За спасяването на света

Елфическа песен Елена Павлова

– Ще закъснееш за училище!

Отворих мрачно едното си око. Училище!

– Ставай, поспаланко! Ако се помотаеш още малко, аз ще закъснея за работа!

Това вече беше силен аргумент. Седнах в леглото и се втренчих в прозореца. Ярък слънчев ден, сияен като че ли е юли.

– Хайде, Без!

– Добре де, идвам!

Навлякох си дрехите, натъпках в сака няколкото нови разработки за „Шадоурън“ и се прехвърлих в кухнята. Не обичам да ползвам краткия път – все едно пропадаш в нищото и после ти се повдига – но когато татко бърза за някъде, по-добре и ти да си бърз.

Седнах на масата тъкмо навреме – той влезе, пристягайки вратовръзката си. Погледна ме изпитателно, прехвърли пред мен чинията с палачинки и чаша мляко и се настани пред собственото си кафе.

– В събота сме на ритуал, нали не си забравил? – подхвърли и си взе препечена филийка.

Кимнах и забих зъби в палачинката си.

– Няма да е зле да си преповториш песните.

– Няма да пропусна – изсумтях с пълна уста.

– Не мислиш ли, че напоследък загърбваш националното си наследство? Леля ти каза миналата седмица, че…

Тръснах гневно глава. Лелите ми са ужасни. Всяка ваканция трябва да ходя там. Събират ни десетина хлапета в старата къща. Песнопения, билки, дребни магийки, стрелба с лък… пфу! Национално наследство! Ако слушаш лелите ми, все едно живеем в книгите на Толкин! Истината е, че никога не сме строили приказни градове насред омайни лесове и се крием сред хората като мишоци…

– И си оправи ушите! – добави баща ми.

Сега вече се изчервих. Обикновено тази подробност не я забравям. В това отношение лятото ми влияе много зле – а с татко се върнахме преди три дни! Промърморих заклинанието и си вдигнах за всеки случай косата:

– Как е?

– Добре – той кимна. – Но можеше и да не забележа…

– Ако ми растяха бивници в устата, нямаше да го пропусна! – изръмжах.

Той ме изгледа укорително. Специалист е по укорителните погледи. С тези сини очи като диаманти може да те замрази на място без дори да повиши тон или да му се яви бръчка на челото.

Захапах втората палачинка. Наистина щеше да е глупаво да тръгна да се разхождам с острите си уши. Най-много някой от дружките да ме попита защо съм се маскирал и кога ще си сложа обеца и горе на върха, но…

То е като да си се родил сърдечноболен или със сакат крак, или кутсузлия. Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Би могло да е много по-зле – все пак не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. По повод това вече татко казва, че… е, ако изобщо съществуват орки, надали бивните им са по една педя дълги, по-вероятно просто са им криви зъбите. Приказките преувеличават.

Но това, нашето, си е така. Някои се раждат с повредена сърдечна клапа, други страдат от спина бифида, трети са аутисти. Ние пък сме елфи.

– Готов ли си?

Кимнах.

Винаги се чувствам малко глупаво, като ме кара с колата. Училището е на десет минути пеша; обикновено си ходя до там, само зимно време, когато е много студено, чакам да мине автобусът. Но от време на време татко го огрява доброто настроение и ме вози. Той е директор в банката – мнооооого перспективно място за елф, боже господи! – тъй че имаме огромна масленозелена кола, чийто двигател мърка като тигър. А докато сядам на предната седалка, почвам да се чувствам наистина глупаво: лукс, аромат на хубава кожа, тъмнозелени тапицерии, лъскави стъкла и вътре аз, с все оръфаните дънки и рошавата си грива.

Спряхме на две крачки от входа.

– Успех! – татко ми кимна и плавно се включи в движението. Махнах му за всеки случай.

На току-що освободеното място влезе някакъв стар буик. Скоро щяха да започнат часовете, тъй че наоколо течеше забързан поток ученици. Направих две крачки, но спрях. Вратата на буика се отвори.

– Пази се! – каза тихо, но ясно женски глас.

– Да, мамо, ще внимавам! – отвърна друго тихо гласче и от задната седалка се измъкна едно момиче.

Не знам защо шестото ми чувство се раздрънчава като повредена китара от време на време. Не бих я погледнал втори път без боцването му – беше дребна, безлична, слабичка и някак твърде бледа, с къса подстрижка като на току-що уволнен от армията пехотинец. Носеше протрити джинси (малко големи за нея) и торбеста тишъртка. Най-обикновено момиче. Издърпа оръфана торба от седалката (явно шита от стари джинси; много оригинално, няма що!) и само за момент мярнах ръбчето на корицата на „Шадоурън“, второто издание.

Свих рамене и понечих да отмина, но проклетото шесто чувство продължаваше да вибрира някъде в главата ми. Предадох се и приближих момичето, което още се оглеждаше с торбата в ръка.

– Здрасти! – рекох кротко. Де да знам, с шлифера, меките ботуши до коленете и тупираната грива можеше и да я стресна; а не исках.

Тя ме погледна, усмихна се – очите ù бяха бледокафяви, а усмивката хубава – и отвърна:

– Здравей! Май твърде много обичаш „Шадоурън“?

– Вярно е! – аз също се ухилих. – Нова си тук, а?

– Да, засега съм пробно. До Коледа. После ще видим. Сета.

– Елфа – посегнах и взех галантно торбата. – Е, ще влизаме ли? Каква ти е любимата роля?

– Декър! – тя свенливо се усмихна. – Нали имате клуб?

Татко казва, че е проява на лош вкус, но в училище ме наричат Елфа. Заради „Шадоурън“. Това ми е любимата RPG. В клуба понякога водя игрите – имам си, скромно казано, божествено дар слово – но предпочитам да се явявам в облика на един герой. Моя собствен. Това е единственото място и време, където мога да съм истински елф. И да правя каквото обичам. Елф-магьосник на име Безар, това съм аз. В „Шадоурън“, де. На живо само се обличам като на картинката от наръчника. Забавно е да се правя на фалшив елф. И мацките си падат.

Като я гледах, и Сета не правеше изключение – зяпаше ме с ей такива очи.

Усмихнах ù се и я поведох към училището.

Така се запознахме. Същия следобед, след часовете, я представих на останалите рънъри. Идваше от Денвър. Беше си подготвила входяща история за героинята и ми хареса – не създаваше ново лице; явно от години си играеше с образа на С.Е.Т.И, орк. Е, С.Е.Т.И. провалила операция и я подгонили. Тъй че ето я при нас, без пари, без препоръки, без връзки. Супер!

– Не съм играла почти година! – призна откровено. – Там, където бях напоследък, нямаше много желаещи. Но съм изяла с кориците всички ръководства и си преигравах сценарии сама. Ще ми бъде много приятно, нали разбирате, да има с кого…

Наистина беше поизгубила тренинг, но се оказа пъргава в главата и пълна с идеи. В крайна сметка я поканих на пица и да си поприказваме.

– Защо орк? – попитах я между другото, докато допивахме колите си между надраскани на салфетки карти и схеми.

– Защото не можеш да оцениш един орк само защото е хубав – отвърна тя незабавно. – Нали разбираш, ако играеш елф или дори обикновена жена, останалите автоматично приемат, че тя е красива; трябва да я опишеш наистина грозна и пак няма да го усетят. С орките не е така.

– Не съм избрал елфа заради красотата! – възразих аз.

– Избрал си го заради себе си – съгласи се тя. – Приличаш на елф, не си ли се замислял? Щеше да приличаш дори и без да се маскираш специално. Както и да е, не е само това. Homo Sapiens Robustus са яки и силни, имат по много деца… но живеят кратко. Това ме устройва. Нали разбираш, искам С.Е.Т.И. да умре от старост!

– Съмнителен вариант – ухилих се аз.

– За елфите да.

В наръчника на „Шадоурън“ пише, че елфите откарват по няколко столетия, джуджетата – до стотина години, хората – средно до 55, а орките – 35-40. Не е много, като се замислиш.

След пицата я изпратих до тях. Исках да видя записките ù от предишните игри на С.Е.Т.И., за да знам какво да вметна в поредния сценарий, когато аз водя. Забравих за това обаче още като влязохме в къщата. На стената, точно срещу вратата, беше окачена голяма картина: бряг на езеро по залез. Целият хоризонт нашарен в пурпур и мед, водата – с цвят на кръв и карамел, а люшнатата туфа тръстики бе като обляна в течно злато. Изглеждаше толкова истинско, че ми се стори, че е достатъчно да протегна ръка и слънцето ще се стече по пръстите ми.

Досущ като елфическа поема.

– Аз съм я рисувала – каза Сета. – Миналата година. Какво ще кажеш?

– О, ами… – преглътнах. – Защо не си в специализирано училище?

– И тук ще ми бъде добре! – тя се засмя.

Беше събота. Излежавах се, зазяпан през прозореца. В събота татко не мъчи печката, а отива до пекарната и купува френски кроасани. И той не е на работа, така че закусваме заедно. Най-често е досадно, той настоява да говорим за елфическото в нас… Така че не ми се ставаше.

Усетих му магията как ме проверява буден ли съм. Когато се увери, извика отдолу:

– Имаш поща!

Сигурно беше нещо важно, щом използва магия. Надигнах се.

Хората ни смятат за магически същества, макар че да си елф според мене по-скоро е нещо като да си заклет вегетарианец или на безглутенова диета. В смисъл че някои зеленчуци не ги ям и някои цветя не ми понасят. Е, всеки си носи кръста, както казват човеците. Пък и може би нашите магически способности са по-свестни от тези, приписвани на вампирите и върколаците. Тъй де, предпочитам не да хапя хората, а да мога да се любя с тях като елф (тоест божествено – така твърдят татко и лелите ми). И да имам истинско поетично дар слово. Омир е бил елф, честна дума! Като мен. Е, имаме и други, истински магии. Не са кой знае какво – малко прескачане на разстояние, малко прехвърляне на предмети, подобни неща. Четене на мисли на дребно, да можем да си оправим ушите, да познаем какво е времето утре… Само дето истинските магии са изтощителни, затова трябва да си маскирам ушите всяка сутрин. И затова ги ползваме само при важен повод.

Надвесих се от стълбите:

– Има ли кроасани?

– Да, разбира се! – Татко се засмя. – Идваш ли?

Пликът до чинията ми беше бял и най-обикновен на вид. Но адресът… Първо си взех кроасан и после го отворих.

Няколко секунди сляпо се взирах в текста. Разказите ми не ги интересували. Но искат да поръчат роман. Господи, никога не съм се залавял с голямо произведение!

Ръцете ми се разтрепериха и бавно оставих писмото на масата.

– Нещо лошо? Поредният отказ? – баща ми ме погледна изпитателно.

– По-лошо. Искат ми концепция.

– Та това е чудесно!

– Мислиш ли? Дали мога да напиша роман?

– За бога, ти си елф! – Tатко небрежно ми разроши перчема. – Няма ли да идеш да се похвалиш на приятелката си?

– Щяха да ходят до Денвър, доколкото знам. При баща ù.

– Нали не излизаш с нея?

– Татко! – Езикът ме досърбя да изтърся някоя глупост, но се сдържах. – Просто приятели сме.

Няма да кажа, че със Сета бяхме станали неразделни, макар че прекарвахме изключително много време заедно. Поне четири-пет следобеда седмично обаче си гостувахме, като гледахме да редуваме къщите – да не се сърдят родителите, пък и да не се чувства някой от нас постоянно на свой терен. Не, не бяхме интимни приятели – нищо подобно. Бяхме партньори и съратници. Когато намериш някой, който все едно е другата половина от теб, хич не те интересува полът му. Или расата. Просто бяхме много пасващи си половинки.

– Нормално е да излизаш с момичета – баща ми се наведе напред. – Бих предпочел около нас да имаше подходящи елфи, но поне през лятото виждаш достатъчно…

– Да, да, моля ти се! – махнах с нахапания си кроасан. – Тази лекция я знам. Елфите не бива да се хабят с обикновени хора, защото те не са като нас. Няма да разберат дара, който притежаваме. Няма да разберат нас самите. Не биха могли да имат деца от нас. Освен това дългът ни е да продължим поколението, та значи, като му дойде времето, ще се оженя за някое хубаво елфическо момиче. Знам си урока, казах ти. Много ясно, че ще излизам и с човеци, пък ако ще и да е само за компанията. Но Сета е нещо съвсем друго.

За него това приключваше въпроса. За мен – не съвсем. Знам, че съм елф. Не много красив по стандартите на елфите, може би, пък и наистина човешките жени не ме интересуват – вярно е, че се срещам с достатъчно елфически момичета при лелите си и вече съм установил каква е разликата. Но не мога да си затварям очите. Знам как ме гледа Сета. О, да, тя е много приятна и възпитана и никога не ми е досаждала. Но мога да се досетя за какво мечтае вечер, притиснала възглавница към гърдите си. Страхувам се, че в крайна сметка заради това ще изгубя най-добрия приятел, който съм имал някога. Защото някой ден ще стигнем и до този въпрос… Но не сега.

– Уби ми апетита – промърморих и пуснах недоядения кроасан в чинията си. – Ще ида да звънна на Сета.

Майка ù вдигна при второто позвъняване.

– Здравей, Безар! – харесвам гласа ù, топъл е все едно летен дъжд. – Сета тъкмо се чудеше дали ще си свободен днес. Отложихме пътуването за другата седмица, баща ù бил зает.

– Чудесно! – засмях се. – Всъщност, ужасно… О, може ли да дойда? Сега, веднага?

– Заповядай. Ще ù кажа.

Спогледахме се с баща ми, забърсах си шлифера от закачалката и излязох.

Сета беше в таванската стаичка, която беше превърнала в свое ателие. Рисуваше портрет на орк – най-вероятно тъкмо С.Е.Т.И.

– Мислех си за ново приключение – каза, без да оставя палитрата. – Нали се сещаш за онази история с кредитните кодове в Матрицата?

– Какво ще кажеш да го обърнем на роман? – отвърнах и я прегърнах през раменете. – Имам една добра новина.

– Например?

Показах ù писмото.

– Боже господи! – тя се засмя, обърна се и ме целуна по бузата. – Не мога да повярвам! Велик си!

– О, да, почти. Само дето адски се страхувам. Не съм писал толкова голямо нещо.

– Не можеш да кажеш, че нямаме материал! Даже ще ти помагам, ако нямаш нищо против.

– Нали затова съм дошъл?

– Добре тогава! Само да довърша тук… Ще слезеш ли да кажеш на майка да сложи кафе? Ще ни трябва, ако ще правим концепция за роман.

Кимнах и я оставих да нанася полутонове на единия щръкнал бивник (кривия) на С.Е.Т.И.

Към средата на октомври отсъствах от училище за два дни – с татко ходихме до Чикаго да подпиша договора за „Сенките“. Когато се върнахме, досадните дъждове и хладното време бяха отстъпили на циганското лято и то се проточи чак до края на месеца. Водех Сета в парка почти всеки следобед. Опъвахме старото одеяло за пикник встрани от пищящите дечица и разпръсвахме схеми и карти по него. Знам, че с моята книга ù пречех да рисува – майка ù няколко пъти го намекна – но никога не съм очаквал, че писането, планирането и правенето на един роман ще се окаже толкова трудна работа. А и се забавлявахме чудесно, след като веднъж напипахме ритъма.

Поне в първите петдесетина страници, през които изпълненото с взаимни подозрения партньорство на С.Е.Т.И. и Елфа постепенно намираше обща почва. След това…

– Мисля, че трябва да махнем алармата – заявих намусено.

Огледах още веднъж бележките ни и грубите скици, които Сета бе надраскала, докато обсъждахме сцената. На последната рисунка нашите двама герои надничаха през шубраците в запуснат двор на старовремска къща, малко след като С.Е.Т.И. беше хакнала компютърната система на имението, а двама орки от бандата ù бяха прерязали жиците. Елфа на свой ред бе свалил магическите защити. По план оставаше сензорна аларма с независимо захранване, която можеше да спусне блиндираната врата на кабинета на собственика и да ни попречи да измъкнем „автентично вещерско кристално кълбо“, както го описваше поръчката на С.Е.Т.И.

– Трябва да махнем алармата – повторих. – Прекалено сложен капан си спретнахме, няма как да я обезвредят!

Бяхме го измислили кодът да се вкарва отвън – вече изпълнен етап, благодарение на декърските умения на орката – но самата аларма да се обезврежда чрез реално натискане на копче вътре в кабинета. Е, в реалността бих могъл просто да се прехвърля дотам… но „Шадоурън“ не описва такава вродена способност на елфите, а по подразбиране алармата би засякла директно магическо въздействие.

Сета огледа внимателно скицата си и боцна пръст в лазерните лъчи, преплетени върху отворения прозорец на къщата:

– Оттук копчето е по права линия.

– Е, и? – вдигнах вежда. Тя продължаваше да се взира в листа, прехапала ъгълчето на долната си устна. Настоях: – Дори ако приближиш плътно, това са си десетина метра, с пушка най-много да повредиш механизма!

Сета поклати глава:

– С пушка не става, но можеш да го уцелиш със стрела. Като се сложи на върха ù дъвка…

– Елфа сигурно си носи лъка в задния джоб, а?

– Достатъчно е да има тетива – отвърна тя разсеяно, сякаш вече приключила с тази задача. – И бездруго вече е задействал магия за точност, все ще улучи копчето.

Тетива, мътните го взели.

Сета най-сетне ме погледна, надигна се на колене – топлите ù кафяви очи се озоваха на една педя разстояние от лицето ми – и колебливо докосна връхчето за стрела, окачено на коженото шнурче на шията ми. Изненадах се колко горещи са пръстите ù.

– Елфа носи същите, нали? – попита и се усмихна лекичко. – Знам, че ги носи! За теб може да са само украшение, но…

Истина е, че почти всичко може да послужи за тетива при необходимост, но шнурчето, което Сета държеше, съм си го направил сам миналото лято. Стрелата е подарък от братовчедка ми Ирис, аз не умея да ги оглаждам толкова. Готина е и е много елфическа, нищо че татко казва, че било кичозно и нередно така да парадирам с расовото си наследство.

– Истински са – промърморих засрамено. Толкова тренировки с лъка и накрая обикновен човек да ми напомня за най-простия възможен вариант?

Сета се отпусна назад и остави връхчето за стрела да се изплъзне между пръстите ù – топъл спомен от кожата ù. Смръщи едва-едва вежди и отново прехапа устна:

– Истински? Мислех си, че Елфа може просто да… омагьоса огърлицата или…

– Ще ти покажа – надигнах се и извадих джобното си ножче.

Недалеч от нас имаше подходящ шубрак. Сета ме последва до него и мълчаливо проследи как си подбирам клонче, проверявам колко е гъвкаво и го отрязвам. Тънка права пръчица щеше да играе ролята на стрелата. С две резки оформих жлебовете в краищата на лъка. Подадох ù го:

– Подръж го за малко!

Свалих коженото шнурче от шията си и изтърсих от него връхчето. Пристегнах здраво възлите, изпробвах самоделния лък, за да го усетя, и посочих дървото отвъд шубрака:

– На десетина метра е, нали така? Ето там, виждаш ли забелената кора? Напълно съм съгласен с теб, че Елфа ще улучи копчето. Даже и без магия за точност!

Стрелата изсвистя и се заби дълбоко в ствола на дървото.

Обърнах се ухилен. Слънцето се отразяваше в очите на Сета и в дълбините им танцуваха светулки.

От няколко дни беше адски студено, а вечерта бе започнал да прехвърча сняг. При все това, когато сутринта станах и зърнах побелелия град, сърцето ми подскочи. Най-сетне първият сняг! Беше вече към средата на ноември, крайно време. Хубавото на зимата е, че можеш да си ходиш навсякъде и не ти се пречкат разни тъпи петунии примерно. Шейни, пързалки, ммм!

Навлякох си трескаво пуловера и се смъкнах да закуся преди училище. Пътем забърсах и три-четирите нови странички от романа.

О, да. Пишех романа. Пишехме го. Добре вървеше. По поне две страници на ден: обсъждахме непрекъснато сюжета и даже бяхме запуснали малко „занятията“ в клуба. Щеше да стане добра книга – виждах го! Но без Сета не бих могъл да се справя. Винаги когато закъсвах, тя беше насреща да предложи нещо ново и свежо. Понякога разигравахме ситуациите, друг път просто препрочитахме написаното и търсехме варианти.

Настаних се на масата, щракнах тостера – мразя студен хляб – и преди да се зачета в снощния си труд, погледнах косо към татко. Размазваше съсредоточено масло по препечената си филийка и не обели и дума, освен дежурното „Добро утро“. Напоследък съвсем се беше смълчал, но не можех да разбера дали просто се отнася прекалено сериозно към писането ми и гледа да не ми разваля концентрацията, или има и някаква друга причина. Сам го бях помолил да хвърля по едно око на растящия ръкопис и в събота следобед редовно го заварвах зачетен в натрупаните през седмицата страници. Ако имаше някакви въпроси или съмнения, обсъждахме ги, макар че последните няколко пъти просто бе изсумтявал: „Добре върви, личи си майсторската ръка!“ или нещо от сорта. Но с изключение на това… Хващах го понякога как не ме гледа. Шантава работа.

– Всичко е наред на работа, нали? – попитах.

Татко кимна, капна мед върху хляба си и се зае да го разнесе равномерно.

Тостерът показа препечените връхчета на моята филийка и с това ме спаси от усилията да продължавам разговора. Свих рамене, размазах набързо масло, забих зъби в хрупкавата коричка и се зачетох.

Снощи се бях се занимавал с пълнежче между напрегнатия предишен ден на Елфа, завършил с нападение над него кажи-речи пред дома му, и гадната следваща сутрин, когато ченгетата щяха да го извадят топъл-топъл от леглото.

Малко апартаментче в гнусно блокче, вече му бях правил описание по-напред в книгата. Елфа е толкова уморен, че си пали газовия котлон със запалката, вместо с щракване на пръсти.

(„Готин детайл!“ – беше казала Сета.)

Докато стане чаят, той влиза в банята, пуска горещата вода и просто стои под душа и гледа розовата струя, която изчезва в канала. Повечето кръв не е негова, но и той е доволно нашарен със синини и резнат тук-там, не като за доктор и шевове, но все пак…

В полето на листа снощи бях надраскал: Елфа престава да я възприема като грозна. Сега оставих филийката и оградих целия последен абзац с голяма скоба – беше си за махане и смятах, че и Сета ще се съгласи с мен.

– Какво ще вечеряш? – татко побутна кутията с мляко. – Мисля да…

– Ще съм у Сета.

Той кимна.

Изпих си млякото, пъхнах страниците в мешката си и излязох да изчакам автобуса.

Имаше една сцена, която със Сета бяхме оставили само маркирана – Елфа щеше да води орката да напазаруват магическия инвентар за следващия им удар. Вече бяха идвали веднъж в магазинчето и решихме собственикът, Тандж, също да бъде елф. Досега не бяхме намерили приложение на точно тази сцена, но… Дали нямаше да пасне чудесно за демонстрация на промяната на отношението на Елфа към С.Е.Т.И.?

Дали, ако Тандж се заядеше с гадничката физиономия на орката… или ако подкачеше Елфа за новото му гадже…

Почти бях извадил работното си тефтерче от мешката, когато майката на Сета пристигна. Наложи да ми свирне с клаксона, за да ме измъкне от мислите.

Намъкнах се на задната седалка – Сета винаги пътуваше отзад – и ентусиазирано заразправях какви идеи са ме свет… спрях насред фразата само две пресечки по-късно. Нещо не беше наред. И шестото, и всичките ми останали пет чувства ми го подсказваха.

– Какво става? – попитах и се огледах. Сета, отпусната в ъгъла до другата врата, ме съзерцаваше кротко. Майка ù, както винаги, се беше привела над волана, сякаш сама си няма вяра, макар да не беше лош шофьор.

– Всичко е наред – каза Сета.

– Не, не е – поклатих глава. – Какво ти е?

– Просто не ми е добре – тя сви рамене. – С майка се разбрахме да ме закара до болницата. Но ще те хвърлим до училище. Нали?

После се притеснявах за нея – нямаше я всичките часове. Но дойде за сбирката и игра както обикновено – хитро, талантливо и печелившо.

– С.Е.Т.И. може и да умре от естествена смърт! – засмях се аз, докато я изпращах до колата.

– Може би. Кой знае.

Доста самотна вечер беше. Не бях предполагал, че точно днес ще е един от „празните“ моменти, но не се натрапих. Тя и без друго изглеждаше малко бледа и в не съвсем добро настроение. Тъй че просто седнах пред компютъра, прозорецът към „Шадоурън“ се отвори и аз потънах в света на Елфа и С.Е.Т.И. Довърших 17-03 в банята, оправих и сцената с Тандж, с когото Елфа за малко да се сбие. Бях натракал към десет страници, когато към полунощ татко дойде да ми се скара.

Два дни всичко беше нормално, като изключим леката разсеяност на Сета. После пак изчезна и следобед не се яви на клуба. След като приключихме играта, се завъртях да хапна пица, но лошите предчувствия не ме оставяха. Нещо не беше наред – един господ знае какво, но не беше както трябва! Първоначално планирах да се прибера и да работя, а после да ù звънна и да видя какво става, но в крайна сметка се върнах при училището.

Да си елф понякога има предимства. Когато съм в криво настроение, все си въобразявам как правя въоръжен обир, без никой да ме усети. Не съм точно невидим и не мога да минавам през стени, но… да речем, че с цената на главоболие и нужда от няколко шоколада мога да прескокна през стената. Или през заключена врата, както в случая. Не е точно като в „Стар Трек“, но и така става. Само дето изисква доста повече усилия от това да се преметнеш от спалнята до кухнята. Застанах под прозорците на канцеларията, промърморих заклинанието и ето ме, вече бях вътре. Нямах нужда да светвам лампите – елфите виждаме и на тъмно. Да отключа картотеката с картоните пък беше по-лесно от детска игра. Някой ден, когато наистина закъсам за пари, ще взема да пробвам градската банка.

Прерових картоните и извадих този на Сета. Още от първия ред видях това, което е трябвало да забележа преди седмици и за което шестото чувство ме предупреждаваше достатъчно пъти. Ритник по задника, ето какво заслужавах.

Тя беше минала химиотерапия и три операции. Беше пропуснала почти две години. Нищо чудно, че не е имала с кого да играе – не и в болницата! Очевидно ù бяха разрешили да се върне на училище, някъде в по-малък град и в по-спокойна обстановка… но страшното не беше минало. Продължаваше.

Затворих картона и го прибрах на мястото му. Прехвърлих се в двора. Излязох на улицата. Спрях в супермаркета да си купя шоколад – и в аптеката за аспирин. Главата ме цепеше страхотно.

На следващия ден Сета също я нямаше в часовете и макар че не знаех дали не си пъхам носа където не ми е работа, вечерта се обадих на майка ù.

– Тя е в болница. На изследвания. Скенер, такива неща… Утре се връща, предполагам, че вдругиден ще бъде на училище.

– Нещо лошо ли е?

– Все още не се знае.

– Рак отново?

За един елф и мълчанието отсреща е достатъчно.

– Предайте ù поздрави! – помолих.

Прекарах много замислена вечер. Не написах и един ред от „Сенките“, само зяпах в последната реплика от онзи ден и размишлявах. С.Е.Т.И., която не е хубава и ще живее малко. Приличаш на елф, не си ли се замислял? Погледи, докосвания. Горещи пръсти върху шията ми. Размислите на С.Е.Т.И., когато говори с орките от бандата си за странното съдружие с Елфа…

В крайна сметка реших, че съм прав, и измолих двайсетачка от баща ми. Поръчах букет – трайни орхидеи в специална кутия. На картичката написах поема. Накрая изхвърлих поемата и смених орхидеите с ириси.

Когато Сета се върна, сякаш нищо не се беше променило. Отново работехме рамо до рамо, дори по-често от преди; бяхме великолепен екип. Докосвах я понякога: длан на коляното ù, ръка през кръста, лека прегръдка. Чаках да разбера.

– Трябва да ти кажа нещо! – реши се Сета една вечер. Майка ù щеше да дойде всеки момент.

– Почакай! – придърпах я към себе си и я целунах. По устата. Като елф с елфа.

Тя се сгуши в мен разтреперена и задъхана.

– Да повторим? – предложих усмихнат.

– Не, трябва да ти кажа нещо. Аз… аз имам рак. Другата седмица влизам в болницата.

Какво ли не бих дал да съм вампир или върколак, да мога да я ухапя и да я излекувам. И ние, елфите, сме магически същества, но силата ни е в друго. Притиснах я по-силно към себе си и ù прошепнах:

– Обичам те!

След това майка ù дойде.

Следобедът след като баща ми замина в командировка, ми се стори идеален. Имахме сбирка на клуба, както обикновено, но аз измъкнах Сета още след часовете.

– Трябва да ти покажа нещо! – настоях. – Важно е.

– Предпочитам да поиграя – отвърна тя. – Утре ме прибират, нали знаеш?

– Да, знам. Точно заради това.

Влязохме вкъщи и я качих в стаята ми.

– Романът? – сети се тя. – Написал ли си нещо ново напоследък? Не си ми чел не знам откога!

– От онази целувка – усмихнах се. – Да, написал съм. Доста. Но наближавам кулминацията и предпочитам да не ти чета сега. Ще идвам в болницата. Да го запазим за тогава.

– По-уверен си в себе си от преди! – Тя се засмя. – Май следващия си роман ще можеш да го напишеш и сам.

– Да, може би – поклатих глава. – Стой тук, сега се връщам. Ще пиеш кафе, нали?

Както казах, не обичам да ползвам магия, но сега се налагаше. Докато кафето заври, прехвърлих традиционния си костюм в кухнята и се намъкнах в него. Оправих си прическата. И ушите.

Накрая прехвърлих и подноса с чашите горе на масичката. Не вярвах Сета да забележи. Не и след като вляза в стаята.

Честно казано, чувствах се леко тъпо. „Традиционните дрехи“ ползвам само на ритуали и дори тогава сякаш не съм на мястото си. Дали елфите са се разхождали по чорапогащи и ефирни туники из горите? Дълбоко се съмнявам. Така ги рисуват по кориците на книжките… Но: трябваше да си изиграя ролята докрай.

Така че отворих вратата и спрях на прага. Сета се обърна и се втренчи в мен. Гледахме се близо минута, преди накрая да пристъпя напред.

– Страхотно! Малко като от Толкин, но е страхотно – промълви тя. – Откъде извади тези уши? А дрехите?

– Мои са си! – ухилих се. – Все си мисля да си сложа обеци тук горе – помръднах връхчетата на ушите – но не съм убеден, че мога сам да си пробия дупки, а в студиото едва ли ще ме приемат…

– Изглеждаш като истински елф – тя въздъхна. – Много си красив!

– Аз съм истински елф! – седнах до нея на леглото. – Това е тайна, която не бива да разкривам, но мисля, че сега може.

Тя се засмя.

– Кафе?

Отпихме. Продължавах да се чувствам като глупак. Неловко. Чорапогащите определено не ми помагаха. Уф… хайде, Без! Мислиш ли, че следващия път ще ти е по-лесно? Оставих чашката си, прегърнах Сета и я целунах отново. Прехвърлих чорапогащите в ъгъла, нейните дрехи също.

– Ох! – тя подскочи.

– Не казвай нищо! – Притиснах я по-силно към себе си и продължих да я целувам, като същевременно я придърпах назад и я положих да легне на одеялото.

– Девствена съм – промърмори Сета в ухото ми.

– Да, знам – отвърнах тихичко. – Не се безпокой.

Беше отслабнала последните няколко седмици. Надвесих се над нея и я погледнах с присвити очи. Колко струва един писател, ако не си прилага въображението в живота?

Присвих очи по-силно.

Разтворих лекичко бедрата ù и се наведох да целуна едната ù малка, обла гърда. Докато бавно се потапях в тялото ù, ù шепнех елфически поеми. Самият аз творях поема с всеки тласък, който ни разтърсваше, слети в единство. Сета простена за миг и топла кръв покапа по бедрата ù, но моята песен вече я носеше към небесата. Лекичко и бавно ни издигнах нагоре, и продължавах да рецитирам, докато се въртяхме в първичния елфически танц, а стаята около нас се размиваше и отстъпваше пред сенките на величествени златолисти дървета, които пригласяха на древните ми песни.

Елфическата песен е за двама, и както казва татко, осакатява се с човек. Но Сета беше част от мен! Слети в едно цяло, възпети в един ритъм, ние се носехме през вълшебното безвремие, а любовта ни беше думи и мелодия, словата и баладите – любов…

Отворих очи – и я видях наистина. Красива!

На следващата сутрин, рано, я заведох у тях. Майка ù така и не ме попита какво сме правили сами цяла нощ. Мисля, че знаеше. И мисля, че ми беше благодарна.

Почти всеки ден бях в болницата при Сета. Следяхме карти и сценарии. Разисквахме завръщането ù. Избора на университет догодина. Как ще наемем заедно квартира. Тя рисуваше по малко, когато се чувстваше по-добре. А вечер аз пишех романа.

Завърших го точно за Коледа. Разпечатах го и ù го занесох – идеалния подарък. Бяха я оперирали преди четири дни и се чувстваше толкова слаба, че се наложи да ù поднеса титулната страница пред лицето, за да не се мъчи да обръща глава.

БЕЗАР ГОЛДЛИЙФ И СЕТА СААКЯН

СЕНКИ В ЛЕДА

Тя едва-едва смръщи вежди, но и едва-едва се усмихна.

Докато дойде време за втората операция, ù прочетох романа на глас. Поне края. С.Е.Т.И. и Елфа успяха да довършат задачата си и да отмъкнат данните. Раниха я тежко и докторите едва успяха да я закърпят. Но двамата си тръгнаха заедно от нелегалната болница. Съдружници и приятели, тогава и занапред, макар да бяха приключили с удара.

Написал бях стихотворение – за Сета, за след втората операция. Беше на дванайсети януари. Само че тя не я издържа. Така и не дойде на себе си след упойката. Рано сутринта майка ù ми се обади да ми го съобщи.

След погребението получих увит в кафява хартия пакет, в който се намираше портрет: прекрасен елф със зелени дрехи и готов за стрелба лък. Лицето му беше моето, а зад него трептяха златните лесове на любовта ни.

То е като да си се родил със синдром на Даун или саката ръка, или кутсузлия. Когато съвсем ми падне настроението, татко ми напомня, че поне не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. Бих предпочел да съм вампир или върколак – тогава щях да мога да я ухапя и да ù предам от своя живот. И ние, елфите, сме магически същества, но силата ни е в друго.

Аз я обичах и я възпях.

Редактира: Калин М. Ненов

Публикации:

1. Антология „Вирт“ – „Квазар“, 2002 г.

Свободен избирател Божидар Грозданов

– Два дни до изборите! – викаше мъжът от будката. – Запасете се! Само два дни до изборите!

Подминах го, без да го погледна. Проклет лешояд! Надяваше се да припечели от страховете на хората. Отлично познавах природата му. До неотдавна и аз бях като него. Разликата бе, че не работех на улицата, а в просторен офис на огромна бизнес сграда. Бях част от корпоративния гигант ES Industries, втория най-голям производител на хапчета против сънуване. Работех едва седмица на година… но каква седмица беше. За седем дена компанията ми печелеше трилиони. Девет милиарда човека на земята, всички отчаяно готови да се разделят с всичко, за да се сдобият с продукта ни. Не трябва да си гений, за да изчислиш приходите. Да не говорим, че бях освободен от данъци. Сега всичко това ми изглеждаше толкова далечно, сякаш бе друг живот.

Улиците бяха почти пусти. Колите бяха спрели да се движат още преди дни. Никой не смееше да се излага на риск. След масовата истерия през 31-ва застрахователните компании отказаха да покриват инциденти през изборната седмица. Няколко мъже спешно барикадираха прозорците си. Замислих се дали да не им помогна, но реших, че е по-добре да не се замесвам. Можеха да ме вземат за нечий привърженик… Ускорих ход и се насочих право към кафене „Лион“ – единственото място в района, където можех да намеря пиене толкова близо до изборите.

В кафенето бе мрачно и силно задимено. Няколко бензинови генератори осигуряваха достатъчно светлина да стигна до бара, без да се пребия. Всички мебели бяха грижливо прибрани в един ъгъл, увити в найлон. Огромният LCD телевизор беше изключен и покрит с изрезки от картон. Собственикът искаше да се подсигури да няма предизборни агитации.

– Дай най-силното – казах и застанах на бара.

Бутилка бира с трясък се появи пред мен. Изгледах я с погнуса.

– Майтапиш ли се?

– Градско решение С21 – сви рамене той. – Някакъв учен открил, че алкохолът може да повлияе на хапчетата. Подлагал хората на по-голям риск и така нататък…

– Глупости – грабнах бирата и отпих малко. Беше силно разредена. – Изобщо не влияе на хапчетата. Просто кара хората да забравят да ги взимат.

– Точно – засмя се той.

По жадния му поглед виждах, че едва издържа. Седмицата за гласуване не му се отразяваше добре. Времето, когато най-много му се щеше да се напие, но не можеше…

– Добре, че се случва веднъж годишно – извъртя той глава. – То и така е зле. Иде ми да емигрирам в Русия. Там поне мога да се напия като казак. Тук – това не може по време на избори, онова не може по време на избори…

Типичният възглед на непросветен. Всеки пияница мечтае да отиде в Русия, защото винаги може да се пие. Никой не се замисля, че с Кашчей Безсмъртни за президент няма файда от напиване. Отдавна бяха минали времената, когато КГБ и Кремъл контролираха нещата. В днешно време можеха да те приберат без причина и нямаше да ти помогнат нито пари, нито връзки. Не че в Щатите беше по-добре. Тук Ацтекските божества ни гърчеха както си щат.

– Знаеш ли – продължи барманът. – Мислех си дали да не напусна Земята. На Луната не е толкова зле… поне нямат избори. Или дори Марс…

– Знаеш цената – прекъснах го.

Той се засмя и го обърна на шега, но аз вече бях наясно. Виждах блясъка в очите му – същия, който имаха хилядите емигранти. Барманът сериозно мислеше да напусне планетата, а за целта трябваше да купи билета си с кръв. Правилата бяха прости – жертваш трима – родител, дете и приятел. Такава беше цената на сегашната администрация – да изтръгнеш сърцата на жертвите и да им ги предоставиш.

Бързо довърших бирата и излязох от кафенето. Не исках да съм част от таксата на бармана. Нека си намери някой друг.

Навън небето бе започнало да придобива отровнозелен оттенък. Още два дена и порталите щяха да се отворят – началото на предизборния двубой. Силните щяха да разкъсат слабите и да ги пратят в забвение… поне до следващата година, когато всичко щеше да се повтори отново. Вече двайсет години се повтаряше едно и също. Бях прекалено малък, за да си спомням как точно бе започнало, но бях чел статиите. Някаква сбирщина учени решили да изследват дълбините на човешкото съзнание. И какво постигнали? Свят, управляван от най-ужасните ни кошмари. Нямах представа дали са някакви древни божества или извънземни от друго измерение… не че имаше значение. В продължение на хилядолетия създанията стояли скрити в най-тъмните кътчета на човешкото съзнание. Докато в един хубав ден „блестящите“ ни учени успели да открехнат вратата, и кошмарите решили, че искат да излязат. След точно два дена щяха да го сторят пак.

Стигнах до квартирата си и се затичах нагоре по стълбището. Стените бяха облепени със стари предизборни плакати. На един от тях се виждаше някакво Ацтекско божество с непроизносимо име, изправено победоносно върху купчина от чудовищни трупове. Май някога беше сенатор. Подминах плаката на бегом. Спрях чак когато стигнах до вратата си. Не беше добра идея да се заглеждам в плакатите преди самите избори.

Влязох и бързо заключих вратата след себе си. Вече можех да си отдъхна. Сега, след като не бях под закрилата на компанията си, бях уязвим като всеки друг, може би дори повече. Достатъчно бе някой да дочуе, че съм бил продавач на хапчета, и като нищо щяха да ми изтарашат мястото. Да не говорим какво биха ми сторили привържениците…

– Здравей, Юлиане – чух мек глас от ъгъла на коридора. Моментално се обърнах. Коридорът изглеждаше абсолютно празен, и въпреки това знаех, че не е. Там в дъното, скрит в тъмнината беше той – моят собствен кошмар.

– Не си си купил хапчета – продължи гласът. Звучеше благ, мек, мил… деликатно преплитане на мъжки и женски тоналности. – Това ми харесва…

– Все още не съм решил! – провикнах се аз. По лицето ми се стичаше студена пот.

– Е, имаш още два дена да го сториш – изсмя се гласът. – Помисли за едно обаче. Нима предпочиташ още една година Ацтекско управление?

Не отговорих. Нямаше нужда да го правя. Гласът бе роден в собственото ми съзнание, роден от безкрайната ми омраза към сегашната администрация. Той отлично знаеше какво си мисля, знаеше за колебанията ми, за страха, който изпитвах… Странно, той самият никога не бе показвал да го е страх. Господарите на повечето привърженици побесняваха при мисълта, че могат отново да се върнат в небитието. На моя кошмар изобщо не му пукаше. Нито веднъж не ме бе наранявал или заплашвал… просто си говореше с мен сякаш сме приятели.

– Когато реша, ще разбереш – казах възможно най-решително.

Той само се засмя. Сигурно се наслаждаваше колко съм жалък.

– Определено – гласът се приближи. – Може би все пак е добре да купиш малко хапчета, за всеки случай.

За всеки случай, значи… Отлично знаеше, че няма да го сторя, и въпреки това непрестанно ми напомняше.

Отидох в хола и се проснах на леглото. По навик се присегнах към дистанционното. Ръката ми почти го бе докоснала, когато се осъзнах. Моментално я дръпнах назад. Какво ми ставаше! Никога не бях правил подобна грешка! За една бройка да си отида като първия нещастник. Телевизия, радио, телефони… всички тези неща бяха опасни по време на избори. Изчадията само това чакаха – някой да се подлъже, за да му скочат в мозъка.

– Значи Алекс иска да емигрира – обади се отново гласът. Този път идваше от сянката под масата. – Глупаво беше да се сприятеляваш с него.

– Не съм се сприятелявал с никого! – отвърнах ядосано. – Той просто е някакъв си барман! Разменихме си по няколко думи и това е!

– В тези времена и няколко думи са достатъчно. Без да подозираш, вече си се открил. Защо в западните щати само хора без родители имат разрешително за бармани? Сигурно вече зарежда пушката.

– Няма да посмее…

Барманът беше прекалено страхлив, за да посмее. Въпреки това гласът беше прав. Оставил се бях да ме измамят. Само преди година това нямаше да е възможно. На младини бях овладял до съвършенство умението да водя нормален живот, без да се сближавам с околните. Обаче може ли подобно съществуване да се нарече живот? Да, вярно, оцелях, не се превърнах в нечий безмозъчен привърженик, не бях избягал на Марс… но какво от това? Бях ли спечелил нещо? Не…

– Отивам да поспя – казах и излязох от стаята.

Гласът не каза нищо… а трябваше. През изминалите дни главата ми се бе превърнала в същинско бойно поле. Десетки изчадия пробваха да използват съзнанието ми за врата към реалността. Атцтекските божества се опитваха да ги спрат, а моят кошмар бе точно по средата.

Този път ацтекското превъзходство беше осезаемо. Успях да различа най-малко осем. Трима бяха обичайните паразити, които ме преследваха от години. Бяха си ме харесали още когато работех в ES Industries. На всеки избори се пробваха да ме присъединят към привържениците си. Останалите петима бяха далеч по-интересни. Някои бяха народни представители, бях им виждал снимките по новините. Трима бяха от фракцията на природните божества – сравнително милостиви, доколкото един кошмар може да бъде милостив. Четвъртият беше нещо съвсем различно. Дори заспал, почувствах как тялото ми затрепери. Ксипе Тотек – описан в ацтекския пантеон като бог на пролетта, жертвоприношенията, болестите и още куп неща. Това за пролетта може да е било измислица, но останалото не беше. Именно той настояваше за въвеждането на годишен кръвен данък. За щастие Ксипе не се радваше на особена подкрепа и законопроектът му не бе приет. Какво обаче търсеше в главата ми, и то заедно с природната фракция?

Конкуренцията на ацтеките беше направо смешна. Двайсетина звероподобни полуоформени изчадия. Като скакалци, налитащи на тигър, те скочиха към Ксипе Тотек. С един замах той разкъса двама от тях и избута останалите назад. Зверовете не се отказаха – това бе възможността им да се измъкнат от преизподнята. Въздухът се изпълни с вой, смях и ридание. Неацтекските кошмари се сляха в един. Явно вярваха, че така ще имат по-голям шанс. Картината бе толкова ужасяваща, че почти ме събуди. Чувствах как започвам да се отделям от съня си. Спомени от реалността наводниха съзнанието ми. Вече си представях как се будя целият треперещ и облян в пот. Изведнъж почувствах как нещо ме сграбчва и отново ме връща в съня. В реалния свят бих се вцепенил от страх или извикал от ужас. В сънищата нещата стояха по-различно. Реакциите на тялото бяха заменени от безкрайно объркване, изпълнило съзнанието ми. Подобно на мотор, който се мъчи да запали без искра, аз въртях на празни обороти, сблъскал се с нещо толкова необяснимо, че дори не бях в състояние да го проумея. Къде? Какво? Как? Въпросите кръжаха около мен като вихър. В далечината ацтеките бяха влезли в кървава битка с огромната химера от кошмари, но това почти не ми правеше впечатление. И тогава се случи… Земята се разцепи и оттам изригна огромно животинско създание. Един поглед към обърнатите му крайници бе достатъчен, за да разбера, че сериозно съм загазил. Пред мен стоеше самият близнак на Куитзалкотл, второто най-влиятелно божество в Щатите – вицепрезидент Ксолотл! Една от ръцете му се стрелна напред и ме сграбчи здраво. Почувствах смазваща болка в гръдния кош.

– Мамка му! – гласът едва успя да премине през устните ми.

Ето това не трябваше да се случва. Бях придобил тяло, а в сънищата това означаваше, че съм уязвим. Колко ли сила бе изразходил вицепрезидентът, за да ме върне в съня? Колко още бе прахосал, за да ми постави обвивка? Сега вече не бях господар на сънищата си, а просто играч като всички останали. За разлика от тях обаче, аз не разполагах с особени умения.

Ксолотл ме приближи към лицето си. Толкова бе огромно! Един негов зъб бе три пъти по-голям от мен.

– Мой си! – гласът му изпълни съзнанието ми, заглушавайки виковете на биещите се кошмари.

Почувствах как се насочвам напред, право към устата му. Щрак! Преди да се усетя, вече падах надолу. Тялото ми се блъсна в земя. Последва болка и шум от счупени кости.

– Предизвикваш ли ме? – отекна гласът на Ксолотл.

В първият момент реших, че говори на мен. Моментално се запитах какво толкова съм направил, та да разгневя божеството, когато видях още една позната фигура. Моят кошмар се беше появил. Бе си избрал формата на крилат воин, обгърнат в струи черна мъгла. В никакъв случай не можеше да се нарече ангел, но бе успял да си открадне подобен вид от надеждите и мечтите ми. Той стоеше спокойно във въздуха и чакаше. Ясно бе, че не е силен колкото вицепрезидента, но аз бях негова територия, така че силите донякъде бяха изравнени. Ацтеките явно бяха стигнали до същия извод, защото Ксипе Тотек и останалите се насочиха към Ксолотл, но бяха посрещнати от нова вълна полуоформени кошмари. Яростта на битката бе привлякла още създания от преизподнята.

– Мислиш, че един е достатъчен да ти отвори вратичката? – изсъска грамадата на вицепрезидента. – А дори да е, ще се справиш ли с нас, веднъж щом влезеш?

Кошмарът ми единствено се усмихна. Едва го бе сторил, когато усетих как се изстрелвам нагоре, като тапа от шампанско. Сънят се разкъса и аз се озовах в спалнята си. Бях на пода, разбира се. Завивката ми беше разкъсана.

Бавно раздвижих пръстите на ръцете си. Чувствах се двойно по-уморен, отколкото бях, преди да си легна. Още десетина минути и щях да съм в състояние да се изправя…

– Трябва да тръгваме – каза безцеремонно гласът.

Не си направих труда да му отговоря.

– Вече знаят къде си. Трябва да тръгваме.

Бяха разбрали? Как? Вероятно от мен самия. Докато Ксолотл ме държеше в ръцете си, можеше да надникне в кътчетата на съзнанието ми. Кошмарът ми бе направил всичко възможно да ме предпази, но едва ли бе достатъчно. Ксолотл щеше да прати някой от кабинета да ме прибере. Най-малкото щеше да съобщи на всичките си привърженици. Всички комуникации бяха изключени, но на едно божество не са му необходими мобилни телефони, за да предаде заповедите си. Сънищата бяха далеч по-бърз и точен метод.

С усилие се изправих, грабнах якето си и излязох от апартамента. Не си направих труда да заключвам. Една брава нямаше да е от значение, а и в жилището нямаше нищо ценно.

– Колко остава до изборите? – попитах, докато вървях с бърз ход към метрото.

– Трийсетина часа…

Цели трийсет?! Бях разчитал, че няма да привлечем внимание до самите избори. Малка част от мен дори се надяваше всичко да мине без инцидент – някак незабелязано да се провра между шамарите. Е да, ама не. Не само че ме бяха открили, но се намесиха и големите пушки. Четирима конгресмени, вицепрезидентът… какво още ме чакаше? Да довтаса пратеник от Северния съюз? И представа си нямах как ще оцелея толкова дълго.

– Не е зле да се стегнеш малко – обади се гласът. – Поне да не биеш на очи сред хората.

Имаше право. Бях придобил такъв безумен вид, че приличах на клошар или третокласен привърженик. Когато стигнах в метростанцията, се огледах за магазин за дрехи. Оставаха още два дена до изборите и магазините за хапчета и храна работеха с пълна сила. Хората винаги се запасяваха в последния момент. За сметка на това всички магазини, свързани с техника, отдавна бяха затворени. Дрехите се водеха нещо по средата, така че имаше изглед да намеря нещо отворено.

Така и стана – малко семейно магазинче в един от глухите коридори на метрото. Изглежда някога е било капанче за туристи – когато все още имаше такива. Днес бе на доизживяване – сигурно вътре можеше да се намери всичко, от оръжия до уреди за жертвени ритуали. Аз обаче се нуждаех от дрехи.

– Хапчета ли желаете? – посрещна ме още от вратата продавачката. Беше млада. Дадох ù към двайсет, плюс минус една-две.

Махнах незаинтересовано с ръка.

– Вода? Храна? Нещо друго? – веднага продължи тя. Явно клиентите бяха кът.

– Само дрехи – казах и разтрих слепоочията си.

Жената ми хвърли странен поглед.

– Странични ефекти от хапчетата – побързах да поясня. – Не искам да си отида като плашило след изборите… Когато разрешат полетите, ще е късно, а и магазините ще са затворени…

Изражението на продавачката веднага се промени. Достатъчно бе човек да чуе „странични ефекти“ и „хапчета“ в едно изречение, за да изпита съчувствие. Нямаше човек, който да не изпита някакви проблеми при използване на лекарствата.

Продължих с ролята си, като поисках специално най-скъпия костюм, с който разполагаха. Жената изчезна в някаква врата и след малко се върна с приличен фрак втора употреба. Купих го, както и няколко ризи и комплект дънки „за вкъщи“. Обяснението, че не искам да рискувам с официалното облекло, бе достатъчно убедително, за да не я накара да заподозре нищо. Платих си и отидох в пробната да се преоблека. Тъкмо бях започнал, когато чух, че някой влетя в магазина. Нямах представа кой е, но ясно чувах тежкото му дишане. Зачаках. Или ме бяха открили, или не бях единственият беглец в града…

– Трябва да се махаме – долових новодошлият да казва. Беше мъж. – На път са…

– След малко – отвърна продавачката. Личеше си, че го познава. – Имам клиент. Само минутка и…

– Дотогава ще са тук! Четирима привърженици! Четирима! Жив човек няма да оставят.

– Но това е срещу спогодбата!

– Мислиш ли, че им пука!? Един от тях дори е въоръжен. Ще разпердушинят всичко, а след това пак ще слушаме как били под чуждо влияние. При всички избори едно и също.

Чух достатъчно. Намъкнах набързо панталона и безшумно излязох от пробната. Продавачката и новодошлият продължаваха да разговарят в основната част на магазина, близо до касата. Аз обаче нямах намерение да излизам оттам. Набързо се огледах. Близо до съблекалните имаше врата с надпис „само за служители“. Ето това беше спасението ми! Стрелнах се натам. Изненадващо вратата се оказа отключена. Още по-добре! Едва бях излязъл, когато от магазина се чуха викове. Мамка му! Привържениците вече бяха дошли. Продавачката и посетителят ù щяха да бъдат разпитани, разкъсани на части и след това принесени в жертва на някой сенатор. Жалко за тях… с нищо не можех да им помогна.

– Скочи през прозореца – посъветва ме гласът.

Премигнах. Това пък защо? Той все още бе само кошмар в главата ми. В реалния свят нямаше никаква сила.

– На първия етаж сме – допълни гласът, прочел мислите ми.

Поколебах се. Звукът на изстрели набързо ме накара да взема решение. Привържениците се бяха развихрили. Въпрос на минути бе да стигнат до мен. Стиснах зъби и се засилих към малкото прозорче.

Преминаването беше далеч по-лесно, отколкото си го представях. Нямаше никаква болка, дори не успях да се одраскам. В мига, в който стъпих на земята, се втурнах напред. Искрено се надявах привържениците да са прекалено заети да чупят магазина, за да са ме чули.

Планът за бягство беше елементарен. Щях да вляза в тунела на метрото и да тичам до следващата спирка. Токът беше спрян за изборите, така че нямаше опасност да ме блъсне влак или да се изпържа на релсите. Кошмарът щеше да ми помогне да се ориентирам в тъмнината. Следващата спирка беше на територията на ацтек от подземната фракция. Това щеше да ме предпази от преследвачите. Подземната и природната фракция не се обичаха много… всъщност се мразеха. Когато бях малък, често стигаха до открита война. Терминът бе „политически несъгласия“, но всъщност представляваше същинска гражданска война. Десетки градове бяха напълно заличени, сред които и Лос Анджелис. По времето, когато влязох в университета, нещата се бяха поуспокоили. Ацтеките бяха осъзнали, че губят прекалено много хора, и решиха да се кротнат. Оттогава се стигаше до кръвопролития единствено когато някой навлизаше в чужда територия.

– Ти остави хората в магазина да умрат – прошепна гласът, усещайки чувството ми на вина.

– Вече бяха мъртви – отвърнах, по-скоро да убедя себе си, отколкото него. – Нищо не можеше да се направи. Привържениците вече бяха дошли.

– Ти ги доведе там.

На това нямаше какво да отговоря. Да, аз бях виновен. Ако не бях отишъл да си купя дрехи, те никога нямаше да отидат до магазина. Може би, ако бях побързал малко. Пет минути… дори една! Щях да съм в тунела далеч преди появата на привържениците. Вместо да разбиват магазина, те щяха да се чудят дали да ме последват или не. Продавачката щеше да е още жива… Не! Тръснах глава. Стореното – сторено. Нямаше смисъл да се затормозявам. Оставаха още двайсет и девет часа до изборите. Трябваше да се фокусирам да оцелея дотогава.

Ходенето в тунела бе странно. Не виждах нищо и същевременно нещо ми подсказваше накъде да ходя. Инстинктът ми ме дърпаше назад, далеч от тъмното, желанието ми да оцелея ме тикаше напред към неизвестното. Липсата на образи ме накара да се осланям на останалите си сетива. Не беше особено трудно – силна миризма на гнило и урина изпълваше пространството. Вероятно някакви животни си бяха направили закътана бърлога някъде в стената. Някога тук живеели дори хора – бездомни, скитници, наркомани… Това било преди появата на кошмарите. Един от първите закони на ацтеките бил да ги осъдят на насилствено жертвоприношение. По-лошото бе, че останалите хора приветствали идеята. „Защо да търпим паразити?“ – питали те. Така за едно десетилетие бездомните изчезнали. Късметлиите били принесени в жертва, а останалите били превърнати в привърженици.

– Спри! – прошепна гласът.

Подчиних се. Наоколо имаше само тъмнина. Заслушах се. Нищо. Тъкмо се канех да попитам кошмара си какво го притеснява, когато изведнъж получих подтик да отскоча назад. Инстинктивно се подчиних и нещо изсвистя на милиметри от лицето ми.

Какво по дяволите беше това?!? Нали се намирах на неутрална територия!

– Значи искаш да си поиграем, мишленце – чух непознат глас. Звучеше като гласа на беззъб старец.

– От доста време не сме имали посетители – нов глас. Този път женски. – И то в такъв важен момент…

Кошмарът ми отново ме подтикна да отскоча встрани и покрай мен пак изсвистя нещо. Звучеше като стрела или шурикен от филмите. На какво бях попаднал!? Никой нормален не би използвал подобни оръжия. Какво говоря – никой нормален не би прекарал живота си в тунел… Освен ако не иска да се скрие от ацтеките. Изтръпнах. Откога ли бяха тук? В какво ли се бяха превърнали?

– Добре се движи – обади се отново мъжът. – Дали да го пощадим?

– Да – прозвуча лек смях на жената. – Винаги можем да си намерим храна… Загубени, старци, дечица… такива винаги се намират. Човек, който да се присъедини към нас обаче, това е рядкост.

– Чуваш ли, човече? Извади огромен късмет. Имаш възможност да се присъединиш към нас. Ритуалът е болезнен, но наградата – огромна. Заедно усилията ни да възвърнем Алогах ще се увенчаят с успех.

Моменталната ми реакция бе да се втурна напред с всички сили, единствено волята на кошмара ми попречи да го сторя. Създанията в тунела не бяха хора. На няколко крачки от мен стояха привърженици на паднали кошмари! Нямах идея кога точно бе паднал Алогах, дори не помнех какво точно представляваше. Като малък не минаваше ден, без да го споменат в новините. Някога той бе независим владетел, кмет на Чикаго. Ацтеките не го харесваха никак, но поради конфликта между фракциите го оставяха да съществува, подобно на десетки други малки изчадия… и така, докато един ден всичко се промени. Само мога да гадая какво бе накарало ацтеките да действат, но го бяха сторили решително. За по-малко от ден бяха помели всички независими обратно в преизподнята. Привържениците на падналите бяха принесени в жертва на победителите. Част бяха успели да се измъкнат. Сега те се скитаха из света, побъркани, останали без господар. Крепеше ги единствено манията отново да върнат кошмарите си в света.

Почувствах гняв. Как, по дяволите, бях успял да се натреса именно на тях!

– Изборите наближават – продължи да плямпа мъжът. – Скоро господарите отново ще са с нас и тогава ще настъпи възмездие! Правителството ще падне и ние ще застанем начело.

Нямах да намерение да си губя времето да му обяснявам, че това е невъзможно. Дори Алогах да се промъкне в света по време на изборите, нямаше да постигне нищо. Лично бях изпитал мощта на вицепрезидента, а съществуваха други по-силни от него.

– Та какво избираш? – попита жената. – Ще се присъединиш или ще останеш за храна?

– Не му мисли – прошепна кошмарът ми и с това реши от мое име.

За нормален човек гласът му щеше да остане нечут, но тези не бяха хора. Затаих дъх. Може би привържениците не го бяха забелязали… Настъпилата тишина моментално разруши илюзиите ми. Бяха чули, и още как!

– Запълнен! – изсъска жената със злоба, каквато не бях чувал преди.

Стрелнах се напред. Този път кошмарът ми не се противопостави. Имах само една възможност – да стигна до следващата станция. Ако имах късмет, свободните привърженици щяха да се спрат там. Искрено се надявах да им бе останала поне капка разум, а не само сляпа ярост.

Тичах с всичка сила. Дори не слушах какво става отзад. На няколко пъти кошмарът ми ме тласкаше вляво или вдясно, за да избегна поредната стрела. Проклетниците не се отказваха! Разстоянието между двете спирки бе около два километра. При нормални условия нямаше да е проблем, но напоследък сънят ми бе разпокъсан. Адреналинът щеше да ме крепи за известно време, но едва ли през цялото. Вече чувствах как умората започва да се наслагва.

Прокънтя изстрел. Това беше краят… Краката ми спряха да се движат. Тялото ми продължи да се носи напред по инерция и се строполи върху земята. Последва втори изстрел, този път придружен от писък и след това тишина… а в тишината стъпки.

Първата ми мисъл бе, че съм мъртъв, че мозъкът ми си играе игри с мен. Обви ме ярка светлина.

– Ставай – чух мек женски глас.

Подчиних се. Струваше ми се, че се намирам в сън… не обичайните кошмари, а истински, такива, каквито е имало в далечното минало. Обърнах се да видя източника на светлината… и попаднах на дулото на пушка. Явно не беше сън.

Светлината беше достатъчно ярка, за да освети целия тунел. На земята се виждаха окървавените трупове на гонилите ме привърженици. Времето, прекарано под земята, ги бе променило значително, или може би това го бе сторил Алогах?

– Ти кой си? – попита жената.

– Ъ?

Изстрел на педя от крака ми подсказа, че жената не обича да ù губят времето.

– Кой си? – попита отново тя.

– Спокойно, спокойно! Не съм опасен. Прост човек съм.

В главата ми се въртяха две възможности. Очаквах или да стреля отново, или да свали пушката. Тя обаче предпочете да стори друго.

– Прост човек? – повтори тя, като направи крачка напред. – Прост човек няма да го преследва дружина привърженици на сенатор. За прост човек няма да бъде обявена седемцифрена награда. Така че разправяй.

Седемцифрена награда!? За толкова пари човек можеше да води нормален живот. Без страх от управниците, без страх от изборите дори.

– Ловец ли си? – попитах плахо. – Полиция? Спецчасти?

– Казвай! – усетих в гласа ù гняв.

Поколебах се. Изглежда имаше намерение да ме предаде. Ако разкриех истинската си същност, само щях да засиля желанието ù. От друга стана имах ли какво да губя? Нямаше как да ме убият два пъти? Кой знае, може би омразата ù към ацтеките ще бъде достатъчно голяма, за да ме пусне.

– Аз съм… – трескаво обмислях възможностите… да кажа или не, да кажа или не… – Аз съм избирател.

Жената леко трепна. Не бе очаквала подобен развой на нещата.

– Не си си пил хапчетата? – попита тя невярващо.

– Не.

Тишина. Хора като мен бяха рядкост. В медийното пространство постоянно се говореше за подобни „особняци“. В северните щати дори ни наричаха „терористи“, защото подтиквахме към нестабилност чрез внасянето на вредни елементи от небитието. Напълно нормална реакция на вече нанеслите се „вредни елементи“. Те разполагаха с привърженици в този свят и не искаха да го споделят с други кошмари.

– Зает ли си? – попита жената.

– Какво? – премигнах учуден.

– Решил ли си за кого ще гласуваш?

– Да – казах твърдо. Вече нямаше смисъл от колебания. Бях взел решение и щях да го следвам. – Ще гласувам за това, което ще ни отърве от ацтеките.

Зачаках. Бях ли успял да я спечеля на своя страна? Секундите чакане ми се сториха цяла вечност. Дулото на пушката леко се поколеба, след това бавно се смъкна надолу. Отдъхнах си. Сега просто… Светлината изведнъж изчезна. Следващото нещо, което видях, бе безкрайно поле от черни капки до самия хоризонт. Закрачих смело напред. Болката беше изчезнала, но въпреки това нещо продължаваше да ме безпокои. Нещо важно… Напрегнах се, но така и не успях да се сетя. Нищо. Все някога щеше да ми хрумне отново. Небето започна да просветлява. Цветът му бе искрящо изумруден. Не можех да не му се възхитя. Тъкмо се канех да седна на земята, когато върху небето се образува огромна черна пукнатина. Небесни късове започнаха да падат… пред очите ми се оформи портал, от който започнаха да изскачат едно след друго десетки безформени изчадия. Тишината се изпълни с ридание на жени, писъци на деца и кръвосмразяващ хилеж. Изчадията ме забелязаха и хукнаха към мен. Бях толкова замаян, че въобще не реагирах, продължих да си стоя спокойно и наблюдавах как уродливите им туловища се приближават все повече и повече… И тогава изведнъж от земята се появи Ксолотл. Непосредствено до него изникна Ксипе Тотек заедно с още петима ацтеки, всичките конгресмени.

– Мамка му! – прошепнах на глас. Отново сънувах!

Втурнах се назад, но вече беше късно. Пред мен се издигаше нова ацтекска грамада с размерите на планина. На врата ù висеше огърлица от очи, всяко с големината на къща.

– Не се противопоставяй, Миктекацихуатъл! – заповяда властно вицепрезидентът Ксолотл. – Той ми принадлежи!

Новопоявилата се ацтека започна да се смее. Въпреки внушителните ù размери бях успял да я позная. Богинята на най-ниското ниво на подземния свят, говорителката на сената и водач на подземната фракция, бе влязла в съня ми! Не беше тайна, че никак не се погажда със сегашната администрация. Защо обаче бяха избрали мен за бойно поле?

– Нещата не се развиха особено добре за теб – каза богинята. Гласът ù беше като бич, който троши стъкло. – Привържениците ти са намалели. Този път ще спечеля изборите и ще си възвърна всичко, което ми принадлежи.

– Надценяваш се…

За момент ми се стори, че вицепрезидентът потрепва. Страх ли бе това? Възможно ли бе великият Ксолотл да изпитва подобно чувство? Очевидно да. С грамадни крачки той се приближи напред, докато не стигна на десетина метра от Миктекацихуатъл. Аз, разбира се, се намирах точно по средата. На заден план по-нисшите ацтеки продължаваха да смазват прииждащите кошмари.

– Не трябва да му позволим да оцелее до изборите – отекна гласът на Ксолотл. – Не трябва да гласува. Дай ми го и ще получиш каквото искаш.

– Чуваш ли, жалко човече – огромното ù лице погледна надолу към мен. – Страхува се, че ще докараш малкия си кошмар в света ни. Природните страхливци се ужасяват от мисълта…

– Това нещо може да ни прокуди – изскърца със зъби Ксолотл.

– Нека го стори тогава! – богинята скръсти ръце предизвикателно. – Мислиш, че не го усещам? Че не подушвам миризмата му или че не чувам стъпките му? Нека се крие в тъмнината, аз знам точно какво представлява.

Това не трябваше да е възможно! Кошмарът ми трябваше да е неоткриваем – идеалното оръжие срещу ацтекските изчадия. Бях убеден в това. Бях посветил години от живота си и огромно количество пари, за да се сдобия с колкото се може информация – от древни индиански легенди до секретни данни от правителството. Не можеше да съм пропуснал нещо толкова значимо!

– Е, буболечко, ще пробваш ли отново да спасиш избирателя си? – провикна се Миктекацихуатъл.

По навик се присмях на ум, че още не ме е хванала… и това ми беше грешката. Земята под краката ми се разцепи и оттам изникна ръката на богинята. Пръстите ù се обвиха около тялото ми в стоманена хватка. Глупак! Бях се хванал на толкова евтин номер! Беше ме измамила за момент да си представя какво би станало, ако ме хванат, и тъй като това бе моят сън, мисълта ми се сбъдна. Не случайно разправяха, че говорителката на сената е равна по сила на самия президент.

Отчаяно започнах да шавам, с надеждата да се измъкна, но усилията ми бяха напразни. Богинята просто се изсмя.

– Е, буболечко? – подкани тя отново кошмара ми.

Трескаво започнах да се оглеждам. Десетки кошмари продължаваха да влизат в съня ми през портала… Уви, от моя кошмар нямаше и следа.

– Не го подценявай – изсъска Ксолотл. – Не можем да си позволим загуби толкова близо до изборите.

Миктекацихуатъл се изсмя и тъкмо отвори уста да му отвърне, когато четири масивни стрели пронизаха тялото ù. Всяка беше колкото Айфеловата кула. Очите по огърлицата на богинята започнаха да шават във всички посоки. Грамадата погледна учудено надолу към стърчащите парчета метал, след това вдигна глава и се съсредоточи към хоризонта. Същото направих и аз.

Не беше за вярване! Стотици крилати воини стояха там, насочили арбалети към Миктекацихуатъл и Ксолотл. Сред тях ясно долавях присъствието на моя кошмар. Кои обаче бяха останалите и как бяха успели да проникнат в съня ми?

– Предупредих те да не го подценяваш – каза с нотка на задоволство вицепрезидентът. Тялото му се превърна в камара изгнили трупове, които с вой се строполиха на земята. Останалите ацтеки от антуража бързо последваха примера му и излязоха от съня ми. Само Ксипе Тотек се забави малко повече. Едва когато разкъса още няколко изчадия, конгресменът благоволи да изчезне. Останали без враг, безформените изчадия се втурнаха към мен. Залп великански стрели набързо ги накара да се откажат. Сега оставаше само Миктекацихуатъл.

– Пусни го – чух гласа на кошмарът ми. – Той направи своя избор.

Богинята се поколеба. Всички очи от огърлицата се съсредоточиха върху мен, сякаш оценяваха дали си заслужава да рискува заради микроб като мен. В крайна сметка инстинктът за самосъхранение надделя.

– Остават още петнайсет часа до изборите – каза тя и разтвори ръката си. – Дотогава всичко може да се случи.

Никой не ù отговори. Редиците крилати кошмари стояха безмълвни. Когато последната ацтека се махна от съня ми, те също започнаха да изчезват, докато не остана само един.

– Свърши се – каза познат глас. – Можеш да се събуждаш.

Моментално скочих на крака. Движението бе толкова рязко, че ми причерня. Олюлях се за момент, но успях да запазя равновесие. Разтърках очи и се огледах. Намирах се в ъгъла на огромно хале. Някога сигурно е било подземен склад или паркинг, а сега беше нещо съвсем различно. Стотици легла изпълваха пространството. Повечето бяха заети. Вгледах се в хората по-внимателно. Имаше всякакви – мъже, жени, старци, деца, бели, черни, жълти, червени, дори един албинос. Какво бе станало? Не усещах това да е част от съня ми. Със сигурност бях в реалния свят, но къде? И какво, мамка му, търсех тук!?

– Здрасти – приближи се до мен едра тъмнокожа жена. – Радвам се, че успя.

Погледнах я с неразбиращ поглед. Нямах спомен да съм я виждал преди. Изключено бе да е от бившата ми работа… може би от университета?

– Аз бях тази с пушката в тунела – поясни тя, видяла объркването ми. – Съжалявам, че те цапардосах, но трябваше бързо да те докарам тук.

„Можеше просто да ми кажеш“, помислих си.

– Нищо – отвърнах. – Важното е, че съм жив. Къде сме?

– При свободните избиратели – усмихна се тя.

– Свободните избиратели… – повторих. Самата фраза бе оксиморон. Избирателите нямаше как да са свободни.

– И аз така реагирах, когато пристигнах.

Усетих ръката ù върху рамото си.

– Не се притеснявай. Скоро всичко ще разбереш. Сега просто си почини. Не остава много до изборите. Ако ацтеките пробват нещо, ще е сега, докато преимуществото е на тяхна страна. Трябва просто да се напънем и да издържим предизборната им кампания. След това имаме реални шансове да спечелим изборите.

– Да спечелим? – вече бях напълно объркан.

– Да не мислиш, че само ти мразиш ацтеките? – засмя се жената и се отдалечи в халето.

Тъкмо се канех да поискам обяснение, когато всичко ми стана ясно… Хората в това хале бяха като мен! Управляващите ги бяха принудили да създадат свои собствени кошмари, които да им се противопоставят. Колко арогантен съм бил да мисля, че съм единственият. Гледах на себе си като на герой, спасител на милиони, и нито веднъж не си бях направил труда да проверя дали има други. Докато аз се криех като хлебарка, хората си бяха изградили собствена организация и взаимно пазеха сънищата си. Ето защо ацтеките се бяха нахвърлили върху мен – не защото бях толкова силен, а защото бях слаб. Сам можеха да ме смачкат.

Огледах халето още веднъж и с лека въздишка легнах върху леглото си. Очакваха ме тежки избори. Ацтеките нямаше да се дадат просто така, а и прииждащите кошмари щяха да направят всичко възможно да се измъкнат от небитието. Друго обаче ме притесняваше. С достатъчно усилия щяхме да спечелим изборите… но какво ни очакваше след това?

Редактира: Кънчо Кожухаров

Публикации:

1. Антология „Репликация“ – „Лингея“, 2011 г.

Уловът Ценка Бакърджиева

То чакаше. Беше в най-ниската точка на първото ниво, почти до гърчещата се и извиваща в странни чупки тъмна маса, която в няколко немощни тласъка накрая бе събрала сили и с изхрачваща конвулсия го бе отделила от себе си. Веднага получи знанието: трябва да се издигне една йота нагоре, за да не бъде засмукано обратно при следващия ù напън.

Тук времето не значеше нищо, но постепенно се оформи преди и сега.

То продължаваше да чака. След първоначалното осъзнаване на самостоятелна единица получи първото си желание: да запази съществуването колкото може по-дълго. Единственият възможен начин: прилив на допълнителна енергия, чрез която да се издигне към по-високите нива.

Долу беше доста страшно. Непрекъснато избягваше бликналите мрачни протуберанси. Те по случайност уцелваха подобни нему и ги завличаха обратно в желето. Веднъж в уж хаотичното, но все пак целеустремено желание да запази самостоятелност, се натъкна на току-що отделено Друго като него. Докато Другото получаваше началното си знание, То разбра какво е храна и за първи път изпита удоволствието от ситото блаженство. Ловът се превърна в начин на съществуване. А храната беше малко… при това пъргава и също искаше да го хване заради собственото си оцеляване.

Повишеният енергиен статус разкри особеностите на неговия свят. Най-долу в недрата се намираше Онази, от която всички произлизат – онази тъмна енергия, безлична, бездушна, незаинтересована към никого и нищо. Тя непрекъснато отделяше малки късове от себе си, а те, не намереха ли начин да започнат свой собствен живот, бързо биваха поглъщани обратно. На разположение на късчетата беше океан от знания, принадлежащи на Онази, от която произлизаше всичко. От това как ще използват знанието зависеше дали ще живеят, или ще умрат. За външния наблюдател неговият свят представляваше Вдлъбната хиперболична сфера. Откъдето и да се погледнеше, се виждаше чаша, чието дъно в най-ниската точка на хиперболата бе окупирано от Онази. А във високите нива Някои други ослепително блестяха и се движеха с огромна скорост. Те пътуваха в пълна свобода между преливащите един в друг светове.

То взе първото си решение. Реши, че от малка, невзрачна, първична субстанция трябва да се превърне в Искрящо същество, безпределно в своя полет и свобода. Взетото решение бе много голяма промяна на статуквото и доведе до отприщване на нови знания. То се окъпа в тях, възприе ги и започна да действа.

Отдели нишки от себе си и ги усука. Какво е математика и какво паяжина, нямаше никакво отношение към улова, иначе би могло веднага да научи. Отношение към улова имаше структурата на паяжината, изградена с математически построения. Три клотоиди се пресичаха под еднакъв ъгъл, като асимптотичните точки бяха във върховете на правилен хексагон. Пресечната им точка се явяваше инфлексна на спиралата на Ферма, а самата спирала се пресичаше с клотоидите, като от центъра към периферията осветеността постепенно намаляваше. За да се подсили конструкцията, То използва части от трансцендентни криви. Те симетрично излизаха от центъра и от равнината на хексагона. Оформи се прекрасна за страничния наблюдател стереометрична паяжина от светещи нишки. Пресечните точки на нишките искряха в различни цветове от целия спектър. Изгради паяжината от себе си, а съзнанието му се концентрира в съвсем малка точка с маса, малко по-голяма от някоя пресечна. Така страничният наблюдател не би го открил.

В използването на паяжината имаше рискове. Понякога от високите нива се спускаха Искрящите същества досами черното желе. В бързото си преминаване увличаха много Други като него. Хранеха ли се? Някои Други виждаха в това единствен начин за отдалечаване от Онази и искаха да бъдат уловени. То не проумяваше защо. Веднъж Искрящо същество се устреми към него. То примря в ужас, че ще бъде погълнато. Искрящият го заобиколи, спря за миг и усети удивлението му. Разбра, че го поздравява и му пожелава успех в улова.

В света на Вдлъбнатата хиперболична сфера животът започваше от Онази, преминаваше през Него и Другите… Свършваше?… Нямаше знание колко живеят Искрящите и какво има след тях. Да се превърне в Искрящ бе достойна цел за място, посещавано от разнообразни гости. Паяжината бе предназначена за любопитните измежду тях. И зачака.

Флори погледна нозете си, потънали в мека, хладна трева. Бяха боси, гладки и намокрени от сутрешната роса. Усети между пръстите си гъделичкащите стръкчета. В гърдите ù се надигна усещане за безметежност, щастие и съвършено спокойствие.

Огледа се. Намираше се на зъбер, увенчал като корона планински връх. В далечината сред кристалния въздух се открояваха още два върха. По-нататък се губеха в синкава омара други два, а насреща смътно се очертаваше пети.

Флори погледна ръцете си. Нима е възможно? Бяха самото съвършенство – изящни и нежни, с цвят на кремав мрамор. Докосна лицето си. Би се заклела, че никога не е била по-красива. Поиска да се огледа. Наоколо освен трева и причудливи скални образувания нямаше нищо друго. Тя притича леко до ръба на каменната корона и пред очите ù се разкри великолепна долина. Цветовете бяха ярки и наситени. Хармонично преливаха един в друг. Тъкмо от мястото, на което беше застанала, започваше стръмна пътека. Без да се замисли, затича леко надолу. Приятно свеж полъх разроши косите ù, надигна бялата роба над коленете ù и изду широките ръкави като птичи криле. Все по-надолу и все по-бързо се носеше Флори, а пътеката от тясна козя се превърна в широка и утъпкана. Постепенно преля в път с цвят на охра. Флори забави бяг и почти спря, но не защото се беше изморила, а за да разгледа цветното многообразие. Арки от катерещи рози и чимшир, подстриган в причудливи форми, спираха дъха ù. Маргаритки шепнеха с белите си листенца „откъсни ни“, а теменужки надигаха ухание с „украси косите си с нас“. Покрай пътя имаше алабастрови пейки, инкрустирани с изящни флорални мотиви. „Поседни!“ – канеха я те. Точно когато реши да се отпусне и отдаде на блаженството, забеляза, че почти е стигнала до дворец. Пътят не беше стръмен като пътеката, но все още с наклон надолу и свършваше точно в най-близката кула пред огромен свод. Двете крила на вратата представляваха криле на митично същество и подканваха: „Чакаме те. Идваш ли?“. От позицията си Флори отброи общо шест такива кули, а по средата извисяваше снага неземно творение с фризове и арки на прозорците, каменни дантели и колони на балконите, изписани, изрисувани, изпълнени с красота, пред която дори Тадж Махал бледнееше.

То следеше как едно любопитно, не много хранително същество в бледозелен цвят се плъзгаше към него. Беден улов. Издигането няма да е високо. Обаче в един момент осъзна: едва ли се ще нахрани. Дори няма да посмее да вкуси от него. Съществото интерпретираше възприятията от паяжината по непонятно странен начин. Отделената при интерпретацията енергия беше с особено излъчване и се намираше в спектъра на гадните, отвратителни вълнови трептения. Бледозеленият натрапник не ставаше за храна. Още по-лошо! Опиваше се от енергията на паяжината!

То се обърка. За първи път усети какво е да бъдеш в нечие желано меню. Не просто да те ядат, а да го правят с удоволствие. Потърси връзката си с Онази, от която произлиза, за да получи нужното знание. Енергийният отлив бе затворил достъпа. Стъписа се. В миг на отчаяние и уплаха разтърси паяжината, за да изгони неприятеля.

Флори беше влязла в двореца. Продължаваше да е изпълнена с възхищение, когато обстановката се разлюля. Отначало съвсем леко, но достатъчно, за да се наклонят и разбият старинните китайски вази. Люлеенето се засили. Вратичките на изящните дървени шкафове започнаха да се отварят и блъскат, а от рафтовете им падаха кристални фигури и се пръскаха на хиляди парчета. Огромните полюлеи в засилваща амплитуда все по-силно се приближаваха към стенописите на тавана. Изведнъж… съвсем за кратко… за отрицателно време… още по-малко – светкавично пред погледа ù премина паяк. Не беше сигурна, понеже се събуди.

Събуди се изключително отпочинала и заредена с енергия. Отначало помнеше съня до подробности. Откъде ли се взе зловещият паяк? Не се уплаши, а се разочарова от бързото събуждане. Постара се да запомни обстановката и за по-сигурно направи записки на най-важното в тефтера за сънища. Хубавият сън заслужаваше да бъде сънуван многократно.

Повторяемото ежедневие не предлагаше удоволствия, съизмерими с потенциала на красивите сънища. Флориана отдавна беше разбрала, че най-удобно е да живееш съобразно своето кредо. Съвсем не леко и богато, но наистина най-удобно за душата. Ако не си се родил лъжец, по-добре не лъжи! Ако родителите са те възпитали да бъдеш честен, остани такъв, каквото и да ти струва! Да следваш кредото си не беше печелившо и не водеше до бързо забогатяване. Обаче спестяваше куп угризения, притеснения, пазеше от високо кръвно налягане и излишно сърцебиене, но най-важното: не предизвикваше нощни кошмари. Душата оставаше спокойна и насън с лекота достигаше впечатляващи сънувани места. На следващия ден късметът в дреболиите внасяше радост и очарование. Тази идеална подправка за обикновеното ежедневие правеше живота на Флори наистина прекрасен.

То беше в капан. Нямаше сили да разплете паяжината и да възвърне предишната си обла структура. Бавно се спусна надолу в близост до Онази и набързо хвана няколко току-що отделени Други. Това спомогна отново да се издигне нагоре и да получи необходимото знание.

Бледозеленият натрапник бе създал връзка. То не знаеше как да я прекъсне. Връзката не се влияеше от факта, че са от различни светове. Напротив: дори чрез нея имаше пряк достъп до чуждия свят. При други обстоятелства това бе съвсем невъзможно, преди да стане Искрящ. Но… разбира се! Ще използва своя неуспешен улов като стръв за по-тлъсти и по-вкусни енергийни хапки. Остава само да заплете ситуация.

– Заповядайте! Вие ли сте следващият? Добър ден! Какво обичате?

Добрият тон и обноски, приветливата усмивка и искрената загриженост към клиентите се бяха превърнали в начин на поведение за Флориана. Тя по природа беше отворен човек към вълнуващото и прекрасното. Случваше се понякога да се ядоса, но бързо се опомняше. Задаваше си въпросите: „Аз за какво съм се родила? Да се радвам или да се нервя?“. Натежаваше „да се радвам“ и на момента възвръщаше ведрото си настроение. Винаги се отнасяше сериозно към своите задължения. В личния живот грешките ù засягаха единствено нея. Философски приемаше ситуацията с вътрешната убеденост: „трупам личен опит“. На работа всичко стоеше по-иначе. Притесняваше се неволно да не накърни интересите на клиентите. По няколко пъти проверяваше сметките и движението на паричния поток. Обаче…

Намерението да действа преля нови знания. То изследва стръвта от всички посоки, за да може най-бързо, най-лесно и с най-малко разход на енергия да заплете ситуация. Знанията за съществата от другия свят даваха неограничени възможности за обилна консумация на питателна и вкусна храна. Дори обнадеждено разсъди, че при подходящи условия самата стръв, самият бледозелен натрапник би могъл да стане вкусен и желан за поглъщане.

Зоя Акулата беше успешна бизнес дама. Имаше придобита способност да въздейства върху хората, без да е прочела един ред специализирана литература. Още като дете, щом си харесаше нещо в детската градина или на гости при комшийчето, тя го грабваше, стискаше го толкова силно, че никой не бе в състояние да го изтръгне, като непрекъснато повтаряше: „Мое е… мое е… мое е!“ – докато я оставеха на мира. Майка ù изчакваше да се отпусне и заспи, за да вземе играчката. Увиваше я във вестник и на следващия ден тайно я връщаше обратно. Тактиката бе невероятно успешна. В един момент родителите усетиха, че детето се изплъзва от контрол. Беше късно. Опитаха се да наказват подобно поведение, но Зоя се обливаше в сълзи, стискаше желаното и неистово повтаряше: „Мое е… мое е… мое е…“ – до пълно изтощение. В малко по-късна възраст придобитият опит бе приложен в магазин. Тогава майка ù притеснено обясни: „Миличка, в момента нямам пари и не мога да платя. Друг път ще ти купя кутията за моливи“. Но детето стисна с дясната ръка още по-здраво кутията, с лявата длан захлупи едното ухо и наклони глава, за да може с рамо да запуши другото, и пропищя: „Мое е… мое е… мое е!“. Майката прошушна нещо на продавачката, извади личните си документи от чантата, остави ги на касата и бързо отведе дъщеря си навън.

Човек не се променя с годините, ако прилаганият жизнен опит е успешен и му носи благоденствие. Зоя Акулата получаваше всичко, което си пожелае: от любовника на най-добрата си приятелка, до наследствения апартамент на бившия си съпруг и детето… Последното не беше от най-желаните, но при развода вървеше в комплект с апартамента. Пожела майка ù да го отгледа. И така стана. Естествено вече не крещеше „мое е“ за онова, което искаше да има – в случая свободата си, а прилагаше масирана атака фронтално и по фланговете. Убеждаваше, налагаше, говореше непрекъснато, без да даде възможност на другата страна да отговори, да възрази, да изкаже лично мнение или да зададе въпрос. Според ситуацията го правеше авторитетно или умилкващо, безкомпромисно или подмазващо, но винаги компактно наситено. Тактиката да залее отсрещния човек с думи, за да не е в състояние да осмисли какво се иска от него, винаги водеше до изтръгване на заветното „съгласен съм – както кажеш“.

Зоя едвам избута средното образование. Искаше да е гимназистка, но не желаеше да учи. Друго си е в гимназията. Там е елитът, но бързо разбра, че учителите не дават за реалния живот по-приложими знания от онези, които вече има. Леко се плъзгаше от клас в следващ клас без престараване с уроците – ей така за престиж. Реши, че да учи за престиж висше образование е само губене на време. Нейните приятелки още не бяха взели магистърска степен в колежите, докато тя успешно отне фирмата за недвижими имоти от първия си работодател. С годините желанието да има нарастваше по-бързо от начина, по който можеше да го получи. Е, да: свеждаше се до пари. Каквото можа да вземе без пари от родителите и бившия си съпруг, бе взето. Вътрешно крещеше „Мое е… мое е… мое е!“, но нямаше кой да ù го даде. До мига на получаването, т.е. придобиването на заветната сума, ставаше нервна, раздразнителна и арогантна. Личните ù банкери в няколко банки бяха вдигнали ръце от нея и без да се задълбочават, отпускаха заеми или рефинансираха всеки каприз на Зоя.

Удовлетворените желания си имаха цена – неприятна, но вече без значение. На младини Зоя бе синеока и руса красавица. Сега някой би я оприличил на злобна оса, друг – на хитра лисица. Името ù на латински означаваше змия. Обединяваше качествата на трите животни. Колегите от бранша я нарекоха „Акулата“ заради професионалната захапка: каквото хване – не пуска. Небесните очи бяха избледнели до воднистосини, русата коса – вече с цвят на прогорена слама, не подлежеше на оформяне, а някогашното стройно тяло бе далече от гъвкавата змия или морския хищник. Не беше пълна, а отпусната с ветрееща се плът от немощни мускули, което прави слабото да изглежда грозно. Но това наистина е без значение, понеже за Зоя на тази възраст мъжете представляваха портфейли – по-пълни или съвсем празни. А най-ценен бе онзи, който пълнеше нейния портфейл. Бе юрист по образование. Преди години – добър адвокат, а сега – кръгло нищо. Хазартът изяде парите му, а клиентелата постепенно се заформи от контингента на криминалния бизнес. Известно време балансираше като въжеиграч между закона и онези, чиито интереси защитаваше. Но хазартът пак му скрои номер. За да задоволи страстта си, се опита да бозае от две цицки. Лекето – тогавашният му клиент – се усети и Джорджи, както галено го наричаше Зоя, гръмна, изгоря, отнесе го и все пак имаше късмет, че скандалът го отвя далече от залите на Темида, а не го закотви на подсъдимата скамейка. Зоя и Георги или Джордж, или Жоро, или както ви се хареса, си бяха лика-прилика в силата, с която ги разтърсваха техните страсти. Преди години той навярно е бил хубавец с разкошна коса, но сега сплъстени масури се виеха към потния му врат. Малките очички бяха непрекъснато свити и подпухнали от почти денонощното взиране към игралните автомати в сумрака на казината. Блед, нездрав тен покриваше провисналата гуша и бузи на лицето. Мастните паласки отзад на кръста в съответствие с големия корем отпред отдавна бяха окарикатурили някогашното стройно и високо тяло, а пухкавите ръце допълваха впечатлението, че човекът не е повдигал нищо по-тежко от писалка. Грешка! Носил е цяла шепа с жетони и е въртял ръчката на Едноръкия бандит. Та точно Джордж пълнеше портфейла на Зоя с майсторско формулиране на договорите за недвижимите имоти – продавани, купувани или отдавани под наем. Каквото и да правеше Зоя, благодарение на Жорката се случваше да е в пъти на печалба. Тя щедро му отпускаше мижав процент. Браво, Джорджи! Ето ти в паничката. Бягай да се наиграеш.

В чуждия свят храната се пилееше ей така. То установи, че макар и рядко, някои от обитателите ядяха от себеподобните си. Заставаха един срещу друг и почваха неистово да отделят и мятат енергия в любимия червен спектър. Озадачи се как така отделят и поглъщат едновременно. В най-добрия случай колкото отделяха, толкова и поглъщаха, в най-лошия храната се разтваряше в пространството.

То си набеляза две същества с огромен потенциал на отделяне. Трябваше да ги привлече по-близо. За целта старателно обмисли ситуацията и обработи стръвта.

Пазарът постепенно се затвори. Клиентите като екзотични птици все по-рядко навестяваха кантората. Приходите спаднаха, а лихвите по банковите кредити станаха кожодерски. Зоя повика Джорджи да обсъдят сделката с един руснак, който хем искаше да купи, хем се цинцареше в разрез с убеждението за щедростта на северните ни братя. Но Жорката днес беше профукал няколко средни месечни заплати и ръцете му се тресяха от нерви. Тресенето допринесе да се отрони горящата част на домашно свитата цигара точно на най-видното място от Зоиния килим.

– По дяволите! Какво правиш? – изригна Зоя. – Не стига, че те мъкна на гърба си, ами унищожаваш имуществото ми! Утре, като дойде руснакът, какво ще види, а? Какво ще види? Някаква цървулана с прогорен килим се опитва да му продаде имот. Ей това ще види!

Жорката седеше свит и безмълвен. Днешната загуба бе нищо в сравнение със страха от разтрогване на комбината със Зоя.

А тя все повече се наемаше.

– Ела! Гледай тук, нещастник такъв! – и го задърпа към компютъра. – Какво виждаш? Има ли нещо? Кажи, има ли? Утре, ако поискаш пари, да знаеш, че нямам. А сега ще ми помогнеш да разместим мебелите, за да прикрием изгореното.

Но Джорджи не помръдна, вперил поглед в наличността на една кредитна карта.

– Зоя, имаш постъпления.

– Постъпления? Не ме разсмивай! Само аз вкарвам пари по тези сметки. Лично водя клиентите в банките. Иначе току-виж размислят и уредят сделката без посредник.

Но Зоя улови хищния поглед на своя юрист. Очите му бяха живи и озарени точно както в мига на изсипването на жетони в улея. Втренчи се в екрана и с изумление установи прилична наличност по една от кредитните си карти, а там никога не внасяше повече от минималната месечна сума.

Последва бърз преглед на аукционите в интернет за подходящ килим. Джорджи се опитваше юридически да обясни, че не може парите да дойдат отникъде. Очевидно е станала грешка. Трябва първо да се види откъде и как… да се изчака малко и не ги ли потърсят от банката, тогава… Дори си позволи като юрист да даде спрямо собствената си съвест абсурден съвет:

– Зоя, трябва да сигнализираш за грешния превод.

– Ти да не си луд? – Акулата едва го изчака да се изкаже. – Доброволно дадени пари назад не се връщат. Нито съм откраднала, нито съм ги карала да сбъркат!

– Ама после ще имаш неприятности.

– Георги, ти не разбираш ли, че съдбата работи в твоя полза? Изгори килима, но няма да го плащаш от бъдещите си хонорари. Имам средства за нов. Следя сметките си онлайн за разплащания в мрежата. Без теб можех да не забележа парите, преди да ги дръпнат обратно. Давай да ги изпреварим! Пазарим и няма пари – няма проблем!

– Ще имаш проблем – заинати се Жорката.

– За какво те хрантутя, кажи? За какво те хрантутя, мизерник такъв? Нали си адвокат? Аз купувам килим, а ти измисляш как да ми спестиш връщането на парите!

Грешка! О, Боже, грешка! Невероятна случайност! Почти невъзможно стечение на обстоятелствата! Но се беше случило.

Голямото менгеме се настани във Флориана и мачкаше вътрешните ù органи. Стомахът, сърцето, душата… бяха се свили и тежаха ужасно като погълнато гюле.

Има ли значение как е станало? Тя го беше извършила! Шокът я обезсили.

След първоначалния ужас от случилото се Флори се успокои. Задълбочено разсъди за последиците.

Първо и най-лошо: могат да я уволнят, но няма да я бесят, нито да я набиват на кол. Слава Богу! Не живее в средновековието. Значи се търпи.

Второ: напълно възможно е да я накажат. Заслужила го е. Трябва да възстанови парите, които погрешно отнесе по чуждата сметка. То се разбира от само себе си. Клиентът претърпя заради нея загуби и най-логично е да ги покрие. Примири се с олекването на личните си авоари. Риск на професията. Онзи, който виси на въжето от покрива на Мола, за да мие прозорците, да не би да не рискува?

Стига е разсъждавала! Оправи си косата, намести баджа, докара спокойно изражение на лицето си и отиде да уведоми за инцидента своя шеф.

– Флориана, първо при мен трябва да идват моите подчинени. Припомни ми на следващото събрание да го отбележа – съчувствено се усмихна шефът, след като изслуша Флори и подробно я разпита. – Не се притеснявай. Обещавам: до уволнение няма да се стигне, но с административното наказание е друго… Все пак оптимистично е, че в колектива има човек, информирал ме, преди да се впусне в самоволно оправяне на грешката. Успокой се! Поемам случая и като начало трябва да се възстанови първоначалното статукво. Наясно си, че ощетеният клиент не трябва да претърпи никакви загуби, нали?

Флори кимна.

А То междувременно следеше как се заплита ситуацията и аха да попие с наслада от сгърчената топка в гърдите на натрапника, когато установи разсейване на вкусотията. Бързо обви с нишките си последните остатъци. Флори усети стягане под лъжичката, но пое дълбоко въздух и го отпъди.

На моменти Флори усещаше чуждо присъствие. Обръщаше се внезапно. Сама е. Съвсем сама! И въпреки това… Би се заклела, че там – точно в средата на плешките… А после като че ли пронизващ поглед минава косо през нея и раздвоен се закотвя в зениците. Започна да обръща прекалено голямо внимание на подробностите. Все едно някой разглежда света през нейните очи и понеже го прави за първи път… За първи път ли? Наистина виждаше света по този начин за първи път. Ето например: прибира се тя от работа и среща пред асансьора комшийката, която е тръгнала да разхожда своето куче. Леля Пенка искри в моравочервен гняв – искала е задачата да я свърши чичо Коста. Кучето е настръхнало злобно до тъмнокафяво. То е таяло намерение да дигне крак до водосточната тръба на терасата, а го карат на мръзнеща разходка. Цялата нова информация я попиват очите ù, а паякът притичва и големее. На него му харесват всички кървави оттенъци. Обаче… Флори по навик поздравява усмихнато: „Добър вечер!“. Комшийката е изненадана и отговаря машинално. Отговорът я изсветлява до розово. Рошавата болонка реагира бурно на поздрава с весел лай. Вече е в светлозелената гама. Натрапеното присъствие рязко се прекратява и паякът се оттегля. Именно за него се сеща всеки път, когато усети чуждо присъствие, а всъщност е съвсем сама.

То търпеливо чакаше храната. Имаше увереност в прецизно заплетената ситуация. Всеки момент храната сама ще дойде. Стига зеленият натрапник да не я прогони, както непрекъснато прави при случайните срещи с други много по-питателни същества от самия него. То не разбираше защо приемникът му отблъскваше или успокояваше до невъзможност за ядене вкусната червена енергия, вместо сам да се засити. Щом не я желае, защо не я остави на него? Онази, от която всички произлизат, не даваше отговор.

– Не! Няма да стане! Нищо не плащам! Грешката е ваша! – крещеше Зоя пред Флори и нейния шеф.

Виковете имаха предистория. Бизнес дамата получи покана да се яви в банката и за свой представител изпрати Джорджи. Оказа се, че бил прав. Трябвало до три дена да сигнализира, а не да харчи парите. Жорката обещал да ги върнат. Опазил името ù неопетнено с обяснението, че той използва картата. Зоя стисна зъби и отиде да внесе сумата. За първи път през съзнателния ù живот се случваше вместо да получи, да се раздели с желаното. Онези какво взимали, какво правили, уж всичко точно, обаче Жорката изключил и междувременно заредил на една бензиностанция. Кредитната карта изпадна в просрочие, защото, видите ли, транзакцията за горивото не била отчетена по сметката и когато системата я отчела, се оказало… Тръгнаха едни лихви и наказателни такси, а Джорджи като пълен идиот изтърва положението и се налага тя – Акулата, да направи голямата захапка.

Зоя реши, че служителката не може току-така да се измъкне и трябва непременно да си плати. В последвалите дни прилежно следеше сметката, без да отговаря на позвъняванията на личния си банкер. Не отговаряше и на писмата, с които я канеха да се яви в банката за справка. С наслада констатира набъбване на наказателната сума от просрочието. Днес Акулата дойде да къса месо… Но изведнъж!… Моля ви? Какъв абсурд! Изкарват я виновна?… Ще ги научи тях!…

– Госпожо, ако обичате, нека се успокоим! Имаме консултация с нашия юрист. Статуквото трябва да се възстанови при първоначалното положение.

– Какво положение? Какви ги говорите? Аз в нищо не съм сгрешила, нали?

– Според вас трябва да накажем служителката и със сумата от просрочието? Парите не бяха ваши, а ги изхарчихте. Ако се бяхте обадили…

– Откъде да знам, че не са мои? Очаквах преводи. Обяснено ви е, че картата се ползва от друг.

– Но е отпусната на вас и отговаряте за нея. По сметката сте внасяли минимално изискуемото веднъж месечно – дотук шефът блестящо се оправяше в словесната битка. – Особеното при кредитните карти е, че минава време, докато плащането се отрази по сметката. Възстановихте сумата. Моите уважения! Много добре! Но защо не проследихте за непокрита транзакция?

– Първоначално помислих, че съм се объркала и съм дала тази сметка на мой контрагент, а после… – започна да се оправдава Зоя и когато го осъзна, се изпълни с неописуем гняв.

Флори следеше срещата между нейния ръководител и клиентката. Случвало се е да възникне грешка. Хора сме, а не автомати. Важно е да няма умишлена злоупотреба. Засегнатите клиенти са проявявали разбиране, а сега…

Зоя като отприщен бент лееше сгъстени упреци и обвинения, на които трудно можеше да се хване логичната нишка. Шефът стъписан беше замлъкнал. Точно в този момент Флориана усети пробождане между плешките. То бе повече от усещане за присъствие – физическа болка, която опъна раменете назад. Пред очите ù се разлетяха тъмночервени до черни искри. Завихриха се. Като фунии на торнада се проточиха към нейните зеници. Тя учестено примигна. Изви глава към прозореца, но нарастваща, невидима сила я накара пряко волята ù да се извърне обратно. Разширените ù очи се заковаха в Зоя.

– Какво ме е зяпнала? Ето кой ще покрие глобите – просъска Зоя и посочи Флори с пръст. Обзе я злорадо доволство. Струваше си усилията да види сгърчената служителка. За това е служителката – да служи, а не да ù дават акъли с нейния шеф закрилник.

Флориана едва събра сили да отвърне с отпаднал глас:

– Разбира се, госпожо, права сте. Аз трябва да платя наказателните такси и лихви – и потърси опора в стената зад нея.

След работа Флори се прибра вкъщи. Нищо не хапна, а направо си легна. Чувстваше се изтощена. Недоумяваше какво се случи. Успя да запази спокойствие и да се държи нормално, а все едно я бяха усукали на въже и изцедили от цялата жизненост.

Тя се зави презглава и на тъмно сама със себе си започна да анализира. Да. Отърва се сравнително леко. Първоначално прежали цялата грешно преведена сума, но клиентката я възстанови. Е, ще погаси лихвите… Нека не сме максималисти! Не може всичко да е идеално. Успокои се колко добре се наредиха нещата. Усети как възглавницата попива болката от главата. Постепенно се отпусна и миг преди да заспи, реши да посети приказния дворец от сънищата.

О, безмерно удоволствие и благодатно засищане! То се носеше на огромна височина над Онази. По краищата му преминаваха леки проблясъци. Още едно такова пиршество и ще се изстреля нагоре към Искрящите. Опиваше се от повишения енергиен статус, когато… Енергията е недостатъчна да се откачи! Енергията!… Бледозеленият…

Флори се огледа. При всеки сън е различно, но в този е зашеметяващо. Дворецът се рееше сред кристални отблясъци. Предишните каменни стени омагьосваха в меден кехлибар. Перлени статуи я следяха с очи от лазурен тюркоаз и беззвучно мърдаха коралови устни с ясната покана: „влез и се любувай“. Пътеките се извиваха над блестящото нищо. Вместо пейки за почивка имаше люлки от сребърни, филигранни дантели, окачени на свилени въжета. Те чезнеха високо в звездните купове. Топазени облаци се носеха в смарагдовото небе. Предишните цветни градини бяха заменени с композиции на ювелирни шедьоври от скъпоценни камъни и благородни метали. Изглеждаха напълно живи! За Флори приказният дворец бе раят. Нима отново щеше да се събуди в скучното, сиво ежедневие? Ако би могла завинаги да остане…

Едва го помисли и шестте далечни изумрудени зъбера на хексагона застрашително се надигнаха и надвиснаха над двореца. Малкият рай се свиваше на топка. Флори с леки, летежни подскоци успя бързо да излезе на повърхността на оформилата се трепкаща сфера. Не се уплаши. Дори се зарадва. Ето, тя е като Малкия принц на Екзюпери, а това е нейната крехка планета. С пъргави, пружиниращи стъпки, отразяващи цялата ù препълнена с обич душа, тя реши да потърси розата и лисицата, когато…

То възвърна предишната си обла структура, но нямаше сили да се отърве от натрапника. И се разгневи. Обляха го вълни от ярост. Смени цвета си от тюркоазено-златисто през лилаво-аметистово към корундовочервено и бързо се устреми към бездушното, смразяващо тъмно, антрацитно желе.

Планетата не я иска за приятел? – учуди се Флори по настъпилите промени. Възможно ли е прекрасните чувства, с които я обсипва, да са недостатъчни? Милата, самотна планета!…

… и се събуди от страховитото падане.

Щом печелиш, не знаеш какво губиш и обратно.

Ако Зоя виждаше ситуацията, както бе заплетена от кулинарния любител на гневните човешки емоции, то би разбрала, че е удържала пирова победа. Сложи на място банковата служителка, но вулканичният емоционален изблик я закачи на кукичката. Оттам насетне всеки опит с отработено, рутинно действие да получи желаното бе неуспешен. Още по-лошо! Смятаните за сигурни придобивки се оказаха нестабилни. Вече порасналият ù син и нейната майка решиха да я съдят за полагащите се детски надбавки и издръжката от бащата. Бившият ù съпруг поиска преразглеждане на делбата за общото семейно жилище. Първият ù работодател възкръсна от гробището на фалиралите бизнесмени с единственото желание да я унищожи. А Джорджи съвсем се видиоти и всеки договор бе оспорван от клиентите в ущърб на нейната фирма. Банките като пирани чакаха да стихне дейността ù, да намалеят приходите, да се забави обслужването на кредитите, за да се нахвърлят и да я довършат с искания за незабавно изискуемо погасяване. Оказа се, че със своя компактно наситен начин на убеждаване тя бе успяла да вземе пари от всевъзможни финансови институции. Досегашното ù преимущество като бумеранг се връщаше икономически да я обезглави.

Имаше нарастващ приток на енергия и То се уголеми и превърна в Той. Уловът бе изключително успешен, но… Ако не беше зеленият натрапник, отдавна би бил Искрящ. Онази, от която всички произлизат, все още не даваше отговор как да се откачи от любвеобилната (ама че гадост!), лъчезарната (що за изкривяване на пространството?), харизматичната (ужасно, гнусно излъчване!) Флориана. Вече добре познаваше населяващите света на планетата Земя. От милиардите живи организми имаше един особено предпочитан вид. В него изобилстваха индивидите с хранителни показатели нещо средно между стръвта и улова. В значително количество бяха и от сорта на любимата му хапка Зоя. Към нея се навързаха цял грозд други човеци, от апетитни по-апетитни. Съвсем малка част бяха като натрапника, наречен Флориана. Възможно ли е да заплете ситуация, която да отклони вниманието ù от него? Ситуация, която ще я накара да потъне в предпочитаните си зелено-жълти енергии? Ако всичко това го има в нейния свят, едва ли ще търси обратно връзката със света на Вдлъбнатата хиперболична сфера.

В мечтите си Флори се стремеше към свобода. За нея свободата се изразяваше във възможността да се занимава с приятни неща и да бъде където иска. Обичаше да рисува, да прави малки пластики от подръчни материали, да пътува, да е сред природата. Но трябваше и да се живее. За да преживява, ходеше на работа. Беше съвестна, изпълнителна и даваше всичко от себе си, но работата ù стигаше само за най-основното, а за истински свободен живот нито имаше средства, нито оставаше време. Единствено свободна се чувстваше нощем, когато посещаваше своята цветна мъничка планета. Насън изливаше цялата си обич към това несъществуващо място. То ù даваше сили, зареждаше я с енергия да се справи с абсурдите и тъмните страни на реалния живот.

Най-после намери начин! Завинаги откъсна от себе си натрапника. Няма да позволи отново да припари тук. Грешка на младостта, но вече знае колко е опасен контактът със същество в трайно зелената гама и неговата отвратителна интерпретация в трептения, обобщени като „любов“.

Приятел с кола дойде да вземе Флориана от летището. Напоследък тя много пътуваше. Работеше с удоволствие и съчетаваше полезно и приятно. Имаше влечение към изкуството и хармонията. Преди време основа фирма за вътрешен дизайн. В новата област за изява идеите ù бързо преминаваха през успешната реализация и отиваха към сигурната печалба.

Пътуваха покрай краен квартал. Вятърът обрулваше последните листа на заспиващите дървета. Флори зиморничаво се загърна. Преди ден беше в южното полукълбо. Там тъкмо подраниха летните жеги. И изведнъж…

– Спри, ако обичаш!

Припозна две фигури до контейнерите с отпадъци. Шофьорът намали, спря и дори върна леко назад. Не се учуди. Флори имаше слабост да помага на нуждаещите се.

Тя излезе от колата, доближи до скитниците и леко извика:

– Зоя?

Жената се обърна. Воднистосините ù очи примигаха срещу слънцето.

– Познаваме ли се?

– Вероятно. Нали ти си Зоя?

– Е, и какво искаш от мен?

Флори протегна ръка с визитна картичка. Зоя я грабна, заоглежда я отпред, отзад, повъртя я с пръсти и я хвърли.

– Пари нямаш ли? – преценяващо премери събеседницата си с поглед.

– Сега пристигам. Не нося пари в себе си. Разполагам само с карти и ако… – поиска да обясни как да я намери, но беше грубо прекъсната.

– Карти ли казваш? С карти? С кредитни карти? – настъпателно приближи одърпаната фигура, а високият, кльощав мъж с дългите, сплъстени на масури бели коси, клатейки се като Квазимодо, я последва. – Жорка, чуваш ли? Госпожата носи само карти!

Шофьорът излезе от колата и рязко дръпна Флори.

– Бързо се качвай! Каква е тая мания да помагаш на съмнителни типове?

Веднага тръгнаха. Зад тях жената и мъжът масирано изригнаха словесен огън и жупел. Не им хареса протегнатата ръка за помощ. Флори се изви. Погледна с тъга смаляващите се фигури през задното стъкло и ù се стори, че вижда кървави отблясъци в ореол около тях. Би помогнала! Наистина би им помогнала… само ако желаеха, но така… Пое дълбоко въздух. Успокои се до приятно зелено и си припомни деня, когато за последно се изтормози с тях. След работа краката ù сами я отнесоха до тото пункт. Помоли се на ум: „Господи, ето – пускам фиш, за да не кажеш, че търся помощ, а не ти давам шанс. Направи така, че да не срещам повече Зоя и Георги. Толкова други колежки има, а винаги минават при мен. Наслаждават се на усмивката ми и приветливото отношение, а после до края на деня ме боли глава.“ Господ навярно я чу.

Той се превърна в Искрящ. По-високото енергийно състояние отвори нови информационни канали и преобърна хранителните му навици. Вече не поглъщаше излъчвания от други същества. Направо черпеше от околната Вселена. Оказа се, че зелените вълнови трептения – най-общо дефинирани като „любов“ – предизвикват засилено усвояване на енергията от самия Космос. Понякога навестяваше Онази, от която всички произлизат. Споделяше с нея придобития опит, а първичните Други биваха привлечени от блясъка му. Взимаше ги със себе си, но не да ги яде. Сами не можеха да напуснат света на Вдлъбнатата хиперболична сфера. Той им помагаше да пътуват между световете и да останат където пожелаят. Странстваше в нови, неизброими светове и се учуди как изведнъж му хрумна да посети отново света на планетата Земя. Там имаше познат. Спомни си за него по нов, различен начин. Понеже се движеше със скоростта на мисълта, а тя е мигновена, изведнъж се озова пред…

Обичните хора бяха наобиколили леглото ù. Така… Точно така… Но усети още едно присъствие. В последните дни често мислеше за несъществуващото място на прекрасния кехлибарен дворец с изящните статуи. Новото присъствие ù напомни… Някъде наоколо е малката цветна планета. Бавно вдигна ръка.

– Кажи, бабо? – отзова се Флори – внучката с нейното име.

– Тук е – едва чуто промълви.

– Кой, бабо?

– Флориана, остави мама да си почива!

Всички бяха тъжно сини, а не трябваше.

– Може да си тръгвате, дъще. Нали се простихме.

– Но, мамо, не искаме да те оставяме в последните мигове сама.

– Вече не съм сама.

Някогашният натрапник бе изгубил зеленото си оцветяване и се бе сдобил с ново, млечнобяло със сивкав оттенък. Бе станал компактен и объл като пашкул на какавида. Искрящият не разбираше какво означава промяната. Имаше голямо струпване на същества, които излъчваха в синята гама. Съществата едно по едно постепенно се отделиха от Флориана, но после внезапно се върнаха и плътно се скупчиха около нея. Искрящият бе присъствал на смъртта на различни видове в многобройните светове. Навсякъде бе едно и също – просто изгасваха и… край. Но сега силна светлина се процеди през пукнатина в пашкула и от нея постепенно се измъкна един Ослепителен.

Ооо… Ослепителен!… Ето достойна цел за всеки Искрящ!

Публикации:

1. Алманах „ФантАstika 2012“ – „Тера Фантазия“ и „Човешката библиотека“, 2012 г.

Призраци и други щуротии Саша Александрова

Вървенето може да е супер приятно след няколко дълги, монотонни дни вкъщи, когато зимата те приковава между четирите стени. Една разходка из центъра на града винаги ми прочиства ума, след като съм се побъркал от учене и ежедневни глупости. А времето днес е доста хубаво като за началото на март. Чак се учудвам как може половината хора да са със зимни якета и шалове при такова слънце, а аз да се чувствам екстра само с тениска и анорак. Е, какво пък, явно аз съм топлокръвният в тази картинка.

Имам чувството, че не съм излизал по-далеч от кварталните магазинчета от седмици. Или поне не съм слизал към центъра просто за да се поразходя. Обикновено изобщо не ме свърта вкъщи, не знам защо напоследък се заседях толкова. Естествено, не съм единственият – необичайно топлият мартенски ден е изкарал хората от черупките им. От време на време трябва да се промъквам странично между минувачите по тротоара и да заобикалям детски колички или хванати под ръка двойки.

Светофарът привлича погледа ми, докато пресичам една от централните улици – нещо не е в ред със стилизираното зелено човече, което се движи в подобие на „лунната походка“ на Джако. Ами да, главата му липсва. Светофарът не просто е счупен, замърсен или изгорял – главата на фигурката изглежда перфектно заличена. Щура работа.

Отсрещният тротоар е по-тесен и се налага да маневрирам повече. След няколко метра направо се оказва преграден от… уау, шест възрастни дами, хванали се под ръка. Две от тях вървят напред, другите четири сякаш им пазят гърбовете. Че и се кикотят като момиченца. Ама какво им става на тези хора? Чак ме напушва смях, докато се провирам между тях и дънера на някакво дърво. Винаги съм уважавал възрастните, но някои наистина изкуфяват с годините, малко или много.

Още си мисля за това, когато рекламен плакат на мобилен оператор с огромен варан на преден план привлича погледа ми надясно. Избързах да се присмивам на стариците – гущерът като че навежда леко глава настрани и ми намигва, когато минавам край него. Ама и аз май съм изветрял преждевременно! Хвърлям поглед към стъклената врата на офиса, готов да се усмихна снизходително на себе си, но група младежи в същото време минава между мен и отражението ми и не успявам да го видя.

Пресичам отново и от другата страна на булеварда ме лъхва обичайният мирис на пица от будката на ъгъла. Както винаги, има опашка, макар че този път е доста по-скромна от обичайната. Прескачам няколко разбити плочки от настилката и продължавам надолу. Почти ми идва да си подсвирквам. Само да не беше този сърбеж отзад по врата ми и от дясната страна на гърдите. Няма какво да ме е ухапало през зимата, значи сигурно е поредната тъпа алергия. Разминавам се с група тийнейджъри с раници, а след тях върви възрастна дама. Половината ù лице е покрито с червеникава следа от изгаряне, сякаш липсва. Отклонявам поглед – адски ме дразнят хора, които те зяпат като екзотично животно, ако нещо не ти е наред – но тя изобщо не среща очите ми. В момента, когато я подминавам, се налага рязко да се извия наляво, за да избегна сблъсъка с някакъв чичка. Естествено, няма достатъчно място за маневри между него, вестникарската будка и момичето отзад. Все някой ще го отнесе.

Тъкмо отварям уста да се извиня на момичето, че я бутам с рамо… и нея вече я няма.

Заковавам на място, сякаш съм се блъснал с цялата си тежест в нея.

Само че… не съм.

Тя просто премина през рамото ми. Или аз през нейното. Какво, по дя…

Погледът ми се спира на огромните прозорци на кафенето, пред което съм замръзнал. Клиентите приличат на експонати в музейна витрина. Виждам лицата им, беззвучното движение на устните, ръкомахането, оживлението…

А аз къде съм?

Хората сноват непрекъснато по тротоара и за кратко се отразяват в стъклото, безплътни като привидения. Господи, защо не виждам лицето си сред тях?! Сякаш внезапно съм станал ужасно късоглед – всичко, което различавам, е мъглив, неясен силует, бегло наподобяващ… Не, нещо не е наред!

Свеждам поглед към кецовете си… и не мога да си спомня какъв цвят са! Виждам тялото си като през замъглено от дъжд стъкло, а винаги съм имал отлично зрение. Какво става с мен?!

Оглеждам се на ръба на паниката и тръгвам към най-близкия човек – мъж на около четиридесет години, който говори с млада жена пред вратата на някакъв офис. В дясната му ръка дими цигара, която от време на време размахва.

– Извинете… – подхващам и едва разпознавам гласа си. Всъщност… това моят глас ли е? Изобщо не ми звучи познато! В ума ми се блъска някаква пълна безсмислица от рода на „Колко е часът?“, но мъжът изглежда не ме е чул. Насилвам се да повторя по-високо „Извинете“, но той отново не реагира. Протягам ръка да го докосна…

Господи!

Пръстите ми минават през него, сякаш е илюзия.

Не… сякаш аз съм илюзия!

Отстъпвам рязко назад, поемам дъх да извикам… и някакво хлапе тичешком минава през мен. Викът засяда в гърлото ми като таралеж.

Не знам колко време минава, докато стоя така но нямам сили нито да помръдна, нито да се опитам да измисля какво да правя…

– Хей, здрасти.

Само дето не подскачам. Извръщам се… и имам чувството, че всеки момент ще избухна в истеричен кикот. Пред мен стои момиче на около десет-единадесет години и ме гледа усмихнато, пъхнало ръце в джобовете на синьото си яке. Дългата му светлокестенява коса е вдигната над челото с диадема и пада назад по раменете. Очите му са зеленикави, усмихнати и някак странно разбиращи.

– Ти… ти ме виждаш? – едва успявам да скалъпя някакво смислено изречение.

– Ами да. И се обзалагам, че съм единствената, която не само те вижда, ами и те чува. Нали?

– Д-д-да.

– Не се тревожи. Добре де – бързо прибавя то – знам, че звучи тъпо. Би било ненормално да не се тревожиш. Но, повярвай ми, положението не е толкова лошо.

Ама как само говори това дете – все едно отдавна е пораснало!

– Знаеш ли какво се случва с мен?

– Е, не обичам особено тази част, но трябва да ти кажа, че ти… ами, такова, си мъртъв. Само не откачай, става ли? Всъщност, засега се справяш доста добре.

В момента, когато го казва, това ми се струва толкова очевидно, че не знам как досега не ми е минало през ума. Оххххх, ще се побъркам, ако това продължи!

– Да, определено – продължава момиченцето, кимвайки. – И, от това, че си тук в момента, става ясно, че не си умрял по особено лек начин.

– Какво точно става… с мен?

– Амииии… – проточва малката. – Виждаш ли, това е нещо, което се случва с хората, загинали от неестествена смърт. Обикновено душата се отделя по определен начин и преминава в някакво друго измерение – това точно не ми е особено ясно. Когато обаче е откъсната внезапно от тялото, остава някъде наблизо и може да се лута много дълго, защото в повечето случаи паметта ù е нарушена от шока.

– Охххх, задръж така! – не устоявам на порива да се хвана за главата. Не ме боли, но проклетият сърбеж не изчезва. Сякаш нещо непрекъснато лази по врата ми. – Звучиш като професор! На колко години си?

– Единайсет. И ми стигат за това. Опа, извинявай за момент.

Момичето вади звънящия си мобилен телефон и отговаря с делово изражение, което рязко контрастира на невинния му тон.

– Ало? Здрасти, тате. Прибирам се от училище, да. Аааа, какво да става, нищо особено – само малко призраци и щуротии.

Намигва ми тарикатски и продължава да говори по онзи характерен начин, запазен специално за мърморещи родители:

– Да, да, знам, тате, време ми е да порасна. Като стане обаче, ще има да ми повтаряш колко бързо съм изкласила. Добре. Добре, ще се видим вкъщи. Чао.

Малката прибира телефона си и ми отправя лека усмивка.

– Родители, какво да ги правиш. Никога не разбират, не си заслужава да опитваш да им обясниш. Докъде бяхме? А, да. Слушай, нормално е да си шокиран, но ще премине, колкото по-бързо стигнем до мястото, където трябва да отидеш. Не се шашкай, ще ти помогна.

– Може ли да започнем малко по-отначало? Като например как така ме виждаш?

– Ами просто така. Откъде да знам? – свива рамене малката и тръгва надолу по тротоара. След няколко крачки се обръща и подвиква към мен:

– Хайде де, нали не искаш да прекараш остатъка от вечността така? Повярвай ми, шансът да срещнеш друг като мен не е много голям.

Бързам да се изравня с нея и питам:

– Как така друг като теб?

– Друг, който може да вижда духове. Не сме много. А и не всички го приемат.

– Ами ти?

– О, аз го мога от шестгодишна. Никога не съм се страхувала. Все си мисля, че щом срещна някой от вас, трябва да му помогна да се справи по-бързо с това.

– С кое? – имам чувството, че съм затъпял.

– С прехода – търпеливо обяснява момичето. – Щом се върнеш при тялото си, ще стане ясно дали оставаш, или продължаваш. Сигурно си забелязал, че не всичко наоколо е съвсем нормално.

Първият ми порив е да отрека, но веднага се сещам за човечето от светофара, за гущера и кискащите се старици, за жената с липсващата половина на лицето. Не знам защо, но чак сега забелязвам, че абсолютно всички хора наоколо носят черни ленти на десните си ръце, точно под рамото.

– Ама че лудост!

Детето се засмива безгрижно.

– Ако получавах десетачка всеки път, когато чуя това, вече щях да съм събрала пари за университет. Виждаш ли, това е още нещо, което показва, че си някъде на границата между нормалния свят и каквото там има отвъд. Аз виждам всичко такова, каквото си е, но ти – не. Не се притеснявай. Знам, че е плашещо. Но не си сам, нали?

Хвърля ми кос поглед изпод вежди, по същия странен, зрял начин, по който говори.

– Че си и сладък на всичкото отгоре.

Забивам за секунда на място и моментално прескачам машиналното „благодаря“, както и абсурда, че единадесетгодишно хлапе ми е направило комплимент.

– Чакай, можеш да ме видиш напълно? Как изглеждам?

– Ами висок си, с черна коса, пъстри очи, виждаш ми се на двайсет и пет-шест години… няма смисъл да продължавам, скоро ще се видиш сам.

– Къде отиваме? – питам и отново тръгвам след нея.

– Не знам още.

– Как така?

– Ами не знам. Но чувствам накъде трябва да вървя. Спокойно, не ми е за първи път. Нито за втори. А ти спомняш ли си изобщо нещо – име, години, родители, приятели, нещо такова?

Замислям се усилено, после клатя отрицателно глава.

– Лоша работа – кимва малката. – Но нищо. Няма да е задълго.

Не съм сигурен колко точно време вървим така из центъра на града, но в крайна сметка стигаме сградата на една от големите болници.

– Трябваше да се сетя – промърморва малката ми водачка и хлътва във входа. Бързам след нея, за да не я изпусна от поглед.

Хлапето се справя учудващо хладнокръвно с жената на рецепцията и с малко увъртане и пробутване на импровизирани обяснения успява да научи коя е стаята, където отиваме.

Качваме се с асансьора в пълно мълчание.

– Хайде, влез – окуражително се усмихва тя, когато спираме пред вратата. Отвътре се чуват приглушени гласове. – Това там си ти. Не карай хората да те чакат повече – на тях също им е тежко.

– Ами ти? – питам тихо. Чак сега наистина започвам да се плаша. Чувствам се точно като дете, треперещо при мисълта за чудовището в килера и изгасващата лампа.

– Трябва да се прибирам, татко ме чака. Не се страхувай – вече няма от какво.

Кимвам бавно и се обръщам към вратата. Открехната е леко, но не достатъчно, затова пристъпвам напред и преминавам направо през нея.

Болничното легло…

Гипсът и бинтовете…

Дълбоките кръгове под очите…

Кичурът черна коса над челото…

… това съм аз!

Хората около мен. Гласът на… на брат ми, който ме нарича по име…

– Р…

Сега вече всичко ми е ясно.

Разбира се, помня името си и всичко останало. Помня с какво съм се занимавал досега, къде съм израснал, къде съм живял. Помня какво стана.

Местата, където изпочупените стъкла са се забивали в тялото ми, в момента, когато двете коли се блъскат челно. Сърбежът.

Все още ме дразни. Но според лекарите така сърбят заздравяващите рани. Пак според тях съм изкарал невероятен късмет. Много хора в моето състояние изобщо не се събуждали. Шофьорът на другата кола е починал на място.

Помня мига, в който фаровете навлязоха в моето платно… но не искам да се връщам към него.

Знам, че не става дума за късмет. Дължа всичко на едно единадесетгодишно момиче с усмихнати очи и поведение на голям човек.

Дали ще я срещна пак, за да ù благодаря?

Късмет е по-скоро това, че раните заздравяват доста бързо. Първите крачки извън болницата са най-хубави, макар че малко куцам с десния крак. Все още не съм съвсем във форма, но лекарите ме увериха, че скоро дори ще мога да се върна към тренировките по волейбол.

Оглеждам се и се усмихвам на ранното пролетно слънце.

Докъдето ми стига погледът, няма нито една черна лента.

Редактира: Калин М. Ненов

Разказът се публикува за първи път.

Революция Валентина Димова

Кафето беше черно, прозорците – зацапани от сълзите на небето, а въздухът вонеше на депресия.

– Любов?! Тази дума ме обижда – изкряска наблизо Фре. Пак дрънкаше каквото ù беше на главата, без даже да чуе другите. Иви искаше да си тръгне, но дъждът я спираше. Поръча си второ кафе и остана с колегите от университета, за да помълчи с тях. Фре започваше трети разказ на тема „и той, горкият, беше много влюбен в мен“. Момчетата се смееха с мазохистично поощрение, момичета… техният смях се давеше в хапането на устни. Иви разглеждаше пръстите на ръцете им. Толкова различни нокти притежаваха хората.

„Колко ли време от живота си губим така? И… колко трябва да съм зле, за да стоя с тях. Самота до дъно!“

Някой влезе в бара. Студът, полепнал по палтото му, докосна лицето ù. Иви се извърна. Младежът беше висок, носеше черна шапка, изпод която се подаваше още по-черна опашка. Обърна се. Иви стана. Не мислеше да си ходи; подчинила се беше на очите му. Големи, черни, сякаш бълващи антиматерия.

– Иви, тръгваш ли? – достигна я гласът на Фре. Беше като чужд, провлечен и приглушен.

– Аз… – Иви се изравни с младежа. Сякаш плуваха покрай тела, монотонна музика и разпокъсана реч. – Вече съм у дома.

Разминаха се.

– Иви!

– До утре! – Тя се спря на изхода и им помаха. Очите на младежа я изпроводиха. Миг преди тя да се обърне, той се усмихна.

„… атентатът в 27-и сектор остави без покрив десетки граждани, ранени са над сто души, до момента няма данни за жертви…“

Иви стоеше като вкаменена пред стената, от която се изливаше информационният блок.

„27-и сектор… Фре… другите… поисках да ги няма, Господи… Не съм го искала!“ Тя заби показалец в сензоекрана на гривната си.

– Аре!

Съквартирантката ù не отговори. От другата страна на връзката писукаше сигнал „свободно“.

– Ааа-ре… – Иви приседна на леглото си. Не свали якето, нито ботушите. Стаята изведнъж ù се стори празна, въпреки дрехите, книгите, цялата натурия наоколо.

„Виновна съм… Аз поисках да ги няма. С когото съм, такава ставам. Нямам себе си. Не исках да съм… от тях.“

Тя си даде сметка, че не изпитва нищо, и това вече успя да я уплаши. Ако Аре не се върнеше никога повече, ако Фре никога повече не декламираше с нервния си глас заучени фрази…

„Той ме спаси!“ Споменът за младежа я стопли. После тя потръпна… не беше включила климатика. Стори го и седна отново на леглото. Самотата се всмука в порите ù и се превърна в течен страх.

„Кой беше? Дали е жив… Тръгнах си, защото… Накара ме да си тръгна. Веднага!“

Невидимата повърхност на мехура пареше. Душата му гореше в адски огън, но щастието, което вибрираше в нея, я държеше жива. Още малко, някакви си пет-десет секунди. Трябваше да изтърпи болката. Всяка частица от него туптеше, но мисълта му можеше да контролира разкъсването.

„Нито една жертва… Закъснях, но ранените живеят. Това е важното.“ Ел усещаше дишането си, макар да не беше в плът. Душата му се плъзгаше по повърхността на границата, почти се сливаше с нея и държеше мехура цял. Вътре в него взривът се движеше много бавно, а отвън бе останала неговата проекция – разрушителна и светкавична, но само за неживия свят.

– Ахъъъ – той падна ничком на пътя. Болката преля. Издигна се към лицето му и потече в червено от носа. Ел се поизправи, отмятайки глава назад. Подминаваха го забързани хора. Никой не го погледна.

„Няколко секунди след…“ Той прибърса носа си с показалец. Все още беше в 27-и сектор. Хората покрай него все още не осъзнаваха, че трябваше да са мъртви. Ел се усмихна срещу напрегнатото лице на млада жена, която притискаше към гърдите си бебе. Тя отвърна очи, но това го развесели още повече.

„Ще живеете, малкият ще порасне.“ Той отново докосна носа си. Кръвта почти беше спряла. Подсмръкна и се избърса в черното си палто.

– Пази се, момче! Не стой така! – Чевръст старец почти го премести от пътя си, в бързината да избяга от обвитото в дим и пушилка място. Ел се подсмихна отново. Спомни си лицето на момичето от бара.

„Чу ме, но не повярва. Просто се подчини.“

Аре спеше усмихната. Иви се беше облегнала на масичката до леглото си и се опитваше да не я мрази. „Така ли?“ Сладникавата кукличка беше реагирала само с това на новината за атентата. Като чу, че Фре не отговаря, а е била на мястото, само изхъмка. Защо изобщо някой би се разтревожил за Фре?!

„Всички сме еднакви.“ Иви въздъхна. Не беше дошла да се учи на това. Искаше по-добро бъдеще. Някога приемаше университета като магично място, където ще намери себе си. Откри само разбирането, че „себе си“ няма. Всеки се стреми да е като другите. Силен, ироничен, справящ се с всичко, а всъщност безконечно сам.

„Кой диктува правилата?“

Мракът в стаята носеше утеха. Умът ù все още се бунтуваше, но душата бе започнала да притихва.

„Онова момче в бара… Откъде се взе?“

Когато беше малка, Иви си водеше дневник. Мистичният непознат, с когото споделяше детските си копнежи, беше като момчето от бара. Той можеше да ù говори с очи. Можеше с очи да я слуша.

„Имах „себе си“!“

Пак не я разбираха. Повечето деца май не я и харесваха, но никой не можеше да ù откаже игра. Някога Иви успяваше да ги накара да играят. Поне за малко. Какво се беше променило?!

Мракът продължаваше да събужда спомени. Да повдига въпроси.

„Бях на страната на… доброто. Поне исках всичко да е добро.“

Революцията отне баща ù. Не физически. Той си намери други мечти и друга жена, с която да ги споделя.

Безкрайната революция на Арен. Атентатите отнемаха майки и бащи, братя и сестри. Разделяха хората и ги превръщаха в самотни хищници. Младежите учеха, ако хванат стипендия, и заради стипендията. Децата бягаха от училище, за да търсят лесни пари на улицата, а родителите… просто умираха. Като майка ù, която не можа да прежали раздялата със съпруга си и се хвърли след идеята да „сваля властта“.

„Голяма си, Иви! В наше време децата порастват рано.“

Тя се засмя гласно. Аре прохъркваше в леглото си. Порасналата, страховито голямата Аре.

Иви подви колене и ги затъкна под брадичката си. Мракът излъчваше студ и коварство.

Ден за пазаруване и разходки. Ден за атентати. Почивен ден.

Иви скиташе безцелно по оживените улици. Най-опасни, но и най-привлекателни за самотника, защото в тълпата човек забравя, че е излязъл без компания. Огледалната фасада на Мултимага отразяваше скамейките и парка с фонтана. Иви се загледа в силуетите на хората. Различни походки, различен тип облекло, нормално за есента, но пък – еднакво непознати. Страхуваше се от идващата зима. Студът беше най-грозното лице на самотата, а в бялото на снега отражението му щеше да навява смърт.

„Ще уча повече… ще поработя в бара и ще мине.“

По матовите огледала на витрината продължаваха да преминават отражения на хора. Иви се огледа. Не се хареса. Приличаше на уплашен призрак.

После видя него и се спря. Душата ù избухна. Иви се обърна рязко, задъхано.

„Чакай!“ – изкрещя мислено, но остана пред него, мачкайки краищата на колана си. На дневна светлина слабото му лице изглеждаше нечовешки изящно. Немомчешки!

– Не бързам за никъде, госпожице Ден.

– Ти… – тя се задави, изхлипа, издиша дълбоко, за да задуши неканената тъга. Гласът му… Той подчиняваше цялото ù същество. Влизаше направо в сърцето. – Следиш ли ме? – изтърси и се прокле за глупостта си. Какво можеше да му каже?

– Извинявай… знаеш името ми… ти…

– Аз съм Ел – той се усмихна ведро. Очите му заблестяха, а мракът в тях се превърна в илюминатор към непознати вселени.

– Ел – тя също се засмя. – Преди… атентата в сектор 27… беше в бара…

– Предупредих те.

– Благодаря.

– Беше урок – от бледостта на лицето му лъхна хлад. – Следващия път няма да ти помогна, Иви Ден. Искам да го знаеш.

– Ооо – тя пое дъх насечено.

– Хората те дразнят – той подаде лакът, а тя го хвана пряко волята си и се остави да я поведе към скамейката пред фонтана. Виждаше само нея и пръските вода във въздуха. Седнаха. Ел разпусна косата си.

– Хората ти пречат, защото не отговарят на очакванията ти. Говорят глупости, правят глупости.

– Така е.

– Или не е така – той извърна лице към нея. – Кой ти каза, че ако светът не ти е по мярка, е лош? Как реши, че докато се занимаваш само със себе си и със своите желания, ти си добрата?

Тя следеше движението на устните му. После забеляза, че бялото на лицето му сияе в сребристо.

– Тук трябваше ли да се обидя?

– Не и ако не те съдя.

В погледа му липсваше строгост. Иви се почувства празна. Всичко, което носеше в себе си, беше изтекло като от чаша, изтървана на пода. Плътта ù сякаш се бе строшила на късчета. После изведнъж започна да се плете отново. Да се пълни.

– Спри! – Тя се плъзна към края на пейката.

„Изкусител в черно… Омайник, като тези на Фре!?“

– Изкушенията са си само твои, Иви Ден. Аз нямам пръст в това.

Той стана.

– Иви Ден, революцията в Арен е в своя пик. Осъзнато или не, ти живееш тук. Ще бъдеш част от събитията.

– Нали няма да ми помагаш… Защо ми го казваш? – Иви погали с пръсти шията си. Новото в нея я дращеше болезнено, сякаш се бореше за свободата си.

– Защото, ако поискаш помощ, ще я получиш. – Ел се усмихна, обърна се и вдигна ръка, размахвайки длан. – Сбогом, Иви Ден… или само довиждане.

Тя остана на скамейката, почти хипнотизирана от отдалечаващия се силует. Потокът от хора ту го поглъщаше, ту го изплюваше обратно, но той вървеше устремен към далечината, в която щеше да се скрие.

– Не се обърна. Нито веднъж!

Иви преглътна горчива слюнка. Наблизо две деца се разсмяха през писъци, тя вдигна яката на палтото си и стана рязко.

„Студено е, Ел. Стана още по-студено, като си тръгна.“

Валеше от сутринта. Според аренските параноици, бунтовниците използваха дъждовното време. Само тогава хората се събираха заедно и за дълго, на закрито.

„Заедно, по-лесна плячка. Не е това.“

Арен беше част от дъждовен полуостров. Тук водата, освен стихия, се считаше и за поличба.

„Да убиеш, докато вали. Да пречистиш с кръв и вода.“

Ел помириса въздуха. От изток идваше нещо голямо. Той концентрира сетивата си. Вибриращо непокорство го насочи към тайното сборище в покрайнините на града.

„Палят се. Все още не са готови, но ще бъде скоро.“

Превита на две, скитницата тътреше краката си, без да се стреми да заобикаля локвите. По този път явно не минаваха много хора, а високите дувари и липсата на осветление го правеше опасен в сумрака на вечерта. Иви влачеше крака в калта, беше нахлупила качулката си чак до носа и се наслаждаваше на уединението.

„Скитницата, калта, мракът… Това е, което искам.“

Вървеше бавно, за да спазва дистанцията, но и да усеща спокойствието, което я изпълваше след всяка крачка. Ботушите ù се бяха покрили с тъмни петна. Иви се засмя изпод качулката си. Дъждът беше спрял. Не очакваше изненади и не ги търсеше. Сумракът все по-често извикваше образа на Ел в съзнанието ù, но страхът беше по-силен от всяко желание.

„Върви си! Не съм готова.“

Скитницата спря пред тъмна врата. Иви продължи още малко.

„Не отново…“

Иви се прикри зад близкия контейнер. Изоставила количката си, скитницата стоеше изправена пред вратата, на която бе почукала четири пъти.

„Две къси, дълго и още едно късо“ – повтори си сигнала Иви. Скитницата се скри в мрака на отворилия се вход.

„Защо, Ел… виждам те във всичко, във всеки…“

Иви се затича към вратата.

Две къси, дълго и едно късо. Входът се отвори безшумно. Тя пристъпи напред. Страхът в нея се превърна в електричество. Разтресе я моментен тик.

– Ел! – тя извика и той изплува от мрака. Иви не разбра там ли е бил, или нейният зов го материализира от нищото.

– Какво си ти?

– Ще те попитам същото – той се усмихна едва доловимо. – Ако ми отговориш, ще кажа и аз.

Какво беше тя? Стори ù се глупаво да отговори, че не знае.

„Аз съм… нищо.“

– Това място…

– База на бунтовниците. Тези с атентатите.

– Ти си от… Не си. – Тя се взираше в лицето му. Светлината отвън не беше достатъчна, за да разбере тъга ли излъчват очите му, или я съдят.

„Той не съди.“

– Не си от тях, тогава да се махаме! – Иви сграбчи ръката му и го задърпа навън. – Хайде, направих грешка!

Той не бързаше. Тя също спря.

– Но ти… беше вътре. Отвори ми вратата.

– Не точно тази врата.

– Ел…

– Ако знаеха, че си тук, вече щяха да са те отвели.

Гледаше я страшно.

– Каза, че няма да ми помагаш.

– Повика ме, Иви Ден! – напомни той. – Не ме викай повече, ако смяташ да правиш глупости.

– Не знаех… Ел…

– Ще те нараня, Иви Ден. – Той стисна рамото ù и я поведе навън през локвите. – Ще те нараня и ще ме мразиш, защото си свикнала само да искаш, да притежаваш.

– Не искам! – Тя се извърна. Очите му горяха като въглени, косата обрамчваше лицето му чак до скулите. – Искам само… да ти дам… За първи път, искам да дам.

– Искаш! – Той се усмихна. Без присмех, без осъждение. После очите му станаха тъжни. Трепна. Сякаш нещо отвътре го подпали. Сияйното му лице се сгърчи.

– Ел?!

– Трябва да вървя… 13-и сектор. – Той я остави насред улицата. Втурна се към ъгъла, а сумракът побърза да го погълне. Иви почти беше сигурна, че Ел се разтвори в него.

– Да дам – изплъзна се между устните ù. Капките, които пареха лицето ù, бяха огнени, като очите на Ел.

Стигна навреме. Балонът се разду с плясък. Огън и барут се разтеглиха, летейки във въздуха. Ел дишаше жарава.

„Иска да даде!“

Болката вибрираше в атомите му. Разкъсваше ги на частици чисто съзнание.

„Ще те боли, Иви Ден!“

Ел удържаше балона. Дори му беше по-лесно от преди. Вече можеше да вдиша огън и прах. Да издиша болката без стенание. Секундите смърт изтекоха. Той се събра, компресира се и падна с лице към асфалта, но този път бе ожулил и брадичката си. С кървенето от носа беше свикнал.

„Революцията на Арен.“

Стана и тръгна, без да забърше кръвта от лицето си. Още стотина спасени люде, към хилядите за този месец. Защо продължаваше да го боли? Беше от най-добрите.

– Свикнал да работи при високи нива на напрежение – гласът на Ил го изненада.

– Братко?!

– Каза, че ще се справиш тук без мен.

– Справям се.

– Ще нараниш момичето.

– Никой не може да бъде наранен, ако не го позволи. – Ел се намръщи. – Знам го от теб.

– Тя е аренско момиче. Тукашните младежи умират да бъдат наранявани. Забавляват се, като разказват за това на приятелите си.

– Тогава защо си дошъл? Имам право да изпълнявам желания на местните, нали?

Ил го погледна строго.

– Пази се, братко Ел – каза и се разтвори във въздуха.

Иви се давеше в мрак и гъста мъгла, но се опитваше да го настигне. Искаше да го следва.

– Върви си! Не можеш да дойдеш…

Беше неговият глас. Иви се спря. В стомаха ù се трошеше стъкло.

– Не бягай! – Тя скочи и се понесе във въздуха. Спря се в гърба му. Ръцете ù стиснаха раменете му. Само за миг.

– Ел, остани… Още малко.

– Не мога. Не ме викай повече.

Строшеното стъкло в нея избухна навън. Тя беше празна. Светът, гол и сив, я очакваше като паст на гигант. Само секунда и щеше да я погълне.

– Прости ми! Каквото и да съм направила… Само ми прости!

– Не можеш да ми направиш нищо, Иви Ден – каза, но тя разбра, че я лъже. Вината я издуваше отвътре. Беше виновна, че съществува, че е тук…

Той отметна косата от лицето си. Очите му блестяха. Усмихваше се. Тя се разпадаше, но обичаше това лице, тези очи…

– Умирам, Ел. – Иви вдигна кървящите си длани срещу му. Стъклото беше изтекло от нея. Дрехите ù висяха на парцали. Не болеше. Искаше само да го гледа. Да бъде там, докато свърши.

Той се разтваряше в мъглата. Много бързо. Тя затанцува. Разпръсваше себе си, капка по капка, парцалче по парцалче. Бързаше, докато лицето му все още е ясно в съзнанието ù. Той трябваше да е последното, което ще запомни.

– Иви… Иви Ден!

Ръката, която я хвана някъде отгоре, я издърпа от мрака. Светлината се взриви в очите ù.

– Иви, добре ли си?

– Аре… какво…

– Крещеше. – Аре я гледаше осъдително.

– Кошмари. – Иви отметна завивката и стана бързо. Подът се завъртя към тавана. Тя запази равновесие. В стаята беше светло. Навън валеше. Тя се заоблича машинално, докато се оглеждаше. Не искаше да е тук. Не искаше да знае нищо повече. За никого. Дъждът, Ел, онази врата, която отвежда при бунтовниците…

– Излизаш ли? В това време? – Аре отстъпи от нея.

„Спокойно, луда съм, но не хапя.“

– Имам среща. – Иви се усмихна криво. – С момче.

„Две къси, дълго и едно късо.“

Вратата се отвори. Иви пристъпи в мрака. Тръгна, стараейки се да не мисли за Ел. Искаше да е сигурна, че ако той е тук, не го е повикала тя. Искаше да вярва, че той не е този, за когото го мисли. Когото чака, за да приключи с всичко. Но кой друг щеше да е? Нали сам ù каза, че тя го е повикала.

– Хей, ти си от хората на Хла? – Посрещачът беше висок и грубоват.

– Хла, да… – Иви се спря.

– Чакай малко… Защо ми изпраща момиче? – Той свали автомата от рамото си. – Ела насам! По-живо, трябва да те проверим.

– Хла няма да хареса това – изстреля Иви.

„Не го викам! Няма да го викам!“ Тя тръгна след мъжа. Ръцете ù бяха стиснати в юмруци. Майка ù и баща ù бяха пропилели животите си, без да се замислят от какво има нужда тя.

„Какво, ако и аз сгафя? Кой губи дори ако… умра?“

Не се сещаше и за един човек, на когото животът ù би бил от полза. Не помнеше и едно свое дело, което да може да нарече добро, без да са ù нужни оправдания.

„Безполезна!“

Ако станеше един от атентаторите, поне щеше да се жертва за нечия кауза. Не разбираше къде и как греши правителството, но народът живееше зле.

„Живеем ли изобщо?“

Излязоха в просторно помещение. Хора в зелени гащеризони се щураха във всички посоки. Разпределяха малки и големи пакети с печатни издания.

„Вестникът на революцията.“

– Върви по-бързо – мъжът я побутна с автомата си.

– Хей, аз съм от вашите, забрави ли? – Тя се засмя през рамо. Така го усети изведнъж. Поне за момент принадлежеше към нещо голямо. Към нещо, което работи.

„Мога и без теб, Ел.“

Видя лицето му, блестящо на дневна светлина, и горящите му, всепоглъщащи очи. Прииска ù се да го докосне. Само за миг, колкото да провери дали е от плът.

„Мога, мога… без теб!“

– Рори, Хла ни я праща. Не се разбрахме така – мъжът говореше с набита жена на средна възраст. Бяха преминали в малка стая, обзаведена с бюро и столове.

– Господи, колко е млада… Хубава е! – Рори заряза работата си на миникомпютъра и стана. – Момиче, защо искаш да умреш? Можеш да помагаш и по друг начин.

„Да умра.“

– Аз… – Иви усети пясък в устата си. – Животът ми няма смисъл – каза тихо.

– Но ти си толкова млада. Защо Хла те е взела изобщо? – викна Рори.

– Вината е моя. – Иви губеше почва под краката си. Опипом намери стол и седна. – Аз… готова съм!

„Ел ще ме… Защо да го викам? Всичко може да свърши сега. Ще удължа живота на някой, който иска да живее. А Ел… може би наистина ще ме… прибере.“

– Как се казваш? – Рори не я изпускаше от поглед.

– Иви Ден… искам да го направя… веднага! – настоя тя. – Пратиха мен!

– Добре, Иви, но… Хла се оплакваше, че няма човек за днес. Ти сигурна ли си? Как те убедиха?

– Аз предложих. Не може ли да приключим с това разпитване?

– Има момче в тази работа, Иви. – Рори въздъхна и ù обърна гръб. Беше отпусната жена, с широк гръб. Накуцваше, а косата ù приличаше на глухарче.

„Но ù се живее.“

– Има момче!

– Просто момче? – Иви отново се засмя. – Де да беше толкова просто.

Кой беше Ел всъщност? Не беше момче. Момчетата не палеха огън с очите си, не се разтваряха във въздуха и не светеха… в душата, дори когато са далеч. Дори когато знаеш, че не няма да останат с теб.

– Рори, аз трябва да го направя – Иви стана тихо и докосна рамото на жената. – Знаеш ли, не съм правила нищо, абсолютно нищо досега. Водех се по потока на живота… как да кажа, просто вървях с тълпата и чаках това да свърши.

– Ой, милата ми… Горкото ми дете! – Рори се обърна, прегърна я и се разрида.

„Аре мисли, че съм чудачка. Всички мислят. Влюбена в някой… Говорят. Ел не е някой. Ел е завинаги.“

Тя стискаше плътните презрамки на пъстрата раничка. Вървеше към сърцето на Мултимага.

„Още минута!“

Лицата на хората покрай нея сякаш преминаваха едно в друго. Момче и момиче се целунаха. Той беше потен, тя – дебела. Суха жена влачеше чанта на колелца. Двама мъже блъснаха чантата един подир друг в непохватните си опити да минат покрай жената. Единият изпсува. Смях на дете огласи за миг площадката към детския кът. Беше глезено-истеричен.

„Не сме като теб, Ел… Каквото и да си. Искаме, разрушаваме, съдим.“

Минутата измина. Иви се извърна назад към потока от хора. Сега щеше да узнае дали той е този, за когото го мисли. Сега… може би щеше да намери утеха.

„Идвам… Ел.“

Тя притвори очи, пъхна ръка в джоба си и натисна бутона..

„Ел…“

Вълната я блъсна в стомаха. Полетя. Парчета от взрива и от раницата на цветя, парчета от дрехите и плътта ù се понесоха безтегловно във въздуха. Пръски кръв се издигаха бавно и създаваха мозайки в алено.

„Смъртта е красива.“ Иви се чувстваше лека. Хората, които се рееха наоколо ù, не изглеждаха уплашени. Лицата им бяха застинали в блажено спокойствие. И Ел… неговото присъствие изпълваше въздуха. Той беше в нея, но беше и във всичко останало. Беше лек, невидим и я изпълваше до дъно.

Плочките я посрещнаха с плясък. Падна върху дясната си страна, а болката се съсредоточи в скулата ù.

– Поздравления, Иви Ден! С всеки нов ден твориш падението си.

Тя позна гласа му. Нима наистина той беше смъртта? Надигна се и се засмя през сълзите и болката. Какво, ако се беше изложила? Нали Ел стоеше пред нея. Нали я гледаше с тъмните си като бездна очи. Нали не я съдеше, въпреки всичко.

– Прости ми! – каза по навик. Когато стоеше пред него, винаги изпитваше вина.

– Простих, а след това? – Той ù подаде ръка. Тя се изправи с мъка.

– Аз… искам да съм… с теб. Да те виждам понякога. Ти… как така си тук?

– Това ми е работата.

– Спасяваш хора?

„Странно занимание за смъртта.“

– Някой трябва да го прави. Толкова много от вас са готови да убиват.

Тя милваше лицето му с поглед. Изглеждаше уморен. Беше сякаш още по-слаб. Още по-съвършен.

– Не мога ли да… ти помагам?

– Можеш, ако не си една от тях.

Той я хвана под ръка и я поведе бавно навън. Вървеше леко, елегантно, като танцьор, и успяваше да избегне всеки сблъсък с бързащите нанякъде хора.

– Този път няма разрушения. Хванах те в точката на избухване. Все пак да компресираш времето е изморително дело.

Излязоха и се спряха до скамейките пред фонтана. Той приседна на най-близката. Тя се отпусна до него. Мълчеше, но мъката по лицето му даваше отговори.

– Помагаш ми, но не ме обичаш – каза тихо тя.

– Казах, че ще те нараня, Иви Ден. – Гласът му трептеше от напрежение.

– Без теб животът ми… той и без това… но след теб…

– Животът е ценност, дори когато не притежаваш нищо друго. – Очите му я прострелваха с космична тъга.

– Ти не си човек, нали? Нещо… друго си. Сънувам те, търся те… намирам смисъл. – Тя преглътна с мъка. – Спаси не само мен.

– Революцията ви е без ясна цел – въздъхна той. – Без мен тук ще умират стотици на ден.

– При бунтовниците научих нещо – каза Иви. – Разбрах, че правителството ни манипулира непрекъснато. Телевизията, забавленията, дори храната и дрехите… Всичко е направено така, че да ни мами, да ни отвлича от същественото. Трябва да преживеем много смърт, за да разберем… Трябва ни много страдание.

– Има хора, които са го разбрали.

– Готови са да умрат, за да избягат от това. – Иви се усмихна. – Защо не ме вземеш? Ти можеш… нещо такова си… нали?

– Смъртта ти няма да донесе добро никому, Иви Ден.

– Както и да постъпя, ще е грешно… Въпросът е, има ли грешка, която би успокоила поне твоето сърце, Ел? Поне един от нас трябва да знае какво иска, а ти определено си по-мъдрият избирач на ситуации… решения.

– Постъпи както желаеш, Иви Ден. Аз ще те наблюдавам.

Иви затвори дневника си. Беше спокойна, но празна наистина. Преди няколко часа Аре изнесе багажа си.

„Какво ако никой не дойде, сама ще ми е най-добре.“

Гледаха я, коментираха я тихо, съдеха я. Не знаеха защо се е променила. Иви просто отказваше да се смее на шегите им, да клюкарства или да поощри нещо, в което не вижда добро. Позволяваше да я използват с усмивка. Веднъж дори си легна гладна, защото отстъпи вечерята си на окаяната старица, която спря да проси пред студентския стол.

„Ел не би го харесал. Правя добро от страх. Да не изчезне… да не му се случи нещо.“

Иви прибра колене под брадичката си.

„Нищо не може да ти се случи, нали, Ел?“

Тя отвори дневника си със замах и записа ситно и бързо.

Иви притисна дневника до гърдите си. Празна ли беше наистина? Искаше Ел да е тук. Да гледа съвършеното му лице, да слуша чистия му глас. Искаше, но и знаеше, че той вече е тук. Част от нея е и ще остане. Снощи го сънува. В съня той бе себе си. Нито топъл, нито студен, сгряващ само с присъствието си, с пламъка в очите, неугасващия, неземния.

– Не ме обича… или не смее. Не ми каза какво е.

Иви остави дневника си и стана. Знаеше какво трябва да направи, но искаше да облече хубави дрехи. Хората вярват по-лесно на някого, ако изглежда добре.

Ел остана в сянката на дърветата, дори когато видя снажния силует на Ил да се спуска по пътечката встрани от алеята с цветя. Изчака го търпеливо.

– Криеш ли се? – попита вместо поздрав брат му.

– От теб? Възможно ли е, Ил?

– Играеш си, като хората. – Беше… ядосан? Очите му пръскаха искри.

– У всяко живо същество има добро и лошо. Играта е добро за хората. – Ел отметна глава, за да махне косата от очите си. – Не си дошъл, за да питаш как съм или дали се справям. Все пак ще ти кажа. Уморен съм, Ил, но работата върви добре.

– Добре?! Какво си направил, Ел? – Ил се взираше в лицето му. – Вярно е! Влюбен си в Смъртна!

– Тя вече е като нас.

– Като нас? Малката Иви Ден е ангел?

– Казах „като“… Смъртна е, но вече може само да дава.

Ил положи ръка на рамото му.

– Ще те нарани, братко. Човекът не е устроен да дава. Направи ли го, ще боли.

– Ще се нараним, Ил – усмихна се Ел. – Но болката е само една отсечка от пътя. Нищожна – ако той е безкраен.

Иви спря пред фонтана. Хората я заглеждаха повече от обикновено. Вероятно ги привличаше ярката ù рокля или усмивката.

„Сега ще опитам с повече от това.“

Тя понечи да седне на някоя от скамейките, както правеха с Ел, но си напомни, че има работа. Тъжно момиче със смугло лице чоплеше ноктите си и се оглеждаше нервно. Явно чакаше някой, който закъсняваше.

„Не се харесва… Погледът ù бяга от хората, търси земята.“

– Извинявай… мога ли да постоя тук с теб. Приятелят ми закъснява, отново. – Иви ù се усмихна. Момичето отстъпи крачка. Погледна я почти обидено, но после се разведри. Иви знаеше силата на усмивката си.

– Винаги закъсняват – каза тъжно.

– Не страдай от това – Иви докосна рамото ù. – Малка си, хубава си… Няма да бъдеш сама.

Очите на момичето проблеснаха в моментно недоверие. Бяха сиви и мътни, но изведнъж се проясниха.

– Благодаря! – каза то, малко по-ведро.

„Ел не е смъртта. Той е животът!“

Иви се загледа към слаба жена, която се бореше с три тежки чанти пред подлеза на метрото.

– Знаеш ли, аз моя няма да го дочакам. Успех и не унивай! – тя отново стисна рамото на момичето, чието лице вече бе придобило по-жив цвят.

„Работи! Трябва им само малко топлина, малко внимание.“

– Да ви помогна? – Иви беше настигнала жената и протягаше ръка към багажа ù, като не забравяше да поддържа усмивката си ведра. – Дайте тази!

Жената я погледна уплашено.

– Не се притеснявайте. Няма да ви искам отплата – Иви продължаваше да се усмихва, докато стопи и последното стъкълце от страха в очите на жената. После взе най-голямата чанта, нарами я и протегна ръка към дръжките на сивия сак.

– Хайде, така ще е по-лесно!

Жената се подчини, поусмихна се и благодари, едва чуто.

– Не се притеснявайте. Хората рядко си помагаме, разбирам ви.

Иви усещаше как се изпълва с обич. Обичаше хората, жалеше ги, болеше я за болките, които правеха лицата им сиви. Болеше я, но можеше да контролира тази болка. Да я превръща в усмивка. В желание да даде утеха. Просто да даде.

Ел се появи пред фонтана и остана да наблюдава от там. Загърнат в черното си палто и разпуснал косата си, той стоеше като статуя. Без да помръдва. Така го видя Иви, преди да се затича към него, преливаща от щастие.

„Крилете.“

Тя спря на крачка пред него и се засмя като дете. Той имаше бели криле, големи и силни, невидими за хората, защото никой не се обръщаше да го гледа.

– Ти си… ангел.

– И ти можеш да бъдеш.

Тя се хвърли в прегръдката му. Смееше се през сълзи и се притискаше в него, сякаш искаше да попие всичката му болка. Всичко, което хората са му причинили.

– Последната дума ще е твоя, Ел! Винаги е била твоя – каза, когато се успокои.

– Научи се да чакаш, Иви Ден… За последна дума се чака дълго време.

Редактира: Калин М. Ненов

Разказът се публикува за първи път.

Бяло – черно Мирослав Ангелов

Две деца опознаваха пустотата. Рисуваха прекрасни тъмни чудовища и невидими слънчеви зайчета върху празния екран. Търчаха едно подир друго по несъществуващи бели пътеки. Надничаха в измислени черни дупки. Играеха на криеница в бъдещи лабиринти. Тук-там оставяха малки следи от себе си. Пускаха по две камъчета в нишите на съзнанието. И се смееха. Звънко…

В идеалния център на Вселената, полегнал върху разтеглив диван марка „Настояще“, един незначителен на вид персонаж всячески се мъчеше да копира шарки емоция от постелката към своето безкрайно нетрайно физическо пребиваване. Своенравна, светлината бе тръгнала ненадейно. Времето никога не успяваше да изпълни с абсолют кръглата стая. След поредното „Грешка 22. Завършване на операцията невъзможно. Липса реален субект 42“, Лорд прекрати опита до фаза идея.

– Мистър Дарк, къде изчезнахте. Крайността да ви докопа, мистър Дарк. Защо когато сте ми нужен, вие винаги отсъствате. Тази празнота –

– Тук съм, Лорд. Знам, че докато светлината…

– Тя тръгна, мистър Дарк. Не се сбогува. Кога ще се появи отново –

– Лорд, обичта е всеобхватна. Ще ни обгърне скоро.

– Не съм убеден, мистър Дарк, хич не съм убеден. Тя е малка и толкова непостоянна. Вие сякаш сте всичко около мен, мистър Дарк. Може би тогава допуснах грешка… хмм. Сега изпитвам непреодолимо желание да притежавам няколко найлонови торбички –

– Лорд, в Безкрая липсва найлон. Вие знаете това.

– Да, мистър Дарк. Имам идея –

– Подозирам намеренията ви, Лорд. На малко повече от двайсет и пет минути оттук се намира подходяща бяла топка. Нейна любима е. Необходимата втора класа топлина. Третата около нея е прелест.

– Чудесно, мистър Дарк. Подгответе нужното за еволюция. И ми донесете подаръка –

– Ще бъде сторено, Лорд.

– Светлина! Светлина, прибирай се! Направила съм от любимите ти картофки с лавандула, скъпа. Мама трябва да се приготви за работа.

Думите, хвърлени отгоре, изпълниха задачата си долу. Червенокосото момиченце сви малки юмручета в полугласно „хммм“ – звукът, издаван от примирен малък индианец, и нацупено се свлече за последно по пързалката.

„Защо трябва мен да прибират първа?! Не е честно!“

Никой не бързаше в горещата юлска вечер. Часовникът на кулата от близкия храм мързеливо бе стигнал едва до осем и нощта спокойно отнасяше дневните очертания. Една котка се обтягаше лениво до тлаката на задрямали бездомни кучета. Старият училищен звънец спеше летен сън. Детската площадка бе пълна и компанията изпращаше с присмех първия, който напуснеше веселбата.

„Скъпа, млякото ти изстина! Мами те чака“, „Пъзла, пъзла, страх те е от тъмното“ и „Аз съм сънчо, ида от горица“…

И тези думи попаднаха в целта. С точност до минута. Другата игра тъкмо започваше. Малките пръсти се забиха силно в дланите. Децата бяха добри приятели в игрите и болезнено жестоки при всяко изпращане.

Светлина изтръска новите си сандали в края на пясъчника, оплези се на оставащите и хукна към входа, без да погледне назад. Пътят към четвъртия етаж бе дълъг и тъмен. Изключено с месеци стълбищно осветление, плюс забравен и непоправен прашоляв асансьор с лепенки от цитрусови плодове върху металната врата. След първите стъпала тя забави ход и се заслуша в звука на собствените си крачки. Видя познатата стена. Сенки и полусенки рисуваха върху екран от липсваща мазилка. Прожектираха се зловещи и стряскащи фигури. Детето се подчини на въображението. Седна на стъпалата между втория и третия етаж, скри глава в шепите си и тихо зарида.

Страхът бе победил.

– Тъмнината ли те плаши, Светлина. Не плачи. В нея няма нищо опасно. Ела насам. Нося твоето име и ще ми е драго да се запознаем.

Сополивите сълзи набързо бяха прибрани в ръкава на блузката и Светлина любопитно се обърна към мястото, откъдето се чу звънкият глас. Няколко стъпала по-нагоре тя съзря седнало момиче. Първо видя езерца-близнаци, извираща къса, руса тревица и трапчинки, потъващи в бузите. Дрехите оставаха незабележими в мрака и само чифт бели гуменки игриво се поклащаха пред изчистващия се от уплахата поглед. Детето се усмихна. Изправи се и буквално прелетя разстоянието, за да поеме подадената ръка.

– Откъде знаеш как се казвам? Ти не си оттук, нали? Никога не съм виждала такива чудни очи!

– Така си е, често пътувам. А за името ти… чух, когато те извикаха. Благодаря ти за милите думи. Твоята коса обаче е по-хубава от моята. Фантастичен пожар е. Истински огнен водопад.

Малката и голямата се спогледаха и в същия миг избухнаха с кикота на стари дружки, които заговорничат по навик.

– Ще ти дам нещо.

Детето протегна шепи и в тях потъна малко, но тежко камъче. Малките и големите длани засияха с очертанията на преплетени пръсти.

– Ехе, ама това е като в приказките, които мама ми чете, когато вечер не ходи в магазина. Това камъче вълшебно ли е?

– Това е нашата обща тайна. Пази го и то ще те пази в живота. Ще ми върнеш камъчето, когато намериш подобно на него, но черно. Другото ще бъде по-тъмно от мрака, който те плаши. Приятелки?

– Приятелки! Благодаря ти. Сега трябва да побързам, че мама и батко ме чакат.

Малката целуна голямата и хукна нагоре, прескачайки няколко стъпала наведнъж. Светлината се стопи усмихнато в нощта.

Жената пое смяната. Застана зад касата в очакване времето да изтърколи своя тъмен ход в денонощния квартален магазин. Тъмнината си тръгваше в шест. Продавачката – малко по-късно. Празнотата изпълваше часовете с нетърпение. Затова сутрин, когато се прибираше, първото нещо, което майката правеше, бе да целуне и прегърне двете си прекрасни пробуждащи се деца и да им каже, че ги обича.

Закусваха и вечеряха тримата. Бяха често в парка и на излети в планината. Опитваха се да правят почти всичко заедно. Като малко и дружно индианско племе. Дори си имаха тайно ръкостискане.

Тази вечер дъщеричката ù съвсем неочаквано заяви:

„Мамо, преди малко се запознах с истинската светлина. Вече сме приятелки. По телевизията лъжат. Сигурна съм, че светът никога няма да свърши, защото приказките са верни.“

Предходната седмица малкото семейство гледа фантастичен филм, описващ края на света, и момиченцето няколко нощи бе спало неспокойно, плачейки и шептейки несвързани детски думи в съня си.

Продавачката отвори очи. Беше се унесла права. Тя пренареди несъзнателно и ненужно цигарените кутии на щанда.

„Чудно е това дете, но малко странно за годините си. С батко ù се разбират добре, той вечер ù чете книгите на Карл Май и скоро няма да имам притеснения да ги оставя сами, когато съм на работа. Вече свикнаха и с мисълта, че татко им е на друго място и че може би няма да се върне.“

Мъжът ù бе тръгнал преди време. Напусна страната, за да донесе пари за семейството. Споходи го лично щастие. Новата му жена – писа ù радостно, дори възторжено – „е запазена богата американка, от азиатски произход“. С „прегърни децата от мен“ бе завършил писмото. Последното от него, което тя спокойно изтри от пощенската кутия ведно с адреса му. Изгори и част от спомените в съзнанието си.

„Общите миналости и боклукът – в кръглата папка. Пффу.“

Първият клиент, появил се едновременно с възклицанието ù сякаш от нищото, постави внимателно избраните продукти върху неподвижния гумен елеватор. Жената го погледна под особен ъгъл, с добре тренирана от самотата прикритост. Правеше го често. За нея това бе игра на разпознаване. Беше и нещо друго. Тя го наричаше „детектор на надежда“.

Постави ръцете си за кратко в близост до неговите.

„Тъмен е и непознат. Със сигурност не е от квартала… но всъщност може и да е от новата кооперация.“

Тя се усмихна.

– Два сандвича с луканка и шунка, двулитрова бутилка „Черни връх“ – общо шест и четирсет. Найлонова торбичка желаете ли? Ще ви струва допълнително петнайсет стотинки.

– Разбира се. А ще може ли да прибавите още една дузина найлонови торбички.

– Заповядайте, още един и осемдесет. Останахте ли доволен от обслужването?

Жената не видя на излизане обичайната следваща клиента сянка. Сенките пазаруваха тишина. Прие, че това се дължи на умората, и скоро забрави за него.

– Светлина, готова си?

Гласът свърза двете плахо раздалечаващи се светлинки, опитали докосване в непрогледния мрак на тесния тунел.

Пещерата, кръстена „ Началото“ от откривателя си (бивш финансов посредник и новозеландски овчар към този момент) , криволичеше в пространството и „вероятно попадаше в капаните на времето“. С това не особено смислено твърдение, почиващо предимно на теоретични постановки и купчина минали и бъдещи догадки, група учени се опитаха да обяснят постоянно променящата се конфигурация на плетеницата от коридори, свързващи огромните непроучени кухини. Другата част от академичната общност, която също изучаваше природния феномен от удобните кресла в кабинетите си, изчакваше в поза „мълчалива многозначителност“. Изпратените нанороботи-изследователи не помогнаха, защото навлизайки навътре, без причина изключваха системите си и сигналът замираше.

Ръкавицата, нахлузена върху малка ръка, се сбра в юмрук и се заби в калната подметка, изпречила се на пътя ù.

– Хмм, питам се, дали червеите се обичат истински? Задавам си този въпрос всеки път, когато опитваме да се целунем на мръсно и тясно място като това. Давай, да продължаваме.

Запознанството им не можеше да бъде запомнено с нищо добро. Тъмно заглавие от онези нощи:

Под него – бледи букви, сменящи цветовете си, подредени в свита колонка, описващи случилото се в специализиран и едва триизмерен новинарски сайт, без прикачен звуков файл.

Никой не вярваше, че е оцеляла. Всички я мислеха за „пътник“, освен „моята луда хлебарка“, както тя с благодарност и усмивка нарече човека, който рискува себе си и я измъкна. За изпадналата в бълнуване от липса на кислород спелеоложка, спасителят бе многорък и ужасяващо грозен. После той тръгна, а тя попадна за седмица в болница.

Под земята се оказаха и година по-късно, при повторната си среща. Безопасният уют на цивилизацията достави чист и усмихнат младеж и тя го разпозна в метрото, в което съдбата ги разминаваше всеки ден. Тя се прибираше след снимки, а „хлебарката“ със смолиста коса и още по-тъмни очи отиваше да забие с бандата си. Обитаваха съседни жилища, в непосредствена близост до нов (пореден) приказно зелен кът в мегаполиса. Инфото за близостта между тях изпадна малко по-късно. Сега, мяркайки го от другата страна, тя веднага сви юмруците си и едвам сдържа нахлуващото първично желание за нещо средно между зов и крясък.

Уговориха се с подвиквания и маймунски знаци за следващия ден, преди безшумно приближаващата се мотриса да ги раздели. За кратко.

От тунела се измъкнаха еднакво уморени. Строполиха се безмълвни на земята.

След срещата на повърхността, на момента решиха да рискуват и да съберат приключенията и себе си в едно. Получи им се. Паснаха си с лекотата на пролетен вятър. Подреждаха, чистеха и готвеха заедно. Той я учеше да свири на китара и посещаваше репетициите ù. Тя се опитваше да открие в него певчески умения и почти не пропускаше изява на групата им. Обичаха се. Казваха си го често. Обичаха щурите неща и шоколада във всичките им форми. Изпратиха на роднини новия му телевизор. Във виртуалния свят потъваха рядко. Използваха технологията „умни дрехи“ само по работа. Последната спирка на подземния влак, който долазваше до подножието на планината, свикна с присъствието им.

Тя остана да лежи и свали каската си. Той я целуна и се изправи, за да огледа мястото.

В един и същи ден всеки от тях записа другия и себе си в международната експедиция към най-странната пещера в света. Тя му направи изненада за Дивали, той избърза с подаръка ù за Коледа. Не запазиха общата си тайна и до късно през нощта се смяха на съвпадението. Чудеха се само какво да сторят с двете излишни, но ценни резервации и решиха да ги подарят на точните хора – избран мъж от нея и посочена от него жена. Поляха мъдрото си решение с чай и похапнаха домашни сладки. После дълго време се любуваха един на друг.

Любиха се. Всякак. Без да изключват лампите.

– Виж черно нещо. Опитай ти също. Малко е толкова, голяма тежест. Не мога вдигна го!

Тя се засмя звънко на думите му. Чуваше го слабо, но се чувстваше като принцеса, която е пред очаквания с нетърпение спектакъл на своя обожател. Видяла бе черната кутийка със санскритски надпис съвсем случайно, докато пренареждаше общия им багаж.

Повдигна се с лекота и почисти чевръсто калта под капките вода. Погледна отражението си в езерцето. Видя усмихнатото лице и свободно падащия червен водопад на косите си. Водена от светлината, продължи тържествено напред, тананикайки си весела мелодия. Бързо-бързо застана до него. Погледът ù с надежда се насочи към осветената ниша в скалата, но точно преди да се фокусира върху мечтата си, затвори очи. Като малка бе приучила да извлича специалното от всеки един момент. Отвори ги бавно, погледна и преди да запее… се олюля.

„… нашата обща тайна… ще намериш подобно на него, но черно.“

Не бе сънувала. Времето се разходи напред-назад и блесна. Годините изплетоха странна паяжина. Заплака.

„Ухаааа!“

Племето се сбра и затанцува щастливо в спомените.

– Иша, загаси лампата за секунда, моля те. Искам да съм сигурна.

Той я пусна. Беше я хванал да не падне.

Стана тъмно. Пред очите им, в мрака на пещерата, тъмнееше невъзможно черно камъче. Момичето си припомни всяка дума и се усмихна. Сви ръцете си в шепа, разтвори ги и от тях се появи, сякаш изплува нейното камъче. Бавно извади светлината от дланта си и я постави внимателно в малката вдлъбнатина. До тъмнината. Камъчетата засияха заедно.

– Иша, не се страхувай. Хайде да се връщаме. Ще пропуснем втора вечеря, ако не побързаме.

– Светли, после обясниш мене какво случва се. Обещаваш?!

– Хахаха, колко добре говориш български, Иша. Ще ти разкажа. Обичам те!

Сънят, както винаги, отказа да влезе в кръглата стая. Вселената раздвижи завесите. Книгите се смълчаха.

– Мистър Дарк, не ви очаквах толкова скоро. Какво носите –

– Сандвичи, върховна газирана напитка и найлонови торбички, Лорд.

Лорд се опита да материализира идеите. „Грешка. Завършване на операцията невъзможно. Ненужен обект. Ненужен обект. Ненужен обект.“ Гласът на времето никога не грешеше.

– Моля ви, помогнете на Вселената да се отърве от тази ненужност. Това е боклук, мистър Дарк –

– Лорд, в Безкрая няма боклуци. Всичко е необходимо.

– Не и това, мистър Дарк, не и това. И мистър Дарк –

– Да, Лорд, така е… Обичта е винаги.

Светлината прегърна и целуна нежно Слънцето. После леко го търкулна – потъмняла, гаснеща топка – към Тъмнината.

– Братко, това е за теб. Отново ти принадлежи.

– Благодаря, сестричке. И аз имам да ти давам нещо. Беше на третата. На нашето място. Подай ръка…

Редактира: Калин М. Ненов

Разказът се публикува за първи път.