Въпросът и Възражението

27Начинът, по който живеем сега

Тод

— Не се заблуждавайте от затишието — казва Кметът, изправен на подиума, гласът му гърми над площада през високоговорителите, нагласени на най-силно, за да надвикат Рева. Хората на Ню Прентистаун го гледат в студената утрин, мъжете са струпани непосредствено пред краката му, заобиколени са от войници, а жените пак са в страничната улица.

Намираме се отново в изходната точка.

Дейви и аз сме на коне зад подиума, точно зад гърба на Кмета.

Като почетна стража.

Носим новите си униформи.

Аз мисля Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Защото когато го мисля, не се налага да мисля за нищо друго.

— Дори в този момент нашите врагове кроят козни срещу ни. Дори в този момент планират унищожението ни. Дори в този момент ние трябва да знаем, че атаката им неизбежно ще се повтори.

Кметът бавно оглежда тълпата. Лесно е човек да забрави колко хора все още живеят в този град, все още работят, все така се мъчат да ядат, все така продължават с живота си всеки ден. Изглеждат уморени, гладни, мнозина са мръсни, но продължават да гледат, продължават да слушат.

— Възражението може да удари навсякъде, по всяко време, да убие всекиго — продължава Кметът, въпреки че от Възражението няма ни вест, ни кост вече цял месец. Опустошаването на затворите беше последната им поява, след това изчезнаха в пустошта, а войниците, които можеха да ги преследват, бяха избити в спалното помещение.

Но това само означава, че Възражението е на свобода, опива се от победата си и планира следващото нападение.

— Триста избягали затворника — казва Кметът. — Почти двеста избити войници и цивилни.

— Цифрата пак нарасна — промърморва Дейви под нос. — Следващия път, когато държи тая реч, ще излезе, че целият град вече е избит от Възражението — поглежда ме, за да види дали ще се засмея. Не се засмивам. Дори не го поглеждам. — Както и да е — казва и също обръща глава.

— А дори не споменавам геноцида — допълва Кметът.

При тези думи тълпата започва да роптае, Ревът става по-силен и по-червен.

— Същите онези диваци, които служеха по къщите ви така мирно и кротко през последните десет години, онези диваци, на чиято упоритост и издръжливост в най-тежки условия бяхме започнали да се възхищаваме, онези, на които бяхме свикнали да гледаме като на наши партньори в Новия свят.

Пауза.

— Всички те са мъртви, няма ги вече.

Тълпата Реве още по-силно. Смъртта на диваците наистина оказа много силно въздействие върху хората, преживяха я много по-тежко от смъртта на всички войници и цивилни при нападението. Мъжете дори започнаха отново да се присъединяват доброволно към армията. После Кметът пусна няколко жени от затвора, на други позволи да се приберат при семействата си, а не да спят по общежитията. Повиши дажбите от храна на всички.

И започна редовно да държи речи. Да обяснява как стоят нещата.

— От Възражението твърдят, че се борят за свобода. Но дали това са хората, на които трябва да вярвате, на които да се уповавате за спасението си? Онези, които избиха такъв брой невъоръжени?

Чувствам как се задавям, Шумът ми опустява, не мисля нищо, не чувствам нищо, освен…

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Знам, че последните седмици бяха тежки. Храната и водата не достигат, необходим е вечерен час, няма електричество дори и през студените нощи. Поздравявам ви за вашата издръжливост и упорство. Единственият начин да преживеем тези времена, е да се обединим срещу онези, които опитаха да ни унищожат.

— Хората наистина се обединиха, сещате ли се? Като един спазват вечерния час, приемат дажбите храна и вода без ропот, стоят си у дома, когато им кажат да не излизат, гасят електричеството след уговореното време, правят го, въпреки че температурите продължават да падат. Когато яздя из града, виждам дори отворени магазини, пред тях има големи опашки, чакат да получат онова, от което имат нужда.

Очите им не се откъсват от земята, стоят и чакат.

Вечер кметът Леджър ми разказва, че има хора, които още мърморят срещу Кмета, но сега омразата е насочена срещу Възражението, предимно заради взривяването на пречиствателната станция, на електроцентралата, но най-вече заради смъртта на диваците.

Човек се примирява с по-малкото зло, казва кметът Леджър.

Двамата с него още си живеем в камбанарията, причината за това е известна единствено на Кмета Прентис, но сега аз държа ключа и заключвам кмета Леджър, когато излизам. На него това не му харесва, но нищо не може да стори.

Примиряваш се с по-малкото зло.

Чудя се обаче защо човек винаги може да избира само между две злини, пък били те и с различен мащаб.

— Също така искам да изразя благодарността си — продължава да приказва Кметът — за непрекъснатата помощ, която ни оказвате с вашата информация. Само непрестанната бдителност може да ни изведе към по-светли дни. Нека съседът ви знае, че го наблюдавате. Само така ще се чувства действително в безопасност.

— Колко още ще продължава? — обажда се тихо Дейви и без да иска, смушква Смъртоносен/Жълъдче и трябва да дръпне юздите, защото конят прави крачки напред. — Замръзвам тука, мътните го взели.

Ангарад пристъпва от крак на крак под мен. Напред? казва Шумът й, дъхът й е тежък и бял в студа.

— Още малко — шепна й и я галя по шията.

— От тази вечер — говори Кметът — вечерният час се премества с два часа по-късно, а посещенията при съпругите и майките се удължават с трийсет минути.

Сред тълпата от мъже се понася кимане, в тълпата от жени някои заплакват от облекчение.

Благодарни са му, мисля. Благодарни са на Кмета.

И това ако не е постижение.

— На финала — довършва той — имам удоволствието да ви съобщя, че завърши строежът на сградата на новото Министерство, което ще ни закриля от заплахата на Възражението, сградата, в която всички тайни ще излизат наяве, в която всеки, който желае да навреди на нашия начин на живот, ще бъде превъзпитаван в уважение към нашите идеали, сградата, която ще гарантира бъдещето ни и ще ни освободи от ръцете на онези, които се опитат да ни го отнемат.

Кметът прави пауза за максимален ефект.

— Днес Кантората на Въпроса започва работа.

Дейви среща погледа ми и посочва изостреното сребърно В, избродирано на пагоните на новите ни униформи, В-то, което Кметът специално подбра за наш знак, заради дълбокия асоциативен смисъл, нали се сещате.

Аз и Дейви сме офицери на Въпроса.

Не споделям вълнението на Младши.

Но това е така, защото вече не мога да чувствам нищо.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Хубава реч, тате — казва Дейви. — Дълга.

— Тя не беше предназначена за теб, Дейвид — отвръща Кметът, без дори да го поглежда.

Тримата яздим към манастира.

Макар че манастир вече няма.

— Всичко е готово, надявам се? — казва Кметът, като само леко обръща глава. — Мразя да изглеждам лъжец в чужди очи.

— По-готово няма как стане, дори и сто пъти да питаш — промърморва Дейви.

Кметът се извръща цял към него, намръщен е, но аз бързам да заговоря, за да не му позволя да удари Дейви с Шума си.

— Готово е, съвсем е готово — казвам с равен глас. — Стените и покривът са си на местата, само отвътре…

— Няма нужда да звучиш толкова мрачно, Тод — отвръща Кметът. — Отвътре нещата ще бъдат довършени, когато им дойде времето. Сградата е готова, а това е най-важното. Ще я гледат отвън и ще треперят.

Обърнал ни е гръб, бърза напред, но аз чувствам усмивката му при думите и ще треперят.

— Ние ще вземем ли участие? — пита Дейви, Шумът му вилнее. — Или пак ще ни измислиш кого да бавим?

Кметът спира Морпет и го обръща напряко на пътя.

— Някога чул ли си Тод да се оплаква така като теб? — пита.

— Не — нацупено отговаря Дейви, — но той си е той, нали се сещаш, той си е Тод.

Кметът вдига вежди.

— Е, и?

— Ами аз съм твой син.

Кметът бутва Морпет да прекрачи към нас, което кара Ангарад да отстъпи назад. Отстъпи казва Морпет. Води, отговаря Ангарад и свежда глава. Галя я по гривата, реша я с пръсти, успокоявам я.

— Нека да ти кажа нещо интересно, Дейвид — казва Кметът и го гледа твърдо право в очите. — Офицерите, армията, цивилните от града, всички ви гледат как двамата яздите заедно, рамо до рамо в новите си униформи, с целия си нов авторитет, и знаят само, че единият от вас е моят син — застанал е странично до Дейви и леко го избутва от пътя. — Гледат ви как минавате на конете из града, как си вършите работата и, да ти кажа ли? Често се объркват. Често се объркват точно кой от вас е моя плът и кръв.

Кметът обръща очи към мен.

— Виждат Тод с неговата отдаденост при изпълнението на всеки дълг, със скромните очи, със сериозното лице, със спокойната стойка, със зрелия и опитен контрол на Шума и изобщо не могат и да допуснат, че неговият Шумен, мързелив, вулгарен приятел е моят истински син.

Дейви гледа към земята, стиска зъби, Шумът му ври.

— Той дори не прилича на теб.

— Знам, че не прилича — казва Кметът и връща Морпет на пътя. — Просто исках да ти съобщя един интересен факт. Защото това объркване между двама ви много често се случва.

Продължаваме да яздим, Дейви е обвит в тиха, аленочервена буря от Шум, влачи се последен. Аз държа Ангарад в средата, Кметът е начело.

— Добро момиче — шепна.

Момче Жребче отвръща тя, а после мисли Тод.

— Да, момичето ми — шепна между ушите й. — Тук съм, при теб съм.

Свикнах в края на всеки ден да се задържам в конюшнята, сам я разседлавам, сам я реша бавно, вчесвам гривата й, нося й ябълки. Единственото, от което тя има нужда, е непрестанното уверение, че съм до нея, доказателства, че не съм напуснал табуна и докато сме заедно, тя е щастлива и ме нарича Тод, а аз не трябва да й давам никакви обяснения, не трябва да я питам нищо, а тя не иска нищо от мен.

Освен това да не я изоставям.

Освен това никога да не я изоставям.

Шумът ми се размътва и аз пак мисля Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Кметът се обръща да ме погледне. И ми се усмихва.

Носим униформи, но не сме част от армията, Кметът това много ясно се постара да ни го разясни. Нямаме чин, различен от простото „офицер“, но униформите и избродираното на тях сребърно В са достатъчни да карат хората да стоят встрани от нас и да не застават никога на пътя ни.

Работата ни досега беше да охраняваме онези, които не са напускали затвора или които са били арестувани след последното нападение, повечето от тях са жени. След като сградите на затворите бяха взривени, неосвободените и новите затворници бяха преместени в един дом на изцелението надолу по реката.

Сещате ли се в кой точно?

През последния месец аз и Дейви ескортираме работни бригади от затворници от дома на изцелението до терена на манастира, където те довършиха строежа, започнат от диваците, човешките мъже и жени май работят по-бързо или поне така ми се стори. Кметът не ни накара да надзираваме самия процес на работа, за което поне съм благодарен.

Когато ги приберем вечер обратно в дома на изцелението, с Дейви няма много-много какво повече да правим, освен да обикаляме наоколо с конете и да се стараем с всички, сили да не чуваме писъците, които долитат отвътре.

Защото някои от затворничките са от самото Възражение — заловените в нощта нападението. Тях никога не ги виждаме, не ги изпращат на работа на строежа, те само биват разпитвани по цял ден и цяла нощ, докато най-после дадат някакви отговори. Досега Кметът е узнал от тях, че лагерът на Възражението се намира край някаква мина, прати войниците на мястото, но се оказа, че в лагера вече няма жива душа. Трябва да се изтръгне още полезна информация, но тя се изтръгва много бавно.

Има и такива затворници, за които е доказано, че са помагали на Възражението, но онези от тях, които свидетелстваха и потвърдиха, че са видели със собствените си очи как жените от Възражението избиват диваците и изписват онова В на зида, бяха освободени и изпратени по домовете си. Бяха освободени дори и онези, за които беше ясно, че няма как да са присъствали на избиването и да са го видели, защото преди това пък беше доказано, че по същото време са се намирали на съвсем друго място.

Онези пък, които не дадоха това свидетелство, биват разпитвани, докато го дадат.

Дейви говори високо, за да заглушава звуците, които идват от дома на изцелението, с всички сили се преструва, че не го тревожат, но трябва да си пълен тъпак, за да не видиш колко много всъщност го тревожат.

Аз просто не се издавам с нищо, затворил съм се, стискам очи и чакам писъците да секнат.

Много ми е леко с Дейви.

Защото, както споменах, вече не чувствам нищо.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Но от днес нещата явно ще се променят. Днес вече новата сграда е завършена или поне готова в достатъчна степен и Дейви и аз вече ще охраняваме нея, а не дома на изцелението, защото в нея ще бъде пренесена цялата дейност на Въпроса.

Хубаво. Все едно ми е.

Нищо няма значение.

Кантората на Въпроса — казва Кметът, докато обикаля всички ъгли.

Предната част на зида е възстановена, над нея стърчи новата сграда — голям каменен четириъгълник, който смазва мозъка ти, ако стоиш твърде близо твърде дълго време. Поставена е и нова порта, на нея блести чисто ново сребърно В, точно като онова на униформите ни.

От двете страни на портата пазят войници. Един от тях е Айвън, още е редник, както винаги е с кисела физиономия. Опитва се да срещне погледа ми, когато го подминавам, Шумът му гърми фалшиво, предполагам, че е пълен с неща, които той не иска Кметът да чуе.

Не му обръщам никакво внимание. Кметът също.

— Е, сега вече ще започне истинската война — казва Кметът.

Портите се отварят и навън излиза комендантът, мъжът, който ще отговаря за Въпроса и Разпитите, мъжът, на когото е възложено да узнае къде точно се крие Възражението и как най-лесно да бъде обезвредено.

Той ще бъде нашият нов шеф.

— Господин Президент — поздравява той.

— Капитан Хамър — отвръща Кметът.

28Войник

Виола

— Тихо — казва госпожа Койл и вдига пръст до устните си.

Вятърът е спаднал и чуваме как всяка наша стъпка чупи клонки, нападали под дърветата. Спираме, стараем се да доловим крачките на маршируващи войници. Нищо.

Нищо.

Госпожа Койл кимва и продължаваме надолу по хълма сред дърветата. Аз я следвам. Само двете сме.

Аз, тя и бомбата, привързана за гърба ми.

Спасителната акция доведе в лагера 132-ма затворника. 29 от тях починаха веднага, или ги донесоха мъртви още от пътя. Корин беше трийсетата. Останаха затворнички, неизведени от килиите при акцията, например бедната госпожа Фокс, чиято съдба най-вероятно никога няма да узная. Госпожа Койл пресметна, че сме убили към двайсетина от техните войници. По чудо само шестима членове на Възражението загинаха при атаката, в това число Теа и госпожа Уегънър, но други петима бяха заловени и при всички положения в момента ги изтезаваха, за да измъкнат информация за скривалището на Възражението.

Затова се наложи да преместим лагера. Спешно.

Много от ранените изобщо не можеха да се движат сами, но нямаше време, натоварихме всичко — храна, амуниции, медицински материали, оръжия, всичко, което можеше да се носи — на каруците, на конете, на гърбовете на здравите хора и побягнахме в горите, движихме се, без да спираме през цялата нощ, през целия следващ ден и през нощта след него, докато стигнахме до едно езеро в подножието на грамаден скалист склон, където поне имаше достатъчно вода и подходящ терен за издигане на заслони.

— Ще свърши работа — каза госпожа Койл.

Издигнахме лагера под скалите.

И започнахме да се готвим за война.

Махва с ръка и аз на секундата се гмурвам в храстите. Стигнали сме малка отбивка, която се влива в главния път, и аз чувам войнишка част, която шумно се движи в далечината в посока, обратна на нашето движение.

Запасите ни от лека намаляват с всеки изминал ден и госпожа Койл въведе дажби, но след голямото нападение вече е твърде опасно за който и да било мъж, независимо дали има Шум или не, да ходи в града, а това означава, че вече няма кой да ни вози в тайниците на каруците. Сами караме каруцата донякъде, а останалия път изминаваме пеша.

Бягствата след поставянето на бомбата станаха по-трудни, така че трябва много да внимаваме.

— Окей — прошепва госпожа Койл.

Изправям се. Само луните осветяват гората.

Пресичаме пътя приведени почти до земята.

След като се преместихме до езерото, след спасителната акция, след смъртта на Корин…

След като аз се присъединих към Възражението…

Започнах да научавам разни неща.

— Базисно обучение — така ги нарича госпожа Койл тези неща. Занятията се водят от госпожа Брайтуейт, в тях участвам не само аз, но и всеки пациент, оздравял достатъчно, че да може да се включи, а това означава, че се включиха почти всички спасени, човек никога не би помислил, че толкова много хора ще пожелаят, учим се заедно как да зареждаме пушка и да стреляме, как да се сливаме с тълпата и да събираме информация, как да планираме нощни преходи, как да разчитаме следи, учим езика на знаците, кодови думи.

Учим се как да сглобим и задействаме бомба.

— Откъде всички тук знаете как се прави това? — попитах веднъж на вечеря, докато цялото тяло ме болеше от всичкото тичане и гмуркане, и носене на тежки неща през деня. — Вие сте лечителни. Откъде знаете как да…

— Как се ръководи армия ли? — отвърна госпожа Койл. — Забравяш войната с диваците.

— Ние представлявахме самостоятелна военна част — добави госпожа Форт, наведена ниско над чинията си с каша.

Лечителките вече разговарят с мен, сега, когато със собствените си очи се убедиха колко усърдно тренирам.

— Не ни обичаха много-много — изкикоти се госпожа Лоусън от отсрещната страна на масата.

— Не одобрявахме начина, по който някои от генералите ни водеха войната — обясни госпожа Койл. — Смятахме, че партизанските военни действия са далеч по-ефективни.

— И тъй като нямахме Шум — допълни госпожа Надари, — се промъквахме много лесно навсякъде, сещаш ли се?

— Мъжете от щабквартирата обаче, не смятаха, че ние сме решението на всичките им проблеми — продължи да се смее госпожа Лоусън.

— Все спорехме, от там дойде и името ни — каза госпожа Койл.

— А после се състави ново правителство, градът беше възстановен и ние… — продължи госпожа Форт, — проявихме известен разум и съхранихме тайно необходимите материали, в случай че отново възникне необходимост от взривна дейност.

— Експлозивите в мината — казах. — Скрили сте ги още преди години.

— И виж какво добро решение се оказа, че сме взели тогава — отвърна госпожа Лоусън. — Никола Койл винаги е била далновидна жена.

Примигнах при „Никола“, не ми се струваше нормално госпожа Койл да има малко име.

— Да — завърши госпожа Койл. — Мъжете са същества на войната. Най-добре е за всички жени да помнят това и да вземат необходимите мерки.

Целта ни е напълно изоставена, точно както очаквахме. Малка е, но натоварена със силно символично значение, издигната е високо над нивите източно от града. Кладенецът и съоръжението над него напояват само нивите, не доставят вода за къщите. Но ако градът позволява на Кмета да затваря, да изтезава и да убива безнаказано, то този град не заслужава да яде.

Освен това целта е далеч от центъра на града, така че няма никаква възможност да зърна Тод.

Затова ме е взела със себе си, но засега няма да споря с нея. Засега.

Движим се по пътя, който свършва при кладенеца, крием се в канавката, задържаме дъха си, когато минаваме покрай най-близката спяща ферма, на горния етаж още свети лампа, но е толкова късно през нощта, че сигурно става дума за някаква предпазна мярка.

Госпожа Койл пак махва с ръка и аз я задминавам, гмуркам се под простряното пране. Препъвам се в някаква захвърлена детска играчка, но запазвам равновесие.

Бомбата по принцип е безопасна при носене, издържа на тръскане или дори изпускане.

Но все пак.

Издишам треперливо и поемам към кладенеца.

Дори през седмиците, през които се криехме и изобщо не се доближавахме до града, седмиците, през които се бяхме притаили и само тренирахме и се подготвяхме, дори тогава неколцина побягнали от Кмета и хората му ни намериха.

— Какво твърди той? — ахна госпожа Койл, когато чу разказите им.

— Казва, че вие сте избили всички диваци — повтори жената, притиснала пластир до кървящия си нос.

— Чакай, чакай — намесих се. — Всичките диваци са мъртви?

Жената кимна.

— А той твърди, че ние сме го сторили — потрети госпожа Койл.

— Че защо ще твърди нещо подобно? — попитах.

Госпожа Койл се изправи и се вгледа към отсрещния бряг на езерото.

— За да настрои града срещу нас. Да направи така, че ние да излезем лошите.

— Той точно това казва — повтори жената. Аз я открих, докато тичах из гората при една от тренировките. Беше се препънала в камък и си беше разбила носа. — Държи речи всеки ден. Хората го слушат.

— Не съм изненадана — отвърна госпожа Койл.

Вдигнах очи към нея.

— Не сте го сторили, нали? Не сте избили диваците?

Лицето й пламна от гняв.

— Точно за какви хора ни смяташ, моето момиче?

Аз издържах погледа й.

— АМИ не знам. Ти взриви спешното помещение. Изби войниците вътре.

Но тя само поклати глава, макар че не разбрах дали трябваше да приема това за отговор на въпроса си.

— Сигурна ли си, че не са те проследили? — попита тя жената.

— Скитам из горите три дни вече отвърна тя. — Не аз ви намерих — после ме посочи. — Тя намери мен.

— Да — отбеляза госпожа Койл в отговор, без да ме изпуска от очи. — Виола много я бива да намира разни работи.

При кладенеца обаче се оказва, че имаме проблем.

— Твърде близо е до къщата — прошепвам.

— Не е — прошепва госпожа Койл в отговор, заобикаля ме и отваря торбата на гърба ми.

— Сигурна ли си? — продължавам. — Бомбата, с която взривихте радиокулата, беше…

— Има бомби и бомби — тя наглася нещо на взривното устройство на гърба ми, после ме завърта, за да я погледна в очите. — Готова ли си?

Хвърлям поглед към къщата, където може да спи всеки; жени, невинни мъже, деца. Няма да убия никого, освен ако наистина не се наложи. Ще се наложи, ако трябва да убия някого заради Тод или заради Корин например.

— Сигурна ли си? — питам пак.

— Ти ми се доверяваш, Виола, или не ми се доверяваш — тя накланя глава на една страна. — Е, решавай?

Ветрецът отново подухва и довява до нас слаб спящ Шум от Ню Прентистаун, неопределим, сумтящ, похъркващ Рев, почти тих, ако Шумът изобщо може да бъде наречен тих.

Тод е някъде там.

(не е мъртъв, каквото ще да ми разправя тя)

— Давай да свършваме — казвам и смъквам торбата от гърба си.

Спасителната акция не се оказа спасителна за Лий. Сестра му и майка му не бяха сред спасените затворници, нито пък сред онези, които починаха при нас. Възможно е да бяха останали в единствения затвор, който Възражението не успя да разбие тогава.

Но въпреки това…

— Дори и да са мъртви — каза той една вечер, докато седяхме заедно на брега на езерото и хвърляхме камъчета във водата с болящите ни от целодневните тренировки ръце, — просто искам да го знам.

Поклатих глава.

— Ако не го знаеш със сигурност, значи все още има надежда.

— Дали знам или не знам няма никакво отношение към това дали те са живи или не — той седи близо до мен, но не много близо. — Мисля, че са мъртви. Чувствам, че са мъртви.

— Лий…

— Ще го убия — гласът му беше глас на мъж, даващ обещание, а не отправящ заплаха. — Ако успея да го доближа достатъчно, ще го убия, пред тебе се заклевам.

Луните се издигнаха над езерото и се отразиха във водите. Хвърлих още едно камъче, което отскочи от лунната пътека. До нас долиташе тихото шумолене на дърветата край лагера. Чувахме Шум от време на време, аз чувах все повече усилващото се жужене на Шума на самия Лий, който не беше сред късметлиите с дажба от лека.

— Не е каквото си мислиш — казах тихо.

— Да убиеш някого ли?

Кимнах.

— Дори и ако е някой, който си го заслужава, някой, който ще убие теб, ако ти не убиеш него, дори тогава не е каквото си мислиш.

Последва дълго мълчание и той каза:

— Знам.

Вдигнах очи.

— Убил си някой от войниците?

Той не отговори, но това само по себе си беше отговор.

— Лий? — повторих. — Защо не ми каза?

— Защото не е каквото си мислиш, че ще е, сещаш ли се? — отвърна той. — Дори и ако онзи си го заслужава.

После хвърли още едно камъче в езерото. Раменете ни не се опираха. Между нас зееше пространство.

— Все пак ще го убия — довърши той.

Обелвам защитната хартия и залепвам бомбата на стената на кладенеца, лепилото е направено от дървесна смола. Изваждам от торбата две жички, увивам краищата им около краищата на други две, които стърчат от бомбата, едната я пъхвам на нужното място, другата остава свободна.

Бомбата е активирана. Вадя малък зелен брояч от предния джоб на торбата, закачам неговата жичка за свободно висящата. Натискам червеното му бутонче, а после едно сиво. Зелените числа светват на циферблата.

Вече мога да наглася таймера на бомбата.

Натискам едно сребърно бутонче, докато числата покажат 30:00. Натискам червеното бутонче още веднъж, лепвам брояча до бомбата, плъзвам го в гнездото му, после натискам сивото бутонче още веднъж. Зелените числа веднага започват да се сменят на 29:59, 29:58, 29:57.

Бомбата е жива.

— Браво — прошепва госпожа Койл. — Да ни няма.

След почти месец криене в гората и чакане затворниците да се възстановят, чакане здравите да се обучат достатъчно, чакане нашата истинска армия да се роди, дойде нощта, в която чакането свърши.

— Ставай, моето момиче — ми каза госпожа Койл, коленичила до леглото ми.

Примигнах и се събудих. Все още цареше пълен мрак. Госпожа Койл говореше тихо, за да не събуди другите в палатката.

— Защо? — прошепнах.

— Нали каза, че ще сториш каквото поискам.

Станах, излязох навън в студа и се заех да обувам ботушите, докато госпожа Койл ми приготвяше торба, която да сложа на гърба си.

— Отиваме в града, нали? — попитах, докато си завързвах връзките.

— Гениално прозрение — промърмори тя на торбата.

— Защо тази нощ? Защо сега?

Тя вдигна очи към мен.

— Защото трябва да им напомним, че все още сме тук и ги наблюдаваме.

Торбата на гърба ми вече е празна. Прекосяваме обратно двора, плъзваме се край къщата и се ослушваме дали някой не ни е усетил.

Не, не ни е усетил.

Готова съм да тръгваме, но госпожа Койл е опряла ръка на предната фасада на къщата, обширна и боядисана в бяло.

— Тука — прошепва.

— За какво? — оглеждам се, страх ме е, че още не сме избягали, а броячът цъка.

— Забрави ли кои сме? — пъха ръка в джоба на лечителската си престилка, все така ходи с нея, макар че панталоните са далеч по-практични. Измъква нещо и ми го хвърля. Улавям го, без да мисля.

— Честта е твоя — казва тя.

Поглеждам в дланта си. Държа трошливо късче син въглен от обгоряло парче пълзящо растение — използваме ги за огрев. Ръката ми се омазва в синьо, кожата ми става синя.

Гледам го още секунда.

— Тик-так — казва госпожа Койл.

Преглъщам; Вдигам въглена и драсвам бързо три пъти върху бялата стена на къщата.

В-то ме гледа, изписано от собствената ми ръка.

Най-после издишам тежко.

Когато вдигам глава, госпожа Койл вече се е скрила в канавката на пътя. Аз бързам след нея, навела ниско глава.

След двайсет и осем минути стигаме при каруцата дълбоко в гората и чуваме Бум.

— Поздравления, войнико — казва госпожа Койл, когато стигаме лагера. — Току-що произведе първия изстрел на последната битка.

29Дейността по разпитите

Тод

Жената е завързана за метална рамка, ръцете й са вдигнати високо над главата, китките събрани, стегнати за пречките.

Изглежда така, сякаш ще се гмурка в дълбоко езеро.

Цялото й лице е в кръв, смесена с вода.

— Сега ще си го получи — обажда се Дейви.

Но гласът му е странно тъжен и тих.

— Още един път питам, женска ми приятелко — казва господин Хамър иззад гърба на жената. — Кой постави бомбата?

Избухна първата бомба след едномесечното мълчание, последвало акцията срещу затворите, унищожи водната помпа над източните ниви.

После се започна.

— Не знам — отвръща жената, гласът й и изневерява, тя кашля и се дави. — Не съм напускала Хейвън от…

— Какво не си напускала? — казва господин Хамър. Сграбчва рамката, навежда я напред, като потапя главата на жената напълно в широк съд с вода и я задържа така, докато тя не започва да се мята бясно на каишите, с които е вързана.

Навеждам очи към краката си.

— Вдигни глава, Тод, ако обичаш — казва Кметът, застанал зад гърба ни. — Как иначе ще се научиш?

Вдигам глава.

Намираме се зад полупрозрачно огледало в малка стая, разположена точно до Арената на Въпроса, а тя пък представлява чисто и просто стая с голи бетонни стени и още няколко скрити зад огледала стаички край нея. Дейви и аз седим един до друг на къса пейка.

Гледаме.

Господин Хамър вдига рамката. Жената излиза от водата, бори се за въздух, виси на каишите.

— Къде живееш? — сега господин Хамър е почти непрекъснато усмихнат с най-гнусната си усмивка.

— В Ню Прентистаун — хърка жената. — В Ню Прентистаун.

Правилно — отвръща господин Хамър и наблюдава как жената се закашля толкова силно, че повръща върху гърдите си. После взема кърпата, хвърлена до себе си, и нежно изтрива лицето й, почиства колкото може повече повръщано.

Жената хърка и се бори за въздух, но очите й не изпускат господин Хамър, докато той я бърше.

Това я плаши повече от изтезанието.

— Той защо постъпва така? — пита Дейви.

— Как? — пита Кметът.

Дейви свива рамене.

— Ами, прави се на… и аз не знам, на добър.

Не казвам нищо. Държа вън от Шума си спомена за това как Кметът сложи пластири на раните ми през първия ми ден в Хейвън.

Преди толкова месеци.

Чувам как Кметът променя стойката си, издава звуци, за да прикрие Шума ми и Дейви да не го чуе.

— Ние не сме зверове, Дейвид. Не вършим всичко това за удоволствие.

Гледам господин Хамър, гледам усмивката му.

— Така е, Тод — обажда се Кметът. — Капитан Хамър може и да демонстрира известен ентусиазъм, който навярно ти се струва неуместен, но нека да признаем, резултатите, които постига, са смайващи.

— Свести ли се? — пита господин Хамър жената. Чуваме гласа му чрез уредбата, монтирана между двете стаи. Тя видоизменя странно звука, кара те да се чувстваш така, сякаш гледаш видеозапис, а не нещо истинско.

— Съжалявам, че трябва да продължа да те разпитвам — казва господин Хамър. — Всичко ще приключи в момента, в който ти решиш.

— Моля ви — прошепва жената. — Моля ви, не знам нищо.

И започва да плаче.

— Господи — полугласно промърморва Дейви.

— Врагът прилага различни номера, за да спечели симпатиите ни — казва Кметът.

Дейви рязко се извръща.

— Значи това сега е номер?

— Почти сигурно е, че е номер.

Не свалям очи от жената. Не е номер.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз, мисля.

— Така, така — процежда Кметът.

— Ти контролираш нещата — казва господин Хамър, без да спира да обикаля жената. Тя обръща глава, за да го следи с поглед, но няма голяма свобода на движение заради каишите и рамката. А господин Хамър умишлено се движи точно на ръба на полезрението й. Държи я непрекъснато извън равновесие, мисля. Плаши я.

Защото, разбира се, господин Хамър няма Шум.

Аз и Дейви обаче имаме.

— Тя чува само неясно шумолене, Тод — обажда се Кметът, прочел въпроса ми. — Виждаш ли металните скоби, които стърчат от рамката от двете страни на главата й?

Посочва ни. Аз и Дейви ги виждаме.

— Те непрекъснато произвеждат звънтящо жужене в ушите й — продължава Кметът. — То заглушава всеки Шум, който би могла да чуе от стаите за наблюдение. Държи вниманието й съсредоточено върху разпитващия офицер.

Нали не искаме те да чуват онова, което вече знаем — казва Дейви.

— Ами да — отвръща Кметът с лека изненада в гласа. — Да, Дейвид, точно така.

Дейви се усмихва и Шумът му грейва.

Видяхме синьо В, написано на стената на фермата — продължава господин Хамър иззад гърба на жената. — Бомбата е същата като всички други, които твоята организация поставя…

Това не е моята организация! — казва жената, но господин Хамър продължава, сякаш изобщо не я е чул. — А ние също така знаем, че ти си работила на нивата до тази ферма цял месец.

— С много други жени! — крещи тя в отчаянието си. — С Мила Прайс, с Каша Макрей, с Марта Сътпен…

— Значи и те са замесени, така ли?

— Не! Не, просто…

— Защото госпожа Прайс и госпожа Сътпен вече бяха разпитани.

Жената застива, на лицето й внезапно се изписва още по-силен страх.

Дейви се изкикотва до мен:

— Хвана се — прошепва.

Но аз чувам в Шума му някакво необяснимо облекчение.

Чудя се дали и Кметът го чува.

— Те какво… — започва жената, гласът й изневерява и трябва да почне наново. — Те какво казаха?

— Те казаха, че ти си се опитала да ги накараш да ти помагат в делото ти — спокойно отвръща господин Хамър. — Казаха, че си искала да ги вербуваш за терористки, а когато са ти отказали, си ги осведомила, че имаш намерение да продължиш с мисията и да я извършиш сама.

Жената пребледнява, челюстта й увисва, а очите й се разтварят невярващо.

— Това не е истина, нали? — питам аз с равен глас. Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз. — Той се опитва да я накара да си признае, преструвайки се, че всъщност вече изобщо няма нужда от признанието й.

— Отлично, Тод — отвръща Кметът. — Накрая ще вземе да се окаже, че имаш талант за тази работа.

Дейви поглежда първо мен, после татко си, после отново мен, въпросите му остават незададени.

— Ние вече знаем, че ти си виновна — продължава господин Хамър. — Доказателствата срещу теб са толкова много, че нищо не ни пречи да преценим, че трябва да останеш зад решетките до края на живота си — спира точно пред очите й. — Аз съм тук като твой приятел — казва. — Аз съм тук, пред теб, сега, защото съм единственият човек на света, който може да те спаси от участ, по-лоша от смъртта.

Жената преглъща и изглежда така, сякаш всеки момент отново ще повърне.

— Но аз нищо не знам — отвръща със слаб глас. — Просто нищичко не знам.

Господин Хамър въздъхва.

— Е, това наистина е разочароващо, право да ти кажа.

После минава зад гърба й, хваща рамката и потапя жената във водата.

И я държи вътре…

И я държи вътре…

Вдига очи и поглежда към нас през огледалото, защото знае, че го наблюдаваме…

Усмихва ни се и я държи още във водата…

Водата завира от мятането на жертвата вътре, каишите не са чак толкова стегнати…

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз, мисля със затворени очи…

— Отвори очи, Тод — казва Кметът…

Отварям ги…

А господин Хамър още държи жената във водата…

Тя започва да се мята още по-страшно…

Толкова страшно, че кръв потича от стегнатите й КИТКИ…

— ГОСПОДИ — промълвява Дейви…

— Той просто ще я убие — казвам аз с равен глас…

Това е само видеозапис…

Това е само видеозапис…

(само дето не е видеозапис…)

(не чувствам нищо…)

(защото съм мъртъв…)

(мъртъв съм…)

Кметът се навежда край мен и натиска един бутон на стената.

Струва ми се, че това е достатъчно, капитане — казва, а гласът му се понася над Арената на Въпроса.

Господин Хамър вдига рамката. Но я вдига бавно.

Жената виси на нея, брадичката й е опряна на гърдите, вода тече от носа и устата й.

— Той я уби — казва Дейви.

Не — отвръща Кметът.

— Признай — казва господин Хамър на жената — и всичко това ще свърши.

Следва дълго, дълго мълчание, много дълго.

А после от жената се дочува скърцащ звук.

— Какво казваш? — пита господин Хамър.

— Аз го направих — скърца жената.

— А стига бе! — възкликва Дейви.

— Какво си направила? — пита господин Хамър.

— Аз сложих бомбата — отвръща жената с наведена глава.

— И се опита да накараш други жени да се присъединят към терористичната организация, в която членуваш.

— Да — прошепва жената. — Аз сторих всичко.

— Ха! — обажда се Дейви и от него блика облекчение, облекчение, облекчение, което той се мъчи да прикрие. — Тя призна! Призна!

Нищо не е признала — казвам, без да откъсвам очи от жената, без да помръдвам и мускул.

— Какво? — зяпва ме Дейви.

— Тя си измисля признанието — отвръщам, без да свалям поглед от огледалото, — за да спре той да я дави — леко завъртам глава, за да стане ясно, че говоря на Кмета. — Нали?

Кметът помълчава, преди да ми отговори. Дори и без да чувам Шума му, разбирам, че е впечатлен. Откак започнах да се упражнявам с Кръга нещата край мен придобиха възможно най-зловеща яснота.

Може би точно в това е смисълът на упражнението.

— Почти сигурно е, че си измисля — казва накрая. — Но сега ние разполагаме със самопризнание, което можем да използваме срещу нея.

Дейви нервно мести очи от мен към татко си и обратно.

— Искаш да кажеш, че сега ще я… Разпитвате още?

— Всички жени са част от Възражението, всички до една — отвръща Кметът. — Ако не участват буквално, то съчувстват. Трябва да узнаем онова, което тя наистина мисли. Трябва да узнаем какво тя всъщност знае.

Дейви обръща очи към жената, която диша тежко, увиснала на рамката.

— Не разбирам — казва.

— Когато я върнат в затвора, всички останали жени там ще разберат какво е преживяла тук — казвам.

— Почти — поправя ме Кметът и леко слага ръка на рамото ми. Сякаш изразява одобрение. Аз не помръдвам, не реагирам и той дърпа ръката си. — Всички останали жени там просто ще узнаят какво ги чака, ако не дават необходимите отговори. А по този начин ние рано или късно ще узнаем онова, което действително ни е необходимо и то ще го узнаем от онзи, който действително го знае. Бомбата снощи не беше просто подновяване на военните действия, тя беше начало на нещо много по-мащабно. Задължително трябва да разберем какъв ще бъде следващият им ход.

Дейви не сваля очи от жената. — А какво ще стане се нея?

— Ще бъде наказана за престъплението, което току-що си призна, разбира се — казва Кметът, без да обръща внимание на Дейви, който се опитва да го прекъсне с изтъкването на поредния очевиден факт. — Не знаем какво ще се случи. Може пък тя наистина да знае нещо — връща поглед към огледалото. — Има само един начин да разберем това.

— Искам да ти благодаря за помощта, която ни оказа днес — казва господин Хамър, слага ръка под брадичката на жената и я повдига. — Беше много смела и можеш да се гордееш с отпора, който ни оказа — после й се усмихва, но тя отказва да срещне погледа му. — Демонстрира много по-силен дух от мнозина мъже, които съм разпитвал.

После прави крачка встрани до една малка масичка и вдига пешкира, с който тя е покрита. Отдолу са подредени няколко парчета блестящ метал. Господин Хамър си избира едно.

А сега можем да пристъпим към втората част от нашето интервю — казва и се връща при жената.

А жената започна да пищи.

— Това беше… — казва Дейви и крачи наоколо, докато чакаме отвън пред Кантората, но това е всичко, което може да изрече. — Беше просто… — обръща се към мен. — Боже, Господи, Тод.

Не отвръщам нищо, вадя една ябълка от джоба си.

— Ябълка — прошепвам на Ангарад, опрял чело до нейното. Ябълка отвръща тя и дърпа назад меките си устни. Тод, казва и сдъвква, а после пита Тод?

— Ти не си виновна, момичето ми — прошепвам и я галя по муцуната.

Връщаме се до портата, където Айвън още е на стража, пак се опитва да срещне погледа ми. Чувам го как тихичко ме вика в Шума си.

Не му обръщам внимание.

— Това е напрегнато, м… му — казва Дейви, мъчейки се да прочете Шума ми, мъчейки се да види какво мисля за преживяното, но аз държа Шума си равен и сив, доколкото мога.

Не чувствам нищо.

Не допускам нищо вътре.

— Нещо си много хладнокръвен тия дни — продължава Дейви с презрителен тон, пренебрегвайки молбите на Смъртоносен, който също иска ябълка. — Окото ти не мигна, когато той…

— Господа — казва Кметът и също излиза през портата с тежка торба в едната ръка.

Айвън застава мирно и прекратява всяка дейност на Шума си.

— Татко — отвръща Дейви вместо поздрав.

— Умря ли? — казвам, като гледам само в очите на Ангарад.

— Мъртва тя не ни върши работа, Тод — отвръща Кметът.

— Със сигурност изглеждаше умряла — обажда се Дейви.

— Само докато беше в безсъзнание — отговаря Кметът. — Имам нова задача за вас двамата.

Сърцата ни тупват по няколко пъти, докато смелим израза нова задача.

Затварям очи. Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Ще спреш ли да го повтаряш, мътните да те вземат! — кресва Дейви.

Но всички чуваме ужаса в Шума му, свирепата тревога, страха от татко му, страха от новата задача, страха, че той просто няма де в състояние да…

— Няма да водите разпити, ако от това се боиш — казва Кметът.

— Не ме е страх — отвръща Дейви малко по-високо, отколкото е необходимо. — Кой казва, че ме е страх?

Кметът пуска торбата в краката ни.

Познавам я много добре.

Не чувствам нищо, не допускам нищо вътре.

Дейви също гледа торбата. Дори той е шокиран.

— Само затворничките — казва Кметът. — За да предотвратим проникването на вражески елементи сред тях.

— Искаш да ги… — Дейви поглежда татко си. — Върху хора?

— Те не са хора — поправя го Кметът, — а врагове на държавата.

Аз не откъсвам очи от торбата.

В торбата има клещи за маркиране и гривни с номера.

30Гривната

Виола

Нагласям брояча и се обръщам към госпожа Брайтуейт, за да й кажа, че е време да изчезваме, когато една жена излиза със залитане от храстите зад нас.

— Помогнете ми — казва толкова тихо и кротко, сякаш не осъзнава присъствието ни, а просто моли вселената за помощ.

После пада.

— Какво е това чудо? — казвам и вадя нов пластир от мъничкия комплект за първа помощ, който сме скрили в каруцата, мъча се да помогна на жената, докато двете се люшкаме неконтролируемо по неравния път. На ръката й, по средата между рамото и лакътя, е стегната метална гривна, впита толкова силно в плътта, че кожата наоколо сякаш се стреми да се срасне с чуждото тяло. Ръката е тежко възпалена, аленочервена, топлината от температурата се чувства от разстояние.

— Гривна за маркиране на добитък — отвръща госпожа Брайтуейт, гневно плесва воловете с юздите, карайки твърде бързо по каменистия терен. — Мръсно, зло копеле.

— Помогнете ми — прошепва жената.

— Помагам ти — отвръщам. Главата й лежи в скута ми, за да не се удря в дъските, докато каруцата подскача. Увивам превръзка около гривната, но преди да я покрия, зървам номер, изписан на нея.

1391.

— Как се казваш? — питам.

Но очите на жената са полупритворени и тя само отвръща:

— Помогнете ми.

— И сме сигурни, че не е шпионка? — казва госпожа Койл, скръстила ръце.

— За Бога! — сопвам се. — Имаш ли сърце изобщо?

Челото й помрачнява.

— Трябва да сме подготвени за всякакви номера…

— Възпалението е толкова лошо, че няма да можем да спасим ръката й — намесва се госпожа Брайтуейт. — Дори и ако е шпионка, няма да бъде в състояние да се върне, за да съобщи събраната информация.

Госпожа Койл въздъхва.

— Къде я намерихте?

— Близо до новата Кантора на Въпроса, за която вече толкова пъти чуваме — отвръща госпожа Брайтуейт и също се намръщва.

— Поставихме устройство на един малък склад наблизо — отвръщам. — Не можехме да се приближим повече.

— Гривни за животни, Никола — изсъсква госпожа Брайтуейт, а гневът й буквално лъха на талази.

Госпожа Койл потърква челото си с пръсти.

— Виждам.

— Не може ли просто да срежем гривната и да я махнем? — питам. — После ще излекуваме раната.

Госпожа Брайтуейт поклаща глава.

— Химикалите, с които е намазан металът, не позволяват раненото място да се затвори, това е смисълът на гривната. Никога не можеш да я махнеш, защото жертвата ще умре от кръвозагуба. Гривните са постоянни. Остават завинаги.

— Господи, Боже.

— Трябва да говоря с нея — казва госпожа Койл.

— Надари се грижи за нея — отвръща госпожа Брайтуейт. — В ясно съзнание е, чака операцията.

— Да вървим тогава — казва госпожа Койл и двете се отправят към палатката лазарет. Аз се надигам да ги последвам, но госпожа Койл ме спира с поглед. — Ти не, моето момиче.

— Защо не?

Но те просто отминават и ме оставят сама в студа.

— Добре ли си, Хилди? — пита Уилф, когато минавам край воловете. Четка гърбовете им там, където кожата е протрита от хамутите.

УилФ, казват воловете.

Те само това казват.

— Тежка нощ — отвръщам. — Спасихме една жена от града, маркирана с някаква метална гривна.

За минута Уилф сякаш се замисля. После посочва гривната на предния крак на единия вол.

— Като тая тука ли?

Кимвам.

— На човек? — той подсвирва от удивление.

— Нещата се променят, Уилф — казвам. — Променят се към лошо.

— Знам — отвръща той. — Скоро ще ударим и това ще бъде краят по един или друг начин.

Поглеждам го.

— Знаеш ли точно какви са плановете й?

Той поклаща отрицателно глава и прокарва длан по металната грива на другия вол. УилФ, казва волът.

— Виола! — прогърмява над целия лагер.

Двамата с Уилф вдигаме глави и виждаме госпожа Койл, която бърза към нас в предутринния мрак.

— Ще събуди всички — отбелязва Уилф.

— Малко не е на себе си — казва госпожа Надари, когато аз коленича до спасената жена. — Имаш максимум една минутка да говориш с нея.

— Повтори онова, което ни разказа, моето момиче — казва госпожа Койл на жената. — Повтори го само още веднъж и те оставяме да спиш.

— Ръката? — казва жената, очите й са мътни. — Вече не ме боли.

— Просто повтори какво ни разказа току-що, мила — казва пак госпожа Койл с най-нежния глас, който някога съм чувала от нея. — После всичко ще бъде наред.

Очите на жената се фокусират върху мен и леко се разтварят от изненада — Това си ти! — възкликва леко. — Момичето, което беше в града.

— Виола — отвръщам и докосвам здравата й ръка.

— Нямаме много време, Джес — гласът на госпожа Койл става по-строг, дори когато произнася името на жената. — Разкажи й всичко.

— Какво да ми разкаже? — казвам, леко раздразнена. Жестоко е да я държим будна и тъкмо се наканвам да го отбележа, когато госпожа Койл се обажда:

— Кажи и кой ти стори това. Кой ти сложи гривната.

Очите на Джес се изпълват с ужас.

— Оо — казва тя. — Оо. Оо.

— Само две думи и те оставяме да почиваш — казва госпожа Койл.

— Госпожо Койл… — започвам аз, защото вече съм ядосана.

— Момчета — казва жената. — Момчета. Дори не бяха мъже.

Поемам рязко дъх.

— Кои момчета? — пита госпожа Койл. — Кажи имената им.

— Дейви — отвръща жената, а очите й вече не виждат нас и вътрешността на палатката, а са взрени някъде другаде. — По-големият беше Дейви.

Госпожа Койл ме поглежда в очите.

— А другият?

— Тихият — продължава жената. През цялото време мълчеше. Просто си вършеше работата, не каза и дума.

— Той как се казваше? — настоява госпожа Койл.

— Време е да вървя — казвам и се изправям, защото не мога да слушам повече. Госпожа Койл ме сграбчва за ръката и ме стисва здраво.

— Как се казваше по-малкият? — пита пак.

Жената диша тежко, накъсано, не й достига въздух.

— Стига толкова — обажда се госпожа Надари. — Точно това не исках да…

— Още една секунда — прекъсва я госпожа Койл.

— Никола… — предупредително казва госпожа Надари.

— Тод — изрича жената на леглото, жената, която спасих, жената, която ще изгуби инфектираната си ръка, а аз в момента желая тази жена да се намираше на дъното на океана и аз никога да не я бях срещала. — По-големият наричаше по-малкия Тод.

— Не се доближавай — казвам, когато госпожа Койл изхвърча след мен от палатката.

— Той е жив — казва тя, — но е станал един от тях.

— Млъквай! — кресвам аз, крача гневно през лагера, изобщо не ме интересува колко шум вдигам.

Госпожа Койл стремително ме настига и ме хваща за ръката.

— Загубила си го, моето момиче — казва ми. — Ако изобщо някога е бил твой.

Зашлевявам я през лицето толкова силно и бързо, че тя няма време да реагира. Все едно удрям дънер на дърво. Масивната тежест на човешкото тяло отвръща на удара ми и ръката ми зазвънтява от болка.

— Не знаеш какво говориш — казвам, а гласът ми трепери от ярост.

— Как смееш? — отвръща тя и притиска с длан удареното.

— Дори още не си ме видяла да се бия наистина! — отвръщам, без да отстъпвам и крачка. — Аз взривих цял мост, за да спра армията. Аз забих нож във врата на един смахнат убиец. Аз спасявах човешки животи, докато ти търчеше насам-натам по нощите да ги взривяваш!

— Ти, невежо дете…

Правя крачка към нея.

Тя не отстъпва.

Но спира насред изречението.

— Мразя те — бавно произнасям. — Всичко, което правиш, кара Кмета да ти отвръща с нещо още по-страшно.

— Не аз започнах тази война…

— Но затова пък я обожаваш! — правя втора крачка към нея. — Обожаваш всичко във войната. Бомбите, схватките, спасителните акции.

Лицето й е толкова гневно, че виждам яростта й дори на лунната светлина.

Но не се боя от нея.

И мисля, че тя знае това.

— Иска ти се да определяш нещата просто като добри и лоши, моето момиче — казва. — Но светът не е устроен така. Никога не е бил устроен така, никога няма да стане такъв и помни — тя ми се усмихва с усмивка, сладка като оцет, — че в тази война ти се биеш на моя страна.

Навеждам се напред и носът ми почти опира в нейния.

— Той трябва да бъде победен и затова ти помагам. Но когато победим… — чувствам дъха й, смесен с моя. — КОЙ ще бъде следващият тиранин, когото ще трябва да сваляме от власт насила?

Тя не отвръща нищо.

Но не отстъпва.

Завъртам се на пети и я оставям зад гърба си.

— Изгуби го, Виола! — виква тя след мен.

Но аз просто продължавам да крача.

— Трябва да се върна в града.

— Веднага? — отвръща Уилф и вдига поглед към небето. — Скоро ще съмне. Опасно е.

— Винаги е опасно — отвръщам, — но нямам избор.

Той примигва срещу ми. После вдига въжето, хвърлено под каруцата и се заема да я приготвя отново за път.

— Отиваш за Тод?

Кимвам.

— Ще те закарам.

— Уилф…

— Още е рано — отвръща той, докато запряга воловете. — Поне ще съм с теб, докато наближим.

Не казва нито дума повече, просто запряга. Воловете го питат УилФ? УилФ? — изненадани, че ги притесняват сега, веднага след работната нощ, когато мислят, че вече е време за почивка.

Мисля за това какво би казала Джейн. Мисля за това, че излагам нейния Уилф на опасност.

Но произнасям само:

— Благодаря.

— И аз идвам — извъртам се. Лий е до мен, трие сънените си очи, но е облечен и готов за път.

— Защо си станал? — питам. — Не, изобщо не идваш с нас.

— Напротив — отвръща той. — А и то не се спи от тия ваши крясъци.

— Много е опасно — казвам. — Ще чуят Шума ти…

Той не отваря уста, но в Шума си ми казва:

— Ами ще го чуят, това е положението.

— Лий…

— Отиваш да го търсиш, нали?

Въздъхвам раздразнено и се зачудвам дали да не забравя за цялата идея, докато не съм застрашила живота на още някого.

— Отиваш в Кантората на Въпроса — продължава Лий с тих глас.

Кимвам.

Тогава проумявам. Шавон и майка му също може да са там.

Кимвам отново, но този път Лий разбира, че съм съгласна да дойде с нас.

Никой не се опитва да ни спре, макар че сигурно половината лагер знае, че тръгваме. Госпожа Койл има своите съображения.

Не говорим много, докато пътуваме. Аз просто слушам Шума на Лий, пълен с мисли за семейството му, с мисли за Кмета, с мисли за онова, което Лий ще му стори, ако го докопа.

С мисли за мен.

— По-добре да си говорим — казва Лий. — Не е възпитано да подслушваш така.

— И аз така знам — отвръщам.

Но устата ми е пресъхнала и разбирам, че нямам какво да му кажа.

Слънцето изгрява, преди да стигнем до града. Уилф пришпорва воловете да бързат, но при всички положения пътят обратно ще бъде много опасен сега, когато целият град е буден, а в нашата каруца се возят двама мъже с Шум. Поемаме ужасен риск.

Но Уилф кара все напред.

Обяснявам му къде искам да отидем и той отвръща, че знае мястото. Спира каруцата дълбоко в гората и посочва нагоре по една стръмнина.

— Крийте се — казва. — Не бива да ви виждат.

— Няма да ни видят — отвръщам, — но ако не се върнем до час, не ни чакай.

Уилф само ме поглежда. Всички знаем, че вероятността да ни изостави е равна на нула.

Лий и аз се изкатерваме по стръмнината, прикриваме се край дърветата, а когато стигаме най-високата точка, разбираме защо Уилф е избрал точно това място. Намираме се на хълм близо до взривената радиокула и имаме отлична видимост към пътя, водещ към Кантората на Въпроса, а за нея сме чували, че представлява нещо като затвор, или помещения за изтезания.

Изобщо не искам да знам какво е.

Лежим по корем, рамо до рамо, и надничаме от храстите.

— Ослушвай се внимателно — прошепва Лий.

Но от ослушването няма никаква полза. Слънцето вече грее и Ревът на Ню Прентистаун се събужда. Зачудвам се дали е необходимо Лий изобщо да крие Шума си. Възможно ли е да не се удави човек в огромното общо Шумно море?

— „Удави“ е точната дума — казва Лий, когато го питам на глас. — Ако просто се опиташ да се скриеш в Шума, ще се задушиш.

— Не мога да си представя какво е да се родиш и да израснеш сред всичко това — казвам.

— Сигурен съм, че не можеш — отвръща той.

Но го казва простичко, кротко, в гласа му няма злорадство.

Примижавам, докато се взирам към пътя, защото слънцето грее ярко.

— Ще ми се бинокълът ми да беше тук.

Лий бърка в джоба си и вади своя бинокъл.

Поглеждам го.

— Чакаше да попитам, за да произведеш по-драматичен ефект ли?

— Не разбирам за какво говориш — отвръща той с усмивка и вдига бинокъла до очите си.

— Хайде — бутвам го с рамо. — Дай ми го.

Той протяга ръка встрани, за да не мога да достигна бинокъла. Разкикотвам се, той също. Хвърлям се върху него и се мъча да го притисна до земята, за да стигна бинокъла, но Лий е по-едър и силен и винаги дърпа ръката си надалеч.

— Не ме е страх да ти причиня болка — казвам.

— Не се и съмнявам — отвръща Лий и отново се втренчва през бинокъла към пътя.

Шумът му на секундата подскача, остър и хищен, аз веднага се уплашвам, че ще ни чуят.

— Какво виждаш? — питам, вече не се кикотя.

Той ми подава бинокъла и посочва напред.

— Там — казва. — Идват по пътя.

Но аз вече ги виждам.

Двама мъже на коне. Двама млади мъже в лъскави нови униформи, яздят един до друг. Единият бъбри и енергично жестикулира.

Смее се. Усмихнат е.

Другият язди тихо, впил наведените си очи в гривата на коня, просто отива на работа.

Отива на работа в Кантората на Въпроса.

Облечен е с униформа, а на раменете му е избродирано по едно блестящо сребърно В.

Тод.

Моят Тод.

Язди рамо до рамо с Дейви Прентис.

Работи с онзи, който ме простреля.

31Номера и обувки

Тод

Дните минават. Става все по-лошо.

— Всичките? — възкликва Дейви, а Шумът му звънти тревожно. Всичките до една?

— Това означава, че им гласуваме доверие, Дейвид — отвръща Кметът, изправен до нас до вратата на конюшнята: чакаме да приготвят конете ни за деня. — Двамата с Тод свършихте такава прекрасна работа по перманентното идентификационно номериране на жените затворнички, бих ли могъл да доверя на някой друг задачата по разширяването на проекта?

Не отвръщам нищо, не забелязвам, че Дейви ме гледа напрегнато. Шумът му е объркан, но все пак розовее от похвалите, които татко му изрича.

Но тогава върху розовото се изливат мислите му за това как трябва да маркираме всички жени.

Всички жени в града, до една.

Защото маркирането на затворничките в Кантората на Въпроса беше много по-страшно, отколкото очаквах.

— Те продължават да бягат — говори Кметът. — В мрака на нощта се измъкват и се присъединяват към терористките.

Дейви наблюдава как оседлават Смъртоносен в един от боксовете, в Шума му просветват лицата на жените, които маркирахме в затвора, грее споменът за това, как плачеха от болка, когато стягахме гривните.

Споменът за това какви думи ни казваха.

— А ако продължават да се измъкват — приказва Кметът, — ясно е, че ще продължават и да се връщат незабелязано и да вършат злините си.

Има предвид бомбите. През последните две седмици бомби избухват всяка нощ, стават все по-мощни, ясно е, че рано или късно ще доведат до нещо още по-мащабно, нито една жена досега не е заловена да ги поставя, освен един-единствен път, когато самият взрив се задействал, докато жената го залагала и тя загина. Не откриха много от нея — само парцали и късове плът.

Затварям очи, когато в съзнанието ми нахлува тази мисъл.

Не чувствам нищо, не допускам нищо вътре.

(дали не е била тя?)

Не чувствам нищо.

— Искаш от нас да маркираме с гривни всички жени — казва тихо Дейви, без да гледа татко си в очите.

— Както вече съм казвал — въздъхва Кметът, — всяка жена е член на Възражението само поради факта, че е жена и по тази причина съчувства и помага на всички други жени.

Конярите извеждат Ангарад и я вкарват в близкия бокс. Тя наднича над парапета и ме бута с муцуна. Тод, казва ми.

— Те ще се съпротивляват — обаждам се, докато я галя. — На мъжете идеята също няма да им допадне.

— А, да — отвръща Кметът. — Вие пропуснахте вчерашната ми реч, нали?

С Дейви се споглеждаме. Цял ден бяхме на работа и не сме чули нищо за никаква реч.

— Говорих пред хората на Ню Прентистаун — продължава Кметът. — Говорихме си по мъжки. Обясних им точно каква заплаха представлява за нас Възражението и как маркирането на жените е просто най-закономерната следваща стъпка от нашата защитна стратегия — прокарва длан по шията на Ангарад. Опитвам се да прикрия шиповете на ревността и раздразнението, които израстват от Шума ми при тази гледка. — Всички ме разбраха, никой не се възпротиви.

— На речта не са присъствали никакви жени, нали? — питам. — Къде бяха те по това време?

Кметът ме поглежда.

— Не искам да насърчавам враговете сред нас, Тод.

— Но ш… жени са хиляди! — обажда се Дейви. — Ще ни отнеме цяла вечност да ги маркираме.

— Ще работят и други екипи, Дейвид, няма да сте единствените — отвръща Кметът кротко, чакайки да се убеди, че синът му е насочил цялото си внимание към него. Но аз съм сигурен, че вие ще надминете всички по майсторлък и бързина.

Шумът на Дейви леко живва при тези думи.

— Можеш да се обзаложиш, татко — отвръща.

Но веднага обръща очи към мен и чака какво ще кажа аз.

Чувам ясно тревогата му.

Галя Ангарад по носа. Конярите извеждат Морпет, изчеткан, сресан, намазаната с масло козина блести._Предай се_, казва той.

— Ако се притеснявате от задачата — казва Кметът и хваща юздите на коня, — задайте си следния въпрос — мята се на седлото с едно-единствено грациозно и премерено движение, сякаш тялото му е от течност. После поглежда отвисоко към нас.

— Защо, която и да било невинна жена би се противила на това да бъде маркирана?

— Това няма да ти се размине — казва жената, а гласът й почти не трепери.

Господин Хамър зад гърба ми зарежда пушката си и я насочва към главата й.

— Ти кьорава ли си? — пита Дейви, но гласът му е станал писклив. — В момента ми се разминава.

Господин Хамър се засмива.

Дейви извива клещите с едно рязко движение. Гривната се впива в плътта на жената между рамото и лакътя. Тя извиква, хваща гривната със здравата си ръка и пада напред, но в последния момент успява да се подпре на пода. Остава за минута долу, диша тежко.

Косата й е изтеглена и прибрана назад в стегнат възел, русите и кестенявите кичури са преплетени като разноцветните жички на задния панел на видеоплеър. На тила има сива ивица, побелялото минава през косата й като река, течаща сред прашна долина.

Взирам се в посивелите кичури и очите ми плувват.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Ставай — казва Дейви на жената. — Отивай да те полекуват — вдига очи към опашката от жени, наредила се в коридора на общежитието, всички са взрени в нас, чакат реда си.

— Момчето ти каза да станеш — повтаря господин Хамър и размахва дулото.

— Ти нямаш работа тука — сопва му се изведнъж Дейви. — Ще се оправим и без бавачка.

— Аз не съм ви бавачка — усмихва му се господин Хамър. — Аз ви пазя.

Жената от пода се изправя, очите й се спират върху мен.

Изражението ми е безлично, мъртво, нямам изражение, защото не е възможно да изразя каквото и да било.

Аз съм Кръгът и Кръгът съм аз.

— Как ти дава сърце? — пита тя. — Как ти дава сърце да вършиш тия неща?

После се обръща и се отправя към лечителките, които бяха маркирани първи, за да могат после да помагат на останалите.

Наблюдавам я как се отдалечава.

Не знам името й.

Номерът й е 1484.

— 1485! — провиква се Дейви.

Следващата жена от опашката пристъпва напред.

През целия ден яздим от едно женско общежитие до друго, слагаме почти триста гривни, става много по-бързо отколкото с диваците. Потегляме за вкъщи, когато слънцето започва да залязва, а Ню Прентистаун се замисля за вечерния час.

Не си говорим.

— Какъв ден, а, кретенче? — тихо казва Дейви.

Аз премълчавам, но той и не очаква да му отговоря.

— Те ще се оправят — продължава да приказва той. — Боли ги малко, но лечителките ще им помогнат.

Тупур, тупур, яздим напред.

Чувам го какво си мисли.

Пада мрак. Не мога да видя лицето му.

Може би затова той не прикрива Шума си.

— Как плачеха само — казва.

Аз мълча.

— Няма ли нищо да кажеш? — гласът на Дейви се втвърдява. — Все мълчиш, мълчиш, сякаш не искаш вече да говориш, сякаш аз не заслужавам да говориш с мен.

Шумът му започва да припуква.

— Щото аз нямам с кого другиго да си говоря, кретенче. Нямам никакъв избор в тая ситуация. Няма значение какво правя или казвам, не мога да сторя нищо, особено след всичко, което стана. Наглеждането на диваците — пълна глупост! А сега не сме се обърнали и вече правим същото с жените. И за какво? За какво?

Гласът му притихва.

— За да плачат те пред нас — казва кротко. — Да ни гледат така, сякаш дори не сме хора.

— Защото не сме хора — казвам, изненадан, че изобщо го изричам на глас.

— А да, това е новото ти Аз, сетих се! — казва Дейви презрително. — Господин Корав, господин Нищо-не-чувствам-щото-аз-съм-Кръгът. Ще застреляш и майка си, ако тате ти нареди.

Не отвръщам нищо, само скърцам със зъби.

Дейви също мълчи цяла минута.

После казва:

— Прости ми.

После казва:

— Прости ми, Тод — казва го с името ми.

А после казва:

— За какво ли пък искам ти да ми простиш, мътните те взели? Ти си едно скапано кретенче, дето от Шума му нищо не може да се разбере и си изцяло на страната на тате. На кого ли му пука за теб?

Все така си мълча, тупур, тупур, яздим напред.

— Напред — процвилва Ангарад на Смъртоносен. Напред.

Ревът, чувам в Шума й, а после Момче Жребче, Тод.

— Ангарад — прошепвам между ушите й.

— Тод? — повиква ме тихо Дейви.

— Кажи — отвръщам.

Чувам как издиша през носа си.

— Нищо — но после все пак се решава. — Как го правиш?

— Кое?

Виждам го как свива рамене в мрака.

— Как успяваш да си толкова спокоен? Как успяваш да си така… не знам, безчувствен? Искам да кажа… — той се отнася и после казва така тихичко, че едва го чувам — когато плачат.

Не отвръщам нищо, защото, кажете, как бих могъл да му помогна? Той не знае за Кръга, защото татко му не му го е показал и не иска да му го покаже.

— Знам за Кръга — казва, — пробвал съм я тая глупост, но тя не работи при мен и той повече не…

Млъква внезапно, сякаш е казал твърде много.

— О, забрави — казва.

Яздим нататък, а Ревът на Ню Прентистаун ни обгръща, когато навлизаме сред къщите, само конете си подвикват тихо един на друг, припомнят си непрекъснато кои са, как са заедно.

— Ти си ми единственият приятел, кретенче — казва на края Дейви. — Можеш ли да си представиш по-голяма трагедия от това?

— Уморителен ден? — казва ми кметът Леджър, когато влизам в килията. Гласът му е странно бодър и той не откъсва очи от мен.

— Какво ти пука? — смъквам раницата от рамо и се тръшвам на дюшека както съм си с униформата.

— Ами сигурно е уморително да изтезаваш безпомощни жени по цял ден.

Примигвам от смайване.

— Аз не ги изтезавам — изръмжавам. — Затваряй си устата, нищо не разбираш.

— Ама не, моля ти се, разбира се, че не ги изтезаваш. Къде ми е акълът? Само стягаш парче намазан с киселина метал върху голата им кожа и то никога не може да бъде отстранено от тялото им, без преди това да им изтече кръвта и да умрат като кучета. Как ли въобще мога да нарека това изтезание?

— Ей! — сядам. — Правим го бързо и без никаква гавра. Има и много по-страшни начини за слагане на тия гривни, обаче ние не ги използваме тия начини. Ако някой трябва да ги маркира, по-добре да сме ние.

Той скръства ръце, а гласът му е все така ведър.

— Това извинение ли ти помага да заспиваш вечер?

Шумът ми изревава и скача.

— Ами ти? — сопвам се. — Май ти си оня, дето Кметът не го е чул да крещи разгневено на вчерашната му реч? Ти май си оня, дето не се опълчил безстрашно срещу него?

Лицето му потъмнява и в Шума му чувам сив проблясък от тотално презрение към мен.

— Да се опълча и да бъда застрелян може би? — казва. — Или да бъда завлечен в Кантората и разпитван? Как бих могъл да попреча на каквото и да било?

— И какво правиш, като не можеш да попречиш? — озъбвам се. — Почваш да помагаш, а?

Той не отвръща нищо, обръща ми гръб и се втренчва навън през единия прозорец към редките светлинки на града, запалени само на ключови места, към Рева на Ню Прентистаун, който се чуди кога ли Възражението ще нанесе съкрушителния си удар, откъде ще дойде той, колко страшен ще бъде и кой ли ще спаси невинните.

Шумът ми е кънтящ и червен. Затварям очи и поемам дъх дълбоко, дълбоко.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Не чувствам нищо, не допускам нищо вътре.

— Те тъкмо започваха да свикват с него — казва тихо кметът Леджър. — Започваха да се обединяват зад него, да го подкрепят, защото какво е да се подчиниш на един нищо и никакъв вечерен час, при положение, че иначе те заплашва опасността да бъдеш взривен? Той обаче допусна тактическа грешка.

Очите ми се разтварят от изненада при думата тактическа, защото тя ми се струва малко неподходяща.

— Сега мъжете са ужасени — продължава той. — Ужасени от това, че те ще са следващите.

Поглежда собствената си ръка и разтрива с длан мястото, където би могла да бъде гривната.

— Той допусна грешка от политическа гледна точка.

Примижавам срещу му.

— А на теб какво ти пука, дори и така да е? — питам. — Ти на чия страна си?

Той се извърта рязко, сякаш съм го обидил, което най-вероятно си е точно така.

— Аз съм на страната на града — казва. — А ти на чия страна си, Тод Хюит.

На вратата се почуква.

— Спасен от сервирането на вечерята — обажда се кметът Леджър.

— Вечерята не чука — казвам и се изправям. Отключвам вратата с моя ключ щрак-щрак и я отварям.

Отвън стои Дейви.

Отначало мълчи, изглежда малко нервен, очите му шарят. Решавам, че има проблем в някое от общежитията, въздъхвам и тръгвам към дюшека, за да си взема нещата. Дори не съм си свалил ботушите.

Само една минута — казвам му. Ангарад сигурно още не е нахранена. Не бива да я оседлавам пак толкова скоро.

Той обаче не отвръща и дума и аз изненадано се обръщам да го погледна. Все така нервен, не ме гледа в очите.

— Какво? — питам го.

Той прехапва устни и аз виждам в Шума му само силно смущение и въпросителни, и гняв за това, че кметът Леджър е с нас, и още въпросителни, и после, най-отзад, в дълбокото, едно странно мощно чувство, почти виновно, почти безкористно…

Той бързо го скрива и гневът и смущението отново заливат всичко.

— Ш… кретенче — казва сам на себе си. Смъква гневно ремъка от рамото си и аз виждам, че носи раница. ШШ… — продължава, но не довършва мисълта си. Отваря раницата и измъква нещо отвътре.

— Дръж — почти ми изкрещява и ми го хвърля в краката.

Книгата на мама.

Връща ми книгата на мама.

— Просто си я прибери!

Посягам, бавно я вземам и я премествам по-далеч от него, сякаш е нещо много крехко. Кожата на корицата е мека, през дневника минава резката, която Аарон проби с ножа, когато ме намушка и острието се заби в страниците. Прокарвам длан по мекото.

Вдигам очи към Дейви, но той гледа настрани.

— Както и да е — казва, завърта се и хуква с трополене обратно надолу по стълбите в мрака.

32Последни приготовления

Виола

Скривам се зад дървото, сърцето ми тупка бързо.

В ръката ми има пушка.

Ослушвам се да чуя пукане на клонки, звук от стъпки, знак, който да ми подскаже къде е войникът. Знам, че е наблизо, защото чувам Шума му, но той е толкова равен и размит, че ми дава само обща представа от посоката, от която самият мъж ще изскочи.

Защото той ще изскочи. Преследва ме, няма съмнение в това.

Шумът му става по-силен. Опряла съм гръб о едно дърво и го чувам как идва отляво.

Приготвям пушката.

Виждам дърветата наоколо в Шума му, заедно с въпросителните, защото се чуди зад кое ли от тях съм се скрила, стеснява избора си до две дървета, зад едното, от които аз наистина се крия, а другото е на два метра вляво от мен.

Ако избере по-далечното, ще ми падне в ръцете.

Чувам вече стъпките му, тихи, тихи по мократа пръст и листата. Затварям очи и се мъча да се концентрирам само върху Шума му, върху точното място, където се намира мъжът, върху отделните точки, на които поставя краката си, докато се промъква.

Да разбера до кое от двете дървета се приближава.

Крачка. Поколебава се. Пак крачка.

Прави избор…

И аз правя избор…

Изскачам, извивам се и се плъзвам в краката му, подсичам го изненадващо, той пада на земята, мъчи се да се прицели с пушката си в мен, но аз се хвърлям върху него, приковавам дулото на оръжието му към пръстта с едно коляно, лягам върху гърдите му, а дулото на моята собствена пушка се забива под брадичката му.

Падна ми.

— Браво — казва Лий и ми се усмихва отдолу нагоре.

— Браво наистина — обажда се госпожа Брайтуейт и излиза от мрака. — А сега, Виола, настъпва моментът на истинското изпитание. Какво ще правиш с врага, когато си го вече заловила и той зависи от милостта ти?

Поглеждам надолу право в очите на Лий, дишам тежко, чувствам парещата топлина на тялото му под мен.

— Какво ще направиш? — пита повторно госпожа Брайтуейт.

Поглеждам пушката си.

— Ще направя каквото е необходимо — отвръщам.

Ще направя каквото е необходимо, за да го спася.

Ще направя каквото е необходимо, за да спася Тод.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — пита за стотен път госпожа Койл, когато излизаме от палатката трапезария на следващата сутрин, едва отклонили настояванията на Джейн да пийнем по още един чай.

— Сигурна съм — отвръщам пак.

— Имаш само една възможност, после ние удряме. Една възможност.

— Той се върна веднъж за мен — казвам. — Аз бях в плен, а той се върна и ме спаси и за да го стори, направи най-голямата жертва.

Тя се намръщва.

— Хората се променят, Виола.

— Той заслужава да сторя за него същото, което той стори за мен.

— Хмм — изхъмква госпожа Койл. Все още не е напълно убедена.

Но аз нямам намерение да й давам избор.

— А когато се присъедини към нас — казвам, — помисли само колко информация ще ти даде.

Аз познавам Тод толкова добре, но отлично виждам как гледат на него останалите: яхнал кон до Дейви, в новата си униформа, предател.

А в мрака на нощта, когато съм свита под одеялото и не мога да спя.

Аз мисля същото.

(какво прави?)

(защо е с Дейви?)

С всички сили се мъча да изхвърля тези мисли от главата си.

Защото ще отида и ще го спася.

Тя се съгласи, че мога да го сторя. Съгласи се да рискувам живота си и да отида в катедралата в нощта, преди Възражението да нанесе финалния си удар и за последен път да опитам да спася Тод.

Съгласи се, защото аз й казах, че ако не се съгласи, повече няма да й помагам за нищо, нито за поставяне на бомби, нито при решителното последно нападение, нито ще кажа една добра дума за нея на хората от корабите, когато кацнат след по-малко от осем седмици. Нищо, край, ако тя не се съгласи да помогна на Тод.

Дори и след този ни разговор, все така смятам, че тя се съгласи единствено, защото се поблазни от информацията, която Тод ще донесе, когато дойде в лагера ни.

Госпожа Койл обича да знае разни неща.

— Смело постъпваш, щом се решаваш да отидеш — казва тя. — Глупаво, но смело — после ме оглежда от глава до пети още веднъж, лицето й е непроницаемо.

— Какво? — питам.

Тя поклаща глава.

— Не можеш да си представиш колко приличаш на мен, когато бях млада, мое изтощително момиче — отвръща тя, едва ли не с усмивка.

После ми хвърля последен поглед и се отдалечава през лагера, готова да раздава още заповеди, да извършва още приготовления, да изпипва до последно плана си за атака.

Атаката ще се проведе утре.

— Госпожо Койл! — извиквам след нея.

Тя се обръща.

— Благодаря — казвам.

Тя изглежда изненадана, намръщва се. Но после кимва и приема благодарността ми.

— Готово? — пита Лий над каруцата.

— Готово — отвръщам, стягам последния възел и закопчавам последната катарама.

— Е, това е, няма повече — казва Уилф и изтупва прахта от ръцете си.

Оглеждаме каруците, единайсет на брой, натоварени догоре с амуниции, оръжия, експлозиви. Почти целият запас на Възражението.

Единайсет каруци не са кой знае какво срещу истинска армия от хиляда мъже, но това е всичко, с което разполагаме.

И преди сме побеждавали — казва Уилф, цитирайки думите на госпожа Койл, но както винаги е така спокоен, че не мога да позная дали се шегува или не. — Въпрос на тактика.

А после се усмихва със същата тайнствена усмивка, с която се усмихва и госпожа Койл. Имитацията е толкова смешна, толкова неочаквано смешна, че се разсмивам с пълен глас.

Лий, обаче, дори не се усмихва.

— Да-а, тя и супер секретния й план — дръпва едно от въжетата, за да провери дали е затегнато.

— Смятам, че тя се интересува само от Кмета — казвам. — Иска да го залови, а когато се разправи с него…

— Армията му ще се разпадне от само себе си, градът ще се надигне срещу тиранията и ние ще бъдем герои — довършва Лий с дълбоко съмнение в гласа. После поглежда Уилф. — Ти какво смяташ?

— Тя казва, че това ще бъде краят — свива рамене Уилф. — Ако е така, аз искам да го направим, че да се свърши.

Госпожа Койл все повтаря, че тази последна атака ще сложи край на целия конфликт, че един силен удар, насочен към правилното място точно сега, е всичко, от което се нуждаем, че дори и ако само жените от града се присъединят към нас, можем да го свалим от власт още преди зимата, още преди да са кацнали корабите, още преди той да е намерил нас и да ни е ликвидирал.

И тогава Лий казва:

— Знам нещо, което не би трябвало да знам.

Уилф и аз се извръщаме към него.

— Тя мина покрай прозореца на кухнята заедно с госпожа Брайтуейт — казва. — Говореха си от коя посока точно ще атакуваме утре.

— Лий… — започвам.

— Не го казвай — обажда се Уилф.

— Ще нападнем откъм хълма южно от града — натъртва Лий и отваря Шума си така, че няма как да не го чуем. — Откъм хълма с просеката, онзи, от който започва тесният път, дето води право на площада пред катедралата.

Очите на Уилф се разтварят широко.

— Не биваше да го казваш! Ако заловят Хилди…

Но Лий гледа само мен.

— Ако стане напечено — казва, — тичай към този хълм. Тичай и помощта ще бъде там.

А Шумът му казва, Аз ще бъда там.

— С натежали сърца те предаваме на земята.

Една по една преминаваме и хвърляме шепи пръст върху празния ковчег, в който няма нищичко от тялото на госпожа Форт, която беше разкъсана на парчета от бомбата, избухнала твърде рано, докато лечителката я залагала на стената на един зърнен склад.

Когато погребението приключва, слънцето вече залязва, хладният мрак пълзи над езерото, ледена корица е сковала плитката вода край бреговете — обикновено я има само сутрин, но днес не се стопи целия ден. Хората се пръсват по нощните си задачи, последно опаковане, получаване на заповеди, всички мъже и жени скоро ще бъдат отново войници, ще крачат с оръжие в ръка, готови да нанесат последния удар.

В момента изглеждат като обикновени хора.

Аз ще тръгна нощес, когато се стъмни напълно.

Те ще тръгнат утре по залез-слънце, независимо какво се случи с мен.

— Време е — застава до рамото ми госпожа Койл.

Това не означава, че е време да тръгвам.

Първо трябва да се случи нещо друго.

— Готова ли си? — пита тя.

— Както винаги — отвръщам и потеглям с нея.

— Поемаш огромен риск, моето момиче. Огромен. Ако те заловят…

— Няма да ме заловят.

— Но ако все пак те заловят — тя спира. — Ако те заловят, ти знаеш къде е лагерът, знаеш кога ще нападнем, а сега аз ти казвам, че ще атакуваме откъм източния път, откъм страната на Кантората на Въпроса. Ще влезем с марш в града и ще го стиснем за гушата — хваща и двете ми ръце и ме поглежда в очите. — Разбираш ли какво ти казвам?

Разбирам. Разбирам, наистина. Тя отново ме лъже умишлено, както когато насочи мислите ми към океана, дава ми погрешна информация, за да може аз при изтезанията чистосърдечно да дам на Кмета същата грешна информация.

И аз щях да постъпя така, ако бях на нейно място.

— Разбирам — отвръщам.

Тя се загръща по-плътно с наметката си срещу надигналия се вечерен бриз. Вървим в мълчание към палатката лазарет.

— Чий живот си спасила? — питам.

— Моля? — тя ме поглежда, искрено объркана.

Спираме. Нямам нищо против.

— Преди много години — казвам. — Корин ми разправи, че са те изхвърлили от Съвета, защото си спасила нечий живот. Кого спаси?

Тя се взира в мен замислено, пръстите й потъркват челото.

— Може би се виждаме за последен път — допълвам. — Може да не се върна. Ще бъде добре, ако знам за теб нещо хубаво и не ми се наложи да умра с мисълта, че всъщност си била просто една дърта досадница.

Малко остава тя да се усмихне, но поривът угасва бързо, в очите й отново се появява вечната тревога.

— Кого спасих ли? — казва. Поема дълбоко въздух. — Спасих един враг на държавата.

— Какво?

— Възражението така и никога не е съществувало легално — тя закрачва в различна посока, към заледения бряг на езерото. — Мъжете, които воюваха във войната с диваците, не одобряваха методите ни, независимо колко ефективни бяха — поглежда ме. — А те бяха много ефективни. Толкова ефективни, че когато Хейвън беше възстановен, ръководителките на Възражението влязоха в Съвета.

— Затова ти си мислиш, че стратегията от тогава може да проработи отново. Срещу по-мощна и по-добре организирана сила.

Тя кимва и пак потърква чело. Изненада съм как няма рана там от това постоянно пипане.

— Хейвън поднови живота си — продължава. — Използваха пленените диваци по строежите и прочие. Някои хора, обаче, не бяха доволни от новото правителство. Някои хора вече не разполагаха с толкова власт, с колкото смятаха, че трябва да разполагат — тя потреперва под наметката. — Хора от Възражението.

Чак тогава осъзнавам смисъла на думите й.

— Бомби — казвам.

— Точно така. Някои хора бяха така погълнати от войната, че я продължиха сами за собствена изгода и след победата над диваците.

Тя се извръща, може би не иска да виждам лицето й, може би тя не иска да вижда моето, да вижда неодобрението, изписано на него.

— Името й беше госпожа Трейс — говори на езерото, на студеното нощно небе. — Умна, силна, уважавана, но държеше да командва. По тази причина никой не я искаше в Съвета, в това число и бившите членове на Възражението, тя се усети изоставена и реагира остро.

Отново ми обръща гръб.

— Имаше и поддръжници. Подхвана кампания с взривове. Не по-различна от тази, която ние провеждаме в момента срещу Кмета, разликата беше само в това, че тогава се предполагаше да цари пълен мир — вдига очи към луните. — Специализира се в изработката на онова, което днес наричаме бомба Трейс. Оставяше я някъде, където войниците да я намерят, а самата бомба си приличаше на най-обикновен пакет. Не се взривяваше, ако не усети до себе си сърдечния ритъм, пулса на ръката, която я хване. Пулсът я активира и ако си запознат, вземеш ли я, веднага разбираш, че е активна и че ще се взриви в мига, в който я пуснеш. Така че, ако я пуснеш, но не си успял да я обезвредиш преди това… — свива рамене. — Бум.

Взирам се в облака, преминаващ пред двете луни.

— Лош знак — промърморва госпожа Койл.

Хваща ме под ръка и пак тръгваме към лазарета.

— Тогава не бяхме точно във война — продължава. — По-скоро беше нещо като конфликт. А за всеобща радост в един момент, по стечение на обстоятелствата, госпожа Трейс беше смъртно ранена.

Настъпва мълчание, чуват се само стъпките ни и Шумът на мъжете, хрускав и ясен в нощния въздух.

— В крайна сметка обаче излязло, че не е смъртно ранена, нали? — отбелязвам.

Тя поклаща глава.

— Аз съм много добра лечителка — стигаме входа на лазарета. — Двете се познавахме отдавна, бяхме приятелки още като малки момиченца у дома, в Стария свят. Нямаше как да не я спася — потрива ръце. — За това ме изхвърлиха от Съвета. А нея изчакаха да оздравее напълно и после я екзекутираха.

Поглеждам я, мъча се да я разбера, да проумея онова, което е добро в нея, и онова, което е трудно, тежко и объркано, онова, което я е превърнало в човека, който сега стои пред мен.

Ние самите сме решенията, които вземаме. И които трябва да вземем на всяка цена. Това сме ние, нищо друго.

— Готова ли си? — пита тя пак, вече за последен път.

— Готова.

Влизаме в палатката.

Раницата ми е вътре, госпожа Койл сама я е опаковала, раницата, която ще нося, докато Уилф ме вози, раницата, която ще внеса в града. Пълна е с храна, напълно невинна храна, която — ако всичко мине по план — ще трябва да ми осигури достъп в града, ще ми позволи да премина край стражите, да вляза в катедралата.

Ако всичко мине по план.

Ако не мине по план, в едно тайно отделение отдолу има скрит пистолет.

Госпожа Лоусън и госпожа Брайтуейт също са в палатката, медицинските им инструменти са готови.

Тук е и Лий, защото аз го помолих да дойде.

Сядам на стол срещу тях.

Лий хваща ръката ми, стисва я за кураж и аз усещам как пъхва в дланта ми бележка. Поглежда ме в очите, Шумът му е изпълнен с онова, което предстои да се случи след минута.

Отварям бележката, крия съдържанието й от трите лечителки, които без съмнение си мислят, че е любовно писъмце или някаква друга подобна глупост.

Не реагирай по никакъв начин, пише вътре. Реших да дойда с теб. Ще пресрещна каруцата в гората до града. Ти искаш да откриеш онзи, който е твое семейство, аз искам да открия онези, които са мое семейство и никой от нас не трябва да бъде сам в това търсене.

Не реагирам по никакъв начин. Сгъвам бележката, поглеждам Лий отново и му кимвам едва забележимо.

— Късмет, Виола — казва госпожа Койл, всички други повтарят думите, Лий ги повтаря последен.

Искам той да го направи. Не можех да понеса мисълта да го направи госпожа Койл, така че Лий беше най-добрият избор.

Защото има само един начин да се движа из Ню Прентистаун, без да ме заловят, сещате ли се? Разузнаването ни в града ни обясни: наистина има само един начин да вляза.

Само един начин, който да ми даде възможност да открия Тод.

— Готова ли си? — пита Лий и когато той задава въпроса, се чувствам по-различно и нямам против да ме пита още много пъти.

— Готова съм — отвръщам.

Той хваща ръката ми и вдига ръкава.

— Просто го направи бързо — казвам и го поглеждам в очите. — Моля те.

— Бързо — отвръща той.

Посяга към торбата в краката си и вади от там метална гривна, на която е изписан номер 1391.

33Бащи и синове

Тод

— Каза ли ти какво иска от нас? — пита Дейви.

— Кога мислиш, че съм си говорил с него в твое отсъствие?

— Де да знам, кретенче, живеете в една и съща сграда в края на краищата!

Яздим към Кантората на Въпроса, слънцето залязва, денят е на приключване. Двеста маркирани жени. Върви по-бързо, когато господин Хамър стои с пушката в ръце до нас. Другите два екипа, ръководени от господин Морган и господин О’Хеър също работят, вече се заговори, че сме ги маркирали почти всичките, макар че се оказа, че върху жените гривните не заздравяват толкова бързо, колкото върху овцете и върху диваците.

Вдигам очи към смрачаващото се небе и изведнъж осъзнавам нещо.

— А ти къде живееш?

А, сети се най-после да попиташ! — Дейви плясва Смъртоносен/Жълъдче с юздите, което кара коня да се препъне две-три крачки и после да премине в тръс. — Почти пет месеца работим заедно, но ти чак сега загря!

— Сега загрявам и те питам.

Шумът на Дейви зажужава леко. Не му се иска да ми отговори, то се вижда.

— Не се налага да ми казваш, ако…

— Над конюшнята — казва. — Има една малка стаичка там. Дюшек на пода. Мирише на конска тор.

Продължаваме да яздим.

— Напред — процвилва Ангарад.

— Напред — отвръща й Смъртоносен.

Тод, мисли Ангарад.

— Ангарад — отвръщам й.

Дейви и аз не сме обелили и дума за книгата на мама от вечерта, когато той дойде да ми я върне. Нито дума не сме си казали по този въпрос, не я споменаваме въобще. Ако следа от него се мерне в Шума на някой от двама ни, и двамата я пренебрегваме, все едно я няма.

Но за други неща си говорим, говорим си повече отпреди.

Аз започвам да се чудя какъв ли мъж бих бил, ако Кметът беше мой баща. Чудя се какъв мъж бих бил, ако Кметът беше мой баща, но аз не бях синът, който той иска да има. Чудя се дали също щях да спя в стаичка над конюшнята.

— Старая се — тихо казва Дейви. — Но кой ли пък знае какво точно иска той, мътните да го вземат!

Аз също не знам какво иска Кметът, затова премълчавам.

Завързваме конете до портата на Кантората. Айвън отново опитва да срещне погледа ми, но аз влизам, без да му обръщам внимание.

— Тод — казва той, когато се разминаваме, явно наистина иска да говорим.

— За тебе той е господин Хюит, редник — изплюва Дейви срещу му.

Продължаваме напред. От портите по кратка пътека се стига точно до входа на Кантората. Тя също се охранява от войници, но ние ги подминаваме без обяснения, стъпваме по ледения бетонен под, все още непокрит, все още неотоплен, и влизаме в познатата наблюдателна стаичка.

— А, момчета, добре дошли — казва Кметът и откъсва очи от огледалото, за да ни погледне.

Зад огледалото на Арената на Въпроса се е изправил господин Хамър, препасал гумена престилка. Пред него на стол е завързан гол мъж, който пищи.

Кметът натиска бутон, изключва звуковата уредба и прекъсва поредния писък по средата.

— Доколкото разбирам, задачата по маркирането с идентификационни номера е изпълнена? — пита той ясно и високо.

— Доколкото ни е известно и на нас, изпълнена е — отвръщам.

— Кой е този? — пита Дейви, който не сваля очи от голия мъж зад стъклото.

— Синът на самовзривилата се терористка — отвръща Кметът. — Когато майка му избягала, не избягал с нея, пълен глупак. Проверяваме какво знае.

Дейви се смръщва.

Но ако не е избягал с нея, то…

— Двамата свършихте за мен огромна и важна работа — прекъсва го Кметът и скръства ръце зад гърба си. — Много съм доволен.

Дейви се усмихва и розовият поток залива Шума му. — Но истинската опасност най-после надвисна над нас — продължава Кметът. — Една от терористките, заловени при нападението над затворите, най-накрая ни съобщи нещо полезно — поглежда пак през огледалото. Не виждаме какво прави господин Хамър, защото закрива мъжа с тялото си и е с гръб към нас, но краката на мъжа се гърчат и ритат от болка. — За съжаление тя почина скоропостижно, но преди това ни разказа, че, предвид честотата на последните взривове, тя очаква съвсем скоро масирано сериозно нападение от страна на Възражението над града, най-вероятно е терористите да нахлуят още утре.

Дейви смаяно обръща очи към мен. Аз гледам в една неутрална точка на сивата стена над рамото на Кмета.

— Те ще бъдат победени, разбира се — казва Кметът. — С лекота. Силите им са несравнимо по-малки от нашите и не вярвам боят да продължи повече от ден.

— Позволи ни да се сражаваме, тате — казва Дейви. — Знаеш, че сме готови.

Кметът се усмихва, усмихва се на истинския си син. Шумът на Дейви става толкова розов, че не мога да се насиля да го погледна.

— Повишен си, Дейвид — казва Кметът. — С армейски чин. Вече си сержант Прентис.

Усмивката разтегля лицето на Дейви, а в Шума му се взривява малка бомба от удоволствие.

— Леле майко! — възкликва той по детски, сякаш е сам в стаята.

Ще стоиш от дясната страна на капитан Хамър, когато той поведе хората от първата вълна в битката — продължава Кметът. — Ще се биеш, точно както искаш.

Дейви на практика грее.

Леле божке, благодаря, тате!

Кметът се извръща към мен.

— Теб също те повишавам и от днес си лейтенант Хюит.

Шумът на Дейви рязко променя природата си.

— Лейтенант?

— От момента, в който започне утрешната битка, ти ще бъдеш мой личен телохранител — продължава Кметът. — Ще стоиш плътно до мен и ще защитаваш живота ми от всяка опасност, която може да възникне, докато наблюдавам военните действия.

Не казвам нищо, не откъсвам очи от пустата стена.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Ето така се върти Кръгът, Тод — отбелязва Кметът.

— А защо той трябва да бъде лейтенантът? — пита Дейви, а Шумът му пука.

— Лейтенант не е боен чин — казва кротко Кметът. — За разлика от сержант. Ако не те бях направил сержант, нямаше да можеш да участваш в битката.

— О — казва Дейви, а очите му се местят от баща му върху мен и обратно, мъчи се да разбере дали не са го изиграли и дали не му се подиграват сега. Аз не се интересувам от проблема му.

— Няма нужда да ми благодариш, лейтенант — дразни ме Кметът.

— Благодаря — казвам, без да свалям поглед от стената.

Чинът ти ще те пази от онова, което не желаеш да правиш — казва той. — Ще те пази от необходимостта да убиваш.

— Освен ако някой не заплаши лично твоя живот — казвам.

— Да, освен ако някой не заплаши лично моя живот. Това ще бъде ли проблем за теб, Тод?

— Не — отвръщам. — Не, сър.

— Хубаво — казва Кметът.

Поглеждам пак през огледалото. Главата на голия мъж е отпусната безжизнено на гърдите му, от увисналата челюст капе слюнка. Господин Хамър сваля раздразнено ръкавиците си и ядосано ги хвърля на масата с инструментите.

— Аз съм благословен — топло възкликва Кметът. — Постигнах амбицията си да върна тази планета на правилния път на развитие. След дни, дори може би след часове, ще унищожа терористките. А когато новите заселници кацнат, аз ще бъда този, който ще им подаде приятелска ръка и ще ги посрещне.

Вдига ръце нагоре, сякаш няма търпение да започне да посреща.

— А кой ще стои до мен? — разтваря ръце към нас. — Вие двамата.

Дейви целият грее в розово, посяга и хваща ръката на баща си.

— Дойдох в този град с един син — казва Кметът, все така протегнал ръка и към мен, — но тук бях благословен да намеря още един.

Чака да поема ръката му.

Чака вторият му син да поеме ръката му.

— Поздравления, лейтенант Кретенче — казва Дейви навън и се мята на седлото на Смъртоносен.

— Тод? — казва Айвън, докато аз възсядам Ангарад. — Може ли да ти кажа две думи?

— Той ти е шеф сега — казва му Дейви. — Ще се обръщаш към него с „лейтенант“, ако не искаш да те пратим на предната фронтова линия да копаеш септични ями.

Айвън поема дълбоко въздух, за да се успокои.

— Добре, лейтенант, ще ми позволите ли да ви кажа две думи?

Поглеждам го от гърба на Ангарад. Шумът му кипи, готов да насилничи, ври, върти се около изстрела в крака му, в него се премятат заговори и преврати, различни начини да си отмъсти на Кмета, мисли ги открито, сякаш за да ме впечатли.

— По-добре е да държиш Шума си скрит — казвам му. — Никога не знаеш кой подслушва.

Плясвам Ангарад с поводите и се връщаме на пътя. Шумът на Айвън ме преследва. Аз напълно го пренебрегвам.

Не чувствам нищо, не пускам нищо вътре.

— Той те нарече свой син — казва Дейви и гледа право напред, докато слънцето залязва зад хълмовете. — Това май значи, че двамата с теб сме братя.

Не отговарям.

— Трябва да измислим нещо, с което да отпразнуваме това — продължава Дейви.

— Къде? — питам. — Как да го отпразнуваме?

— Е, сега сме офицери, нали така, братко? Аз смятам, че офицерите се ползват от разни привилегии — поглежда косо към мен, Шумът му е ярък като пламък, пълен е с неща, които непрекъснато виждах в стария Прентистаун.

Картини на жени без дрехи.

Намръщвам се и пращам към него картина на жена без дрехи с метална гривна на ръката.

— Е, и? — вика Дейви.

— Ти си извратен.

— Не, братко, сега разговаряш със сержант Прентис. Може би най-после нещо при мен ще потръгне.

Разсмива се и се смее ли, смее. Чувства се толкова добре, че доброто му настроение докосва и моя Шум, прави и него ярък против волята ми.

— О, хайде де, лейтенант Кретенче, нали не рониш още сълзи за твоето момиче, а? Тя те заряза преди месеци. Трябва да ти намерим някоя нова!

Млъквай, Дейви.

— Млъквай, сержант Дейви — той пак се засмива. — Добре, добре, ти си стой у дома, чети си книгата…

Млъква рязко.

— Ох, мътните го взели, прощавай, не, не исках да кажа това. Забравих.

Най-странното обаче е, че при тези думи той е напълно искрен, виждам го в Шума му.

Настъпва отново миг на пълна тишина, докато Шумът му пак запулсира с онова силно чувство, което той така упорито крие…

Нещо, което той така се старае да прикрие от мен, да го зарови под друг Шум, но то го кара да се чувства толкова…

И тогава Дейви казва:

— Виж… — виждам предложението, което се изправя в Шума му и не мисля, че мога да го понеса, не мисля, че ще мога да живея дори и една минута повече, ако той наистина го изрече. — Ако някога се решиш и искаш да ти прочета от книгата на майка ти, то аз…

— Не, Дейви — отвръщам бързо. — Не, благодаря ти, но не.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен.

— Добре, да знаеш, че предложението ми си остава — Шумът му отново става ярък, цъфти от радост, докато си мисли за новия си чин, за жени, за това, че аз и той сме братя.

Докато стигаме града, той си подсвирква весело.

Лягам на дюшека, обърнал гръб на кмета Леджър, който дъвче вечерята си както обикновено. Аз също ядох, а сега съм извадил книгата на мама, просто да я погледам, сложена върху одеялото.

— Хората се чудят кога ли Възражението най-после ще атакува града — казва кметът Леджър.

Не отговарям нищо. Прокарвам ръка по корицата на книгата, както правя всяка нощ, чувствам кожата, опипвам с връхчетата на пръстите си разреза, през който мина ножът, когато Аарон го заби в мен.

— Говори се, че ще бъде скоро — продължава кметът Леджър.

— Знам ли — отгръщам корицата. Сгънатата карта на Бен още е там, където я прибрах. Дейви дори не си е дал труд да отвори книгата, нито веднъж през цялото време, докато е била у него. Тя мирише малко на конюшня, сега, когато знам къде я е крил, усещам миризмата, но въпреки това все още си е книгата, все още си е нейната книга.

Мама. Думите на моята майка.

Погледни в какво се превърна синът ти, майко.

Кметът Леджър въздъхва високо.

— Ще нападнат катедралата, нали се сещаш — казва ми. — Ще трябва да ми отключиш и да ме пуснеш навън, когато това се случи.

— Не може ли да помълчиш поне няколко минути? — отгръщам първата страница и гледам първия абзац, който мама е написала в деня, в който съм се родил. Страница, изпълнена с думи, които веднъж чух прочетени.

(прочете ми ги…)

— Нямам пушка, невъоръжен — кметът Леджър се е изправил и гледа през прозореца. — Беззащитен съм.

— Аз ще те пазя — казвам. — А сега млъквай, м… ти!

Все така съм с гръб към него. Гледам първите думи в книгата на мама, думите, написани от ръката й. Знам кои са тези думи, защото съм ги чувал и сега се опитвам да ги прочета от страницата.

Мо-ой. Мой. Думата е мой. Поемам дълбоко дъх. Мии. Мии-лии. Това е мили, така ще да е. Мой мили. А последната дума е сине, знам я много добре, защото я чух така ясно днес.

Мисля си за протегнатата му ръка.

Мисля за момента, в който я поех.

Мой мили сине.

— Казвам, че мога да ти прочета това нещо, ако искаш — казва кметът Леджър, неспособен да прикрие отегчението си от четящия ми Шум.

Извъртам се яростно към него.

— Млъквай, казах!

Той вдига ръце.

— Добре, добре, както кажеш — сяда обратно на дюшека и последната дума просъсква саркастично през зъби, — лейтенант.

Надигам се. Сядам.

— Как ме нарече?

— Нищо — не ме гледа в очите.

— Това не съм ти го казвал — продължавам. — Не съм ти казал и дума за това, че съм лейтенант.

— В Шума ти е.

— Не, не е в Шума ми — скачам на крака. Защото съм прав. Откак се прибрах тази вечер, не съм мислил за друго, освен за книгата на мама. — Откъде знаеш?

Той ме поглежда, но от устата му не излизат думи, а Шумът му се бори да ми каже нещо.

И не ми го казва.

Правя крачка към него.

Вратата прави щрак-щрак и господин Колинс влиза безцеремонно.

— Някой е дошъл да те види — вика ми, после забелязва Шума ми. — Какво става тука?

Няма кой да ме търси — казвам, без да свалям очи от кмета Леджър.

— Едно момиче те чака — казва господин Колинс. — Вика, че Дейви я е пратил.

— Мътните да го вземат! — казвам. — Хем го предупредих, че не искам.

— Е, не знам какво там сте се разбирали — продължава господин Колинс. — Тя обаче вика, че с друг нямало да говори, само с тебе — изкикотва се. — Много е сладка обаче.

Извръщам се, като чувам тона му.

— Не я закачай, която и да е! — казвам. — Не е редно.

— Щом е тъй, не се бави много тука горе, че не отговарям! — той се засмива и затваря вратата зад гърба си.

Взирам се в кмета Леджър, Шумът ми е възбуден.

— Не съм свършил с теб.

— Беше в Шума ти — повтаря той, но аз съм вече в коридора и го заключвам вътре. Щрак-щрак.

Смъквам се надолу по стълбите, мисля си как ли да отпратя момичето, как да попреча на господин Колинс да я притеснява, как да я предпазя от всички мръсни мисли на мъжете наоколо, Шумът ми ври от подозрения и тревоги около кмета Леджър, но нещата ми се изясняват, едва когато влизам в главната зала на катедралата.

Господин Колинс ме чака, подпрян на стената със скръстени глезени, отпуснат и усмихнат. Посочва с палец настрани.

Поглеждам.

И тя е там.

34Последна възможност

Виола

— Остави ни — казва Тод на мъжа, който ме пусна, но докато го казва, не сваля очи от мен.

— Казах ти, че е сладуранка — вика мъжът, поглежда ме противно и излиза през някаква странична врата.

Тод не помръдва, взира се в мен.

— Това си ти — казва.

Но не прави и крачка към мен.

— Тод — казвам и аз прекрачвам към него.

А той отстъпва крачка назад.

Спирам.

— Кой е този? — пита Тод и гледа Лий зад гърба ми, който се старае с всички сили да се преструва на истински войник от хората на Кмета.

— Това е Лий — казвам. — Един приятел. Дойде с мен, за да…

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те отведа — казвам. — Дойдох да те спася.

Виждам го как преглъща. Виждам как адамовата ябълка на гърлото му се премества.

— Виола — казва най-после. Името ми изпълва Шума му изцяло. Виола, Виола, Виола.

Хваща главата си с ръце, заравя пръсти в косата си, която е по-дълга и по-рошава от последния път, когато го видях.

Станал е и по-висок.

— Виола — казва отново.

— Аз съм — отвръщам и правя втора крачка към него. Той не отстъпва, а аз продължавам към него, прекосявам залата, не тичам, просто се приближавам към него все повече и повече.

Но когато стигам съвсем до него, той пак отстъпва.

— Тод? — казвам.

— Какво правиш тук?

— Дойдох за теб — стомахът ми се свива. — Обещах ти, че ще се върна и се върнах за теб.

— Ти каза, че няма да тръгваш без мен — казва той и в Шума му виждам силно раздразнение от жалния тон, с който ми говори. Прочиства гърлото си. — Ти ме изостави тук.

— Отведоха ме насила — казвам. — Нямах избор.

Шумът му става много силен и макар да чувствам щастието в него…

О, Господи Боже, Тод, в Шума му има и ярост.

— Какво сторих? — казвам. — Трябва да вървим. Възражението ще…

— Значи ти сега си от Възражението, така ли? — срязва ме той, горчивината му расте. — Част от тези убийци.

— А ти вече си войник, така ли? — отвръщам внезапно, сама се изненадвам от гласа си и соча буквата В на ръкава му. — Не ми говори за това кой бил убиец, Тод.

Възражението изби диваците — казва той с нисък гневен глас.

И виждам телата на диваците в Шума му.

Натрупани на камари, едно върху друго, захвърлени като смет.

И В-то на Възражението, изписано на зида зад тях.

И Тод, заобиколен от телата, нагазил сред телата.

— По-добре да бяха убили и мен заедно с тях.

Затваря очи.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Виола? — казва Лий зад гърба ми. Обръщам се. Той е прекосил залата до средата.

— Чакай отвън — казвам остро.

— Виола…

— Вън.

Видът му е така загрижен, толкова готов е да се бие за мен, че сърцето ми се свива. По пътя насам той излъчваше толкова силно в Шума си, че аз съм негова затворничка, че другите войници, край които минавахме, сметнаха, че се кани да ме изнасили, но засега се мъчи да го прикрие и му подсвиркваха, за да му пожелаят късмет с мен. После се скрихме в катедралата, видяхме как Дейви Прентис си тръгна, в Шума му се мяркаха неща, които не мога да повторя, мислеше си как на него и Тод им се полага празненство.

Затова се престорихме, че аз съм празненството.

И планът взе, че проработи.

Честно да ви кажа, малко се разстроих като видях колко лесно стана всичко.

Лий пристъпва от крак на крак.

— Викни ме, ако ти потрябвам.

— Ще те викна — отвръщам, а той се колебае още секунда, после излиза през предната порта, но я оставя отворена, за да ни наблюдава.

Очите на Тод са все така затворени и той повтаря Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз някакви ужасни думи, които звучат така страшно, че няма да се учудя, ако Кметът също ги произнася от време на време.

— Ние не сме избили диваците — казвам.

— Ние? — ахва той с широко отворени очи.

— Не знам кой е бил, но не сме били ние.

— Вие хвърлихте бомба сред тях в деня, в който взривихте радиокулата — изплюва той думите срещу мен. — После сте се върнали в деня на нападението над затворите, за да довършите работата.

— Бомба ли? — казвам. — Каква бомба…

Но после си спомням…

Първата експлозия, която накара войниците, охраняващи кулата, да се отдалечат.

Не.

Не би могла да го стори.

Не, дори и тя не би могла да стори нещо подобно. Точно за какви хора ни смяташ, каза тя тогава…

Но така и не ми отговори на конкретния въпрос.

Не, не, не може да е вярно, освен това…

— Кой ти наприказва тези лъжи? — питам — Дейви Прентис може би?

Тод примигва.

— Какво?

— Как така какво? — гласът ми става твърд. — Твоят нов най-добър приятел. Той е мъжът, който ме простреля, Тод, а ти яздиш с него всеки ден на работа и се смеете.

Ръцете му се свиват в юмруци.

— Шпионирала ли си ме? — казва. — Три месеца ни вест, ни кост от тебе, три месеца не съм те виждал, три месеца не съм чул нищичко за теб, а ти през това време ме шпионираш? Това ли правиш в свободното си време, когато не взривяваш хора?

— Ами да! — кресвам, гласът ми се повишава, за да го надвикам. — Три месеца те защитавам от онези, които най-много от всичко на света искат да те нарекат враг, Тод. Три месеца се чудя защо ли, мътните те взели, толкова се натягаш пред Кмета и му работиш като луд и как така Кметът разбра, че сме тръгнали към океана веднага след нашия разговор! — той примигва, но аз продължавам, протягам ръка напред и дръпвам ръкава. — Три месеца се чудя защо точно ти поставяш тези гривни на невинни жени!

Лицето му на секундата се изменя. Буквално проплаква, сякаш сам усеща болката от гривната. Покрива устата си с ръка да задуши плача, но Шумът му изведнъж се оттича в пълна чернота. Протяга ръка към мен, пръстите му остават точно над гривната ми, точно над възпалената кожа под марката, която никога не мога да махна, освен ако не ми отрежат ръката. Кожата е червена, металната лента с номер 1391 пулсира, нищо че ме лекуваха три лечителки.

— О, не — казва Тод. — О, не.

Страничната врата се отваря и мъжът, който ме пусна тук, влиза отново.

— Всичко наред ли е, лейтенант?

— Лейтенант ли? — ахвам аз.

— Всичко е наред — задавено отвръща Тод. — Всичко е наред.

Мъжът постоява още секунда, после пак се прибира.

— Лейтенант? — повтарям полугласно.

Тод се е свил одве, подпрял е длани на коленете си, взира се в пода.

— Не бях аз, нали? — казва тихо, тихо. — Не съм бил аз, който… — прави жест към гривната, без да вдига очи. — Не съм ти я сложил аз, без дори да те позная, нали?

— Не — отвръщам, чета всичко в Шума му, чета нещата, които той не може да изрече, чета ужаса, който клечи в него, с който той се бори и с всички сили се мъчи да не го гледа, да не мисли за него. — Сложиха ми я във Възражението.

Тод бързо вдига очи, Шумът му е пълен с въпросителни.

— Това беше единственият начин да вляза в града необезпокоявана и да те намеря — обяснявам. — Само така можех да мина край войниците, защото всички жени в града вече имат гривни и аз не можех да се отличавам.

Лицето ми се изкривява, когато проумява.

— О, Виола.

Издишам тежко.

— Тод — казвам. — Моля те, ела с мен.

Очите му са мокри, но сега аз вече го виждам, най-после го виждам, най-после го познавам, познавам лицето му, познавам Шума му, познавам ръцете му, които се отпускат поразени.

— Твърде късно е — казва, а гласът му е толкова тъжен, че и моите очи се напълват със сълзи. — Аз съм мъртъв вече, Виола. Мъртъв съм.

— Не си мъртъв — казвам и се приближавам още малко. — Просто са настъпили страшни времена.

Той навежда поглед, очите му не се фокусират върху нищо.

Не чувствам нищо, казва Шумът му. Не пускам нищо вътре.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Тод? — казвам и посягам към ръката му. — Тод, погледни ме.

Той ме поглежда и отчаянието в Шума му е толкова огромно, че ме изпълва чувството, че съм застанала на ръба на бездна, усещам, че ще пропадна, ще падна в него, ще падна в Тод, в чернота, толкова пуста и самотна, че никога повече няма да мога да се измъкна.

— Тод — казвам отново, а гласът ми пресеква. — На онази площадка под водопада, помниш ли какво ми каза ти тогава? Помниш ли какво ми каза, за да ме спасиш?

Той бавно поклаща глава.

— Сторих ужасни неща, Виола. Ужасни неща…

— Всички падаме, каза ми ти тогава — стискам здраво ръката му. — Всички падаме, но не това е най-важното. Важното е да се изправим, след като сме паднали.

Но той тръсва глава и се дърпа от мен.

— Не — отвръща глава. — Не, на теб ти е лесно, защото не беше тук. Лесно ти е, защото не видя…

— Тод, дойдох да те спася…

— Не. Не трябва да мисля за нищо…

— Не е твърде късно.

— Твърде късно е — казва и клати глава. — Твърде късно е.

И се дърпа още от мен.

Отдалечава се от мен.

Губя го…

И тогава ми идва една идея.

Една опасна, много опасна идея.

— Възражението ще атакува утре по залез — казвам.

Той примигва от изненада.

— Какво?

— Утре по залез — преглъщам и правя крачка напред, старая се гласът ми да не трепери. — Аз трябваше да бъда осведомена единствено за фалшивия план за нападението, но успях да узная истинските им намерения. Възражението ще дойде откъм хълма южно от тук, онзи с просеката, откъм хълма, който се намира право на юг от катедралата, Тод. Бойците на Възражението ще дойдат директно тук и съм сигурна, че ще търсят Кмета.

Тод хвърля нервен поглед към страничната врата, но аз говоря тихо.

— Те са само двеста души, Тод, но са сериозно въоръжени, имат пушки и бомби, и план за действие, и страхотна ръководителка, която няма да се спре пред нищо, докато не свали Кмета от власт.

— Виола…

— Те идват — повтарям и правя още една крачка към него. — А сега ти вече знаеш и откъде ще дойдат, и кога, и ако тази информация стигне до Кмета…

— Не трябваше да ми казваш — отвръща той и избягва очите ми.

— Крия нещата, но той някак си ги узнава. Не трябваше да ми казваш!

Правя трета крачка.

— Значи ще трябва да дойдеш с мен. Трябва да дойдеш или той ще победи и властта ще е негова завинаги, и той ще управлява планетата, и той ще посрещне новите заселници…

— С протегната ръка — казва изведнъж Тод с мек глас.

— Моля?

Но той само протяга ръка към празнотата, взира се някъде над рамото ми.

— Ще ги приветства, ще ги чака, застанал рамо до рамо със своя син.

— Е, не искаме това да се случва, нали така? — оглеждам се нервно към портата на катедралата. Лий надниква вътре, стараейки се да не изглежда много подозрително, защото в момента войници преминават отпред по площада. — Хайде, нямаме време за губене.

Той не помръдва, остава с протегната ръка.

— Аз също извърших лоши неща — казвам. — Иска ми се всичко да се беше развило другояче, но това е положението. Съществува само настоящият момент и ти трябва да дойдеш с мен, защото това е единствената ни възможност все пак да обърнем нещата към по-добро.

Той не отвръща, стои с протегната ръка, взира се в нея, затова аз правя последна крачка към него и хващам дланта му.

— Можем да спасим света — казвам и се мъча да се усмихна. — Двамата, аз и ти.

Той ме поглежда в очите, търси, търси, старае се да ме прочете, да се увери, че действително съм до него, че съм истинска; че думите ми се верни, търси и търси…

Но не ме открива.

О, Тод…

— Закъде сте се запътили? — обажда се глас от другия край на помещението.

Гласът на мъж, стиснал пистолет в ръката си.

Не е онзи, който ни пусна да влезем, някакъв съвсем друг мъж е, мъж, когото никога досега не съм виждала.

Освен един-единствен път, когато го зърнах в Шума на Тод.

— Как излезе? — пита Тод, а изненадата се лее от него.

— Нали нямаше да си тръгнеш без това? — отвръща мъжът. В свободната си ръка държи дневника на майката на Тод.

— Върни ми го — казва Тод.

Мъжът не му обръща никакво внимание и махва с дулото към Лий.

— Влез вътре — казва му — или ще се наложи да застрелям нашия скъп приятел Тод, което бих сторил с огромна радост.

Хвърлям поглед назад. Шумът на Лий е изпълнен с мисли за бягство, но после очите му виждат пистолета, насочен към Тод, виждат лицето ми и той прави крачка навътре, Шумът му ясно крещи, че никога няма да ме изостави, толкова силно и ясно, че за миг ме разсейва и аз преставам да следя дулото.

— Хвърли я — казва мъжът, има предвид пушката на Лий и Лий я запраща с тропот на пода.

— Лъжец — казва Тод на непознатия мъж. — Страхливец.

— Всичко за доброто на града, Тод — отвръща мъжът.

— Всички жалби — продължава Тод, гласът и Шумът му кипят от ярост, — всички ругатни и жалби за това как Кметът съсипвал всичко, а в края на краищата ти се оказа просто поредният шпионин.

— Отначало не — отвръща мъжът и тръгва към нас. — Отначало си бях точно това, което ти видя, когато дойде — бившият кмет на града, опозорен, но оставен жив да тегли последствията от това — мъжът подминава Тод и идва към мен, пъхнал дневника под мишница. — Дай ми раницата си.

— Моля? — ахвам.

— Дай ми я.

Той се завърта и дулото на пистолета сега сочи право към главата на Тод. Изхлузвам бавно раницата от раменете си и му я подавам. Той не я отваря, само опипва с ръка дъното, за да намери тайния джоб, тайният джоб, в който е скрит собственият ми пистолет.

Напипва го и се усмихва.

— Ето го — казва. — Толкова години минаха и Възражението така и не е променило похватите си.

— Ако само един косъм падне от главата й — обажда се Тод, — ще те убия.

— Аз също — добавя Лий.

Мъжът продължава да се усмихва.

— Май си имаш съперник, Тод.

— Кой си ти? — питам аз, раздразнението от това, че всички са готови да ме защитават, ми вдъхва смелост.

— Кон Леджър, кмет на Хейвън на твоите услуги, Виола — покланя ми се леко. — Защото ти трябва да си Виола, или се лъжа? — прави обиколка около Тод. — О, Президентът силно се интересуваше от сънния ти Шум, момчето ми. Много се вълнуваше от това за какво си мислиш, докато спиш. Колко много ти липсва твоята Виола, как си готов да сториш всичко, за да я намериш.

Виждам как лицето на Тод започва да поаленява.

— И изведнъж Президентът стана много благ към мен, молеше ме да ти пускам определена информация, за да провери дали може да те накара да сториш онова, което предвиждаха плановете му — кметът Леджър изглежда нелепо с всички неща, които крепи в ръце: пистолета в едната, раницата в другата, дневника — под мишница, като при това се мъчи да изглежда заплашително. — Трябва да ти кажа, че си струваше — намига ми. — Особено сега, когато вече знам откъде ще дойде атаката на Възражението.

Шумът на Лий скача и той прави яростно крачка напред.

Ударникът щраква в ръката на кмета Леджър. Лий спира на място.

— Харесва ли ти? — пита кметът Леджър, има предвид оръжието си. — Президентът ми го даде в деня, в който ми даде и собствен ключ от килията.

Той се усмихва отново на начина, по който всички сме го зяпнали.

— О, я стига! — казва. — Ако Президентът победи Възражението, всичко това ще приключи. Взривовете, разпоредбите, вечерният час — усмивката му леко избледнява. — За да промениш нещо наистина, трябва да се научиш да подработваш системата отвътре. Когато стана негов заместник, ще се трудя неуморно положението тук да стане по-приемливо за всички ни — кимва към мен. — В това число и за жените.

— По-добре ме застреляй веднага — казва Тод, а Шумът му свисти и облизва всички ни като огнени езици, — защото в момента, в който оставиш този пистолет, животът ти вече е в опасност.

Кметът Леджър въздъхва.

— Нямам намерение никого да застрелвам, Тод, освен ако…

Страничната врата рязко се отваря, в главното помещение влиза мъжът, който ни пусна да влезем, на лицето му се изписва изненада.

— Ти какво правиш…

Кметът Леджър обръща пистолета към него и стреля три пъти. Мъжът пада до прага на вратата, само краката му остават да стърчат към нас.

Ние сме замръзнали, напълно шокирани, ехото от изстрелите още кънти, отразено от мраморния под.

В Шума на Кмета Леджър се появява ясна картина, при която той самият е с насинено око и сцепена устна, а застреляният преди миг мъж го бие с юмруци.

Бившият кмет вдига очи и вижда ужаса ни.

— Какво?

— На Кмета Прентис това няма да му хареса — казва Тод. — Той познава господин Колинс още от стария Прентистаун.

— Сигурен съм, че задоволството му от това, че съм заловил Виола и съм узнал откъде ще дойде нападението на Възражението, ще тушира всички недоразумения помежду ни — кметът Леджър започва да се оглежда за място, където да остави някои от нещата, които държи. Накрая хвърля дневника към Тод, сякаш няма повече нужда от него. Тод се стряска, но успява да го улови:

— Майка ти не е била кой знае каква писателка, момчето ми — казва кметът Леджър, кляка и откопчава раницата със свободната си ръка. — Полуграмотна, бих казал.

— Ще си платиш за това. — Тод обръща глава към мен и осъзнавам, че аз съм изрекла последните думи.

Кметът Леджър рови в раницата.

— Храна! — казва и целият грейва. Измъква парче пъстра шишарка и го напъхва в устата си. Рови още, намира хляб, още плодове, нахапва всичко поред. — Колко време смяташе, че ще останеш в града, Виола? — пита с пълна уста.

Виждам как Тод полека започва да отстъпва назад.

— Чувам те много добре — казва кметът Леджър, махва с пистолета към него и продължава да бърка из раницата. Спира, ръката му е на дъното, вдига очи. — Какво е това?

Опипва още известно време и започва да вади от раницата нещо доста голямо. Отначало решавам, че е пистолетът, но после кметът Леджър тръсва раницата, тя пада на пода и нещото се изхлузва от нея.

Кметът Леджър се изправя в пълния си ръст.

Загледан с любопитство в бомбата Трейс, която стиска в дланта си.

Цяла секунда не мога да повярвам. Цяла секунда очите ми отказват да приемат онова, което виждат, съзнанието ми отказва да осъзнае, че аз вече много добре знам как изглеждат бомбите и не се заблуждавам. Цяла секунда смъртоносният предмет е в ръката на кмета Леджър, но не означава нищо за мен, не означава нищо.

Но после Лий до мен ахва и всичко си идва на мястото. Всичко придобива най-ужасяващия проклет смисъл, за който мога да се сетя.

— Не — казвам.

Тод се извърта.

— Какво? Какво е това?

Времето се забавя до максимум. Кметът Леджър завърта бомбата в ръката си и тя започва да тиктака, тик-така бързо, тиктакането очевидно е предназначено за онзи, който пръв бръкне в раницата, започне да рови и напипа бомбата, пулсът на китката му задейства брояча — бомба, която те убива, когато посегнеш да я оставиш.

— Това нали не е… — казва кметът Леджър и вдига очи.

Но Лий вече се протяга към лакътя ми…

Иска да ме сграбчи и да хукнем към изхода…

— Бягай! — виква…

Но аз скачам назад, не напред…

И блъсвам Тод встрани…

Претъркулвам се на пода там, където е паднал убитият мъж…

Кметът Леджър не се опитва да ни застреля…

Не прави нищо…

Просто стърчи и осъзнава…

И всички падаме през прага на вътрешната врата…

И залягаме зад убития…

И се свиваме един в друг…

Кметът Леджър опитва да хвърли бомбата далеч от себе си…

Пуска я…

И…

БУМ

… тя го разкъсва на хиляди парчета, отнася стената зад гърба му, топлината на взрива опърля дрехите и косите ни, затрупват ни парчетии, ние се мъчим да отпълзим под една маса, но нещо удря Тод силно отзад по главата, тежка греда пада върху моите глезени, усещам как ги счупва и двата и всичко, което мога да сторя, е да изкрещя от невъзможната болка и тя ме предаде и тя ме предаде, и тя ме предаде, и всъщност не ме е пратила на мисия по спасяването на Тод, мисията е била да убия Тод, а заедно с него, при повечко късмет, и Кмета…

Тя ме предаде…

Тя отново ме предаде…

И после пада мракът.

Малко по-късно чувам гласове, гласове през прахта и руините, гласове, които се носят из пронизаната ми от болка глава.

Един глас.

Неговият глас.

Застанал е над мен.

— Виж ти — казва Кметът Прентис. — Кой ни е дошъл на гости.