Възкресяване

IX

Една неделна сутрин в началото на август 2009 с Бриана Донлин преглеждахме некролози в леглото. Благодарение на компютърното фокусничество, достъпно само за истинските спецове, Бри можеше да прави извадка в азбучен ред на некролозите от десетина водещи американски ежедневника.

Не за пръв път се занимавахме с това в такава приятна обстановка, но и на двама ни беше ясно, че краят наближава. През септември на Бри ѝ предстоеше преместване в Ню Йорк — вече си беше уговорила четири събеседвания за работа в компании, където началната заплата беше шестцифрено число, — а аз си имах свои планове. Но връзката ни се отразяваше много добре на самочувствието ми и имах всички основания да смятам, че тя също не е разочарована.

Не съм първият мъж с два пъти по-млада любовница и ако ми кажете, че няма по-голям глупак от дъртия глупак и по-голям пръч от дъртия пръч, ще се съглася с вас, но понякога, поне на първо време, в такива връзки няма нищо лошо. То просто се случи, при това Бриана направи първата крачка. Една вечер бяхме в апартамента ми — около три месеца след евангелисткия събор в окръг Норис и четири месеца, откакто се ровехме в интернет. Аз не се дърпах много, особено след като тя си свали полата и блузата.

— Сигурна ли си? — попитах я.

— Абсолютно. — Тя ми се усмихна ослепително. — Скоро ще тръгна по белия свят и първо искам да преодолея копнежа си по бащинска фигура.

— Значи виждаш бащинска фигура в един бивш китарист?

Тя се засмя.

— В мрака всички котки са еднакви, Джейми. А сега ще правим ли нещо?

Направихме го и беше страхотно. Ще излъжа, ако кажа, че младостта ѝ не ме възбуждаше — Бри беше на двайсет и четири, — и честно си признавам, че невинаги смогвах на темпото ѝ. Онази нощ, изтегнат до нея и доста изтощен след втория рунд, я попитах какво ще каже Джорджия.

— Няма да научи нищо от мен. А от теб?

— Не, обаче Недърленд е малко градче.

— Вярно, а в малките градчета малко неща могат да се опазят в тайна. Ако тя все пак повдигне въпроса, ще ѝ напомня, че едно време отношенията ѝ с Хю Йейтс не бяха само делови.

— Ти сериозно ли?

Тя се изкиска.

— Белите момчета понякога са толкова глупави.

Сега се подпирахме на възглавниците — лаптопът беше между нас, върху шкафчето на Бри имаше чаша кафе, а на шкафчето до мен — чаша чай. Лятната светлина — светлината на утрото, винаги най-хубава — образуваше правоъгълник на пода. Освен една моя тениска Бри не носеше нищо друго. Гъстите ѝ черни къдрици приличаха на шапчица върху главата ѝ.

— Спокойно можеш да продължиш без мен — каза тя. — Преструваш се на скаран с компютрите, за да ме поканиш вечерта и да ме изкушаваш, но търсенето в Гугъл не е ядрена физика. Освен това вече научи каквото те интересуваше, нали?

Всъщност беше така. Бяхме започнали с три имена от рубриката „Чудодейни изцеления“ в уебсайта на Ч. Дани Джейкъбс. Робърт Ривард, момчето, излекувано от мускулна дистрофия в Сейнт Луис, оглавяваше списъка. Към тях Бри беше добавила имената от събора в окръг Норис, за които нямаше съмнение — внезапното прохождане на Роуина Минтуър беше необорим факт. Ако сълзите ѝ, докато несигурно пристъпваше към мъжа си, бяха преструвка, изпълнението ѝ заслужаваше наградата на Американската киноакадемия.

Бри беше проследила турнето на пастор Дани Джейкъбс от Колорадо до Калифорния, общо десет събора под Господния шатър. Изгледахме новите видеоклипове за чудодейни изцеления в Ютюб с ентусиазма на морски биолози, които изучават новооткрит вид риба. Заспорихме доколко са автентични (първо в дневната ми, после в същото това легло), накрая ги класирахме в четири категории: пълни дивотии, най-вероятно дивотии, трудно е да се каже и трудно е да не повярваш.

Неусетно съставихме окончателния списък. Тази августовска сутрин в моята спалня разполагахме с петнайсет имена, подбрани измежду седемстотин и петдесет. Бяхме деветдесет и осем процента сигурни, че тези хора наистина са излекувани. Тук се включваха Робърт Ривард, Мейбъл Джергенс от Албъкърк, Роуина Минтуър, както и Бен Хикс — мъжът, който беше захвърлил шината и патериците си на събора в окръг Норис.

Хикс бе куриозен случай. Двамата със съпругата си бяха дали интервю за „Денвър Поуст“ няколко седмици след като пътуващото представление на Джейкъбс си беше заминало, и твърдяха, че излекуването е истинско. Хикс преподавал история в Денвърския университет и се ползвал с безупречна репутация. Самият той се определяше като религиозен скептик и описваше присъствието си на евангелисткия събор в окръг Норис като „отчаяно средство“. Съпругата му потвърждаваше, че са „изумени и благодарни“. Добавяше, че отново са започнали да ходят на църква.

Ривард, Джергенс, Минтуър, Хикс и всички други в окончателния списък бяха изцелени със „свещените пръстени“ на Джейкъбс между май 2007 и декември 2008, когато евангелистката обиколка беше приключила в Сан Диего.

Бри с готовност започна втория етап от работата, но през октомври 2008 отношението ѝ се промени. Тогава намери съобщение за Робърт Ривард — буквално два-три реда — в „Уийкли Телеграм“, който излизаше в окръг Монро. „Излекуваното по чудо момче“ било прието в Детската болница на Сейнт Луис по причини, които „не били свързани с предишната му мускулна дистрофия“.

Бри започна проучвания и по компютъра, и по телефона. Родителите на Ривард отказаха контакт с нея, но накрая една сестра от Детската болница проговори, когато Бри ѝ каза, че се опитва да разобличи Ч. Дани Джейкъбс. Всъщност не беше точно така, но подейства. След като Бри ѝ обеща, че името ѝ никога няма да се появи в статия или книга, сестрата сподели, че Боби Ривард бил приет за лечение заради „верижни главоболия“ и му направили купища изследвания. Резултатите изключили мозъчен тумор като причина за оплакването. Накрая детето било прехвърлено в „Гадс Ридж“ в Оуквил, Мисури.

— Каква болница е това? — попитала Бри.

— Психиатрична. — Докато Бри смилаше тази информация, сестрата допълни: — Влезеш ли в „Гадс“, няма излизане.

Опитите на Бри да научи нещо повече в „Гадс Ридж“ удариха на камък. Тъй като смятах Ривард за нашия нулев пациент94, отлетях за Сейнт Луис и наех кола, с която стигнах до Оуквил. След няколко дни висене в най-близката до болницата кръчма намерих санитар, който се съгласи да проговори срещу скромната сума от шейсет долара. Робърт Ривард все още се движел нормално, но не стигал по-далеч от ъгъла на стаята си. Заставал там, все едно е наказан, докато някой не дойдел да го отведе до леглото му или до най-близкия стол. В добрите си дни се хранел; в лошите, които преобладавали, трябвало да го хранят чрез системи. Разновидност на кататонията. Или на пълното изкукване, по думите на санитаря.

— Още ли непрекъснато го боли глава? — попитах.

Санитарят сви яките си рамене.

— Кой знае?

Кой наистина?

Доколкото можехме да преценим, деветима души от списъка бяха здрави. Тук се включваше Роуина Минтуър, която отново работеше като учителка, и Бен Хикс, с когото лично разговарях през ноември 2008, пет месеца след изцеляването му. Не му казах всичко (не споменах за електричество от традиционен или нетрадиционен характер), но споделих достатъчно, за да демонстрирам добронамереност: хероиновата ми зависимост, излекувана от Джейкъбс през деветдесетте, и смущаващите последици, които постепенно намаляха и накрая изчезнаха. Държах да се осведомя дали при него са се проявили странични ефекти: оплаква ли се от бели петна в паметта, вижда ли проблясващи светлини, ходи ли насън, обзема ли го непреодолимо желание да сквернослови като при синдрома на Туре?

Съвсем не. Чувствал се превъзходно.

— Не знам дали е бил Божи проводник или не — увери ме Хикс на чаша кафе в кабинета си. — Жена ми е убедена в това, нейна си работа, не ме интересува. Нямам болки и на ден изминавам по три километра пеш. След още два месеца очаквам лекарят да ми разреши да играя тенис — е, на двойки, където почти не се тича. Тези неща ме интересуват. Ако е направил за вас това, което казвате, значи ми влизате в положението.

Влизах му в положението, но влизах в положението и на други хора.

Робърт Ривард си изкарваше супер в психиатрично заведение и пиеше глюкоза със системи вместо кока-кола с приятели.

Патриша Фармингдейл, излекувана от периферна невропатия в Шайен, Уайоминг, опитала да се ослепи, като сипала сол в очите си. Не помнеше кога го е направила, нито пък защо.

Стивън Дрю от Солт Лейк Сити изпитвал непреодолимо желание да върви пеш, след като бил излекуван от мозъчен тумор. Правел разходките си — някои от тях маратонски преходи от по двайсет и пет километра — в пълно съзнание. Внезапно усещал необходимост да тръгне и поемал накъдето му видят очите.

Вероника Фриймонт от Анахайм на моменти страдала от „прекъсване на зрението“. В един такъв момент тя шофирала (за щастие с ниска скорост) и се блъснала в друга кола. Дала отрицателни проби за алкохол и наркотици, но въпреки това върнала шофьорската си книжка, уплашена, че случаят може да се повтори.

В Сан Диего, след чудодейното изцеление от травма на шийните прешлени, Емил Клайн се поддавал на натрапчиви импулси да яде пръст в двора на къщата си.

А през август 2008 Ч. Дани Джейкъбс отстранил лимфома на Блейк Гилмор от Лас Вегас. Месец по-късно Гилмор загубил работата си като крупие на блекджак, когато започнал да псува на поразия клиентите — например „Айде бе, лайняр смотан, изтегли тъпата карта, колко му е!“. Когато започнал да разговаря по подобен начин с трите си деца, жена му го изгонила от вкъщи. Той се преместил в занемарен мотел, северно от Фешън Шоу Драйв. След две седмици го намерили мъртъв на пода в банята, стиснал тубичка секундно лепило в ръка. Гилмор го използвал, за да запуши ноздрите си и да запечата устата си. Некрологът му не беше единственият, свързан с Джейкъбс, който Бри откри в интернет, но само тук чувствахме, че смъртта е настъпила като резултат от действията на пастор Дани.

До Кати Морс.

Отново ми се доспа въпреки силния черен чай. Отдадох го на текста, който автоматично течеше на лаптопа. Оплаках се на Бри, че макар и полезна, функцията „автоскролинг“ може да докара човек до хипнотичен транс.

— Миличък, ако ми позволиш да перифразирам Ал Джолсън95, още нищо не си видял. Догодина „Епъл“ пуска на пазара таблет с революционни… — Преди да довърши, се разнесе едно „бип“ и текстът престана да се превърта. Тя погледна екрана, където един ред се открояваше в червено. — Виж ти! Даде ми това име, когато започвахме.

— Какво? — попитах аз, имайки предвид кой. В началото ѝ бях казал само няколко имена, в това число и на Кон. Джейкъбс твърдеше, че брат ми се е оправил заради плацебо ефекта, обаче…

— Почакай поне да кликна върху адреса.

Наведох се, за да гледам. Отначало изпитах облекчение: разбира се, че не беше Кон. После изстинах от ужас.

Некрологът от вестник „Уърлд“ в Тулса беше на Катрин Ан Морс, трийсет и осем годишна. Неочаквана смърт. „Опечалените родители молят тези, които обичат и помнят Кати, вместо цветя да изпращат дарения на нестопанско сдружение «Активна превенция на самоубийствата». Тези дарения са основание за използване на данъчни облекчения.“

— Бри — казах аз, — дай да се върнем на миналата седмица и да проверим…

— Знам какво да правя, затова не ми пречи — скастри ме тя, но забеляза как съм се гипсирал. — Добре ли си?

— Да — отговорих, без да знам дали е истина, или е лъжа. Спомнях си как преди много години Кати Морс се беше качила на сцената на „Портрети с мълнии“ — хубавица от Оклахома с оръфана дънкова пола, под която се подаваха загорели крака. „Всяко хубаво момиче носи положителен заряд“ — каза тогава Джейкъбс, но междувременно зарядът на Кати беше станал отрицателен. В некролога не се споменаваше за съпруг, въпреки че на толкова хубаво момиче едва ли са му липсвали обожатели. Не пишеше нищо и за деца.

„Може да си е падала по жени“ — помислих си, но не ми се вярваше.

— Заповядай, сладурчето ми. — Бри обърна лаптопа, за да виждам по-добре. — Същия вестник.

Заглавието беше: „ЖЕНА СЕ ХВЪРЛЯ ОТ МОСТА САЙРЪС ЕЙВЪРИ“. Кати Морс не оставила предсмъртно писмо и скърбящите ѝ родители били силно озадачени: „Все се чудя дали някой не я е бутнал“ — казваше госпожа Морс… но според статията това било изключено, макар че не се обясняваше защо.

„Правил ли го е друг път, господине?“ — беше ме попитал господин Морс през 1992, след като с юмрук беше разцепил устната на моя стар Пети.

„Да, сър. Да, сър, убеден съм, че го е правил.“

— Няма как да си сигурен, Джейми. — Бри докосна рамото ми. — Шестнайсет години са много време. Причината може да е съвсем различна. Може да е научила, че има рак или друго нелечимо заболяване. Нелечимо и с ужасни болки.

— Той е бил — отсякох. — Знам го и мисля, че вече и ти го знаеш. Повечето му опитни свинчета се чувстват добре, но някои си отиват от бомба със закъснител в главата. Бомбата на Кати Морс дълго е тиктакала и накрая е избухнала. Още колко такива бомби ще избухнат през следващите десет или двайсет години?

Страхувах се, че в главата ми също е заложена бомба, и Бри сигурно се досещаше какви мисли ме безпокоят. Не знаеше за Хю, защото не беше моя работа да ѝ разказвам. Призматиката не се беше повторила след онази вечер под Господния шатър — а и тогавашният пристъп вероятно се е дължал на стреса, — но цветовете отново можеха да изпълнят пространството около Хю и той прекрасно го осъзнаваше.

Бомби със закъснител.

— Значи сега ще го намериш.

— Иска ли питане. — Некрологът на Катрин Ан Морс беше последната капка; доказателството, което затвърди окончателно решението ми.

— И ще го убедиш да престане с всичко.

— Ако успея.

— А ако той откаже?

— Тогава не знам.

— Ако искаш, ще дойда с теб.

Само че тя не искаше. Беше изписано на лицето ѝ. Интелигентна и млада, Бри беше подходила към задачата чисто изследователски, а любенето ни внасяше тръпка в процеса, но това вече не беше чисто изследване, а нещо далеч по-страшно.

— Няма да припарваш до него — предупредих я. — Той обаче вече осем месеца не ходи по евангелистки сборове, а по телевизията дават само повторения на седмичното му предаване. Трябва да научиш къде се е скрил от последователите си.

— Мога да го направя. — Тя остави лаптопа настрана и бръкна под чаршафа. — Но първо бих направила нещо друго, ако си в настроение.

Бях.

Малко преди Деня на труда ние с Бри Донлин се сбогувахме в същото това легло. Сбогуването ни се оказа доста чувствено, но освен физическа наслада донесе и тъга. Струва ми се, че повече на мен, отколкото на нея. Тя очакваше да заживее в Ню Йорк като хубава и необвързана делова жена. Аз очаквах да закръгля страшните петдесет и пет. Мислех си, че за мен повече няма да има бликащи от жизненост млади момичета, и се оказах абсолютно прав.

Бри стана от леглото: дългокрака и прекрасна в голотата си.

— Намерих каквото ти трябваше — каза тя, докато ровеше в чантата си върху тоалетката. — Малко се затрудних, защото в момента използва името Даниел Чарлс.

— Той е. Името не е неговото, но е много близко.

— Според мен това е предпазна мярка. Така звездите се регистрират в хотел под чуждо име или под някакъв вариант на своето, за да заблудят ловците на автографи. Наел е имението, където живее като Даниел Чарлс, което не е забранено, тъй като има банкова сметка и редовно си плаща задълженията, но понякога просто се налага да използваш истинското си име, ако не искаш да нарушиш закона.

— Конкретно за какво „понякога“ става дума?

— Миналата година си е купил кола в Покипси, Ню Йорк — нищо особено, най-обикновен форд „Таурус“, — и го е регистрирал на истинското си име. — Тя се върна в леглото и ми подаде едно листче. — Заповядай, красавецо.

На листчето пишеше: „Даниел Чарлс (Чарлс Джейкъбс, Ч. Дани Джейкъбс) — «Ключалките», Лачмор, Ню Йорк 12561.“

— Какво ще рече „Ключалките“?

— Къщата, в която живее под наем. Всъщност е цяло имение. Имение с желязна порта, ако държим да сме точни. Лачмор е малко по̀ на север от Ню Палц — пощенският код е същият. В Катскилс96, където едно време Рип ван Уинкъл играл боулинг с джуджетата. Само че — ммм, ръцете ти са ласкави и топли — тогава играта се е наричала „кегли“.

Тя се сгуши в мен и аз казах това, което с напредване на възрастта мъжете признават все по-често: че предложението ми харесва, но в момента едва ли ще мога да се възползвам от него. Сега съжалявам, че все пак не се пробвах. Като за последно щеше да е най-сладко.

— Няма нищо, писанчо. Просто ме прегърни.

Прегърнах я. Явно сме задрямали, защото, когато отново се озърнах, слънцето се беше смъкнало от кревата на пода. Бри скочи и започна да се облича.

— Трябва да бягам. Днес имам да свърша хиляда неща. — Тя си закопча сутиена и ме погледна в огледалото. — Ти кога ще отидеш при него?

— Едва ли ще е преди октомври. Хю уреди да ме замества един колега от Минесота, но той не може да се освободи по-рано.

— Непременно трябва да поддържаме връзка. По имейл и по телефон. Ако не се чуваме всеки ден, докато си там, сериозно ще се притесня. Нищо чудно да се метна на колата и да отида на място, за да проверя добре ли си.

— Недей — помолих аз.

— Обаждай се, бяло момче, и няма да се наложи.

Когато се приготви, тя дойде и приседна на леглото.

— Хрумвало ли ти е, че може би изобщо не се налага да заминаваш? Не е предвидено турне, уебсайтът му отдавна не се обновява, по телевизията вървят само повторения на шоуто му. Наскоро попаднах на един форум с темата: „Къде, за Бога, е пастор Дани?“ Дискусията беше доста дълга.

— Накъде биеш?

Тя ме улови за ръката и сплете пръсти с моите.

— Ние знаем — добре де, не знаем, но сме убедени, — че помагайки на едни хора, е навредил на други. И така да е, стореното-сторено. Но щом е престанал да изцелява по събори, значи няма да нарани никого повече. Тогава какъв е смисълът да се изправяш срещу него?

— Ако е престанал да изцелява, значи е изкарал достатъчно пари, за да продължи със следващия етап.

— Какъв етап?

— Не знам, обаче съдейки по списъка, може да е опасно. Бри… чуй ме. — Седнах и хванах другата ѝ ръка. — Някой трябва да му потърси сметка за стореното.

Тя поднесе дланите ми към устните си и целуна първо едната, после другата.

— Но точно ти ли трябва да бъдеш този някой, скъпи? В края на краищата твоят случай се нарежда сред успехите му.

— Именно заради това. Пък и с Чарли… сме стари познайници. Много, много стари.

Не я изпратих на летището в Денвър — това бе право на майка ѝ. — но тя ми се обади след кацането. Беше много развълнувана. Мислеше за бъдещето, не за миналото. Радвах се за нея. След двайсет минути телефонът ми иззвъня и реших, че отново е Бри. Грешах. Беше майка ѝ. Джорджия попита дали можем да поговорим. Да речем, на обяд.

„Сега го загазих“ — помислих си.

Срещнахме се в „Макгий“ за вкусен обяд и приятен разговор, който се въртеше около музикалния бранш. Когато се отказахме от десерта и си поръчахме само кафе, Джорджия подпря пищната си гръд на масата и премина по същество:

— И така, Джейми. Скъсахте ли?

— Аз… такова… ъ-ъ-ъ…

— Господи, интелигентен мъж, а ми мънка. Не се каня да ти откъсна главата. Ако това влизаше в плановете ми, щях да го направя миналата година, когато дъщеря ми за пръв път скочи в леглото ти. — Тя се усмихна на удивената ми физиономия. — Не, нито ми е казала, нито съм я питала. Беше излишно. Чета я като отворена книга. Обзалагам се, че дори ти е казала как навремето ние с Хю също правехме креватна гимнастика. Вярно ли е?

Прокарах пръст по устните си, все едно съм гроб, и тя се разсмя.

— Добре, добре. Харесва ми. Харесваш ми и ти, Джейми. Стана ми симпатичен кажи-речи от първия ден, когато беше мършав като вейка и се очистваше от наркотика, който задръстваше организма ти. Приличаше на Били Айдъл, само че прекаран през канавката. Нямам нищо против романтиката между хора от различни раси или разликата във възрастта. Знаеш ли какво ми подари баща ми, когато станах достатъчно голяма за шофьорска книжка?

Поклатих глава.

— Плимут от шейсета година с разбита решетка на радиатора, свалени гуми, ръждясали прагове и двигател, който гълташе бензин на поразия. Татко му викаше „бомбардировача“. Казваше, че всеки начинаещ шофьор трябва да кара таратайка, преди да се качи на кола, годна да мине технически преглед. Следиш ли мисълта ми?

И още как! Бри не беше монахиня и аз не бях първата ѝ сексуална авантюра, но с мен тя създаде първата си продължителна връзка. В Ню Йорк щеше да продължи своя път — ако не с мъж от своята раса, то поне с такъв, който ѝ е по-близък по възраст.

— Просто не искам между нас да има недомлъвки, преди да кажа това, за което всъщност дойдох. — Джорджия се наведе още по-напред и с гърдите си едва не помете чашата с кафе и водната чаша. — Бри почти нищо не ми сподели за разследването, което правеше по твоя поръчка, но знам, че то я уплаши, а когато се опитах да попитам Хю, той едва не ме изяде с парцалите.

„Мравки — помислих си. — Хората под шатъра му приличали на мравки.“

— Става дума за проповедника. Толкова ми е известно.

Мълчах.

— Какво, езика ли си глътна?

— Може и така да се каже.

Джорджия кимна и се облегна на стола си.

— Много добре. Прекрасно. Но отсега нататък не искам Бриана да има нищо общо с тази работа. Ще ми обещаеш ли? Дори и само от благодарност, че не те предупредих да обуздаеш мераците си за свежа плът?

— Тя повече няма да се занимава с проучването. Разбрахме се.

Джорджия делово кимна.

— Хю каза, че излизаш в отпуска.

— Да.

— При свещеника ли ще ходиш?

Замълчах. Което беше равносилно на потвърждение.

— Внимавай. — Тя се пресегна и сплете пръсти с моите, съвсем като дъщеря си. — Не зная какво сте разследвали с Бри, но то ужасно я е разстроило.

Един ден в началото на октомври кацнах на летище „Стюарт“ в Нюбърг. Листата на дърветата се обагряха в есенни цветове и пътуването до Лачмор пълнеше окото с красота. Привечер пристигнах в градчето и се настаних в местния „Мотел 6“. Нямаше кабелен интернет, да не говорим за безжичен, така че лаптопът ми не можеше да се свърже с външния свят, но не ми беше нужен компютър, за да открия „Ключалките“. Бри беше разузнала всичко. Имотът, някога притежание на богаташите Вандер Занден, се намираше на шест километра източно от Лачмор, на шосе 27. Очевидно на прага на двайсети век богатството им се е поизчерпало, понеже „Ключалките“ било продадено и превърнато в луксозен санаториум за дами с наднормено тегло и господа с афинитет към чашката. Това продължило почти цяло столетие. През последните няколко години имотът бил обявен за продажба или за отдаване под наем.

Страхувах се, че няма да успея да мигна, но сънят бързо ме надви, докато умувах какво да кажа на Джейкъбс, когато го видя. Ако го видя. А когато се събудих рано-рано с настъпването на светлото утро, реших, че ще е най-добре да импровизирам на място. Ако не се вкарвам в определен коловоз, разсъждавах аз (може би самонадеяно), нищо не може да ме извади от релси.

В девет часа се качих на взетата под наем кола, изминах шестте километра и не намерих нищо. Километър и половина по-нататък спрях до крайпътна сергия, заредена с продукция от тазгодишната реколта. Нали съм селско момче, картофите ми се видяха дребнички, но тиквите бяха станали за чудо и приказ. Зад сергията седяха двама пубери. Съдейки по приликата, бяха брат и сестра. А съдейки по физиономиите им, бяха отегчени до смърт млади хора. Попитах ги как да стигна до „Ключалките“.

— Подминали сте го — отговори девойката. Тя беше по-голямата.

— Това и сам го разбрах. Не ми е ясно как съм го пропуснал. Мислех, че добре са ми обяснили пътя, а и самото имение не е малко.

— Преди имаше табела — обади се момчето, — но наемателят я махна. Татко каза, че човекът сигурно е саможив, а мама — че вероятно е някакъв надут тип.

— Млъкни, Уили. Господине, няма ли да си купите нещо? Татко ни е забранил да вдигаме сергията, докато не продадем стока за трийсет долара.

— Ще си взема една тиква. Ако ми кажете как да стигна дотам.

Момичето театрално въздъхна.

— Една тиква. Долар и петдесет. Суперизгодна сделка!

— А как ви се струва една тиква за пет долара?

Уили погледна сестра си и тя се усмихна.

— Договорихме се.

Докато се връщах обратно, моята скъпа тиква грееше в оранжево от задната седалка като малък сателит. Момичето ми беше казало да се оглеждам за голяма скална плоча, на която със спрей е надраскано „МЕТАЛИКА Е ВЪРХЪТ“. Когато я забелязах, намалих до петнайсет километра в час. Около триста метра по-нататък беше отклонението, което първия път бях пропуснал. Пътят беше асфалтиран, но отбивката беше обрасла в бурени и зарината с окапали листа. Реших, че това е камуфлаж. Когато попитах юношите от фермерската сергия с какво се занимава новият им съсед, те свиха рамене.

— Татко смята, че той вероятно е забогатял от борсови игри — отвърна момичето. — Нужни са много пари, за да живееш на такова място. Мама казва, че там има минимум петдесет стаи.

— Вие защо отивате при него? — беше се намесило момчето.

Сестра му го сръга.

— Не бъди простак, Уили.

— Ако е човекът, за когото си мисля, значи го познавах много отдавна. А благодарение на вас, приятели, няма да се появя на вратата му с празни ръце. — Вдигнах тиквата.

— Ще има да яде тиквеници — изкоментира момчето.

„Или ще си направи фенер за Хелоуин — помислих си, когато поех по отклонението за «Ключалките». Клонки драскаха колата ми. — С ярка електрическа крушка вместо свещ. Точно зад очите.“

Пътят — който след храсталака покрай шосето се оказа широк и равен — се виеше нагоре в поредица от зигзагообразни завои. На два пъти ми се наложи да спра, защото по платното преминаваха елени. Те гледаха колата без никакъв страх. Очевидно дълго време никой не беше ловувал в тези гори.

След като изминах шест километра, пристигнах до желязна порта, отстрани на която бяха поставени табели: отляво — „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“, отдясно — „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Върху стълб с каменна облицовка беше монтиран интерком с прикрепена отгоре камера, насочена към посетителите. Натиснах копчето на интеркома. Сърцето ми думкаше, потях се.

— Ехо? Има ли някой?

Отначало нямаше никаква реакция, после се раздаде глас:

— С какво мога да ви помогна?

Звукът беше много по-чист от обичайното за интерком — може да се каже, кристален, — но предвид интересите на Джейкъбс, това не ме изненада. Гласът не беше неговият, но ми се стори познат.

— Идвам да се видя с Даниел Чарлс.

— Господин Чарлс не приема никого без предварителна уговорка — съобщиха ми.

Помислих малко и отново натиснах копчето „ГОВОРИ“:

— А Дан Джейкъбс? Под това име живееше в Тулса по време на панаира, където държеше атракциона „Портрети с мълния“.

— Нямам представа за какво говорите и съм уверен, че господин Чарлс също няма — отсече гласът от кутията.

Нещо ми просветна и се досетих на кого принадлежи този красив тенор.

— Предайте му, че е дошъл Джейми Мортън, господин Стампър. И му напомнете, че е сътворил първото си чудо в мое присъствие.

Последва дълго, дълго мълчание. Помислих си, че разговорът може би е приключил, и съм в задънена улица. Може би трябваше да се опитам да разбия портата с мижавия си автомобил, но в сблъсъка несъмнено щеше да оцелее портата.

Вече щях да си тръгвам, когато Ал Стампър попита:

— Какво беше чудото?

— Брат ми Конрад онемя. Преподобният Джейкъбс му върна гласа.

— Погледнете в камерата.

Погледнах. След няколко секунди по интеркома се разнесе друг глас:

— Влизай, Джейми — рече Чарлс Джейкъбс. — Много ми е драго да те видя.

Тихичко забръмча мотор и крилата на портата се прибраха встрани по невидими релси. „Както Исус вървеше по Езерото на мира“ — помислих си, когато скочих в колата и потеглих. След петдесетина метра ме чакаше поредният труден завой, но преди да го взема, видях, че портата се затваря. У мен възникна асоциация — прогонването на първите хора от Рая, защото са изяли една ябълка, — но не се учудих. В крайна сметка бях израснал с Библията.

„Ключалките“ беше имение, което е започнало битието си във викториански стил, но впоследствие се е превърнало в мешавица от архитектурни експерименти. Имаше четири етажа, много фронтони и полукръгла остъклена пристройка в западния край, откъдето се разкриваше гледка към деретата, падинките и езерцата в долината на река Хъдсън. Шосе 27 пробягваше като тъмна нишка в пъстрия есенен пейзаж. Централното здание беше дървено, с бели корнизи, стопанските пристройки до него — също. Интересно, в коя ли от тях се помещаваше лабораторията на Джейкъбс. Не се съмнявах, че има такава. Отвъд постройките се издигаха още по-стръмни склонове, обрасли с гори.

Под портика, където някога са посрещали луксозните автомобили с любители на балнеоложките процедури или на чашката, беше паркиран непретенциозният форд „Таурус“, който Джейкъбс беше регистрирал на свое име. Паркирах зад него и се изкачих на верандата, която изглеждаше дълга като футболно игрище. Понечих да позвъня, но преди да натисна звънеца, на вратата се показа Ал Стампър с клош панталони по модата на седемдесетте и широка хипарска тениска. Беше надебелял още повече от последния път, когато го бях видял под Господния шатър, и, общо взето, приличаше на движещ се микробус.

— Привет, господин Стампър. Аз съм Джейми Мортън. Голям почитател съм на ранните ви песни. — Протегнах му ръка.

Той не я пое.

— Не знам какво искате, обаче никой не бива да безпокои господин Джейкъбс. Той е претоварен с работа и не е много добре със здравето.

— Да не би да имате предвид пастор Дани? — уточних аз. (Добре де… подразних го.)

— Заповядайте в кухнята. — Тенорът на Брат номер едно в соул музиката наистина беше красив, но изражението му казваше, че само кухнята е подходяща за такива като мен.

Не възразявах — кухнята наистина ме устройваше, — но преди да ме отведе там, от коридора се разнесе един друг глас:

— Джейми Мортън! Винаги точно навреме!

Джейкъбс идваше насреща, понакуцвайки. Косата му, сега почти напълно побеляла, олисяваше на слепоочията и скалпът му лъщеше. Сините очи обаче бяха все така проницателни. Устните бяха опънати в усмивка, която ми се стори хищна. Той подмина Стампър, сякаш шишкото изобщо не съществуваше, и ми протегна дясната си ръка. Днес на нея нямаше никакви пръстени, затова пък на лявата проблясваше златна халка — тъничка и одраскана. Бях сигурен, че двойникът ѝ е погребан в Харлоуското гробище на един отдавна изтлял безименен пръст.

Ръкувахме се.

— Много вода изтече след Тулса, а, Чарли?

Той кимна, стискайки ръката ми като политик, който се надява да привлече гласоподавател.

— Много, много вода. На колко години си сега, Джейми?

— На петдесет и три.

— Как са близките ти? Добре ли са?

— С тях рядко се виждаме, но Тери още си е в Харлоу — управлява семейния бизнес. Има три деца — две момчета и едно момиче. Вече много пораснаха. Както и преди Кон гледа звездите от Хаваите. Анди почина преди няколко години. От сърдечен удар.

— Моите съболезнования. Но ти изглеждаш фантастично. Направо пращиш от здраве.

— Ти също изглеждаш фантастично. — Това беше нагла лъжа. Сетих се за трите възрасти на американския мъж: младост, зрялост и „изглеждаш фантастично“. — Сигурно си на… колко? Седемдесет?

— Там някъде. — Той продължаваше да стиска ръката ми. Хватката му беше силна, но въпреки това усещах слабо треперене. — А как е Хю Йейтс? Още ли работиш за него?

— Да, още. Той е добре. Ако в съседната стая падне игла, ще чуе.

— Великолепно. Великолепно. — Най-сетне пусна ръката ми. — Ал, ние с Джейми имаме да си кажем доста неща. Би ли ни донесъл две лимонади? Ще бъдем в библиотеката.

— Нали няма да се преуморяваш? — Стампър ме гледаше с недоверие и неприязън. „Ревнува — помислих си. — След последното турне Джейкъбс му е принадлежал изцяло и той държи това да не се променя.“ — Нуждаеш се от сили, за да работиш.

— Ще се оправя. Няма нищо по-тонизиращо от срещата със стар приятел. Ела с мен, Джейми.

Той ме поведе по главния коридор, покрай дългата като спален вагон трапезария вляво и трите дневни вдясно. Във втората дневна висеше огромен полилей, който приличаше на изоставен реквизит от филма „Титаник“ на Джеймс Камерън. Минахме през ротонда, където полираната дървесина се смени с полиран мрамор, по който кънтяха стъпките ни. Въпреки топлия ден вътре беше приятно хладно. Долових тихото бръмчене на климатиците и се зачудих колко ли ще струва охлаждането на къщата през август, когато навън ще е жега. Но щом си спомних работилницата в Тулса, реших, че разноските ще са някаква смешна сума.

Библиотеката се оказа кръглото помещение, долепено към къщата. На извитите рафтове бяха наредени хиляди книги, но недоумявах как е възможно някой да чете тук, когато пред очите му се разкрива такава красота. Западната стена беше изцяло остъклена и през нея се виждаше ширналата се долина с проблясващото кобалтовосиньо на река Хъдсън в далечината.

— Чудодейните изцеления явно вървят по висока тарифа. — Сетих се за игрището за голф в богаташкия курорт „Козя планина“, което беше оградено, за да не го сквернят хора от простолюдието като Мортънови. Някои гледки са достъпни само ако имаш много пари.

— Самата истина — съгласи се той. — Излишно е да те питам чист ли си. По кожата ти личи, че не използваш наркотици. И по погледа ти. — Така Джейкъбс ми напомни, че съм му длъжник, и ме покани да седна.

Сега, след като действително бях отишъл при него, нямах представа как и откъде да започна. Нито пък исках да ни чуе Ал Стампър — съвместяващ функциите на негов личен асистент и иконом, — който всеки момент трябваше да донесе лимонадите. Но проблемът се разреши от само себе си. Преди да измисля някаква безобидна тема за убиване на времето, бившият вокалист на „Ел-крушките“ се появи, по-сърдит от всякога. Сложи подноса с безалкохолното на масичката от черешово дърво.

— Благодаря ти, Ал — каза му Джейкъбс.

— Моля. — Говореше на шефа си, като се правеше, че не ме вижда.

— Готини панталони — подхвърлих. — Връщат ме назад във времето, когато „Би Джийс“ зарязаха трансценденталните послания и преминаха на диско. Трябват ти обаче и обувки с дебели подметки.

Той ми хвърли един поглед, който не бе твърде задушевен (или твърде християнски, ако държим на точността) и си тръгна. Няма да преувелича, ако кажа, че Стампър изтропа до вратата97.

Джейкъбс вдигна чашата си и отпи от лимонадата си. Съдейки по плаващите на повърхността парченца лимон, тя бе домашно приготвена. Съдейки по изтракването на ледените кубчета, когато той остави чашата, не бях сбъркал за паралитичното треперене на ръката му. Шерлок би ме похвалил.

— Държа се грубо, Джейми — упрекна ме Джейкъбс, обаче в гласа му се долавяха весели нотки. — Особено за неканен гост. Лора щеше да се срамува от теб.

Пропуснах покрай ушите си името на майка ми — очевидно споменато нарочно.

— Неканен или не, ти май ми се зарадва.

— Разбира се. Че защо не? Пийни си лимонада. Изглежда, ти е горещо. И малко си притеснен, ако съм откровен.

Вярно беше, но поне вече не се страхувах. Изпитвах гняв. Седях в огромна къща, разположена на голяма площ, където вероятно имаше обширен плувен басейн и игрище за голф — твърде буренясало за игра, но все пак част от имота. Луксозно пристанище за експерименти с електричеството, придобито от Чарлс Джейкъбс към края на жизнения му път. А някъде далеч Робърт Ривард се беше сврял в ъгъла, вероятно с памперс, защото ходенето до тоалетна напоследък го вълнуваше по-малко от всякога. Вероника Фриймонт пътуваше до работа с автобус, защото не смееше да седне зад волана, а Емил Клайн си похапваше пръст за десерт. Да не забравяме Кати Морс — малката хубавица от Оклахома, която сега лежеше в гроба.

„Кротко, бялото ми момче — сякаш ми пошепна Бри. — Кротко и ще се оправиш.“

Отпих глътка лимонада и оставих чашата на подноса. Не исках да разваля лака на скъпото черешово дърво — проклета масичка, сигурно беше антикварна! Добре де, може би все още мъничко се страхувах, но поне кубчетата лед не изтракаха зловещо в моята чаша. Междувременно Джейкъбс кръстоса десния си крак върху левия и ми направи впечатление, че си помогна с ръце.

— Артрит ли?

— Да, но не особено сериозен.

— Изненадан съм, че не си го излекувал със свещените пръстени. Или това ще се квалифицира като злоупотреба със служебно положение?

Той извърна поглед към изумителната гледка, без да ми отговаря. Рунтавите сиви вежди се съединиха над пронизващите сини очи.

— А може би се боиш от страничните ефекти? Това ли е причината?

Той вдигна ръка, за да ме спре:

— Стига инсинуации. Между нас те не вършат работа, Джейми. Съдбите ни са тясно преплетени.

— Вярвам в съдбата не повече, отколкото ти в Бог.

Той се обърна към мен и пак ми се озъби в усмивка, лишена от топлота.

— Повтарям: стига. Обясни ми защо дойде, а аз ще ти кажа защо се зарадвах да те видя.

Принудих се да изплюя камъчето:

— Дойдох да ти кажа, че трябва да престанеш с изцеляванията.

Той отпи още малко от лимонадата.

— Защо да преставам, Джейми, когато те донесоха добро на толкова хора?

„Знаеш защо съм тук — помислих си. Тогава с тревога осъзнах: — Чакал ме е.“

Прогоних тази мисъл.

— Не на всички са донесли добро. — Окончателният списък беше в задния ми джоб, но нямаше нужда да го вадя. Бях запомнил наизуст имената и страничните ефекти. Започнах с Хю и призматиката, по-конкретно с пристъпа му на събора в окръг Норис.

Джейкъбс нехайно сви рамене:

— Било е от стрес. Имало ли е втори път?

— Не ми е споменавал.

— Мисля, че е щял да ти каже, щом сте били заедно по време на последния му пристъп. Уверен съм, че Хю е добре. А ти как си, Джейми? Някакви оплаквания?

— Кошмарни сънища.

Той насмешливо изсумтя.

— Присънват се на всекиго, включително на мен. Но вече нямаш бели петна в паметта, нали? Не повтаряш зациклено една и съща фраза, не правиш миоклонични движения, не бодеш с нещо бицепса си?

— Не.

— Ето на. Казах ли ти? Не е по-лошо от изтръпнала ръка след ваксинация.

— О, струва ми се, че страничните ефекти на част от твоите пациенти са малко по-сериозни. Например Робърт Ривард. Спомняш ли си го?

— Името ми е някак си познато, но аз съм изцелил толкова много хора.

— Едно момче от Мисури? С мускулна дистрофия? Видеото е качено в уебсайта ти.

— А, да, сещам се. Родителите му направиха щедро пожертвование.

— Момчето се излекувало от мускулната дистрофия, но едновременно с това загубило разсъдъка си. Сега е в болница, която понякога наричат „зеленчукова нива“.

— Много ми е мъчно да го чуя. — С тези думи Джейкъбс отново се загледа в пъстрия пейзаж — природата на щата Ню Йорк се готвеше за зимата.

Разказах му за другите изцелени, макар вече да беше ясно, че информацията ми не е новост за него. Изненадах го само веднъж — накрая, когато му съобщих за смъртта на Кати Морс.

— Боже! — възкликна той. — Момичето с разгневения баща.

— Струва ми се, че разгневеният баща този път няма само да те удари в челюстта. Ако му паднеш, разбира се.

— Може би, Джейми, но ти не гледаш мащабно на нещата. — Джейкъбс се приведе напред, стиснал длани между костеливите си колене, гледайки ме в очите. — Аз съм изцелил много клетници. Една част, тези с психо-соматични заболявания, всъщност се излекуваха сами, както ти чудесно знаеш. Но други оздравяха благодарение на тайното електричество. Макар че заслугата за това, естествено, се приписва на Господ.

Безрадостната му усмивка приличаше на болезнен спазъм.

— Да си представим следната ситуация. Аз съм неврохирург и ти идваш при мен със злокачествен мозъчен тумор. Отстраняването му е възможно, но доста сложно. И доста рисковано. Да речем, че шансовете ти да умреш на операционната маса са… ммм… примерно двайсет и пет процента. Няма ли въпреки това да се съгласиш на операция, при положение че алтернативата е период на страдания, последван от сигурна смърт? Ще се съгласиш, и още как! Даже ще ме молиш да те оперирам!

Замълчах, защото логиката му беше желязна.

— Кажи ми според теб колко хора съм излекувал чрез електрическа интервенция?

— Не знам. С помощничката ми отсяхме само безспорните случаи. Списъкът е съвсем кратък.

— Добре сте се потрудили — кимна той.

— Радвам се, че одобряваш.

— Аз имам свой списък, който е значително по-дълъг. Защото, разбираш ли, усещам кога се случва. Кога се получава. Без капка съмнение. По мои данни само при малка част от излекуваните впоследствие се проявяват неблагоприятни последици. При три процента или, да кажем, пет. По примера с мозъчния тумор, който ти дадох, бих оценил шансовете за успех като страхотни.

Порази ме фразата „по мои данни“. Аз разполагах единствено с Бриана. Той разполагаше със стотици или дори хиляди последователи, които с радост са държали под око изцелените. Била е достатъчна само една негова дума.

— Като изключим Кати Морс, ти знаеше за въпросните случаи, нали?

Джейкъбс не отговори. Само ме гледаше. На лицето му не се четеше колебание, единствено желязна увереност.

— Естествено, че си знаел. Понеже ги водиш на отчет. За теб те са лабораторни плъхове, а на кого му дреме, ако няколко плъха се разболеят? Или пък умрат?

— Ужасно несправедлив си.

— Не мисля така. Служиш си с маската на религията, защото ако провеждаше опитите си открито в някоя лаборатория — каквато непременно си оборудвал в „Ключалките“ — ФБР щеше да те арестува за експерименти с хора… и за убийството на част от тях. — Наведох се напред, гледайки го право в очите. — Вестниците щяха да те кръстят доктор Менгеле.

— Кой ще нарече един неврохирург доктор Менгеле само защото е загубил част от пациентите си?

— Те не идват при теб с мозъчни тумори.

— Идвали са и такива и днес много от тях продължават да живеят и да се радват на живота, вместо да лежат в земята. Дали не показвах фалшиви тумори, докато обикалях по събори? Да, и не се гордея, но беше необходимо. Няма как да покажа нещо, което е изчезнало. — Той се замисли. — Не е лъжа, че повечето хора, които идваха под шатъра ми, не бяха неизлечимо болни, но в известен смисъл техните физически недъзи бяха по-страшни. Те ги обричаха на дълъг живот, изпълнен с болки и страдания. В определени случаи — на агония. А ти си седнал тук да ме съдиш. — Джейкъбс скръбно поклати глава, но в очите му не се четеше скръб. В тях пламтеше гняв.

— Кати Морс не беше болна и не излезе на сцената доброволно. Ти я избра, защото беше готина. Зрителите щяха да си изплакнат очите.

Също като Бри преди няколко месеца Джейкъбс изтъкна, че Морс може да си е посегнала по друга причина. Шестнайсет години не били малко. Всичко можело да се случи за толкова време.

— Сам знаеш, че не е така — възразих му.

Той отпи от чашата си и я остави, при което ръката му видимо трепереше.

— Този разговор не води доникъде.

— Понеже ти няма да престанеш ли?

— Понеже престанах. Ч. Дани Джейкъбс никога вече няма да разпъне Господния шатър. Точно сега в интернет текат дискусии и се пускат слухове за този тип, но това няма да трае дълго. Скоро вниманието към него ще секне.

Ако ми казваше истината, излизаше, че съм блъскал на отворена врата. Вместо да ме успокои, тази мисъл засили тревогата ми.

— След шест месеца, може би след година, на сайта ще излезе съобщение, че пастор Дани се е оттеглил поради здравословни проблеми. После и сайтът ще бъде закрит.

— Защо? Защото си готов с изследванията ли? — Не вярвах, че изследванията на Чарли Джейкъбс изобщо някога ще приключат.

Той отново се загледа в необятния пейзаж. Накрая стана, като се подпря на страничните облегалки на стола.

— Да се върнем назад, Джейми. Искам да ти покажа нещо.

Ал Стампър — лоена бъчва в диско панталони от седемдесетте — седеше на кухненската маса. Сортираше пощата. Пред него беше поставена чиния с купчина гофрети, обилно полети с масло и сироп. До чинията имаше картонена кутия от бутилка джин. До стола му бяха поставени три пластмасови кошчета с емблемата на Американските пощи, натъпкани догоре с писма и пакети. Пред очите ми Стампър разкъса един кафеникав плик и изтръска от него написано на ръка писмо, снимка на момче в инвалидна количка и банкнота от десет долара. Той пусна десетачката в кутията от джин и хвърли поглед на писмото, докато дъвчеше гофрета. До него Джейкъбс изглеждаше още по-слаб. Този път си помислих не за Адам и Ева, а за Джак Спрат и жена му от детското стихне.

— Шатърът може да е сгънат — отбелязах аз, — но волните пожертвования очевидно не секват.

Стампър ме изгледа със злобно равнодушие — ако въобще е възможно такова нещо — и продължи да се занимава с пощата. И най-вече с гофретите.

— Четем всяко писмо — увери ме Джейкъбс. — Нали така, Ал?

— Да.

— А на всяко ли отговаряте? — попитах.

— Така е редно — обади се Стампър. — Във всеки случай такова е моето мнение. Щяхме да се справяме, ако разполагах с помощник. Един човек ще е достатъчен, ако си осигурим компютър вместо този, който пастор Дани пренесе в работилницата си.

— Ал, вече го обсъждахме — намеси се Джейкъбс. — Започнем ли кореспонденция с хората, които ни молят…

— Няма отърване, знам. Просто ми е любопитно какво е станало с Божието дело.

— Ти го осъществяваш — отвърна Джейкъбс с благ глас. В очите му обаче играеха весели огънчета: така човек гледа куче, което изпълнява трик.

Стампър замълча и отвори следващия плик. От него не изпадна снимка: само писмо и петарка.

— Хайде, Джейми — повика ме Джейкъбс. — Да не му пречим.

От алеята стопанските пристройки ми се бяха сторили спретнати и поддържани, но отблизо видях, че тук-там дъските са се напукали и корнизът се нуждае от освежаване. Бермудската трева, през която газехме — без съмнение основен разход при последното озеленяване на имението, — трябваше да се окоси. Иначе в най-скоро време двата акъра морава щяха да се превърнат в ливада.

Джейкъбс се спря.

— Как мислиш, къде е лабораторията ми?

Посочих обора. Това беше най-голямата пристройка, горе-долу с размерите на магазина за авточасти в Тулса.

Той се усмихна.

— Знаеш ли, че броят на учените в проекта „Манхатън“ непрекъснато намалявал до първото изпитание на атомна бомба на полигона Уайт Сандс?

Поклатих глава.

— Към момента на ядрения взрив няколко общежития, построени за персонала, пустеели. При научните изследвания важи едно малко известно правило: с приближаването към крайната цел нуждата от техническо подсигуряване на проекта намалява.

Той ме поведе към най-обикновена барака за инструменти, извади халка с ключове и отвори вратата. Очаквах вътре да е горещо, само че беше прохладно както в къщата. До лявата стена беше поставена работна маса, върху която имаше само няколко тетрадки и включен „Макинтош“ — за скрийнсейвър му служеше снимка на коне, увлечени в безкраен галоп. Пред компютъра имаше офис стол, който изглеждаше удобен и скъп.

Върху рафтовете вдясно бяха подредени кутии, които приличаха на посребрени пачки цигари… само дето пачките цигари не бръмчат като усилватели в режим на готовност. На пода стоеше сандък, боядисан в зелено, голям колкото хотелски минихладилник. Върху него беше поставен телевизионен монитор. Джейкъбс леко плесна с ръце, мониторът просветна и на него се появи поредица от червени, сини и зелени колони, които се надигаха и спускаха, сякаш изобразяваха дишане. Това зрелище едва ли щеше да измести „Биг Брадър“ от върха на развлекателната индустрия.

— Значи тук работиш?

— Да.

— А къде е апаратурата? Приборите?

Той първо ми посочи макинтоша, после монитора.

— Там и там. Най-важното обаче… — насочи пръст към слепоочието си като дуло на пистолет — … е тук. Намираш се в най-авангардния институт по електроника в света. Откритията на Едисон в Менло Парк бледнеят пред откритията, направени в тази стаичка. Те ще променят света.

Но дали щяха да го променят към по-добро? Не ми хареса отнесеното изражение на Джейкъбс, който гордо оглеждаше тези предмети без особена стойност. Все пак не можех да отхвърля думите му като празно бълнуване. В сребристите кутии и в зеления сандък с размери на минихладилник се долавяше някаква сила. Да стоиш в тази барака, беше като да си твърде близо до електроцентрала, работеща на пълна мощност, където от високото напрежение прехвърчат искри и усещаш статичното електричество чак в пломбите си.

— Сега произвеждам електричество с помощта на геотермалната енергия. — Джейкъбс поглади зеленото сандъче. — Това е геосинхронен генератор. Той е свързан с кладенец посредством тръба, каквато се използва в някои мандри. На половин мощност обаче този генератор произвежда достатъчно прегрята пара, за да захрани не само „Ключалките“, но и цялата крайречна долина. На пълна мощност сладурчето ми може да свари всички подземни води като чайник. Само че не това е целта на занятието. — Джейкъбс се засмя от сърце.

— Не е възможно — не повярвах аз. Но също толкова невъзможно бе със свещени пръстени да премахваш мозъчни тумори и да ускоряваш зарастването на счупени гръбначни прешлени.

— Уверявам те, че не си прав, Джейми. С малко по-голям генератор, сглобен от части, каквито лесно ще си изпиша по пощата, мога да захранвам с електричество цялото Източно крайбрежие. — Той не се хвалеше, а най-спокойно констатираше факт. — Не съм го направил, защото производството на електроенергия не ме интересува. Нека светът си сърба попарата — според мен нищо друго не заслужава. Но се боя, че за моите цели геотермалната енергия води до задънена улица. Не е достатъчна. — Той мрачно погледна конете, галопиращи върху компютърния екран. — Очаквах повече от това място, особено през лятото, но… карай да върви.

— Подразбирам, че тук нищо не се захранва от традиционното електричество?

Той ме изгледа с унищожителна ирония.

— Разбира се, че не.

— Захранва се от тайно електричество.

— Да. Така го наричам.

— Вид електричество, което никой друг не е открил след времето на Скрибоний. Докато не се появяваш ти. Свещеник, чието хоби беше изработването на детски играчки с батерии.

— О, за това електричество се знае. По-точно се е знаело. Към края на петнайсети век Лудвиг Прин пише за него в De Vermis Mysteriis. Нарича го potestas magnum universi — силата, движеща света. Прин всъщност се позовава на Скрибоний. След като напуснах Харлоу, търсенето на potestas universum, стремежът да я подчиня, се превърна в смисъл на живота ми.

Искаше ми се да вярвам, че той се заблуждава, обаче чудодейните изцеления и триизмерните потрети, които правеше в Тулса, говореха за обратното. Може би нямаше значение. Може би беше важно дали Ч. Дани Джейкъбс наистина е посипан с нафталин и прибран в шкафа. Ако беше приключил с евангелистките събори, мисията ми беше изпълнена. Или се лъжех?

Той заговори с назидателен тон:

— За да разбереш как стигнах толкова далеч и открих толкова много без чужда помощ, имай предвид, че в много отношения науката е като модата — увлича се по крайности. Първото изпитание на ядрено оръжие е през 1945 в Уайт Сандс. След четири години руснаците взривяват своята първа атомна бомба в Семипалатинск. През 1951 в Арко, Айдахо, за пръв път е произведено електричество чрез процеса на ядрено делене. Оттогава за петдесет години електричеството се превърна в грозничката слугиня. Никой не я забелязва, защото всички се превъзнасят по красивата принцеса — ядрената енергия. Скоро ядреното делене ще заеме мястото на слугинята, а студеният синтез — мястото на принцесата. Щом въпросът опре до изследвания в теорията на електричеството, спонсорство и субсидии вечно няма. По-същественото е, че няма интерес. Сега на електричеството се гледа като на отживелица, макар че всеки модерен източник на енергия трябва да бъде превърнат в ампери и волтове!

В тона му вече се долавяше ярост.

— Въпреки огромните възможности на електричеството да убива и да изцелява, въпреки че е променило живота на всеки човек на планетата, въпреки че естеството му все още не е докрай разбрано, на научните изследвания в тази област се гледа със снизходително презрение! Неутроните са секси! Електричеството е бита карта — прашен склад, от който е изнесено всичко ценно и са останали само безполезни вехтории. Само че складът не е опразнен. В дъното му има скрита врата, водеща към подземни съкровищници, изпълнени с неземни богатства, които малцина са виждали. Тези съкровищници нямат край.

— Започваш да ме плашиш, Чарли. — Уж го казах на шега, а прозвуча напълно сериозно.

Той не ми обърна внимание и закуцука между масата и рафтовете, докосвайки зеления сандък при всяко минаване, сякаш държеше да се увери, че той още е на мястото си.

— Да, други вече са посещавали тези съкровищници. Не съм първият. В частност Скрибоний. Или Прин. Но повечето с никого не са споделили своите открития, точно като мен. Защото силата е огромна. По характера си — непознаваема. Ядрена енергия ли? Пфу! Вятър работа! — Той опря длан в зеления сандък. — Ако това тук се свърже с достатъчно силен източник, ще превърне ядрената енергия в детски пистолет, който стреля с тапа.

Съжалих, че не си бях взел лимонадата, защото гърлото ми беше пресъхнало. Трябваше да се изкашлям, преди да заговоря.

— Чарли, да предположим, че всичко, което казваш, е истина. Разбираш ли с какво си се захванал? Механизма му?

— Добър въпрос. Позволи ми аз да ти задам друг. А ти разбираш ли какво се случва, когато натиснеш ключа за осветлението? Можеш ли да изброиш поредността на събитията, които завършват с това, че в стаята светва крушка, която разпръсква тъмнината?

— Не.

— Затваряш ли електрическа верига с онова щракване, или я отваряш?

— Нямам представа.

— Но това никога не ти е попречило да включваш осветлението, нали? Или електрическата си китара, когато трябва да свириш?

— Вярно, обаче никога не съм я включвал в усилвател, който може да захрани цялото Източно крайбрежие.

Джейкъбс ме погледна с подозрителност, граничеща с параноя.

— Ако това е обяснение, смисълът ми убягва.

Видях, че казва истината, и може би тъкмо това беше най-страшното.

— Няма значение. — Хванах го за раменете, за да го задържа, и изчаках да ме погледне в очите.

— Чарли, щом си престанал да лекуваш хората и щом не искаш да сложиш край на енергийната криза, какво целиш?

Отначало той нищо не каза. Сякаш бе изпаднал в транс. После се издърпа от мен и отново закрачи, продължавайки с лекцията:

— Предавателните устройства, които използвам върху хора, претърпяха редица изменения. При лечението на Хю Йейтс от глухотата му използвах големи пръстени с покритие от злато и паладий. Сега те ми се струват нелепо старомодни — като видеокасети в епохата на компютърните файлове. Слушалките, които използвах върху теб, бяха по-малки и по-мощни. Когато ти се появи при мен с хероинова зависимост, бях заменил паладия с осмий. Осмият е по-евтин — това е плюс за човек с ограничен бюджет, — а слушалките бяха ефективни, но не биха изглеждали добре на евангелистка сбирка, нали? Исус носил ли е слушалки?

— Вероятно не, но същото може да се каже за венчалните халки — нали е бил ерген.

Джейкъбс пропусна последното покрай ушите си. Разхождаше се напред-назад като затворник в килия. Или като параноик, каквито има във всички големи градове — онези хора, на които вечно говорят за ЦРУ, ционисткия заговор и тайните на розенкройцерите.

— Затова се върнах на пръстените и съчиних история, която… да съответства… на вкуса на последователите ми.

— С други думи — малко реклама.

Това го отрезви. Той се усмихна и за миг се превърна в преподобния Джейкъбс от моето детство.

— Да, реклама. По онова време използвах сплав от рутений и злато, съответно пръстените вече бяха много по-малки. И много по-мощни. Да си тръгваме ли, Джейми? Изглеждаш ми пообъркан.

— Така е. Може и да не разбирам твоето електричество, но го усещам. Сякаш пуска мехурчета в кръвта ми.

Джейкъбс се засмя.

— Точно! Може да се каже, че тук атмосферата е наелектризирана! Ха! На мен ми харесва, но все пак съм свикнал. Хайде да излезем на чист въздух.

Чистият въздух никога не ми се беше струвал така сладък, както по пътя към централната къща.

— Ще ми отговориш ли на още един въпрос, Чарли? Ако нямаш нищо против.

Той въздъхна, но без недоволство. Щом излязохме от малката барака, която предизвикваше клаустрофобия, отново изглеждаше психично здрав.

— С удоволствие, стига да мога.

— Разказваш на баламите, че жена ти и синът ти се удавили. Защо лъжеш? Не виждам какво постигаш с това.

Той спря и сведе глава. Когато я вдигна, видях, че ведрата му нормалност е заминала на кино, сякаш никога не я е имало. Яростта, изписана на лицето му, беше толкова всепоглъщаща, че неволно отстъпих назад. От вятъра оредялата му коса беше нападала по челото. Той я отметна и притисна длани към слепоочията си, сякаш го измъчваше ужасно главоболие. Ала когато заговори, гласът му прозвуча глухо и безизразно. Щях да реша, че това е гласът на разума, ако не беше гримасата му:

— Те не заслужават истината. Ти ги нарече балами и си абсолютно прав. Те са отхвърлили здравия разум — а повечето са доста интелигентни — и са повярвали в лъжите на мощното застрахователно дружество, наречено религия. То им обещава вечна радост в другия живот, ако изживеят настоящия по определени правила, и много от тях се опитват, но и това е малко. Когато се появи болката, те жадуват за чудо. За тях не съм нищо друго освен шаман, който ги докосва с вълшебни пръстени, вместо да тръска над тях дрънкалка от кости.

— Никой от тях ли не е осъзнал истината? — Проучванията с Бри ме бяха убедили, че Фокс Мълдър е прав за едно: истината е някъде там и в нашия век, когато почти всички живеем в стъклени къщи, всеки може да я открие чрез компютър, свързан с интернет.

— Чу ли ме изобщо? Такива хора не заслужават истината и това е естествено, защото тя не им е нужна. — Той се усмихна, оголвайки стиснати зъби. — Не са им нужни и блаженствата, описани в Песен на песните. Искат единствено да оздравеят.

Стампър не вдигна поглед, докато минавахме през кухнята. Две пощенски кошчета бяха опразнени и той се занимаваше с последното. Кутията от джин се беше напълнила до половината. Тук-там се виждаше по някой чек, но преди всичко беше пълна със смачкани банкноти. Спомних си сравнението на Джейкъбс с шамана. В Сиера Леоне клиентите му щяха да се наредят на опашка пред вратата, носейки подаръци като плодове, зеленчуци и заклани и оскубани пилета. И в двата случая ставаше дума за едно и също: „зелено“. Печалба. Мекото на баницата.

Щом се върнахме в библиотеката, Джейкъбс се отпусна в креслото с болезнена гримаса и допи лимонадата си.

— Сега цял ден ще ходя до тоалетна — оплака се той. — Проклятието на старостта. Много ти се зарадвах, Джейми, понеже искам да те наема.

— Искаш какво?

— Чу ме. Ал скоро ще напусне. Това май още не му е ясно, обаче аз съм решил. Той не желае да има нищо общо с научната ми работа. Знае, че тя е в основата на моя лечебен метод, но я смята за мерзост.

За малко да кажа: „Ами ако е прав?“

— Ти можеш да поемеш неговите задължения — ежедневно да преглеждаш пощата, да каталогизираш имената на подателите и жалбите им, да прибираш пожертвованията и веднъж седмично да пътуваш до Лачмор, за да осребряваш чековете. Ще проучваш посетителите — вече не са толкова много, но всяка седмица пристигат към десетина — и ще ги отпращаш.

Джейкъбс се обърна и ме погледна в очите.

— Можеш да вършиш и това, което Ал отказва — да ми помагаш в последните етапи към целта ми. Много съм близо, но вече нямам сили. Един помощник ще бъде неоценим, а ние добре се бяхме сработили. Нямам представа колко ти плаща Хю, но ще ти давам двойно, даже тройно повече. Какво ще кажеш?

Загубих дар-слово. Толкова бях смаян.

— Джейми? Чакам.

Взех лимонадата и този път топящите се кубчета лед изтракаха. Отпих глътка и оставих чашата.

— Говориш за цел. Обясни ми каква е тя.

Той се замисли. Или си даде вид, че мисли.

— Рано е още. Поработи при мен, за да опознаеш по-добре мощта и красотата на тайното електричество. Тогава може би ще ти я споделя.

Изправих се и му подадох ръка.

— Беше ми приятно отново да се видим. — Тази фраза често се произнася само от вежливост, но ми се удаде много по-трудно от лъжата, че той изглежда фантастично. — Грижи се за себе си. И внимавай.

Той се изправи, но не стисна ръката ми.

— Ти ме разочарова. И честно казано, ядоса ме. Бил си толкова път, за да четеш конско на един изморен старец, който навремето ти спаси живота.

— Чарли, ами ако това тайно електричество се изплъзне от контрола ти?

— Няма.

— Обзалагам се, че виновниците за аварията в Чернобил също са мислели така.

— Ти премина всякакви граници. Пуснах те в дома си, защото очаквах благодарност и разбиране. Виждам, че жестоко съм грешал. Ал ще те изпрати. Трябва да си полегна. Много се уморих.

— Чарли, аз искрено съм ти благодарен. Ценя всичко, което направи за мен. Обаче…

— Обаче. — Лицето му се вкамени и посивя. — Винаги има „обаче“.

— Дори да не беше тайното електричество, не мога да работя за човек, който си отмъщава на отчаяни хора, защото не може да отмъсти на Господ за убийството на жена си и детето си.

От сиво лицето му стана бяло.

— Как смееш? Как смееш?

— Може би изцеляваш някои от тях — продължих аз, — но съсипваш всички. Тръгвам си. Не е необходимо господин Стампър да ме изпраща.

Отправих се към входната врата. Вече пресичах ротондата и стъпките ми отекваха по мраморните плочи, когато чух гласа му, усилен от акустиката на празното пространство:

— Не сме приключили с теб, Джейми. Обещавам ти. Хич не се и надявай.

С портата се справих и без Стампър: тя автоматично се разтвори, когато се приближих с колата. При изхода за шосето спрях, видях, че имам пропуснати повиквания на мобилния си телефон, и позвъних на Бри. Тя вдигна веднага и преди да успея да продумам, ме попита добре ли съм. Отговорих положително и ѝ разказах, че Джейкъбс ми е предложил работа.

— Ти сериозно ли?

— Да. Отказах му…

— По дяволите, как няма да откажеш!

— Но това не е най-важното. Той твърди, че се е отказал от евангелистките сборове и вече не лекува. Съдейки по цупенето на господин Ал Стампър, бивш вокалист на „Ел-крушките“ и настоящ помощник на Чарли, не ме е излъгал.

— Значи всичко е свършило?

— Както Самотния рейнджър казваше на верния си приятел, индианеца: „Тонто, нямаме повече работа тук.“ — Стига той да не взриви планетата с тайното си електричество.

— Обади ми се, когато се прибереш в Колорадо.

— Обещавам ти, сладката ми. Как е Ню Йорк?

— Супер! — В гласа ѝ се долавяше такъв ентусиазъм, че се почувствах много по-възрастен от своите петдесет и три години.

Побъбрихме си за живота ѝ в големия град, после завих на шосето и поех обратно към летището. Бях изминал няколко километра, когато погледнах в огледалото за обратно виждане и забелязах оранжевия сателит отзад.

Бях забравил да дам на Чарли тиквата.