Йенди

9.

Върнах се в стаята си и реших, че искам отново да видя Коути; също така, че очаквам с нетърпение да вечерям в компанията на Сетра, Мороулан и Алийра. Осъзнах, че мога да се чувствам много удобно в Дзур планина, докато Крейгар върти нещата в кантората. С други думи — докато всичко, което съм изградил, не се срине в Пропадите при Портата на смъртта. Не че Крейгар беше некомпетентен, но все пак има някои неща, които човек трябва да свърши сам, а ме нямаше вече от четири дни.

„Алийра?“

След пауза последва реакцията. „Да, Влад?“

„Нещо е станало. Налага се веднага да се върна в кантората си. Моля те, предай извиненията ми на Сетра и Мороулан“.

„Както желаеш. Но не се преуморявай“.

„Не бих и помислил“.

„Искаш ли да ти помогна с телепорта?“

„Да, моля. Би било много мило“.

— Добре. Идвам тутакси — довърши тя вокално, изниквайки пред мен. Проклетата й показност. Предадох й образ с уличката зад редицата постройки срещу Малаковия кръг и издърпах малко по-назад, за да й покажа къде точно се намира спрямо частите на Адриланка, които познаваше. Тя кимна.

— Готови ли сме?

— Готови.

Рязко усукване, къркорене в корема ми и се озовах там. Можех да се телепортирам точно пред сградата на кантората ми, но исках да поогледам и да добия представа за района, както и да дам възможност на стомаха си да се пооправи.

Вървенето по улиците не беше толкова рисковано, колкото може би изглежда. Въпреки че не бях с охрана, никой не можеше да знае, че се мотая тук. Единственият начин Ларис да ме спипа беше, ако е поставил убиец близо до кантората ми с надеждата, че ще се върна пешком. Никога не съм поемал такава „работа“, но имам представа за рисковете, свързани с това. Колкото повече се застоиш около едно място, толкова по-голяма е вероятността някой да те разпознае като индивида, комуто е възложена „работата“. Заплащането за такъв риск щеше да е по-скъпо от хонорара на „Меча и Камата“ просто за да финализират лицето. Тъй че не се притеснявах особено.

Кварталът изглеждаше притихнал. Беше ранен следобед и районът всъщност се оживяваше едва по тъмно, но все пак беше твърде тихо. Познавали ли сте някога някоя част от града толкова добре, че да можете да прецените в какво настроение е в даден момент? Толкова добре, че миризмата на скара от лиорнски кълки да ви подскаже, че нещо не е наред? Толкова, че ушите ви да доловят, че виковете на уличните търговци са някак по-тихи от обикновено? Че търговците и теклите носят дрехи, които са някак малко по-безцветни от обичайното? Че ароматните огньове на стотината минувачи, поднасящи жертвоприношенията си на дузина богове на десетината олтара, излъчват мирис по-скоро на умора, отколкото на обновление?

Тая част на Адриланка я познавам точно толкова добре и в момента тя беше точно в това настроение. Не беше нужно да говоря с Крейгар, за да разбера, че бизнесът не се е съвзел. Помислих за това и докато се приближавах до самата кантора, открих нещо важно: Ларис не се беше притеснявал за пари.

„Шефе, пази се!“

О, пак ли! Кълна се в зъберите на Дзур планина! Залегнах, превъртях се надясно, надигнах се на колене и мернах двама джереги, които не познавах — приближаваха се към мен от двете ми страни. Двама, мила Вийричка! И двамата стискаха ками. Лойош налетя върху единия, опитваше се да го млатне в лицето с криле и да забие зъбите си в него. Другият изведнъж залитна и се смъкна на колене само на няколко стъпки от мен, с щръкнали от тялото му три шурикена. Чак тогава осъзнах, че съм ги хвърлил аз. Не е зле, Влад.

Надигнах се и рязко се обърнах да се огледам за още. Не забелязах още, затова отново се обърнах напред, тъкмо докато вторият убиец падаше. И щом падна, видях зад него Н’аал, стиснал широк боен нож с прясна кръв по острието. До него беше и Чимов — и той стискаше нож и се озърташе нервно.

— Шефе! — рече Н’аал.

— Не! — креснах. — Аз съм Кийрон Завоевателя. Кво става тука бе? Какво, Вийра проклета, търсят тия убийци пред Вийра проклетата ми кантора посред Вийра проклетия бял ден?

Чимов само сви рамене. Н’аал ми отвърна:

— Предполагам, че искаха да те видят, шефе.

Има дни, в които всеки един и цялото му котило стават адски остроумни. Драснах покрай тях и нахълтах в кантората. Щом влязох, Мелестав скочи, но се отпусна, като видя, че съм аз. Крейгар беше в кабинета ми, седнал на Вийра проклетия ми стол. Поздрави ме топло, в смисъл рече:

— А, ти ли си?

Едно… Две… Три… Четири…

— Крейгар, би ли ми освободил стола, ако обичаш?

— Разбира се, шефе. Извинявай. Кво става днес бе, голямо залягане падна? Рекох, че си решил да поспортуваш малко, иначе защо ще им се набутваш, без да ни предупредиш, че идваш? Искам да кажа, щеше да е по-лесно, ако…

— Прекаляваш!

Той стана.

— Както кажеш, шефе.

— Крейгар, какво става тук, по дяволите?

— Кво да става?

Посочих навън.

— О, нищо.

— Нищо ли? Искаш да кажеш, че няма „бизнес“?

— Почти никакъв.

— А ония убийци?

— Не знаех, че са там, Влад. Смяташ ли, че щях просто да ги оставя?

— Но те трябва да са стрували цяло състояние на Ларис.

Той кимна. Прекъсна ме контакт с Мелестав.

„Е?“

„Н’аал е тук“.

„Пусни го“.

Той влезе.

— Шефе, аз…

— Чакай малко. Три неща. Първо… браво, че свали единия. Второ: следващия път искам ти да ги забележиш преди те да са ме избройкали. Трето: следващия път, когато се случи без малко да ме заковат като сега, запази проклетите шегички за себе си, за да не ти прережа проклетото гърло!

— Да, шефе. Извинявай.

— Така. Какво искаш?

— Мислех, че ще ти трябват. — Хвърли шурикените ми, както си бяха оплескани с кръв, на бюрото. — Нали веднъж каза, че не обичаш да ги оставяш където ти падне, и…

Станах, обиколих бюрото и измъкнах от наметалото си кама. Преди Н’аал да успее да реагира, я забих в него, между четвъртото и петото ребро, под ъгъл. Отдръпнах се и видях, че на лицето му се изписа шок, преди да рухне на пода.

Обърнах се към Крейгар, все още обзет от страх и леден гняв. Освен това гърбът и хълбокът ме боляха като Великото море на хаоса.

— Крейгар, ти си чудесен административен помощник. Но ако искаш някога да държиш район, гледай да е колкото може по-далече от моя или поне се научи да поддържаш дисциплина. Тоя тук не е тъпак; трябваше да съобрази, а не да ми влиза тука със смъртоносно оръжие, с кръвта от трупа още по него. За четирите дни, докато ме нямаше, си успял да убедиш всички тука, че няма нужда да мислят повече, поради което за малко щяха да ме заколят. Скапан кучи син, за моя живот става въпрос!

„По-кротко, шефе. Недей…“

„Млък!“

— Така — продължих на глас. — Сега виж дали може да се пресъживи. На твои разноски. Ако не, ти ще бъдеш удостоен с честта да платиш бонуса на фамилията му. Ясно?

Крейгар кимна, съвсем сконфузен, и смотолеви едно „Съжалявам, Влад“.

Седнах зад бюрото, отпуснах се и поклатих глава. За повечето неща Крейгар не беше некомпетентен. Наистина не исках да го загубя. След всичко това трябваше да му покажа някак, че му имам доверие.

— Окей. Да го забравим. Вече съм тук. Можеш да направиш нещо за мен.

— Да?

— Н’аал донякъде беше прав. Не трябваше да оставям шурикените в трупа. Но не трябваше и да ми ги връща. Не знам дали Империята наема вещици, но ако го прави, една вещица може да проследи това оръжие да притежателя му.

Той ме слушаше мълчаливо. За вещици не знаеше нищо.

— Трябва да има нещо общо с телесната аура — му обясних. — Всичко, което е било по мен достатъчно дълго, ще поеме нещо като психична „миризма“, която една вещица може да разпознае.

— Какво може да се направи тогава? Не можеш винаги да си прибираш оръжието.

— Знам. Това, което ще направя тогава, е, че започвам да сменям оръжията на всеки два-три дни, тъй че нищо да не се задържа по мен достатъчно дълго, за да поеме от аурата ми. Ще направя списък на всичките си оръжия. Искам да пообиколиш и да ми намериш дубликати. Тия, които съм носил, ще ги прибирам в сандък и можеш да ги препродаваш следващия път, което малко ще смъкне цената. Ясно?

Изглеждаше изненадан. Е, не ме учудваше. Да му кажа какви оръжия нося по себе си щеше да е израз на прекалено доверие, въпреки че сигурно подозираше, че ще запазя и няколко в тайна. Но кимна.

— Добре. Върни се след час и ще ти дам списъка. Прочиташ и унищожаваш.

— Разбрано, шефе.

— Добре. Заминавай.

„Шефе…“

„Извинявай, че ти се сопнах, Лойош. И браво за другия убиец“.

„Благодаря, шефе. И не се притеснявай за това. Разбирам“.

Разбираща душа беше Лойош. Едва тогава, щом се залових с писането, си дадох сметка колко на ръба се бях оказал отново. Дръпнах дървеното ведро за смет и изпразних стомаха си. Налях чаша вода и изплакнах устата си, след което накарах Мелестав да почисти ведрото. Потреперих още малко, след което продължих със списъка за Крейгар.

Връчих списъка на Крейгар и той замина да го изпълни. Скоро след това получих съобщение от Мелестав.

„Шефе, едни хора тука искат да те видят“.

„Кой?“

„Хора в униформа“.

„Мамка му! Е, това не ме изненадва“. Погрижих се набързо по бюрото ми да няма нищо компрометиращо. „Окей. Пусни ги“.

„Лойош, смяташ ли, че ще е много лошо?“

„Винаги можеш да заявиш, че е било самозащита, шефе“.

Вратата се отвори и нахълтаха двама драгари в златистите униформи на дома Феникс. Единият огледа с презрение кабинета, сякаш искаше да каже: „Така значи си живее отрепката!“ Другият ме изгледа с подобно изражение, все едно че каза: „Това значи е отрепката“.

— Чест и почитания, благородни господа — поздравих ги. — С какво мога да ви бъда полезен?

Оня, дето ме гледаше, каза:

— Вие ли сте баронет Влад Талтоски? — Произнесе го „Талтоски“, а не „Талтошки“, значи трябваше да е получил писмена заповед. Голям праз.

— Баронет Талтош стига. На вашите услуги съм, благородни господа.

Другият се обърна към мен, изсумтя и рече:

— Има си хас.

Първият ме попита:

— Какво знаеш за това?

— За кое, милорд?

Той кимна на другия, който пък затвори вратата на кабинета. Вдишах дълбоко и издишах бавно: разбирах какво предстои. Е, случва се понякога. След като вратата се затвори, онзи, който явно щеше да води по-голямата част от разговора, извади от колана си кама.

Преглътнах и казах:

— Милорд, бих искал да помогна… — И спрях дотук, защото дръжката на камата в ръката му ме цапардоса през лицето. Отхвърчах от стола и се намерих в ъгъла.

„Лойош, ти си трай“.

Кратка пауза и: „Шефе, знам, ама…“

„Нищо!“

„Добре, шефе. Стискай“.

Онзи, дето ме беше ударил, вече стърчеше над мен. Каза:

— Двама души са били убити точно пред вратата на тая сграда, джерег. — Последното го изрече като ругатня. — Какво знаеш за това?

— Милорд — отвърнах, — не знам ууух! — Кракът му се заби в корема ми. Забелязах го навреме и се отместих напред, за да не ме улучи в слънчевия сплит.

Тогава се намеси и другият.

— Чу ли го, Ментар? Не знаел ууух. К’во ще кажеш? — Изплю се в лицето ми. — Мисля да го отведем в казармата. Как смяташ?

Ментар измърмори нещо, без да отмества погледа си от мен.

— Чувал съм, че си много корав, мустак. Вярно ли е?

— Не, милорд.

Той кимна и каза на другия:

— Тоя не е джерег. Тоя е текла. Виж го само как хленчи. Не ти ли се гади?

Партньорът му рече:

— Какво ще кажеш за двамата убийци, текла? Сигурен ли си, че нищо не знаеш за тях? — Наведе се, надигна ме и гърбът ми се опря в стената. — Наистина ли си сигурен?

Викнах.

— Не знам какво… — А той ме смлати под брадичката с дръжката на камата, стисната в ръката му. Главата ми изпращя в стената и усетих, че челюстта ми изпука. Сигурно съм изгубил съзнание за миг, защото не помня как се свлякох на пода.

После Ментар каза:

— Подръж ми го.

Другият ме надигна.

— Но внимавай. Източняците са крехки. Нали помниш предишния.

— Ще внимавам. — Изгледа ме с усмивка. — Последен шанс. Какво знаеш за ония двамата мъртъвци навън?

Поклатих глава, от което адски ме заболя, но знаех, че ако се опитам да проговоря, ще ме заболи повече. Той вдигна камата си, с дръжката напред, и се засили за по-добър ефект.

Не знам колко продължи всичко това. Със сигурност беше най-тежкият бой, който бях ял досега, но ако ме бяха отвели в казармата, щеше да е още по-зле. На гвардейците никога не им заповядват да бият джереги или източняци, или който и да било, но някои от тях просто не ни обичат.

Този побой обаче беше странен. Млатили ме бяха и преди; това беше цената, която плащах затова, че предпочитах да живея по собствените си правила, а не по правилата на Империята. Но сега защо? Двамата мъртъвци бяха джереги и обичайното отношение на имперската гвардия в такива случаи беше… да ги оставим да се трепят взаимно, какво ни пука. Можеше да е просто поредният повод да натупат някой източняк или джерег, но изглеждаха искрено ядосани от нещо.

Тези мисли се въртяха из главата ми през гъстата мъгла от болката, докато си лежах на пода на кабинета си. Мъчех се да се съсредоточа колкото мога над причината за побоя, за да не мисля колко ме боли всяка педя по клетото ми тяло. Усещах, че наоколо ми има хора, но не можех да отворя очи, за да видя кои са, а си говореха шепнешком.

След известно време чух Мелестав да казва:

— А, ето я. Отдръпни се.

След което се чу шумолене на дълга рокля по пода. Последвано от ахкане. Реших, че сигурно съм интересна гледка.

Новодошлата каза:

— Отдръпнете се от него.

И познах, с изненада и известно облекчение, гласа на Алийра. Помъчих се да отворя очи, но не стана.

Чух и гласа на Крейгар.

— Много ли е зле, Алийра? — Но тя предпочете да не му отговаря. Това не означаваше непременно, че съм много зле. Алийра дотолкова дълбоко презираше Крейгар, че когато бе възможно, предпочиташе да не му говори.

„Крейгар…“

„Добре ли си, Влад?“

„Не, но все едно. Ония бяха побеснели от нещо. Да имаш представа от какво?“

„Да. Докато… докато бяха тук, накарах Деймар да им направи мозъчна сонда“.

„Крейгар, знаеш, че не обичам Деймар да знае… все едно. Какво е разбрал?“

Прекъсна ни Алийра с думите:

— Спи, Влад.

Понечих да възразя, но усетих, че това не е съвет. Обгърна ме зелена светлина и заспах.

Когато се събудих, Алийра беше край мен, а също така — и картината с дзура и джерега на тавана. Което ме доведе до извода, че отново мога да виждам. Проверих наум разните си телесни части и установих, че макар все още да ме боли всичко, болките тук-там са затъпели. Алийра беше много добра лечителка.

— Май трябва да се преместя тук за постоянно — изломотих.

— Чух какво е станало, Влад — каза Алийра. — Извинявам ти се от името на дома на Дракона.

Изпъшках.

— Онзи, дето те е пребил… Ментар беше, нали? Освободен е от служба за четири месеца.

Усетих, че очите ми се разшириха. Изгледах я. Беше стиснала устни, а очите й бяха сиви. Стоеше пред мен с юмруци на кръста.

— Четири месеца. След което играта ще е честна.

— Благодаря за информацията.

Тя кимна. Господарите на дракони са си Господари на дракони и обикновено мразят и джерегите, както и източняците — но не одобряват нападенията над беззащитни хора, а Алийра знаеше предостатъчно за джерегите, за да е наясно, че когато един представител на Империята реши да смлати някой джерег, джерегът просто ще трябва да го изтърпи. Но предполагам, че да служиш в Гвардията все пак означава нещо, и това, че ни гледат как непрекъснато се измъкваме с каквото там се измъкваме, просто ги вбесява. От своя страна, не изпитвах морален гняв заради това, което ме сполетя. Исках само да му счупя ръчичките на… Четири месеца.

— Благодаря ти — повторих. — Сега искам да поспя.

— Добре. Ще се върна след малко.

Тя излезе и аз веднага се свързах с Крейгар.

„Та какво казваше?“

„Влад! Как си?“

„Горе-долу както очакваш. Е, какво е научил Деймар?“

„Значи стражите били изтеглени, защото потрябвали другаде. Имало е безредици в източняшкия квартал. Това може би обяснява защо ония двамата са си го изкарали на теб. Предполагам, че в момента са много ядосани на източняците. През следващите няколко дни е имало и други побоища над източняци. Неколцина са били пребити до смърт“.

„Ясно. Едва ли е било нещо голямо, иначе щяхме да чуем“.

„Не е. Малко, кратко и с много кръв, доколкото разбра Деймар. Проучвам го в момента, в най-общи линии“.

„Окей. Значи тази загадка я решихме. Така… кой е предизвикал безредиците? Ларис, предполагам. Трябва да разберем какво му е влиянието там. Доста далече е от всичко останало, което има“.

„Ясно. Ще видя какво мога да разбера. Но не очаквай много“.

„Няма. Нещо по другия въпрос?“

„Намерих нещо, но не знам дали ще свърши работа. Името й е Ноуратар и е от родословието на е’Ланя. Намерих податки, че е била прокудена от дома, но без подробности… засега“.

„Добре. Продължавай да работиш по това. Друго: как може Ларис да си позволи да държи убийци пред кантората?“

„Ами, ти не каза ли, че Меча и Камата са си върнали плащането?“

„Да. Но въпросът си е в сила. Как е могъл да ги наеме и тях? Плюс това да плати колкото е трябвало, за да почнат мелетата в източняшкия квартал?“

„Ъъ… не знам. Предполагам, че е имал повече кеш, отколкото мислехме“.

„Така. Но откъде го е взел?“

„Може би по същия начин като теб“.

„Точно това си мисля. Може би е подкрепен от някой богат“.

„Би могло, Влад“.

„Е, проучи го“.

„Ясно. Как?“

„Не знам. Измисли“.

„Разбрано. А, Влад…“

„Е?“

„Следващия път като се върнеш тук, вземи, че ни предупреди, а?“

„Добре“.

След като прекъснах контакта, се свързах с Фентор в Черен замък, предадох му сведенията за безредиците и го помолих да разбере каквото може за тях. След което наистина заспах.

„Шефе, стани!“

Това подейства като барабанния такт, при който взводът гвардейци застава „мирно“. Бях скочил, стисках камата под одеялото и гледах.

— Добър ден, Владимир. Това в ръката ти нож ли е, или се радваш, че ме виждаш?

— И двете — отвърнах и пъхнах острието в канията. Тя ме потупа по бедрото и се дръпнах да й направя място. Целунахме се леко. Тя се отдръпна и ме изгледа.

— Какво се е случило?

— Дълга история.

— Време имам колкото щеш.

Казах й какво се е случило. Тя клатеше глава и след като приключих, ме прегърна.

— Оу!

— Сега пък какво?

— Вие с партньорката ти пазарите ли се с приятели?

— А ти?

— Така си и мислех.

Прегърна ме още по-силно.

„Двамата искате ли да напусна, шефе?“

„Малко, може би“.

„Хм. Въпросът беше нагъл, ако не си забелязал“.

„Забелязах. Млъкни“.

— Между другото, Владимир, Сетра дава банкет.

— Нима? По какъв повод?

— По повод на това, че всички сме живи.

— Хм. Вероятно ще се опитат да изсмучат информация от вас двете с Ноуратар.

— Допускам, че… откъде знаеш името й?

Изсмях се хитро.

— Май ще трябва да ти го измъкна с изтезания.

— Предполагам.

„Е, Лойош, можеш да напускаш вече“.

„Тъпак!“

„Айде чупката“.