Вълче биле

27

— Италия? — възкликна Мейсън, долепил длани до прозореца.

Прекрасно разбирах как се чувства. От тази преграда, която ни разделяше от външния свят, бе трудно да се повярва, че раят, простиращ се отвън, не е просто илюзия.

— Съжалявам — ухили се Конър. — Знам, че царевичните ниви ще ви липсват.

Адна разкърши врат и направи гримаса.

— Не беше никак лесно.

Усмивката на Конър начаса се стопи.

— Добре ли си?

— Да — отвърна тя. — Уморена съм, но иначе съм добре. Ще ни чакат да се съберем в главната зала.

— Искам да видя Ансел — неочаквано заяви Брин. — Не може ли да се уверим, че е добре?

— Добре е — рече Конър. — Преместването протече безупречно. Щом ние сме тук, значи и той е тук. При преместването няма средно положение.

— Но…

— Виж, хлапе, преди да започнем да искаме услуги от Аника, нека първо й попремине малко. Братчето на Кала забърка голяма каша и ще ни трябва време, докато оправим положението.

Погледът, който двамата с Адна си размениха, ме накара да стисна зъби. Изобщо не вярваха, че положението на Ансел може да бъде „оправено“.

„Какво ли ще се случи с брат ми?“

Раменете на Брин увиснаха. Мейсън улови ръката й и ме погледна.

— Всичко ще бъде наред.

Кимнах, макар че с всяка минута все повече се съмнявах в това.

— Ще ви намерим нещо за хапване — каза Адна. — А после ще измислим къде да ви настаним. Сигурна съм, че искате да се поосвежите.

Проследих преценяващия поглед, който тя хвърли на Брин и Мейсън. Права бе — наистина се нуждаеха от „освежаване“. Все още облечени в останките от дрехите, които носеха в нощта на церемонията, и двамата бяха изпоцапани със засъхнала кръв и мръсотия. Проряза ме остра болка, сякаш някой ме бе ударил в стомаха — окаяният им вид отново ми напомни за всичко, което бяха преживели.

Мълчаливо последвах Конър и Адна, които ни поведоха към стълбите. Щом стигнахме площадката на първия етаж, Адна ахна.

— Вижте!

Когато погледнахме натам, накъдето ни сочеше, Брин и Мейсън също ахнаха. Бяхме спрели точно пред стъклените врати, извеждащи във вътрешния двор. Пространството от другата им страна се преобразяваше пред очите ни — пустата, спяща допреди малко земя, изведнъж бе оживяла от разтварящите се навсякъде листа и багрите на напъпили цветя. Между лехите бълбукаха ручеи.

— Човече! — подсвирна Конър. — Връзките наистина действат бързо. Страхотно.

— Винаги е така — отвърна Адна. — Ала всеки път се изумявам.

— Какви са тези Връзки? — попита Мейсън, загледан в пълзящото стъбло, което пред очите му се обви около мраморното стълбище от другата страна на стъклените врати.

— Това е една от специализациите в Академията — обясни Конър. — Излизат най-вече от Айдис и Халдис. Те свързват сградата с местната екосистема.

— Нещо като градинари? — попита Брин.

— Някои от тях наистина се занимават с градините — отвърна Конър и си потърка корема. — Което е добре. Средиземноморският климат означава, че ще похапнем прясна храна. Твърде много кореноплодни трябваше да ядем там, където още е зима. Този регион е известен с лимоните и маслините си, нали така? Май прочетох нещо такова в описанието на това място. Само че това уж било през пролетта. Но като гледам, всичко си расте чудесно и сега.

— Почакай малко — прекъсна го Мейсън. — Как е възможно? Всичко расте неестествено бързо.

— Магията на елементите — обясни Адна. — Айдис и Халдис. Вода и земя. Силата на Връзките прониква дълбоко в земята и достига корените на растенията и подземните води. По този начин си набавяме вода и геотермална енергия.

— Радвам се да видя, че усилията им имат резултат — каза Конър. — Знам, че не бяха стигнали толкова далеч, колкото е необходимо за преместването.

Мейсън клатеше глава, забелязах, че ръцете му треперят.

— Това не е възможно! Кой е способен на подобно нещо?

— Ние — рече Конър и се извърна от двора. — И като заговорихме за невъзможни неща, кой тук е в състояние да се превръща във вълк?

— Конър е прав — усмихна ми се Шей. — Точно това ме накара да повярвам в цялата тази история.

Мейсън кимна неохотно, но продължи да си мърмори нещо под носа, докато слизахме на приземния етаж.

— Ще ми се Монроу да можеше да види това — въздъхна Адна и като наведе глава, изхлипа тихичко.

— Издръж само и събранието — прошепна й Конър, като я прегърна през раменете. — После ще можем да си поговорим за баща ти.

За разлика от празната трапезария, в която бях влязла предишната вечер, този път мястото беше пълно до пръсване. Мъже и жени крачеха напред-назад на групички, жуженето на разговорите им кънтеше в ушите ми.

— Ето я Тес — каза Конър и потъна в тълпата.

— Коя е Тес? — Брин се притисна до мен.

— Тя е част от техния отряд. Отряда Халдис.

Брин се намръщи.

— Отряда Халдис?

— Не…

Думите сякаш залепнаха за небцето ми. Халдис, Айдис. Откъслечните факти, които бях успяла да науча от разговорите си с Търсачите, далеч не бяха достатъчни, за да отговоря на въпроса й. Все още имаше толкова много, което не знаех за Търсачите, а ето че бях въвлякла глутницата си (или поне онова, което бе останало от нея) в техния свят, без никаква гаранция за бъдещето. Ами ако бях взела грешно решение? Тътенът на многобройните гласове се засилваше, главата ми затуптя.

Когато не й отговорих, Брин сви рамене и последва Мейсън към масата, на която седяха Тес и Конър.

— Кала? — Шей ме наблюдаваше изпитателно.

— Върви — казах и го побутнах след Брин. — Ей сега ще дойда.

Докато той си проправяше път между Търсачите, аз бавно заотстъпвах към коридора и когато стигнах стълбището, се затичах.

Не бях сигурна накъде бягам, знаех само, че не мога да спра. Едва преди седмица бях във Вейл, на път да свържа живота си с Рен и да направя първата стъпка по пътя, предначертан ми от деня, в който се бях родила. Моята съдба. Дали сега изобщо имах някаква съдба? И дали тя бе с Търсачите?

При мисълта за това в гърдите ми се надигна ръмжене. Повече нямаше да бъда пленница. Никому. Бях се подчинявала безпрекословно на Пазителите и ето докъде бях стигнала. Ако Търсачите ми предложеха начин да се опълча срещу бившите си Господари, щях да го приема. Пазителите бяха убили майка ми и подложили на мъчения онези, които обичах. Исках да ми платят. Ала сама щях да реша как да се изправя срещу тях. Вече отговарях за цялата глутница. Трябваше да съм напълно сигурна, а всъщност не бях сигурна в абсолютно нищо.

Бях на другия край на света, с предишния ми живот бе свършено. Уж силните връзки в глутницата ми се бяха разпаднали заради избора, който бях направила. Фей, Дакс и Козет бяха потърсили убежище при Пазителите, вкопчили се бяха в живота, който познаваха, въпреки болката, която той бе донесъл на всички ни. Нито за миг не се съмнявах, че ако Конър не се бе появил, с Дакс щяхме да се бием до смърт. Брат ми се бе превърнал в сянка на самия себе си, дотам, че бе готов да ме предаде, само и само да си възвърне онова, което му беше отнето.

Ала Ансел не бе единственият, чийто живот бе променен до неузнаваемост. Бъдещето на Рен му бе отнето в нощта, в която бях избягала от съюза ни. С глутницата му бе свършено, наследството му беше върнато обратно на Емил, който не само бе повече чудовище, отколкото човек, но и дори не му беше баща. Олюлях се, връхлетяна изневиделица от ужасна истина — бъдещето на Рен му бе отнето много, много отдавна, в мига, когато Емил и Пазителите бяха убили майка му. Животът на онзи, когото ми бяха отредили за партньор, бе съграден върху лъжи, кости и кръв.

Закрих очите си с ръце. Лъжи, кости и кръв. Нима животът, на когото и да е от нас бе построен върху нещо друго? Докато притисках длани към лицето си, студеният метал на пръстена ме опари като електрически удар. Пръстенът, който Рен ми бе подарил. Обещание за онова, което ни предстоеше.

Искам да знаеш, че…

Какво? Какво бе възнамерявал да ми каже Рен? И какво ли го бе възпряло? Колко ли щеше да сподели с мен?

Изведнъж коридорът ми се стори тесен, стените като че ли ме захлупваха. Трябваше да изляза навън, да вдъхна свеж въздух. Завтекох се още по-бързо, оглеждайки се за някакъв изход. Най-сетне зърнах стъклена врата и се втурнах през нея.

Посрещна ме изобилие от солен морски въздух. Превита надве, подпряла ръце на коленете си, аз запреглъщах жадно, сякаш пиех вода. Наситените багри на залеза бяха отстъпили място на приглушена лавандуловосива дрезгавина. Дори във вечерния сумрак, халката от бяло злато около пръста ми блещукаше, улавяше угасващите лъчи и ги запращаше в лицето ми. Подигравателно, непоносимо.

Напомня ми на косата ти.

Даже и в този миг един сребристобял кичур бе паднал над рамото ми, полюшвайки се, когато се изправих. Дворът бе огромен. Там, където довчера земята пустееше нерадостно, сега имаше тучна зеленина, насищаща въздуха със свежото си ухание.

Отчаяно се втурнах към най-близкия парник, дишайки на пресекулки. Нямаше значение какво ще е, важното бе само да е остро. Блъснах вратата и се запрепъвах покрай саксиите с млади стръкчета. Мирис на тор от гниещи растения изпълваше влажния въздух, сладникав и натрапчив. Открих онова, което търсех, върху една маса в дъното на оранжерията.

Сграбчих градинарските ножици с дясната си ръка, а с другата улових основата на дебелата си плитка. Не спрях да режа, докато преплетените кичури коса не останаха в пръстите ми. Погледах ги за миг, а после ги захвърлих, сякаш държах отровна змия. Дишането ми се успокои, на главата ми изведнъж стана леко и свободно. Върнах ножиците на мястото им и излязох от парника.

Когато отново се озовах на двора, видях, че е започнало да ръми. Ситни пръски докосваха лицето ми, като спомен за отдавна паднали дъждовни капки, по-скоро влажна мъгла, отколкото истински дъжд. Топъл нощен въздух милваше кожата ми. Поех към центъра на градината. Пътеката ме отведе до стена от грижливо подрязан жив плет, от другата страна, на който, откъснато от външния свят и потънало в тишина, открих сърцето на парка. Стъпала се спускаха към цветни лехи, покрай които се издигаха отрупани с цвят овошки. В средата на малкия площад имаше каменен фонтан, състоящ се от четири статуи. Те бяха причудлива групичка — жена с рицарски доспехи, мъж в монашески одежди, дете с пергаментови свитъци в ръце, както и още една жена, облечена в простичка рокля и стиснала отсечена клонка. Водата, която се събираше в малкия басейн в краката им, отрязваше сребристите облаци, плуващи по небето.

Бавно тръгнах покрай фонтана, докосвайки с пръсти повърхността на водата. Разходката из усамотената градина би трябвало да ми вдъхне покой, ала единственото, което усещах, бе бурята, бушуваща в главата ми. Зарових пръсти в косата си и се сепнах, почувствала кичурите да свършват над раменете ми.

— Добро скривалище.

Обърнах се рязко и видях Шей да се задава по пътеката, водеща към фонтана. Стиснах зъби и загледах как се приближава, неподвижна като четирите каменни статуи.

— Тихо, усамотено — продължи той, а погледът му пробяга по цветните лехи, потънали в сенките на живия плет. — Достатъчно страшничко, за да накара повечето хора да стоят далеч от него през нощта, но не и прекалено зловещо.

Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка.

— Не мога да му дам отлична оценка само защото тази нощ няма луна.

Той направи крачка към мен.

— Благодаря — в гласа ми се прокраднаха предупредителни нотки. — Как ме откри?

Той прокара пръсти през косата си и ме погледна позасрамено.

— Последвах миризмата ти.

— Разбира се — обърнах му гръб и се отдалечих от фонтана, потъвайки в сенките на градината. — Върви си.

— Не — той изтича пред мен и ми препречи пътя.

— Не се шегувам, Шей.

— Нито пък аз. Не мисля, че точно сега трябва да бъдеш сама.

— Не ти решаваш.

Той се пресегна и отметна бледорусите кичури, които падаха покрай лицето ми.

— Плитката ти я няма, а? — той се усмихна, играейки си с косата ми. — Харесва ми. Много ти отива така.

Усмивката му се стопи, когато не отговорих.

— Не е нужно да го правиш сама — прошепна той.

— Но аз съм сама — отвърнах и почувствах огромна празнина в гърдите си.

— Знаеш, че не е вярно.

Поех си рязко дъх и стиснах юмруци.

— Кажи ми кое е вярно тогава.

— Обичаше го, нали? — Шей не откъсваше очи от моите.

— Да.

Думата увисна между нас, безцеремонна в своята истинност. Цялата треперех, но не можех да си поема дъх, за да се успокоя.

Шей направи още една крачка към мен. Когато проговори, гласът му бе нисък, ала решителен.

— Но не така, както обичаш мен.

Олюлях се, сякаш ми бе ударил шамар.

— Кала — промълви той и посегна към рамото ми. — Не бива да обвиняваш себе си. Нищо от това, което стори, нито чувствата, които изпитваш, не са отговорни за избора на Рен.

Отдръпнах се от протегнатата му ръка.

— Престани. Не искам да говоря за това. Просто не мога.

— Права си — меко каза той. — Сега не е време за разговори.

Всичко стана толкова бързо, че дори не разбрах как се озовах в обятията му. Стиснах го за раменете, а ноктите ми потънаха дълбоко в кожата му. Той обаче не ме пусна и вместо това ме притисна още по-плътно до себе си.

Изръмжах и опитах да се отскубна, но Шей ме държеше толкова здраво, че усещах биенето на сърцето му до моето. Ситният дъждец се сля със сълзите ми и устните на Шей проследиха дирята им. Вкопчих се отчаяно в него, а той зашепна тихи, успокояващи думи, без да престава да ме целува.

Вдигнах лице едва когато бурята на тъгата ми отмина. Шей улови долната ми устна между зъбите си и аз се отдадох на целувката толкова пламенно, че той не успя да запази равновесие и падна. Когато най-сетне спряхме да се търкаляме по пътеката, аз се озовах под него и, едва успяла да си поема дъх, отново го целунах, докато трескаво разкопчавах ризата му. Шей изръмжа гърлено и с едно движение свали ризата от раменете си, а аз зарових пръсти в косата му, влажна от ситния дъжд.

Устните му се плъзнаха по шията ми. Чувах плиткото си, накъсано дишане, излизащо на пресекулки. Нощният въздух, в който сладкото ухание на напъпили рози се смесваше със соления дъх на морето, нахлу между полуотворените ми устни.

Устните на Шей милваха голата кожа на корема ми и за миг се зачудих какво бе станало с ризата ми. И с кожените ми панталони.

После обаче целувката му се спусна още по-ниско и пропъди всяка мисъл за липсващите ми дрехи.

Сребристите облаци над нас се разтвориха като дантелени завеси, полюшвани от вятъра, и лунните лъчи ни обвиха като паяжина. Нощното небе се проясни и бледата светлина, заблещукала в градината, очерта тялото на Шей, надвесено над моето. Устните му проследиха линиите на лицето ми, бедрата му се притиснаха в моите и ние се вплетохме един в друг. Чувствах всеки удар на сърцето му и усетих, че започвам да треперя, когато дълбоко в мен нещо се надигна и ме изпълни с копнеж, който само той можеше да задоволи. Когато Шей отново ме целуна, желанието едва не ме прекърши. Той се отдръпна лекичко и ме погледна. Не каза нищо, ала въпросът се четеше в очите му.

— Да — промълвих и с целувката си отговорих на неизречения въпрос.

28

Клъц, клъц, клъц.

Свила устни, Брин съсредоточено въртеше ножицата.

— Сериозно ти казвам, Кал, ако си искала да се подстрижеш, трябваше просто да ме помолиш. Всичко си оплескала.

Загледах се в кичурите коса, които бавно падаха по земята. Не беше лесно да стигна дотук. Бях успяла да се освободя от прегръдките на Шей, без той да ме усети и незабелязано да се измъкна от стаята му.

Не че съжалявах, задето бях прекарала нощта с него, но не знаех какво ще ми донесе утрото, а вече бях достатъчно замаяна от случилото се през последните двайсет и четири часа. Трябваше да остана сама поне за малко, преди да съм в състояние да говоря с Шей за онова, което се бе разиграло в градината тази нощ. Както и в стаята му.

Споменът разпали огън дълбоко в мен и ме накара да потръпна.

— Кала, кълна се, че няма да те порежа — каза Брин през стиснати зъби. — Ще стоиш ли мирно?

— Извинявай.

Гонена по петите от чувство за вина, аз тръгнах да търся останалите от глутницата и ги открих там, където ги бях оставила. Посрещна ме дъх на цитруси и прясно опечен хляб, от който коремът ми закъркори. Тази сутрин трапезарията беше пълна, макар и не така претъпкана, както в нощта, когато избягах от събранието. Търсачи непрекъснато влизаха и излизаха, някои си вземаха кроасани, лапваха няколко зърна грозде и отиваха да си вършат работата, докато други сядаха, за да изпият чаша кафе на някоя от многобройните маси.

Нев, Брин, Адна, Конър, Сайлъс, Тес и Сабин (която като че ли се бе възстановила напълно) се бяха настанили на същата маса, около която Търсачите се бяха събрали на кафе преди две вечери. Веднага забелязах, че Итън и Мейсън ги няма. Докато се приближавах бавно, си помислих, че липсва още някой… и сърцето ми се сви, когато осъзнах, че несъзнателно се бях опитала да открия Монроу.

Присъединих се към тях, готова да измисля някакво оправдание за отсъствието си и да отговоря на всичките им въпроси за това как се бях съюзила с Търсачите.

Появата ми обаче сложи край на разговора им и ги потопи в мълчание. Адна сбърчи чело и като сви рамене, насочи вниманието си към купата с плодове и сметана пред себе си. Сайлъс клатеше глава напред-назад, сякаш в опит да разбере какво у мен бе различно. Тес бе достатъчно мила, за да ми се усмихне за поздрав, ала не каза нищо. Устните на Нев потръпваха, сякаш в гърдите му напираше смях, който той се мъчеше да сдържи.

След като изтърпях около пет минути от това, Брин кимна на Сабин и се изправи. Двете ме изтикаха от трапезарията и ме завлякоха в стаята ми. Оттогава Брин се опитваше да оправи пораженията, които бях нанесла на косата си.

Сабин изцъка с език и застана пред мен, така че да може по-добре да огледа творението на Брин.

— Изобщо не го правиш както трябва. Ще стане накриво.

— Защо не се заемеш ти? — сопна се Брин.

— С удоволствие — Сабин посегна към ножицата.

— Я почакайте — намесих се аз и толкова рязко се изпънах, че Брин бе принудена да дръпне трескаво ръка, за да не ме прободе с ножицата. — Сериозно ли говориш, Сабин? Искаш да ме подстрижеш?

Намръщих се насреща й — изобщо не бях сигурна, че й имам доверие да ми направи прическа, която да ми отива.

— Ще ми бъде приятно, Кала. Винаги аз подстригвам Козет.

За миг очите й помрачняха, но после отново се усмихна.

— О, Козет има страхотна коса — грейна Брин. — Трябва да дадеш на Сабин да довърши, Кал. Аз идея си нямам какво правя. Много ме бива в оформянето на прически, но в подстригването никаква ме няма.

Преглътнах с усилие, но все пак кимнах — след като Сабин щеше да бъде наша съюзница, трябваше да забравя старата ни вражда.

Брин въздъхна облекчено и й връчи ножицата.

В този миг някой се прокашля зад нас и ние се обърнахме към вратата.

— Ъъъ, здравейте — Шей разроши косата си и ни погледна с такъв вид, сякаш всеки миг щеше да побегне.

— Здрасти, Шей — каза Брин, без да успее да прикрие напълно хихикането си, докато местеше поглед между нас двамата.

Сабин му кимна, след което насочи вниманието си към главата ми.

— Какво става? — Шей пристъпи нерешително в стаята, сякаш все още не бе съвсем сигурен доколко бе безопасно да е тук.

— Опитваме се да оправим прическата на Кала. Тя здравата я беше оплескала — обясни Брин и нави няколко от отрязаните ми кичури около пръста си. — Какво всъщност използва?

— Градинарски ножици — отвърнах, без да вдигам очи от пода. Не трябваше да си тръгвам от стаята на Шей, преди да съм поговорила с него. Сега нещата между нас бяха крайно неловки и нямах представа как да ги оправя.

— Нищо чудно, че изглежда толкова ужасно — промърмори Сабин.

— Аз пък мисля, че й отива — възрази Шей и направи още една крачка към нас.

Сабин се изсмя.

— Според теб Кала ще изглежда добре дори ако хване проказа.

Изчервих се, а Брин се изкиска.

Шей се усмихна смутено и отново се прокашля.

— Кал, надявах се да поговорим.

Прехапах устни, но и този път не вдигнах очи.

— Добре, но сега съм малко заета.

— Да, да, разбирам. Е, аз ще бъда в стаята си.

— Добре.

Той напъха ръце в джобовете си, но поне се въздържа да не си тръгне на бегом.

Брин се разсмя.

— Мисля, че го уплашихме.

— Стаята си е страшничка — подхвърли Сабин, без да престава да върти умело ножицата. — Сигурно му е трудно да свикне.

Едва се сдържах да стоя неподвижно.

— Да свикне с какво?

— С това, че е новият алфа. Рен си отиде, сега е негов ред. Не е лесно за преглъщане. Той е вълк едва от няколко седмици, не е свикнал с това като нас.

— Какво?! — възкликнахме двете с Брин в един глас.

— Кала, престани да се въртиш. Така или ще те порежа, или ще ти съсипя косата — каза Сабин най-спокойно.

Сграбчих я за китката, но тя продължи да ме гледа невъзмутимо.

— За какво говориш, Сабин? — попитах бавно.

Ъгълчетата на устните й подскочиха, сякаш тя единствена бе посветена в някаква ужасно забавна шега.

— Ама ти сериозно ли? Наистина ли не знаеш?

Сбърчих чело и се обърнах към Брин, чието объркване бързо отстъпваше място на изумление.

Усмивката на Сабин стана още по-широка.

— Виждаш ли, Брин знае.

Брин кимна.

— Права си… разбира се, че си права. Не мога да повярвам, че не забелязах…

Тя ме погледна и бузите й порозовяха виновно.

— Просто винаги съм си мислела, че ще бъде Рен.

— Но… как?

Не можех да повярвам, че съм принудена да задам този умолителен въпрос на Сабин.

— Всъщност е съвсем просто — Сабин освободи ръката си от безчувствените ми пръсти и отново се зае с подстригването. — Всички знаем, че алфите не могат да бъдат, по липса на по-добра дума, издигани. Те се раждат. Шей винаги е бил алфа, само че не беше вълк. Когато ти го превърна в такъв, това автоматично го направи претендент.

Сабин имаше право. Алфите не можеха да бъда издигани от редиците на обикновените вълци. Това бе и една от причините, поради която решението на проблема със Стражите, който Пазителите във Вейл бяха измислили, нямаше да сработи. Не можех обаче да разбера къде е мястото на Шей във всичко това.

Брин се плесна по челото.

— Ама че съм глупачка!

— Е, значи и аз трябва да съм глупачка, защото все още не разбирам нищо — сопнах се рязко.

— Не разбираш, защото си алфа, Кал — усмихна ми се тя съчувствено. — Винаги си усещала Шей като равен, нали? Говорите на едно ниво, той никога не отстъпва, когато го предизвикаш, нали?

Замислено задъвках долната си устна.

— Май предполагах, че е така, понеже е човек. Че не е наясно с нещата, защото не е един от нас.

— Не — обясни Сабин. — То е защото е алфа.

Брин преплете пръсти в моите.

— Рен от самото начало го смяташе за съперник. Очевидно и той го е усетил.

— И е бил прав — каза Сабин, прокарвайки пръсти през косата ми, за да види дали е равна. — Ти избра Шей.

— Какво? — Този път ножицата наистина ме поряза. — Ау!

— Не подскачай така — Сабин наклони главата ми на една страна. — Няма кръв. Все още не съм свършила с подстригването.

— Не съм избрала Шей — настоях, опипвайки болезненото място. — Просто му спасих живота.

— Нямах предвид жертвоприношението — поясни Сабин. — Говорех за тази нощ.

Незнайно как успях да не се нанижа на ножицата, но за сметка на това с всичка сила сграбчих облегалките на стола.

— Тази нощ? — прошепнах хрипливо.

— Сабин! — Брин я изрита по кокалчето. — Недей.

— Не я съдя — рече Сабин. — Тя е в правото си. Шей е алфа, което означава, че е претендент. А с неговото тяло аз също не бих го изхвърлила от леглото си.

— Сабин! — извика Брин и ме изгледа стреснато, но аз бях прекалено шокирана, за да се разгневя.

Лицето ми пламна.

— Откъде…

— Миришеш на него — подсмихна се Сабин. — Това е другото — той мирише страхотно, нали? А какъв вкус има?

Брин се извърна, но когато чух сподавения й смях, разбрах, че е било, за да скрие усмивката си от мен.

— Стига, Сабин. Престани.

— Но аз си взех душ!

Идеше ми да се свия на кълбо и да умра.

Сабин се изкикоти:

— Това не помага.

Хвърлих кос поглед към Брин и видях, че се опитва да изтрие глупавата усмивка от лицето си.

— Не че ти миришеш лошо, Кал — каза тя в очевиден опит да ме накара да се почувствам по-добре. — Но Сабин е права. Шей наистина ухае хубаво. Като градина.

— Господи! — не се сдържах и скрих лице в ръцете си.

— Ако останеш така, няма да мога да направя нищо с косата ти — изкиска се Сабин.

— Добре — поех си дълбоко дъх и се изправих. — Давай да приключваме. И никакви приказки за тази нощ.

— Наистина ли? — разочарованието в гласа на Брин ме накара да оголя зъби насреща й.

— Кала, опитвам се да ти кажа, че най-вероятно си постъпила правилно — Сабин се зае с косата около лицето ми. — Рен сгреши. Ако наистина те искаше, трябваше да дойде с нас. Трябваше да е тук, за да се бори за теб.

Сведох поглед към ръцете си, смутена от паренето в очите ми.

— Кала.

Гласът на Сабин ме накара да вдигна глава и да срещна погледа й в огледалото.

— Не се обвинявай за Рен. Всички знаем, че държиш на него. Той направи своя избор. Всички го сторихме.

Взирах се в нея и в собственото си отражение. Бледоруса коса обгръщаше лицето ми на меки пластове, които изтъняваха от скулите надолу и се спускаха до раменете ми. Долната ми устна потрепери.

— Направила си ме красива.

— Не съм сторила почти нищо — Сабин остави ножицата настрани и изтупа косъмчетата от раменете ми. — Това си си ти.

Отворих уста, но вместо думи, от гърлото ми излезе единствено задавен хлип.

— Господи, Кала, недей да цивриш. Нали уж си алфа — измърмори Сабин, но после стисна рамото ми и тихо излезе от стаята, оставяйки ме да плача в прегръдките на Брин.

Най-сетне тя ме пусна и ми донесе кърпичка.

— На Сабин кога й присадиха нов характер? — попитах. — Готова съм да се закълна, че току-що беше мила. Донякъде.

— Наистина е мила — Брин се усмихна печално. — Когато те затворят зад решетките с някого, неизбежно научаваш доста за него. Сабин невинаги е била кучката, за която я смятахме. Просто е била озлобена. Наистина озлобена. Нещата, които е трябвало да… — Брин потръпна. — Има предостатъчно причини да е сърдита на света.

Брин беше права. От всички млади Стражи, Сабин бе имала най-тежък живот, а ето че аз бях тази, която плачеше. Издухах си носа и погледнах Брин.

— Сигурно ме смяташ за жалка.

— Ни най-малко. Всички преживяхме много. Пък и ако бях на твоето място, щях да постъпя по същия начин.

— Благодаря. Макар че не съм сигурна как можеш да го кажеш. Та ти не знаеш какво се случи.

— Конър ни разказа — рече Брин. — А Сайлъс през цялото време го прекъсваше, опитвайки се да ни обясни историята. Доста е странен, а?

— Аха — отвърнах. — И какво точно научихте от Конър?

— Е, ясно е, че не може да ни каже какво чувстваш. Но не беше трудно да се досетим. Обясни ни кой е Шей и защо е толкова важен.

— Спомена ли нещо за съюзничество? — попитах, тъй като вече се тревожех, че може да са изоставили плановете за съюз между Търсачи и Стражи.

Брин кимна.

— Изглежда, че можем да научим много от тях.

Това вече беше нещо ново.

— Като например? — попитах и изхвърлих смачканата кърпичка в кошчето.

— Бойни умения, магия. Истинската ни история — Брин прекоси стаята, клатейки глава. — Все още ми е трудно да повярвам. Толкова много лъжи.

— Знам.

— С всичките им магически умения ми се щеше Търсачите да могат да направят нещо за Ансел.

Брин отиде до прозореца и се загледа в ширналото се навън море, което сега бе тюркоазеносиньо под яркото утринно слънце.

— И на мен.

— Отнасят се добре с него — Брин прокара пръсти по дантелените завеси. — Не е в килия, а в обикновена стая.

— Била си при него?

Чувството ми за вина се засили. Защо все още не бях отишла да видя брат си?

— Двамата с Мейсън се редуваме да стоим при него — отвърна Брин и когато се обърна към мен, по лицето й сякаш премина сянка. — Само че не проронва и дума, когато съм там. Мейсън казва, че и с него е така.

— Наистина ли?

Брин поклати глава.

— Може би му трябва малко време — предположих, макар че стомахът ми се сви.

— Може би — каза Брин, ала после потрепери. — Кала, боя се, че ще го изгубим.

— Кълна се, че няма да допусна Търсачите да му сторят зло — в думите ми се промъкна ръмжене.

Брин потърка ръце, сякаш й бе студено.

— Не от тях се боя.

Буцата в стомаха ми се превърна в нож, който ме проряза.

— Едва го разпознах — прошепна тя. — Затворил се е дълбоко в себе си. Дори не съм сигурна, че иска да живее. Така си е изподрал ръцете, че целите са в кръв.

— Ще му помогнем — успях да кажа през свито гърло. — Ще му помогнем да се оправи.

Брин кимна и изтри потеклите по бузите й сълзи.

— Искаш ли да го видиш? И без това е време да сменя Мейсън. Става доста кисел, ако не се храни през два часа.

— Това важи за всяко момче на неговата възраст — усмихнах се аз и я хванах за ръка. — Да вървим при Ансел.

По устните на Брин плъзна лукава усмивка.

— Ама ти наистина ли няма да споделиш нищо за тази нощ?

— Не — отсякох, ала по моите устни също играеше усмивка.

Светът ми бе в хаос, но с Брин до мен, всичко бе някак по-лесно.

Не бяхме направили и няколко крачки, когато тя спря и ме погледна.

— Какво има?

— Нищо — Брин улови и другата ми ръка в своята и я стисна. — Просто… Сабин е права.

— За кое? — попитах, мъчейки се да разгадая изражението й — не изглеждаше разстроена, само любопитна.

— За Шей. Той е новият ни алфа и трябва да бъде част от глутницата.

— О!

Размърдах се неловко. Макар и да не бях против идеята Шей да бъде моят партньор алфа, все още се нуждаех от време, за да свикна с нея.

— Ще бъде добре, ако го доведеш — продължи Брин. — Елате заедно — двамата алфи. Така ще покажете на Ансел, че нещата се променят. Че той… че ние все още имаме бъдеще.

Кимнах. Дали знанието, че светът, който му бе отнел толкова много, вече няма власт над нас, щеше да помогне на Ансел? Той открай време вярваше, че любовта е на първо място. Може би ако видеше, че съм с Шей, по свой избор и по своя воля, щеше да се съвземе?

— Добре — кимнах отново. — Ще отида да го намеря.

— Чудесно!

Брин ме прегърна и аз долепих лице до гъстите й къдрици, припомняйки си колко точно уханието й отразяваше характера й — сладко и леко пикантно, като смесица от карамел и канела. Ухание, което те караше да се чувстваш като у дома, където и да си.

Брин затича по коридора, а аз отидох до стаята на Шей и почуках на вратата.

Не получих отговор и почуках отново. Може би беше заспал.

— Няма го.

Обърнах се и видях Адна да се приближава.

— Къде е?

— Аника го накара да отиде в тактическата зала на Халдис заедно с всички Водачи — обясни Адна и кимна по посока на залата. — Разработват стратегия как да вземат Тордис.

— Защо не ми казаха? — сбърчих чело аз.

— И това обсъждат. Като се има предвид съмнителното положение на брат ти, някои от отрядите изразиха съмнение доколко е разумно да вземем със себе си и Стражи, когато отидем да го приберем.

Не знаех дали съм слисана, ядосана или и двете.

— Планират мисия без наше участие?

— Претеглят възможностите — отвърна Адна и по устните й пробяга усмивка. — Което е добре дошло за нас.

— За нас? — повторих, леко обезпокоена от пламъка, лумнал в очите й.

— Нуждая се от помощта ти за една друга мисия — каза тя и докосна камите на кръста си. — Тайна мисия.

Усетих как косъмчетата по тила ми настръхват.

— Каква?

Адна сви устни, така че те заприличаха на тънка черта, прорязваща лицето й.

— Отиваме да спасим брат ми.

29

За миг изпитах чувството, че подът е пропаднал под краката ми и се сгромолясвам. Олюлях се и Адна ме сграбчи за ръката.

— Кала? Добре ли си?

Тръснах глава, мъчейки се да потуша пожара, който сякаш лумна в главата ми.

— Чу ли какво казах? — попита тя, повеждайки ме нанякъде.

Аз кимнах.

— Брат ти?

— Да.

— Имаш предвид Рен? — едва успях да изрека името му на глас, толкова трудно ми беше. — Не говориш сериозно. Това означава да се върнем във Вейл!

Адна запуши устата ми с ръка.

— Не тук.

Трябваше да прехапя език, за да спра напиращите в гърдите ми въпроси. Адна продължи да ме води нанякъде. Подминахме моята стая, после още няколко, докато най-сетне тя отключи една врата и ме издърпа вътре.

Макар като архитектура да бяха напълно еднакви, стаята, в която се озовах, едва ли би могла да изглежда по-различно от моята. Спалнята, в която ме бяха настанили, имаше типичния безличен вид на стая за гости, приятна и лишена от каквото и да било излъчване.

Тази на Адна обаче бе същинска експлозия от цветове — стените грееха във виолетово, черно и алено, а върху леглото бе метната пищна кадифена покривка, която стигаше чак до пода. Адна завъртя копчето на една уредба и мощният звук, който ме връхлетя, накара ярките стени да се разлюлеят пред очите ми.

— Харесваш ли „The Raveonettes“7? — попита тя и още повече усили музиката.

Кимнах, а пулсът ми затуптя в ритъм с ефирните гласове, които се лееха около мен.

Адна се тръшна върху леглото.

— Извинявай за това, но не мога да рискувам някой да ни чуе. Не че по принцип слушам музика по-тихо.

— Няма проблем.

— Седни — подкани ме тя и махна към леглото.

Бях прекалено нервна, за да седя, но все пак се приближих и се заиграх с кадифената покривка.

— Значи Конър ти е казал?

Адна поклати глава и като повдигна купчината възглавници на леглото, ми показа един плик.

— Баща ми ми каза — поправи ме тя и извади писмото отвътре.

— Монроу ти е написал писмо?

Не можех да откъсна поглед от сгънатите листове в ръката й. Бяха няколко и аз се запитах какво точно й бе разказал. Колко ли тайни от миналото бе излял върху тези листове?

Адна се засмя и примига няколко пъти, за да прогони сълзите си.

— Според Конър баща ми прекрасно знаел, че никога няма да му позволя да ме хване натясно за задушевен разговор. Научих се да ги избягвам, откакто мама…

Погледът й се насочи към нощното шкафче и когато го проследих, видях, че там бе подпряна снимка на жена с червеникаворуса коса и кехлибарени очи. Тя бе обгърнала раменете на слабо като върлина момиче, което се бе ухилило до ушите — Адна като по-малка.

Адна потупа с пръст по листовете в ръката си.

— Очевидно тя ги е събрала. Майката на Рен, имам предвид. Корин. След като умряла, татко бил на път съвсем да затъне, но мама му помогнала да се съвземе. А после съм се появила аз.

Гледах я, без да знам какво да кажа. Тя се излегна по гръб, притиснала писмото до гърдите си.

— Именно заради мен татко не се опитал да измъкне Рен от Пазителите — продължи тя, като се взираше в тавана. — Не искал да рискува двете с мама да го изгубим. Смятал, че вече е причинил достатъчно страдания. Ала никога не могъл да го преживее. Отчаяно копнеел да си върне Рен. Всичко е тук.

И тя разлисти страниците.

— Сигурна съм, че е така — отвърнах. — Но не го виня, че е искал да те предпази. Рен не е знаел истината. Все още не я знае. И досега смята Емил за свой баща.

— Именно — заяви Адна. — Точно затова трябва да се върнем.

— Дори не съм сигурна дали би искал да се върнем за него — казах, припомняйки си как ме бе блъснал в стената. — Може би предпочита да остане. Като другите.

— Наистина ли го вярваш?

Не й отговорих. Не бях в състояние. Истината бе, че не знам. Щеше ми се да вярвам, че Рен би могъл да бъде спасен, но бях виждала на какво са способни Пазителите, когато решат да прекършат някой Страж. Собственият ми брат едва не бе погубил всички ни, подведен от някогашните ни господари. Можеше ли Рен да повярва на нещо различно от лъжите, които му бяха наприказвали за неговото минало?

Струваше ми се, че вместо вътрешности, в тялото ми има гънещи се змии.

Адна не сваляше пронизващ поглед от мен.

— Трябва да опитаме.

Рязко си поех дъх.

— Но как бихме могли? Предишния път едва не загинахме.

Тя се надигна и седна, преметнала крака през ръба на леглото.

— Точно затова сега ще се получи. Този път със сигурност няма да ни очакват. Пък и нали ще се опитаме единствено да намерим Рен.

— Но как…

— След като го открием, аз ще отворя вътрешен портал, също като предишния път. Вземаме го с нас, връщаме се обратно и толкова — изрече тя на един дъх, с пламнали очи.

— Как точно ще го открием?

Адна се прокашля и наведе поглед.

— Ъъъ. Не можех да не забележа… Ами… Пръстена, който носиш…

— Пръстена ми?

Неволно вдигнах ръце към гърдите си, прикривайки халката с другата си ръка.

— Била си му обещана, нали? — попита Адна, все така приковала поглед в земята. — Той ли ти го подари?

— Да, но…

Исках да й обясня, че пръстените не са част от церемонията по съюза. Че Рен ми го подари по свое желание, защото се опитваше… Какво всъщност се опитваше да направи? Да ми каже, че ме обича? Да ме увери, че не иска съюзът ни да бъде просто безпрекословно подчинение на чужди заповеди? Мислите ми сякаш ме запратиха в стената, оставяйки ме без дъх, и аз не довърших.

Адна обаче не забеляза нищо.

— Значи можем да го използваме, за да открием Рен.

Наложих си да не обръщам внимание на лудешкото биене на сърцето си и да се съсредоточа върху думите на Адна.

— Пръстенът е в състояние да го открие?

— Ако Рен ти го е подарил, между тях има връзка, която мога да използвам, за да разбера къде се намира.

— Как е възможно?

— Представи си невидима нишка, свързваща пръстена ти с Вейл — усмихна се тя. — Трябва само да я проследим и тя ще ни отведе при Рен. И тогава ще отворя портала.

— Наистина ли действа?

— Точно така намерихме и Шей.

— О!

Дланите ми бяха започнали да се потят.

— Знам, че рискът е голям, Кала. Но от всичко, което видях досега, както и от начина, по който Шей подскача само като чуе името му, съм убедена, че държиш на Рен. Сигурна съм, че не искаш да го изоставиш там.

— Така е — едва успях да прошепна в отговор.

Адна се изправи, заровила пръсти в дългата си, махагонова коса.

— Той ми е брат, но всъщност не го познавам. Не го правя за себе си, а за баща ми.

И като отдели последния лист от писмото, тя ми го подаде.

Върху бялата повърхност бяха написани само две думи: „Спаси го.“

Усетих, че очите ми парят, листът в ръката ми затрепери. Вдигнах поглед към Адна.

— Трябва да го направя, Кала — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

Сега вече цялата треперех, но въпреки това кимнах.

Адна въздъхна шумно и се отпусна.

— Слава Богу!

— Кой друг? — попитах и й върнах листа. Не можех да го гледам повече, да усещам как тези самотни думи сякаш се взират в мен, прогаряйки дупка в сърцето ми.

— Никой — сбърчи чело Адна. — Само аз и ти.

— Мислиш ли, че ще се справим?

Изгледите не бяха добри, дори и с чужда помощ.

— Никой няма да ни позволи да го направим — каза Адна. — Само да го споменем пред когото и да било и ще ни сложат под денонощно наблюдение.

— Какво ще кажеш за някой от глутницата ми?

— Не. Разполагаме със съвсем малко време. Трябва да действаме веднага. Не можем да си позволим да изгубим дори минута в набиране на съюзници.

— Веднага? — повторих, усетила как косъмчетата по тила ми настръхват.

— Имам предвид още днес — обясни тя. — Така де, тази вечер. Обратно във Вейл.

— Но това е истинска лудост! — не можах да сдържа възклицанието си аз.

— Там несъмнено цари голям безпорядък, а и Пазителите вероятно все още се занимават с Денвър — леденото спокойствие, с което Адна изрече тези думи, ме накара да зяпна. — Можем да се промъкнем и да избягаме незабелязано, навярно по-лесно, отколкото в който и да било друг момент.

Отворих уста, за да кажа нещо, но после се отказах. Е, добре, в думите й имаше логика. Безразсъдна логика, но все пак…

— Не може ли да вземем поне Конър?

Щях да се чувствам по-добре, ако заедно с нас имаше още един воин, а Конър вече знаеше за Рен, пък и обикновено подкрепяше Адна почти във всичко.

Тя потръпна.

— В никакъв случай. Той е последният, когото искам да моля за помощ.

Страхът ме накара да избухна.

— Какво всъщност става между вас двамата?

Адна направи една-две крачки назад.

— Какво искаш да кажеш?

— Половината време се заяждате, но започвам да си мисля, че през другата половина сигурно се целувате тайничко някъде.

Адна се изчерви, после пребледня и най-накрая ми обърна гръб.

— Между мен и Конър няма нищо.

— Той обаче се държи сякаш има — не отстъпвах аз.

Когато Адна отново ме погледна, в очите й се бе появил стоманен блясък.

— Кала, ти се появи тук по средата на представлението. За да разбереш какво е положението с Конър, трябва да знаеш цялата история.

— Е, защо не ми разкажеш първото действие тогава?

Тя сви рамене и разсеяно започна да разглежда дисковете си.

— Бях на единайсет, когато майка ми умря.

Рязко изпънах рамене, без да знам какво да отговоря. Не знаех как да реагирам. Само допреди миг се закачах с нея, а ето че сега говорехме за мъртви майки.

Адна продължи:

— Конър се присъедини към отряда Халдис точно след като тя загина.

Приближих се до нея.

— Адна, съжалявам. Не е нужно да ми обясняваш.

Тя не ми обърна внимание и продължи да си играе с уредбата, превъртайки няколко песни.

— Беше едва на шестнайсет. Не беше прекалено млад за току-що назначен Нападател, но беше най-близко до мен по години. Той ми помогна да преживея най-тежкото. Изобщо не ме оставяше на мира. Непрекъснато се закачаше с мен. По онова време изживявях особено непохватна фаза, не знаех къде да си дяна нито ръцете, нито краката. На Конър не му омръзваше да се заяжда с мен, но аз имах нужда от това. То ми помагаше да не мисля за майка си. Не ми даваше и минута спокойствие.

Лицето й се изопна.

— По онова време и една минута спокойствие щеше да ме убие.

Най-различни чувства пробягваха като сенки по лицето й. Тя затвори очи и се усмихна.

— Нощем се промъкваше в стаята ми и ми разказваше разни абсурдни историйки за Академията, докато не заспях и това удържаше мрака, надвиснал над мен. Не знам дали бих понесла да остана сама нощем. Той бе най-добрият ми приятел, чак докато не дойдох да уча в Академията.

— Трябваше ли да се върнеш в Денвър за назначението си?

— Не — отвърна тя, без да ме поглежда. — Сама поисках така. В Академията се обучавах за Тъкач, ала никога не съм искала да бъда другаде, освен в Денвър. Отрядът Халдис открай време е моето семейство. Мястото ми е при тях.

Тя наведе глава и тъмната коса закри лицето й. Миг по-късно се засмя — отново бе станала онази Адна, която познавах.

— Първото, което Конър каза, след като се завърна от няколкомесечен престой в аванпоста, беше: „Виждам, че вече имаш гърди. Поздравления. Надявам се, че знаеш как да ги използваш.“

— Да не искаш да ми кажеш, че това е неговата представа за приятелство?

Адна повдигна едната си вежда:

— Нали не мислиш, че се е опитвал да ме сваля сериозно?

— Е, предполагам, че не.

Сигурно бе права, но нещо в начина, по който Конър се шегуваше с Адна, бе различно от обичайните закачки, които го бях чувала да подхвърля на други момичета.

— Именно. На Конър да говори така си му е в кръвта — тя се усмихна, ала в гласа й се долавяха притеснени нотки. — Не че Сайлъс не влоши нещата.

— Как?

— Изгубих един бас и той ме накара да целуна Конър — обясни Адна, а по бузите й плъзна руменина. — Което определено наля масло в огъня.

Тя разкърши рамене, сякаш несъзнателно се готвеше да отвърне на някакво предизвикателство.

Дръзката й поза ме накара да се усмихна.

— Защо му е било на Сайлъс да те кара да целуваш Конър?

Адна се изсмя мрачно.

— Защото Сайлъс е блестящ учен, но изобщо няма въображение. Самият той ненавижда Конър и не може да си представи нищо по-ужасно от това да е принуден да го целуне. Ето защо поиска от мен да направя точно това.

— Разбирам — казах, впила изпитателен поглед в лицето й. — Е, целуна ли го?

— Да.

— И?

Адна се извърна и започна да търси някаква песен в албума, който беше пуснала, така че не можех да видя лицето й. Песента тръгна, но тя продължи да мълчи, поклащайки се в такт с музиката.

— И нищо. Конър няма да дойде с нас — каза тя най-сетне и протегна ръка. — Е, ще ми дадеш ли пръстена или не?

Стиснах зъби, но все пак свалих халката и й я подадох. Внезапно почувствах ръката си някак странно гола. Сплетох пръсти, опитвайки се да не обръщам внимание на празнотата, от която ме болеше до мозъка на костите.

Адна откачи една кама от кръста си и допря връхчето й до пръстена, а после затвори очи и задиша бавно и дълбоко. Напълно неподвижна, аз я гледах, затаила дъх. Въздухът около нея като че ли се сгъсти и започна да блещука, сякаш някой я бе посипал със златен прашец.

Много бавно тя отдръпна камата от пръстена и от връхчето му се проточи нещо тънко. Една-единствена ефирна златна нишка.

Адна отвори очи и се усмихна.

— Готово.

Дъхът, който бях затаявала толкова дълго, излезе шумно от гърдите ми и тя ме погледна.

— Всичко е наред, Кала. Знам какво правя. Тези нишки отварят прозорец — няма да можем да минем през него, но ще видим какво има от другата страна. Ето как ще открием Рен.

Кимнах, но краката ми трепереха.

— Ами ако не е сам?

— Точно затова ще го направим по този начин — каза тя и ми върна пръстена. — Нишката ще ни отведе при него и ще имаме достатъчно време да преценим дали се намира някъде, откъдето можем да го измъкнем или е по-добре да почакаме. Става ли?

— Става.

Изпитах облекчение, когато разбрах, че не възнамерява да се изправим сами срещу цяла глутница Стражи.

Тя вдигна ръка и започна да описва бавни кръгове. Златната нишка постепенно се удължаваше, навивайки се на тънка спирала пред нея.

— Искаш ли да гледаш?

Приближих се още мъничко и надзърнах над рамото й. Спиралата проблясваше, а в далечината другият край на нишката бавно се удължаваше. Постепенно започнах да виждам фигури, смътни и нефокусирани. Имах чувството, че се носим във въздуха, твърде бързо, за да различа какво има под нас. Присвих очи и още по-настойчиво се завзирах в спиралата, която пулсираше от светлина. Стори ми се, че виждам дърво, после стръмен склон. Очертанията на сграда. Изведнъж спиралата потрепери и златистата светлина се разсея, разкривайки планинско било, покрито с високи борови дървета, насред които имаше сечище.

— Разпознаваш ли нещо? — попита Адна.

Кимнах, макар да ми се струваше, че се вкаменявам.

— Тук е — каза Адна, взирайки се в спиралата, — но не знам дали е сам. Като се има предвид, че във Вейл е посред нощ, всички там сигурно спят.

— Сам е — прошепнах.

— Сигурна ли си? — тя ме погледна и сбърчи чело. — Ако си, още сега ще отворя портал.

Не бях в състояние да откъсна очи от прозореца, изтъкан от нишката на Адна. Прозорец, който отвеждаше при Рен.

— Сигурна съм.

След като минахме пред портала, който Адна бе изтъкала, тя го затвори и се обърна към мен.

— Какво е това място?

Без сиянието на магическата врата, сребърната луна над нас хвърляше съвсем малко светлина върху сечището. Недостроени сгради оформяха полукръг около глуха улица, застлана с павета, в средата на която имаше фонтан. Излетите основи сега не бяха нищо друго, освен грозни, зеещи ями, от които стърчаха греди. Ето какво бе останало от глутницата Халдис — скелети на къщи, жалки останки от живот, който никога нямаше да бъде изживян.

Струваше ми се, че някой е натъпкал цяла шепа памук в гърлото ми. Трябваше да се прокашлям няколко пъти, преди да съм в състояние да проговоря.

— Това е мястото, където щеше да живее глутницата. Трябваше да се пренесем тук след съюза.

— Сериозно? — очите на Адна се разшириха. — О!

Прехапах устни и кимнах.

— Как мислиш, къде е той? — попита тя, взирайки се в смълчания, изоставен строеж.

Вдигнах ръка и посочих постройката, издигаща се на върха на неголямо възвишение — единствената завършена сграда.

— Там.

— Сигурна ли си?

— Това щеше да е нашата къща — отвърнах, неспособна да срещна погледа й.

— Господи! — Адна ме прегърна през раменете. — Кала, аз… не знаех.

— Няма нищо — рекох, макар изобщо да не се чувствах толкова уверена, колкото се опитвах да звуча. — Няма да има никой друг. Мястото е изоставено. Глутницата, за която беше построено, вече не съществува.

— Добре. Как искаш да го направим?

Погледнах я изумено.

— Нямаш план?

— Планът ми бе да открия брат си. Ето че го сторих. Край.

— Но нали трябва да го убедим да дойде с нас!

Цяло чудо бе, че успявах да шепна, като се има предвид колко бързо ме обземаше паника.

— Точно затова те помолих да дойдеш с мен — заяви тя, взирайки се в запустялото място. — Кажи ми, че не бях права!

Оголих зъби насреща й, но се отказах да споря и отново се обърнах към къщата, издигаща се на около петдесетина метра от нас.

— Но ако все пак искаш план — бавно започна Адна, — бих ти предложила да поговориш с него. Извикай, ако си в опасност. Или пък надай вой. Както ти е по-лесно.

— Много ти благодаря — процедих и я изгледах мрачно.

Адна скръсти ръце на гърдите си.

— На драго сърце бих дошла с теб, но Рен не ме познава. Ти си тази, на която държи и която би могла да го разубеди, ако действително вярва на Пазителите. Ти и никой друг, Кала.

— Знам.

Постепенно започвах да осъзнавам къде се намирам, чувствах го с цялото си същество, като мъчителна болка, спотаила се дълбоко в костите ми. Това беше единственият ми шанс да поправя злото, причинено от бягството ми. Ако изобщо беше възможно.

Студеният зимен въздух ме обгръщаше като наметало, просмукваше се под кожата ми и се разливаше по тялото ми, опитвайки се да потуши искриците надежда, мъждукащи в мен. За краткото време, което бях прекарала с Търсачите, бях научила истинската цена на Войната на магьосниците. Жертвите й вече не бяха безименни и непознати: Лидия, Корин, Монроу, майка ми, дори Ансел — тяхната смърт и загубата, понесена от брат ми, тежаха на плещите ми като котва, заплашваща да ме повлече към дъното на океан от страх и угризения.

Мястото тънеше в мъртвешка тишина. Развалините от предишния ми живот хвърляха над него безформени, гротескни сенки. Те не представляваха истинска опасност — просто останки от миналото, болезнени спомени, които полепваха като паяжини по мен.

Надежда имаше и тя гореше по-ярко от звездите, осеяли небето в пустата нощ. Корин и Монроу си бяха отишли. Пожертвали бяха всичко за своя син. А той бе тук. За тях може и да бе твърде късно, но Рен все още можеше да бъде спасен. И само аз бях в състояние да го сторя.

Става въпрос единствено за любов.

Той бе там. Сам. Чакаше ме в къща, където единствено призраците на нашето минало бяха добре дошли.

Взирайки се в развалините на живота, който можех да имам, осъзнах, че не ставаше въпрос за любов, Шей или Търсачите. Ставаше въпрос за саможертва… и изкупление, за загуба, която можеше да придобие ново значение.

Надежда. Втори шанс. Рен можеше да ни помогне да спечелим тази война. Заедно щяхме да се погрижим пролятата кръв, всичката тъга и болка да не са били напразно. Знаех, че не мога да го изоставя отново. Нито днес, нито когато и да било. Дори това да означаваше да пожертвам себе си.