Йенди

5.

Ето ви една отчайваща мисъл: изглежда, че всеки приятел, когото имам, за малко не ме е убил преди това. Мороулан например. Тъкмо бях почнал да въртя района си няма и от три недели, когато той реши да ме наеме за една поръчка. Значи за хора извън организацията по принцип не работя. Откъде накъде? А те ще ме подкрепят ли, ако ме спипат? Мога ли да разчитам на тях, че ще ми платят съдебните такси, ще подкупят или заплашат свидетелите и най-важното, ще си държат устата затворени? Друг път.

Но на Мороулан му бях дотрябвал за нещо и бе измислил толкова уникален начин да ме наеме, че ме изпълни с възхищение. Изразих възхищението си с толкова сияйни слова, че той едва не ми отсече главата със своя Чернопрът, пехотния батальон, маскиран като моргантски меч.

Но неща като тези минават и отминават. След време с Мороулан станахме добри приятели. Достатъчно добри, за да ми даде той — Господарят на дракони — заем, за да продължа една джерегска война. Но бяхме ли чак толкова добри приятели, че да го направи два пъти в продължение на три дни?

Едва ли.

Личният ми опит показва, че точно когато нещата изглеждат най-мрачни, продължават да изглеждат все така мрачни.

„Май днес ми е ден за отчайващи мисли, Лойош“.

„Ясно, шефе“.

Телепортирах се от апартамента си на едно място точно пред сградата с кантората и влязох, без да изчаквам стомахът ми да се успокои. Върн вече ме чакаше на улицата, а Мираф’н бе застанал до вратата.

— Как мина? — попитах.

— Готово.

— Добре. Сигурно ще искате да се покриете за ден-два.

Мираф’н кимна; Върн само сви рамене. Тримата влязохме в чакалнята.

— Добрутро, Мелестав. Крейгар вътре ли е вече?

— Не го видях. Но Крейгар го знаеш.

Влязох в кабинета си и видях, че нови съобщения няма. Това поне означаваше, че няма нови погроми.

— Ъъъ… шефе?

— Какво? Добрутро, Крейгар. Нищо ново, както виждам.

— Така е.

— Нещо от Темек?

— Нарвейн се е върнал с него. Друго няма.

— Добре. Аз ще…

„Шефе?“

„Темек! Тъкмо говорехме за теб. Имаш ли нещо?“

„Не точно. Но чуй: тъкмо бях почнал да душа по Грънчарски пазар и Шарената, и се отбих в оная бърлога за клава, да послушам клюките, и ми идва един дърт текла, не съм го виждал досега, нали? И вика: «Кажи на шефа си, че Кийра има нещо за него. Ще се срещне с него в задната стая на „Синия пламък“ след час. Това му кажи». И стана и излезе. Станах след него, няма и след десет крачки, но когато излязох, беше духнал. Според мене може да е нагласено, шефе, но…“

„Кога стана това?“

„Преди две минути. Огледах се за оня и после се свързах с теб“.

„Окей. Благодаря. Продължавай си работата“.

Скръстих ръце и се замислих.

— Какво има, Влад?

Предадох му разговора.

— Кийра ли? Мислиш ли, че има предвид Кийра Крадлата?

Кимнах.

— Трябва да е нагласено, Влад. Защо ще…

— Двамата с Кийра сме стари приятели, Крейгар.

Той ме погледна изненадано.

— Тъй ли? Не знаех.

— Добре. Тогава има шанс и Ларис да не го знае. А това значи, че може би е чисто.

— На твое място бих внимавал, Влад.

— Точно това смятам. Можеш ли да пратиш хора там, още сега, да огледат? И да се сложи телепортна преграда, никой да не влиза?

— Няма проблем. Къде беше, викаш?

— „Синият пламък“. Той е на…

— Знам. Хм. „Работил“ си там преди година и половина, нали?

— Откъде можеш да го знаеш, по дяволите?

Отвърна ми със загадъчната си усмивка.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Собственикът му е вътре към нас със сто и петдесет. Бас държа, че ще се натегне много, ако се обърнем към него, както се полага.

— Интересно дали Кийра знае това?

— Би могла, шефе. Тя се „вре“, както казват.

— Аха. Добре. Имам още около петдесет минути. Хващай се за работа.

Той изчезна. Загризах замислено палеца си.

„Е, Лойош, ти какво мислиш?“

„Мисля, че е чисто, шефе“.

„Защо?“

„Просто чувство“.

„Хм. Хубаво. След като работата ти е да имаш чувства, предполагам, че ще трябва да им се доверя. Само че ако си сбъркал и ме убият, ще бъда много разочарован от теб“.

„Ще го имам предвид, шефе“.

Мираф’н излезе пръв, след него Лойош, после Върн. След него бях аз, а зад мен — Варг и Светулката. Лойош направи няколко кръга високо и се понесе пред нас.

„Всичко е чисто, шефе“.

„Добре“.

Всичко това — само за да прекосим едно малко каре.

Стигнахме до „Синия пламък“, свит между два склада, сякаш искаше да се скрие. Пръв влезе Светулката. Върна се, кимна и Лойош и Варг влязоха, аз — след тях. Смътното осветление никак не ми допадаше, но общо взето виждах добре. От двете страни до стените имаше четири сепарета, две маси за четирима по средата и три двойни около тях. В крайното сепаре, с лице срещу мен седеше един джерег, Шоен, който беше нает от Крейгар.

Шоен беше едно от онези наемни типчета, които могат да се оправят почти с всичко и да го свършат добре. Беше нисък, може би около два метра, и набит. Косата си носеше зализана назад, като Варг. Бачкаше като „мускул“, въртеше дребен бизнес със заеми, от време на време „чистеше“, понякога въртеше игри на шарийба — по едно или друго време беше вършил почти всичко. За известно време дори беше работил като свръзка на организацията в Имперския дворец. Със сигурност беше вършил „работа“ — беше всъщност един от по-благонадеждните убийци, които познавах. Ако не беше толкова пристрастен към хазарта или ако беше по-добър комарджия, още преди години щеше да е посъбрал достатъчно за пенсия. Бях много доволен, че сме го взели на наша страна.

Само че на една от двойките в другия край седеше едно хлапе (не повече от тристагодишно), на име Чимов. Влязъл беше в организацията няма и преди десет години, но вече беше „работил“ поне два пъти. Това се смяташе за добро постижение. (Аз имах повечко, но аз съм източняк.) Косата му беше черна, права и подстригана до ушите. Лицето му притежаваше остротата, присъща на дома на Ястреба. Много не говореше, което при джерегите се смята за добро качество за типове на неговата възраст.

Общо взето, чувствах се добре защитен, когато закрачих към задната стая. Върн, Мираф’н и Лойош огледаха пред мен. В стаята имаше голяма дълга маса с десет стола — и беше празна. Казах:

— Окей, вие двамата се скатавайте.

Върн кимна.

Мираф’н ме изгледа със съмнение.

— Сигурен ли си, шефе?

— Да.

Излязоха. Седнах на един от столовете и зачаках. Единствената врата към стаята беше затворена, прозорци нямаше, а около сградата беше вдигната телепортна преграда. Зачудих се как ли ще влезе Кийра.

Две минути по-късно продължавах да се чудя, но вече беше теоретично.

— Добро утро, Влад.

— Проклятие. Трябваше да те видя, но примигах.

Тя се изкиска, ръкува се с мен и ме целуна топло. Седна вдясно от мен. Лойош кацна на рамото й и я близна по ухото. Кийра го почеса под брадичката.

— Е, за какво искаше да ме видиш?

Тя бръкна под наметалото си и извади кесийка. Отвори я ловко и ми махна с ръка. Протегнах шепата си и в нея падна бледосин кристал, може би около сантиметър в диаметър. Завъртях го и го вдигнах срещу лампата.

— Много е хубав. Топаз?

— Диамант — отвърна тя.

Отново го завъртях, да видя дали не се шегува. Не се шегуваше. Огледах го внимателно.

— Естествен?

— Да.

— Включително и цветът?

— Да.

— И размерът?

— Да.

— Гарантираш?

— Да.

— Разбирам. — Оглеждах диаманта още пет минути. Не съм голям специалист по камъните, но от скъпоценните разбирам нещо. Можех да различа фалшификати.

— Предполагам, че си го задигнала. Колко струва?

— На открито? Може би трийсет и пет хиляди, ако се поозърнеш за купувач. Двайсет и осем или трийсет бърза продажба. Някой чистач ще даде поне петнайсет — ако е надушил сделката.

Кимнах.

— Ще ти дам двайсет и шест.

Тя поклати глава. Изненада ме. Двамата с Кийра никога не се пазаряхме. Предложеше ли ми нещо, давах й най-добрата цена, която можех да си позволя, и толкова.

Но тя каза:

— Не го продавам. Твой е. — И добави: — Затвори си устата, Влад — става течение.

— Кийра, аз…

— Моля.

— Но защо?

— Що за въпрос! Току-що му подарих цяло състояние, а той иска да знае защо?

„Да бе. Шефе, я млъквай“. Лойош близна ухото й.

— Моля и теб — каза му тя.

Докато гледах камъчето, изведнъж ми хрумна, че съм виждал някъде него или братовчедите му. Погледнах Кийра.

— Откъде си го взела?

— Защо искаш да знаеш, по дяволите?

— Моля те, кажи ми.

Тя сви рамене.

— Навестих наскоро Дзур планина.

Въздъхнах. Така си и мислех. Поклатих глава и й подадох камъчето.

— Не мога. Сетра ми е приятелка.

Този път въздъхна Кийра.

— Влад, заклевам се в богинята-демон, човек по-лесно може да издебне Марио, отколкото да помогне на теб. — Понечих да отвърна, но тя вдигна ръка. — Верността към приятелите ти е похвална, но уважи ме все пак… както и нея. Тя не може да подкрепи една джерегска война, както и Мороулан. Но това не попречи на Мороулан, нали?

— Как сте го…

Тя ме прекъсна.

— Сетра знае какво се случи с това камъче, въпреки че никога няма да го признае. Ясно?

Онемях отново. Докато си развържа езика, Кийра ми подаде кесийката. Механично прибрах бляскавото камъче в нея и я пъхнах под наметалото си. Кийра се наведе и ме целуна.

— За убиец си истински сладур.

И си отиде.

По-късно същия ден Темек докладва със списък на пет заведения, собственост на Ларис. Уредих няколко чародея да се внедрят в две от тях, като клиенти. „Чародей“, между другото, може да означава или особен вид много могъщ магьосник, или, при джерег, някой, който върши специфична работа много добре. Сега, ако се чудите кое от двете точно означава в случая, ами: аз също.

Както и да е, четирима от чародеите ми започнаха да се внедряват в бизнеса на Ларис, докато Крейгар подготвяше нещата на други места. Същата вечер ударихме по първото. Деветима катили, предимно от дома Орка и наети срещу два златни на глава, нахлуха в заведението. Ларис разполагаше там с двама охранители, всеки от които свали по един от нашите, преди да ги надвият. Нашествениците използваха ножове и тояги по клиентите. Фатални жерти нямаше, но за известно време никой нямаше да поиска да посети заведението.

Междувременно наех още от тези типчета, за да пазят моите бизнеси от подобно грубо отношение.

Два дни по-късно ударихме още едно, с отлични резултати. Същата вечер Темек докладва, че Ларис се е покрил някъде дълбоко и явно ръководи нещата оттам.

На другата заран Нарвейн проследи един слух и намери трупа на Темек в една задна уличка, зад първото място, където ударихме. Оказа се непресъживим.

Три дни след това Варг донесе, че един от хората на Ларис се обърнал към него за съдействие да ме спипат. След още два дни Шоен намери индивида, който се обърнал към Варг, насаме. Горкият се връщал от жилището на метресата си. Шоен го финализира. Неделя по-късно двама от чародеите, внедряващи се в едно от предприятията на Ларис, бяха накълцани на кайма по време на вечеря в малка бърлога за клава, със заклинание, хвърлено от съседната маса.

Неделя по-късно нанесохме поредния набег по едно от местата на Ларис. Тоя път наехме двайсет и пет катили. Ларис беше вдигнал отбрана и шестима от момчетата ми отпътуваха, но свършиха работата.

Някъде по това време Ларис, изглежда, изтърва нервите си. Цената сигурно му беше излязла през носа, но намери магьосник, който да разбие защитните ми заклинания. Неделя след набега ми „чистачката“ ми пламна, заедно с чистача и цялата му стока. На всички други места удвоих защитата. Два дни по-късно Нарвейн и Чимов бяха спипани, докато придружаваха Х’нок с парите му. Чимов се оказа бърз и с късмет, тъй че го пресъживихме. Нарвейн не беше толкова бърз, но с много повече късмет, и успя да се телепортира при един знахар. Убийците се измъкнаха.

Осем дни по-късно се случиха две неща, в една и съща вечер и почти в един и същи момент.

Първо, един чародей се промъкна в една сграда с бардак, под попечителството на Ларис, грижливо изля вътре над четиридесет галона керосин и го запали. Мястото изгоря до основи. Пожарите бяха разположени отпред на втория етаж и отзад на първия; никой не беше дори опърлен.

Второ, Варг дойде да ме види за нещо много важно. Мелестав ме уведоми; казах му да го пусне. Докато Варг отваряше вратата, Мелестав забелязал нещо — все още и той не може да каже какво — и му изрева да спре. Той не го послуша, Мелестав заби кама в гърба му и Варг падна в краката ми. Проверихме и разбрахме, че изобщо не беше Варг. Дадох бонус на Мелестав, върнах се в кабинета си, тръшнах вратата и се разтреперих.

Два дни по-късно хората на Ларис нанесоха мащабен рейд срещу кантората ми, чак до подпалването на дюкяна долу. Избутахме ги, без да загубим нито един трайно, но цената беше висока.

Нарвейн, който пое задачата на Темек, намери още един източник на приходи на Ларис. Четири дни след рейда срещу мен го ударихме — понабихме няколко клиенти, охраната му пострада, а мястото подпалихме.

По което време на определени среди им дойде до гуша от цялата работа.

Същия ден стоях сред парчетиите от доскорошната ми кантора и се мъчех да преценя дали ще ми трябва ново място. Бяха ме обкръжили Върн, Мираф’н, Светулката и Чимов. Крейгар и Мелестав също бяха с нас. Светулката рече:

— Кофти, шефе.

Мираф’н моментално застана пред мен, но успях да зърна четиримата джереги, крачещи към развалините на сградата. Стори ми се, че между тях има някой, но не бях сигурен.

Стигнаха до нас и четиримата охранители застанаха с лице срещу моите. И тогава зад тях извика един глас, който ми беше познат.

— Талтош!

Преглътнах и пристъпих напред. Поклоних се.

— Чест и почитания, лорд Торонан.

— Тия остават. Ти идваш.

— Идвам ли, лорд Торонан? Къде?

— Млък.

— Слушам, милорд. — „Някой ден, кучи сине, ще те оправя и теб“.

Той се обърна и тръгнах след него. Той подхвърли през рамо:

— Не. Това нещо също остава. — Трябваше ми миг докато загрея за кое „нещо“ говори, след което: „Приготви се, Крейгар“.

„Готов съм, шефе“.

Отвърнах високо:

— Не. Джерегът остава с мен.

Той присви очи и погледите ни се срещнаха. След което каза:

— Добре.

Издишах. Тръгнахме на север към Малаковия кръг, после поехме по Пристанищна. Най-сетне стигнахме до един някогашен хан, вече пуст, и влязохме вътре. Двама от хората му спряха при вратата. Вътре чакаше друг. Държеше магьосническа тояга. Застанахме пред него и Торонан му рече:

— Давай.

Червата ми се сгърчиха и се озовах с Торонан и двама от охранителите му в един район, който веднага загрях, че е Северозападна Адриланка. Намирахме се сред хълмовете, а скапаните къщи наоколо бяха почти колкото замъци. На двайсетина разкрача от нас беше входът към една чисто бяла сграда; огромните й двукрили врати бяха покрити със златен варак. Адски хубаво място.

— Вътре — подкани ме Торонан.

Изкачихме стъпалата. Един слуга отвори вратата. Зад нея стояха двама джереги, сивите им наметала изглеждаха нови и добре скроени. Единият кимна към биячите на Торонан и каза:

— Тия могат да почакат тук.

Шефът ми кимна. Продължихме навътре. Коридорът беше по-просторен от жилището, в което живеех, след като продадох ресторанта. Помещението, в което коридорът се отля като канал в клоака, беше по-голямо от жилището, в което живеех сега. В дрънкулките из него видях повече злато, отколкото бях спечелил тази година. Нито едно от тези неща не подобри настроението ми. Всъщност, когато ни вкараха в малката дневна, вече започвах да се чувствам по-скоро войнствено настроен, отколкото уплашен. Това, че поседях там в компанията на Торонан повече от десет минути, също не помогна много.

После оня тип влезе — облечен в обичайното черно и сиво, с по малко злато по ръбовете. Косата му беше прошарена. Изглеждаше стар, може би около две хиляди годишен, но здрав. Не беше дебел — драгарите не затлъстяват, — но изглеждаше добре охранен. Носът му беше малък и плосък; очите му — дълбоки и светлосини. Обърна се към Торонан с нисък, плътен и дрезгав глас:

— Това ли е той?

Кой мислеше, че съм? Марио Сивата мъгла ли? Торонан само кимна.

— Добре — рече оня. — Излез.

Торонан се подчини. Голямото „добрутро“ застана срещу мен и ме изгледа продължително изотгоре. Предполагам, че трябваше да се уплаша. След малко се прозях. Той се навъси.

— Отегчен ли си?

Свих рамене. Типът пред мен, който и да беше, можеше само да щракне с пръсти и да ме убият. Но нямаше да му целувам задника, я; животът ми не струваше чак толкова.

Той изсумтя:

— Така. Значи си тежък случай. Убедих се. Впечатли ме. Е, с’а искаш ли да живееш, или не?

— Не бих имал нищо против — признах.

— Добре. Аз съм Терион.

Поклоних се и седнах. Чувал бях за него. Беше един от големите, много големите шефове, един от петимата, които ръководеха организацията в град Адриланка (а към деветдесет процента от бизнеса е в Адриланка). Тъй че си бях впечатлен.

— С какво мога да ви бъда полезен, милорд?

„О, я стига, шефе. Кажи му да скочи в хаоса, изплези му се и му се изплюй в супата. Давай!“

— Можеш да поотложиш опитите си да подпалиш цяла Адриланка.

— Милорд?

— Глух ли си?

— Уверявам ви, милорд, нямам никакво намерение да подпалвам цяла Адриланка. Само една малка част.

Той се усмихна и кимна. След което много бързо усмивката се стопи и очите му се присвиха в две тънки цепки. Наведе се към мен и усетих как кръвчицата ми замръзна.

— Не се гъбаркай с мен, източняче. Ако ще се биеш с оня, другия текла — Ларис — правете го така, че да не хвърлите цялата Империя върху нас. Казах го на него, сега го казвам на теб. Ако не, ще го уредя лично. Схвана ли?

Кимнах.

— Да, милорд.

— Добре. Сега си разкарай шибания задник оттук.

— Слушам, милорд.

Той стана, обърна ми гръб и излезе. Преглътнах няколко пъти, станах и също излязох. Торонан го нямаше, хората му също. Слугата на Терион ме отведе до изхода. Телепортирах се обратно при кантората си. Казах на Крейгар, че ще се наложи да променим методите си.

Не ни остана време обаче. Терион се оказа прав, но беше закъснял. На Императрицата вече й беше писнало.