Йенди

6.

Когато кажа „императрица“, сигурно веднага си представяте стара строга матрона със стоманеносива коса, облечена в златни роби, с Глобуса, кръжащ около главата й, докато издава декрети и укази, засягащи живота на милионите й поданици с небрежно размахване на скиптъра.

Е, глобусът наистина кръжеше около главата й; тази част поне е вярна. И злато също така носеше — но не нещо толкова просто като роби. Често пъти беше облечена само в… както и да е.

Зерайка беше младичка — някъде на около триста-четиристотин години, сиреч на около двайсет и пет за човек. Косата й беше златна — ако имах предвид „руса“, щях да кажа „руса“. Очите й бяха със същия цвят, като на лиорн, и дълбоки. Челото й беше високо, веждите й — тънки и почти невидими на много бледата кожа. (Въпреки всички слухове обаче не беше превъплъщенка.)

Домът на Феникса винаги е най-малкият, понеже те не те признават за феникс, ако не са видели истински феникс да прелети над теб по време на раждането ти. Междуцарствието беше елиминирало всички феникси освен майката на Зерайка — умряла при раждането й.

Зерайка се беше родила по време на Междуцарствието. Последният император бил един упадъчен феникс и тъй като било седемнадесетият Цикъл, следващият император трябвало също да бъде феникс, тъй като се очаква на всеки седемнайсет Цикъла прероден феникс да се появи след западащ феникс. Доколкото мога да кажа, между другото, прероден феникс е император от дома Феникс, който не става упадъчен феникс до края на царстването си. Както и да е, тъй като Зерайка била единствената жива по онова време от дома Феникс, трябвало да бъде тя. (Цялата тая работа с „какви ги върши един феникс“ е много странна, когато се съчетае с някои аспекти на отношенията между домовете — например генетиката. Искам да кажа, мнението, споделяно от повечето драгари за кръстосаните бракове, изглежда абсурдно, когато в един момент се окаже, че няма начин да се произведе феникс освен с кръстосан брак. По-нататък може да се спра на това по-подробно.)

Тъй или иначе, в крехката възраст на сто и няколко години тя отишла при Пропадите на Портата на смъртта, преминала, жива при това, по Пътеките на мъртвите и стигнала до Залите на Съда. Там взела Глобуса от сянката на последния Император, върнала се и обявила края на Междуцарствието. Това станало някъде по времето, когато се раждал моят прапрапрапрапрапрапрапрадядо.

Тая работата със слизането през Пропадите на Портата на смъртта, между другото, е много впечатляваща. Знам го, защото съм го правил лично.

Важното е, че тази биография осигурила на Зерайка известно разбиране за човешкото положение — или поне за драгарското положение. Беше мъдра и беше интелигентна. Съзнаваше, че нищо не може да се спечели от една намеса в двубой между джереги. От друга страна, предполагам, че това, което си правехме един на друг двамата с Ларис, беше станало прекалено, за да се пренебрегне.

Когато се събудихме на другата заран след срещата ми с Терион, улиците се оказаха блокирани от патрули в ливреите на феникс. Имаше разлепени обяви, обясняващи, че е забранено излизането по улиците след мръкване, че не могат да се събират групи от повече от четирима, че всяко използване на магия ще бъде внимателно следено и регулирано, че всички кръчми и ханове са затворени до второ разпореждане. Имаше също така негласно разпореждане, че няма да се търпи никаква незаконна дейност.

Това стигаше да ми се доще да се преместя в някой по-добър квартал.

— Какво ни е положението, Крейгар?

— Можем да я караме така — поддържайки всичко, без да печелим — около седем недели.

— Смяташ ли, че ще продължи седем недели?

— Не знам. Надявам се, че не.

— Така. Да съкратим силите си не можем, докато не го направи Ларис, а няма как да разберем дали ще го направи. И най-лошото — това щеше да е най-удобният момент да внедрим хора в организацията му, но не можем, защото и той е пуснал кепенците.

Крейгар сви рамене.

— Трябва просто да си седим на задниците.

— Хм. Може би. Знаеш ли какво: защо не намериш няколко места, с които е свързан, от легитимните — ресторанти, такива работи — и да се посприятелиш с някои от управителчетата?

— Да се сприятеля?

— Ми да. Направи им подаръчета.

— Подаръчета?

— Злато.

— Ей така, просто да им го дам?

— Ми да. Без да им искаш нищо. Прати хора да им занесат пари и да кажат, че са от мен.

Той ме изгледа по-объркан от всякога.

— Какво ще ни донесе това?

— Добре де, с дворцовите съветници действа, нали? Връзките не се ли завързват точно така? Просто поддържаш добри отношения, тъй че ако имат нужда от нещо, хората ще са добре настроени към теб? Що да не го пробваме тук? Няма да навреди.

— Скъпо е.

— Майната й на цената. Може да подейства. Ако им допаднем, може да са по-склонни да ни кажат нещо. И може да ни кажат нещо полезно. Ако не веднага, то някой ден.

— Струва си да пробваме — призна той.

— Почни с петстотин, и гледай да се поразчуе.

— Ти си шефът.

— Второ: наистина трябва да подразберем кога ще можем да отворим нещо. Имаш ли изобщо някакви предположения? Дни? Недели? Месеци? Години?

— Най-малкото дни, може би недели. Виж, на тия стражи не им харесва повече, отколкото на нас. Те ще почнат да се борят с това от своя страна, а и всички търговци, които не са замесени — от своя. Освен това не ще и дума, че връзките на организацията в Двореца също ще работят по въпроса. Не мисля, че може да продължи повече от месец.

— Изведнъж ли ще спре, или постепенно?

— Може и така, и иначе, Влад.

— Хм. Добре де, можем ли да отваряме, да речем, по една игра всяка неделя?

— Може да си замълчат. Но ако отворим игра, какво става, когато някой клиент я закъса с джобните? Трябва някой от наште да му заеме пари. А после може да затъне още повече и да почне да краде. Трябва ни чистач. Или…

— Все едно, чистач нямаме.

— Работя по това.

— О. Добре. Но схванах логиката ти. Всичко е свързано.

— А има и още нещо: който отвори, ще е доста нервен. Което значи, че, наистина трябва да правиш персонални посещения — а това е опасно.

— Мда.

— Това, което можем да направим, е да си намерим нова кантора. Още усещам миризмата на пушека тук.

— Бихме могли, но… да знаеш къде е кантората на Ларис?

— Знам, но той вече не ходи там. Не знаем къде е.

— Но знаем къде е кантората му. Чудесно. Там ще е следващата ми кантора.

Той ме погледна стъписан, след което поклати глава.

— Ей на това му се вика тупе.

През тази неделя Нарвейн държеше постоянна връзка и навлизаше в работата си, макар и бавно. След онова, което сполетя Темек, беше предпазлив, но вече трупахме списък с места и няколко имена.

Опитах се да извъртя едно малко вещерско заклинание на Ларис, просто да видя дали има смисъл да го атакувам по този начин, но нищо не стана. Което означаваше, че е защитен срещу вещерство — и показваше, че ме познава добре, тъй като повечето драгари не мислеха, че вещерството може да ги притесни.

Пуснах няколко от биячите ни след хората, които знаехме, за да проследят движенията им и да можем по-късно да използваме тази информация. Предложихме на двама от тях прилични суми, с надеждата да разберем къде се крие Ларис, но никой не прие.

Проектът със сприятеляването с хора на Ларис вървеше по-добре, но също така бавно. Не получихме нищо полезно, но имаше намеци, че в бъдеще можем да получим. Пратих някои от хората си да поприказват със стражите на феникс. От тях разбрахме, че службата не им харесва много, че не очакват блокадата да продължи дълго и че са също толкова нетърпеливи да почнат отново да печелят от комара, колкото и ние — да почнем да им заемаме. Това си го отбелязах.

Шест дни след намесата на Зерайка се срещнахме с Крейгар и Джилизър Усмивката. Усмивката беше пазил Нийлар и се беше съвсем съвзел след пресъживяването си. Прякора си беше получил, защото се усмихваше почти колкото Варг — тоест никога.

Варг обаче в повечето случаи беше съвсем безизразен. Усмивката беше непрекъснато озъбен. Когато изглеждаше, че иска да те захапе за крака, беше в добро настроение. Ядосаше ли се, лицето му се изкривяваше. Беше си избрал източняшко оръжие, наречено лепип — тежък метален прът, увит с кожа, за да не се посича. Когато не пазеше някой, бачкаше като „мускул“. Беше започнал на пристанището, събираше дългове на един дребен кредитор, Серил. Щом на Серил му омръзнеше да проявява търпение, пращаше Усмивката, а на другия ден — някой друг да прибере остатъка.

Тъй че Усмивката седеше, въсеше се на двама ни с Крейгар, а аз рекох:

— Усмивка, нашия приятел Х’нок ще отваря утре вечер бардака си. Пазят го Аброр и Нефитал. Искам да идеш да им помагаш.

Нашият се озъби още повече, сякаш го подценявах.

Познавах го обаче твърде добре, за да не забележа това. Продължих:

— Значи, стой настрана от клиентите, да не ги плашиш. И ако стражите се опитат да затворят заведението, остави ги. Можеш ли да се справиш?

Изсумтя и го приех за „да“.

— Окей. Да си там в осем часа. Това е всичко.

Той излезе, без да каже дума. Крейгар поклати глава.

— Удивен съм колко лесно се отърва от него, Влад. Човек би казал, че си изгонил демон или нещо такова.

Свих рамене.

— Никога не е „работил“, доколкото знам.

Крейгар изпръхтя.

— Все едно, до утре ще разберем. Някакви новини от Нарвейн?

— Нищо съществено. Напредва, но бавно.

— Предполагам. Но би трябвало поне да забележи, ако Ларис отваря нещо.

Съгласих се. Свързах се с Нарвейн и му дадох нужните указания. После въздъхнах.

— Мразя да играя на тъмно. За в бъдеще имаме доста работа на терена, но все още почти нищо не знаем за него.

Крейгар кимна, след което лицето му светна.

— Влад!

— Да?

— Мороулан!

— А?

— Нали си му консултант по сигурността. Той няма ли шпионска мрежа?

— Има, Крейгар. И ако искаш да разбереш колко магьосници има лорд Бабинамугъзина от дома на Дракона, бих могъл да ти го кажа за три минути, заедно със специалностите им, точната им възраст и какво вино предпочитат. Но това не ни помага.

Той зарея поглед нанякъде и промълви:

— Добре де, трябва все пак да има начин да се използва това.

— Ако го измислиш, кажи ми.

— Непременно.

Х’нок се свърза с мен късно вечерта на другия ден.

„Да?“

„Исках само да ти кажа, че до този момент стражите не са ни притеснявали“.

„Добре. Клиенти?“

„Може би двама“.

„Ясно. Все пак е начало. Да си забелязал някой, който може да бачка за Ларис?“

„Как да го позная?“

„Добре. Дръж връзка“.

Вдигнах очи към Крейгар, който напоследък прекарваше повече време в моя кабинет, отколкото в неговия си.

— Току-що говорих с Х’нок. Никакви проблеми. Никакви клиенти.

Той кимна.

— Ако изкараме така и нощта, утре можем да отворим „чистачка“.

— Що не? Кой?

— Знам няколко крадци. Сърбят ги вече ръцете да започнат.

— В разгара на война?

— Че що не?

— Добре. Провери го.

— Готово.

Крейгар намери „чистач“ и след няколко дни отворихме дюкянчето. По същото време Нарвейн разбра, че Ларис не предприема нищо. Задишахме по-леко. Скоро, решихме, стражите на феникс щяха да се покрият и нещата да се върнат към нормалното.

Нормално ли? Какво точно му беше „нормалното“ в този момент?

— Крейгар, какво става, когато стражите на феникс се махнат?

— Нещата се връщат към… О! Схванах мисълта ти. Ами, първо, минаваме отново в отбрана. Той тръгва срещу нас, ние започваме да научаваме всичко, което можем, за него… и между другото, по това трябва да работят повече от нашите, не само Нарвейн.

— Знам. Така е, но… струва ми се, че това е големият ни шанс да излезем напред.

— Ъ… кое?

— Това. Сега. Когато никой от двама ни не може да атакува другия, но ние можем отново да завъртим бизнеса си. Трябва да натиснем колкото може повече. Да отворим колкото може повече, да понатрупаме кеш, да спечелим колкото може повече приятели сред хората на Ларис. Нарвейн и който там ще е с него да го изрови — всичко.

Крейгар помисли и кимна.

— Прав си. Чистачката заработи, което значи, че можем да отворим и кредитор. Три дни? Два?

— Два. Вдигаме и рушветите, но това не бива да продължава дълго.

— Ясно. И щом това тръгне, можем да отваряме клубчета за шарийба. След неделя, да речем? Ако всичко върви добре?

— Става.

— Добре. И отначало няма да ни трябва много защита. Да вкараме Върн и Мираф’н да помагат на Нарвейн. И примерно Чимов и Светулката също. Но да ги въртим и за охрана.

— Чимов — не. Не искам един наемник да знае много какво редя. Нека да е Н’аал. Не е много добър, но може да се научи.

— Окей. Ще говоря с тях, ще уведомя и Нарвейн.

— Така. Нещо да пропускаме?

— Сигурно, но не се сещам.

— Да почваме тогава.

„Най-после да се хванете за малко работа, шефе“.

„Млъквай, Лойош“.

Само за два дни Нарвейн усвои добре допълнителната помощ в организацията си. В деня, в който заработи кредиторът, започнах да получавам от тях доклади и бях силно впечатлен. Въпреки че все още не знаеха повечето му хора — а тези, които знаеха, бяха на дъното — разбраха, че Ларис държи седем „заведения“. За наша изненада никое от тях не беше отворено. Ларис съвсем се беше снишил. Не знаех трябваше ли да ме радва това, или да ме изнерви. Но из района все още беше пълно със стражи на феникс, тъй че се чувствахме в безопасност.

Няколко дни по-късно отворих отново малка игра на шарийба, а на другия ден — игра на камъчета с’янг и на „кал за три петака“. Списъкът ни за Ларис набъбваше, но той продължаваше да не предприема нищо. Зачудих се какво ли означава това.

— Ей, Крейгар.

— Кво?

— Колко дзури трябват, за да се наточи един меч?

— Де да знам.

— Четирима. Един да точи меча, трима да завържат такъв бой, че да си струва точенето.

— О. Има ли някакъв смисъл в това?

— Има. Мисля, че има нещо общо с това, че за да се задействаш, трябва да има съпротива.

— Хм. Това води ли нанякъде, или просто се правиш на интересен?

— Ще изляза на разходка. Днес кой е охрана?

— Разходка ли? Сигурен ли си, че е безопасно?

— Не съм, естествено. Кой е дежурен?

— Върн, Мираф’н, Варг и Светулката. Каква е тая разходка?

— Ще си обиколя заведенията. Ще се разчуе, че съм го направил, че не ми пука нито от Ларис, нито от Империята, клиентелата ще се поотпусне, бизнесът ще се вдигне. Вярно ли е, или не?

— Ще покажеш, че не те притеснява да се шляеш по улиците само с четирима гардове?

— Вярно ли е, или не?

Той въздъхна.

— Вярно е, предполагам.

— Извикай ги.

После му казах:

— Ти оставаш тук да движиш нещата.

Излязохме от кабинета през развалините от фасадата на дюкяна (не смеех да пусна никой да се доближи, за да направят ремонт). В северозападния ъгъл на Гаршош и Медникарска имаше двама от гвардията на феникс. Тръгнахме натам, с Лойош високо пред нас, и усетих как погледите им се заковаха върху мен. Продължихме на изток по Гаршош към Дейланд и се изненадах, че не виждам повече стражи. Стигнахме до „чистачката“, разположена в мазето на един хан, „Шестте криота“, който сякаш бавно се превръщаше в развалина през последните няколко хиляди години.

Влязох да се видя с „чистача“. Оказа се весел младок, казваше се Ренорр: нисък, мургав, с къдрава кафява коса и плоско лице, подсказващо, че в родословието му има нещо от джегала. Очите му бяха бистри и това доказваше, че е съвсем отскоро в занаята. Шиткането на крадена стока не е нещо, за което можеш да подкупиш имперската гвардия, тъй че трябва много да внимаваш да не го разберат. С времето оченцата на пласьора неизбежно ставаха шавливи и уплашени.

Ренорр се поклони и каза:

— За мен е голяма чест най-после да ви се представя.

Кимнах.

Той посочи навън.

— Май се махнаха.

— Кой? Стражите ли?

— Да. Тая заран имаше няколко.

— Хм. Е, толкова по-добре. Сигурно си съкращават контингента.

— Да.

— Бизнесът как върви?

— Бавно, шефе. Но се вдига полека. Аз едва започвам.

— Хубаво. — Усмихнах му се. — Продължавай така.

— Да, господарю.

Излязохме, продължихме по Глендън, поехме към Медникарска и оттам — на север. Подминахме „Синия пламък“ и спрях.

„Какво има, шефе?“

„Стражите, Лойош. Само преди петнайсет минути на онзи ъгъл имаше двама; сега ги няма“.

Светулката рече:

— Шефе, забеляза ли, че стражите ги е хванала липсата? Демонско съвпадение, да му се не види. Не ми харесва.

— Трай.

„Мисля да се връщаме в кантората, шефе“.

„Не мисля…“

„Ти какво каза за «усещанията» ми? Е, този път е силно. Мисля, че трябва да се връщаме веднага“.

„Окей. Убеди ме“.

— В кантората — казах на Светулката. Сякаш му поолекна, Варг изобщо не реагира. Върн кимна със сънените си очи и неизменната си полуусмивка. Мираф’н също сведе едрата си рошава глава.

Подминахме „Синия пламък“ и започна да ми олеква. Стигнахме до пресечката на Гаршош и Медникарска, Върн и Мираф’н надникнаха в двете посоки и дадоха знак, че е чисто. Завихме и кантората вече се виждаше. Чух зад себе си странно шумолене, лъжлива стъпка, извърнах се рязко и видях, че Варг пада на колене, с изписано на лицето му стъписване. С крайчеца на окото си забелязах, че и Светулката пада.

„Шефе, пази се!“

За много кратък миг не можах да повярвам, че се случва. През целия си живот бях съзнавал, че съм в опасност, но все още не бях повярвал наистина, че е възможно аз, Влад Талтош, професионалният убиец, да бъда спипан толкова лесно като някой текла, насред улицата. Но Светулката беше паднал и видях камата, стърчаща от гърба на Варг. Все още беше в съзнание, мъчеше се да изпълзи до мен и устата му мърдаше беззвучно.

Тогава рефлексите ми се задействаха — осъзнах, че все още съм жив и че Върн и Мираф’н ще ме покриват отзад. Посегнах за рапирата си, докато се опитвах да засека с очи хвърляча на ножове и…

„Зад теб, шефе!“

Извърнах се бясно, зърнах отдръпващите се Върн и Мираф’н, докато някаква висока драгарка с… стой! Отдръпваха се? Точно така. Гледаха ме навъсено и предпазливо отстъпваха по-далече от сцената. Междувременно към мен идваше някаква висока драгарка, бавно и сигурно, с грамаден меч в ръцете.

Зарязах рапирата и извадих по един метателен нож във всяка ръка. Исках да пречукам поне двете копелета, които ме бяха предали. Лойош хвръкна от рамото ми и полетя към лицето на убийцата пред мен. Това ми даде време да се прицеля и…

Нещо ми подсказа да се сниша вдясно, направих го и нещо остро ме забърса отдясно по гърба. Превъртях се, двете ками блеснаха и…

Лойош изпищя псионично и нещо се вряза отзад в левия ми хълбок. Осъзнах, че мечът на убийцата е минал покрай Лойош. Усетих студ и си дадох сметка, че стоманата се е забила в мен, в моите кости, мускули и органи, и ми прилоша. Потиснах мигновеното си желание да се обърна и видях кой ме беше нападнал в гръб. Беше много ниска и стискаше два големи ножа за ръкопашен бой. Гледаше ме право в очите, безстрастно. Мечът, забит в мен, се издърпа рязко и се озовах на колене. Убийцата пред мен скочи, единият нож изсвистя към гърлото ми, другият — в забивка към гърдите. Опитах се да парирам с ръце…

И от устата й блъвна кръв, и тя се срина в краката ми. Единият нож се вряза в гърдите ми, другият се заби в корема ми. Чух зад себе си плясъка на криле и се зарадвах, че Лойош поне е жив, докато чаках меча зад мен да ме довърши.

Но вместо това чух глас, който смайващо ми заприлича на гласа на Алийра…

— Ти… ти си дракон!

И кънтеж на стомана. Докато падах, успях някак да се извърна и видях, че наистина е Алийра, размахала меча, който беше по-дълъг от нея, в двубой с убийцата. Отстрани ги наблюдаваше самият Мороулан, с изкривено от гняв лице. И с Чернопрът в десницата. Мечът на Алийра свистеше високо, тоя на убийцата сечеше ниско, а Лойош рече: „Извий!“

Което и направих, но не успях да попреча на другата, още жива, да забие камата си до дръжката в бъбрека ми. Не мога да ви опиша болката. Изкрещях. Мускулният спазъм ме смъкна на колене, превъртях се и паднах по очи, върху забития в корема ми нож, и ми се дощя всичко само да свърши колкото може по-бързо.

За миг преди да ми се изпълни желанието, лицето ми се озова на няколко пръста от това на другата убийца. Кръвта още се лееше от устата й, очите й бяха свити в мрачна решителност. Изведнъж осъзнах, че е източнячка. Това ме нарани почти колкото останалото, но после болката си отиде, а с нея — и аз.