Въпросът и Възражението

35Разпитът на Виола

Тод

— Пуснете Я!

Юмруците ми блъскат стъклото, но колкото и силно да удрям, то не се чупи.

— Пуснете Я!

Гласът ми прекъсва от напрежение, но аз крещя, докато просто не мога да крещя повече.

— Ако Само С Пръст Я Пипнете, Ще Ви Избия!

Виола е вързана с каишите за рамката насред Арената на Въпроса, ръцете й са вдигнати високо и назад над главата, кожата около металната гривна е пламтящо червена, главата й е между двете парчета метал, които жужат и не й позволяват да чува Шум.

Съдът с водата е пред нея, отстрани — масата с острите инструменти.

Господин Хамър стои до нея със скръстени ръце, чака, в по-далечния ъгъл е застанал Дейви с притеснено изражение.

И Кметът е на Арената и бавно обикалят в кръг около увисналото й тяло.

После си спомням страшното БУМ и как кметът Леджър изчезна сред буря от пламъци и дим.

Събуждам се тук, в стаичката за наблюдение, главата ме боли, целият съм покрит с мръсотия, парчета мазилка и засъхнала кръв.

И скачам на крака.

И ето я и нея.

Зад стъклото.

Разпитват я.

Натискам бутона на уредбата.

— Пуснете Я!

Никой не реагира, сякаш изобщо не ме чуват.

— Правя това с огромна неохота, Виола — казва Кметът, все така обикаляйки в бавни кръгове. Аз чувам думите му кристално ясно. — Мислех, че с теб сме приятели. Мислех, че се разбираме спира пред очите й. — Но ти взриви дома ми.

— Не знаех, че в раницата има бомба — отвръща тя и по лицето й виждам колко я боли. Цялата е в засъхнала кръв, издрана и ожулена след експлозията.

Но краката й са най-зле. Събули са я, глезените й са подути, невъзможно изкривени и почернели, и аз отлично знам, че Кметът не й дал нищо, което да заглуши болките.

Виждам го по лицето й.

Виждам колко я боли, колко силно я боли.

Опитвам да вдигна пейката и разбия стъклото, но тя е завинтена в бетона на пода.

— Вярвам ти, Виола — казва Кметът и подновява обиколката си. Господин Хамър не мърда, само се подхилва, наблюдава цялата сцена, от време на време хвърля погледи към огледалото, защото знае, че аз съм там, и тогава усмивката му става още по-широка. — Вярвам, че и ти си омерзена от предателството на госпожа Койл. Макар че не би трябвало да си изненадана.

Виола не отвръща нищо, само навежда глава.

— Не я наранявай шепна аз. — Моля те, моля те, моля те.

— Ако това ще те успокои — продължава Кметът, — все още не съм решил дали да приема взрива твърде лично. Госпожа Койл е съзряла шанс да вкара бомба право в сърцето на моята катедрала, да я разруши, вероятно да унищожи и мен.

Поглежда към мен през огледалото. Отново започвам да удрям с юмруци. Няма как да не чуват ударите, но Кметът не ми обръща никакво внимание.

Единствен Дейви обръща очи към мен, никога не съм виждал по-сериозно изражение на лицето му.

Дори от тук мога да чуя смъртната тревога в Шума му.

— Ти си й предоставила възможност, която тя просто е нямало как да пропусне — приказва Кметът. — Твоята удивителна привързаност и вярност към Тод е могла да ти даде достъп до място, където никой друг терорист никога не би могъл да проникне. Вероятно не е имала желание да те убива, но ето ти на, изскочила е възможност да ме срази с един удар, тя е претеглила плюсовете и минусите и е установила, че спокойно може да те жертва за целта.

И аз гледам лицето на Виола.

То се е издължило, тъжно, толкова тъжно, победено.

И тогава отново усещам мълчанието й, пронизва ме копнежът, пронизва ме загубата, които почувствах в блатото, когато за първи път срещнах Виола преди много, много дни. Усещам го толкова силно, че очите ми се наливат със сълзи, стомахът ми се свива на топка и гърлото ми се стяга.

— Виола — казвам тихичко. — Моля те, Виола.

Но тя не вдига очи.

— И ако за нея ти си просто инструмент, Виола — Кметът се привежда напред и лицето му е на сантиметър от нейното, — може би поведението й ти е помогнало да осъзнаеш кой всъщност е истинският ти враг — прави пауза. — И кои са ти истинските приятели.

Виола промълвява нещо тихичко.

— Какво казваш? — пита Кметът.

Тя прочиства гърлото си и повтаря:

— Дойдох само да отведа Тод.

— Знам — Кметът пак се изправя в пълен ръст и закрачва.

— Аз също много обикнах Тод. Гледам на него като на мой втори син — поглежда към Дейви, който цял почервенява.

— Лоялен, трудолюбив, той наистина прави много за бъдещето на този град.

Отново заблъсквам с юмруци.

— МЛЪКНИ! — крещя. — МЛЪКНИ!

— Щом дори и Тод е с нас, Виола — продължава Кметът, а твоята госпожа се е обърнала срещу теб, смятам, че пътят пред теб трябва да е ясен.

Но тя клати глава.

— Няма да ти кажа — казва. — Няма да ти кажа нищо.

— Но тя те предаде — Кметът отново застава преди очите й. — Опита се да те убие.

При тези думи Виола вдига глава.

Поглежда го право в очите.

И казва:

— Не, тя се опита да убие теб.

О, доброто, смело момиче.

Шумът ми прелива от гордост.

Такова е моето момиче!

Кметът дава знак на господин Хамър.

Той хваща рамката и потапя Виола във водата.

— НЕ! — пищя и блъскам: — НЕ, ПРОКЛЕТИ ДА СТЕ! — Отивам до вратата на стаичката за наблюдение и започвам да я ритам с всички сили. — ВИОЛА!, ВИОЛА!

Чувам ахване и пак се залепям за огледалото…

Извадили са я от водата, тя се дави и плюе.

— Нямаме време — казва Кметът и бръсва някакво петънце от сюртука си, — така че давай да минаваме по същество.

Докато той говори, аз блъскам по огледалото и крещя. Кметът се обръща и поглежда към мен. Не ме вижда, но очите му са вперени право в моите.

— ВИОЛА! — крещя и удрям стъклото.

Кметът леко се намръщва…

— ВИОЛА!

И ме удря с Шума си.

Много по-силно от когато и да било.

Сякаш милион човека изревават право в сърцевината на мозъка ми, толкова надълбоко в мен са, че аз не мога да ги достигна и да се предпазя и те реват Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и аз усещам как кръвта ми завира, очите ми ще изскочат от орбитите, не мога да остана прав, олюлявам се и сядам на пейката, Шумният удар звънти и звънти, и звънти, сякаш никога няма да спре…

Когато отново мога да отворя очи, виждам как Кметът задържа Дейви за рамото и не му позволява да напусне Арената на Въпроса, а погледът на Дейви е обърнат все към огледалото.

И в Шума си той е притеснен и разтревожен.

Разтревожен за мен.

— Кажи ми кога ще атакува Възражението — пита Кметът Виола, гласът му е много по-студен, по-твърд. — Както и откъде ще дойдат.

Тя поклаща глава, от косата й се разхвърчават капчици.

— Няма да ти кажа.

— Ще ми кажеш — отвръща Кметът. — Много, много се боя, че в края на краищата ще ми кажеш.

— Не — повтаря тя. — Никога.

И пак почва да клати глава.

Кметът пак поглежда към огледалото и очите му срещат моите, макар че не може да ме види наистина.

— За съжаление казва, — нямаме време за твоите драматични откази.

Кимва на господин Хамър.

Той потапя Виола отново във водата.

— СПРИ! — крещя и блъскам? — СПРИ!

Той я държи във водата…

И я държи още…

Блъскам толкова силно, че ръцете ми се покриват със синини още отсега…

— Извади Я! Извади Я! Извади Я!

И тя започва да се мята във водата…

Все още е под водата…

— ВИОЛА!

Ръцете й дърпат каишите с всички сили…

Водата плиска навсякъде, защото тя се бори, как се бори…

О Господи, о Господи, о Господи, о Господи, Виола, Виола, Виола, Виола…

Не мога…

Не мога…

— НЕ!

Прости ми…

Моля те, прости ми…

— Тази Вечер!? — изкрещявам — По Залез Ще Нападнат! През Просеката На Хълма Южно От Катедралата! Тази Вечер!

Натискам бутона на уредбата и крещя, крещя…

— Тази Вечер!

Докато тя се мята във водата…

Но по нищо не личи, че някой изобщо ме чува.

Той е изключил звука на уредбата…

Изключил е ш… звук…

Връщам се при огледалото и продължавам да блъскам…

Но никой не помръдва…

А тя е още под водата…

Няма значение колко силно юмруците ми удрят стъклото…

Защо не се чупи…

Защо не се чупи, м… му…

Кметът дава знак и господин Хамър вдига рамката. Виола започва да гълта въздух на грамадни, накъсани глътки, косата й (по-дълга, отколкото си я спомням) е полепнала по лицето й, оплетена около ушите й, водата се стича от нея.

— Ти контролираш нещата тук, Виола — казва Кметът. — Просто ми кажи кога ще бъде атаката на Възражението и всичко това ще престане.

— Тази Вечер! — крещя аз толкова високо, че гласът ми се напуква като засъхнала кал. — От Юг!

Но тя клати отрицателно глава.

И никой не ме чува.

— Но тя те предаде, Виола — Кметът кара гласа си да прелива от престорена изненада. — Защо я защитаваш? Защо…

Млъква, сякаш осъзнава нещо.

— Във Възражението има хора, които обичаш.

Виола спира да клати глава. Не вдига очи, но спира да клати глава.

Кметът се навежда към нея.

— Ето още една причина да ми кажеш каквото искам да знам. Още една причина да ми съобщиш къде да намеря госпожа лечителката — посяга и нежно отмества полепналите кичури мокра коса от лицето на Виола. — Ако ми помогнеш, аз ти обещавам, че никой от обичните ти няма да пострада. Искам само госпожа Койл. Другите лечителки ще полежат в затвора, а всички останали, които без съмнение са станали жертва на отровния им патос, ще бъдат освободен след разговор.

Дава знак на господин Хамър да му подаде кърпа, после изтрива лицето на Виола. Тя не го поглежда.

— Ако ми кажеш каквото искам да знам, ще спасиш човешки животи — казва и продължава нежно да попива водата от нея. — Имаш думата ми.

Тя най-после вдига глава.

— Думата ти — казва и гледа над рамото му право в господин Хамър.

А на лицето й се изписва такъв гняв, че дори Кметът се изненадва.

— А, да — казва и се изправя. Връща кърпата на господин Хамър. — Трябва да гледаш на подарения живот на капитан Хамър като на пример за моята безкрайна милост, Виола. Аз го пощадих — започва отново да крачи и гледа точно в мен. — Точно както ще пощадя приятелите ти и всички, които обичаш.

— Тази вечер — казвам, но гласът ми е твърде дрезгав.

Нима не ме чува?

— А и да ти кажа — продължава Кметът, — ако ти наистина не знаеш откъде ще дойде атаката, можем да попитаме твоя добър приятел Лий, той сигурно знае.

Тя рязко вдига глава, диша тежко, очите й се разширяват.

Не знам дали е възможно Лий да е оживял след взрива…

— Той не знае нищо — бързо избърборва Виола. — Не знае нито кога, нито откъде.

— Дори и ако ти вярвах — отвръща Кметът, — ще се наложи да го разпитваме много дълго и тежко, докато най-после се уверим със сигурност.

— Оставете го! — Виола се мъчи да следи движението на Кмета, обръща глава.

Кметът спира пред огледалото, с гръб към Виола и с лице към мен.

— А може би пък трябва да попитаме Тод.

Блъскам стъклото точно пред лицето му. Той дори не трепва.

И тогава Виола казва:

— Тод никога няма да ви каже. Никога.

И тогава Кметът просто ме поглежда в очите.

И се усмихва.

Стомахът ми се свива, сърцето ми се качва в гърлото, главата ми олеква и усещам как ще се свлека на земята.

О, Виола — Виола, моля те…

Прости ми.

Капитан Хамър — казва Кметът и Виола отново бива потопена под водата, но при движението на рамката изпищява кратко от страх.

— НЕ! — виквам и се притискам до стъклото.

Но Кметът дори не гледа към нея.

Той гледа към мен, сякаш ме вижда като на длан, ако ще да съм скрит зад тухлена стена.

— СПРИ! — крещя, защото тя отново започва да се мята… И се мята…

И се мята…

ВИОЛА!

И аз блъскам, докато усещам, че ръцете ми се счупят… И господин Хамър се усмихва и я държи под водата…

ВИОЛА!

И от китките й потича кръв, толкова силно се дърпа…

— Ще Те Убия!

Крещя в лицето на Кмета…

Крещя с всичкия си Шум…

— Ще Те Убия!…

И тя е още под водата…

ВИОЛА! ВИОЛА!

И Дейви…

От всички хора на света…

Дейви прекратява мъчението.

— Пусни я! — внезапно изкрещява той и изскача от ъгъла, в който се е свил. — Господи, Боже, ще я убиеш!

Сграбчва рамката и вади Виола от водата, Кметът дава на господин Хамър знак да не му пречи, Дейви изправя Виола, тя се дере и хърка, докато поема въздух и повръща водата.

Цяла минута никой не казва нищо, а Кметът гледа сина си така, сякаш вижда някакъв странен вид непозната риба.

— Как може да ни помогне, ако я убием? — казва Дейви с несигурен глас, навел очи към земята. — Няма да ни бъде от полза.

Кметът мълчи. Дейви се дърпа от рамката и се връща в ъгъла до вратата.

Виола кашля страшно, няма сили, виси на каишите, аз съм се притиснал в стъклото, сякаш се мъча да пропълзя през него, да я стигна, да ида при нея.

— Ами хубаво — казва Кметът и сключва ръце зад гърба си, без да сваля поглед от Дейви. — Мисля, че и без това вече научихме всичко, което ни беше необходимо.

Отива до бутона на стената и го натиска.

— Би ли повторил високо и ясно за всички ни онова, което каза преди малко, Тод?

При звука на името ми Виола подскача.

Кметът отива до рамката и премества двете метални пръчки отстрани до бузите й и тя започва нервно да се оглежда, защото вече чува Шума ми.

— Тод? — повиква ме. — Тук ли си?

— Тук съм — изкрещявам и гласът ми прогърмява над Арената така, че всички отлично го чуват.

— Моля те, повтори ни онова, което ни съобщи преди няколко минути, Тод — Кметът отново гледа право в мен. — Какво беше, нещо ще се случи тази вечер по залез-слънце?

Виола обръща очи натам, накъдето гледа и Кметът, на лицето й е изписана изненада, изненада и шок.

— Не — прошепва, но аз го чувам като вик.

— Виола заслужава да чуе онова, което ни съобщаваш, Тод — казва Кметът.

Той знае. През цялото време е чувал Шума ми, разбира се, че го е чувал, дори и ако не е чувал виковете ми, дори и ако тя не е чувала виковете ми.

— Виола? — казвам умолително.

Тя поглежда в огледалото, търси ме.

— Не им казвай! — промълвява. — Моля те, Тод, недей…

— Още един път питам, Тод — обажда се Кметът и слага ръка върху рамката, — ако не кажеш, я пращам обратно във водата.

— Тод, не! — вика Виола.

— Копеле мръсно! — Изкрещявам. — Ще те убия. Ще Те Убия!

— Няма да ме убиеш — отвръща той тихо. — И двамата много добре го знаем.

— Тод, моля те, недей…

— Казвай, Тод. Къде и кога?

И започва да навежда рамката към водата.

Виола се мъчи да се държи храбро, но цялото й тяло се загърчва и извива, мъчейки се да стои възможно най-далеч от водата.

— Не! — изпищява тя. — НЕ!

Моля те, моля те, моля те…

— НЕ!

Виола…

— Тази вечер по залез-слънце — казвам, а гласът ми, усилен от уредбата, надделява над виковете й, над Шума на Дейви, над моя собствен Шум, просто моят глас, който изпълва света. — През просеката на хълма южно от катедралата.

— НЕ! — изпищява Виола…

И аз виждам израза на лицето й…

Аз предизвиках мъките й…

И сърцето ми се разкъсва на две.

Кметът вдига рамката и вади Виола от водата.

— Не — прошепва тя.

И тогава за първи път от началото на този ужас заплаква истински.

— Благодаря ти, Тод — казва Кметът. После се обръща към господин Хамър. — Разбрахте кога и откъде ще дойде нападението, капитане. Дайте заповеди на капитан Морган, капитан Тейт и капитан О’Хеър.

Господин Хамър застава мирно.

— Тъй вярно, сър — казва, а гласът му звучи така, сякаш току-що е спечелил най-голямата награда на света. — Ще събера хората, сър. Терористите няма да разберат откъде им е дошло.

— Вземи сина ми — продължава Кметът и кимва към Дейви. — Прати го да види толкова кръв, колкото може да смели.

Дейви изглежда нервен, но едновременно е горд и развълнуван и не забелязва колко страшно се изкривява усмивката на господин Хамър при последните думи.

— Тръгвайте — казва Кметът. — Избийте ги.

— Тъй вярно, сър — отвръща господин Хамър, а Виола изхлипва.

Дейви козирува на баща си, мъчи се да направи така, че Шумът му да звучи храбро. После хвърля към огледалото поглед към мен, поглед, изпълнен със съчувствие, Шумът му прелива от страх, от вълнение, от още страх.

После излиза след господин Хамър.

И оставаме тримата — Кметът, Виола и аз.

Мога само да я гледам как виси на рамката, главата й е отпусната на гърдите, плаче, все така вързана и подгизнала, от нея лъха такава тъга, че я усещам с кожата си.

— Погрижи се за приятелката си — казва ми Кметът от другата страна на стъклото, лицето му е на сантиметри от моето. — Връщам се в моя изпепелен дом, за да се приготвя за изгрева на новия ден.

Дори не мига, сякаш нищо не се е случило.

Той не е човек.

Премного човек съм, Тод — казва. — Охраната ще ескортира теб и Виола до катедралата — повдига вежди. — Имаме много да си приказваме за бъдещето и на двама ви.

36Поражение

Виола

Чувам как Тод влиза в стаята за мъчения, чувам първо Шума му, после стъпките му, но не мога да вдигна очи.

— Виола? — казва той.

Не мога да вдигна очи.

Край.

Загубихме.

Усещам ръцете му върху каишките на китките ми, дърпа ги, после освобождава едната, ръката ми така се е схванала от опъването назад и нагоре, че свободна ме боли повече, отколкото болеше вързана.

Кметът Прентис победи. Госпожа Койл се опита да ме жертва. Лий е затворник, ако тия преди малко ми казваха истината, а може и отдавна да е мъртъв. Мади загина напразно. Корин загина напразно.

А Тод…

Заобикаля ме от другата страна и отвързва втората каишка, освобождава ме, аз се свличам от рамката в прегръдката му и той бавно коленичи с мен на пода.

— Виола — казва и ме притиска до себе си, лицето ми е сгушено до гърдите му, водата от мен мокри прашната му униформа, ръцете ми са отпуснати, нямам сили да ги вдигна, само металната гривна боли и тупти.

Вдигам поглед и виждам лъскавото сребърно В на рамото му.

— Пусни ме — казвам.

Но той ме прегръща силно.

— Пусни ме — казвам по-високо.

— Не — отвръща той.

Опитвам се да го избутам от себе си, но ръцете ми са толкова слаби, толкова съм уморена и всичко свърши. Край.

А той все така ме прегръща.

И аз започвам пак да плача, той ме гушва още по-силно, аз заплаквам още по-високо и след това някак ръцете ми вече не са толкова слаби и аз ги обвивам около него и заплаквам още по-страшно, плача, защото го чувствам до себе си, плача, защото вдъхвам уханието му, плача, защото чувам Шума му, защото съм в прегръдката му, защото усещам тревогата му, заради мъките му, заради добротата и мекотата му…

Плача, защото досега не бях разбрала колко много ми е липсвал.

Но той каза на Кмета…

Той му каза…

И аз просто трябва да се насиля и го избутвам от себе си, макар че сърцето ми се къса.

— Ти му каза — изкашлям.

— Прости ми — отвръща той, а очите му са разширени и изпълнени с ужас. — Той те мъчеше и аз не можах, просто не можах…

И аз го поглеждам и виждам самата себе си в Шума му, виждам как потъвам във водата, а той блъска от другата страна на огледалото и, о, още по-лошо, виждам какво е почувствал, виждам безпомощната му ярост, виждам, че е безсилен да ме спаси…

А лицето му сега е толкова уплашено.

— Виола, моля те — замолва ми се той, умолява ме. — Моля те.

— Той ще ги избие — отвръщам. — Всичките. Уилф е с тях, Тод. Уилф.

Ужасът му се удвоява.

— Уилф?

— И Джейн — казвам. — И още много други, Тод, много. Ще настъпи касапница и тя ще бъде краят. Краят на всичко.

Шумът му почернява и опустява, той целият някак се отпуска, ляга в локвата, образувала се под нас.

— Не — казва. — О, не.

Не искам да изричам следващите думи, но гласът ми ги казва, преди да успея да се спра.

— Ти направи точно онова, което той искаше от теб. Той прекрасно знаеше как да те принуди да го сториш.

Тод вдига очи към мен.

— Имах ли избор?

— Трябваше да го оставиш да ме убие!

А той само ме гледа и аз виждам как Шумът му се мъчи да ме намери, мъчи се да напипа истинската Виола дълбоко в целия хаос и болка, виждам го как търси…

И за минута аз просто не желая да му позволя, не желая да му се покажа.

— Трябваше да го оставиш да ме убие — повтарям тихо.

Но той не би могъл да го стори, сещате ли се?

Не би могъл да го стори и да продължи да бъде себе си.

Не би могъл да остави Кмета да ме убие и след това да продължи да бъде Тод Хюит.

Момчето, което не може да убива.

Мъжът, който не може да убива.

Ние самите сме решенията, които вземаме.

— Трябва да ги предупредим — казвам, чувствам срам и не мога да погледна Тод в очите. — Ако можем.

Сграбчвам ръба на съда с водата и се изтеглям нагоре. Болката пронизва глезените ми. Извиквам и пак падам.

И той ме хваща, за пореден път ме подхваща в прегръдката си.

— Краката ми… — казвам. Двамата ги оглеждаме, лошо са подути, целите синьо-черни.

— Трябва да те заведем при лечителка — той обвива ръка около кръста ми, за да ме подкрепи.

— Не — спирам го. — Трябва да предупредим Възражението. Това е най-важното.

— Виола…

— Техните животи са по-важни от моя…

— Тя се опита да те убие, Виола. Опита се да те взриви.

Дишам тежко, мъча се да не чувствам болката в глезените.

— Нищо не й дължиш — казва Тод.

А аз чувствам ръцете му до тялото си и усещам, че някак си вече няма нищо невъзможно. Чувствам допира на Тод, а в стомаха ми гневът се надига, но не гняв срещу момчето, което ме прегръща, изръмжавам, подпирам се на рамото му и заставам права.

— Дължа й — казвам. — А на себе си дължа това да зърна израза на лицето й, когато ВИДИ, че съм жива.

Опитвам се да направя малка крачка, но дори и това е твърде много. Изплаквам високо.

— Имам кон — казва Тод. — Ще пояздиш.

— Той няма просто така да ни пусне да излезем от тук — отвръщам. — Нали каза, че охраната трябва да ни придружи обратно до катедралата.

— Да — изсумтява той. — Ще видим тая работа.

После ме прегръща през раменете с едната си ръка навежда се и пъхва другата под коленете ми.

А после се изправя и ме вдига на ръце.

Болката в отпуснатите глезени ме кара да извикам отново, но сега той ме държи, носи ме на ръце, както ме носеше, когато влязохме в Хейвън.

Носи ме на ръце.

Той също си спомня. Виждам го в Шума му.

Обвивам ръка около врата му. Той се опитва да ми се усмихне.

Усмивката му е крива, както винаги.

— Продължаваме да се спасяваме един друг — казва. — Кога ли ще сме квит?

— Надявам се никога да не сме квит — отвръщам.

Той се смръщва и аз на мига виждам облаците, които нахлуват в Шума му.

Прости ми — казва.

Хващам със свободната си ръка ризата на гърдите му и го дръпвам съвсем до себе си.

— И ти ми прости.

— Значи си прощаваме? — кривата усмивка се връща на лицето му. — Пак?

А аз го гледам право в очите, гледам навътре, толкова дълбоко в него, колкото мога да достигна, защото искам той да чуе, искам да разбере всичко, което чувствам и изричам, да разбере последния смисъл.

— Винаги — отвръщам. — Ще си прощаваме всеки път.

Отнася ме до един стол до стената, слага ме на него, отива до вратата и започва да блъска.

— Пуснете ни! — вика.

— Всичко това означава нещо, Тод — обаждам се, като се мъча да дишам, колкото е възможно по-плитко, защото иначе всичко ме боли. — Нещо, от което трябва да си извлечем поука.

— От кое да извлечем поука? — блъска ли, блъска, а след малко казва „ох“, защото ръцете му и без това са целите в синини.

— Кметът знае, че аз съм твоята слабост — отвръщам. — Всичко, което трябва да стори, е да ме заплаши и ти ще направиш всичко, което той поиска.

— Да — отвръща Тод през рамо. — Това го знам вече.

— Той ще продължава да те манипулира така.

Тод се извърта към мене със стиснати юмруци.

— Той и с поглед няма да те докосне повече. Никога.

— Не — поклащам глава и примижавам от болка. — Така няма да стане. Той трябва да бъде спрян.

— Е, това значи ли, че ние трябва да го спрем?

— Все някой трябва да го стори — извивам гърба си на една страна, за да намаля болката. — Той не бива да побеждава.

Тод започва да рита вратата.

— Ами нека твойта госпожа лечителка да го спре. Ще се доберем някак си до нея, ще я предупредим, ако можем, а после — дим да ни няма от тука.

— Къде ще отидем?

— Не знам — той се върти и се оглежда за нещо, с което да разбие вратата. — В някое от изоставените селища. Ще се скрием, докато корабите ти пристигнат.

— Той ще победи госпожа Койл и после ще посрещне сам корабите — прехапвам устни, докато обръщам глава да следя движенията на Тод. — Когато машините кацнат, будните хора на тях ще бъдат съвсем малко, Тод, останалите още ще са в хибернация, ще спят. Кметът лесно ще надвие будните и може да остави всички заспали в сън толкова дълго, колкото си иска, и да ги събуди, когато реши. Може дори и никога да не ги буди, ако не иска.

Тод се заковава на място.

— Сериозно ли говориш?

Кимвам.

— Когато той ликвидира Възражението, никой вече няма да може да го спре.

Тод стиска и отпуска юмруци.

— Ние трябва да го спрем.

— Първо да намерим Възражението — казвам и пак се опитвам да стана. — Ще ги предупредим…

— И ще им кажем точно какво представлява тяхната водачка.

Въздъхвам.

— Май ще се наложи да спрем и двамата, а?

— Е, това е проста работа — казва Тод. — Ще разкажем на Възражението истината за ръководителката им, те ще я разкарат и някой друг ще ги поведе — поглежда ме. — Може ти да ги поведеш.

— Може ти да ги поведеш — парирам. Цяла минута се мъча да дишам нормално, но ми става все по-трудно. — Както и да е, първо трябва да се махнем от тук.

И тогава вратата внезапно се отваря.

На прага застава войник с пушка.

— Имам заповед да отведа двама ви в катедралата — казва.

А на мен ми се струва, че познавам този войник отнякъде.

— Айвън — казва Тод.

— Господин лейтенант — кимва Айвън. — Имам заповед.

— Ти си от Фарбранч — обаждам се, но той не откъсва очи от Тод, не мига, чувам нещо в Шума му, нещо…

— Господин лейтенант — повтаря многозначително, сякаш намеква нещо.

— Знаеш реда — повтаря и Тод, съсредоточавайки вниманието си върху Айвън. Чувам, че от Шума на единия летят неща към Шума на другия и обратно, бързи, мътни неща, — редник Фароу.

— Тъй вярно, сър — казва Айвън и се изпъва мирно. — Подчинявам се на моя офицер.

Тод ме поглежда. Чувам го как мисли.

— Какво става? — питам.

Виждам как образът на Лий се надига в Шума на Тод. Той се обръща към Айвън.

— Има ли друг затворник тук? Едно момче? С рошава руса коса?

— Тъй вярно, сър, има — отвръща Айвън.

— Ако аз ти заповядам да ми го доведеш, ще го сториш ли?

— Вие сте висш офицер, лейтенант — Айвън се взира напрегнато в Тод. — Ще изпълня всяка заповед, която издадете.

— Тод? — обаждам се аз, но вече започвам да проумявам.

— Мъчех се да ви кажа това от известно време, лейтенант — казва Айвън нетърпеливо.

— Има ли в Кантората офицер с по-висок чин от мене? — пита Тод.

— Не сър, само аз останах и момчетата от охраната. Всички други отидоха да се бият.

— От колко души е охраната?

— Общо сме шестнайсет, сър.

Тод облизва устни, мисли.

— За тях също ли съм висш офицер, редник?

Айвън за първи път отмества очи от Тод, хвърля поглед зад гърба му, после казва ниско:

— Всички сме малко притеснени от действията на настоящото ръководство, сър. Мога да убедя другите да ви се подчиняват.

Тод изпъва рамене, дръпва куртката на униформата и я оправя. Чак сега забелязвам колко висок е всъщност, колко по-висок е от последния път, когато го видях, забелязвам как лицето му вече не е момчешко, линията на челюстта му е сурова, гласът му е нисък и плътен.

Поглеждам го и виждам мъж.

Той се прокашля и застава мирно пред Айвън.

— Заповядвам ти да доведеш тук затворника на име Лий, редник.

— Макар че вече съм получил заповед да ви отведа право при Президента, сър — отвръща с официален тон Айвън, чувствам, че не мога да не се подчиня на пряката ви заповед.

Отстъпва отвън до вратата и зачаква. Тод идва до стола, на който седя и коленичи до мен.

— Какво си намислил? — питам и се мъча да чета Шума му, но той се върти в такава вихрушка, че нищо не мога да видя.

— Ти каза, че аз и ти трябва да го спрем, защото никой друг няма да го стори — отвръща той, а кривата му усмивка се дръпва по-широка от обикновено. — Е, може и да има начин да успеем.

37Лейтенантът

Тод

Излизам от стаята за мъчения и чувствам, как Виола ме проследява с поглед, но не се обръщам, а продължавам след Айвън надолу по коридора. Тя се чуди дали можем да му се доверим.

Аз също се чудя.

Защото отговорът е не, сещате ли се? Айвън се присъедини към армията доброволно, спаси собствената си кожа във Фарбранч, спомням си как ми намекваше разни работи, още преди Кметът да нападне, как ми казваше, че е на страната на Прентистаун. Сигурно не е имал търпение да стане войник, да нахлуе тук, да води други войници — все пак беше дори ефрейтор по едно време.

Докато Кметът Прентис не го простреля в крака.

Присъединяваш се към онзи, който е на власт, каза ми Айвън веднъж. Само така ще оцелееш.

Може би сега мисли, че вижда новата власт.

— Точно това си мисля, сър — казва Айвън и спира пред друга врата. — Затворникът Лий е тук.

— Може ли да ходи сам? — питам, докато Айвън отваря вратата.

Но в следващия миг Лий изхвърча отвътре с бесен вик, блъсва Айвън събаря го и го удря, удря по лицето, аз трябва да го сграбча през раменете и да го издърпам назад, той се извърта, готов за още, но после ме познава.

— Тод! — възкликва изненадано.

— Трябва да… — почвам.

— Къде е тя? — виква той, върти се на всички посоки, трябва да прекрача напред и да спра Айвън, който е вдигнал приклада си да го удари и да го усмири.

— Ранена е — казвам. Трябват й превръзки и шини — обръщам се към Айвън. — Тук има ли?

— Разполагаме с комплект за първа помощ — отвръща той.

— Ще свърши работа. Дай го на Лий, той ще се погрижи за Виола. После събери момчетата отпред и им кажи, че искам да говоря с тях.

Айвън се взира в Лий, Шумът му кънти.

— Това е заповед, редник, — добавям.

— Тъй вярно, сър — отвръща Айвън кисело и тръгва по коридора.

Лий се е опулил насреща ми.

— Тъй вярно, сър?

Виола ще ти обясни всичко — бутвам го да върви след Айвън. — Отивай да й помогнеш! Има много СИЛНИ болки!

Това веднага го изстрелва от мястото му. Обръщам се кръгом и тръгвам в обратната посока. Двама души от охраната ме изглеждат, докато ги подминавам.

— Кво става? — пита единият.

— Кво става, сър! — сопвам му се, без да се обръщам. Излизам през главния вход на Кантората на Въпроса, после през портата навън.

Там цари почти пълно спокойствие.

Ето я и Ангарад.

Сигурно Дейви я е довел.

— Здравей, момичето ми — казвам, доближавам я бавно и я погалвам по носа.

Момче Жребче, казва Шумът й._Тод?_

— Всичко е наред, момичето ми — шепна й. — Всичко е наред.

— Ранен, казва тя и души засъхналата кръв по лицето ми. Показва влажния си език и ме облизва целия.

Засмивам се и пак я погалвам.

— Добре съм, момичето ми, нищо ми няма.

Шумът й продължава да повтаря името ми, Тод, Тод, докато аз отивам до седлото, където е привързана раницата ми. И пушката ми е там.

И книгата на мама.

Бас ловя, че и тях ги е донесъл Дейви.

Отвързвам поводите на Ангарад и я отвеждам точно пред портите с голямото сребърно В на тях.

— Ще държа една кратка реч — казвам й, докато стягам седлото. — По-добре ще звуча, ако съм те възседнал.

Момче Жребче, казва тя. Тод.

— Ангарад — отвръщам й.

Слагам крак в стремето, мятам се отгоре й и прехвърлям другия си крак, отпускам се на седлото и обръщам очи към небето. Още не е мръкнало, но слънцето отива към залез. Следобедът преваля.

Нямаме много време.

— Пожелай ми успех — казвам.

— Напред — процвилва Ангарад. — Напред.

Войниците от охраната ме гледат, после обръщат погледи към Айвън, който се мъчи да ги накара да замълчат, а това може да стане единствено, ако те укротят Шума си, защото в момента просто блеят като овце, видели пожар.

— Той е лейтенант — обяснява им Айвън.

— Той е момче — отвръща му един войник с рижа коса.

— Той е момчето на Президента — срязва го Айвън.

— Да, а ние трябваше вече да сме го завели в града, редник — обажда се един дебелак с нашивки на ефрейтор на ръкава. — Не ми казвай, че си пренебрегнал пряка заповед от Президента.

— Лейтенантът издаде друга заповед — отвръща Айвън.

— И откога слушаме него преди Президента? — парира Рижият.

— Хайде стига! — виква Айвън. — Колко от вас са назначени в Кантората за наказание?

Всички млъкват.

— Идиот си, ако мислиш, че ще тръгна след едно момче, за да се опълча на Президента — обажда се ефрейтор Дебелак.

— Президентът знае разни работи — намесва се и Рижия. Знае дори неща, които няма откъде да е чул.

— Ще поръча да ни разстрелят — обажда се трети войник, висок, с жълтеникава кожа.

— Кой ще ни разстреля? — пита Айвън. — Армията е да се бие с терористите, а Президентът си виси в разрушената катедрала и ме чака да му заведа Тод.

— А какво прави в катедралата? — пита Рижият. — Защо не е с армията при битката?

— Не му е в стила — намесвам се. Всички вдигат очи към мене. — Кметът не се бие. Той командва, води, но не дърпа спусъка и не си цапа ръцете — Ангарад чувства колко съм нервен и пристъпва встрани. — Кара другите да правят това вместо него.

Освен това, мъча се да скрия аз в Шума си, много иска да говори с мен и затова ме чака.

Да си говоря с Кмета е по-лошо от това да отида на война.

— А ти искаш да го свалиш от власт, така ли? — пита ефрейторът и скръства ръце.

— Той е просто човек — казвам. — Всеки човек може да бъде победен.

— Той не е просто човек — обажда се Рижият. — Хората приказват, че използвал Шума си като оръжие.

— А ако го доближиш повече, можел да контролира съзнанието ти — обажда се Жълтият.

Айвън изпуфтява.

— Бабини деветини. Нищо такова не може да прави…

— О, може да го прави — казвам и всички за пореден път ме зяпват. — Може да те удари с Шума си, това страшно боли. Може да надникне в ума ти и да те накара да направиш точно онова, което ти казва. Да, може да прави всички тези неща.

Всички се взират в мене, чудят се дали ще стигна и до добрите новини.

— Но ми се струва, че може да ти стори нещо такова, само ако те гледа в очите…

— Струва ти се? — обажда се Рижият. — А ударът с Шума никога не е смъртоносен, пък и той може да удря само по един човек, не и мнозина. Не може да победи всички ни, не и ако нападнем заедно.

Обаче крия в Шума си колко силен беше ударът, който ми нанесе Кметът днес от Арената на Въпроса, колко по-голям потенциал имаше, който…

Той работи върху себе си, точи оръжието си.

— Няма значение — казва Жълтият. — Той си има и друга охрана. Да го нападнем си е самоубийство.

— Той смята, че вие само ме ескортирате — казвам. — Ще подминем охраната му и ще стигнем до самия него.

— А защо изобщо трябва да те следваме, лейтенант? — пита ефрейторът саркастично. — Какво печелим ние?

— Свобода от тиранията! — възкликва Айвън.

Ефрейторът извърта очи от досада. И не е сам в жеста си.

Айвън пробва пак:

— Защото когато той си замине, ние ще поемем властта.

Този път въртенето на очи е по-малко, но Жълтият отбелязва:

— Кой иска да го управлява Президент Айвън Фароу?

Иска да разсмее другите, но всички мълчат.

— А какво ще кажете за Президент Хюит? — излайва Айвън и поглежда към мен с извратено пламъче в очите.

Ефрейтор Дебелак изсумтява.

— Че той е момче!

— Не съм момче — отвръщам. — Вече не.

— Той е единственият, който е готов да се изправи срещу Президента — продължава Айвън, — а това означава много.

Войниците започват да се споглеждат. Чувам въпросите в Шума им, пращящото съмнение, страховете, които се застъпват и препотвърждават един друг, и усещам, че идеята на Айвън претърпява неуспех.

Но пак Шумът им ми подсказва как аз да успея.

— Ако ми помогнете — казвам, — ще се добера до лека.

Всички млъкват на секундата.

— Сериозно? — пита Рижият.

— Не-е! — обажда се ефрейторът. — Блъфира.

— Лекът е складиран в избите на катедралата — казвам. — Със собствените си очи видях как Кметът го сложи там.

— Защо продължаваш да го наричаш Кмет? — пита Жълтият.

— Идвате с мен — продължавам, — помагате ми да го арестувам и всеки от вас ще вземе толкова лек, колкото може да носи — вече ме слушат много внимателно. — Време е Хейвън пак да си стане Хейвън, м… му.

— Отнел е лека от цялата армия — казва Айвън. — Ще победим Президента, ще върнем лека на момчетата и тогава на кого мислите, че ще започнат да се подчиняват, а?

— Е, няма да се подчиняват на тебе, Айвън.

— Не — отвръща Айвън и пак ме поглежда странно. — Но може да се подчинят на него.

Мъжете ме гледат отдолу нагоре, гледат ме на гърба на Ангарад, с прашната ми униформа и пушката в ръка, и аз чувам ръждивото мърморене в Шума на всеки един от тях — питат се дали са толкова отчаяни, че да повярват на тия приказки.

Мисля за Виола, седнала насред Арената на Въпроса, тя е всичко, което искам да спася, за нея бих сторил всичко.

Мисля за нея и тогава се сещам как ще ги убедя окончателно.

— Всички жени бяха маркирани с гривни — казвам. — Кой, мислите, остана да бъде маркиран сега?

Когато се връщам на Арената, Лий превързва крака на Виола, по лицето й личи, че болката е намаляла.

— Можеш ли да се изправиш? — питам.

— За малко.

— Няма значение — отвръщам. — Ангарад е отвън. Тя ще отведе теб и Лий до Възражението.

— Ами ти? — казва Виола и сяда.

— Ще се изправя срещу него — казвам. — Трябва да го победя.

Тя цялата се стяга и изпъва.

— Идвам с теб — на секундата казва Лий.

— Дума да не става — казвам. — Накарайте Възражението да прекрати атаката си, както и ги осведомете за методите на действие на госпожа Койл.

Устните на Лий остават плътно стиснати, но виждам как Шумът му ври от гняв заради бомбата, която трябваше да убие Виола. Той също щеше да загине от тази бомба.

— Виола ми каза, че не можеш да убиваш.

Поглеждам Виола кръвнишки, но тя гледа в другата посока.

— Аз мога да убивам — продължава Лий. Ще го убия заради онова, което стори на майка ми и сестра ми.

— Ако не предупредите Възражението — казвам, — ще има още доста мъртви, за които да отмъщаваш.

— Не ми пука за госпожа Койл — казва Лий, но после виждам в Шума му да се въртят образите на други хора, Уилф и Джейн, и други мъже и жени, и Виола, и Виола, и Виола, и Виола.

— Какво ще правиш, Тод? — пита тя. — Не можеш просто да се изправиш сам срещу него.

— Няма да съм сам — казвам. — Няколко от войниците ще дойдат с мен.

Очите й се разширяват.

— Какво?

Усмихвам се.

— Ще вдигна един малък бунт.

— Колко души? — пита Лий със сериозна физиономия.

Поколебавам се.

— Седмина — казвам. — Не успях да накарам всички да се съгласят.

Лицето на Виола се изопва.

— Ще се биеш с Кмета само със седмина мъже?

— Имам шанс — отвръщам. — По-голямата част от армията се е отправила към битката. Кметът ме чака. Сега е възможно най-незащитен.

Виола ме гледа една минута, после слага едната си ръка на рамото на Лий, другата — на моето рамо и се изправя на крака. Виждам как стиска зъби от болка, но Лий е стегнал превръзките здраво и дори и да не помагат за заздравяването на костите, ще и позволят да остане права за малко.

— Идвам с теб — казва.

— Не — казвам, а в същия момент Лий вика:

— В никакъв случай!

Тя стисва зъби.

— А какво ви кара да мислите, че ще послушам, когото и да било от двама ви?

— Не можеш да ходиш — казвам.

— Имаш кон — отвръща тя.

— С Лий можеш да се скриеш на безопасно място — продължавам.

— Кметът очаква и двама ни, Тод. Ако отидеш при него без мен, планът ти ще се провали, преди да си обелил и една дума.

Слагам длан на устата си.

— Нали ти каза, че той ще те използва срещу мен при първа възможност.

Тя изсъсква от болки, докато опитва дали може да се отпусне на някой от глезените си.

— Значи ще е най-добре планът ти да сработи, нали така?

— Виола… — почва Лий, но тя го спира само с поглед.

— Намери Възражението, Лий. Предупреди ги. Нямаш време.

— Но…

— Тръгвай — заповядва тя рязко.

И двамата виждаме как образът й се надига в Шума му, и двамата усещаме как не иска да я оставя. Чувството му към нея е толкова силно, че трябва да отвърна очи встрани.

Но изведнъж ми се приисква да го ударя.

Няма да оставя Тод — казва Виола. — Не и сега, когато го намерих отново. Прости ми, Лий, просто така стоят нещата.

Лий прави крачка назад, но не може да скрие болката в Шума си. Гласът на Виола омеква.

— Прости ми — повтаря тя.

— Виола… — казва Лий.

Но тя клати глава.

— Кметът си мисли, че знае всичко. Мисли, че знае какво се задава. Просто си седи и чака аз и Тод да му дойдем на крака, и в това му състояние да опитаме да го победим.

Лий опитва да я прекъсне, но тя не му позволява.

— Но той забравя — продължава тя, — че аз и Тод прекосихме половината планета сам-самички. Победихме лудия му проповедник. Надбягахме армията му, оцеляхме, въпреки че ни стреляха, биха и преследваха и, мътните да го вземат, оцеляхме при целия му Президентски режим, без да ни взривят, без да умрем при изтезанията или в битка.

Пуска ръката си от рамото на Лий и сега се опира само на мен.

— Аз и Тод? Срещу Кмета? — усмихва се. — Той няма никакъв шанс.

38Марш към катедралата

Виола

— Вярваш ли в това, което каза току-що? — пита Тод, докато затяга седлото. Говори тихо и очите му не се отместват от работата. — Че той няма шанс срещу нас?

Свивам рамене.

— Прозвуча успокоително.

Тод се усмихва сам на себе си.

— Трябва да поприказвам с войниците — кимва към Лий, застанал настрани с ръце в джобовете, взрян в нас двамата. — Опитай се да го успокоиш, а?

Махва с ръка на Лий и тръгва към мъжете от ескорта, струпани край портата. Лий идва при мен. — Сигурна ли си, че така искаш да постъпиш? — пита.

— Не — отвръщам. — Но съм сигурна в Тод.

Той издиша рязко, вперил очи във върховете на ботушите си, мъчи се да държи Шума си равен и тих.

— Ти го обичаш — казва. Това не е въпрос, а факт.

— Обичам го — отвръщам. Факт.

— По онзи начин ли?

Двамата поглеждаме към Тод. Той жестикулира и обяснява на мъжете какво планира и каква е тяхната роля.

Изглежда като истински водач…

— Отговори ми — казва Лий.

Обръщам му гръб.

— Ако изобщо успееш да намериш Възражението, Лий, това трябва да стане, преди да са се сблъскали с армията.

Той се смръщва.

— Няма да ми повярват, като им кажа какво стори госпожа Койл. Много хора имат нужда от нея като ръководителка и се самоубеждават, че е винаги права.

— Е — казвам нежно и хващам юздите на кобилата.

Момче Жребче?, мисли тя и също не сваля поглед от Тод. — Мисли за нещата така: ако можеш да ги откриеш и ако ние се преборим с Кмета, всичко може да свърши още днес.

Лий примижава срещу слънцето.

— А ако не се преборите с него?

Опитвам да се усмихна.

— Е, тогава трябва ти да дойдеш да ни спасиш, нали така?

Той се мъчи да ми се усмихне в отговор.

— Готови сме — казва Тод и се връща при нас.

— Е, това е — казвам.

Тод протяга ръка на Лий.

— Успех.

Лий стиска ръката му.

— Успех и на теб — отвръща.

Но гледа само мен.

След като Лий изчезва в гората, катерейки бегом хълма, за да пресече пътя на Възражението и да ги срещне преди армията, останалите тръгваме по пътя. Тод води Ангарад, която все повтаря Момче Жребче, повтаря и повтаря, нервна, че я язди някой друг. Тод й мърмори разни неща, за да я успокоява, гали я по гривата и по носа.

— Как се чувстваш? — пита, когато стигаме до първите женски общежития.

— Болят ме краката — казвам. — И главата — потърквам с ръка мястото, където под ръкава ми е скрита гривната. — И ръката също.

— Не, иначе как си? — усмихва се той.

Оглеждам войниците край нас, яздят в каре, сякаш наистина ескортират мен и Тод, както е наредил Кметът: Айвън и още един отпред, двама отзад, двама вдясно от мен и един вляво.

— Вярваш ли, че можем да го победим? — питам аз.

— Е — отвръща той и се засмива тихичко, — тръгнали сме, за да го победим, нали така?

Тръгнали сме.

Нагоре по пътя, право към Ню Прентистаун.

— Я по-бързо — казва по-високо Тод.

Всички ускоряват крачка.

— Изоставен е — прошепва войникът с огненочервената коса, докато преминаваме край все повече и повече сгради.

Пусти сгради.

— Не е изоставен — отвръща друг войник с грамаден корем. — Крият се.

— Страшничко си е така, без армията да обикаля насам-натам — отвръща червенокосият. — Без войници да маршируват.

— Ние маршируваме, редник — срязва го Айвън. — Ние сме войници.

Подминаваме къщи със затворени капаци на прозорците, магазини със спуснати ролетки, улици без каруци и мотопеди, дори без хора. Чуваме Рева иззад затворените врати, наполовина по-тих от обикновено.

Уплашен.

— Знаят, че идваме — казва Тод. — Знаят, че това е войната, която ги чака.

Оглеждам се от гърба на Ангарад. В къщите няма запалена нито една светлинка, няма любопитни погледи, които да надничат и да се чудят защо ли куп войници охраняват само момиче с два счупени крака.

А после улицата завива и ето я и катедралата.

— Леле майко — казва червенокосият, когато спираме.

— И оживяхте след това? — обръща се дебелият войник към Тод.

Камбанарията стърчи непокътната, неясно как се е запазила, крепи се върху рехава камара тухли. Две стени от основния корпус също стоят, едната е фасадата с пъстрия стъклопис.

Но останалата част…

Останалата част на катедралата представлява само куп камъни и прах.

Дори от тук виждаме, че покривът е паднал вътре, части от стените са изхвърчали по улиците и по площада. Арките са се наклонили опасно, изгубили баланса си, вратите са изкривени на пантите, вътрешността на изкормената църква лежи на показ, поема последните слънчеви лъчи, преди да изчезнат зад хоризонта.

Нито един войник не охранява руините.

— Останал е без защита? — пита червенокосият.

— Типично — казва Тод, взрян в катедралата, сякаш може да види Кмета скрит някъде сред стените.

— Ако изобщо, е тук — обажда се Айвън.

— Тук е — отвръща Тод. — Вярвай ми.

Червенокосият започва да отстъпва.

— Няма начин — повтаря, — вървим към смъртта си, момчета. Няма начин.

Хвърля последен уплашен поглед и хуква с всички сили в посоката, от която дойдохме.

Тод въздъхва.

— Още някой?

Мъжете се споглеждат, Шумът им се чуди какво изобщо правят тук.

— Той ще ви маркира с гривни — казва Айвън.

Кимва ми, аз дръпвам ръкава и им показвам моята гривна. Кожата около нея е алена и гореща на допир. Инфектирана, поне така смятам. Мазилата за първа помощ май не са си свършили работата.

— А после ще ви пороби — продължава Айвън. — Не знам за вас, обаче аз не се присъединих към армията, за да чакам това да стане.

— А защо тогава се присъедини? — обажда се друг войник, но е ясно, че не чака отговор.

— Ще го свалим от власт — казва Айвън — и ще станем герои.

— Герои, изпили лека — допълва с кимване дебелият. — Онзи, който контролира лека…

— Стига приказки — казва Тод и аз усещам дискомфорта в Шума му, предизвикан от насоката на разговора. — Ще действаме ли, или не?

Мъжете пак се споглеждат.

А Тод повишава тон.

Повишава го до глас, с който се издават заповеди.

Повишава го така, че дори аз вдигам покорно очи към него.

— Попитах готови ли сме, или не?

— Готови, сър — отвръщат мъжете, сякаш изненадани от собствените си гласове.

— Хайде тогава — казва Тод.

Мъжете тръгват пак напред, крачка, крачка, крачка, хрускат по чакъла, пръснат на пътя, напред през града, към катедралата, а тя става все по-голяма и по-голяма, докато я приближаваме.

Минаваме край няколко дръвчета и аз поглеждам наляво, към хълмовете на юг.

— Господи, Боже — казва дебелият.

Дори от тук виждаме армията, която напредва в далечината, една-едничка черна ръка, извиваща се по твърде тесен път, нагоре към върха на хълма с просеката, нагоре, натам, където ще срещнат възражението.

Поглеждам към залязващото слънце.

— Може би около час — казва Тод, като ме вижда, че гледам, или по-малко.

— Лий няма да стигне навреме — казвам.

— Може и да стигне. Има и преки пътеки.

Змията от войници се точи нагоре по хълма. Толкова са много, че няма начин Възражението да ги победи в открит бой.

— Не бива да се проваляме — казвам.

— Няма — отвръща Тод.

И тогава стигаме до катедралата.

Заобикаляме я отстрани. Тук е пострадала най-силно, цялата северна стена е рухнала на улицата.

— Помнете — промърморва Тод на мъжете, докато крачим по чакъла. Водите двама затворници за среща с Президента, точно както ви е било заповядано. Никакви други мисли.

Проправяме си път сред отломъците. Купчината камъни е толкова висока, че вътре в катедралата не може да се надникне от улицата. Кметът може да е навсякъде.

Заобикаляме един ъгъл, в него зее дупка, виждаме главното помещение и сакристията, над тях виси камбанарията и кръгът пъстро стъкло. Слънцето иззад гърбовете ни грее право през него. От втория етаж висят стени на стаи с продънени подове. Няколко червеношийки кълват остатъци от храна или нещо, още по-гадно сред камъните. Останалата част на постройката се крепи на магия, сякаш се е уморила да стои цяла и се е отпуснала да си почине разрушена.

А вътре в изтърбушените отломки…

— Няма никой — казва Айвън.

— Ето защо няма войници — казва дебелият. — Той е отишъл с армията.

— Не е отишъл с армията — Тод се върти на всички посоки смръщен.

— Тод? — обаждам се аз, защото усещам нещо…

— Той сам ми каза да доведа Тод тук — казва Айвън.

— Тогава къде е? — пита дебелият.

— О, тук съм — отвръща Кметът и прекрачва напред от една сянка, толкова малка, че не би могла да го скрие; ефектът е такъв, сякаш излиза от стената, от място, където не би могъл да бъде видян от никой жив човек.

— Какво, дявол да го… — обажда се дебелият и отстъпва назад.

— Не е дяволът — казва Кметът и закрачва по чакъла към нас, с ръце, отпуснати настрани с обърнати навън длани. Всички войници вдигат пушките си срещу него. По нищо не личи той да е въоръжен.

Но ето го, идва.

— Не, не е дяволът — казва с усмивка. — По-лошо.

— Спри на място — казва Тод. — Тези мъже тук с радост биха те застреляли.

— Знам — отвръща Кметът и спира на най-ниското стъпало пред портата на катедралата, обляга крак на голям камък, паднал там. — Редник Фароу например — кимва към Айвън. — Все така си проси наказание за пълната си некомпетентност.

— Затваряй си устата — казва Айвън, без да вдига поглед от пушката си.

— Не го гледай в очите — бързо казва Тод. — Не го гледай в очите.

Кметът бавно вдига ръце във въздуха.

— Значи ще бъда ваш затворник? — оглежда войниците с насочените пушки. — А, да, сега разбирам — казва. — Имате план. Ще върнете лека на хората, за да може да туширате сегашното им нежелание да издигнат точно вас на власт. Да, много прозорливо.

— Няма да стане така — казва Тод. — Ще разпуснеш армията. Ще оставиш хората да бъдат свободни.

Кметът подпира брадичката си с ръка.

— Работата е там, Тод — казва, — че хората всъщност не искат да бъдат свободни, без значение колко много се жалват по този въпрос. Не, мисля, че онова, което в действителност ще се случи, е, че армията ще унищожи Възражението, че войниците, които сега те придружават, ще бъдат екзекутирани за предателство срещу държавата, а ние с теб и Виола ще си побъбрим за бъдещето ви, точно както ви обещах.

Чува се силно изщракване, когато Айвън зарежда пушката си.

— Така мислиш значи, а?

— Ти си наш затворник, край на дебатите — казва Тод и изтегля дълго въже, навито на седлото на Ангарад. — Да видим как ще реагира армията като разбере.

— Добре — отвръща Кметът, звучи почти весело. — Но да вземем да пратим един от твоите хора до мазето, за да можете да започнете да пиете лека още отсега. Иначе аз ще мога да разчета всичките ви планове предварително, а вие сигурно не искате това.

Дебелият поглежда назад. Тод му кимва и той хуква.

— Отзад и надолу по стъпалата — сочи Кметът. — Пътят е почти чист.

Тод взема въжето и отива до Кмета, подминава насочените пушки.

— Ако опита да прави каквото и да било — казва на войниците, — застреляйте го.

— С удоволствие — отвръща Айвън.

Тод посяга и започва да увива въжето около китките на Кмета.

Чувам стъпки в катедралата. Дебелият се връща на бегом, задъхан, Шумът му е цяла буря.

— Нали каза, че бил в избите, лейтенант.

— Там е — отвръща Тод. — Видях го много добре.

Дебелият поклаща глава.

— Мазето е празно. Абсолютно празно.

Тод поглежда Кмета.

— Преместил си го. Къде?

— Ами ако не ти кажа? — пита Кметът. — Ще ме гръмнеш ли, а?

— Направо предпочитам тоя вариант — вика Айвън.

— Къде си го преместил? — казва Тод с висок, гневен тон.

Кметът го поглежда, после оглежда войниците наоколо, най-после спира очи върху мен на гърба на коня.

— За теб много се тревожех — казва ми. — Не можеш да ходиш, нали?

— Не я гледай — изплюва Тод и прекрачва плътно до него. — Свали си мръсния поглед от нея.

Кметът пак се усмихва, ръцете му са все така протегнати, хлабаво омотани с въжето.

— Добре — отвръща. — Ще ти кажа.

Оглежда пак всички с усмивка.

— Изгорих го — казва Кметът. — След като диваците ни напуснаха по такъв печален начин, лекът повече не ми трябваше и аз го изгорих до последното хапче, изгорих и всички запаси от растението, от което се изработват хапчетата, после взривих и лабораторията и обвиних за всичко Възражението.

Настъпва шокирано мълчание. Чуваме на армията в далечината, марширува по хълма, нагоре към целта си.

— Лъжец — обажда се Айвън, пристъпва напред с вдигната пушка. — Нескопосан при това.

— Не чуваме твоя Шум — казва Тод. — Значи не си изгорил целия лек.

— О, но, Тод, сине — казва Кметът и поклаща глава. — Аз никога не съм вземал лека.

Ново мълчание. Чувам съмнението да се надига в Шума на всички мъже. Виждам как неколцина отстъпват назад, мисли за могъществото на Кмета, мисли за това какво ли всъщност умее. Може би може да контролира напълно Шума си. А ако умее това, то…

— Той лъже — обаждам се аз, спомняйки си думите на госпожа Койл. — Той е Президентът на лъжите.

— Е, поне най-после ме нарече Президент — казва Кметът.

Тод го блъсва по рамото.

— Кажи къде е лекът!

Кметът залита и прави стъпка назад, после възвръща равновесието си. Оглежда ни отново, един по един. Чувам как Шумът на мъжете се надига, най-силен е Шумът на Тод, висок и червен.

— Не лъжа, господа — казва Кметът. — Шумът може да бъде контролиран с нужната самодисциплина. Може да бъде смълчан оглежда ни пак, усмивката му пак разцъфва. — Може да бъде използван.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз, чувам.

Но не мога да разбера дали идва от Шума на Кмета…

Или от Шума на Тод.

— Писна ми! — вика Айвън.

— Знаете ли, редник Фароу — отвръща Кметът, — на мен също.

И напада.

39Най-злият ти враг

Тод

Усещам как първият залп от Шум прелита край мен, шшшш от концентрирани думи и звуци, и картини, префучава над рамото ми, право към мъжете с пушките. Свивам се и се хвърлям към земята…

Защото мъжете започват да стрелят…

А аз съм точно пред куршумите…

— Тод! — Чувам писъка на Виола зад стрелбата, мъжете също запищяват, аз се изтъркулвам по чакъла, виждам ефрейтора дебелак на колене пред Ангарад, ръцете му притискат ушите, свил се е с лице до земята и вие страшно, без думи, Виола го гледа, чуди се какво става. Друг войник пада по гръб, забива пръсти в очите си, сякаш се мъчи да ги извади, трети е паднал в безсъзнание по корем. Двама бягат към града.

Шумът излита от Кмета по-силен и висок от когато и да било.

Много по-силен от удара, който ми нанесе днес в Кантората.

Достатъчно силен да събори петима мъже наведнъж.

Само Айвън е останал прав, едната му ръка притиска ухото, другата се мъчи да насочи пушката към Кмета, но всъщност опасно я размахва във всички посоки.

БУМ

Един куршум се забива в земята пред очите ми, напълва ги с прах и пръст…

БУМ

Още един отскача от камъните в катедралата…

— АЙВЪН! — виквам.

БУМ

— Спри да стреляш! Ще ни избиеш!

БУМ

Пушката се насочва право към главата на Ангарад. Тя отстъпва, виждам как Виола сграбчва юздите, изненадана от движението, крепи се с последни сили на гърба й…

И тогава виждам Кмета, който крачи напред и напред, и напред…

Очите му са фиксирани върху мъжете, които атакува…

Подминава ме…

А аз дори не мисля…

Скачам от земята, за да го спра…

А той се обръща и праща Шума си право срещу мен…

Светът лумва в светлина, става ужасяващо, болезнено ярък, сякаш всички могат да видят на светлото колко много те боли, всички гледат и ти се смеят, и няма къде да се скриеш, и Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си омотано на топка, тежко като куршум се забива в теб и показва на всички лошото, черното в тебе, показва всичките ти грешки, казва, че си безполезен, че си боклук, че си НИЩО, че животът ти няма смисъл, че няма защо да живееш, че нямаш цел, че трябва да разкъсаш стените, които те ограждат и да оголиш сърцевината си и, или да умреш, или да поднесеш себе си като дар на онзи, който може да те спаси, в дар на мъжа, който може да те контролира, който може да прекрати мъката, който може да оправи нещата и всичко пак да е наред, наред, наред.

Но дори и Шумът не може да спре едно движещо се напред тяло.

Чувствам всички тези неща в главата си, но вече летя срещу Кмета, блъсвам се в него и го събарям от стъпалата пред катедралата.

Той изръмжава, когато му изкарвам въздуха и Шумната атака спира на секундата. Дебелакът изкрещява и пада, Айвън се бори за въздух, а Виола вика „Тод!“, а една ръка ме хваща за врата, избутва главата ми нагоре и Кметът поглежда право в очите ми…

И ме удря от упор.

— Дай ми пушката! — крещи Кметът, изправен над Айвън, който е клекнал на земята пред него, притиска с ръка ухото си, но пушката сочи към врага. — Дай ми я!

Примигвам, в очите ми има пясък и прах, за секунда се чудя къде съм…

Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо.

— Дай ми пушката, редник!

Кметът крещи на Айвън, удря го отново и отново с Шума си, а Айвън се свива ли, свива към земята…

Но пушката е насочена…

— Тод!

Виждам конски крака до главата си. Виола е още на гърба на Ангарад.

— Тод, събуди се! — вика тя.

Поглеждам я изотдолу.

— Слава Богу! — вика тя, а лицето й е въплъщение на раздразнението. — Глупавите ми крака! Не мога да сляза от проклетия кон!

— Добре съм — отвръщам, въпреки че не знам дали съм добре, почвам да се изправям, главата ми се върти.

Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо.

— Тод, какво става? — пита Виола, когато се хващам за юздите, за да се надигна. — Чувам Шум, но…

— Пушката! — вика Кметът, пристъпвайки още по-близо до Айвън. — Веднага!

— Трябва да му помогнем — казвам…

Но се свивам от най-силната Шумна атака, която някога съм виждал…

Блясък от Шум толкова ярък, че почти съзирам как въздухът между Кмета и Айвън…

И Айвън изсумтява и си прехапва езика…

Кръвта потича от устата му…

Той запищява с детски глас и пада…

Пуска пушката…

Пуска пушката право в ръцете на Кмета.

Той я вдига, зарежда я и я насочва към нас с едно-единствено елегантно и светкавично движение. Айвън лежи на земята и конвулсивно потрепва.

— Какво стана? — пита Виола, толкова ядосана, че не обръща внимание на пушката.

Аз вдигам ръце във въздуха, без да пускам юздите.

— Може да използва Шума си — обяснявам, без да свалям очи от Кмета. — Използва го като оръжие.

— Точно така — усмихва ми се Кметът.

— Чувах само викове — казва Виола и оглежда мъжете, нахвърляни по земята наоколо, още дишащи, но в безсъзнание. — Как така като оръжие?

— Истината, Виола — отвръща Кметът, — е, че това е най-доброто оръжие на света. Казваш на човека истината за него и той — Кметът подритва Айвън с ботуша си — обикновено има проблем с това да я приеме — намръщва се. — Не можеш да го убиеш с нея, обаче — после вдига очи към нас. — Все още не.

— Но… — тя не вярва. — Как? Как можеш да…?

— Аз вярвам в две максими, скъпо момиче — отвръща Кметът и бавно закрачва към нас. — Първата гласи, че ако можеш да контролираш себе си, можеш да контролираш и другите — ухилва се, а очите му бляскат. — Това е философия, която ми върши отлична работа.

Мисля си за господин Хамър. За господин Колинс. За мантрите, които чувах, когато минавах край къщата на Кмета в стария ни дом.

— Ти си обучил останалите — казвам. — Мъжете от Прентистаун, обучил си ги да контролират Шума си.

— С различна степен на успех — отвръща, — но, да, в общи линии така е, нито един от офицерите ми никога не е вземал лека. Защо? Слабост е все да разчиташ на някакво си лекарство.

Почти до нас е.

— Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз — изричам на глас. — Да, ти започна толкова блестящо! Така добре се контролираше, докато причиняваше на онези жени нечовешка мъка.

Шумът ми става аленочервен.

— Няма да говориш за това — казвам. — Само правех, каквото ти заповядваше…

— Само следвах заповеди — подиграва ме Кметът. — Извинението на последните разбойници още от зората на времената — спира на две крачки от нас и насочва пушката към гърдите ми. — Помогни й да слезе от коня, Тод.

— Какво?

— Глезените, това ще да е проблемът. Ще трябва да й помагаш, сама не може да върви.

Още държа юздите в ръка. В главата ми идва мисъл, която се мъча да прикрия.

— Пусни я — казвам. — Ще сторя всичко, каквото поискаш.

— А, това вече съм го чувал — отвръща Кметът. — Свали я от коня.

Поколебавам се, чудя се дали да не плесна Ангарад и да я подгоня надалеч, чудя се дали Виола би могла да избяга, чудя се къде ли е безопасно сега…

— Не — казва Виола и започва сама да се опитва да слезе. — Дума да не става. Няма да те оставя.

Хващам я за ръцете и й помагам да слезе. Обляга се на мен, за да стои права, но аз я крепя.

— Прекрасно — възкликва Кметът. — Хайде сега да влезем вътре и да си поприказваме.

— Да започнем с онова, което ми е известно.

Довел ни е в главното помещение с кръглия пъстър прозорец, но сега то не е точно помещение, зее от две страни и отгоре, отворено към небето, стъклописът е още на място, гледа към нас, но не грее в църква, а над куп чакъл.

Гледа към малко разчистено пространство, в което са подредени счупената маса и два стола.

На тях седим ние с Виола.

— Например известно ми е — почва Кметът, — че не ти си убил Аарон, Тод, че така и никога не си направил последната стъпка към това да станеш мъж, Виола е забила ножа.

Виола ме хваща за ръката и стиска здраво, показва ми, че никак не я интересува какво знае Кметът. — Знам също така, че Виола ти е казала, че Възражението се крие край океана, казала ти го е, когато отиде при нея онзи път, когато ти позволих да избягаш.

Шумът ми лумва от гняв и срам. Виола стиска ръката ми още по-силно.

— Знам, че си изпратил момчето на име Лий да предупреди Възражението днес — обляга се на масата. — Разбира се, отлично знам кога и откъде ще нападнат терористките.

— Ти си чудовище — казвам.

— Не — отвръща Кметът. — Просто водач. Водач, който разчита всяка твоя мисъл — мисъл за теб, за Виола, за мен, за този град, за тайните, които си въобразяваш, че криеш, аз чета всичко, Тод. Не ме слушаш май какво ти говоря — държи пушката и ни гледа, седнали пред него. — Знаех всичко за атаката на Възражението тази сутрин преди ти изобщо да си отвориш устата.

Изпъвам се.

— Как така?

— Бях събрал армията още преди да почне разпитът на Виола.

Надигам се.

— Измъчвал си я за нищо?

— Сядай долу — казва Кметът и лек блясък от Шума му кара коленете ми да омекнат и аз пак се отпускам на стола. — Не беше за нищо, Тод. Вече трябва да ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че аз нищо не правя без някаква цел.

Той се надига и пак показва колко обича да ходи и да говори едновременно.

— Ти си напълно прозрачен за мен, Тод. От първата ни среща в тази стая до днес. Аз съм знаел всичко за теб. Винаги.

Поглежда към Виола.

— Това не се отнася за прелестната ти приятелка, обаче, която се оказа по-костелив орех, отколкото очаквах.

Виола се намръщва. Ако имаше Шум, сигурно щеше да го зашлеви с него.

И тогава ми хрумва една мисъл…

— Не се и опитвай — казва Кметът. — Изобщо не си толкова напреднал. Дори капитан Хамър не умее още това. Просто сам ще се нараниш, при това лошо — поглежда ме. — Би могъл да се научиш да се контролираш, Тод. Можеш да напреднеш много, много повече от жалките глупаци, които ме последваха от Прентистаун до тук. Горкият господин Колинс, той си беше един домакин, а капитан Хамър е нещастен садист, но ти, Тод, о, ти… — очите му греят.

— Ти можеш да водиш армии.

— Не искам да водя армии — отвръщам.

Той се усмихва.

— Може да се окаже, че нямаш друг избор.

— Избор винаги има — обажда се Виола до мен.

— О, хората много обичат да повтарят това — отвръща Кметът. — Помага им да се чувстват по-добре — приближава се до мен и се вглежда в очите ми. — Но аз те наблюдавах, Тод. Момчето, което рискува собствения си живот, за да спаси обичната си Виола. Момчето, което чувстваше такава вина от всички ужасни неща, които вършеше, че се опита да изключи напълно емоциите си. Момчето, което преживява всяка чужда болка, което усещаше всеки гърч, изписан по лицата на жените, на които поставяше гривни.

Навежда се съвсем близо до лицето ми.

— Момчето, което отказа да изгуби душата си.

Чувствам го. Той е в Шума ми, рови, рови, обръща нещата в мен, разхвърля в главата ми.

— Извърших страшни неща — казвам, без дори да имам намерение да го кажа.

— Но ги изстрада сам, Тод — гласът му сега е мек, почти нежен. — Твоят най-зъл враг си ти самият, самонаказваш се много по-тежко, отколкото очаквах. Мъжете имат Шум и начинът, по който го контролират, показва каква част от тях е останала жива, но ти, дори когато искаш, не можеш да се контролираш. Ти чувстваш, Тод, повече от всеки друг мъж, който съм срещал през живота си.

— Млъквай — казвам, мъча се да отвърна очи от него, но не мога.

— Но това качество те прави могъщ, Тод Хюит. В този свят на безсловесност и претовареност с информация способността да чувстваш, мое мило момче, е наистина рядка дарба.

Запушвам ушите си с длани, но продължавам ясно да го чувам в главата си.

— Ти си единственият, когото не успях да пречупя, Тод. Единственият, който не падна. Единственият, който остана невинен, независимо от кръвта, която оцапа ръцете му. Единственият, който в Шума си продължава да ме нарича „Кмет“.

— Не съм невинен! — изкрещявам, а ушите ми са все така запушени.

— Можеш да управляваш рамо до рамо с мен. Ще станеш мой първи помощник. А когато се научиш да контролираш Шума си, можеш да ме свалиш от власт.

И после думите прокънтяват през цялото ми тяло.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Престани! — чувам вика на Виола, но той сякаш идва от километри разстояние.

Кметът слага ръка на рамото ми.

— Можеш да бъдеш мой син, Тод Хюит — казва. — Моят истински наследник. Винаги съм искал да имам син, който…

— Тате? — вик, който пронизва като куршум вдигналата се наоколо мъгла.

Шумът в главата ми замлъква, Кметът рязко отстъпва назад, усещам как отново мога да дишам.

Дейви е застанал зад нас, стиска пушката в ръката си. Довел е Смъртоносен до стъпалата на катедралата и наднича над камарите чакъл, гледа трима ни вътре.

— Какво става? Кои са тия, дето се валят отвън?

— Какво правиш тук? — срязва го Кметът намръщено. — Вече победихте Възражението, може би?

— Не, тате — отвръща Дейви и се покатерва през камарата, крачи към нас. — Всичко е било номер, измама — застава до мен. — Здравей, Тод — казва кротко и ми кимва за поздрав. Поглежда Виола, но не смее да задържи очи върху нея.

— Кое е било измама? — пита Кметът и вече наистина изглежда гневен.

— Възражението въобще не бяха на онзи хълм — отвръща Дейви. — Навлязохме дълбоко, дълбоко в гората, но от тях нямаше и следа.

Чувам как Виола тихо ахва, от нея излита аура на щастлива изненада, която тя веднага се мъчи да прикрие.

Кметът вдига глава, вперва очи в нея, те святкат от ярост, по лицето му личи как мисли и мисли.

А после вдига пушката и я насочва към главата й.

— Дали има още нещо, което би желала да споделиш с нас, Виола?

40Нищо не се променя, всичко се променя

Виола

Тод вече е на крак, скочил е от стола си, застанал е между мен и Кмета, дулото сочи в него, Шумът му вилнее така страшен и яростен, че Кметът прави крачка назад.

— Виждаш каква сила притежаваш, мило мое момче? — казва. — Ето защо те накарах да гледаш, докато я разпитвахме. Страданието ти те прави толкова силен. Аз ще те науча как да опитомиш тази сила и аз и ти заедно ще…

— Ако я нараниш — отвръща Тод бавно и ясно, — ще те разкъсам на парчета със собствените си ръце.

Кметът се усмихва.

— Вярвам ти — после пак вдига пушката. — Но въпреки това…

— Тод — казвам.

Той се извърта към мен.

— Той така побеждава. Разиграва ни, изнудва единия с другия. Точно както ти каза. Е, тази история приключва тук и сега…

— Тод… — опитвам се да се изправя, но тъпите глезени не ме държат и залитам. Тод посяга към мен…

Но Дейви е онзи, който…

Дейви ме подхваща за лакътя, задържа ме да не падна и леко ме слага обратно на стола. Не вдига очи от земята, не среща погледа ми. Нито погледа на Тод. Нито погледа на баща си. Шумът му пожълтява от срам и смущение, той дърпа бързо ръка от мен и отстъпва встрани.

— Е, какво да кажа, благодаря ти, Дейвид — казва Кметът, който, колкото и да се мъчи, не може да замаскира изненадата си. — А сега — обръща глава към мен. — Би ли била така добра, моля те, да ме осведомиш какви са истинските планове на Възражението относно нападението над Ню Прентистаун?

— Нищо не му казвай — обажда се Тод.

— Аз и нищо не знам — отвръщам. Сигурно Лий е успял да ги пресрещне…

— Нямаше достатъчно време да ги пресрещне и ти отлично го знаеш — казва Кметът. — Ясно е какво се е случило. Нали, Виола? Твоята госпожа за пореден път те е подвела. Ако бомбата, която ти носеше, избухне според плана, би било все едно дали знаеш същинската информация или не, защото след взрива ти и — както госпожата се е надявала — аз ще сме мъртви. Но ако те заловят преди взрива, е, тогава… Най-добрият лъжец е онзи, който вярва, че казва истината.

Аз мълча, защото как е възможно тя да ме е подвела, след като онова, което знаех, беше просто нещо, което Лий беше подслушал случайно…

Но после се замислям…

Тя е искала той да я подслуша.

Знаела е, че той няма да се сдържи и ще ми каже.

— Планът й е сработил прекрасно, Виола, а, какво ще кажеш? — сянката от залязващото слънце достига лицето на Кмета, хвърля мрак върху му. — Обрат след обрат, лъжи, изградени върху други лъжи. Тя те е изиграла точно както е искала, сещаш ли се?

Впервам очи в него.

— Тя ще те победи — казвам. — Безскрупулна и безмилостна е, точно като тебе.

Той се ухилва.

— О, повече от мене, ако смея да отбележа.

— Тате? — обажда се Дейви.

Кметът примигва, сякаш е забравил, че синът му е тук.

— Да, Дейвид?

— Тате, ами, ъъ… армията? — Шумът на Дейви прелива от объркване и умора, мъчи се да хване смисъла на онова, което баща му върши, но не намира опора, която да го ориентира. — Какво ще правим сега? Накъде да тръгнем? Капитан Хамър чака твоите заповеди.

Край нас се носи само ниският, тих, уплашен Рев на Ню Прентистаун, излива се от къщите, но по прозорците все още не се мяркат любопитни лица, откъм хълма с просеката вече се дочува черното, раздразнено, изкривено жужене на армията. Все още ги виждаме горе на хълма, лъскави като куп черни бръмбари, катерещи се един върху друг, всеки пързалящ се по гладките черупки на онези под него.

А ние си седим тук, сами с Кмета и неговия син, в зейналите руини на катедралата, сякаш сме последните живи на тази планета.

Кметът пак ме поглежда.

— Добре, Виола, ти отговори. Какво да правя сега?

— Падни — отвръщам, гледам го от упор, не мигам дори. — Предай се.

Той ми се усмихва.

— Откъде ще дойдат, Виола? Ти си умно момиче. Все си подочула нещичко, видяла си някой знак, който да те насочи към истинския й план.

— Тя няма да ти каже — обажда се Тод.

— Не мога да ти кажа — отвръщам. — Защото нямам ни най-малка представа.

Мисля, мисля напрегнато, но наистина нямам представа…

Освен да е вярно онова, което тя ми каза за източния път…

— Чакам, Виола — Кметът вдига пушката и я опира в главата на Тод. — Животът му е в твоите ръце.

— Тате? — обажда се Дейви, шокът блика от Шума му.

— Какво правиш?

— Не е твоя работа, Дейвид. Мятай се на коня. Имам съобщение за капитан Хамър, трябва да му го отнесеш.

— Насочил си пушката към Тод, тате.

Тод се обръща и го зяпва. Аз също. Както и Кметът.

— Няма да го застреляш — казва Дейви. — Не можеш. — Бузите на Дейви са поаленели, това се вижда дори в сумрака. — Нали каза, че е твой втори син.

Настъпва неловко мълчание, по време на което Дейви се мъчи да укроти Шума си.

— Виждаш ли какво имам предвид, като казвам, че си могъщ, Тод? — казва Кметът. — Погледни как си повлиял на сина ми. Вече си имаш последовател.

Дейви ме поглежда, поглежда ме право в очите.

— Кажи му къде са твоите хора — Шумът му е пълен със страх, с тревога от това как се развиват нещата. — Хайде, просто му кажи.

Аз поглеждам Тод.

Той не откъсва очи от пушката на Дейви.

— Да, Виола, хайде, кажи ми — казва Кметът. — Най-проницателната хипотеза, която ти идва на ум. Дали ще дойдат от запад? — вдига поглед към водопада, най-високата точка на западния хоризонт, където слънцето изчезва зад зигзагообразния път, спускащ се по хълма, по хълма, на който съм била само веднъж през живота си и никога повече не съм се връщала. Кметът пак се обръща към мен. — Или пък от север, макар че това би значело, че трябва някак си да пресекат реката. Или пък от източния хълм? Да, може би ще дойдат откъм хълма с радиокулата, която твоята госпожа взриви и така ликвидира всяка възможност да се свържеш с твоите хора на корабите.

Стисвам зъби.

— И след всичко това ти все още си й вярна?

Мълча.

— Можем да пратим войници на разузнаване, тате — казва Дейви, — в различни посоки. Все отнякъде трябва да се появяват.

Кметът мълчи минута, взира се в нас с Тод. Най-после се обръща към Дейви и казва:

— Върви да поръчаш това на капитан Хамър.

Но думите му прекъсват след едно далечно БУМ.

— Това дойде от изток — казва Дейви, когато всички вдигаме глави в тази посока, нищо че пред очите ни се изпречва една от неразрушените стени на катедралата.

Наистина идва от изток.

Точно от пътя, по който тя ми каза, че ще нахлуят в града.

Накарала ме е да мисля, че истината е лъжа, а лъжата — истина.

Ако се измъкна жива от тази история, ще си поприказвам с тази жена.

— Кантората на Въпроса — обажда се Кметът. — Разбира се. Къде другаде биха могли да…

Отново млъква, вирва глава, вслушва се. Чуваме Шума няколко секунди след като той го чува. Шумът на някой, който тича с всички сили към катедралата, доближава се откъм задната страна, откъм пътя, по който ние дойдохме, заобикаля руините отпред, качва се по стъпалата пред портата и нахълтва задъхан.

Червенокосият войник, онзи, който избяга от нас. Очевидно не си дава сметка пред кого се изправя, препъва се в пръснатите камъни.

— Идват! — изкрещява. — Възражението идва!

От Кмета изригва Шум и червенокосият залита.

— Успокой се, редник — казва Кметът с лукав, змийски тон. — Разкажи както се полага.

Войникът се задъхва, не може да се успокои достатъчно.

— Завладяха Кантората на Въпроса — поглежда към Кмета, пленен от погледа му. — Избиха охраната.

— Разбира се — казва Кметът, все така задържайки погледа на червенокосия войник. — Колко бяха?

— Двеста — отвръща червенокосият, който е престанал да мига. — Освобождават затворниците.

— Оръжия? — пита Кметът.

— Имат пушки. Трасиращи бомби. Гранатомети. Тежки картечници, карат ги с каруци — не мига.

— Как върви битката?

— Бият се свирепо.

Кметът повдига вежда, без да го изпуска от очи.

— Бият се свирепо, сър — повтаря войникът, все така не мига, все така не може да откъсне очи от Кмета, колкото и да опитва. В далечината се чува ново БУМ и всички, с изключение на Кмета и червенокосия войник, трепваме. — Тръгнали са на война, сър — добавя войникът.

Кметът държи погледа му.

— Значи би трябвало и ти да си там, за да се опитваш да ги спреш, нали така?

— Сър?

— Трябва да си вземеш пушката и да попречиш на Възражението да разруши града ти.

Войникът изглежда объркан, но все така не мига.

— Аз трябва…

— Трябва да си в първата линия на фронта, войнико. Настъпил е тежък час.

— Настъпил е тежък час — измърморва войникът, сякаш сам не чува гласа си.

— Тате? — обажда се Дейви, но Кметът не му обръща внимание.

— Какво още чакаш, войнико? — казва Кметът. — Време е за битка.

— Време е за битка — казва войникът.

— Марш! — рязко излайва Кметът и червенокосият отскача и се втурва натам, откъдето е дошъл, тича към Възражението, вдигнал е пушката си, крещи неразбираемо, хвърчи към врага толкова бързо, колкото преди малко бягаше от него.

Наблюдаваме го в смаяно мълчание.

Кметът вижда, че Тод всъщност гледа със зяпнала уста не войника, а него.

— Да, скъпо момче, това също можеш да го усвоиш.

— Все едно го уби — казвам. — Каквото и да му стори…

— Само го накарах да види дълга, който е пренебрегнал — отвръща Кметът. — Нито повече, нито по-малко. А сега, колкото и завладяващ да е този наш разговор, ще трябва да го отложим за по-късно. Боя се, че се налага да помоля Дейви да върже и двама ви.

— Тате? — стреснато се обажда Дейви отново.

Кметът вперва поглед в него.

— После ще отидеш при капитан Хамър и ще му кажеш да поведе армията на изток и да поддържа максимална скорост и ярост на удара. — Кметът поглежда към южния хълм, където армията му все така чака. — Време е да приключим с тази история.

— Не мога да ги вържа, тате, това е Тод.

Кметът дори не обръща глава към него.

— Достатъчно, Дейвид. Когато ти дам пряка заповед…

Бум!

Той млъква и вдига очи.

Защото звукът този път е различен, различен тип звук е. Чуваме тихо фшшш, ръмжене изпълва въздуха, с всяка секунда все по-силно.

Тод ме поглежда объркано.

Аз само свивам рамене.

— Никога не съм чувала нищо подобно.

Ръмженето се превръща в рев, който изпълва смрачилото се небе.

— Не ми звучи като бомба — казва Дейви.

Кметът ме поглежда.

— Виола, дали…

Млъква и бавно извръща глава.

И тогава осъзнаваме…

Че този рев не идва от изток.

— Ето там — посочва Дейви, вдигнал ръка към водопада, натам, където небето още розовее след залеза.

Кметът пак ме поглежда.

— Това е твърде шумно, за да бъде трасираща бомба — лицето му се стяга. — Възражението разполага ли с ракети? — пристъпва и се надвесва над мен, огромен е. — Успели ли са да конструират ракети?

— Дръпни се от нея! — кресва Тод и опитва отново да застане между нас.

— Ще разбера какво издава този звук, Виола — казва Кметът. — Кажи ми веднага какво е!

— Не знам какво е! — отвръщам яростно.

Тод крещи и заплашва:

— Ако и с пръст я докоснеш…

— Става още по-силно! — вика Дейви, запушвайки ушите си е длани. Всички се обръщаме и вперваме очи в западния хоризонт, наблюдаваме как една черна точка се издига в небето, загубва се в последния блясък на слънцето, после отново се появява, става все по-голяма, защото приближава бързо.

Приближава право към града.

— Виола! — кресва Кметът, после стисва зъби и изпраща Шумен удар към мен, но аз не чувствам онова, което мъжете чувстват, и не реагирам.

— Не Знам! — кресвам в отговор.

И тогава Дейви, който и за миг не е откъснал очи от приближаващата точка, казва:

— Това е кораб.

41Часът на Дейви Прентис

Тод

Това е кораб.

Един проклет кораб.

— Твоите хора — казвам на Виола.

Но тя само клати глава, не отрича, само следи точката, издигнала се над водопада.

— Твърде малък е за заселнически кораб — обажда се Дейви.

— И идва твърде рано — добавя Кметът и насочва пушката си към точката, сякаш може да простреля кораба от това разстояние. — Най-малко още два месеца има трябват, за да пристигнат.

Но Виола сякаш не чува нито една от разменените думи, надеждата изгрява на лицето й така болезнено силна, че ми се къса сърцето само като я гледам.

— Совалка за разузнаване — прошепва, така че я чувам само аз. — Друга совалка. Пратени са да ме търсят.

Обръщам очи към кораба.

Той вече е подминал водопада, носи се над реката.

Совалка за разузнаване, същата като онази, с която Виола катастрофира в блатото преди много дни, онази, която уби родителите й и която я заточи тук за толкова месеци. Изглежда грамадна като къща, има къси тъпи крила, изглеждат твърде малки, за да я държат във въздуха, пламъци излитат от опашката й и тя лети, лети, лети над реката, следва посоката на течението, плискащо стотици метри под нея.

Наблюдаваме я как приближава.

— Дейвид — обажда се Кметът, без да откъсва очи от кораба. — Доведи ми коня.

Но Дейви е вдигнал лице към небето, Шумът му е отворен, пълен с удивление и възхита.

Знам точно какво чувства.

В Новия свят нищо не лети, освен птиците. Имаме машини, които могат да се движат по пътищата, мотопеди, няколко коли, но за придвижване от едно място на друго най-вече използваме коне, волове, каруци и собствените си крака.

Нямаме крила.

Корабът се движи надлъж по реката, наближава катедралата, вече почти над нас, не спира, но е толкова близо, че виждаме светлините от долната му страна, а звездите на небето избледняват пред блясъка на опашката от изгорели газове. Лети, подминава ни и продължава по реката.

Движи се на изток, право към Възражението.

— Дейвид! — остро се обажда Кметът.

— Помогни ми да се изправя — прошепва ми Виола. — Трябва да стигна до тях. Трябва да вървя при тях.

Очите й са подивели, диша тежко, взира се в мен толкова напрегнато, погледът й е като нещо солидно, плътно, което чувствам по кожата си.

— О, да, той ще ти помогне да станеш — казва Кметът и насочва пушката, — налага се, защото идваш с мен.

— Моля? — ахва тя.

— Това са твоите хора, Виола — обяснява Кметът. — Ще се чудят къде ли си. Аз мога да те заведа направо при тях — после ме поглежда — или пък мога да ги информирам с прискърбие, че си загинала в катастрофата, заедно с родителите си. Кой вариант предпочиташ?

— Няма да дойда с теб — отвръща Виола. — Ти си лъжец и убиец…

Той обаче я пресича.

— Дейвид, ще пазиш Тод докато аз заведа Виола до кораба — поглежда я отново. — Смятам, известна ти е охотата, с която синът ми прибягва до оръжието си, ако не срещне желание за сътрудничество от отсрещната страна.

Виола поглежда Дейви яростно. Аз също вдигам очи към него, а той стърчи прав с пушката в ръка, мести поглед между мен и татко си.

Шумът му ври.

Шумът му ясно казва, че няма начин някога, по каквато и да било причина, да вдигне оръжие срещу мен.

— Тате? — обажда се.

— Стига вече, Дейвид — намръщва се Кметът, опитва се да срещне погледа му…

И го среща.

— Ще направиш каквото ти поръчвам — казва на сина си. — Ще вържеш Тод с въжето, което той така предвидливо донесе, и ще го пазиш, докато аз се върна с новопристигналите ни гости, а тогава всичко вече ще бъде спокойно и всички ще са щастливи. Ще започне нов живот.

— Нов живот — промърморва Дейви, очите му лъсват и се изпразват, точно като очите на червенокосия войник, въпросите и съмнението изчезват от Шума му. Той се подчинява на чуждата воля.

Хрумва ми една идея.

Прости ми, Дейви.

— Нали няма да му позволиш да ти говори така, Дейви?

Той примигва.

— Какво?

И отмества поглед от татко си.

— Ще го оставиш да насочва пушката срещу мене и Виола, така ли?

— Тод — обажда се предупредително Кметът.

— Всичкият този чужд Шум, който твърдиш, че чуваш — отвръщам му аз, но не изпускам погледа на Дейви, — непрекъснатото повтаряне как знаеш всичко… Само дето не познаваш собствения си син много добре, а?

— Дейвид — казва Кметът.

Но сега аз съм приковал очите на Дейви в своите.

— Ще позволиш ли непрекъснато да му се разминава начинът, по който се отнася с теб? — питам го. — Ще продължиш ли да му позволяваш да те командва и да те разиграва без никаква отплата?

Дейви ме гледа нервно, мъчи се да примигне и така да прочисти хаоса, с който татко му му е напълнил главата.

— Този кораб променя всичко, Дейви — казвам. — Съвсем нови хора. Цял нов град, представи си, заслужава си да се опитаме да превърнем това място в нещо по-добро от смрадливата дупка, която в момента представлява.

— Дейвид — казва Кметът. Блясва Шум и Дейви се свива.

— Престани, тате — казва.

— Кой искаш да стигне пръв до този кораб, Дейви? — питам. — Аз и Виола ли, за да получим помощ? Или баща ти, който да зароби и новите хора?

— Тихо! — казва Кметът. — Забравяш кой държи пушката.

— Дейви също има пушка — отвръщам.

Настъпва мълчание, при което Дейви си припомня, че наистина държи пушка.

Нов блясък от страна на Кмета и Дейви пак трепва.

— Господи, тате, спри вече, а?

Но за да изрече думите, вдига поглед към баща си.

И той отново го пленява с погледа си.

— Вържи Тод и ми доведи коня, Дейвид — казва Кметът, вперил очи в сина си.

— Тате? — обажда се Дейви с тих глас.

— Конят ми — повтаря Кметът. — Оставих го отзад.

— Застани между тях! — изсъсква Виола. — Прекъсни контакта им!

Аз мръдвам, но Кметът насочва пушката към мене, без да пуска Дейви от погледа си.

— Само опитай, Тод.

Спирам.

— Доведи ми коня, сине — казва Кметът, — и двамата с теб ще поздравим новите заселници заедно, рамо до рамо — усмихва се на сина си. — Ти ще бъдеш моят принц.

— Това и преди го е казвал — обръщам се към Дейви, — но не на теб.

— Той те контролира — изкрещява Виола. — Използва Шума си, за да…

— Моля те, кажи на Виола да млъкне — изрича Кметът.

— Млъкни, Виола — казва Дейви, гласът му е мек, очите не мигат.

— Дейви! — изкрещявам.

— Той просто се опитва да те манипулира, Дейвид — казва Кметът, като също повишава глас. — Прави го от самото начало.

— Какво? — зяпвам аз.

— От самото начало — измърморва Дейви.

— Кой според теб пречеше на повишението ти, сине? — казва Кметът, но го казва направо в центъра на мозъка на Дейви. — Кой ми донасяше за всички грешки, които ти допускаш?

— Тод? — със слаб глас промълвява Дейви.

— Той лъже — казвам. — Погледни ме!

Но съзнанието на Дейви се претоварва. Той гледа татко си, замръзнал на място, не помръдва и мускул.

Кметът въздъхва тежко.

— Виждам, че пак сам трябва да се справям с всичко.

Тръгва към нас, размахва пушката. Сграбчва Виола и я изправя на крака. Тя изпищява от болката в глезените. Аз автоматично правя движение да се притека на помощ, но Кметът я блъска силно напред, тя застава пред него, пушката сочи в нея.

Отварям уста да закрещя, да заплашвам, да го прокълна…

Но пръв заговаря Дейви.

— Кацат — казва той тихо.

Всички се обръщаме на изток. Корабът кръжи в тесен кръг, обикаля около върха на източния хълм…

Може би точно над онзи хълм, на който доскоро се издигаше радиокулата…

Отново се завърта, увисва над върховете на дърветата…

После бавно започва да се снишава и изчезва от очите ни…

Обръщам се към Дейви, неговият поглед е замъглен, объркан…

Но вече не гледа към татко си…

Гледа към кораба…

А после обръща глава и приковава очи върху мен…

— Тод? — казва, сякаш се събужда от сън…

А пушката е толкова близо, отпусната в ръката му…

И още веднъж…

Прости ми.

Хвърлям се напред и я грабвам. Той не се съпротивлява въобще, просто я пуска, пуска я в пръстите ми, а аз я вдигам, зареждам и я насочвам към Кмета.

А той вече се усмихва, неговата пушка сочи в гърба на Виола.

— Един на един, а? — казва, ухилен до уши.

— Пусни я — казвам.

— Моля те, вземи си пушката от Тод, Дейвид — казва Кметът, но гледа към мен, към насоченото в него дуло.

— Да не си посмял, Дейви.

— Спрете! — казва Дейви с натежал глас, Шумът му се надига. Мяркам как стисва главата си с длани. — Не може ли и двамата да престанете, мътните ви взели!

Но Кметът все така гледа мен, а аз все така гледам Кмета.

Звукът на кацащия кораб изпищява над града, над Шума на маршируващата армия, която слиза от южния хълм, над далечните бум, които бележат пътя на Възражението, което също напредва, над ужасения, уплашен Рев на Ню Прентистаун, залял ни от всички страни, Ревът на града, който не знае, че цялото му бъдеще се решава в момента, точно в този момент от мен и Кмета, вдигнали пушки един срещу друг.

— Пусни я — казвам.

— Нямам такова намерение, Тод — чувам ръмженето на Шума, което се надига от него.

— Пръстът ми е на спусъка — предупреждавам. — Ако опиташ да ме удариш с Шума си, умираш.

Кметът се усмихва.

— Прав си — казва. — Но въпросът, който също така трябва да си зададеш, скъпи мой приятелю Тод, гласи: дали, ако решиш да дръпнеш спусъка, ще го направиш достатъчно бързо, че да ми попречиш и аз да дръпна моя спусък? Дали моето убийство няма да означава да причиниш смъртта и на любимата? — навежда глава. — Ще можеш ли да я преживееш?

— Ти, обаче, ще си мъртъв — отвръщам.

— Както и тя.

— Направи го, Тод — обажда се Виола. — Не му позволявай да победи.

— Това няма да се случи по никакъв начин — казвам.

— Ще позволиш ли на това момче да насочва пушка срещу собствения ти баща, Дейвид? — пита Кметът.

Но гледа мен.

— Времената се променят, Дейвид — викам аз, без да свалям очи от Кмета. — Тук и сега всеки от нас трябва да реши как ще се развият нещата. Ти също трябва да решиш сам за себе си.

— А защо нещата трябва да са такива, каквито ги показвате вие сега? — пита Дейви. — Можем всички заедно да отидем при новите хора. Ще яхнем конете и…

— Не, Дейвид — пресича го Кметът. — Така изобщо няма да стане.

— Свали пушката — казвам му аз. — Свали я и да приключим.

Очите на Кмета проблясват и аз знам какво ще последва…

— Спри веднага — казвам, мигам непрекъснато и гледам над рамото му.

— Няма да победиш — отвръща Кметът и аз чувам гласа му удвоен, утроен, легион са гласовете му в мене. — Не можеш да ме застреляш и едновременно с това да гарантираш живота й, Тод. Всички знаем, че никога няма да поемеш такъв риск.

Прави крачка напред и бута Виола пред себе си. Тя отново извиква от болка.

А аз се хващам, че отстъпвам крачка назад.

— Не го гледай в очите — казва ми тя.

— Опитвам се — отвръщам, но дори звукът на гласа му кънти вътре в мен.

— Това не е поражение, Тод — говори Кметът, отеква толкова силно в главата ми, сякаш целият ми мозък вибрира. — Желая смъртта ти толкова малко, колкото желая собствената си смърт. Всичко, което ти казах одеве, е вярно. Искам да застанеш на моя страна. Искам да си част от бъдещето на този град, а него ние ще изградим заедно с онези, които ще излязат от онзи кораб.

— Млъквай — отвръщам.

Но той пак пристъпва напред.

А аз пак отстъпвам.

Докато заставам по-назад дори от Дейви.

— Аз също не искам на Виола да й се случи нищо лошо — продължава Кметът. — През цялото време обещавам прекрасно бъдеще и на двама ви. Обещанието ми си стои.

Дори без да го гледам в очите Шумът му жужи в главата ми, от него тя натежава, караме да чувствам колко по-лесно би било, ако просто…

— Не го слушай! — виква Виола. — Той е лъжец.

— Тод — продължава Кметът. — Мисля за теб като за свой син. Наистина.

И тогава Дейви се обръща към мен, Шумът му прелива от надежда и той казва:

— Съгласи се, Тод, чу ли какво казва тате?

И Шумът му се протяга към мен, мъката и тревогата му ме докосват като пръсти, като ръце, питат ме, молят ме да сваля пушката, да я сваля и всичко да се нареди, да сторя така, че страшното да спре…

И после Дейви казва:

— Можем да сме братя…

А аз го поглеждам в очите…

И виждам себе си в тях, виждам себе си в Шума му, виждам Кмета като наш баща, Дейви като мой брат, а Виола — като наша сестра…

И Дейви ми се усмихва с надежда…

И аз за трети път трябва да го помоля…

Прости ми.

И обръщам пушката срещу него.

— Пусни я — казвам на Кмета; прицелил съм се в Дейви, но не мога да вдигна очи към него.

— Тод? — обажда се Дейви и повдига вежди от изненада.

— Просто я пусни! — сопвам се аз.

— Или какво, Тод? — дразни ме Кметът. — Ще го застреляш, а?

Шумът на Дейви се излива върху мен, пълен с въпросителни, с изумление и шок…

С ужас от предателството…

— Отговаряй, Тод — повтаря Кметът. — Какво ще сториш?

— Тод? — обажда се пак Дейви, гласът му е тих.

Поглеждам го за миг в очите и пак отклонявам поглед.

— Ще застрелям Дейви — отвръщам. — Ще застрелям сина ти.

Шумът на Дейви пламва от разочарование, разочарование толкова плътно, че започва да капе от него като кал. Не чета в Шума му никакъв гняв, което прави нещата още по-лоши. Дори не мисли да се хвърли върху мен, да се сбием, да ми вземе пушката.

Единственото нещо в Шума му съм аз, насочил дулото срещу него.

Единственият му приятел, насочил дулото срещу него.

— Прости ми — прошепвам.

Но той май не ме чува.

— Аз ти върнах книгата — казва ми. — Върнах ти книгата.

— Пусни Виола! — изкрещявам, не гледам Дейви, гневът му кара гласа ми да гърми. — Или, кълна се в Бога…

— Ами давай — отвръща Кметът. — Гръмни го.

Дейви обръща очи към татко си.

— Тате?

— Бездруго не става за син — продължава Кметът и пак бутва Виола с пушката. — Защо мислиш го пратих първи в битката днес? Поне се надявах да умре като герой.

На лицето на Виола се изписва страшна болка, но не заради глезените.

— Никога не се е справял с Шума си — говори Кметът и гледа Дейви, чийто Шум…

Не мога да ви опиша на какво прилича Шумът на Дейви.

— Така и не се справи с нито една моя заповед. Не можа да те залови на пътя. Не можа да убие Виола. Показа някакъв напредък само заради твоето влияние, Тод.

— Тате… — започва Дейви.

Но татко му не му обръща внимание.

— Ти си синът, който искам, Тод. Винаги си бил само ти. Никога не съм и помислял за него, той е загуба на време и пространство.

А Шумът на Дейви…

Господи, Боже милостиви, Шумът на Дейви…

— Пусни Я! — изкрещявам, за да не се налага да чувам този страшен Шум. — Иначе ще го застрелям, наистина ще го застрелям!

— Няма да го застреляш — кротко отвръща Кметът с усмивка. — Всички знаем, че не си убиец, Тод.

И пак блъсва Виола…

Тя извиква от болки…

Виола, мисля си…

Виола…

Стисвам зъби и вдигам пушката…

Зареждам я…

И изричам една истина…

— Бих убил, за да я спася — казвам.

Кметът застива на място. Мести очи между мен и Дейви, мести.

— Тате? — казва Дейви. Лицето му е сгърчено.

Кметът пак обръща поглед към мен, чете Шума ми.

— Ще го убиеш наистина, нали? — казва тихичко. — Ще го убиеш. Заради нея.

Дейви ме поглежда, очите му са пълни със сълзи, но усещам как гневът му вече се надига.

— Недей, Тод. Недей.

— Пусни я — повтарям. — Веднага.

Кметът все така мести поглед от мен към Дейви и обратно, вижда, че не се шегувам, че ще го сторя.

— Просто свали пушката — изръмжавам, не гледам очите на Дейви, не гледам Шума му. — Всичко свърши.

Кметът поема дълбоко въздух и го изпуска.

— Добре, Тод — отвръща. — Щом така искаш.

Прави крачка встрани от Виола.

Раменете ми се отпускат.

И тогава Кметът стреля.

42Краят на играта

Виола

— ТОД! — изкрещявам, когато гърмът от изстрела профучава над ухото ми, изтрива от съзнанието ми всичко, освен мисълта за него, целият свят се свива до задължението да разбера дали е жив или не, дали е улучен, или…

Но не той е улучен…

Той все така стои прав, стиска пушката…

Изобщо не е стрелял…

Стои до Дейви…

А Дейви се свлича на колене…

Пред него се вдига прах, когато пада в чакъла…

— Тате? — казва умолително, гласът му е като на малко коте…

И после се закашля и кръв бликва от устата му…

— Дейви? — обажда се Тод, Шумът му се надига с такава болка, сякаш улученият е той…

И аз виждам…

Дупката, високо горе на гърдите на Дейви, дупката в плата на униформата, точно под основата на гърлото…

И Тод се хвърля към него, коленичи до него…

— Дейви! — вика го…

Но Шумът на Дейви започва да избледнява… Навсякъде само въпросителни…

Лицето му е уплашено, невярващо…

Ръката му посяга към раната…

Той пак се закашля…

И започва да се дави…

Тод поглежда Кмета. — Шумът му изсвистява от гняв…

— Какво направи? — изкрещява…

Тод

— Какво направи? — изкрещявам.

— Извадих го от уравнението — отвръща спокойно Кметът.

— Тате? — пита пак Дейви и кръвта тече през пръстите му върху раната…

Но татко му гледа само мен…

— Ти винаги си бил верният син, Тод — казва Кметът. — Синът с възможности, синът със силата, онзи син, който би ме карал да се гордея, когато язди до мен.

Тате? казва Шумът на Дейви.

И той чува тези думи…

— Ти, чудовище мръсно — казвам. — Ще те убия…

— Ще се присъединиш към мен — отвръща Кметът. — Знаеш, че ще се присъединиш към мен. Въпрос на време е. Дейвид беше слаб, беше срам…

— МЛЪКВАЙ! — изкрещявам.

Тод? чувам…

Поглеждам надолу…

Дейви ме гледа…

Шумът му прилича на водовъртеж…

Водовъртеж от въпроси и объркване, и страх…

И Тод?…

Тод?

Прости ми…

Прости ми…

— Дейви, недей… — започвам…

Но Шумът му се върти и върти…

Аз виждам…

Виждам истината:

Най-после…

Той ми показва истината…

Истината, която криеше от мен досега…

Истината за Бен…

Всичко е бързо, объркано…

Картини, в които Бен тича напред по пътя срещу Дейни…

Картини, в които конят на Дейви се изправя на задните си крака…

Картини, в които Дейви пада и при падането си стреля… Картини, в които куршумът улучва Бен в гърдите… Картини, в които Бен отпълзява в храстите…

Дейви е твърде уплашен, за да го преследва…

Дейви е твърде уплашен, за да ми каже истината…

След като станах единственият му приятел…

Не исках, казва Шумът му…

Дейви — казвам…

Прости ми, мисли той…

И това е истината…

Той искрено моли за прошка…

За всичко…

За Прентистаун…

За Виола…

За Бен…

За всеки провал и за всяка грешка…

За това, че е разочаровал татко си…

И гледа нагоре към мен…

И ме умолява…

Умолява ме…

Сякаш аз съм единственият, който може да му прости… Сякаш аз съм единственият, който има силата да…

Тод?…

И всичко, което аз мога да кажа, е:

— Дейви…

И страхът, и ужасът в Шума му стават твърде страшни… Твърде страшни…

И после замлъкват.

Дейви се свлича, очите му остават отворени, остават да гледат в мен, очите му още ме молят (кълна се) да му дам прошка.

И той остава да лежи на земята, неподвижен.

Дейви Прентис умира.

Виола

— Ти си луд — казвам на Кмета зад гърба ми.

— Не — отвръща той. — Вие бяхте прави през цялото време. Никога не трябва да обичаш някого толкова много, че да позволиш обичта ти бъде използвана за това да бъдеш контролиран.

Слънцето вече го няма, но небето е още розово, Шумът на града все така Реве в далечината се чува ново_ Бум!_, Възражението напредва, корабът сигурно вече е кацнал. Вратите му се отварят. Някой, най-вероятно Симон Уоткин и Брадли Тенч, хора, които познавам, хора, които ме познават, надничат навън, чудят се що за място е това, в което са попаднали.

А Тод коленичи до тялото на Дейви Прентис.

И после вдига очи…

Шумът му ври и гори, и аз чувам скръбта в него, и срама, и яростта…

И той се изправя на крака…

И вдига пушката…

Аз виждам себе си в Шума му, виждам и Кмета там, зад мен, насочил оръжието си в гърба ми, с очи святкащи триумфално.

И знам точно какво ще стори Тод след миг.

— Направи го — казвам, а стомахът ми се свива, но това е правилното, правилното, правилното…

И Тод вдига прицела до окото си…

— Направи го!

И Кметът ме блъсва много силно, през краката ми минават светкавици от болка, не мога да се спра и изпищявам, и падам напред, напред, напред към Тод, напред към земята…

И Кметът прилага изпитания номер…

Използва ме, за да контролира Тод…

Защото Тод също не може да се спре…

Хвърля се да ме хване…

Да ме хване, когато падам…

И Кметът удря.

Тод

Мозъкът ми експлодира, пламва от всичко, което Кметът изпраща срещу ми и ударът дори не прилича на удар, прилича на нажежен метален шиш, забит в центъра на същността ми, забива го в мига, в който посягам да подхвана Виола, забива го толкова силно, че главата ми се отмята назад и после го забива отново, гласът на Кмета, но не, това е моят глас, но някак си е и нейният глас, и всички гласове казват Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо…

Телата ни все още не са прекратили движението си и аз усещам как падаме един върху друг, челото й ме удря в устата и Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и тя пада върху гърдите ми в треперещите ми ръце, притискаме се плътно и се свличаме на чакъла, сирена вие в главата ми Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и аз чувствам как пушката пада от ръцете ми и отскача встрани, и чувствам тежестта на Виолиното тяло върху ми, и я чувам как ме вика, вика отдалеч, от другата страна на луните, вика името ми и Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и казва „Тод!“ Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и казва „Тод!“, и аз сякаш я гледам изпод вода, и я виждам как се мъчи да се подпре на ръце и да се изправи, да застане пред мен, да ме прикрие със себе си, но Кметът е над нея и вдига приклада и я удря отзад по главата и тя пада на една страна…

И моят мозък ври…

Мозъкът ми ври…

Мозъкът ми ври…

ТИ СИ нищо си ти си нищо си ти си нищо си ти си нищо…

И аз виждам как очите й се затварят…

И чувствам тялото й върху своето…

И мисля Виола…

МИСЛЯ ВИОЛА!

Мисля, Виола!

И Кметът отстъпва крачка от мен, сякаш съм го ужилил.

— Охоо — казва и тръска глава, докато примигва и се мъчи да се откъсне от жуженето на мозъка ми, а очите ми възвръщат фокуса си и мислите ми отново стават мои.

— Леле, Тод, има сила в тебе, момче, така да знаеш.

А очите му са разширени и блеснали, и нетърпеливи.

И той пак ме удря с Шума си.

Вдигам длани и си запушвам ушите (изпуснал съм пушката, изпуснал съм пушката), но това изобщо не може да спре кошмара, защото човек чува Шума не с ушите си и ето го, той е там, вътре в главата ми, вътре в мене самия, напада, тъпче, сякаш нямам никакво Аз, а само Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо моят собствен Шум е насметен на топка и изстрелян срещу ми, сякаш се удрям сам със собствените си юмруци Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо…

Виола, мисля, но изчезвам, падам дълбоко надолу, все по-слаб съм, мозъкът ми пращи…

Виола…

Виола

Виола, чувам, сякаш от дъното на пропаст. Главата ме боли и кърви от удара на Кмета, лицето ми е в прахта и очите ми са полуотворени, но не виждам нищо…

Виола, чувам пак.

Отварям очи широко.

Тод пълзи назад по камъните, дланите му запушват ушите, клепачите му са здраво стиснати…

А Кметът се е надвесил над него и аз пак чувам същите викове както преди, с войниците, същото звънтене, лазерно бляскав Шум, който излита от него и… чувам насред всичко…

И отварям уста…

И изкрещявам…

Тод

— ТОД! — чувам вика, идва някъде отвън…

И това е тя…

Тя е…

Тя е…

И е жива…

И гласът й стига до мен…

Виола…

Виола…

ВИОЛА…

Чувам изръмжаване и Шумът в главата ми отново спира, и отварям очи, и Кметът залита назад, едната му ръка е притисната до ухото, същият рефлекс, който всеки проявява…

Същият рефлекс, който всеки проявява, когато го ударят с Шум.

ВИОЛА — мисля отново, мисля право срещу него, а той навежда ниско глава и вдига пушката срещу ми. Мисля отново…

ВИОЛА

И отново…

ВИОЛА

Той отстъпва още назад, препъва се в тялото на Дейви, пада по гръб и се изтъркулва по камарата чакъл…

А аз скачам на крака…

И хуквам към нея…

Виола

Той тича към мен, ръцете му са разтворени, посяга към мен, хваща ме през раменете и ме повдига да седна, и казва:

— Ранена ли си, ранена ли си, ранена ли си…

А аз казвам:

— Пушката е още у него…

И Тод се обръща…

Тод

И аз се обръщам и Кметът се надига, изправя се на крака, гледа ме, и Шумът му пак полита към мен, и аз се претъркулвам настрани, чувам го как ме следва, докато драскам по камъните, пълзя натам, където изпуснах пушката и…

И прокънтява изстрел…

И прахта литва на облаче точно пред дланта ми… Дланта на ръката, която вече посяга към пушката…

И аз спирам…

И вдигам очи…

И той ме гледа в упор…

И аз я чувам как пак вика името ми…

И разбирам, че тя разбира…

Разбира, че трябва да я чувам как изрича името ми, как ме вика…

И тогава мога да използвам нея като оръжие…

— Дори не се опитвай, Тод — казва Кметът и погледът му е успореден на дулото, насочено към мен…

И аз чувам гласа му в главата си…

Не ме атакува…

Лъскава, змийска, извратена версия на гласа му… Гласът, с който ми отнема решенията…

Гласът, с който ги превръща в свои решения…

— Няма да се бориш повече — казва…

Прави крачка към мен…

— Няма да се бориш повече и тук слагаме точката на тази история…

Извръщам се встрани от него…

Но не мога…

Трябва да го погледна в очите…

— Слушай ме, Тод…

Гласът му съска между ушите ми…

И е толкова лесно, ако просто…

Просто…

Просто се отпусна…

Отпусна се и сторя каквото ми казва…

Не! — изкрещявам…

Но зъбите ми са сключени…

А той още е пред мен…

Все така ме кара да стигна до…

И аз ще…

Ще…

Ти Си Нищо…

Аз съм нищо…

— Точно така, Тод — казва Кметът, прекрачва пак напред, пушката сочи в мен. — Ти си нищо.

Аз съм нищо…

— Но — казва той…

И гласът му е шепот, който дращи в най-съкровените ми дълбини…

— Но — казва…

— Аз ще те превърна в нещо.

И аз го поглеждам право в очите…

Очите му са бездна и аз усещам, че пропадам… Навътре в чернотата…

И с ъгълчето на окото си…

Виола

Хвърлям камъка с всички сили, моля се прицелът ми да е толкова добър, колкото Лий каза…

Моля се така: моля те, Боже…

Ако ме гледаш…

Моля те…

И бам!

Камъкът удря Кмета право в слепоочието…

Тод

Ужасяващо, разкъсващо чувство, сякаш някой одира овца от Шума ми, сякаш ивица от собствената ми кожа…

И бездната изчезва…

Изчезва…

А Кметът залита настрани, държи се за слепоочието, между пръстите му капе кръв…

— ТОД! — изкрещява Виола…

И аз я поглеждам…

Виждам протегнатата ръка, хвърлила камъка…

И виждам нея…

Моята Виола.

И се изправям на крака.

Виола

Той се изправя на крака.

Изправя се, висок…

И аз пак викам името му…

— ТОД!

Защото, когато го викам, нещо става…

Когато викам името му, нещо става с него…

Когато викам името му, правя нещо за него…

Кметът греши…

Грешал е винаги, от първия миг…

Не е вярно, че никога не трябва да обичаш някого толкова много, че да позволиш обичта ти бъде използвана за това да бъдеш контролиран.

Вярното е, че трябва да обичаш някого толкова много, че да е невъзможно да бъдеш контролиран никога.

Обичта не е слабост…

Обичта е най-голямата сила…

— ТОД! — изкрещявам отново…

И той ме поглежда…

И аз чувам името си в Шума му…

И знам…

Знам със сърцето си…

Точно сега…

Тод Хюит…

Няма нищо на света, което двамата с него да не можем да сторим…

Знам, че ще победим…

Тод

Сега Кметът гледа отдолу, полуприклекнал, кръвта капе от пръстите му, от раната отстрани на главата му…

Той се обръща и ме поглежда, в очите му има зло презрение…

И ето, Шумът му идва…

И…

ВИОЛА

Аз го отблъсвам…

Той трепва и се свива…

Но опитва пак…

ВИОЛА

— Не можеш да ни победиш — казвам…

— Мога — отвръща той и стиска зъби. — И ще го сторя.

ВИОЛА

Той пак се свива…

Опитва да вдигне пушката…

Удрям го по-силно…

ВИОЛА

Той изпуска пушката и отпълзява назад…

Чувам как Шумът му жужи срещу мен, мъчи се да проникне в мен…

Но главата го боли…

Боли го от моите ответни удари…

Боли го от добре хвърления камък…

— Какво си мислиш, че доказваш така? — изплюва. — Имаш силата, но не знаеш какво да я правиш.

ВИОЛА

— На мен ми се струва, че се справям отлично — отвръщам.

И той се усмихва, но зъбите му си остават стиснати.

— Така ли ти се струва?

И аз забелязвам, че ръцете ми треперят…

Забелязвам, че Шумът ми хвърчи безразборно, съска, ярък и лъскав…

Не си усещам краката…

— Изисква се практика — казва Кметът, — защото иначе ще си разкъсаш мозъка на парчета — той се поизправя малко по-стабилно и се мъчи пак да впримчи погледа ми. — Мога да ти покажа как се прави.

И тогава, точно навреме, Виола извиква:

— ТОД!

И аз го удрям с всичко, което ми е останало…

С цялата нея, застанала зад гърба ми, подкрепяща ме… С целия си гняв, и раздразнение, и празнота…

С всеки миг, в който не съм бил до нея и очите ми не са я гледали…

С всеки миг, в който съм се тревожил…

С всичко…

С всяко мъничко нещо, което знам за нея… Пращам го право в центъра на съществото му…

И той пада…

Назад и назад, и назад…

Очите му се обръщат…

Главата му се отмята…

Краката му се препъват…

Пада, пада, пада…

На земята…

И не мръдва повече.

Виола

— Тод? — обаждам се.

Той трепери неудържимо, конвулсивно, не може да се изправи, чувам едно болно скимтене, което пронизва Шума му. Поизправя се, олюлява се, но прави крачка.

— Тод? — опитвам се да стана, но глезените…

— Божичко — казва той и се стоварва до мен. — Тая работа направо те изсмуква.

— Как си? — питам и слагам ръката си върху неговата.

Той кима.

— Добре, струва ми се.

Поглеждаме към Кмета.

— Ти го направи — казвам.

— Ние го направихме — казва той и Шумът му малко се избистря, той сяда по-стабилно.

Ръцете му, обаче, още треперят.

— Горкият Дейви — казва.

Стисвам го за лакътя.

— Корабът — казвам тихо. — Тя ще стигне първа до него.

— Не и ако й попречим — отвръща той.

Изправя се и се оглежда известно време, но после го чувам как вика Жълъдче в Шума си.

Моето Жребче, чувам ясно и конят на Дейви се отскубва от вързаната някъде юзда и закрачва към нас по чакъла, Момче Жребче, Момче Жребче, Момче Жребче

Тод, чувам от малко по-далече и към нас приближава и тропането на копитата на Ангарад, тя следва Жълъдче и застава редом с него.

— Напред — процвилва тя. — Напред — процвилва и Жълъдче.

— Абсолютно само напред — отвръща им Тод.

Обвива с ръка раменете ми, за да ми помогне да се изправя. Жълъдче вижда молбата в Шума му и коленичи, за да мога да го възседна. Когато се настанявам на седлото, Тод нежно го потупва по шията и той се изправя.

Ангарад идва до Тод и също понечва да коленичи, но той я спира.

— Не, момичето ми — казва и я гали по носа.

— Какво? — питам тревожно. — Ами ти какво ще правиш?

Той кимва към Кмета.

— Трябва да се погрижа за него — казва, но не ме гледа в очите.

— Как така, какво значи да се погрижиш за него?

Той е вперил поглед някъде край мен. Бръмбарският марш на армията е обърнал курса си и сега черната ръка се протяга към подножието на южния хълм.

Отиват в новата посока.

— Тръгвай — казва Тод. — Стигни до кораба.

— Тод — отвръщам. — Не можеш да го убиеш.

Той вдига очи към мен и Шумът му е кален, мътен, измъчен, едва му позволява да се държи прав.

— Той го заслужава.

— Така е, но…

Но Тод вече кима.

— Ние самите сме решенията, които вземаме.

Аз кимвам в отговор. Разбираме се без думи.

— Ако го сториш, ще престанеш да бъдеш Тод Хюит — казвам. — А аз няма да понеса да те изгубя отново.

Тод

— Трябва да остана с него, разбираш ли — казвам. — Ти трябва да се добереш до кораба, колкото е възможно, по-бързо, а аз ще чакам тук армията.

Тя кимва, макар и много, много тъжно.

— А като дойде армията, какво ще правиш?

Поглеждам към Кмета, все още проснат на камъните, в безсъзнание, тихо простенващ.

Чувствам такава тежест.

Но казвам:

— Струва ми се, че войниците няма да страдат особено, когато го видят победен. Струва ми се дори, че вече си търсят нов водач.

Тя се усмихва.

— И ти ще станеш този водач, така ли?

— А ако ти срещнеш Възражението? — отвръщам на усмивката. — Какво ще правиш?

Тя отмята косата от очите си.

— Струва ми се, че те също имат нужда от нов водач.

Пристъпвам напред и слагам длан до нейната на шията на Жълъдче. Тя не ме гледа, но плъзва ръка към моята, докато пръстите ни се докосват.

— Само защото ти отиваш при тях, а аз оставам тук — казвам, — не означава, че се разделяме.

— Не — отвръща тя и знам, че разбира. — Не, със сигурност не означава, че се разделяме.

— Никога вече няма да се разделя с теб — казвам, без да откъсвам поглед от пръстите ни. — Никога, дори в мисълта си.

Тя плъзва ръка още напред и я вкопчва в моята, двамата гледаме пръстите си, преплетени здраво заедно.

— Трябва да тръгвам, Тод — казва.

— Знам.

Вглеждам се дълбоко в Шума на Жълъдче и му показвам къде е пътят, къде кацна корабът и колко бързо, бързо, бързо трябва да препуска.

— Напред — процвилва той, високо и ясно.

— Напред — казвам.

Вдигам очи към Виола.

— Готова съм — казва тя.

— Аз също — отвръщам.

— Ще победим — добавя тя.

— Смятам, че точно това ще направим.

Един последен поглед.

Един последен поглед, с който се познаваме един друг.

Познаваме се до дъното на душите си.

И аз плясвам Жълъдче по хълбока.

И двамата препускат, над камарите чакъл, право на улицата, надолу по пътя, политат към хората, които (надявам се, надявам се, надявам се) могат да ни помогнат.

Поглеждам надолу към Кмета.

Чувам армията, която се спуска по хълма на три километра от тук.

Търся с очи въжето.

Виждам го, но преди да го взема, се забавям само секунда, за да затворя очите на Дейви.

Виола

Летим по пътя и аз с всички сили се старая да не падна и да не си счупя врата.

— Внимавай за войници! — извиквам между прилепените назад уши на Жълъдче.

Нямам представа колко навътре в града е навлязло Възражението, не знам дали като ги срещна, те изобщо ще се спрат за секунда да видят коя съм или направо ще ме гръмнат и ще ме разкарат от пътя си.

Не знам как ще реагира тя, ако ме види…

Когато ме види…

Когато разкажа на нея и останалите онези неща, които имам да им разказвам…

— По-бързо, ако можеш! — изкрещявам и сякаш през Жълъдче преминава електрически заряд и той хуква още по-бързо.

Тя самата ще се отправи веднага към кораба. В това няма съмнение. Трябва да го е видяла да каца и се е спуснала право натам. Ако стигне преди мен, ще им обясни колко дълбоко съжалява за моята трагична смърт, как аз съм паднала в жестоките лапи на тиранина, с когото Възражението така отчаяно и самопожертвователно се бори, та ако совалката разполага с някакви оръжия, то те биха могли да бъдат използвани от въздуха…

Защото совалката разполага с такива оръжия.

Навеждам се още по-напред на седлото, стискам зъби срещу болката в глезените, мъча се да помогна на коня да се движим още по-бързо.

Вече сме далеч от катедралата, профучали сме по много улички със затворени магазини и къщи със заковани врати. Слънцето е залязло напълно, на фона на тъмнеещото небе се виждат само силуети.

И аз мисля за това как ли ще откликне Възражението на вестта, че Кметът е победен…

И какво ли ще помислят, когато видят, че Тод го е победил…

И мисля за него…

Мисля за него…

Мисля за него…

Тод, мисли Жълъдче.

И ние хвърчим надолу по пътя…

И малко остава да падна от седлото, когато чуваме в далечината ново БУМ.

Жълъдче се заковава на място, започва да се върти, за да не ме изтърси от гърба си. Обръщаме се назад и аз поглеждам…

И виждам, че пожари горят зад гърба ми.

Виждам как горят къщи.

И магазини.

И хамбари.

Виждам хора, които тичат през дима, войници, цивилни, тичат в нашата посока, подминават ни и изчезват в мрака напред.

Подминават ни толкова бързо, че дори не спират да ни погледнат.

Бягат от Възражението.

— Какво прави тази жена? — питам гласно.

Огън мисли Жълъдче и нервно потропва с копита.

— Гори всичко наред — казвам. — Ще изгори целия град.

Защо?

Защо?

— Жълъдче… — обаждам се.

И над долината прокънтява дълбок, протяжен, тежък вой на боен рог.

Жълъдче изцвилва остро, в Шума му няма думи, само блясък от страх, от ужас така остър, че сърцето ми прескача, подсилен от невярващите ахвания на бягащите хора наоколо, мнозина просто спират с вик, оглеждат се назад, откъдето са дошли, взират се към града, взират се отвъд града.

Аз също се обръщам и гледам, макар че е твърде тъмно, за да се види каквото и да е.

В далечината бляскат светлини, светлини, светлини слизат надолу по зигзагообразния път край водопада…

Това не е пътят, по който тръгна армията на Кмета.

— Какво е това? — питам ей така, не някого конкретно, питам всички край мен. — Какви са тези светлини? Какъв е този звук?

И тогава един мъж спира до мен, Шумът му е ярък и объркан от завладялото го изумление, от съмнението му, от страха му, остър като нож, и прошепва:

— Не.

Прошепва:

— Не, не може да бъде.

— Какво? — кресвам. — Какво става?

И дълбокият протяжен рог пак прокънтява над долината.

Звукът, възвестяващ края на света.