Йенди

16.

Седяхме и се гледахме. Накрая Мороулан се окашля и попита:

— Ще ядем ли?

— Защо не? — рече Сетра.

Мороулан се разпореди да сервират. Представа нямам какво донесоха, но трябва да съм го изял, защото не помня да съм бил гладен след това.

— Те тук ли ще са тая вечер? — попитах в един момент Мороулан.

— Предполагам, че да — отвърна Мороулан. Не беше нужно да уточняваме кои са „те“.

— Тогава трябва да обсъдим как да се срещнем с тях. Нали, сестро? — обърна се Ноуратар към Коути.

— Не тук — казах. — Мороулан забранява лошото отношение към гостите си.

— Благодаря ти, Влад — каза Мороулан.

— Няма защо.

— Но все пак — каза Алийра, — при тези обстоятелства…

— Не — отсече Мороулан.

Намесих се, преди да е избухнала поредната буря:

— Все пак трябва да проверим предположенията си, преди да предприемем нещо.

Ноуратар ме погледна.

— Искаш да кажеш, че не си сигурен?

— Сигурен съм. Но все пак трябва да се потвърди.

— Как?

— Има начин. Може да ни отнеме малко време. Но пък нали се храним.

„Фентор?“

„Да, милорд?“

„Успя ли да проследиш вече собствеността на онези жилища?“

„Не, милорд“.

„Може би ще ти помогне, ако ти дам две имена, които може да са свързани с тях. Сетра Младшата и Магьосничката в зелено“.

„Ще проверя, милорд“.

„Добре, Свържи се с мен веднага щом се натъкнеш на нещо“.

„Да, милорд“.

— С малко късмет — обявих на глас, — скоро ще знаем нещо.

— Владимир — попита Коути, — а как ще ги приближим?

— Да — сухо подхвърли Мороулан. — Едва ли държите да ви превърне в саламандърчета.

— Ще се оправя някак — казах. — Все едно, тук не можем да ги нападнем, ако искаме да им направим нещо трайно. Някой да знае къде живее магьосничката?

— Никой не знае къде живеят йенди — каза Сетра.

— Мда. Едната възможност е Ларис. Ако мога да си уредя среща с него, току-виж съм успял да му докажа, че партньорите му се канят да му забият нож в гърба. Може би ще ни помогне да ги подредим.

— Все пак няма ли да се опиташ да го убиеш? — попита Алийра. — Ако не, ще го направя аз.

— И аз — каза Ноуратар.

— Ще се опитам, разбира се, но той не трябва да го знае.

Алийра присви очи.

— Не искам да имам нищо общо с такъв план.

— Аз също — каза Мороулан.

— Нито пък аз — заяви Сетра.

— Нито аз — заяви Ноуратар.

Въздъхнах.

— Да, знам. Вие държите всичко да е честно и открито. Не е честно да се възползваш от слабостта на някого само защото се е опитвал да те пречука и крои заговори срещу твои приятеля, нали?

— Да — отвърна ми Алийра и ме изгледа твърдо.

— Вие драконите ме удивлявате — казах. — Твърдите, че е нечестно да нападнеш някого в гръб, но кой знае защо, е честно да се биеш срещу някого, за когото и двамата знаете, че е по-слаб, по-неопитен и по-зле подготвен от вас. Това не е ли възползване? Що за глупости!

— Влад — каза Мороулан, — въпросът е в…

— Все едно. Ще измисля нещо… почакай, мисля, че получавам потвърждение.

Кратък разговор с Фентор и отново се обърнах към тях.

— Потвърдено е. Сетра Младшата, чрез посредници, притежава жилищата, които бяха използвани в отвличащия ход за покушението срещу мен от Коути и приятелката й, Господарката на дракони.

— Ясно — каза Мороулан. — Как действаме?

— Безсмислено е да използваш коварство срещу йенди — обади се Сетра. — Да го направим простичко.

— Поредната аксиома?

Тя се усмихна хладно и каза:

— А аз ще се заема със Сестра Младшата.

— Съвсем просто е — казах след малко, — но двамата с Коути няма да сме в най-добрата си форма след телепорта.

— Двамата с Коути — каза Алийра — не се налага да правите нищо.

Погледнах Коути.

— Нямам нищо против — сви рамене тя. — Двамата с Владимир само ще гледаме.

Кимнах. Имах намерение да направя нещо повече, но нямаше нужда да им го казвам. Освен…

— Прощавай, Мороулан, просто за всеки случай, би ли ми заел един моргантски нож?

Той се навъси.

— Щом искаш.

Съсредоточи се за миг. Скоро се появи слуга с дървено сандъче. Отворих го и видях малка кама със сребърна дръжка, прибрана в покрита с кожа кания. Извадих я наполовина и веднага ме обзе чувството от допира с моргантско оръжие. Върнах я в канията и я пъхнах под наметалото си.

— Благодаря.

— Няма за какво.

Станахме и се спогледахме. Никой не намери нищо подходящо за казване, затова просто излязохме от малката трапезария и тръгнахме към централната част на замъка, където се намираше голямата.

Влязохме и почти на мига забелязахме Сетра Младшата. Лойош изхвърча от рамото ми и закръжи високо под тавана, за да не се натрапва. (Банкетната зала на Мороулан е висока четиридесет стъпки.) Мороулан пристъпи към Сетра Младшата и кротко я заговори.

„Намерих я, шефе. Североизточният ъгъл“.

„Браво“.

Съобщих го на Мороулан и той полека поведе Сетра Младшата натам. Останалите се струпахме около Магьосничката в зелено. Приближихме я едновременно с Мороулан. Тя го изгледа, после погледна Сетра, след това — всички ни, един по един. Очите й съвсем леко се ококориха.

Мороулан рече:

— Сетра Младша, Магьосничке, през следващите седемнайсет часа не сте добре дошли в моя дом. След този срок можете да заповядате. — И се поклони.

Двете се спогледаха, след това ни изгледаха отново. Някои от тълпата наоколо заотстъпваха, без да откъсват очи от нас, усетили, че става нещо необичайно.

Сетра Младшата понечи да каже нещо, но спря — Магьосничката в зелено сигурно й каза псионично, че няма смисъл да спори. Двете се поклониха.

Сетра Лавоуд пристъпи зад съименничката си и я хвана за ръката, малко над лакътя. Погледнаха се в очите. Израженията им бяха неразгадаеми.

След това Магьосничката в зелено изведнъж изчезна. Лойош се върна на рамото ми, а аз се озърнах към Алийра. Беше притворила очи, съсредоточено. След това изчезна и Сетра Младшата. С нея — и Сетра Лавоуд.

— Какво ще й направи? — попитах Мороулан.

Той сви рамене и не ми отговори.

Заговори Алийра, все още притворила очи.

— Знае, че я следя. Ако спре, за да заличи следите, ще имаме време да я догоним.

— Но тя ще намери най-изгодното за нея място — казах.

— Да — кимна Алийра.

— Нека — рече Ноуратар.

Коути оправи косата си с две ръце, точно както аз наместих наметалото си. Усмихнахме се един на друг — разбирахме какво означават жестовете ни. След което…

— Хоп! — каза Алийра.

Червата ми се обърнаха и Черен замък изчезна.

Първото, което ме порази, беше зноят — агония от пламъци. Отворих уста да запищя, но болката изчезна преди да съм успял. Все едно че стояхме сред разпалено огнище. Някъде вляво от себе си чух нечий сух глас да казва:

— Бърза си, Алийра.

Познах гласа на Магьосничката в зелено. Тя продължи:

— Можеш да я пуснеш тая телепортна преграда. Няма да ходя никъде.

Хрумна ми, че сигурно се е подготвила и ни е тикнала в някоя фурна. Алийра явно го съобрази, защото набързо спретна около нас защитна магия, преди да сме се опърлили.

„Добре ли си, Лойош?“

„Екстра, шефе“.

После пламъците наоколо лумнаха и загаснаха. Намирахме се в някакво помещение, с по около двайсет стъпки във всяка посока, с почернели стени. Стояхме сред пепел, стигаща до глезените ни. Магьосничката в зелено стоеше пред нас, с очи студени, колкото горещи бяха огньовете. Държеше проста дървена тояга.

— Най-добре ще е да си идете — каза хладно тя. — Обкръжена съм от свои хора и едва ли ще можете да ми направите нещо, преди да са влезли.

Погледнах към Алийра.

Магьосничката в зелено махна с тоягата и стената зад нея се срина. От другата страна видях трийсет драгари, всички въоръжени.

— Последна възможност. — Магьосничката в зелено се усмихна.

Окашлях се.

— Вие, йендитата, всички ли сте толкова мелодраматични?

Магьосничката даде знак и драгарите пристъпиха в пепелта.

Алийра махна с ръка и за миг отново бяхме обкръжени от пламъци; после те се смалиха.

— Добър опит, мила — усмихна се магьосничката. — Но вече го бях предвидила.

— Разбирам — каза Алийра и се обърна към Мороулан. — Нея ли искаш, или бойците?

— Ти избирай.

— Тогава поемам нея.

— Добре — рече Мороулан и извади Чернопрът. Видях лицата на мъжете и жените, щом разбраха, че държи моргантско оръжие, при това несъмнено могъщо — такова, с каквото никой от тях не се беше сражавал. Мороулан кротко пристъпи към тях.

— Не забравяй — предупредих Коути, — ние с теб само гледаме.

Тя ми отвърна с нервна усмивка.

После нещо блесна до мен и видях как Ноуратар скочи към магьосничката, размахала меча. Алийра изсъска и скочи след нея. Зад мен сигурно треснаха някаква магия, защото чух глух тътен и след него блъвна кълбо дим.

Магьосничката се шмугна зад първия ред воини и надигна тоягата си. От нея към Ноуратар и Алийра изригнаха пламъци, но Алийра вдигна ръка и те угаснаха.

Мороулан, Ноуратар и Алийра удариха първата редица едновременно. Чернопрът посече нечие гърло, преряза гърдите на следващия боец и със същото движение се заби в корема на трети. Мороулан се плъзна надясно преди някой да е успял да го посече, измъкна Чернопрът, вече разпрал два корема. Парира един удар, прониза гърлото на нападателя, после отстъпи фронтално, на пръсти, вдигнал меча на височината на главата си, насочен към враговете. В лявата му ръка се появи дълга кама. Стаята се изпълни с писъци и онези, които гледаха Мороулан, пребледняха.

Видях, че още трима бойци се търкалят в нозете на Ноуратар. Алийра междувременно размахваше дългия си осем стъпки меч като играчка — въртеше го с две ръце. До този момент се беше справила с петима.

И тогава — чудо на чудесата — мъртвите стражи на магьосничката започнаха да се надигат… дори тези, които бяха посечени с Чернопрът. Погледнах магьосничката и видях, че на лицето й се е изписало дълбоко съсредоточение.

— Задръж ги! — извика Алийра. Отстъпи крачка назад, стиснала меча в дясната си ръка, а лявата размаха във въздуха. Труповете, които се мъчеха да се вдигнат, спряха. Магьосничката махна с тоягата. Продължиха. Алийра мушна във въздуха. Спряха. Почнаха наново.

После Алийра направи нещо друго, а магьосничката изкрещя, защото пред нея изригна синьо сияние. След миг то изчезна, но забелязах, че на лицето й избиха капки пот.

Мороулан и Ноуратар не бяха обърнали никакво внимание на впечатляващата сцена и междувременно бяха покосили над половината от противниците.

Заговорих на Коути с крайчеца на устата си:

— Дали да не предприемем нещо?

— Защо? Те са Господари на дракони и тия работи ги забавляват. Да ги оставим.

— Все пак искам да направя нещо. И то по-скоро, струва ми се.

— Какво?

В същия миг Ноуратар проби фронта. Магьосничката изрева, замахна с тоягата и Ноуратар залитна напред и рухна, размахала ръце във въздуха.

Докато успея да реагирам, Коути успя някак да се добере до приятелката си и коленичи до нея.

Другите, които до този момент се сражаваха с Ноуратар, се обърнаха към Алийра и тя отново трябваше да се отбранява. Извадих два ножа за мятане и просто за проба ги хвърлих по магьосничката. Съвсем естествено, щом се приближиха до нея, те отхвърчаха встрани.

Чух как Мороулан изруга и видях, че лявата му ръка виси отпусната и че черното му наметало е оплискано с кръв.

Алийра все още беше вкопчена в някаква неведома битка с магьосничката, като в същото време трябваше да се отбранява и от тримата й стражи. Последва малка суматоха и към нея скочиха още двама. Чу се невъзможен трясък и трима от бранителите паднаха. Алийра още се държеше на крака, но от гърба й стърчеше дръжка на нож, а един широк меч направо прониза тялото й малко вдясно от гръбнака, над кръста. Тя, изглежда, не му обърна внимание; предполагам, че магьосничеството също е много добро за преодоляването на шока. Но колкото и опитна магьосничка да беше, мантията й все пак изглеждаше доста окървавена.

Ноуратар изглеждаше жива, но замаяна. Това, хрумна ми, май беше най-удобният за мен миг. Извадих два ножа за хвърляне и пробягах колкото можех по-бързо през пепелта, която стигаше до глезените ми. Щом стигнах до биещите се, погледнах внимателно Алийра и се мушнах под поредния й замах. Забих ножовете в коремите на двамата й противници, които нямаше как да се оправят с търкалящия се покрай тях източняк. След което се озовах зад бойната линия, на четири стъпки от магьосничката. Маготрепач се озова в ръката ми преди да съм се надигнал — и замахнах напред.

Беше ме видяла, разбира се, и ме поздрави със замахване на тоягата си. Нещо ме ощипа по ръката. Изревах и залитнах назад.

— Владимир!

„Стой там!“

Отворих очи и видях, че магьосничката ми е обърнала гръб. Вдигнах се плавно, извадих моргантската кама, дето ми я зае Мороулан, пристъпих зад нея и я халосах здраво с Маготрепача по темето.

Ефектът беше минимален, тъй като се беше оградила с някакъв щит — само потрепери леко и се извърна. Но макар щитът да я беше предпазил от удара на веригата, тя беше сринала самия щит. Преди да е успяла да направи нещо, опрях върха на моргантската кама в гърлото й.

Мороулан и Алийра се оправяха с останалите й бранители, но Мороулан като че ли едва се крепеше на краката си, а Алийра беше стиснала устни от съсредоточение, за да се удържи. Коути помагаше на Ноуратар да се вдигне на крака. Не ми оставаше много време, затова заговорих бързо:

— Тоя бой не е моя работа и ще се разкарам веднага, ако ми дадеш каквото ми трябва. Но ако не ми кажеш къде е Ларис, ще ти клъцна гърлото… с това. А ако го предупредиш, ще те гоня, докато съм жив.

Тя дори не се поколеба.

— Ще го намериш на горния етаж на един склад на Пристанищна. Две сгради източно от пресечката на Пристанищна и Зъбеца, на южната страна на улицата.

Което ни показва колко вярност можеш да очакваш от една йенди.

— Благодаря ти — рекох и отстъпих, още стиснал моргантската кама в едната ръка и Маготрепача — в другата.

Тя ми обърна гръб, явно разчитайки на честната ми дума. И направи нещо, което сигурно трябваше да укрепи защитата й. Но в този момент Мечът на Кийрон, в ръцете на Алийра е’Кийрон, помете главата от раменете на последния бранител.

Мороулан пристъпи напред и от върха на Чернопрът изригна черен пламък и порази магьосничката. Това, както ми обясниха по-късно, отново й сринало защитата. И докато успее да направи нещо, мечът на Ноуратар изсвистя и магьосническата й тояга изхвърча във въздуха… с дясната й ръка.

Тя изпищя и падна на колене — и точно в тази поза Ноуратар я прониза право в гърдите.

В стаята настъпи мъртва тишина. Магьосничката в зелено се вторачи в Ноуратар. На лицето й бе изписано пълно неверие. Кръв блъвна от устата й и тя рухна в нозете на Меча на джерег.

Коути пристъпи до мен. Кимнах й към тримата, обкръжили безжизненото тяло, и промърморих:

— Чест, според дома на Дракона.

Алийра се срина на пода, а Коути ме стисна за рамото.

Върнахме се в Черен замък, като оставихме тялото на Магьосничката в зелено, където си беше. Ударих голяма чаша бренди, което иначе не понасям, но е по-силно от виното, а за „Пиаранска мъгла“ и не помислих; кой знае защо, не ми се струваше, че моментът е подходящ за празнуване.

— Много веща магьосничка беше — немощно промълви Алийра от дивана, на който я оправяше Некромантката. Всички в стаята закимаха.

— Влад — рече Мороулан; ръката му беше превързана. — Ти какво й направи и защо?

— Имаше информация, която ми трябваше — обясних. — Получих я.

— И после я пусна?

Свих рамене.

— Казахте, че нашата помощ не ви трябва.

— Разбирам. — Забелязах, че Коути едва се сдържа да не прихне. Намигнах й. Мороулан попита: — Каква беше информацията?

— Забрави ли, че още съм във война? Тя крепеше Ларис, но той все още има ресурси да ме уязви. Много скоро ще разбере, че е мъртва. Щом го разбере, ще почне да ме преследва истински. Искам да приключа тая война преди да е започнал. Реших, че трябва да знае къде се крие Ларис. Надявам се, че не ме е излъгала.

— Разбирам.

Коути се обърна към мен.

— Дали да не приключим още сега?

Изсумтях и попитах:

— Мислиш ли, че ще е толкова лесно?

— Да.

Помислих малко.

— Права си. Сега му е времето.

Затворих за миг очи, просто за да не забравя нещо.

„Крейгар?“

„Здрасти, Влад“.

„Бизнесът как е?“

„Малко по-добре“.

„Хубаво. Свържи се с Патрула на кучките. Точно след два часа и половина ще искам телепортна преграда срещу всеки, който се опита да напусне един определен склад“. Казах му къде е.

„Ясно, шефе“.

„Добре. Точно след час и половина искам в кабинета си следните хора: Шоен, Пръчките, Светулката, Нарвейн, Н’аал, Усмивката и Чимов“.

„Ъъъ… това ли е всичко?“

„Не ставай смешен“.

„Хванахме ли нещо, Влад?“

„Да. Хванахме. И този път не искам грешки. Трябва да стане бързо, безболезнено и лесно. Тъй че докарай всички и гледай магьосничката да е компетентна“.

„Разбрано, шефе“.

Контактът се прекъсна.

Двамата с Коути станахме.

— Е, благодаря ви за забавлението — рекох, — но се боя, че трябва да си тръгваме.

Ноуратар прехапа устна.

— Ако мога да направя нещо…

Изгледах я за миг, след което се поклоних ниско.

— Благодаря ти, Ноуратар, при това съвсем искрено. Но не. Мисля, че за първи път от няколко месеца всичко е под контрол.

Оставихме ги и слязохме до входа. Един от хората на Мороулан ни телепортира до кабинета ми. Този път най-напред се погрижих да ги предупредя, че идваме.