Възкресяване

XI

И така, малко повече от шест месеца след краткото прераждане на „Стоманени рози“ аз отново кацнах в Портланд и поех на север към окръг Касъл. Само че този път целта ми не беше Харлоу. На десет километра от родното ми градче взех отклонението от шосе № 9 за „Козя планина“. Денят беше топъл, ала неотдавна в Мейн също бе преминала пролетна буря и навсякъде весело ромоляха поточета. Покрай пътя нагъсто се редяха борове и смърчове с огънати от снега клони, но платното беше разчистено и влажно проблясваше, отразявайки лъчите на следобедното слънце.

Поспрях за кратко в парка „Лонгмедоу“, където всеки август нашата група от Братството на младите методисти идваше на пикник, и се застоях по-дълго на разклонението за Върха в небето. Нямах време да се отбия в порутената хижа, където с Астрид бяхме загубили девствеността си, но и да имах, не можех да стигна дотам. Черният път беше асфалтиран и почистен, но сега го преграждаше здрава дървена порта с резе, дебело колкото юмрука на орк. За тези, които не разбираха от намек, беше поставена огромна табела с надпис: „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и „НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ НАКАЗВАТ С ЦЯЛАТА СТРОГОСТ НА ЗАКОНА“.

Изминах още километър и половина нагоре и се озовах пред входа на „Козя планина“. Пътят не беше преграден, но до караулната будка стоеше пазач с кафява униформа и светлоотразителна жилетка. Жилетката му беше разкопчана — може би защото денят бе топъл, може би за да видят всички преминаващи пистолета, стърчащ от кобура на бедрото му. Кобурът изглеждаше доста внушително.

Свалих стъклото, но преди пазачът да успее да попита за името ми, вратата на будката се отвори и отвътре излезе Чарли Джейкъбс. Обемистото му палто с кожена подплата не скриваше колко се е смалил. При последната ни среща той беше слаб. Сега напомняше на призрак. Моят стари Пети силно куцаше и макар че вероятно искаше да ме посрещне с топла усмивка, лявата страна на лицето му остана почти неподвижна и се получи подигравателна гримаса. „Инсултът“ — помислих си аз.

— Джейми, радвам се да те видя! — Стиснах протегнатата ръка… макар и с известни резерви. — Очаквах те най-рано утре.

— В Колорадо бързо отварят летищата след буря.

— Щом казваш, щом казваш. Би ли ме взел със себе си? — Той кимна към пазача. — Сам ме свали с електромобила за голф, а в будката има реотанова печка, но сега много лесно измръзвам, даже в такъв пролетен ден. Помниш ли как наричахме пролетния сняг, Джейми?

— Торът на бедняка — отговорих аз. — Моля, настанявай се.

Залитайки, Джейкъбс заобиколи предницата на колата и когато Сам се опита да го подхване, енергично го отблъсна. Въпреки лицевата пареза и силното куцане той изглеждаше пъргав и бодър. „Човек, изпълняващ мисия“ — хрумна ми.

Той с облекчение се отпусна на седалката, включи парното и разтърка кокалестите си длани пред решетката, все едно се грееше на жив огън.

— Дано не възразяваш.

— Разполагай се както ти е удобно.

— Пътят не ти ли прилича на отбивната за „Ключалките“? — попита ме той, продължавайки да разтрива ръце. Звукът беше неприятен, като шумолене на хартия. — На мен — да.

— Ами… като изключим това. — Посочих вляво, където някога имаше ски писта със средна трудност, наречена „Мъгливата пътека“. Или май беше „Мъгливия завой“? Сега един от кабелите на лифта се беше скъсал и няколко кабинки се подаваха от голяма снежна пряспа, която вероятно нямаше да се стопи още пет седмици, освен, разбира се, ако времето не се задържеше топло.

— Безобразие — съгласи се Джейкъбс, — но няма смисъл да го ремонтирам. Ще наредя да демонтират всички лифтове, щом снегът се разтопи. Мисля, че дните ми на скиор са отминали безвъзвратно. Идвал ли си някога тук като малък, Джейми?

Бях идвал пет-шест пъти — мъкнех се с Кон, Тери и техните приятели от равнината, но в момента не ми беше до светски разговори.

— Тя тук ли е?

— Да, пристигна по обяд. Докара я приятелката ѝ Джени Ноултън. Надявали се да бъдат тук още вчера, но в Мейн бурята била много по-силна и ги забавила. И преди да си задал следващия си въпрос — не, не съм я излекувал. Клетницата е омаломощена. Утре ще има време и да я излекувам, и да се видите. Но ти можеш да я видиш още днес, ако пожелаеш, докато тя вечеря с жалките трохи, които е в състояние да преглътне. Ресторантът е оборудван със система за видеонаблюдение.

Щях да му кажа мнението си по въпроса, но той вдигна ръка:

— Мир, приятелю. Не аз поставих камерите: бяха тук, когато закупих комплекса. Предполагам, че с тях предишната администрация е следяла работата на персонала. — Сега кривата му усмивка стана ехидна. Може би само така ми се струваше, но едва ли.

— Тържествуваш ли? — попитах го аз. — Доволен ли си, че насила ме доведе тук?

— Разбира се, че не. — Той извърна поглед към топящите се преспи от двете страни на пътя. После се обърна към мен. — Впрочем… не е изключено. Мъничко. Последния път ти се държа толкова надуто. Толкова високомерно.

Сега не чувствах никаква надутост или високомерие. Чувствах се хванат в капан. В края на краищата бях тук заради една жена, която не бях виждал от четирийсет години. Жена, която сама беше избрала съдбата си, купувайки я кутия по кутия от близкия магазин. Или в аптеката на Касъл Рок, където можеше да си купиш цигари от предния щанд. Ако наистина ти трябваха лекарства, трябваше да се разходиш чак до дъното. Пълна подигравка! Представих си как оставям Джейкъбс пред хотела, след което обръщам колата и просто си отивам. Тази мисъл криеше някаква извратена привлекателност.

— Наистина ли би допуснал тя да умре?

— Да. — Той продължаваше да се грее на решетката. Въображението ми нарисува друга картина: хващам ръката му и чупя сгърчените пръсти, все едно са солети.

— Защо? Защо, по дяволите, така си се вкопчил в мен?

— Защото си моя съдба. Мисля, че го разбрах още първия път, когато ти си играеше на двора и строеше хълм от пръст. — Той говореше с търпеливата интонация на истински вярващ. Или на лунатик. Кой знае, може и да няма разлика. — Окончателно се убедих, когато ти се появи в Тулса.

— С какво се занимаваш, Чарли? За какво съм ти нужен през лятото? — Не за пръв път го питах, но имаше други въпроси, които не се решавах да задам. Колко е опасно? Знаеш ли? Вълнува ли те?

Той сякаш обмисляше дали да ми отговори, или не… но всъщност никога не ми е било ясно какво се мъти в главата му. Тогава се показа курортът „Козя планина“ — по-голям от „Ключалките“, но модернистично ъгловат и грозен. Осакатен Франк Лойд Райт101. На богаташите, идвали тук през шейсетте да се развличат, навярно е изглеждал модерен и дори футуристичен. Сега комплексът приличаше на кубистичен динозавър със стъклени очи.

— Ах! — възкликна Джейкъбс. — Ето че пристигнахме. Ти сигурно искаш да се освежиш и да си починеш. На мен малко почивка няма да ми навреди. Гостуването ти, Джейми, ме радва, но и ме уморява. Наредих да ти приготвят луксозния апартамент на третия етаж. Руди ще те заведе.

Руди Кели се оказа мъж-канара в избелели джинси, свободна сива риза и бели обувки с мека каучукова подметка, с каквито ходят медицинските сестри и болногледачите. Той ми обясни, че всъщност е болногледач, както и личен асистент на господин Джейкъбс. Съдейки по габаритите му, Кели беше и негов телохранител. Ръкостискането му определено не беше умряла работа като при музикантите.

Като дете бях влизал във фоайето на хотела, един път дори обядвах тук с Кон и семейството на един негов приятел (непрекъснато се страхувах, че ще объркам вилиците или че ще се накапя), но не се бях качвал на горните етажи. Асансьорът се оказа скрибуцащо ведро — раздрънкана антика от тези, които в романите на ужасите винаги засядат между етажите — и аз реших, че докато съм тук, ще ползвам само стълбището.

Сградата се отопляваше добре (благодарение на тайното електричество на Чарли Джейкъбс, нямаше никакво съмнение) и тук-там видях следи от подобрения, но си личеше, че е ремонтирано на парче. Всички лампи светеха и паркетът не скърцаше, но във въздуха витаеше усещане за запустение. Моят апартамент се намираше в края на коридора и от просторната дневна се откриваше почти толкова импозантен изглед, колкото от Върха в небето, само че на тапетите бяха избили мокри петна, а вместо миризмата на восък и прясна боя, която долових във фоайето, тук се прокрадваше лек дъх на мухъл.

— В шест часа господин Джейкъбс ви кани да заповядате на вечеря в неговия апартамент — съобщи Руди. Тонът му беше мек и почтителен, но самият той приличаше на затворник от някой екшън — при това не героят, който планира бягството, а биячът, който надупчва на решето пазачите, изпречили се на пътя им. — Удобно ли ви е?

— Напълно — отвърнах и щом си тръгна, заключих вратата.

Взех душ — горещата вода дойде веднага и в изобилие — и си извадих чисти дрехи. Свърших тази работа и понеже до вечеря имаше още време, се тръшнах направо върху кувертюрата на грамадното легло. Миналата нощ бях спал лошо, а в самолет никога не мога да заспя, така че една дрямка би ми дошла добре, но не ме унасяше. Непрекъснато си мислех за Астрид — каква беше и в какво ли се е превърнала. Астрид, която се намираше в същата тази сграда три етажа по-долу.

Когато Руди лекичко почука на вратата в шест без две, аз бях напълно готов. На предложението ми да слезем по стълбището той реагира с пренебрежителна усмивка.

— Асансьорът е абсолютно безопасен, сър. Господин Джейкъбс лично ръководеше отделни ремонти, а асансьорната кабина му беше приоритет.

Не заспорих. Мислех си как моят стар Пети персонаж вече не беше „отчето“, „преподобният“ или „пасторът“. В края на живота си той бе най-обикновен господин, а един болногледач, който приличаше на Вин Дизел след неуспешен фейслифтинг, му измерваше кръвното.

Апартаментът на Джейкъбс се намираше в западното крило на първия етаж. Той се беше преоблякъл в тъмен костюм с бяла риза, отворена на шията. Изправи се да ме поздрави с кривата си усмивка.

— Благодаря ти, Руди. Би ли предал на Норма, че може да сервира след петнайсет минути?

Руди кимна и излезе. Джейкъбс усмихнато се обърна към мен и отново потърка ръце, издавайки онзи неприятен звук като шумолене на смачкана хартия. От прозореца се виждаше стръмен склон със ски писта — без осветление и скиори, които да отъпчат пролетния сняг; път към нищото.

— Боя се, че ще трябва да се задоволим единствено със супа и салата. Преди две години се отказах от месото. От него в мозъка се образуват мастни отлагания.

— Супа и салата ме устройват.

— Ще има и хляб, Норма го пече сама. Превъзходен е.

— Колко апетитно. Бих искал да видя Астрид, Чарли.

— Към седем Норма ще сервира на Астрид и приятелката ѝ Джени Ноултън. Когато се нахранят, госпожица Ноултън ще даде на Астрид обезболяващо и ще ѝ помогне с вечерния тоалет. Предложих ѝ Руди да помага при тези задачи, но тя не искаше и да чуе. Уви, по всичко личи, че Джени Ноултън е престанала да ми се доверява.

Спомних си писмото на Астрид.

— Въпреки че точно ти си я излекувал от артрита?

— О, тогава аз бях пастор Дани. След като реших да мина без религиозните финтифлюшки — почувствах, че им дължа обяснение, — госпожица Ноултън е станала подозрителна. Така е то, Джейми. Истината прави хората подозрителни.

— А Джени Ноултън страда ли от някакви странични ефекти?

— Не. Просто ѝ е неловко, че не може да се осланя на чудо и че е повярвала в разни тинтири-минтири. Но щом повдигаш темата, хайде да отидем в кабинета ми. Искам да ти покажа нещо, а има още време до вечеря.

Кабинетът се оказа една ниша в дневната. Компютърът беше включен и отново видях конете, увлечени в безкраен галоп. Джейкъбс седна, намръщи се от болка и натисна един клавиш. Конете изчезнаха, огромният екран стана син и на него се появиха две папки, означени с буквите „А“ и „Б“.

Джейкъбс кликна върху „А“ и се показа списък с имена и адреси, подредени по азбучен ред. Той щракна с мишката и текстът започна да се превърта на средна скорост.

— Знаеш ли какво е това?

— Предполагам, че изцеления.

— Потвърдени изцеления, всички до едно предизвикани от въздействие върху мозъка с електрически ток — макар и не с този, познат на електротехниците. Общо над три хиляди и сто. Ще повярваш ли на думата ми?

— Да.

Той се обърна да ме погледне, въпреки че движението очевидно му причиняваше болка.

— Честно?

— Честно.

С доволен вид той затвори папка „А“ и отвори „Б“. Нови имена и адреси, също подредени азбучно, само че този път текстът се превърташе бавно и успях да забележа няколко познати имена. Стивън Дрю с маратонските преходи, Емил Клайн — дегустаторът на почва, Патриша Фармингдейл, която сипала сол в очите си. Този списък беше далеч по-кратък от първия. Към края му зърнах името на Робърт Ривард.

— Това са тези, при които са се проявили сериозни странични ефекти. Общо осемдесет и седем. Ако не се лъжа, последния път ти обясних, че това са по-малко от три процента от всички излекувани. Отначало в „Б“ фигурираха над сто и седемдесет души, но при много от тях проблемите изчезнаха — на медицински език, наблюдава се липса на патологии. Както в твоя случай. Преди осем месеца престанах да следя изцелените, но съм сигурен, че в момента списъкът е още по-кратък. Способността на организма да се възстановява от травми е изключителна. При правилно въздействие с новото електричество върху кората на главния мозък и нервните разклонения тази способност е практически безгранична.

— Кого се опитваш да убедиш? Мен или себе си?

Той възмутено изсумтя.

— Опитвам се да те успокоя. Бих предпочел да имам помощник, който ми помага с желание, а не насила.

— Аз съм тук. Ще изпълня каквото съм обещал… ако излекуваш Астрид. Толкова стига.

На вратата тихо се почука.

— Влез — каза Джейкъбс.

Появи се закръглена жена в семпла черна рокля — досущ добрата баба от приказките, само че с кръгли лъскави очички като на детектив в универсален магазин. Тя остави един поднос на масата в дневната и почтително застана в очакване. Джейкъбс се надигна с нова гримаса и залитна. Първото ми действие като негов помощник — в този нов етап от нашите отношения — беше да го хвана под ръка и да му помогна да запази равновесие. Той ми благодари и излязохме от кабинета.

— Норма, бих искал да се запознаеш с Джейми Мортън. Той ще остане с нас поне до утре на закуска, а през лятото ще се върне за по-дълго.

— Приятно ми е — рече тя и ми подаде ръка. Поех я.

— Ти нямаш представа каква победа представлява за Норма това ръкостискане — обади се Джейкъбс. — От ранно детство тя изпитвала силно отвращение към физическия контакт с други хора. Нали така, скъпа? Забележи, в случая не се отнасяло за физически проблем, а за психически. Но ето че я излекувах. Намирам го за любопитно, а ти?

Казах на Норма, че и на мен ми е приятно, и нарочно задържах ръката ѝ малко по-дълго. Усетих нарастващата неловкост на жената и я пуснах. Излекувана, ала може би не напълно. Това също беше любопитно.

— Госпожица Ноултън каза, че днес малко по-рано ще доведе пациентката ви на вечеря, господин Джейкъбс.

— Добре, Норма. Благодаря.

Тя си отиде. Ние вечеряхме. Яденето беше леко, но въпреки това в стомаха ми се настани някаква тежест. Нервите ми се изостриха и сякаш прогаряха кожата ми. Джейкъбс се хранеше бавно, сякаш издевателстваше над мен, но накрая отмести празната си купичка. Канеше се да си вземе още една филия хляб, но погледна часовника си и вместо това стана от масата.

— Ела с мен — каза той. — Време ти е да видиш старата си приятелка.

На вратата от другата страна на коридора висеше табелка: „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“. Джейкъбс ме преведе през голям кабинет, обзаведен с голи бюра и празни шкафове. Вратата във вътрешната част на кабинета бе заключена.

— Освен пазачите, които охранителната фирма ми осигурява денонощно, персоналът се състои само от Руди и Норма — обясни той. — Имам доверие и на двамата, но предпочитам да не ги изкушавам. А изкушението да наблюдаваш тези, които нищо не подозират, е силно, нали?

Не казах нищо. Не бях уверен, че ще мога. Устата ми беше пресъхнала като стар килим. Във вътрешната стая имаше дванайсет монитора, разположени в три реда — по четири на ред. Джейкъбс натисна копчето на този с надпис „РЕСТОРАНТ КАМЕРА 3“.

— Струва ми се, че тъкмо този ни трябва — бодро отбеляза той. Все едно гледах кръстоска между пастор Дани и водещ на телевизионно шоу.

Сякаш мина цяла вечност, преди на екрана да се появи черно-бяла картина. Ресторантът беше голям, с минимум петдесет маси, но само една беше заета. На нея седяха две жени, но първо видях само Джени Ноултън, понеже Норма закри другата, когато се наведе да сервира супа. Джени се оказа хубава брюнетка на около петдесет и пет години. Забелязах как раздвижи устни, за да благодари. Норма кимна, изправи се, отдръпна се от масата и тогава видях какво беше останало от моята първа любима.

Ако това беше любовен роман, можех да напиша нещо от рода на: „Въпреки че годините и жестоката болест я бяха белязали с печата си, красотата ѝ не беше помръкнала.“ Мъчно ми е, че не мога да го напиша — но ако сега започна да лъжа, всичко разказано до момента губи смисъл.

В инвалидна количка седеше грохнала вещица с бледо изопнато лице и безжизнени тъмни очи, които равнодушно се взираха в супата. Компаньонката на Астрид беше нахлупила на главата ѝ голяма плетена шапка — нещо като барета с помпон, — която се беше кривнала настрана, оголвайки плешив череп с бели мъхчета.

Астрид взе лъжицата с изпосталяла ръка — сухожилията болезнено изпъкнаха — и пак я остави. Брюнетката започна да я увещава нещо. Бледото същество кимна. От движението баретата изцяло се изхлузи от главата ѝ, но Астрид сякаш не забеляза. Тя загреба лъжица супа и бавно я поднесе към устата си. Разтегли устни, както правеше покойният Бартълби, за да вземе парченцето ябълка от ръката ми, и всмука от лъжицата малкото, което ѝ се беше удало да не разлее.

Краката ми се подкосиха. Ако пред мониторите нямаше стол, щях да се строполя на пода. Джейкъбс стоеше до мен, сключил възлестите си длани зад гърба, и се полюшваше напред-назад с лека усмивка.

И доколкото това е правдив разказ, а не любовен роман, съм длъжен да призная, че изпитах тайно облекчение. Нямаше да ми се наложи да изпълня своето обещание, защото жената в количката по никакъв начин не можеше да оздравее. Ракът, този питбул на болестите, беше забил в нея челюсти. И нямаше да я пусне, докато не я разкъса на парчета.

— Изключи го — прошепнах аз.

Джейкъбс се наведе към мен:

— Какво, какво? Слухът ми не е остър както едно…

— Ти прекрасно ме чу, Чарли. Изключи го.

Той изключи монитора.

Целувахме се под аварийното стълбище на Юрика Грейндж № 7, докато снежинките се въртяха във въздуха и падаха. Астрид пускаше цигарен дим в устата ми и игриво плъзгаше връхчето на езика си по горната ми устна, после под нея, милвайки венците ми. Стисках в шепа гърдата ѝ, въпреки че дебелото палто ми пречеше да усетя нещо.

„Целувай ме до безкрай — мислех си. — Целувай ме до безкрай, за да не виждам как са ни поразили годините и в какво си се превърнала.“

Обаче нито една целувка не продължава до безкрай. Астрид се отдръпна и аз видях пепелявото лице, обрамчено от кожената обшивка на качулката, мътните очи и отпуснатата уста. Езикът, милвал устните ми, беше почернял и разложен. Бях целувал труп.

А може би не, понеже на лицето изгря усмивка.

— Нещо стана — каза Астрид. — Нали, Джейми? Нещо стана и Мама скоро ще бъде тук.

Сепнах се и се събудих. Бях си легнал по тениска и слипове, а сега стоях гол в ъгъла. В дясната си ръка стисках химикалката от нощното шкафче и я забивах в лявата си предмишница, където се разрастваше малко съзвездие от сини точици. Пуснах химикалката на пода и несигурно отстъпих назад.

„От стреса е — помислих си. — От стрес Хю получи призматично видение на събора в окръг Норис, а тази вечер аз преживях силен стрес. При това не съм си сипал сол в очите. Нито съм излязъл навън, за да се натъпча с пръст.“

Беше четири и петнайсет, онзи ужасен предутринен час, когато е твърде късно да заспиш отново и е твърде рано да станеш. Бях дошъл с две чанти багаж — извадих книга от по-малката, седнах до прозореца и я разгърнах. Очите ми поглъщаха думите точно както устата ми беше погълнала супата и салатата на Норма: без да усещам вкуса им. Накрая оставих книгата и се взрях в тъмнината, чакайки пукването на зората.

Почаках доста.

Закусих в апартамента на Джейкъбс… ако препечена филийка и половин чаша чай могат да се нарекат закуска. Затова пък Чарли видя сметката на една плодова салата, порция бъркани яйца и голяма чиния с пържени картофи. Да се чудиш къде слага толкова много храна, като е кльощав. На масата до вратата имаше махагонова кутия. В нея, каза ми той, били лечебните му прибори.

— Вече не използвам пръстени. Артистичната ми кариера приключи, тъй че не се нуждая от тях.

— Кога ще започваш? Искам да се приключи, за да си тръгна оттук.

— Съвсем скоро. Старата ти приятелка дреме по цял ден, но почти не мигва нощем. Изминалата нощ сигурно ѝ се е сторила особено мъчителна, защото поръчах на госпожица Ноултън да не ѝ дава обезболяващи в полунощ — те потискат мозъчните импулси. Ще свършим всичко в Източната стая. По това време на деня тя ми е любима. Ако ние с теб не знаехме, че Бог е доходен и самодостатъчен проект на световните църкви, утринната светлина би могла отново да ни превърне във вярващи.

Той се приведе напред и сериозно ме погледна.

— Изобщо не си длъжен да участваш във всичко това. Забелязах колко се разстрои вчера. Твоята помощ ще ми е нужна през лятото, но тази сутрин ми стигат Руди или госпожица Ноултън. Защо не заминеш някъде до утре? Прескочи до Харлоу. Навести брат си и семейството му. Мисля, че като се върнеш тук, ще видиш една съвсем различна Астрид Содърбърг.

В известен смисъл тъкмо от това се страхувах, защото, след като напусна Харлоу, Чарли Джейкъбс беше превърнал в свой занаят фокусничеството и измамите. Пастор Дани показваше свински черен дроб и го представяше за изваден тумор. Такава служебна биография не вдъхва доверие. Можех ли да съм абсолютно сигурен, че изтерзаната жена в инвалидната количка действително е Астрид Содърбърг?

Сърцето ми шепнеше „да“, мозъкът предупреждаваше сърцето да е бдително и да не приема нищо на вяра. Тази Ноултън можеше да се окаже съучастница — на панаирен жаргон „помагачка“. Следващия половин час ми предстоеше нелеко изпитание, обаче не смятах да изклинча и да позволя на Джейкъбс да инсценира изцеление. Разбира се, за да успее, му трябваше истинската Астрид, но след като дълги години беше разработвал рентабилен отрасъл като евангелистките събори, беше напълно възможно да е нагласил нещата, особено ако моята приятелка на стари години се беше оказала в затруднено финансово положение.

Естествено, горният сценарий беше малко вероятен. Главното беше, че се чувствах длъжен да доведа до край (без съмнение печален) започнатото.

— Ще остана.

— Както искаш. — Въпреки че едното ъгълче на устата му както и преди не се повдигна, този път в усмивката му нямаше и помен от насмешка. — Приятно ще ми бъде отново да поработим заедно. Както в добрите стари времена в Тулса.

На вратата тихо се почука. Беше Руди.

— Жените са в Източната стая, господин Джейкъбс. Госпожица Ноултън казва, че те са готови. И че колкото по-рано започнете, толкова по-добре, понеже госпожа Содърбърг е много зле.

До Източното крило вървях по коридора рамо до рамо с Джейкъбс, носейки под мишница махагоновата кутия. Пред стаята самообладанието ми изневери и аз пропуснах Джейкъбс напред.

Той не забеляза, че останах на прага. Цялото му внимание — както и значителното му обаяние — бе насочено към жените.

— Джени и Астрид! — сърдечно ги поздрави той. — Двете мои любими дами!

Джени Ноултън едва-едва докосна протегнатата му ръка — точно колкото да видя, че пръстите ѝ са прави и без видими следи от артрит. Астрид не се и опита да му подаде ръка. Тя седеше изгърбена в инвалидната количка и го гледаше със зажумели очи. Кислородната маска закриваше долната половина на лицето ѝ, на количката до нея беше поставена кислородна бутилка.

Джени каза нещо на Джейкъбс, но толкова тихо, че нищо не разбрах, и той енергично закима:

— Да, не бива да губим време. Джейми, би ли… — Огледа се, забеляза моето отсъствие и нетърпеливо ми махна да вляза.

До центъра на стаята, залята от ярка слънчева светлина, имаше не повече от десетина крачки, но те ми струваха огромно усилие. Сякаш крачех под вода.

Астрид ме погледна с безразличието на човек, който изразходва всичките си сили, за да се справи с болката, и отново заби очи в скута си. С нищо не показа да ме е познала и за момент изпитах облекчение. После тя рязко надигна глава и устата под прозрачната маска се отвори. Астрид закри лицето си с ръце и маската се изкриви настрана. Струва ми се, че го направи не толкова от изумление, колкото от ужас, че я виждам в такова състояние.

Сигурно щеше да продължи да крие лицето си, но нямаше сила и ръцете ѝ се отпуснаха. Тя плачеше. Сълзите измиха очите ѝ, върнаха им младостта. Всичките ми съмнения изчезнаха. Разбира се, че това беше Астрид! Младото момиче, което бях обичал, сега живееше в съсипаното тяло на болна старица.

— Джейми? — Гласът ѝ беше сипкав като на гарга.

Паднах на коляно като влюбен, който ще прави предложение.

— Да, мила. Аз съм. — Взех ръката ѝ, обърнах я и целунах дланта. Тя беше студена.

— Трябва да се махнеш. Не искам ти… — Астрид хрипливо си пое въздух — … да ме виждаш такава. Не искам никой да ме вижда такава.

— Всичко е наред. — Канех се да добавя, че Чарли ще ѝ помогне, но се отказах. Защото вече никой не можеше да помогне на Астрид.

Джейкъбс тактично беше отвел Джени встрани и разговаряше с нея, давайки ни възможност да се видим насаме. Най-страшното на Чарли беше, че понякога умееше да ти бръкне в душата.

— Цигари — рече тя с този сипкав птичи глас. — Какъв глупав начин да се убиеш. А най-тъпото е, че знаех, че са вредни. Всички го знаят. Да ти кажа ли нещо забавно? Все още ми се пуши. — Тя се засмя, но смехът ѝ премина в раздираща кашлица, която очевидно ѝ причини болка. — Тайно си донесох три пачки. Джени ги намери и ги прибра. Сякаш още има някакво значение.

— Ш-ш-ш-т — казах аз.

— Спрях ги. За седем месеца. Ако бебето беше оживяло, вероятно щях да ги откажа завинаги. — Нещо… — Дъхът ѝ изсвистя. — Нещо ни погажда номера. Убедена съм.

— Толкова е хубаво да те видя.

— Ти си великолепен лъжец, Джейми. С какво те шантажира?

Замълчах.

— Е, не е важно. — Астрид сложи ръка на тила ми както някога, когато се натискахме, и за миг с ужас си помислих, че ще се опита да ме целуне с тази умираща уста. — Не си оплешивял. Косата ти е хубава и гъста. Моята опада. От химиотерапията.

— Пак ще ти порасне.

— Няма. Това… — Тя обгърна с поглед стаята. Дъхът ѝ свистеше като детска пищялка. — Глупаво усилие. И аз съм глупава.

Джейкъбс се върна с Джени.

— Време е да свършим работа. — Той се обърна към Астрид: — Няма да продължи много, скъпа, и няма да боли. — В един момент ще загубиш съзнание, но даже няма да усетиш кога.

— С нетърпение очаквам момента, когато завинаги ще загубя съзнание — каза Астрид с посърнала усмивка.

— А, не, без такива! Никога не давам абсолютна гаранция, но съм убеден, че скоро ще се почувстваш много по-добре. Да започваме, Джейми. Отвори кутията.

Послушах го. Вътре в специални отделения с кадифена подплата имаше две къси стоманени лостчета с черни пластмасови накрайници и бял пулт с плъзгащ превключвател. Превключвателят досущ приличаше на онзи, който Джейкъбс беше използвал в деня, когато ние с Клеър заведохме Кон при него. Промъкна ми се мисълта, че от четиримата души в тази стая трима са кръгли идиоти, а един е луд за връзване.

Джейкъбс извади лостчетата от кутията и притисна един към друг черните накрайници.

— Джейми, вземи пулта и съвсем леко плъзни превключвателя. Буквално с милиметър. Ще чуеш изщракване.

Изпълних нареждането и той раздалечи лостчетата. Между тях прескочи ослепителна синя искра и се чу кратко, но мощно бучене. Звукът не дойде от лостчетата, а от другия край на стаята — уподобих явлението на странен електрически вентрилоквизъм.

— Отлично — каза Джейкъбс. — Може да започваме. Джени, сложи ръце върху рамене на Астрид. Тя ще получи гърчове, а не е желателно да се свлече на пода, нали?

— Къде са свещените пръстени? — попита Джени. Беше очевидно, че съмненията ѝ се засилваха с всяка изминала секунда.

— Това е по-добро от пръстените. Много по-мощни. По-свещени, ако искаш. Ръцете на раменете ѝ, моля.

— Да не я убиете с ток!

Със своя сипкав като на гарга глас Астрид се обади:

— Ако не това, другото ще ме убие, Джен.

— Изключено — заяви Джейкъбс с лекторския тон на пътуващ проповедник. — Просто е невъзможно. При електроконвулсивната терапия — масово известна като електрошок — лекарите използват напрежение до сто и петдесет волта, за да предизвикат голям припадък от типа на епилептичните. — Но този прибор… — той почука лостчетата едно в друго — дори работещ на максимална мощност едва ще помръдне стрелката на амперметъра. Енергията, към която възнамерявам да се включа — енергия, която присъства в тази стая и ни заобикаля в момента, — не може да бъде измерена чрез обичайните уреди. По характера си тя е непознаваема.

„Непознаваема“ не беше думата, която исках да чуя.

— Моля ви се, започвайте — простена Астрид. — Много съм уморена, а в гърдите ми се е заселил плъх. Който гори в адски огън.

Джейкъбс погледна Джени. Тя се поколеба.

— На Господните сбирки всичко беше по-иначе. Абсолютно всичко.

— Може — съгласи се Джейкъбс, — само че на тази сбирка действително ще присъства Господ. Ще видите. Хвани раменете ѝ, Джени. Бъди готова да я удържиш. Няма да я заболи.

Джени направи каквото се искаше от нея.

Джейкъбс се обърна към мен:

— Когато поставя лостчетата върху слепоочията на Астрид, плъзни превключвателя. Брой изщракванията. На четвъртото спри и чакай допълнителни инструкции. Готови? Начало.

Той долепи накрайниците в ямките на слепоочията, където пулсираха нежни сини венички.

— Много ми е приятно, че се виждаме отново, Джейми — каза Астрид като някоя благовъзпитана малка госпожичка и затвори очи.

— Ще започне да се тресе, така че бъди готова да натискаш — напомни Джейкъбс на Джени. — Давай, Джейми.

Приплъзнах превключвателя. Щрак… щрак… щрак… щрак.

Нищо не стана.

„Старческо бълнуване — реших аз. — И да е умеел нещо, всичко вече е минало-зами…“

— Приплъзни го още два пъти, моля. — Тонът на Джейкъбс беше сух и уверен.

Изпълних командата. Пак нищо. С ръцете на Джени върху раменете си Астрид изглеждаше по-прегърбена от всякога. Дъхът ѝ така свистеше, че беше мъчително да я слушаш.

— И още един път.

— Чарли, аз почти съм на края на…

— Не разсъждавай, а изпълнявай!

Плъзнах превключвателя, който отново щракна. Този път бученето в другия край на стаята беше много по-силно: от „мммм“ прерасна в „МММАУУУ“. Не последва ослепителен проблясък (във всеки случай не си спомням), но за момент нещо ме ослепи. Сякаш в недрата на мозъка ми беше избухнала дълбочинна бомба. Струва ми се, че Джени Ноултън извика. Смътно видях как в инвалидната количка Астрид се отгласна с такава сила, че блъсна Джени (която далеч не беше някоя вейка) и едва не я събори. Краката на Астрид — тънки като клечки — рязко се изпънаха, отпуснаха се и отново се изпънаха. Разнесе се воят на алармената инсталация.

Руди се втурна в стаята, следван от Норма.

— Казах ти да изключиш проклетата сирена, преди да започнем! — изкрещя Джейкъбс на Руди.

Астрид високо изпъна ръце и едва не удари в лицето Джени, която отново я беше хванала за раменете.

— Извинявайте, господин Джейкъбс…

— ИЗКЛЮЧИ Я, идиот такъв, покана ли чакаш!

Чарли изтръгна от ръката ми пулта и върна превключвателя в изходна позиция. Астрид издаваше бълбукащи звуци.

— Пастор Дани, тя ще се задуши! — извика Джени.

— Не ставай глупава! — сопна ѝ се Джейкъбс. Страните му бяха зачервени, очите му пламтяха. Сякаш се беше подмладил с двайсет години. — Норма! Обади се на охраната! Кажи им, че тревогата е фалшива!

— Аз…

— Върви! Какво се мотаеш! БЯГАЙ, дяволите да те вземат!

Тя хукна.

Астрид отвори очи, само дето това не бяха очи, а облещени белтъци. Тя отново се загърчи в миоклонични конвулсии, после се плъзна напред, ритайки с крака. Размахваше ръце като удавник. Воят на алармата не секваше. Хванах я за бедрата и я избутах обратно в количката, преди да се е изсулила на пода. Анцугът ѝ беше потъмнял на слабините и в носа ме удари остра миризма на урина. Вдигнах поглед и установих, че в едното ъгълче на устата ѝ е избила пяна. Тя се стичаше от брадичката ѝ по яката на блузата и там също се разстилаше тъмно петно.

Алармата млъкна.

— Да се благодарим на Господ — възкликна Джейкъбс. Той се беше привел напред, опирайки ръце върху коленете си, и наблюдаваше конвулсиите на Астрид с любопитство, но без тревога.

— Нужен ни е лекар! — закрещя Джени. — Не мога да я удържам!

— Глупости — отсече Джейкъбс. На устните му трепкаше половин усмивка (цяла не му се получаваше). — Да не мислеше, че ще е лесно? Това е рак, за Бога! Дай ѝ минутка и тя ще…

— В стената има врата — каза Астрид.

Хрипът беше изчезнал от гласа ѝ. Очите ѝ се върнаха в нормалното си положение… но не едновременно, а едно по едно. Когато се наместиха в очниците, те се спряха на Джейкъбс.

— Вие не я виждате. Тя е малка и обрасла с бръшлян. Мъртъв бръшлян. Тя чака от другата страна — над разрушения град. Над хартиеното небе.

Кръвта не може да се смрази в жилите, ала моята явно беше решила да направи изключение от правилото. „Нещо стана — помислих си аз. — Нещо стана и Мама скоро ще бъде тук.“

— Коя? — попита Джейкъбс и улови Астрид за ръката. Вече не се усмихваше. — Коя чака?

— Да. — Тя не изпускаше Джейкъбс от очи. — Тя.

— Коя, Астрид, коя?

Отначало тя мълчеше. После устните ѝ се разтегнаха в страшна усмивка, която оголи всичките ѝ зъби.

— Не тази, която ти искаш да видиш.

Той ѝ залепи един шамар. Главата на Астрид се люшна встрани. Полетя слюнка. Извиках от удивление и го улових за ръката, когато той я вдигна за нов удар. Едва успях да го озаптя. Той се оказа много по-силен, отколкото предполагах. Такава сила придава само истерията. Или необузданата ярост.

— Не смей да я биеш! — кресна Джени, пусна Астрид и заобиколи количката, за да се изправи срещу Джейкъбс. — Психопат такъв, да не си я…

— Престани — каза Астрид. Тихо, но ясно. — Престани, Джени.

Джени се обърна. От видяното очите ѝ се окръглиха: бледите страни на Астрид се бяха обагрили в нежна руменина.

— Защо му крещиш? Да не е станало нещо?

„Да — помислих си аз. — Нещо стана. Нещо определено стана.“

Астрид се завъртя към Джейкъбс:

— Кога ще започвате? По-добре побързайте, защото болката е много… много…

Тримата се втренчихме в нея. Грешка, всъщност бяхме петима. Руди и Норма се бяха върнали в Източната стая и се блещеха от прага.

— Почакайте — рече Астрид. — Я почакайте малко!

Тя опипа гръдния си кош. Обхвана с шепи увисналите си и съсухрени гърди. Натисна корема си.

— Вече сте свършили, нали? Досетих се, защото не чувствам никаква болка! — Астрид дълбоко си пое въздух и недоверчиво се засмя. — А аз мога да дишам! Джени, аз отново мога да дишам!

Джени Ноултън падна на колене, вдигна ръце и зарецитира „Отче наш“ с такава скорост, сякаш плоча от 45 оборота беше пусната на 78 оборота. Към молитвата се присъедини още един глас: Норма. Тя също бе коленичила.

Джейкъбс ми хвърли замислен поглед, който лесно разчетох: „Виждаш ли, Джейми? Аз върша всичката работа, а похвалите ги обира Големия шеф.“

Астрид се опита да стане от количката, но съсипаните ѝ крака не я държаха. Подхванах я, преди да забие нос в пода, и я прегърнах.

— Рано е, мила — казах. — Още си много слаба.

Докато я настанявах в количката, тя не спря да се кокори. Кислородната маска се беше смъкнала и безполезно висеше отляво на шията ѝ.

— Джейми? Ти ли си? Какво правиш тук?

Погледнах Джейкъбс.

— След лечение често се наблюдава краткотрайна загуба на паметта — обясни той. — Астрид, можеш ли да ми кажеш кой е президент?

Тя изглеждаше объркана от въпроса, но отговори без колебание:

— Обама. А Байдън е вицепрезидент. Наистина ли съм здрава? Напълно ли?

— Наистина и напълно, но сега е важно друго. Кажи ми…

— Джейми? Ама ти ли си? Косата ти е побеляла!

— Да — съгласих се аз — и ще става все по-бяла. Чуй какво те пита Чарли.

— Бях луда по теб — призна тя, — но въпреки че можеше да свириш, не те биваше в танците, освен когато се напушеше. Бяхме на вечеря в „Старланд“ след абитуриентския бал и ти поръча… — Астрид се запъна и навлажни с език устните си. — Джейми?

— Слушам те.

— Мога да дишам. Отново дишам свободно! — Тя се разплака.

Джейкъбс щракна с пръсти пред лицето ѝ като професионален хипнотизатор.

— Съсредоточи се, Астрид. Кой те доведе тук?

— Дж… Джени.

— Какво вечеря снощи?

— Слупа. Слупа и салата.

Той отново щракна с пръсти пред блуждаещите ѝ очи. Астрид примигна и се отдръпна. Струваше ми се, че мускулите под кожата ѝ укрепваха и се възстановяваха буквално пред погледа ми. Беше чудесно и в същото време страшно.

— Супа. Супа и салата.

— Много добре. Какво е вратата в стената?

— Врата ли? Не…

— Ти каза, че е обрасла с бръшлян. И че от другата страна има разрушен град.

— Аз… не си спомням.

— Каза, че тя чака. Каза… — Джейкъбс забеляза недоумението, изписано на лицето ѝ, и въздъхна. — Няма значение. Трябва да си почиваш, скъпа.

— Вероятно — съгласи се Астрид, — но всъщност ми иде да танцувам. От радост.

— Всяко нещо с времето си. — Джейкъбс я потупа по ръката. Усмихваше се, но аз долових колко е разочарован, че Астрид не успя да си спомни вратата и града. За разлика от мен. Не исках да науча какво е видяла, когато тайното електричество на Чарли е проникнало в незнайни кътчета на мозъка ѝ. Не исках да науча какво чака зад тайната врата, за която беше говорила, но се боях, че се досещам.

Майка.

Над хартиеното небе

Астрид спа цялата сутрин и по-голямата част от деня. Когато се събуди, заяви, че има вълчи апетит. Това зарадва Джейкъбс и той нареди на Норма Голдстоун да донесе на „нашата пациентка“ топъл сандвич със сирене и малко парче кейк без глазура. Според него глазурата можела да се окаже твърде тежка за отвикналия ѝ от богата храна стомах. Пред очите ни Астрид изяде целия сандвич и половината кейк, после остави вилицата.

— Искам да го доям — обяви тя, — но не мога повече.

— Не бързай — каза Джени. Тя беше разгънала салфетка върху коленете ѝ и непрекъснато я оправяше. Погледът ѝ не се застояваше върху Астрид и напълно отбягваше Джейкъбс. Идването им тук беше по нейна идея и не се съмнявах, че се радва на неочакваното оздравяване на приятелката си, но случилото се в Източната стая дълбоко я беше потресло.

— Искам вкъщи — призна Астрид.

— О, миличка, дали…

— Чувствам се достатъчно добре. Честна дума. — Астрид се извини с поглед на Джейкъбс. — Аз, разбира се, съм ви много благодарна — цял живот ще има да ви споменавам в молитвите си, — но вкъщи си е най-добре. Освен ако вие не смятате, че…

— Не, не — отвърна Джейкъбс. Подозирах, че след като работата е свършена, иска час по-скоро да се отърве от Астрид. — Няма по-добро лекарство от съня в собственото легло и ако побързаш, можеш да се прибереш у вас малко след мръкване.

Джени не възрази повече и пак започна да оправя салфетката. Но преди да наведе глава, забелязах на лицето ѝ облекчение. Тя не по-малко от Астрид искаше да се махне оттук, макар и по съвсем други причини.

Руменината на Астрид беше само част от невероятната промяна, настъпила в нея. Тя седеше изправена в количката; погледът ѝ беше станал ясен и жив.

— Не знам как да ви се отблагодаря, господин Джейкъбс, и дали изобщо е възможно, но ако някога се нуждаете от нещо, само кажете и ще направя каквото зависи от мен.

— Всъщност нещата са няколко. — Той ги отброи със сгърчените пръсти на дясната си ръка. — Ядене. Сън. Физическо натоварване, за да възстановиш силите си. Ще се справиш ли?

— Твърдо да. И никога повече няма да запаля цигара.

Той махна с ръка.

— Няма и да поискаш. Прав ли съм, Джейми?

— Най-вероятно — потвърдих аз.

— Госпожице Ноултън?

Джени подскочи, все едно я беше ощипал по задника.

— Астрид трябва да си намери физиотерапевт — може ти да ѝ намериш, вместо тя да се занимава. Колкото по-рано стане от проклетата количка, толкова по-добре. Прав ли съм? Или както казвахме едно време, „Ясно ли е както две и две“?

— Да, пастор Дани.

Той се намръщи, но не я поправи.

— Има още нещо, което вие, любезни дами, може да направите за мен, и то е крайно важно: в никакъв случай не споменавайте моето име. В близките месеци ми предстои много работа и не желая да ме обсадят орди от болни хора, надяващи се на изцеление. Разбирате ли?

— Да — каза Астрид.

Джени кимна със сведен поглед.

— Астрид, когато отидеш на лекар и той изрази смайването си — непременно ще е смаян, — кажи му, че си се молила за ремисия и молитвата ти се е сбъднала. Неговата вяра или неверие в ефективността на молитвата нямат никакво значение. Така или иначе ще бъде принуден да повярва на снимките от ядрено-магнитния резонанс, а най-доброто доказателство ще бъде твоето щастливо и усмихнато лице. Щастливо, усмихнато и здраво.

— Да, добре. Както кажете.

— Тогава ще те откарам в апартамента — обади се Джени. — Ако ще си тръгваме, трябва да събера багажа. „Искам да се махна оттук“ — подтекстът беше ясен както две и две. Тук между нея и Чарли цареше единодушие.

— Добре. — Астрид свенливо ме погледна. — Джейми, ще ми донесеш ли една кока-кола? Искам да си поговорим.

— Разбира се.

Джейкъбс наблюдаваше Джени, която буташе количката на Астрид през пустия ресторант към вратата в дъното. Щом излязоха, се обърна към мен:

— И така. Договорката остава?

— Остава.

— И няма да отпердашиш на Юг?

На панаирен жаргон „да отпердашиш на Юг“ означава да си вдигнеш гълъбите и да се покриеш някъде.

— Не, Чарли. Няма да отпердаша на Юг.

— Чудесно. — Той гледаше вратата, през която бяха излезли жените. — Госпожица Ноултън не е във възторг от мен, след като напуснах Христовото войнство, нали?

— Плашиш я, това е всичко.

Той нехайно сви рамене. Подобно на усмивката му, движението се получи накриво.

— Преди десет години нямаше да мога да излекувам нашата госпожица Содърбърг. Преди пет години — също. Но сега напредвам с невероятни темпове. Това лято…

— Какво през лятото?

— Кой знае? — отвърна той. — Кой знае?

„Ти знаеш — помислих си. — Ти, Чарли.“

— Виж, Джейми — каза Астрид, когато ѝ донесох безалкохолното.

Тя стана от инвалидната количка и направи три неуверени стъпки до стола под прозореца. Хвана се за облегалката му, завъртя се и се отпусна в него с въздишка на облекчение и удоволствие.

— Не е Бог знае какво, но…

— Шегуваш ли се? Това е поразително! — Подадох ѝ кока-колата, в която плаваха кубчета лед. Даже бях украсил чашата с резенче лайм — за разкош. — С всеки изминал ден ще се подобряваш.

Освен нас в спалнята нямаше никого. Джени се беше извинила, че трябва да стегне куфарите, макар да подозирах, че целият багаж отдавна е събран. Палтото на Астрид беше метнато върху леглото.

— Струва ми се, че съм ти задължена толкова, колкото и на господин Джейкъбс.

— Не е вярно.

— Не лъжи, Джейми, че носът ти ще порасне. Дори и сега той сигурно получава хиляди писма с молби за помощ. Не мисля, че е отговорил на моето по чиста случайност. Ти ли се занимаваш с пощата му?

— Не, това беше задължение на Ал Стампър, стария идол на приятелката ти Джени. Чарли по-късно се свърза с мен.

— И ти дойде. След толкова години ти дойде. Защо?

— Защото не можех иначе. Нямам друго обяснение, освен че някога ти беше всичко за мен.

— Нали не си му обещавал нищо? Не е имало никакво… как се казваше… танто за танто?

— Не — отсякох, без да ми мигне окото. Като наркоман се бях научил да лъжа, а тъжната истина е, че такива умения не се забравят цял живот.

— Ела тук. Застани до мен.

Подчиних се. Без ни най-малко колебание или смущение тя сложи ръка на чатала ми.

— Ти беше нежен — промълви Астрид. — Малко момчета биха се държали така на твое място. Нямаше опит, но умееше да бъдеш нежен. Ти също беше всичко за мен. — Тя отпусна ръка и ме погледна. Очите ѝ вече не бяха мътни от болка. Сега искряха от жизненост. И тревога. — Обещал си му нещо. Знам. Няма да питам какво, но ако поне малко си ме обичал, внимавай с него. Дължа му живота си, но колкото и ужасно да прозвучи, мисля, че този човек е опасен. Вероятно ти също мислиш така.

Значи не бях чак толкова изпечен лъжец. А може би след изцелението тя виждаше повече?

— Астрид, няма за какво да се притесняваш.

— Чудех се… може ли да ме целунеш, Джейми? Докато сме сами? Знам, че приличам на плашило, но…

Паднах на коляно — отново като влюбен от роман — и я целунах. Да, сега тя не беше красавица, но в сравнение с тази сутрин изглеждаше зашеметяващо. Но целувката беше механична. Нямаше жар, не премина искра. Поне аз не усетих. Въпреки това бяхме свързани един с друг. Възелът беше Джейкъбс.

Тя ме помилва по главата.

— Косата ти все още е прекрасна, нищо че е побеляла. Животът ни взима толкова много — но ето че ти е оставил поне това. Сбогом, Джейми. И благодаря.

На излизане се спрях да поговоря с Джени. Държах да се информирам далече ли живее от Астрид и може ли да се грижи за нея, докато тя се възстановява.

Тя се усмихна.

— Ние с Астрид сме разведени и така се сближихме. Запознахме се, когато пристигнах в Рокланд и започнах работа в болницата. Оттогава минаха десет години. Когато Астрид се разболя, се преместих да живея при нея.

Дадох ѝ номера на мобилния си телефон и на телефона в ранчото.

— Може да се проявят странични ефекти.

Тя кимна:

— Пастор Дани ме предупреди. Тоест — господин Джейкъбс. Не мога да свикна с новото име. Той каза, че не е изключено Астрид да ходи насън, докато мозъчните ѝ вълни не влязат в норма. Рисковият период продължавал между четири и шест месеца. Наблюдавала съм подобно поведение у своите пациенти, които злоупотребяват с приема на сънотворни като амбиен и лунеста.

— Да, ходене насън. — Но също така се срещаха ядене на пръст, компулсивно ходене, синдром на Туре, клептомания и призматиката на Хю Йейтс. Доколкото знаех, сънотворните не даваха такива странични ефекти. — Но ако изникне нещо друго… позвънете.

— Какво по-точно ви безпокои? — попита тя. — Какво да очаквам?

— Не мога да кажа какво точно — най-вероятно всичко с Астрид ще бъде наред. — Както с повечето изцелени, ако се вярваше на Джейкъбс. Колкото и да не му вярвах, ми оставаше само да се осланям на думата му — за друго беше късно.

Джени се изправи на пръсти и ме целуна по бузата.

— Тя е по-добре. Това е Божия милост, Джейми, каквото и да си мисли господин Джейкъбс. Без нея — без него — Астрид щеше да умре след шест седмици.

Астрид слезе по инвалидната рампа с количката си, но се качи в субаруто на Джени без чужда помощ. Джейкъбс само ѝ помогна да затвори вратата. Астрид го улови за ръката през сваленото стъкло и още веднъж му благодари.

— За мен беше удоволствие — каза той. — Не забравяй какво ми обеща. — Джейкъбс освободи ръката си и опря пръст в устните ѝ. — Никому нито дума!

Наведох се да я целуна по челото.

— Яж — посъветвах я аз. — Почивай си. Прави физиотерапия. И се радвай на живота!

— Рапорт даден, рапорт приет! — Надникна зад гърба ми, видя как Джейкъбс бавно се изкачва по стъпалата на верандата, погледна ме в очите и повтори: — Внимавай.

— Не се притеснявай.

— Изключено. — Гледаше ме с дълбока тревога. И тя като мен остаряваше, но сега, когато болестта не разяждаше тялото ѝ, отново виждах момичето, което заедно с Хети, Карол и Сузан танцуваше пред сцената, докато „Стоманени рози“ изпълняваха „Чукай на дърво“ или „Град Нътбуш“. Момичето, което бях целунал под аварийното стълбище. — Ще се притеснявам.

Качих се при Чарли Джейкъбс на верандата и заедно изпратихме с поглед малкото субару на Джени Ноултън, което се спусна към портата. Времето беше приятно и топло, снегът се беше поразтопил и тревата зеленееше. „Торът на бедняка — помислих си. — Така наричахме пролетния сняг.“

— Ще си държат ли езика зад зъбите? — попита Джейкъбс.

— Да. — Може би не завинаги, но във всеки случай докато той завърши изследванията си, ако краят им наистина се виждаше. — Обещаха.

— А ти, Джейми? Ще изпълниш ли обещанието си?

— Да.

Изглежда, отговорът ми го успокои.

— Защо не останеш да пренощуваш?

Поклатих глава.

— Резервирах стая в „Ембаси Суитс“. Полетът ми е рано сутринта.

„Освен това нямам търпение да се махна оттук, точно както нямах търпение да се махна от «Ключалките».“

Не го изрекох на глас, но съм сигурен, че той чудесно го знаеше.

— Добре. Бъди готов, когато ти позвъня.

— Какво искаш, Чарли? Клетвена декларация? Като съм казал, че ще дойда, значи ще дойда.

— Прекрасно. С теб кажи-речи цял живот отскачаме един от друг като две билярдни топки, но скоро всичко ще свърши. В края на юли — най-късно в средата на август — отношенията ни ще приключат.

Той се оказа прав. Прав беше, да му помага Господ.

При условие че Той съществува, разбира се.

Въпреки прекачването в Синсинати кацнах в Денвър на другия ден малко преди 13 часа — пътуването на запад с реактивен самолет е пътуване във времето. Включих мобилния си телефон и видях, че имам две съобщения. Едното беше от Джени. Пишеше, че преди да си легне, е заключила спалнята на Астрид, но бейбифонът не издал и звук, а когато Джени се събудила в шест и половина, Астрид още спяла като заклана.

„На закуска изяде рохко сварено яйце и две препечени филийки. А видът ѝ… непрекъснато си повтарям, че всичко това не е илюзия.“

Това беше добрата новина. Лошата дойде от Бриана Донлин — понастоящем Бриана Донлин-Хюз. Беше пуснала съобщението няколко минути преди моето приземяване. „Робърт Ривард е мъртъв, Джейми. Не знам подробности.“ Но до вечерта ги беше научила.

Една медицинска сестра беше казала на Бри, че влезеш ли в „Гадс Ридж“, няма излизане, и пророчеството ѝ определено се беше сбъднало за момчето, което пастор Дани беше излекувал от мускулна дистрофия. Намерили го в стаята му — полюшвало се в примка, която измайсторило от джинсите си. Оставило писмо: „Постоянно виждам прокълнатите. Редицата им няма край.“