За спасяването на света

Денят, в който вярата се завърна Кирил Добрев и Валентин Д. Иванов

– Само да ми падне тая! – каза средният брат.

– По-добре пий една студена вода да ти мине меракът – предложи батко му.

– Не ща вода аз, кажи ми само как да я заприказвам…

Най-малкият брат ги изгледа пренебрежително и засука мустаци. Той отдавна не беше оня голобрад хлапак, който обикаляше плажа с прашка в ръка и жадно преглъщаше всеки път, когато видеше Русалката спасителка. Неведнъж се бе наслаждавал на нейното легендарно изкуствено дишане „уста в уста“, понякога и без да му се налага да се дави. Казваха, че дори Снежната кралица му позволила да я намаже с плажно масло. Братята му отричаха, но тяхното си беше чиста завист.

В тоя момент наблизо кацна ято млади вещици от ВМИ, облечени почти като за шабаш⁴. Братята забравиха за спасителката и се вторачиха в тях. Момичетата забиха метлите си в пясъка, превърнаха ги в чадъри с по една бърза магия и със смях се затичаха към водата. Целият плаж затаи дъх, а Русалката въздъхна с облекчение и се обърна към колегата си:

– Сега е твой ред, Нептуне. Аз отивам да пия кафе.

През следващия час едва ли щеше да ù се наложи да „спасява“ някого.

Нептун остави тризъбеца си до спасителската куличка, взе буя и с изпъчени гърди пое към водата. След неуспеха, който претърпя като треньор по водна топка на сладководните нимфи, той се преквалифицира в плажен спасител.

Дървен бастун с тежка оловна топка се стовари в бърза последователност върху вратовете на тримата братя. Само най-малкият, който единствен бе забелязал приближаването на баща си, успя да се отдръпне навреме и дръжката изора бразда през косата му.

– Непрокопсаници! Затова ли ви храня! Вместо да пазите градината, ще ми се мотаете по плажовете! Лигите ви ще изтекат да ги гледате тия, тия… – татко им се задъха от възмущение. – А пък Змейчето ще задигне всичките ябълки!

Братята се хванаха за вратовете и мигом забравиха вещиците.

– Недей бе, тате! – опита се да възрази най-големият син.

– Недей ли?! На кого си тръгнал да отговаряш бе, хубостнико! – Бащата пак замахна с бастуна. Синовете отскочиха назад. – Що щете тука?

– Чухме, че Змейчето се навъртало наоколо… – започна най-малкият брат.

– Ама наистина ли? – подразни го баща им, подигравката в гласа му си личеше от другия край на Приказната земя.

Най-малкият син сконфузено млъкна.

– Ей го там! – кресна бащата и посочи към съседната дюна. На нея, необезпокоено от близостта на преследвачите си, Змейчето се преструваше, че пасе невиждания розов шопар, докато скришом се наслаждаваше на вещиците студентки.

Намерили повод да се отдалечат от правораздавателния бастун, братята се юрнаха към Змея недоносче.

– Вие сте трима, а то има само една глава! – викна след тях баща им и въздъхна обречено, преди да потърси с поглед прелестните създания, които се пличкаха във водата само на няколко бастуна разстояние от него.

Когато вятърът донесе думите „една глава“ до Змейчето, братята вече го налагаха точно по нея. То се опита да се защити, но нали си беше недоносче… Те не го оставиха нито да избяга, нито да излети. Събориха го на земята и го заритаха толкова здраво, че наоколо се разхвърчаха люспи.

Добрият юнак Калиш скучаеше в Оперативното управление на Юначеството и тъпо се взираше в плазмения екран, който заемаше цялата стена пред него. След нашествието на геймърите Гатун беше изпросил от Приказничеството субсидия⁵ за електронно следене на особено опасните субекти в Приказната земя: Червената шапчица, Заека хулиган и дори алхимика Къх Пфу. Въпреки че последният се водеше на щат към Приказничеството и имаше съвсем безобиден вид, Юначеството настоя да го включат в програмата, понеже често неговите опити имаха свръхразрушителни последици.

Очите на Калиш механично прескачаха между символите по екрана, а мислите му се рееха в миналото. Той тъкмо се усмихваше на спомена за наивния ентусиазъм, с който някога гонеше дракони, когато Змейчето недоносче се втурна в дежурната стая.

– Искам закрила по закона за защита на приказките! – То произнесе ритуалната фраза и се стовари върху юнака.

– Давам ти всичко, само се отмести от мен – изпъшка Калиш изпод недоносчето, проклинайки наум решението на ръководството да не включва змейовете в системата за наблюдение, като напълно безобидни.

Той едва смогна да се освободи, но за беда докосна крилото, което тримата братя бяха счупили по време на схватката. Змейчето изрева от болка. Замириса на изгорели тапети и на стената над главата на юнака се появи тъмно петно. Калиш побърза да отдръпне ръцете си. Когато най-после се измъкна изпод Змейчето, той изтупа с достойнство пясъка от служебните си доспехи и попита:

– За какво ти е тая защита? Змей си все пак…

– Змей, змей, ама недоносче. А пък ония гамени, тримата братя, никаква милост нямат към инвалидите.

Калиш се зарече наум (за кой ли път) никога повече да не чете обяви по автобусните спирки, особено ако са написани със златни букви. Като онази, която някога го доведе в Приказния свят.

Недоносчето зарева:

– Те ме нападнаха!

– Кой те нападна?

– Как кой? Тримата братя. Нищо не съм им сторил.

– А не мислиш ли, че това нападение може да има нещо общо със златните ябълки – вмъкна Калиш – с които храниш шопара?

– Ама те ми се полагат по сценарий! – Змейчето извади смачкана папка, в която листовете се държаха на честна дума. – Тука всичко си пише…

На Калиш му причерня пред очите. Недоносчето винаги мъкнеше със себе си сценария на приказката – за да си търси правата.

– Те трябва да спят през това време, а не най-предателски да ми устройват засади!

– Това си е тяхната градина…

Змейчето продължи да се оплаква.

– Да знаеш само колко са капризни розовите шопари! Още като го купих, в инструкцията пишеше да се храни само със златна превъзходна.

– Златна превъзходна е сорт ябълка – заобяснява Калиш. – Едни такива жълти…

– Така я, жълти са. И само в градината на тримата братя ги има. Къде ли не съм търсил.

Юнакът го гледаше изумен. Кой да знае, че цялата разправия със златните ябълки се дължи на едно мъгляво ръководство за експлоатация на прасета.

– Настоявам да ме защитите – тропна с опашка Змейчето. – Вие сте Юначество, това е ваше задължение.

– Сега и змейове ли ще пазим? Едно време какви змейове имаше! Не само че сами се пазеха, ами и девици крадяха… понякога.

– Едно време си е било за едно време. А сега има интеграция на змейовете в обществото. Искам закрила, и толкоз. – Недоносчето замахна със здравото си крило. От папките с надписи „Добро дело“ се вдигна прах.

Калиш се закашля.

– Като гледам, май отдавна не сте правили добри дела – отбеляза Змейчето. – Сега ви е шансът. Тримата братя ме търсят и ако не се бяха зазяпали по вещиците на плажа, щяха да ме смелят от бой, че и по-лошо.

Юнакът изчака прахът да се слегне, отпи от чашката с питие от сладки коренчета и обясни:

– Добрите дела вече ги отчитаме само в края на месеца. А теб ще те скрием, няма проблеми. Ще те пратим при един змей, наш човек. Съвсем наблизо е, в подножието на Лиса планина.

Част от някаква планина избра точно този момент да се покаже през вратата. Но не беше планина, а първата половина на Гранд юнак Гатун.

– Здравейте! – Остатъкът от юнака също се озова в стаята. – Много тесни са станали тия порти.

Вратовръзката му се люлееше от усилието. Папагалът върху нея залиташе и само диамантената игла, с която беше закарфичен, го спаси да не попадне под лачените обувки на Гранд юнака.

– Не са портите, шефе, ами ти растеш.

Гатун се изкашля значително⁶ и извади снежнобяла кърпичка от горния джоб на сакото си.

– Нали затова отивам да играя голф. – Той огледа кърпичката, прежали я и попи потта от челото си. Обикновено с нея лъскаше никелираните части на агресивно оранжевия си кабриолет. – Рекох само да видя какво става из родното Юначество. Какъв е проблемът?

– Тримата братя пак са се проявили – отговори Калиш, а Змейчето само надигна потрошеното си крило и придоби още по-мъченически вид. – Каня се да го скрия при Седмоглавия змей.

– И там ще го намерят. По-добре го направи на гастарбайтер. Сливаря ще се погрижи за него – подхвърли Гатун и се заизнизва обратно през вратата.

– Искаш ли да станеш гастарбайтер? – попита юнакът и обясни за какво става дума.

– На всичко съм готов. Само и само да съм по-далеч от ония гамени братята.

Калиш викна Мастилницата и му нареди да подготви нови документи на Змейчето недоносче.

– Сливар, моля ти се! – съвсем отчаян от своя агент за специални поръчения, Калиш го удари на молба.

Змейчето не повярва на очите си, когато половин час по-рано добрият юнак го заведе при боклукчията на село Кривец – засмян чичка с каскет. Изпод омазнената козирка ги гледаха две хитри очички, забити в средата на червендалесто лице.

– Аз една слива видял ли съм от вашето Юначество? Видял ли съм?

– Нашето Юначество, Сливар, нашето! Едно време и ти беше юнак. Или си забравил?

– Нищо не съм забравил и затова всяка сутрин благославям деня, в който напуснах!⁷

– Как няма да го благославяш – нали ти уредихме виза. Дадохме ти монополни права върху трафика на смет и никой не те закача.

– Имам монопол, как не.

– Сливар, недей да плюеш в ръката, която те храни!

– Добре де, добре. Ама знаеш ли тази ваша малка услуга в какви разходи ще ме вкара?

Змейчето не разбра намека или се престори, че не е, и се наложи Юнакът да го подсеща:

– Как си със сребърниците?

– Ами… – то затършува из гънките на крилата си – нямам никакви.

Калиш въздъхна.

– Пак ще трябва да плащам със служебни пари.

– Стига си се скръндзил, нали са ти безотчетни – засече го Сливаря.

– Безотчетни друг път. Знаеш ли какви обяснения ще пиша? При това в три екземпляра.

Юнакът си бръкна в джоба и трийсет сребърника съвсем недискретно смениха собственика си. Сливаря пое банкнотата и се взря към слънцето през нея.

– Какво се правиш на интересен, абсолютно истинска е, нали ние ги печатаме.

– Абе, знае ли човек, ментета има всякакви – вдигна рамене Сливаря. – А сега добавете една златна ябълка и се договорихме.

Калиш се хвана за дръжката на меча, но оръжието беше парадно-бутафорно и тя остана в дланта му. Юнакът я захвърли на земята и грабна агента си за реверите.

От страх лицето на Сливаря придоби всички цветове на дъгата едновременно. Тоя път Змейчето недоносче разбра какво се иска от него, и измъкна от диплите на крилата си една златна ябълка.

– Съвсем прясна е, от тая сутрин.

Юнакът едва успя да овладее устрема си.

– Извади късмет, Сливарю. – И вместо да му скъса реверите, само изтупа от тях няколко въображаеми прашинки.

– Пристигнахме! – извика агент Сливаря, докато наместваше каручката си на охраняемия паркинг в центъра на столицата.

Змейчето изпълзя изпод купчината парчета от употребявани магии и с любопитство се огледа наоколо. Намираха се на огромен квадратен площад – паркинг, както го беше нарекъл Сливаря. На него в дълги редове бяха оставени безброй каруци. Но Змеят се изуми най-много на впрегатния им добитък. Вместо коне и волове ги теглеха негови събратя от Приказната земя. Повечето бяха змейове, но тук-там се мяркаха джуджета, караконджули и дори малки духчета.

Недоносчето скочи от каруцата, изтупа крила от праха и поздрави най-близкия дракон.

– Здравей, приятелю! Защо си се впрегнал в тая каруца?

Драконът отвори едно око.

– Това ми е работата бе, кретен. Ти май си нов, а?

Змейчето кимна.

– Ще се скапеш от бачкане, от мен да го знаеш.

Недоносчето погледна въпросително към Сливаря.

– Не се безпокой, намерил съм ти сладка работа, само колкото да не скучаеш.

Още на следващата сутрин Змейчето започна като парен котел в една богаташка кооперация в модерните предградия. Наистина работата не го затрудняваше много – само от време на време трябваше да стопля водата с огнения си дъх.

Тримата братя се появиха пред кръчмата на свечеряване. Най-големият само се подпря на вратата и тя отхвръкна от пантите си. Вътре настана тишина. Всички се взираха в огромната синина под дясното му око. Той се смути от толкова внимание, прикри лицето си с ръка и обясни:

– От баща ми е.

Клиентелата съчувствено кимна, а братята попитаха едновременно:

– Къде е Мастилницата?

Успокоени, че не идват за тях, пияндетата посочиха към ъгъла, където писарят тъкмо се наслаждаваше на първата си чашка питие от сладки коренчета.

– Хей, приятел, с тебе искаме да си поговорим…

– Дадено, само поръчайте едно питие да не ми пресъхне гърлото. Чухте ли, че Смуф Ръкавелкин го уволнили и Кметът пак станал кмет на село Г? А бебето на Момата и Критика касапин се родило с малка брадвичка. На баща си се е метнало…

– Чухме, чухме – прекъсна го най-малкият брат.

– Ей, ама вие не давате на човек думата си да издума – ядоса се Мастилницата.

– А ти чу ли – продължи братът – къде се е дянало Змейчето недоносче?

– Как няма да съм чул! Нали днеска цял ден съм скрибуцал с перото да му приготвям изходната виза. Най-напред три формуляра за пренасяне на запалителни материали – Мастилницата започна да изброява на пръсти. – После обяснителна бележка, че Змейчето има само една глава, сертификат за летене…

– И закъде беше визата?

– За другия свят, разбира се. Уж на никого не дават визи, а на Калиш му щукнало точно недоносчето да пусне. Даже лично отиде при Сливаря да му уреди прехвърлянето…

Като чуха това, тримата братя тръгнаха да излизат от кръчмата.

– Ей, стойте! Къде ми е питието от сладки коренчета? – викна след тях Мастилницата.

– А една гьостерица не щеш ли? – обърна се от прага най-големият брат.

– Къде е справедливостта! Разправяш им истории, разправяш, а те вземат и си заминат, без да те почерпят. Хей, кръчмарю, напълни ми чашата. Едно време какви добри юнаци имаше, никога не биха позволили да се случи подобно нещо.

Малко по-късно братята разговаряха със Сливаря. Той им поиска по две златни ябълки на човек.

– Съжалявам, момчета, но търсенето определя предлагането.

Най-накрая срещу пет ябълки за тримата той им разреши да легнат на дъното на каручката. Колкото си беше малка, тя сякаш се стесни още повече. А отгоре им Сливаря започна да трупа боклук. Гледаше да е от по-миризливи магии, че да прикрие дискретната воня на свинските им цървули.

През делничните дни парнаджията пристигаше сутрин около шест. Той беше човек на средна възраст, но годините, прекарани в мрачни мазета, го караха да изглежда по-стар. Змейчето възпитано го поздравяваше, обаче парнаджията не отговаряше и когато погледът му срещнеше недоносчето, преминаваше през него, сякаш се плъзга върху празно място.

Всеки ден започваше с оглед на инсталацията за нови течове. После парнаджията се сгряваше с една чашка от евтината ракия, която пазеше в мазето. Не че имаше нужда от сгряване, защото даже с плитко дишане Змейчето успяваше да вдигне температурата в котелното до трийсет градуса.

До обяд огнярят преполовяваше бутилката, без да пророни нито дума, а следобед започваше да си приказва сам:

– Ах, царю, царю, слушай сега какво ще ти кажа…

На няколко пъти Змейчето се опита да подхване диалог с огняря, по погрешка решавайки, че се обръщат към него. Но човекът сякаш изобщо не го чуваше. Само една вечер, когато първата бутилка беше напълно изпразнена, а втората скоро щеше да я последва, огнярят се втренчи в парния котел, разтърка очи и промърмори:

– Май попрекалих с пиенето днеска. Щом и змейове ми се привиждат…

Змейчето веднага се опита да го заговори, но човекът само махна с ръка и захърка, проснат направо върху пода на котелното. Недоносчето така и не разбра дали той го забеляза.

След две седмици работа в котелното носталгията по Приказната земя взе да спохожда Змейчето все по-често.

Най-много го терзаеше мълчанието на хората наоколо. То да беше само огнярят… Сутрин в трамвая, с който идваше на работа, останалите пътници непрекъснато се силеха да го удържат, настъпваха го и го изблъскваха настрани.

Недоносчето започна да се съмнява дали хората изобщо го виждат. Мисълта го бе спохождала и преди, но винаги я изтласкваше от съзнанието си. Обаче с времето съмненията му нараснаха и един ден, когато огнярят за пореден път погледна към него и не даде признаци, че го забелязва, Змейчето излезе от котелното и остави топлата вода да изстива без неговото огнено дихание.

Колкото и да беше пиян, огнярят усети, че нещо не е наред, и се защура да оправя парното. Без успех.

Тримата братя нахлуха в кухнята на ресторант „Кърпичке, дай да ям“, размахвайки боздугани. Свикнали на подобни набези, готвачите мигом се изпариха и оставиха повереното им заведение на произвола на съдбата. Само собственикът се спотаи на пода на офиса си и с треперещи ръце позвъни по мобилния си телефон.

Братята наобиколиха голямата готварска печка в центъра на кухнята.

– Къде е недоносчето?

Печката мълчеше. Тези луди ли са, чудеше се собственикът и се молеше насреща някой да вдигне слушалката.

– Отговаряй, като те питат! – ядоса се средният брат и ритна вратата на фурната.

– Какво недоносче?! – От печката се измъкна триглав змей с побелели от старост люспи. Едното му крило стоеше изкривено по неестествен начин. Лицето му бе застинало в болезнено изражение.

– Знаем, че се крие тука, недоносчето проклето.

– Тука недоносчета няма. Погледнете ме, стар змей съм вече, смилете се над мене…

– Като си стар, ей сега ще те пенсионираме – развика се най-големият брат и се нахвърли върху него.

Някой най-после вдигна слушалката. Собственикът се развика шепнешком как му съдират кожицата, разплакват му майчицата и му разбиват ресторантчето. Охранителят отсреща чак хлъцна от изненада. Досега не се беше случвало да нападнат заведение с лепенка на неговата застрахователна компания.

– Кви са па тия? Сега събирам аверите и идваме.

Половин час по-късно, докато с дясната ръка придържаше счупената китка на лявата, същият охранител изстена:

– Кви бяха па тия…

За изпроводяк братята предупредиха змея, че ще му счупят „печката“, ако не им се обади веднага щом зърне недоносчето. А от отсрещното кафене след тях изтича възпълничък чичко.

– Господа, видях как се… ъъъ… справихте, искам да се застраховам при вас.

Само след седмица те се разхождаха из града с кола, теглена от шестокрил змей. Обиколките им винаги завършваха по един и същ начин – тримата влизаха в някое заведение, най-малкият брат посочваше към стопанина и казваше на най-големия:

– Бате, иди му забий два кютека, да не ходя аз.

Собственикът неизменно се просваше на земята още след първия удар. Братът го изчакваше малко, да види дали оня ще стане, за да си получи втората порция, и му обясняваше:

– Ти се благодари, че те бия аз, че ако беше дошло малкото ми братче, щеше да ни молиш да ти вземем парите.

А най-малкият брат през това време седеше с ръце на кръста. От време на време си поглаждаше мустаците, които стигаха до средата на гърдите му, и казваше:

– Всяка седмица по хилядарка. Иначе глава няма да имаш на раменете си, глава. – И се потупваше по сакото, на чийто ревер се кипреше значката на тяхната фирма – „Най-малкият брат и батковци“. Емблемата им беше ябълка от чисто злато.

Работата вървеше като по вода, скоро целият град капитулира и прие условията им. Единствено шестокрилият змей им създаваше проблеми. Той все се силеше да ги заприказва, защото разбра, че новите му собственици го виждат. А не отива на босовете от най-мощната охранителна фирма в столицата да стоят до колата си и да ù говорят. Наложи им се да го поступат и него, да си знае мястото, но беше късно – хората започнаха да ги наричат Шантавите ябълки.

Змейчето недоносче тръгна безцелно по улиците. Подминаваха го коли, задвижвани от други змейове, над главата му прелитаха феи вестоноски, а като се стъмни, пътя му осветяваха духчета лампи. Потънало в нерадостни мисли, Змейчето се блъсна в един свой събрат и дори не осъзна веднага, че той се движи свободно и самостоятелно.

– Къде гледаш бе, недоносче!

– Ти пък откъде ми знаеш името?

– Ама ти така ли се казваш?

– Да. В Приказната земя ли сме се виждали?

– Едва ли. Ти сигурно не си бил излюпен, когато аз емигрирах тук.

– Че защо си емигрирал в това скръбно място?

– Ами поради лоши битови условия – отговори змеят и като забеляза обърканото изражение на събеседника си, поясни: – Много гадни юнаци се бяха навъдили в Приказната земя по мое време. Все натегачи, режеха змейски глави за едното нищо. Чувал ли си за добрите юнаци Дакс и Гатун?

– Гатун! – изуми се Змейчето. – Тая лоена топка не може да отреже един косъм от брадата си.

– Сега може и да не може, ама на младини за една кривогледа девойка затриваше цяло змейско гнездо. А пък от Дакс колко змейски майки пропищяха…

– Наистина ли? Дакс работи като огняр в банята и пие с драконите.

Сега беше ред на непознатия змей да се учуди:

– Какво е станало с тая Приказна земя!

– Как какво, демокрацията дойде – обясни недоносчето. – Митичните същества сега имат граждански права…

– Чакай. Ела с мен в бара, там ще ми разкажеш.

Барът се оказа изоставен цех за среднотежко машиностроене, загубен нейде в сърцето на индустриалната зона. Няколко стари хидравлични преси и стругове бяха преобразени в маси и край тях седяха омърлушени змейове, които си пийваха бирата направо от бидоните.

– Бързо налей по един джибров първак – поръча старият змей още от вратата – че имаме новини от Приказната земя.

Барманът – змей със синкав оттенък, сякаш е бил спиртосан в алкохола, който продаваше – им наля и плъзна чашите към тях.

– Дошла е демокрацията! – развика се новият приятел на недоносчето и го избута в центъра на заведението. – Кажи им бе, момче! Кажи им!

Заинтригувани, клиентите се размърдаха и ги наобиколиха. Някакъв змей скептик се обади:

– Ако и тамошната демокрация е като тукашната…

Ропотът на възбудената тълпа напълно заглуши думите му. А един стар змей, който работеше като готварска печка, тихичко се изниза от заведението.

– Истина е! В Приказната земя вече никой не преследва змейовете! Е, и девици не се ядат, но пък юнаците ни закрилят.

– Не може да бъде! – викна в хор публиката.

– Защо да не може? Имаме си граждански права като всички други магически същества.

– Кой знае къде си се налокал, преди да дойдеш тука – каза барманът почти на глас.

Змейчето го чу – нали ако си малък и немощен, е по-добре да чуваш опасността отдалече – и кресна:

– Заради такива като тебе никой тук не вярва вече в нас! Къде ти е змейското достойнство?

Барманът завъртя очи към небесата, трябваше да му плащат вредни заради всички идиоти, които търпеше, а Змейчето се запали още повече.

– Кога си разперил за последен път крила? Кога под ноктите ти за последен път е пропищяла жертва – Змейчето се запъна за миг – ако и да е била някакъв си розов шопар?

Синият змей зад тезгяха понечи да отговори, но точно тогава в бара влязоха тримата братя и завардиха изходите. Тоя път нямаше мърдане, а на Змейчето недоносче така не му се искаше пак да го бият! То погледна смълчаната кръчма, пооправи немощните си криле и започна:

– Къде е вашето самочувствие на змейове? Къде е змейското ви достойнство? – Гласът му беше тъничък, но в затвореното помещение кънтеше като на истински, добре доносен змей. – Имам една мечта, приказните същества и хората да бъдат братя…

Събратята му, изтормозени от работата и от махмурлука, го гледаха печално, но то не се предаваше, това беше единственият му шанс да се спаси. И наистина, само няколко минути по-късно Змейчето притежаваше сърцата и умовете на всяко приказно същество в кръчмата.⁸

– … Какво ще стане с колите, ако змейовете си отидат?

– Ще спрат! – ревна кръчмарската публика в отговор.

Тримата братя, които досега с любопитство слушаха тирадата на Змейчето недоносче, не изтраяха и се запромъкваха през тълпата към него.

– Какво ще стане с всяка къща в тоя град, ако феите чистнички се махнат?

– Ще потъне в мръсотия!

Братята се приближаваха към центъра на кръга от приказни същества, където се намираше Змейчето.

– Какво ще стане с градската канализация, ако изчезнат водните духове?

– Ще вони!

Преследвачите бяха на почти едно крило разстояние от недоносчето.

– Имам една мечта – напъна се с последни сили то – приказните същества да излязат на улицата с гордо вдигната глава!

– Точно така, да излезем на улицата, да излезем на улицата! – подхвана тълпата и се втурна към изходите. – Стачка! Ние не сме овце, а змейове! Искаме равноправие!

Тримата братя едвам се спасиха изпод тежките лапи на разбунената клиентела.

– Искаме да се приберем в родината! – извика змеят, с когото недоносчето се бе запознало на улицата. Най-напред призивът му надделя над виковете на приказните същества около него, после те го подхванаха и го предадоха на съседите си. Не след дълго цялата тълпа зовеше към завръщане в Приказната земя.

Змейове, духове и караконджули се понесоха по улиците. Изпод един тролей изпълзя трол, дългата машина се закова в средата на кръстовището и движението секна. Автомобилите останаха на място, защото собствените им „двигатели“ се включваха в стачката. А във всеки автомобил има множество приказни същества. Иначе кой ще вдига и спуска „електрическите“ стъкла, кой ще мести чистачките? Фабриките и заводите спряха, турбините на електроцентралите не се въртяха повече. Замлъкнаха телевизионните предаватели и радиостанциите.⁹ Влаковете замряха по гарите, а самолетите плавно се спуснаха на земята и не искаха да се вдигнат в небето въпреки всичките усилия на пилотите си.

А на градския площад, невидима за хората, тълпата от приказни същества се увеличаваше с всеки изминал миг. Скоро тяхното бягство обхвана целия свят. Машините напълно спряха да се подчиняват на хората. Никой не можеше повече да игнорира факта, че множеството повреди не са случайни, че нещо става.

И тогава вярата на хората в машините не издържа под натиска на разпадащата се „действителност“. Разкъса се пелената, която им пречеше да виждат змейовете, елфите, горските духове, русалките и другите приказни същества. Те прогледнаха и разбраха, че благодарение на тях са се топлили, пътували, говорили един с друг по „телефона“ – всичко, което бяха приемали за даденост. Под капаците на автомобилите зейнаха дупки.¹⁰ Мобилните телефони¹¹ се оказаха празни пластмасови кутийки. Видя се, че турбините на електроцентралите не са нищо по-различно от колелата, които се слагат в клетките на хамстерите…

Комбинираната сила на хилядите тролове, дракони и духове разкъса защитната пентаграма, с която преди много години Къх Пфу запечата прохода между двата свята. През морето от приказни същества премина тръпка и за пръв път от векове те усетиха ласката на приказния вятър, довял от родната им земя аромата на магия.

Змейчето недоносче ги поведе назад.¹²

Хиляди приказни същества заминаха, но много повече останаха, защото земята на хората се беше превърнала във втора родина за тях. Те я познаваха и я разбираха – повечето дори бяха родени в нея – а магическият свят ги плашеше със своята неизвестност.

Змейчето недоносче завари Калиш да скучае в Оперативното управление на Юначеството. До края на дежурството му оставаха цели шест часа и вече никакви спомени за велики подвизи не можеха да го разсеят.

– Идвам да се оплача – започна Змейчето още от вратата.

– Пак ли ти? Не ми стигат ядовете с настаняването на реемигрантите…

– Вие трябва да ми обърнете внимание на всяка цена! Тримата братя ме преследваха и в другия свят… – То разказа надълго и нашироко как се било маскирало като парен котел и как едва отървало люспите.

– Сега къде да те скрия? – зачуди се Калиш. – Мога да те устроя на същата работа в заведението на мадам Спящата красавица. Поне имаш нужната квалификация.

– Няма да се крия повече! – тропна с крак Змейчето. – Може да съм недоносен, ама съм змей!

– Както искаш – съгласи се Калиш. – За всеки случай ще уредим на тримата братя една магия за персона нон грата. На нас такива не ни трябват в Приказната земя.

А братята изобщо не мислеха да се връщат. Те останаха „на гурбет“ в другия свят. Отпървом бяха силови застрахователи, но скоро скъсаха опашката на гущера и се превърнаха в добре облечени бизнесмени.

Те се чувстваха прекрасно, оставени сами на себе си и по-далече от бастуна на „дъртия“. Тримата прекарваха по-голямата част от времето си в Макдоналдс, в компанията на местни манекенки, които не отстъпваха по форми на Русалката спасителка и правеха също толкова добро изкуствено дишане „уста в уста“. При това на братята не им се налагаше да се преструват на удавници или да се редят на опашка, както някога на плажа.

Една година по-късно Змейчето укрепна, заглади люспите и постепенно хората спряха да забелязват, че е недоносче. Един ден то реши да стисне прехранения розов шопар в ноктите си, за да познае най-после чувството, което изпитва истинският змей, докато слуша предсмъртния писък на жертвата си. Обаче в последния момент му стана жал за горкото животинче и за да не се изкуши и все пак да го убие, го подари на Юначеството за прасе следотърсач.

Покрай шопара Змейчето беше свикнало да се грижи за някого и за да не се чувства самотно, то си купи от магазина на Сливаря (всъщност верига хипермаркети) нов розов шопар и започна да го отглежда. Обаче поучено от горчивия си опит, най-напред прилежно прочете инструкцията. Тя беше ново издание, променена заради многобройните оплаквания на клиенти, и в нея пишеше, че шопарът може да се храни със златни круши и всякакви видове ябълки.

Никой повече не нападаше златните ябълки и бащата на тримата братя най-после похвали синовете си:

– Поне едно добро дело да свършат тия непрокопсаници…

Той изобщо не предполагаше, че истинската причина е стремежът към по-добро обслужване на клиентите в магазините на Сливаря.

Калиш и Гатун останаха да вършат добри дела в Приказничеството. Всеки четвъртък играеха бридж, а в края на седмицата – голф.

А ти, читателю, сигурно се питаш каква беше ролята на Къх Пфу в тая история. Много просто – този път той нямаше роля.

Редактира: Вихра Манова

Публикации:

1. Сборник „Професия Юнак“ – „Аргус“, 2006 г.

2. Антология „Знойни хоризонти“ – „Аргус“, 2006 г.

Драконът и портокаловият сок Геновева Детелинова

Последният слънчев лъч помаха за довиждане и лилавото небе се призна за победено, отстъпвайки сцената на дъждовните облаци. Малкото останали по улиците хора вече бързаха към домовете си, вкопчени в развяваните си от вятъра дрехи. Анорексична женица изпълни балетен етюд с огромен черен чадър, с който се редуваха да се носят по улицата. Владимир спря да я погледа, сух и горд под своето перфектно изпълнено заклинание против дъжд. После продължи към сградата на съвета – бяло, мраморно здание, имитиращо архитектурата на древен Рим. На входа го посрещнаха две статуи, издържани в същия стил.

– Кво зяпаш? – примлясна едната.

– Изобщо не съм асиметричен – изтъкна втората – ако искаш пък да знаеш.

– Такива са били разбиранията за идеален мъж тогава – изпъчи се първата.

– Аха – съгласи се Влад разсеяно.

Откакто работеше тук, двете статуи близнаци упорито се опитваха да го убедят, че никак даже нямат причина да се комплексират. Продължаваше да недоумява защо именно те бяха поставени на входа и защо, по дяволите, не им намерят поне по един чифт боксерки.

– Да взема ли мантията ти? – предложи едната и посегна към закопчалката, като съсипа заклинанието против дъжд. Светещият купол над главата на Влад се стопи и дъждът ентусиазирано забарабани по темето му и се застича надолу по дългата му черна коса.

– Не, мерси – намуси се той.

Тръгна между колоните към залата за съвещания. Мантията му, която допреди малко се развяваше гордо, се завлачи по мраморния под. Сградата беше смущаващо тиха. Влад нямаше представа дали това е нормално. За първи път му се случваше да отиде навреме за съвещание. Не знаеше какво се прави преди това – дали имаше преброяване или физзарядка? А може би пееха надъхващи песнички.

Имаше си предимства да си със стотици години по-млад от най-младия магьосник от Съвета: никой не очакваше да идваш навреме. Имаше си и недостатъци: непрекъснато те наричаха „моето момче“ и понякога се тревожеха дали се храниш добре. Днес беше точен, защото се носеха слухове. Тревожни слухове. И подозираше, че маститите белобрадковци замислят нещо гадно и нередно. Затова забърза крачка и направо влетя в залата за съвещания.

В първия момент едва я позна – обикновено осветена със стотици факли, просторната зала сега беше тъмна. Дори единственото кръгло прозорче над трибуната се криеше зад завеса. А в средата на залата, на светлината на няколко флуоресциращи кълба, се беше събрала група старши магьосници. Когато Влад влезе, към него едновременно се обърнаха дванадесет гузни физиономии. Така гледа човек, когото тъкмо са изловили да си прави топчета от сополите.

Каква беше вероятността преди съвет най-изтъкнатите магьосници да се събират, за да правят сополени топчета заедно? Май клонеше към нула.

– О, Владимир, ние тъкмо завършихме едно заклинание – започна колебливо най-старшият от магьосниците. Въпреки сумрака Влад го разпозна по феноменалния нос. Злословниците твърдяха, че го е придобил при опит за размножаване чрез деление.

– Мда, погрижихме се за нещо – потвърди друг, с дълги бели мустаци, открояващи се ясно на флуоресцентната светлина.

– Ще изпратим дракона в Другия свят – весело додаде трети магьосник, чиито уши отразяваха светлината и сияеха като две луни край лицето му.

Сякаш дори ушите на магьосника помръкнаха, когато останалите го приковаха с погледи. Онзи с мустаците не се сдържа и го срита.

Александър поразмисли, погледна философски на нещата и реши, че в крайна сметка не беше болка за умиране (да де, образно казано). Извади от чекмеджето на бюрото си списъка, над който с равен, старателен почерк вчера беше написал, подчертал и обградил с удивителни заглавието Неща, които ще свърша, преди да умра.

После вдигна поглед от листа и се взря в изгряващото слънце.

Цветовете, о, цветовете!

Добре де, всъщност точно срещу неговата кооперация се издигаше висок панелен блок. Тоест, макар да живееше на последния етаж, виждаше единствено прозореца на съседката Станка, която тъкмо си поливаше мушкатата. Затова пък мушкатата бяха хубавки. Съседката – не чак толкова.

И така, макар изгревът никакъв да не се виждаше, то цветовете му несъмнено бяха неописуеми, някъде там иззад панелката на леля Станка и нейните мушката.

Върна се на списъка.

Отметна със замах първата точка.

След известен размисъл задраска „изгрева“ и го замести с „мушкатата на леля Станка“, сетне отметна и втора точка.

Погледна гордо тетрадката, където беше записвал последната част на своя опус магнум, и нарисува чайчица срещу трета точка.

Това пък защо го беше написал? Както и да е, може да мине през видеотеката и да потърси нещо като „Суахили за трийсет минути“.

Хм, щеше да отнеме време. Засега остави една въпросителна срещу точка пет и премина нататък.

Вероятно наистина беше редно да уведоми сина си, че ще умре.

Отекна гръм, светкавица раздра небето.

– Сссракона! – зловещо просъска Владимир.

В тъмната зала на Съвета настъпи мълчание.

– Ъ, кво? – престраши се да попита магьосникът с ушите.

– Дракона – поясни Владимир. – Опитай ти да го просъскаш зловещо, да видиш лесно ли е.

– Е, да – кимна разбиращо старшият магьосник. – Но виж, Влад, не се ядосвай. Знаеш ли колко милиона ринва отиват всеки месец за резервата, и то за да живее там един-единствен дракон? Много разходи, никакви приходи. Ще спестим пари за нови мантии. Със звездички!

– Този дракон е нашата национална гордост – тросна се Влад. – Защо мислите на герба ни има дракон? Драконът остава тук!

– Ама той побесня! – изписка дребничък магьосник с кофти захапка. – От осемдесетина години се държи странно, но сега съвсем го изтървахме от контрол. Търчи из резервата и пали рододендроните!

Влад изгледа ледено един по един магьосниците, сетне се врътна на пети. Подгизналата му мантия и подгизналата му коса се развяха в синхрон. И тъкмо когато моментът беше достигнал върха на своята драматичност, гарванът му влетя в залата и зазвъня.

Влад подбели очи. Нищо не убива драматизма така, както кръжащият звънящ гарван.

– Добре де, стига – прошепна Влад, но гарванът, както винаги, го игнорира напълно и продължи да издава звук като от стар стационарен телефон. След петото позвъняване се включи и секретарят.

– В момента съм зает – чу Влад собствения си глас да отеква из залата – но ако много ви се говори, излейте душата си след сигнала.

Гарванът избипка. Влад метна поглед към магьосниците, с който се опита да изрази „знам, гарванът се държи откачено и ужасно се извинявам, обаче още съм ви ядосан и ако не беше проклетият гарван, щяхте да видите вие“. За съжаление, капацитетът на погледа му не стигна за цялото изречение. Получи се доста особено примигване с едното око, завъртане на другото, и пълен разнобой в тълкуванията на зрителите.

Целият проблем с гарвана беше започнал, когато Влад се опита да му разясни същността на мобилните телефони и да го убеди да поеме някои техни функции. Гарванът обаче разбра израза „подвижен телефон“ твърде неправилно. Поведението му крайно озадачаваше всички магьосници, но Влад трябваше да поддържа връзка и с Другия свят.

– Владо, виж сега – започна да предава съобщението гарванът и Влад позна гласа на баща си. – Вчера получих видение, сещаш се, че ще умра. Някакво зелено нещо явно ще ме подпали. Не питай сигурен ли съм, знаеш как ги предвиждам тези неща. Та моля те, мини да ме видиш, имам да ти казвам нещо важно. Не ми се иска по телефона. Важно е, наистина.

Гарванът даде свободно няколко пъти и после отлетя.

– Драконът е при вратата, нали? – обърна се Влад към магьосниците, които объркано гледаха подир отдалечаващия се гарван. – Проклетият дракон ще премине в Другия свят всеки момент!

Загради точка пет няколко пъти. После отново, този път с червено. След като реши, че се откроява достатъчно добре, впери поглед в изгряващото слънце, или поне впери поглед и се опита да си придаде подобаващо философски вид.

– Свободата – започна вдъхновено – е красота, както красотата… е чувство, което… е свобода. – Позамисли се за момент. – Глупости.

– Какво викаш, Сашо? – провикна се леля Станка от своя прозорец.

– Нищо, нищо. А, лельо Станке, пък аз днес ще умра! – изпита необходимост да споделя изведнъж.

– Че откъде да я взема тази пастърма? – изуми се леля Станка.

– Все ще има пастърма в магазина.

– Че ти това ли наричаш зима? По мое време какви зими имаше…

Алекс премига няколко пъти. Махна на леля Станка да остави въпроса за пастърмата и зимата, въпреки че така и не разбра как се повдигна този въпрос, и се върна към паметните си последни думи.

В този момент капандурата на тавана се отвори и оттам изпадна гигантското зелено нещо от видението му. Огледа обстановката с искрящи в червено очи и явно не я одобри, понеже започна да бълва пламъци наред. Алекс осъзна, че последните му думи си останаха „все ще има пастърма в магазина“.

След това животът му се заизнизва като на лента пред очите му, както си му е редът.

– Но вече няма да е наш проблем, Влад – опитваше се да го убеди старшият магьосник. – Никакви нощни смени да пазим дракона, никакви невъзможни цени за специализирана драконова храна. Щом попадне в Другия свят, те да се оправят.

Влад беше потресен.

– Но те и понятие си нямат от дракони!

– Е, стореното – сторено – намеси се мустакатият. – Погледни го така: драконът ще се прехвърли, ще повилнее и попали, пък ще заспи.

– Абе, ти слушаш ли ме изобщо? – избухна Владимир. – Те не могат да направят и най-елементарна защитна магия. Драконът ще ги помете като едното нищо!

– Да не сме им ние виновни, че са такива бездарници? – изтъкна с триумфална усмивка мустакатият.

– Не стига, че се пречкат, като се прехвърляме… – промърмори магьосникът с ушите луни. – И трябва да внимаваме, като използваме вратите, и трябва да се крием, за да не се домъкнат тъпите бездарни…

– … с разните му там компутри и авто-могили…

– Сякаш ти трябват три тона железария, за да се преместиш на някакви си две-три хиляди километра.

– … и с цялата им там политика…

– … но пък автоматичните им острилки си ги бива!

– Задръж! – Влад размаха ръка във въздуха, опитвайки се да обхване цялото безумие на ситуацията. – Твърдите, че имате право, като оставяте дракона да убие баща ми и още кой знае колко народ? Само защото в Другия свят не са открили магията? Заслужават да умрат?

Магьосниците се замислиха.

– А Шефа знае ли?

Магьосниците се замислиха дълбоко.

– О, забравете! – Влад се поколеба с вдигната във въздуха ръка, а после се завъртя и се втурна към вратата. Щеше да се справи сам. Длъжен беше.

– Няма време, Владимир, той току-що премина! – провикна се магьосникът със светещите уши. Влад се извърна, колкото да го уцели със заклинание за ушна кал, и продължи.

Излетя от бялата сграда и изведнъж пейзажът се промени. Като за начало, нямаше ги сергиите със сувенири и никой не се опитваше да му пробута еднократни заклинания за снимка – пет за един ринв. Калдъръмените улици бяха изчезнали, ниските сгради и колоните – също, а на тяхно място се бе появила природа. Вековните дъбове сключваха короните си в плътен купол над главата му, едва пропускайки слънчевата светлина. Влажната земя беше покрита с тъмнозелен мъх. Влад, като типичен гражданин, смяташе, че единственото подобаващо място за едно растение е в саксия на терасата, а „мъх“ е звукът, който издаваш, като ти падне нещо върху пръстите на краката. Гледката крайно го озадачи.

– Какво, по дяволите, е това? – попита.

– Ами ти понеже тръгна да ни изпортиш на Шефа… – проехтя познат глас.

Влад вдигна поглед в посока на звука и различи нещо отвъд пухкавите бели облаци: огромно око се взираше в него, а отстрани – можеше да се закълне – нечии уши светеха.

– В жезъла ли съм? – обхвана го паника. – Вече тук ли ще ме държите?

– Ама за какви ни мислиш, моето момче? Би било ужасно нехуманно!

Влад се въздържа от коментар.

– Не, виж – реши да поясни старшият – ще те измъкнем веднага щом решим как да го съобщим на Шефа.

Понякога имаше чувството, че е най-възрастният магьосник. Бяха като банда дечурлига. Направихме беля, сега как ще кажем на тате?

Внезапно в залата нахлу зачервен и изпотен чирак, запретнал роба над коленете си, и изквича:

– Бързо! На площада Магистърът и секретарят му се бият! Хвърчи перушина!

Жезълът издрънча на земята и залата се опразни.

– Чакайте! – развика се Влад. – В кой жезъл съм? В този на Размисъла или в този на Изпитанията? Оп, ясно.

Иззад дърветата се показваха муцуни на гладни вълци.

Стаята беше същата, макар и значително по-мрачна, а и по-подредена. Нямаше ги мръсните чорапи по пода, нямаше я и картината с лодка на стената. Тъмните завеси бяха спуснати, а в леглото – неговото легло – лежеше възрастен мъж. В първия момент Алекс реши, че вижда бъдещето, но след това позна мъжа. Съмненията му се потвърдиха, когато в стаята влезе младеж – висок, кльощав и нелеп в тесните си дънки тип „цигара“.

– Сашо – обърна се мъжът в леглото към младежа – Сашо, трябва да ти кажа нещо важно.

– Слушам, тате.

„Не е възможно да съм изглеждал така в гимназията – беснееше Александър наум. – Подстрижи се, момче, подстрижи се!“ Посланието му обаче нямаше как да стигне до младия Сашо, чиято бухнала къдрава коса наистина се нуждаеше спешно от намесата на цял екип фризьори, въоръжени с градинарски ножици и горелки. Сега, след като се виждаше отстрани, много случки от онзи период му се изясняваха. Защо например така и не успя да си хване гадже в гимназията.

– Трябва да продължиш делото ми, сине – нареждаше старецът и възрастният Александър, нека за по-лесно го кръстим Александър-сега, осъзна, че е успял да се разсее от собствените си спомени. Насили се да върне вниманието си към монолога на баща си и да спре да зяпа косата на Александър-преди, който пък беше крайно заинтригуван от ноктите на ръцете си.

– Сашо, слушаш ли ме?

– Мда, тате – отговориха в синхрон Александър-сега и Александър-преди, първият – по навик.

– Разбра ли за вратите? Вратите, които водят към Света на магьосниците?

– Разбрах, тате. В нашия свят има врати, които водят към Света на магьосниците, ясно. Не трябва да споделям това с никого, ясно.

– Само избрани хора могат да виждат тези врати, Сашо, а ние сме избрани. Моят баща ми каза тайната, както баща му преди това – на него, и баща му на…

– Ясно, тате.

– Сашо, аз не намерих врата към магьосническия свят. Нито една. Цял живот. Ти обаче трябва да намериш, разбра ли?

– Ще намеря, тате.

– Обещай ми.

– Обещавам, тате – с готовност обеща Александър-преди. – А, тате, защо магьосниците не ни кажат кои са вратите?

– Ами… не знам – нагло излъга старецът и за да не му се налага да дава обяснения, взе че умря.

Алекс си спомняше ясно този момент. От малък знаеше, че не е съвсем като другите. Получаваше видения, проблясъци от бъдещето, но инстинктивно усещаше, че не бива да споделя за тях. И детството му беше необичайно. Докато другите деца ходеха с бащите си да карат колело и да играят футбол, той ходеше със своя да отваря врати. Обикаляха тесните, тъмни улички и отваряха врата след врата. Баща му често си мърмореше „тука трябва да е, тази изглежда магическа, сигурен съм, че е тази“. Така и не откриха вход към друг свят, но изпадаха в доста странни ситуации. Веднъж се озоваха на шантав купон, където Алекс си дръпна от една цигара, а после два часа всичко беше пурпурно и това му се струваше адски смешно.

Продължи да отваря вратите и след смъртта на баща си. Беше на грешното място и търсеше вратата, през която ще се прибере у дома. Там май не го искаха много, иначе все щяха да му изпратят някакъв знак. Но това не беше логично, защото човек винаги е добре дошъл у дома. Щеше да го каже на Влад, налагаше се той да продължи да търси. А сега това страшно зелено нещо от видението се появи преди сина му.

Владимир посегна за джобния си жезъл, но него го нямаше на обичайното му място – затъкнат в колана на дънките му. Това вероятно се дължеше на факта, че коланът не беше на обичайното си място, обяснението за което беше просто – дънките му не бяха на обичайното си място. Влад се оказа облечен в патешкожълта рокля с изящна кройка, която прикриваше твърде тесния му ханш. Погледна спускащите се до земята дантели и се почувства отвратен.

– Отвратен съм – заяви твърдо на гласчето в главата си, което подскачаше въодушевено и пищеше „толкова е удобно и толкова ужасно прохладно!“. – Това пък защо?

После се сети – изпитанията включваха и унижение. Владимир се изплези в неопределена посока. След това, с цялото достойнство, което успя да събере, извади жезъла от дамската си чантичка, запретна полите на роклята си и настървено се втурна в атака. Вълците явно това и чакаха и престанаха само да го обикалят отдалеч. Толкова по-добре, вече бяха в обсега на заклинанията му. Успя да повали един с добре насочено огнено кълбо, след това още един. Но иззад дърветата се появяваха още и още, скачаха насреща му и той едва смогваше да ги отблъсне. Тъпият джобен жезъл нямаше функция за масови заклинания.

Един от вълците, необикновено едър и сребристосив, се нахвърли върху него и успя да го повали на земята. Удари го с лапа, сякаш му забиваше шамар, и магьосникът усети топла кръв да се стича по лицето му. Владимир облиза устни и опита да се изправи, но едрият вълк отново скочи върху него и този път остана с лапи върху гърдите му. Наведе муцуна напред, устата му беше отворена, езикът провиснал встрани. Подуши лицето на Влад. Докосна бузата на магьосника и щом отдръпна муцуна, Влад забеляза, че носът му е обагрен в червено.

И в този момент, замаян от уплах, от отвратителния дъх на вълка, от приковаващата сила на сивите очи, му хрумна идея. Изкрещя нещо и помръдна едва-едва джобния жезъл. Блесна ослепителна бяла светлина. Вълците завиха от болка.

Влад хукна през гъст храсталак, който напълно съсипа роклята му, и декорът отново се смени. Озова се в пустиня, останал само по боксерки и два патешкожълти парцала на ръцете.

Александър-сега продължаваше да игнорира дракона и да препуска из спомените си. Поне по-съществените от тях. Чувал беше от капацитети по умирането, че така става.

Александър-преди, вече изрядно подстриган и заменил избелялата тениска с ушит по поръчка костюм, бързаше нанякъде. Навън беше вече тъмно…

„Още беше тъмно“, поправи се Александър-сега.

… а днес беше първият му работен ден в новата фирма. Чувстваше се нелепо в официалния си черен костюм. Сякаш отиваше на погребение. Щеше да се почувства още по-глупаво, когато откриеше отношението на колегите си към ставането рано и официалните дрехи.

Стигна до старовремската къща, която му бяха описали по телефона, и понечи да почука, но нещо привлече погледа му. Над вратата висеше лъскава табела:

„Добре, успокой се, случайно съвпадение, нищо повече.“ Параноята в този период обаче го беше обхванала до такава степен, че не можеше да приема подобни неща като случайни съвпадения. Навярно именно това беше вратата към магьосническия свят, а съдбата или пророческата му дарба го беше насочила към нея? Трябваше да разбере. Пое си дъх и влезе, без да чука.

Озова се в просторно фоайе, в същия изискан старовремски стил като къщата. Зад солидно бюро в единия ъгъл седеше момиче и съсредоточено набираше някакъв текст на компютър „Правец“, модел 8М. Александър-сега се закиска при вида на машината, която по онова време минаваше за модерен компютър. Александър-преди пък за момент беше забравил за магьосници и врати, докато наблюдаваше как очите на момичето се присвиват срещу клавиатурата, когато набираше буквите – бавно, една по една, с показалец.

– Хей? – провикна се той.

Момичето му махна да изчака. Особено се затрудни при намирането на буквата „о“ – стоя може би минута с пръст над клавиатурата и устни, оформени в „о“. После вдигна поглед. В лешниковите ù очи се мяркаха триумфални искри.

– Оборудване – заяви. – Трябваше да напиша „оборудване“.

Александър-преди се усмихна.

Александър-сега също се усмихна, загледан в очите на момичето, което след седем месеца щеше да стане негова съпруга. През краткия им семеен живот думата „оборудване“ се беше превърнала в жаргон за нещо особено трудно. „Трудно като оборудване“ – беше казала жена му, когато я попита как е минало раждането.

– Оборудване е трудна дума – потвърди Александър-преди и върна бъдещото си Аз в настоящето, което в случая бе минало. – Аз съм Александър, идвам за… работа?

– Новото програмистче – кимна момичето. – Подранил си, другите още ги няма. Но влизай да видиш компютрите, ако искаш.

– Мда – промълви Александър-преди. После си спомни пак за табелата и присви очи подозрително. – Ти каква си?

– Секретарка – като че се засегна от резкия въпрос – не виждаш ли?

– Ахааа – провлачи той. – А какво ще кажеш за това?

Той скочи напред, измъкна от куфарчето си връзка чесън и го размаха пред очите на момичето.

– О, по дяволите – заяви уморено тя, сякаш това ù се беше случвало милиони пъти. – Чесънът е за вампирите, мозък. Ако ще ловиш вещици, пробвай с коси и вили.

– Кво? – Александър премига насреща ù.

– Е, направи го заради това, нали? – Тя хвана дългата верижка около врата си и разклати като махало пентаграмата, която висеше на нея. – Не съм истинска вещица – вметна някак съвсем между другото. – Просто си падам по гадаене на Таро и ако искаш да знаеш, имам дарба.

Ако беше истинска вещица, вероятно щеше да избегне автомобила с пияния шофьор.

Очите на Александър се замъглиха.

Вятърът свистеше, навяваше пясък от дюна на дюна, а небето беше толкова яркочервено, че го заболяваха очите, като го гледаше. А може би го заболяваха заради влезлия в тях пясък. Или пък заклинанието за ослепителна светлина, с което беше обезвредил вълците. Като цяло, очите го боляха ужасно и за това не беше трудно да се намери причина.

– Ти, страннико, не ще преминеш – разнесе се гробовен глас.

Влад направи грешката да вдигне поглед и вятърът въодушевено запрати пясък към лицето му. През сълзите и пясъка Владимир все пак успя да различи огромна сянка, надвиснала над него.

– Що? – изкрещя към сянката.

– Ами понеже… – замисли се тя дълбоко – понеже виждам, че намеренията ти са престъпни. Не знам какви, но без съмнение престъпни и… ъм, такова.

– Зли? – предположи Влад.

– Да! – зарадва се сянката. – Престъпни, зли и… такова. Ти, страннико.

– Аха. Ти кой си?

– Аз съм Мъдрия сфинкс.

Влад не издържа и избухна в смях.

– Сериозно, сфинкс съм – настоя сфинксът.

– Както кажеш. Мен ме притесни по-скоро „мъдър“.

– Това – сфинксът беше крайно наскърбен – че паметта ми не е като едно време, далеч не означава…

– Да, разбира се, извинявай.

Настъпи твърде продължително мълчание.

– Сега трябва да ми зададеш гатанка – подсказа услужливо магьосникът.

– О, да, вярно. Склероза, какво да правиш, пробвах някакви хапчета с гинко билоба, но не помагат… Само дето краката ми вече не измръзват, пипни.

Сфинксът вдигна една от огромните си лапи пред лицето на Влад.

– Ммм, няма нужда, мерси – отказа той, както се надяваше, деликатно.

– Е, както кажеш – примири се сфинксът и си прибра лапата. – Гатанка, значи…

Сфинксът мълча дълго, зареял поглед в дюните. Сетне тръсна глава, хвърляйки в хаос редиците на хвърчащия пясък, и горд започна да декламира:

– Какво е това, което сутрин ходи на два крака…

– Четири – поправи го Владимир.

– Ама ти знаеш ли я?

– Естествено, това е стара гатанка. Човекът, който първо пълзи…

– Не, не – сфинксът припряно махна с лапа – това е друга гатанка. Значи, какво е това – повтори той – което сутрин ходи на два крака, следобед ходи на два крака и… такова, вечер ходи на два крака?

– Не е човекът, така ли?

– Не.

– Ами… – Владимир беше озадачен. – Кенгуруто?

– Де да знам, сигурно.

Сфинксът впери тъжен поглед в терморегулираните си крака. Влад го изчака да каже нещо друго, но той все така мълчеше.

– А аз – не издържа магьосникът – мога ли да тръгвам?

– Тръгвай. Накрая всички тръгват.

Владимир продължи напред сред пясъците, като си обеща при първа възможност да осигури на горкия сфинкс пенсиониране.

Нов спомен. Александър-преди, петнадесет години по-млад от Александър-сега, стоеше в училищен двор с букет в ръка. Горд млад татко. И някак самотен сред цялата гмеж от възторжени майки.

– Влади – наведе се към намусеното момче до себе си – хайде, занеси тези цветенца на учителката!

Момчето само го изгледа на кръв и отново заби поглед в обувките си.

– Всички дечица дават цветя на учителката бе, Владимире!

– Цветя носят само момичета – отсече то.

Александър впери умоляващ поглед в небето, но явно всички божества бяха твърде заети с разни потопи и генноинженерни подвизи с ребра, та нямаше кой да му обърне внимание и да го избави от мъките. А когато го сведе (погледа) към намусения си син, намусения му син го нямаше.

– Влад? – обърна се към празното място, където допреди малко стоеше Владимир. – Владо!

Няколко родители от предните редове се обърнаха към откачения, който крещеше насред тържеството по случай първия учебен ден, и му метнаха по един презрителен поглед. Наоколо нямаше и следа от Владимир. Макар и да беше дребен за възрастта си, той имаше свойството да изпъква в тълпи. Гарвановочерната му коса и бледият тен така усилено натякваха „малкият граф Дракула, убиецът на малкия лорд Фаунтлерой“, че нямаше как да не го забележиш.

Александър изблъска родителите и се втурна по стълбите към входа. По пътя се оплете в кабелите, събори две от хористчетата, изпълняващи химна на училището, а те, по ефекта на доминото, събориха и останалите, и за капак успя да скъса надписа „Добре дошли“ над входа (учителката по рисуване го беше оцветявала три часа). И всичко това за има-няма десет секунди. Докато някой се усети какво става, Александър вече търчеше по коридорите на училището.

– Хей! – чу глас зад гърба си, докато профучаваше по коридора на втория етаж. – Я се спри!

Но той не се спря, докато нещо не се удари в краката му и едва не го спъна. Успя да запази равновесие, завъртя се и срещна погледа на едра възрастна жена в униформа на чистачка. Приличаше на човек, който най-безпардонно би метнал метла в краката на някого.

– Вие ли метнахте метла в краката ми? – в съзнанието на Алекс се бе загнездило тъмно подозрение.

– Стига задава тъпи въпроси – примлясна чистачката. – Ти кой си и къде мислиш, че отиваш?

– Търся сина си, загубих го на входа. Един такъв мъничък и блед?

– Не го знам – тя присви очи. – Виждаш ми се подозрителен, господине. Хайде с мен!

– Ама къде с вас?

– При директора, бе. Не може така разни съмнителни типове да бягат по коридорите в първия учебен ден.

– Госпожо, как така съмнителен, аз…

– От друга страна – продължи тя, сякаш не го беше чула – директорът си има работа и без тебе. Открива учебна година.

– О, сигурен съм – възмутената физиономия на Алекс бързо преля в усмивка.

– Виж, влез тук и изчакай, ясно? Първолаците след малко ще влязат.

Преди да успее да възрази, чистачката го блъсна в някаква стая, метна метлата си след него, затвори вратата и заключи. Александър беше убеден, че това е брутално нарушаване на личната му свобода, но в момента можеше да се оплаче единствено на лежащата насред празната класна стая метла.

– Това, уважаема – обърна се той към метлата – е брутално нарушаване на моята лична свобода. Тъпа вещица! – изкрещя и блъсна с юмрук по вратата. – Не ти, де. Ти си метла. Тя е вещица!

И тогава изведнъж той свърза две и две. Но разбира се! Коя нормална чистачка в училище би го заключила в празна класна стая само защото търси сина си? Тук имаше конспирация. Тук имаше магьосническа конспирация. А може би – обади се гласът на съмнението – просто е сметнала, че подозрителен трийсетгодишен мъж, който бяга по коридорите на училището, не е най-подходящият посрещач за стресираните първолаци?

Трябваше да провери дали тук наистина беше замесена магията. Погледът му попадна върху старата метла с дълга дръжка и фанатична усмивка разряза долната третина от лицето му.

– Това е птица! – провикна се някой.

– Не, това е самолет! – автоматично възрази друг.

– Това е баща ми, яхнал метла! – ужаси се Влад и изобрази маймуните „не виждам“, „не чувам“ и „не говоря“ в бърза последователност. – Тате, слизай веднага оттам!

– Ти пък кога се появи? – извика баща му от перваза на прозореца.

– Тук си бях през цялото време! Ти изведнъж се разкрещя и хукна нанякъде!

– Да бе, да не би да ставаш невидим?

Влад се изчерви, но после веднага пребледня, защото баща му скочи от втория етаж и полетя надолу, все още стискайки метлата между коленете си.

Влад беше чувал, че когато попаднеш в плаващи пясъци, трябва да стоиш неподвижно. Може би за да те помислят за умрял. За по-голяма правдоподобност килна глава настрани и изплези език във физиономия на неподправена умрялост. Пясъците явно не се хванаха. Владимир пое дълбоко въздух, стисна очи и пропадна през пясъка.

Надявайки се да не се намери в компанията на светец с връзка ключове или висок закачулен тип с коса, той отвори очи. И видя нещо, което не биха си представили и най-умопомрачените религиозни водачи.

Стоеше срещу гише. През стъклото го наблюдаваше очилата лелка, от онези, които сякаш специално ги леят по калъп, за да ги нареждат зад разни гишета. Лелката вдигна поглед към него, намести огромните си очила и заяви носово:

– Следващият.

Владимир пристъпи към гишето.

– Май съм аз – усмихна се той, но лицето на лелята си остана каменно.

– Какво обичате? – попита тя.

Влад не издържа на изкушението.

– Равиоли – заяви.

– Момент, да ви издам формуляр – не се трогна лелята.

– Ама не – побърза да я спре – бъзиках се.

– Ха-ха – констатира тя. – Какво обичате?

– Бих искал да премина в Другия свят, моля.

– Кой е другият свят? – гледаше го, сякаш е пълен идиот.

– Един такъв… имат компютри и нямат дракон.

– А вие сте от…?

– Нямаме компютри, но имаме дракон.

– Един дракон?

– Ами да, застрашен вид е.

Лелята записа нещо на листчето пред себе си.

– Това – подаде му листчето – е номерът ви. Идете на осмо гише, за да ви издадат формуляр.

Влад кимна.

– А къде е осмо гише?

– На осмия етаж.

– И предполагам, нямате асансьор?

Лелята само го изгледа над рамките на очилата си и му обърна гръб.

Когато най-после стигна до осмо гише, капнал от умора и задъхан, лелята вече го чакаше.

– Нали нямало асансьор? – тросна се той. Тя пренебрегна въпроса.

– Какво ще обичате?

– Но вие току-що… – внезапно Влад разбра, че няма смисъл, затова просто повтори исканията си. – Искам да премина от света с дракон и без компютри в света без дракон и с компютри, моля.

– Трябва да си вземете номер.

– Вече имам номер! – той ù подаде листчето.

– Тогава попълнете формуляра. И приложете удостоверение за цвят.

– Моля?

– Удостоверение за цвят. Какъв сте на цвят. В света, в който искате да отидете, цветът на съществата от вашия вид варира в рамките тъмнокафяво – светлорозово.

– Абе жена, не виждаш ли какъв цвят съм?

– Петнадесети етаж – тя му подаде формуляра и му обърна гръб.

На петнадесетия етаж лелята поиска фамилна анамнеза. Никоя от болестите не му беше дори смътно позната, освен „Вселенската епидемия от въшки, 13764 г.“.

На двайсет и първия трябваше да представи удостоверение за благородство.

На четиридесетия даде мигли за измервания.

На шейсет и седмия лелята му връчи лист и химикалка и заповяда да напише стихотворение, две строфи, в петостъпен ямб.

Влад отчаяно се молеше нещо да прекрати това, ако ще и краят на света да е. Беше твърдо убеден обаче, че Апокалипсисът тук никога няма да настъпи. Нямаше да издадат на Антихриста формуляр, понеже няма акт за раждане.

Пристигна на етаж седемдесет и седем, бесен, изтощен и въоръжен с разнообразни резултати, формуляри, удостоверения и листа с двете строфи, посветени на портокаловия сок.

– Какво ще обичате? – провлачи лелята носово.

– От с дракон без компютри в с компютри без дракон – насили се да говори спокойно той.

– Стихотворение?

Влад пое дълбоко въздух:

– Не отговаря на изискванията. И нямате хубав тен. Бледичък сте, ако питате мен.

Владимир само ù се изцъкли насреща и тя явно се смили.

– Добре, а сега трябва да ви бъде издадено удостоверение за брой крака.

– Имам си два крака – Влад приклекна, за да демонстрира. – Приличам ли ви на урод?

Лелята се смръщи насреща му и той сведе поглед към подаващия се изпод деловата ù пола единствен крак.

– Мисля, господине, че краката ви не отговарят на изискванията – просъска, а в гласа ù за първи път се мерна намек за емоция. – Ще се наложи да отрежем единия.

Тя се изправи и извади изпод бюрото секира, по която имаше петна засъхнала кръв.

При нормални обстоятелства Влад би се стреснал, но след като беше изкачил седемдесет и седем етажа само за да му предложат да му отрежат крака, той окончателно побесня. Извади джобния си жезъл, запрати по лелята няколко заклинания, после по гишето, по цялата стая. Блъскаше, подпалваше, пръскаше с портокалов сок, трошеше, а накрая изчезна.

Време беше. Александър се върна в настоящето.

Веднага му се прииска да не го беше правил. Всичко наоколо гореше, а драконът бе зейнал насреща му толкова широко, че се виждаха гигантските му сливици – гледка, която всеки специалист оториноларинголог би оценил. На Алекс не му достигаха анатомични познания, затова просто се уплаши.

Владимир се материализира насред стаята, протегнал жезъла си напред и все още сипещ проклятия по лелята бюрократица.

Между тримата участници в сцената: магьосника, дракона и програмиста, се размениха озадачени погледи в разнообразни пермутации. След като всеки се беше озадачил на другия по минимум два пъти, отново настана хаос. Драконът започна да пали дори по-настървено от преди, надавайки протяжен, пронизителен вой. Това беше добре дошло за Александър, който се срамуваше да пищи сам – сега се разпищя на воля. Междувременно драконът успя да подпали косата му и приликата със средновековна гравюра на Сатаната стана пълна.

– Бягай, сине! – изпищя Алекс.

– Млъкни, баща ми! – Владимир го уцели с водна струя и косата му изгасна. – И мисли! С какво се противодейства на дракон?

– С вода? – предположи Алекс между два писъка.

– О, всеизвестно е – опита се да го надвика Влад, докато обстрелваше дракона с дъждовни облачета – че водата не действа на драконите.

Тогава му прищрака. Дали беше повлиян от стихотворението си, или някакво дълбоко заложено в гените му знание се беше пробудило, едва ли някога щеше да разбере. Вдигна жезъла високо над главата си и изстреля струя натурален портокалов сок към дракона. При допира на оранжевата течност драконът прекъсна рязко огнената струя, а на физиономията му се изписа блаженство.

Влад рискува и протегна ръка, за да го погали, и драконът измърка доволно. После отпусна главището си на рамото му и започна да точи дълги оранжеви лиги.

Чу се трясък и капандурата се отвори за втори път днес.

– Ubi fumus, ibi dracon! – тържествено светнаха нечии уши. – Браво!

– Колко мило от тяхна страна, че позволиха да остана – отбеляза Александър и отпи от кафето си.

– Пуснах малко връзки – ухили се Влад. – Близък съм с Шефа.

Двамата седяха на терасата на най-доброто кафене в столицата. Слънцето грееше, птичките пееха, а статуите отнасяха мръсните чаши. На близката полянка кротко пасеше огромен зелен дракон.

– Всичко е простено и забравено. Възвърнахме си положението на Пазители на дракона, което се пада на рода по право.

– А защо всъщност са ни го отнели, казаха ли ти? – полюбопитства Александър.

– Преди осемдесет години един друг Владимир сгафил леко. Започнал да се превъзнася по Другия свят, искал да се изгради железопътна линия от столицата до морето и даже пускал позиви: „Да спрем произвола на Шефа! Да изберем народни представители!“. Бил наказан с доживотно заточение в Другия свят без право на завръщане. Поживял там достатъчно, за да осъзнае грешката си. Предал на сина си знанието за Нашия свят и оттогава се опитваме да се върнем, но магьосническата кръв е ставала все по-малко от поколение на поколение. Тъжна история. Но той си отмъстил по своему. Бил е тук Пазител на дракона и не им споменал, че единственият начин да се усмири дракон, е портокалов сок.

– А, Влад, чудех се ти как така си намерил… – подхвана непринудено след малко, но синът му го спря с въздишка.

– За мен беше лесно. Явно мама все пак е била поне малко истинска вещица. Но не ми разрешиха да ти кажа. Много са ти слабички уменията – неясни видения някакви.

– Можеше поне да намекнеш – намуси се Алекс. – Всяка сутрин, като се събуждах, първото, което виждах, беше тази капандура. А дори не съм опитвал да я отворя. Мислех, че води на покрива.

– Предполагам – Влад виновно чоплеше ноктите си. – Съжалявам, тате.

Александър махна с ръка и се зае да забърсва с ръкав табелката „Регионален пазител на портала“, която гордо блещукаше на ревера му.

Редактира: Калин М. Ненов

Публикации:

1. Алманах „ФантАstika 2008“ – „Човешката библиотека“, 2009 г.

2. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.

Начинаещ магьосник Калоян Захариев

От изригналия в пентаграмата пушек се подаде рогата глава. След миг се разнесе тежка астматична кашлица.

– Пуууу, да му се не види и чудото!!! Абе вие тука… БУХУ-БУХУ-БУХУ… да сте чували за аспиратори???

– О, Мамоне, Повелителю на Пъклото, Господарю на унищожението, Владетелю на болката…

– Да, да, да!!! Това, като го чуеш десетина хиляди пъти, спира да бъде интересно! Затова давай… – демонът млъкна и плъзна поглед из празното тъмно помещение отвъд пентаграмата. – Ъъъъъъъ… – започна той.

– Погледни надолу – разнесе се отново гласът.

Мамон погледна надолу.

– Ъъъъъъ…

– Още по-надолу!

Мамон опря брадичка в бронираните си гърди и се ококори срещу дребничката фигура, забулена в черно расо с качулка и стиснала нещо, което щеше да е жезъл, ако всъщност не беше дръжка от метла, облепена с пайети и боядисана в черно.

– Ти пък кой си???

– Аз ви призовах, Мамоне, Повелителю…

– Да, чух го вече – прекъсна го демонът. – Я свали тая качулка за малко.

– Ама не може, господарю. Качулката е… таквоз… част от ритуала и е забранено да се сваля… таквоз… правилата са изрични…

– Тъй ли? – поинтересува се демонът, почесвайки с демонично съмнение брадичката си. – И кой ти каза?

Една тъничка ръка щръкна от прекалено широкия ръкав на робата и размаха книжка, на чиято весело оцветена корица някакъв тип в черно тъкмо вадеше вътрешностите на окован за олтар нещастник и ако се съдеше по възторжената усмивка на първия, имаше нужда от дълъг разговор със способен психолог, шокова доза антидепресанти и консултация със специалист по професионална ориентация.

– „Наръчник на начинаещия тъмен заклинател“ – прочете Мамон заглавието, зверейки се срещу книжката – „от Павел Демонски – Кървавия, трето преработено и допълнено издание“.

– Четири пъти я четох – сподели начинаещият тъмен заклинател.

– Четири пъти, казваш – Мамон се почеса по брадичката с пръст, украсен с дълъг нокът. – И значи, там пише за това с качулките, тъй ли?

– Аха.

– Я ме погледни!

Качулката на начинаещия тъмен заклинател се изви в жалък опит това под нея да обхване огромната тъмна фигура, изтъкана от мускули, броня, рога и зъби, която едва се сместваше в иначе просторната пентаграма.

– Кой според теб е най-добре запознат с тая част с правилата при призоваването на демони? Аз, Мамон, Повелителя на Пъклото, Господаря на болката…

– Владетеля на болката.

– Да де, там каквото беше. Владетел, повелител, все тая. Щом съм шефът, какво значение има?

– Ама в книгата…

– Остави я тая книга, бе! Мен ще слушаш, не някакъв идиот със смотан прякор. Кървавия? Ама сериозно ли? Такова клише…

– Ама…

– Ей, ало! Тука аз съм демонът, нали? Ако искаш да ти изпълнявам желанията или другото, за дето там си ме призовал, искам да свалиш тая качулка ВЕДНАГА!!!

– Тука не трябва ли аз да давам заповедите?

– Не.

– Сигурен ли си?

– Аха.

– Щото в книгата…

– Абе ти слушаш ли ме въобще?

Познатата тъничка ръка смъкна качулката и Мамон се ококори.

– АБЕ ТИ НА КОЛКО СИ???

– Мрън-мрън-мрън…

– Какво каза???

– На… мрън-мрън… четиринайсет… мрън-мрън…

Демонът примигна срещу слабичкото лице, което беше връхлетяно от акне като Щатите от китайски емигранти и също като техните граничари губеше по точки. Той позяпа кльощавия хлапак.

– И си призовал мен?

– Мииии… – измрънка момчето, свеждайки поглед към пода.

– Знаеш ли колко най-черни черни магове са се опитвали да го направят през вековете?

– Миииии… – информира го момчето.

Мамон си затвори устата и задъвка загрижено един дълъг нокът.

– Ако другите архидемони разберат, ще ме спукат от майтапи. Ама не може така… някакво си хлапе… все пак има изисквания в тоя занаят… дето се казва… – Мамон задъвка друг нокът. – Колегите направо ще ме разсипят. Архидемон, призован от тийнейджър… ще стана за смях и на кокошките.

– Ами таквоз – обади се плахо момчето – може да не казваме на никого.

Демонът млъкна и за миг придоби онова изражение, което при представителите на неговия вид минаваше за съсредоточен размисъл, а при хората – за сигнал, че трябва да хукнат към щанда с памперси за възрастни.

– Да… – изхъмка Мамон и почеса брадичка, плъзгайки поглед из пустото помещение. – Все пак тук сме само ти и аз, нали? Няма кой да ни види и да разкаже на някого.

– Ъъъъ… – обади се момчето – по този въпрос има едно мъничко усложненийце. Всъщност направо незначително, едва забележимо…

– По-точно?

– Ами тук няма да има никой до два следобед.

– И кой ще дойде, когато стане два следобед?

– Ами литературният клуб на мама се събира тук.

– Литературен клуб?!

– Ами сещаш се. Разни позастаряващи лелки четат някоя книга и я обсъждат, после клюкарстват за всички от квартала, докато се тъпчат със сладки.

– Знам какво е литературен клуб, бе!!! Майка ми членуваше в такъв на времето. Ти какво? Мислиш, че като съм от Пъклото, съм тъп като галош ли?!

– Не исках да прозвучи така…

Мамон въздъхна.

– Сега колко е часът?

На хлапака му трябваха няколко дълги секунди, докато изрови ръката си от огромния ръкав на робата. После още няколко, докато разбере, че часовникът е на другата му китка, и процедурата се повтори.

– Един следобед.

– Добре, значи трябва да побързаме. Ако ни спипат, веднага ще раздрънкат на всички как Мамон го е хванал някакъв хлапак.

– Ей, след месец ставам на петнайсет – нацупи се хлапакът.

– А аз след месец ставам на трийсет хилядолетия, тъй че ще си траеш! Давай да го караме по протокол, че да се прибирам. Ако не съм у нас до пет, жената пак ще реши, че съм ходил по кръчмите с момчетата от службата, а не ща да спя на дивана.

Момчето разлисти припряно книгата, която все още стискаше.

– Ами според указанията тук аз трябва да ти дам душата си, за да ми изпълниш най-съкровеното желание.

– Ох, давай да пропуснем тая част с душата и да минем направо на желанието.

– Ама правилата…

– Виж, хлапе, някога имал ли си вземане-даване с душа на тийнейджър?

– Миииии… – отвърна приносителят на въпросната.

– По-лошо е дори от душите на адвокатите. Постоянно търчат из цялото Пъкло, искат това или онова, не спират да задават въпроси и на всичкото отгоре все не са в казаните си навреме за вечерните мъчения. А пък откакто онзи самолет с момичетата на Плейбой се разби, постоянно се опитват да се промъкнат в техните казани. Имаш ли представа всичко това колко административна работа значи? Постоянно чета и подпечатвам разни доклади, от които получавам адско главоболие. Дори данъчните инспектори си стоят по-кротко по казаните и си търпят мъченията. За това отсега ти казвам да си задържиш душата. Тая работа с желанието ще я минем pro bono, но само този път и при условие че си остане между нас. Не искам да ми излезе добро име. Дето се казва, трябва да си пазя авторитета.

– Ама в книгата на господин Демонски пише…

Демонът щракна с пръсти и по корицата на наръчника пробягаха синкави пламъчета. Момчето писна като осмокласничка, видяла паяк в дамската тоалетна, и хвърли книгата. На пода се посипа само сивкава пепел.

– Та след като се оправихме с въпросния господин Демонски, да го караме по същество – избоботи Мамон. – Казвай какво искаш, че съм оставил печката у нас включена.

– Ами аз, таквоз… – запъна се хлапакът, зяпайки купчинката пепел на пода – … искам… ъъъъ… искам… кажи го де… онуй, как му беше името…

– Световно господство?

– Не, не, другото.

– Безсмъртие?

– Не, онуй, дето е още по-хубаво.

– Шведки-близначки?

– Не, не това… чакай малко! Те пък за какво са ми?!

Мамон се опули срещу него.

– Ама ти сериозно ли???

– Ами че аз дори не знам шведски!

Мамон позяпа хлапака още няколко секунди и махна с лапа.

– Май трябва да оставим тази част с желанието за след две-три годинки, а?

– А не, ти каза, че сега трябва да свършим работата!

– Е, да де, ама ти знаеш ли колко черни заклинатели са си продавали душите срещу шведки-близначки? Страшно популярен артикул са сред мъжка аудитория… е, и сред част от женската, но там нещата са малко по-особени.

– Сетих се какво искам!

– Не ми казвай, че са японки-близначки, защото те много трудно се намират и не знам дали ще успея да ти ги доставя навреме. Страшно бързо се изчерпват, да знаеш…

– Какво… не, остави ги тия глупости. Искам…

– Даааааа… – подкани го очаквателно Мамон.

– … искам…

– Слушам те – Мамон наклони глава.

– … искам да унищожиш училището ми!

Мамон се ококори.

– АМА ТИ СЕРИОЗНО ЛИ???

Очите на хлапака заискриха, сякаш току-що е открил, че хубавичката дъщеря на комшиите има навика да се преоблича, без да дърпа завесите.

– Аха.

– Да унищожа училището ти?

Момчето закима толкова бясно, че главата му за малко не се отвинти от раменете му.

– Да!!!

– Да го унищожа?

– ДА!!!

– Ти ме занасяш?

– ДА… чакай, какво? Не, не, защо ми е да те занасям?

– Да видим. Призовал си всемогъщ демон, който ти предлага да ти изпълни едно желание съвършено безплатно, и ти искаш от него не безсмъртие, не власт, не разните му там групови наслади, а ДА УНИЩОЖИ УЧИЛИЩЕТО ТИ???

Хлапето се нацупи.

– Че какво му е на това желание?

Мамон изпръхтя и зарови лице в дланите си.

– А жената се чудеше защо не исках деца.

Момчето се поколеба.

– Е, виж, ако не искаш, можеш само да подпалиш едното крило на училището… ако може, онова, където е кабинетът по биология, че в понеделник имам контролно.

– О, господи – измърмори Мамон, мачкайки лице с длани. – Добре, че тате не е тук да ме види.

– Добре де, какъв е проблемът? В смисъл, предлагаш ми световно господство, пък се цупиш, че искам да унищожиш нищо и никакво си училище. Това не е ли по-лесно?

Мамон го изгледа подтиснато.

– Виж, малкият, в тоя занаят съм от двадесет и пет хилядолетия. През лапите ми са минали некроманти, черни заклинатели, вещици и какви ли не хаховци, дето не са могли да си намерят свястна работа, ама ти си първият, дето ми иска да унищожа училище. Ти да си чувал за професионална гордост?

– Добре, добре, добре. Щом е така, искам класната да си счупи крака.

– Ей, това е жестоко дори по моите стандарти!

– Ама знаеш ли колко е зла???

– Карала ли те е да стоиш в казан с вряща сяра, защото си закъснял за час с три минути?

– Ми не.

– Е, моята ме караше, ама да не мислиш, че съм тръгнал да я убивам… не че не ми е минавало през главата…

Момчето се замисли, почесвайки се с недоизкусурения си жезъл.

– Добре тогава. Искам най-хубавото момиче в класа да се влюби лудо в мен.

– Хлапе, ти си на четринайсет…

– Почти на петнайсет.

– Да де, ама пак си твърде млад, за да се влюбва в теб който и да е било. Казвам ти го като мъж с някое и друго хилядолетие опит, да се захващаш сериозно с жена, преди да си чукнал трийсетте, носи само неприятности. Затова първо се порадвай на живота си и после се занимавай с тая част с лудото влюбване, става ли?

– Ама то нищо не остана за изпълняване!

Мамон потърка брадичка.

– Случайно да искаш някой талант?

– Талант?

– Сещаш се? Да пееш, да свириш… такива глезотийки. Жените страшно си падат, повярвай ми. Братовчед ми свири с рок-група и не може да се отърве от фенки.

– Винаги съм искал да свиря на китара – изтърси хлапето.

– Чакай малко да видим какво има на склад – отвърна Мамон и извади мобилен телефон.

Хлапето го зяпна шокирано.

– Ама ти сериозно ли?!

Мамон го изгледа обидено.

– Ей, това, че съм демон, не значи, че не съм в крак с технологиите. Все пак е двайсет и първи век, да му се не види! Пък и работещите в сферата на Пъклото използват специални тарифи. Собствениците на мобилни оператори са много щедри, като знаят къде ще идат, като умрат. Никой не ще казанът му да е до отходната шахта. – Той набра някакъв номер и бодро изчурулика в апаратчето. – Здравей, слънчице, Мамон е. Как си днес? Това да се чува, сладурче. Да, и аз съм добре… не, още съм женен, но нали ти обещах. Разведа ли се, първо на теб ще се обадя. Виж, миличка, тука съм изпаднал в една ситуация и ми трябват услугите ти… не, не, не тези услуги! Имах предвид такива от малко по… ъъъъъ… по…

– По-професионално естество – подсказа хлапакът.

– … по-професионално естество – той погледна момчето намусено. – Не е учтиво да се подслушват чужди разговори!

– Извинявай – измънка хлапакът. – Само исках да помогна.

– Какво, пиленце? Не, не е жената. Един клиент – Мамон въздъхна тежко в телефона. – Да, призоваха ме. Много лоша работа… благодаря за съчувствието. Ще се оправя някак. Та точно за това се обаждам. Тоя тип, дето ме е призовал, е – Мамон хвърли поглед на хлапака, който се опитваше да изглежда така, сякаш не е в стаята – доста могъщ магьосник… не, Рагнар Бесния е направо като маргаритка в сравнение с този. Размахва тук един жезъл, крещи, че щял да ме зароби, ако не му изпълня желанието, и пуска едни магии, дето никога досега не съм виждал някой смъртен да ги прави… направо ме е притиснал в ъгъла. А пък душата му… толкова черно нещо не си виждала. Чак не ми се ще да я взимам, ама знаеш, правилата са си правила. Затова трябва да го карам по протокол. Я кажи какво се намира при теб на склад, че вече става нетърпелив. Да, предложих му световно господство, ама той каза, че не му трябва помощта ми и сам щял да се справи с покоряването на света. Да, и с безсмъртието пробвах. И за туй каза, че може сам. Да, и с шведките опитах – нищо. Не, не знам дали от онези, не съм го питал – Мамон погледна към момчето, което зяпаше в обувките си. – Виж, пиленце, наистина бързам. Тоя тип взе да става страшно нетърпелив, затуй виж в компютъра нещо, с което да го изкуша. Да, да, да, слушам те… – Мамон се заслуша, накрая закри телефона с длан и погледна към хлапака. – Нямаш късмет, малкият, всички музикални таланти с китари са се изчерпали. Както и тези с барабаните.

– Може и нещо по-класическо.

Мамон побъбри в телефона и пак го закри с длан.

– И те са свършили. Пианото, челото и цигулката много бързо се изчерпват, пък и са с предварително записване. Останали са само таланти за свирене на балалайка.

– А какво е балалайка?

– Струнен музикален инструмент с триъгълна форма… много популярен в някои части на Русия.

– Няма ли друго?

– Краят на месеца е, хлапе. Всичко вече е изчерпано. Съжалявам.

Момчето въздъхна, увесило нос

– Зарежи тая работа. И без това знаех, че нищо няма да излезе.

Мамон затвори телефона и го прибра там, откъдето го беше извадил. Потърка замислено брадичка.

– Виж, хлапе, все пак няма ли нещо друго? Кофти ми е да те оставям така. Толкоз си се старал, пък накрая…

Момчето се замисли.

– Абе май има едно нещо…

Минаваше полунощ, когато в една спалня проехтя гръмотевичен тътен, изригна облак дим и огромна бронирана фигура се надвеси зловещо над легло, от което я гледаха чифт очи, пълни с ужас.

– Госпожа Анелия Сапунджийска? – избоботи фигурата, чиито рога стържеха тавана.

– Д-д-д-да?

– Мисля, че трябва да си поговорим за едно контролно по биология…

Редактира: Калин М. Ненов

Публикации:

1. Списание „Осем“ – бр. 8/2013, 2013 г.