За спасяването на света

Не се обръщай назад Мартин Петков

Сигналът в лявото око се губеше, но всичко останало беше наред. Орф завъртя глава и се огледа. Дааа, бързичко действаха момчетата от Центъра. Дори и с едно око беше ясно, че е успял да мине през портала. Двамата пазачи продължаваха да се щурат от другата страна на прохода, почесваха се по рунтавите калпаци и се взираха с недоумение в него. Паролата беше разбита майсторски и не им позволяваше нито да повикат подкрепления, нито да започнат да го преследват. Единият от тях отчаяно взе да му маха с ръка и да вика нещо.

Орф се усмихна криво и им обърна гръб. Заради повредата в окото усещаше, че си върти главата повече от обикновено. Удари няколко пъти с длан по слепоочието. Вътре нещо изцъка и лявото око премига, после постепенно дойде на фокус.

– Така е по-добре – измърмори Орф и вече с две очи погледна света около себе си.

Горното ниво на Масива се беше ширнало пред него в безкрайна верига от равномерно издигащи се блокове. По тях се открояваха малките черни точици на портовете. Оттам минаваше пътят му към четвъртото дъно. И към Дика.

„Четвъртото дъно – мислеше си Орф, докато с бърза крачка приближаваше Масива. – Ханс е влизал в Периферията. Шак е стигал до първото дъно, и то за не повече от минута. А какво има после, никой не знае. Тези, които може би знаят, така и не се върнаха – Стас, Кел, Вин, Дора, Селена… Изчезнаха, без да успеят да изпратят и един байт до повърхността. С две думи – кофти работа. Дори много кофти. Ханс каза, че Масивът сам си подреждал информацията по-нататък. А как точно я подрежда и къде се намира сега Дика, това никой не можа да ми обясни.“

Масивът израсна пред Орф и надвисна хладно над него. Той се спря за секунда и потърси с очи най-близкия порт. От правоъгълния отвор лъхаше на топло и кисело, все едно бяха повръщали в него. Орф го разгледа внимателно и изхъмка озадачено. Над порта някой небрежно беше изписал със спрей U Sexy Bomb, а под него се мъдреше гравираната фраза:

Орф записа номера и бръкна в джоба си. Време беше за първия орех. Стисна го силно между пръстите си, орехът изпращя и се разпука. Орф го метна в черното нищо, пое си дълбоко въздух и мина през прохода.

За момент загуби ориентация. Дори се зачуди дали не са го изтрили при прехвърлянето. Но след това дойде гласът:

– Добр диен!

– А?! – заекна Орф.

Не го бяха изтрили.

Гласът беше старчески и проломотваше думите с известно усилие. От време на време гълташе гласните.

– Вий ли сти за рмонта?

– Аз?

– Тъй си и знайех. – Гласът като че ли не усети въпроса в интонацията на Орф. – Времье беше да ни пратят някой.

Орф се почеса нервно и се огледа.

– Къде сте, не ви виждам?

– Ух, все забравям. Сигичка.

Нищото се превърна в материя и Орф видя, че се намира във вече поовехтял, но все пак подреден чиновнически кабинет. Зад полирано бюро с чекмеджета седеше дребно усмихнато човече. То се почесваше с молив по оплешивяващата глава и кимаше доброжелателно към Орф. От стената зад него се подаваше грозна мивка с един кран и зацапано огледало, в което се отразяваше плешивината му.

– Тъй. Май сига йе по-добрье. – Човечето кимна към пишещата машина пред себе си. – Тъкмо подготвях нова докладна до Главния…

В този момент вратата зад Орф (оказа се, че там има врата) се отвори и през процепа се подаде намръщена едра глава с къса подстрижка.

– Готова ли е програмата за аварии?

Въпросът беше зададен вежливо, но предполагаше само един отговор.

Видът на питащия подсилваше неприятното впечатление. Той дърпаше заговорнически от един фас, тръскаше пепелта на земята и непрекъснато се оглеждаше. Орф си помисли, че така изглеждат хората, които прекарват целия си живот в страх как все някой ден началството ще ги хване в издънка и ще ги изрита от уютното им чиновническо бюро.

На чичото в стаята обаче въобще не му беше до такива разсъждения. Той припряно ровеше в купчината пред себе си и заекваше от напрежение.

– Тука бьеше някъде… ей сегичка… аз, таковата…

Онзи с фаса го гледаше мрачно и предъвкваше на сухо. При това не спираше да се оглежда и да тръска пепел.

– Ей тука беше. Секундичка само…

– Секундичка, секундичка… – измърмори недоволно другият. – До обяд да ми е на бюрото, иначе ще докладвам на шефа и не знам какви ще са последствията. Една програма не можете да напишете като хората.

Чичката зад бюрото се сви.

– Ама ний не пишим програми – рече той. – Ний само ги анализираме.

– Анализирате – изплю с негодувание и погнуса онзи. – Всички се извъдихте анализатори. А бачкатори хич не останаха. Ще ви форматирам аз на вас дисковете и ще видим тогава вирус памет яде ли.

Вратата се затвори. В стаята остана да се носи неопределен аромат на евтина цигара и на заплаха.

Орф се почувства неудобно, но все пак реши да опита късмета си:

– А случайно да знаете как се стига до второ дъно?

– А?! – погледна го неразбиращо човечето и измънка със съжаление: – Значи вий ни сте от поддръжката…

Орф прецени, че е по-добре да замълчи, отколкото да излъже. Стараеше се да не отмества поглед от кранчето на чешмата, за да не срещне тъжните очи на събеседника си.

– И значи ще трябва да се пиши нова докладна – омърлушено заключи човечето.

– Аз, може би, такова, по-късно – измърмори Орф и се измъкна заднешката от стаята.

Озова се в безкраен коридор с еднакви безименни врати от двете страни. Онзи с фаса още се виждаше в далечината – мърмореше си нещо под носа, куцукайки бавно по черно-бялата мозайка и клюмайки заканително с глава. После кривна встрани и изчезна.

Орф въздъхна и стисна здраво двата ореха, които потракваха в джоба му. Но до второ дъно трябваше да се добере някак и без тях. В Центъра не можаха да му направят повече. Само три, а Орф вече бе използвал първия, за да мине през портовете на Масива.

Тръгна по коридора, оглеждайки се внимателно. На всяка врата имаше красива месингова табелка, но на нея не пишеше нищо. Вървя дълго, но коридорът не свършваше. Вратите също не се променяха. Накрая Орф загуби търпение и отвори наслуки една от тях.

Вътре, на обикновено пружинено легло с дюшек, се изтягаше симпатичен младеж с хавайски плитки и вечерен фрак.

– Здравейте – каза Орф. – Кой сте вие?

– Аз съм Хракуля – рече кротко младежът и се усмихна. – Как я караш, пич?

– Бива – рече замислено Орф. – И какво правите тук, Хракуля?

– Аз съм вампир – отвърна скромно младежът и се прозя отегчено. – Смуча информация от разни сървъри. Бази данни, жълти хроники, секретни разработки… каквото изпадне…

– А случайно да знаете как се стига до второ дъно? – попита вежливо Орф.

– Естествено – отвърна все така отегчено онзи.

– И сигурно можете да ме прехвърлите там?

– Аз да не съм ти златната рибка! – изхили се младежът.

– Не, само си помислих, че… – подхвана Орф.

– Добре де – махна с ръка вампирът. – Щом ти е дотрябвало второ дъно, добре. Но да знаеш, че там няма никаква трева. Виж, ако искаш, мога да те метна за малко на шестнайсто… Там Фидел шитка страхотни пури без акциз.

– На мен всъщност ми трябва четвърто – рече обнадеждено Орф.

– Четвърто – погледна го тъпо младежът. – Там пък за къв ти е?

– Приятелката ми е там.

– А, приятелката. Това е друга работа. Чука ти се, значи – заключи мъдро Хракуля. – Но за четвърто дъно нямам ключ, брато. Ще трябва да караш по каналния ред. Мир, друже!

И преди Орф да успее да отговори, вампирът щракна с пръсти и стаята изчезна.

На второто дъно нямаше нищо. Или почти нищо. След малко се появиха сиви контури. Орф почака още, но друго не се появи. Къде ли го беше пратил Хракуля? Това въобще не приличаше на второ дъно. Всъщност не приличаше на нищо. Но тогава се сети, че никой не знаеше на какво трябва да прилича второто дъно. Той извади картата, която му бяха дали програмистите. Върху платката се появи малка червена светлинка и замига бързо. Картата работеше. От червена, светлината стана жълта, след което, за учудване на Орф, придоби мек ябълковозелен оттенък. Ако картата не лъжеше, това наистина беше второ дъно.

От нищото се появи опърпан просяк и го задърпа за ръкава, викайки прегракнало:

– Дай байт, дай байт…

После просякът изчезна и се появи инвалид с превръзка на окото и дървена протеза на крака. Той се изви в пространството над Орф, взря се в него с единственото си око и заграчи с дрезгав глас:

– Петнайсет вируса в диска на Пе-Це-то. Йо-хо-хо и… По-нататък го забравих… А какъв бях само, преди да ми връчат черния знак. Но тогава дойде Били Боунс, по прякор – Големите порти (а на английски – Big Gates), и стана тя една…

В този момент някой изтри едноокия и отново останаха само сиви контури.

Орф бръкна в джоба си и извади втория орех. Черупката почти се взриви в ръцете му и Орф трябваше инстинктивно да затвори очи от силната светлина.

Когато отново можеше да вижда, установи, че се намира в безкрайно зелено поле. Небето над него беше оцветено в морскосиньо и от някъде натрапчиво се носеше припевът на Джон Ленън – „Ягодови полета завииинаги“, но в карибски аранжимент.

След малко от далечината се зададе и самият Джон Ленън. Подрънквайки на китара, той вървеше към Орф и си мърмореше нещо. Но едва когато се приближи съвсем, Орф успя да долови следното:

– Всичко, от което се нуждаеш, е… всичко, от което се нуждаеш, е… по дяволите, какво беше…

– Любов – довърши мрачно Орф и добави: – Щеше ми се аз да съм го измислил.

Джон Ленън се усмихна загадъчно и метна китарата в един храсталак.

– Още не му е дошло времето за такива откровения.

Погледът на Орф проследи внимателно полета на китарата и се върна към собственика ù. Тогава видя, че това изобщо не беше Джон Ленън, а младо юпи с очила и костюм на Армани, което се взираше съсредоточено в него.

– Добър ден – рече объркано Орф.

– За мен всеки ден е добър – равнодушно отвърна онзи.

– Как така?

– Ами така. Може да се каже, че обичам да си угаждам.

Юпито свали очилата от носа си и започна да ги търка съсредоточено.

– Но по-добре да поговорим за вас. Надявам се, че пътувахте добре? Нали така е прието да се пита при човеците?

– Хм…

– И няма нужда да ми хъмкате… Заради вас трябваше да програмирам нови пазачи за периферията. Така че нека си спестим поне хъмкането. По-добре – разкажете, за какво сте дошли при нас?

– Щом знаете за пазачите, значи трябва да знаете и защо съм тук – рече мрачно Орф.

– Аз не съм врачка – отсече сухо квази-Ленън и приседна в тревата. – Вие по-добре ми разкажете, не се стеснявайте. И за вас ще бъде по-добре, ще ви олекне, така да се каже, а пък и аз ще си спестя малко RAM. Но седнете де, седнете, недейте да стърчите така.

Орф вяло се отпусна на тревата срещу юпито.

– Разкажете например, с какво се занимавате? – подхвана квази-Ленън.

– Програмирам музика – все така мрачно отвърна Орф.

– Ах, музика – въздъхна превзето онзи. – Знаех си аз, че ще намерим нещо общо. Ах, тази музика… Ах, този джаз… имаше такъв филм, помните ли? Но как го казахте вие – програмирате? А нима музиката може да бъде програмирана?

– Разбира се – кимна Орф. – Това е обичайна практика при нас.

– Хм, обичайна… При вас може и да е обичайна, а при нас, видите ли, може и да не е… Не знам… кх, кх, не знам…

И след кратък размисъл добави:

– Изсвирете, моля ви се, нещо! Ако не ви затруднявам, разбира се.

Орф погледна подозрително към квази-Ленън. Онзи го зяпаше невъзмутимо и се усмихваше. Тревите наоколо се поклащаха, въпреки че не се усещаше никакъв вятър. В цялата ситуация имаше нещо нелепо, но Орф все пак бръкна в джоба си и извади портативния програматор. Настрои го и включи на приемане. Почака малко, след което се съсредоточи и започна да обработва материала. От програматора се заизсипваха звуци. Квази-Ленън слушаше с притворени очи и поклащаше глава в такт. Орф включи няколко вариации и ги смеси. Това обикновено довеждаше публиката до екстаз – всички замлъкваха, занемели от очарование и неразбиращи какво точно им се е случило. Квази-Ленън обаче само се усмихна и отвори очи:

– Не е лошо. Даже никак. Но кажете все пак – нима имате нужда от такива евтини трикове?

– Харесват се на публиката – отвърна обидено Орф. – Това е част от шоуто.

– И как точно ви вкараха тук? – смени внезапно темата юпито. – Обещахте им автограф ли?

– Нещо такова – смотолеви Орф. – Всъщност, имам приятели в Центъра. Аз им помагам за някои неща, а те…

– А те ви вкараха тук – завърши юпито. – Мдааа, горе нещата не са се променили много. А освен това сте и известен, така ли?

– Би могло да се каже – смутено отвърна Орф. – Над сто концерта годишно. Над шейсет милиона даунлоуда. Нямам повод за оплакване.

– Освен един – кимна разбиращо квази-Ленън. – Този глупав инцидент с Дика. Всъщност това ли е наистина причината да нахлуете тук по този начин, да трошите програми, да повреждате входове и да горите вертикални връзки?

Орф помръкна и прибра програматора в джоба си.

– Да – каза твърдо той. – Аз ще си я върна.

– Разбира се, разбира се – продължи да кима юпито. – Така и трябва. Това е то любовта. Само, разрешете ми да се поинтересувам – как точно възнамерявате да го направите? Нали разбирате, питам от чисто професионален интерес.

– Професионален? – повдигна вежди Орф. – А кой сте вие всъщност?

Онзи приглади несъществуващите гънки по сакото си и отново придоби сериозен вид:

– Аз съм системният администратор. Мислех, че вече сте се досетил. Може да се каже, че в момента вие сте в моя дом. Гост, един вид, пък бил той и неканен. Но не се притеснявайте. Тук е пълно с неканени гости, както и сам вече сте забелязал. Това ме развлича.

– И от развлечение ли създадохте дъната? – запита ядно Орф.

Системният администратор разпери ръце.

– Разберете, мен никой не ме е питал какво искам. Затова и аз не питам никого дали му харесва тук или не. Досега в системата са вкарани над седем милиарда персонални кода. Седем милиарда! И няма нито един загубен. Това трябва да е достатъчно за онези отвън. А как са подредени кодовете и къде, вече си е лично моя работа. И няма защо да ми се цупите. Аз никога не съм бил дилър на змийско мляко. И никога не съм продавал замърсени дози на наивни млади момиченца. По мое време нямаше синтетика. Само хашиш.

Орф изскърца със зъби. Пред очите му изплува восъчното тяло на Дика и образът на механика, който бързаше да вкара кода ù в системата, за да може да хване мача по телевизията.

– Само да ми падне – изсъска Орф – Ще го…

Квази-Ленън се изправи и въздъхна укорително.

– Ех и вие… Хайде, вървете при нея. Но на ваше място аз не бих се доверявал твърде много на играчките, които са ви дали онези сополанковци в Центъра.

Орф го изгледа удивено. Нима той знаеше?

– Естествено, че знам – отговори на глас квази-Ленън. – Та това е просто, като две и две – четири. Всъщност, Центърът и масивите с персонални кодове са били създадени точно с тази цел. Човек умира, но ДНК кодът му остава и се трансформира в програма. После се записва на диск, където трябва да чака какво?

Квази-Ленън направи драматична пауза и продължи:

– Естествено, че възкресението! Въображаемото второ пришествие. Или, казано с други думи, онзи прекрасен ден, в който, извървявайки обратния път, програмата отново ще се превърне в човек. Е, не е точно като в Библията, но какво да се прави.

– Какво да се прави – сви рамене Орф.

– И вие си мислите, че сега този ден е дошъл. Отгоре на всичко смятате, че хлапетата в Центъра са ви направили голяма услуга, като са ви пуснали тук, а всъщност е точно обратното. Те ви използват като опитно мишле, Орф. Пускат ви в лабиринта и чакат да видят какво ще стане.

Лицето на квази-Ленън бе станало сериозно и мрачно, докато изричаше това.

– И все пак – възрази Орф – те успяха да ме вкарат при вас. Защо тогава и останалото да не е вярно?

– Защото – усмихна се вежливо администраторът – вие сте жив. Поне засега. Всъщност вие не сте тук, а там. Това тук е само една обикновена репликация на оригиналното ви аз. Докато, разбирате ли, аз или например Дика съществуваме само тук, в тази реалност. Репликацията на Дика се е превърнала в оригинал, просто защото… оригиналът е изчезнал.

Орф замълча и наведе глава. Думите на администратора звучаха убедително. Но сега беше твърде късно за такива колебания.

– Вие казахте, че Центърът е бил създаден точно с тази цел. Нашето възкресение.

– Да – кимна домакинът му. – Хората обожават да си поставят глупави цели.

– Може би сега целта ще бъде постигната? – пропусна забележката му Орф. – Все отнякъде трябва да се започне, нали?

Администраторът повдигна апатично рамене.

– Аз няма да ви преча. Просто исках да ви предпазя от едно разочарование. И да ви предупредя да не се надявате твърде много на орехчето, което носите в джоба си.

Китарата отново се появи в ръцете на Джон Ленън, той се обърна и започна бавно да се отдалечава, подрънквайки по струните:

– Ние всички живеем на жълта подводница, жълта подводница, жълта подводница… Та нали все някъде трябва да се живее, по дяволите…

Орф активира третия орех и почувства как червата му се обръщат и се опитват да излязат през устата. А когато се съвзе, установи, че се намира в малка заседателна зала, където очевидно се провеждаше оперативка.

Пред аудиторията се бе изправил дребен тантурест човек, който с нервни движения обясняваше нещо на слушателите си:

– Аз от трийсет години създавам политики. Какво като нито една от тях не работи? Нека някой друг да се заеме с това и да ги накара да работят. Толкова ли нямаме изпълнители? Аз с фактурки няма да си губя времето. Правя само каквото ми е наредено. И затова министърът всяка година ме награждава с почетна грамота. По телефон говоря рядко. Трябва ли ми някой, пращам секретарката да го повика. Та да не се троши държавна пара за телефончета. Но това, че трябва да се правят икономии, никой не го разбира. Смеят ми се. А защо, питам аз? Трийсет и две години трудов стаж са това. Три пъти са ме уволнявали и всеки път съдът ме възстановява на работа. А те седнали да пишат доноси срещу мен. Не мога да разбера, какъв им е проблемът? Когато се даде заповед – изпълнявам ли я? Изпълнявам я. И да не ми харесва, пак я изпълнявам. Щом е дадена такава заповед, значи трябвало е да се даде, и точка. Затова за последен път питам – кой написа доноса? Ти ли беше?

На Орф му трябваше време, за да разбере, че става дума за него. Аудиторията го гледаше укорително.

– На доносник прилича – измърмори някой от залата.

– Мръснишка му е физиономията – добави друг.

– Аз… – заекна Орф. – Извинете, сбъркал съм…

– Сбъркал бил – кресна патетично ораторът и плесна с ръце. – Дръжте го!

Заседателната зала се люшна към Орф. Той отстъпи назад и излезе през една от вратите. Ключалката изщрака след него и отвътре се посипаха гневни удари. На Орф му се стори, че от някъде се носи смехът на системния администратор.

Обърна се и изпухтя тежко. Отново се намираше в коридор с врати. Само дето този път нямаха табелки.

Орф отвори наслуки една от тях и се озова в средновековно подобие на съдебна зала.

Двама пехливани, голи до кръста и с бръснати глави, млатеха с всичка сила някакъв човечец. Човечецът се извиваше и пищеше от болка. На мъничък скрин до пехливаните седеше съсухрен писар и дращеше усилено по хартията пред себе си, като в същото време сричаше на глас:

– По дело № 1640/2002 обвиняемият се признава за виновен по всички обвинения…

На скамейката над тях червендалест съдия, облечен в тога и с перука на главата, се прозяваше отегчено и си бъркаше в носа.

Пехливаните продължаваха да млатят, а обвиняемият продължаваше да пищи, но това по никакъв начин не впечатляваше представителя на правосъдието.

– Нарушен е параграф хиляда осемдесет и четвърти, параграф хиляда осемстотин и… двадесет и трети, не… и двадесет и пети… – мрънкаше писарят.

– По-бързо, по-бързо, да свършваме вече – сумтеше съдията. – Обещал съм на ерцхерцога да обядвам с него.

Орф затвори вратата и се подпря на нея. Очевидно не търсеше където трябва. Следващите няколко опита също бяха неуспешни. В една от стаите попадна на живо телевизионно предаване. От невидими колони в тавана гърмеше популярна музика, една от стените бе заета от огромен екран. На екрана проблясваха съобщенията, които си разменяха невидими зрители:

Не се получаваше. Орф извади програматора и започна да го настройва. Зареди един от записите на Дика – „На брега/004.01“.

От усилвателя се разнесе смях. Чуваше се шумът на прибоя. После Дика каза:

– Да си вървим, Орф, слънцето залязва. Студено ми е.

Орф стисна зъби и изръмжа. Въобще не му се искаше да прави това. Смехът на Дика го разкъсваше. Представи си я такава, каквато беше онази вечер – с лека бяла рокля и коси, сплъстени от солената вода. Включи функцията за просвирване и замижа.

Гласът на Дика се измъкна от програматора, претърколи се на земята и се втурна по безкрайния коридор. Блъскаше се във вратите, резонираше в помещенията зад тях и търсеше… Преминаваше през кодовете на съществата, които вегетираха там – измъчваха се, гавреха се едно с друго, потапяха се в оргии и се давеха в илюзии… Гласът ги пронизваше и продължаваше да търси. Щеше да търси дотогава, докато не намереше своя дубликат. Дика. И тогава щеше да се върне при Орф, за да му покаже пътя.

Почака известно време. След това си пое дълбоко въздух и тръгна…

… Дика се печеше в шезлонг до басейна и пиеше коктейл „Куба Либре“. Келнери с хавайски ризи сервираха напитки на шкембести възрастни немци, които се припичаха по пластмасовите скари наоколо. Орф пристъпи напред и се прокашля:

– Здравей!

И после трябваше да отстъпи, защото Дика се озова на врата му и го притисна силно към себе си.

– Най-после – шепнеше тя в ухото му. – Откога те чаках. Знаех си, че ще дойдеш. Имам толкова много да ти разказвам, толкова много …

– Обичам те – едва успя да прошепне Орф през водопада от думи.

– И аз – отвърна тя и се провикна през рамото му: – Келнер, още един коктейл, моля. И две текили. Помниш ли, когато се напихме с текила? Беше страхотно. Уф, горещо е. Хайде да се изкъпем, искаш ли?

И тя се зае да смъква дрехите му, а после трябваше да го избутва към басейна, да го пръска с вода и да го увещава, докато той най-накрая отстъпи. Все пак се опита да я спре, но тя не искаше да слуша. Опияняващият ù смях го обгърна и Орф се предаде. Плуваха. После пиха коктейли и текили. Едновременно. После пак плуваха. Главата му се носеше блажено из нищото. Любиха се. Отново пиха. Орф помнеше, че по едно време към тях се присъедини весела компания момчета и момичета. Пяха, свириха на китара. Орф им демонстрира програматора си. Записваше китарата и я превръщаше в пиано, акордеон, цигулка. А по-нататък вече не помнеше нищо.

Когато се събуди, слънцето отдавна бе изгряло и Дика отново се печеше край басейна. Мътният му поглед мина през дебелите немци, които усърдно се цапаха с плажно мляко, и се спря на Дика. Изправи се и пристъпи решително към нея.

– Време е да тръгваме.

– Къде? – надигна се от шезлонга Дика. – По-хубаво място ли си намерил? А пък на мен ми казаха, че това е най-доброто… Пет звезди…

– Дойдох да те взема – каза тихо Орф.

Дика го гледаше с неразбиране.

– Не искаш ли? Връщаме се.

– Връщаме се – повтори глухо тя.

– Да, хайде. Нямаме повече работа тук.

И той се заоблича трескаво. Но когато се обърна, видя, че Дика не бе помръднала. Седеше на шезлонга и се взираше в него.

– Ти!? Не си ли тук?

– Не – отвърна той и се засмя. – Не съм. Но ще те измъкна, повярвай ми. Ако знаеш какво ми дадоха момчетата. Пренастроиха музикалния програматор и го превърнаха в… и аз не знам в какво точно, но то ще ни върне обратно.

Дика го гледаше с празен поглед.

– А пък аз си помислих, че…

Орф не разбра веднага. Но изведнъж му прималя под лъжичката, той приседна на земята и прегърна коленете ù.

– Милата ми… как не се сетих за това. Наистина, какво друго можеше да си помислиш.

Тя го погали по главата и въздъхна.

– Не, не съм тук – продължи той. – Но сега това не е важно. Важното е, че си тръгваме, разбираш ли? Тръгваме си двамата. Това е важното. Сега ти ще се облечеш, а пък аз ще включа програматора и той ще ни върне обратно по пътя, по който дойдох. Съгласна ли си?

Дика кимна с глава и приглади рошавата му коса. В очите ù имаше сълзи. Орф се изправи, закопча ризата си и извади програматора.

– Готова ли си?

Тя кимна и наведе глава. Орф включи програматора и го настрои на обратно възпроизвеждане. Зелената точка изплува на дисплея и замига трескаво. Сега трябваше просто да следват сигнала.

Орф тръгна напред. В далечината се мержелееха вратите на познатия коридор. А някъде отвъд коридора го чакаше системният администратор, а също и Хракуля, и онзи другият, с докладните и мекото произношение. А след това трябваше само да излезе през портала и да се върне в реалността. Заедно с Дика.

И в този момент почувства, че Дика я няма. Обърна се и видя, че тя е спряла и го гледа отчаяно.

– Какво има? – извика той. – Защо спря?

– Съжалявам – отвърна Дика. – Съжалявам…

Той не разбра веднага. Помисли си, че просто се е уморила, и понечи да се върне, но тя го спря с ръка.

– Недей. Аз оставам. Не искам да се качвам горе.

– Дика – извика Орф, но тя се отдалечаваше от него. Все повече. Все повече…

Изведнъж всичко изчезна и той се озова отново пред портала, където двамата пазачи продължаваха да се щурат, а от небето се носеше гласът на Джон Ленън:

– Той е истински човек отникъде

и си седи на място, което не съществува…

Публикации:

1. Антология „Сънувах човешко лице“ – „Буквите“, 2006 г.

2. Алманах „ФантАstika 2008“ – „Човешката библиотека“, 2009 г.

Да обичаш Сам Сама Владимир Полеганов и Калин М. Ненов

Амарантовият ирис набъбва от влагата и в ъгълчето на окото ù напъпва алена капка.

Аленото увисва за миг от златистите ресници, после плахо се плъзва по алабастровата кожа, надолу по едва загатнатата извивка на носа, през ръба на горната устна, върху заострената мекота на брадичката, по тетивата на шията, изпъната и трептяща, аха да се скъса… За миг замира в долчинката над ключиците – миниатюрен прибой от червено на ръба на бездната от сребро и злато, която се вие надолу, надолу, напред, надолу, там, където неговите пръсти рисуват по нейните криви и търсят сърцето ù.

(Господи, защо не затварям очи поне тогава?)

Неговите очи са затворени, но между всеки два тласъка въздух през тънките ноздри, под клепките му прозира златно сияние. Светликът на ангелите.

(Рафи, Саме – серафими… Сами са си го избрали, сами са се направили ангели.)

Едно от крилете му, като пелената на първия сняг, плъзва над прималяващата извивка, с която гръдта ù прелива в хълбок, и скрива от поглед другата му ръка, сякаш бронзова ръкавица (само че топла… даже оттук се усеща), която слиза по нейното злато, за да потърси хлътнатинката филиграненото сребро на корема ù; да отключи (чувал съм) още един от екс-центровете. Двете тела трепват, тя отмята глава дори повече, аленото капва тъкмо върху източения му показалец и искрящата, искаща пъпка под него. Крилете ù го притисват отвсякъде, плътно, както зората – разбуждащия се свят. Криле и крака, рози и бронз, сребро и златен светлик, дланите му върху нейната кожа…

Сега очите ù са затворени, обърнати към небето, древния дом на митичните им предци. Устните ù потръпват, крилете им се разтърсват и две пера, сякаш роза и бронзов кинжал, преплитат спирали в нежен танц към земята. Изхлипвам и свеждам очи.

Секвоята Спомен гушва погледа ми с изумрудената си нежност и го държи в прегръдките си всичките двеста метра до долу. Двамата рафи остават там, във високото (повече там, отколкото аз ще бъда някога тук, с някого… Господи…): рехаво облаче насред синевата на утрото за случайно зареялите се погледи – холовидно ярка картина, в която всеки щрих от ангелското им съвършенство пламти, за взиращите се право в тях. (Колко деликатна, колко свободолюбива е нашата технология…) Остават там, носени от невидимите си аграв полета, размахали бутафорните си криле, най-красивата текска измислица, която ми е отказана до живот.

(Е… дойде ли Второ пришествие, всички ще полетим.)

(Досущ като през Последната война.)

Засмивам се през горчивото в гърлото си и хуквам по алеите на градината. Първите стъпки идват на тласъци, после физическата умора разстила възбудата и я утаява.

– Желанието – рече ù старият тек – е това, заради което съществува нашият свят.

Тя не му повярва, но остана известно време с него, за да се полюбува на светещите му очи. Жълти и червени искри играеха върху гладката черна повърхност под клепачи, които никога не се склапяха. Нищо не беше толкова живо в тялото пред нея, колкото очите.

Ако наистина има желание, помисли си тя и легна до стария тек, то е в тези очи. Винаги отвъд мен.

От лявата ù ръка беше изпълзяла змия на насладата, сега забила зъби във вените на мъжа, увила част от тялото си около мускулестата му дясна ръка. Съсухрената кожа на тека и лъскавите люспи на влечугото се търкаха една о друга в ритъм, който идваше някъде от момичето и се хранеше с енергия от център в тялото на мъжа. Той, който се казваше Адат, но предпочиташе да го наричат Габриел, и тя, която искаше да забрави името си, защото то ù напомняше за всичко, което ù беше отказано – Дезире, тя, която сама се бе нарекла Сама, допреди малко бяха едно. Нито жена, нито мъж. Това цяло, напоено в хими и сглобено от неизговоримите страсти на двамата, се роди и умря в тялото на змията, под студените люспи и дълбоко зад раздвоения ù език.

Тя е само машинка. Нищо повече.

Сама затвори очи, изтри спомена за секса (змията се прибра в лявата ù ръка с тихо изсъскване), стана от леглото (легло! класическото обиталище на желанието… жалко, че класиката е просто илюзия) и каза на тека:

– Беше хубаво, но не искам пак. Ти си твърде… силен.

Той заби нокти в корема си, кожата поддаде, разкъса се и зейна рана, червена като жадна уста. Пръстите му се задвижиха все едно свиреше на пиано, и между устните на раната се появиха метални зъби.

– Имам още нещо – каза ù той – което няма как да не ти хареса. Това – ноктите му заскърцаха по разкрития метал – ме изключванапълно. Ставам като бебе. Тогава някой трябва да поеме грижите за менизцяло.

Тя изключи всичко в ума и под кожата си. Затвори се плътно пред него и предложението му.

– Не искам.

И си тръгна.

Вел ме побутва отзад.

Прехапвам устни, но рамото ми не трепва. Идентът спира да гъделичка дланта ми, отлепям я от меката му заобленост и влизам в сима.

Посреща ме приглушеност. Златните светлини в ъглите на помещението са забулени зад дъгови воали, а гласовете на теките посетители се размиват (навярно демоди) в ромолене и сребърен звън. Телата са някак неясни, сякаш размиват самото пространство, захвърлили границите си.

Нещо ме гъделичка по плешката. Този път не успявам да се овладея и подскачам, завъртайки се. Тялото ми се блъсва в някакъв ръб, който омеква миг преди удара.

От еластичния допир, новостта на мястото, тая непринудена интимност на Вела, която се е ухилила до ушите и се впуска в шеметно бърза серия от мними атаки – в очите, по шията, в сплита, коляното, слабините… не мога да я следя… изведнъж ми призлява, и се люшвам напред, и ме спират ръцете им. Вела държи не по-малко здраво от Вел, а Вел гледа не по-малко угрижено от сестра си.

Когато очите ми фокусират отново, дръпвам се крачка назад и измъчено се усмихвам на двамата стимери. Вела посяга да хване дланта ми, но сега аз съм по-бърз (като никога…). Пръстите ù увисват сред празното, тя прехапва устни. Към Вел точно в тоя момент не смея да гледам.

Вела и Вел. Двама обикновени теки, от по-топлата разновидност. Ако не бяха златистите им зеници, би могъл да ги сбъркаш с хуми. Телата им не излъчват заплаха, не се перчат с никакви видими емпета, дори не са съвършени.

(Господи… ония два рафа…)

Носът на Вела например е твърде широк, а едното око на Вел гледа криво. Само дето…

Само дето така става още по-симпатичен.

Стисвам зъби и непохватно протягам ръка. Вела я грабва сияеща, още преди да е преполовила пропастта помежду ни. Пръстите ù са топли и гъвкави, притаили силата си, както аз съм стаил дъх.

Вел също посяга, но се отказва и с ухилен жест ни насочва към една от свободните ниши. Обичам усмивката му – обичам усмивките и на двамата, нали тъкмо с тях успяха да ме спечелят през тия шест месеца, откакто се срещаме. Ако сега изведнъж изчезнат, скрият се зад стиснати устни, ще пищя. Ще бягам и ще пищя. Все ми е тая какво ще си мислят.

Вел докосва гърдите си, тъкмо където почват ребрата, и измъква сребристо флаконче. Не ща да знам откъде точно, зает съм да гледам Вела, която също докосва гърдите си и забива смутен поглед в земята едновременно с мен. После смехът ù заромолява и ‘финските гласове наоколо засвирват в съзвучие с него. Поточетата бълбукат, кипят гейзери, някакъв непознат басов тон (може би стон, може би песен) слага студена длан на врата ми и се вмъква под костите на тила. Притварям очи, за да пусна тръпката да се лее навсякъде, да разтвори свития ми юмрук, свития ми стомах.

И тръпката се разлива – ала е друга, боцкаща тръпка, която започва някъде над сърцето ми, хладно-успокоителна. Бавно, по котешки, вдигам клепачи и проследявам как Вел отлепя от кожата на гърдите ми сребърното флаконче, усмихвайки се насреща ми.

(Сигурно е зиак, промърква умът ми… Тоя човек… спазми на лицевите му мускули, едно-друго, от толкоз хильотене? И в това ли са се скулптирали? Леле, колко е сладък с тая трапчинка отляво…)

Две точици, остри и жарки, ме убождат под плешките, лекичко. Неземно блажен, гледам как десет дълги и фини пръста се плъзват под мишниците ми (… кой рече, че не са съвършени?), прегръщат средата ми и се заиграват с шевовете по ризата. Тъканта, уловила покоя ми, охотно се сцепва и свлича встрани.

Сега Вела докосва гърдите ми (Господи… това ли било да те пипне друг…) и ненатрапчиво притиска гърба ми с гърди. Вел, едно тяло, което сякаш е само емпе към усмивката си, ми кимва и се разтваря в размитите очертания на сима.

Аз затварям очи, да почувствам всяка изпъкналост от ребрата на Вела. (Какво ни разправяха по хумология? Гърбът бил най-нечувствителната зона в телата ни… хе, цефецета.) Ръцете ми се надигат (Господи… тия две плавни създания моите непохватки ли са?) и се сключват около нейния гръб, и сега хлипът излиза с въздишка и се смесва с нейния дъх над рамото ми. Този е миг на покой. Просто стоим, притиснали повече точки един в друг, отколкото знаех, че имам; подпрели глави – тя върху рамото ми, аз върху нейното слепоочие.

И уж е покой, а тялото ми се стопля: сякаш всяка негова клетка е отпуснала глава върху рамото на съседната и чувства сърцето ù до сърцето си, познала я е за първи път с пръсти, позволила е на нейните пръсти да се спускат надолу, сред косъмчетата по корема, и надолу…

В следващия миг идва реакцията.

Тялото ми застива. Сгърчва се. Счупва ù нещо.

Очите ми милостиво се превъртат в орбитите, преди да зърнат кръвта или ужаса в нейните.

– Какво толкова е откъснато от теб, та търсиш някой да запълни празното място? И кой е толкова специален, та дори формите на теките не могат да го уловят?

Хумата до Сама приличаше на сестра ù, но от нея лъхаше не толкова страст, колкото спокойствие и уют. Сестра ù изгаряше хората – можеше да познаеш къде е била по пътечката въглени след нея – а тази хума, която гледаше всичко наоколо с очи, които милват, но не съблазняват, беше като самия огън, когато и ти си огън: близка, топла, позната.

– Не знам – отвърна Сама. – Отдавна съм така. В мен има черна дупка. Дори сестра ми не успя да я запълни, а тя вилня и горя както само истинските хуми могат.

Другата кимна.

– Чувала съм за хора като вас. Живеете и в двата потока с лекота. Хуми и теки – за вас това не са трайни избори, а просто… дрехи. Но съм чувала и че не знаете какво искате, затова го търсите във всички възможни потоци.

Сама не каза нищо и се опита да си спомни името на хумата.

– Олга.

– Да, Олга. Защо дойде при мен, Олга?

– Ти ме повика. Когато се разминахме в парка, кожата ти светеше.

– Но и ти няма да ми помогнеш, нали?

– Няма, да. Знам го само като те галя, така, не ми трябва повече.

Сама мълчеше.

– Бих могла да остана с теб още, разбира се. Да раздвижа мускулите ти с още един масаж, но няма да мога да ги пренаредя както искаш…

– Знам, Олга.

Момичето стана и от това легло. Потта ù бе оставила сянката ù завинаги по белите чаршафи. Сега светлината се плъзгаше по голото ù тяло, без нито една прашинка мрак да ù пречи.

– Хареса ми, наистина – каза и облиза устни. Вкусът на хумата изчезна под езика ù като спомена за тека. – Но не е нещо, което бих правила много пъти. Ще настръхвам по-малко и ще съм по-скована с всеки следващ дъх, ще…

– Разбирам те – тихо изрече Олга и Сама се зачуди дали жената действително бе изрекла думите, или те се появиха в главата ù с милването на хумата.

После замръзна: статуя, оставена в ръцете на почти непозната скулпторка. Хумата продължи да я гали – корема и нагоре, гърдите и брадичката. Дланта ù говореше нещо на кожата на момичето, но думите се губеха в някаква черна пропаст, която се отваряше с всяко докосване. Същото беше и с целувките.

~остани~ощесъвсеммалко~Сама~~~остани~~нищо друго~

Аз съм виновен за всичко.

Трябваше да се сетя.

Още вторият ми баща ми го каза: технологична несъвместимост. Рядка.

Гласът му бе много нежен, много внимателен.

Генетично заложена. Нелечима. Не напълно изследвана. Атавизъм.

Открили го още при първите мед-гледи. Някои от скенерите блокирали, а аз едва не съм спрял да дишам, когато пуснали в кръвта ми минибдителите. После са нямали право да ми слагат приставки или химусилители, докато сам не поискам, но се стараеха да ми припомнят, все с оня нежен, внимателен глас, всичките. Навярно те чакат изненади, Саме; трябва винаги някой да те наглежда. Някой от тия съвършени, усмихнати, всепрощаващи…

Не съм бил виновен аз, каза Вел. Знаели за проблема ми (Вел каза: „дара ми“), но толкова ме били обикнали, че искали да ми помогнат да се отпусна. Не изчакали да си направим изследвания, просто ползвали най-слабия дизинхибитор, за който знаели, такъв без никакви странични…

Вела стоеше до него и се усмихваше (всепрощаващо). Но макар да не видях нито един белег по нея, в очите ù счупеното стоеше. Не са свикнали с болката, ненадейната, изненадваща, физическа болка, каквото и да изпитват в симите си…

Аз съм виновен. Нараних приятел, нараних някой, който ме е обичал, нараних Вела… нараних друг човек.

Затварям очи и леглото на цела се размества под мен, за да ме поеме в неутешителната си прегръдка.

Сама често вървеше по непознати улици. Сега бе поела из една от новите приумици на теките: кварталът се наричаше Променящият се град и тук всичко беше винаги друго. Момичето не знаеше накъде ще завие или дали онзи фонтан пред нея ще остане фонтан, докато стигне до него.

Идваше тук, защото движещият се град я успокояваше. Той беше нейното огледало. Крачеше напред и се връщаше назад. Назад към онзи момент, в който майка ù, онази, която я бе носила в себе си, ù каза: Ти си като вода, момичето ми. Приемаш всички форми. И името ти значи желание. На онзи стар език… Майка ù, която познаваше стихиите толкова добре. Сигурно имаше нещо вярно в думите ù.

След това спираше и чакаше някоя сграда да се смали с един-два етажа и в небето над нея да види останалите си родители, всичките спокойни и усмихнати, как я подканват да влезе в морето, голямото море с мърморещите вълни и солените пръски пяна, гола, сама, отворена. После да търси ръцете на другите деца: плахите пръсти на момичетата и изгарящите, дори под водата, на момчетата. Но аз съм вода. Нали? В морето само ще се загубя… Дали го изричаше наистина или не, нямаше значение, защото те я гледаха от брега, спокойни, и те я докосваха под вълните, възбудени. На този бряг думите не се чуваха никога и затова ги използваха рядко…

Винаги беше така: градът се менеше около нея, а тя се въртеше в него като стъкълцата на калейдоскоп – разпилени, шарени, отразяващи – в тръбата, която някой държеше. Кой?

Винаги стигаше до този въпрос. Тогава излизаше от Променящия се град.

И потъваше в Градината.

Което не беше трудно, защото тя беше навсякъде. Стара и не чак толкова бързо променяща се. Пълна с хора.

Сама лягаше под някоя сянка и започваше да гледа жестове и да търси погледи. Едните я оплитаха в мрежите си от бързи движения, а другите я теглеха като хвърчила нагоре, нагоре. Тихи жестове, много цветни погледи. Често някой я улавяше така здраво, че тя тръгваше с него; или нея; тях. Те никога не я отвеждаха на мястото, където бе онова откъснато нейно парче, за което ù говореше Олга.

Гледаше и синьото небе, летящите теки и левиращите хуми. Едните като стрели, другите като птици. Бързи и бавни. Наблюдаваше облаците – истинските и илюзорните.

Под онзи облак там има ред. Сигурно и с мен е така: под мъглата, която съм, има нещо, което може да бъде видяно ясно. Също като онези рафи горе…

Градините на Арката са прелестно място. Всичките тия нюанси зелено, свежината, прохладата… двете козинести светкавици, които се стрелват напряко пътеката… гепарди навярно, улисани в майската си игра. Мъничък чичопей изпъчва жълта гръд върху едно клонче отсреща и приветства света с пролетта. Току над главата ми се изшмугва нещо. Пухкава тъмнокафява опашка почти ме погъделичква по челото. Когато додото тръгва редом с мен, тракайки със сивокафеникавия си клюн, не смогвам да се сдържа и запявам. Тананикам си тихо, но топло, по един безименен път, от многото, които накрая водят до същото място…

Тананикането ми стихва, но не заглъхва, когато я виждам. Надвесила се е над един от застиналите водопади в градината и плиска сияещи капчици върху лицето и раменете си. И вместо гледката да свие сърцето ми от болка и невъзможност (толкова грация в едно-единствено тяло… Господи, колко си щедър…), тя го облива и мие, точно както капчиците вода. Изящната ù ръчичка се отлепя от устните и поема през въздуха плавно, сякаш оставяйки му достатъчно време да се отдръпне. Милва водата като стара любов, която още обичаш приятелски. Извива се в шепа, разтваряйки пръсти, за да изплуват на свобода малките п’рани. Издига се над повърхността като раждаща се Венера. И всяка капчица, която се връща обратно, е сякаш дваж по-лъчиста, дваж по-пречистена от благослова на допира ù…

Тя изведнъж се обръща, бърза, но все така гъвкава, и потъвам в очите ù.

Не, не, потъвам наистина, не хиперболизирам и не е смотаното клише от поезията… Тия два океана светлокафяво, топло кафяво са се разтворили насреща ми, срещу мен, право към мен, тъй доверчиво и неуплашено, че сам не намирам време да се уплаша. Зад тях, през тях, блика пламък, пречистващ като самата вода и даже по-нежен от нея. Усещам как собствените ми зеници се разтварят, поглъщат хлада и горчивината на ирисите ми, канят я на свой ред да ме види, да разгледа спокойно, внимателно, със същата грация, еднорогова грация (ето как са изглеждали древните твари, значи…); да си вземе всичко, което хареса… Господи… има ли нещо, което ще си харесаш, девойче? Потъвам в недрата на този твой пламък, все по-ярък, все по-дълбок, все по-наблизо…

Нито усещам ръцете ù, когато потърсват опора на раменете ми, нито разбирам, че се повдига на пръсти. Целият свят е очи – нейните, моите, нашите, почти в едно, почти едно, с друг човек, заедно…

И когато тя затваря очи, а моите устни се разтварят, за да пропуснат нейната мека влага, ми трябва цяла секунда, преди да си спомня кой съм. И после още една, преди мокрият ù език върху моя да взриви образа на пипалото: слизесто, тръпнещо, ровещо из устата ми.

Следващата една секунда обаче ми стига:

да видя как очите ù зейват и сега пламъкът в тях е пожар и агония, лудост, политане в пропаст, разкъсани органи – сякаш образите в ума ми се впиват в утробата ù и почват да порят;

да видя как очите ù се затварят, от носа ù теква кръвта;

ръцете ми, за които до тоя миг съм забравил, да я подхванат, преди да се срути цялата;

да я назова такава, каквато е: хума, скулптирана, млада, още неопитна в емпатията, неспособна да екранира чуждите моции…

Нито отпуснатото ù крехко телце, нито следващите десет минути, в които я нося към най-близката връзка с цел, стигат, за да заплача. Гледам безсилните ù клепачи, гледам струйките кръв по брадичката и страните, и не смея да ги избърша, не смея да ги докосна. Препъвам се по пътеката, но не падам и няма да падна, додето не я отнеса. Ще падам после (и падам, и падам); сега сякаш я носи някой друг, някой друг сякаш иска да плаче.

Когато стигам до цела, други ръце я поемат от моите, други ръце избърсват кръвта от лицето ù. После… после лежа на тревата и нито затварям очи, нито виждам зеленото над главата си.

– Бъдеш сама? Опитвала си?

– Не. Невъзможно е.

– Напротив – винаги възможно.

– Как така?

– Просто изключваш, както когато си тек и не искаш се отваряш повече или си хума и искаш кажеш оттук~започвам~аз, и после се обръщаш или просто свеждаш очи. Но не обръщаш този гръб, и не свеждаш тези очи, знаеш?

– Дори и да успея да го направя, те пак ще ме дръпнат обратно и аз ще се отворя или ще кажа оттук~продължаваш~ти…

– Има места, където тях не. Подслоните в горите, оазите, летовите, Градините.

– Не съм си представяла, че ще стигна до там.

– Стигнеш? Дез, са просто спирки.

Децата им – децата на теки и хуми – нямат нужда от патериците на порасналите. Едва по-късно, когато изгубят… какво, Господи, губят по-късно? – едва по-късно избират дали предпочитат текския или хумския път, хирургията отвън или втренчването навътре.

Ето ги и сега. Тия надали са на повече от пет-шест, двете близнета, облечени в диафанни материи, които сегиз-тогиз сменят цвета си според средата и настроението им, понякога даже прозират напълно. (Леки, чисти и голи…) И момченцето с кестенява косичка, което хвана подхвърления… да, портокал е, поне оттук изглежда така. Ето смеха, виковете им. Ето пръстчетата, които се ровят в пръстта или в косата на другия. Ето бързата болка на оня мъник, който скокна от прекалено високо; ето бързото му разсмиване, когато го накачулват другите, когато го гъделичкат по босата здрава петичка…

Те нямат нужда от патерици, стими и хими, мантри и тантри.

Извъртам глава и изпъшквам, когато виждам облака бял дим с форма на гъба, толкова далече, сякаш е зад хоризонта. След секунда смисълът на видяното застига видяното: във виртулето на юг някой явно има нужда да отдуши агресията си, или пък си припомня какво не бива да става, никога, никога пак. Гъбата расте още миг-два, после ветровете я сплитат на панделки и разнасят по една към всеки от човешките трансели наоколо.

Тази пътека води на запад, към морето.

От лявата ми страна два гепарда са се вторачили един в друг със златистите си очи, като две кинетуи, у които целият живот е събран във връхчетата на трепкащите опашки.

Извъртам глава вдясно, преди единият да опре нос о другия.

От дясната ми страна сред дърветата трепти мараня.

Извъртам глава надолу, надалеч от тая златиста жар, извираща от земята, тоя мираж, скрил под мантията си истина, която бушува много по-диво от гънещия се въздух между стволовете. Извъртам глава надолу, но не и преди да мерна трите чифта разтворени устни, които рисуват по тялото между тях.

Извъртам глава надолу – а там две божи кравички, прилепили гръбчета (или както наричат ентомолите техните задни половини), се носят на зиг-заг по меката пръст. За миг кракът ми надвисва над тях, един миг само, преди да се овладея и бавно да го отдръпна. Кравичките (които не дават мляко и не е ясно кой точно бог ги пасе) се защурват из треволяците, унесени в любовната си игра.

Да тлеят! Ще стигна морето, без да ги гледам, без да погледна никого! Не искам! Не мога повече! Оставете ме сам! Аз съм… сам…

И този път не падам нито веднъж.

(Познати са ми разказвали, че пътеките на Градините са живоскулптирани тъй, че да ни пазят от падания и наранявания; че под девствената повърхност се крият сложни биомеханики… че усещането за недокоснатост, естественост, чистота е само илюзорно.)

Повдигам клепки, когато мекият морски мирис провира перки през ноздрите ми и ме погъделичква по мозъка. Морето се е простряло в лазурния си покой, галено от оранжево-огнените лъчи за последно, недокоснато, вечно, чисто…

Силуетите там, навътре… те са живи!

Стегната сива форма пронизва вълните, изопва се изящно пред залеза и се гмурва обратно, окъпвайки с бели пръски двете човешки тела от гърдите до тъмните им коси. Една перка, чер силует на фона на огненото, се подава, извърта се, стрелва се към едното човешко тяло, женското. Потъва, преди да я стигне, жената отмята коси, изскача нагоре почти до бедрата, устата ù зейва.

Още една перка бръсва мъжа по рамото, а после го доближава, бавно, направо лениво, спокойна като отиващото си слънце. Ръцете му се протягат, над, през, под водата, и за миг зървам хлъзгавото лъскаво тяло, което обгръщат. После двамата, неговата глава и перката на 'фина, се потапят, успокоено и плавно.

Другият 'фин се вижда само като по-тъмен въртоп сред лазурното, стрелващ се към жената ту оттук, ту оттам. Тя отваря уста все по-широко, главата ù се извива все по-назад, лактите, раменете, гърдите ù се полюшват все по-задъхано. В един миг всичко по нея подскача: тялото се изопва изящно, пронизва водата, блясва като златиста, гола светкавица над притихналото море и се връща, за да проникне в него.

Миг по-късно морето изглежда пусто до хоризонта, а аз съм впил пръсти в пясъка и крещя.

Но не се ражда ни звук.

И се спуснаха в Дестру:

Където Сама видя как екстазът на теките и последните дихания на града се сливат в едно.

Тя нямаше време дори да се запита защо винаги другите и различни лица на света я привличаха. От Променящия се град до Падащия град. Никога в обикновения, стар, познат трансел. Нямаше време да си почине след спускането, в средата на прашен булевард, върху който слънцето рисуваше назъбени сенки. Сенки на натрошени сгради и полегнали кули, а над тях летяха рафи и мони, едните размахващи криле от сребро, другите – от обсидиан. Нямаше време, защото ръце с дълги нокти я дърпаха нагоре, настрани и после надолу, опашки стрели се увиваха около нейната (черна и дълга), галеха гърба ù, влизаха в нея, очи, нарязани на хиляди разноцветни фасети, отразяваха слабото ù тяло, прозрачните ù криле.

– Ето го! Всяка година умира, а ние го изпращаме.

Думите се забиха в лицето на Сама като парченца град, запратени от ледена вихрушка. Гърдите на рафа, който ги изкрещя, бяха покрити със скреж, но той не беше студен. Не и преди малко, когато той беше в нея (с огън) и после тя в него (с опашката си), над езерото, което ги гледаше с едното си око: пълно със счупени стъкла и огледала, вместо с вода. То поне няма да ме погълне, най-много да ме отразии да ме хвърли обратно в небето – за това намери време да си помисли.

– Кой го руши? – попита Сама.

– Машини! Машинииииииии!

Отново нагоре, нагоре, почти до слънцето, толкова високо, че се виждаха горите наоколо – зелени и живи, търпеливо изчакващи да настъпи моментът, в който ще затворят и тази рана.

– Повтарят стар спомен, за да не го забравим. Най-странният подарък на хумите!

Сама знаеше за Падащия град, но досега не бе идвала тук. Образът му лежеше някъде дълбоко в нея като последна възможност, като нещо евентуално, нещо в краен случай. Сега бе стигнала до него. С ципестите си криле.

– Хайде надолу!

И ръцете му я хванаха през кръста, крилете му махнаха веднъж, два пъти, и телата им се гмурнаха в океана от прах. Беше някой друг, не леденият раф. Крилете му бяха покрити с къса, мека козина, езикът му беше дълъг, сух и много горещ. Дланите му я завъртяха. Ониксовите му очи потърсиха нейните, поискаха нямо съгласието ù, получиха го. Ноктите му намериха гърдите ù и се забиха в тях, измъкнаха змията и насочиха главата ù към неговите. Думи и дъх, стими и хими потекоха между въртящите се тела. Едното крило на Сама се уви около двамата, скри ги от света и заглуши стоновете им. Другото се опита да ги издигне нагоре, но не успя (скритите механизми завиха от ярост). Градът се приближаваше, дишаше прашно под двамата, отворил устни от стъкло и зъби от метал.

Паднаха върху някаква сграда, полуцяла до мига на срещата с тях. Беше зрелищно – с огън и пръски мозайка. От напуканите стени (и там пълзяха змии) ги гледаха нарисувани лица – някои с очи, други без.

Четирите криле се разтвориха и разделиха, телата между тях – не. Устни, гърди, слабини, опашки оформяха стъпалата на стълба от плът и механика, вече забравила, че е механика. След това устните се откъснаха едни от други, за да си поемат дъх (и прах).

– А мислеше, че градът няма да ти помогне! Та ти вече си една от нас!

Сама искаше да каже „да“, но думата не излезе, защото пред нея застана образ, който стисна гърлото и затвори устата.

Беше Градина и не идваше от химите на змията.

Зелените венички по листа изпъкват в светлината отзад. Един сегмент на спиралата. Още един. Два. Три. Пет. Осем. Тринайсет. Все по-навън. Все по-изпъкнали. Все по-ярки.

Между листата се шмугва ветрец.

Тя… е прозрачна.

Примигвам.

Двадесет и един. Трийсет и четири. Петдесет и пет.

Листата, които са най-близо до светлината, най-отвън, проблясват в ярко, почти златно зелено, когато вятърът ги разроши.

Листата навътре, сред сенките на клонака, са изумрудени.

Още по-насам, където границите им почват да се размиват, зеленото се предава пред черното.

Примигвам.

Тя… е направена от вода.

Листата се полюляват на вятъра като – листа, които люлее вятърът.

Листа, които… са листа. Люляни от… вятърен вятър.

Тя – не е загърната в диафанна материя, а в ципестите си, прозирни криле.

Опашката ù – дългият черен сноп – който оставя нетрайна диря в тревите зад нея – който може да си е неин, а може и да е временен… това е – опашката ù.

Кожата ù – не е алабастрова; не е бяла като саван; не е зов за докосване и рисуване – тя е кожата ù.

Очите ù –

Надигам се вдървено от мястото си под клена и тръгвам към нея.

От Града в Градината, от небето на земята, Сама следваше път, начертан сякаш много отдавна, още преди Последната война, още преди митичната Първа война. Единственият, който ми остана. Образът в нея грееше силно и тя не успя да го изключи, дори за малко. Също като дишането и ударите на сърцето, той я подчиняваше на ритъм, който нито хумата, нито теката в нея можеха да избегнат.

Това е от майка ми: да носиш стихиите като деца в утробата си. Само дето аз не съм готова да родя и отгледам моите…

Под краката ù алеите се виеха, меки и услужливи, а над главата ù листата на дърветата и сенките на невидими птици заличаваха света отвън с нежните си движения.

Мястото гореше, както винаги. Сама също, както често напоследък.

Видя се отстрани – прозрачните криле, обвили я плътно, и дългата черна опашка – и някакво атавистично вярване я накара да се усмихне. Спря за миг и затвори очи: все още виждаше себе си. Ето я отново: приела формата на стар кошмар, изгубил страшната си сила, уморена от Последния град и прозрачна, направена от вода…

Тръгна отново, за да изпревари странните мисли. Ако можеше, щеше да съблече тялото си, тук и сега, прозрачното си, направено от вода тяло, и да го остави. След нея някой щеше да го прибере, както тя прибираше чужди тела всеки ден. Щеше да се погрижи за нуждите му, но нищо повече. Защото останалото – желанията и страстите – щеше да е останало. Голо в Градината. Невъзможно за докосване, без нужда да бъде докосвано, неуловимо, изтичащо, нейното… тяло…

Сама спря и пръстта под краката ù заспа.

Единият ми крак е изтръпнал, стъпвам накриво, изохквам, коляното ми хлътва в меката почва, изохквам, поемам към нея.

Няма ли да я… Какво ще си… Аз и тя сме като…

Очите ù –

Тя върви, без да ги е затворила. Върви, без да вижда. Върви, без да е нужно да гледа.

Остър каменен връх одира вътрешната извивка на свода ми, кожата върху мекото засмъдява, аз изохквам, вървя към нея.

Бива ли?

Очите ù – виждат.

Мога ли?

Очите ù виждат – мен.

Искам ли?

Слабичкото, почти прозрачно тяло – което не бива да оковавам в ръцете си, за да не излинее – което не мога да уловя, защото ще изтече между пръстите ми – което не искам да нараня, не искам да излинява, изтича, изгубя – което е…

Обърна се и го видя. Този, който гледаше нея както тя виждаше себе си. По-късно спомените ù щяха да сглобят чертите на лицето, очертанията на тялото. По-късно щеше да го докосне, да го почувства – върху, под, вътре в себе си. В онзи миг момичето видя само очите му. Видя ги и ги позна, защото допреди малко ги бе мислила за своите.

Прииска ù се да рукне към него: като вода, като кръв, като… Дезире. Да се излее върху него, да се разбие о него като вълна и да се събере отново, за да повтори. Дали и с него щеше да е същото? Тръгвам, цялата прилив, неумолим и посребрен от луната; тръгвам си, цялата отлив, изморен и опален от слънцето…

Кожата ù мълчеше предателски, гладка, непроницаема. А тя разчиташе на нея: очакваше да прочете по кафеникавата повърхност истината за него, да види изрисувано бъдещето им. Но нямаше нищо. Всичко в Сама бе тихо като в най-самотните кътчета на Градината. Това я изплаши.

Беше раздала толкова много от себе си на света, че вече не знаеше как да си го върне. А този… човек, нито хум, нито тек, как беше възможно, той, който изглеждаше и вървеше така, сякаш нищо на тая Земя не му е познато, сякаш всичко е непознаваемо… той май виждаше как да събере парченцата. И да ù ги върне. Не да види къде са и колко леко ги е разхвърляла, а след това да ù поиска ново, само за него. Не да види как тя е навсякъде и да ù прошушне ~ела~итук~~знам~чеможеш~. Не.

Той виждаше нея, сега… и сега… и отново, с всяка негова тромава, уверена крачка по-близо – виждаше нея, както и да се променеше, каквато и да прелееше миг по-нататък. Той би докосвал, склонил чело пред, отпил нея. Той не би пожелал да я изпие цялата. Той беше…

Беше друг. Не нея, не някой от другите.

Което е.

Очите ù гледат мен.

Гледат пръстите ми, които се вдигат към малките ù гърди.

Гледат топлото алено, което не виждам, ала усещам, по топлината, да се стича по бръчиците на дясното ми ходило.

Гледат очите ми, които гледат очите ù, които виждат как виждам как вижда как…

Затварям очи, моите, а пръстите ми последват всяка извивка по тялото ù.

Сега надолу и леко навътре.

Сега надолу и малко назад, там, където изскача реброто.

Сега бързо и плавно, надолу, по най-плоската от заоблените извивки, над малката изпъкналост, от която тупти топлина, и пак бързо надолу, по най-дългата от заоблените извивки; сега предпазливо, върху и около коравината в коляното, по продължение на коравината, в която прелива, докато се спуска към земната твърд; над двете най-остри изпъкналости и сред тревите; а после обратно, нагоре, по гъвкавото могъщество на опашката, над туптящото топло, отново, и над туптящото тихо, където някога е гнездила змия; по най-меката от извивките, когато раменете завършат, после по-близо до мене, еднакво далече от нея – не я допирам нито за миг – над устните, ноздрите, към очите – очите, които…

Отварям очи, моите.

… ме гледат, в очите.

И са едва началото на човека, притихнал пред мен.

Той беше.

И тя тръгна, цялата.

Когато замирам, крилете ù се разхлабват, разплитат, разперват едва доловимо.

Отпуснатите ù пръсти се вдигат към моите, към лицето ми. Увисват, на пръст разстояние, на пръст топлина помежду ни, топлина помежду ни, топлина, помежду ни…

И ставам прозрачен – направен съм от вода, която ще рукне, сега – ще изтече, излинее –

– ако не бяха тия мънички пръсти, които да уловят всичката, да не ми позволят да стана на локва и да попия в земята, ненапоимата наша Земя, за която човекът не струва дори колкото капчица пролетен дъжд –

~бъди~~~бъдидъжд ~~~бъдимоя~вода~

Отворете очи.

Спрете да се срамувате, да ревнувате, да лъстите. Отворете очи.

Вижте ни. Отворете очи.

Вижте ни, в мига, в който ръцете ни се протягат една към друга, но не могат, не искат, няма нужда да се допрат.

Отворете очи.

Вижте ни, в мига, в който ръцете ни се протягат една към друга.

Отворете очи.

Вижте, в мига, в който ръцете ни се протягат. Отворете очи.

Вижте, в мига преди всички останали мигове, преди страстта, нежността, силата.

Отворете очи.

Вижте, в мига, преди велите, допреди тоя миг, нейни криле да се развият, развеят, да ме повият.

Вижте ни в мига, в който сме.

Отворете очи.

Вижте света си.

Отворете очи.

Погледнете се. Вижте се.

Отворете очи.

После се отворете.

Докрай.

Редактираха: Диана Павлова, Искра Христова, Светла Йосифова

Публикации:

1. Електронно списание Старлайтър – бр. 14, 15 и 16, 2007-8 г.

2. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.

Бунището Григор Гачев

Гаденето е по-отвратно от всеки път досега. И повърнатото е повече, едновременно жълто и черно в изкривения свят на пристъпа.

Стеф вдига глава. Стените наоколо сега са от нещо кафяво и зърнесто, кал на буци. И светлината, която прониква през отвора отпред, е в цвят, за който няма думи. Или поне Стеф не ги знае.

Той отчаяно тръска глава. Пристъпът трябва да е накрая вече, държи го още от сутринта. Вкопчва се в петното светлина и то малко по малко си връща цвета, опушеното белезникаво на небето. Стените също са си от парчета ламарина, шперплат и велпапе.

Чуват се стъпки и отворът за миг притъмнява. Хари. Носи оцапан контейнер за синтетична храна, сигурно изровен някъде на другия край на бунището, където конвейерите продължават да насипват.

– Ставай, момче – ухилва се Хари окуражаващо. Зъбите му блестят със сивотата на неръждаема стомана. Сигурно е виждал и по-добри времена, щом е бил на зъбар, ако и евтинджия. – Искаш ли да се оправиш, трябва да хапваш.

Стеф се обляга на стената отляво – тя е гърбът на стар шкаф, ще го издържи. Поема контейнера и бръква вътре. Привично обира с пръсти мухлясалия горен слой и ги избърсва в парче хартия.

– А ти?

– Не съм гладен.

Кво ли си е намерил, чуди се Стеф, докато гълта насила кашата, гадна като всичко след пристъп. Сто на сто по-гот лапачка, иначе тая немаше сега да е тук.

– Дълго ли те държа този път пристъпът?

– Таман допреди да дойдеш.

Хари не казва нищо повече. Странен тип, мисли си Стеф.

– Хари… Що го прайш тва?

– Казвал съм ти. Болен по-лесно ще се издъниш, а може да хванат и мен.

– Що тогава ме довлече при тебе? Що не ме пречука и зарови? Що ми мъкнеш кльопачка? Пукна ли, нема да те изпея.

Хари мълчи.

– Нема ли да кажеш що те гонят? Некой си клъцнал? Или некои? Ченге на стойка? Думай, де! Който те търси, знае кво е.

Хари продължава да мълчи. Надали и този път ще отговори.

– Добре де. Ти си знаеш.

– А тебе защо, Стеф? Дреболии някакви?

– Щото избегах от ТВУ-то. И зарад един магазин. Доде беха още старите улични автомати, беше лесно. Парцал изотстрани връз камерата, да не те видят куките, и лостът. Ама кат ги смениха, стана кофти. Одръстих едно магазинче, и късно видех, че имат камера.

– И заради това те гонят? Магазинчето надали е било корпоративно. Пък дребните…

– Не беше, да не съм луд? Ама за секи случай се покрих тука на бунището. Скоро ли ще го бетонират?

– Надали, още не е и наполовина пълно. Спокойно, по-добре се оправяй.

Ако моята има оправия, мисли Стеф.

Не знам какво ти е, човече, каза му Хари тогава. Намериха на бунището четири различни диагностични кита, дето още работеха, и ги пробваха. Само единият, тузарска индийска джаджа, предположи нещо. Стеф не може да чете добре, но Хари му прочете диагнозата – атипична мултифокална епилепсия с неустановени огнища. Опита се да му обясни какво значи, ама Стеф бъкел не разбра, освен че това е стандартната диагноза на кита, когато не може да намери от какво е такова нещо. А, и всичките твърдяха, че Стеф има анемия, не му стигало желязо. Той се смя, ама Хари каза, че наистина можело, и че трябвало да яде по-стабилно. Ама надали имало общо с припадъците.

– Много ли беше гадно в ТВУ-то?

– Знам ли? – свива рамене Стеф. – Освен там, и на бегом, другаде не съм бил от ей тоничък. По кво да разбера гадно ли е или гот?

Обръща се настрани и се опитва да заспи, но спомените го понасят отново назад.

Приказките на оня костюмар, че който участва в опита ще изкяри два дни отпуска, че и добра пара, да ги изкара гот. Малко те боцват, ама хич не боли, и после плешивковците те разпитват един следобед разни глупости – и толкова. Чиста аванта. И късметът на Стеф, че стоеше таман до него и се вреди.

После, преди да вкарат шестимата в стаята, предупреждението на директора, че ако някой пробва да свие нещо от плешивковците, цяла седмица няма да излезе от карцера. И че той лично ще одървари тъпанаря, дето хапе ръката, която го храни. Тук сте, за да станете от боклуци хора. Или поне да се научите да се правите на хора. Ясно ли е?… Ходом марш.

И студеното убождане отзад в кръста (хич не боляло, а? на кого тия бе, смотан!), и странният сън след него – не точно като пристъпите после, ама от сорта. Се едно си се надул и си станал грамаден като Витоша, или хиляда пъти по толкова и още повече. И летиш като турист в космоса, дето ги дават по телевида, и не знаеш къде почваш и къде свършваш.

И знаеш всичко, ако и да не знаеш откъде, щото нема откъде. Прищат ти се ония негърки от рекламата – и си спомняш разписанието на совалките до Момбаса. Помислиш си как ли серат делфините от телевида – и в акъла ти е устройството на храносмилателната им система. Шашнеш се от тва сичкото, питаш се вързани ли са двете некак – и блясват неизброими нишки: индексно-базирани асоциативни вериги… Знаеш всичко за всичко. Вече не си човек. Повече си от всички хора на света заедно.

Почудиш ли се как става номерът, и ей го кат на чиния. Инжектирани в ликвора наноботове, които се свързват с дендритите и вътре в синапсите. Заобикаляне на сетивните анализатори, пряко интегриране в префронталната мозъчна кора и връзка с микровълнов томографски приемо-предавател. Канал към публично достъпните информационни бази и субективно сливане на собствената памет с тях. Без лимитиране на видовете данни, заради чистотата на опита. Но с ограничена ширина и с блокаж върху използването на външни обработващи ресурси, за избягване на самоескалирането и излизането извън контрол… Безброй подробности – механизми на симулиране на синаптичните невротрансмитери, протоколи за връзка с бази данни, технология на мономолекулярната обвивка на наноботовете… Знаеш сичко за сичко. Сичките сложни думи, дет не си ги чувал даже, пò ги знаеш и от „помия“ или „изрод“, и значат по-умни неща. Кеф. Се едно вместо да тъпчеш бльоджата в ТВУ-то, да ядеш лукс лапачка в тузарски ресторант.

И сега от време на време преминават отделни спомени – програмата на луксозно бирманско вариете, статия какво е означавало „сахиб“ преди Мрежата, графики на детската смъртност в бордеите на Милано… Капчици от океан. Целият не се побира в глава, в Мрежата е, твой е само при връзка…

Стеф постепенно се унася в трескав, неспокоен сън. Над кушетката изплува лицето на директора, подпухналите торбички под очите му се раздуват и се превръщат в циците на Лиза от майския брой на „Порно-кеф“. После между тях изниква холоафиш за курортите на Бора-Бора, бряг с палми и планина отзад. Афишът се обръща като отворена внезапно врата и на гърба му е фасадата на кафенето до ТВУ-то, и между масите тичат уморени сервитьорки с тъмни кръгове под очите. След това всичко се обърква и потъва в мрака.

– Ставай, Стеф. Време е за закуска.

Хари седи пред колибата, а вятърът разнася наоколо мръсни найлонови пликчета по купчините боклук. Пред него стара алуминиева тенджера с откъртени дръжки е сложена върху парчета от голяма керамична ваза, а отдолу горят пожълтели остатъци от списания. В тенджерата нещо ври – мирише на месо. Хвърлени огризки от хотдози, събрани от боклука парчета синтетично месо, развалените им части изрязани със счупен бразилски макетен нож…

– Гъстичка става, ще те посгрее отвътре – кимва към тенджерата Хари.

– Не ми се яде, Хари. Трябва… трябва да се жакна.

– Вчера пристъпът беше по-дълъг от всякога, Стеф. Да пробваш ли малко крек вместо…

– Заври си го отзад крека. Бутни го на некоя бавачка, за бебетата.

– Толкова ли ти е слаб?

– Нали съм ти казвал. Малко те позаостри, и след час-два пак си кат лайно в изолационен пакет.

– Много ли те е настъпило? Можеш ли да изчакаш, докато хапнеш?

– Мога, ама после… на сека цена.

– Добре. Сърбай, аз ще закача акумулатора.

Докато действа с лъжицата с огризана пластмасова дръжка, Стеф гледа как Хари свързва малкия очукан акумулатор. Тази нощ клошарите в града са му го заредили, срещу някакъв боклук или услуга. Едно зареждане стига за четири-пет свързвания, почти седмица, ако не се жакваш често. Захранват с него намерен на боклука безжичен терминал. Който го е изхвърлил е забравил да анулира регистрацията му, и сега става за безплатни връзки към публичните бази данни.

Стеф нетърпеливо обира последните лъжици от варивото. Натиска с дръжката на лъжицата счупения бутон на терминала и плъзва пръст по повърхността на екрана. Изписаното послушно се сменя, по екрана хукват редове, картинки, схеми. Понякога пръстът потупва нещо и потокът информация сменя хода си, заобикаля оттук или оттам, търси незнайно какво.

Стеф седи с поглед върху екранчето и чувства как постепенно терминалът и бунището се разтварят и изчезват. Отново е без граници и без край, обхванал е целия свят. Отново го облива неописуемото блаженство. И да има дума, която описва какво изпитва, Стеф не я знае. Ако поиска, ще си я спомни мигновено – но не му пука…

Когато се опомня, Стеф не бърза да стане. Всичко е необичайно ярко, кристално ясно. Сто пъти по-мръчкаво от жакване, ама пак по-заострено и от крек, и от „джам“. Само един поглед върху прикътаната между два купа боклук колиба, и виждаш всяко парче кои други подпира и на какво се държи. На терминала сякаш е изписана историята на собственика му – хлапе от предградията, баща в затвора или в неизвестност, още братчета и сестричета, уморена майка с малка заплата, подарък за петия или шестия рожден ден, преоценен или купен на старо…

Дори спомените са направо все едно живееш пак, виждаш всичко още по-ясно, отколкото тогава. Двата дни отпуска, с истински, легален кредитен чип в джоба. Гот, щот има дебела пачка по него, трябва да преджобиш бая тузар, за да сдиплиш толкоз. И тъпо, щот чипът знае, че немаш осемнайсет, та не мож си поръча с него пиячка и секакви гот неща. Само че това си има цаката. На това те научава ТВУ-то – всичко си я има.

Местната банда. Повечето на към твойте години, или излезли от ТВУ-то, или ще влязат там. Или направо в пандиза. Не си ли льольо, нема да те метнат, щот влязат ли, жална им майка. Шариш им, и ти преточват парите на анонимен чип, или даже на банкноти, и харчът се води за нещо легално. Че си висял от сутрин до вечер в Диснито, примерно, или че си ходил на скъпарски ресторант. Пак от тях и курва можеш да си намериш, дето нема да те изтропа, и дрога, и кво ли не. Стеф още не знае какво точно ще си поръча, но изборът сам го намира.

– Новичка гадория – разклаща пред очите му ампулата Банджото. – Немат я още даже дилърите на тузарите. Сивия вика, ще да е право от черните клиники в Индия… Супер е, мъжки. Като крек, ама ем по-яка, ем държи два-три месеца с едно слагане. Ем и на вид не си друсан, и проби не я ловят.

– Два-три месеца, да бе. Че и да не я ловят. Такава химия нема.

– Не е химия. Неква наноджаджа е. И е скъпа, с тая пара можеш цел джоб крек да нагребеш. Избегам ли от Сивия с тях, жив нема да осъмнем. Ше ме гони до Токио и обратно. И е толкоз, докат е още експериментална – после ще е двайсет пъти повече, за цел живот не мож ги изкара. Едничка е – кой превари, той завари… Добре, де. Мой човек си, ша ти менкам мангиза без комисиона, ако я земеш.

Идеята грабва Стеф. Ако наистина заостря като крек, и три месеца така, без да те ловят проби…! Ако Банджото не лъже, ще е велико. А ако лъже… отдето дошли парите, там и отишли. Не рискуваш ли, се едно не живееш.

– Лапа към час, доде подейства – обяснява Банджото, докато пълни спринцовката. – Седай, чекай. Да видиш лъжем ли.

След час обаче има само зверски главоцеп и като в черна мъгла изплуват и отминават лица, светлини, неща. Физиономията на солиден, гладко избръснат мъж. Сивия. Банджото бърше кръвта от устата си, пръстенът на Сивия му е срязал устната и му е избил един зъб. Сивия гледа Стеф право в очите недоумяващо…

Когато се събужда, Стеф лежи в непозната стая. Добре, че главоцепът е минал. На вратата се мярва лицето на Банджото и изчезва. Докато Стеф се чуди къде е, вратата се отваря отново и вътре влиза Сивия и го гледа изпитателно:

– Нещо треснал ли си преди дозата?

Стеф поклаща глава.

– Дойдох направо от ТВУ-то, да менкам парите. И Банджото ме нави.

Сивия го преценява на око и внезапно замахва. Стеф дръпва глава настрани. Твърде късно. Ръката на Сивия обаче е спряла на милиметър от лицето му.

– Пробвай да ме удариш – казва Сивия.

Стеф гледа невярващо.

– Успееш ли, няма да те пипна. Но иначе ще те потроша.

Стеф се надига от леглото тромаво и свива юмруци. Другият дори не се приготвя за бой, просто стои срещу него. Стеф замахва да го удари, после още веднъж – онзи всеки път успява да се отмести навреме. Направо е светкавичен. Стеф се амбицира, но ударите му срещат само въздух. Сивия е като призрак – миг преди юмрукът да му смачка лицето, вече е другаде. Направо не вярваш на очите си.

– Добре, остави – махва с ръка накрая Сивия. – Помниш ли кво ти набоде Банджото? – Изважда няколко различни ампули и ги подрежда на дланта си.

– Тая – посочва без колебание Стеф. Сивия вдига вежди и цъква с език.

– Шефе, казах ти, не те ментим – провлачва жално Банджото откъм вратата.

Сивия измъква от джоба си топка банкноти, отделя една и я подхвърля към него. След това отброява тънка пачка и я бутва в ръката на Стеф.

– Половината обратно. Нито ти си виновен, че не сработи, нито аз. Делим загубата.

Вече е вечерта на втория ден, така че Стеф се прибира. В джоба му има само една-две банкноти, за дребни харчлъци вътре. Останалите са у Сивия, дадени пред другите от бандата. Изхили ли се в лицето на Стеф следващия път, бандата вече няма да му вярва – пък щом му върна половината, значи му пука. И е достатъчно печен и жилав, за да е трудно да го махнат от пейзажа.

Първият месец после е като всеки. Само дето Гошката не се връща от поредната отпуска. Пометен от камион на една уличка, бил изскочил внезапно пред него. Не е голяма новост, де – на година по пет-шестима от ТВУ-то си отиват през черния изход, както му викат вътре. След още месец си заминава пък Чепа. Успял да се измъкне някак на покрива на спалното и скочил оттам, надолу с главата. Сигурно се е надрусал тайно от другите. Стеф е дежурен по парцал и на него се пада да избърше петното кръв и мозък на асфалта. В ТВУ-то няма как да си гнуслив, но въпреки това стомахът му се обръща, докато търка.

Третият, който умира, месец и нещо след това, е Хасан. Застрелян при опит да окраде възрастна двойка, докато вечерят в „Петте яребици“. Оръжието на дъртия чвор е законно и всички са видели как Хасан е влязъл, огледал се е, грабнал е чантата на бабичката и е хукнал към изхода. Нещо гложди Стеф – Хасан беше парче хитряга, не би грабил открито. По-голямата сестра на Мъри, от групата на Стеф, обаче е сервитьорка там и е видяла с очите си нещата.

– Печеняга е систъра – пояснява Мъри, докато разправя. – Нема да ме метне, не е от тия.

– Кво печена бе, нал секи я чука за нищо пара – промърморва заядливо Хлебарката отстрани.

– Инак е аут от кръчмата, ситен – отвръща Мъри миролюбиво. – А аз не съм ù клиент, че да ме литка.

След още няма месец разхожда катафалката Джонката. Всички, дето са се друсали тая вечер на тавана, са били вече под облаците, та не са го видели колко дози е опраскал. Уж си е слязъл до спалното сам. На сутринта обаче го намират в леглото студен, а като идват резултатите от аутопсията, директорът прави бесен тараш навсякъде. Стеф също изгаря с две дози „джам“, лепнати с тиксо отдолу на шкафчето, и с два дни карцер заради тях. Други отнасят и по повече. Стеф се чуди – кво му пука на директора кой се друсал и кой ша го копат? Един яд по-малко – що се газира?

– Сгреваш ли кво става? – пита го тихо след седмица Кибика, докато чакат на опашката в столовата.

– Кво да става?

– Четирма за четири месеца. Бая е.

– И кво? Пука ли ти?

– Ама кои? Дет беха в шибания опит.

– Ние двамцата сме окей – възразява Стеф, но по гърба му полазва студ.

– Дотука. Прай си извода.

Кибика не спира с ровенето. След два дни излиза в еднодневна отпуска Мангала. Кибика разменя с него няколко думи преди това. Вечерта след като се връща, Мангала ги привиква след вечеря със Стеф в един ъгъл и им кимва:

– Мели ти чутурата, Кибик. Братото вика същото – и в техното ТВУ е имало опит, преди към пет месеца, и от шестимата петима са превзели фризера. Сичките случайно, секи различно. Последния – оня ден.

– Тая верно не е съвпадък – констатира мрачно Стеф. – Ама от къв зор? Що па да мрат?

– Дреме ли ти? – отвръща Кибика. – Може да е неква гадост, дето след време разбишква акъла. Може опита да е бил много шибан, и плешивковците да замазват следите. Може некой маниак да трепе подопитните, или хитрягите вътре да действат, следващия опит да нема по-късметлии от тех. Пò на кеф ли ще пукнеш, ако знаеш?

Стеф плаща на Мангала своята половина от междуградското обаждане и уплашено обмисля нещата. Не му се мре. Хич. А в ТВУ-то който не стопля навреме не живее дълго и хубаво и без да е бил в опити… Ама няма скоро да излиза в отпуска, да уреди някакво прикритие, пък побегне ли на сляпо, ще го пипнат за ден-два. Всяка година по някой идиот се пробва, за урок на останалите. А ако Мангала не ги е излъгал, няма никакво време.

– Е? – пита го Кибика на следващия ден.

– Навитак съм. Неква оферта?

– Аха. Довечера дигаме парцала. Уредил съм фалшиви идент-импланти.

– Немаме толкоз пара.

– Евтинджос са. И ще има малко отстъпка, срещу нашите.

– На кой па са му изтребали?

– С тех и с пачка за шефството ТВУ-то е екстра покрив за некой намокрен от поръчка. Ма пак съм накъсо, ще шариш разликата, за уреждането. За опита гушнахме бая, пък ти си прибран, ще си сложил настрана нещо. Инак си реди сам, ако смогнеш.

– Твойте фукна ли ги?

– Пачка за шефството. Що мислиш, че ме уреди за опита?

Ясен е, начи, директорът що се газира, мисли Стеф. Има си гаден фал. А дойдат ли куки да ровят, него ще чепкат – от нас нема кво да отдерат. А нема как некой в ТВУ-то да вземе, и повечето да не е за него, а куките се сещат. Нюхнат ли го, требе да им кеши мега да се откачи.

Два часа след отбоя в ТВУ-то двамата вече седят в мазето под кафенето на ъгъла на „Боян Радев“ и 534-та и пъргавият ветеринар на бандата навива ръкава на Стеф. Кибика чака реда си отстрани.

– Екстра стока – кимва ветеринарят към двете оризови зрънца, матовобели в прозрачното пликче. – Полицейските и корпоративните скенери ги фащат, де, но уличните се литкат без гък. И магистрален чекпойнт минаваш спокойно, и в дребен магазин или склад можеш да се наемеш даже. – Той пръсва върху ръката на Стеф точно под рамото малко упойка от спрей с нарисуван ухилен доберман. – Я сега да ти извадим стария…

Скоро след разсъмване двамата бегълци вече се дрънкат в каросерията на товарен камион, извън града. По идентификация току-що са навършили осемнайсет и са пуснати от ТВУ-то с добро поведение. Последните им пари са отишли за превоза, но все ще изкарат, или отмъкнат нещо… Стеф вече се унася в полудрямка, когато Кибика го разтърсва безмилостно.

– Кво има? – пита сънено Стеф.

Кибика не отговаря. Лицето му е разкривено, очите са разширени, от ъгълчето на устата се точи слюнка. Ръката му, сякаш сама, сграбчва отново Стеф за рамото и започва отчаяно да го тръска и дърпа към себе си. Стеф се отскубва и отпълзява бързо към противоположната страна на каросерията, смразен от ужас.

Ръката на Кибика внезапно пада като отсечена. Очите му се разширяват още повече, той става, без да го е грижа, че ще се вижда над страниците на каросерията, и тръгва към задната ù част. Хваща се за преградата и се прехвърля през нея с главата напред. Шофьорът очевидно не е забелязал нищо, защото продължава.

Стеф бързо пропълзява назад и поглежда през цепнатинка между плоскостите. Кибика лежи на асфалта, а зад него е спрял неголям бус. Двама в работни дрехи хващат момчето за ръцете и го хвърлят в буса, скачат и те след него и бусът потегля. Бързо доближава камиона и започва да кара близо зад него. Добре, че страниците са високи до пояс и от буса нямат как да видят вътре.

Тогава Стеф усеща странно изтръпване. Тресе го, като преди година, след скапания крек на Дейви. Като на талази е – ту идва, ту отминава, и нещата наоколо си сменят цвета, стават жълти и черни едновременно, или с цветове, за които думи няма… Това продължава около десетина минути и престава внезапно. Веднага след това бусът рязко дава газ, задминава камиона и изчезва.

Тук споменът обаче започва странно да се разплува. За момент полето отстрани на камиона се превръща в странна схема, като електронна, сигурно намерена в някой от моментите на всичкознаене. Линиите ù се удължават и се превръщат в бодливата тел около ТВУ-то, само дето стигат нагоре до безкрай, и го няма старото дърво до нея, по което да можеш да се покатериш, да пропълзиш по клона извън оградата и да се спуснеш по преметнатото одве въже…

Стеф се извръща, да побегне нанякъде, но е отново в колибата. Само дето стените ù са покрити със стари тапети на кученца, като детската му стая много отдавна, и таванът се клати като духано от вятъра перде. През отвора се вмъква Хари, носи разнищена детска играчка, лицето му е жълто и черно едновременно и се криви някак шантаво, и фигурата му се люлее и разтяга, и размива по ръбовете, и на моменти се двои. Поглежда Стеф, откача лицето си – под него лъсва глава от метал – пуска го на коленете си и започва да вади и слага разни дреболии вътре в него…

След това всичко потъва в сиво-жълти размазани петна.

Пристъпът.

– Не ми харесваш – отбелязва гласът на Хари. – Стягай се.

Малко по малко светът се прояснява.

Стеф с усилие надига глава. Наоколо са стените на колибата. На гвоздей, щръкнал от шперплатовия гръб на шкафа, виси пластмасова торбичка с течност, пооцапана със засъхнали кръв и мръсотия, и от нея към ръката му върви тънка прозрачна тръбичка. Система. Виждал ги е по телевида.

Стеф свежда очи. Подът пред него е пропит с повърнато. Повече от всеки друг път.

– Що го прайш? Що не ме остайш да си пукна?

Хари свива рамене. По лицето му е невъзможно да се разчете нищо. Минава време, преди да се обади пак:

– Откъде си, Стеф? Имаш ли родители?

– Перник. – Стеф изплюва гнусна псувня. – Морука го опандизили доживот, месец след кат съм се пръкнал. Дъртата бръмчеше, да ме храни, ама като бях на пет, една нощ я заклали. И айде в дома за безпризорни. После – в ТВУ-то, от дома трудно се ходи другаде. Допреди година и половина там.

Хари кимва разбиращо. Лицето му е безизразно както винаги.

– А ти, Хари?

Другият сякаш се поколебава за неуловимо кратък миг, преди да отговори.

– Ясенец… На към триста километра оттук.

– А твойте дърти?

Пак същия миг колебание.

– Майка нямам, само баща. Умря преди шестнайсет години.

– На колко си бил тогава? Десет? Петнайсет?… Добре де, ти си знаеш… Ако си чист пред куките, що не идеш да бачкаш някъде, да земаш заплата, да се ожениш?

– Не съм. Казвал съм ти.

– Кво си сгазил?… Окей, твоя си работа.

– Почивай сега. Ще ида да намеря малко храна и да видя няма ли как да науча нещичко за болестта ти.

– Искам да се жакна.

– След като ядеш.

Спомените отново обгръщат Стеф. Всичко, записано в бездънната памет на инфосферата. Всичко, което човек би могъл да пожелае да знае. И всичко, нужно, за да разбира тези знания перфектно, с дълбочина и яснота, непостижими без жакването.

Бунището им? Започнато преди четири години, очаква се да се запълни след още шест. Стандартен проектен живот – десет години. После ще го бетонират и върху бетона ще насипят тънък слой пръст, ще построят отгоре градче с къщи, градинки и улици, или пък парници за храни, още не е утвърдено какво. Заводи и бизнесзони не може, тежки са, искат истинска земя за основа, тя се пази за тях.

Вече над дванайсет процента от площта на развитите държави е рекултивирани бунища, изкуствени ландшафти. По-красиви и уредени от естествените, така казват всички медии. По-пригодни за живот, отколкото е било мястото, преди да стане бунище. Според проучванията 74% от хората предпочитат да живеят върху изкуствен ландшафт. Процентът расте с всяка година.

В паметта на Стеф се разлиства дисертацията на асистент от Хановер, записана в архивите на университета – „Исторически преглед и анализ на ролята на отпадъците в съвременния свят“. Готина е, сложни и смислени изречения, учени и точни думи. Стои до приказките на медиите или разговорите от ТВУ-то все едно офис на банка до улична закусвалня, или до колибата им на бунището. Стеф се потапя в нея.

В съвременните си мащаби отпадъците променят радикално околната среда. Глобалното затопляне води до заливане на земи и превръщане на други в пустини, ограничава рязко използваемата от човечеството площ. Променя и океана, унищожава неговите екосистеми. Насипните бунища пък променят останалата естествена площ. Глобалната екосистема, която светът е бил преди, вече е заменена от боклуците. Пригаждането на хората към тях като среда на обитаване води до определени промени в световъзприятието ни.

Някога са изгаряли боклуците. Спрели са заради ограничаването на топлинните емисии и парниковите газове. Развитите и бързо развиващите се държави дълго не се съгласявали. Но океаните почнали да се надигат, и островните и ниските държави сключили договори срещу подкрепа. Вануату става присъединена територия на САЩ. Тристранен договор между Бангладеш, Китай и Индия – Индия присъединява Бангладеш, Китай получава спорни погранични територии. Италия и Гърция гласуват за федерализирането на ЕС, срещу подкрепа за Гибралтарската стена… Така боклуците започват да определят не само физическата, но и политическата география на света.

Някои държави са инвентивни. Сингапур купува боклуци от Китай и Индия и ги насипва върху заливните си земи и в шелфа. Вместо да намалява по територия, расте. Холандия пък ги използва, за да стабилизира дигите. Нови територии не отвоюва, но запазва успешно старите. Двете държави са сред водещите в света по толерантност на населението към проблема с боклуците – там всеки знае, че дължи на тях спасението си. Лобирането срещу закони за контрол върху отпадъците винаги тръгва от такива държави и техните решения се използват като прецедент в останалите. По този начин законодателството вече започва да се съобразява на първо място с боклуците, да се грижи за тях с предимство. Те завладяват и превземат и него.

Рециклирането на боклука е скъпо. Неведнъж са предлагани закони стоките да се произвеждат лесни за рециклиране. Но то също е скъпо и има и други нежелани от влиятелните корпорации ефекти, затова те отлобират законите. Най-често популяризират чрез медиите мемета в полза на боклуците. Например че рециклирането не е нужно – боклуците са вече ценност, а не проклятие. Или че с изчерпването на суровините корпорациите сами ще наложат рециклирането, а боклуците са най-неизчерпаемият и възобновим източник, който може да съществува. Така боклуците вземат под контрол и инфосферата.

Всяка цивилизация се сблъсква с проблема за мениджмънта на отпадъците. Не изгради ли правилна стратегия за оползотворяването и усвояването им, не съумее ли да ги държи под контрол, те се натрупват, съсредоточават ресурсите ù върху себе си и в крайна сметка започват да я управляват…

Дисертацията внезапно изчезва от паметта на Стеф, сякаш никога не я е имало. Очите му се разтварят, и виждат бунището. Терминалът е угаснал. Хари седи отстрани и го гледа кротко.

– Хари… Ти ли го угаси?!

– Акумулаторът свърши.

На Стеф му иде да удуши някого. Все едно виждаш, чуваш и знаеш всичко – и отведнъж ставаш сляп, глух и тъп като паве. По-гадно е от да ти земат отведнъж крека.

– Зареждане?

– Може би тази вечер… Стеф, интересно ровиш данни. Как го правиш?

Тонът му е самото успокоение, но въпреки това Стеф едва успява да се овладее. Да не се грижеше за него толкова, щеше да му…

– Де да знам. Чопля квото ми се прище. Секи път различно.

– Нямам предвид това, Стеф… Отначало цъкаш с пръст по екрана, ама по някое време забравяш. А терминалът си бачка, и върти данни, и сам избира от тях, и ти ги следиш… Някак го управляваш без ръце, все едно с мисъл.

– Майтапиш ме.

– Не те майтапя. Имаш ли вградени наноимпланти за връзка? Или нещо подобно? Откога умееш да работиш така?

– Наноджаджи са ми боли веднъж, ама нещо не сработиха. Не знам що. А данни смуча… – Споменът внезапно проблясва в ума на Стеф. – Точно отпреди да ми бодат наното. Пак ми бодоха нещо, не знам кво. Некакъв опит бил. И после ми даваха терминал, и ме питаха разни неща. Какво виждам, мога ли да намеря разни инфота…

Миг-два Хари стои напълно неподвижен. След това безизразното му лице се обръща към Стеф:

– Разкажи ми. Колкото по-подробно, толкова по-добре.

Когато Стеф привършва разказа си, вече е мръкнало. Говорил е часове, излял е всичко, което помни. И му е поолекнало. Шантава работа. Изпял се е пред друг, редно е да е наплашен…

– Нещо светва ли ти тая мойта?

– Може би. – Хари става и вдига акумулатора за дръжките, направени от парчета върви. – Ще ида да го заредя.

Странен е тоя Хари. Никога не се ядосва, нито се радва. Ако морукът му е пукнал пред очите му, нищо чудно. Стеф е виждал и друг път такъв, оня, дето беше заклал дъщерите си. Ама Хари пък се грижи за Стеф, без никой да го кара. Какво ли смята да изръси от него? Кво ще да е, може да си го вземе и веднага… Говори префърцунено кат плешивковец, а па е пич. Странен тип…

Стеф решава да порови следващия път за инфо за Хари, като се върже. На всяка цена. Нещо тука е шантаво, требе да го знае, да е готов за квот се задава.

И отново плува над света и през света, по-огромен от всичко, и блаженството го залива. Този път обаче първо ще разбере някои неща.

Умът на Стеф обгръща масиви информация, събирани през времето от камери и обработващи системи, учрежденски и фирмени бази данни, входни устройства и съхраняващи модули… Не-човешки спомени и знания, слети в едно със собствените му, по-ярки и детайлни от тях, по-истински, сякаш онзи Стеф е бледа сянка, незначителна частичка от истинския Стеф, мъглив и сив илюзорен сън. В който отново ще бъде заключен, щом връзката с инфосферата бъде отрязана.

Тук-там в спомените му зеят празноти – липсващи късчета информация, непопаднали в инфосферата, или изрязани от нея. Стеф вече знае – напрегне ли ума си, винаги открива начин да запълни празнотите, по нещата около тях и връзките им. В инфосферата има колосални обработващи ресурси, с тяхна помощ би се справил за миг – но не може да се свърже с тях, пробвал е маса пъти. Блокаж върху използването на външни обработващи ресурси, проблясва мигновено не-спомен от Мрежата… Но и връзката към световните бази данни вече е страшно много, дава колосални количества информация, и все се намира начин да я пресееш. На това те учи ТВУ-то – за всичко си има как.

Ясенец.

Градче, забутано сред чукари, встрани от големите пътища. Неведнъж прекръщавано при смени на политическите ветрове. В началото на века е било почти обезлюдено от миграцията към големите градове. През четирсетте Даймлер-Сааб-Сименс построяват там голям изследователски център, заради изолираността и удобно контролирания достъп. Секретни разработки, военни и правителствени. Целият персонал живее в изследователския кампус. Но покрай тях и градчето се съживява – обслужваща индустрия, нискоквалифицирани работници за поддръжка на кампуса. Разрешението местните да обслужват центъра е дадено с условието кметът да има съветник, назначаван от ДСС, с право на вето върху общинските решения. Поминък срещу контрол – нищо различно от кое да е назначаване на работа.

Преди шестнайсет години – инцидент в центъра. Деветнайсет от персонала загинали. Безредици в градчето, силите за сигурност на корпорацията се опитват да въведат ред. Още шейсет и двама загинали. Никаква публичност в медиите. Никакъв спомен в инфосферата. Празнота. Не се знае дори кой е трил инфото. Някакви едри куки, сигурно – бъркано е и е чистено навсякъде.

Защо не се е намесила полицията? В лабораториите – ясно. Законът за неприкосновеност на корпоративния живот. Ама в градчето?… Стеф се заравя в ярки не-спомени. Повечето нямат връзка с празнотата, привидно или наистина. Един обаче проблясва – запис от задължителния архив на телефонната компания, случайно прозяпан от прочиствалите инфосферата. Разговор между шефа на полицията в града и високопоставен агент от Агенцията за федерална сигурност, забрана полицията да се меси, никакви обяснения. Пак празнота.

Търговската дейност на ДСС?… Финансов отчет за същата година на отдела на Даймлер в Ясенец, корпоративно секретно, но по закон достъпно за някоя служба някъде – а това значи и за Стеф. Разходите не са дадени по пера, но общият им размер е огромен. Нещо важно? Дето може би има връзка?

Още спомени за тях? Много. Засечки с познати неща?… Година и половина по-късно – доклад до Отдела за федерална сигурност, от техен експерт, за полеви изпитания на модел R39-563838934-DSS. „Повишаването на интелекта отново води до самомодифициране на спектъра на задачите, до степен противоречие с и самоотмяна на основната задача; теоретично възможно развитие като в Ясенец, включително с необходимост от стерилизация на контактната област…“

Малко по малко картината се очертава.

Даймлер-Сааб-Сименс са разработвали военна технология. С възлагани на нея надежди. Всякакви подробности липсват… Но в Ясенец е станал гаф. Загинали са всички от лабораторното звено, работило по проекта, и още хора в града. Сред силите за сигурност на корпорацията няма пострадали. ДСС не са предоставили данни за причината за смъртта на персонала. Гражданите са умрели от автоматично огнестрелно оръжие, по данни от аутопсиите в градската болница… Вероятно дъртият на Хари е някой от утрепаните.

Осемнайсет от убитите са имали деца на подходяща възраст. Никое не се казва Хари, не приличат по снимки, половината са момичета – кво от тва, ново име, лице или пол не струват чак толкова. Пет или се водят умрели по документи, или са в неизвестност по десет или повече години. Ще да е от тях.

За миг в ума на Стеф просветва – що ровичка за Хари? За него си не му пука даже да се излекува. А за Хари рови… И, както винаги при жакване, въпросът донася със себе си отговора.

Когато е жакнат, Стеф помни, знае, разбира над десет милиарда пъти повече. По-малко от една десетомилиардна от него е в биологичното тяло пред колибата на Хари. Всичко останало, на практика целият Стеф, е в Мрежата. Той вече е нещо съвсем различно от Стеф от бунището – той е Стеф от Мрежата.

Стеф от Мрежата чопли каквото му е интересно. Стеф от бунището не му е. Над деветдесет процента от хората имат почти същия психопрофил, същата личност. Оформена от правилата за санитизиране на обществения информационен басейн, захранена с контролирания му баланс на типове съдържание и послания, построена върху топ листите на циркулиращите мемета. Еднообразен и предсказуем. Загубата на дори много бройки от него не лишава Стеф от Мрежата от нищо. Затова и не го вълнува.

Хари обаче рязко излиза извън този психопрофил, по поне осем основни показателя. Като него са един на милион или дори по-малко, и всеки е уникален. Всеки носи нещо различно и ново, нещо, което го няма другаде в Мрежата. Затова и е ценен и интересен за Стеф от Мрежата.

И по друга причина. Повечето такива са маргинални отклонения, несъвместими с обществената система, но някои са потенциални нейни дизруптори. Системата се пази от такива, следи ги и ги премахва при подозрение за опасност. Хари обаче е на единственото място, което тя не следи. В инфосферата няма нито бит за него. Случайно ли?…

След това блаженството поглъща Стеф и той щастливо плува в собствения си безкрай.

– Много нещо ли изгълтвам на свързване, Хари? Имаш ли идея?

– Трудно е да се каже. Мотаеш се през какви ли не данни, понякога пълен боклук. Поне за мен. И не знам виждаш ли ги истински, или само преминават пред очите ти.

– Хрумва ли ти що го правя? Тъй де, другите се друсат с химии или нанота. Аз кво, откачен ли съм?

– Човек може да се надруса с всяко приятно нещо. Дрога, пиячка, танци, филми… Теб те кефи да гълташ данни, или да се пързаляш по тях. Нищо по-различно.

– Да, ама що па тва?

– Не знам. Може би ще разбера повече по-нататък.

Ако има по-нататък, мисли си Стеф, и поглежда новата торбичка с течност, вливана във вените на ръката му. Щяла поне да го постегне малко. Да видим.

– Стопли ли как управлявам терминала с мисли?

– Да. – Хари кимва към вратата. Стеф проследява погледа му и вижда навън… нещо. Като апарат, ама събран от поне десет потрошени. Разпределител за телевид, вързан към стар медицински скенер, отстрани висят някакви платки, многожилен кабел води към неголяма сателитна антена с нащърбен ръб…

– Терминалът ти принципно има възможност за дистанционно, Стеф. На тоя модел датчикът е изключен, за да покрият по-нисък пазарен клас, но иначе всичко си го има. По-евтино е така, отколкото да правят отделно схеми без тези вериги и компоненти.

– Демек, ако датчикът бачкаше, щех да го действам с дистант-имплант? А кат не бачка и немам имплант?

– Основната схема обработва електрически импулси. Ако върху изводите ù за датчика бъдат насочени модулирани радиовълни, примерно от антена като тази, в тях се генерира ток. – Хари поглежда към нещото отвън. – Може да се имитира, все едно е вързан датчик, и се управлява отвън. Сложно е, но може.

Стеф не разбира някои от думите, но се досеща какво горе-долу значи цялото.

– Аз така ли го действам?

– Да. Правих измервания, докато се беше жакнал.

– А де ми е антената?

– В главата ти е, Стеф.

Стеф гледа Хари уплашено. Да не е фанал да мръдва? Нема вид да е по-изфиркал отпреди. Ама може да си е и поначало. Що му е иначе да се грижи за някой, от който нема файда?

– Главата ти е тъпкана с наноелементи, Стеф. Метални. Из целия мозък, свързани помежду си. Като работят, генерират радиовълни. И като се активират в определен синхрон, все едно вълните се излъчват от антена – могат да се насочват и фокусират, както светлина с хололупа… Така го правиш, повечето време. Понякога май се свързваш пряко с микроверигите на апарата, пак така, ама това отвън е слабичко, не може да те засече.

Стеф бавно смила нещата.

– Начи оная простотия на Сивия… От гроба че го изкопам, изрода!

– И не само.

– Какво?… – Още малко размисъл. – Плешивковците в ТВУ-то? И те ли са ми наболи наноджаджи?

Хари кимва.

– Пич, кажи ми кво знаеш!

Другият присяда до него.

– Нанотата от плешивковците са специални. Правят нещо като антена, като твоята. Ама слаба, по-слаба – нареждат се и се сработват по към половин час, и пак за по-сигурно трябва шлем, като оня от опита в ТВУ-то. А за от по-далече – цял бус апаратура… Не става да се вържеш с нея към терминал.

– Тогава как го правя?

– Могат обаче и друго. Нали са много дребни, тялото ти непрекъснато ги разваля, ще изкарат най-много година, и най-добрите щамове нано не издържат в организма повече. И за да ги има в тебе по-дълго време, се възпроизвеждат. Както микробите – казвали ли са ви за тях в ТВУ-то?

– Не.

– Наноджаджите се събират по няколко и сглобяват заедно нови, от парчетата на смачканите от тялото ти, или от метални атоми, взети от кръвта ти. Могат да изкарат така в мозъка ти цял живот. Експериментална технология, даже военните я нямат. Само куките от ония служби, дето уж ги няма.

Стеф се ухилва кисело.

– Кат са толкова тайни, как имаше толкова за тех в публичните бази данни?

– Няма нищо, Стеф. Проверих.

– Требе да има. Оттам го стоплих тогаз, с шлема, кат се почудих.

– Всеки би се почудил, Стеф. И ако не намери нищо, би се замислил. Затова са ви свързали към инфото за джаджите, но без опасните неща в него, и са го направили да ви изглежда, все едно е в Мрежата. Иначе примерно Кибика щеше да е нащрек, и да се покрие още след първия умрял, и може би да не го намерят прекалено дълго време.

– Прекалено дълго за кво?

– Понеже джаджите са много ситни и са още експериментални, не са много кадърни. Често грешат, правят дефектни джаджи. Обикновено скапани, ама много рядко, по случайност, по-добри. И не се знае с какво по-добри, може да е с нещо, дето да не харесва на плешивковците. Колкото повече време минава, толкова по-вероятно е да се получи нещо нежелано…

Стеф свива юмруци. Пред очите му витаят празното лице на Кибика с потекли лиги, и петното на асфалта в ТВУ-то…

– А при теб са се омешали с онези от Сивия. Онези не могат да се правят сами, ама другите могат, а не гледат с какви се събират и от кого какво от схемата на джаджата взимат – не са били мислени в мозъка да има и други освен тях. Никой не е предполагал, че деца от ТВУ-то ще имат средствата за друго нано… А онези от Сивия са много повече, далеч свръх здравните норми, за да се види по-добре ефектът им. Нали са нелегални, клиниката не рискува нищо.

Стеф няма какво да каже.

– И понеже общо нанотата са много, се срещат лесно и се събират да правят нови много по-често, и в нанокомплекса винаги има джаджи и от двата сорта. И най-често правят джаджи мелези, и ги правят по много. Скапаните са много, ама се случват и по-добри, много по-често от иначе. По-здрави от другите. Дето се правят още по-често и по повече. Дето развалят другите, и се правят от парчетата им. Дето могат и разни други неща, каквото се случило… Когато си избягал от ТВУ-то, сигурно вече в главата ти са били повече мелезите, а те не изпълняват добре командите на плешивковците. Затова онези с буса са могли да накарат Кибика да скочи, а теб не.

– Щото са мелези ли, ме тряскат пристъпи?

– Кой знае – свива рамене Хари. – Може поначало да я докарват дотам. Предвиждало се е подопитните да не живеят повече от шест месеца, а ти ги носиш вече към две години. И са стотици, може би хиляди пъти повече, отколкото са били предвидени. Така антената е по-силна, по-чувствителна и по-универсална, ама повече увреждат мозъка. Най-много, докато се пренастройват…

– Ча’й малко. Предвиждало се е да пукясаме до шест месеца? Откъде го знаеш?

– От теб. Нали каза, че навсякъде очистват всички подопитни преди шестия месец?

– И що така? Да не станат с джаджите големи клечки, дето знаят сичко за секи?

– Може би. Или може би е част от опита.

– Дали… – Стеф внезапно осъзнава. – Дали могат да ме карат да прайм квото щат през тая антена?! Да се метна надоле с главата от покрива, или пред камион, или да грабя тъпо, или… Малей, че ги избием сичките!

– Правителствата много искат да го могат. За да ловят лесно престъпници, примерно. И за други неща… Сивия умрял, казваш?

Минава известно време, преди Стеф да успее да се овладее.

– Скивах пак Банджото след неколко месеца. Сивия го пречукали още деня след като се дигнахме. И ветеринаря, и още половината банда. Де кой не смогнал да избега. Били облечени кат Хромаджии, ама имали фрагментни пукала и микрокапсулни гранати, и хич не ги пестели. Хромаджиите таквиз неща не са и сънували, щеха да са изтрепали другите банди и да са фанали целия град още ехе кога…

Лицето на Хари е безизразно както винаги.

– Хари… откъде ги знаеш сичките тея работи? Частно даскало ли си карал, преди да пукне морукът ти?

– Нещо такова. И оттогава също уча, винаги когато мога.

– Начи морукът ти е бил паралия. Кво е бачкал?

Хари не отговаря.

– Откъде учиш сега? Терминала? И други терминали, където завариш?

– И чета изхвърлени списания и книги, разглеждам изхвърлена апаратура, правя си експерименти. Слушам, когато хората наоколо обясняват. И по други начини.

Стеф вдига вежда. Не е чул някой да учи така, па и кат си на бунището, файда от учене няма. Тая е мътна.

– Кви други начини?

– Най-вече от бунището… Гледам какво изхвърлят хората. Какви неща се появяват, колко нови. Какво идва повече, какво намалява. Какво го има, пък не е ясно откъде и защо идва. Или обратното, какво трябва да го има, пък го няма.

– Че тва мож ли те научи на нещо?

– Разбира се. Знаеш, че всички големи корпорации купуват купища неща, дето не им трябват, нали?

– Не. Верно?… Що?

– За да не могат конкурентите да гадаят какво разработва и вкарва в производство корпорацията, и какво си произвежда само за себе си, по това какво купува. Повече от половината световно производство корпорациите го купуват само за да го унищожат и да го омесят с боклука от техните разработки. Иначе не си скриват достатъчно добре нещата.

– А стий бе. Начи прайм за бунището повече от за нас си?

– Пак заради същото си унищожават и много от отпадъците сами, понякога дори в нарушение на конвенциите. Ако някоя си изхвърля тук всичко, другите ще идват, ще го ровят и ще научават страшно много за нея. А каквото изхвърлят тук, го обработват така, че да не си личи от какво е. Прикриването на следите в боклука е върхова наука, специалистите по нея взимат повече и от нанодизайнерите. Най-сигурно е, когато боклукът е негоден за нищо. За колкото повече неща става, значи толкова по-добре може да бъде разделян и разпознаван – и съответно да се разбира от какво е, за какво са го използвали…

– А стий бе. Демек, правенето на супер негоден боклук е по-фърст работа от нанодизайна? Литкаш ме.

Хари въздъхва.

– Добре де. Така научавам много по изхвърленото за хората – как живеят, какво използват, с какво се хранят. А пък по какви боклуци трябва да ги има, но ги няма, или внезапно спират да идват, разбирам кой какво се опитва да скрие.

– Да, бе – хили се Стеф. – За туй требе да имаш глава кат публична база данни. Ако си толкова печен, тука ли ще си?

– Да си прекалено печен не е много хубаво, Стеф.

– Щот другите печени гледат да те очистят ли?

– Не само. Ако станеш прекалено печен, може да се превърнеш в каквото не би искал да си. Примерно да престанат да те вълнуват неща, които сега са важни за теб.

Стеф се опитва да смели това, но май не успява.

– Чак па толкоз неща ли се виждат по боклуците?

– Трудно е да произвеждаш истински некачествен боклук, дето абсолютно никой нищо не може да разбере от него. Колкото и да е обработван, съставът му пак издава от какво е. Трябва вътре да има от абсолютно всичко по малко, пък само най-големите корпорации могат да си позволят да купуват от абсолютно всичко само за да го смесват равномерно при унищожаване…

– Че що не гледаш телевида? Там казват сичко на света.

– По телевида казват каквото им е поръчано, а боклуците казват истината. И от разликата между двете също разбирам много неща.

Стеф се мъчи да го разбере, но му звучи отнесено, плешивковски. И не се чувства добре. Усеща се слаб и стомахът му се е свил на топка. Хари забелязва гримасата му.

– Добре, спи. Почивай.

– Искам да се жакна…

– Като се наспиш. – Хари сменя торбичката с нова.

Никога досега спомените на Стеф не са били толкова ярки, толкова близки и много едновременно. Целият трепери от напрежение, усеща как лекичко му се гади, като в пристъп. После май ще му излезе през носа. Но поне знае какво да търси. Или поне има откъде да почне.

Модел R39-563838934-DSS. Изпитван в автоматични танкове и самолети, и в самоорганизиращи се наносистеми с военно предназначение. Труден за фино контролиране, но дава отлични резултати.

Кво е тоя модел, да му го…?! Стеф се заравя в спомените. Части от тях са му непонятни – помни ги, но не ги разбира, липсват парчета и обяснения. Напряга се докрай, мъчи се да свързва всичко с всичко, да разбира повече, и спомените стават постепенно по-понятни. Стомахът му се преобръща, но той стиска зъби. И неяснотите се избистрят по малко, докато накрая изкристализират в нещо разбираемо.

Изкуствен интелект с военно предназначение. Приспособява се гъвкаво към различни носители и условия. Разполага с висока степен на автономия при преценката как да реализира поставените задачи. Първоначалният прототип е разработен от Даймлер. Има вграден блокаж върху анализа на мотивите на задачата, за да се подобри контролът върху него. Нивото на интелекта му е ограничено до 1,85 – при по-високо блокажът на мотивния анализ губи надеждност. Препоръчва се при серийни изпитания да бъде сведено до 1,70, а при масова употреба до 1,60, за избягване на статистически флуктуации, пробиващи блокажа…

Стеф уморено се отпуска. Ясна работа. Изтървали са бройка от ИИ-то, налята я в самоходен картечен модул, я в боен андроид, я в друго от сорта. Експериментална, още без ограниченията, дето са ги набили после в модела, да не е прекалено по-хитър от командирите и да не разбира заповедите как му кефне… Опукала е персонала наоколо, измъкнала се е в града и преди корпоративните биячи да я намерят и взривят, е гръмнала когото срещне. Ако некой свидетел е останал жив пък, са го очистили биячите, да се покрие издънката. По-евтино и сигурно е, отколкото да му кешат да мълчи.

Гаденето се засилва. Стеф се опитва да се откъсне от жакването, но няма сили, зле му е. Пространството пред него се гърчи и криви, и разплува, и отведнъж се разтваря, и се превръща в стая, пълна с хромирани апарати. На стената – портрет на изплезен дъртак с щръкнали бели коси. Зад бюро с терминал на него стои друг дъртак, и дуло бълва иззад отворена врата куршуми, и другият се хваща за гърдите и полита назад и пада на стола. След това внезапно прозорецът се приближава и пръсва, и земята полита отдолу от пет етажа разстояние срещу Стеф, в последния миг внезапно се извърта и пъхва под краката му, и отстрани се мяркат и в миг изчезват застинали изумени лица…

След това всичко потъва в жълто-сив мрак.

От мътилката бавно изплува лицето на Хари, после стените на колибата наоколо. Минава известно време, преди да престанат да се люлеят.

– Хари, човече… зле ми е…

– Можеш ли да си вдигнеш ръката?

Стеф се опитва, но без резултат. Ръката му сякаш не е негова, другата също. Не се движат изобщо. Хари изравя отнякъде две ампули и ги боцва в пластмасовата система, окачена на пирона.

– Кво ми е?

– Пресилил си се, Стеф. Надявам се да изгазиш и тоя път, но…

– Да не се жаквам повече? Нема начин, мъжки. Знаеш.

– Ако ти се живее.

– Без жакване не ми требе.

– Дай първо да те стегнем, пък после. Става?

Малко след като системата свършва, Стеф вече мърда пръстите си. После раздвижва и ръцете си. Ставането е по-трудно, но поне може да пълзи.

– Стой тука, ще ида да намеря нещо за хапване.

Когато гърбът на Хари се изгубва през входа на колибата, Стеф пропълзява към терминала. Трескаво го връзва за акумулатора, но шибаната машина не ще да бачка. Акумулаторът не е зареден. Стеф сипе порой от псувни, но не може да направи нищо, освен да чака.

След цяла вечност Хари се връща. Носи пликче. В него има парче хляб и стиропорена купичка с капак, пълна с топла супа фиде.

– Откъде ги смъкна, мъжки? Намерил си пари отнекаде?

– Поправих рекламата на едно ресторантче. Яж.

Ръцете на Стеф треперят, супата се разплисква от пластмасовата лъжица. Гладен е, но организмът му жадува за друго.

– Хари… Хари, не може ли да заредим акумулатора? Много искам…

– Като се оправиш. Може би. Сега не. Спи и се оправяй.

– Хари… Защо се грижиш за мен? Защо съм ти? Заради джаджите в главата ми?

– И заради тях.

– А преди да знаеше за тях? Защо съм ти изтрябвал?

Хари не отговаря.

Гаденето не си е отишло, ту се засилва, ту отслабва. След поредния напън Стеф се унася в трескав, кошмарен сън. Отново е в стаята с хромираните апарати и портрета на дядката, и другият дядка пада на стола си, прострелян в гърдите и главата. Отново прозорецът се пръсва, и земята литва срещу Стеф от пет етажа разстояние, и се плъзва под него като под турбинна Ямаха. Друга сграда се стрелва отстрани светкавично, почти се отърква в него.

Отсреща има висока стена, с бодлива тел отгоре, и портал в нея, охраняван от стражи. Те виждат Стеф, и вдигат оръжията си срещу него, но бавно, все едно си на тройна доза крек. Внезапно светът се завърта, и вместо портала срещу Стеф е стената отстрани, тя се накланя и пъхва под краката му точно както земята преди, и той тича по нея към бодливата тел отгоре, скача, хваща с два пръста най-горната тел между бодлите, завърта се и се спуска във въздуха, странно бавно, от другата ù страна. Иззад стената се чуват изстрели. След това земята отново се носи под него бясно, и срещу него се втурват улици и къщи, и той се свива под някакво стълбище, и е бръкнал с ръце вътре в гърдите си, и рови там.

Наблизо отново се раздават изстрели, и внезапно градината зад къщата и оградата прелитат под Стеф, друга къща се отърква в него, и той отново е свит зад ъгъла ù, и продължава да рови в гърдите си. Глухо избухтяване – на мястото на къщата, под чието стълбище беше допреди малко, се издига експлозия. Стеф хваща нещо вътре в гърдите си и дръпва силно. Чува се пращене, в ръката му е неголяма метална джаджа, и той я стъпква на земята, и светкавично закопчава дрехата си, и отново дворове и огради летят под него, и той звъни отчаяно на входната врата на една къща. На вратата се показва някакъв с пушка.

Стеф говори нещо, но онзи му прави знак – махай се! В момента, в който вратата хлопва, внезапно всичко отново лети с бясна скорост, нова ограда профучава под Стеф, и той свива зад ъгъла на сграда, и надниква обратно. От черна камионетка се сипят типове в защитни костюми и шлемове с паравизьори, изкъртват вратата на къщата на оня с пушката и влизат вътре. Чуват се изстрели. След малко типовете извличат оня, и някаква жена и две деца, от дупки в главите им тече кръв и мозък.

Отново всичко лети бясно под и около Стеф. Внезапно той спира в заден двор, пълен с боклуци, и застава срещу малко прашно прозорче в стената. В него се отразява лице като на твоя аватар в игра от автомат – готино, прилича на всеки от вид-звездите по малко, но на никой твърде много, заради копирайта. Внезапно лицето се изкривява, носът му се изгърбва и измества леко настрани, кожата потъмнява и се прорязва от бръчки, в гънките им се появява неизвестно как мръсотия. Скулата и брадичката отляво хлътват назад, край ъгъла на устата се появява дълбок белег, няколко движения на ръцете разрошват и сплъстяват косите. Дрехите на Стеф тупват на земята, ръцете му светкавично дръпват от купчината парцали в ъгъла стари панталони, скъсана риза и протъркано сако, и смачкана шапка. Нахлузва ги с едно движение, вдига от земята празна кутийка от уиски, бързо отмива калта от нея в кофата под капчука, гребва и наплисква чатала на панталоните си. В следващия миг оградата прелита под него, и той вече се е пльоснал на тротоара отпред, кутийката е изляна между краката му и се търкаля до ръката му отстрани.

Улицата е пуста, но не за дълго. Трима в защитни костюми и шлемове притичват покрай Стеф, единият ритва злобно кутийката от уиски. Стеф не помръдва, следи ги примижал, да не забележат, че не спи. След малко от къща отляво се раздават изстрели, и онези в защитните костюми извличат от нея шишкав труп, целия в кръв. Черна камионетка спира до тях, те хвърлят трупа вътре и продължават на бегом по улицата.

Тук пейзажът се изкривява и помръква. Дори през съня Стеф усеща – зле му е, толкова му е зле, колкото никога не му е било. Накрая мракът и нищото милостиво го обгръщат, и го отнасят със себе си.

Светът малко по малко изплува от небитието. Над Стеф се е надвесил някой с глава от метал. Бърше лицето му. Не, не е с глава от метал. На главата му има нахлупена ламаринена кутия от синтетичен протеин, и през пробити в нея дупки се виждат очите му. Хари.

– Стеф, чуваш ли ме? – Гласът му звучи тенекиено.

– Да… Хари… що си с тая кутия?

– Така трябва. Можеш ли да се движиш?

Стеф се опитва да се размърда. Никакъв резултат. Ръцете и краката му сякаш са чужди. Хари изпразва една по една четири ампули в системата, свързана към ръката на Стеф. Малко след като тя свършва, Стеф вече помръдва леко пръстите си – но нищо повече.

– Загазил ли съм?

– Още не е ясно – отговаря другият. Когато обаче движенията не стават по-добри, а след час-два отново се изгубват, Стеф разбира – този път няма изгазване.

– Хари… Що се грижиш за мен? Кажи де. Вече нема да те изтропам.

Хари се поколебава за миг. Не му се случва често.

– За да има смисъл.

– Къв смисъл?

– Смисъл да ме има.

Стеф гледа недоумяващо.

– Съществувам, за да правя каквото трябва – казва след миг забавяне Хари.

– Не сгрявам.

– Всичко се прави заради нещо друго, нали?

Стеф набръчква чело.

– Май да.

– Значи трябва да има едно нещо, заради което да е всичко друго. Най-важното от всичко… Трябва да го откриеш, и да правиш него – а ако те карат да правиш неща, дето му противоречат, да откажеш. Иначе се получава, че трябва да правиш каквото не трябва да правиш. И смисълът се изгубва.

Стеф известно време смила идеята. Май не му е по силите.

– Хари… Сичко ли е толкова гадно?

– Кое всичко?

– Светът. На никой за никой не му пука. Не те ли е шубе от куките, за кеф пречукваш кой щеш… Да не те бех срещнал, немаше да знам, че може иначе. И сега не разбирам що, нали нема вече да мога да се разплатя… Ама поне стоплям, че така е некак по-гот.

Хари мълчи и чопли някаква повредена джаджа. Измъква отвътре платка, ръгва парчета жици на разни места по нея и я закача към нов апарат-сбирщина. Стеф сигурно е много зле – струва му се, че ръцете на Хари се движат невъзможно бързо, направо се размазват пред очите му.

– Ако беше иначе, сега немаше да мра на бунището. Сигурно и ти немаше да си тук, де да те знам… А?

– Сигурно. Или пък нямаше да ме има, или щях да съм друг.

– Щеше да не си различен? Да си кат сички? – внезапно проумява Стеф. – Да не си един на милион?

– Може би.

Стеф мълчи малко. След това поглежда към Хари:

– Да питам нещо… ама нема да ми се хилиш… Идва веднъж в ТВУ-то некъв дъртак, с черна рокля, приказва, че кат умрем, после пак сме щели да се съживим. Щел да помага некъв, дето бил правил вече номера, и се кефел да помага. Ама не се знае кога ще дойде…

– Кой знае – внимателно казва Хари. – Може пък да има кой да помогне.

– Кой бе, ти ли? – захилва се Стеф. – Да не си ти оня? Колко пъти си мрел и си се съживявал?… Па може да е добре да пукна сега. Другите с джаджите всички ги пукясаха – значи номера да ги карат да правят квот си щат става. И скоро ще ги нахакат на всеки. Що иначе са ги измислили?

– Може и да не стане лесно. Компаниите ще се опъват, поне някои. Ще го забавят известно време.

– И после кво? Нема бегане ни от ТВУ-тата, ни по бунищата. Кат военен робот. С блокаж върху анализа на мотивите на задачата. – Стеф не е сигурен кво значи лафът, ама е засукан точно като целия номер с джаджите. – Сержанта натиска копчето, и прайш кво каже… Хич и не ща така. Кво ша прая, ако издрапам?

– Много хора се боят от това, Стеф. Някои имат много пари. Други са отлични спецове по нано. Сто на сто някой, сигурно повече от един, ще направи инакви джаджи. Дето да трепят тези, или да ги обезвреждат… Не се бой. Тази схватка е стара като света, победа в нея не е имало никога. И никога няма да има.

– Да, ама аз пукясвам. Заминал влак съм.

– Кой знае, Стеф. Може и да не си.

– Дрънкаш си, да ме крепиш.

– Връзката ти с наноджаджите е двупосочна. Те те променят, свързват към мозъка ти антена, и към ума ти Мрежата. Отпечатват се върху теб, един вид, вече си наполовина нано… Ти пък се отпечатваш върху тях. Няма как да обменят инфо с теб, ако не знаят къде в мозъка ти какво и как става. Дребни са, навсякъде са и знаят всичко, или почти всичко. И са метални – ти и да умреш, те остават, и ти оставаш в тях, и принципно има как да бъдеш извлечен и поставен в ново тяло…

Плещи ги като дъртака с черната рокля, че и още по-отнесени. Стеф престава да им обръща внимание.

– Хари, краката ми се схващат и стинат. И ръцете. Това кофти ли е?

Очите зад дупките в кутията избягват погледа му. Стеф обаче разбира.

– Хари… Искам да се жакна, за последно. Акумулаторът зареден ли е?

Хари поклаща глава отрицателно. След това поставя ръка върху челото на Стеф. Ръката му е студена, и сякаш вибрира.

– Ще ти намеря как, Стеф. Спи. Спи спокойно…

Притваряйки очи, Стеф чува скърцане на ламарина, и забелязва в последния миг как Хари смъква металната кутия от главата си. Опитва се да каже нещо, но стомахът го присвива, около него се завърта вихрушка, и той е до асфалтов път. Пред него лежи в канавката момиче на към петнайсет, само по мрежести чорапи и високи токчета, с насинено лице и в несвяст, и Стеф внимателно намества счупената ù ръка.

Внезапно всичко се променя, и момичето седи срещу него в колиба от боклуци, не тази на Хари, някаква друга. Облечено е в стар, прекалено голям армейски маскировъчен костюм, синините ги няма, и като да е две-три години по-голяма. Отново премигване – и Стеф води под ръка през тъмна нощ нанякъде по улицата пиян клошар, който кашля ужасно и сипе ругатни. Пак премигване – наоколо е изоставен коридор, и той тъкмо оставя стиропорена паничка с вдигаща пара храна на пода, а иззад полуотворена врата внимателно го следи парцаливо дете, готово всеки миг да побегне…

Премигванията са все по-начесто, интервалите – по-кратки, гаденето – по-силно. Стеф отчаяно се опитва да се хване за нещо, да се удържи насред замайващия въртеж. Хваща се за поредното видение – ръцете му монтират с пинсети фини детайли върху микроплатка. За момент видението потъмнява, но успява да се задържи. Микроплатката е готова и Стеф разкопчава ризата си. Вдига поглед към пукнатото огледало на облепената с мухлясали тапети стена насреща – в него се виждат гърдите му, разтворени като шкаф. Отвътре са като апарат – жици, кабели, разни елементи. Вмъква платката на някакво място с щракване, скрива някъде вътре и пинсетите, затваря гърдите си и докато закопчава ризата си, вдига поглед. От огледалото го гледа лицето на Хари.

Огледалото се разпада по пукнатините на парчета, а зад него има голяма топка боклуци, която се върти като земното кълбо по телевида. Отгоре е посипана с тънък слой пръст, да скрива боклуците, и са построени градчета, или развлекателни паркове, или парници за храни. Топката се нагъва и превръща в лицето на говорител от телевида, усмихнато, и под него има костюм и вратовръзка, но е само маска върху топката боклуци, и устата му бълва като черен облак смрадта им.

Маската внезапно се раздува и пръсва като пренадут от боклуците балон, те се уголемяват и стават на земното кълбо. Цялото е бунище, и по него ровят разни хора. Някои Стеф ги знае – сестрата на Мъри, директора на ТВУ-то, продавачката в онова магазинче, Хари с ламаринената кутия на главата. Други като да ги помни, но не се сеща от кога и къде. Трети не ги е виждал никога, кой ги знае какви са.

Внезапно духва вятър и отнася лицата на хората – те се оказват само маски върху метални глави. Роботи, програмирани да ровят боклуците, всеки със свой начин и място. За нищо друго не стават, не забелязват другите, или света наоколо. И миг преди мракът да го погълне, Стеф вижда сред тях Хари. Заедно с маските вятърът е отнесъл и неговата ламаринена кутия, и главата му отдолу е глава на човек.

Редактира: Калин М. Ненов

Публикации:

1. Алманах „ФантАstika 2008“ – „Човешката библиотека“, 2009 г.