Въпросът и Възражението

12Предателство

Виола

Кметът Прентис стои на първото стъпало.

Водачът на града, водачът на света.

Разтворил ръце.

И ако това е цената.

Да я платя ли?

Само една прегръдка, мисля си.

(нали така?)

Една прегръдка, за да видя Тод.

Прекрачвам напред…

(само една прегръдка)

… и той ме прегръща.

Опитвам се да не съм твърде стегната, когато ме докосва.

— Така и не ти казах — прошепва той в ухото ми. — Намерихме кораба ти в блатото, когато ви преследвахме. Намерихме родителите ти.

Ахвам, сълзите ми потичат, но аз се опитвам да ги преглътна.

— Погребахме ги както се полага. Съжалявам, Виола. Разбирам каква е самотата ти и нищо няма да ме направи по-щастлив от това, един ден ти да започнеш да гледаш на мен като на свой…

Тогава над Рева се издига самотен звук…

Едно късче Шум излита над масата Шум, остро и бързо като стрела…

Стрела, изстреляна срещу ми…

Виола! пищи тя и пресича Кмета Прентис насред думата…

А аз се отскубвам от прегръдката му, ръцете му се отпускат…

Обръщам се…

И там, под следобедното слънце, насред площада, яхнал коня си на няма и десет метра от мен…

Ето го.

Той е.

Той е.

— ТОД! — изкрещявам и хуквам, дори не се усещам как.

Той се плъзва тежко от коня, стои и ме чака, ръката му е свита под болезнен ъгъл, чувам как Виола! раздира Шума му, чувам и болката в лакътя му, чувам смущението му, чувам неяснотата, собствените ми мисли обаче препускат толкова бързо, а сърцето ми тупка така силно, че не мога да разбера ясно чутото.

— ТОД! — изпищявам повторно и стигам до него, и Шумът му се разтваря пред мене, и ме обвива като одеяло, и аз го прегръщам и притискам към себе си, приемам го в себе си така силно, сякаш никога няма да го пусна, и той изохква от болка, но също ме прегръща, също ме притиска, притиска ме с всички сили…

— Мислех, че си мъртва — шепне и топлият му дъх пари шията ми. — Мислех, че си мъртва.

— Тод — казвам и плача, и това е всичко, мога само да изрека името му. — Тод.

Той отново ахва остро и болката грейва в Шума му така ярко, че ме заслепява.

— Ръката — казвам и се дърпам от него.

— Счупена — казва той и се бори за въздух. — Диваците…

— Диваците ли? — ахвам аз на свой ред.

— Лошо си ранен, Тод — обажда се Кметът Прентис, застанал високо над нас. — Веднага трябва да вземем мерки.

— Може да го заведа при госпожа Койл!

— Виола — казва Кметът и аз чувам как Шумът на Тод вика Виола?, пълен с изненада от това, че Кметът ми говори толкова фамилиарно, — твоят дом на изцелението е твърде далече и Тод не може да язди чак до там с такава травма.

— Тогава аз ще дойда с вас! — заявявам. — Все пак се обучавам за помощничка!

— За какво? — обажда се Тод. Болката му вие като сирена, но той я стъпква и мести тревожно очи между мен и Кмета. — Какво става? Откъде знаеш…

— Аз всичко ще ти обясня — казва Кметът и го хваща за здравата ръка, — след като се погрижим за раната — после се обръща към мен. — Поканата за утре си остава. А сега бързай, чакат те за погребението.

— Погребение ли? — вика Тод. — Какво погребение?

— Утре — казва Кметът твърдо и тегли Тод след себе си.

— Чакай… — казвам.

— Виола! — вика Тод и се дръпва рязко от хватката на Кмета, но движението му причинява болка в счупената ръка, болка толкова силна, че го смъква на едно коляно на земята, болка така остра; така чиста и ясна, че войниците наоколо спират и извръщат очи към нея, вслушват се в нея. Аз се хвърлям към него, но Кметът ме спира с едно движение на ръката.

— Тръгвай — казва, а нещо в гласа му отрича всички аргументи. — Аз ще помогна на Тод. Ти върви на погребението, оплачи приятелката си. Ще видиш Тод утре вечер, жив и здрав.

Виола? казва отново Шумът на Тод, дави се от болката, изобщо не мисля, че гласът може да служи на човек при такава болка.

— Утре, Тод — казвам високо, мъча се да му го внуша, да сложа думите вътре в Шума му. — Ще се видим утре.

Виола! вика ме той отново, но Кметът вече го отвежда.

— Ти обеща! — викам след тях. — Помни какво обеща!

Кметът се извръща и ми се усмихва.

— Ти също помни какво обеща.

Обещавала ли съм нещо?, мисля.

И тогава двамата изчезват от очите ми толкова бързо, сякаш срещата никога не се е случвала.

Но Тод…

Тод е жив.

Навеждам се напред, свивам се одве и стоя така цяла минута, в която да попия истината.

— И с натежали сърца те предаваме на земята.

— Вземи — госпожа Койл хваща ръката ми след края на надгробното слово, изречено от една непозната жена свещеник, и слага вътре шепа пръст. — Сега я сипи върху ковчега.

Аз гледам пръстта и не мръдвам.

— Защо?

— За да покажем, че Мади е погребана с общите усилия на всички ни — тя ме побутва и двете се нареждаме една до друга сред останалите лечителки, събрани край гроба. Минаваме покрай ямата една по една и всяка хвърля вътре шепа суха пръст, която пада върху дървената кутия, в която сега почива Мади. Всички гледат да се държат възможно най-далече от мен.

Никой не ми казва и дума, освен госпожа Койл.

Обвиняват ме.

Аз сама се обвинявам.

На погребението дойдоха повече от петдесет жени: лечителки, помощнички, пациентки. В кръг около нас са подредени войници, много повече, отколкото според мен са необходими за охраната на такова скръбно събитие. Мъжете, в това число и бащата на Мади, стоят отделно, от отсрещната страна на гроба. Ридаещият Шум на Мадиният татко е най-тъжното нещо, което някога съм чувала.

Насред церемонията аз се чувствам още по-виновна, защото не мога да мисля за нищо друго, освен за Тод.

Сега, от известна дистанция, вече ясно си давам сметка колко объркан бе Шумът му, представям си какво ли си е помислил, като ме е видял в прегръдките на Кмета, колко ли приятелска е изглеждала тази сценка отстрани.

Мога да обясня всичко, но въпреки това страшно ме е срам.

А после Тод си отиде, отведоха го.

Хвърлям пръстта от шепата си в гроба на Мади, а госпожа Койл ме хваща за лакътя.

— Трябва да си поприказваме.

— Той иска да работи заедно с мен? — произнася тя, докато пием чай в моята стая.

— Каза, че ти се възхищава.

Веждите й се вдигат високо.

— Така ли било?

— Знам — отвръщам, — знам как звучи, но ако го беше чула…

— О, чула съм достатъчно от нашия Президент, дълго ще ми държи влага.

Облягам се на таблата на леглото.

— Но той можеше да ме…, не знам, някак си да ме принуди да му разкажа всичко за корабите. Но той не ме кара насила да правя каквото и да било — отклонявам поглед. — Дори позволи утре да се срещна с моя приятел.

— С твоя Тод?

Кимвам. Лицето на лечителката остава каменно.

— И ти си му благодарна, а?

— Не — разтривам лице с длани. — Видях какво стори армията му по пътя насам. Видях го със собствените си очи.

Настъпва дълго мълчание.

— Но? — вмята най-после госпожа Койл.

Нея поглеждам.

— Но той е наредил да обесят мъжа, който застреля Мади. Ще го екзекутират утре.

Лечителката изпуфтява презрително.

— Какво е още едно убийство за човек като него? Нима му коства каквото и да било да отнеме още един живот? Сигурно си мисли, че това решава нещо. Типично.

— Стори ми се искрено нажален от случилото се.

Тя ме поглежда косо.

— Не се съмнявам. Сигурна съм, че точно такъв ти се е сторил — после понижава глас. — Той е Президент на лъжите, моето момиче. Ще те лъже така добре, че ти ще вярваш, че ти казва истината. Лукавият разказва най-благите истории. Майчицата ти, Бог да я прости, не те ли е научила на това?

— Той не смята себе си за зъл — отвръщам. — Има се за войник, спечелил една война.

Тя се вглежда в мене напрегнато.

— Приспиване на вниманието на врага чрез привидно удовлетворяване на исканията му — казва. — Ето така се нарича стратегията му. Приспиване на вниманието на врага. Хлъзгав терен.

— Какво означава това?

— Това означава, че той иска да му сътрудничиш, да сътрудничиш на врага си. Това означава да се присъединиш към него, вместо да го победиш, а това е най-сигурният път ти самият да си останеш завинаги победен.

— Аз не искам да сътруднича! — изкрещявам. — Просто искам всичко това да спре! Искам този град да бъде дом за всички онези, които пътуват насам, дом, на който те се надяват. Искам тук да царят мир и щастие — гласът ми натежава. — Не искам никой повече да умира.

Госпожа Койл оставя чашата си, отпуска ръце в скута и се втренчва в мен.

— Убедена ли си, че това са желанията ти? — пита. — Или просто си готова да сториш всичко, за да закриляш твоето момче?

За секунда се зачудвам дали не разчита мислите ми все пак.

(защото, да, искам да видя Тод…)

(искам да му обясня…)

— Очевидно е, че не си лоялна към нас — продължава госпожа Койл. — След зловещото приключение с Мади мнозина тук вече не са сигурни дали опасността, която създаваш, не превишава твърде много ползата, която би могла да донесеш.

Полза, мисля.

Тя въздъхва, тежко и продължително.

— Искам да си наясно — казва, — че аз лично не те обвинявам за смъртта на Мади. Тя беше достатъчно голяма сама да взема решения за живота си и, ако е избрала да ти помогне, е, така да бъде — тя прокарва пръсти по челото си. — Толкова ми напомняш за самата мен на младини, Виола. Напомняш ми дори в моменти, не искам да си спомням онези дни — тя се изправя да си върви. — Затова, моля те, знай, че аз не те обвинявам. Каквото и да се случи.

— Как така каквото и да се случи? Какво означава това?

Но тя вече е излязла.

Същата вечер в дома на изцелението се провежда нещо, наречено бдение: всички се събират, пият слаба бира, пеят песни, които Мади е обичала приживе и си разказват истории за нея. Има и сълзи, моите сълзи се смесват със сълзите на другите и те не са щастливи сълзи, но не са и толкова скръбни, колкото биха могли да бъдат.

Защото утре пак ще видя Тод.

При дадените обстоятелства това е единственото, което би могло да ме накара да се чувствам по-добре.

Обикалям дома на изцелението, навъртам се край другите лечителки и помощнички, и пациентки, които си бъбрят помежду си. Никой не прави и опит да ми продума. Виждам Корин, седнала сам-сама на един стол до прозореца с особено гневен вид. Тя отказа да говори в мое присъствие след смъртта на Мади, дори по тази причина отклони предложението да каже няколко думи над гроба. Човек трябва да се приближи съвсем близо, за да види колко много сълзи са изплакали очите й и колко мокри са бузите й.

Сигурно ме е хванала бирата, но Корин ми се вижда толкова тъжна, че отивам и сядам до нея.

— Прости ми… — започвам, но тя веднага става и се маха, оставяйки ме съвсем сама.

Госпожа Койл приближава с две чаши бира в ръце. Подава ми едната. Двете наблюдаваме как Корин излиза от стаята.

— Не я мисли чак толкоз — казва госпожа Койл и сяда.

— Тя ме мрази от самото начало.

— Нищо подобно. Просто й е трудно, това е всичко.

— Защо?

— Е, това тя трябва да ти го обясни, не аз. Пий.

Пийвам. Сладко е, има малцов вкус, мехурчетата боцкат приятно небцето ми. Седим и пием мълчаливо още минута-две.

— Виждала ли си някога океан, Виола? — пита госпожа Койл.

Задавям се.

— Океан ли?

— На Новия свят има океани — казва тя. — Огромни са.

— Родена съм на заселнически кораб — отвръщам, — но съм ги виждала от космоса, когато пътувахме със совалката насам.

— А, разбира се, но не си стояла на плажа пред прибоя, когато водата се простира толкова напред, чак до хоризонта, движеща се и синя, и жива, и по-грамадна дори от грамадното черно отвъд между световете, защото, за разлика от космоса, океанът крие тайните си от човека, крие ги под вълните — тя поклаща щастливо глава. — Ако някога искаш да проумееш колко мъничко е мястото ти в плана на Бог за света, трябва да застанеш на брега на океана.

— Била съм само на брега на една река.

Тя изпуфтява.

— Тази река се влива в океана, не знам дали знаеш. Съвсем недалече от тук. Два дни езда и си на плажа. С кола може да се стигне и за половин ден, макар че пътят не е в добро състояние.

— Има път?

— Е, от него не е останало кой знае какво.

— Има ли нещо на брега?

— Там се намираше домът ми — отвръща тя и става. — Моят дом, в който заживях, след като кацнахме преди двайсет и три години. Трябваше да бъде рибарско селище, с лодки и всичко останало. След сто години можеше да стане и пристанищен град.

— Какво се случи?

— Ами същото, което се случи и по цялата планета, просто всичките ни велики планове рухнаха още през първите две-три години, трудностите бяха твърде големи. Оказа се, че да поставиш началото на нова цивилизация е много по-трудно, отколкото си бяхме представяли. Преди да се научиш да ходиш, трябва да пълзиш — после сръбва от бирата. — Понякога обаче, обстоятелствата те връщат към пълзенето — усмихва се сама на себе си. — Най-вероятно за твое добро. Оказа се, че океаните на Новия свят не стават за риболов.

— Защо?

— О, рибите са големи колкото лодките, плуват успоредно с тях, гледат те в очите и ти казват как точно възнамеряват да те изядат — тя се засмива. — А после те изяждат.

Аз също се засмивам. После се сещам на какво всъщност се смея.

Госпожа Койл ме поглежда в очите.

— Океанът обаче, е много, много красив. По-красив от всичко друго на света.

— Липсва ти — казвам и пийвам от бирата си.

— Да видиш океана веднъж означава да се научиш как след това да живееш без него — отвръща тя и взема чашата ми. — Дай да ти сипя още една.

През нощта сънувам сън.

Сънувам океани и риби, които ще ме изядат. Сънувам армии, които плуват в океана, а госпожа Койл ги води. Сънувам Мади, която ме хваща за ръката, изтегля ме нагоре и ме държи над вълните.

Сънувам гръм от небесата, който прави едно-единствено страшно БУМ! и то разцепва простора на две.

Подскачам от страшния звук, а Мади ми се усмихва.

— Утре ще го видя — казвам й.

А тя поглежда някъде над рамото ми и казва:

— Ето го, той вече е тук.

И аз се обръщам да го видя.

Събуждам се, но нещо със слънцето не е наред. Главата ми тежи цял тон, трябва отново да затворя очи, за да спре да ми се вие свят.

— Значи това е махмурлукът, а? — казвам на глас.

— В нашата бира няма и капка алкохол — отговаря ми Корин.

Отварям рязко очи и веднага съжалявам, защото пред погледа ми започват да плуват черни петна.

— Какво правиш тук?

— Чакам да се събудиш, за да кажа на хората на Президента, че могат вече да те отведат.

— Моля? — ахвам, а тя се изправя. — Какво става?

— Тя те упои снощи. Джефърс в бирата, смесен с малко приказлив корен за замаскиране на вкуса. Остави ти и това — подава ми сгъната бележка. — Трябва да я унищожиш, след като я прочетеш.

Вземам бележката. Писмо от госпожа Койл.

— Взривиха един магазин и използваха суматохата, за да избягат — казва Корин.

— Какво са направили? — повишавам глас. — Корин, какво става?

Но тя дори не ме поглежда.

— Казах им, че изоставят свещения си дълг, че няма нищо по-важно на този свят от спасяването на живота.

— Кой е останал в дома на изцелението?

— Само ти и аз сме — отговаря. — Войниците чакат отвън да те отведат при Президента — вперва поглед в обувките си и аз за първи път виждам истински гнева й, яростта, която я изгаря отвътре. — Смятам, че мен ще ме разпитва някой не толкова красив мъж.

— Корин…

— Отсега нататък ще ме наричаш госпожа Уайът — пресича ме тя и се обръща към вратата. — Ако, разбира се, се случи невероятното и двете с теб се завърнем в този дом на изцелението живи.

— Всички ли са избягали? — повтарям, още не мога да повярвам.

Корин мълчи и ме чака да стана.

Всички от дома на изцелението са избягали.

Тя ме е изоставила сама с Корин.

Тя ме е изоставила.

Изоставила ме е, за да замине и да започне да воюва.

13Трески

Тод

— Бензин, сър, вземат бензин и напояват с него глинен прах, прахът става на паста…

— Знам как се приготвя пластичен експлозив, ефрейтор Паркър — казва Кметът, докато оглежда пораженията от седлото. — Онова, което не знам, е как е възможно група невъоръжени жени да успеят да поставят експлозива под носа на цял гарнизон войници, които патрулират под ваше командване.

Виждаме как ефрейтор Паркър преглъща, действително виждаме с очите си как се премества адамовата ябълка на гърлото му. Той не е от стария Прентистаун, трябва да се е включил в армията междувременно. Присъединяваш се към властта, така каза Айвън. Но какво става, когато властта поиска от тебе отговори, които не знаеш?

— Може да не са били само жени, сър — дописка Паркър. — Хората говорят за нещо на име…

— Гледай тука, кретенче — казва ми Дейви. Кара Смъртоносен/Жълъдче да прескочи едно паднало дърво, до което сме спрели, за да огледаме взривения магазин.

Цъквам с език на Ангарад и тръсвам юздите със здравата си ръка. Тя леко гази сред парчета дърво, мазилка, стъкло и разпръснати хранителни стоки; магазинът изглежда така, сякаш дълго се е мъчил да кихне, докато най-сетне е успял. Стигаме до Дейви, който ми сочи куп светли пресни трески, забити дълбоко в дънера на друго дърво наблизо. Взривът е бил толкова силен, че ги е забил право тук — казва. — Кучки.

— Било е късно през нощта — казвам и нагласям болната ръка в превръзката, метната през врата ми. — Не са наранили никого.

— Кучки — повтаря Дейви и клати глава.

— Предайте всички количества лек, които в момента са у вас и хората ви, ефрейтор — чуваме гласа на Кмета, той говори толкова високо, че всички от частта на Паркър да си разберат наказанието. — Всички количества. Личното пространство е за онези, които го заслужават.

Кметът не обръща внимание на „Тъй вярно, сър“, промърморено от ефрейтор Паркър и се обръща, за да размени тихо няколко думи с господин О’Хеър и господин Морган, които го изслушват и препускат в противоположни посоки. Кметът идва до нас, мълчи, челото му е намръщено. Морпет гледа нашите коне свирепо. Предай се, казва Шумът му. Предай се. Предай се. Смъртоносен и Ангарад свеждат глави и отстъпват. Всички коне са си малко луди.

— Искаш ли да отида и да ги заловя, татко? — пита Дейви. — Да заловя кучките?

Мери си приказките — казва Кметът. — Вие и двамата си имате достатъчно работа за вършене.

Дейви ми хвърля кос поглед и протяга левия си крак. От коляното надолу е гипсиран.

— Татко — казва, — ако още не си забелязал, аз едва ходя, а на кретенчето му е счупена ръката и…

Не довършва изречението, когато от Кмета връхлита бляскащият звук, по-бърз от мисълта, куршум от Шум. Дейви се свива на седлото. Неволно дърпа юздите така, че Смъртоносен се изправя на задните си крака и едва не го хвърля на земята. Дейви се окопитва, диша тежко, погледът му е мътен.

Какво е това, да го вземат мътните?

— Дали днешният ден предполага почивка, а, как мислиш? — казва Кметът и посочва останките от магазина, пръснати край нас, основите на сградата, в която е бил, още димят.

Взрив.

(крия я в Шума си, мъча се да потуля мисълта…)

(но тя е там, макар и скрита, бълбука под повърхността…)

(мисълта за един мост, който беше взривен…)

Вдигам очи и виждам, че Кметът ме гледа толкова напрегнато, че избърборвам, преди да се усетя:

— Не е била тя — казвам. — Сигурен съм, че не е била тя.

Той продължава да ме гледа.

— Никога не съм и помислял подобно нещо, Тод.

Вчера бързо се оправихме с ръката ми, той ме завлече в лазарета от другата страна на площада, където мъже в бели престилки наместиха лакътя и ми сложиха две инжекции с лекарство за заздравяване на костта, които боляха повече от самото счупване, а когато приключихме, той ми обеща, че утре ще видя Виола (днес, днес!) и аз вече имам милион въпроси за това как така той я прегръщаше, защо я наричаше приятелски на малкото й име, от къде на къде тя работи като докторка или нещо подобно, на какво погребение отиваше и…

(и как сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите, когато я видях…)

(и как болката в него се върна, когато ни разделиха…)

А тя си отиде, тръгна към някакъв неин си живот, който вече живее там някъде, живот без мен и аз си останах пак сам, сам със счупената ръка, върнах се в катедралата, болкоуспокояващите ме приспиваха, едва имах сили да се добера до дюшека и потънах.

Не съм се събудил, когато кметът Леджър се е върнал с ежедневните си сиви и шумни оплаквания от поредния ден като чистач. Не съм се събудил, когато са ни донесли вечерята и кметът Леджър е изял и моята порция. Не съм се събудил, когато са ни заключили за през нощта с познатото щрак-щрак.

Но определено се събудих, когато БУМ! разтърси целия град.

А дори и когато седнах на дюшека в мрака, когато почувствах гнусна от болкоуспокояващите в стомаха ми, дори още преди да разбера какво точно означава това БУМ!, или откъде идва, аз вече знаех, че животът се е променил отново, че светът за пореден път е станал внезапно съвсем непознат.

Естествено, при пукването на зората излязохме заедно с Кмета и хората му и, ранен или не, и аз се запътих към мястото на взрива. Гледах го как язди Морпет. Утринното слънце грееше в гърба му, хвърляйки сянката му напред.

— Ще я видя ли тази вечер? — попитах.

Последва дълго мълчание, той просто се взираше пред себе си.

— Господин Президент — обади се ефрейтор Паркър, когато хората му преместиха една широка дъска, захвърлена от експлозията до дънера на едно дърво.

На кората на дървото под нея беше написано нещо.

Дори и без да мога да…

Е, дори и без да се справям кой знае колко добре е четенето, разбрах написаното.

Една-единствена буква, изписана върху дървото със синя боя.

В, пишеше там. Просто буквата В.

— Не мога да повярвам, че ни накара да се върнем в ш… манастир само ден, след като ни нападнаха — мърмори Дейви, докато пътуваме към обичайното си работно място.

Често казано и аз не мога да повярвам. Дейви едва ходи, а дори и с помощта на лекарствата, аз няма да мога да си служа със счупената ръка още поне няколко дни. Вече мога да сгъвам лакътя, но съм сто процента сигурен, че не мога да преборя никой дивак.

— Каза ли му, че ти спасих живота? — пита Дейви, лицето му е едновременно гневно и плахо.

— Ти не му ли каза сам? — отвръщам.

Дейви стисва устни, а от това жалките му мустаци стават съвсем незабележими.

— Той не ми вярва, когато му кажа нещо подобно.

Въздъхвам.

— Казах му, разбира се. Но той бездруго го видя в Шума ми.

Яздим мълчаливо още известно време, преди Дейви да попита:

— А той какво каза?

Поколебавам се.

— Каза: Браво на него.

— Само това ли?

— Каза също, че и аз съм се справил добре.

Дейви прехапва устната си.

— Само толкова?

— Само толкова.

— Ясно — не обелва и дума повече, само смушква Смъртоносен да крачи по-бързо.

През нощта е била взривена една-едничка сграда, но сутринта, когато яздим през града, той изглежда напълно променен. Патрулиращите войници са станали повече, маршируват по улиците бързо-бързо, почти тичат. Има войници и по покривите, държат пушки, наблюдават, наблюдават, наблюдават.

Цивилните мъже се стараят да стигнат светкавично до мястото, към което са се запътили, държат се встрани до сградите, не вдигат поглед.

Не виждаме жени тази сутрин. Нито една.

(не виждам и нея)

(защо тя беше в прегръдката му?)

(лъжеше ли го?)

(той вярва ли й?)

(дали тя има нещо общо с експлозията?)

— Кой дали има нещо общо с експлозията? — пита Дейви.

— Млъквай.

— Накарай ме, де — отвръща той автоматично. Но няма никакво намерение да се караме.

Подминаваме група войници, които ескортират мъж, очевидно претърпял сериозен побой, китките му са вързани на гърба. Притискам болната ръка по-силно към гърдите си и препускам нататък. Слънцето вече е високо в небето, когато заобикаляме хълма с металната кула, правим последния завой и излизаме пред манастира.

Няма как, трябва да попитам.

— Какво стана вчера, след като си тръгнах? — казвам.

— Бихме ги — отвръща Дейви, леко сумти, защото кракът вече много го боли от ездата, виждам болката в Шума му.

Бихме ги здраво.

Нещо прелита леко пред очите ми и каца на гривата на Ангарад. Бръсвам го настрани, но второ каца на ръкава ми. Вдигам очи.

— Какво е това…? — казва Дейви.

Сняг.

Виждал съм сняг само веднъж през целия си живот, беше отдавна, когато бях съвсем малък и изобщо не подозирах, че след това скоро няма да видя снежинките отново.

Сега те валят между дърветата и падат на пътя, полепват по дрехите и по косата ми. Падат тихо и по някакъв странен начин карат всичко наоколо също да се успокои, да утихне, мълчат и падат, но сякаш се опитват да ми кажат някаква тайна, някаква ужасна, ужасна тайна.

Но как е възможно, слънцето грее в небето.

И това не е сняг.

— Пепел — изплюва Дейви, когато една снежинка каца на устната му. — Горят телата.

Горят телата. Войниците си стоят горе на зида с насочени пушки, накарали са оцелелите диваци да струпат на камара телата на убитите. Кладата е огромна, по-висока от най-високия дивак, на нея се хвърлят още и още тела, живите диваци носят мъртвите, мълчат, крачат с наведени глави.

Гледам как едно тяло изхвърча и пада на купа. Не се задържа там и се свлича надолу по другите тела, претъркулва се през пламъците, докато пада в калта долу и остава неподвижно, по гръб, на гърдите му има дупки от куршуми, кръвта е засъхнала около тях.

(един дивак с мъртви очи, легнал по гръб насред лагер в гората…)

(един дивак със забит в гърдите нож…)

Започвам да дишам тежко и отвръщам поглед.

Освен краткото цъкане, никой от живите диваци няма Шум. Няма звуци на оплакване, няма гняв, няма нищо, никакви чувства към касапницата, която трябва да разчистят.

Сякаш някой им е отрязал езиците.

Айвън ни чака, пушката е полегнала на сгъвката на лакътя му. Той също е мълчалив тази сутрин и лицето му е мрачно.

— Трябва да продължите с маркирането — казва и подритва към нас торбата с гривните и клещите. — Сега поне работата намаля.

— Колко изтрепахме? — пита Дейви с усмивка.

Айвън свива рамене раздразнено.

— Триста, триста и петдесет, не знам.

Усещам как ми се повдига, но усмивката на Дейви става още по-широка.

— Страхотно!

— Трябва да ти дам това — казва Айвън и ми подава пушката, която носи.

— Оръжие ли му даваш? — Шумът на Дейви скача.

— Заповед на Президента — сопва се Айвън. Протяга пушката към мен. — Ще я предаваш на нощната смяна, когато си тръгваш вечер. За твоя защита, докато си в пределите на манастира денем — гледа ме смръщено. — Президентът каза още да ти предам, че е сигурен, че ще постъпиш почтено.

Аз просто се взирам в пушката.

— Не мога да повярвам, мътните го взели — казва под нос Дейви и клати глава.

Умея да стрелям. Бен и Килиън ме научиха навреме, за да не се прострелям сам, научиха ме и как да ловувам с пушката, без да се нараня, научиха ме да я използвам само в най-краен случай.

Почтено.

Вдигам очи. Повечето от диваците пак са се дръпнали възможно най-далече от портите. Останалите влачат мъртвите и разкъсани тела към огъня, който гори насред терена.

Но онези, които ме виждат, не откъсват поглед от мен.

Гледат ме как гледам пушката.

Мислят си нещо, но аз не чувам какво.

Кой може да каже какво планират?

Поемам пушката.

Тя не означава нищо. Няма да я използвам. Просто я поемам в ръка.

Айвън ми обръща гръб и тръгва към портата и точно тогава го забелязвам.

Ниско жужене едва се чува, но все пак се чува. И се засилва.

Нищо чудно, че изглеждаше толкова ядосан.

Кметът е лишил и него от лека.

Останалата част от сутринта прекарваме в ринене на храна, пълнене на коритата с вода и сипване на вар в ямата с мръсотии, аз съм с една ръка, Дейви е с един крак, това ни бави, но всъщност тия задачи ни отнемат неестествено много време дори и при дадените условия, защото, колкото и да се дуе, Дейви изобщо не иска да се връща към работата с маркирането. И двамата сме въоръжени, вярно, но да докоснеш с ръка врага, който би те убил за миг, е нещо, което си иска съответната психологическа подготовка.

Сутринта преваля в ранен следобед. За първи път, вместо да изяде обяда и на двама ни, Дейви ми подхвърля единия сандвич и ме улучва с него право в гърдите.

Ядем заедно и наблюдаваме диваците, които ни наблюдават в отговор, гледаме как кладата гори, гледаме останалите 1150 диваци, оцелели след битката вчера, когато всичко се обърка толкова ужасно, ужасно, ужасно. Струпани са далеч от нас, притиснати до зида, на възможно най-голямо разстояние и от нас двамата, и от горящата клада.

— Телата им трябва да се потапят в блато — казвам, докато държа сандвича с една ръка. — Така се прави с телата на диваците. Потапяш ги във водата и…

— И огънят върши работа — прекъсва ме Дейви, облегнат на торбата с гривните.

— Да, но…

— Никакво „но“, кретенче — смръщва се той. — А и какво толкова ги жалиш? Всичката ти пуста доброта не им попречи да се опитат да ти откъснат ръката, нали?

Прав е, затова премълчавам, продължавам да ги наблюдавам, чувствам пушката, метната на гърба ми.

Мога да я взема в ръце. Мога да застрелям Дейви. Мога да избягам от тук.

— Ще си мъртъв, преди да стигнеш портата — промърморва Дейви, втренчен в сандвича си. — Милото ти момиче ще умре веднага след това.

Пак не промълвявам и дума, просто си дояждам яденето. Храната за диваците е нарината, коритата са пълни, варта е посипана. Не е останало нищо друго за правене, освен онова, което се налага да правим отсега нататък.

Дейви сяда.

— Докъде бяхме стигнали? — пита и бърка в торбата от зебло.

— 0038 — казвам, без да свалям очи от диваците.

Дейви преглежда гривните и вижда, че съм прав.

— Как го помниш? — пита.

— Помня.

Те вече също ни гледат, гледат ни всичките, очите им са обърнати към нас. Лицата им са пусти, насинени, безизразни. Знаят какво правим. Знаят какво ги чака. Знаят какво има в торбата. Знаят, че не могат да ни попречат по никакъв начин, освен като умрат, докато ни се противопоставят.

Защото на гърба ми виси пушката и аз мога да ги убия.

(кое е почтено?)

— Дейви… — почвам, но не довършвам, защото…

БУМ!

… в далечината, дори не прилича на звук, повече напомня гръб от небето, гръм от буря, която скоро ще връхлети и ще разруши дома ни.

Обръщаме глави, сякаш можем да видим каквото и да било през зида, сякаш пушекът вече се издига над дърветата край портата.

Нищо не можем да видим, а и никакъв пушек не се издига.

— Кучки — прошепва Дейви.

А аз мисля…

(дали е тя?)

(дали е тя?)

(какво прави?)

14Списъкът на омразата

Виола

Войниците чакат до обяд, после отвеждат и мен, и Корин. Буквално се налага да я откъснат от грижите й за последните останали в дома на изцелението пациентки и поемат с нас към града, осмина въоръжени мъже ескортират две малки момичета. Дори не ни поглеждат, този, който крачи до мен, е съвсем млад, едва ли е по-голям от Тод, на врата си има грамадна пъпка, от която не мога да откъсна очи.

После чувам как Корин ахва. Минаваме край взривения магазин, цялата сграда е рухнала, други войници охраняват останките. Онези, които ни охраняват, забавят крачка, за да огледат по-добре.

И тогава се случва.

БУМ!

Звукът е толкова силен, че сгъстява въздуха, прави го плътен като юмрук, като куп тухли, сякаш земята пропада под нозете ти, ти се килваш настрани, падаш едновременно нагоре и надолу, както в безтегловността на грамадното черно отвъд между световете.

Следва празнота, от която не помня нищо, после отварям очи и виждам, че лежа на земята, пушек се вие край мен на дълги, гърчещи се ленти, носи искри, които летят към небето, за миг ми се струва, че наоколо цари пълен покой, тотална красота, а после осъзнавам, че не чувам нищо, освен пронизително скимтене, което удавя всички звуци, на хората край мен: те влачат крака, отварят усти в нечут вик, аз бавно сядам, светът е потънал в писъка на тишината и ето го и младият войник с пъпката на врата, паднал на земята до мен, покрит с дървени трески, сигурно той ме е закрил с тялото си от взрива, защото аз съм горе-долу добре, а той не помръдва.

Не помръдва.

Звуците полека се завръщат и аз чувам писъците.

— Точно тази част от историята не исках да се повтаря — казва Кметът, загледан мълчаливо в снопа светлина, който пада от прозореца с цветните стъкла.

— Не знаех нищо за никакви бомби — повтарям аз, ръцете ми още треперят, ушите ми още звънтят толкова силно, че едва чувам думите му. — Нито за първата, нито за втората.

— Вярвам ти — отвръща той. — Ти самата едва не загина.

— Един войник ме защити — промълвявам, спомням си тялото му, спомням си кръвта, треските, забити навсякъде.

— Тя пак те е упоила, нали? — пита Кметът, без да сваля очи от цветния прозорец, сякаш в него се крият отговорите на всички въпроси. — Упоила те е и те е изоставила.

Думите му идват като юмручен удар.

Да, тя ме изостави.

И постави онази бомба, която уби младия войник.

— Да — отвръщам. — Тя избяга. Всички избягаха.

— Не всички — той минава зад гърба ми, превръща се просто в глас, който се носи из помещението, говори високо и ясно, за да го чувам както трябва. — В този град има пет дома на изцелението. Екипът в един от тях е останал на мястото си, три други са се лишили от част от лечителките и помощничките си. Само от твоя дом всички са напуснали, всички до една.

— Корин остана — прошепвам и точно тогава за първи път започвам да му се моля. — Тя се погрижи за всички войници, които бяха ранени от втората бомба. Не се поколеба и за миг. Хукна право към най-тежко ранения и върза турникети на всички, и им помагаше да дишат, и…

— Поведението й вече е взето предвид — прекъсва ме той, нищо че думите ми са съвсем верни, тя ме повика да й помагам и двете сторихме всичко, което ни беше по силите, докато някакви други глупави войници не дойдоха и, или не можаха, или не поискаха да разберат какво правим, сграбчиха ни и ни отмъкнаха настрани. Корин се бореше с всички сили, но един я удари в лицето и тя спря да се бори.

— Моля те, не я наранявай — казвам пак. — Тя няма нищо общо. Останала е, защото сама е решила да не последва госпожа Койл. Опита се да помогне на всички…

— Няма да я нараня! — кресва изведнъж Кметът. — И стига вече с тоя страх. Докато аз съм Президент, на нито една жена няма да бъде сторено зло! Защо ти е толкова трудно да го проумееш?

Мисля си за войника, който удари Корин. Мисля си за Мади, която падна на земята, когато я простреляха.

— Моля те, не я наранявай — прошепвам.

Той въздъхва и гласът му пак става нормален.

— Ние просто искаме да получим от нея необходимите ни отговори, това е всичко. Същите отговори ще искаме да ги получим и от теб.

— Не знам къде са отишли — отвръщам. — Тя не ми каза. Не спомена изобщо, че се канят да бягат.

Изведнъж млъквам и той го забелязва. Защото тя все пак ми спомена нещо, сещате ли се?

Разказа ми една история за…

— Би ли искала да споделиш нещо, Виола? — пита Кметът, заобикаля ме и ме поглежда в лицето, интересът му изведнъж отново се е пробудил.

— Не — отвръщам бързо. — Не, нищо, просто…

— Просто какво? — очите му са впити в мен, опипват лицето ми, мъчат се да ме разчетат, нищо че нямам Шум и в този миг осъзнавам колко всъщност той се дразни, че не може да ме чува.

— Тя ми разказа, че е прекарала първите си години на Новия свят горе сред хълмовете — лъжа и преглъщам. — Западно от града, минавало се край водопада. Помислих, че просто говори, за да се намира на приказка.

Кметът продължава да се взира дълбоко в мене, настъпва пълна тишина, той само гледа, гледа, преди отново да почне да крачи.

— Най-важният въпрос — казва, — е това дали втората бомба е била грешка, част от първата бомба, която случайно се е взривила по-късно? — обикаля отново отпред и се старае да разчете изражението ми. — Или е поставена целенасочено? Била ли е нагласена да избухне впоследствие, когато моите хора вече са били на местопрестъплението, така че да загинат максимален брой войници?

— Не — отвръщам и клатя глава. — Не би го сторила. Тя е лечителка. Не би убила…

— Пълководецът е готов да стори всичко, за да спечели войната — казва Кметът. — Това прави войната война.

— Не — повтарям. — Не. Не вярвам…

— Знам, че не вярваш, той се отдалечава от мен и ми обръща гръб. — Точно по тази причина тя те е изоставила.

Отива до малката масичка и взема от нея лист хартия. Вдига го, така че да мога да го видя.

На него със синьо е изписана буквата В.

— Виола, това познато ли ти е?

Мъча се да направя лицето си безизразно.

— Не, никога през живота си не съм го виждала — преглъщам и се проклинам, задето така се притеснявам. — Какво е?

Той отново се втренчва в мене продължително и напрегнато, после оставя листа обратно на масата.

— Тя ще се свърже с теб — гледа ме право в лицето. Старая се да не издавам нищо. — Да — казва, сякаш вече се е убедил напълно. — Ще се свърже с теб и когато го стори, те моля да й предадеш едно-единствено съобщение.

— Аз не…

— Предай и, че можем да прекратим кръвопролитието на мига, че можем да спрем всичко, преди още да е започнало, преди да са загинали още хора и мирът да е загърбен завинаги. Това й предай, Виола.

Гледа ме така тежко, че аз казвам:

— Добре.

Той не мига, очите му са черни дупки, от които не мога да се откъсна.

— Но още й кажи, че ако иска война, ще си я получи.

— Моля те… — започвам.

— Това е всичко — казва той и с жест ме подканя да стана и ми посочва вратата. — Върни се в твоя дом на изцелението. Погрижи се за пациентките, доколкото ти стигат силите.

— Но…

Той отваря портата.

— Днес следобед няма да има екзекуция — продължава. — Някои граждански и наказателни мерки трябва да бъдат отменени сега, при наличието на терористичната активност от последните часове.

— Терористична…?

— Боя се, че също така ще бъда твърде зает да разчиствам хаоса, който твоята госпожа създаде и няма да бъда в състояние да домакинствам на малката вечеря, която ти бях обещал за тази вечер.

Зяпвам, но съм изгубила дар слово.

Той ме избутва навън и затваря вратата.

Вие ми се свят, докато се влача по пътя. Тод е някъде наоколо, аз не мога да мисля за нищо друго, освен за това, че няма да го видя, че няма да мога да му кажа нищо за случилото се, че няма да мога да му обясня нищо.

И за всичко е виновна тя.

Тя е виновна. Трудно ми е да го кажа, но точно тя е виновна. За всичко. Дори и да го прави поради причини, които смята за правилни, вината си остава нейна. Тя е виновна, че няма да видя Тод тази вечер. Тя е виновна, че войната се завръща. Тя е…

Стигам пак до мястото на взрива.

На пътя лежат четири тела, покрити с платнища, които не скриват локвите кръв под тях. Най-близо до мен, макар и зад кордона охраняващи войници, лежи тялото на онзи, който случайно ме спаси.

Аз дори не разбрах името му.

И изведнъж, той вече не беше сред живите.

Ако тя беше почакала само малко, ако просто беше изслушала Кмета и беше разбрала какво иска той от нея…

Но после си спомням, приспиване на вниманието на врага, моето момиче, хлъзгав терен…

Ами телата на пътя…

Ами Мади, която пада и умира…

Ами момчето войник, което ме спаси…

Ами Корин, на която не позволиха да помага…

(о, Тод, къде си?)

— По-живо там — излайва един от войниците зад гърба ми и ме кара да подскоча.

Забързвам по пътя и преди още да се усетя, вече тичам.

Връщам се в пустия дом на изцелението запъхтяна и затръшвам вратата зад гърба си. На пътя са се подредили още повече войници, има нови патрули, мъже по покривите с пушки, които ме наблюдават внимателно как тичам, един от тях дори подсвирна мръсно подире ми, когато го подминах.

Няма начин да стигна до радиокулата, не, вече не.

Още едно начинание, което обърках тотално.

Успокоявам дишането си и постепенно осъзнавам, че към момента аз съм единственият жалък вариант на лечителка тук. Повечето от пациентките са били достатъчно здрави, за да последват госпожа Койл там, където е решила да отиде, и, кой знае, може дори те да са били онези, които са поставили бомбите, но във всеки случай в дома са останали най-малко двайсетина болни, а нови пациентки със сигурност ще продължат да идват.

А аз съм най-лошата лечителка, която Ню Прентистаун някога е виждал.

— Помощ — прошепвам сама на себе си.

— Къде заминаха всички? — пита госпожа Фокс в момента, в който отварям вратата на стаята й. — Няма храна, няма лекарства…

— Съжалявам — казвам и енергично вдигам подлогата й. — Ще ви донеса храна веднага щом смогна.

— Боже Господи, мила! — възкликва тя, когато й обръщам гръб. Извръщам се и оглеждам гърба на бялата си престилка там, където са заковани разширените очи на старицата. Край подгъва се простира алено петно от кръвта на младия войник, който ме спаси.

— Добре ли си, момичето ми? — пита госпожа Фокс.

Гледам кръвта и силите ми стигат да отвърна само:

— Ще ви донеса храна.

Следващите часове са ми пълна мъгла. Санитарките и всички от помощния персонал също са заминали, така че давам всичко от себе си: готвя за пациентките, нося им храната, разпитвам ги кои точно лекарства вземат, по кое време и в какви дози, всички се чудят какво ли става, обаче като ми видят физиономията, млъкват и се мъчат да ми помагат, колкото могат.

Отдавна е минало полунощ, когато завивам за пореден път край ъгъла на коридора с поднос, натоварен с мръсни чинии, и се изправям срещу Корин, която тъкмо е влязла, стои до входа и се подпира с една ръка на стената, за да се задържи на краката си.

Хвърлям чиниите и се втурвам към нея. Тя вдига свободната си ръка и ме спира на място, преди още да съм се приближила. Аз правя бавно още две крачки и тя примигва срещу ми.

И виждам сините подутини около очите й.

И виждам сцепената й устна.

И виждам как държи цялото си тяло стегнато и изправено, сякаш я боли, сякаш много, много я боли.

— О, Корин — казвам.

— Само… — казва тя и дъхът й я задавя, — само ми помогни да стигна до моята стая.

Хващам я за ръката и напипвам нещо скрито в дланта й, тя леко го плъзва в моята длан. Отварям уста да попитам, но Корин вдига пръст до устните си.

— Момиче — прошепва. — Беше скрита в храстите край пътя — после разтърсва гневно глава. — Малко момиче.

Не поглеждам бележката, докато не стигаме до стаята на Корин, там я оставям сама и тръгвам да донеса пластири за раните й и компрес за натъртените й ребра. Изчаквам, докато остана сама и разтварям длан.

Бележка, сгъната, отгоре с написано Ви. Вътре има само няколко реда, които не казват почти нищо.

Моето момиче, пише в бележката, време е да направиш избор.

Следва един простичък въпрос.

Можем ли да разчитаме на теб?

Вдигам очи.

Преглъщам.

Можем ли да разчитаме на теб?

Пъхам бележката в джоба си, грабвам пластирите и компресите и тръгвам да помогна на Корин.

Пребита от хората на Кмета.

Но която нямаше да бъде пребита, ако не трябваше да отговаря за стореното от госпожа Койл.

Но която е била пребита, независимо че Кметът ми обеща, че никой няма да й стори зло.

Можем ли да разчитаме на теб?

Бележката е подписана, но не с име.

Подписът гласи: Възражението.

А „Възражението“ започва с голямо яркосиньо В.

15Заключението

Тод

БУМ!

… и небето се затваря зад нас, вихър ме блъсва в гърба, Ангарад в ужас се изправя на задните крака, аз падам на земята и наоколо има само прах и писъци, и туптене на кръвта в ушите ми, и аз лежа и чакам да видя дали съм умрял или не.

Още една бомба. Трета за тази седмица, имаше още две. Този път се взриви на около двеста метра от нас.

— Кучки — чувам как изплюва Дейви, после се изправя на крака и започва да се оглежда във всички посоки.

Ушите ми звънтят, тялото ми трепери, но също се изправям. Бомбите се взривяват по най-различно време, и денем, и нощем, на най-разнообразни места из града. Първата разруши акведукта, който снабдяваше с вода западната част на града, втората — един от двата най-важни моста над реката към нивите в северна посока. Днес е…

— Столовата — казва Дейви и се мъчи да укроти Смъртоносен/Жълъдче. — Там ядат войниците.

Най-после усмирява коня и се мята на гърба му.

— Хайде! — излайва. Да видим дали нямат нужда от помощ.

Слагам длани на шията на Ангарад, която още е уплашена и повтаря Момче Жребче, Момче Жребче безспир. Аз я повиквам по име много пъти, преди да ми позволи отново да я яхна.

— И не се пробвай да ми правиш никакви номера — казва Дейви. Измъква пистолета и го насочва към мен. — Няма да се отделяш от погледа ми.

Такъв стана животът, откак започнаха взривовете.

Всяка една минута от денонощието, в която не съм заключен в кулата, Дейви е до главата ми с насочен пистолет.

Така че никога да не мога да избягам и да отида да я търся.

— Жените просто утежняват собственото си положение все повече и повече — казва кметът Леджър с пълна уста.

Аз си мълча, ям си вечерята и прогонвам всички въпросителни от Шума му, които напират към мен. Столовата се взривила в момент, когато била затворена, бомбите на Възражението винаги се взривяват, когато наоколо няма хора, но това да смяташ една сграда за празна изобщо не означава, че тя непременно наистина е празна. Когато отидохме до мястото, аз и Дейви намерихме двама мъртви войници и един загинал цивилен, който май е миел подовете или нещо такова. От предишните две бомби загинаха още трима други войници.

Кметът Прентис вече е бесен.

Сега аз почти не го виждам, всъщност не съм го виждал от деня, в който си счупих ръката и срещнах Виола. Кметът Леджър казва, че Кметът арестува хора из целия град, затваря ги в специален затвор западно от града и ги разпитва, но така и още не е получил от тях необходимата информация. Господин Морган, господин О’Хеър и господин Тейт водят отряди и обикалят с тях хълмовете на запад в търсене на лагера на терористките, а това, предполага се, са всички ония жени, които изчезнаха в нощта на първата бомба.

Но армията не открива и следа от тях, Кметът се гневи все по-силно и по-силно, обяви вечерен час и всеки ден отнема лека на все повече и повече войници.

В Ню Прентистаун става все по-Шумно.

— Кметът твърди, че Възражението изобщо не съществува — казвам.

— Е, Президентът може да си приказва каквото си иска — кметът Леджър бучи с вилицата из яденето, но хората говорят — хапва още една хапка. — Охо, и още как говорят.

Освен дюшеците, в кулата вече имаме и леген с чиста вода, която се сменя всяка сутрин, и малка химическа тоалетна, завряна в най-далечния и тъмен ъгъл. Дават ни и по-добра храна, носи ни я господин Колинс, оставя ни я, а после ни заключва.

Щрак-щрак.

Така е, стоя заключен всяка минута, която не съм с Дейви. Независимо от всичките си приказки за доверие, кметът очевидно не иска да се мотая навън и да търся Виола.

— Не сме сигурни, че всичко това го правят само жените — отвръщам, като се мъча да държа Виола извън Шума си.

— Изобщо няма как да сме сигурни.

— Специална група, наричаща себе си Възражението, изигра много важна роля във войната с диваците, Тод. Подривна дейност, взривове, нощни операции, мокри поръчки, такива ми ти работи.

— Е, и…

— … и тази група се състоеше само от жени. Нямат Шум и врагът не може да ги чуе — той поклаща глава. — В един момент престанаха да се подчиняват, на когото и да е, започнаха сами да раздават правосъдие по собствено усмотрение. След подписването на мира нападнаха града. Принудихме се да екзекутираме няколко от тях. Мръсна история беше.

— Но ако сте ги екзекутирали, как е възможно отново да действат сега?

— Идеята не умира, когато умре човекът, който я носи, Тод — тихо се оригва. — Във всеки случай, не съм сигурен какво се мъчат да постигнат в момента. Въпрос на време е Президентът да ги намери.

— И мъже са изчезнали от града — казвам, защото това си е чистата истина, но онова, което действително си мисля, е…

(дали тя е тръгнала с тях!)

Облизвам устни.

— Тези женски домове на изцелението — подхващам отбелязани ли са с някакъв знак? Може ли отвън да се познае, че някоя постройка е такъв дом?

Кметът Леджър пие вода и се втренчва в мен над ръба на чашата.

— Защо ти е да знаеш това?

Разравям Шума си, разхвърлям го, за да скрия всичко, което може да ме издаде.

— Просто така — казвам. — Забрави.

Оставям чинията си на малката масичка, която също ни донесоха наскоро — това е уговореният знак, че кметът Леджър може да дояде порцията ми.

— Лягам да спя.

Просвам се и се обръщам към стената. Последните лъчи на залязващото слънце проникват през отворите по стените. Те нямат стъкла, а зимата вече наближава. Не знам как ще изкараме, когато дойде студът. Пъхам ръка под възглавницата и свивам колене към гърдите си, като се мъча да не мисля твърде високо. Чувам как кметът Леджър дояжда яденето ми.

А после от Шума му изплува една картина, изплува и се понася право към мен, картина на протегната ръка, изрисувана със синьо.

Извръщам се да го погледна. Виждал съм тази ръка на поне две различни сгради в града, когато минавам на път за манастира.

— Домовете на изцелението са общо пет — казва кметът Леджър полугласно. — Ако искаш, мога да ти кажа къде се намират.

Поглеждам в Шума му. Той поглежда в моя. И двамата крием нещо, заровили сме го под камари от други мисли. Толкова дни вече сме затворени заедно, а все още не знаем дали можем да се доверим един на друг.

— Кажи ми — отвръщам.

— 1011 — прочитам високо, а Дейви извива клещите и щраква гривната, която превръща маркирания дивак в номер 1017 до края на живота му.

— Стига за днес — заявява Дейви и хвърля клещите в торбата.

— Имаме още…

— Стига за днес, казах — той откуцуква до бутилката с вода и пийва глътка. Кракът му трябваше да е оздравял досега. Моята ръка вече е здрава, но той още куца.

— Трябваше да свършим цялата работа за една седмица — отбелязвам. — Вече тече втора седмица, а имаме още работа.

— Не виждам някой да ни дава зор — той изплюва вода на земята. — А ти?

— Не, но…

— Нямаме нови инструкции, не ни се възлагат нови задачи… — Дейви ме доближава с накуцване, сръбва вода и пак изплюва. После обръща очи наляво. — Ти пък какво зяпаш?

Номер 1017 още стои до нас, прегърнал болната си ръка със здравата и се взира в двама ни. Мисля, че е мъжки, при това още е млад, млад като нас, още не е възрастен. Цъква с уста рязко веднъж, после още веднъж, няма Шум, но аз ясно разбирам, че цъкането е псувня.

Дейви също го разбира.

— О, така ли било? — посяга към пушката, метната на гърба му, Шумът му вече Стреля пак и пак в бягащия дивак.

Номер 1017, обаче, не мръдва. Поглежда ме в очите и цъква отново.

Да, определено ме псува.

После отстъпва бавно, но не откъсва очи от нас, дланта му търка металната гривна. Обръщам се към Дейви, който е вдигнал пушката и се цели в него.

— Недей — казвам.

— Защо не? — пита синът на Кмета. — Кой ще ни спре?

Не отвръщам нищо, защото няма кой да ни спре.

Бомби избухват на всеки три-четири дни. Никой не знае къде ще бъде поставена следващата, но БУМ!, БУМ!, БУМ! Вечерта след шестата бомба, която взриви един малък генератор, кметът Леджър се прибира в кулата с насинено око и подут нос.

— Какво стана? — питам.

— Войници — изплюва той. Взема чинията си с ядене, отново яхния, и цял се свива от болка при първата хапка.

— Какво си направил?

Шумът му се надига леко и той ме поглежда гневно.

— Нищо не съм направил.

— Знаеш какво искам да кажа.

Той изръмжава, храни се още известно време, после казва:

— На неколцина войници им хрумна прекрасната идея, че аз съм Възражението. Аз.

— Ти ли? — възкликвам, може би твърде изненадано.

Кметът Леджър се изправя и оставя чинията пълна, а това означава, че действително много го боли.

Не могат и не могат да намерят виновните жени и войниците вече започват да се оглеждат за някого другиго, върху когото да хвърлят вината — втренчва поглед през един от отворите и се взира в града, който доскоро е бил негов дом. — А дали нашият Президент стори нещо, за да попречи на побоя над мен? — произнася сам на себе си. — Не, нищо подобно не стори.

Аз продължавам да ям и се старая да държа вън от Шума си всички мисли, които не искам да мисля пред кмета Леджър.

— Хората говорят — казва той тихо за някаква нова млада лечителка, която никой преди не е виждал, и която влизала и излизала непрекъснато от катедралата, а иначе работела в дома на изцелението, който госпожа Койл ръководеше.

Виола, помислям високо и ясно, неволно, не успявам да го скрия.

Кметът Леджър се извръща към мен.

— Този дом не си го виждал. Намира се встрани от главния път в подножието на малък хълм в посока към реката, горе-долу на половината от разстоянието до манастира. До пътя има два хамбара един до друг, край тях трябва да завиеш — обръща се отново към града в краката си. — Не можеш да сбъркаш.

— Не мога да се отскубна от Дейви — казвам.

— Изобщо нямам понятие за какво говориш — отвръща кметът Леджър и ляга на дюшека си. — Просто ти разказвам някои интересни факти за скъпия ни град.

Започвам да дишам все по-тежко, умът и Шумът ми преминават с бясна скорост през различни варианти на това, как бих могъл да стигна до този дом на изцелението, как бих могъл да се измъкна от надзора на Дейви и да стигна до там.

(да я намеря)

Минава доста време, преди да се сетя да попитам:

— Коя е госпожа Койл?

Тъмно е, но усещам как Шумът на кмета Леджър става все по-червен.

— А, госпожа Койл! — казва той в мрака. — Тя е Възражението.

— Е, това е последният — казвам, докато гледам как дивак номер 1182 откуцва настрани, разтривайки китката си.

— Време беше! — вика Дейви и се тръшва на тревата. Въздухът е хладен, но слънцето грее и небето е ясно.

— Сега какво ще правим? — питам.

— Нямам ни най-малко представа.

Аз стоя и гледам диваците. Неопитен човек лесно ще помисли, че не са по-умни от овцете.

— Те не са по-умни от овцете — казва Дейви и затваря очи под слънчевите лъчи.

— Млъквай — казвам.

Защото, искам да кажа, погледнете ги само.

Седят на тревата, все още нямат Шум, половината гледат към нас, другата половина се гледат един друг, от време на време цъкат, но почти не помръдват, не правят нищо с ръце, не си уплътняват времето с нищо. Редици бели лица, сякаш напълно лишени от живот, насядали са край зида, чакат, чакат нещо, каквото и да е то.

— Времето за това нещо настъпи, Тод — изгърмява един глас зад нас. Дейви скача на крака, защото през терена към нас крачи Кметът, конят му е останал вързан пред портата.

Той гледа мен, само мен.

— Готов ли си за новата си задача?

— Почти не е говорил с мен от седмици — фучи Дейви, докато яздим към града. Нещата между него и татко му не вървят много добре. — Само повтаря пази Тод и побързайте с това маркиране — юздите са намотани стегнато около юмруците му. — Каза ли ми поне веднъж благодаря? Или добре се справяш, Дейвид? Не.

— Трябваше да маркираме диваците за една седмица — отвръщам, повтаряйки заръката на Кмета. — Отне ни два пъти повече време.

Дейви се извръща към мен, а Шумът му е наистина ален.

— Нападнаха ни! От къде на къде аз трябва да съм виновен за това, че ни нападнаха?

— Не казвам, че ти си виновен отвръщам, но Шумът ми си спомня гривната около врата на номер 0038.

— Значи ти също ме обвиняваш, така ли? — той спира коня и се навежда напред, готов да скочи от седлото.

Отварям уста да му отговоря нещо, но в този момент погледът ми пада върху пътя пред нас.

До най-близкия завой има два хамбара един до друг, а край тях има отбивка, която води към реката.

Бързо обръщам очи пак към Дейви.

Усмивката му, обаче, вече е станала зла.

— Какво има там?

— Нищо.

— Твоето момиче, нали? — изсумтява той.

— М… ти, Дейви.

— Не, кретенче! — отвръща той и се плъзва от седлото на земята, а Шумът става още по-червен. — М… ти на теб.

Не остава нищо друго, освен да се сбием.

— Войници, а? — пита кметът Леджър, когато вечерта вижда синините и кръвта по лицето ми.

— Гледай си работата — изръмжавам. Това беше най-лошият ми бой с Дейви досега. Толкова ме боли, че едва се добирам до дюшека.

— Това ще го ядеш — продължава кметът Леджър.

Една определена думичка в Шума ми му казва, че не, няма да го ям. Той взема чинията и почва да дъвче, без дори да каже благодаря.

— Да не смяташ, че с ядене ще се освободиш от тук? — Ха, и това ми го казва момче, което винаги е имало какво да яде.

— Не съм момче.

— Припасите, които носехме, когато кацнахме, ни стигнаха за една година — казва той между две хапки. — След една година, обаче, земеделието и ловът не се бяха развили още толкова, колкото трябваше да се развият според плановете — хапва следваща хапка. — Гладните времена те научават да цениш порция топло ядене, Тод.

— Какви са тия мъже, дето смятат, че всяко нещо в тоя живот може да служи за поука? — покривам очи с ръка, после я махам, защото насиненото око ме боли твърде много.

Нощта отново е паднала. Въздухът е още по-студен и аз се завивам облечен с одеялото. Кметът Леджър захърква и сънува сън за това, как крачи из безкрайните стаи на огромна къща и все не може да намери изхода.

Това е най-безопасното време от денонощието и сега вече мога да мисля спокойно за нея.

Тя наистина ли е някъде навън?

Дали е част от Възражението?

Мисля си и разни други неща.

Например какво ли ще каже, ако може да ме види?

Ако може да види какво правя всеки ден?

И на кого го правя?

Преглъщам хладния нощен въздух и мигам, за да прогоня сълзите от очите си.

(още ли си с мен, Виола?)

(с мен ли си?)

Час по-късно още не съм заспал. Нещо ме гризе и се въртя из завивките, мъча се да прогоня дразнещото от Шума си, мъча се да се успокоя достатъчно, за да бъда готов за новата задача, която Кметът планира за утре, в нея ще участваме двамата с Дейви, а и задачата, да ви кажа право, не ми прозвуча толкова лоша, колкото последната.

Все ми се струва обаче, че пропускам нещо, нещо очевидно, което стои точно под носа ми, но аз го пропускам.

Нещо…

Сядам и се вслушвам в хъркащия Шум на кмета Леджър, в сънния Рев на Ню Прентистаун, в чирикането на нощните птички, в плисъка на реката в далечината.

Когато господин Колинс ме прибра в кулата тази вечер, зад гърба ми не се чу щрак-щрак.

Замислям се отново.

Да, определено нямаше щрак-щрак.

Взирам се в мрака към вратата.

Господин Колинс е забравил да заключи.

Точно сега, точно в този момент.

Вратата е отключена.

16Ти си, който си

Виола

— Чувам шум отвън — казва госпожа Фокс, когато й наливам вода за през нощта.

— Щеше да е странно, ако не чувахте Шум, госпожо Фокс.

— Беше точно под прозореца…

— Войниците са се събрали да пушат.

— Не. Сигурна съм, че беше…

— Много съм заета, госпожо Фокс, моля ви.

Сменям калъфката на възглавницата й и изпразвам подлогата. Старицата мълчи, докато не се запътвам към вратата.

— Нещата много са се променили — казва.

— Права сте.

— Хейвън беше по-хубав град — продължава тя. — Не беше идеален. Но беше по-хубав от сега.

После просто обръща очи и се втренчва навън през прозореца.

Капнала съм от умора, но сядам на ръба на леглото и вадя бележката от джоба си. Препрочитам я за стотен, за хиляден път.

Моето момиче.

Време е да направиш избор.

Можем ли да разчитаме на теб?

Възражението.

Без име, не е подписала дори собственото си име.

Получих бележката преди почти три седмици. През тези три седмици не се случи нищо, може би те окончателно са решили, че не могат да разчитат на мен. Не получих друга бележка, не ми дадоха никакъв знак, стоя си затворена в дома на изцелението с Корин — грешка, с госпожа Уайът — и с пациентките. Те са както жени, които са се разболели от нормални неща, така и такива, които са освободени след „интервюта“, проведени от хората на Кмета, разпити, на които е трябвало да отговорят на въпроси за Възражението, жени с порязвания и синини, жени със счупени ребра, със счупени пръсти, счупени ръце. Жени с изгаряния.

И те са късметлийките, щото някои остават в затвора.

И всеки трети или четвърти ден все БУМ!, БУМ!, БУМ!

И все повече арести, и все повече пациентки.

И ни вест, ни кост от госпожа Койл.

И ни дума от Кмета.

Нито дума за това защо мен никой не ме търси, никой не ме закача. Човек би помислил, че трябва да съм сред първите арестувани, че трябва да ме разпитват отново и отново, че трябва отдавна да гния в някоя килия.

— Нищо не се случва — шепна си. — Нищичко.

И ни вест от Тод.

Затварям очи. Твърде изморена съм, за да мисля за каквото и да било. Всеки ден обмислям как мога да стигна до радиокулата, но сега войниците са буквално на всяка крачка, твърде много са, за да хвана принципа на смените им, стават все повече след всяка следваща бомба.

— Трябва да сторя нещо — казвам високо. — Трябва да сторя нещо или ще откача — засмивам се. — Ще откача и ще почна да си говоря самичка.

Смея се още малко, думите ми се виждам по-смешни, отколкото всъщност са.

А после някой почуква на прозореца ми.

Сядам рязко, а сърцето ми забива бясно.

— Госпожо Койл? — произнасям.

Сега ли? Сега ли трябва да реша?

Сега ли трябва да направя избор?

Могат ли да разчитат на мен?

(но този Шум, който чувам…?)

Заставам на колене върху леглото и дърпам пердето само колкото да надникна навън, очаквам да видя смръщеното й лице, пръстите, които потъркват челото…

Но отвън не стои тя.

Изобщо не е тя.

— Тод!

И аз отварям прозореца, и той се навежда напред, и Шумът му казва името ми, и аз обвивам ръце около него, и го издърпвам при мен в стаята, буквално го повдигам от земята, и го издърпвам през прозореца, и той също се покатерва, за да ми помогне, и двамата падаме в леглото ми, аз съм по гръб, а той ляга върху мен, и лицето ми е до неговото, и си спомням как пак лежахме така и в деня, когато скочихме под водопада, а Аарон ни преследваше, и аз го гледам право в очите.

И знам, че сме в безопасност.

— Тод.

На светло в стаята виждам, че очите му са насинени, по носа му има кръв, и казвам:

— Какво е станало? Ранен ли си? Аз мога…

Но той само казва:

— Ето те.

Не знам колко време минава, двамата просто лежим заедно, аз чувствам присъствието му, а той чувства моето присъствие, всеки съзнава, че другият е наистина тук, че е наистина жив, аз се усещам в пълна безопасност с него, чувствам тежестта на тялото му върху ми, грапавите му пръсти, които галят лицето ми, чувствам топлината му, миризмата му, праха по дрехите му, не си говорим, но Шумът му буквално ври, в него се вие вихрушка от сложни неща, спомени за това как ме е видял простреляна от Дейви Прентис, как е помислил, че умирам, колко мека и топла ме чувства под пръстите си, но най-напред, о да, най-напред, преди всичко друго, Шумът му казва Виола, Виола, Виола.

Това е Тод.

Мътните да го вземат, това е Тод.

И всичко е наред.

И тогава чувам стъпки в коридора.

Стъпки, които спират точно пред вратата на стаята ми.

Двамата обръщаме очи към вратата. Под нея се мярка сянка, краката на онзи, който е застанал от външната страна.

Чакам да чуя почукването.

Чакам да чуя заповедта да изхвърля Тод веднага.

Чакам скандала, който се каня да вдигна.

Но тогава стъпките се обръщат, отдалечават се и заглъхват.

— Кой беше това? — пита Тод.

— Госпожа Уайът отвръщам и сама чувам изненадата в гласа си.

— А после започнаха бомбите — довършвам. — Той ме повика при себе си само два пъти, да ме разпитва дали знам нещо, но аз не знаех, наистина не знаех нищо и това беше. Повече не ме е търсил. Това са ми всичките отношения с него, кълна се.

— С мен също почти не е говорил откак почнаха взривовете — отвръща Тод, но не вдига очи. — Толкова се тревожех, че ти участваш в поставянето им.

Виждам как мостът на Фарбранч се взривява в Шума му. Виждам как аз взривявам моста в спомена му.

— Не — отвръщам и мисля за бележката в джоба си. — Не съм аз.

Тод преглъща, после казва простичко и ясно:

— Да бягаме ли?

— Да — отвръщам, зарязвам Корин толкова бързо, че се изчервявам от срам, но да, трябва да бягаме, трябва да бягаме и да бягаме.

— Къде обаче? — пита той. — Има ли къде да отидем?

Отварям уста да му отговоря…

Но се поколебавам.

— Къде се крие Възражението? — пита той. — Можем ли да отидем при тях?

Забелязвам някакво напрежение в Шума му, някакво неодобрение, някаква неохота.

Бомбите. Тод също не одобрява метода с бомбите.

Виждам образи на мъртви войници и развалините на някаква столова.

Но освен тях, в Шума му има и други неща.

Колебая се.

Замислям се и това трае само миг, кратък и дразнещ като муха, която прогонвам, но все пак се замислям…

Мога ли да му кажа?

— Не знам — отвръщам. — Наистина не знам. Не ми казаха къде отиват, защото не бяха сигурни, че могат да ми имат доверие.

Тод вдига очи към мен.

И за секунда виждам съмнение, изписано и върху неговото лице.

— Ти не ми вярваш — казвам, преди да се усетя.

— Ти също не ми вярваш — отвръща той. — В момента например, се чудиш дали не работя за Кмета. Чудиш се защо толкова се забавих, защо чак сега дойдох да те намеря — после навежда тъжно очи към пода. — Все още мога да те разчитам — казва. — Толкова добре, колкото разчитам сам себе си.

Поглеждам го, взирам се в Шума му.

— Ти пък се чудиш дали не съм част от Възражението. Мислиш си, че бих се присъединила към тях.

Той не вдига очи, но кимва.

— Просто се мъчех да оцелея, да открия начин да стигна до теб, надявах се, че не си ме изоставила, че не си тръгнала с тях.

— Никога — отвръщам. — Никога няма да те изоставя.

Той ме поглежда.

— Аз също никога няма да те изоставя.

— Обещаваш ли?

— Кълна се — казва той и се усмихва плахо.

— И аз обещавам — отвръщам и му се усмихвам в отговор. — Никога няма да те изоставя, Тод Хюит, никога вече.

Усмивката му за миг става по-широка, но после изчезва и аз виждам, как той мобилизира Шума си, защото иска да ми каже нещо, нещо трудно, нещо, от което се срамува, но преди да ми го каже, аз искам той да узнае, искам той да узнае със сигурност.

— Мисля, че базата им е на океана — казвам. — Госпожа Койл ми разказа една история за океана, преди да избяга. Мисля, че с нея се опитваше да ми подскаже накъде се канят да тръгнат.

Тод ме поглежда право в очите.

— Само посмей пак да кажеш, че не ти вярвам, Тод Хюит.

И тогава разбирам грешката си.

— Какво? — пита той като вижда промяната в изражението ми.

— Океанът влезе в Шума ти — казвам и скачам на крака. — Само за това мислиш, океан, океан, отново и отново.

— Не е нарочно — отвръща той, а после очите му се разширяват и аз виждам как вратата на килията му е била оставена отключена, виждам един мъж, затворен с него, който му казва къде се намирам, виждам въпросите, които се надигат…

— Толкова съм глупав — казва Тод и също скача. — Ш… идиот! Трябва да тръгваме. Веднага!

— Тод…

— Колко далеч е океанът?

— На два дни езда…

— Значи четири дни пеш — почва да крачи напред-назад. Шумът му повтаря ОКЕАН, повтаря ли, повтаря, гръмко като звук от взрив. Вижда, че го гледам, вижда, че виждам мислите му. — Не съм дошъл да те накарам да ми кажеш това — произнася. — Не съм, кълна се, но той трябва да е оставил вратата отключена нарочно, така че да мога… — заравя пръсти в косата си от яд. — Ще го скрия. Скрих истината за Аарон, ще успея да скрия и това.

Стомахът ми се свива на топка, когато си спомням какво ми разказа Кметът за Аарон.

— Но сега трябва да бягаме — казва Тод. — Можеш ли да вземеш някаква храна?

— Мога, но малко.

— Побързай.

Скачам, за да изляза от стаята и чувам името си в Шума му. Виола, казва той, а думата е обвита в тревога, тревога, че ни е бил устроен капан, опасение, че аз смятам, че той е бил пратен при мен нарочно, за да измъкне информация, опасение, че аз мисля, че той ме лъже, а единственото, което аз мога да сторя, е да го погледна и да помисля името му.

Тод.

И да се надявам, че той ще разбере.

Нахълтвам в трапезарията и започвам да ровя. Не включвам лампите, мъча се да пазя тишина и грабвам няколко самуна хляб и пакет сушено месо.

Разбърза се значи, а? — казва Корин.

Седнала е до една от масите в мрака, пред нея дими чаша кафе.

— Приятелят ти се появи и ти просто заминаваш с него — изправя се и тръгва към мен.

— Трябва да тръгна — отвръщам. — Съжалявам, много съжалявам.

— Съжаляваш, така ли? — веждите й се повдигат. — Ами работата ти тук? Ами пациентките, които имат нужда от теб?

— Аз не ставам за лечителка, Корин, не се справям, просто ги мия и ги храня…

— И така ми даваш време аз да се заема със същинското лечение.

— Корин…

Очите й блясват.

— Госпожа Уайът.

Въздъхвам.

— Госпожо Уайът — започвам, а следващите думи просто се появяват в главата ми и в същия миг устата ми ги произнася, — ела с нас!

Тя се стряска, сякаш я заплашвам.

— Моля?

— Не виждаш ли накъде вървят нещата? Жените отиват в затвора, там ги изтезават. Не разбираш ли, че положението изобщо няма да се подобри?

— Не, няма да се подобри, не и докато бомби избухват всеки ден — тя скръства ръце. — Мислиш си, че врагът ти е само един, така ли?

— Корин…

— Лечителката не може да отнема живот — продължава тя. Лечителката не отнема човешки живот никога. Клетвата ни е да не вредим никому.

— Бомбите винаги се залагат в напълно пусти постройки.

— Които обаче, в крайна сметка, не се оказват пусти — тя поклаща глава, лицето й изведнъж става тъжно, много по-тъжно от когато и да било. — Аз знам коя съм, Виола, дълбоко в душата си го знам. Аз лекувам болните, превързвам ранените. Това съм аз.

— Ако останем, рано или късно ще дойдат и ще ни отведат.

— Ако заминем, пациентките ще умрат — вече дори не говори гневно, което ме плаши още повече.

— А ако теб все пак те арестуват? — отвръщам с предизвикателен тон. — Кой ще ги лекува тогава?

— Надявах се, че ти ще поемеш тази задача.

Дишам дълбоко известно време.

— Не е толкова просто.

— За мен е съвсем просто.

— Корин, ако избягам, мога да се свържа с моите хора на корабите…

— И после? Ти каза, че те имат още пет месеца път до тук. Пет месеца са много време.

Обръщам се към шкафа с храната и продължавам да пъхам припаси в раницата.

— Трябва да опитам — казвам. — Трябва да се боря — извръщам се пак към Корин, раницата вече е пълна. — Такава съм аз — сещам се за Тод, който ме чака и сърцето ми се разтупква бързо-бързо. — Поне такава станах.

Корин ме гледа мълчаливо, а после изрича думите, които госпожа Койл ми каза веднъж:

— Ние самите сме решенията, които вземаме.

Трябва ми цяла секунда да разбера, че това означава „сбогом“.

— Защо се забави толкова? — пита Тод, докато гледа тревожно през прозореца.

— Всичко е наред — отвръщам. — Ще ти разправя по-късно.

— Взе ли храна?

Повдигам раницата.

— Предлагам отново да тръгнем по реката — казва той.

— Съгласна съм.

За миг той ме гледа странно и се мъчи да не се засмее.

— Ето ни отново на път.

А аз усещам как през мен преминава заряд и осъзнавам, че в каквато и опасност да се намираме, този заряд е щастието, Тод също го усеща, двамата си стискаме ръцете за кратко, после той стъпва на леглото, прехвърля крак през перваза и скача навън.

Подавам му раницата с храната, измъквам се, обувките ми тупват глухо върху засъхналата кал.

— Тод? — прошепвам.

— Да?

— Някой ми каза, че близо до града имало радиокула — продължавам. — Сигурно е заобиколена от войници, но мисля, че може би трябва да я намерим…

— Голяма метална кула? — прекъсва ме той. — По-висока от дърветата?

Примигвам.

— Сигурно — после очите ми се разтварят широко. — Знаеш ли къде е?

Той кима.

— Всеки ден минавам край нея.

— Сериозно?

— Сериозно — отвръща той и аз виждам кулата в Шума му, виждам пътя…

— Смятам, че вече е време да сложим край на всичко това — казва един глас от мрака.

Глас, който и двамата познаваме.

Кметът прави крачка от тъмнината и застава пред нас, зад гърба му изплуват цяла колона войници.

— Добър вечер и на двама ви — казва той.

После аз чувам как от съзнанието му излита къс бляскав, светкавичен Шум.

И Тод рухва на земята.

17Тежък труд

Тод

Звук е, но в същото време не е звук, по-силно е от всеки друг звук на света, би ми пръснало тъпанчетата, ако го чувах с ушите си, но аз го чувам вътре в главата си и всичко наоколо става блестящо бяло, не е като да съм сляп, а сякаш съм глух, ням, вкочанен, а болката се надига отвътре, от дълбокото, от самия мене, няма част от съществото ми, която може да ме защити от нея, тя е жилещ, пламтящ удар, нанесен директно върху онова, което съм.

Това значи е чувствал Дейви всеки път, когато Кметът го е удрял с Шума си.

Ударът с думи…

Той се състои само от думи…

Сякаш всички чужди думи се забиват в главата ти едновременно, сякаш целият свят крещи Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и крясъкът изтръгва твоите собствени думи до последната, скубе ги с такава болка, сякаш скубе косата ти от корените и къса парчета кожа заедно с нея.

Блясък от думи и аз съм нищо…

Аз съм нищо…

Ти Си Нищо…

Падам на земята и Кметът може да прави с мен каквото пожелае.

Не искам да говоря за онова, което става после.

Кметът оставя неколцина войници да охраняват дома на изцелението, а останалите ме повличат обратно към катедралата, по пътя той не обелва нито дума, докато аз го умолявам да не наранява Виола, пълзя и го моля, и обещавам, и пищя и плача (млъквайте), кълна се, че ще правя всичко, което той поиска, само да не я наранява.

(млъквайте, млъквайте)

Когато стигаме, той отново ме връзва на стола.

И праща господин Колинс в града.

И…

И не искам да говоря за онова, което става.

Защото плача и повръщам, и го моля, и викам името й, и продължавам да го моля и ме е срам, толкова ме е срам, че дори не мога да го изкажа с думи.

А през цялото това време Кметът мълчи. Само крачи около мен, обикаля ме отново и отново, слуша ме как крещя, слуша ме как го моля.

И се вслушва дълбоко в Шума ми, скрит зад крясъците и молбите.

И аз си повтарям, че трябва да продължавам да крещя и да го моля на висок глас, само и само да скрия дълбоко онова, което тя ми каза, да запазя тайната, да не му позволя да я узнае. Повтарям си, че трябва да плача и да го моля колкото мога по-силно, за да му попреча да чуе тайната.

(млъквайте)

Така си повтарям.

Не искам да говоря за това какво се случва по-нататък.

(просто млъквайте, мътните ви взели)

Когато ме прибират в камбанарията, вече съмва, а кметът Леджър ме чака и макар че не съм в състояние нито да мисля, нито да действам, неволно се зачудвам дали и той не е изиграл някаква роля в цялата постановка, но неговата внезапна загриженост сега, ужасът, в който изпада, когато вижда състоянието ми, звучат напълно искрени в Шума му, толкова искрени, че аз просто лягам бавно на дюшека и наистина не знам какво да мисля за този човек.

— Въобще не влязоха да те търсят — казва кметът Леджър, седнал в краката ми. — Колинс само открехна вратата, хвърли поглед към леглото ти и ме заключи. Знаели са.

— Разбира се — отвръщам, заровил лице във възглавницата. — Знаели са, разбира се.

— Нямам нищо общо с тази нагласена работа, Тод — казва той, защото чете Шума ми. — Кълна ти се. Никога не бих помогнал на този човек.

— Просто ме остави на мира — отвръщам.

И той ме оставя.

Не спя.

Изгарям.

Изгарям от срам заради глупостта си, заради това колко лесно всъщност паднах в капана, колко лесно им беше да използват Виола срещу мен. Изгарям от срам, защото плаках, когато ме биха (млъквайте). Изгарям от болката от това, че отново я отделиха от мен, от болката, която нейното обещание ми причинява, от болката при мисълта, че не знам какво се случва с нея сега.

Не ме интересува какво ще правят с мен.

Най-сетне слънцето изгрява и аз разбирам какво е наказанието ми.

— Вложи малко ентусиазъм, кретенче.

— Затваряй си устата, Дейви.

Новата ни работа е да накараме диваците да работят по групи и да започнат да копаят основите за няколко нови сгради, които скоро ще бъдат издигнати на територията на манастира: те ще приютят диваците през зимните студове.

Наказанието ми се състои в това, че аз работя рамо до рамо със същите тези диваци.

Наказанието ми се състои в това, че сега командва само Дейви.

Наказанието ми се състои в това, че са му дали нов камшик.

— Хайде — обажда се пак той и замахва към мен. — Работи!

Извъртам се, цялото тяло ме боли още от нощес.

— Ако пак посегнеш да ме удариш, ще ти изтръгна гръкляна, ясно ли ти е?

Той се ухилва с всички зъби, Шумът му представлява един силен триумфален радостен вик.

— Много ми се ще да видя как ще го направиш, господин Хюит.

И после се разсмива.

Връщам се към лопатата си. Диваците от моята група до един се взират в мен. Не съм спал и пръстите ми замръзват на слабото утринно слънце, но не мога да се сдържа и им кресвам:

— Хайде на работа!

Те си разменят няколко цъкания и продължават да ровят земята с голи ръце.

Но не всички се връщат към работата, не, един от тях ме гледа още цяла минута.

Аз също го гледам, треперя от раздразнение, Шумът ми вилнее, яростно го запращам право срещу него: Той; просто го поема мълчаливо, дъхът му излиза като пара в студа, очите му ме предизвикват да му сторя нещо? Полека вдига китката си, сякаш да ми се представи, сякаш вече сам не съм се досетил кой е, после отново започва да рови ледената земя, колкото може по-бавно.

1017 е единственият, който не се страхува от нас.

Хващам лопатата и я забивам здраво в пръстта.

— Весело ли ти е? — вика Дейви.

Слагам една фраза в Шума си, най-обидната, която мога да измисля.

— О, майка ми отдавна е умряла — отвръща той, — точно както и твоята — после пак се разсмива. — Чудя се дали докато е била жива, е приказвала толкова много, колкото приказки е изписала в тефтера си.

Стягам се, а Шумът ми става ален.

— Дейви…

— Защото, момчето ми, тая жена е надращила страници и страници.

— Някой ден, Дейви — казвам, а Шумът ми е толкова свиреп, че въздухът трепери пред очите ми, — някой ден ще…

— Какво ще сториш, скъпо момче? — пита Кметът, който се задава от портата, яхнал Морпет. — От пътя се чува как се карате — после обръща очи към Дейви. — Докато се карате, не вършите работа.

— О, работят, татко, работят и още как — отвръща Дейви и кимва към терена.

Вярно си е. Аз и диваците сме разпределени на групи по десетима или двайсетима, групите са пръснати из територията на манастира, едни местят камъни от ниските стени на вече построения склад и скубят тревата. Други трупат изровената пръст на камари встрани, а моята група вече копае траншеи, в които ще бъдат основите на първата от новите постройки. Аз имам лопата. Диваците копаят с ръце.

— Не е зле — отбелязва Кметът, — никак даже не е зле.

Шумът на Дейви се изпълва с такова доволство, че на всички наоколо ни става неудобно. Отклонявам поглед встрани.

— Ами ти, Тод? — пита ме Кметът. — Как се справяш тази сутрин?

— Моля те, не я наранявай — казвам.

— Моля те, не я наранявай — подиграва ме Дейви.

— За последен път повтарям, Тод — казва Кметът, — няма да я нараня. Просто ще си поговоря с нея. Всъщност, точно натам съм се запътил в момента.

Сърцето ми подскача и Шумът ми се надига.

— О, това определено не му харесва, татко — обажда се Дейви.

— Тихо — пресича го Кметът. — Тод, дали има нещо, което искаш да ми кажеш и което ще направи посещението ми при Виола по-кратко и приятно за всички ни?

Преглъщам.

А Кметът просто се взира в мен, взира се в Шума ми, в мозъка ми се оформят думи, Моля те, не я наранявай, казват ги едновременно моят и неговият глас, преплетени заедно, те притискат всичките ми други мисли, опипват всичко, което знам, усещането е различно от Шумния удар, просто този двоен глас ръчка из съзнанието ми, пъха се там, където не го искам, опитва се да отваря заключените врати в мен, да преобръща всички камъни, да осветява места от мен, които никога не са били осветявани, като през цялото време произнася Моля те, не я наранявай и в един момент аз усещам, че искам да му кажа (океан), започвам сам да искам той да отвори заключените врати (океанът), започвам да искам да сторя точно онова, което той ми поръчва, защото той е прав, той е прав за всичко и кой съм аз, че да се съпротивлявам…

— Тя не знае нищо — произнасям с треперещ глас.

Кметът повдига вежда.

— Много разстроен ми се виждаш, Тод — смушква Морпет и се приближава съвсем. Предай се, казва Морпет. Дейви гледа как Кметът се занимава с мен и дори от това разстояние чувам ревността му. — Когато емоциите ми станат неконтролируеми, Тод, правя нещо, за да ги успокоя.

После ме поглежда в очите.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Думите се появяват вътре в ума ми, там се раждат, като червей в ябълка.

— Припомням си кой съм — казва Кметът. — Припомням си как мога да се владея.

— Как? — пита Дейви и тогава аз разбирам, че той не чува мислите на татко си.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Какво означава това? — питам полугласно, защото думите така са заседнали в мозъка ми, че не мога да говоря.

И тогава го чуваме.

Свирене във въздуха, жужене, което не е Шум, жужене, което повече прилича на тлъста лилава пчела, която идва да те ужили.

— Какво…? — казва Дейви.

И после всички се извръщаме към далечния край на манастирския зид, вдигаме погледи високо над главите на войниците върху него.

Ззззззз…

В небето е, предмет, който лети и описва крива, висока и заострена крива, излетял е измежду няколко дървета край манастира, зад себе си оставя следа от пушек, свиренето става все по-силно, пушекът се сгъстява и почернява.

А Кметът вади бинокъла на Виола от джоба на ризата си, за да огледа летящия предмет.

Гледам бинокъла, Шумът ми ври, но Кметът не обръща никакво внимание на въпросителните в него.

Дейви сигурно е донесъл бинокъла заедно с книгата на майка ми от раницата, която забравих на хълма.

Стисвам юмруци.

— Каквото и да е това — обажда се Дейви, — идва право към нас.

Вглеждам се. Нещото е достигнало най-високата точка от кривата и се отправя обратно към земята.

Ще падне насред манастира, точно на мястото, на което в момента сме застанали.

Зззззз…

— Ако бях на ваше място, бих побягнал — произнася Кметът. — Това е бомба.

Дейви се втурва към портата толкова бързо, че изпуска камшика. Войниците по зида започват да скачат от външната му страна. Кметът пристяга юздите, но още не бяга, чака да види къде точно ще падне бомбата.

— Трасираща — казва, а в гласа му има искрен интерес. — Древна е, не знам дори как така още действа. Използвахме ги през войната с диваците.

Ззззз-то става все по-силно. Бомбата пада ли, пада, като набира скорост.

— Кмете Прентис?

— Президент — поправя ме той, без да сваля бинокъла от очите си, гледа бомбата като хипнотизиран. — Звукът и пушекът — добавя, — я правят неудобна за засади и изненадващи нападения.

— Кмете Прентис! — Шумът ми пищи от опънатите нерви.

— В града бяха все пластични експлозиви, защо сега…

— БЯГАЙТЕ! — крясвам.

Морпет се стряска и Кметът обръща очи към мен.

Но аз не викам на него.

— БЯГАЙТЕ! — крещя и размахвам лопатата към най-близките диваци, диваците от моята група.

Защото бомбата лети право към нас.

Ззззззз…

Те не ме разбират. Повечето гледат бомбата, която ги приближава.

— БЯГАЙТЕ! — крещя и показвам експлозии в Шума си, показвам им какво ще стане, когато бомбата падне, показвам кръв и хвърчащи вътрешности, показвам онова БУМ!, което предстои. — Бягайте, Мътните Да Ви Вземат!

Най-после загряват и някои побягват, но всъщност просто бягат от мен, защото крещя като луд и махам с лопатата, но все пак бягат и аз ги подгонвам към далечния край на терена. Поглеждам назад. Кметът се е преместил до портата, готов да се отдалечи още, ако е необходимо.

Но очите му неотстъпно ме следят.

— БЯГАЙТЕ! — продължавам да крещя и гоня диваците, карам ги да се махнат от центъра на терена. Последните изтичват и се скриват зад остатъците от стените на склада, аз се скривам заедно с тях, дишам тежко и обръщам поглед към бомбата…

И виждам номер 1017, застанал на средата на терена, взрян в небето.

Бомбата ще го убие на място.

Изскачам от прикритието, преди дори да се усетя…

Краката ми тупкат по тревата…

Прескачам траншеята, която изкопахме…

Тичам толкова бързо, че Шумът ми опустява…

Чува се само ЖУЖЕНЕТО на бомбата.

Става все по-силно, снишава се…

А номер 1017 вдига длан да си засенчи очите от слънцето…

Защо не бяга?

И краката ми правят туп, туп…

И аз си повтарям проклет да си, проклет да си…

33333333333…

И номер 1017 не вижда, че тичам към него…

Блъсвам го толкова силно, че буквално го хвърлям във въздуха, чувам как въздухът излиза от дробовете му, двамата политаме и падаме в тревата, блъсваме се в земята и се претъркулваме напред, напред през калта и хлътваме в изкопаната траншея, когато се чува едно колосално…

БУМ

поглъща цялата планета, обвива я в един-едничък звук

отвява всяка мисъл и всеки Шум

изтръгва мозъка и го разкъсва на парчета

и звукът изсмуква въздуха край нас, а после го хвърля обратно в очите ни

и пръст, и чимове прелитат и ни удрят

и вдишваме пушек

А после настъпва тишина.

Гръмка тишина.

— Ранен ли си? — вика Кметът, гласът му сякаш долита от много, много километри или от дъното на океана.

Сядам в траншеята, надниквам и виждам огромен димящ кратер насред манастира, димът вече се разрежда, защото нищо всъщност не гори, редици и редици диваци също гледат кратера от противоположния край на терена.

Дишам, но нищо не чувам.

Обръщам се към номер 1017, седнал съм върху него, той се бори да се измъкне и да се изправи, отварям уста да го питам дали е добре, макар че знам, че няма как да ми отговори…

И той ме удря толкова силно и ловко, че по лицето ми остават ред дълбоки драскотини.

— Ей! — виквам, но едва се чувам…

Той се извива да се отскубне изпод мен и аз протягам ръка да го задържа…

И той ме ухапва страшно с двата си реда малки остри зъби…

И аз се дърпам, целият в кръв…

И съм готов да го ударя, и съм готов да го стъпча…

И той се измъква изпод мен и хуква далеч от кратера към останалите диваци…

— Ей! — викам пак, а Шумът ми поаленява.

Той бяга, но се обръща назад да ме погледне, останалите диваци също ме гледат, тъпите им мълчаливи лица са все така безизразни, по-безизразни от най-смотаната овца във фермата ни в Прентистаун, а ръката ми кърви и ушите ми звънят, и драскотините на лицето ме жилят, и аз спасих скапания му живот и той така ли ми се отблагодарява?

Животни, мисля, тъпи, ненужни, ш… животни.

— Тод? — казва Кметът, препуснал към мен. — Ранен ли си?

Поглеждам го, не съм сигурен дали съм се успокоил достатъчно, че да говоря, но отварям уста…

Земята се разтърсва.

Все още не чувам нищо, но ги усещам, усещам трепета на пръстта, усещам пулсациите във въздуха при трите резки вибрации, три една след друга, виждам как Кметът обръща рязко глава към града, виждам как Дейви и диваците правят същото.

Още бомби.

В далечината, някъде в града, са се взривили трите най-големи бомби, избухвали някога в цялата история на този свят.

18Да живееш означава да воюваш

Виола

След като войниците отвеждат Тод, аз рухвам до такава степен, че Корин се принуждава да ми даде успокоително, слага ми инжекция, а аз усещам убождането толкова слабо, колкото слабо чувствам и ръката й, подпряла гърба ми: тя не се движи, не ме гали, не прави нищо, за да ме накара да се почувствам по-добре, просто ме крепи, държи ме при себе си, не ме пуска.

Съжалявам, че трябва да го кажа, но не съм й благодарна за това.

Когато се събуждам в леглото си, тъкмо съмва, слънцето още не се е издигнало цялото над хоризонта, утринните сенки още не са отстъпили.

Корин седи на стол до краката ми.

— Един по-дълъг сън би ти се отразил много добре — казва тя, — но се опасявам, че не можеш да си го позволиш.

Сядам бавно, навеждам се напред, докато буквално се сгъвам одве. Тежестта в гърдите ми е толкова непоносима, сякаш лежа в гроб.

— Знам — прошепвам. — Знам.

Дори не знам защо Тод падна така рязко. Беше замаян, почти изпадна в безсъзнание, от устата му потече пяна, а после войниците го изправиха на крака и го повлякоха нанякъде.

— Ще дойдат да ме вземат — произнасям, а за да кажа думите, трябва да преглътна стегнатото в гърлото си. — След като приключат с Тод.

— Да, смятам, че ще дойдат — простичко отвръща Корин, загледана в ръцете си, в сметановобелите мазоли, подули връхчетата на пръстите й, в пепелявата мъртва кожа, която се лющи от дланите й, които непрекъснато киснат в гореща вода.

Утринта е изненадващо, хапещо студена. Дори и при затворен прозорец чувствам ледена тръпка. Обвивам ръце около тялото си.

Него го няма.

Няма го.

И аз не знам какво ще стане сега.

— Израснах в селище на име Кентиш Гейт — внезапно произнася Корин, без да ме поглежда в очите. — Беше в края на една грамадна гора.

Вдигам очи.

— Моля?

— Баща ми загина във войната с диваците — продължава тя, — но майка, о, тя беше боец, беше от оцеляващите. От деня, в който вече можех да се държа права на краката си, работех с нея в овощните ни градини, берях ябълки и пъстри шишарки, и розови плодове.

Взирам се в нея и не мога да разбера защо сега, защо ми разказва историята си точно сега?

— Наградата за тежкия труд — разказва Корин, — беше годишният излет, който правехме след края на беритбата, само аз и майка, навлизахме толкова дълбоко в гората, колкото ни позволяваше смелостта — тя вдига очи към зората. — Толкова е плътен животът, Виола. Толкова много живот има тук, във всяко ъгълче на всяка гора, във всеки поток, във всяка река, във всяка планина. Тази планета гъмжи от живот.

Прокарва пръст по мазолите на другата ръка.

— Последният път, когато отидохме на излет, бях на осем години. Вървяхме цели три дни все на юг, пътуването беше подарък за мен, трябваше да покаже колко пораснала съм вече. Бог знае на колко километра сме се били отдалечили, но бяхме сами, напълно сами, бяхме само аз и тя и това беше единственото, което имаше значение.

Тя замълчава и мълчи дълго. Аз не се обаждам.

— Ухапа я пръстенчата червена, ухапа я по петата, докато си разхлаждаше краката в едно поточе — потърква длани. — Смъртоносна е отровата на червените змии, нали знаеш, смъртоносна, но бавна.

— О, Корин — казвам тихо.

Тя рязко се изправя, сякаш съчувствието ми я обижда и прекрачва до прозореца.

— Мъчи се седемнайсет часа, преди да умре — казва, без да ме гледа. — Седемнайсет страшни часа, пълни с болка, а когато ослепя, ме сграбчи и ме замоли да я спася, молеше ме, молеше ме безспир да спася живота й.

Аз мълча.

— Днес вече знам, че животът й е можел да бъде спасен, лечителките са открили в практиката начин за това: трябва само да се свари във вода малко корен ксантус — скръства ръце. — В онзи ден край нас беше пълно с този корен. Имаше го в излишък.

Шумът на Ню Прентистаун започва да се усилва заедно с издигането на слънцето. Светлината блика от далечния хоризонт, но ние все така стоим, мълчаливи и неподвижни.

— Съжалявам, Корин — казвам накрая. — Но защо…?

— Всяка жена тук е нечия дъщеря — отвръща тя тихо. — Всеки войник навън е нечий син. Единственото престъпление на този свят, единственото престъпление, е отнемането на живота. Друго престъпление не съществува.

— И по тази причина ти няма да воюваш — казвам.

Тя рязко се извръща.

— Да живееш означава да воюваш — срязва ме. — Да запазя поне един живот, означава да воювам срещу всичко, което съставляват принципите на онзи мъж — тя изпуфтява гневно. — А сега означава да воювам и срещу нея, срещу нейните бомби. Воювам срещу тях всеки път, когато слагам компрес на насиненото око на някоя жена, всеки път, когато изваждам желязо от раната на някой войник, пострадал от бомбите.

Повишила е глас, но сега отново заговаря тихо.

— Такава е моята война — казва. — Така воювам аз.

Отива пак до стола и измъква вързоп с дрехи иззад него.

— Та като стана дума за война — обръща се към мен, — искам да облечеш това.

Не ми оставя време да споря, нито да й задавам въпроси за плана. Взема ми престилката на помощничка, взема ми и старите, многократно прани дрехи и ме накарва да облека някакви парцали — блуза с дълги ръкави, дълга до земята пола, шал, който напълно скрива косата ми.

— Корин — почвам, докато го навивам на главата си.

— Замълчи и побързай.

Когато съм облечена, тя ме отвежда по коридора към далечния изход на дома на изцелението, обърнат към реката. До вратата е приготвена голяма торба от зебло, пълна е с лекарства, превръзки и пластири. Корин ми я подава и казва. Изчакай да чуеш звука. Ще го познаеш.

— Корин…

— Шансовете ти са много добри, така да знаеш — сега ме гледа право в очите, — но ако стигнеш до скривалището им, искам да използваш това, което носиш, за да лекуваш, разбра ли ме? Имаш дарба за лечителка, тя е вътре в тебе, нищо че не го знаеш.

Дишам тежко, нервно, но я поглеждам в отговор и казвам:

— Добре, госпожо.

— Госпожо… — проточва тя и поглежда през малкото прозорче, изрязано във вратата. Един отегчен войник е застанал до ъгъла на сградата и си чопли носа. Корин се обръща отново към мен — Така. А сега ме удари, ако обичаш.

Примигвам.

— Моля?

— Удряй — повтаря тя. — Искам да ми потече кръв от носа или най-малкото да ми сцепиш устната.

— Корин…

— По-живо, защото улиците скоро ще гъмжат от войници.

— Няма да те удрям!

Тя ме сграбчва за лакътя и стисва така, че се дърпам назад, но няма измъкване.

— Действително ли смяташ, че ако Президентът дойде и те отведе, изобщо ще се върнеш след това? Той вече те разпитва веднъж и се опита да изтръгне истината от теб, сега се мъчи да те накара да му я кажеш като държи приятеля ти и те изнудва. Как смяташ, дали търпението на подобен мъж трае вечно, а?

— Корин…

— Рано или късно той ще те нарани — казва тя. — А ако отново откажеш да му помагаш, ще те убие.

— Но аз нищо не знам…

— Него изобщо не го е грижа, че нищо не знаеш! — изсъсква тя през зъби. — Ако мога да предотвратя отнемането на един живот, ще го сторя, дори и това да е животът на такова дразнещо създание като теб.

Боли ме — казвам тихо, когато пръстите й се впиват дълбоко, дълбоко в ръката ми.

— Хубаво — отвръща тя. — Искам да се ядосаш достатъчно, че да ме удариш.

— Но защо…

— Просто удряй! — кресва тя.

Поемам въздух до дъното на дробовете си, после отново поемам, а после удрям Корин по лицето с всичка сила.

Чакам, свита до прозорчето на вратата, наблюдавам войника. Стъпките на Корин заглъхват надолу по коридора; докато тя тича обратно към приемния кабинет. Аз чакам. Войникът е един от многото, останали без лек, и в сравнително тихата утрин чувам мислите му. Мисли, изпълнени с отегчение, мисли за селото, в което е живял, преди армията да връхлети, мисли за армията, към която е бил принуден да се присъедини.

Мисли за едно мъртво момиче, което е познавал преди.

Тогава чувам слабия вик на Корин, долита от предната част на сградата. Тя крещи колкото й глас държи, че Възражението са дошли и са се промъкнали в дома на изцелението през нощта, удряли са я, докато изпаднала в безсъзнание, а после ме отвлекли под самия нос на Президента, но че тя, Корин, видяла всички ни как бягаме в посока, противоположна на онази, в която след малко аз се канех да поема наистина.

Версията беше слаба, едва ли някой щеше да се хване, защото надали е възможно някой да се промъкне незабелязано при такава тежка охрана.

Но аз знаех, че Корин всъщност разчита на друго. Сред хората отново бе започнала да се надига легендата, легендата за мистериозното и непобедимо Възражение.

Как са били заложени всички онези бомби, без никой нищо да забележи?

Как така никой още не е бил заловен?

Ако Възражението може да стори това, то защо да не е възможно да са се промъкнали и край тежковъоръжените стражи?

А може би лицата на Възражението са невидими?

Чувам как войникът започва да мисли точно тези неща в мига, в който рязко обръща глава, чул крясъците на Корин. Мислите му стават все по-мощни и завладяват напълно Шума му, когато се втурва напред, завива зад ъгъла и се скрива от очите ми.

Колко бързо стана! Време е.

Мятам торбата с лекарствата на рамо.

Отварям вратата.

Хуквам.

Тичам към дърветата, израсли успоредно на реката. По самия бряг има пътечка, но аз не стъпвам на нея, бягам сред най-близките дървета, и докато торбата натъртва гърба и ребрата ми с острите ръбове на кутиите вътре, не мога да спра да мисля за това, как Тод и аз бягахме така от армията, бягахме, бягахме и бягахме.

Трябва да стигна до океана.

Колкото и да ми се иска да спася Тод, единствената ми възможност да го сторя, е да открия първо нея.

И тогава да се върна за него.

Ще се върна.

Никога няма да те изоставя, Тод Хюит.

Болката пронизва сърцето ми в мига, в който си спомням думите си.

Беше едва вчера, а вече наруших обещанието си.

(дръж се, Тод)

(оцелей)

Тичам.

Спускам се надолу по реката, заобикалям патрули, пресичам задни дворове, претичвам приведена зад огради, държа се колкото мога, по-далеч от къщите.

Долината отново се стеснява. Хълмовете притискат пътя, фермите се разреждат все повече. В един момент чувам отмерени крачки и трябва да се шмугна в храстите, докато войниците отминат, затаявам дъх, свивам се възможно най-ниско до земята. Изчаквам, докато чувам само подвикванията на птичките (къде е безопасно) и далечния рев на града, после изчаквам още малко, надигам глава и оглеждам пътя.

В далечината реката прави завой, а пътят се губи сред надигащите се хълмове, покрити с дървета. Вече съм достатъчно далеч от града, къщите са само ферми и хамбари, пръснати сред още и още хълмове, сред още и още дървета. Точно срещу мен започва малка отбивка от пътя, водеща до малка фермерска къща с дръвчета в двора, засадени като по конец. Вдясно се простират нивите й, но зад къщата отново започва гъста гора. Ако мога да премина незабелязано по отбивката, гората ще бъде най-сигурното ми скривалище. Ако се наложи, ще се крия докато мръкне и ще продължа през нощта.

Отново оглеждам пътя и в двете посоки. Вслушвам се за тежките войнишки крачки, за случаен Шум, за трясъка на каруци.

Поемам дълбоко дъх.

И се втурвам напряко през пътя.

Не изпускам от поглед къщата, торбата ме удря по гърба, ръцете ми са свити, дробовете ми се задъхват, защото тичам все по-бързо и по-бързо, и по-бързо…

Нагоре по отбивката…

Почти стигам дърветата…

Почти…

И един фермер се показва сред тях и се изправя пред мен.

Спирам рязко, плъзвам се в прахта, малко остава да падна. Той също отскача назад, очевидно е силно изненадан от срещата ни, от това, че съм се появила така неочаквано пред очите му.

Взираме се един в друг.

Шумът му е тих, дисциплиниран, почти кавалерски, точно затова и не успях да го чуя още от пътя. Под мишница носи кошница, а в свободната си ръка стиска червена круша.

Оглежда ме от главата до петите, вижда торбата на гърба ми, вижда ме сам-самичка насред пътя, нарушила всички разпоредби, вижда как тежко дишам, тъй като очевидно съм тичала до тук.

А после думата се появява в Шума му, ярка като утринен лъч.

Възражението, мисли той.

— Не — казвам, — не съм от…

Но фермерът вдига пръст пред устните си.

После кимва с глава към пътя.

И тогава чувам далечния звук от тежки войнишки крачки.

— Насам — прошепва фермерът. Посочва тясна пътечка, която води право в гората, към която се бях запътила, толкова тясна, че човек лесно би я пропуснал, ако не знае за съществуването й, или ако някой не му я покаже. — Бързо.

Поглеждам фермера отново, мъча се да видя уловката, мъча се да разбера дали има уловка, но нямам време. Нямам достатъчно време.

— Благодаря — казвам и хуквам.

Пътечката веднага ме извежда в най-гъстата част на гората, върви все нагоре, явно съм на хълм. Твърде тясна е, налага се непрекъснато да си пробивам път сред клони и пълзящи растения. Дърветата ме поглъщат и се затварят зад гърба ми, мога да продължавам само напред и напред с надеждата, че не съм влязла сама в капана. Стигам до върха на хълма, единствено за да видя склона от противоположната му страна, следва го друг хълм, който трябва да изкача. Изкачвам го. Движа се все така на изток, но нямам достатъчно добра видимост, за да разбера къде е пътят, къде е реката и накъде точно трябва да…

Внезапно излизам на една поляна.

На десет метра от мен се е изправил войник.

С гръб към мен е (слава Богу, слава Богу), сърцето ми подскача, замятва се бясно, заковавам се на място и почти падам обратно в храстите, и чак тогава виждам какво всъщност охранява войникът.

Ето я.

Насред поляната, стъпила на триметровите си метални нозе, тя се издига на още почти петдесет метра нагоре към небесата. Дърветата наоколо са изсечени, в основата й има малка постройка, от нея тръгва път, който води обратно към големия път и към реката в основата на хълма.

Открих радиокулата.

Ето я.

А войниците край нея не са кой знае колко много. Преброявам петима, не, шестима.

Само шестима. Пръснати на големи разстояния един от друг.

Сърцето ми се вдига в гърлото.

Вдига се.

Открих я.

И тогава едно БУМ! отеква от отсрещната страна на поляната.

Свивам се, войниците също се свиват. Още една бомба. Още едно Възражение. Още една…

Войниците хукват.

Тичат ли, тичат право към мястото на експлозията, отдалечават се от мен, спускат се от другата страна на хълма, откъдето вече започва да се издига стълб бял пушек.

Кулата самотно стърчи пред мен.

Най-неочаквано се оказва напълно неохраняема.

Дори не изчаквам съзнанието ми да проумее пълната глупост на постъпката ми…

Просто хуквам…

Тичам към кулата…

Ако това е шансът ми да спася всички ни, то…

Не знам…

Просто тичам…

Напряко през поляната…

Към кулата…

Към постройката под нея…

Мога да спася всички ни…

Така стана, че мога да спася всички ни…

И с ъгълчето на окото си виждам как някой друг изскача от прикритието на дърветата от лявата ми страна…

Някой, който тича право към мен…

Някой…

Някой, който вика името ми…

— Виола! — чувам. — Върни се!

— Виола, НЕ! — чувам как вика към мен госпожа Койл.

Не спирам…

Тя също не спира…

— Върни се! — крещи…

Пресича поляната точно пред очите ми…

Тича и тича, и тича…

И тогава аз осъзнавам…

Осъзнаването прилича на изстиване…

Осъзнавам защо ми вика…

Не…

Старая се да спра рязко на място…

Не, мисля…

Не, не можеш да…

Госпожа Койл стига до мен…

Не Можеш Да…

Блъсва ме и двете падаме на земята…

НЕ!

Нозете на кулата избухват с три резки огнени проблясъка.