото отведнъж просто се изгубиха. До един. Така е – светът се промени, ще се променим и ние. Ще се слеем с хората, които довчера презирахме заради силата си, но силата на тяхната невяра все пак ни победи. След нея се спускаше покровът на забравата.

Трябваше да го направим. И навярно след нас, подгонени от забравата, ще дойдат и духовете на гората, самовилите, юдите… Ще надвият по нещо в себе си, ще се променят и ще дойдат.

За да ни има!

За да живеем чрез децата и внуците си. За да израснат хората след нас по-снажни, по-силни, по-смели, по-красиви, по-мъдри и по-свободни. И знам, че един ден и те като нас ще литнат към небесата, с които ние се сбогувахме.

Нашите небеса…

А сигурно след много, много векове някой далечен наш потомък ще разчете магическата формула, по която са подредени неизброимите частици, от които е направен човекът, ще надзърне през диплите на хилядолетията и ще възкликне: „Ето го змея!“.

И ще си спомнят!

И ще ни има…

Чак до свършека на вечността!

Ето го новия ни път. Път незнаен и труден. Но единствен.

И ще вървя по него.

Поне за времето, което ми остава.

Цялото село бе излязло да ме посрещне. С венци от цветя, тъпани и гайди. Небрежно преминах мълчешком през тълпата и отидох до Вълкана.

– Няма вече змей! – рекох. – Няма да има змейова сватба…

Хванах Светослава за ръката. Тя се притисна до мен и сведе глава на плещите ми. Прегърнах я.

– Дай ми я – обърнах се пак към Вълкана, думата заседна в гърлото ми, но намерих в себе си силата да я кажа – тате!

Ха, също като в приказките – юнакът побеждава змея и получава ръката на девойката. Да, юнакът победи змея.

– Хубаво! – плесна Вълкан с ръце и се засмя. – Стягаме се за сватба!

Светослава се притисна към мен още по-силно и по-нежно.

Моят път… Нашият път…

Гледай се сега в кладенеца, Светославо!… Хубава си, момиче! Ненапразно разправят, че змейовете виждат през кладенците и се влюбват в жените, които се оглеждат в тях. Твоят змей те обича!…

На следващия ден отново се качих на планината. Все ме теглеше това проклето любопитство: дали е оживял Горун… дали е разбрал? Или вече се е разпаднал на пепел, изгаряйки всичко около себе си…

Този път стигнах по-бързо. Нали знаех накъде да вървя.

Горун го нямаше. Слязох от коня и се завтекох към мястото, на което вчера го видях да пада, пронизан от омагьосания ми меч. Земята беше разорана и обгорена, но сега по нея личаха рехави, синьо-зелени петна.

Незабравки…

Приклекнах и ги погладих с ръка. Да – незабравки… Колко са много!

Значи е жив! Значи е поел!

Изправих се и закрещях във възторг към небето:

– Горунеееее!..

– Е… Е… Е… – отвърна ми ехото.

Не! Не към небесата…

Не там!… Той е разбрал! Той е тръгнал по незнайния път – нашия обсипан с незабравки мост през забравата.

Ще го видя ли някога пак? Ще го позная ли?

Не знам…

Знам само, че долу в селото ме чака жената, която ме бе избрала. А аз бях избрал нея. Чака ме пътят, по който бях тръгнал. Първият ден от моя живот.

Чака ме истинска сватба – с истински свирачи, истинска музика и истинска веселба.

Като на всички змейове и змеици, които се сбогуваха с висините на облаците и заживяха като човеци сред хората. И като тях щях да взема човешка дъщеря – Светослава, която обичам и която ме обича. И завинаги да се обрека на нея, а тя – на мен; там – пред самия олтар на новия Бог. В собствения му храм! Това ще е победата ми над него. Моята победа. Нашата победа…

За да ни има!

Даааа… Ще цаня майстори. Ще съградя оня дом, който винаги съм искал! Че къща и дом не са едно и също. И мисля, че намерих онова – другото… Което прави от къщата дом, от силата – мъдрост и от страстта – щастие. Ще дочакам да се радвам на деца и внуци. Ще ги гледам как растат, неподозиращи нищо за потеклото си, тайната за което ще отнеса при новия Бог.

Но не завинаги – не: те ще си спомнят. Разбира се, че ще си спомнят! И ще ни простят. Нали тъкмо на това ги учи новият Бог?…

И пътят ще ни изведе от плесента на забравеното минало. Незнайният път…

И ще го следвам.

Поне за времето, което ми остава.

Редактира: Емануел Икономов

Публикации:

1. Антология „Таласъмия 2004“ – „Квазар“, 2005 г.

2. Алманах „Литературна Варна 2005“ – „Славена“, 2005 г.

3. Алманах „Български фантастични ваяния 2005“ – „ЕГИ“, 2005 г.

Господаря на вълците Йоан Владимир

Догарят свещите. Мънички, мънички пламъчета, треперят, а каква сила и страст ми носят тук, в тъмното…

Краката ми са премръзнали. Ръцете си мога да стопля с дъх, но краката не. Завих се с две одеяла и пак зъзна.

Налях си вино. Червено, тежко, тръпчиво. Сгрява тялото и отпуска душата, а и след него вече не усещам глада.

Пресегнах се и закрепих на коленете си книга. Разгръщам я с обич. „Добра вест за Господаря на вълците от смирения божи пастир Йоан“ – зная тази книга почти наизуст, но въпреки това не спирам да я чета…

Истината, Йоане, както е казал един мъдрец, е оная лъжа, на която са повярвали най-много хора. На кой дявол му е притрябвала истината за това как е роден и живял князът на Меропа? Единствено важното тук е как той умря.

Свещите угаснаха, виното си изпих, и тук, в мрака, под одеялото, ми е топло и уютно като в утроба.

Да, от оная уговорена сватба започна всичко. Там двама се срещнаха и срещата им бе предопределена още от началото на времето.

Позволете ми да ви разкажа.

По чистата, покрита с пресен сняг равнина препускаше конник.

Беше красиво като сън. Сребристосиньото небе и ослепително бялата равнина се докосваха и сливаха в хоризонта. Ездачът, облечен в бели кожи, едва се отличаваше. Кестенявата козина на жребеца блестеше на утринното слънце, сякаш гореше, а копитата му пръскаха назад облаче снежна мъгла.

Двамата, кон и ездач, изглеждаха като едно същество. Равният, сигурен ход на коня в снега, стегнатата, устремена стойка на ездача, плавното преливане на движенията им бяха наслада за окото.

Глутница от шест едри кучета тичаше след конника. Сребристосиви, рошави и настръхнали, с раззинати челюсти и изплезени езици. Тичаха в удивителен синхрон и ужасяващо тихо. Без лай, без ръмжене. Само лапите им удряха тежко и ритмично в снега, като туптене на огромно невидимо сърце.

Един мъж стоеше на пътя им към крепостта. От двете му страни се издигаха скалите на прохода, зад гърба му бяха стръмните склонове, стоеше с вкопани нозе и не помръдваше, сякаш крепеше планината на плещите си.

Той не зъзнеше. Дълъг до земята рошав черен кожух с качулка бе само наметнат на раменете му, под него се виждаше бяла риза. Присвиваше очи срещу снега и следеше конника.

Около него в полукръг бяха наредени мъже. Носеха запалени факли, но на огъня им нямаше как да се сгреят. В режещо чистия сутрешен въздух димът беше двойно по-задушлив.

Когато доближи, конникът спря, скочи от седлото и хвърли юздите, а кучетата му забавиха крачка, като по даден знак. Беше висок и строен, издължен по момчешки, навярно бе много млад. Лицето му бе увито с шал, очите – премрежени от заскрежени клепачи. Бавно и уверено се насочи към неподвижния мъж, а жребецът го следваше заедно с кучетата.

Застана пред него с вирната брадичка. Мъжът бе огромен, на ръст над седем стъпки, но новодошлият го гледаше съвсем отблизо и право в очите. Гласът изпод дебелия шал прозвуча глухо и странно:

– Ти ли си Момчил, господарят на Меропа?

– Аз.

Конникът първо свали ръкавиците. Под тях се показаха бели ръце с тънки пръсти. После смъкна шала и откри лицето си.

– Аз съм Елена, дъщерята на протовестиария Раксин.

Едничкото, което потрепна в каменното лице на мъжа, бе крайчето на устните му. Сякаш против волята си опитваше да се усмихне или пък обратното – полагаше усилие да не се засмее.

– Защо си сама? Къде е свитата и охраната ти?

– Бях дала дума да съм тук в уречен ден и час. Трябваше да тръгна по тъмно, а бурята още не беше отминала. Не бой се, брачните книжа нося със себе си. Идвам с най-добрата охрана. А свитата ми ще дойде. Ако не ти се чака, няма да чакаме.

Момчил кимна. Хвана ръката ù и се обърна към мъжете:

– Окажете почит на моята невеста.

Посрещачите забиха факлите в снега, свалиха шапките си и коленичиха. Елена също свали шапка, притисна я към гърдите си и сведе глава:

– Поклон и на вас, достойни люде! Нека небето ми е свидетел, че идвам с чисто сърце, като при свои.

Жестът и думите ù бяха образец за смирено величие и изящество, които никой не забеляза. Всички се бяха облещили срещу лицето ù, обрамчено от гъсти и меки коси, снежнобели на цвят. Не заскрежени, а бели бяха и веждите, и миглите ù. Кожата ù бе бледорозова, почти прозрачна, бледорозови бяха и пълните ù устни. Единственият цвят на това почти безплътно лице бяха очите. Тъмносини, почти теменужени, като небе пред буря.

Струваше им се толкова далечна и неистинска. Хладна и неуловима като снега, сякаш можеше да се разтопи и да изчезне.

Един от посрещачите се изправи, свали от рамото си гайда и я наду. Писъкът отекна пронизително и грозно, а планината върна присмехулно ехо. Горе, в едва различимите кули на крепостта лумнаха огньове. Трикратен рев на бойни рогове приветства новата господарка за добре дошла.

Без да каже и дума повече, Момчил я поведе към прохода. Като почетна стража след тях се наредиха конят ù, мъжете с факлите и кучетата.

Малко преди да влязат между скалите обаче, спряха. Там, на завет, върху купчина суха шума, бе оставена закрита носилка, увита с дебели кожи и халища. До нея бяха застанали със скръстени ръце двама възчерни и грозни прегърбени носачи.

– В сняг ездачи не могат да стигнат догоре – каза Момчил, докато отмяташе едно от халищата. – Ще има и с кого да разговаряш по пътя.

В носилката седеше жена. Изглеждаше толкова мъничка – нежна и омагьосващо красива, като есенен цвят. Лицето ù бе леко издължено и със съвършени пропорции като на икона, очите ù – огромни, зелени и тъжни. Две дебели плитки не бяха успели да съберат дългите ù до под кръста къдрици с бакърен цвят. Черната вълнена рокля, която носеше, само изтъкваше мекия матов блясък на кожата ù.

Елена се приведе и без да каже нищо, се качи в носилката.

Не изкънтя гръм, небето не се раздра, земята не се разтвори. Зелените очи на едната жена блеснаха като изумруди, в теменужените на другата припламнаха мълнии. Нищо повече не се случи.

Вътре не беше нито тъмно, нито топло, както Елена очакваше. Между кожите и халищата бяха оставени пролуки за свеж въздух. Носилката се разклати, докато я наместят носачите на раменете си, после се залюля равномерно.

Никой вещер и никой пророк през вековете нататък не узна колко малко думи си казаха двете тогава:

– Странно. Не те видях. Как е името ти?

– Катерина.

– Тебе ли наричат Милостивата?

– Да, мене.

– Виждам черни криле зад гърбиците на носачите ти.

– Аз помня лоши неща за твоите кучета.

В очите на Елена бушуваше титанична буря. Усмивката на Катерина озаряваше полумрака в носилката. Гласът ù бе мек и ласкав:

– Ето ме сега, мила. Сега съм пред теб, нали? И на мен ми бе трудно да те позная като жрица на Сен…

Елена се наведе към мъничката жена и нежно сложи пръст на устните ù:

– Мълчи!

Катерина затвори очи в знак на съгласие.

Те бяха като деня и нощта.

Елена хвърли белите кожи, а Момчил – черния си кожух, и някакво странно, мистично вълнение обзе събраните хора. Не бяха срещали до днес девойка, почти равна по ръст на княза, с вирната като него брадичка и същия опасен огън в очите.

Момчил имаше широко лице с изваяни черти, яркочервени устни и тънки вежди над черни и дълбоки като ада зеници. За мъж бе неприлично красив. Лицето на Елена изглеждаше като излято от восък, фино и безплътно, с едва отличими черти и устни, забулено в мъгла, през която пробиваха само искрящите ù виолетови очи. Дългата катраненочерна коса на Момчил бе сплетена на плитка и прехвърлена по момински през рамо. Дебелата снежнобяла плитка на Елена се спускаше по гърба ù и изчезваше някъде под червения ù вълнен сукман. Поразяващо различни и сякаш родени един за друг.

– Това са ми първенците – обяви Момчил и гласът му потрепна остро и предизвикателно.

Голямата гостна зала в дома на управителя на крепостта бе претъпкана с най-жалката сбирщина главорези, които Елена бе виждала. Млади и стари, покрити с грозни белези, с мръсни бради и захабени одежди, но с бляскави оръжия, с безбожно дръзки очи. Сякаш нарочно избрани да уплашат до смърт крехката търновска господарка. Девойката бе сама сред непознати, дори кучетата ù бяха останали вън, бе обградена от груби мъже и обсипана с любопитни погледи, но нито сянка на смущение затъмни челото ù, нито свян обагри страните ù. Стоеше пред тях с ръце зад гърба си, дишаше спокойно.

– Събрали са се да те посрещнат и почетат с трапеза и жертва.

Върху софри, направо на студения дъсчен под, бяха постлани кърпи, а по тях наредени блюда с дивеч, димящ хляб и прясно сирене, ябълки и кани студено вино. Момчил седна на пода край най-близката софра и Елена без колебание коленичи до него. Мъжете насядаха също, но никой не посегна към храната.

През отворените врати влязоха още двама мъже. Единият носеше на поднос тънък нож с костена дръжка, другият държеше за краката бял петел – огромна птица, която пърхаше и се мяташе в ръцете му. На шията на петела бе завързан шнур от червени конци. Мъжете пристъпиха към девойката и тържествено ù поднесоха ножа.

– Ти си новата господарка тук – прошепна Момчил. – Ти трябва да го заколиш.

Гласът му бе подчертано вежлив, но ъгълчетата на устните му потрепваха присмехулно. Не така сдържани бяха в насмешката си мъжете наоколо. Видно бе как чакат да запищи или да се разплаче.

Елена се изправи и сграбчи птицата, стисна с две ръце врата ù, пречупи го и откъсна главата. Подхвърли нагоре диво пърхащото и плискащо кръв тяло, а кръвта от главата изцеди в чашата си. Вдигна чашата срещу лицето му:

– Наздраве! Да сме честити!

Изпи до дъно кръвта, бавно облиза устните си. Избърса ръцете си в една чиста кърпа и я преметна като дар през рамото му:

– Считай това за годеж.

Залата гърмеше от смях, одобрителни възгласи и суматоха в опит да заловят обезглавеното тяло на птицата. Но лицето на Момчил бе станало строго и някак тъжно.

– Бог да благослови хляба ни – каза той и разчупи една пита.

По обед пристигнаха свитата и чеизът ù. Четирима слуги и една възрастна прислужница, двама коняри с двадесет и шест коня, няколко сандъка, пълни с камшици, ризници и кинжали, и още шест огромни кучета.

– Знаех си – отбеляза кратко Момчил, когато я видя преоблечена с кожени войнишки дрехи, с тежък меч на хълбока, размахала боен бич от здрава кожа с остри метални шипове по края. Две от кучетата я следваха по петите.

– Няма да се преструвам. По-добре отсега да ме видиш каквато съм.

Ръката, с която стискаше камшика, беше изтръпнала, другата – положена върху дръжката на меча, бе мокра от пот, но очите на Момчил бяха непроницаеми. С вирната предизвикателно брадичка, изопната от напрежение, Елена се взираше в тях и се мъчеше да отгатне какво крият – укор, одобрение, присмех? Щеше завинаги да запомни очите му в този миг – живи, тъмни очи, в които радостта и тъгата се сплитаха меко, с топъл блясък…

– Александър ми обеща невеста, а ми праща войник – не се оплаквам! Видях и конете ти. Великолепни животни. Това ли е зестрата за дъщерята на болярина Раксин?

– Ти получи девет крепости.

– Ще съм честен с тебе, Елено. Седем от тия крепости са си мои отдавна. Тука, в Стенимахос, съм бил винаги добре приет. А в Плъвдив, така или иначе, никога няма да заповядвам.

– Злато ли чакаше да ти донеса?

Елена нямаше злато. Още преди да почине, баща ù бе разорен, защото бе гледал на държавната хазна като на собствена. Само че не в обичайния смисъл, а тъкмо наопаки. Друг ковчежник навярно би харчил от хазната за собствени нужди, но баща ù я допълваше за сметка на своите си имоти. Дълги години двамата с него бяха живели скромно, почти бедно, за да насмогнат на широките пръсти на самодържеца. Всичко, което ù беше останало от богатството на баща ù, Елена бе взела със себе си.

– Не. Чакам от тебе здрав гръб и подкрепа от север. Чакам и да разбера защо великият логотет Филип и могъщият протовестиарий Раксин са допускали в държавните дела едно момиче.

– Не вярвай прекалено на слуховете, господарю.

– Недей, не ме наричай така, не съм свикнал. Тук всички ме наричат по име… На слухове не вярвам, Елено, на очите си вярвам. Прочетох брачните книжа. Трябва да имаш големи заслуги пред самодържеца Александър, за да поиска да те обявя за мой наследник.

– Необичайно е, да. Обаче погледни ме, Момчиле. Какво ще стане с мене, ако загинеш? Ще стане ли от мен монахиня?

Момчил плъзна поглед от вирната ù брадичка по леката плетена ризница, по меча, камшика и високите до коленете ботуши, отметна глава и се засмя.

– Ето, виждаш ли – спокойно заключи Елена.

– Латините имат монаси бойци. Все едно. Още не смятам да умирам. Ще ти кажа истината, Елено. Не исках съпруга, не исках и крепости. Исках само силен съюзник. Водил съм много битки, имал съм много съюзници. Сега за първи път ми е нужен съюзник не за война, а за мир. Трябва да опазя мира в планината, докато узурпаторът Кантакузин разкъса латинската кучка и паленцето ù. Или тя него. Виждаш колко съм откровен.

– Знам това.

– Александър ми наложи в тоя съюз и съпруга. Нека. Ако тази е цената да опазя земята си, готов съм да се оженя. Но за да посоча наследник, трябва да имам син.

– Само Бог ще реши.

– Не! Аз решавам!

В очите му лумнаха огньове, но девойката спокойно издържа изгарящия му поглед.

– Планината – продължи бавно Момчил – е моя. Всичката планина между Марица, Струма и морето. Не съм готов да я дам на никого. А когато му дойде времето да посоча наследник, той ще е моя плът и кръв. Без значение дали ти ще си майка на сина ми… или не. Това е думата ми и така ще бъде.

– Какво ми предлагаш тогава?

– Място на съвладетел, докато си жива. Първо мой, после и на моя син. Ще се погрижа, ако умра преди теб, синът ми да не те прати в манастир. Давам ти думата си. Ако не си съгласна, можеш да си идеш още утре. Ще те изпратя със същата почит, с която те посрещнах.

Елена вдигна ръка и без нужда приглади кичурите коса зад ушите си.

– Не. Ще приема думата ти, Момчиле. Кога мислиш да се оженим?

– Две недели преди Еньовден. Поверявам грижата за сватбата ни на тебе, имаш достатъчно време. Сама реши каква сватба ти е по сърце.

Елена кимна.

– За да я подготвиш, разполагай с хазната ми и людете ми както намериш за добре. Недей да ме търсиш за нищо. Аз с всичко съм съгласен.

– Твърде щедър си с мене, Момчиле. Нима защото не се уплаших да убия едно пиле и да се оцапам с кръв, реши да ми се довериш?

– Не. Онова одеве беше шега. Малко груба, признавам, дано ни простиш. Но си права, Елено, че е хубаво да се видим какви сме от първия ден… Ето, и аз нищо не скрих. Вярвам ти, защото знам, че и баща ти, лека му пръст, ти е вярвал за всичко. Щом ти е поверявал хазната на царството, защо аз да не ти поверя моята? И още нещо узнах преди малко. Научих, Елено, че не могъщите велможи Филип и Раксин са избрали Александър за цар и самодържец на българите. Ти си била тази, която си го посочила! А тогава си била на седем годинки.

– Казала си му твърде много.

– Ти ще му бъдеш жена. Трябва да те почита.

В малката стаичка, предоставена на Катерина, се носеше мирис на сухи цветя и тамян. Завесите бяха плътно спуснати. Двата големи свещника бяха отрупани с десетки догарящи свещи. Под тях бяха събрани на купчинки причудливи предмети, поднесени в дар на гадателката. Отвън двамата ù мълчаливи слуги отпращаха закъснели гости, които плачеха и молеха да видят Милостивата.

Катерина седеше на широк, изящно резбован трон, навярно донесен от някоя черква. Бе седнала на ръба му, присвита и с отпуснати рамене, обронила глава на гърдите, цялата излъчваше умора. Черните ù дрехи я правеха да изглежда още по-мъничка.

– Тези всичките хора… те измъчват! Защо ги приемаш?

Катерина въздъхна и зарови ръце в скута си:

– Ти служиш на могъщите, аз – на нищите. А нищите са много.

Елена приближи и погали една разпиляна по черната рокля къдрица:

– Ти не си виждаща. Какво искат от тебе?

– Не виждам, но помня всичко. И така им говоря. Всеки търси утеха.

– Какво помниш за мене?

Катерина вдигна лице. Зелените ù очи светеха като на котка. Изправи се, надигна се на пръсти и нежно целуна устните ù:

– Помня всичката обич и закрила, които ми даде. То бе в началото на дните, но аз ще го помня винаги. Другото няма значение.

– Покажи ми се – замислено помоли Елена.

Катерина започна да се съблича. Когато остана гола, приближи до единия от ярко горящите свещници.

По изящно изваяното ù тяло, през корема, около талията, между гърдите ù, чак до врата се надигна и запулсира черно-морава подутина. Изглеждаше сякаш огромна змия е пропълзяла под кожата ù. Лицето ù потъмня и се изостри, зелените ù очи се обагриха в пламтящо алено. От подмишниците към ръцете ù се протегнаха ципи.

– Виждаш ли ме?

– Виждам те – прошепна с пресъхнали устни Елена. – Ти си най-красивото създание на човешката земя.

Преобразяването бе само за миг, после изчезна. Катерина стоеше гола до свещника и се усмихваше:

– Все така казваш.

– Не помня… не помня… – Елена се задъхваше от гняв и отчаяние. – Аз не помня кога сме се срещали! Разкажи ми!

– Не бива – тъжно поклати глава Катерина. – Хората не помнят. И така е справедливо. Вие имате безсмъртна душа, ние – безсмъртна памет. Най-човешкото свойство е да се забравя…

Катерина се облече, после започна да разглежда оставените ù дарове. Повечето бяха фино изтъкани и красиво извезани кърпи и ризи – най-скъпоценното в нечий момински чеиз. Имаше и няколко грубо изработени сребърни бижута, монети с дупчици, изтръгнати от наниз, ръчно изплетени копринени шнурчета, украсени с мъниста.

– Плащат ли ти?

– Не точно. За да си спомня за някого, трябва да се докосна до него. Затова ми носят нечия лична вещ. Гадая по нея, после ми я оставят.

– Трябва да имаш купища…

– Раздавам събраното на бедните по празници. Нали затова ме наричат Милостива… Малко неща пазя. Чакай, ще ти покажа нещо!

Изтича в дъното на стаичката до леглото си и донесе грижливо увита в кърпа малка икона. Застана на най-осветеното място, отгърна я и я показа на гостенката си. Елена ахна:

– Това си ти!

– Света Марина – усмивката на Катерина бе станала особено загадъчна. – Тук я наричат света Черна. Вярват, че тя държи затворени всички зверове и чудовища. Но ако се разсърди, може да ги пусне.

Очите на Елена се бяха разширили, устните ù потрепваха.

– Наистина си ти!

– Радвам се, че поне мъничко ме разбираш… – Приближи и хвана ръката ù. – Искаш ли да ти разкажа за него?

Елена сведе поглед:

– Точно за него дойдох да говорим.

– Доброто ли да ти кажа, или лошото?

– Всичко.

Свалиха две възглавници на пода и седнаха между свещниците. Катерина продължаваше да се усмихва и да държи ръката ù, като че ли се опитваше да ù вдъхне кураж.

– Осмели ли се той да ти каже за децата си?

Очите на Елена се разшириха и потъмняха от изумление.

– Момчил има шестнайсет деца, всичките са момчета. Ще се срещнеш със синовете му, когато снегът се стопи и се приберем в Каменния град.

– Нали не е…

– Не се е женил никога. Незаконни са всичките, но той ги призна до едно. Кръщава ги на апостоли – Петър, Павел, Лука, Йоан, Матей, Марко, малкия Андрейчо…

– Не е възможно! Защо не ги видях?

Катерина въздъхна:

– Защото никое не е всъщност негово. Носи му се славата на пияница и развратник и тая слава Момчил сам я раздухва. Когато някоя клета женица дойде при него и каже „Твое е, не ме ли помниш, мръснико, ти си баща му!“, той веднага признава.

– Приема лъжите им?

– Не, мила. Приема децата им.

Тя се протегна и взе една свещ, завъртя я между малките си ръце, сякаш се топлеше на огънчето.

– Казва, че е по-добре той да отгледа нечие чуждо дете, като лъжлив баща, вместо обезумялата му майка да го удави в някой кладенец, за да скрие греха си.

– Прав е…

– Онова, за което хората тук го обичат, е неговата вярност. Знаят, че той им е верен, и му отвръщат със същото. Помня когато за пръв път под планината стъпиха варварските наемници на василевса… Императорът ги изпрати да грабят в Тракия, така им плащаше, с плячка… Имаше гарнизон в Комотини, но крепостта залости здраво вратите си и ги остави да вилнеят на воля. Тогава Момчил водеше само триста конници. Крадци и бивши кондотиери, събрани от кол и въже. С него са и до днес, ще ги видиш.

– Видях вече жалката паплач, която величае за свита.

– Поведе ги не срещу варварите, а срещу Комотини. Градът се предаде веднага, хората дори не разбрали кой е и защо е дошъл. Отвориха му вратите и когато влезе в крепостта, Момчил най-напред избеси гарнизона.

– Боже!

– Обеси всички на крепостната стена. Посочи стените на тълпата и каза: „Има място за още страхливци и въжетата са ми доста. Хайде сега, добри люде, да изчистим земята си от варвари“…

– Избил е толкова хора, за да сплаши тълпата?

– Последваха го. Даже жени имаше под знамената му. Комотини го призна за свой господар.

– Това ли наричаш вярност?

– Не. Верността дойде после. Година по-късно василевсът изпрати пак варвари, за да върнат града към империята. Момчил тогава завоюваше Мелник и нямаше как да помогне. Гарнизонът удържа близо месец, но не предаде крепостта.

– Това не е вярност. Било им е все едно дали варварите ще ги избият, или ще ги избеси Момчил.

– Така е. Все едно е от чия ръка ще умреш, когато трябва да защитиш земята си.

– Не земята е важна, а хората!

Катерина само поклати глава.

– Когато убили баща му при Велбъжд, а майка му останала самичка с четири деца, за две-три години натрупали дълг. Поискали да им вземат дома и земята. Ходила майка му да се моли на стария деспот за помощ, на колене плакала пред него, но той я отпратил. Тогава Момчил му рекъл: „Някой ден ти ще коленичиш пред нея“. Години по-късно, когато го убил, заповядал да го погребат коленичил в нозете на покойната си майка.

– Значи е вярно. Той е наистина убиец и узурпатор.

– Да, такъв е.

– Чувала съм враговете му да говорят, че е изменчив и не държи на думата си.

– Лъжат. Той обеща на Кантакузин да го признае за свой император, и го призна. Обеща на Латинката да не вдига меч срещу нея и детето ù, и удържа на думата си. Двамата очакваха преданост и покорство, каквото Момчил не е обещавал. Той поиска от Александър подкрепа, като прие да се ожени за тебе… – Усмивката на Катерина потрепна. – И ще го стори.

– Кажи ми, моля те, защо не си ти княгиня на Меропа?

Катерина сведе поглед:

– Аз съм Черна, мила моя, аз съм Милостивата. Нося монашеска дреха и утешавам страдащите от толкова време, че вече не принадлежа на себе си…

– Мразиш ли ме? Ще ми простиш ли, когато заема мястото ти?

Милостивата вдигна отново лице, очите ù бяха влажни, но озарени от някаква неразумна радост:

– Ще ти разкажа нещо, което дори Момчил самият не помни. Беше на три годинки, тогава баща му за пръв път го заведе на лов. Беше лято и бурята дойде внезапно, завари ги насред пустошта. Стъмни се, плисна дъжд и баща му реши да се скрият на завет в една скална ниша. Но пещерата се оказа вълче леговище…

Нежният глас на Катерина се извисяваше, очите ù сияеха по-ярко, споменът я караше да пропада в някаква треска.

– Скочиха вълкът и вълчицата да бранят малките си, а мъжът размаха брадва и нож. И той не за себе си се боеше, а за сина си. Но момченцето никак не се уплаши. Пристъпи напред, протегна ръчички към побеснелите зверове и им рече…

Млъкна и се замисли дълбоко, а Елена не смееше и да диша. Бе като омагьосана от възбудата и преображението, които виждаше. Накрая се престраши да прошепне:

– Какво им рече?

– „Къш!“ Това им казало детето. Вълците заскимтели, подвили опашки и се скрили в дъното на пещерата.

Страните ù пламтяха. Елена я гледаше, без да мигне, с благоговение.

– Когато срещнах Момчил, преди девет години, когато погледнах в очите му, това бе първото, което си спомних. В сърцето си разбрах, че не е обикновен човек. Нищо не знаех за него, не бях още чула дори името му. Нарекох го в мислите си Господаря на вълците.

– Защо ми разказа това?

– Звярът се покорява на човек само пред силата на духа му. А човек повелява на зверовете само с чистотата на сърцето си. Той е достоен за тебе.

– За мен навярно е, но не разбрах какво свързва теб с този мъж.

– Любов, мила. Към тази планина. Ние сме свързани в планината, венчани сме в нея и за нея, платили сме скъпо, за да останем тук. Никой човек не съм усещала така близък, както него. Понякога си мисля, че го обичам точно толкова много, колкото обичах теб…

Остър спазъм прониза Елена, тя се сви и захапа устна, за да не извика.

Ярката светлина на нощната лампа блесна право в лицето ми и ме заслепи. Нарочно я оставих включена, за да ме събуди, когато възстановят електрозахранването в града. Едва минава полунощ, справили са се бързо. Значи бурята не е била толкова страшна…

Климатикът се включи на пълна мощност, но все още е кучешки студ. Не искам да пия повече вино. Нека запазя мисълта си трезва…

Увих се хубаво с одеялото и се надигнах. С крак разместих догорелите свещници край леглото си, за да не се препъна в някой. Насочих късогледите си очи към стената отсреща. Тя е цялата с лавици…

Не, нямам навик да заспивам в библиотеката, просто цялата ми къща е библиотека. Всичките стаи и горе, и тук, долу, включително кухнята и гаража, са натъпкани с книги. Нужни са ми, наистина, но това е дълга история…

Да видим сега какво си имаме тук. Така. „Хроники на Трите порти“, енциклопедичен справочник. Отварям на Ж. Жрици на Сен.

Пролетта в планината е възторжен химн на живота, който малцина са призвани да чуят. Не защото старите букове се покриват с млади листенца, между които птиците вият нови гнезда. Не защото се топят снеговете и правят реките пенливи и буйни. Не защото земята ухае топло и сладко като детска плът. Не, този химн е недостъпен за сетивата. Прославата на живота не може да се види, докосне и помирише.

Когато напролет си в планината, радостта, че си жив, те просмуква целият. Не се радваш на птичките, нито на топлото и зеленото, а на самия живот, дето трепти вътре в тебе. Дето друг път и никъде другаде не си усещал, даже не си знаел, че е възможна тази чиста, опияняваща наслада и радост, че си жив. Пее ти се, без сам да знаеш защо…

Момчил пееше.

Гласът му бе силен и леко дрезгав, издигаше се и се разстилаше широко, сякаш чертаеше могъщите възвишения наоколо. Мелодията беше особена, неравна, извиваше се като подмамени от вятъра върхове на ели, а думите звучаха загадъчно като заклинание. Докато пееше, Момчил излъчваше някаква тайна, нещо страстно и неуловимо – магия.

Започваше да пее веднага щом отвори очи, хрипливо и нестройно, после на пресекулки, докато се плискаше в ледените ручеи, пееше на коня си, додето го оседлаваше, а по пътя така се увличаше в песента си, че препусваше диво и необуздано напред, без посока, подир стреснатите стада зайци. Понякога малката свита, която ги съпровождаше, му пригласяше, но през повечето време и те, както Елена, се прехласваха да го слушат.

Беше цялата му душа на показ и тя бе така богата и дълбока, че сърцето на Елена боязливо се свиваше…

Яздеха от село на село, Момчил държеше да я разведе из земята си. Показваше ù пътища и мостове, мелници и винарски изби; като дъщеря на ковчежник в началото девойката пресмяташе всичко, после осъзна, че не е нужно. Съкровището на княза не бяха бъчвите и хамбарите, а празничната суетня, с която го приемаха. Винаги, навсякъде, всички.

Момчил не изпращаше гончия, да извести за пристигането му; във всяко село влизаше тихо и кротко, като у дома си. Така го и посрещаха – като син или брат, завърнал се след дълго отсъствие. Край коня му хукваха да тичат възторжени малчугани, момите пищяха, жените се просълзяваха от радост, мъжете го прегръщаха. Елена бе така удивена, че понякога губеше чувството си за реалност.

– Не е възможно да те обичат толкова – му каза една сутрин, когато напускаха овчарски колиби, а грубите полудиви овчари плачеха като деца на сбогуване. – Никой не обича така господаря си. По-скоро твърде се страхуват от теб.

– Аз не съм господар за тях, аз съм онзи, който им варди кошарите, стадата и пасищата.

– Значи си им овчарското куче. Никой не е благодарен на кучето си.

– Не искам от тях да са ми благодарни, Елено.

– Ами какво искаш?

– Нищо.

Често минаваха напряко през горите или катереха хълмовете по кози пътеки. Момчил ù сочеше:

– Ей тука, в това усоище, съм ловил караконджули. Черният ми кожух, знаеш го, е направен от тях.

– А змейове ловувал ли си? – повдигаше вежди Елена.

– Не, змейове не съм. Ами ти?

Ето това я правеше щастлива. От мига, в който бе облякла мъжки дрехи и беше запасала меча си, и Момчил, и мъжете му я приеха за равна, една от тях, без уговорки и без насмешка. Нямаше намеци, че трябва да носи поли и накити, че ù подхожда хурка, а не меч, че мястото ù е в кухнята, а не в конюшните. Безусловно ù бяха признали правото да бъде каквато е, и толкова неподправено уважение Елена не бе усещала, откакто изгуби баща си…

Понякога замръкваха на открито. Тогава ловуваха, палеха огън и заедно приготвяха храната. После устройваха турнири край огъня. Никой не намери за неприлично да се сбие с бъдещата княгиня. Най-често противник ù беше слаб и строен млад мъж, с дълги и меки коси и брада, бледо чело и присмехулни пъстро-зелени очи. Наричаха го Йоан, а Елена на няколко пъти успя да го събори и притисне в тревата, преди да научи, че този Йоан е всъщност монах, прокуден от Атон поради Варлаамова ерес и приет от Момчил за епископ на княжеството.

Откритието я накара да осъзнае, че Момчил не само на годеницата си бе позволил да бъде себе си. С него всичко бе просто и истинско.

Елена гледаше отвисоко Каменния град и се наслаждаваше на топлия блясък на камъка под юнското слънце.

Този град, строен на два хълма над река Черна, бе истинският дом на Момчил, нищо че неотдавна бе обявил великолепния Ксанти за своя столица. Че градът е от камък, подсказваше и името му. Но че цял град може да се издълбае направо в скалата, не беше допускала.

Виждаше добре нисичките постройки, сгушени нагъсто по стръмния склон. Не бяха точно къщи, а полупещери, вкопани дълбоко в скалите. Над повечето вместо покриви се издигаха бойници – не домове, а малки крепости. Свързваха ги не улици, а издялани или градени с каменни плочи стълбища. В ниското двата хълма бяха опасани от крепостна стена. Под стената, към реката долу, се спускаше почти отвесна пропаст. В крепостта можеше да се влезе само откъм източния хълм – от брега на реката тръгваше нещо средно между мост и козя пътека и водеше към единствената порта. Не от греди, а от ковано желязо. Портите бяха и денем, и нощем отворени, защото тежестта им можеше да бъде местена само от волски впряг.

До по-високата западна половина се стигаше само по няколко въжени мостчета, прехвърлени между двата хълма. Ако някой прережеше въжетата, западният връх оставаше достъпен само за птиците. И дори враг да преминеше портата, ще превземе едва половината град. По най-високата част на западния хълм, на самия му връх имаше още една крепостна стена. Три четвъртити бойници се зъбеха от нея, а над тях се издигаше кръгла кула. Точно кулата бе княжеският дворец на Момчил.

Извън града, покрай реката, се точеше дълга редица обори и кошари. Пред портите беше и тържището. Никой непознат, било то овчар или търговец, не се допускаше в крепостта. Елена знаеше, че из пещерите под града има тайни складове и водоеми. Скривалищата все още не ù бяха доверени, но изненадващо дори и за себе си, Елена не се сърдеше.

– Твърде добре, светла господарке – прекъсна съзерцанието ù Петър, който стоеше на почетно разстояние зад нея и нещо ù говореше. – Ами тогава да приберем дебелите кожи горе, на сухо и проветриво, и да постелем черги. Лятос не е така студено, а пък ще е по-празнично.

Най-големият син на Момчил бе едва пет или шест години по-млад от нея. Нарече я господарка от първия ден и нито веднъж не посмя да я погледне. И сега стоеше с наведена глава и смутено мачкаше в ръцете си кърпа. Елена се питаше как ли ще я нарича след сватбата, а дали тя ще съумее да бъде майка на шестнайсет чужди деца, предпочиташе да не мисли.

С наближаването на Еньовден в душата ù страхът растеше. Ако не успееше да го задуши, щеше да я пречупи…

– Имаш ли време и за мене, Елено?

– Имам.

Дръпна се от прозореца с леко съжаление, а Петър тихичко излезе от стаята.

Момчил бе с разпиляна коса и раздърпана, не много чиста риза. От седмица почти денонощно заседаваше с главорезите си.

– Писа ли на Александър?

– Писах му.

– Спомена ли изрично, че ми трябват тежки конници?

– Споменах.

– Хубаво. Дано да побързат. Умур вече прехвърля проливите.

– Ще му пиша пак.

– Когато напускам града, за всеки случай затваряме портите. Не е зле да прегледаш запасите от храна и вода.

– Вече го сторих.

– Конюшните и оборите долу искам да опразним и стадата да пръснем из околните села.

– Ще се погрижа. От моите коне можеш да вземеш които си харесаш.

– Разчитах на това.

– Само кафявия жребец недей. Няма да ти се подчинява.

– Знам – усмихна се Момчил. – Юнашки кон е той! Разбрах, че ти си купила новите ризници за гончиите. Добър избор, Елено, смаян съм!

– Дреболия.

– Следващия път ще те взема с мене. Решил съм да ти дам да водиш стрелци и лека конница.

– Велика чест ми оказваш, Момчиле.

– Знаеш ли…

Той приближи до нея и дълго я гледа в очите, преди да продължи.

– Трябва да ти призная, че колкото наближава сватбата, все повече се радвам, че Александър ми отреди тебе. Още не си ми близка, но понякога чувствам, че мога да ти поверя и живота си.

Елена не издържа на погледа му.

– Чувам, че подготвяш тиха и скромна сватба.

– Ти ме остави аз да реша каква сватба искам…

– Благодаря, Елено.

Пресегна се и плахо погали бялата ù плитка. После се обърна и си тръгна, почти тичешком, надолу по стръмното стълбище на кулата.

Когато стъпките му заглъхнаха, Елена побутна спящото в ъгъла огромно куче:

– Вече сме сами.

Кучето с мъка отвори очи. В погледа му се четеше изтощение. Надигна се бавно и продължи да се изправя, стъпило на задните си крака. Едрото му туловище се разтърси, в гърлото му загъргори болезнено ръмжене. Още преди да успее да се изправи докрай, се беше преобразило в човек.

Мръсен и брадясал, мъжът будеше не страх, а съжаление. Беше съвсем гол, затова Елена свали наметката си и му я подаде.

– Слушам те, Комире.

– Лоши вести ти нося, Елено, прости ми.

Очите му, кръвясали и трескави от умора, я гледаха виновно.

– Каза „не“?

– Каза „не“. Нямаш право да тръгнеш с него, нито да му проводиш глутницата на помощ. Светата майка Вълчица заръча да ти припомня, че си ù дала дума. Тая земя ще е наша. Момчил трябва да умре.

Девойката се извърна бързо и се загледа пак през прозореца. Нужно ù бе малко време да овладее гласа си:

– Разбрах, Комире. Иди да се наспиш.

Кафе. Не харесвам вкуса му, но ароматът му за мен е най-вълшебният мирис сутрин.

Особено ако почти не си спал.

Две препечени филийки соев хляб. Мързелива и непълноценна закуска, но притъпява глада и гаденето. Особено ако не си вечерял, а вместо това си се топлил с вино.

Рано сутрин на верандата е свежо и температурата е само тридесет и един градуса. Мога да пия кафе, да закусвам и да зяпам хълма под къщата. Радвам се на разноцветните туфи мъх и жалките храсти. Всъщност – възхищавам им се. Трябва да си истинско чудо на природата, за да оцеляваш при резките смени на температурата и практическата липса на влага.

Понякога, с риск да ме арестуват, ги поливам. Тогава избуяват, пускат зелени клонки, а веднъж дори цъфнаха. Сега са сиви и сбръчкани. Май ще е по-добре да почета, докато си изпия кафето. Някое леко и забавно четиво, над което да се посмея на глас:

– Няма да има сватба, Момчиле.

Елена леко потръпваше, но гласът ù бе ясен, а погледът решителен. Бе връхлетяла в покоите му дори без да почука.

Навън бе още нощ, но той бе буден и търкаше усърдно някакво видимо само за него петънце по острието на меча си. Най-близките му хора бяха вече събрани, тихо и напрегнато си говореха. Изгледаха Елена учудено, после се изнизаха един по един, кой с намигване, кой с оная хитра и заговорническа усмивка, с която човек се оттегля от семейна кавга.

Момчил не я удостои с внимание. Вдигна меча си към пламъка на запалените свещи. Острието засия. Докато му се любуваше, подхвърли през рамо:

– Седни и ми разкажи.

– Реших да ти кажа истината.

„Истината, истината, истината.“ Тази думичка бе кънтяла и отеквала в главата ù от много дни, а онзи коварен страх бе избуял и бързо се беше превърнал в див ужас.

– Така ли? Че кога си ме лъгала?

– Винаги. През всичкото време, откакто съм тук.

– Лъжеш, не ти вярвам! – Момчил се смееше.

Елена чувстваше главата си леко замаяна. Струваше ù се, че няма дълго да издържи, че всеки миг ще изпадне в несвяст, или по-лошо – ще избухне в плач. Непосилно ù бе да говори, затова измъкна изпод елека си изящно украсен документ и му го подаде. Беше кратък, но скрепен с всичките царски печати:

„Аз, Иван Александър Асен, от Бога поставен цар и самодържец на всички българи, повелих… Госпожа пресветлата севастократица Елена може да заповядва сама в земите на у Бога Христа покойния си съпруг…“

Момчил дълго го чете, сякаш не успяваше да разбере недвусмисленото му съдържание.

– Александър те излъга. Никакви конници няма да получиш от него. Той никога не е и мислел да ти помага. Видях смъртта ти, Момчиле, видях я още преди година.

– Ха! Катерина ми каза за теб, че си ясновидка! Но аз на пророчества много-много не вярвам… На Александър не съм и разчитал чак толкова. Вълкът затова има дебел врат, понеже…

– Той те излъга, защото аз го накарах! Знаех, че ще умреш, и поисках земята ти. Александър ме прати тук не за твоя съпруга, а за твоя вдовица! Още не сме се оженили, но той ми е признал правото да заповядвам в земята ти!

Момчил мълчеше, гледаше я с пламтящи очи и се усмихваше.

– Хубаво – каза накрая. – Твърде хубаво даже. Ще рече, че ако не сега, то поне след смъртта ми ще имаш неговата подкрепа. Много се радвам, Елено.

– На какво се радваш? Ще те убият. Те затова идват. Ти си мислиш, че са тръгнали да обсаждат Солун, но те идват за тебе. Ти отиваш на стража, да пазиш селата по пътя им от плячкосване. Но те не идат за плячка този път, а за да се отърват от тебе!

– Значи ще е истинска война – въздъхна Момчил.

– Ще се биете един срещу шестима. Не можеш да победиш!

– Няма как да оставя селата на юг на варварите. То ще значи да предам всичко, в което вярвам…

– А кой ще ги брани от варварите, когато те убият?

– Ти.

Елена се подпря на стената, свлече се и заплака. Плачеше и от срам, и от облекчение, плачеше с неудържимия и пречистващ плач на виновния, пред разтърсващата сладост на прошката.

Момчил дойде при нея, смутен и угрижен, опита да хване ръцете ù, да я погали, притисна лицето ù между дланите си, в опит да задържи погледа ù.

– Няма нищо… Недей, не плачи… Виж, Еленко. Щом не искаш сватба, няма да те насилвам. Ако е речено да умра, нека. Вече зная, проклет да съм, не бях прав. Ти ще си ми достоен наследник. И без да си ми жена, и без някой цар или патриарх да признае правото ти, защото ти вярвам. Ти си ми повече от сестра… Ти си ми брат. Като на брат ти се моля, не изоставяй децата ми. И ония, дето съм приютил, и онова… дето ще се роди…

После я целуна по бузата.

Дълго след като тръгна, Елена гледа подире му с празен поглед. В главата ù кънтеше само една нелепа мисъл:

„Аз… не ти, а аз трябваше да те целуна! Нали аз те предадох.“

Стоя така вцепенена дълго. Някаква невидима сила я притискаше. Смразяващ ужас. Мислите ù препускаха през времето, лъкатушеха напред и назад, подреждаха се и се разпиляваха в по-ясни или по-смътни картини. Всичко бе точно, всичко бе правилно, всичко така трябваше да бъде.

Лъчите на изгрева пълзяха по пода и чертаеха часовете, а Елена не помръдваше.

Някой отвори вратата и влезе по-тихо от сянка.

– Търсих те, мила…

– Ти си бременна – каза Елена.

Катерина седна на крайчеца на постелята, сви се и притихна.

– Успя да скриеш от мен досега!

– Не ме съди строго, мила. Ти умееш да виждаш през времето, но аз съм влюбена жена и като всяка жена виждам в сърцето си. Знаех си, че Момчил е обречен. Реших, че няма да го дам!

Елена продължаваше да стои неподвижно, скована и изтръпнала, почти не чуваше думите ù, не чувстваше, не мислеше за нищо.

– Той ще умре на Еньовден.

Катерина само поклати глава:

– Няма. Не давам. По-скоро аз бих умряла.

Елена си пое дъх и с огромно усилие на волята успя да помръдне врата си, после ръцете и раменете. Коленичи до нея:

– Не помня коя съм, нито какво е било между нас. Но виждам и знам, че двете с тебе можем да направим с този свят всичко каквото пожелаем. Помогни ми да си спомня коя съм!

– Ако си спомниш, ще трябва от всичко да се откажеш.

– Знам. Небето вижда! Ще ми помогнеш ли?

– Небето помни! – прошепна Катерина.

Тя вдигна изящните си ръце и започна да гали косата ù, лицето ù, раменете. Целуна очите ù, страните, устните. Накрая, още по-тихо, прошепна до ухото ù:

– Ти ми даде себе си. Ти бе и мой мъж, и моя майка, и мое дете.

Елена изгуби съзнание.

Простотата на мислите и чувствата у древните хора винаги ме е удивлявала.

Парадоксът е, че именно простите неща генерират сложност. Колкото са по-прости, толкова повече усложнения.

Когато древният се влюби, той изцяло приема чувството си. Заявява го пред всички и се обрича публично на любимия човек. Създава семейство, деца и усложнения.

Модерният човек, когато се влюби, изпитва тревожност, с която се справя благодарение на опитен терапевт и подходящи медикаменти. Постигнал относителен душевен покой, той започва да търси и да избира консултант. Всички знаем колко трудна и сложна задача е изборът на сексуален консултант и посредник. Само добър консултант може да гарантира доброто физическо и психическо здраве на предпочетения любовен партньор. Накрая се постига договорка за общ месечен сексуален уикенд, от който обаче не произтичат никакви усложнения.

Когато древният намрази, воден от първичната простота на омразата, той търси начини да отнеме здравето и живота на своя враг. От това винаги произтичат усложнения, понякога с мащабите на социален катаклизъм.

В наши дни омразата намира поле за изява предимно в сферата на комуникацията. Учим се още от деца как да общуваме с омразните на нас съседи, колеги и роднини, а именно – вежливо. Колкото повече мразим, толкова по-делово, студено и сложно общуваме. Най-възпитаният начин на общуване е посредством адвокат. Добрият адвокат, както и добрият психиатър се грижат да живеем с омразата си, без да настъпят усложнения.

Древният е знаел винаги точно към какво се стреми. Но когато го получавал, често оставал излъган, разочарован и нещастен. Осъществените планове и желания са причинявали в древността най-сериозните усложнения.

Модерният човек никога не е сигурен какво всъщност иска. Затова изключително рядко страда от депресивния шок на сбъднатите мечти.

Буква П. Перитор.

Перитор го беше предал.

Подлеците дори задържаха Райко като заложник, за да се спасят от казън.

Врагът идеше и сееше по пътя си пепелища. На живот или смърт, трябваше да го спрат. В ясното утро, в часа, в който камбаните на изменника-град възвестиха празника рождество на Кръстителя Божи, ехото довя тътен на варварски тъпани.

В старите порутени укрепления недалеч от града Момчил бе оставил част от хората си. Тях ги беше прежалил. Челните турски отряди удариха укрепленията, набързо избиха защитниците им и се пръснаха да грабят околността.

Изненадата можеше да преобърне всичко. Императорът и емирът бяха решили, че битката е свършила, и напредваха към града в безпорядък. Веднага щом ги видя, Момчил препусна. Конницата му винаги нападаше в галоп.

Успяха да се врежат в редиците на врага, преди стрелците да се разгърнат и да опънат лъковете си. От варварска конница Момчил не се страхуваше. Бяха леко въоръжени и върху дребни коне. Завършаха сред тях и доста избиха, преди насреща им да излезе тежката императорска конница.

Момчил трябваше да отстъпи.

Колкото по-близо до крепостта отстъпваха, толкова по-малко място имаше за копиеносци и тежката конница бе принудена да се отдръпне по фланговете и да стори път на пехотата.

Момчил пръв скочи от коня си и размаха меч и боздуган.

Настана сеч.

Кръв бликаше от раната над слепоочието, смесваше се със струйките пот и капеше в очите му. От забитата в хълбока двувърха стрела десният му крак бе напълно изтръпнал. И ръката, размахвала боздугана допреди час, висеше безжизнена, а стърчащата под рамото кост бе разпрала кожената му риза.

Навярно изглеждаше жалък.

Усещаше как малкото оцелели от хората му се сгъстяват в обръч около него, за да го защитят. Зад гърба им бяха стените на Перитор – нямаше накъде повече да отстъпват. От удара в главата беше почти напълно оглушал и битката сега кипеше около него смразяващо тихо.

Стискаше меча с лявата си ръка и сечеше насляпо пред себе си. Притъмняваше бързо, нима мръкваше? Осъзнаваше, че движенията му стават по-бавни, а ударите – по-малко смъртоносни. Кръвта му изтичаше.

Като насън, от много далече, чу фанфарите, които известиха включването на императорските щитоносци в битката. Гордостта на василевса настъпваше в стегнати редици, тържествено и бавно, изчаквайки хаотично сражаващите се селджуки да ù направят път. Десният му крак се подгъна и го свали на колене.

– Маноле! – изрева, и заради глухотата в главата му викът прозвуча грозно, зло, като грачене.

– Тук съм, Момчиле – отговориха му от дълбоко, някъде от преизподнята.

– Изправи ме, Маноле… Да се виждам!

Две здрави ръце го подхванаха и го изтеглиха с мъка нагоре. Само Манол беше достатъчно силен да го повдигне. Вкопа краката си, заоравайки калната от кръвта пръст. Призля му, стисна зъби и се подпря на услужливия гръб. Варварите се бяха изтеглили, на тяхно място, прескачайки купчините трупове, щитоносците наближаваха. Недалеч разпозна коня си, задните му нозе бяха посечени и животното отчаяно се опитваше да се изправи.

Момчил отметна глава и се огледа. Две дузини оцелели се бяха скупчили около него. С кои думи човек се сбогува с най-близките си, преди да умре, той не знаеше. Само някакво тихо, парещо чувство се разливаше в гърдите му, че не е сам.

Засмя се, гръмко и радостно. Изплю кръвта, нахлула в устата му, облегна се на широките плещи на Манол и запя. Песента му излезе нестройна и накъсана от мъчително дишане. Като вой.

Връх на късо ромейско копие се заби в гърлото му и пресече песента в хрип. Последното, което видя, бе уплашеното момчешко лице на убиеца си. Дочу иззад гърба си изригнали яростни крясъци и си помисли колко приятно хладен е металът, промушил гърлото му.

Последното чувство, което изпита господарят на планината Момчил, преди да умре, бе удивление. Удиви го това, че смъртта идва с болка.

В мъртвешката тишина след битката се надигна вълчи вой.

Ехото го усили и умножи.

Все още бе ден, но вълците сякаш бяха наблизо. Гъмжилото на полето пред Перитор ги чуваше ясно и се стъписваше. Учудени от близостта на глутницата, която явно нямаше търпение да получи своя зловещ пай от битката, командирите не забелязваха странните хора, крачещи бавно през полето. Чак когато по редиците премина вълна на шепот и сбутване, ги забелязаха.

Висок старец и дребна жена с черно вълнено було, дълго до петите, се държаха за ръце, внимателно прекрачваха или заобикаляха труповете и се промъкваха към шатрата на императора. След тях кретаха двама възчерни гърбави слуги. Процесията изглеждаше толкова нелепа и жалка, че никой не понечи да ги спре.

Когато наближиха, стана видно, че високият мъж е всъщност жена с мъжки дрехи и побеляла коса. Именно тя се осмели да се обърне към великия примикюр на императорските гвардейци и на много правилен гръцки му каза кои са и защо идват. Великият примикюр бе удивен да узнае, че мъничката жена с черно було е вдовицата на убития едва преди часове планински княз.

Скръбта на вдовицата заслужаваше уважение и гвардеецът се съгласи да доложи лично на василевса.

Двете жени и слугите им сведоха глави.

Не след дълго василевсът излезе от шатрата си и дойде при тях. Все още носеше шлем и доспехи, над тях бе наметнал пищната императорска мантия. Изгледа ги с цялото презрение, на което беше способен. Двете жени се поклониха дълбоко и зачакаха да им заговори.

Той се обърна направо към жената с вдовишко було:

– Разбирам молбата ти и реших да съм милостив към теб.

Натърти важно на думата „милостив“ и по устните на белокосата пробяга странна усмивка.

– Научих, че си мизийка и сродница на Александър. Великодушно ще те оставя да избереш как да постъпиш. Можеш да останеш в планината, в който манастир си харесаш. А можеш и да се върнеш в Търново при своите. Тялото на мъжа си можеш да вземеш. Ако го разпознаеш.

Дребничката жена вдигна ръце и отметна булото. Императорът затаи дъх.

Княгинята беше прелестна. Беше само по тънка копринена риза без ръкави. Лека и прозирна като паяжина. Под нея гъвкавото ù тяло тръпнеше греховно и съблазнително. По бледото ù лице се разливаше руменина, нежна като розова пъпка. Очите ù сияеха, сякаш Зорницата и Вечерницата надничаха под клепачите. Устните ù бяха натежали от страст. Косата ù беше разпусната и се увиваше по раменете и гърба ù на лъскави червени къдрици. Беше дяволски красива. Крехка и неземна.

– Можеш да решиш и друго – рече императорът, когато си върна дар слово. – Ако пожелаеш, можеш да дойдеш с мен в Константинопол.

– Пресветли господарю, ти сгреши – обади се белокосата. – Не дойдохме да молим за милостта ти. По силата на брачните книжа и по волята на Александър, самодържеца български, княгинята на Меропа е сега единствен пълновластен господар тук. Дойдохме да ти кажем да си вървиш.

Василевсът я гледаше, сякаш пред него стои говорещо куче. Трябваше му малко време, преди да осмисли думите ù и да избухне в смях.

– Брачните книжа важат за живите, не за умрелите, жено! И откога Александър се разпорежда в империята ми?

Ядно ù обърна гръб и се наведе към хубавицата:

– Ела с мен! Ще бъдеш честита.

Тя вдигна лице към него и се засмя. Смехът ù беше звънлив, искрен и чист, изтъкан от убийствено пренебрежение. Завъртя се, улови ръката на белокосата и коленичи пред нея. Целуна вътрешната страна на дланта ù, коленете и стъпалата ù. После вдигна лице и промълви:

– Верени зихти колло, сураййа.

Белокосата притисна пръсти към слепоочията ù и се усмихна:

– Прощавам ти. Сега си свободна.

Чу се грозно, остро плющене, като от разкъсваща се плът. Двамата гърбави разпериха криле.

Два черни ахатови меча просияват на залеза и падат няколко гвардейски глави. Мечовете секат дебелата броня за миг. Императорът гледа тъпо обезглавените тела, които дълго стърчат изправени като в безумен сън, после очите му потрепват и срещат очите на белокосата. Огромни, тъмновиолетови ириси, през тях присмехулно го гледа смъртта, това императорът разбира миг преди мечът ù да се забие в шията му.

Крилатите черни стражи танцуват танца на гибелта. Това не е бой, а коситба. Жънат ред по ред щитоносци, вършеят сред гората от копия, летят и догонват бягащи конници. Никой, видял танца на стражите, няма да оцелее. Катерина седи, заровила лице в скута си да не вижда, запушила уши с длани да не чува. Само от вонята няма как да се спаси, няма по-канска воня от човешката кръв и нечистотии.

Елена стои изправена, подпряна на меча си, зорко следи клането. Събрани около тях, върколаците вият протяжно. Вече е нощ и скоро ще изгрее луната.

Призори полето под крепостта е заблатено от кръв. Стражите събират телата, струпват ги на купчини и ги запалват. Дали е все още нощ, или вече е ден, никой не знае, защото небето е затъмнено от черен смрадлив дим.

От ъглите на устните и от краищата на виолетовите очи на Елена се стичат тънички струйки кръв. Кръв тече и от носа ù. Тя го изтрива с длан и после с кървав пръст сочи към притихналия от смразяващ ужас град:

– Без пощада! Милост за никого! До основи!

– Повелята ти няма смисъл за тях, мила. Стражите не знаят какво е пощада.

– Нека. Да не остане никой, който да помни тоя черен ден!

– Ще се запомни, мила, непременно ще се запомни. Човеците помните лошото винаги, доброто – рядко, истината – никога.

По-добре е да се научиш да приемаш света такъв, какъвто е, отколкото да не се научиш…

Физиците и теолозите винаги са грешили в опитите си да опознаят и обяснят света. Светът е непознаваем, защото е жив. Светът е необясним и мистичен, защото се движи, променя се, а всяка промяна е вид чудо.

Една, две, три… Седем черни верени.

Кръжат над бездната. Това е техният възторжен танц. Магията на оковите им се беше отдръпнала. О, радост, о, щастие.

Нежен смях и любовен шепот съпровождат танца им. Те преплитат шии и докосват ципите на крилете си. Те са свободни.

Дали светът отвъд е все още натровен с живот? Дали и прокълнатите от бездната ще ги последват? Верени не мислят за това.

Вер са блажени, вер са безгрижни.

Те ще имат отново небе и посока. Сега пеят и танцуват. А царицата скоро ще се завърне. Заедно ще счупят камъка на Първата порта, за да пуснат и Нея, и тя ще ги поведе през световете.

Тук, в мрака, времето тече бавно, а понякога спира и е безвремие.

О, любима наша майко царице, благодарим за полета, който ни подари!

Тя е била затворена в Бездната твърде дълго и сега крачи из човешката земя с възторжена грация. Така леки са стъпките ù, че не оставят следи. Така ефирни са движенията ù, невидими за човешкото око. Тя върви по пътищата без бързане и на всеки кръстопът танцува изящни пируети.

Тя няма посока, нито цел. Крачи по земята. Отново.

Стига до село и къща, на двора играе дете с мръсно лице, сплъстени коси и очи, едри като орехи. Зад тях прозира невинност.

– Да вляза ли? – пита Тя.

Детето се кокори насреща ù, изумено от яркочервените ù пламтящи зеници. То е така невинно, вижда я и я чува. Отвръща ù:

– Влез.

И Чумата влиза.

Една, две, три… Девет бели верени.

Реят се под звездите и сипят пух над Белия свят. Една стара клетва бе нарушена и сега те са напрегнати и тихи.

Мълчаливо се носят, издигат се и се спускат, прегръщат се и се разпиляват, но не намират покой.

Халите са тревожни и търсещи. Времето за тях е непоносимо спокойно. Жадуват буря. Ще отпуснат крилете си по плавните лъчи на Втората порта и отвъд ще намерят отново Пътя.

Какво ги разбуни така? Воят.

Долу, стъпила на върха на най-високата сребърна пирамида, Вълчицата разказва на господаря на Сен за избити човеци. Никоя клетва не трае вечно.

По широкото поле са разпръснати хиляди снажни бойци, облечени в блестящи брони, с оголени мечове, с искрящи копия, с потъмнели от ярост лица. Рогатите им шлемове изпускат ситна мрежа мълнии, безбройните светлинки се разпиляват под високия купол и се връщат, оплетени на венци, върху мрачните им чела.

Около трона вече са се събрали най-старите юди. Жълтите им очи са полупритворени в размисъл. Змиите около шиите и камшиците им съскат тревожно и хипнотично.

Подпрял лице на дланта си, князът е потънал в дълбока скръб. По кръглото му сияйно лице, по дребното му, ефирно тяло преминава тръпка. Той е целият въплъщение на божествената си същност, Надеждата…

Към високия трон на Сен приближава Вълчицата. Снежнобялата ù козина е настръхнала, от грациозните ù движения се долавя умора. Когато стига под трона, тя приема образа на красива жена с дълги сребърни коси.

– Сияйни господарю. Царицата на Алам отхвърли клетвата си. Портите са отворени. Мрак и огън ще покосят човеците, виждам.

– Да мрат човеците долни, да мрат, господарю! Не трябват ни нам червеите зловредни, само земята им нека опазим! Поведи ни, господарю сияйни, горите да пазим и изворите, и поляните дъхави, и пилетата хвъркати с гнездата им, и билките лековити… Да не стане на пепел онова, що е очите ни радвало и в песните ни преляло!

Юдите са наскачали и развели коси. Очите им са златни от ярост.

– Царицата избра и посочи наследник – мълви Вълчицата и тъга засенчва челото ù. – Речено било той да е мое дете…

– Вълк пазител! Никога!

– Той дори не е вълк, глупачки – горчиво поклаща глава Вълчицата. – Той е само купчина гниеща плът.

Юдите онемяват, даже змиите им примират от ужас. Князът се изправя от изумление.

– Скъпа моя, съзнаваш ли що трябва да сториш? Трябва да му прелееш от себе си, за да го възкресиш. Да му дариш не само млякото си, но и кръвта, и духа си!

По прекрасното лице на Светата вълча майка се стичат сълзи.

Змеят Сорул тича и пръска облак ситни кристалчета след себе си. Трябва да стигне преди Първия час от разходката на господаря. Краката му са посинели от бързането, ноздрите му изпускат синкав пламък, ноктите му са чак лилави от стискане. Не мисли нито как ще го събуди, нито как ще му каже. Сорул не може да мисли. Може само да гледа, да тича и да казва какво е видял.

Вече долавя в далечината розовото сияние и то му влива сили да размахва криле и да тича още по-бързо, нищо че е много уморен. Сорул е млад, само на хиляда и четиристотин прераждания на господаря, а все по-често се уморява. Не го жали господарят. Той никого не жали.

А Сорул се старае. Вярва, че няма да си остане винаги вестител, има и по-млади, по-силни, родени след него. Все някога ще го направят пазач, а после… После господарят ще му позволи да докосне яйце.

Сиянието е близо. Сорул изплезва език и от езика му се вдига синя пара, замъглява очите му. Хвърля се към блестящите стъпала, почти не ги допира, не забелязва острите жълти погледи на братята си, не чува въпросите им. Разперва с последно усилие четирите си крила и влетява в покоите на господаря.

Великият току-що се е събудил. Няколко змеици му помагат да се облече. Сорул пада на колене и опира чело в горещия под. Великият поема жезъла си и навежда глава да оплетат короната в златните му коси. Чак след това се обръща към Сорул.

– Говори!

Сорул вдига очи. Така коленичил, те са право срещу прекрасното лице на великия.

– Двама стражи на Алам избиха човеци, господарю. Царицата им позволи.

Опитва се да разбере добра или лоша е вестта, но не успява. Не трепва нито черта по божественото лице.

– Кога?

– Вчера, в последния час на разходката ти, велики.

Лицето е все така красиво. Никога не погрознява, дори когато господарят умира.

– Защо ми съобщаваш едва сега?

– Не исках да смущавам съня ти, велики.

Вижда как господарят вдига жезъла и го насочва срещу му. Разбира, че това е краят, но не помръдва. Знае как се награждават лошите новини. Само миг, и от Сорул остава купчинка пепел.

А великият бог на Огъня призовава робите си. Скоро златните градини на двореца му стават синьо-мораво-зелени от тях.

Една, две, три… Дванайсет пъстри като дъгата верени са готови да понесат огнената му колесница.

Шар са страстни, шар са горди.

Те са сестри, а не роби на бога на огъня. Той се усмихва и им сочи с жезъла си надолу, под пламъците на Третата порта.

Война.

Удиви го това, че смъртта идва с болка…

Смъртта не дойде. Само го доближи и после си тръгна, но болката ù остана.

Болката го крепеше над пропастта като тънко, но здраво въже. Беше раздираща. Всяка частичка от тялото му се гърчеше в болка, а съществото му се бе свило някъде дълбоко и трепереше от ужас. Той се надигна, притисна колене до пламтящото си чело и нададе вой на нетърпима болка.

Около него бе студен и жесток мрак. Мракът също болеше. А от мрака не можеше да избяга, нито да го отпъди, колкото и да се мъчеше и да размахваше ръце. Високо горе нещо сияеше пронизващо. Сиянието бе много далече и много близо. Докосваше го, галеше го, прегръщаше го, притискаше нараненото му лице към топлите си гърди. Той се вкопчи в сиянието и заскимтя.

Болчице. Мамо.

Те дълго стояха под храма на Сен, държаха се за ръце и гледаха омагьосано след лунната пътека, по която се изкачиха Вълчицата и новороденото ù дете.

– Красиво е – промълви Елена. – Лошо ли е, че ми се струва красиво?

Катерина се усмихна загадъчно:

– Същото каза и на сватбата ни. На тази лунна пътека, под сиянието на звездите, еднорозите ни ожениха. Помня.

– Разкажи ми.

– Трудно ще ти разкажа с думи за нещо, случило се, преди човешкият език да бъде измислен. А езика, на който говорехме тогава, ти си забравила.

– Моля те.

– Добре, нека опитам. Бях разперила криле и летях плавно. По крилете ми се виеха змии и рисуваха картини и руни. Девет стражи с лъскави тела и кехлибарена кръв кръжаха под мен и придържаха опашката ми. Зад мене тържествено крачеха деветте болки, нарамили деветте си коси, с черни качулки и алени очи. Пееха деветте ноти на бездната. Първата болка, Чумата, пееше най-ниската нота и цялата планина тътнеше, деветата болка, Холерата, пищеше с най-високата нота, от писъка ù звездите капеха…

Усещаше, че е напълно гол.

Сиянието притискаше лицето му към гърдите си и го водеше нанякъде. Той не искаше да върви. Болеше го да ходи. Но не можеше и да спре, защото само допирът до майчините гърди му носеше облекчение.

Понякога не издържаше и падаше. Тогава усещаше, че няколко кучета го захапват и влачат. Зъбите им се впиваха дълбоко в и без друго болезнената му плът. Виеше до изнемога, после незнайно откъде намираше сили да се изправи и да се вкопчи в топлината и утехата на сияйната жена, която го водеше.

Животът се връщаше в тялото му с всяка крачка. А с него и болката се усилваше. Не можеше да я изтърпи повече, и падаше. Дузина челюсти се впиваха в крайниците му, разкъсваха го жив, не можеше да го понесе, и се напрягаше да се изправи…

– На главата си бях положила черната корона на Алам… Тогава все още можех да я нося и тук, защото в планината нямаше смъртни. Планината тогава още издигаше към небето сковани от лед върхове. Над нас летеше в огнена колесница, теглена от дванайсет шар-верени, твоят първороден син, Царят на Огъня. А пред нас малкият ти син, Князът на Надеждата, тичаше и тъчеше пътека от мека светлина. Ти стоеше между крилете ми и ме прегръщаше. Блестеше цялата…

– Как изглеждах?

– Изтъкана от най-скъпоценната земна тъкан. Косите ти бяха от златни и медни нишки, лицето от мрамор, очите от изумруди, рубинени устни и седефени зъби. Ако днес съм красива, то е защото съм взела от теб, от твоята хубост, мила…

– Кажи ми… мъж ли бях или жена?

– И двете. Или което от двете поискаш. Ти бе първото божество на хората. Наричаха те Велика богиня на земята, но ти беше божество на живота, можеше и да оплождаш, и да раждаш. Ти бе събрала цялата същност човешка.

– Значи имах…

Катерина се смя дълго, преди да потвърди:

– Да, мила. Ти имаше сребърен фалос между здравите си железни нозе. Чак по-късно, когато реши да идеш при хората, ти избра да си винаги жена. Мисля, че го направи заради мен.

– Щастливи ли бяхме?

– Много. Обичах те много.

– А сега?

Идваше в съзнание.

И съзнанието му бе болка. Вече почти не падаше. Крачеше много бавно, но уверено. Жената със сребърни коси го беше прегърнала през кръста и го крепеше. Беше му прошепнала, че го води при княза, комуто трябва да се посвети. Наистина вървяха към някакъв трон.

Покрай пътя им се бяха наредили ужасяващи женски създания с една или две глави, с яркочервена кожа и змийски камшици. Оглеждаше ги с очи, премрежени от тъпа, безумна болка. И те всичките също гледаха към него, с израз на безкрайно отвращение. В ярко жълтите им зеници четеше желание да го смачкат като противна буболечка. Но не смееха да го доближат, навярно защото глутницата огромни кучета вървяха около тях.

Когато приближиха и Князът се изправи върху трона си, той видя, че това е всъщност дете. Дете с тъничко крехко тяло и огромна, несъразмерна, червена глава. Дори не си беше представял толкова зловещо създание.

– Не плачи, мила моя. Ти ме напусна преди много години.

Елена ядосано изтри сълзите в ръкава си. Катерина я милваше по ръката.

– Заради тебе останах на този свят, заради него ще си ида. Животът винаги има свършек, мила. Дори ние, безсмъртните, не можем да останем в живота завинаги.

– Не плача за това. А защото не помня любовта ни с тебе.

– Небето помни. Нима друго има значение?

– Права си. Няма.

– Детето, което ще родя… То е толкова твое, колкото и негово. Аз съм верени, мила, аз не мога да раждам хора. Някога приех част от тебе. Детето ми ще е дете от теб и от него.

Притисна ръката, която галеше, към корема си, а Елена затвори клепачи. Беше ù нужна цялата сила, за да понесе видението.

– Ще го пазиш, нали?

– Да.

– Ще мога ли да го виждам?

Елена не отговори.

Нощта напредваше към утрото и ставаше студено. Катерина леко трепереше. Ръцете им се сплитаха все по-здраво…

Коленичи.

Прекрасната жена, която го беше довела, остана права до него, с ръка на тила му. Князът напусна трона си и приближи. Огромната глава бе точно срещу неговата, очите им се срещнаха. От зениците на уродливото създание струеше мъртвешки бял студ. Болеше го от този поглед.

„Подчини ми се“, казваха сияещите бели зеници и се приближаваха още.

Той не искаше да се подчини. Очите го омагьосваха да гледа право в тях, по-навътре, по-дълбоко. Противеше се с всички сили. Главата му пламна, кипеше целият, искаше да крещи. Белите очи сякаш копаеха проход към душата му.

Искаха да я изпият.

Ръцете им бяха нежни и търсещи.

Елена докосваше финото ù лице, меките медни коси, изящните устни, внимателно сякаш се опитваше да открие и опознае себе си. Катерина мълчеше и се усмихваше. Гледаше замечтано през нея, отвъд, към спомени, трупани хилядолетия.

Ръцете им ставаха ласкави и настойчиви.

Елена галеше шията и раменете ù, бавно свличайки дрехите. Дланите ù проследиха пулсиращата черна подутина, която се надигаше между гърдите и по корема на Катерина, улавяха туптенето и попиваха влагата.

Катерина се смееше радостно. Устните им се сляха.

Под хладното було на нощта двете се любиха върху мократа трева, а славеите не пяха, земята не ги люля и вятърът не полъхваше, защото целият свят бе стаил дъх пред древното тайнство…

– Той е мой – рече Князът, когато мъжът рухна.

Голото тяло се беше свлякло на сребристия пясък и конвулсивно потръпваше. Сияйната жена се наведе и за кой ли път му помогна да се изправи. Отново го поведе и този път всички се отдръпваха и бягаха от пътя им. Той вървеше слепешком, обронил глава, останал без сили да се бори с болката. Само глутницата ги следваше.

Наоколо ставаше по-тъмно, по-усойно, въздухът лепнеше от влага. Дори сиянието на косите ù помръкваше. Когато спряха и той открехна очи, различи пред себе си стотици, не, хиляди бесни очи, море от зловонен дъх и жадни за кръв челюсти.

Кучета. Вълци.

Обърна се към жената, но нея я нямаше. Вместо жена, зад рамото му стоеше вълчица. Със снежнобяла сияеща козина, изящна и неземно красива.

Вълчицата нададе кратък вой и той разбра повелята му:

„Яжте!“

Светата майка първа отхапа от плътта му.

Ръкописът с добрата вест на еретика Йоан така и не е завършен. Много истина има в него, но и истината е многолика.

Огненият бог насочва шар-верени, които теглят колесницата му, към пламъка на Третата порта. Но преди да успее да я премине и да поведе войските си към човешката земя, някой прекрачва огньовете.

Невъзможно е. Мълниите на портата биха убили всеки човек.

Пришълецът обаче не е човек, а огромен вълк със сребриста козина. Язди снежнобял еднорог с бистросини очи и сребърни копита. Носи черен пръстен на пръста си и черен пояс над слабините.

Онова, което най-силно удивлява господаря на огъня, е мечът, който върколака държи. Меч от чист диамант. Мечът, който в зората на времето майка му бе изтръгнала от сърцето на земята. Същият, с който бе победила и прогонила първородния си син далече от земята на хората, отвъд Третата порта.

Ярост изкривява прекрасното лице на великия. А върколакът вдига омразния меч и с него чертае в нажежения въздух. Чертае знака на Юи. Предизвиква го на двубой за Третата порта.

Великият възпира шар-верени и слиза от колесницата. Не крие презрението си към натрапника, но не може да не приеме двубоя. Законът на Портите е по-древен дори и от него. Върколакът гали гривата на еднорога и също слиза от гърба му. Според закона в битката трябва да влязат един срещу един.

Двамата пристъпват заедно в третия кръг и огньовете лумват. В друг случай великият би изпратил в кръга на двубоя някой от робите си, но сега няма време. Трябва просто да вдигне жезъла и да изпепели нищожеството.

Това и прави.

Пламъците обгръщат върколака и го превръщат в горяща факла. Няколко секунди той вие, но не пада, нито изгаря. Безсмъртен? Великият не познава това божество. Яростта му нараства, защото разбира, че ще трябва да се бие.

Когато пламъците угасват, натрапникът стисва меча си и замахва бавно, но с удивителна сила. Жезълът посреща удара сигурно. И го отбива трудно. Гневът на великия е все по-горещ. Нима този демон му е равностоен?

Размахва жезъла с величав яд. Вълкът е бърз и посреща ударите. Добър и опитен боец. От това няма смисъл. С ловко и точно движение великият успява да избие меча от ръцете му и да го изхвърли извън кръга. Губи и жезъла си, но така е по-добре. Двубоят не бива да се протака.

Двамата впиват пръсти в раменете си и заорават нозе в жарта.

В погледа на великия пламти същински ад. Върколакът е раззинал челюсти. Ако срещне погледа на вълка, господарят на огъня ще прогори черепа му. Два реда остри олигавени зъби се стремят към гърлото на великия.

Мълчаливата им борба трае дълго. За великия тя е безумие. Никой човек или бог не може да му е равен по сила. Освен ако…

– Нося ти много здраве от майка ти – ръмжи вълкът. – Преди час ù дадох клетва. Аз съм сега Пазител на портите.

Изумлението и яростта заслепяват великия и той губи равновесие. Вълкът го събаря и притиска лицето му към въглените. Както повелява законът, стъпва с левия си крак върху главата на победения.

Новият пазител е глупак. Трябваше първо да свали короната от челото на врага си. Лъчите ù се забиват в крака му и прогарят глезена чак до костта. Върколакът надава последен, болезнен и триумфиращ вой. После куцайки напуска кръга.

В това утро слънцето не изгря.

Хората сме наивни.

Това е учтивата дума за глупави.

Живеем в безкраен и удивителен свят, но вместо да му се радваме, прекарваме отредените ни дни в опити да го опознаем, което е невъзможно, да го разберем, което е непосилно, и да го осъдим, което е ненужно и жалко.

Чудесата в света се случват бавно и постепенно, понякога им трябват хилядолетия, затова в краткото си живуркане няма как да ги забележим. А в редките случаи, когато светът се преобразява пред очите ни, толкова слепи сме за промяната, така вцепенени от собствения си ограничен ум, че можем да твърдим, разпалено и убедено, как нищо ново под слънцето няма, как новото е добре забравено старо и как светът е все същият, какъвто Бог го е създал.

Гледаме на света около нас от висотата на личната си нищожност и той ни се вижда малък, а ние – големи и важни. Докато светът е гостоприемен и тих, докато животът ни в него е спокоен и сит, вярваме, че е наша заслугата, че сме го покорили и притежаваме, че сме неговият венец или туптящо сърце, че дължим благодарност само на себе си, богочовеците.

Когато светът стане студен и мрачен, когато небето се раздира или земята се разцепи, когато ни поглъщат войни, епидемии и катастрофи, тогава не сме ние господарите на света. Някой друг е виновен, някой е гневен и ни изпраща казън, някой изпитва вярата ни или изкупва греховете ни, някой твори и руши заради нас, дава ни знак и иска да ни говори, на нас, безценните, важни човечета.

Дори за миг не допускаме, че онзи, по чиято воля или вина светът е такъв, какъвто е, или пък се променя, би могло да не ни забелязва и никак да не се тревожи, че съществуваме, обитаваме, опознаваме и му подражаваме. Или по-лошо – че може да крачи сред нас, изпълнен с унизителната готовност да ни помогне или услужи, да ни защити и даже да ни обича. Можем да го повярваме, да. Но няма да го приемем за истина.

В нашите мисли ние съдим за боговете по себе си. Лошите богове са мерило за човешкото зло. Добрите – за това колко добри искаме да бъдем. В никое човешко общество не почитат бог, който просто да не се занимава с хората. Никъде никога не допускат, че може да не помнят, да не познават или да не виждат никога боговете, от които истински зависи светът им.

Ето колко глупави и егоцентрични можем да бъдем…

– Какво ми сторихте, Катерино…

– Сватба.

Катерина плачеше и шепнеше по-скоро на себе си. Знаеше, че дори да я чуе, мъжът няма да я разбере. Твърде бавно и трудно животът се връщаше в умъртвената му плът.

Елена ги крепеше и двамата. На дясното ù рамо беше увиснал Момчил, бе трескав, куцаше, раните му още гнояха. В лявата ù ръка се бе вкопчила Катерина. Едва креташе, сякаш бременността внезапно ù бе дотежала.

Вълците ги следваха тайно, от разстояние. Елена им бе забранила да ги доближават. При вида на глутницата Момчил изпадаше в умопомрачение, започваше да се мята и да крещи. Каменният град им изглеждаше далече, като накрай света.

Вървяха сякаш през пустош. Пътищата бяха безлюдни, лозята – запуснати и диви, ехото не носеше радостен звън на хлопки откъм пасищата, горите не тътнеха от удари на брадва. Девойката знаеше чии стъпки следват още преди да стигнат първото село.

Изглеждаше изоставено, но не беше. В дворовете се валяше покъщнина, по плетовете съхнеха черги, от залостените обори се разнасяше гладно блеене и мучене, зад оградите дебнеха побеснели настръхнали кучета. Усещането за сън изчезваше и кошмарът добиваше смисъл в мига, в който човек разпознаеше фината смрад, която витаеше във въздуха – острата, отчетлива миризма на непогребани хора.

Нямаше как да заобиколят селото. Елена стисна зъби и закрачи по-бързо с надеждата, че Момчил няма да се събуди от обичайното си трескаво бълнуване, но надеждата ù беше напразна. Момчил знаеше това село, както и всичките села в планината си. Още докато подминаваха първите къщи, той вдигна глава, погледът му се проясни, на лицето му пропълзя плаха усмивка.

– Къде са? – попита след малко, защото подминаваха портите, а никой не излизаше да го срещне с радостен вик.

– Няма никой тука, Момчиле.

– Къде са! – повтори и се отскубна от прегръдката ù, с олюляване закуцука през най-близкия двор. Елена не събра сили да го последва.

Вратата на ниската, измазана с глина къщичка беше открехната и се отвори с пронизително враждебно скърцане. Той се присви на две и прекрачи прага с възторжения коледарски възглас на винаги желан гост. Елена стоеше примряла и го чакаше, а буйните удари на сърцето ù отмерваха дългите мигове.

Воят му бе кратък, прекършен, прекалено болезнен, за да е продължителен. Момчил изскочи от къщичката, с няколко скока я подмина и връхлетя в следващия двор. После в следващия. Вече не виеше – в зловещата тишина се чуваше само тежкото му хрипливо дишане.

Катерина се бе свлякла в прахта и беше заровила лице в полите си, изглеждаше съвсем неподвижна, явно нямаше сили да плаче повече. Елена стоеше с отпуснати рамене и примирено чакаше удара.

– Какво… е вилняло тука… Катерино?

За пръв път от много дни жарките очи на Момчил бяха станали пак разумни. Не бяха онези диви очи на звяр, болката в тях бе тиха и осъзната, човешка.

– Черната…

Той продължаваше да я гледа питащо, не беше чул, нито разбрал казаното. Катерина издаваше тихи стонове на болно кутре, едва ли беше способна да говори повече, затова Елена облиза устни и се прежали:

– Черната чума, Момчиле, възлезе от Бездната, докато портите бяха отворени. Сега върви по земята и сее смърт дето мине. Не можем нищичко да ù сторим, нито да я спрем, нито да я върнем там, откъдето е дошла.

Млъкна, защото погледът му бе заблестял с пронизващата сила на нажежено желязо. „Пак заради мене, значи“ – казваха очите му. Гласът му обаче, макар и пресипнал, беше студен и властен:

– Няма да си тръгнем… докато не погребем всички!

Дни наред двамата заедно копаха гробове и заравяха останките. Болестта бе обезобразявала телата още приживе с черни гноящи рани. А юлската жега и глутниците подивели селски кучета бяха направили така, че често не личеше дори кого или какво погребват. От ужас и отвращение не се хранеха. Момчил копаеше мълчаливо и настървено, като че беше възкръснал от мъртвите с едничката цел да погребе людете си. Заравяше надълбоко, без кръст и без молитва, дори затъпкваше кощунствено пръстта. Сякаш нарочно правеше всичко, за да поеме греха за тази смърт върху себе си.

Катерина се топеше пред очите им. Животът си отиваше от нея зловещо бързо, от деня, в който бе станала смъртна, вековете, прекарани на човешката земя, се бяха стоварили върху нея със смазваща тежест. Вонята я караше да се дави и да дере гърло в невъзможни опити да повръща почти непрекъснато, докато припадне от изтощение. Вместо да наедрява от бременността си, тя видимо се смаляваше. Отдавна беше престанала да яде и да пие, а понякога изглеждаше така, като че бе спряла да диша. И мълчеше. Беше по-няма и от гробовете…

Погребаха купчините трупове и без да си кажат и дума, продължиха. И в следващото селце думите бяха излишни – лаят на побеснелите кучета отдалече им извести, че е нямало оцелели нито да опеят, нито да оплакват. Вървяха от село на село и погребваха, а колко дни и нощи изминаха, никой не преброи.

Понякога срещаха мародери. Тогава Момчил, който преди за кражба бесеше, кротко присядаше на сянка и безучастно изчакваше да отведат добитъка и да изнесат ценната покъщнина. Глутницата, настръхнала и озъбена, го пазеше от разбойниците. Дали някой по пътя беше познал княза си, така и не се разбра.

До Каменния град се добраха в един късен следобед. Невъзможно беше да влязат тихо и незабелязано в крепостта, затова Момчил се спря при портата край реката, подпря се на онова, което беше останало от меча му след стотиците изкопани гробове, и зачака. Новината, че се е върнал, премина през града като летен пожар.

Наизлизаха и се спуснаха към него. Шепа мъже, начело с Райко, и много, много жени. Скупчиха се около него и го обгърнаха с тежко мълчание. В очите на мъжете, които го бяха видели посечен, се четеше див ужас. Очите на жените, чиито съпрузи и синове беше отвел, преливаха:

„Защо си сам?“

И Елена видя как Момчил се пречупи. С наведена глава и прегърбени рамене мина сред хората си. Залитащ и куцащ, прекоси целия град и се прибра в кулата си. Никого не погледна, никому не каза и дума.

– Стенимахос се отметна от нас, Момчиле.

– От нас? Че защо от нас? От мене се отмятат людете ми.

Елена го търси часове, преди да го намери в това хранилище. Дни, а може би седмици, Момчил не беше излизал на дневна светлина. Обитаваше пещерите и тунелите под града, където държаха запаси от храна, вода и вино. Тежкото мелнишко вино – то му трябваше. А светлина не му беше нужна, звярът вижда по-добре в тъмното.

– Не бива да оставяш крепостите да се бунтуват. Райко вече събира конница.

– Нека се бунтуват. Все ми е тая.

Елена колебливо приближи до него и вдигна светлинката. Ако не беше го чула да говори, щеше да ù е трудно да го познае. Лицето и брадата му бяха покрити с дебел слой мръсотия, косите му се стелеха на валма по грапавата стена на пещерата. Не беше седнал, както тя си мислеше, а клечеше в ъгъла като дебнещо животно. Пламъкът се отрази в огромните му черни очи и ги накара да загорят с адски огън.

– Те се бунтуват, защото не вярват, че си жив и си се завърнал. Ако идеш при тях, ще те припознаят.

– Дали?

С един скок се озова пред нея и почти допря нос в челото ù. Не само очите му пламтяха, гореше целият и трепереше в някаква дива треска на напрежение, като приклещен хищник. Излъчваше неописуема смрад на вино и нечистотии. Горната му устна потръпваше и се опъваше, оголвайки зъбите му.

– Има ли какво да познаят в мене, Елено? Кой съм аз сега?

– Ти си Пазителят на Трите порти и господарят на планината.

– Не те питах какъв съм! А кой съм!

Обърна ù гръб и пак с вълчи скок се озова до скритата в сенките на пещерата пирамида от бурета. Елена не го виждаше, но по шума и движенията разбра, че вдига едно буре и го излива направо в гърлото си. Пи дълго, давеше се и се оригваше звучно, а когато засити жаждата си, просна се по гръб върху скалния под. Сякаш беше забравил за нея.

Стиснала зъби да преглътне отвращението си, Елена се наведе над него и го сграбчи за косите. Момчил едва повдигна клепачи, но тя долови как тялото му отново затрепери от животинския бяс.

– Ще ти кажа кой си. Ако имаш куража да чуеш. Ти си баща на шестнайсет деца. Ти си войводата тук. Ти си ми брат и аз няма да те оставя в тая дупка, ако ще да те влача за косите!

Лицето му се отпусна и се изглади, треската му изчезна.

– Тоя умря – прошепна. – Погина при Перитор.

Елена коленичи върху студената скала и взе главата му в скута си. Задържа хладните си длани върху пламтящото му чело, погали бавно раменете и гърдите му, сякаш се мъчеше с ръце да задържи тежкото му, учестено дишане.

– Жив си, Момчиле. А планината е твоя завинаги. Само твоя, нали така искаше? Ще живееш за нея и в нея… вечно.

По устните му заигра оная особена тъжна полуусмивка.

– Жив, казваш.

Изпъна шията си, да отметне глава, и нададе протяжен рев. После още един, по-нисък и по-дрезгав. Отблъсна ръцете ù и се надигна, зарови пръсти в сплъстената си коса, отметна я назад, издиша със стон. Изправи се рязко, скръсти ръце на гърдите си и измуча грозно. Прочисти гърло, заиздава бързи, нестройни писъци. Разтръска глава, притисна юмруци към брадата си и изрева пак…

Момчил се опитваше да запее.

– Виждаш ли? – каза накрая. – Не мога вече. А по-умрял от това, кажи му здраве!

В тишината течението довя ехо от далечния ромон на капеща вода и жалното хлипане на прилепи…

– Защо ме даде на вълците, Еленко?

Елена вдиша конвулсивно, защото долови, че той плаче. Беше ужасяващо да го види толкова слаб, отчаян, непознат и безкрайно близък.

– Защото те обичах.

Плачът му се прекърши и избуя в кикот.

– И ти ли? И ти ли дойде за обич да ми говориш? Обичта дава, не взема! А вие всичко ми взехте, Елено, всичко! Людете бягат от мене, като от нечестив и прокажен! Децата ми се боят от мене! Жената, дето обичах безкрайно… едничката, дето съм имал… умира!

Ехото кънтеше и разтърсваше подземията. Елена несъзнателно заотстъпва назад, но Момчил не ù позволи да се измъкне. Настигна я и препречи пътя ù. Продължи с глух и студен шепот, от който я побиха тръпки:

– Душата ми взехте! Майната ù! Защо на честта ми посегнахте? Честно погинах. В боя, както трябва достойният мъж да умре. Не искам вечен живот! Честта си искам, чуваш ли, проклета да си? Проклети да сте и двете, и обичта ви проклета…

Лунните отблясъци, които нахлуват през прозорчетата от цветно стъкло, ми изглеждат смътни и нереални. Втресе ме от тях, затова спуснах декоративните щори. Навън пак има буря и покрайнините на града отново са без електричество. Ръцете ми са се вкочанили и на слабата светлина на свещите трудно чета. Ще трябва пак да се завия и да лъжа глада с вино.

Запасите ми от свещи са на привършване, не бива да ги разхищавам така. Не използвам услугите на доставчици от години. Електрогенератор не успях да си монтирам, въпреки че упорито опитвах. Не знам къде е причината – в полулегално закупените чаркове или в моята чудовищна техническа неграмотност. На трафикантите на батерии никога не събрах кураж да се обадя.

Да допусна непознат в къщата си, при всичките книги, които притежавам, е равносилно на самоубийство. Някои хора биха убили дори само за две-три книги, а моята къща е натъпкана с тонове скъпоценна целулоза. И не толкова за моя живот ми пука, разбира се. Да претопят книгите ми – ето това не мога да позволя. Предпочитам да мръзна и да гладувам.

Повечето книги са стари и изключително редки и съдържанието им не е прехвърлено на електронен носител. Имам дори ръчно подвързани ръкописи, единични екземпляри на възраст от по няколко века, за чието съществуване в библиотечните бази данни няма и спомен. Като тези мемоари на монахиня Елисавета, например:

– Имаш син, Момчиле.

– Отцеубиецът Стефан е превзел Мелник и е тръгнал към Цепина.

Отново беше нахлула в покоите му и го беше заварила да се готви за битка. Косата му бе чиста и сплетена, брадата – подстригана късо, ризата – снежнобяла, от тънко платно, мечът му – бляскав. Спретнат и по-хубав от всякога, с хладна осанка и уверени движения, но имаше нещо сбъркано и нередно, а Елена не можеше да открие какво.

– Имаш син. А също и дъщеря. Жена ти роди близнаци.

– Аетос се бунтува, а също и Перистица, и Кричим, и Беден, и Косник… Чудя се дали Александър има пръст в тая работа.

– Няма ли да ги видиш?

– Не.

В предутринния здрач свещите хвърляха криви, размити сенки. Усмивката му бе също крива и трепкаща. На Елена ù се прииска да избяга.

– Тя си отива, Момчиле…

– Знам!

Най-после я беше погледнал и Елена разбра – очите му! Бяха мъртви. Но не с оная тиха, оцъклена смърт на покойния праведник, а с жарко, дълбоко, опустошително зло. В тях нямаше любов, нито милост, нито радост, нито тъга. Всичко човешко в тях бе умряло…

– Ти ще водиш стрелците, Елено, както ти обещах. Приготвяй се!

– Не можем да тръгнем и двамата, някой трябва да се погрижи за…

Тежката му длан се стовари под рамото ù и стисна болезнено лявата ù ръка, докато костта изпука:

– Не те питам нито дали можеш, нито дали искаш. Сбирам вълците. Трябваш ми. Давам ти време, да се сбогуваш.

Едва когато излезе, Елена си даде сметка, че нищо ново не му беше казала. Спалнята на Катерина бе точно до неговата. Момчил беше чул и суматохата, и виковете, и първия плач на децата си. Чуваше и подранилото скръбно напяване на жените, дето бяха бабували преди, а сега се готвеха да оплакват…

Катерина лежеше неподвижно, дори дишането ù едва се долавяше. Изглеждаше още по-мъничка и по-крехка, неестествено бледа и студена от загубата на кръв, като кукла от бяла глина. Постелята ù беше подгизнала, косите ù бяха мокри от пот и сълзи, само устните ù – изпръхнали и подпухнали от хапане. Миглите ù леко потрепваха, беше в съзнание.

– Къде е? – попита, щом усети, че Елена се надвесва над нея.

– Ще дойде. Ей сега.

– Каза ли му, че е момче?

В мрака на болката и изтощението така и не беше осъзнала второто си раждане.

– Казах му. Радва се много…

Катерина се усмихна плахо, отпусна се и се унесе под приспивното пеене на оплаквачките. Жените ровеха в раклите ù и тихо обсъждаха с какво да я погребат. Толкова просто и естествено звучаха и думите, и грижите им, че тъп, парещ спазъм прониза Елена през корема.

Тя приближи до прозореца и потърси утеха в топлия утринен блясък на камъка, но днес градът ù се стори пясъчно сив и враждебен. Прозорчетата тъмнееха, а хората се бяха притаили тревожно, нямаше глъч, нито суматоха и звън на оръжия. Дванайсетте ù „кучета“ се бяха наредили по билото на отсрещния хълм и дебнеха, неподвижни и настръхнали.

В мига, в който слънцето целуна върхарите и посипа лъчи по двата хълма на Каменния град, от върха на кулата се издигна вой – могъщият призивен вой на Господаря на вълците. Момчил събираше глутниците. Този вой бе неподвластен на времето и разстоянието и не можеше да се чуе от човешко ухо, но бившата жрица на Сен го чу в цялата му зловеща сила и страст. Гняв и закана струяха през него и вещаеха смърт и разруха за всичко, дръзнало да насочи този гняв срещу себе си.

В същия миг Катерина простена едва доловимо и издъхна. Над града падна черна сянка, невидима за човешко око, но искрицата от древното божество на живота, мъждукаща у Елена, я видя в цялата ù неземна красота и примря от обич и възхищение. Дори сянката на Царицата на Алам можеше да затъмни слънцето, а полъхът на крилете ù разтърси планината. И този ден щеше да се помни дълго, защото рухнаха крепости и мостове, а реките излязоха от вековните си легла. Не разбра никой, че най-старото и могъщо създание си беше отишло от човешката земя. Само в една студена кула няколко жени захлипаха по-силно и се прекръстиха.

Мнозина приеха земетресението за Божи знак в онова зловещо есенно утро. Защото в него из планината плъзнаха вълчи глутници с тих шеметен бяг. Нито виеха, нито нападаха, сбираха се ужасяващо тихо под стените на Каменния град и чакаха.

Момчил слезе от кулата си при глутниците и развя над озъбените муцуни знаме – черно знаме със странен сребърен знак, полукръг върху триножник. И в оня миг, посред бял ден, десетки дузини вълци се разтърсиха и се изправиха в човешки образ, а планината примря цялата, когато Господаря на вълците ги поведе.

Земетръсът бе и последен дар за Момчил на сбогуване. От него паднаха стените на старите крепости и вълко-човеците му прекосиха планината надлъж и нашир в бесен устрем, без нищо да ги забави. Не преговаряха, не отстъпваха, не вземаха пленници, само прах и пепел оставяха подире си.

От Плъвдив до морето и от Струма до Адрианопол се разпростря новата вълча земя, а границите ù бяха начертани с позора на царе и воеводи.

Както и преди, Момчил яздеше начело в битките, но без щит и без ризница, а ризата му плющеше по вятъра – снежно чиста преди боя и тъмноалена, когато с вой възвестяваше победата си.

Елена бе винаги до него. Близнаците беше взела със себе си и по време на битка ги привързваше към седлото на коня. Яздеше през сечта с развени бели коси, стиснала с две ръце меча си, а децата пищяха и надвикваха бойните рогове. Страшната белокоса ездачка с пеленачетата всяваше по-голям ужас и обръщаше повече врагове в бяг дори и от воя на вълчите дузини.

Вълчиците в глутниците ги хранеха с млякото си, но от това децата на Момчил не станаха вълчета, само растяха невиждано бързо и на месец проходиха, а на три проговориха. Дълго време баща им не искаше да ги види, нито да ги знае, нито да им даде имена, затова децата бяха безименни. В себе си Елена ги виждаше ясно и ги бе проумяла, и тръпнеше, и ги наричаше тайно Ключът и Ключарят.

Момченцето стана после скитник между световете и много песни изпя, а още повече се изпяха за него.

А момиченцето…

… бях аз.

Толкова е тихо и студено призори. Не само свещите, но и звездите гаснат, сякаш Всевишният затаява дъх, преди да издиша новата светлина на деня. Дори да съм будна призори, покоят, студът и мракът ме завладяват и ме карат да затворя очи, да стая дишането си и…

Да замълча.

Не съм поет, не умея да омагьосвам и покорявам със словото, както брат ми, не познавам изтънко и издълбоко тайните на света и човешката природа, както моите две чудовищни майки, но вярвам, че ви допадна разказът за баща ми, Господаря на вълците. И да не ви е харесало, и да не сте ми повярвали, ще преглътна и даже ще ви благодаря. Някога бардовете за песните си искаха само храна и огнище, а в самотата, на която съм се обрекла, спомените и виденията ме топлят и ме опиват, също както и виното.

Изгревът наближава и небето е тъмно пурпурно. Смятам да изляза отвън на верандата, да закопчая предпазния си колан и да посрещна зората и обичайното сутрешно торнадо.

А после ще пия кафе.

Публикации:

1. Алманах „Български фантастични ваяния 2007“ – „ЕГИ“, 2008 г.

Навье Ивайло П. Иванов

Разказват, че когато великият кан Аспарух дошъл по тези земи, забил копието си в пръстта пред краката си и казал: „Това ще бъде свещената земя на българите“. Но той, разбира се, грешал. Тази земя никога не е била нечия. Много народи са я покорявали и са я обявявали за своя, но всички те са изчезнали, дори споменът за тях е избледнял, а земята е тук, все така прекрасна и вълшебна. И така ще бъде, докато не пресъхнат всички извори в нея. Докато слънцето не спре да я дарява със своята благодат. Само онези, които могат да проумеят магията и красотата ù, могат да наричат тази земя своя. Но такива са останали малцина. За едно обаче канът на българите е бил напълно прав. Тази земя е свещена. Независимо кой твърди, че я притежава.

Неизречени думи, неназовани зверове Красимира Стоева

Елица често се питаше защо никой не чува тайнствения шепот, изчезващ сред воя на вятъра, нито вижда черните ръце на гората, нито долавя мириса на смърт и пепел. От малка знаеше, че в дълбините на планината се крие страшна стихия, която дреме, ала един ден ще се развихри и няма да знае покой, ни жал, ни пощада. Виждаше похожденията на злата сила в съня си, а понякога съзираше плискащата кръв, чуваше писъците, долавяше ужаса… дори будна. Звярът се спотайваше, но с всяка нова луна ставаше все по-голям, все по-свиреп и трупаше злоба.

Пълната месечина грееше в небето, а оранжевите езици на огъня разпръскваха златни отблясъци върху седянката в двора на Станковата къща. Десетина моми от махалата предяха и шиеха. Уж работеха, а час по час хвърляха пламенни погледи на избраниците си, дошли да им свирят и да пригласят на песните им. Беше шумно и весело, есенната вечер се изпълваше с шеговити подвиквания и смях.

Елица бе приседнала на крайчеца на една пейка, свела поглед към ръкоделието си – бродерия, неравна и неумела. Знаеше, че не я желаят, макар да я бяха повикали. Канеха я със скрита надежда, че няма да иде. Появеше ли се пък, все за миналото приказваха. Така беше и този път. В случайно разменените думи за нея девойката долавяше пренебрежение и присмех, а върху лицата на младите срещаше враждебност.

Стоеше и чакаше – не за сплетниците и злите погледи беше дошла… Ето че на портата се появи Деян, синът на най-имотния човек в селото, на стария Гюро, дето я прибра, майка ù като се удави в реката. Младежът бе висок и широкоплещест, русоляв и къдрокос, с румено лице и дяволита усмивка. Макар да го виждаше всеки ден, не можеше да му се нагледа, а щом срещна погледа му, сърцето ù затупа силно. Тя изпусна кълбото с конци и нишката се разви. Изтърколи се тъкмо до краката на Миланка, която го вдигна да ù го подаде.

– Вземи, сестричке – рече тя и бе единствената, която ù говореше на галено, единствената, дето я смяташе за не по-лоша от другите моми.

Елица кимна за благодарност, но не смееше да срещне хубавите, кротки като на сърна кафяви очи на Миланка. Нямаше думи на признателност за подкрепата на едничката си дружка, нито думи, с които да моли за прошка за онова, което не бе сторила, но възнамеряваше да изпълни още същата нощ.

– Няма е, клетата – захвана да обяснява стрина Никула на Станковица, макар всички да знаеха. – Тъй е, като е прекарала половината си живот в гората. А майка ù, Дафина, беше луда и не я е научила да говори…

Тъй си беше. Елица израсна с песента на гората – поривите на вятъра и шумоленето на клоните, ромоленето на потока и крясъците на птиците. Улавяше всеки звук и успяваше да го отличи от безбройните шумове, които я заобикаляха. Можеше да върви часове наред със затворени очи, намираше пътя си по тайнствения говор на дърветата и единствена тя разбираше езика на планината. Нито веднъж не чу майка си да проговори, нито да запее, нито да извика. Дори из къщата Дафина се движеше тъй безшумно, сякаш бе сянка, а не човек от плът и кръв. Детето се научи да долавя стъпките ù, които никой друг не би усетил, да се вслушва в дишането ù, а понякога му се струваше, че може да чуе туптенето на сърцето ù…

Девойката с тъга си припомни тия дни, а подир туй се насили да се върне отново към глъчката и да се заслуша в разговорите. Момите на седянката се заливаха от смях, закачаха се с ергените, подхващаха заедно песни. Само тя седеше сама настрана, мълчеше, работеше и никой не смееше да я доближи. Деян се беше настанил до Миланка и час по час нещо тихичко ù думаше. Бяха си лика-прилика и така нежно се гледаха, та Елица чувстваше как сърцето я стяга и едва си поема дъх. Не изтрая повече, стана и се отдалечи, като че да се отбие в къщата. Щом излезе от осветения кръг, си тръгна в нощта.

Никой не я потърси.

Чорбаджи Гюро си беше легнал рано и Елица чу задавеното му хъркане още от първия кат на къщата. Странен бе този мъж: кокалест и прегърбен, с олисяло теме и сипаничаво лице. С особен поглед я гледаше, откак стрина ù Гюровица се спомина по Йордановден. Девойката все странеше – колкото синът ù беше приятен, толкова бащата я отблъскваше. Усещаше защо майка ù е избягала, догаждаше се и защо Гюро я прибра при себе си, но не ù се мислеше – друго ù беше казала старата Милуша и му беше дошло времето да го стори.

Елица смъкна престилката и сукмана си. Винаги ги слагаше с нежелание, притесняваха я, а забрадката най ù пречеше. Макар да се носеше сплетена на плитка, все разни непокорни къдрици се измъкваха изпод кърпата. Само по риза, девойката разплете и разреса косите си, изми се, постоя нерешително, пък отиде в стаята на Деян. Приседна на миндера да го чака, и отново се унесе в спомени. Дълго време мина и беше задрямала, та се стресна, щом едрото му тяло се изправи на вратата. Той пристъпи към нея с изненадано лице, като че се чудеше дали не е объркал пътя в тъмното.

– Що дириш тука?

Нямаше как да му отвърне, и го погледна подканящо. Той беше мъж, той трябваше да знае. И да я беше страх, вече бе решила и сама в ръцете му се оставяше. Да стане, а после за нищо нямаше да го моли, на никого нямаше да каже – и да ù се приискаше, не можеше.

– Не те ли е срам, Миланка за дружка те има…

Елица се взираше настойчиво в бистрите му сини очи, помръкнали в сумрака на стаята, като че се мъчеше да му обясни. Усмихна му се, ала той не можеше да я разбере, по-скоро – не искаше. В погледа му имаше смесица от колебание и объркване.

– Миланка любя, а теб не ща и да те знам. Махни се.

Не го изрече със злоба, но в миг и последната ù надежда се срина. Не беше заради Миланка. Не беше Деян толкова благопристоен – тя го беше виждала да се търкаля по поляните с мургавите дъщери на чергарите, които живееха на стан край селото. Тогава с тях не си търсеше оправдания… Заради нея беше. Защото бе дребна и мършава, а кожата ù беше светла, но безкръвна, сивкава като речните камъни. Защото очите ù бяха блатнозелени, а косите ù – тъмночервени, приличаха на къносани, а не бяха. Защото беше копеле, не можеше да стане лазарка, нито сваха, нито кумица… и да се венчае за ерген не можеше.

Девойката потърси някаква милост в израза на лицето му, но той не я гледаше, не я искаше, обърна ù гръб. Елица се прибра в стаята си и горчиви сълзи се стичаха по лицето ù.

Ония дни Елица обикаляше из къщата като от гръм ударена. Нямаше глас да кресне, нито думи да каже някому, нито вярваше в добрия бог, за да му се помоли. Шеташе по навик, но не се замисляше какво върши. Даде зърно на котката и сипа мляко на свинете, пресоли манджата, а яйцата на кокошките не прибра и те взеха, че се излюпиха. Чорбаджи Гюро все в кръчмата седеше и нехаеше, а Деян отдалеч я заобикаляше и не посмя да я сгълчи.

Имаше нужда от добра дума девойката и, като превали неделята, излезе в покрайнините на селото. Чергарите бяха дошли подир края на жътвата, когато дните започнаха да захладняват. Разположиха катуна си на поляна край реката, близо до последните къщи. Бяха трийсетина души, може би повече – децата им, гонещи се около шатрите, сякаш нямаха брой. Жените бяха стройни и красиви, с буйни черни коси и очи, които разпалваха искри в сърцата и на най-набожните селяни. Мъжете имаха сериозни лица, усмихваха се сдържано, пазеха сърдечността за своите си.

Скитниците бяха занаятчии – майстори ножари, медникари и дърворезбари. Заселваха се на оживено място, където се събираха много пътища, продаваха стоката си, а после някое време отново поемаха на път. През селото минаваха търговци и гурбетчии, та чергарите бяха решили да зимуват в околностите. Отпред, край пътя, бяха наредили съдове, сечива и украшения. Близо до склона имаше сергия с всякакви по размер хлопки и десетки медни неща – купи, тави, менчета и котлета. Елица обичаше да ходи там при звънчетата – малки и големи, излъскани до блясък или потъмнели от времето, с най-различен вид и звучене. Стояха наредени върху шарена покривка на земята, но част от по-дребните бяха накичени върху клоните на нисък храст. Дори най-лекият повей ги разлюляваше и ги караше да звънят. От сливането на гласовете им се получаваше приказна песен – всеки път различна, но изпълнена с чувство, което само девойката можеше да усети. Тя знаеше, че има нещо по-особено в тия звънчета – те бяха получили омайна сила от ръцете на майстора си.

– Добра среща! – каза Росен и побърза да дойде при нея. – Откога не си идвала… Най-сетне моето слънце изгря за мен!

Младежът се смееше и показваше равните си, бели като бисери зъби, които се открояваха на мургавата му кожа. Чуден беше този Росен – тялото му бе слабо и източено, крехко на вид, а движенията му бяха изпълнени с лекота. Лицето му беше почти нежно, но тънките устни, правият нос и твърдият поглед заличаваха всяко впечатление за отстъпчивост. Момичетата от селото тайно въздишаха по него, скришом ходеха да го задяват и всякак се опитваха да го привлекат. Той беше мил, но им отделяше време колкото да продава стоката. Единствено на Елица говореше, ала тя се вълнуваше от друго.

Девойката се пресегна и докосна с пръст малката червеникава камбанка, която си беше харесала. Езичето съвсем леко се удари в кованата повърхност, но издаде тих, кристален звън, сякаш ледени висулки се разбиваха в замръзналата река. Не беше обичаен този звук, нито материалът и простата изработка го предполагаха, а сякаш магия беше заключена в малкия предмет. Елица кимна, доволна от избора си, и вдигна глава към Росен.

– Искаш ли я? Ще ти я подаря, но… Трябва да ми се усмихнеш в замяна! Изглеждаш толкова тъжна, а си хубава, като се смееш…

Тя знаеше цената на звънчетата и го дари с най-слънчевата си усмивка. Повтаряше се всеки път при срещите им. Той говореше, а тя го слушаше, без да продума, без да даде знак, че разбира думите му, без да търси близостта му. Не се опитваше да вникне в приказките му, а се увличаше от звученето.

Росен свали камбанката от клона и ù я подаде. За миг пръстите им се докоснаха и тя усети потръпването му при този допир. Знаеше как сърцето му се разтуптява по-силно, щом тя е наблизо, ала изпита само досада от трепетите на младежа. Пое подаръка, разлюля го, за да се наслади на звука, и скръсти ръце пред гърдите си. Продължаваше да гледа засмяна Росен, а той се готвеше да ù разкаже нещо, но гневен глас го възпря:

– А, значи на тази раздаваш стоката! Проклетница и непрокопсаница, дето се бута да получи нещо наготово. Нали живее в чорбаджийската къща, да си плати тогава…

Росен застана между мъжа и изгората си, а Елица изслуша тия лоши думи, без да се смути или да отстъпи назад от сергията. Водачът на чергарите бе грамаден, черен и свиреп, имаше разкривени черти, дебел нос и остра, четинеста брада. Ядосан, изглеждаше по-страшен от всеки друг човек, когото девойката бе виждала. Само че в планината и в сънищата си тя беше срещала по-ужасяващи създания от него.

– Аз съм правил звънчетата, аз си знам дали да ги продавам, или подарявам – отвърна Росен тихо, но в гласа му имаше предизвикателство.

– Тъй ли? Тъй ли ще ми говориш…

Мъжът се вбеси не толкова от постъпката на Росен, колкото от отговора му. Пристъпи към момчето и замахна да го удари, но внезапно ръката му се спря и той я отпусна. В погледа му се криеше заплаха по-късно да накаже сина си за проявената дързост, но се обърна и се отдалечи. Една жена, която имаше безгранична власт над него, беше излязла иззад прострените черги. Жена, пред която дори този препатил мъж се чувстваше като малко дете. Свилна беше висока, с къдрави златни коси до кръста и сини очи, бистри като планински извор. Изглеждаше млада и само по погледа ù се разбираше, че е пазителка на вековна мъдрост. От нея Росен беше взел изящните си черти, на баща си приличаше единствено по бакърения цвят на кожата, катраненочерните коси и маслинените очи.

Елица изпита хлад и усети смущение, щом срещна погледа на русокосата. Върнаха се обидата и срамът от ония дни, когато обикаляше из гората, а приказно красивите горски духове я пъдеха от сборището си. Майката на Росен също не я харесваше – всеки път я гледаше лошо и девойката чуваше в главата си древните заклинания, с които се опитваше да я прогони. Спомни си за думите на Никула една вечер на седянката:

“Каква жена има главатарят на скитниците! Че е хубава – хубава е… Само че не е от тоя свят, то и името ù е едно непривично… А като го гледам какъв е черен и страшен като караконджул, как гледа като таласъм и е готов да разкъса някого, не ще да е отишла при него по своя воля. Насила я е взел, ама не от някое село, а направо от самодивската поляна. Я ризата ù е откраднал, я в черна магия я е оплел, та да не може да се върне при своите. Седи си тя на вид кротка и се прави на хорско чедо, но кой знае какви злини крои… От този край на планината ще да я е откраднал. Преди седемнайсет лета, мъничка бях тогава, пак бяха дошли чергарите. Дали е бил с тях, не помня, но така ще да е било…“

Тъй говореше Никула, а тя твърдеше, че много знае и от всичко отбира.

– Взе каквото ти трябваше, сега остави Росен, че си има работа – каза Свилна, пресичайки мислите на девойката.

Светлокосата говореше тъй властно и заплашително, че синът ù не посмя да възрази. Смигна на изгората си и прошепна:

– Пак ела, ще те чакам!

– Хайде, Кръстино! – пак я подкани майката. – Върви, че ще вали дъжд, да се не намокриш!

Наречена с чуждо име, Елица потрепери. Кимна за сбогом на Росен и си тръгна.

Дълги години девойката живя, без да бъде кръстена. Майка ù никога не ù проговори, така и не ù даде име. Когато я прибраха в селото, не можеше да остане повече неназована. Попът извърши обредите в селската църквичка – ми краката ù във вода, накара я да държи свещ, прави странни знаци пред лицето ù, окади я и през цялото време пя неразбираемо. После започнаха да я наричат Кръстина. Тъй нареди стрина Никула, която нямаше повече от трийсет лета, но бе веща в тия въпроси.

– Родена е по Кръстовден – обясняваше. – Ще има нужда да я закриля кръстът Господен, каквото е преживяла клетата… Човек като се ражда, сам си избира името и на празника си трябва да е кръстен. Е, не че съм била там, тя като се е раждала де… Да не си помислите криво, аз с таз бъркотия нищо общо нямам!

Никому и през ум не би минало, че благочестивата и набожна Никула ще се замеси в нещо нередно – особено пък преди толкоз години, по времето, когато е била момиче. Тя обаче държеше да покаже, че не одобрява случките, за които знаеше толкова много. А подир разправяше за покойната Дафина такива неща, сякаш я е следвала навсякъде по петите и със свещ ù е светила.

– Кръстина ще да се е родила по Кръстовден, щото майка ù избяга на Бъдни вечер – по време на Мръсните дни, когато всички изчадия от ада плъзват по земята. В този студ и виелица сама насред гората… А аз бих умряла само при мисълта да се покажа навън подир залез слънце. Побегнала, щото татко ù, бог да го прости, щеше да я омъжи за Гюро – тъкмо беше овдовял тогава за първи път, а Деян малък беше, от грижи имаше нужда. Ама Дафина – не, та не! Откак незнайна болест покоси първото ù либе Явор, все печална ходеше и го жалеше, в манастир искаше да влиза, за венчавка не щеше и да чуе. Пък какво му е лошото на Гюро, все имотен е бил човекът… Да беше имала ум в главата, и до днес щеше да си живее доволна и честита с него… Ама нейсе… Върна се подир няколко дни… – аз не съм видяла, но така разправят – върнала се разчорлена, с изпокъсани и изпоцапани дрехи… кървави. Там, в дивотията, някой… Е, тия работи не са за разправяне – ама вие се сещате!

Това последното Никула винаги разказваше с особена тържественост, подсмихваше се неуместно и очите ù светваха, сякаш нещо любопитно се беше случило на самата нея. Девойката слушаше внимателно историята на майка си и подозираше, че именно заради най-ужасната подробност се описва и всичко останало. Сред недоизреченото се криеха толкова кошмари за клетата Елица, все страшни и все водещи към нейната поява на белия свят. Сплетницата на селото имаше свое обяснение:

– Може и разбойник да е бил… То който и да е бил, все е бил злодей, но чини ми се, че не е бил човек. В планината бродят какви ли не таласъми, вампири и вълколаци. Има приказки за кръвопийци, дето се преправят на снажни момци и изкушават момите, ама не се беше случвало… Дотогава… По време на Мръсните дни не трябва да се събират мъж и жена – грехота е, пък и лоши деца се раждат, проклети. Нещастие носят – и на себе си, и на близките си.

Девойката знаеше, че говорят за нея неща, от които животът ù може да увисне на косъм. Ако повярваха, че е от зъл дух зачената, щяха да я убият, без да им мигне окото. Добре, че Никула все разни чудни неща разправяше и много не ù хващаха вяра. Ала не им бе неудобно да я слушат, като изрича такива думи пред лицето на нямата. Може би си мислеха, че щом детето не говори, не ги и разбира – че е животно, звяр, таласъм някакъв. Не можеше да ги спре, но наместо да се отдръпне, се приближаваше към бъбрещите жени. Стига да бе наблизо, попадията се закашляше и все гледаше да се застъпи за нея, да извърти казаното:

– Ти тъй говориш, ала Кръстина е добро девойче. За лошите хора казват, че се раждат недъгави и с жълти очи, та отдалеч другите да ги разпознават и да се пазят от тях. Ама вижте я нашата какво здраво дете е, от седем лета, откак е в селото, болест не я е хващала. Пък очите ù са странни на цвят, но като ги загледа човек, вижда, че не жълтеят, ами са зелени.

– Той, попът, разправя, че на дявола очите били зелени – случваше се да каже някоя жена дълбокомислено.

– Тъй, тъй… – клатеше глава попадията. – Той и на мен е казвал, ама отде може да знае, да не би пък да е виждал дявола! Мъж ми е такъв свят човек… Пък ти, Кръстино, какво си ни зяпнала, що си не намериш работа – виж в каква голяма къща живееш, пък си тръгнала да зяпаш по хората!

Девойката покорно оставяше жените да я одумват, и отиваше другаде. Историята на майка ù я караше да се чувства отхвърлена, уязвима и самотна. Далечни ù бяха хората от селото. Не я приемаха, не я разбираха, искаха да я подредят според своите мерки за живота. Не харесваше погледите им, нито нещата, които говореха, нито онези, които правеха. Не беше се примирила с начина, по който я кръстиха, но не можеше да се противопостави.

Реши сама да открие истинското си име. Колкото повече думи научаваше, толкова по-ясен ù ставаше човешкият свят. Вълнуваше я трептенето на името, щом някой го изрича, но и приликата с нещо истинско, живо, сходно с нея. Назова сама себе си Елица. Макар да съзнаваше, че никой друг никога няма да я нарече така.

Подир поредната злополучна среща със Свилна Елица се прибра в стаичката си и окачи новата камбанка на връв до прозореца. Още едно вълшебно гласче се присъедини към останалите. Малката ù спалня бе цяла окичена със звънчета, които висяха от тавана, край вратата и от пирони, забити в дървените греди. Много подаръци беше получила от Росен, с много усмивки му беше заплатила и още толкова напразни надежди беше разпалила в доброто му сърце. Старият Гюро, Деян и съседките я гледаха странно, може би я смятаха за безумна. Ала попадията беше блага жена и ги успокояваше, че не върши грях, нито зло заклинание:

– Не закачайте момата, нека и тя радост да си има. Нали не е поискала дрехи, чеизи или нанизи от пендари. Щом не дава нищо за звънчетата, нека си ги събира!

Девойката открехна прозореца, полегна на миндера и се заслуша в едва доловимия звън, който полека я унасяше далече, далече… През същата нощ сънува, че отново лети над гората. От години Враната не я беше навестявала, но щом се понесе на крилете ù, веднага усети познатото опиянение от свободата и небесния простор. Завърна се в родната къща, скрита сред скалите и пущинака. Разходи се из места, дето човешки крак не бе стъпвал.

Срещна Враната още по времето, когато живееше с майка си в гората. Случи се през зимата, беше по онова време, което после узна, че хората наричат „Мръсни дни“. Земята бе покрита с дебел, пухкав сняг и рано сутринта Елица излезе да донесе вода от реката. Там, край брега, видя тъмната птица, кацнала на един бор – стоеше неподвижна и като че я наблюдаваше. Имаше нещо особено в нея и двете дълго се гледаха. Уж на врана приличаше, ала не беше птица като птица, ами нередно голяма ù се стори, перата ù лъщяха като със сребро поръсени, а очите ù бяха черни и изпъкнали, прилични на мъниста. Момичето почувства, че Враната отвръща на погледите му, сякаш разбира промяната в изражението му и говори на своя таен език без думи. Неизречено беше желанието за свобода и простор, но се разбраха чудесно, като че бяха сестри или две половини на едно цяло.

Птицата плесна с криле, изкряска и полетя, а детето почувства как опората под краката му пропада. Белите ели се завъртяха бясно пред погледа на Елица, тя се издигаше все по-високо и по-високо… дорде се озова над гората, над виещата се река и селото, скътано като орлово гнездо в гънките на планината. Толкова бе странно туй, което виждаше – светът изглеждаше изкривен и безцветен, но нереално грапав. Намираше се далече над земята, а съзираше дреболии, които никога не бе забелязвала. Вятърът брулеше силно крилете на враната и я отклоняваше в полета ù, но момичето не чувстваше ледения порив, нито докосването на запратените снежинки – само духът придружаваше Враната, тялото остана другаде.

Тогава за първи път видя селото – досещала се беше, че майка ù не е единственият човек на земята, но живееше в догадки и съмнения. Спуснаха се ниско над къщите, дворовете бяха като кръпки върху бяла престилка, а постройките се издигаха – същински преспи, ала с ъгловати очертания. Беше рано, нямаше много хора, а малкото бяха увити с дебели шуби и загърнати в шалове. Враната кацна на една ограда и Елица видя няколко деца, които се гонеха и се замеряха със снежни топки. Едно момче привлече погледа ù – високо бе и едро за възрастта си, със светли коси и очи, сини като метличина. Усмихна ù се, макар да не я виждаше, и тя повече не можа да откъсне взор от лицето му, дори не посмя да премигне, додето момчето само не се извърна на другата страна. Така разбра за Деян, от този миг все го търсеше и искаше да улови всяко негово изражение или постъпка.

През онзи ден преди повече от десет зими, момичето с мъка се свести, свито в снега под дървото. Беше сковано и премръзнало, но изпитваше желание да лети отново. Потърси с поглед птицата. Не я откри, но в шумоленето на клоните под напора на вятъра дочу обещание – Враната никога няма да я изостави и ще ù показва нещата, които пожелае да види.

Една нощ в края на лятото, тъкмо след рождеството на Пресвета Богородица, Елица си тръгна от дома на чорбаджи Гюро, без да се обади на никого. Избяга в гората. Нищо свое нямаше и нищо не взе – там, където отиваше, щеше да намери всичко нужно. Остави и шарените сукмани, и тъканите престилки, и забрадките, дето толкова ù пречеха. Тръгна си по риза, боса, с разпусната коса. В една кърпа събра камбанките на Росен – медните гласчета, които младежът за нея беше правил и от сърце ù ги беше дарил.

Вървя дълго из гъсталака в пълен мрак, но с лекота откри свърталището на майка си, тъй закътано между дърветата и скалите, та едва ли някой знаеше за съществуването му. Макар необитаема от толкова време, постройката се издигаше непоклатимо между дърветата. Състоеше се от три стаи. Първата бе голяма, светла и служеше за готварница и гостна – макар че гости никога не бе имало, нямаше и да има. Зад нея беше друга, мъничка, в която Елица и Дафина бяха спали прегърнати всяка нощ върху дебели китеници. Третата нямаше прозорци и криеше всякакви причудливи предмети – платове и украшения, съдове, сечива и всичко, за което човек би могъл да се сети или да поиска. „Скривалище на разбойници“ – би казала Никула, но Елица някак знаеше, че в къщичката не е стъпвал друг човек освен нея и майка ù. Не беше човек този, дето беше оставил даровете – по-скоро бе някой, дето искаше да се погрижи за дъщеря си.

Дните минаваха, Елица не ги броеше. Вече пораснала, тя пак се криеше в убежището си между скалите и си припомняше някогашните дни, когато бе имала само майка, ала и никой друг не ù трябваше. После Дафина – тогава момичето още не знаеше, че така хората наричат майка му – та един ден Дафина се хвърли в реката – таман беше придошла, дълбока и буйна. Защо стана тъй, никой не разбра, ала жената беше безумна, друга причина не ù трябваше. Повече не се върна и детето слезе в селото. Познаха кое е и какво е, прибраха го и се опитаха на човек да го направят. Ала момичето човек не беше. Научи езика им, без да го проговори. Не се понрави на Елица, че с думи може да се лъже и сякаш новите ù познайници тъкмо за туй използваха думите. И други работи не хареса, а което пък ù се нравеше, не било съдено да бъде нейно…

Сама в размътено царство на сънища живееше и след бягството си от селото нямаше да потърси път обратно към хората. Обаче имаше на света човек, който търсеше път към самата нея в гората. Един ден Враната непривично закряска на перваза, стресна я и я подкани да ù покаже нещо важно. Отнесе я в зашеметяващ полет сред дърветата, дето Росен вървеше по влажната земя сред окапалите листа, с голяма торба на гърба си. Тайнствена сила го водеше по незнайна пътека все в правилната посока. Гласовете на неговите звънчета го викаха, сякаш бяха закачени по дърветата над главата му, макар да бяха далече, затворени зад стените на къщата. Призрачният звън би звучал заплашително за всеки друг, а него подканяше да продължава, подмамваше го, за да го събере с изгубената му изгора.

Враната кацна на един клон над младежа, а Елица се размърда и се събуди в тялото си. Скочи на крака и изтича сред гъсталака към мястото, където всички пътища свършваха и никой не би се досетил как да продължи. Само тя знаеше пролуката в скалите, откъдето можеше да се мине за дома ù. Друг не би поканила при себе си, ала почувства внезапен порив да посрещне единствения, на когото беше мила, макар той да не ù беше скъп. Девойката се промуши сред храстите и се появи пред объркания Росен.

– Слънце мое! Знаех, че ще те намеря – засмя се той. – Тук ли живя с майка си? Казваха ми: била си в най-затънтения край на гората и нямало да те видя отново, а ето че гласът на звънчетата ме доведе при теб…

Младежът ù говореше весело, но тя не можеше да му отвърне – хвана го за ръката ù го поведе по невидимата пътека към дома си.

Росен остана да живее при Елица. Тя не показа, че се радва на присъствието му, ала не се опита да го прогони. Младежът пое къщната работа, а всичко, с което се захванеше, му идеше отръки и се получаваше бързо и красиво, сякаш го е учил много лета наред. Искаше да се грижи за Елица, правеше всичко, за да я зарадва. Беше донесъл сечивата си и се захвана с нещо, дето друг майстор не би могъл да стори, ала на него се удаде. Събра медните и железни предмети от къщата и ги преправи на звънчета най-различни по вид. А гласчетата им сякаш звъняха с още по-ясен и омаен звук. Девойката ги закачаше по вратите и прозорците, висяха на гроздове от тавана или пред къщата, а вятърът ги караше да трептят и да изпълват въздуха с непознати гласове. По звученето на камбанките, които тя разместваше няколко пъти на ден, той можеше да познае дали е тъжна или весела, дали би го изслушала или предпочита да остане сама. С времето се научи да отгатва какво ù е на душата, да разчита погледите и жестовете ù.

А тя живееше в своя таен, горски свят, приемаше съществуването на Росен, ала странеше от него. Занимаваше се с домакинството – приготвяше странни гозби, в които слагаше билки от пръстените делви на майка си, та храната винаги имаше сладникав привкус. Често стоеше неподвижна край прозореца и се вслушваше в звуците на гората или часове наред разресваше гъстата си тъмночервена коса, която ù стигаше почти до коленете. Щом паднеше мрак, край огнището Росен ù разказваше случки – за себе си, за странстванията из безбройните села в планината, за легендите, които беше научил от жените в стана. Девойката го оставяше да говори, и си даваше вид, че се вслушва в приказките му, макар светът на хората да ù се струваше чужд и далечен.

– Майка ми не те мрази – рече ù той една вечер, защото беше забелязал искрите, прехвърчащи между двете. – Веднъж, още щом дойдохме в селото, те е видяла да разговаряш със старата Милуша. Затуй се е настроила против теб. Онази жена е магьосница – някога изгорила ризата на мама, за да остане завинаги при баща ми. Само веща жена би могла да го подучи какво да стори, обикновен човек не знае как да го направи… Оттогава двете враждуват. Майка разправя, че тази Милуша е зла юда и все гледа как да напакости някому…

Елица кимаше, за да покаже, че следи думите му. Знаеше, че старицата е горски дух, както и да я наричаха хората, но не вярваше, че е искала да ù навреди. Тъкмо напротив – струваше ù се, че юдата ù беше казала все разумни неща. Само дето не можеше да ги изпълни…

По-късно девойката се прибра в спалнята си и както всеки път залости вратата. Росен се сви на пода пред огнището и не подозираше, че слабостта, обземаща го подир мръкване, и дълбокият сън не са предизвикани единствено от изтощителната работа.

Росен така и не научи защо изгората му избяга от селото, защо изостави света на хората и се върна към дивото си съществуване в гората. Никой не знаеше, че онази вечер тя се сблъска неволно с чорбаджи Гюро. Беше се смрачило навън, а свещите още не бяха запалени, та в полумрака тя първо го сбърка с Деян и аха да се зарадва. Подир това я лъхна миризмата на люта ракия и различи разкривените черти на господаря на дома. Пиян беше, ала туй не я изненада – от месеци той все така ходеше, говореше завалено и едва се крепеше на краката си. Очите му бяха кървясали, лицето – мораво и се задъхваше.

Мъжът я притисна към стената, с едната си ръка я държеше здраво да не избяга, а с другата се опита да смъкне сукмана ù. Ризата ù се разтвори и той бръкна в пазвата ù. На Елица се прииска да му каже да не я стиска тъй силно, че я боли. Ала нямаше глас и не владееше думи, а той не вдигаше очи към лицето ù, за да му заговори с поглед. Опипваше я грубо и тя се уплаши, че ако помръдне, ще я удари. Не се страхуваше, че той ще я нарани, а по-скоро изпитваше ужас от това, което тя би могла да му стори, ако се разбеснее. А чорбаджи Гюро ù заговори на пресекулки:

– Реших що ще сторим… Ще се венчаем заедно с Деян и Миланка! Да… Добро ти правя, чедо. Теб никой ерген няма да те поиска, ама аз не съм придирчив човек. Две булки ми взе Бог, но ето – трета ми праща. Едно време майка ти не ме щеше, но ти ще си по-добра от нея…

Елица едва си поемаше дъх, ала без сама да разбере как, за първи път през живота си използва гласа си – беше нещо средно между вик, стон и хлипане, а звукът прозвуча толкова нечовешки, че тя сама потрепери. Гюро най-сетне я погледна в очите. Тя опита да се засмее, но изражението не ù се подчини. Усмивката ù се получи така хищна и разкривена, та мъжът я пусна и отстъпи назад. Загледа я сякаш рогатият седеше отпреде му, а подир туй се прекръсти. Отдръпна се и кой знае какво щеше да стори, но Елица не го дочака, ами се втурна към стаята си.

Преди изгрева си тръгна. Не бе само заради страха, че насила ще я венчаят за чорбаджията. Още щом Деян беше отвърнал поглед от нея, дорде седеше в стаята му, готова на всичко… Още тогава беше разбрала, че няма да стане човек. В гората трябваше само да чака. Злият дух вече не спеше, а я търсеше. Тя чувстваше, че скоро ще я открие.

Онази зима беше мека, но скоро снегът затрупа всички пътища в планината. Животът в скривалището сред скалите продължаваше да тече все по същия начин, но обитателите му чувстваха, че нещо предстои да се случи. Годината си отиваше, дните ставаха по-кратки и Елица все по-рано се затваряше сама в спалнята.

Празниците и постите не спазиха, пък и как ли ще ги спазят! Ала в навечерието на Мръсните дни Росен сложи чесън и глог на всички места, откъдето влизат злите сили – вратата, прозорците, комина. Елица го остави да прави каквото си иска, и шеташе по своите неща – сготви, дълго реса косите си край огнището и размести камбанките в стаята, дорде ги нареди така, че да звънят както ù харесва. През цялото време бе замислена и гледаше младежа с подигравателна усмивка. Той направи всичко, за да държи злите сили извън къщата, ала не можеше да прогони нея.

Същата нощ Росен излезе, без да ù се обади. Тя го чу, щом затвори вратата, легна върху китеника в леглото на майка си и потърси с мисъл Враната. Откъсна се от тялото си, духът ù полетя на крилете на птицата в мрака на мразовитата нощ. Скришом последва младежа, който стигна до реката и се спря на брега. Майка му негласно го беше повикала и не се наложи да я чака дълго. Свилна дойде откъм селото, загърната в кожух от лисици, скрила златните си коси под синя кърпа. Приближи сина си полека – сякаш в първия момент не го позна. Усетила чуждо заклинание, разтвори палтото му и заразглежда новата му риза. Елица я бе ушила от платовете, скрити в тайната стая сред купищата богатства. А подир това дни наред везеше шевиците ù, като си повтаряше мислено заклинания, неясно кога, как и от кого научени, състоящи се от чувства и образи наместо от думи и заради туй още по-силни. Майката на Росен откри особеното везмо – черни и тъмносини разкривени шевици.

– Дар ми е от нея.

– Виждам, че е по-умела, отколкото ми се струваше – поклати глава Свилна. – Втъкала е в нишките магията си – от горските духове да те защитава, от таласъмите, караконджулите и вълколаците. Дорде я носиш, няма да посмеят да те закачат. Хитра е тази Кръстина, от всички в гората те пази да ти не сторят нещо. Само от нея нищо не може да те опази. Не трябваше да ходиш при тази чума, синко. Тя ще те погуби.

– Не вярвам. С нея ще живея, дорде тя сама не ме пропъди. Дори за ръка не дава да я хвана, ала инак се погаждаме. На мен и туй ми стига – да я гледам как се усмихва. Помагам ù да върти къщата, тя има нужда от мен.

– Цял живот ли тъй ще ù слугуваш?

– Каквото правя за нея, не ми тежи. Тя е моето слънчице…

– Не е тя слънце, ами облак мрачен, буреносен.

– Като мене е, ние сме различни от хората.

– Не. Ти си много повече човек от нея, а тя… Баща ù…

– Кой е баща ù? – прошепна Росен, но като че отговорът не го вълнуваше.

– С много имена го наричат, а истинското не трябва и да се споменава! Дори благочестива жена да е била майка ù, все едно, защото семето е негово. Кръвта ù е лоша – скоро тя ще се покаже каквато е… Едно чедо си ми, не ме оставяй! Върни се с мен в стана и всичко ще се нареди. Хората ще ти се зарадват, дори и татко ти…

– Носи му много здраве! – засмя се младежът. – Ти върви. Любя я и няма да я оставя!

– Само да се стопи снегът, синко, дигаме стана и тръгваме, че дълго се заседяхме тъдява – рече Свилна. – Оставяме те и си хващаме пътя, никой не ще те чака…

– Тъй да бъде!

Жената кимна, а в очите ù проблеснаха бисерни капки. Извади от пазвата си муска – парче дърво на връвчица, и го върза на шията на Росен. Притисна го към себе си – силно и продължително. Много беше живяла, познаваше и хората, и изчадията от най-тъмните дебри на гората – усещаше, че вижда сина си за последен път.

– Дано заклинанието ми те опази!

Враната отлетя от близкия клон с крясък, младежът се стресна и проследи полета ù. Елица не знаеше дали се е досетил, че тя го следи, но твърде късно бе за него да ù избяга. Майка му беше веща жена, може и самодива да беше, но девойката не вярваше в магиите ù. В планината имаше друга сила, пред чиято мощ всички останали се прекланяха.

Елица не изпитваше нужда да лети, не искаше да вижда горските обитатели, изпълзели от леговищата си, та да вилнеят по време на Мръсните дни, ала една нощ Враната сама я повика. Птицата седеше на перваза пред прозореца ù, гледаше я, без да потрепне, и настояваше нещо да ù покаже. Отлетяха над тъмнеещата гора и се насочиха право към дома, дето девойката беше живяла толкова време в селото. Сърцето на Елица затуптя по-силно. Що се бе случило на Деян? Какво ли нещастие го беше постигнало в туй проклето време? Трябва да се беше венчал вече за изгората си… Дали бяха честити? Опасението тъкмо се беше загнездило в душата ù, когато Враната запърха пред прозореца му и Елица съзря младоженците в постелята си – той в единия край обърнат с гръб, а на другия Миланка – красива, румена, с разпуснати коси и усмихваща се в съня си.

Видението трая само миг, Враната се сниши и отлетя към вратата. Там стоеше високо и тъмно същество – със синкавобледа кожа и блестящи воднисти очи. За първи път от седем лета Елица видя майка си. Сама отнела живота си, подир смъртта си Дафина се беше превърнала в бродница, обикаляше в най-тъмните нощи и търсеше отплата за нещастието си. Значи нея бяха виждали хората край гората, тя беше плашила преминаващите пътници и беше морила заблудения добитък. А може би не само животните, а и злочестите деца и жени, които се изгубиха без следа през изминалите вледеняващи зими.

Черната фигура потропа на вратата, а след това отново и отново. Враната беше кацнала на стряхата и от мястото ù Елица успя да съзре съненото лице на чорбаджи Гюро, когато отвори. Погледът му беше занесен и той като че не разпозна мъртвата. А и тя не му остави време – нахвърли се отгоре му и зъбите ù се впиха във врата му. Мъжът навярно пак беше пил, едва имаше сили да се противи и не успя да я отблъсне от себе си. Тялото му се мяташе, ръцете му безпомощно дърпаха парцаливите дрехи на бродницата, ала нямаше за него спасение.

Елица потрепери, не искаше да гледа повече. След миг отвори очи в горското си скривалище и стана от постелята. Майка ù бе усетила присъствието ù и щеше я посети. Свали резето и излезе от стаята. Росен спеше спокойно, упоен от билките ù. Тя се наведе и се загледа в кроткото му мургаво лице. Изпита непознато чувство на умиление при вида му. Не посмя да го събуди, а и не би могла. Искаше да е сигурна в него – макар заспал да изглеждаше невинен като пеленаче, тя знаеше, че мъжки сънища сънува.

Застана до вратата и зачака. Пътят от селото беше дълъг, ала нощните създания от мрака се движеха по тайни, преки пътеки – скоро сянката на бродницата се появи между дърветата и пресече заснежената поляна пред къщата. На прага се спря и загледа недоволно връзките чесън, окачени на вратата.

– Свали ги, дъще, да вляза!

Думите се лееха ясни и напевни, Елица не можеше да се насити на гласа на майка си. Молбата беше изречена ласкаво и нямаше как да ù се противопостави. Тя свали всичко, що пазеше от злите сили, и се отдръпна навътре в стаята. Бродницата я последва и на светлината на догарящия огън девойката успя да я разгледа. Беше си все същата висока и красива жена, но лицето ù изглеждаше по-костеливо, а светлите очи бяха изгубили цвета си и жълтееха. Кожата ù беше сива, а тялото ù изглеждаше подуто – такива бяха вампирите, само кръв и месо, без кости. Парцаливите дрехи и тъмните разбъркани коси бяха мокри и от тях по дъските на пода се стичаха струйки ледена вода.

Някогашната Дафина огледа стаята и очите ù се спряха върху Росен. Тя пристъпи към него, но Елица ù препречи пътя, застана между младежа и бродницата.

– Хубаво момче е. Пусни ме, дъще, жадна съм. И за тебе ще има…

Девойката поклати глава отрицателно и с поглед посочи към селото.

– Седем зими чаках стария безбожник да забрави магическата преграда около къщата си през Мръсните дни. Жена му, дорде беше жива, не пропускаше да я сложи, но ето че нямаше този път кой да го опази… Кръвта му беше тъй горчива, както грешна беше душата му. Защо ме гледаш така?… За другите ли ти е жал? Трябваше да възвръщам силите си с кръвта на невинни, за да мога да отмъстя. Ето, вече е сторено! Сега сме заедно. Ще живеем двете както преди.

Както преди… Елица си припомни дните на детството си, когато кошмарите бяха все още бледи, а ужасното бъдеще – далече. Времето, когато спяха прегърнати, слушаха шепота на гората и нямаха нужда от нищо друго. Времето, преди Дафина да се хвърли в реката, поради причина, която девойката не научи. Искаше тези дни да бъдат отново, ала знаеше, че миналото не се връща. Нейната красива, добра и мълчалива майка си беше отишла завинаги. Грях беше да посегнеш на себе си, и затуй бе станала такава. Бродницата носеше чертите на Дафина, но прекрасният глас не ù принадлежеше. Друга сила говореше вместо нея.

– Дръпни се, дъще! Кръвта му е свежа, ще ти хареса… Що тъй клатиш глава? Нали затуй го държиш при себе си? Хайде, време е! Ти също си жадна, виждам!

Вярно беше – девойката за миг усети как пред погледа ù пада алена пелена, а в душата ù се прокрадва желанието за прясна кръв и сурово човешко месо. Елица беше най-жестокият звяр от собствените си кошмари, неведнъж в несвързаните си видения беше разкъсвала хора и това ù се беше харесвало. Тъкмо щеше да се отдръпне пред Дафина, когато внезапен порив на вятъра удари незалостената врата. Снежна вихрушка влетя в стаята и разлюля всички камбанки, които дотогава бяха кротували в гробно мълчание. Меденият звън накара Елица да се съвземе, тя се хвърли към кръвопийцата и хвана ръцете ù. Кожата беше ледена, влажна, сякаш опъната не върху плът, а върху пихтия. Отблизо удавницата миришеше на тиня, на кланица и разложение.

– Какво ти стана, дъще?… Не ти ли пречи този ужасен звук?

Смразена, Елица посегна встрани и напипа ножа на Росен, закачен на кожена каишка на стената. Допря го до тялото на майка си. Не искаше да я наранява, ала наточеното острие проби кожата, бродницата се пръсна и от нея не остана нищо освен гъста и черна разплискана кръв.

Остатъка от нощта Елица прекара, като почисти кръвта от пода и стените. Преди зазоряване отиде на реката да изпере оцапаните си дрехи в ледената вода. Опитваше се да не мисли, да не съжалява, да не си представя лицето на Дафина. Привлечени от острата миризма, край нея долетяха на ято нави – духове на некръстени, без време поминали се дечица, приели облика на черни пиленца, колкото орлета. Не смееха да я доближат, пърхаха встрани от нея и кълвяха алените петна по снега, пиеха от тъмните струйки в бистрия поток. Бяха грозни и кръвожадни, но не ù вдъхваха страх, а съжаление. Тя беше като тях, не можеше да се пребори със себе си. Този път беше спасила живота на Росен, ала неговият сетен час наближаваше.

Някога се опита да подтисне надигащата се сила. Беше готова на всичко, та да ù се противопостави. Искаше да остане в селото, да ходи в черквата, да се прекръства и да почита светците. Би се омъжила за някой вдовец да му гледа децата, да му чисти и пере, да шие вечер край огъня… Трябваше да задуши убийствения порив в душата си. А знаеше само един начин.

Тайнствената старица Милуша не дойде в селото с чергарите, макар да се увърташе около стана им. Изглеждаше скромна и кротка жена на преклонна възраст, ала никой не я канеше край огъня си, нито ù предлагаше подслон или храна. Свилна я гледаше със злоба – също толкова силна, колкото омразата ù към Елица. А старата не обръщаше внимание на тая враждебност. Още при първото отиване на девойката край лагера двете се срещнаха.

– Ти си много силен дух! – рече старата жена и набръчканото ù като изгнила ябълка лице доби спаружен вид. – Чувствам те! Горко ù на тази планина, щом и с теб ще трябва да се пребори…

Девойката не я слушаше, беше забелязала друго. Старицата говореше нейния собствен език – този без думи, само от погледи, усмивки и кимания. Владееха го еднакво добре, жената обаче по навик предпочиташе да говори. Обвиняваше я, че ще стане зла като баща си – непознатият и неназованият, най-страшният от всички злосторници. Елица вдигна глава и остави истинските ù чувства да я залеят – страх и безсилие. Тя не желаеше да върши зло, ала не знаеше как да спре.

– Силата ти е голяма, татко ти те управлява… Знаеш ли го кой е? Не ти трябва и да знаеш!… Ала майка ти е била добра жена. Хубавото си взела от нея. има нещо човешко в теб, грижа те е… Сама не ще овладееш бурята, а само ако намериш още някого…

Старицата се замисли, а подир туй на устните ù се появи особена усмивка.

– Мъж ти трябва, семейство. За кръв иде реч – или ще се пролее твоята, или ще стане страшно… Не, не ме гледай тъй, няма да умреш. Ще ти кажат, че е грях, ако не си венчана, ала да останеш самотна ще бъде по-лошо. Най-голямата мощ се крие в жената, когато е сама със себе си, недокосната и със свободно сърце – за никого не я е грижа, никого не чака, не милее за своите.

Елица кимаше, макар да не разбираше всичко, което ù говореше Милуша. Чувстваше, че в думите на старицата има истина – край Деян не мислеше лошо, той сякаш прогонваше виденията за кръв и разруха, тя усещаше, че ако заспи до него, няма да сънува кошмари.

– Сигурно си залюбила някого? Трябва силно да го любиш този, при когото ще идеш. Важното е любов много да има, иначе ще се ожесточиш и по-лошо ще стане. Разбираш ли?

Девойката поклати глава и благодари на старицата с поглед. Още тогава чувстваше, че Милуша не е каква да е жена. Даже някой да ù беше казал, че такива ги наричат „юди“, не би се уплашила. Вярваше в чутото и беше готова да го стори. Искаше Деян да я освободи от разрушението. А той я отблъсна.

Елица знаеше, че с падането на нощта няма да може да се сдържи, свършиха се силите ù да се бори. Миризмата на майчината ù кръв я озвери и само слънчевата светлина я възпираше да се преобрази. Очите я боляха от отблясъците на снега и тя прекара деня свита в кьошето, закрила лицето си с ръце. В другата стая Росен шеташе нещо и от време на време неволно закачаше камбанките, които се обаждаха свенливо. Дори техният звънлив шепот не можеше да я успокои, нито присъствието на младежа ù вдъхваше сигурност.

Когато мръкна и пълната месечина огря къщата, девойката излезе от спалнята си. Оправи с пръсти разбърканите си коси и приглади дългата си везана риза, ала знаеше, че няма да остане дълго тъй спретната и скоро ще изгуби образа си. Росен беше коленичил край огъня и тя приседна до него. Сложи ръка на рамото му и той се обърна към нея.

– Толкова си… тъжна – прошепна той. – Усмихни ми се!

Елица поклати отрицателно глава. Погледна към прозорците и тавана, където беше закачила десетките звънчета. Нямаше други съдове и железни предмети, които младежът да преправя заради нея. Беше свършил работата си, тя не се нуждаеше от присъствието му. А камбанките тази вечер мълчаха злокобно. Вятърът, който ги караше да звънтят почти непрекъснато, беше изчезнал. Не искаха да говорят от ничие име. Бяха затаили дъх, сякаш предчувстваха, че гибел е надвиснала над техния създател. Росен погледна към творенията си и като че отгатна мисълта на девойката.

– Не искаш повече звънчета, нали?… Усмихни се и ще ти дам сърцето си!

Елица отново закима непреклонно. Сърцето му – тя и без туй щеше да го вземе съвсем скоро. Щеше да го изтръгне топло и туптящо от гърдите му, не ù трябваше ничие позволение. Обзе я трепет, тъй като щеше да се превърне в онзи свиреп звяр, от когото цял живот се бе страхувала. Вечното зло се надигаше. Припомни си мълчанието на майка си, злите усмивки на момичетата от селото, безразличието на чорбаджийския син. Тя искаше да крещи и проклина, но не можеше – никога не бе изрекла нито дума, никой не ù помогна да стане човек. Неясните, несбъднати мечти да я залюби Деян, да я разберат и приемат хората трябваше да бъдат заменени с нещо. С кръв…

Девойката гледаше Росен и усещаше как се изпълва с ярост към него. Нямаше причина, тя дори не се опитваше да измисли причина, поради която да го разкъса. Щеше да умре, защото не я беше изоставил – най-близкият загива първи… Пред очите ù тъмнееше и не чувстваше тялото си като свое. Беше като пашкул, от който ще изпълзи отровен паяк наместо прекрасна пеперуда. Превръщането бе постепенно, ала щеше да остане завинаги. Знаеше, че веднъж вкусила човешка плът, никога няма да възвърне предишния си облик.

Младежът вдигна глава и като че съзря промяната. Беше застинал и я наблюдаваше – как ноктите ù потъмняват и се удължават, как чертите ù се изострят, а в зелените ù очи заискряват безумни пламъчета. Не толкова тялото ù се преобразяваше, а пламъкът на душата ù се вледеняваше и отнемаше всяко нежно чувство от нея. Отблясъците на огъня ù придаваха свиреп израз и разлюляваха призрачната ù сянка из стаята. Росен не изглеждаше ужасèн, нито изненадан, а сякаш предчувстваше съдбата си и я беше приел. Вдигна ръка към лицето ù, спря се и не посмя да я докосне.

– Няма ли да ми се усмихнеш за последен път? – попита.

Макар думите му да бяха изречени кротко, на нея ù се стори, че заехтяха из стаята… и отвъд, из цялата планина и в царството на духовете – сигурно дори и баща ù, онзи, неназованият, успя да ги чуе. Елица потръпна от звука на гласа на единствения си другар и… се усмихна. Ала не така, както той искаше да я види, а с онази другата усмивка – подигравателната, злата… Беше я научила не от зверовете в гората, а от хората. Беше усмивката, която принуди чорбаджи Гюро да я пусне и да се прекръсти. Онази, която накара Деян да я отблъсне и изпъди. Той сега беше далече, ала щеше да открие и него. По-късно… Много хора имаше да посети.

Девойката не можеше да се сдържа повече, хвърли се към Росен, острите ù нокти раздраха ризата му, а той не се отдръпна – продължаваше да стои като зашеметен и да се взира в лицето ù. Тя посегна към мургавото му тяло и погледът ù се спря върху амулета на гърдите му. Не беше обикновено късче дърво, ами плочка от глог, а на нея беше изобразено с изящна дърворезба кръгло око. Висеше около шията му не на връзка, а на тънка златна плитка – майка му я беше изплела от собствените си коси. Елица се поколеба, ала едва усети съпротива от допира. Косите се разнищиха, заклинанието на самодивата се разпадна в ръцете ù, тя без усилие свали омагьосания предмет и го хвърли в огъня.

Росен сякаш се сепна от унеса си и посегна към огнището да го извади. Искрите опариха ръката му и той се дръпна. Погледна Елица и тя усети как сред опустошителната ù ярост се прокрадва още нещо. Дървеното око, превърнало се в пепел, не можеше да я спре, ала вече се взираше в очите на младежа – истинските, черни като нощното небе, дълбоки като бездънни кладенци. Единствените очи, дето я гледаха с кротко обожание, единствените, които я намираха за хубава, единствените, в които срещаше безгранична вяра. Един Росен не виждаше в нея баща ù – злия, свирепия, омразния. Навярно затуй не се плашеше – познаваше я по-добре, отколкото тя сама знаеше себе си.

Спря се объркана и се загледа в огъня. Можеше да открие мнозина, на които да отмъщава, ала нямаше да срещне друг, дето да я обича. Засмя се, този път от облекчение, а младежът отвърна на усмивката ù. Милуша ù беше рекла, че за да спре злата сила, трябва да има много любов. Росен толкова я любеше, та стигаше и за двама им. А тя… Защо го беше оставила в дома си? Защо го защити от бродницата Дафина? Защо не го пропъди да върви по пътя си далече от нея? Може да имаше причина. Елица потрепери и се отпусна безсилна в прегръдките му, а той ù зашепна нещо ласкаво.

Необясним полъх разлюля камбанките в стаята, те се пробудиха и зазвъняха.

Редактира: Иван Крумов

Публикации:

1. Антология „Таласъмия 2008-2009“ – „Квазар“ и „Уибробия“, 2010 г.