Вълните усмиряват вятъра

ОТДЕЛЪТ ЗА ИЗВЪНРЕДНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ, РАБОТНА СТАЯ „Д“.11 МАЙ 99 ГОДИНА

Сутринта на 11 май Тойво дойде мрачен на работа и прочете моята резолюция. Явно през нощта се беше успокоил. Той не възрази, нито пък взе да настоява, а се затвори в стаята си и се захвана да съставя списъка на хората с инверсия. Доста бързо излезли наяве седем души, но само на двама от тях имената били известни, а останалите се водели като „болен №3, сервомеханик“, „Теодор П., етнолингвист“ и все така докрая.

Към обяд в стая „Д“ се появил Сандро Мтбевари, с изпито лице, прижълтял и разчорлен. Щом седнал зад бюрото си, без всякакви предисловия и присъщите му шеговити подмятания след завръщане от дълги походи, той доложил на Тойво, че по нареждане на Биг Бъг минава на негово разположение, но отначало би искал да завърши отчета за командировката си. „Че какво ти пречи?“ — попитал Тойво, като наострил уши, доста учуден от вида му. Ами пречело му това, отвърнал Сандро раздразнено, че с него се случила една история, за която не му било ясно дали да пише в отчета и ако трябвало да пише, в каква форма да я поднесе.

И той веднага започнал да разказва, като с мъка намирал подходящите думи, увличал се в подробностите и през цялото време някак нервно се присмивал на себе си.

Тази сутрин той излязъл от нула-Т-кабината в курортното селище Розалинда (недалеч от Биариц), марширувал пет километра по самотната камениста пътека сред лозята и към 10 часа стигнал до целта: под него била Долината на розите. Пътеката водела надолу към вилата „Добрият вятър“, чийто островърх покрив стърчал изпод буйния зелен гъсталак. Сандро машинално засякъл времето — било 10 часът без една минута, както бил предвидил. Преди да слезе към вилата, той приседнал на голям объл черен камък и взел да изтърсва камъчетата от сандалите си. Вече било доста горещо, напеченият камък парел през шортите и ужасно му се пиело вода.

Очевидно тъкмо в този момент му прилошало. Ушите му зазвънели и сякаш слънчевият ден помръкнал. Сторило му се, че слиза по пътеката, върви, без да чувствува краката си, покрай приятна наглед беседка, която не бил забелязал отгоре, край глайдер с отворен капак и разхвърлен двигател (от него сякаш били извадени цели блокове), покрай огромно рунтаво куче, което лежало на сянка и равнодушно го следяло с поглед, провесило червения си език. После той се изкачил по стълбата на верандата, цялата оплетена в рози. При това ясно чувал скърцането на стъпалата, но както и по-рано, някак си не чувствувал краката под себе си. В дъното на верандата имало маса, отрупана с някакви странни предмети, а над нея, подпрян с широко разперени ръце на плота, бил надвиснал човекът, който му трябвал.

Този човек вдигнал към него малките си, скрити под сивите вежди очи и по лицето му се изписала лека досада. Сандро се представил и почти без да чува собствения си глас, взел да излага своята легенда, но не успял да стигне дори до средата, когато човекът ужзско се намръщил и рекъл нещо от рода на: „Как можа да дойдеш по никое време“, след което Сандро изплувал от шемета и дошъл на себе си, целият облян в пот и с десния сандал в ръка. Той седял на валчестия камък, напеченият гранит го изгарял под шортите и пак било 10 часът без една минута. Е, да речем, били изминали някъде към петнадесет секунди, не повече.

Той се обул, изтрил потното си лице и тогава явно шеметът пак го връхлетял. Отново се спущал по пътеката, без да усеща краката си, светът му изглеждал така, сякаш го гледал през неутрален светлофилтър, а в главата му се въртяла само една мисъл: как можах да дойда по никое време… И пак отляво пред очите му преминала оная красива беседка (на пода се въргаляла кукла с един крак и без ръце), преминал и глайдерът (на борда му било изобразено палаво дяволче) и се оказало, че там има още един глайдер, малко по-навътре и също с вдигнат капак, а кучето си било прибрало езика и сега дремело, подпряло тежката си глава на лапите. (Едно такова странно куче, а дали изобщо било куче?) Стъпалата проскърцали. На верандата го лъхнала прохлада. И човекът отново го погледнал изпод сивите си вежди, навъсил се и рекъл с престорено страшен глас, както се говори на разлудувало се дете: „Какво ти казах на тебе? Сега нямам време! Марш оттука!“ И Сандро пак дошъл на себе си, но вече не седял на валчестия камък, а на сухата бодлива трева до него, и му се повдигнало.

„Абе какво става с мене днес?“ — помислил си той със страх и досада и се опитал да се съвземе. Светът все така чезнел в полумрак и ушите му звънели, но в същото време Сандро вече напълно се бил овладял. Било почти 10 часът, усещал силна жажда, но вече не се чувствувал слаб и трябвало да свърши работата, за която пристигнал тук. Той се изправил и в същия миг видял, че долу от зелените шубраци излиза на пътеката същият онзи човек. Той се спрял и се загледал някъде встрани от Сандро, а веднага след него от храсталаците; излязло и застанало до краката му същото онова рунтаво куче, и то се загледало към Сандро, и Сандро мимоходом забелязал, че то не е никакво куче, ами млад главанак. И Сандро вдигнал ръка, без сам да знае защо — дали за да им махне за поздрав, или за да привлече вниманието им, но онзи човек ое обърнал с гръб към него, а на Сандро му причерняло пред очите и земята рязко се завъртяла надолу и наляво.

Когато отново дошъл на себе си, се оказало, че седи на една пейка в курортното градче Розалинда, а наблизо е онази същата нула-Т-кабина, от която бил пристигнал тук. Все така продължавало леко да му се гади и изпитвал жажда, но светът му изглеждал ясен и приветлив и било 10 часът и 42 минути. Безгрижните елегантно облечени хора, които минавали покрай него, започнали да го гледат с безпокойство и да забавят крачките си, после неочаквано отнякъде се изтъркалял киберсервитьор и му поднесъл висока запотена чаша с някакъв специалитет на заведението…

След като го изслушал докрая, Тойво известно време мълчал, а после казал, като внимателно подбирал думите си:

— Всичко това на всяка цена трябва да го включиш в доклада си.

— Да речем, че го включа — отвърнал Сандро. — Но на какво да се опра?

— Както ми го разказа, така и го напиши.

— На тебе ти го разказах така, сякаш ми е прилошало от горещината и съм видял всичко това като насън.

— Значи не си сигурен, че е било сън.

— Че откъде да знам? Та нали всичко това бих могъл да ти го разкажа така, сякаш съм бил изпаднал под въздействието на хипноза и всичко това е било насочена халюцинация…

— Мислиш, че тази халюцинация ти е внушил главанакът ли?

— Не знам. Може би. Но по-скоро не вярвам. Той беше твърде далеч от мен, най-малко на 70 метра… Пък и беше доста млад, за да може да се справи с такова нещо… И после — откъде накъде?

Двамата помълчали. След това Тойво попитал:

— А какво каза Биг Бъг?

— Уф, той не ми даде устата си да отворя, даже не ме погледна. „Зает съм, отивай на разположение на Глумов.“

— Я ми кажи — рекъл Тойво, — сигурен ли си, че нито веднъж не си слизал до тази вила?

— В нищо вече не съм сигурен. Само в едно съм убеден, че работата с тези „вануинкъловци“ никак, ама никак не е чиста. Занимавам се с тях от началото на годината, а нищо не се изяснява. Напротив, с всеки следващ случай работата става по-мътна. Но, разбира се, такова нещо като днешното още не беше се случвало, това вече е извън всякаква мярка…

Тойво казал през зъби:

— Ти разбираш ли на какво мирише тази работа, ако всичко това наистина се е случило с тебе? — И изведнъж се сетил. — Чакай малко! А регистраторът? Какво има в паметта на твоя регистратор?

Напълно примирен със съдбата си, Сандро отвърнал:

— Нищо няма в регистратора ми. Оказа се, че не е бил включен.

— Знаеш ли какво заслужаваш!!!

— Знам. Макар много добре да си спомням, че специално го заредих отново и го включих, преди да изляза.