Възкресяване

XIV

Оттогава изминаха три години. Сега живея в Кейлуа — живописно крайбрежно градче на Големия остров109, — близо до брат си Конрад. Къщата на Онеава Стрийт е далеч от плажа и кварталът далеч не е моден, но апартаментът ми е просторен и (според местния стандарт) евтин. А най-важното е, че е близо до Куулей Роуд. На тази улица се намира Центърът по психиатрия на Брандън Л. Мартин, където моят психотерапевт има частен кабинет.

Едуард Брейтуейт твърди, че е на четирийсет и една години, но според мен изглежда на трийсет. Установих, че когато човек е на шейсет и една (ще ги навърша през август), всеки мъж или жена между двайсет и пет и четирийсет и пет му се струва трийсетгодишен. Трудно е да приемаш насериозно хора, изглеждащи така, сякаш наскоро са излезли от „ужасните двайсет“110 (поне за мен е трудно), но аз се старая да преодолея скептицизма си спрямо Брейтуейт, защото той много ми помогна… макар че (в интерес на истината) антидепресантите ми помогнаха повече. Знам, че мнозина не ги харесват; твърдят, че хапчетата замъгляват ума и притъпяват чувствата, което — знам от опит — е напълно вярно.

И слава Богу!

Свързах се с Ед чрез Кон, който се отказа от китарата заради спорта, а от спорта — заради астрономията… въпреки че още е цар на волейбола и е доста добър тенисист.

Разказах на доктор Брейтуейт всичко, което вече прочетохте. Не премълчах нищо. Разбира се, той не ми хвана вяра за всичко (кой нормален човек би повярвал?), но аз изпитах неописуемо облекчение, сякаш се освободих от тежко бреме.

Все пак някои моменти от историята накараха Брейтуейт да се замисли, защото подлеажт на проверка. Например пастор Дани. Дори сега, ако потърсите информация за него в Гугъл, ще получите близо един милион резултата — направете го, ако не ми вярвате. Спорен е въпросът дали наистина е изцелявал хората, но същото се отнася и за папа Йоан Павел, за когото се твърди, че приживе е излекувал от болестта на Паркинсон някаква френска монахиня, а шест години след смъртта си — жена от Коста Рика с аневризъм. (Страхотен фокус!) Случилото се с повечето изцелени от Чарли — онова, което причинили на себе си и на другите, — също е факт, а не предположение. Ед Брейтуейт смята, че съм вплел тези факти в разказа си, за да му придам достоверност. Преди година ми го каза завоалирано, цитирайки Юнг:

— Най-блестящите събеседници ще намериш в лудниците.

Не съм затворен в лудница; след всеки лечебен сеанс в Центъра по психиатрия мога да се върна в своя тих, слънчев апартамент. Благодарен съм на съдбата за тази възможност. Благодарен съм и задето съм жив за разлика от много пациенти на пастор Дани. От лятото на 2014 до есента на 2015 имаше вълна от самоубийства. Живота си отнеха десетки, може би дори стотици — не знам точната бройка. Против волята си си представям как съживените се събуждат в другия свят, как вървят голи под виещите звезди и как страховитите мравки-воини безмилостно ги хапят навсякъде, и се радвам, че не съм сред тях. Според мен благодарността за живота, каквото и да я е породило, доказва, че до голяма степен съм съхранил разума си. Казвам „до голяма степен“, защото част от него загубих завинаги (все едно ми ампутираха ръка или крак) след видяното в стаята на мъртвата Мери Фей — факт, с който съм се примирил.

Всеки вторник и четвъртък от два часа до три без десет аз говоря.

И то как!

Сутринта след бурята се събудих на канапе във фоайето на хотела в „Козя планина“. Носът ме болеше, пикочният ми мехур заплашваше да се пръсне, но не исках да използвам мъжката тоалетна срещу ресторанта. Там имаше огледала и се страхувах, че без да искам ще зърна в някое отражението си. Излязох навън да се облекча и видях количка за голф, забита във верандата. Седалката и таблото бяха изцапани с кръв. Също и ризата ми. Избърсах с ръка подпухналия си нос и по пръстите ми полепнаха тъмночервени люспици. Изглежда, бях дошъл дотук с количката за голф, бях се блъснал във верандата и си бях разбил носа, само че не помнех нищичко.

Нямах никакво желание (меко казано) да се върна в къщичката до Върха в небето, обаче се налагаше. Качването на количката за голф не ме затрудни; трудно беше придвижването през гората и след всяко слизане да преместя встрани счупените клони, ми ставаше все по-непосилно да продължа. Носът и главата ми пулсираха от болка.

Вратата на къщичката още беше отворена. Паркирах, слязох от количката, но не влязох веднага, заопипвах подутия си нос, докато отново не прокърви. Беше прекрасен слънчев ден — бурята беше прогонила жегата и задуха, — но знаех, че стаята на Мери Фей е като тъмна пещера.

„Не бой се — казах си. — Нищо няма да ти се случи. Кошмарът свърши.“

Ами ако не беше? Ами ако нещо още се случваше? Ако тя ме чакаше, готова да вкопчи в мен ноктите-човешки лица?

Насилих се да се изкача по стъпалата, спирайки на всяко, а когато в гората дрезгаво заграчи врана, машинално се приведох, изкрещях и сложих ръце на главата си. Изгарях от желание да побягна, но устоях на изкушението, защото знаех, че ако не надникна вътре, споменът за стаята със смъртния одър на Мери Фей ще ме преследва до края на живота ми.

Нямаше пулсиращо еднооко страшилище.

Пациентката Омега, както я беше нарекъл Чарли, продължаваше да лежи напреки на кревата, на нощницата ѝ пак се виждаха две дупки от куршуми, още две чернееха в чаршафа, усукан около бедрата ѝ. Устата ѝ беше отворена и макар да нямаше и следа от гнусния космат крак, дори не се опитах да си внуша, че е бил плод на въображението ми. Глупаво беше да се залъгвам.

Обръчът, който сега представляваше само парче метал, още беше на челото ѝ.

Джейкъбс обаче не беше на предишното място. Вече не лежеше по хълбок до кревата, а седеше от отсрещната страна, облегнал гръб на бюрото. В първия момент си помислих, че е бил жив, когато избягах; от ужаса на случващото се е получил още един инсулт, който не го е убил веднага. Свестил се е, допълзял е до бюрото и там е умрял.

Предположението ми може да беше вярно, опровергаваше го само револверът в ръката на мъртвеца.

Дълго се взирах в оръжието, напрягайки се да си спомня поне някаква подробност. Не можах, а по-късно отказах предложението на Ед Брейтуейт да ме подложи на хипноза, за да отключи блокираните ми спомени. Отчасти защото се страхувах какво може да излезе наяве от скришните кътчета на разума ми, но най-вече защото предполагам какво се е случило.

Извърнах се от Чарли (ужасът завинаги се беше отпечатал на лицето му) и се загледах в Мери Фей. Сигурен бях, че стрелях пет пъти, но само четири куршума я бяха улучили, а единият беше минал край нея. Не беше учудващо предвид състоянието, в което се намирах. Само че на стената до леглото имаше две дупки.

Дали снощи не съм отишъл до хотела, а после не съм се върнал тук? Беше възможно, но надали съм имал смелост да го сторя, въпреки че бях в състояние на умопомрачение. Следователно инсценировката беше мое дело. Едва след това съм потеглил обратно към хотела, катастрофирал съм с количката, някак си съм се изкачил по стъпалата на верандата и съм заспал на канапето във фоайето.

Чарли не е допълзял до отсрещната страна на стаята, аз съм го завлякъл там. Подпрял съм го на бюрото, сложил съм револвера в ръката му, насочил съм го към стената и съм натиснал спусъка. Може би ченгетата, които рано или късно щяха да се натъкнат на грозната сцена, нямаше да изследват за следи от барут ръката на Джейкъбс, но ако случайно им хрумнеше, тестът щеше да е положителен.

Искаше ми се да покрия лицето на Мери Фей, обаче не биваше да размествам нищо, пък и най-силното ми желание беше да се махна от стаята с мъртвите. Все пак останах още малко. Клекнах до човека, когото наричах своя Пети персонаж, и докоснах костеливата му китка:

— Трябваше да се откажеш, Чарли. Трябваше да се откажеш много отдавна.

Но дали щеше да се откаже? Лесно беше да си отговоря утвърдително и така да стоваря вината върху него. Само че тогава беше редно да обвиня и себе си, понеже и аз не се бях отказал. Любопитството е нещо ужасно, но е присъщо на хората.

Да, присъщо е.

— Не съм бил там — обясних на доктор Брейтуейт. — Реших да поддържам тази версия и само един човек можеше да докаже обратното.

— Медицинската сестра — промърмори Ед. — Джени Ноултън.

— Смятах, че няма избор и че ще ми помогне. Трябваше да си помогнем взаимно: да кажем, че сме си тръгнали заедно „Козя планина“, когато Джейкъбс е пожелал да бъдат изключени животоподдържащите системи на Мери Фей. Сигурен бях, че тя ще се съгласи дори само за да си осигури мълчанието ми за нейната роля в драмата. Не знаех номера на мобилния ѝ, обаче знаех, че Чарли го има. Намерих бележника му (беше го оставил в апартамент „Купър“) и, разбира се, номерът беше записан там. Позвъних, обаче се включи гласовата поща. Оставих съобщение с молба да ми се обади. Номерът на Астрид също беше записан в бележника, затова телефонирах и на нея.

— И отново се е включила гласова поща.

— Да. — Притиснах длани до лицето си. По това време Астрид вече не е могла да отговори на нито едно обаждане. — Да. Точно така.

Ето какво се е случило. С количката за голф Джени се е върнала в курорта, седнала е зад волана на субаруто и е шофирала до вкъщи, без да спре нито веднъж. Жадувала е за домашен уют. Тоест за Астрид. И тя наистина я е очаквала. Открили труповете им в антрето до входната врата. Вероятно Астрид е забила касапския нож в гърлото на партньорката си в мига, в който онази е прекрачила прага. После си прерязала вените. На кръст — доста необичайно, но пък разрезите били дълбоки, чак до костта. Представям си как са лежали в локви от засъхваща кръв… първо е зазвънял телефонът на Джени, който е бил в чантата ѝ, после — телефонът на Астрид, оставен на кухненския плот до поставката с ножовете. Не искам да си го представям, но картината непрекъснато ми се натрапва.

Не всички излекувани от Джейкъбс се бяха самоубили, но през следващите две години мнозина посегнали на живота си. Не всички вземали със себе си любимите си същества, обаче над петдесет души избрали да го сторят; информацията събрах от проучванията си и я споделих с Ед Брейтуейт. Той е склонен да обяви, че става въпрос за съвпадение. Само че няма да може, макар разпалено да оспорва заключението ми от този парад на лудост, самоубийства и убийства: Майката иска жертвоприношения.

Зрението на Патриша Фармингдейл, която си сипала сол в очите, се оправило дотолкова, че тя да се добере до леглото на възрастния си баща, да го удуши и после да си пръсне мозъка с ругера на мъжа си. Емил Клайн, който се хранел с пръст, застрелял жена си и сина си, след това отишъл в гаража, залял се с бензина за моторната косачка и се подпалил. Алис Адамс, излекувана от рак в Кливланд, взела автоматичната пушка на гаджето си, открила огън в супермаркет и убила трима души. След като изпразнила пълнителя, извадила от джоба си трийсет и осемкалибров револвер и се простреляла в небцето. Маргарет Тримейн, излекувана от пастор Дани в Сан Диего (страдала от болестта на Крон), хвърлила бебето си от балкона на семейното жилище на деветия етаж и скочила след него. Свидетели разказали, че докато падала, не издала нито звук.

Да не пропусна Ал Стампър. Вероятно сте чували за него — името му беше на първите страници на всички таблоиди. Поканил на вечеря двете си бивши съпруги, но едната — май беше втората — за късмет попаднала в улично задръстване и закъсняла. Като пристигнала в Уестчестър, вратата на къщата била отворена. Тя влязла и заварила съпруга номер едно завързана за стол в трапезарията и с разбита глава. Бившият вокалист на „Ел-крушките“ излязъл от кухнята, размахвайки окървавена бейзболна бухалка с полепнали по нея косми. Съпруга номер две запищяла и побягнала, Стампър хукнал след нея по улицата, но паднал на тротоара, поразен от масивен инфаркт. Не било изненадващо, защото бил много пълен.

Предполагам, че не открих всички пациенти на Джейкъбс, превърнали се в чудовища — случаите бяха разхвърлени из цялата страна и погребани сред зачестилите прояви на безсмислено насилие, което вече е ежедневие в живота на американците. Бри сигурно щеше да намери и други, обаче нямаше да ми помогне дори да не беше омъжена и още да живееше в Колорадо. Напоследък Бри Донлин Хюз упорито ме избягва и аз не я обвинявам.

Малко преди миналата Коледа Хю позвънил на майката на Бри и я поканил в кабинета си в голямата къща. Обещал ѝ изненада и не я излъгал. Удушил с шнур от лампа бившата си любовница, занесъл я в гаража и я сложил на предната седалка на скъпия си линкълн „Континентал“. Седнал зад волана, включил двигателя, настроил радиото на станция за рокендрол и се задушил от изгорелите газове.

Бри знае, че обещах да не припарвам до Джейкъбс… знае и че излъгах.

— Да предположим, че всичко, което ми разказа, е вярно — каза Ед Брейтуейт на един от последните ни сеанси.

— Колко си великодушен!

Той се усмихна, но не се отклони от темата.

— От това не следва, че светът отвъд смъртта наистина съществува. Знам, че видението не ти дава покой, Джейми, но помисли за всички, включително за Йоан Богослов, автор на „Откровение“, които казват, че са видели рая и ада. Старци… старици… дори деца твърдят, че са надникнали зад завесата. В „Раят съществува“ са описани виденията за отвъдното на момченце, което едва не умира на четири годинки…

— Колтън Бърпо — прекъснах го. — Чел съм книгата. Малчуганът говори за конче, което само Исус можел да язди.

— Подигравай се колкото искаш. — Брейтуейт сви рамене. — Лесно е да се присмиваш, но щом си чел книгата, знаеш, че в рая малкият е видял мъртвородената си сестричка, за която родителите му не му били споменавали. Това наричам информация, подлежаща на проверка. Също като онези убийства и самоубийства.

— Много убийства и самоубийства, а Колтън е видял само една сестричка — отбелязах. — Разликата е в количеството. Знам го, въпреки че не съм изучавал статистика.

— Готов съм да приема, че твърденията на момченцето не отговарят на истината; това само подкрепя тезата ми, че разрушеният град в пустошта, съществата, подобни на мравки, и небето от черна хартия, които си видял, също не са истински. Разбираш накъде бия, нали?

— Да. И съм готов да ти повярвам. На драго сърце.

Разбира се, че бях готов. Всеки би повярвал. Защото всеки от нас ще умре, а мисълта, че ще отида в онзи кошмарен свят, не само тровеше живота ми, а го обезсмисляше. Не, не само моя живот, а живота на всички хора на земята. Ето защо съм се вкопчил в една мисъл. Тя е моята мантра, първото, което си казвам при събуждане, и последното, с което заспивам.

Майката излъга.

Майката излъга.

Майката излъга.

Понякога почти го вярвам… но има причини, които възпират безрезервната ми вяра.

Знаци.

Преди да се върна в Недерленд (където щях да науча, че Хю се е самоубил, след като е удушил майката на Бри), отидох в Харлоу. Имах две причини да посетя родния си град. След като полицаите намереха мъртвия Джейкъбс, може би щяха да се свържат с мен и да ме разпитат за престоя ми в Мейн. Струваше ми се важно (въпреки че никой не ме потърси), но другата причина беше по-важна: изпитвах необходимост от утехата на родния дом и на хората, които ме обичат.

Не я получих.

Нали помните племенницата ми Кара Лин? Същата, която през 2013 носих на ръце на празника по случай Деня на труда, докато не заспа на рамото ми. Същата, която все искаше да я гушкам. Като влязох в родния си дом, Кара Лин седеше между родителите си, покачена на старомодно високо столче (нищо чудно да беше моето от едно време). Щом ме видя, запищя и се замята толкова силно, че щеше да падне, ако баща ѝ не я беше хванал. Тя притисна глава до гърдите му и продължи да пищи като заклана. Престана едва когато дядо ѝ Тери ме заведе на верандата.

— Да се чудиш и да се маеш — подхвърли уж на шега. — При последното ти гостуване тук не можехме да я откъснем от теб. Какво ли ѝ става?

— Не знам — излъгах. Възнамерявах да остана тук поне ден-два и да се захраня с голяма доза нормалност, както вампирът се храни с кръв, само че плановете ми бяха осуетени. Не знаех какво почувства Кара Лин в мен, но повече не исках да видя как личицето ѝ се изкривява от ужас.

Казах на Тери, че съм се отбил съвсем за малко и че дори няма да остана за вечеря, защото бързам да хвана самолета от Портланд. Добавих, че идвам от Луистън, където съм записвал групата, препоръчана от Норм Ървинг. Брат ми отбеляза, че според него момчетата са много талантливи и заслужават да пробият на национално ниво.

— Наистина ли ги бива? — попита.

— Не бих казал. Доста ниска топка са. — Демонстративно си погледнах часовника.

— Стига с този самолет! Ще вземеш следващия полет. Ела да вечеряш със семейството си, малко братче. Кара ще се успокои.

„Друг път“ — помислих си. Казах на Тери, че имам важни клиенти във „Вълчата глава“ и не бива да отсъствам. Добавих, че друг път ще се възползвам от поканата. Той разпери ръце и аз здраво го прегърнах — може би никога повече нямаше да го видя. Тогава още не бях научил за убийствата и самоубийствата, обаче знаех, че в мен е загнездено нещо отровно и че вероятно няма да се отърва от него до края на живота си. Само това липсваше — да заразя любимите си хора.

На път към колата, взета под наем, се спрях и се загледах в пътеката между моравата и Методист Роуд. Улицата отдавна беше асфалтирана, но отъпканата пътека беше като по времето, когато си играех там с войничетата, подарени ми от Клеър по случай шестия ми рожден ден. Бях коленичил и си играех с тях през онзи есенен ден на 1962, когато върху мен падна сянка.

Сянката още тегне върху мен.

— Ти убил ли си някого? — често ме пита Ед Брейтуейт. Ако не се лъжа, този подход се нарича инкрементално или постепенно повторение. Винаги се усмихвам и отговарям отрицателно. Да, прострелях с четири куршума горката Мери Фей, обаче тя вече беше мъртва, а Чарлс Джейкъбс почина от поредния, фатален инсулт. Ако не се беше случило тогава, щеше да стане друг ден, най-вероятно преди края на годината.

— Не си убил никого и очевидно не си се самоубил — добавя Ед и се усмихва на духовитата си забележка. — Освен ако не халюцинирам.

— Не халюцинираш.

— И не изпитваш желание да отнемеш живота си.

— Не.

— Дори когато съществува теоретична възможност, така ли? Да речем, когато нощем те измъчва безсъние.

— Не!

Напоследък животът ми никак не е розов, но антидепресантите са голяма работа — отново чувствам почва под краката си. Самоубийството не влиза в плановете ми. Пък и като знам какво ме очаква след смъртта, ще направя всичко възможно да удължа живота си. Има и още нещо. Чувствам — със или без основание, — че съм длъжен да изкупя много свои грехове. Тъкмо затова се опитвам да бъда за пример и да върша добри дела. Често готвя в кухнята за бедни на Аупуру Стрийт. Два пъти седмично давам дежурства в благотворителната организация „Гудуил“ намираща се до пекарната „Хавайска гъска“ на Кеолу Драйв. Мъртвият не може да изкупи греховете си, нали?

— Ще те питам още нещо, Джейми — защо се различаваш от другите леминги и не изпитваш потребност заедно с тях да се хвърлиш от скалата111? Защо си „имунизиран“ от желанието за самоубийство?

Не му отговарям, само се усмихвам и вдигам рамене. Дори да му кажа, няма да ми повярва. Мери Фей беше вратата, през която Майката влезе в нашия свят, обаче аз бях ключът. Стреляйки в труп, не убиваш никого (не че безсмъртно същество като Майката може да бъде убито), но моята стрелба заключи вратата. Казах „Не!“ и по-друг начин освен с думи. Ако признаех на психотерапевта, че същество от друг свят, принадлежащо към Великите, ме беше пощадило, за да му послужа като оръдие за последното му грандиозно отмъщение, той щеше да се замисли дали не е време да ме изпрати в лудницата. Не искам това да се случи, понеже имам още едно задължение, много по-важно от дежурствата ми в кухнята за бедни и в благотворителната организация.

След всеки сеанс връчвам чек на секретарката на Ед. Мога да си позволя посещенията при психотерапевт, защото аз, пътуващият музикант, станал впоследствие звукорежисьор, сега съм богат. Каква ирония, нали? Хю Йейтс почина бездетен и според завещанието значителното му състояние, натрупано от баща му, дядо му и прадядо му, трябваше да се разпредели между двама ни с Джорджия Донлин. (За Малкълм — Муки — Макдоналд и за Хилари Кац бяха предвидени малки суми.) Предвид факта, че Хю със собствените си ръце беше убил Джорджия, адвокатите, отговарящи за изпълнение на завещанието, щяха да си осигурят работа (и тлъсти хонорари) за двайсет години напред; но след като никой не оспори последната воля на богаташа (аз нямах подобно намерение), въпросът се разреши без скандали и без циркове. Адвокатите на Хю се свързали с Бри и я уведомили, че има право да заведе дело за парите, завещани на покойната ѝ майка.

Бри обаче отказала. Адвокатът, занимаващ се с моите дела, ми каза, че тя нарекла „прокълнати“ парите на Хю. Може и да беше права, обаче аз щях да ги взема без капчица угризение. Отчасти защото не бях участвал в изцелението на Хю, но най-вече защото самият аз се чувствах прокълнат, а да си прокълнат богаташ е за предпочитане, отколкото да си прокълнат и беден. Нямам представа какво се случи със седемте милиона, полагащи се на Джорджия, и нямам желание да науча. Вече знам, че прекалено големите познания са вредни.

След всеки сеанс чинно връчвам чека си и напускам приемната на Ед Брейтуейт. Отвън има широк, застлан с мокет коридор, от двете му страни са кабинетите на други лекари. Ако завия надясно, ще се озова във фоайето и след няколко секунди ще бъда на Куулеи Роуд. Само че аз завивам наляво. Всъщност попаднах при Ед съвсем случайно — първото ми посещение в Центъра по психиатрия беше по друг повод.

Тръгвам по коридора, прекосявам прекрасната градина, която е зеленото сърце на психиатричния център. На скамейките седят пациенти и разговарят под неизменно присъстващото хавайско слънце. Някои са напълно облечени, други — по пижами или по нощници, неколцина (вероятно наскоро постъпили) носят болнични халати. Някои разговарят — или с другите пациенти, или с невидими събеседници. Други, с очи, замъглени от силните лекарства, мълчат и тъпо се взират в цветята. Двама-трима са съпроводени от надзиратели, които ги предпазват да не се самонаранят или да наранят „колега по участ“. Надзирателите свойски ме поздравяват. С тях вече сме стари познайници.

Отвъд открития атриум се намира „Косгроув Хол“ — един от трите павилиона за стационарни пациенти. В другите настаняват наркомани и алкохолици, чийто престой в болницата обикновено продължава около двайсет и осем дни. „Косгроув“ е за пациенти, които не могат да бъдат излекувани толкова бързо. Ако изобщо се излекуват.

И тук коридорът е широк и застлан с мокет. И тук климатиците работят на пълни обороти. Само че на стените няма картини и не звучи „асансьорна музика“, защото някои пациенти чуват в нея гласове, бълващи цинизми, или даващи им зловещи заповеди. В коридора в главния корпус някои врати са отворени. Не и тук. Брат ми Кондард е в „Косгроув“ почти две години. Тукашните администратори и лекуващият го психиатър настояват да бъде прехвърлен в друга болница, където изпращат безнадеждните случаи (препоръчват ми „Алоха Вилидж“ на остров Мауи), обаче засега се въздържам. Тук, в Калиуа, мога да го посещавам след сеансите с Ед и благодарение на щедростта на Хю да плащам за престоя му.

Признавам обаче, че за мен преминаването по коридора в „Косгроув Хол“ е ужасно изпитание. Опитвам се да вървя с наведена глава, без да поглеждам нито наляво, нито надясно. Обикновено не се затруднявам, понеже знам, че разстоянието между атриума и стаята на Кон е точно сто четирийсет и две стъпки. Само понякога чувам как някой шепне името ми, обаче се старая да не му обръщам внимание.

Помните партньора на Кон, нали? Широкоплещестият мъжага от катедрата по ботаника на Хавайския университет. Не споменах името му, няма да ви го кажа и сега, въпреки че щях да го сторя, ако той поне веднъж беше посетил Кони. Обаче той не стъпва в болницата. Сигурно ако го попитат за причината, той ще отвърне:

— Да му се не види, защо да навестявам човека, който се опита да ме убие?

Хрумват ми две причини.

Първо, брат ми не е бил с всичкия си… меко казано. След като с нощната лампа ударил по главата партньора си, той се заключил в банята и изгълтал шепа таблетки валиум — непълна шепа. По някое време специалистът по ботаника дошъл в съзнание (главата му била разцепена и по-късно се наложило да му направят няколко шева, но иначе му нямало нищо) и се обадил на 911. Полицаите пристигнали и разбили вратата на банята. Кон бил заспал във ваната и блажено хъркал. Парамедикът го прегледал и дори не си направил труда да му промие стомаха.

Втората причина е, че Кон не направи сериозен опит да убие партньора си и да се самоубие. Разбира се, той беше сред първите излекувани от Джейкъбс. Може би дори първият. В деня на заминаването си от Харлоу пасторът ми каза, че на практика Кон сам се е излекувал, а останалото било ловък трик „Научих го в семинарията, само че там го наричат «подклаждане на вярата». Открай време съм умел в този номер.“

Само че излъга. Вече знам, че изцелението беше истинско като състоянието, напомнящо кататония, в което сега се намира брат ми. Чарли излъга мен, и то неведнъж. От друга страна, може би трябва да сме благодарни на съдбата. Конрад Мортън дълги години се любува на звездите през своя телескоп, преди да събудя Майката. Освен това положението му не е безнадеждно. Той играе тенис (въпреки че никога не говори) и както вече споменах, е цар на волейбола. Лекарят твърди, че започва да наблюдава у него все повече отправени навън реакции (каквото и да означава това), медицинските сестри и санитарите все по-рядко го заварват леко да си удря главата в стената, заврян в някой ъгъл. Според Ед Брейтуейт има вероятност след време брат ми напълно да оздравее, да възкръсне. Иска ми се да вярвам, че ще се случи. Хората казват, че докато си жив, има надежда, и аз охотно се съгласявам, но вярвам и в обратното.

Надежда има, затова оставам жив.

Два пъти седмично след сеансите с Ед, на които говоря предимно аз, сядам с брат си в стаята му и продължавам да говоря. Разказвам му случки, повечето от които са истински (скандалът в Харбър Хаус, когато се наложи намесата на полицията, необичайно голямото количество почти нови дрехи, подарени на благотворителната организация, и как най-после ми се удаде възможност да изгледам петте сезона на сериала „Подслушването“), а други са измислени, като например любовните ми срещи с продавачка от пекарната „Хавайска гъска“ и дългите разговори по Скайп, които провеждам с Тери. Както вече споменах, той не говори, затова се налага да си измислям, за да запълня с нещо безкрайните си монолози. Реалният ми живот не е интересна тема, понеже напоследък е оскъдно мебелиран като стая в евтин мотел.

Преди да си тръгна, винаги скастрям Кон, че е прекалено кльощав, съветвам го да се храни по-добре и му казвам, че го обичам.

— А ти обичаш ли ме? — питам го.

Засега не ми отговаря, но понякога леко се усмихва. Което е почти отговор, нали?

В четири следобед свиждането приключва; минавам обратно по коридора и се връщам в атриума, където сенките на палмите, авокадата и на голямото бананово дърво в центъра вече са започнали да се удължават.

Броя стъпките си и само от време на време поглеждам вратата в дъното на коридора, иначе вървя с наведена глава. Освен когато някой прошепне името ми.

Понякога се преструвам, че не го чувам.

Друг път не мога.

Понякога против волята си вдигам поглед и вместо стената, боядисана в успокояващо пастелножълто, виждам сивкава зидария, обвита с бръшлян. Бръшлянът е мъртъв и клонките приличат на хищни костеливи ръце. Астрид имаше право — вратичката в стената не се вижда, обаче я има. Гласът шепти иззад нея, чувам го през ръждясалата ключалка.

Продължавам да вървя напред. Нямам избор. Зад вратата се крият невъобразими страхотии. Там не е само Царството на смъртта, а и страната отвъд пределите му, изпълнена с безумни цветове, безумни фигури и с бездънни бездни, където Великите водят вечния си, извънземен живот, и в умовете им витаят безкрайни, зли мисли.

Зад вратичката е Нищото.

Упорито вървя напред и си мисля за двустишието в последния имейл на Бри: „Не е мъртво онова, що лежи във вечността; в небивали еони ще умре дори смъртта.“

Джейми — шепне глас на старица през ръждясалата ключалка на вратичката, която виждам само аз. — Ела. Ела при мен и ще живееш вечно.

Не! — казвам ѝ като предишния път. — Не!

И… засега устоявам. Само че нещо ще се случи. Рано или късно ще се случи. Тогава…

Тогава ще отида при Майката.

6 април — 27 декември 2013