Въпросът и Възражението

19Онова, което не знаеш

Виола

— Разкарай се от мен!

Тя запушва устата ми с ръка, държи ме, за да не се надигна, притиска ме с цялата тежест на тялото си, докато облаци прах се издигат от руините на радиокулата.

— Млъквай! — изсъсква.

Ухапвам я по ръката.

Физиономията й се изкривява от болка, става яростна, гневна, но тя не ме пуска, просто приема ухапването и не помръдва.

— Ще пищиш и крещиш колкото си искаш по-късно, моето момиче — казва, — но само след две секунди тука ще гъмжи от войници и, да ти кажа право, щом те хванат, едва ли ще ти повярват, когато им разкажеш как просто случайно си минавала наблизо.

Чака да види реакцията ми. Гледам я в очите известно време, но в крайна сметка кимвам. Тя дърпа ръката си.

— Не смей да ме наричаш моето момиче — казвам, гласът ми е тих, но яростен като нейния. — Никога повече не ми викай така.

Следвам я надолу по стръмния склон, вървим към пътя, плъзгаме се по покритите с роса нападали листа, но продължаваме надолу и надолу. Прескачам корени и паднали дънери, торбата тежи като камък на раменете ми.

Трябва да тръгна с нея, нямам друг избор.

Ако се върна в града, ще ме заловят и Бог знае какво ще ми сторят.

Тя ми отне всички варианти.

Стигаме до куп храсти в основата на хълма. Лечителката се мушва бързо отдолу им и ми махва да я последвам. Плъзвам се край нея, дъхът ми секва, а тя казва:

— Каквото щеш прави, само не викай.

Преди още да отворя уста, тя изскача от храстите. Клоните се затварят зад гърба й и аз трябва да се боря с ударите им, за да се измъкна сред листата. Избутвам, избутвам и едва ли не падам от другата им страна.

Право на пътя.

Там двама войници са застанали до един мъж в каруца, тримата гледат право в мен и госпожа Койл.

Войниците изглеждат повече изненадани, отколкото гневни, но нито един от двамата няма Шум, така че не мога да съм сигурна в нищо.

Затова пък носят пушки.

Вдигат ги и ги насочват към нас.

— Коя, да я вземат мътните, е тази? — излайва единият, мъж на средна възраст с бръсната глава и белег на долната челюст.

— Не стреляй! — казва госпожа Койл и вдига ръка.

— Чухме експлозията — казва другият войник, младо момче, не е по-голям от мен, има руса, дълга до раменете коса.

Тогава по-старият изрича нещо друго, нещо напълно неочаквано.

— Закъсня.

— Достатъчно, Магнус — отвръща госпожа Койл, отпуска ръце и пристъпва към каруцата. — И свалете тия оръжия, тя е с мен.

— Моля? — казвам, но това е всичко, което мога да изрека.

— Трасиращата, която изстрелях, изобщо не работеше — казва й младият войник. — Така и не разбрах къде изобщо падна.

— Казах ти, че е много стара — обажда се Магнус.

— Свърши работа — отвръща госпожа Койл и започва да рови нещо из каруцата. — Няма значение къде е паднала.

— Ей! — казвам. — Какво става тука?

И тогава чувам:

— Хилди?

Госпожа Койл застива на място, двамата войници също и всички вперваме очи в мъжа, седнал в каруцата.

— Ти ли си, а? — казва той. — Хилди, дето й викат още Виола.

Мислите ми препускат толкова бързо, толкова съсредоточени са върху двамата непознати войници, че когато излязохме на пътя, дори не погледнах третия мъж, не видях безизразното му лице, дрехите, шапката, не чух гласа, равния и спокоен Шум, гладък като далечния хоризонт.

Мъжът, който веднъж прекара мен и Тод през едно море от неща.

— Уилф — ахвам.

Сега всички обръщат очи към мен, веждите на госпожа Койл направо са се скрили в косата й.

— Здрасти! — казва Уилф.

— Здрасти — отвръщам, защото съм твърде втрещена, за да кажа нещо повече.

Той докосва с два пръста периферията на шапката си.

— Радвам се да видя, че си жива.

Госпожа Койл движи челюсти, но цяла секунда не може да проговори.

— Любезностите ще останат за по-късно — казва най-после. — Трябва да тръгваме веднага.

— Ще се съберете ли и двете? — пита младият войник.

— Трябва да се съберем — отвръща госпожа Койл. После се пъха под каруцата и отваря един капак на дъното й. После ми махва с ръка. — Влизай.

— Къде? — навеждам се и виждам тайник, оптическата измама го крие от очите, но той е разположен по ширина на цялата каруца, тесен и плитък, нагласен над задната ос.

— Торбата няма да влезе — казва Уилф и протяга ръка. — На мене я дай.

Аз я изхлузвам и му я подавам.

— Благодаря, Уилф.

— Веднага, Виола — обажда се госпожа Койл.

Кимвам на Уилф за последно, пъхвам се под каруцата и пропълзявам в тайника, влизам до дъното му, докато главата ми опира о далечната му стена. Госпожа Койл не чака повече и се напъхва след мен. Младият войник се оказа прав. Няма място. Лечителката е притисната плътно до мен, лице в лице сме, коленете й се забиват в бедрата ми, между носовете ни има един сантиметър. Тя едва дръпва крака вътре и някой поставя капака на тайника на място, запечатвайки ни в пълен мрак.

— Къде отиваме… — опитвам се да попитам, но тя изшътква остро.

Отвън чувам войнишки крачки, бързат нагоре по пътя, следва ги тропот на копита.

— Докладвайте! — крясва един глас, когато крачките спират до групата ни.

Този глас…

Идва от високо, чувам как конят пръхти под мъжа…

А този глас…

— Чухме експлозията, сър — отвръща по-старият от войниците. — Тоя с каруцата казва, че преди час видял жени да го подминават и да се отправят надолу по реката.

Чувам как истинският войник изплюва:

— Кучки.

О, познавам гласа му.

Сержант Хамър.

— От коя част сте вие двамата? — пита той.

— От първа, сър — отвръща младият след колебание, което трае по-малко от миг. — На капитан О’Хеър.

— При тоя женчо? — вика сержант Хамър. — Ако искате да видите какво е да си истински войник, помолете да ви прехвърлят в четвърта, аз ще ви покажа едно друго.

— Тъй вярно, сър — чувам по-стария войник, звучи по-нервно, отколкото ми се иска.

Чувам и Шума на войниците, които води сержант Хамър. Мислят за каруцата. Мислят за взривовете. Мислят за това как ще застрелват жени.

Но от сержант Хамър не идва никакъв Шум.

— Арестувайте този мъж — казва той, има предвид Уилф.

— Тъкмо това правехме, сър.

— Кучки — повтаря сержант Хамър, чуваме го как смушква коня си (подчини се, мисли конят) и как се отдалечава с всичките си хора.

Издишам, дори не съм забелязала, че съм затаила дъх.

— Дори не са го наказали — прошепвам, говоря повече на себе си, отколкото на госпожа Койл.

— По-късно — прошепва тя в отговор.

Чувам как Уилф тръсва поводите, каруцата рязко тръгва и люлеенето от пътуването се подновява.

Значи Кметът се оказа лъжец: Лъгал е през цялото време.

Разбира се, ти знаеше това от самото начало, идиотка такава.

Убиецът на Мади е свободен, може да убива отново, дори лека не са му отнели.

Подскачам и се блъсвам в жената, унищожила единствената ми надежда да се свържа с корабите, които биха могли да ни спасят.

А Тод е някъде, далеч от мен. Изоставен.

Не съм се чувствала толкова самотна през целия си живот.

Тайникът е адски тесен. Не можем да дишаме, лактите и раменете ни са вече насинени, плувнали сме в пот.

Не продумваме.

Времето минава. Минава. После минава още време. Унасям се, топлината на притиснатото в мене чуждо тяло изсмуква енергията ми. Люлеенето притъпява тревогата ми, затварям очи и се скривам от всички грижи.

Събуждам се, когато по-старият войник потропва по дъното, мисля, че сега ще ни пуснат на въздух, но той само казва:

— Стигнахме лошия терен. Дръжте се.

— За какво? — казвам, но думите изчезват от съзнанието ми, защото в следващия миг ми се струва, че каруцата пада от някаква висока скала.

Челото на госпожа Койл ме удря право по носа и кръвта потича веднага. Чувам я как ахва и се задавя, защото аз я удрям, без да искам по гърлото, каруцата подскача ли, подскача, аз чакам мига, в който ще се преобърнем.

И тогава госпожа Койл протяга ръце от двете ми страни, прегръща ме и ме притиска здраво до себе си, притиска и двете ни в стената на тайника, опряла крак о дъното му. Аз се съпротивлявам, съпротивлявам се на насилственото удобство, но постъпката й е умна, защото почти на мига преставаме да се блъскаме една в друга, нищо че каруцата все така се люлее.

Прекарвам последната част от пътуването в прегръдката на госпожа Койл. В прегръдката й влизам в лагера на Възражението.

Най-после каруцата спира и капакът на тайника пада в следващия миг.

— Стигнахме — казва младият войник, русият войник. — Добре ли сте?

— Защо да не сме добре? — кисело го срязва госпожа Койл. Пуска ме и пропълзява навън, протяга ми ръка да ми помогне. Аз се правя, че не забелязвам, излизам сама и се оглеждам.

Слезли сме по стръмен каменист път, толкова тесен, че не знам как каруцата въобще се е промъкнала, прилича на просека сред скали, струпани насред гъста гора. Дървета ни притискат от всички страни, обграждат ни плътно.

Океанът сигурно е зад дърветата. Или съм спала по-дълго, отколкото ми се е сторило първоначално, или тя ме е излъгала и в момента сме по-близо до града, съвсем не сме до океана.

Изобщо няма да се изненадам, ако е така.

Русият войник подсвирва с уста, когато вижда лицата ни, а аз усещам засъхналата под носа ми кръв.

— Сега ще ти донеса нещо да се почистиш — казва.

— Тя е лечителка — казва госпожа Койл. — Остави я да се оправя.

— Аз съм Лий — добавя младият войник и се усмихва широко.

За една кратичка секунда аз се замислям колко ли ужасно изглеждам с кървавия нос и смешните дрехи.

— Аз съм Виола — отвръщам, но не вдигам очи от земята.

— Ето ти и торбата — обажда се Уилф, внезапно оказал се до мен, подава ми лекарствата и превръзките. Поглеждам го и се хвърлям в прегръдката му, притискам го здраво, искам да почувствам, че той е тук и това е един сигурен факт. — Радвам се да те видя, Хилди — казва.

— И аз се радвам, Уилф — отвръщам с натежал глас. Пускам го и вземам торбата.

— Корин ли приготви тия неща? — пита госпожа Койл.

Измъквам един пластир и се заемам с кръвта от лицето си.

— Какво ти пука?

— Можеш да ме обвиниш в много работи, моето момиче — отвръща тя, — но не и че не ми пука.

— Предупредих те — казвам и я поглеждам в очите. — Никога повече не ме наричай така.

Госпожа Койл замислено прокарва език по зъбите си. Поглежда Лий и другия войник, Магнус, и двамата се махат на секундата, изчезват сред близките дървета.

— И теб да те няма, Уилф.

Уилф ме поглежда.

— Оставям те, нали?

— Остави ме, Уилф — преглъщам. — Но не се отдалечавай много.

Той кимва, докосва периферията на шапката си и поема след двамата войници. Двете го проследяваме с поглед.

— Хубаво — казва госпожа Койл и скръства ръце. — Да те чуем сега. Поглеждам я, гледам лицето й, на което са изписани само агресия и неподчинение, усещам как дишането ми се ускорява, гневът ми се надига толкова бързо, толкова лесно, чувствам се така, сякаш ще се пречупя на две.

— Как посмя…

Но тя ме прекъсва, вече ме прекъсва.

— Онзи, който пръв се свърже с корабите ти, ще има предимство пред другия. Ако той се беше свързал първи, ако им беше разказал за малката противна терористична организация, обесила се на врата му, те щяха да се съгласят да му помогнат, да използват проследяващата си техника, да ни открият лесно и да ни изтрият от лицето на Новия свят.

— Но ако ние…

— Ако ние се бяхме свързали първи с тях, разбира се, бихме могли да им обясним всичко за местния тиранин, но това нямаше как да стане.

— Можехме да опитаме…

— Ти знаеше ли как да сториш това, когато хукна към кулата днес?

Стисвам юмруци.

— Не, но поне щях да…

— Какво щеше? — предизвиква ме с поглед. — Щеше да изпратиш съобщение точно към онези координати в космоса, които Президентът иска да узнае? Не помисли ли, че той всъщност разчита на това ти да опиташ да се добереш до кулата? Как смяташ, защо така и не те арестуваха?

Ноктите се забиват в дланите ми, насилвам се да не слушам думите й.

— Времето ни изтичаше — продължава тя. — А ако ние не можехме да използваме кулата, за да се обадим за помощ, най-добре беше да му попречим и на него да я използва.

— А когато моите хора все пак кацнат? Какъв е планът, какво ще стане тогава?

— Ами — тя отпуска ръце и прави крачка към мен, — ако още не сме победили Президента, ще има значение кой от двама ни ще се докопа първи до кацналите, сещаш ли се? Но поне силите сега са равностойни.

Поклащам глава.

— Нямаше право да унищожаваш кулата.

— Във война сме.

— Война, която ти започна.

— Война, която той започна, моето момиче.

— А ти я прие.

— Трудно решение, но някой трябваше да го вземе.

— А на тебе кой ти даде право да вземаш подобни решения?

— А на него кой му даде право да прибере и заключи в изолатори половината от населението на планетата?

— Ти взривяваш живи хора!

— Инциденти — отвръща тя. — Дълбоко съжаляваме за тях.

Сега аз правя крачка напред.

— Това звучи точно като нещо, което той би казал.

Тя опва рамене и ако имаше Шум, той щеше направо да ме отнесе.

— Виждала ли си затворите, в които той държи арестуваните жени, моето момиче? Онова, което не знаеш, е толкова много…

— Госпожо Койл! — провиква се един глас от дърветата. Лий прекрачва на каменистия път. — Докладът.

— Казвай.

Той премества очи върху мен. Аз отново забивам поглед в земята.

— Три дивизии се придвижват надолу по реката — казва той, — право към океана.

Вдигам рязко глава.

— Идват насам?

Госпожа Койл и Лий ме поглеждат.

— Не — тихо казва Лий. — Отиват към океана.

Примигвам и местя поглед между двамата.

— А ние не сме ли…?

— Разбира се, че не — казва госпожа Койл, а гласът й е равен, подигравателен. — Какво те кара да мислиш, че сме до океана? А, да, чудя се защо ли Президентът е решил, че сме до океана?

Усещам студа на гнева, изстивам под топлите лъчи на слънцето, забелязвам, че цялата треперя под ужасните, тъпи, торбести дрехи.

Тя ме е изпитвала.

За да види дали ще кажа на Кмета къде…

— Как посмя… — почвам пак.

Но гневът изчезва така рязко, както дойде.

— Тод — прошепвам.

Океан, гърмеше Шумът му.

Той обеща да го скрие.

Знаех, че ще удържи на обещанието си…

Ако може.

(о, Тод, дали той…?)

(дали ти…?)

О, не.

— Трябва да се върна — казвам. — Трябва да го спася…

Но тя вече клати глава.

— Нищо не можеш да направиш за него сега…

— Той ще го убие.

Тя ме поглежда съжалително.

— Той вече го е убил, моето момиче.

Усещам как гърлото ми се затваря, но се боря срещу мисълта.

— Няма как да знаеш това.

— Ако приятелят ти не е мъртъв, значи доброволно е разказал наученото от теб на Президента — тя вирва брадичка. — Кое от двете предпочиташ да е вярно?

— Не — казвам и клатя глава. — Не…

— Съжалявам, моето момиче — гласът й е малко по-спокоен отпреди, малко по-мек, но все така категоричен. — Наистина съжалявам, но хиляди животи зависят от нас. А ти вече избра страна, независимо дали ти харесва или не — вдига очи към Лий. — А сега искаш ли да ти покажа твоята армия?

20Руини

Тод

— Кучки — обажда се господин Хамър, възседнал коня си.

— Никой не ви иска мнението, сержант — отвръща Кметът.

Морпет бавно крачи сред дима и изкривените парчета метал.

— Оставили са знака си, във всеки случай — допълва сержант Хамър и посочва към дънера на едно голямо дърво в края на поляната.

Върху него е изписано грамадното синьо В на Възражението.

— Ще се вземе предвид съмнението, което имате в качеството на собственото ми зрение — срязва го Кметът така, че господин Хамър просто млъква.

Долетяхме направо от манастира, срещнахме господин Хамър и хората му, когато вече се качваха по хълма, имаха вид на готови за истинска битка. А горе на хълма заварихме Айвън и хората му, които е трябвало да охраняват радиокулата. Сигурно са повишили Айвън или са го назначили тук, мисля си, сигурно защото всички диваци вече са прибрани и маркирани, но в момента той изглежда така, сякаш му се иска никога да не беше и чувал за радиокулата.

Защото нея вече я няма. Представлява само камара димящ метал, преломена е на една страна, паднала е, подобно на пиян мъж, препънал се и решил да си остане легнал и да се наспи.

(мъча се с всички сили да не мисля за това как тя ме питаше как се стига до кулата)

(как ми казваше, че ние трябва да се доберем първи до нея)

(о, Виола, нали не си…)

— Ако имат толкова експлозив, че да взривят нещо толкова голямо… — обажда се отдясно Дейви, докато оглежда пораженията. Не си довършва изречението, но всички си мислим същото, тази мисъл е в Шума на всички наоколо.

В Шума на всички, които имат Шум, искам да кажа, защото явно господин Хамър е извадил късмет.

— Ей, момче — подвиква ми той. — Ти стана ли мъж вече?

— Вие нямате ли си работа някъде другаде, сержант? — обажда се Кметът, без дори да го поглежда.

— Бързам, сър — отвръща господин Хамър, смигва ми зловещо, пришпорва коня и подвиква на хората си да го последват. Втурват се надолу по хълма възможно най-бързо, оставят ни с Айвън и войниците, а техният Шум е изпълнен е дълбоко съжаление за това, че са тръгнали към мястото на първата, подвеждащата експлозия.

Измамата е била доста прозрачна, като се замисли човек. Една малка бомба, която приковава вниманието на всички, отвлича охраната и тя освобождава мястото, на което искаш да поставиш втората, важната бомба.

Но защо им е трябвало на Възражението да взривяват манастира?

Защо нападнаха диваците?

Защо нападнаха мен?

— Редник Фароу — обръща се Кметът към Айвън.

— Ефрейтор Фароу всъщност… — отвръща той.

Кметът бавно обръща глава към него и Айвън млъква, когато осъзнава за какво става дума.

— Редник Фароу — повтаря Кметът. — Ще нарежете и приберете всичкия използваем метал от тук, а след това ще докладвате на командващия ви офицер, като му предадете целия си запас от лека…

Спира на средата на изречението. Чуваме Шума на Айвън ясно като бял ден. Кметът хвърля поглед наоколо. Всички войници, охранявали кулата, имат Шум. Всеки от тях вече е бил наказван веднъж и лекът му е бил отнет.

— Ще се предадете на командващия ви офицер, който ще ви наложи съответното наказание.

Айвън мълчи, но Шумът му изръмжава.

— Нещо не е ясно ли, редник? — пита Кметът, а гласът му е опасно звънък. Поглежда Айвън право в очите и задържа погледа му. — Ще се предадете на командващия ви офицер, който ще ви наложи съответното наказание — повтаря, но в гласа му има нещо ново, някакво странно трептене.

Обръщам поглед към Айвън. Очите му са станали мътни, разфокусирани, челюстта му се е отпуснала.

— Ще се предам на командващия офицер, който ще ми наложи съответното наказание — изрича той.

— Точно така — казва Кметът и погледът му се връща към руините.

Раменете на Айвън увисват, когато очите на Кмета го пускат от хватката си, мъжът примигва като току-що събуден, челото му се смръщва.

— Но, сър… — казва той на гърба на Кмета.

Кметът се извръща и видът му сочи колко е изненадан, че въобще отново го заговарят.

Но Айвън настоява:

— Ние идвахме да помогнем на вас, когато…

Очите на Кмета засвяткват.

— Когато Възражението са ви наблюдавали как правите точно онова, което те искат и са взривили моята радиокула.

— Но, сър…

Без дума повече Кметът измъква пистолета си от кобура и прострелва Айвън в крака.

Айвън пада с вой. Кметът поглежда към останалите войници.

— Още някой желае ли да изкаже мнението си, преди да се върнете на работа?

Другите войници от провалилата се охрана се преструват, че не обръщат внимание на писъците на Айвън и започват да разчистват руините, а Кметът бутва Морпет и се изправя точно срещу голямото синьо В, което гърми наоколо високо и ясно, като взривното си послание.

— Възражението — казва тихо, само на себе си. — Възражението.

— Нека ние се заемем с тях, тате — обажда се Дейви.

— Мм? — Кметът обръща бавно глава към нас, сякаш е забравил за присъствието ни.

— Можем да се бием — продължава Дейви. — Доказахме го вече. Вместо това ти ни караш да пазим някакви животни, които отдавна са победени.

Кметът мисли цяла минута, а аз изобщо не мога да разбера точно кога и как Дейви превърна себе си и мене в някакво нас.

— Ако смяташ, че те отдавна са победени, Дейвид — най-после казва баща му, — то знаеш твърде малко за диваците.

Шумът на Дейви зажужава.

— Май вече понаучих някои работи за тях.

Колкото и да го мразя, трябва да се съглася с последното.

— Да — отвръща Кметът, — наистина научи някои работи. И двамата научихте някои работи — после ме поглежда в очите и аз веднага се сещам за това как спасих живота на номер 1017, как рискувах собствения си живот, за да спася неговия.

А той ме ухапа и ме издраска за благодарност.

— Какво ще кажете тогава да се заемете с един нов проект? — внезапно пита Кметът и сбутва Морпет към нас. — Такъв проект, в който ще можете да използвате всичките си новопридобити познания и умения?

Шумът на Дейви се изпълва с несигурност. В него има гордост, но и съмнение, о, да, съмнение.

Моят Шум е пълен с чист ужас.

— Готов ли си да станеш водач, Тод? — пита Кметът бодро.

— Аз съм готов, тате — обажда се Дейви.

Кметът гледа само мен. Знае, че мисля само за нея, но пренебрегва всичките ми въпроси.

— Възражението — казва и посочва към буквата В. — Ако искат да бъдат Възражение, добре, нека да бъдат — после ни поглежда отново. — Но за да има на света Възражение, първо някой трябва да зададе…

Оставя гласа си да заглъхне и се усмихва, сякаш се е сетил за някаква своя си шега.

Дейви развива дългото бяло руло върху тревата, без да го е грижа за утринната роса. На хартията са изписани думи, нарисувани са схеми и квадрати, под които пък са изписани още думи.

— Най-вече изчисления — прочита Дейви. — Твърде много ш… изчисления. Гледай само какво става.

Побутва чертежа към мене, чакайки съгласието ми.

Е, добре де…

Да, окей, аз…

Както и да е.

— Твърде много ш… изчисления — повтарям и усещам как се изпотявам.

Днес е денят след онзи, в който взривиха кулата, а ние сме си пак в манастира, пак трябва да караме групите диваци да работят. Моето бягство изглежда е напълно забравено, сякаш се е случило в някакъв друг живот, а сега е време да се мисли за нови работи, а не за миналото. Кметът и дума не обелва за Виола, а аз пак бачкам за Дейви, който пак е кисел.

Така че всичко си е както преди.

— Във война сме, трябва да се бием, а той ни кара да строим някакъв ш… дворец — смръщва се Дейви и се взира в чертежите.

Не е точно дворец, но Младши не е далеч от истината. Преди ставаше дума само за груби постройки, в които диваците да спят през зимата, но нарисуваното тук прилича на чисто нова сграда, която ще бъде обитавана от хора, сграда, която ще заема по-голямата част от терена на манастира.

Отгоре на листа дори е написано наименованието й.

Наименование, в което погледът ми се спъва, аз…

Дейви ме поглежда рязко, очите му се разширяват. Правя Шума си възможно най-Шумен.

— Да почваме — казвам и се изправям.

Но Дейви не ме изпуска от поглед.

— Виж какво пише тука, а, какво ще кажеш? — пита той и посочва куп написани думи. — Не е ли страхотно?

— Да — казвам. — Страхотно.

Очите му стават още по-широки от удоволствие.

— Това е списък на материалите, кретенче — гласът му направо тържествува. — Не можеш да четеш, нали?

— Млъквай — казвам и отвръщам поглед.

— Не можеш да четеш! — Дейви се усмихва под студеното слънце, а всички диваци ни гледат. — Що за идиот може да доживее до твоята възраст, без да…

— Млъквай, ти казвам!

Челюстта на Дейви увисва, когато се сеща за нещо друго.

Знам какво ще ми каже, още преди да го е казал.

— Книгата на майка ти — започва. — Тя е написала всичко вътре само за теб, а ти дори не можеш…

Е, кажете какво друго мога да направя, освен да го ударя право в мръсната муцуна?

Ставам все по-висок и едър, и в този бой Дейви пострадва доста, но по нищо не личи да му пука особено. Връщаме се на работа, а той продължава да се кикоти и да прави голямо шоу от това, че чете плановете пред мене.

— Бая са сложнички тия инструкции — казва, а кървавата му уста е разтегната в най-широката усмивка.

— Давай да почваме, м… ти!

— Хубаво, де, хубаво — отвръща той. — Първата задача е това, дето вече сме го свършили. Разчистване на терена — вдига очи. — Мога да ти го напиша, ако искаш.

Шумът ми лумва в червено, но Шумът не е оръжие.

Освен ако не си Кметът.

Все си мисля, че животът не може да се скапе повече, но във всеки следващ момент той отново ме опровергава, сещате ли се? Бомби и падащи кули, и работа рамо до рамо с Дейви и Кметът, който ми обръща такова специално внимание и…

(и не знам къде е тя)

(и не знам какво ще й стори Кметът)

(а дали тя е поставила бомбите?)

(а, дали?)

Връщам се към работата.

1150 чифта дивашки очи ни гледат, гледат мен, приличат на ш… добитък, който вдига глава от пашата, защото е чул силен шум.

Тъпи ш… овце.

— МАРШ НА РАБОТА! — крясвам.

— Изглеждаш ужасно — казва кметът Леджър, когато вечерта се сривам на дюшека.

— Млък — отвръщам.

— Здраво те натиска, а? — донася ми чинията с вечерята, която вече ме чака. Дори не е изял кой знае колко от моето, преди да се прибера.

— А тебе не те ли натиска здраво? — пресичам го и заравям вилицата в яденето.

— В интерес на истината, мисля, че изобщо е забравил за мен — кметът Леджър сяда на своето легло. — Вече не помня от колко време не съм говорил с него.

Вдигам очи. Шумът му е сив, сякаш крие нещо, но това си е обичайно за него.

— Както си чистя — продължава и ме наблюдава как ям, — все слушам хората как си приказват.

— И какво си приказват хората? — питам, щото ми е ясно, че и без това ще ми каже.

— Ами… — Шумът му се размърдва от неудобство.

— Какво ами?

И тогава виждам защо Шумът му е толкова равен: просто той знае нещо, което крие, което не иска да ми каже, но все пак му се струва, че трябва да ми го каже, така че го казва:

— Домът на изцелението — изрича. — Онзи, де.

— Какво за него? — казвам, като се преструвам, че не ме интересува, но не успявам да го заблудя.

— Затворен е — казва кметът Леджър. — Пуст.

Спирам да ям.

— Как така пуст?

— Ами пуст — отвръща той нежно, защото знае, че за мен новината е лоша. — Няма никой в него, нито пациенти, нито никой. Всички са изчезнали.

— Изчезнали? — прошепвам.

Изчезнали са.

Изправям се, въпреки че няма къде да отида, все така с тъпата чиния с яденето в ръка.

— Как така изчезнали? Какво е сторил той с нея?

— Нищо не е сторил — отвръща кметът Леджър. — Приятелката ти е избягала. Така чух. Избягала с другите жени, когато кулата паднала — потрива брадичка с ръка. — Всички останали от дома са арестувани и са в затвора. Но приятелката ти… се е измъкнала.

Измъкнала се го произнася така, сякаш има предвид не „избягала“, а „планирала да избяга“.

— Не знаеш това — отвръщам. — Не знаеш каква е истината, не я познаваш.

Той свива рамене.

— Може би — казва той, — но го научих от един от войниците, които са охранявали дома на изцелението.

— Не — казвам, макар че не съм съвсем наясно какво имам предвид. — Не.

— Всъщност ти колко добре я познаваш? — пита кметът Леджър.

Млъквай.

Дишам тежко, гърдите ми се вдигат и отпускат.

Добре е, че е успяла да избяга, нали?

Нали?

Преди беше в опасност, а сега…

(но)

(но тя ли е взривила кулата?)

(защо не ми каза, ако е имала намерение да го стори?)

(излъга ли ме тогава?)

Не трябва да мисля за това, не трябва да мисля за това, но то връхлита…

Тя обеща.

Но си е тръгнала.

Тръгнала си е без мен.

(Виола?)

(защо ме изостави?)

21Мината

Виола

Отварям очи при звука на пляскащи пред вратата криле, но този звук вече ми е познат, тъй като съм в лагера вече няколко дни — той означава, че прилепите се завръщат в пещерите след нощния си лов, че слънцето всеки момент ще изгрее, че вече почти е дошло време да се измъквам от завивките.

Някои от жените вече се размърдват, протягат се на походните легла. Други са още мъртви за света, още хъркат, още попръцкват, още се носят в пустото нищо на съня.

Цяла секунда на мен също ми се иска да съм там.

Спалното помещение представлява дълга барака с пометен под от утъпкана пръст, дървени стени, дървена врата, почти без прозорци и с една желязна печка в средата, която далеч не топли достатъчно. Останалото пространство е изпълнено с походни легла на два етажа, на които, от стена до стена, са налягали спящи жени.

Аз съм най-новата тук, затова спя в самия край.

Наблюдавам жената на леглото през пътеката. Тя сяда, напълно будна е и контролира тялото си, а през останалото време сякаш също не спи, просто сякаш превключва сама себе си на пауза, докато отново започне да функционира.

Госпожа Койл също се обръща в леглото си, сяда и спуска крака на пода, вдига очи и ме поглежда над останалите спящи.

Мен проверява най-напред.

Без съмнение, за да се увери, че не съм избягала през нощта и не съм отишла да търся Тод.

Не вярвам, че е мъртъв. Не вярвам също така, че е издал на Кмета онова, което му казах за океана.

Трябва да има друго обяснение.

Не мърдам, само гледам госпожа Койл в отговор.

Не съм избягала, мисля. Още не.

Но това е така най-вече поради факта, че изобщо не знам къде се намираме.

Не сме до океана. Изобщо не сме близо до океана, сигурна съм, макар че никой не ми е подсказал с нищо къде сме, защото „потайност“ е ключовата дума в този лагер. Никой не съобщава каквато и да било информация на друг, освен ако не е абсолютно наложително. Това е предпазна мярка, за да не може никой нищо да издаде, ако бъде заловен при поставяне на бомба или при набезите за брашно и лекарства — вече и такива мисии се провеждат, тъй като припасите на Възражението са на привършване.

Госпожа Койл пази информацията, защото тя е най-ценното, с което разполага.

Всичко, което знам, е, че лагерът се намира в изоставена мина, започната — както много други неща на тази планета — с огромен оптимизъм от първите заселници, но изоставена само след няколко години. Около отворите на дълбоките пещери в околните скали са пръснати доста бараки. Някои от тях са новопостроени, други са още отпреди двайсет години: всички те служат за спални помещения, за зали за събрания, за трапезарии и за каквото още се сетите.

В пещерите — поне в онези, в които няма прилепи — са складирани храните и другите припаси, те никога не достигат и винаги са строго пазени от госпожа Лоусън, която все така жали за дечицата, които е изоставила в града, и залива с жалбите си всеки, който я помоли за още едно одеяло.

Дълбоко под пещерите са минните галерии, в началото са копаели в търсене на въглища или каменна сол, но тъй като не намерили нито едното, нито другото, започнали да търсят диаманти или злато, сякаш някой има нужда от тях на тази планета. Сега в мината са скрити експлозивите и оръжията. Не знам как са ги докарали до тук, не знам дори изобщо откъде са ги взели, но ако лагерът бъде открит, оръжията ще бъдат взривени, вероятно изтривайки от белия свят и всички нас.

Но засега няма нужда от това, лагерът се намира до естествен кладенец със сладка вода, скрит дълбоко сред горите. Единственият подстъп към мината е между скалите и дърветата, през мястото, откъдето дойдохме ние с госпожа Койл, пътят е толкова стръмен и труден за преодоляване, че всеки нападател ще бъде чут, далеч, преди да стигне лагера.

— А нападателите ще дойдат — каза ми госпожа Койл още първия ден. — Просто трябва да сме сигурни, че сме готови да ги посрещнем.

— Защо още не са дошли? — попитах. — Сигурно много хора знаят, че тук има изоставена мина.

Тя само ми намигна и потупа с пръст едната си ноздра.

— Това пък какво означава? — казах.

Но повече нищо не узнах, защото информацията е най-ценното, с което разполагаме, сещате ли се?

На закуска получавам обичайното студено отношение от Теа и останалите познати помощнички: нито една от тях не ми продумва, все още ме винят за смъртта на Мади, винят ме за това, че по някаква тяхна си логика се явявам предателка, а доколкото разбирам, ме обвиняват и за цялата проклета война.

Не че ми пука.

Защото не ми пука.

Оставям ги в трапезарията и изнасям чинията със сива овесена каша в студената утрин, сядам на една скала до отвора на най-близката пещера. Ям и наблюдавам как лагерът бавно се пробужда, стяга се и се приготвя да върши онова, което терористите вършат денем.

Най-голямата изненада за мен беше да видя колко малко хора всъщност има тук. Може би стотина души. Толкова. Това е то могъщото Възражение, което причинява такива неприятности в Ню Прентистаун, като взривява разни неща. Сто човека. Лечителки и помощнички, бивши пациентки и разни непознати, мнозина изчезват нощем и се завръщат на сутринта, има и такива, които въртят целия лагер, грижат се за няколкото коня, които Възражението притежава, за воловете, които теглят каруците, за кокошките, които снасят сутрешните яйца и за милион още други наложителни неща.

Само сто човека. Няма да могат да сторят нищо, ако истинската армия на Кмета реши да дойде да ни смачка.

— Как си, Хилди?

— Здрасти, Уилф — казвам, когато той идва при мен, също с чиния каша в ръце. Премествам се да му направя място. Той мълчи, просто си яде кашата и ме оставя аз да си ям моята.

— Уилф? — чуваме и двамата. Към нас се е запътила съпругата на Уилф, носи две чаши, от които се вдига пара. Внимателно крачи сред камъните, веднъж се препъва, разлива малко кафе и кара Уилф да се надигне разтревожено, но после крачката й отново става стабилна. — А заповядайте! — буквално кресва тя и ни набутва чашите в ръцете.

— Благодаря — отвръщам и поемам кафето.

Тя пъха длани под мишниците си, за да ги стопли и се усмихва, очите й са широко отворени и търсещи, сякаш не наблюдава, а изяжда с тях видяното.

— Много е студено да хапвате така навънка — казва, сякаш това приятелско подхвърляне предполага да започнем да й се обясняваме.

— Така си е — вика само Уилф и продължава невъзмутимо да яде.

— Не е толкова страшно — казвам и също се връщам към кашата.

— Чухте ли, че снощи влезли в зърнения склад? — казва тя, снишавайки гласа си до шепот, но от това той по някакъв начин гръмва още по-силно. — Пак ще имаме хляб!

— Така си е — повтаря Уилф.

— Обичаш ли хляб? — пита ме Джейн.

— Обичам.

— Човек трябва да има хляб — казва тя, обръщайки се към земята, към небето, към скалите. — Човек трябва да има хляб.

После се врътва и поема пак към трапезарията, изглежда Уилф няма нищо против, по нищо не личи дори да забелязва какво изобщо прави тя. Но аз знам, отлично знам, че гладкият и чист Шум на Уилф, неговият Шум без думи, мълчанието му, привидната му безизразност, изобщо не разкриват истинската му същност, изобщо даже не я разкриват.

Уилф и Джейн били бежанци, избягали в Хейвън, когато армията ги гонела по петите, изпреварили ни по пътя в дните, когато Тод спеше с треска в Карбонел Даунс, по пътя Джейн се разболяла и след като поразпитал тук-там, Уилф я завел право в дома на изцелението, ръководен от госпожа Форт, а после армията връхлетяла, преди Джейн да се възстанови напълно. Уилф, чийто чист Шум изключвал всяко подозрение в измама, бил възприет от войниците като местния идиот и те му позволили да посещава жена си, макар че на всички други мъже това било забранено.

Когато жените побягнали, Уилф им помогнал. Когато го попитах защо им е помогнал, той сви рамене и каза:

— Щото щяха да спасят Джейн.

По-слабите скрил в каруцата си, после конструирал и самия тайник, за да може да води госпожа Койл и останалите на взривните им мисии, седмици наред той ги карал до града и обратно, рискувайки живота си безброй пъти, но никой не го закачал, защото войниците не можели да допуснат, че мъж с толкова прозрачен Шум може да крие каквото и да било.

Поведението на Уилф било голяма изненада и за ръководството на Възражението.

За мен, обаче; не беше изненада.

Той спаси мен и Тод веднъж, спаси ни, макар че нищо не го задължаваше да го стори. После спасил Тод, когато той бил в далеч по-голяма опасност. Още първия ден, когато ме видя в лагера, беше готов да обърне воловете и да се върне с мен в града, за да намерим Тод, но сержант Хамър вече познаваше лицето му, знаеше, че Уилф трябва да е арестуван и по тази причина всяко негово пътуване обратно би било равносилно на смъртна присъда.

Гребвам последната лъжица от кашата и въздъхвам тежко, когато я слагам в устата си. Възможно е да въздишам заради студа, заради скучната каша, заради това, че в лагера така си и стоя без работа.

Но по някакъв начин Уилф разбира истинската причина за въздишката ми. По някакъв начин Уилф винаги разбира.

— Сигурен съм, че той е добре, Хилди — казва и дояжда и своята закуска. — Ще оцелее той, такъв си е нашият Тод.

Вдигам очи към леденото слънце и преглъщам, макар че в устата ми вече няма каша.

— Пази си силите — казва Уилф и се изправя, — за туй, което иде.

Примигвам.

— Какво иде? — питам, но той вече крачи към трапезарията и сръбва кафе.

Дори не се обръща.

Допивам си кафето, разтривам рамене, мисля си как днес ще я попитам, не, как днес ще й съобщя, че възнамерявам да се присъединя към следващата мисия, че трябва да отида до града, че трябва да го намеря…

— Седиш си тука съвсем самичка?

Вдигам очи. Лий, русият войник, се е изправил над мен и ми се усмихва с всичките си прекрасни зъби.

На секундата усещам как горещина облива лицето ми.

— Не, не — казвам и скачам, обръщам му гръб и вдигам чинията си.

— Не си тръгвай… — казва той.

— Не, аз вече приключих…

— Виола…

— Мястото си е твое…

— Нямах това предвид…

Но аз вече тичам към трапезарията и се проклинам, задето лицето ми е толкова червено.

Лий не е единственият мъж. Е, той едва ли може да бъде наречен мъж, още е съвсем млад, но и той, както и Уилф, и възрастният Магнус вече не може да се преструва на войник и не може да се връща в града, защото сержант Хамър вече го познава по лице.

Но има други мъже, които ще заемат местата им. Защото, сещате ли се, това е най-голямата тайна на Възражението.

Поне една трета от членовете са мъже, мъже, които се преструват на войници, за да водят и извеждат жените свободно от града, мъже, които помагат на госпожа Койл да подбира целите си, мъже с опит в правенето на експлозиви, мъже, които вярват в каузата й и които искат да воюват срещу Кмета и срещу неговия ред.

Мъже, които са изгубили съпругите и дъщерите, и майките си, и които сега се борят да ги освободят или да отмъстят за смъртта им.

Най-често за последното.

Предполагам, че е много удобно всички в града да си мислят, че Възражението се състои само от жени; това позволява на мъжете да влизат и излизат безпрепятствено от града, макар че Кметът сигурно се досеща за какво става дума, което е и причината да отнема лека на почти всички от собствената си армия, а по същата причина запасите от лека, притежавани от самото Възражение, се превръщат постепенно от благословия в бреме.

Хвърлям бърз поглед към Лий зад гърба си и пак обръщам очи напред.

Не съм сигурна каква е причината той да е тук.

Още не съм успяла…

Дори не съм имала възможност да го попитам за това.

Не внимавам и когато стигам до вратата на трапезарията, тя се отваря сама, преди да съм докоснала дръжката.

Заставам очи в очи с госпожа Койл.

Дори не я поздравявам.

— Вземи ме с вас на следващия набег — казвам.

Изражението на лицето й не се променя ни най-малко.

— Знаеш много добре, че не мога да го сторя.

— Тод ще се присъедини към нас — продължавам. — Няма да се поколебае и секунда.

— Останалите не са сигурни в теб, моето момиче — отварям уста да отговаря, но тя ме пресича. — Дори и ако приемем, че твоят мил е още жив. Което няма и никакво значение, защото аз пак не мога да те взема с нас, тъй като не мога да рискувам да те заловят. Ти си най-ценната сред нас. Момичето, което може да окаже помощ на Президента, когато корабите кацнат.

— Аз…

Тя вдига ръка.

— Няма да водя отново този разговор. Има твърде много друга важна работа за вършене.

Лагерът тъне в мълчание. Зад гърба на лечителката са се събрали хора, които искат да излязат, но не смеят да й кажат да се помести, сред тях са госпожа Форт и госпожа Надари, но дори те чакат търпеливо. Подобно на Теа, те не са ми казали и две думи откак съм дошла, всички са просто помощнички на госпожа Койл, все хора, които не могат и да си мечтаят да й говорят по начина, по който й говоря аз.

Отнасят се към мен така, сякаш съм мъничко опасна.

Леко съм изненадана да открия, че това ми е приятно.

Поглеждам я в очите, в очите, които никога няма да се предадат.

— Няма да ти простя — казвам тихо, защото говоря само на нея. — Няма. Нито сега, нито когато и да било.

— Не искам прошката ти — отвръща тя също толкова тихо. — Но ще дойде ден, когато ще разбереш.

Очите й блясват и тя се усмихва.

— Знаеш ли — казва, — мисля, че е време да ти намерим някаква работа.

221017

Тод

— Не можете ли да се поразмърдате, ш… неща такива?

Четирима-петима диваци, застанали най-близо до мен, се свиват, нищо че дори не съм повишил тон кой знае колко.

— Живо!

Както винаги от тях не долитат нито мисли, нито Шум, нищо.

Могат да получават лека само с храната, която продължавам да им рина всеки ден. Но защо им го дават? Защо на тях, след като го отнемат от всички мъже? Лекът ги превръща в море от тихи, бели и цъкащи гърбове, наведени в студа, в бели усти, от които излита мълчаливо пара, в бели ръце, които изхвърлят шепи пръст и когато човек обхване с поглед терена на манастира и види всички тези бели работещи тела, спокойно може да ги сбърка с овце, сещате ли се?

По-внимателният поглед, обаче, ти показва семействата, групите, съпрузите и съпругите, бащите и синовете. Виждаш как по-старите изхвърлят по-малки шепи и работят по-бавно. Виждаш как по-младите им помагат, мъчат се да скрият от нас, че по-старите не могат да работят толкова много. Виждаш бебе, привързано до гърдите на майка си в стар парцал. Виждаш, как един от най-високите мъжки е организирал останалите в група, в която работата кипи. Виждаш няколко дребнички женски, които мажат с кал инфектираната рана под гривната с номера на една по-едра женска. Виждаш ги как работят заедно, държат си главите наведени, стараят се да не привличат върху себе си нито моето внимание, нито вниманието на Дейви, нито онова на стражите край бодливата тел.

Всичко това го виждаш, само ако се вгледаш по-внимателно.

Но е по-лесно да не се вглеждаш въобще.

Опасно е да им даваме лопати, разбира се. Могат да ги използват като оръжия срещу нас, а въоръжените мъже върху зида се изнервят, дори ако само някой дивак си протегне ръката малко по-височко. Така че диваците до един са приведени до земята, местят камъни, тихи са като облаците по небето, страдат, но не предприемат нищо.

Аз съм въоръжен, във всеки случай. Върнаха ми пушката.

Защото е ясно, че вече надали ще опитам да бягам, сещате ли се?

Нея вече я няма.

— Живо! — викам на диваците, а Шумът ми пламва ален само при мисълта за нея.

Зървам как Дейви ме гледа с изненадана усмивка. Обръщам му гръб и прекосявам терена, приближавам до друга работеща група. Почти съм стигнал, когато чувам зад гърба си високо изцъкване.

Завъртам се и търся с очи виновника.

Няма защо да търся, той е винаги един и същ, все той.

1017 се е изправил и ме гледа, а в очите му няма прошка. После премества поглед към ръцете ми.

Чак тогава осъзнавам, че съм стиснал насочената към него пушка.

Дори не си спомням да съм я свалял от рамото си.

Диваците работят усърдно, но даже и при това положение, от изпълнението на задачата за строежа на сградата ни делят още поне няколко месеца, а след няколко месеца ще е средата на зимата, а диваците изобщо няма да разполагат с подслона, който уж трябваше да построят сами за себе си, но аз знам, че диваците по принцип прекарват много повече време на открито от хората, но не мисля, че дори и те могат да оцелеят без убежище през зимния мраз, а сега-засега нищо не подсказва, че нашите работници ще бъдат преместени на някое друго, по-удобно място.

След седем дни всички стари постройки на територията на манастира са вече разрушени: изпреварваме предварителния график с два дни, а и нито един дивак не умря през това време, имахме само няколко счупени ръце. Войниците отведоха нанякъде всички наранени.

Не ги видяхме повече.

Към края на втората седмица след взрива при радиокулата всички траншеи са изкопани и започва наливането на основите, ние с Дейви само надзираваме — такива са заповедите — а диваците са онези, които изобщо знаят как се строи сграда.

— Тате казва, че с тяхна помощ бил възстановен градът след края на войната — обяснява Дейви. — Макар че като я гледаш тая сбирщина, никога няма да повярваш, че изобщо умеят да вършат нещо.

Изплюва люспа от семките, които чопли. При всички тия бомби и набезите на Възражението срещу складовете, храната доста намаля, но Дейви винаги успява да свие по нещо отнякъде. Седнали сме на купчина камъни и наблюдаваме терена, доскоро пуст, а сега нашарен с четвъртити ями и камари камъни така, че за диваците буквално няма място.

Но те все пак са тук, живи, скупчени покрай зида, гушат се едни в други, за да се топлят. Не се съпротивляват, нищо не правят, нищо не искат.

Дейви изплюва още люспи.

— Ти ще проговориш ли скоро?

— Че аз си говоря — отвръщам.

— Не, не говориш, само викаш по работната сила, а на мен ръмжиш. Това не е говорене — изплюва още люспи ловко, надалеч и улучва най-близкия дивак по главата. Той само маха боклука от себе си с бързо движение и продължава да работи.

Тя те заряза — казва Дейви. — Приеми го.

Шумът ми скача.

— Млъквай.

— Не искам да те обидя.

Обръщам се и го зяпвам смаяно.

— Какво? — отвръща той. — Просто казвам, не се сърди. Тя те остави, това не значи, че е умряла или нещо такова страшно — плюе люспи. — Доколкото си я спомням, тя отлично може да се грижи за себе си.

В Шума му изплува спомена за това, как тя го удари с електрошока, когато той ни настигна за първи път на брега на реката. Това би трябвало да ме накара да се усмихна, но аз не се усмихвам, защото я виждам, изправена в Шума му, как изстрелва електродите и поваля Дейви на секундата.

Тя е само в Шума му, не е тук, пред мен, от плът и кръв.

(къде е отишла?)

(къде, мътните да я вземат, е отишла?)

Кметът Леджър ми разказа, че веднага след взрива на радиокулата армията изпратила потеря към океана, защото някой бил получил информация, че Възражението се крие там…

(аз ли съм ги издал? — От мен ли са го чули? — Изгарям само като си го помисля…)

Но когато господин Хамър и хората му стигнали океана, не открили нищо, освен отдавна-отдавна изоставени домове стари лодки, наполовина потънали във вълните.

Защото се оказало, че информацията за местонахождението на Възражението била фалшива.

При тази мисъл също изгарям.

(излъга ли ме тя?)

(излъга ли ме тя умишлено?)

— Божичко, кретенче — Дейви изплюва още люспи. — Какво да кажем ние другите, дето си нямаме гаджета, а? Всички жени са или в затвора, защото поставят бомби наляво-надясно, или обикалят на толкова големи групи, че не можеш никоя да заговориш.

— Тя не ми е гадже — отвръщам.

— Все едно — продължава той. — Мисълта ми е, че сега ти просто си съвсем сам, сам като всички нас, време е вече да се примириш.

Внезапно в Шума му се мярва тежък, страшен порив от някакво чувство, но той го заличава на секундата, защото вижда, че го гледам.

— Какво зяпаш?

— Нищо — отвръщам.

— Добре правиш — отвръща той, става, взема си пушката и с тежка стъпка се отправя към диваците.

По някакъв начин номер 1017 все прави така, че да се навърта край мен. Аз обикновено наглеждам групите в дъното на терена, а те в момента се занимават с до изкопаването на последните траншеи. Дейви се държи по-близо до портата, неговите диваци вече нареждат готовите носещи колони, чийто ред идва, когато бетонът на основите е вече налят. Номер 1017 също трябва да работи при него, но когато и да вдигна очи, го виждам застанал край мен, не се отделя и на крачка, независимо колко пъти го пращам насила на неговото си място.

Работи, разбира се, копае, трупа пръст на равномерни купчини, но не откъсва очи от мен, винаги се мъчи да срещне погледа ми.

Цъка ми.

Тръгвам към него, ръката ми лежи на затвора на пушката, по небето започват да се събират сиви облаци.

— Пратих те при Дейви — излайвам му. — Какво правиш пак тук?

Дейви чува името си и се провиква от другия край:

— Какво има?

— Защо си ми пратил тоя обратно? — викам и аз.

— А бе за кого говориш! — крещи Дейви. — Те изглеждат абсолютно еднакво!

— Ами за номер 1017!

Дейви свива престорено рамене.

— Е, и, какво за него?

Чувам изцъкване, грубо, саркастично изпъкване зад гърба ми.

Извръщам се и, заклевам се, номер 1017 ми се хили.

— Ти, боклук скапан… — отварям уста и пушката се плъзва в ръцете ми.

И тогава пред очите ми блясва искра Шум.

Шум, който идва от номер 1017.

Бърз е като мисълта, но ясен и несъмнен, Шум, в който аз стоя пред него, посягам към пушката, в картината няма нищо друго, освен онова, което той в момента вижда…

После блясва още една искра, в която той измъква пушката от ръцете ми…

А после всичко изчезва.

Аз все така си стискам пушката, номер 1017 все така е затънал до колене в калта на траншеята.

Няма и следа от Шум.

Оглеждам го от главата до петите. По-кльощав е отпреди, но те всички са изпосталели, защото не получават достатъчно храна, но сега се замислям дали по някаква причина 1017 не е пропускал умишлено някои хранения.

За да не приема лека.

— Каква игра играеш? — питам го тихо.

Но той ми обръща гръб и се заема с работата си, ръцете му загребват пръст, изхвърлят я, а ребрата му се броят през бялата, бялата кожа.

Номер 1017 не отговаря на въпроса ми.

— Защо продължаваме да им даваме лека, при положение, че татко ти лишава от него всички мъже в града?

Следващият ден е настъпил, двамата с Дейви обядваме. Облаците са натежали в небето, сигурно скоро ще вали, не е валяло отдавна, дъждът ще бъде леденостуден, но заповедите са да продължим работа без оглед на времето, така че вече цял ден гледаме как диваците изливат бетона на последните основи.

Айвън се появи при нас тази сутрин, оздравял е, но още куца, Шумът му беснее безспир. Чудя се към коя ли власт ще се ориентира сега.

— Ами лекът им пречи да заговорничат един с друг — отвръща Дейви. — Не могат да си обменят разни идеи.

— Но те го правят чрез цъкането — продължавам. — Нали?

Дейви свива рамене в смисъл „На кого му пука, бе, кретенче“.

— Останаха ли сандвичи?

Подавам му сандвич, без да изпускам диваците от очи.

— Не е ли редно ние да знаем какво си мислят? — казвам. — Как смяташ, не би ли било по-добре за нас да знаем какво си мислят?

Намирам с очи номер 1017, който, то се знае, гледа право в мен.

Цоп. Първата капка дъжд пада на миглите ми.

— Ох, да те вземат мътните — казва Дейви и вдига очи към небето.

Не спира да вали вече три дни. Теренът става все по-кален, но Кметът не позволява да спрем работата, така че цели три дълги дни ние се пързаляме и затъваме в калта, а после опъваме импровизирани навеси от найлон из полето, за да може изобщо да се работи.

Дейви гледа да стои все на сушина, уж надзирава как се вдигат навесите, аз стоя повече под дъжда и притискам ъглите на найлоните към земята с големи камъни.

Тъпа, проклета работа.

— По-бързо! — викам на диваците, които ми помагат. Пръстите ми замръзват, защото никой не ми дава ръкавици, а Кметът никакъв не се мярка, не съм го виждал, за да го помоля да позволи сам да си потърся.

— Ох! — налапвам разкървавената си ръка, обелил съм си кокалчетата за хиляден път.

Диваците си работят, по нищо не личи изобщо да забелязват дъжда, което е добре, защото под навесите няма място за всички им.

— Ей — викам, внимавайте с оня край! Внимавайте с оня…

Силен вятър отскубва един от найлоните, който току-що сме закрепили в калта. Един от диваците го хваща, найлонът го повдига и го събаря с лекота. Аз скачам и се втурвам към найлона, а той се понася с плющене из калния терен, аз посягам и тъкмо да го хвана…

Подхлъзвам се лошо, претъркулвам се от другата страна на размекната камара пръст и падам на хълбок…

И тогава разбирам къде се намирам, накъде падам…

Право в отходната яма.

Заравям ръце в калта, за да се спра, но няма как да стане и цопвам вътре с гадно пляс.

— Гнус! — изкрещявам и се мъча да се изправя. Затънал съм до хълбоците в поръсени с вар дивашки лайна, целият съм омазан и смърдя така, че ми се повдига…

И тогава пред мен блясва искра Шум.

В Шума аз стоя в ямата.

В Шума един дивак се е надвесил над мен.

Вдигам очи.

Цяла тълпа диваци ме зяпат.

А пред всички им, най-отпред.

Номер 1017.

Надвесен над мен.

В ръцете си държи грамаден камък.

Не казва нищо, просто стои с камъка, той е достатъчно голям да ми навреди много, ако бъде хвърлен ловко.

— Така значи, а? — викам му. — Това ли искаш?

Той само ме гледа в отговор.

Не виждам повече от Шума му.

Посягам към пушката, посягам бавно.

— Е, казвай, какво ще правим сега? — той вижда в Шума ми колко готов съм аз, колко готов съм за схватката.

Колко готов съм да го…

Пушката ляга удобно в ръцете ми.

Но той само ме гледа.

И после пуска леко камъка в краката си, обръща се и се запътва към отлетелия найлон. Наблюдавам го как се отдалечава, пет крачки, десет крачки, тялото ми се поотпуска. Вече изпълзявам от ямата, когато го чувам. Изцъкването.

Грубиянското, гадно изцъкване.

И пердето ми пада.

Хуквам към него, крещя, но не знам какво точно произнасям, Дейви смаяно се обръща точно когато стигам до най-близката палатка, номер 1017 тъкмо е влязъл в нея, аз връхлитам подире му, размахвам пушката като смахнат, 1017 се обръща да ме посрещне, но аз не му оставям време да направи каквото и да било, удрям го право в лицето с приклада, той пада на земята, аз пак вдигам пушката, той свива ръце да се предпази, аз го удрям пак и пак…

По ръцете…

И по лицето…

И по изпъкналите ребра…

И Шумът ми вилнее…

И удрям…

И удрям…

И удрям…

И крещя…

Крещя, колкото ми глас държи…

— ЗАЩО СИ ТРЪГНА?

— ЗАЩО МЕ ОСТАВИ?

И после чувам студеното, хрускаво пук, когато ръката му се счупва.

Звукът изпълва пространството, надвива шума на дъжда, обръща стомаха ми наопаки, буца засяда в гърлото ми.

Спирам насред поредния замах.

Дейви стои със зяпнала уста.

Диваците се дърпат от мене в ужас.

А от земята номер 1017 ме гледа, алена кръв тече от чудноватия му нос и от ъгълчетата на високо разположените му очи, но не издава нито звук, нито Шум, нито цъкане, нито мисли, нищо…

(и пак сме в лагера край реката и на земята лежи един мъртъв дивак, и тя е толкова уплашена, че отстъпва от мене, и навсякъде има кръв, и аз отново го сторих, и аз отново го сторих, и защо си тръгна, Боже Господи, Виола, мътните да те вземат, защо ме остави…)

А 1017 ме гледа.

И погледът му, Бог ми е свидетел, е поглед на победител.

23Нещо иде

Виола

— Хилди, водната помпа пак не работи.

— Благодаря, Уилф — подавам му табла с питки, парата още се вие над тях. — Би ли ги занесъл на Джейн, моля ти се. Тя тъкмо слага масата за закуска.

Той поема таблата, в Шума си тананика монотонна песничка. Тръгва към трапезарията и се провиква:

— Жено!

— Защо те нарича Хилди? — пита Лий някъде отзад: тъкмо е излязъл от вратата зад гърба ми, носи торба с брашно, която току-що е напълнил, ръкавите на ризата му са отрязани и ръцете му са бели чак до лактите.

Погледът ми се плъзва по голата кожа на рамото му и аз бързам да обърна очи встрани.

Госпожа Койл ни сложи да работим заедно, защото той повече не може да ходи в Ню Прентистаун, но все пак трябва да върши нещо.

Не, със сигурност няма да й простя.

— Хилди се казваше една жена, която много ни помогна — казвам. — Достойно е човек да носи нейното име.

— Помогна на вас, тоест на…

— Да, на мен и Тод — вземам торбата от ръцете му, влизам обратно в бараката и тежко я слагам на масата.

Разговорът ни прекъсва в тежко мълчание всеки път, когато по някаква причина се спомене името на Тод.

— Никой не го е виждал, Виола — казва кротко Лий. — Но хората ходят до града най-често нощем и в тъмното нали знаеш…

— Тя не би ми казала, дори и ако го беше видяла със собствените си очи — започвам да разпределям брашното в съдовете, в които печем питките. — Мисли, че е мъртъв.

Лий пристъпва от крак на крак.

— Но ти не мислиш така.

Поглеждам го. Той ми се усмихва и аз не мога да се сдържа да не му се усмихна в отговор.

— А ти ми вярваш, така ли?

Свива рамене.

— Уилф ти вярва. Ще се изненадаш като разбереш колко тежи думата на Уилф тук.

— Не — отвръщам и поглеждам през прозореца натам, накъдето изчезна Уилф. — Никак даже няма да се изненадам.

Денят минава като всички останали дни, а ние готвим ли, готвим. Това е новата ни задача, моята и на Лий, да готвим. Възложено ни е цялото готвене, за целия лагер. Научихме се да печем хляб буквално от А и Б, мелим си зърното, защото иначе няма кой да приготви брашно. Научихме се да дерем катерици, да вадим костенурки от черупките и да чистим риба. Научихме колко бульон трябва, за да се приготви супа за сто души. Научихме се да белим картофи и круши по-бързо от всяко друго живо същество на цялата тъпа планета.

Госпожа Койл се кълне, че с такъв труд се печелят войните.

— Това не е причината да се присъединя към нея — казва Лий, докато скубе шестнайсетата си горска яребица за деня.

— Поне си се присъединил по своя воля — отвръщам и скубя друга яребица. Перушината се носи из въздуха като ято лепкави мухи, които остават закачени за всяко нещо, до което се допрат. Пух се е полепил под ноктите ми, в сгъвките на лактите, в ъгълчетата на очите.

Знам го, защото Лий също целият е олепен в перушина, перца са заплетени в дългата му златна коса, която има същия цвят като златистите косъмчета по ръцете му.

Лицето ми пак пламва и аз продължавам яростно да скубя.

Първият ни ден заедно стана втори ден, после трети, после седмица, която премина в следваща седмица, а и в по-следваща седмица, готвя все с Лий, мия съдовете с Лий, три дена валя, без да спре и двамата с Лий не сме мърдали от бараката кухня и не сме се разделяли и за миг.

Но все пак. Все пак.

Нещо иде, нещо се мъти, никой нищо не ми казва.

Забита съм тук и няма измъкване.

Лий хвърля шепа пера на масата и отскубва друга.

— Тоя вид яребици ще вземе да изчезне, ако продължаваме така.

— Ами Магнус само тях може да улучва — отвръщам. — Останалите животни бягат много бързо.

— Каква загуба за животинското царство — казва Лий, — само защото във Възражението няма един свестен стрелец.

Засмивам се твърде високо. Извъртам очи.

Довършвам яребицата и взимам следващата.

— Ще оскубя три, докато ти оскубеш две — закачам го. — А и омесих повече питки от теб тази сутрин, а и…

— Половината ги изгори.

— Защото ти беше напалил пещта твърде силно.

— Аз не съм създаден за готвач — отвръща той с усмивка. — Създаден съм да бъда войник.

Ахвам.

— Значи мислиш, че аз съм създадена да бъда готвачка, така ли?

Но той ми се смее и продължава да се смее, когато хвърлям по него шепа мокра перушина и го улучвам право в окото.

— Ох — казва и изтрива цапаницата с ръка. — Добре се целиш, Виола. Трябва да държиш пушка.

Бързо свеждам очи към милионната оскубана яребица в скута си.

А може и да не е чак толкова добра идея — довършва той тихо.

— Ти дали… — млъквам.

— Какво дали съм правил?

Облизвам устни, което е грешка, защото после трябва да изплюя налапаните пера, затова, когато най-после изричам думите, те прозвучават по-гневно, отколкото ми се иска:

— Застрелвал ли си някога някого?

— Не — той се изправя рязко. — А ти?

Поклащам глава отрицателно и виждам как той се отпуска от облекчение, затова незабавно добавям:

— Но мен са ме прострелвали.

Той пак се изправя.

— Стига бе!

Казвам го, преди да поискам да го кажа, казвам го, преди да се усетя, а когато го казвам, се сещам, че никога преди не съм го казвала на глас, нито на себе си, нито на никой друг, никога от деня, в който се случи, а ето го тук и сега, изтърколи се насред стаята, пълна с хвърчаща перушина.

— А веднъж намушках човек с нож — спирам да скубя. — Убих го.

В настъпилото мълчание усещам как тялото ми натежава двойно.

Когато започвам да плача, Лий ми подава една от кухненските кърпи и ме оставя да плача, не ми виси на главата, не казва някакви глупави успокоителни думи, нищо не пита, въпреки че сигурно умира от любопитство. Просто ме оставя да плача.

Това е най-правилната постъпка.

— Да, но печелим симпатии — казва Лий към края на вечерята; ядем заедно с Уилф и Джейн, аз се мъча да отложа края колкото е възможно повече, защото, когато приключим, ще трябва да се върнем пак двамата в кухнята да приготвим маята за утрешния хляб. Няма да повярвате колко много хляб изяждат сто души.

Хапвам половината от последната си хапка.

— Само казвам, че тук не сте кой знае колко много хора.

— Да, не сме чак толкова много — сериозно отвръща Лий. — Затова пък имаме шпиони в града, работят за нас и нови хора се присъединяват към каузата всеки ден. Там нещата се влошават буквално с часове. Храната вече е на дажби и никой не получава от лека. Скоро ще почнат да се обръщат срещу него.

— Затворите са пълни — добавя Джейн. — Стотици жени, всичките под ключ, оковани във вериги под земята, гладуват и мрат.

— Жено! — сопва й се Уилф.

— Само казвам какво съм чула!

— Нищо подобно не си чула!

Джейн се нацупва.

— Това, че не съм чула, не означава, че не е вярно.

— В затвора също има много хора, които биха ни подкрепили, ако бяха на свобода — казва Лий. — А и може да се окаже, че…

Спира на средата на думата.

— Какво? — питам и вдигам очи. — Какво може да се окаже?

Той не ми отговаря, само поглежда към съседната маса, където седят госпожа Койл, госпожа Брайтуейт, госпожа Форт, Госпожа Уегънър и госпожа Баркър, Теа също е с тях, всичките седят заедно, както винаги, обсъждат разни неща, шепнат си, издават тайни заповеди, възлагат тайни задачи.

— Нищо — довършва Лий, когато госпожа Койл се изправя и тръгва към нас.

— Каруцата ще ми трябва за тая вечер, Уилф — казва тя.

— Да, госпожо — отвръща той и се изправя.

— Дояж си — казва тя. — Не е бърза работа.

— Радвам се, че помагам — отвръща Уилф, изтръсква трохите от панталоните си и излиза.

— Кого ще взривяваш нощес? — питам.

Госпожа Койл стисва устни.

— Много приказваш, Виола.

— Искам да дойда — казвам. — Ако ще ходите в града тази нощ, искам да дойда.

— Търпение, моето момиче — отвръща тя. — И твоят час ще настъпи.

— Кой час? — викам след нея. — Кога?

— Търпение — повтаря тя.

Но произнася думата нетърпеливо.

Мръква се все по-рано и по-рано. Седя на куп камъни отвън, докато нощта пада, наблюдавам как участниците в тазвечершния набег се въртят около каруците, приготвят се, торбите им са пълни с всякакви тайни неща. Някои от мъжете имат Шум, защото вземат много малки дози от лека от нашите топящи се запаси, скрити в пещерите. Вземат достатъчно, че да се сливат с Шумните мъже в града, но не толкова много, че да издават тайните си. Точната доза се определя трудно, става все по-опасно нашите мъже да излизат по улиците на Ню Прентистаун, но те, въпреки това, продължават да го правят.

А хората в града спят нощем и докато спят, биват ограбвани и взривявани в името на една справедлива кауза.

— Здрасти — казва Лий и сяда до мен, не го виждам добре, просто сянка в мрака.

— Здрасти — отвръщам.

— Добре ли си?

— Защо да не съм добре?

— Ясно — вдига камък и го хвърля напред в тъмното. — Защо ли наистина?

Звездите започват да изгряват. Някъде там сега са корабите с моите хора. Онези, които могат да ни помогнат, не, които задължително ще ни помогнат, ако можехме да се свържем с тях. Симон Уоткин и Брадли Тенч, все добри хора, умни, които веднага ще прекратят тукашната глупост с взривовете и със…

Усещам как гърлото ми пак се свива.

— Ти наистина ли си убила човек? — пита Лий и хвърля нов камък.

— Да — отвръщам и свивам колене към брадичката си.

Лий помълчава малко.

— Заедно с Тод?

— Заради Тод — отвръщам. — Спасих го. Спасих и двама ни.

Слънцето е залязло, истинският студ бавно настъпва. Притискам колене към гърдите си.

— Тя се бои от теб и то много — казва Лий. — Госпожа Койл имам предвид. Смята, че имаш влияние.

Поглеждам го, но не го виждам в тъмнината.

— Това е пълна глупост.

— Чух я да го казва на госпожа Брайтуейт. Каза, че можеш да водиш цели армии в битка, стига само да поискаш.

Поклащам глава, но той също не ме вижда в мрака.

— Тя дори не ме познава.

— Да, но е много умна.

— И всички вървят подире й като малки агънца.

— Всички, освен теб — той ме бутва приятелски с рамо.

— Може би точно това е имала предвид тя при разговора, който подслушах.

Дочуваме ниското ръмжене откъм пещерите, което означава, че прилепите се приготвят за лов.

— А ти защо си тук? — питам. — Защо я следваш?

И преди съм го питала, но той винаги сменяше темата.

Но тази вечер е по-различно. Аз поне се чувствам по-различно.

— Баща ми загина във войната с диваците — казва.

— Много бащи са загинали тогава — отвръщам и мисля за Корин, чудя се къде ли е тя сега, чудя се дали…

— Не го помня много добре — продължава Лий. — Останахме само аз, майка ми и голямата ми сестра, с тях израснах. А сестра ми… — той се засмива. — Ти щеше много да я харесаш. Все приказваше, огън момиче беше, такива скандали сме имали, бедна ти е фантазията.

Пак се засмива, но по-тихо.

— Когато армията дойде, Шавон искаше да се бие, но мама не й позволи. Аз също исках да се бия, но не ми обърнаха внимание, Шавон беше хванала оръжието и мама трябваше буквално да залости вратата, за да й попречи да изтича на улицата пред войниците, когато армията нахлу в селището.

Ръмженето се засилва и Шумът на прилепите започва да кънти от входа на пещерата. Лети, лети, казват те. Далеч, далеч.

— А после вече нищо не можеше да се направи — разказва Лий. — Армията отведе всички жени в сградите източно от града. Мама каза, че трябва да оказваме съдействие, нали разбираш, „поне засега, да видим накъде ще тръгнат нещата, може би той не е чак толкова лош“. Такива ми ти работи.

Не отговарям и се радвам, че е тъмно и той не вижда лицето ми.

— Но Шавон не можеше да се предаде без борба, разбираш ли? Крещеше на войниците, пищеше, отказваше да тръгне, а мама я молеше да престане, да не ги гневи, но Шавон… — той замълчава и цъква с език. — Тя удари първия войник, който опита да се допре до нея и да я отведе насила.

Поема дълбоко въздух.

— Настъпи нещо страшно. Опитах се да се боря с тях, но в следващия момент се озовах на пода, коляното на един войник притискаше гърба ми, чувах как мама пищи, но от Шавон не чувах нито звук, после настъпи мрак и когато се събудих, бях сам в къщата.

Лети, лети, чуваме от пещерата. Далеч, далеч, далеч.

— Когато ограниченията бяха отменени, тръгнах да ги търся — продължава Лий. — Но така и не ги намерих. Търсих във всяка къща, във всяко общежитие, във всеки дом на изцелението. А накрая, в последния от тях, госпожа Койл чу гласа ми и ми даде отговор.

Замълчава и вдига очи.

— Ето ги.

Прилепите се изливат от пещерите, сякаш някой е наклонил света и ги изсипва на свобода, точно над главите ни, порой от още по-черен мрак на черното небе. Гръмкото шшшшш, което издават крилете им, заглушава думите и за минута не говорим, а само ги гледаме.

Всеки е дълъг най-малко по два метра, крилете им са покрити с козина, имат къси, заоблени уши и по едно зелено светещо петно фосфор на върха на всяко крило — с тях заслепяват и объркват пеперудите и бръмбарите, улавят ги и ги ядат. Фосфорът искри в нощта, над нас за кратко се просва одеяло от примигващи звездички. Седим, заобиколени от пляскащи криле, от цвъртящ Шум. Лети, лети, далеч, далеч, далеч.

А след пет минути вече са изчезнали, отлетели са в гората и няма да се върнат до заранта.

Нещо иде — казва Лий в последвалата тишина. — Знаеш го. Не мога да кажа какво, но ще тръгна с нея, защото има още места, където не съм търсил.

— Тогава и аз ще дойда — казвам.

— Тя няма да ти позволи — той се обръща към мен. — Но ти обещавам, че ще търся Тод. Със същите очи, с които ще търся Шавон и майка, ще търся и него.

Над лагера прокънтява камбана, която казва, че всички участници в среднощния набег вече са заминали, а останалите трябва да отиват да спят. Лий и аз оставаме в мрака още малко, рамото му е притиснато до моето, а моето рамо е притиснато до неговото.

24Стените на затвора

Тод

— Не е зле — казва Кметът от гърба на Морпет, — особено за работна сила без специални умения.

— Ще стане още по-хубаво — отвръща Дейзи. — То сега много валя и всичко беше само кал.

— Не, не — продължава Кметът и оглежда терена. — Справили сте се прекрасно вие двамата, толкова много е направено само за месец.

С Дейви замълчаваме и също оглеждаме онова, с което сме се справили така прекрасно. Налети са бетонните основи на една-единствена обща продълговата постройка. Колоните са издигнати, между някои от тях вече е започнало реденето на дялани камъни — взехме ги от вътрешните стени на разрушения манастир, а един грамаден найлон покрива всичко като с покрив. Вече направо си прилича на сграда.

Кметът е прав, справили сме се прекрасно.

Ние и още 1150 диваци.

— Да — казва Кметът. — Доволен съм.

Шумът на Дейви започва да сияе в розово, дори ми е неудобно да го гледам.

— Е, какво ще бъде това? — питам.

Кметът ме поглежда.

— Кое какво ще бъде?

— Това — посочвам постройката. — Какво ще представлява?

— Вие я довършете, Тод, пък аз ти обещавам, че ще те поканя на тържественото откриване.

— Но няма да е дом за диваците, нали?

Кметът леко се намръщва.

— Не, Тод, няма да е дом за диваците.

Потривам шията си отзад с длан и чувам пукот в Шума на Дейви, който ще се усили, ако се опитам пак да му попреча да преживее спокойно успеха си.

— Само казвам — продължавам, — че последните три нощи бяха много студени, всичко замръзваше, а занапред по-топло няма да става.

Кметът обръща Морпет към мен. Момче Жребче, мисли той. Момче Жребче, отстъпи назад.

Аз отстъпвам, без дори да се усетя.

Кметът повдига вежди.

— Искаш печки ли да им докараме или какво?

— Ами — забивам поглед в земята, после поглеждам към сградата и към диваците, които се мъчат старателно да стоят възможно най-далеч от трима ни, но са твърде много, а пространството е твърде тясно. — Може да завали сняг — продължавам, не знам дали ще оцелеят.

— О, по-жилави са, отколкото ти се струва, Тод — гласът на Кмета е тих и в него вибрира нещо, което не мога да определя. — Много жилави.

Отново забивам поглед в земята.

— Добре — казвам. — Щом казваш.

— Ще поръчам на редник Фароу да докара няколко печки на твърдо гориво, ако това ще те успокои.

Примигвам.

— Сериозно?

— Сериозно? — зяпва Дейви.

— Добре са поработили — отвръща Кметът, под твое ръководство, ти демонстрира истинско себераздаване през последните седмици, Тод. Истински ръководни умения.

После се усмихва, усмивката му е почти сърдечна.

— Знам, че ти имаш душа, която не може да понася да гледа чуждите страдания — задържа погледа ми със своя, сякаш ме предизвиква да го опровергая. — На добротата ти трябва да бъде отдадено дължимото.

— Доброта — изкикотва се Дейви.

— Гордея се с теб — Кметът прибира поводите в дланите си. — Гордея се и с двама ви. Усилията ви ще бъдат възнаградени.

Шумът на Дейви отново грейва, докато Кметът напуска в тръс манастира.

— Чу ли? — казва Младши и повдига многозначително вежди. — Награди, добричкото ми кретенче.

— Млъквай, Дейви — вече крача към постройката и към последното парче незаета земя, където са се струпали всички диваци. Те отстъпват и ми правят път, когато навлизам сред тях.

— Ще имаме печки — казвам и изобразявам печка в Шума си. — Нещата ще се подобрят.

Но те единствено се мъчат да направят така, че да не се докосна до никого от тях.

— Казвам, че нещата ще се подобрят!

Тъпи, неблагодарни…

Спирам мисълта си. Поемам дълбоко дъх. Просто продължавам да крача.

Заобикалям постройката от задната страна, а там до стената сме подпрели няколко неизползвани колони, покрили сме ги и те са образували хралупа.

— Можеш вече, да излезеш — казвам.

Цяла минута никакъв звук, после шумолене и навън се измъква номер 1017, счупената ръка е пристегната и нагласена в преметната през врата му превръзка, направена от една моя стара риза. По-кльощав е от когато и да било, по бялата кожа още пълзи червенина от счупеното място, но вече и тя започва да избледнява.

— Откраднах ти малко обезболяващи — казвам и ги измъквам от джоба си.

Той ги грабва рязко и издрасква дланта ми.

— Я внимавай! — казвам през стиснати зъби. — Да не искаш да те отведат и да сторят с теб онова, което правят с осакатените диваци, а?

От него блъвва Шум, с който аз малко по малко свиквам, образът е все един и същ, той стои изправен над мен с пушка, удря ме с приклада, удря и удря, а аз го моля да спре, но той не спира, докато не счупва моята ръка.

— Ясно? — казвам. — Както кажеш.

С домашното животинче ли си играеш? — Дейви заобикаля постройката и се обляга нехайно на стената със скръстени ръце. — Нали знаеш, че когато конете си счупят крак, ги застрелват.

— Той не е кон.

— Нее — проточва Дейви. — Той е овца.

Изпуфтявам.

— Благодаря ти, че не ме издаде на татко си.

Дейви свива рамене.

— Все едно ми е, кретенче, само гледай да не се издъниш и да ни лишат от наградата.

1017 изцъква мръсно и към двама ни, но най-вече към мен.

— Във всеки случай, той не ми изглежда много благодарен — обажда се Дейви.

— Е, аз вече два пъти му спасявам живота — поглеждам номер 1017, поглеждам го право в очите, които никога не ме изпускат, които търсят да срещнат моите очи. — Стига вече, трети път няма да има.

— Ти само така си говориш — отбелязва Дейви, — но всички знаем, че ще го спасяваш още толкова пъти, колкото се наложи — кимва към 1017. — Ти спасяваш всички, дори и такива като него — очите му се разширяват подигравателно. — Това е, щото си добър!

— Млъквай.

Но той се засмива и ни обръща гръб, а 1017 просто ме гледа ли, гледа.

А аз го гледам в отговор.

Аз го спасих.

(спасих го заради нея)

(ако тя беше тук, щеше да види, да ме види как го спасявам)

(ако беше тук)

(но нея я няма)

Стисвам юмруци и насила трябва да си наложа да ги отпусна отново.

Ню Прентистаун се промени през последния месец, виждам това всеки ден, докато яздя към кулата вечер.

Първо, настъпва зимата. Листата на дърветата станаха виолетови и червени, после опадаха, останаха да стърчат черни зимни скелети. Вечнозелените си запазиха игличките, но хвърлиха шишарките си, пълзящите растения прибраха клонките си и се прилепиха плътно към стволовете, които ги крепят. Всичко това, заедно с ранния мрак кара, града да изглежда прегладнял.

Което си е така и в буквалния смисъл. Армията нападна към края на жътвата, така че събрана храна по фермите има, но по другите селища не останаха хора, които да я докарат в Хейвън, да не забравяме и Възражението с техните бомби и нападенията над складовете. За една нощ беше изнесено всичкото зърно от един от най-големите хамбари, работата беше свършена така професионално и незабелязано, че стана сто процента ясно, че както в града, така и вътре в самата армия има хора, които помагат на госпожа Койл.

А този извод докара само лоши последици и за града, и за армията.

Вечерният час се измести още по-рано през последните две седмици, никой не може да излиза след мръкнало, освен някои патрули. На квадратния площад пред катедралата всеки ден пламтят клади, горят се книги, вещи на хора, за които беше доказано, че помагат на Възражението, униформи на лечителки — тях ги донесоха от последния дом на изцелението, който Кметът затвори. На практика никой вече не взема лека, освен най-приближените на Кмета: господин Морган, господин О’Хеър, господин Тейт, господин Хамър, все мъже от стария Прентистаун, с години живели заедно. Въпрос на лоялност, предполагам.

На нас с Дейви така и не ни дадоха от лека, така че нямаше и какво да ни отнемат.

— Може би това ще е наградата — говори Дейви, докато яздим. — Може би той ще ни донесе малко лек от мазето и най-после ще разберем какво е да нямаме Шум.

Нашата награда, мисля си. Ние.

Прокарвам ръка по шията на Ангарад, която тръпне от студ.

— Почти стигнахме у дома, момичето ми — прошепвам. — Хубав, топъл обор.

Топъл, мисли тя. Момче Жребче.

— Ангарад — казвам й в отговор.

Конете не са домашни любимци, а и са на ръба на нервна криза през повечето време, но аз вече научих, че ако се държиш добре с тях, те те опознават истински.

Момче Жребче мисли отново тя за мен, сякаш съм част от табуна й.

— Може би наградата са жени! — произнася внезапно Дейви. — Ами да! Може би той ще ни прати няколко женички и най-после ще направим от тебе истински мъж!

— Млъквай — казвам, но изобщо не се ядосвам. Така като се замисля, май не сме се карали от доста време.

Изглежда сме свикнали вече един с друг.

Отдавна не сме виждали жени. След като падна радиокулата, отново им беше забранено да напускат общежитията, излизаха само онези, които работеха на полето и сееха зърното за догодина, охранявани от множество войници. Сега съпрузите, бащите и синовете могат да ги посещават веднъж в седмицата.

Чуваме Истории за жените и войниците, чуваме разкази за войници, нахълтвали нощем в общежитията, чуваме за ужасни дела, при които виновните останали ненаказани.

Дори не мисля за жените по затворите, затворите, които виждам само от върха на камбанарията, група сгради, струпани на запад от града близо до мястото, където водопадът се излива в реката. Кой знае какво се случва вътре. Толкова са далеч, никой не ги вижда, освен войниците, които ги охраняват.

Точно както никой, освен нас, не вижда диваците.

— Божичко, Тод — казва Дейви, — такъв Шум вдигаш с цялото това мислене.

Тоя тип реплики на Дейви съм се научил да ги пропускам край ушите си. Само дето този път той ме нарича Тод.

Оставяме конете в обор, недалеч от катедралата. Дейви ме изпраща до портата, нищо че вече нямам нужда от охрана.

Защото къде бих могъл да отида?

Влизам и чувам:

— Тод?

Кметът ме чака.

— Да, сър? — отвръщам.

— Учтив както винаги — той ми се усмихва и тръгва към мен, ботушите му тропат по мраморния под. — Напоследък ми изглеждаш по-добре, по-спокоен някак — спира на метър от мен. — Правиш ли упражнението, което ти показах?

Кво?

— Какво си ми показал?

Той въздъхва. После…

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Притискам с длан главата си отстрани.

— Как го правиш?

— Шумът може да бъде използван, Тод — казва той. — При достатъчна самодисциплина. А първата стъпка е да започнеш да правиш упражнението.

— Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз?

— Това е начин да центрираш самия себе си — кимва той. — Подреждаш Шума си, слагаш му юзди, контролираш го, а мъж, който може да контролира Шума си, е мъж с голямо предимство пред другите мъже.

Спомням си как в Прентистаун от къщата му се разнасяха непрестанни мантри, колко остър и страшен звучеше Шумът му в сравнение с този на останалите, колко много приличаше на…

На оръжие.

— Какво е Кръгът? — питам.

— Той е съдбата ти, Тод Хюит. Кръгът е затворена система. От него няма излизане, по-лесно е, ако изобщо не се бориш.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Но този път в гласа му е преплетен и моят глас.

— На толкова неща имам да те уча, че нямам търпение да започна — казва Кметът и излиза от помещението, без да ми каже дори „лека нощ“.

Обикалям край стените на камбанарията, взирам се към водопадите на запад, към хълма на юг, към хълмовете на манастира на изток — постройката не може да се види от тук. Виждам само Ню Прентистаун, прибрал се по домовете си, свит на топло пред падащата ледена нощ.

Тя е някъде там.

Мина месец, а тя не дойде.

Мина месец, а…

(млъквай)

(затваряй си ш… мрънкаща уста)

Пак закрачвам.

Сега отворите са покрити със стъкла, имаме си и печка, която ни топли през есенните нощи. Имаме и още одеяла, имаме и лампа, и няколко разрешени книги, които кметът Леджър си чете.

— Ама още си е затвор, как смяташ? — казва той зад гърба ми с пълна уста. — Човек би си помислил, че той трябваше поне теб вече да те е преместил на някое по-добро място.

— Много ми се иска да разбера защо всички смятат, че им е позволено да четат Шума ми през цялото време — казвам, без да обръщам глава.

— Той просто иска да те държи далеч от града — продължава той, довършвайки яденето, тъй като порциите ни вече са два пъти по-малки от онова, което получавахме в началото. — Далеч от слуховете.

— Какви слухове? — питам небрежно, сякаш не ме интересува.

— О, слуховете за невероятните способности на нашия Кмет да контролира хорските умове. Слухове за оръжие, изковано от Шум. Слухове, които без съмнение твърдят, че той може и да лети.

Не го поглеждам и държа Шума си тих.

Аз съм Кръгът, помислям.

И веднага спирам.

Първата избухва след полунощ.

Бум!

Подскачам леко, но не ставам.

— Къде мислиш, че е? — пита кметът Леджър също без да става.

— Някъде на изток — казвам и се вглеждам в мрака. — Някой хранителен склад, може би.

Чакаме втората. Винаги има втора. Докато войниците тичат към първата, Възражението се възползва и…

Бум!

— Ето я — казва кметът Леджър, сяда на дюшека и се взира навън. Аз също ставам.

— Мътните да го вземат — казва той.

Какво? — заставам до него.

— Мисля, че е пречиствателната станция нагоре по реката.

— Това какво означава?

— Означава, че вече ще трябва да преваряваме всяка тъпа чаша, която…

БУМ!

Ярък блясък кара мен и кмета Леджър да се свием и да се дръпнем от прозореца. Стъклото потреперва в рамката си.

Всички светлини в Ню Прентистаун угасват.

— Електроцентралата — казва кметът Леджър невярващо. — Но тя и за минута не остава без охрана. Как са се добрали?

— Не знам — стомахът ми се свива. — Но тая работа няма да остане ненаказана.

Кметът Леджър прокарва уморено ръка по лицето си, а после чуваме сирените и крясъците на войниците. Той поклаща глава.

— Не знам какво си мислят, че ще постиг…

БУМ!

БУМ!

БУМ!

БУМ!

БУМ!

Пет страхотни експлозии, бързо една след друга, разтърсват камбанарията, ние с кмета Леджър падаме на пода, няколко от прозорците ни се пръсват и ни засипват с късчета стъкло и стъклен прах.

Виждаме как небето пламва.

Небето на запад.

Облак пламъци и дим се издига над затворите подобно на великан, стъпил и навел се към реката.

Кметът Леджър диша тежко.

— Направиха го — казва едва-едва. — Наистина го направиха.

Наистина го направиха, мисля.

Започнаха войната си.

А аз не мога да спра…

Не мога да спра да мисля…

Дали тя не идва за мен?

25Нощта, в която се случва

Виола

— Имам нужда от помощта ти — казва госпожа Лоусън, застанала на вратата на кухнята.

Вдигам покритите си с брашно ръце.

— Тъкмо съм по средата на…

— Госпожа Койл изрично ме помоли да те доведа.

Смръщвам се. Не ми харесва думата „довеждам“.

— Кой ще опече хляба за утре? Лий отиде да събира дърва…

— Госпожа Койл каза, че имаш опит с медицински консумативи — прекъсва ме госпожа Лоусън. — Донесохме много и момичето, на което възложих да ги подреди, не можа да се справи.

Въздъхвам. Е, всичко е по-добро от готвенето.

Излизам след нея в полумрака, влизам в пещерата и след ред завои стигаме до обширната кухина, в която държим най-важните запаси.

— Може да отнеме малко повече време — обажда се госпожа Лоусън.

Цялата вечер и по-голямата част от нощта прекарваме в броене на всичките лекарства, пластири, превръзки, компреси, бельо, упойки, турникети, спринцовки, уреди за мерене на кръвно налягане, стетоскопи, бели престилки, хапчета за пречистване на вода, шини, тампони, клампи, таблетки Джефърсов корен и болкоуспокояващи, с които разполагаме, подреждаме ги на купчинки, но не на местата им по лавиците, изправени до стените на кухината, а на пода, близо до главния тунел.

Избърсвам студената пот от челото си.

— Не трябва ли да ги приберем?

— Не още — отвръща госпожа Лоусън. Оглежда спретнатите купчинки. После потрива ръце, на лицето й е изписана тревога. — Надявам се да стигнат.

— За какво да стигнат? — проследявам погледа й, който се мести от купчинка на купчинка. — За какво да стигнат, госпожо Лоусън?

Тя вдига очи към мен и прехапва устни.

— Спомняш ли си нещата, на които те научихме в дома на изцелението?

Взирам се в нея цяла секунда, подозрението ми расте ли, расте, а после хуквам навън от пещерата.

— Чакай! — вика тя след мене, но аз вече съм в главния тунел и изхвърчам насред лагера.

А той е съвършено пуст.

— Не се ядосвай — казва ми госпожа Лоусън, след като ме оставя да прегледам бараките една по една.

Стърча глупаво с ръце на кръста, оглеждам празната мина. Госпожа Койл ми намери работа, отвлече вниманието ми, а после е заминала с всички други лечителки, с изключение на госпожа Лоусън. Теа и другите помощнички също ги няма.

Всички са изчезнали. Всички каруци, всички коне, всички волове.

Лий е изчезнал.

Уилф също го няма, само Джейн е тук, единствената останала, освен нас.

Тази нощ.

Тази нощ ще се случи.

— Знаеш, че тя не можеше да те вземе — казва госпожа Лоусън.

— Тя не ми вярва — отвръщам. — Никоя от вас не ми вярва.

— Сега не му е времето — казва тя със строгия тон на лечителка, който вече съм намразила. — Важният въпрос е, че когато се върнат, ще имаме нужда от ръцете на всяка лечителка, с която разполагаме.

Отварям уста за спор, но виждам как тревожно кърши ръце, колко притеснени са очите й, как напрежението клокочи в нея.

А после тя довършва:

— Ако изобщо някой се върне.

Не ни остава друго, освен да чакаме. Джейн ни прави кафе, седим в стягащия студ, наблюдаваме пътя към гората, следим кой ще дойде.

— Мраз — казва Джейн и забива връхчето на обувката си под късче лед, замръзнало до камъка при крака й.

— Тази работа трябваше да се свърши по-рано — казва госпожа Лоусън над чашата си, топлейки лицето си на парата. — Преди времето да се развали.

— Коя работа? — питам.

— Спасяването — простичко ми отговаря Джейн. — Уилф ми каза на тръгване.

— Кого ще спасяват? — питам, макар че, естествено, кого другиго, освен…

Чуваме как камъни започват да се търкалят по пътя. Скачаме, над нас вече е изскочил Магнус.

— Бързо! — вика. — Насам!

Госпожа Лоусън грабва най-потребното за първа помощ, и хуква към гората. Джейн и аз правим същото.

Не сме преполовили пътя, когато те започват да излизат сред дърветата.

На каруци, на раменете на здравите, на носилки, на коне, хора и хора се изливат на пътя, а още и още напредват през гората.

Всички спасени.

Затворничките, арестувани от Кмета и армията му.

А в какво състояние са само…

— О, Господи — казва Джейн тихо до мен, двете сме спрели от смайване.

О, Господи, Боже.

Следващите часове са ми една мъгла, пренасяме ранените в лагера, някои са толкова зле, че трябва да им окажем помощ на място. Аз помагам ту на една лечителка, ту на втора, ту на трета, тичам от рана към рана, тичам до пещерата за още превръзки, бързам толкова, че ми трябва доста време, преди да осъзная, че повечето от нараняванията, които виждам, съвсем не са получени в честни схватки.

— Били са ги — казвам.

— И са гладували — гневно отвръща госпожа Лоусън, докато поставя инжекция на една жена, вече внесена в пещерата. — И са изтезавани.

Жената е една от многото, потокът няма край. Повечето спасени са в шок, не говорят, взират се в мен с най-ужасяващото мълчание на света, опират се на рамото ми без думи, по ръцете и лицата им има белези от изгаряния, стари, нелекувани възпалени рани, подути очи, не са яли от дни, дни и дни.

— Той го е сторил — казвам сама на себе си. — Той е сторил това.

— Дръж се, моето момиче — вика ми госпожа Лоусън. Изхвърчаме от пещерата с ръце, пълни с превръзки, но те далеч не достигат. Госпожа Брайтуейт бясно ми маха. Дръпва превръзки от мен, светкавично превързва крака на една пищяща жена на земята.

— Джефърсов корен — кресва.

— Не съм донесла — отвръщам.

— Ами бягай да донесеш, мътните те взели!

Връщам се в пещерата, снова между разтревожени лечителни, помощнички и фалшиви войници, клекнали до ранените, пръснати са навсякъде — по пътя, в каруците, навсякъде. Ранените не са само жени. Има мъже затворници, съсипани от глад, пребити. Виждам хора от лагера, очевидно ранени в днешната схватка, лицето на Уилф е изгорено от едната страна и върху раната е залепен пластир, но той не спира да помага при пренасянето на пациентите и носилките в лагера.

Втурвам се пак в пещерата, грабвам още превръзки и Джефърсов корен и се връщам в касапницата за стотен път. Пресичам лагера и тръгвам нагоре по пътя, откъдето се задават още хора.

Спирам за секунда и оглеждам новите лица, преди да се затичам пак към госпожа Брейтуейт.

Госпожа Койл още я няма.

Няма го и Лий.

— Ами той обикаляше из най-опасните места — казва ми госпожа Надари, докато й помагам да изправим една упоена с Джефърсов корен жена на крака. — Търсеше някого сякаш.

— Майка си и сестра си — казвам и поемам тежестта на жената на рамото си.

— Не успяхме да отведем всички — отвръща госпожа Надари. — В една от сградите бомбата изобщо не избухна…

— Шавон! — чувам от далечината.

Извръщам се, сърцето ми бие лудо, вълнувам се повече, отколкото съм очаквала, усмивката се появява на лицето ми.

— Намерил ги е!

Но в следващия миг виждам, че греша.

— Шавон? — вика Лий и изтичва сред дърветата до пътя, униформата е почерняла на ръката и рамото му, лицето му е покрито с пепел, очите му бясно търсят, насам, натам, оглежда всички хора наоколо, крачи сред тях. — Мамо?

— Бягай — казва ми госпожа Надари. — Иди да видиш дали е ранен.

Оставям ранената жена в ръцете й и хуквам към Лий, не обръщам внимание на това, че лечителките от всички страни викат името ми.

— Лий! — повиквам го.

— Виола? — вижда ме. — Тук ли са? Знаеш ли дали са тук?

— Ранен ли си? — хващам го, опипвам почернелия ръкав, гледам ръцете му. — Изгорил си се.

— Имаше пожари — казва той и аз се взирам право в очите му. Той ме гледа, но не ме вижда, вижда онова, което е видял в затворите, вижда пламъците и онова, което изгаря в тях, вижда намерените затворници, вижда пазачите, които е трябвало да убие.

Но не вижда нито сестра си, нито майка си.

— Тук ли са? — моли ме. — Кажи ми, че са тук.

— Аз не ги познавам — отвръщам тихо.

Лий се втренчва в мен със зяпнала уста, диша тежко, грапаво, плитко, защото е нагълтал много дим. — Беше… — казва. — О, Господи, Боже мой, Виола, там беше… — гледа нагоре и край мен, някъде над рамото ми. — Трябва да ги намеря. Трябва да са тук някъде.

Подминава ме.

— Шавон? Мамо?

Не мога да се въздържа и извиквам след него:

— Лий? А видя ли Тод?

Но той се отдалечава, препъва се нататък.

— Виола! — чувам и разбирам, че друга лечителка ме вика на помощ.

Но после глас зад мен казва:

— Госпожа Койл!

Обръщам се и вдигам очи. На високото се е появила госпожа Койл, язди кон, слиза колкото е възможно по-бързо по ронещите се камъни. Зад нея на седлото има още някой, някой, завързан за кръста й, за да не падне. Пронизва ме надежда. Може да е Шавон. Или майката на Лий.

(или може да е той, може да е той, може да е…)

— Помагай, Виола — вика госпожа Койл и дърпа юздите.

Хуквам нагоре към тях, конят се извръща и аз виждам кой е на седлото, в безсъзнание, увиснал на една страна.

Корин.

— Не — повтарям полугласно, умът ми отказва да го приеме. — Не, не, не, не, не, не — докато я слагаме сред камъните, а госпожа Лоусън тича към нас с ампули и пластири. — Не, не, не — когато вземам главата й в скута си, за да не лежи на коравите камъни, а госпожа Койл скъсва ръкава и, за да сложи инжекцията. — Не — когато госпожа Лоусън идва и също ахва.

— Намерила си я — казва госпожа Лоусън.

Госпожа Койл кимва.

— Намерих я.

Чувствам главата на Корин в дланите си, чувствам как кожата гори от треската, виждам как са хлътнали страните й, виждам синините, обезцветената подпухнала кожа. Ключиците й, изхвръкнали над деколтето на мръсната и разкъсана престилка на лечителка. Кръглите изгаряния по шията. Успоредните порязвания по ръцете. Изтръгнатите нокти.

— О, Корин — шепна и сълзите ми капят, капят по нея. — О, не.

— Не ни напускай, моето момиче — говори госпожа Койл, не знам дали го казва на мен или на Корин.

— Ами Теа? — пита госпожа Лоусън, без да вдига глава.

Госпожа Койл поклаща глава.

— Теа е мъртва? — обаждам се.

— Госпожа Уегънър също загина — отвръща госпожа Койл и тогава забелязвам опушеното й лице, изгарянията по челото й. — И други загинаха. — Устните й се свиват в права черта. Но и от техните загинаха.

— Хайде, моето момиче — казва госпожа Лоусън на Корин, която не идва в съзнание. — Винаги си била упорита. Имаме нужда от ината ти сега.

— Дръж — казва ми госпожа Койл и ми подава торбичка с течност, която се влива във вената на Корин. Поемам я с една ръка с другата придържам главата на Корин в скута си.

— Гледай — госпожа Лоусън отлепя парче вкоравен парцал от хълбока на Корин. Всички едновременно усещаме страшната миризма.

Повдига ни се, но това не е най-лошото. По-лошото е онова, което миризмата означава.

— Гангрена — казва госпожа Койл, но наблюдението няма смисъл, защото всички виждаме, че фазата на инфекцията отдавна е прехвърлена. Миризмата означава, че плътта е мъртва. Означава, че яде Корин жива. Корин сама ме бе научила какво означава миризмата, а сега не искам да си спомням уроците й — дори не са й дали първа помощ — изръмжава госпожа Лоусън, изправя се и хуква към пещерата да донесе от най-силните антибиотици, които имаме.

— Дръж се, мое трудно момиче — тихо казва госпожа Койл и гали Корин по челото.

— Останала си до последно, за да я намериш — казвам. — Затова се върна последна.

— Тя не се предаде, никога не отстъпи, не и тя — казва госпожа Койл с дрезгав глас, дрезгав не само от вдишания дим. — Без значение какво са й причинявали.

Гледам лицето на Корин със затворените очи, с отпуснатата челюст, с изчезващия дъх.

Госпожа Койл е права. Корин не се предала, не издала нито едно име, поела сама болката, спасила чужди дъщери, чужди майки от това те да я поемат.

— Инфекцията — преглъщам през подутото си гърло, — миризмата, тя значи, че…

Госпожа Койл прехапва устните си до бяло и поклаща глава.

— О, Корин — казвам. — О, не.

И точно тогава, в ръцете ми, в скута ми, лицето на Корин се обръща към моето…

И тя умира.

Когато това се случва, настъпва само тишина. Няма звуци, нито борба, нито болка, нищичко. Тя просто се отпуска в пълна тишина, онзи вид тишина, която, в мига, в който я чуеш, разбираш, че е безкрайна, тишината, която заглушава всичко наоколо, тишината, която поглъща Шума на света.

Всъщност единственото, което мога да чувам сега, е собственото си дишане, влажно, тежко, никога няма да усетя отново лекотата на живота. И в тишината на дишането си аз вдигам очи, поглеждам надолу по хълма към лагера, виждам останалите ранени наоколо, устите им са отворени в крясъка на болката, очите им пустеят от ужасите, в които те са все така втренчени, дори след спасяването. Виждам госпожа Лоусън, която тича към нас с лекарствата, твърде късно вече, твърде късно. Виждам Лий, връща се обратно по пътя, вика майка си и сестра си, не иска да повярва, че в кървавия хаос тях все така ги няма.

Мисля за Кмета в катедралата, за обещанията му, за лъжите му.

(мисля за Тод във властта на Кмета)

Свеждам поглед към Корин в скута ми, Корин, която така и не ме хареса, но въпреки това даде живота си за мен.

Ние самите сме решенията, които вземаме.

Когато вдигам поглед към госпожа Койл, влагата в очите ми кара всичко да потъне в бляскави, размазани искри, превръща изгряващото слънце в бляскаво петно в небето.

Но нея я виждам достатъчно ясно.

Зъбите ми са стиснати, а гласът ми е гъст като кал.

— Готова съм — казвам. — Ще сторя, каквото поискаш.

26Възражението

Тод

— О, боже — повтаря кметът Леджър под нос. — О, Боже.

— Ти пък какво толкова се разстрои? — сопвам се най-накрая.

Вратата не се отключи в обичайното време. Утринта дойде и отмина, никакъв знак, че някой въобще си спомня за нас в камбанарията. Навън градът гори и Рева, но аз не мога да се сдържа да не мисля, че кметът Леджър страда толкова, само защото закъсняват със закуската.

— Капитулацията трябваше да донесе мир — казва той. — А тази проклета жена съсипа всичко.

Поглеждам го подозрително.

Ами то и преди това тука не беше райско. Имаше вечерен час и затвори, и прочие…

Но той клати глава.

— Преди тя да започне своята малка кампания, Президентът вече отпускаше юздите. Разхлабваше ограниченията. Нещата щяха да се подредят.

Ставам и поглеждам през прозореца на запад, където димът се издига и пожарите бушуват, и мъжкият Шум гърми.

— Човек трябва да мисли практично — продължава кметът Леджър, — дори и когато си има работа с тиранин.

— Значи ти така смяташ, че си постъпил? — питам. — Практично?

Той присвива очи.

— Не разбирам накъде биеш, момче.

Аз също не знам накъде бия, но съм уплашен и гладен, и сме заключени в тая тъпа кула, докато целият свят се разпада пред очите ни, и ние можем само да наблюдаваме, но нищо не можем да сторим, за да променим хода на нещата, и не знам каква роля играе Виола във всичко това, нито дори къде е сега, и не знам какво ме чака в бъдеще, и не разбирам как някой може да мисли, че от това зло може да излезе нещо добро, всичко, което знам, е, че когато насред цялата каша кметът Леджър ми разправя как трябва да съм практичен, това просто ме вбесява.

А да, и още нещо.

— Не ме наричай момче.

Той прави крачка към мене.

— Един мъж веднага би разбрал, че нещата в света са твърде сложни, за да бъдат определяни просто като добро и зло.

— Да, един мъж, който мисли само как да спаси собствената си кожа, без съмнение веднага би разбрал това. Шумът ми казва опитай, хайде де, само опитай!

Кметът Леджър стисва юмруци.

— Онова, което не знаеш, Тод — отвръща, а ноздрите му треперят. — Онова, което не знаеш.

— Какво толкова не знам, а? — почвам, но вратата прави щрак-щрак, от което и двамата подскачаме.

Влиза Дейви, носи пушка.

— Хайде — казва само на мен. — Тате ни вика.

Тръгвам, без да кажа дума. Кметът Леджър кресва „Хей!“ зад нас, но Дейви просто заключва вратата.

— Петдесет и шест войника са убити — казва ми, докато се спускаме надолу по стълбите на камбанарията. — Ние убихме десетина от техните, още десетина заловихме, но повечето избягаха и отведоха почти двеста затворника.

— Двеста? — казвам и спирам насред крачката. — Колко хора има по затворите въобще?

— Не спирай, кретенче. Тате чака.

Хуквам да го настигна. Пресичаме главното помещение на катедралата и се отправяме към портата.

— Кучки — казва Дейви и клати глава. — Няма да повярваш на какво са способни. Взривили са спалното. Спалното помещение! Докато войниците вътре са спели.

Излизаме от катедралата и потъваме в хаоса на площада. Дим се носи от запад, няма видимост, всичко е мътно. Войници, сами, или строени в части, тичат натам, или пък се връщат, като блъскат пред себе си разни цивилни, удрят ги с прикладите. Други стоят на стража около групички ужасени жени, държани на далеч от други групички ужасени мъже.

— Но им дадохме да се разберат — казва Дейви с гримаса. — Ти участва ли в боя?

— Не — свежда очи към пушката си. — Но следващия път ще участвам.

Дейвид! — чуваме. — Тод!

Кметът язди през площада, препуска бързо и тежко, подковите на Морпет хвърлят искри.

Нещо се е случило в манастира — вика той. — Отивайте там. Веднага!

Хаос цари из целия град. Навсякъде виждаме войници на коне, които блъскат и подкарват пред себе си арестанти, подреждат ги в редица, която си подава кофи с вода за гасене на по-малките пожари, предизвикани от първите три бомби, а те наистина са унищожили електроцентралата, пречиствателната станция и един хранителен магазин, и трите места още горят, защото всички маркучи са отнесени при затворите, където мъжете се мъчат да овладеят големите пламъци.

— Няма да разберат откъде им е дошло — казва Дейви, докато препускаме.

— Кой няма да разбере?

— Възражението и всички, които им помагат.

— Да ти кажа, вече няма да останат хора на тоя свят.

— Ще останем ние — отвръща Дейви и ме поглежда. — Все е някакво начало.

Пътят утихва, когато се отдалечаваме от града, постепенно човек може отново да се самоубеди, че нещата са си както обикновено, но това трае само докато се обърне назад и види стълбовете дим, кълбящ се из въздуха. Толкова далеч от града по пътя няма жива душа, постепенно настъпва такава тишина, сякаш светът вече е свършил.

Подминаваме хълма, на чийто връх още се виждат руините на радиокулата, край тях днес не се мяркат войници. Правим последния завой и излизаме пред манастира.

И двамата едновременно дърпаме силно юздите назад.

— Мътните да го вземат — промълвява Дейви.

Цялата предна част на зида е взривена. По стената няма караул, само една гигантска дупка в зида на мястото на портата.

— Кучки — казва Дейви. — Освободили са ги.

При тази мисъл усещам как стомахът ми се свива от някаква зловеща радост.

(дали тя го е сторила?)

— Е, сега ще трябва и с тях да се бием — изскимтява Дейви.

Но аз скачам от Ангарад, стомахът ми е обърнат, свит, странно лек. Свободни, мисля. Те са свободни.

(дали това не е била причината тя да се присъедини към Възражението?)

Чувствам такова…

Облекчение.

Ускорявам крачка, когато наближавам дупката от взрива, ръцете ми стисват пушката, но ме обзема чувството, че тя няма да ми потрябва.

(ах, Виола, знаех си, че мога да разчитам…)

Тогава стигам дупката и спирам.

Светът спира.

Стомахът ми се вдига в гърлото.

Избягали ли са? — вика Дейви и застава до мен.

И вижда онова, което виждам аз.

— Какво… — започва.

Диваците не са избягали.

Те са си още тук.

До последния.

Всичките 1150.

Мъртви.

— Не разбирам — казва Дейви и се оглежда.

— Млъквай — прошепвам.

Всичко построено е съборено, теренът отново е поляна и по него на камари са натрупани телата, нахвърляни са едно върху друго, пръснати са по тревата като смет, мъжки, женски, деца и бебета, пръснати като смет.

Някъде нещо гори и над терена се вие слаб бял дим, кълби се, обвива купчините тела, опипва ги с димните си пръсти, търси, но тук няма нищо живо.

И тишина.

Няма цъкане, нито ровене, нито дишане.

— Трябва да кажем на татко — казва Дейви и обръща гръб. — Трябва да кажем на татко.

Изхвърча навън през дупката, мята се на Смъртоносен и отлита към града.

Не тръгвам с него.

Нозете ми могат да вървят само напред, само сред тях, влача пушката по земята.

Камарите от тела са по-високи от ръста ми. Трябва да гледам нагоре, за да видя мъртвите, висящи надолу лица, отворените очи, зелените мухи, облепили, раните от куршуми по главите. Повечето са застреляни, най-често в средата на високите чела, но има и заклани, гърлата са прерязани, гърдите са разпрани, виждам и откъснати крайници, глави, обърнати към гърбовете и…

Пускам пушката на тревата. Едва си давам сметка за това.

Продължавам да крача, не мигам, челюстта ми е увиснала, не вярвам на онова, което виждам, не мога да приема мащаба му…

Трябва да прекрачвам тела, протегнати крака, ръце с гривни, които аз съм поставил, изкривени усти, които съм хранил, пречупени гръбнаци, които аз…

Които аз…

О, Господи, Боже.

О, Господи, не, аз ги мразех…

Опитвах се да не ги мразя, но не можех…

(не, можех, ако…)

Мисля за всички пъти, когато съм ги ругал…

Всички пъти, когато съм мислил за тях като за овце…

(ножът е в ръката ми, забивам го…)

Но никога не съм искал това…

Никога, аз никога…

После заобикалям най-високата камара, струпана до източната стена…

И тогава я виждам.

И се отпускам на колене в замръзналата трева.

Изписана е на зида, голяма е като възрастен мъж.

Буквата В.

Буквата на Възражението.

Написана е със синьо.

Отпускам се бавно напред, докато челото ми опира тревата, студът нахлува в черепа ми.

(не)

(това не може да го е сторила тя)

(не е възможно)

Дъхът ми ме обвива в пара, топи калта пред устата ми. Не помръдвам.

(в това ли са те превърнали?)

(такава ли са те направили?)

(Виола?)

(Виола?)

Чернотата започва да ме надвива, пада върху мен като одеяло, като вода, която се качва над главата ми, не, Виола, не, не може да си била ти, не може да си била ти (нали не може?) не, не, не, не може…

Не…

Не…

И сядам…

И се накланям назад…

И сам се удрям по лицето.

Удрям се много силно.

Отново.

И отново.

Не чувствам нищо.

Не чувствам как устната ми се сцепва.

Как окото ми се подува.

Не…

Господи, Боже, не…

Моля те…

И замахвам да се ударя пак…

Но тогава немотата ме поглъща.

Чувствам как изстивам отвътре…

Дълбоко, дълбоко отвътре…

(къде си да ме спасиш?)

Немотата.

Онемявам.

Гледам диваците, мъртви, мъртви край мене.

А Виола я няма…

По-далечна никога не е била…

(ти ли стори това?)

(това ли стори, вместо да ме намериш?)

И отвътре аз просто умирам.

А едно тяло се претъркулва от камарата и пада право върху мен.

Отскачам, изтъркулвам се сред още тела, изправям се с труд на крака, трия ръце в панталоните, изтривам допира на мъртвия.

Второ тяло пада.

Поглеждам нагоре към камарата.

1017 си проправя път сред труповете навън.

Вижда ме и замръзва, ръцете и главата му стърчат сред мъртвите, костите му изпъкват под кожата, кльощав така, сякаш отдавна не е сред живите.

Разбира се, че е оцелял. Разбира се. Ако някой от тях къташе достатъчно злоба и горчивина, която да го задържи в живота, това е той.

Хуквам към камарата и започвам да го тегля навън, освобождавам го, трябва да го измъкна изпод мъртвите, изпод всички мъртви.

Той се изхлузва и двамата падаме заедно назад, претъркулваме се на земята, разделяме се на секундата и вперваме очи един в друг.

Дишаме тежко, във въздуха се вдигат облаци пара.

Не изглежда ранен, дори превръзката е паднала от ръката му. Просто ме гледа, очите му са отворени широко като моите.

— Жив си — казвам тъпо. — Ти си жив.

Той ме гледа в отговор, няма Шум, няма цъкане, нищо. Само аз и той в утринната тишина, дим се вие във въздуха като филизите на лоза.

— Как? — питам. — Как оживя?

Няма отговор, само ме гледа ли, гледа.

— Ти дали… — почвам, но трябва да се изкашлям, за да си прочистя гърлото. — Дали видя едно момиче?

И тогава го чувам, туп тупур-туп…

Копита по пътя. Дейви е викнал татко си и двамата идват.

Втренчвам се в 1017.

— Бягай — казвам. — Трябва да се махаш от тук…

Туп тупур-туп…

Моля те — шепна. — Моля те, прости ми, прости ми, но, моля те, просто бягай, просто бягай, просто се махай…

Спирам, защото той се изправя на крака. Не откъсва очи от мен, не мига, лицето му е безизразно.

Туп тупур-ТУП…

Прави крачка, после втора, после хуква, тича към взривената дупка.

После спира и поглежда назад към мен.

Към мен.

Ясен къс Шум ме блъсва.

В Шума съм само аз, сам.

В Шума 1017 държи пушка.

В Шума той дърпа спусъка.

В Шума аз умирам в нозете му.

После се обръща и изхвърча през взривеното, и потъва в гората.

— Знам колко трябва да ти е тежко, Тод — казва Кметът, докато оглежда взривения зид. Излезли сме отвън. Никой повече не иска да гледа телата.

— Но защо? — питам и се мъча да преглътна стегнатото в гърлото. — Защо биха сторили нещо такова?

Кметът гледа кръвта, протекла по лицето ми от ударите, които сам си нанесох, но си премълчава.

— Сигурно са мислели, че се каним да използваме диваците като войници.

— Но да избият всичките? — вдигам очи към него на коня. — Преди днешния ден от Възражението никога никого не са убивали, не и умишлено.

— Петдесет и шест войника — обажда се Дейви.

— Седемдесет и пет — поправя го Кметът. — Избягалите затворници са триста.

— Нали помниш, че преди пак хвърлиха бомба сред диваците? — добавя Дейви към мен. — Кучки.

— Възражението започна военната си кампания — обяснява Кметът, без да откъсва очи от мен. — А ние ще отговорим подобаващо.

— Мътните ги взели, как ще им отговорим само — казва Дейви и зарежда пушката без причина.

— Съжалявам за Виола — казва ми Кметът. — Аз съм разочарован толкова, колкото и ти от факта, че тя е взела участие в това.

— Изобщо не знаем дали е взела участие — прошепвам.

(взела ли е?)

(взела ли си участие?)

— Няма значение — отвръща Кметът. — Твоите момчешки дни окончателно и напълно изтекоха. Сега имам нужда от водачи. Имам нужда ти да бъдеш водач. Готов ли си да станеш водач, Тод Хюит?

— Аз съм готов — казва Дейви и в Шума си чувства, как го изоставят.

— Отдавна знам, че мога да разчитам на теб, сине.

Шумът на Младши пак порозовява.

— Искам да чуя окончателен отговор от Тод — Кметът прави крачка към мен. — Ти повече не си мой затворник, Тод Хюит. Тази фаза приключи. Но сега искам да знам дали ще се присъединиш към мен… — кимва с глава към взривения зид — … или ще се присъединиш към тях. Нямаш друг избор.

Поглеждам към манастира, към телата, към всички ужасени мъртви лица, към цялата безсмислена смърт.

— Ще ми помогнеш ли, Тод?

— Как да ти помогна? — казвам, без да вдигам очи.

Но той само пита отново:

— Ще ми помогнеш ли?

Мисля за номер 1017, за това как той е сам сега, сам-самичък в целия свят.

Приятелите му, семейството му са струпани на камара като смет, захвърлени на мухите.

Не мога да спра да ги виждам, дори като затворя очи.

Не мога да спра да виждам голямото синьо В.

О, не ме предавай, мисля.

О, никога не ме оставяй.

(но нея я няма)

(няма я)

А аз съм мъртъв.

Отвътре съм мъртъв, мъртъв, мъртъв.

Нищо не ми остана.

— Ще ти помогна — казвам. — Ще ти помогна.

— Отлично — сърдечно възкликва Кметът. — Знаех си, че си специален, Тод. Знаех си го през цялото време.

При тези думи Шумът на Дейви изписква жално, но Кметът не му обръща внимание. Обръща Морпет с лице към терена на манастира, сега изпълнен със смърт.

— Колкото до това как точно да ми помогнеш… — продължава. — Е, всички ние вече се срещнахме с Възражението — после се извръща да ни погледне, а очите му греят. — Време е те да се срещнат с Въпроса.