Вълните усмиряват вятъра

ДОНЕСЕНИЕ-ДОКЛАД

№013/99

„Комкон-2“

Урал-Север

Дата: 26 март 99 година

Автор: Т. Глумов, инспектор

Тема 009: „Посещението на старата дама“

Съдържание: фукамифобията, история на Поправката към „Закона за задължителната биологична блокада“

Като анализирах случаите на възникване на космически фобии през последните сто години, стигнах до извода, че в рамките на тема 009 за нас могат да представляват интерес събитията, които са предхождали приемането на 2 февруари 85 година в Световния съвет на известната Поправка към Закона за биологичната блокада.

Необходимо е да се има предвид, че:

1. Биологичната блокада, наричана още Токийската процедура, системно се прилага на Земята и в Периферията от около сто и петдесет години. Биологичната блокада е непрофесионален термин, използван главно от журналистите. Специалистите-медици наричат тази процедура фукамизация — в чест на сестрите Натали и Хосико Фуками, които първи са я обосновали теоретично и са я приложили на практика. Целта на фукамизацията е да повиши естествената способност на човешкия организъм да се приспособява към външните условия (биологичната адаптация). В класическата си форма процедурата на фукамизирането се прилага изключително на бебета, като се започва от последния период на развитието им в утробата на майката. Доколкото можах да установя и да разбера, тази процедура се състои от два етапа.

Вкарването на серума УНБЛАФ (култура от „бактерии на живота“) няколко пъти повишава съпротивителните сили на организма спрямо всички известни инфекции — вирусни, бактериални и спорови, — а също и спрямо всички органични отрови (това е всъщност и биологичната блокада).

Раздразването и възбуждането на хипоталамуса с помощта на микровълново облъчване многократно повишава способността на организма да се приспособява към такива физически агенти на външната среда, като силната радиация, неблагоприятния газов състав на атмосферата и високата температура. Освен това значително нараства способността на организма да възстановява накърнените вътрешни органи, разширява се спектърът, възприеман от ретината на окото, повишават се възможностите за психотерапия и т.н.

2. До 85 година съгласно Закона за задължителната биологична блокада процедурата на фукамизирането се прилагала спрямо всички. През 82 година в Световния съвет бил внесен за разглеждане проект за поправка, предвиждащ да се отмени задължението всички бебета, които се появяват на бял свят на Земята, да се подлагат на фукамизация. Според тази поправка процедурата на фукамизиране трябвало да бъде заменена с така наречената „ваксина на зрелостта“, предназначена за лица, достигнали шестнадесетгодишна възраст. През 81 година Световният съвет приел „Поправка към Закона за задължителната биологична блокада“. Съгласно тази поправка задължителната фукамизация се отменяла, като нейното прилагане вече зависело само от мнението на родителите. Лицата, които не са били фукамизирани като бебета, получавали правото по-късно да се откажат и от „ваксината на зрелостта“, но в такъв случай те губели възможността да работят в професионални области, свързани с големи физически и психически натоварвания. По данни на ГВИ днес на Земята живеят около един милион юноши и девойки до шестнадесетгодишна възраст, които не са били фукамизирани, и около двадесет хиляди души, които са се отказали от „ваксината на зрелостта“.

Що се отнася до същността на събитията, които довели през февруари 85 година до приемането на „Поправката към Закона за биологичната блокада“, установих следното:

1. През всичките сто и петдесет години, откакто фукамизацията се прилага навсякъде, не е имало нито един случай тази процедура да причини и най-малката вреда на фукамизирания. Затова няма нищо чудно, че до пролетта на 81 година изключително рядко някоя майка се е отказвала от фукамизиране. Преобладаващата част от лекарите, с които се консултирах, не бяха чували за такива случаи преди 81 година. Но публични изказвания против фукамизацията, които имали теоретичен и пропаганден характер, се срещали сравнително често. Ето най-характерните публикации през нашия век.

Дебуке, Ш. Да построиш човек? Лион, 32.

Посмъртно издание на последната книга на големия (вече забравен) антиевгенист. Втората част на книгата изцяло е посветена на критиката на фукамизацията като „нагло подмилкващо се бърникане в естественото състояние на човешкия организъм“. Дебуке подчертава, че измененията, предизвикани от фукамизацията, имат необратим характер („… никой досега не е успял отново да подтисне възбуден хипоталамус…“), но набляга най-вече на факта, че от много години насам тази типична евгенична процедура, осветена с авторитета на световен закон, служи като безнравствен и съблазнителен прецедент за нови евгенични опити.

Пумивур, К. Ридърът7: права и задължения. Банкок, 15.

Авторът — вицепрезидент на Световното сдружение на ридърите — защищава и пропагандира схващането, че ридърите трябва да вземат най-активно участие в дейността на хората. Той осъжда фукамизацията, като се основава на данните от собствените си статистически изследвания. Пувимур твърди, че фукамизацията не се отразява благоприятно върху способността на човека у него да се появи ридърпотенция и макар относителният брой на ридърите през епохата на фукамизиране да не е намалял, през това време не се е появил нито един ридър, чиято сила би могла да се сравни със силата на ридърите от края на XXI и началото на XXII век. Той призовава да се отмени задължителното фукамизиране, като в началото такава отстъпка се направи поне за децата и внуците на ридърите. (Всички данни в книгата са безнадеждно остарели: през тридесетте години се появи блестяща плеяда ридъри с невероятна мощ — Александър Солемба, Петеу Дзомни и други.)

Август Ксесис. Спънката. Атина, 37.

В своята брошура известният теоретик и проповедник на ноофилството8 подлага фукамизацията на рязка критика, която всъщност е по-скоро поетична, отколкото рационална. Според представите на ноофилите, които по своеобразен начин вулгаризират теорията на Яковиц, Вселената е вместилище на ноокосмоса, където след смъртта се пренася менто-емоционалният код на човешката личност. По всичко личи, че Ксесис не разбира абсолютно нищо от фукамизацията; той смята, че тя е нещо като апендектомията, и разпалено призовава да се откажем от тази толкова груба процедура, която осакатявала и изопачавала менто-емоционалния код. (От данните в ГВИ се вижда, че след приемането на Поправката нито един от членовете на конгрегацията на ноофилите не се е съгласил децата му да бъдат фукамизирани.)

Тосивил, Дж. Дръзкият човек. Бирмингам, 51.

Тази монография дава доста типична представа за цяла поредица от книги и брошури, в които се пропагандира необходимостта да се спре технологичният прогрес. Във всички книги от този род всеотдайно се възхваляват застиналите цивилизации от типа на тагорската или биоцивилизацията на леонидяните. Тосивил заявява, че технологичният прогрес на Земята е изиграл своята роля. Той описва разширяването и разпространяването на влиянието на човечеството в Космоса като своеобразно социално прахосничество, което скоро ще ни донесе много жестоко разочарование. Според него Разумният човек се превръща в Дързък човек, който в стремежа си да усвоява все по-голямо количество рационална и емоционална информация, не възприема нейната качествена страна. (Би трябвало да подразбираме, че информацията за Психокосмоса съдържа в себе си неизмеримо по-високо качество, отколкото информацията за Външния космос в най-широкия смисъл на думата.) Авторът смята, че фукамизацията прави лоша услуга на човека именно защото улеснява израждането на Разумния човек в Дързък човек, като увеличава и фактически стимулира неговите експанзионистични сили и възможности. Той предлага в началото да се откажем поне от възбуждането на хипоталамуса.

Оксовю, К. Движение по вертикала. Калкута, 61.

К. Оксовю е псевдоним на учен или група учени, които са формулирали и разпространили идеята за така наречения вертикален прогрес на човека. Не успях да открия кой се крие зад този псевдоним, но имам основания да предполагам, че К. Оксовю е или председателят на „Комкон-1“ Г. Комов, или някой от неговите съмишленици в Академията за социално прогнозиране. Посоченото издание е първата монография на „вертикалистите“. В шестата глава подробно са разгледани биологичната, социалната и етичната страна на фукамизацията от гледна точка на принципите на вертикалния прогрес. Според автора основната опасност от фукамизацията произтича от факта, че не може да се контролира нейното влияние върху генотипа. В подкрепа на това твърдение за първи път, доколкото можах да установя, са публикувани данни за множество случаи, когато свойствата на фукамизирания организъм са предадени по наследство. Описани са над сто случая, когато организмът на плода още в майчината утроба започва да изработва антитела, характерни за въздействието на серума УНБЛАФ, и над двеста случая, когато новородени деца са имали вродено възбуден хипоталамус. Освен това са регистрирани над тридесет случая, когато подобни свойства се предават вече на трето поколение. Авторът подчертава, че макар тези явления да не представляват непосредствена опасност за преобладаващото мнозинство от хората, те красноречиво илюстрират факта, че фукамизацията далеч не е така добре изследвана, както твърдят нейните най-предани привърженици. Трябва да отбележа, че материалите са подбрани изключително грижливо и са поднесени на читателя твърде ефектно. Например няколко впечатляващи абзаца са посветени на така наречените Г-алергични хора, за които възбуждането на хипоталамуса е противопоказно. Г-алергията е извънредно рядко срещано състояние на организма, тя лесно се открива в плода още в майчината утроба и затова никак не е опасна — такива бебета просто не преминават през втория етап на фукамизацията. Ако възбуденият хипоталамус се предаде на Г-алергичен човек по наследство, медицината ще се окаже безсилна и той ще се появи на този свят неизлечимо болен. К. Оксовю е успял да открие един такъв случай и го описва, без да пести боите. Още по-апокалиптично той е обрисувал бъдещия свят, когато под въздействието на фукамизацията човечеството ще се раздели на два генотипа. Тази монография е издавана многократно и очевидно е изиграла важна роля при обсъждането на Поправката. Любопитно е обаче, че в последното издание на тази книга (Лос Анжелос, 99) няма нито дума за фукамизацията; изглежда, авторът е напълно удовлетворен от Поправката и не го интересува съдбата на 99,9… процента от хората, които продължават да фукамизират своите деца.

Забележка: Като приключвам този раздел, смятам за нужно да подчертая, че съм подбрал и анотирал тези публикации, които не са тривиални от моя гледни точка. Предварително се извинявам, ако слабата ми ерудиция ви е отегчила.

2. Изглежда, първият случай някой да се откаже от фукамизиране, който породил цяла епидемия от откази, е зарегистриран в родилния дом на селището Ксава (в Екваториална Африка). На 17 април 81 година и трите родилки, постъпили в болницата през последното денонощие, независимо една от друга и в различна форма, съвсем категорично забранили на персонала да ги подлага на фукамизиране. Родилката А. (първо раждане) обосновала своето несъгласие, като се позовала на желанието на мъжа си, загинал неотдавна при нещастен случай. Родилката Б. (първо раждане) дори не се опитала да обясни защо отказва, като и най-плахите опити да бъде разубедена я довеждали до истерия. „Не искам и толкоз!“ — повтаряла тя. Родилката В. (трето раждане, но първи протест) била много разсъдлива и спокойна. Тя заявила, че не желае да решава съдбата на бебето без неговото знание и съгласие: „Щом порасне, нека сам да решава.“

(Привеждам тук техните доводи, защото са съвсем типични. С малки отклонения „несъгласните“ са прибягвали към тях в 95 процента от случаите. В литературата е приета следната класификация. Несъгласие от типа А: напълно смислен, разумен мотив, който по принцип не може да се провери, честота 25 процента. Несъгласие от типа Б: фобия в чист вид, истерично, неразумно поведение, лишено от всякакъв смисъл, 65 процента. И несъгласие от типа В: етични съображения, 10 процента.)

На 18 април в същата болница още две родилки се отказали от фукамизиране, а нови откази били зарегистрирани в други родилни домове на региона. В края на месеца случаите на несъгласие вече били стотици и те били установени във всички региони на земното кълбо, а на 5 май дошло първото съобщение за случай на несъгласие извън Земята (от Големия Сирт на Марс). Епидемията от откази, която ту пламвала, ту угасвала, продължила чак до 85 година, така че в момента, когато била приета Поправката, общият брой на „несъгласните“ възлизал на около 50 хиляди (0,01 процент от всички родилки).

От гледна точка на феноменологията закономерностите на епидемията са изследвани много добре и с голяма степен на достоверност, но за тях не са получени никакви достатъчно убедителни обяснения.

Например специалистите забелязали, че епидемията като че ли има два географски центъра на разпространение: единият е в Екваториална Африка, а другият — в Североизточен Сибир. Натрапвали се аналогията с вероятните центрове, откъдето се е разпространило човечеството, но тази прилика, разбира се, нищо не обяснявала.

Ето и друг пример. Отказите винаги били индивидуални, но в рамките на всеки родилен дом всеки отказ сякаш пораждал следващия. Оттук се появил и терминът „верига от откази с Н брънки“. Числото Н понякога бивало доста голямо: в родилното отделение на Ховекайската гинекологична клиника „веригата от откази“ започнала на 11 септември 83 година и продължила до 21 септември, като последователно въвлякла всички родилки, постъпили в родилното отделение, така че общата дължина на „веригата“ достигнала 19 родилки.

В някои болници епидемията от откази възниквала и затихвала многократно. Например в Бернския дворец на бебето тя се повторила дванадесет пъти.

Независимо от това в повечето родилни домове на Земята никой дори не е чувал за епидемия от откази. По същия начин за откази не е ставало дума и в преобладаващата част от извънземните селища. Обаче на тези места, където възниквали епидемии (на Големия Сирт, базата Саула и Курорта), те се развивали по законите, типични за Земята.

3. Причините за възникването на фукамифобията се разглеждат в множество публикации. Запознах се с най-сериозните разработки, които ми препоръча професор Деруйод от Лхаския психологически център. Не съм достатъчно подготвен да направя вещ обзор на тези трудове, но останах с впечатление, че няма никаква що-годе общоприета теория за фукамифобията. Затова тук ще се огранича само да приведа част от моя разговор с професор Деруйод.

Въпрос: Смятате ли, че у здрав и благоденствуващ човек може да се появи някаква фобия?

Отговор: Строго погледнато, това е невъзможно. У здравия човек фобия възниква винаги в резултат на прекомерно физическо или психическо натоварване. Едва ли такъв човек може да се нарече благоденствуващ. Друг е въпросът, че човек, особено в нашата стремителна епоха, не винаги си дава сметка, че се е пресилил… Субективно той може да се смята за напълно благоденствуващ, дори блажен и от гледна точка на дилетанта появата на фобия у него може да изглежда необяснимо явление…

Въпрос: А що се отнася до фукамифобията?

Отговор: Знаете, че бременността и до днес в известен смисъл си остава тайнство… Да вземем само един факт. Та ние едва наскоро разбрахме, че психиката на бременната жена е бинарна психика, резултат от дяволски сложното взаимодействие между напълно оформената психика на възрастния човек и антенаталната9 психика на плода, за чиито закони днес на практика нищо не знаем… А като прибавим и неизбежните физически стресове, неизбежните невротични явления… Най-общо казано, всичко това създава благоприятна почва за фобиите. Но следва ли да стигаме до извода, че с помощта на подобни разсъждения сме обяснили поне нещичко от тази изумителна история… Това би било немислимо. Съвсем необмислено и несериозно.

Въпрос: Отличават ли се „несъгласните“ по каквото и да било от обикновените родилки? Физиологически, психически… Правени ли са такива изследвания?

Отговор: Правени са много такива изследвания, но никой не можа да установи нищо конкретно. Лично аз винаги съм смятал и продължавам да смятам, че фукамифобията е универсална фобия, също както например фобията към нулевия транспорт. Само че нула-Т-фобията е много разпространено явление, на практика всеки човек, независимо от пола и възрастта, изпитва страх пред първото нула-Т-пренасяне, после този страх изчезва безследно… А фукамифобията за щастие е извънредно рядко явление. Казвам „за щастие“, защото ние така и не се научихме да я лекуваме.

Въпрос: Правилно ли съм разбрал, професоре, че не е известна нито една конкретна причина за възникването на фукамифобията?

Отговор: Достоверно нищо не е доказано. Има, разбира се, множество хипотези, десетки.

Въпрос: Например?

Отговор: Ами например, че фукамифобията се причинява от пропагандата на противниците на фукамизацията. Тази пропаганда може сериозно да повлияе на жените с по-чувствителен темперамент, които отгоре на всичко са бременни. Или, да кажем, че се дължи на хипертрофирането на майчиния инстинкт, на инстинктивната потребност детето да се предпази от всякакви външни въздействия, дори и те да са полезни… Виждам, че искате да ми възразите. Няма смисъл. Напълно съм съгласен с вас. Всички тези хипотези в най-добрия случай обясняват само много малка част от фактите. Никой не е успял да обясни нито появата на „веригите от откази“, нито географските особености на явлението… Пък и изобщо никой не разбира защо всичко започна тъкмо през пролетта на 81 година, при това не само на Земята, а и много далеч от нея…

Въпрос: А това, че всичко свърши през 85 година, може ли да се обясни?

Отговор: Това вече може. Самият факт, че е приета Поправката, наистина е могъл да изиграе решаваща роля за прекратяването на епидемията. Разбира се, и тук има много неясни неща, но това вече са подробности.

Въпрос: Смятате ли, че епидемията би могла да възникне в резултат на някакви непредпазливи експерименти?

Отговор: Теоретично това е възможно. Но навремето ние проверихме тази хипотеза. На Земята не се провеждат никакви експерименти, които биха могли да предизвикат масови фобии. Освен това не забравяйте, че фукамифобията възникна едновременно на Земята и извън нея…

Въпрос: А какъв род експерименти могат да предизвикат фобии?

Отговор: Навярно съм се изразил неточно. Мога да ви изброя цяла поредица от, така да се каже, технически способи, с помощта на които у вас, здравия човек, бих могъл да предизвикам някаква фобия. Но обърнете внимание: именно някаква. Например ще започна да ви облъчвам по определен режим с неутринен концентрат и у вас ще се породи фобия. Но каква фобия ще бъде тя? Страх от празното пространство? Страх от височината? Страх от страха? Това не мога да ви кажа предварително. А да се предизвика у човека такава специфична фобия като фукамифобията, страх от фукамизиране… Не, за това и дума не може да става. Освен ако се съчетае с хипноза? Но как може да се осъществи това съчетание на практика?… Не, това е несериозно.

4. Въпреки цялото си географско (и космографско) разпространение, случаите на фукамифобия все пак си оставали извънредно рядко явление в медицинската практика и сами по себе си едва ли биха довели до каквото и да било изменение в законодателството. Епидемията от фукамифобия обаче много бързо се превърнала от медицински проблем в събитие от социален характер.

Август 81 година. Зарегистрирани са първите протести на бащи, които все още имат частен характер (жалби до местните и регионалните медицински управления, отделни обръщения към местните съвети).

Октомври 81 година. Отправена е първата колективна петиция на 129 бащи и двама лекари-акушери до Комисията за защита на майчинството и детството към Световния съвет.

Декември 81 година. На XVII световен конгрес на Асоциацията на акушерите група лекари и психолози за първи път се изказват срещу задължителното фукамизиране.

Януари 82 година. Създадена е инициативната група ВЕПИ (наречена така по инициалите на нейните учредители), която обединява лекари, психолози, социолози, философи и юристи. Именно групата ВЕПИ започва и довежда докрай борбата за приемане на Поправката.

Февруари 82 година. Пред сградата на Световния съвет се провежда първият митинг на противниците на фукамизацията.

Юни 82 година. В състава на Комисията за защита на майчинството и детството формално е образувана опозиция спрямо Закона.

В по-нататъшната хронология на събитията според мен няма нищо интересно. Срокът (три и половина години), който е бил необходим на Световния съвет всестранно да изучи проблема и да гласува Поправката, е съвсем обичаен. Затова пък не дотам обичайно ми изглежда съотношението между броя на масовите привърженици на Поправката и числеността на професионалния корпус. Обикновено масовите привърженици на всеки нов закон са най-малко десетина милиона души, а пък професионалният корпус, който квалифицирано представлява техните интереси — юристи, социолози, специалисти по дадения въпрос — възлиза най-много на няколко десетки човека. В нашия случай многобройните привърженици на Поправката („несъгласните“), техните мъже и роднини, приятелите им, съмишлениците и хората, присъединили се към движението по религиозни или философски съображения) никога не са били действително много на брой. Всички участници в движението общо били, не повече от половин милион. Що се отнася до професионалния корпус обаче, само групата ВЕПИ в момента, когато била приета Поправката, наброявала 536 специалисти.

5. След приемането на Поправката отказите не престанали, макар броят им чувствително да намалял. Най-важното е, че през 85 година се променил самият характер на епидемията. Всъщност това явление вече не можело да се нарече епидемия. Изчезнали каквито и да било закономерности („веригите от откази“, географските съсредоточия). Сега вече отказите имали съвсем случаен и единичен характер, като при това изобщо не се срещали несъгласия от типа А и Б и преобладавало позоваването на Поправката. Изглежда, поради това днешните лекари изобщо не смятат, че отказите от фукамизиране са проява на фукамифобията. Забележително е, че много жени, които навремето категорично се отказали от фукамизиране и взели активно участие в движението за приемане на Поправката, сега изобщо не се интересуват от този въпрос и при раждане дори не упражняват правото си да се позоват на Поправката. От жените, които не са били съгласни да бъдат фукамизирани в периода 81–85 година, при следващото раждане се отказвали едва 12 процента, а третият пореден отказ от фукамизиране изобщо се среща много рядко: за 15 години са установени само няколко случая.

6. Смятам, че трябва особено да подчертая две обстоятелства.

А. Почти пълното изчезване на фукамифобията след приемането на Поправката обикновено се обяснява с добре известни социалнопсихологически фактори. Съвременният човек приема само тези ограничения и задължения, които произтичат от морално-етичните принципи на обществото. Всяко ограничение или задължение от друг род се посреща с (неосъзнато) враждебно отношение и (инстинктивен) вътрешен протест. И естествено, когато човек добие правото доброволно да се подлага на фукамизиране, той губи всякакво основание да има враждебно отношение и започва да се отнася към фукамизацията неутрално, както към всяка обичайна медицинска процедура.

Напълно приемам и осъзнавам тези съображения, но въпреки това искам да подчертая, че е възможно и друго тълкуване, което представлява интерес в рамките на тема 009. Става дума за това, че цялата изложена досега история на възникването и изчезването на фукамифобията прекрасно може да се изтълкува кито резултат от целенасоченото и добре пресметнато въздействие на някаква разумна воля.

Б. Епидемията от фукамифобия точно съвпада по време с появата на „синдрома на пингвина“. (Вж. моето донесение-доклад №011/99.)

Сапиенти сит10.

Т. Глумов