Възкресяване

VIII

Разстоянието от Недърленд до панаира в окръг Норис беше сто километра, така че с Хю имахме достатъчно време за разговори, но до Денвър почти не обелихме дума. През повечето време се любувахме на пейзажа. Като изключим черната линия смог над Арведа, беше идеален ден в началото на лятото.

Тогава Хю спря радиото и поредицата от златни класики по Кей Екс Кей Ел секна.

— Брат ти Конрад оплака ли се от странични ефекти, след като Преподобният го излекува от ларингита или каквото там му е имало?

— Не, и това е напълно естествено. Джейкъбс твърдеше, че лечението е било наужким, плацебо, и според мен казваше истината. Сигурно е така. Тогава е започвал и най-мащабният му проект е била телевизионната антена. Проблемът се е криел в съзнанието на Кон.

— Внушението е могъщо нещо — съгласи се Хю. — Както и вярата. Виж групите и певците, които се редят на опашка при нас да записват, въпреки че сега почти никой не купува компактдискове. Проучи ли Ч. Дани Джейкъбс?

— Подробно. Дъщерята на Джорджия ми помага.

— И аз се поразрових — обзалагам се, че повечето му сеанси протичат както при брат ти. Хора с психосоматични заболявания решават, че са изцелени, щом пастор Дани ги докосне с вълшебните си Божи пръстени.

Вероятно беше прав, но след като видях Джейкъбс на панаира в Тулса, не се съмнявах, че е усвоил тайната да ловиш баламурници: освен да чуят как месото цвърчи в тигана, трябва да им подхвърлиш и някоя мръвка. Жени се кълнат, че са се спасили от мигрената, мъже се удивляват, че ишиасът вече не ги мъчи — прекрасно, обаче всичко се крепи на едната честна дума. Такива изцеления не са, да речем, портрети с мълнии.

Поне двайсетина сайта го разобличаваха, включително един с гръмкото заглавие „Ч. ДАНИ ДЖЕЙКЪБС: ПАСТОР МЕНТЕ“. В тях стотици хора бяха публикували мнението си, че „раковите тумори“, които пастор Дани премахва, са свински или кози черен дроб. На съборите не се разрешаваше снимането и „разпоредителите“ конфискуваха филма, ако хванеха някого да извършва нарушение, но въпреки всичко бяха изтекли доста фотографии. Някои всъщност допълваха официалните видеоклипове в сайта на Ч. Дани. На други обаче лепкавата гадост в ръцете на пастора определено приличаше на кози дроб. Подозирах, че туморите са фалшиви — тук прекалено ми напомняше евтин панаирджийски трик. Но това не означаваше, че всичко, което Джейкъбс върши, е спектакъл. В този линкълн „Континентал“ с размерите на яхта се возеха двама мъже, които можеха да го потвърдят под клетва.

— Страдал си от сомнамбулизъм, придружен от гърчове — обобщи Хю. — Което в един здравен сайт се нарича миоклония. В твоя случай — временна. Появила се е натрапчивата нужда да се бодеш с нещо, сякаш подсъзнателно все още се боцкаш с иглата.

— Правилно.

— А на мен ми се губи време, през което съм говорел и съм се движел — като след препиване, само че без да съм пил.

— И призматиката — подсетих го аз.

— Аха. И момичето от Тулса, за което ти ми разказа. Дето задигнало обеците. Най-дръзкият обир с чук на света.

— Смятала, че са нейни, защото излязла с тях на снимката, която той ѝ направил. Обзалагам се, че е обиколила всички бутици в Тулса, търсейки и роклята.

— Спомня ли си, че е счупила витрината?

Поклатих глава. Отдавна се бях махнал от Тулса, когато Кати Морс е била изправена на съд, но Бриана Донлин беше открила вестникарска дописка в интернет. Морс твърдяла, че не си спомня нищо, и съдията ѝ повярвал. След изготвянето на психиатрична експертиза освободил младата жена под попечителството на родителите ѝ. Оттам дирите ѝ се губеха.

Хю се умълча. Аз също. Гледахме как пътят се разгръща пред нас. Бяхме излезли от планината и той се устремяваше към хоризонта като обтегната струна.

— За какво му е всичко това, Джейми? — обади се накрая Хю. — За пари ли? Няколко години бачка по панаирите, докато един ден не си казва: „Защо да обирам трохите, вместо да лекувам по събори и да забърша дебелите пачки?“

— Може би, но никога не съм смятал, че Чарли Джейкъбс се интересува от дебелите пачки. Господ също не го интересува, освен ако не се е обърнал на сто и осемдесет градуса, откакто заряза служенето в родното ми градче, а в Тулса не забелязах у него и следа от религиозност. Обичаше жена си и детето си — онова албумче, което намерих в караваната му, почти се беше разпаднало от прелистване — и съм сигурен, че все още държи на експериментите си. Стане ли дума за неговото тайно електричество, той е като Жабока с лекия си автомобил88.

— Не разбрах.

— Вманиачен е. Ако ме питаш, той се нуждае от пари за различните си експерименти. Пари, които не може да изкара на панаирите.

— Значи изцеляването не е финалната точка? Не е целта?

Нямаше откъде да съм сигурен, но така ми се струваше. Съборите под Божия шатър бяха гаврене с религията, която той беше отхвърлил, както и начин да изкара оборотни средства от „волните пожертвования“. Само че Джейкъбс не ме беше излекувал за пари. Беше ми подадена ръка за помощ от човек, отрекъл се от религиозната форма, но не и от два принципа в Христовото учение: щедрост и милосърдие.

— Не знам каква е целта му — отвърнах.

— Как мислиш, дали той знае?

— Всъщност да.

— Тайното електричество. Чудя се дали си го е изяснил.

А аз се чудех дали изобщо го интересува. Страховита мисъл, откъдето и да го погледнеш.

Панаирът в окръг Норис се провеждаше през втората половина на септември. Преди две-три години бях ходил там с едно гадже и си изкарахме супер. Сега, през юни, паркът пустееше, като изключим една огромна брезентова палатка. Съвсем заслужено тя се издигаше в онази част на централната алея, където в разгара на сезона се разполагаха съмнителните развлечения — казината с манипулирани ротативки и стриптийз баровете. Огромният паркинг бе пълен с коли и пикапи — предимно стари бракми с лепенки от рода на „ИСУС ЗА МЕН УМРЯ, ЗА НЕГО АЗ ЖИВЕЯ“ върху задните брони. Голям електрически кръст, вероятно закрепен с болтове за централния стълб, увенчаваше палатката и преливаше в червени, бели и сини ивици. Отвътре се чуваше пламенното изпълнение на госпъл състава и ритмичното пляскане на публиката. Все още се стичаха хора. Повечето бяха на възраст, но имаше и немалко младежи.

— По всичко личи, че си прекарват добре — изкоментира Хю.

— О, да. Спасителното пътуващо представление на брат Любов89.

От равнината подухваше хладен ветрец и времето беше приятно — осемнайсет градуса, но в шатъра температурата сигурно беше с десетина градуса по-висока. Видях фермери с гащеризони и старици със зачервени, щастливи лица. Имаше мъже с костюми и жени с елегантни рокли, очевидно пристигнали тук направо от офисите си в Денвър. Сред контингента от ратаи чикано90, облекли джинси и запретнали ръкавите на ризите си, не липсваха такива със затворнически татуировки. Дори зърнах няколко черни сълзи91.

На първите места се беше разположила Инвалидната бригада. Шестимата инструменталисти от госпъл състава се полюшваха и правеха невероятни импровизации. Пред тях дебелички негърки с бели усмивки на кафявите лица и бургундскочервени роби енергично пристъпваха от крак на крак и пляскаха с ръце: Девина Робинсън и „Божиите птички“.

Стиснала безжичен микрофон, самата Девина с танцова стъпка се отдели от другите; нададе вик, достоен за Арета Франклин в разцвета ѝ и поде:

Тя прикани вярващите да запеят и те не чакаха втора покана. Ние с Хю застанахме прави чак в дъното, защото под шатъра, който сигурно побираше хиляда души, всички столове бяха заети. Хю се наведе към мен и изкрещя в ухото ми:

— Има страхотен глас! Блестяща е!

Кимнах и заръкоплясках. Певицата изкара пет куплета с много „той е там“, а към края пот се лееше от челото ѝ и даже Инвалидната бригада се беше развълнувала. За кулминацията — нови трели в стила на Арета Франклин — Девина високо вдигна микрофона. Органистът и соло китарата с настървение задържаха последния акорд.

За финал тя се провикна:

— Сега да чуя от вас едно хубаво „Алилуя“!

Чу го.

— А сега пак, но да си проличи, че Бог ви е дарил с любовта си!

Пролича си.

Удовлетворена, тя попита зрителите готови ли са за Ал Стампър. Те ѝ показаха, че са готови.

Музикантите засвириха нещо бавно и обгръщащо. Публиката зае редиците от сгъваеми столове. Плешив негър, тежащ сигурно към сто и четирийсет килограма, излезе на сцената с възхитителна грация.

Хю се приведе към мен. Сега вече можеше да говори по-тихо:

— През седемдесетте беше в група „Ел-крушките“. Тогава беше слаб като върлина и в буйната му афроприческа можеше да скриеш цяла масичка. Мислех, че се е преселил на оня свят. Изшмъркал е толкова кокаин, че отдавна трябваше да е мъртъв.

Стампър мигновено потвърди тази информация.

— Бях голям грешник — изповяда се той на присъстващите. — Сега, хвала на Господа, съм само голям шишко.

Те се засмяха. Той се посмя с тях и отново стана сериозен.

— По милостта на Исус пастор Дани Джейкъбс ме спаси и ме излекува от пристрастяването. Може би някои от вас си спомнят светските песни, които изпълнявах с „Ел-крушките“ и може би много по-малко от вас си спомнят песните, които изпълнявах вече самостоятелно. В последно време обаче запях друга песен — песен, която Бог ми изпращаше, но от която аз се отвръщах…

— Хвала на Исус! — изкрещя някой от публиката.

— Така е, братко, точно сега ще го възхваля и аз.

Той запя „Нека крайбрежни огньове горят“ — химн, който добре си спомнях от детството, — с толкова дълбоко и искрено чувство, че гърлото ми се стегна. Към края повечето вярващи припяваха заедно с него с блеснали очи.

Ал Стампър изпя още две песни (мелодията и ритъмът на втората подозрително напомняха „Да останем заедно“ на Ал Грийн) и отново покани на сцената „Божиите птички“. Те запяха, той заприпява; с радост въздигаха гласовете си към Бога и Исус и направо пощуриха богомолците. Когато тълпата се изправи, ръкопляскайки неистово, светлините в шатъра угаснаха — само един прожектор огряваше левия край на сцената, откъдето влезе пастор Ч. Дани Джейкъбс. Беше си моят Чарли, както и Преподобният на Хю, но колко се беше променил от последния път, когато го видях!

Широкото му черно палто — като това, което Джони Кеш носеше на сцената, — донякъде скриваше колко е отслабнал, но изпитото му лице го издаваше. Издаваше го като махленска клюкарка. Мисля, че повечето хора, които са преживели големи загуби — големи трагедии — се изправят на кръстопът. Може би не веднага, а когато сътресението попремине. След месеци или след години. В резултат тези хора или се разширяват, или се свиват. Ако такива приказки ви се струват мъгляви като Ню Ейдж мистиката — а сигурно е така, — не ви се извинявам. Знам какво говоря.

Чарлс Джейкъбс се беше свил. Устните му бяха изтънели. Сините му очи искряха, само че обградени с мрежа от бръчици, и изглеждаха смалени. Някак затулени. Жизнерадостният млад мъж, който ми беше помогнал да направя пещери в Череп планина, когато бях шестгодишен; мъжът, който ме беше изслушал с такава доброта, докато му разказвах как Кон е онемял… същият този мъж сега приличаше на едновремешен учител от Нова Англия, който се кани да набие с пръчка непослушен ученик.

Тогава той се усмихна и за миг ме обзе надежда, че нещичко от младежа, който се беше сприятелил с мен, е останало в този пътуващ панаирджийски проповедник. Усмивката озари лицето му. Тълпата го аплодираше. Донякъде и от облекчение, струва ми се. Той повдигна ръце и бавно ги отпусна.

— Седнете, братя и сестри. Седнете, момчета и момичета. Нека сред нас се възцари мир и разбирателство.

Те седнаха. Шатърът утихна. Всички очи бяха приковани в пастора.

— Нося ви блага вест, която сте чували преди: Господ ви обича. Да, всекиго от вас. Тези, които живеят праведно, и тези, които тънат в грях. Той толкова ви обичаше, щото даде своя единороден син — Йоан, трета глава, шестнайсети стих. В навечерието на своето разпятие Неговият син се молеше да се опазите от лукавия — Йоан, седемнайсета глава, петнайсети стих. Когато Бог ни поправя, когато ни дава теглила и скърби, Той го прави от любов — Деяния, седемнайсета глава, единайсети стих92. Нима не може да снеме тези теглила и скърби пак от любов?

— Да, хвала на Бога! — долетя екзалтиран вик от редицата с инвалидните колички.

— Стоя пред вас — скитник върху лицето на Америка и съсъд за Божията любов. Ще ме приемете ли, както аз ви приемам?

Изкрещяха, че ще го приемат. Пот се лееше от челото ми, от челото на Хю, от челата на всички около нас, но лицето на Джейкъбс бе сухо и сияещо, въпреки че заради прожектора сигурно му бе още по-горещо. Добавете и черното палто.

— Навремето бях женен и имах момченце — каза той. — При една ужасна злополука жена ми и детето се удавиха.

Все едно някой ме поля със студена вода. Това беше лъжа, за която аз поне не виждах обяснение.

Разстроени, хората зашепнаха. Много жени, както и немалко мъже се разплакаха.

— Тогава отвърнах лицето си от Господа и го проклех в сърцето си. Заскитах в пустинята. О, бях къде ли не — в Ню Йорк, Чикаго, Тулса, Джоплин, Далас, Тихуана; в Портланд — Мейн и Портланд — Орегон, но всуе, навсякъде бе пустиня. Откъснах се от Господа, но никога не се откъснах от спомена за жена си и детенцето си. Свалих одеждите си на свещеник, но никога не свалих това.

Той вдигна лявата си ръка и показа златен пръстен, който изглеждаше твърде широк и дебел за обикновена брачна халка.

— Борех се с нагона — разбира се, аз съм мъж, а жената на Потифар винаги ще изкушава мъжа, — но не изневерих.

— Хвала на Господа — провикна се една жена. Вероятно си мислеше, че ако някога зърне тази шафрантия, маскирана като благоверна съпруга, тутакси ще я разпознае.

— И веднъж, след като преодолях едно необичайно силно… необичайно лъстиво изкушение… получих Божие откровение точно както Савел по пътя за Дамаск.

— Божието слово! — провикна се някакъв мъж, вдигайки ръце към небето (или поне към купола на шатъра).

— Бог ми каза, че работата ми ще е да снемам теглилата и скърбите на хората. Яви се в съня ми и ми рече да си надяна втори пръстен, който ще символизира съюза ми с учението на Господа чрез Неговото Свято Слово и учението на Божия син Исус Христос. Тогава бях във Финикс — изнасях безбожна карнавална програма — и Бог ми рече да ида в пустинята без храна и вода като някой старозаветен поклонник. Рече ми, че в пустинята ще намеря пръстена за моя втори и последен брак. Рече ми, че ако не изменя на съюза ни, ще сторя голямо добро и за награда ще се събера с жена си и детенцето си в рая, където нашият истински брак повторно ще бъде осветен пред светия Му престол и в святата Му светлина.

Последваха още викове и възклицания. Една жена в строг делови костюм, чорапи в телесен цвят и стилни обувки на нисък ток се хвърли на земята и заговори на език, който сякаш се състоеше само от гласни. Мъжът с нея — съпруг или приятел — коленичи, подхвана главата ѝ и се усмихна нежно, насърчавайки я да продължи.

— Той не вярва на нито една своя дума — смаяно произнесох аз. — Всяка дума е лъжа. Те не може да не го разбират.

Но нито те разбираха, нито Хю ме чу. Взираше се в една точка като прикован. Гласът на Джейкъбс се издигаше над възгласите „осанна“ и надвикваше радостната глъчка в шатъра с помощта на електричеството (и безжичен микрофон).

— Цял ден скитах. В контейнера за смет на една крайпътна закусвалня намерих храна и ядох. Някой беше изхвърлил недопита бутилка кока-кола край пътя и пих. Тогава Господ ми повели да се отклоня от пътя и аз Му се покорих, въпреки че вече се стъмняваше, а в пустинята са загивали и по-опитни пътешественици от мен.

„Сигурно е стигнал до предградията — помислих си. — Може би е извървял целия път до Северен Скотсдейл, където живеят богаташите.“

— Нощното небе беше забулено от тъмни облаци, без нито една звездица. Но малко след полунощ облаците се разнесоха и лунен лъч освети каменна грамада. Отидох при нея и под камъните намерих… това.

Той високо вдигна дясната си ръка. На средния му пръст беше надянат масивен златен пръстен. Публиката избухна в овации и възгласи „алилуя“. Аз се опитвах да осмисля ситуацията, но не ми се удаваше. Това бяха хора, които използваха компютри, за да общуват с приятели и да научават новините от деня; хора, които приемаха за даденост метеорологичните спътници и трансплантациите на бял дроб; хора, които очакваха да живеят трийсет-четирийсет години повече от прадядовците си. Същите тези хора се бяха вързали на една небивалица, в сравнение с която приказките за Дядо Коледа и Феята на зъбките изглеждаха сурова и безкомпромисна проза. Джейкъбс им пробутваше глупости, а те му се надупваха. Сепна ме мисълта, че тази преструвка му харесва, и се уплаших. Това не бе човекът, когото познавах от Харлоу и който ме беше приютил онази вечер в Тулса. После се сетих как се беше отнесъл с объркания и съкрушен баща на Кати Морс и нещата ми се изясниха.

„Не знам дали ненавижда тези хора, но ги презира.“

Или пък не. Може би нищо не го интересуваше. Освен даренията, събрани в кошниците по време на спектакъла, разбира се.

Междувременно той продължаваше своята изповед. Групата отново засвири, повишавайки още повече настроението. „Божиите птички“ се поклащаха в такт и пляскаха и зрителите се заразиха от примера им.

Джейкъбс описваше първите си нерешителни опити да лекува с пръстените от двата си брачни съюза: земния и небесния. Постепенно осъзнал, че Господ желае да разпространи посланието Му за любов и изцеление сред повече хора. Много пъти падал на колене и измъчено повтарял, че не е достоен. Господ му отвръщал, че ако било истина, никога нямало да му даде пръстените. Джейкъбс така представяше нещата, сякаш двамата с Господ са водили продължителни спорове, пушейки лули в някаква небесна пушалня — може би с изглед към ширналите се хълмове на рая.

Мразех на какво беше заприличал — на учител с длъгнестата физиономия и пронизващите сини очи. Мразех и черното палто. Панаирджиите го наричат „фрака“. Поне толкова бях научил, докато асистирах на Джейкъбс за неговите „портрети с мълнии“ в увеселителен парк „Бел“.

— Ще се помолим заедно, нали? — Джейкъбс се отпусна на колене и примигна като от болка. Ревматизъм? Артрит? „Пастор Дани, изцели се сам!“

Паството коленичи и под шатъра се разнесоха шумолене на дрехи и развълнуван шепот. Зрителите най-отзад не направиха изключение. За малко да си остана прав — дори за бивш методист като мен цялата тази лигавщина си беше чисто богохулство, — но не исках да привлека вниманието му, както беше станало в Тулса.

„Той ти спаси живота. Не го забравяй.“

Самата истина. И годините след това бяха хубави. Затворих очи не за молитва, а от объркване. Съжалих, че съм дошъл, но нямах избор. За пореден път съжалих, че помолих Джорджия Донлин да ме свърже с дъщеря си — специалистката по компютри.

Твърде късно.

Пастор Дани се помоли за присъстващите. Помоли се за тежко болните, които искаха да бъдат тук, но не можеха. Помоли се за творящите добро. Помоли се за Съединените американски щати, по-точно Божията премъдрост да осени политическите им водачи. После премина по същество, молейки Господ да дари изцеление чрез ръцете му и свещените пръстени, защото това било съзвучно с волята Му.

А оркестърът свиреше.

— Сред вас има ли желаещи да бъдат изцелени? — попита той, изправяйки се отново с гримаса. Ал Стампър понечи да му помогне, но Джейкъбс направи знак на бившия соул певец да не се приближава. — Сред вас има ли такива, които копнеят да снемат теглилата си и да се утешат от скърбите си?

Паството се съгласи — шумно, — че желаещи не липсват. Инвалидите и хронично болните от първите два реда гледаха захласнато пастор Дани. Същото се отнасяше за насядалите по задните редове — много от тези хора изглеждаха изнурени и обречени. Имаше превръзки, обезобразени лица, кислородни маски, загубени крайници и шини. Имаше болни, които се гърчеха и трепереха безпомощно, защото увредените им от церебрален паралич мозъци им погаждаха гадни номера.

Нежно, като пролетен повей откъм пустинята, Девина и „Божиите птички“ запяха „Исус рече ела“. Разпоредители с изгладени джинси, бели ризи и зелени жилетки се появиха като по магия. Някои от тях се заеха да организират на централната пътека опашка от жадуващите изцеление. Много други се пръснаха сред тълпата, за да събират дарения с кошници, които вместо на обичайните панерчета по-скоро напомняха на панери за пране. Много рядко чувах метален звън на монети. Повечето зрители пускаха по няколко сгънати банкноти — на панаирен жаргон това се нарича „зелено“. Жената, която беше говорила на непознати езици, седна на стола си, подкрепяна от своя приятел или съпруг. Косата ѝ падаше върху зачервеното ѝ и възторжено лице, а сакото ѝ беше изцапано с пръст.

Аз самият се чувствах омърсен, но сега настъпи моментът, заради който бях дошъл. Извадих от джоба си бележник и химикалка. Вече бях записал няколко имена и адреса — до някои се добрах сам, но повечето ги намери Бриана Донлин.

— Какво правиш? — прошепна Хю.

Направих му знак да мълчи. Лечебните сеанси щяха да започнат, а бях изгледал достатъчно от уебсайта на пастор Дани, за да ми е ясно какво следва. „Той е от старата школа“ — беше заключила Бри, след като самата тя изгледа няколко клипа.

Напред излезе жена в инвалидна количка. Джейкъбс я попита как се казва и поднесе микрофона към нея. С треперещ глас жената съобщи, че се казва Роуина Минтуър, че е учителка и е изминала целия път от Де Мойн дотук. Страдала от ужасен артрит и вече не можела да ходи.

Записах името ѝ под това на Мейбъл Джергенс, излекувана от болест на гръбначния мозък преди месец в Албъкърк.

Джейкъбс пусна микрофона в един от външните джобове на „фрака“ и притисна лицето на Роуина Минтуър към гърдите си така, че пръстените да опират в слепоочията ѝ. Затвори очи. Устните му се раздвижиха в безмълвна молитва… или в текста на „Ние обикаляме къпиновия храст“93, кой знае. Изведнъж жената трепна. Ръцете ѝ полетяха нагоре и запърхаха като бели птици. В широко отворените ѝ, устремени към Джейкъбс очи се четеше изумление… или шок от електрически удар.

След което тя се изправи.

Тълпата закрещя „алилуя“. Докато жената прегръщаше Джейкъбс и го обсипваше с целувки, няколко мъже хвърлиха шапките си във въздуха — нещо, което бях виждал по филмите, но не и в действителност. Джейкъбс я прегърна, накара я да се обърне към зрителите — всички бяха възбудени до краен предел, аз също — и извади микрофона си с обиграността на стар панаирджия.

— Върви при мъжа си, Роуина! — прогърмя гласът му в микрофона. — Върви при него и възхвалявай Исус на всяка стъпка! Възхвалявай Господа на всяка стъпка! Възхвалявай името Му свято!

Жената тръгна към съпруга си, протегнала ръце встрани, за да пази равновесие. По страните ѝ се стичаха сълзи. Разпоредител със зелена жилетка буташе инвалидната количка след нея, в случай че краката ѝ се подкосят… но това не се случи.

Сеансите продължиха час. Музиката не спираше, не се спираха и момчетата с дълбоките кошници. Джейкъбс не излекува всички, но аз ви уверявам, че младежите със зелените жилетки накараха наивниците да изпразнят кредитните си карти. Повечето членове на инвалидната бригада не успяха да се изправят след лечението със свещените пръстени, но шестима се вдигнаха на крака. Записах всички имена, задрасквайки онези, които и след целебното докосване на Джейкъбс приличаха на препикани мушката.

Жена с катаракта заяви, че е прогледнала, и под яркия прожектор наистина ми се стори, че погледът ѝ се е изяснил. Изкривена ръка беше изправена. Ревящо бебе с порок на сърцето млъкна, сякаш някой беше изключил плача му с копче. Отчаян мъж с шина на врата и патерици свали шината и захвърли патериците. Жена с хронично белодробно заболяване свали кислородната си маска. Почувствала, че може да диша свободно и че тежестта в гърдите ѝ е изчезнала.

Много от изцеляванията не подлежаха на проверка и беше напълно възможно една част да са инсценировки. Например мъжът със стомашни язви, който заяви, че за пръв път от три години насам не изпитва болка. Или диабетичката с ампутиран под коляното крак, която каза, че отново усеща ръцете си и пръстите на здравия си крайник. Както и две жени, които прославиха Бога, защото най-сетне премахнал хроничната им мигрена.

Въпреки всичко записвах имената, а когато болните казваха откъде са, добавях и града, и щата. Бри Донлин беше факир с компютрите, проектът я беше заинтригувал и целта ми беше да ѝ осигуря достатъчно работен материал.

Същата вечер Джейкъбс премахна само един тумор, но и през ум не ми мина да записвам името на щастливеца, защото видях как ръката на пастора се стрелна във „фрака“, преди да използва вълшебните пръстени. На ахкащата от възторг публика той показа нещо, което подозрително приличаше на телешки черен дроб от супермаркета. Един разпоредител прибра „тумора“ в буркан и набързо го изнесе.

Накрая Джейкъбс обяви, че силата на пръстените се е изчерпала. Не знам за пръстените, но той беше останал без сили. Изглеждаше изцеден като лимон. Лицето му все още беше сухо, но ризата лепнеше на гърдите му. Отдръпна се от неохотно разотиващите се вярващи, за които времето не беше стигнало (несъмнено много от тях щяха да го последват на следващия събор под Господния шатър), и залитна. Ал Стампър го подхвана и този път Джейкъбс прие помощта.

— Да се помолим — произнесе. Задъхваше се и аз се притесних, че ще припадне или ще получи инфаркт. — Да споделим благодарността си с Господ, както му споделяме мъките си. А после, братя и сестри, Ал, Девина и „Божиите птички“ ще ни изпратят с песен.

Този път той не се опита да коленичи, но паството се простря на земята, в това число неколцина души, които не бяха очаквали отново да коленичат в земния си живот. Пак се чу онова шумолене на дрехи, което почти заглуши давещото се кашляне до мен. Обърнах се и зърнах карираната риза на Хю, която изчезна през процепа на палатката.

Той се беше превил под един фенер няколко метра по-нататък и стискаше коленете си. Със свечеряването доста бе захладняло и локвичката между краката му изпускаше лека пара. Тялото му се разтърси и локвичката се уголеми. Докоснах ръката му, а той така рязко се отдръпна, че едва не падна в повръщаното. Поне обратният път нямаше да се окаже ароматен.

Хю ме гледаше паникьосано като животно, хванато в капана на горски пожар. После се поотпусна и се изправи, вадейки каубойска шарена кърпа от задния си джоб. С нея избърса устата си. Ръката му трепереше. Лицето му беше бледо. Отчасти за това беше виновна ярката светлина на фенера.

— Извинявай, Джейми. Изкара ми акъла.

— Забелязах.

— Май ми прилоша от жегата вътре. Да си заминаваме вече, а? Да изпреварим навалицата и задръстването.

Тръгна към линкълна. Докоснах лакътя му. Хю се отдръпна. По-точно, отскочи.

— Какво стана всъщност?

Отначало не ми отговори и продължи да върви към дъното на паркинга, където беше оставен детройтският аналог на огромна яхта. Настигнах го. Той сложи ръка върху мокрия капак на колата, сякаш за утеха.

— Беше призматично видение. Първото от много, много отдавна. Усетих признаците, докато Джейкъбс лекуваше последния — мъжа, който се парализирал от кръста надолу при пътна злополука. Когато той се изправи от количката си, усещанията ми се изостриха. Всичко се проясни. Разбираш ли ме?

Не разбирах, но въпреки това кимнах. Зад нас паството радостно пляскаше и гръмко пееше „Как обичам моя Исус“.

— Тогава… когато преподобният започна да се моли… цветовете. — Той ме погледна и устните му потръпнаха. Изглеждаше състарен с двайсет години. — Станаха толкова ярки. Те разбиха всичко на малки късчета.

С такава сила ме сграбчи за ризата, че откъсна две копчета. Това беше хватка на удавник. Очите му се бяха изцъклили от ужас.

— После… После парчетата се сглобиха отново, но цветовете не избледняха. Те танцуваха и се преливаха като северното сияние в зимна нощ. А хората… престанаха да бъдат хора.

— В какво се превърнаха, Хю?

— В мравки — прошепна той. — В големи мравки, каквито навярно има само в тропическите гори. Кафяви, черни и червени. Гледаха го с мъртви очи и отровата, която произвеждат, мравчена киселина, капеше от устата им. — Той пресекливо си пое дъх. — Ако още веднъж видя такова нещо, ще се самоубия.

— Видението обаче премина, нали?

— Да. Премина. Слава Богу.

Той извади ключовете от джоба си и ги хвърли на земята. Вдигнах ги.

— Аз ще карам.

— Добре. Карай. — Той тръгна към задната врата, после ме погледна. — И ти, Джейми. Обърнах се към теб, а там стоеше грамадна мравка. Ти също се обърна… погледна ме…

— Хю, не е вярно. Едва те зърнах как излизаш.

Не личеше да ме е чул.

— Ти също се обърна… погледна ме… и май че се опита да се усмихнеш. Отвсякъде те заобикаляха цветове, но очите ти бяха мъртви като на всички останали. А устата ти беше пълна с отрова.

Той не каза нито дума, докато не пристигнахме пред голямата дървена порта на „Вълчата глава“. Слязох, за да отворя.

— Джейми.

Погледнах го. Вече не изглеждаше толкова блед, но още не беше добре.

— Повече не споменавай името му пред мен. Никога. В противен случай си уволнен. Ясно?

Ясно. Само че аз нямаше да оставя нещата току-тъй.