Вълче биле

1

В ушите ми отекваха крясъци, обгръщаше ме мрак.

Ужасна тежест притискаше гърдите ми и аз се борех за въздух, давейки се в собствената си кръв. Рязко си поех дъх и се надигнах, примигвайки, за да свикна със сумрака.

Крясъците спряха и стаята потъна в тишина. Преглътнах мъчително няколко пъти и се опитах да навлажня пресъхналата си уста. Отне ми няколко секунди, докато осъзная, че крясъците бяха идвали от мен, раздирайки до болка гърлото ми. Вдигнах ръце към гърдите си и прокарах пръсти по ризата си. Платът беше съвсем гладък, нямаше и следа от дупките, оставени от стрелите на арбалета. Макар да не виждах добре в сумрака, разбрах, че това не е моята риза или по-точно — че това не е пуловерът, който Шей ми беше заел и който носех в нощта, която промени всичко.

Порой от образи нахлу в съзнанието ми. Снежна покривка. Гора, потънала в мрак. Биене на барабани. Вълчи вой, който ме приканва да отида там, където ще се състои съюзът.

Съюзът. Кръвта се вледени във вените ми. Бях избягала от предначертаната си съдба.

Бях избягала от Рен. При мисълта за него сърцето ми се сви, ала когато отпуснах лице в ръцете си, образът му бе изместен от образа на момче, коленичило в гората, с вързани очи и ръце. Съвсем само.

Шей.

Докато ту изпадах в безсъзнание, ту отново се свестявах, чувах гласа му и усещах допира на ръката му върху бузата си. Какво се бе случило? Толкова дълго ме бе оставил сама в мрака… Все още бях сама. Ала къде?

Постепенно очите ми привикнаха със здрача в стаята. Бледи слънчеви лъчи, успели някак да разкъсат облаците, се процеждаха през цветните стъкла на прозорците по отсрещната стена и придаваха розов оттенък на мъждивите сенки. Огледах се наоколо, търсейки някакъв изход и вдясно от леглото, на около три-четири метра от себе си, видях висока дъбова врата.

Успях да успокоя дишането си, ала сърцето ми продължаваше да бие лудешки. Преметнах крака през ръба на леглото и предпазливо стъпих на пода. Изправих се с лекота и начаса усетих как мускулите ми се изопнаха, напрегнати и готови за всичко.

Наложеше ли се, можех да се бия и дори да убивам.

В този миг до ушите ми достигна тропот на тежки ботуши. Бравата се завъртя, вратата се отвори и на прага застана мъж, когото бях виждала само веднъж. Гъстата му коса бе с цвят на силно кафе, лицето му, със строги, издялани черти и няколкодневна прошарена брада, бе покрито с едва забележима мрежа от бръчици — позахабено, ала въпреки това привлекателно.

За последен път бях видяла това лице секунди преди собственикът му да ме цапардоса с дръжката на меча си. Кучешките ми зъби се изостриха, в гърлото ми се надигна ръмжене.

Той отвори уста, ала преди да успее да каже каквото и да било, аз се преобразих и приклекнала като за скок, оголих зъби насреща му, ръмжейки заплашително. Имах две възможности — да го разкъсам на парчета или да се втурна покрай него. И най-вероятно разполагах само с няколко секунди, за да реша.

Ръката му се спусна към кръста и отметна коженото яке, разкривайки дръжката на дълга, извита сабя.

„Аха, значи ще се бием.“

Мускулите ми потръпнаха и аз се засилих, готова да впия зъби в гръкляна му.

— Почакай.

Той свали длан от дръжката на сабята и вдигна умиротворително ръце.

Замръзнах на мястото си, поразена от жеста му и доста подразнена от самонадеяността му. Сякаш можеше да ме успокои толкова лесно! Щракнах заплашително с челюсти, но все пак се осмелих да хвърля поглед към коридора зад него.

— Не би искала да го направиш — каза той и лекичко се отмести, закривайки коридора от погледа ми.

В отговор аз изръмжах.

„А ти не би искал да научиш на какво съм способна, когато ме притиснат до стената.“

— Разбирам, че инстинктът те кара да опиташ — продължи той, скръствайки ръце пред гърдите си. — Може и да минеш покрай мен, но в дъното на коридора ще се натъкнеш на пазачи. Дори да успееш да се промъкнеш и покрай тях — на което вероятно си способна, все пак си алфа, — на всички изходи пазят още по-многобройни отряди.

Все пак си алфа.

„Откъде знае коя съм?“

Отстъпих назад, без да преставам да ръмжа, и хвърлих поглед към високите прозорци зад себе си. Лесно можех да строша стъклото. Вярно, щеше да боли, ала стига да не се намирахме твърде нависоко, щях да оцелея.

— Няма да стане — каза той и също погледна към прозорците.

„Какъв е този тип? Четец на мисли?“

— Ще паднеш върху солиден мрамор от повече от петнайсет метра — при тези думи той направи крачка напред и аз отново отстъпих. — А никой тук не иска да пострадаш.

Ръмженето заглъхна в гърлото ми.

Той понижи глас и бавно каза:

— Защо не приемеш човешката си форма и да поговорим.

Изскърцах раздразнено със зъби и направих крачка напред, но и двамата знаехме, че с всяка изминала минута самоувереността ми намалява.

— Ако се опиташ да избягаш — продължи той, — ще бъдем принудени да те убием.

Каза го толкова спокойно, че ми трябваше секунда, докато осъзная значението на думите му. От гърдите ми се откъсна кратък, сърдит лай, който отстъпи място на мрачен смях, когато отново си възвърнах човешкия облик.

— Мислех, че никой тук не иска да пострадам.

Едното ъгълче на устните му трепна.

— Така е. Кала, аз съм Монроу.

И той направи крачка към мен.

— Стой, където си — оголих аз кучешките си зъби.

Той спря.

— Все още не си се опитал да ме убиеш — казах, като продължавах да оглеждам стаята в търсене на нещо, което би ми дало тактическо превъзходство. — Но това не означава, че мога да ти имам доверие. Видя ли сабята, която виси на кръста ти, дори да трепва, ще останеш без ръка.

Той кимна.

Главата ме болеше от хилядите въпроси, които се въртяха в нея, отново започваше да не ми достига въздух. Ала не можех да си позволя пак да изпадна в паника. Нито пък да покажа и най-малка слабост.

Постепенно в съзнанието ми се надигнаха спомени и по кожата ми сякаш плъзнаха ледени пръсти, които ме накараха да настръхна. Викове на болка отекнаха в главата ми. Потреперих, видяла отново как призраци плъзват около мен като неясни сенки, докато някъде отгоре долитаха писъците на сукубите. Кръвта ми се вледени.

Монроу! Момчето е ей там.

— Къде е Шей?

Едва успях да произнеса името му и с ужас зачаках отговора на Монроу.

Още образи от миналото нахлуха в ума ми, бъркотия от картини, които отказваха да застанат на фокус. Борех се с тях, мъчейки се да ги уловя и да ги накарам да останат неподвижни поне за малко, така че да добия някаква представа какво се бе случило и как се бях озовала тук. Спомних си как тичаме из тесни коридори и как, давайки си сметка, че сме хванати натясно, се втурваме в библиотеката на имението „Роуан“. Видях Боск, вуйчото на Шей, да подкопава яростта ми, посявайки у мен съмнение за онова, което ни се случваше.

— Кажи ми кой си в действителност.

— Аз съм вуйчо ти — спокойно отвърна Боск и пристъпи към нас. — Твоята плът и кръв.

— Кои са Пазителите?

— Други като мен, които искат единствено да те защитят. Да ти помогнат. Шей, ти не си като другите. Притежаваш способности, каквито дори не можеш да си представиш. Аз мога да ти покажа кой си в действителност. Да те науча да използваш силата, с която си надарен.

— Щом толкова искате да му помогнете, защо трябваше да го принесем в жертва по време на съюза? — намесих се аз и застанах между Боск и Шей, прикривайки го с тялото си.

Боск поклати глава.

— Поредното злощастно недоразумение, Кала. Искахме да изпитаме верността ви към благородната ни кауза. Мислех, че сме ти осигурили най-доброто образование на света, но може би не си запозната с историята на Авраам и сина му Исаак? Не е ли принасянето в жертва на онзи, когото обичаш, най-доброто изпитание за вярата? Нима наистина допускаш, че бихме поискали Шей да загине от ръката ти? Та нали ние ти възложихме да го защитаваш!

Усетих, че започвам да треперя.

— Лъжеш!

— Нима? — благо се усмихна Боск. — След всичко, което преживя, нима нямаш вяра в своите господари? Никога нямаше да те принудим да нараниш Шей. В последния момент щяхме да осигурим друга жертва. Разбирам, че подобно изпитание може би ти се струва прекалено ужасно, навярно си казваш, че сме искали твърде много от теб и Рение, и че сте твърде млади.

Свих ръце в юмруци, та Монроу да не види, че треперят. Отново чух писъците на сукубите и инкубите, съскането на химерите и шума от тътрузещите се нозе на ужасяващите, съсухрени създания, които бяха изпълзели от картините, украсяващи стените на имението „Роуан“.

— Къде е Шей? — повторих през стиснати зъби. — Кълна се, че ако не ми кажете…

— Той е под нашите грижи — спокойно отговори Монроу.

И отново същата едва загатната усмивка. Сдържаното, ала уверено държание на този мъж ме озадачаваше.

Не разбирах и какво има предвид под „грижи“. Все така оголила зъби, направих крачка, без да свалям поглед от Монроу, в очакване на неговата реакция. Пред очите ми отново се заредиха картини от миналото, като неясни рисунки с водни бои.

Студен метал, обгръщащ ръцете ми, а после изщракване и ето че белезниците вече не стягаха китките ми. Топлината на нежно докосване, прогонило вледеняващия мраз, пълзящ по кожата ми.

— Защо още не се е събудила? — попита Шей. — Обещахте ми, че тя няма да пострада.

— Ще се оправи — отвърна Монроу. — Магията на стрелите действа като мощно успокоително; ще отнеме известно време, докато ефектът й отмине.

Опитах се да кажа нещо, да помръдна, ала клепачите ми бяха твърде тежки и усетих как отново потъвам в мрачните дълбини на безпаметен сън.

— Ако се споразумеем, ще те заведа при него — продължи Монроу.

— Да се споразумеем?

Неслучайно се опитвах да не показвам никаква слабост. Ако мислех да сключвам сделка с един Търсач, аз бях тази, която щеше да поставя условията.

— Да.

Той рискува да се приближи още мъничко и когато не възразих, по устните му пробяга усмивка. Тя обаче трая само миг. Монроу не се опитваше да ме измами (не долавях и най-слаб мирис на страх), ала нещо прогони усмивката му. Болка?

— Нуждаем се от теб, Кала.

Недоумението ми нарасна още повече, но го прогоних, както човек пропъжда ято досадни мухи. Трябваше да изглеждам сигурна в себе си и да не издавам объркването си от странното му държание.

— Кои сте вие? И за какво ви трябвам?

Гневът ми се бе изпарил, ала нарочно оставих кучешките си зъби заплашително издължени. Монроу не биваше да забравя нито за миг с кого си има работа. Трябваше да напомня не само на него, но и на самата себе си, че все още съм алфа. В този миг разполагах единствено със своята сила.

— Моите хора — отвърна той и направи неопределен жест към вратата и каквото и да се намираше отвън. — Търсачите.

— Ти оглавяваш Търсачите?

Монроу изглеждаше силен, ала блед — като човек, който никога не получава достатъчно сън.

— Аз съм един от Водачите. Оглавявам отряда Халдис. Щабът ни е в Денвър.

Нека поговорим за твоите приятелчета в Денвър. Някъде в дебрите на съзнанието си видях Лумин, моята господарка, да се усмихва и чух писъка на Търсача.

Кръстосах ръце пред гърдите си, за да не потреперя.

— Хубаво.

— Ала не само моят отряд се нуждае от помощта ти — продължи Монроу и като се обърна рязко, закрачи напред-назад. — Всички се нуждаем от нея. Нищо не е както преди и нямаме никакво време за губене.

Той прокара пръсти през тъмната си коса, очевидно погълнат от мислите си. Поколебах се дали да не изтичам покрай него, ала нещо в държанието му ме хипнотизираше, достатъчно, за да се запитам дали наистина искам да избягам.

— Нищо чудно да се окаже, че ти си единственият ни шанс. Не мисля, че Потомъкът е в състояние да го направи сам. Ти може би си последното неизвестно в уравнението. Онова, което ще наклони везните в наша полза.

— Кои везни?

— На войната. Ти можеш да сложиш нейния край.

Война. Самата дума бе достатъчна, за да накара кръвта ми да закипи. Доволна бях, че е така — от огъня, разлял се във вените ми, начаса се почувствах по-силна. Та нали бях обучена именно за да се бия в тази война.

— Искаме да се присъединиш към нас, Кала.

Едва го чувах, обгърната в облак от алена мъгла — мисли за насилието, погълнало толкова много от живота ми, изпълваха цялото ми същество.

Войната на магьосниците.

Служех на Пазителите в техните битки против Търсачите от деня, в който станах достатъчно голяма, за да разкъсвам месо със зъбите си. Ловувах заради тях. Убивах заради тях.

Погледът ми се спря върху Монроу. Бях убила негови хора. Как можеше да иска да се присъединя към тях?

Сякаш доловил моите съмнения, той се закова на място. Не каза нищо, просто сключи ръце зад гърба си, без да откъсва очи от мен, чакайки да проговоря.

Преглътнах, насилвайки се да звуча спокойно:

— Искате да се бия на ваша страна?

— Не само ти — също като мен, и той едва успяваше да овладее гласа си. Изглеждаше така, сякаш искаше да изпълни пространството между нас с мислите, които бушуваха в главата му. — Ала ти си особено важна, защото си алфа, водач по рождение. Именно от това се нуждаем. Именно от това се нуждаем открай време.

— Не разбирам.

Пламъкът, който гореше в очите му, бе едновременно плашещ и запленяващ.

— Стражите, Кала. Твоята глутница. Искаме да ги привлечеш на наша страна. Да се биете заедно с нас.

Подът сякаш пропадна под краката ми, стори ми се, че се сгромолясвам. Копнеех да му повярвам, защото не беше ли това същото, което се бях надявала да открия?

Начин да освободя глутницата си.

Да, точно това беше. Сърцето ми заби учестено само при мисълта да се върна във Вейл. Да открия останалите от глутницата. Отново да видя Рен. Да ги отведа далеч от Пазителите. Да им дам друг, по-добър живот.

Ала Търсачите бяха наши врагове… Трябваше много да внимавам, ако се споразумеех с тях. Реших да попресиля колебанието си.

— Не знам дали е възможно…

— Разбира се, че е възможно! — Монроу се хвърли към мен, сякаш искаше да сграбчи ръцете ми; в очите му се появи див блясък.

Аз отскочих и като приех вълчия си образ, щракнах с челюсти към пръстите му.

— Съжалявам — поклати глава той. — Има толкова много неща, които все още не знаеш.

Отстъпих назад. Прорязаното му от бръчки лице му придаваше изтерзания вид на човек, който крие безброй тайни.

— Никакви внезапни движения, Монроу — предупредих го и предпазливо пристъпих напред, протегнала ръка, за да му попреча отново да се хвърли към мен. — Успя да събудиш интереса ми, но не мисля, че осъзнаваш какво искаш от мен.

— Напротив — той извърна поглед, сякаш сепнат от собствените си думи. — Искам да рискуваш абсолютно всичко.

— И защо ми е да го правя? — попитах.

Ала всъщност вече знаех отговора. Бях заложила на карта всичко, което имах, за да спася Шей. И бих го направила отново, без да се замисля, ако това означаваше да се върна при своята глутница. Да ги спася.

Монроу направи крачка назад, освобождавайки пътя към отворената врата, и разпери ръце.

— Заради свободата.

2

Пристъпихме в просторен, добре осветен коридор и аз ахнах. Стените бяха издялани от лъскав мрамор, който отразяваше слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, и покриваше като с искрящо покривало всичко наоколо.

„Къде съм?“

Красотата, която ме заобикаляше, така ме порази, че за миг дори не забелязах, че с Монроу не сме сами.

— Внимавайте!

Подчертано мрачният глас ме накара да подскоча.

Обърнах се, потискайки с усилие желанието да приема вълчия си облик, сърдита, задето се бях оставила да ме изненадат по този начин. Желанието да се преобразя стана още по-голямо, когато разпознах онзи, който се бе обадил.

Итън. Два пъти се бяхме срещали… и сражавали. Първо в библиотеката, а след това — в имението „Роуан“. Оголих кучешките си зъби и свих юмрук пред гърдите си, без да откъсвам очи от него. Стрелите от арбалета му едва не ме бяха убили, преди Монроу да ме прати в безсъзнание с дръжката на меча си. Итън отвърна на погледа ми. Носът му все още бе леко изкривен от удара, с който Шей го бе строшил, ала вместо да загрозява суровата му привлекателност, това му придаваше още по-опасен вид. Мускулите ми потръпваха само като го гледах и едно-единствено помръдване на пръстите му към камата, висяща на кръста му, се оказа достатъчно.

Преобразих се насред скока си, а викът ми премина в страховит вой, докато връхлитах отгоре му, заслепена от гняв.

Глупачка. Глупачка. Глупачка. Две добри думи от Монроу и ето че се бях напъхала право в клопката, която ми бяха заложили.

Итън впи пръсти в козината на гърдите ми и ме отблъсна назад, така че зъбите ми изщракаха във въздуха, без да успеят да се докопат до гърлото му. Порой ругатни се изля от устата му, докато се гърчеше под тежестта ми. Откопчих се от хватката му, но преди да впия зъби в незащитената му плът, някой се стовари върху гърба ми.

Нечии ръце и крака се обвиха около вълчето ми тяло и с всичка сила се вкопчиха в мен, отказвайки да ме пуснат. Изръмжах и опитах да се откопча, извивайки глава назад, за да видя лицето на новия си нападател. Не успях обаче да различа чертите му, нито да сключа челюсти около ръката, която ме притискаше. Победоносният вик, нададен от нечий плътен глас, както и разнеслият се смях, ме накараха съвсем да освирепея. Извила гръб в дъга, подскочих високо и рязко се завъртях, мъчейки се да го отметна от себе си.

Оказа се, че смехът идва от Итън, който бе побързал да се изправи на крака и сега наблюдаваше опитите ми да се откопча, доволно ухилен.

Само така, каубой! Задръж се още осем секунди и златото е твое — каза той. — Вече изкара пет секунди.

Престанете! — Монроу застана между Итън и мен. — Кала, аз ти дадох думата си. Тук нищо не те застрашава. Конър, слез от нея.

Смехът на Конър отекна зад мен и ме накара да се замятам още по-яростно.

— Но Монроу, това е нов рекорд!

Добре дошли на вълчето родео — обади се Итън, който вече така се превиваше от смях, че трябваше да подпре ръце на коленете си, за да не се прекатури.

Казах да престанете!

В гласа на Монроу нямаше и помен от веселие.

Конър ме пусна толкова неочаквано, че в изненадата си продължих да се мятам неистово още няколко секунди и едва не паднах.

— По-полека, спяща красавице!

Обърнах се рязко и видях Конър да се хили насреща ми. Веднага си спомних кой беше — вторият от двамата мъже, които ни бяха нападнали в библиотеката, както и един от Търсачите, нахлули в имението „Роуан“. Именно той бе вдигнал припадналия Шей, както си беше във вълчи облик, и го бе измъкнал от армията призраци, сукуби и инкуби на Боск. Потреперих, както от спомена за страховитата орда, така и заради ужаса, сковаващ ме при мисълта какво ли бе станало с Шей.

За разлика от Итън, по чийто поглед разбрах, че му се иска да забие камата си в тялото ми също толкова силно, колкото аз жадувах да впия зъби в гърлото му, Конър се мъчеше да потисне смеха си, което му придаваше по момчешки привлекателен и дори леко невинен вид. Само че съвсем не бях забравила умението, с което въртеше меча. Две извити саби, като тази на Монроу, висяха на кръста му и в този момент. Оголих зъби насреща му и бавно отстъпих назад.

— Май сме малко кисели веднага щом се събудим? — подсмихна се Конър. — Обещавам, че ще ти намерим нещо за закуска, вълчице. Но не и Итън, става ли?

— Кала — каза Монроу и се приближи към мен, клатейки глава, — ние не сме ти врагове. Моля те, нека ти го докажа.

Срещнах тъмните му очи — напрегнати и леко уплашени, а после хвърлих поглед към Итън и Конър. Макар и на няколко крачки зад Монроу, те бяха застанали като стражи от двете му страни, ала никой от тях не бе извадил оръжие. В мен се бореха противоречиви импулси. Всичките ми инстинкти крещяха да се хвърля в атака, но пък Търсачите бяха действали единствено в самозащита, а и сега не се опитваха да ме наранят.

Възвърнах си човешкия образ, макар и неспокойна.

— Така ми харесва много повече! Не си ли съгласен? — тихо подметна Конър и хвърли кос поглед на Итън, който само изсумтя.

— Те какво правят тук? — попитах Монроу, посочвайки другите двама. — Нали каза, че с теб ще бъда в безопасност.

— Част са от моя отряд. И ти ще трябва да си сътрудничиш с тях. Можеш да им имаш същото доверие, каквото и на мен.

Сега бе мой ред да избухна в смях.

— Как ли пък не! Тези двамата са се опитвали да ме убият неведнъж.

— Никакви схватки повече, след като сме от един отбор — обади се Конър. — Честна скаутска.

— Сякаш някога си бил скаут — каза Итън с усмивка, която трая само миг. — А и тя току-що се опита да ми прегризе гърлото!

— Итън! — Монроу го изгледа строго.

Само че враждебността на Итън ми действаше далеч по-успокояващо, отколкото обещанията на Монроу или подигравките на Конър — заплахите му бяха разбираеми. Те бяха Търсачи, а аз — Страж. Какво друго можехме да очакваме един от друг, освен кръвопролития?

— Кала — Монроу отново насочи вниманието си към мен. — И нашият, и твоят свят се променят по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Забрави всичко, което си мислиш, че знаеш за нас. Можем да си помогнем взаимно. Всички искаме едно и също.

Не отговорих, чудейки се какво ли искам аз според него.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита той. — Ще изслушаш ли онова, което имам да ти кажа?

Откъснах очи от лицето му и се огледах наоколо. Нищо не ми бе познато. Побегнех ли, нямаше да имам представа къде отивам. Но пък можех да си отварям очите за някакъв път за бягство, докато следвах Монроу натам, накъдето ме водеше.

— Добре — казах най-сетне.

— Чудесно! — изсмя се Конър. — Никакви битки повече! Това сигурно означава, че сега сме първи приятели. Да го ознаменуваме с една прегръдка, а?

И той неприкрито изгледа гърдите ми.

— Та тя е вълчица! — сприхаво подхвърли Итън. — Това е извратено.

— Не и в този момент — отвърна Конър, без да отклонява погледа си, и дори направи няколко крачки към мен.

Когато се приближи, усетих мирис на кедрово дърво и теменужки, примесен с уханието на кафе. Тази миризма ми беше позната и ме накара да отскоча назад, оголила зъби. Нова вълна от неясни спомени се надигна в главата ми.

— Сигурен ли си, че е алфа? — попита Конър, притискайки ме още по-здраво, когато се размърдах. — На мен не ми изглежда толкова опасна.

— Ти да нямаш избирателна памет, глупако? — сопна се Итън. — Само защото сега е привлекателна блондинка, не означава, че вълкът в нея си е отишъл.

— Просто гледам на нещата от хубавата им страна, човече — разсмя се Конър. — Живея за момента. А точно в този момент държа едно страхотно момиче в прегръдките си.

— Престанете да говорите за нея така, сякаш не съм тук! — изрева Шей.

— О, ужас на ужасите! Май ядосах Негово величество — каза Конър. — Дали някога ще ми прости!

— Не предизвиквай момчето, Конър — намеси се Монроу. — Почти стигнахме мястото на срещата.

— Извинявай, малкия — подсмихна се Конър.

— Е, сега вече прекали! — изръмжа Шей.

Разнесе се тропот на крака.

— По-полека! — чух да казва Итън и го видях да застава пред мен. — Не мога да ти позволя да го направиш, хлапе.

— Достатъчно — отсече Монроу. — Ето го порталът. Влизайте.

Опитах се да помръдна и присвих очи, мъчейки се да видя къде съм. Въздухът сякаш засия, топлина измести студа. Ръцете на Конър се сключиха още по-здраво около мен и аз отново изгубих съзнание.

Докато гледах дяволитата усмивка на Конър, осъзнах, че съм я виждала и преди, колкото и неясен да беше споменът. Той отвърна на погледа ми, с очи, в които играеха пакостливи искрици. Свих ръка в юмрук, чудейки се дали щеше да ми достави по-голямо удоволствие да го ударя в стомаха или малко по-ниско. Ако искаше да избегне спречквания с мен, щеше да му се наложи да обуздава езика си в мое присъствие.

Монроу обаче ме изпревари.

— Престани, Конър. Дай й малко време, за да свикне с всичко това и с твоето изчанчено чувство за хумор.

— Слушам, сър! — Конър отдаде чест по войнишки, ала се смееше.

Недоумението ми се завърна. Итън изсумтя, без да сваля недоверчив поглед от мен, но остана на мястото си. Очевидно не се опитваха да ме провокират. Тъй като при предишните ни срещи неизменно бях правила всичко по силите си, за да ги убия, сега ми беше трудно да разбера странните им, безгрижни закачки. Кои бяха тези хора?

— Аника ни очаква в Тактическата зала — каза Монроу и се прокашля, мъчейки се да прикрие, макар и не особено успешно, собствения си смях. След това се обърна и пое по коридора. — Да вървим.

Буквално бях принудена да подтичвам, за да не изостана от него. Конър и Итън вървяха след нас, което все още ме караше да се чувствам неспокойна, и трябваше да повикам на помощ цялата си воля, за да не ги поглеждам през рамо час по час, ако не за друго, то за да изръмжа заплашително насреща им.

Колкото по-дълго вървяхме, толкова повече нарастваше объркването ми. Коридорът се извиваше дъгообразно и макар да минахме покрай много врати, не срещнахме нито един ъгъл или остър завой. Каквото и да бе това място, то очевидно бе кръгло и пълно със слънчева светлина, която ставаше все по-силна, докато утрото отстъпваше място на деня. Светлина, която блещукаше във въздуха и ме караше да примигвам. Дори стените искряха. Миниатюрни жили от пъстроцветни кристали набраздяваха мраморните стени и пода, същински реки от багри, които се сливаха с лъчите на слънцето и изпълваха коридора с фантастични дъги. Цялото ми внимание бе погълнато от омагьосващата игра на светлината, затова едва не се блъснах в Монроу, когато той най-неочаквано спря.

Бяхме стигнали до просторна галерия, от която можеше да се тръгне наляво или надясно. Наляво, там, където трябва да се намираше центърът на сградата, отвеждаше не коридор, а мраморен мост, до който се стигаше през стъклени врати. Проследих пътеката от дялан камък и онова, което видях, ме остави без дъх. Стените изчезваха, разкривайки огромен двор, който се простираше на поне петнайсет метра под моста.

„Монроу май не ме излъга за прозорците.“

Дворът беше пълен с… оранжерии и градини? Приличаха на градини, но в тях не растеше нищо. От друга страна, сега беше зима. Нали така? Колко дълго всъщност бях останала тук?

Вдигнах очи нагоре и видях, че за разлика от коридора, по който бяхме дошли, дворът няма покрив. От другата страна на стъклените врати ситни снежинки лениво се стелеха над тъмната пръст.

Някой сложи ръка на рамото ми и аз подскочих.

— Първо работата — усмихнато каза Монроу. — Обещавам, че по-късно ще те разведем наоколо.

— Добре — отвърнах, изчервявайки се леко.

Поехме надясно, като на мен не ми оставаше друго, освен да се надявам, че не съм имала твърде поразен вид, докато оглеждах сградата.

Този коридор бе доста по-широк от първия и, за разлика от него, бе съвършено прав. Имаше врати и от двете страни, както и солидна двукрила врата насреща ни. Когато стигнахме до нея, неволно ахнах — върху всяко от крилата беше вдълбан алхимическия символ за „земя“. Същият символ, с който върху страниците на „Войната на всички срещу всички“ бе отбелязана пещерата Халдис.

— Явно си е подготвила домашното — подхвърли Конър. — Сайлъс ще остане доволен.

Монроу и Итън не му обърнаха внимание, а аз прехапах устни, напомняйки си, че с нищо не бива да издавам какво се върти в главата ми. Ала всичките ми усилия отидоха на вятъра, когато Монроу отвори вратата и ние прекрачихме прага на просторно помещение, с една-единствена маса в средата. Кръгла и масивна, тя бе като извадена от някоя легенда за крал Артур. Стените бяха покрити с книги — стари и подвързани с кожа, досущ като онези, в които се бяхме ровили в имението „Роуан“. Приликата бе достатъчна, за да ме накара да настръхна.

С ъгълчето на окото си видях, че пред една от етажерките стоят двама души и тихичко разговарят, докато разглеждат заглавията на книгите. Един от тях бе някой, когото познавах. И обичах.

Наклонил глава на една страна, Шей слушаше какво му говори момичето до него. Тя изглеждаше на моите години и имаше влажни, кафяви очи, полузакрити от няколко кичура махагоновочерна коса, изплъзнали се от дебелия кок, пристегнат с метална шнола на тила й. За първи път виждах Търсач, който да не е въоръжен до зъби, ала въпреки това дрехите й, досущ като на останалите, имаха суров вид — протъркани кожени панталони, ботуши с дебели подметки и тясна туника от небоядисан лен. Всъщност, същите дрехи като онези, с които бях облечена и аз. От широкия колан, който опасваше хълбоците й, висяха два причудливи метални шипа. Нямах никаква представа за какво служат. Дълги около шейсетина сантиметра, те приличаха на тесни, сребърни траверси, заострени в единия край. В ръката си държеше няколко навити на руло листа, с които ритмично удряше по бедрото си.

Другата й ръка, забелязах аз и мигом настръхнах, почиваше върху рамото на Шей. Ревността ме сграбчи в железните си лапи и ме стисна в задушаваща прегръдка. Не исках никое друго момиче да го докосва. Той беше само мой.

Шей вдигна глава, сякаш бе доловил мислите ми, но когато се обърна, разбрах, че всъщност бе усетил миризмата ми и от това по гръбнака ми пробягаха тръпки. Втурнах се към него, хвърляйки заплашителен поглед на тъмнокосото момиче, докато минавах край него.

Кала! — възкликна Шей и протегна ръце към мен. — Добре ли си?

Сърцето ми биеше лудешки, едва си поемах дъх. Толкова се бях страхувала, че никога вече няма да го видя. Че никой от нас няма да преживее това изпитание.

Понечих да кимна, но в този миг краката ми се подкосиха. Шей обаче бе тук и обви ръце около кръста ми, преди да съм паднала. Вкопчих се в него — сега той бе също така силен, както и аз. С едната си ръка нежно ме притисна към гърдите си, ушите му докоснаха косата ми.

Шей. Поех дълбоко дъх и уханието му — ухание на пролет, топло и изпълнено с надежда като слънчевите лъчи, в които се къпеше стаята — нахлу в мен.

Зарових пръсти в косата му и притеглих лицето му към моето. Почувствах изненадата му, сладостна и ослепителна, когато го целунах. Сладостта отстъпи място на топлина, а после на изпепеляваща жар, когато устните му се плъзнаха по бузата ми.

— Кала — прошепна той, улавяйки крайчето на ухото ми между зъбите си — вълчи жест, който ме накара да заровя лице във врата му.

„Мой. Той е само мой.“

— Ужасно се измъчвах, че не мога да бъда с теб — каза той и лекичко се отдръпна, за да ме погледне. — Господи, страхотно е отново да те видя!

Конър подсвирна, а в очите на тъмнокосото момиче припламнаха дяволити искрици. Въпреки облекчението от това, че отново съм с Шей, не можех да не изругая вътрешно, задето бях допуснала тази моментна липса на предпазливост. Та ние не бяхме сами! Всяко наше движение се следеше. Шей ужасно ми беше липсвал, копнеех до болка да го докосна още от мига, в който го видях, ала не беше нужно Търсачите да го научават. Заповядах си да се стегна и се освободих от прегръдката му.

— Добре съм, Шей — казах, опитвайки се да не обръщам внимание на болезненото чувство за загуба, обзело ме, когато той ме пусна. — В общи линии. Малко съм объркана.

— Именно затова сме тук — обади се Монроу и пристъпи към нас. — Шей, ти си добре, нали?

— Сега вече — да.

Шей не сваляше очи от лицето ми и, без да обръща внимание на опитите ми да го задържа на разстояние, отново ме притисна до себе си.

— И аз се радвам, че Кала се оправи напълно — каза Монроу. — Щеше да е истинска трагедия, ако я бяхме изгубили.

Изсмях се рязко.

— Да ме изгубите? Ако не греша, той ме простреля — при тези думи хвърлих обвинителен поглед към Итън, който дори не трепна, а после отново се обърнах към Монроу. — А ти ме нокаутира с меча си.

Монроу кимна и се усмихна извинително.

— Трябваше да научим повече за теб, преди да се уверим, че би могла да бъдеш наш съюзник.

Изгледах го подозрително.

— Пък и сторихме всичко по силите си, за да се оправиш възможно най-бързо.

Шей изсумтя.

— Сякаш имам някакво доверие на вашите лечители!

Обърнах се, за да го погледна.

Лечители?

Спомените ми за времето между битката в „Роуан“ и пробуждането ми тази сутрин бяха в най-добрия случай объркани, а в най-лошия — ужасяващи. Нещо очевидно ме беше излекувало, ала изобщо не помнех кой се бе погрижил за раните ми.

Не знаех какво са ти сторили — отвърна Шей и изгледа сърдито Монроу, който сви рамене.

Стрелите я приспаха за известно време — обясни той. — Това им е предназначението. Нашите лечители се погрижиха да прочистят кръвта й от отровата им. Не би трябвало да има никакви странични ефекти.

Изревах и се опитах да отида при него. Всяка стъпка ми причиняваше нечовешка болка. Стрелите все още стърчаха от гърдите ми, кръвта в дробовете ми бавно ме задушаваше.

Когато стигнах до Шей, приех човешката си форма и като трових ръце в гъстата му козина, го разтърсих.

— Шей! Шей! — повиках го, усещайки как силата бавно ме напуска.

— Омагьосани стрели; надявам се, че ти харесва — разнесе се дрезгавият глас на Итън и когато се обърнах, видях, че е насочил арбалета си към мен. — Ти ли го превърна в един от вас?

Гърдите ми горяха, зрението ми бързо се замъгляваше. Кимнах и се свлякох на пода.

Усетих, че не ми достига въздух при спомена за това как стрелите потъват в тялото ми и вдигнах ръка към сърцето си. За известно време?

— Колко дълго? — прошепнах.

— Какво? — попита Шей, докато преплиташе пръсти в моите.

— Колко дълго бях в безсъзнание? Колко време мина, откакто напуснахме Вейл?

— Около седмица — отвърна Шей.

Седмица. На пръв поглед не изглеждаше чак толкова много, ала замислех ли се за всичко, което би могло да сполети глутницата ми за една седмица, за няколко часа дори, след като бягството ми беше разкрито, имах чувството, че е минала цяла вечност.

Ами Рен? Какво ли бяха сторили с него? Беше излъгал, за да можем двамата с Шей да се изплъзнем от преследващата ни глутница на Бейн, и изобщо не виждах как би могъл да скрие измяната си от Пазителите.

Усетил, че треперя, Шей ме прегърна още по-здраво, но в мислите си аз бях в обятията на друг.

Съвсем ясно чух гласа на Рен:

— Как да ти повярвам! Как да повярвам на всичко това! Какво друго ни остава? Нали затова сме на този свят.

— Това не означава, че е правилно. Знаеш, че никога не бих изоставила глутницата, ако имах избор — тихо казах аз. — Ала това е единственият начин да им помогна.

Очите му срещнаха моите, напрегнати и пълни с несигурност.

— Нямаме много време — продължих. — Как успя да изпревариш другите?

Той хвърли поглед натам, откъдето беше дошъл.

— Настана голяма бъркотия, когато открихме тялото на Флин, но аз надуших дирята ти и поех по нея. Останалите още се прегрупират. Глутницата на баща ми. Възрастните Бейн.

Рен се напрегна и аз се вледених.

— Ами вълците на Найтшейд?

— Задържани са за разпит.

— Какво стана във Вейл? — попитах и се отдръпнах от Шей, за да се окопитя.

Никой не отговори и по гръбнака ми запъпли вледеняващ мраз, досущ като в нощта на нашето бягство.

Ала точно сега не биваше да се поддавам на страха за онова, което може би бе сполетяло останалите от глутницата ми. Непоколебима смелост и желязна решителност — само така можех да се надявам да им помогна.

— Ами битката? Как ни открихте? Убихте ли Боск Мар?

Конър се изсмя.

— Дали сме убили Боск Мар? Никой не е в състояние да убие това нещо.

— Нещо? — веждите на Шей подскочиха. — Какво искаш да кажеш с това?

— Засега никой не е в състояние да убие Боск Мар — каза Монроу и погледна за миг към Шей, преди отново да се обърне към мен: — Все още се опитваме да разберем какво се случва във Вейл.

— Съвсем нищо ли не знаете?

— Мери си приказките, вълчице! — подхвърли Итън и намести арбалета, преметнат през рамото му. — Ако не бяхме ние, кръвта ти щеше да изтече в онази библиотека.

— Ако не бяхте вие, изобщо нямаше да имам рани, от които да ми изтече кръвта! — при тези думи се хвърлих напред, сграбчих Итън за яката и го тръшнах върху масата, а после се приведох над него, оголила вълчите си зъби насреща му. — И никога вече не ми казвай да си меря приказките. Нямаш никаква представа с кого си имаш работа.

— Кала! — Монроу начаса се озова до нас и ме откопчи от Итън. — Моля те, това не е необходимо.

Итън рязко се изправи.

— Дяволите да го вземат, Монроу, няма да е зле да поозаптиш кучето си.

Подсмихнах се.

— Няма да е зле и да престанеш да ме наричаш куче.

Момичето, което бяхме заварили в стаята с Шей, се разсмя.

— Това си го биваше.

— Върви по дяволите, Ариадна — сряза я Итън, който все още изглеждаше бесен.

— Ама че език! — изцъка с език Ариадна.

— Нуждаем се от Кала — каза Монроу, без дори да трепне под сърдития поглед на Итън. — Това не подлежи на обсъждане.

— Така е — обади се Конър и ме изгледа бдително, ала с усмивка на възхищение. — Пък и тя е права — наистина изпратихме цял рояк стрели по нея.

— Я стига! — каза Итън. — Първо преговаряме с това хлапе, а сега и с една вълчица. Какво падение!

— „Това хлапе“ е Потомъкът — Монроу впи твърд поглед в Итън. — А една алфа може да изиграе ключова роля в спечелването на войната.

Итън изсумтя.

— Потомъкът и пръста си не е помръднал за нас, а колкото до това вълците да спечелят войната — как ли пък не! Това си е нашата битка, а те са на противниковата страна!

— Сигурен съм, че всичко ще се промени сега, когато Кала се присъедини към нас — при тези думи Монроу погледна към Шей и очаквателно повдигна вежди.

Шей пъхна ръце в джобовете си.

— Да, предполагам, че е така.

По лицето на Монроу пробяга сянка на недоволство.

— Това не е достатъчно, Шей.

— За какво говори? — поисках да узная.

Шей откъсна намусен поглед от Монроу и се обърна към мен.

— Отказах да им разкрия каквото и да било за Вейл, както и за онова, което научихме в библиотеката, докато не те доведат тук. Здрава и в безопасност.

— О!

Незнайно как успях да не се изчервя, ала усетих как във вените ми се разлива топлина.

Свил ръце в юмруци, Итън закрачи напред-назад.

— Не ме интересува дали е Потомъкът или не. Та той едва сега навлиза в нашия свят. Би трябвало да следва правила, не да поставя условия.

— Мога да си тръгна още сега, ако искате — изръмжа Шей. — Щом смятате, че се натрапвам.

— Вратата е ей там — посочи я Итън.

— Достатъчно! Това е положението, Итън — отсече Монроу. — Отсега нататък ще е така. Ясно?

Итън го изгледа безмълвно, преди да се обърне и да отиде в другия край на стаята.

— Добре тогава — каза Ариадна. — Тъй като едва ли можем да говорим за Вейл, преди Аника да се присъедини към нас, защо не се погрижим за представянето?

И тя пристъпи грациозно напред, усмихвайки се така, сякаш въздухът в стаята не тегнеше от напрежение.

Монроу сбърчи чело.

— Представянето?

— Разбира се — отвърна тя. — Ти май забравяш, че това е големият ми дебют. Покрай цялото вълнение около Шей никого не го е грижа. Ала аз получих нареждане да се явя на служба при теб, Монроу — при тези думи тя го плесна през гърдите с листовете, които държеше. — Вярвам, че ще останеш доволен от завършването на обучението ми в Академията. Вече съм готова да бъда причислена към отряда Халдис.

Монроу въздъхна и взе документите.

— Да, Ариадна. Поздравления за успешно взетите изпити. С радост те приветстваме сред нас.

Ариадна му отвърна с някакво подобие на усмивка.

— Просто Адна. Иначе е направо непроизносимо.

— Щом настояваш. Завърши подготовката си забележително бързо, а с отличните препоръки, които получи от преподавателите си, можеш да бъдеш назначена, където поискаш.

— Знам — присви очи Ариадна.

— Не е нужно да работиш с Халдис.

— Знам — отвърна тя през стиснати зъби. — Вече е решено. Няма да се отървете от мен толкова лесно.

— Знаеш, че не това имах предвид — започна Монроу, ала Ариадна го прекъсна.

— Забрави — при тези думи тя отметна кичур тъмна коса от очите си и се усмихна непресторено на Конър. — Радваш ли се да ме видиш? Ти си в аванпоста от… колко станаха… три месеца?

— По-скоро шест — отвърна той. — През които ти очевидно си успяла напълно да ме забравиш. Нали те видях как правиш мили очи на Потомъка, когато влязохме. Научили сме се да флиртуваме, а?

— Изобщо не флиртувах — каза Ариадна, но когато хвърли кос поглед на Шей, по бузите й пробяга едва забележима руменина… или поне така ми се стори. — Отлично знаеш къде бях и защо трябваше да съм там. Не съм те изоставила.

Шей ме изгледа виновно и аз забих нокти в дланите си. Кое беше това момиче?

— На един мъж му е ясно, когато го зарежат — Конър сложи ръка на сърцето си.

— За това ли се опитваш да минеш тези дни? — подсмихна се Ариадна насмешливо. — За мъж? Аз пък си мислех, че по-скоро за клоун… или пък позьор.

— Не — отвърна Конър. — Определено претендирам да съм мъж. Искаш ли да видиш и доказателството?

— Ще ти бъда задължен, ако отговориш с не, Ариадна — направи гримаса Монроу, ала зад раздразненото изражение, което си придаде, се криеше усмивка.

Тя обаче се изпари миг по-късно, когато Ариадна се сопна рязко:

— Май е по-добре да не питам дали изобщо сте усетили липсата ми.

Монроу се намръщи и Конър побърза да се обади:

— Лично аз си умирам от щастие, че отново те виждам — заяви той и като се приближи, я целуна по бузата. — Тес и Айзък никога не са тук, а Итън е прекалено кисел, за да е добра компания. Пък и не е дори наполовина толкова приятен за очите, колкото си ти.

Погледнах към Ариадна. Беше хубава… прекалено хубава. Беше ли флиртувала с Шей, докато аз бях в безсъзнание?

— Конър се шегува — каза тя и като му обърна гръб, погледна към Шей.

— Изобщо не се шегувам. Не се засягай, Итън.

— Направо съм съкрушен — безучастно подхвърли Итън.

— А това е момичето вълк, така ли? — усмихна ми се Ариадна. — Шей не спря да говори за теб през цялото време.

Аз също й се усмихнах. Дори да беше флиртувала с него, Шей е мислел за мен. Чудесно. Точно така исках да бъде.

— Това е Ариадна — представи я Шей. — Тя ми разяснява как стоят нещата тук.

— Казвай ми Адна.

— Кала — отвърнах и се изпънах, за да се възползвам до краен предел от двата сантиметра, с които я превъзхождах на ръст. Дори ако Шей не проявяваше интерес към нея, държах да й покажа точно как стоят нещата между нас.

В очите й се появиха развеселени пламъчета.

— Така чух и аз. — Страж на име Кала… като цветето. Хубав детайл.

В гърлото ми се надигна стон, който не можах да потисна.

— Аха. Като цветето.

Точно впечатлението, което най-малко исках да направя.

— Страхотно — каза Ариадна и по устните й пробяга усмивка. — Е, приятно ми е да се запознаем, Лили. Тоест, при положение че наистина си на наша страна.

3

Лили.

Смехът на Рен отекна в ушите ми.

— Ще престанеш ли да ме наричаш така!

— Никога.

Взирах се в нея с омекнали колене.

— Защо ме нарече така?

Поривът да приема вълчата си форма бе неудържим, струваше ми се, че стените се затварят около мен.

„Бягай, Кала! Върни се при глутница си. Мястото ти не е тук.“

Шей явно усети напрежението ми, защото взе ръцете ми в своите и ме накара да го погледна.

— Кала? Успокой се. Тя нямаше нищо лошо наум.

Явно си мислеше, че съм ядосана на Ариадна и затова искам да се преобразя. Ала не това беше проблемът.

— Шей е прав. Съжалявам, ако съм те подразнила — Ариадна сви рамене, а очите й заблестяха още по-силно, сякаш искаше да й се нахвърля. — Просто ми хрумна ей така. Подхожда ти и освен това е смешно.

Почти не я чувах, заради рева, който отекваше в ушите ми. Струваше ми се, че ме завлича водовъртежа на някакъв сън. Не, не сън. Кошмар. Чувства, които бях успяла да заровя дълбоко в себе си, докато бях сама, сега изплуваха на повърхността и нахлуха в гърдите ми.

Развеселеното изражение на Ариадна се стопи.

— Нещо не е наред ли?

Поклатих глава. Не можех да говоря, искаше ми се земята да се разтвори под краката ми и да ме погълне. Струваше ми се, че чувам как Рен прошепва това име в ухото ми. Не можехме ли с Шей да се порадваме и на пет минути заедно, без да ни напомнят за единствения, който бе в състояние да ни раздели?

Шей отговори вместо мен, процеждайки думите през стиснати зъби:

— Просто имаше още някой, който я наричаше така.

Още някой. Сега вече не само чувах насмешливия шепот на Рен, ами виждах и лицето му. Спомних си как ме бе притеглил към себе си в нощта, когато избягах от Вейл. От церемонията, която трябваше да ни свърже завинаги. Беше ме целунал, умолявайки ме да остана. Къде ли бе сега? Беше излъгал, за да ни помогне да се измъкнем. Трудно ми бе дори да мисля за цената, която сигурно бе платил за лъжата си.

Вейл. Моят дом. Сърцето ми биеше така, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми, едва успявах да си поема дъх.

„Какво правя тук?“

Забих нокти в дланите си, борейки се да потисна ръмженето на вълка, който изгаряше от желание да се върне обратно при глутницата си и ме подтикваше да се нахвърля върху Търсачите.

Адна премести изпитателен поглед от мускулчето, което играеше по лицето на Шей, към мен.

— А! — каза тя, без да се опитва да скрие усмивката, плъзнала по устните й. — Някой друг. Разбирам.

В стаята се възцари неловко мълчание. Най-сетне Конър изпука кокалчетата на пръстите си и хвърли многозначителен поглед на Монроу.

— Значи ли това, че най-после ще престанем да се правим на надзиратели? Не че не беше вълнуващо, особено в сравнение със смъртоносните битки, на които ни пращаш обикновено.

— Млъкваш ли изобщо някога? — сопна му се Шей.

Жегна ме чувство за вина — знаех, че причината за лошото му настроение съм аз, не шегите на Конър. Дори и ако те започваха да стават леко дразнещи.

— Къде са ни добрите маниери? — каза Конър. — След като ти си Избраникът, трябва да правиш добро впечатление. Жалко, че тук не учим на етикет. Нали се сещаш — коя вилица за какво е, калиграфия, най-изисканият начин да изкормиш противника…

За миг ми се стори, че Шей ще му удари един.

— Достатъчно, Конър — макар и спокоен, в тона на Монроу се долавяха стоманени нотки. — Нека просто изчакаме Аника да дойде.

— Тук съм.

При тези думи една жена прекрачи прага. Беше облечена като останалите Търсачи, ала на врата си имаше железен медальон, оформен като роза на компас. Косата й, вдигната във венец от плитки, приличаше на царевична свила.

Придружаваше я друга жена, чиято външност можеше да бъде описана по един-единствен начин — свирепа. Гарвановочерната й коса бе подстригана съвсем късо, разкривайки сложна татуировка, изрисувана върху карамелената кожа на врата й. Лъскавите дръжки на ножовете, втъкнати в колана й, улавяха слънчевите лъчи и проблясваха като смъртоносни светлоотразители.

— Лидия! — Конър се втурна към новодошлите и сграбчи жената с татуировката в мечешка прегръдка.

— И аз се радвам да те видя, Конър — каза тя с нисък, дрезгав смях. — Как е Тес?

— Все още се дрънкат с Айзък — ухили се Конър. — Много й липсваш, разбира се.

Лидия отвърна на усмивката му.

— Ако не се случи нещо непредвидено, ще я видя само след няколко часа.

Конър сложи ръце на раменете й.

— Не очаквай кой знае какво събиране тази вечер.

— Ще съм доволна и на малко — отвърна тя.

Итън се приближи до двамата и като улови Лидия за лакътя, я обърна към себе си.

— Как си се издокарала само — подхвърли той и двамата допряха ръце по начин, който ми заприлича на ритуален поздрав.

— Чух, че сме имали много специални гости — каза Лидия и погледът й обходи стаята, спирайки се върху мен.

Тя кимна лекичко и аз едва не направих крачка назад от учудване. Това бе жест на… уважение. Два въпроса започнаха да се гонят из главата ми. За кого ме мислят тези хора? И какво искат от мен?

Лидия се поклони сковано на Монроу.

— Е, ще го бъде ли?

Монроу премести поглед от нея към мен.

— Все още не сме стигнали дотам.

Русокосата, строга на вид жена, се усмихна.

— Чудесно. Тъкмо няма да ни се налага да повтаряме — каза тя, след което ми даде знак да се приближа. — Кала, за мен е чест да се запознаем. Казвам се Аника.

— Благодаря.

Поех протегнатата й ръка, без изобщо да се учудвам от силното й ръкостискане. Всичко у тази жена — от плътния й, контраалтов глас до царственото й държание — излъчваше авторитет.

— Макар че не съм много сигурна за това с честта.

Тя се засмя.

— Ти спаси Потомъка, а по този начин може би и нас.

— Все още не сте ми казали дори какво означава това, че съм Потомъкът — намеси се Шей, който междувременно се бе приближил до мен. — Откакто съм тук, Адна не се откъсва от мен, досущ като някаква бавачка.

— Бавачка, как ли пък не! — възмути се Адна. — Не съм имала възможност да те напляскам дори веднъж, което си е направо срамота.

Очите на Шей се разшириха и той ме погледна, поклащайки глава, ала това не попречи на кръвта ми да кипне.

— Адна! — Монроу я изгледа строго.

Почти очаквах Конър да я потупа одобрително, задето бе изръсила нещо съвсем в негов стил, но той изглеждаше по-недоволен и от Монроу. Плъзнах поглед по крехката й фигура и се опитах да преценя колко време ще ми отнеме да й откъсна и двете ръце от раменете.

„Определено по-малко от десет секунди. Може би дори по-малко от пет.“

— О, стига сте се втелявали! — сопна се тя, ала после хвърли нервен поглед към Аника. — Извинявай, Аника.

— Приема се — по устните на Аника пробяга усмивка, преобразявайки я за миг. — Ще отнеме известно време, докато научиш всичко за това кой си, Шей. Сигурна съм, че чакането е неприятно и наистина съжалявам. Ала твоята роля идва малко по-късно. По-належащият въпрос в момента е къде е мястото на Кала във всичко това.

— Моето място?

Най-сетне успях да откъсна очи от Адна, която, вместо да продължи да се закача с Шей, както очаквах, наблюдаваше Конър с тънка усмивчица на уста.

— Аз съм Стрелата — каза Аника. — Така че в момента аз давам нарежданията.

При вида на обърканото ми изражение тя докосна розата на компаса около врата си, а после посочи Монроу.

— Стрелката напътства Водачите на всички подразделения. Вече познаваш Водача на подразделение Халдис.

— Какво представлява подразделение Халдис? — попитах, като си мислех за алхимичния символ на вратата.

— Когато му дойде времето, ще научиш всичко — каза Аника. — Обещавам. Ала в момента има един друг въпрос, който изисква да се занимаем с него възможно най-бързо. Нуждаем се от помощта ти, стига да си съгласна да ни я дадеш.

— И как точно мога да ви помогна?

В гласа ми отново се прокрадна подозрение. Независимо колко пъти ми казваха, че мога да им имам доверие, продължавах да се опасявам, че ми залагат капан.

Аника се усмихна, но това беше невесела усмивка.

— Искаме да се върнеш във Вейл.

Можех само да се надявам, че съм успяла да запазя безстрастно изражение.

„Да се върна във Вейл.“

Нима не исках точно това? Защо тогава изпитах чувството, че се вледенявам?

— Не говорите сериозно — каза Шей и пристъпи напред, сякаш за да ме прикрие от пронизващия поглед на Аника. — Та те ще я убият в мига, в който кракът й стъпи там!

Изгледах го сурово. Прав беше, ала нали бях родена, за да се бия. Първоначалният шок от думите на Аника започваше да отминава, но кучешките ми зъби си останаха опасно заострени.

„Аз съм алфа, Шей, не беззащитно кутре. Никога не го забравяй.“

— Нямаме предвид да се върне към предишния си живот — каза Аника. — Сега, когато Потомъкът е тук, войната ще бушува без прекъсване. Пазителите ще хвърлят всичките си сили срещу нас. Трябва по някакъв начин да вземем надмощие над тях.

— И как точно ще го направим като изпратим Кала във Вейл? — попита Шей.

— Искаме да опитаме нещо — Монроу положи ръка на рамото му и го дръпна назад. — Нещо, което вече сработи веднъж, много, много отдавна. Съюзничество.

Съюзничество. Опустошението. Първото въстание на Стражите. Всичко започваше да си идва на мястото.

— О! — можах да кажа само, обзета едновременно от надежда и от страх.

Война.

„Търсачите се готвят за война и аз съм първият им удар.“

При мисълта за битка мускулите ми начаса се напрегнаха, стоманени, готови да се хвърлят в бой.

— Я почакайте — Шей махна ръката на Монроу от рамото си. — Имате предвид съюзничество със Стражите?

— И преди сме прибягвали до тази стъпка и тя значително увеличи способността ни да се съпротивляваме на Пазителите.

Шей поклати глава.

— Аз четох друго. Знам всичко за Опустошението. Имате късмет, че Стражите не са били изличени от лицето на земята.

„Стига си се опитвал да ме защитиш.“

Шей обаче не обърна внимание на предупредителното ми изръмжаване, вперил поглед в Монроу.

— Опустошението завърши зле — призна Водачът. — Ала за известно време имахме успех. Този път едно подобно обединяване на силите би могло да реши изхода от войната.

— Пък и сега притежаваме нещо жизненоважно, което не съществуваше предишния път — добави Аника.

— И какво е то? — поиска да узнае Шей.

— Ти.

Сега бе ред на Шей да каже „О!“.

Погледнах го, чудейки се дали бе успял да научи нещо повече за ролята си в мистерията, която бяхме разплели в Нейл. Аника бе казала, че Шей е от жизненоважно значение и че неговото присъствие би могло да се окаже онази разлика между Опустошението и сега, с чиято помощ щяха да спечелят войната. Надявах се, че е права, като се имаше предвид какво ми бе струвало да спася живота на Шей.

— Защо? — изсъска Рен. — Какво у него струва толкова, че си готова да погубиш живота си?

— Той е Потомъкът — прошепнах. — Може би единственият, който е в състояние да ни спаси. Всички нас. Ами ако един ден животът ни принадлежи само на нас и на никой друг? Ако повече не трябва да слугуваме на Пазителите?

Припомних си думите, които бях изрекла тогава, ала имаше още един въпрос, който не се бях осмелила да задам пред Рен. Не и когато и моят живот, и този на Шей, висяха на косъм.

Ако мога сама да избирам съдбата си?

Връхлетелите ме спомени накараха тялото ми да потрепери. Обичах Шей. От мига, в който ме докосна за първи път.

Той пробуди в мен нещо, което дотогава дори не подозирах, че е потънало в сън. Нашите тайни, откраднатите мигове заедно, забранените целувки, всичко, което бяхме рискували един за друг — ето какво бе определило избора, довел ме тук.

Бях се отклонила от предначертания ми път, защото не можех да го оставя да умре. Ала това не бе единствената причина да избягам от Вейл. Светът, който познавах, бе рухнал около мен. Истинската алфа защитава своята глутница.

Предвожда я. А аз ги бяха изоставила, макар и само защото вярвах, че това е единственият начин да ги спася.

Възползвайки се от това, че в момента Шей бе погълнат от собствените си мисли, аз побързах да обявя намеренията си за своето място във войната. Въпреки недоверието ми към Търсачите, се нуждаех от помощта им. Те като че ли ми предлагаха точно това, от което се нуждаех — възможност да отведа глутницата си далеч от Пазителите.

— Да — казах. — Ще го направя.

— Кала… — започна Шей, но аз го погледнах гневно, оголила зъби насреща му.

— Не. Те са прави. Съюзничество е именно това, което искам. Това, което глутницата ми би искала.

— Отлично — каза Аника.

Стори ми се, че чух Итън да изръмжава недоволно, докато се отдръпваше в ъгъла, където се цупеше и преди идването на Лидия и Аника.

— Ще ни трябва малко повече информация, преди да предприемем каквото и да било — обади се Монроу.

— Ще ви кажа всичко, което знам. Но нямам представа дали ще ви свърши работа, за да планирате нападението си.

— Всяка информация ще ни е от полза.

„Хубаво.“

— Но да започнем с нещо по-лесно. В края на есента изгубихме двама Търсачи. Знаеш ли какво се случи с тях?

„Лошо.“

Незнайно как успях да не потреперя. Това определено нямаше да е от полза за сключването на съюза.

— Да.

„Само още един въпрос и ако отговоря искрено, вероятно ще ме убият.“

— Кала, почакай — Шей застана още по-близо до мен.

В гласа му се долавяше предупредителна нотка — сигурна бях, че и двамата си мислим едно и също ужасно нещо, но въпреки това поклатих глава.

— Ако искат съюзничество, трябва да знаят с кого го сключват.

„И ако поискат да си отмъстят — така да бъде.“

Огледах се наоколо. Двукрилата врата беше затворена. Изглеждаше солидна, ала не толкова, че да спре един Страж, връхлетял стремглаво отгоре й.

„Наложи ли се да избягам, ще успея.“

— Но…

Пръстите на Шей се сключиха около китката ми, но аз не му обърнах внимание.

— И двамата са мъртви.

Адна сведе очи към пода. Аника и Лидия въздъхнаха, но Конър само потърка едва наболата си брада:

— Не е като да не сме го очаквали, Монроу.

— За Кайл вече знаехме — тихичко каза Монроу. — Той беше сред Падналите. Ала за Стюарт не бяхме сигурни. Никого не смятаме за мъртъв, преди да сме научили за смъртта му от първа ръка.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха.

— От първа ръка?

— Да — потвърди Аника. — Такива са нашите правила.

Зачудих се какво ли щяха да сторят, когато научат колко добре запозната бях в действителност с обстоятелствата около смъртта на другия Търсач. Ето на това му се казваше „от първа ръка“.

— Почакайте малко — намеси се Шей, сбърчил чело. — Какво представляват Падналите? Срещнах това име във „Войната на всички срещу всички“. Да не става дума за онези създания, които изпълзяха от гнусните картини на вуйчо ми?

Колкото и да не ми се искаше, не можах да не потреперя, когато чух Шей да споменава съществата, които ни бяха преследвали из мрачните коридори на имението „Роуан“. Начинът, по който тътрузеха краката си и стенеха, празните им очи…

— Точно така. Сега обаче нямаме време да говорим за тях — каза Монроу и го погледна строго, преди отново да насочи вниманието си към мен. — Да се върнем на Стюарт. Ако знаеш нещо…

Кимнах, като се опитвах да не обръщам внимание на това, че едва успявах да си поема дъх.

— Какво се случи с нашите агенти, Кала? — попита Аника. — Трябва да знаем как са умрели, а източниците ни във Вейл не разполагат с никаква информация.

— Източници? — повторих намръщено, но изражението, появило се върху лицето на Монроу, тутакси прогони въпроса ми.

— Просто ни отговори.

В очите на Шей припламна тревога.

— Определено смятам, че трябва да им обясним по-подробно, за да придобият правилната представа.

Издърпах ръката си от неговата, готова да побягна или да се хвърля в атака, ако се наложи.

— Вече разполагат с всички необходими подробности, Шей. Аз съм Страж и те отлично знаят какво означава това.

— Мамка му! — промърмори Конър.

Двамата с Лидия се спогледаха и бавничко започнаха да се приближават към Итън, който ме наблюдаваше, наклонил глава на една страна с измамно невинен вид.

Адна хвърли изпитателен поглед към Конър.

— Какво?

Той поклати глава, за да я накара да замълчи, без да сваля очи от мен.

Преглътнах мъчително и започнах:

— Двамата с Шей бяхме пред клуба на Ефрон Бейн, когато вашите хора ни нападнаха.

Видях как Монроу стисна челюсти.

— Продължавай.

— Наредено ми беше да браня Шей. Убих един от тях на място.

— Стюарт — прошепна Лидия.

Тя и Конър стояха от двете страни на Итън като стражи.

— Свършихме ли с приказките вече? — тихо попита той.

— Овладей се — каза Аника. — Да спечелим войната — само това има значение. А на война винаги има жертви.

— Заради нея и останалите като нея — изплющя гласът на Итън.

— Погледни я, Итън. Тя е просто едно момиче — намеси се Монроу. — Спомни си какво говорихме. Стражите не са онова, което изглеждат. С помощта на Кала може да ги привлечем на наша страна.

Успокояващите думи на Монроу ме изненадаха. Не че ми харесваше особено да ме наричат „просто едно момиче“, но се радвах, че не жадува за отмъщение. За съжаление не всички в стаята споделяха чувствата му.

С разкривено от ярост лице, Итън свали арбалета от рамото си и се прицели в мен.

— Долу оръжието, Итън! — извика Аника.

Конър го изтръгна от ръцете му.

— Може би ще е най-добре да си тръгнеш.

— Как ли пък не — възрази Итън, без да го поглежда. — Какво стана с Кайл?

— Междувременно дойдоха още Стражи — отвърнах, а Шей застана пред мен, закривайки почти напълно Итън от погледа ми. — Казаха, че Пазителите го искали жив.

Итън кимна, вените по врата му пулсираха.

— И?

— Отведоха го при Ефрон Бейн за разпит.

Ужасът от онази нощ ме заля като вълна и аз затворих очи под напора на страшните спомени — похотливия поглед на Ефрон, докосването му, накарало ме да настръхна от погнуса. Чувството на омерзение бе изместено от нарастващ гняв.

„Нека само посмее отново да опита нещо такова! Този път няма да стоя и да му позволявам да прави каквото си иска.“

— Ти беше ли там?

— Да.

Струваше ми се, че пак съм в онзи кабинет и слушам виковете на Търсача, докато Рен стиска ръката ми. По тялото ми пробяга тръпка.

— Ти ли го разпитваше? — Итън изглеждаше спокоен. Прекалено спокоен.

— Не.

— Кой тогава?

— Достатъчно, Итън — прекъсна го Монроу. — Знаеш какво се е случило с Кайл. Нали го видяхме в „Роуан“. Всичко свърши. Опитай се да го приемеш.

Итън го изгледа свирепо.

— Мисля, че имам право да знам какво е станало с брат ми!

„Брат?“

Изведнъж всичко ми се изясни — и изпълнените с омраза погледи, които Итън ми отправяше, и вечната му потиснатост. Прониза ме болезнено състрадание. Прокашлях се, защото лицето на Ансел, изплувало внезапно пред очите ми, накара гърлото ми да се свие.

— Съжалявам, че си изгубил брат си. Аз също имам брат. Ако нещо се случи с него…

„Какво ли става с Ансел? И с Брин, която ми е по-близка и от сестра?“

Итън ме погледна с обезумели очи.

— Е, кажи ми…

— Призраци — изговорих на един дъх. — Винаги използват призраци за разпитите си.

— Призраци? — задавено повтори Итън. — Хвърлили са го на призраците?

Той затвори очи за миг, а после посегна към кръста си. Видях блясъка на стомана, когато извади камата си, и тялото ми се напрегна, готово да приеме вълчата си форма.

— А ти си била там! — изсъска той. — Брат ми е един от Падналите, а ти си била там. Ти, бездушна кучко, ти си могла да го предотвратиш!

Когато отново отвори очи, видях, че горят с подклаждана от бездънна мъка ярост. Направи крачка към мен, стиснал камата в ръка. Тъкмо щях да се нахвърля отгоре му, когато Монроу застана между нас. В същия миг Шей тупна с лапи на пода — златистокафяв вълк, приклекнал отбранително пред мен и оголил зъби срещу Итън.

Мрачната усмивка на Итън се стопи и той пребледня още повече.

— Пак ти си тази, която превърна Потомъка в чудовище. Ще ти смъкна кожата и ще я нося вместо палто.

Тялото на Шей се напрегна и той присви уши назад, когато Итън се втурна към мен.

— Не! — изкрещя Аника.

Монроу се пресегна и сграбчи Итън през кръста.

— Лидия, Конър, изведете го оттук! — викна той, мъчейки се да удържи яростно съпротивляващия се мъж. — Ще се оправим с това по-късно.

Ругатни и пръски слюнка се лееха от устата на Итън. Двамата Търсачи се втурнаха да помогнат на своя водач. С огромни усилия те най-сетне успяха да издърпат крещящия, ридаещ мъж от стаята, ала отчаяните му викове достигаха до ушите ми дори когато вече не го виждах.

Монроу, по чието лице се четеше дълбока печал, поклати глава и погледна към вълка, който лежеше в краката ми и не откъсваше очи от вратата.

— Ако нямаш нищо против… — въздъхна Монроу.

— Шей, преобрази се — казах тихо. — Веднага.

Миг по-късно той вече стоеше до мен в човешкия си облик, но погледът му си остана все така бдителен.

— Ако някой от вас я нарани, ще съжалявате жестоко — каза той на Монроу.

— Кала няма да пострада.

Стана ми неудобно от начина, по който говореха за мен, сякаш изобщо не бях там. Разбирах и дори оценявах желанието на Шей да ме защити, но нали бях воин. Не се нуждаех от ничия защита. Жегна ме раздразнение, като досаден бодил, впит дълбоко в кожата ми.

Този инцидент няма да се повтори — каза Монроу. — Уверявам те.

— Съжалявам за случилото се в онази нощ — не исках да мълча, докато други обсъждаха съдбата ми. — Знам, че извинението ми сигурно не означава нищо за вас.

Погледнах към вратата, през която бяха извлекли съпротивляващия си Итън.

— Нито пък за него.

— Напротив, означава, стига да е искрено — Монроу спря замислен поглед върху загриженото ми лице. — Ще му трябва известно време, докато започне да ти има доверие. Ако изобщо някога го стори.

— Нищо няма да се получи — Шей закрачи напред-назад, стиснал юмруци до тялото си. — Как можем да постигнем някакъв напредък, ако един от вас непрекъснато се опитва да я убие?

Имаше право. Не виждах как ще помогна на останалите от глутницата си, ако непрекъснато се тревожа дали някой изпълнен с желание за мъст Търсач няма да забие камата си и гърба ми.

— Итън може да е разкъсван от гняв и мъка, но все още следва заповедите ми — заяви Аника. — Никой няма да нарани Кала, докато е под моя защита.

Обърнах се, за да я погледна, и повдигнах вежди.

— Под твоя защита?

Шей беше прав. Нищо нямаше да излезе от това съюзничество. Една истинска алфа не се нуждае от ничия защита. Търсачите не разбираха нито мен, нито моя свят. Ала нима имаше начин да спася Ансел, Брин и останалите без чужда помощ?

По устните на Аника пробяга суховата усмивка.

— Боя се, че това е твоят жребий, Кала. Поне докато не успееш да докажеш лоялността си пред другите.

— Един Страж е верен само на своята глутница — отвърнах автоматично и лицето ми се разкриви от болка.

„Глутницата, която изоставих.“

Спомних си обезумелия от скръб Итън и се запитах дали бих реагирала по-различно, ако местата ни бяха разменени. Щеше ли да има в сърцето ми място за прошка? Може и да не бях убила Кайл собственоръчно, ала той бе мъртъв, защото си бях свършила работата. Не можех да виня Итън за това, че бе насочил цялата си ярост върху мен.

„Нямам друг избор. Съюзничеството трябва да сработи.“

Шей взе ръцете ми в своите и топлината на допира му ме извади от мрачните мисли. Срещнах погледа му и си спомних защо се бях съгласила да избягам от Вейл. Раздразнението ми се изпари. Преплела пръсти в неговите, прокарах палец по китката му. Той се усмихна и сърцето ми прескочи един удар.

— Ще им помогнем, Кал — тихичко каза Шей. — Вече съм до теб и точно това ще направим — ще помогнем на Ансел и на останалите.

Кимнах, ала така и не можах да извикам върху лицето си усмивката, с която исках да отвърна на неговата. Бръчките около очите на Монроу като че ли станаха по-дълбоки, докато гледаше преплетените ни пръсти. Смутена, пуснах ръката на Шей, питайки се дали всички Търсачи се гнусят толкова от идеята, че скъпоценният им Потомък е влюбен в един Страж. Натрапчива тревога накара сърцето ми да се свие — ако наистина беше така, щеше ли това да промени чувствата на Шей към мен?

— Точно на това се надяваме всички — каза Аника. — Ала преди да предприемем следващия си ход, ни трябва повече информация. От колко време планираш да въстанеш против Пазителите?

„От колко време планирам да направя какво?“

— Ъъъ… аз…

Думите сякаш се оплетоха в езика ми. Нищо не бях планирала. Всяко решение, което бях взела, целеше единствено да помогне на Шей. Избор, правен в рамките на секунди. Насред пълен хаос.

— Принуждаваха я да се омъжи за някого — гласът на Шей бе пропит с отвращение. — На седемнайсет години… можете ли да повярвате!

Монроу кимна и отвори уста, за да каже нещо.

Имах чувството, че някой бе забил юмрук в стомаха ми.

„Защо всичко винаги се свежда до нас с Рен? Нима Шей не разбира саможертвата, която Рен направи, когато ме остави да си вървя?“

— Не заради това… — започнах, но така и не довърших. — Не исках да обявявам на всеослушание личните си отношения.

— Знам, че не е единствената причина — каза Шей и изострените му кучешки зъби проблеснаха за миг. — Въпреки това е важно. Церемонията, принудата да се обвържеш с него — това беше пълна лудост!

— Как можеш да говориш така за Рен! Та той се опита да ни помогне. Излъга заради нас и Пазителите несъмнено ще научат. Може да го убият заради това!

Не, всъщност бе още по-лошо. И именно осъзнаването на ужасната истина ме изпълваше с такава ярост. Свела очи към пода, се поправих:

— Те ще го убият.

Дори не се опитах да скрия мъката си, когато отново вдигнах поглед към Шей, без да мигам, макар очите ми да бяха пълни със сълзи.

Шей пребледня, а вените на врата му изпъкнаха, ала онзи, който реагира, беше Монроу.

— Рен? — повтори той с разширени очи, мъчейки се да овладее гласа си. — За Рение Ларош ли говорите?

— Познаваш ли го? — учудих се аз.

Монроу извърна лице.

— Чувал съм за него — отвърна той дрезгаво.

— Интересно развитие на нещата — каза Аника, без да сваля изпитателния си поглед от Монроу. — Би могло да се окаже от жизненоважно значение, не мислиш ли?

Монроу кимна, без да среща погледа й.

— Разкажете ни за церемонията — обърна се Аника към нас. — Така по-добре ще разберем точно какво ни очаква във Вейл.

— Кала и Рен трябваше да сформират нова глутница тази пролет — обясни Шей, взирайки се сърдито в мен. — Нова глутница, която да брани пещерата Халдис — при тези думи той стисна зъби. — Още един от уредените съюзи на Пазителите.

Отвърнах на сърдития му поглед, сдържайки с мъка резкия отговор, който ми бе на езика. Нима не бях избягала от церемонията, изоставяйки Рен и излагайки на опасност живота на приятелите си, само и само за да го спася? Какво още трябваше да му доказвам?

— Запознати сме с тази практика — каза Монроу, срещайки погледа ми. — От него ли се опитваше да избягаш?

— Не, не от него — отговорих и видях как ръцете на Шей се свиха в юмруци. Може и да беше дребнаво, ала това ме изпълни със задоволство. — Пазителите възнамеряваха да ни накарат да убием Шей като част от церемонията. Открих го вързан в гората. Трябваше да избягам, за да го спася.

Шей дори не ме поглеждаше и мимолетният пристъп на доволство бързо отстъпи място на чувство за вина. Не ми стана по-леко и от това, че Адна бе взела ръката му в своята и тихичко му шепнеше нещо.

„Страхотно, аз съм гадната кучка, а тя е съчувстващата приятелка. Чудесна работа, Кала, няма що!“

— Жертвоприношението — каза Монроу. — Знаехме, че е предвидено за Сауин, но не бяхме сигурни къде ще се състои. Успяхме да засечем Потомъка чак в имението „Роуан“.

— За наш късмет — потреперих само като си представих какво би могло да се случи, ако Търсачите не се бяха появили онази нощ.

— Стражите търсеха ли ви? — попита Монроу и аз кимнах.

— Изпратиха вълците на Бейн по дирите ни.

— Цялата глутница? — сбърчи чело Аника. — Как успяхте да им се изплъзнете?

Шей въздъхна, сякаш правеше огромен компромис като го признаваше:

— Рен ни помогна. Настигна ни в гората, но ни остави да избягаме и отклони останалите от следите ни.

— Помогнал ви е? — очите на Монроу ме гледаха, ала тъмният блясък в тях си оставаше напълно неразгадаем.

— Да — прошепнах едва чуто, тъй като ми бе трудно да дишам. Всеки наново преживян миг от онази нощ бе като камък върху гърдите ми, докато купчината, която ме затискаше, не започна да ме задушава.

Адна не откъсваше поглед от нас.

— Радвам се да го чуя — каза Монроу.

— Аз също — усмивката, пробягала по устните на Аника, изчезна така бързо, както се бе появила. — Това вещае добро начало за плановете ни.

И този миг на прага се появи Конър.

— Какво изпуснах? — попита той, но после се намръщи, забелязал преплетените пръсти на Адна и Шей. — Нека отгатна: Потомъкът ти е направил предложение?

— Тя познава Рение Ларош — Адна се усмихна широко на киселото му изражение и продължи да държи Шей за ръка. — И двамата го познават.

Шей направи физиономия и издърпа пръстите си от нейните, като в същото време ми хвърли кос поглед. Усмихнах се и изражението му омекна.

Конър подсвирна, а раздразнението му отстъпи място на изненада.

— Интересно! — каза той и двамата с Адна се спогледаха многозначително.

„Как така всички Търсачи са чували за Рен?“

В момента си имаме други грижи — отсече Монроу. — Къде е Итън?

— Изпратих го да дава наряд при Берачите — отвърна Конър. — Мисля, че аванпостът е достатъчно далеч.

Той току-що се върна от смяна — намръщи се Монроу. — Не му беше ред да излиза отново преди настъпването на нощта.

Конър сви рамене.

— Лидия също реши, че е добра идея. Трябва му нещо, което да поглъща вниманието му. Освен това знаеш, че е най-добрият ни стрелец.

Монроу издаде кратък утвърдителен звук и спря сериозен поглед върху Шей.

— Разбирам защо искаше да се нахвърлиш върху Итън, ала докато си между нас, ще е най-добре да не приемаш вълчата си форма, освен ако не сме навън и не се сражаваме. Наоколо е пълно с воини, обучени видят ли Стражи първо да стрелят, а после да задават въпроси.

Ще го имам предвид — промърмори Шей.

— Благодаря ти — каза Аника. — Кала, преди да си тръгнеш, някой от глутницата ти изразявал ли е недоволство от съдбата ви? Ако Рен е бил готов да поеме такъв риск заради теб, означава, че и други от глутницата биха минали на наша страна… под твое водачество, разбира се.

„Дали?“

Замислих се за Мейсън и Нев. За Сабин. За тях животът под властта на Пазителите беше непоносим и те несъмнено биха се възползвали от всяка възможност да се махнат, нали?

А и Ансел. Той искаше да е свободен, за да бъде с Брин. Но не само заради това бях убедена, че брат ми би се присъединил към нас, без да се замисли.

Никога няма да предам Пазителите. Освен ако ти не ме помолиш… алфа.

Пък и не беше само той. Запазвайки първата ни среща с Шей в тайна, Брин също се бе изложила на опасност. Тя ми бе точно толкова вярна, колкото и Ансел.

— Да — казах. — Ще го направят.

— Ами родителите ти? — попита Аника. — Би било още по-ползотворно, ако и възрастните вълци от Найтшейд се присъединят към нас.

— Може би…

Сърцето ми подскочи в гърдите, оставяйки ме без дъх. Майка ми и баща ми бяха алфи, моите алфи. Досега винаги се бях подчинявала на тяхната воля. Какво ли щяха да си помислят, ако собствената им дъщеря се опиташе да ги предвожда? Стражите определено не си падаха по размествания в установената йерархия.

— Ами вълците на Бейн? — попита Шей. — Не искате ли да привлечете всички Стражи на своя страна?

— Някои от младите Бейн може би — отвърна Монроу. — Ала възрастните няма да се присъединят към нас.

— Откъде знаете?

— Имаме общо минало с глутниците — каза Аника тихо. — Емил Ларош никога няма да се съюзи с нас.

Общо минало.

— Искаш да кажеш, че няма да го направят, защото онези от глутницата им, които биха въстанали, вече са мъртви — казах. — Умрели са предишния път, когато сте опитали да се съюзите. Майката на Рен е била една от тях.

Монроу рязко си пое дъх.

— Откъде знаеш?

— Открихме архивите на Пазителите — обясни Шей. — Знаем, че Корин Ларош е била екзекутирана, защото заедно с Търсачите планирала бунт срещу Пазителите.

— На нас обаче казаха, че е загинала при нападение на Търсачи в поселището на Бейн, когато Рен бил само на годинка — добавих. — До нощта, когато нахлухте в „Роуан“, само ние знаехме, че не е така.

Между Търсачите настана тишина, те пребледняха и се спогледаха разтревожено.

— Нищо чудно, че Стражите им служат толкова вярно — промълви Аника. — Пазителите са отровили умовете ви с лъжи за начина, по който животът на всички ви е бил съсипан.

По гръбнака ми полази ледена тръпка.

— В това вярваше и Рен, ала в нощта, когато избягахме, му казах истината.

Всички до един се взряха в мен.

— Казала си му? — изсъска Шей. — Дори не си ми споменала, че си го направила.

— Това бе причината да ни остави да избягаме — прошепнах, неспособна да срещна погледа му.

Или поне част от причината. Другата предпочетох да запазя в тайна, припомняйки си отчаянието в очите на Рен. Начинът, по който ме бе целунал.

А ето че той също бе замесен във всичко това. Търсачите определено криеха нещо от нас.

Внезапно Монроу се обърна и се отправи към вратата.

— Извинете ме.

— Монроу! — повика го Аника, ала той вече бе излязъл от стаята.

— Аз ще отида след него — предложи Конър.

— Винаги става така — поклати глава Адна.

„Какво беше това?“

Погледнах към Шей, ала и той бе не по-малко объркан.

— Може би Монроу не бива да взема участие в мисията — каза Аника.

— Вярваш ли, че ще позволи да я проведем без него? — горчиво се изсмя Адна. — От години чака да ни се удаде подобна възможност. Всъщност — чака я, откакто съм се родила.

Устните на Аника се присвиха.

— Покажи малко уважение към баща си, дете. Не разбираш колко много е изгубил.

— Баща? — повтори Шей и я погледна така, както бе изгледал и мен преди малко — сякаш го бяхме предали.

Отново ме жегна ревност, остра като зъби, впили се в тила ми. Колко точно се бяха сближили, докато аз се възстановявах?

Адна потръпна и се изчерви, сякаш бяхме разкрили ужасяваща тайна.

— Аха. Монроу ми е баща.

— Никога не си ми го казвала. Защо не го спомена?

— Не е толкова важно — Адна се обърна рязко, а бузите й поаленяха.

Сбърчих чело.

— Защо го наричаш Монроу?

Макар и да зачитах баща си като алфа на глутницата на Найтшейд, винаги му казвах татко.

— Защото не искам специално отношение — отвърна тя. — И защото това го побърква.

— Уважение, Адна — повтори Аника. — То е по-важно, отколкото си мислиш.

— Ще се опитам — каза Адна, но според мен с мъка се сдържа да не извърти очи към тавана.

Аника сключи ръце пред себе си.

— Въпреки това неприятно прекъсване, казаното от вас потвърждава надеждите ни за Стражите. Мисията ще бъде приведена в действие.

— Кога? — попитах. — Кога ще се върна при глутницата си?

Аника се усмихна.

— Още сега.

4

„Сега?“

Но това означаваше… Възможно ли бе да планират нападение над Пазителите толкова скоро? Мисълта да се завърна у дома ме плашеше точно толкова, колкото ме и въодушевяваше. Исках да отида при глутницата си възможно най-скоро, но дали бях готова да се бия рамо до рамо с Търсачите? Та аз им нямах доверие! Те ме бяха пленили и макар да говореха за съюзничество, все още не ми бяха казали нищо друго.

— Отлично — каза Лидия, която току-що се бе върнала в стаята. — Страшно щях да се разочаровам, ако се окажеше, че съм си наточила камите напразно.

Тръпка на напрежение пробяга по тялото ми. Външният вид на Лидия бе толкова свиреп, че всеки път, когато бе наблизо, ме обземаше желание да приема вълчия си образ. Мирисът на дрехите й, проблясването на оръжията, втъкнати в колана й — тя бе точно това, което ме бяха обучавали да убивам.

— Още сега? — Шей прекоси стаята. Въздухът около него буквално трептеше и аз се уплаших да не се преобрази. Очевидно и двамата бяхме на нокти в присъствието на Търсачите. — Да не сте полудели?

— Шей — гласът на Аника беше спокоен, ала въпреки това ужасно приличаше на изваждането на меч от ножница. Гладък и смъртоносен. — Ти си от съществено значение, по-голямо, отколкото бих могла да ти обясня, но все още аз командвам тук и очаквам да се подчиняваш на заповедите ми.

— Та аз едва те познавам — изръмжа Шей. — Защо да изпълнявам заповедите ти?

Изругах едва чуто. Всеки момент щеше да се преобрази. Лидия като че ли също го усети, защото ръцете й се стрелнаха към лъскавите дръжки на кръста й. В гърлото ми се надигна ръмжене. Извадеше ли се оръжие, и аз щях да приема вълчата си форма. Бързо се огледах наоколо. Съотношението на силите беше равно, а това не беше добре.

— Успокой се, хлапе — каза тя. — Поеми си дъх. Няколко, ако трябва.

Знаех, че Шей няма да послуша никого от тях. Вълчите му инстинкти започваха да вземат връх, а Търсачите застрашаваха нещо, което той смяташе за своя територия — мен. Държеше се така, сякаш бях негова партньорка алфа. А това означаваше, че съм единствената, която може да го спре. И макар всичките ми инстинкти да жадуваха кръв, аз ги потиснах. Не си струваше риска.

— Шей, почакай — казах и го улових за ръката. Пулсът му беше учестен — под пръстите си усещах забързаните удари, които биеха в ритъм с моите. — Всичко е наред.

— Наред?

Все още бе на ръба на преобразяването, но поне бях успяла да привлека вниманието му.

— Защото искам да отида. Трябва да отида.

Докато изричах тези думи, почувствах истинността им с цялото си същество. Независимо колко малко знаех за Търсачите, моята глутница си заслужаваше да рискувам абсолютно всичко. Трябваше да се върна за тях. И отчаяно се нуждаех от битка. Ако това означаваше да се бия рамо до рамо с Търсачите, все някак щях да се примиря. Или поне така се надявах.

Макар и неспокоен, Шей не сваляше поглед от мен и ме слушаше внимателно. Бях поразена от това колко силен бе вълкът в него. Реагирал бе досущ като алфа, приемащ съвет от друг алфа. А ако умът му наистина действаше по този начин, вече знаех как да го убедя.

— Глутницата, Шей — прошепнах. — Помисли за нашата глутница.

Полазиха ме тръпки, когато нарекох вълците на Халдис „нашата“ глутница — на мен и Шей, а не на мен и Рен. Ала планът ми подейства.

— Наистина ли вярваш, че можем да ги спасим? — попита той и аз усетих, че гневът му бе започнал да отслабва.

— Това е единственият ни шанс — уверих го и му показах заострените си зъби.

Шей се усмихна, разбрал какво се опитвам да му кажа — съюзничеството с Търсачите не означаваше, че се предаваме. Щях да договоря условия, които да удовлетворят вълците в нас.

— Кала е права, Шей — намеси се Аника, давайки знак на Лидия да отстъпи. — Не бихме поели този риск, ако имахме друг избор. А и не само Кала ще се изложи на опасност. Ще изпратя и от нашите хора.

Погледнах я изпитателно, опитвайки се да разчета изражението й. Лицето й бе строго и решително, очите й горяха с пламъка на надвисналата битка. Истина бе — отивайки във Вейл, Търсачите рискуваха живота си и въпреки това бяха готови да го сторят, за да спасят Стражите. Вълците от моята глутница. Това бе последното, което бях очаквала, и то ми се струваше едновременно вълнуващо и смущаващо.

— И още как — обади се Лидия, чиито очи горяха също така ярко, както тези на Аника. — Не бих го пропуснала за нищо на света.

Докато гледах двете жени пред себе си, внезапно изпитах облекчение, че тръгвам на война не против тях, а заедно с тях.

— И освен ако нещата не се развият по възможно най-благоприятния начин, което е малко вероятно — продължи Аника, — няма да успеем да ги освободим за един ден. Основната цел на мисията ще бъде осъществяването на първоначален контакт. Трябва да отидем още днес, защото е събота.

— Събота? — повтори Шей.

— През уикендите денем дежурят младите вълци — обясни Аника, хвърляйки кос поглед към мен. — Права ли съм?

— Да — кимнах, макар доста да се смутих, че го знае.

„Откъде са научили за разпределението на нашите патрули?“

— Искаме ли наистина да обединим сили, трябва да започнем като спечелим доверието на младите вълци, с надеждата вълната на бунта да се разпростре и сред останалите Стражи. Присъствието на Кала ще ни осигури това доверие и ако всичко мине добре, може би ще направим първата стъпка още тази нощ.

Едва не се усмихнах, ала се въздържах — в лицето на предстоящата битка исках да изглеждам сериозна в очите на Търсачите… сериозна и опасна.

— На обиколка ще са излезли двама измежду Мейсън, Фей и брат ми — обясних. — Те си поделят съботните дежурства.

— Да се надяваме, че ще бъдат Мейсън и Ансел — подхвърли Шей и по лицето му пробяга облекчение. — Това вероятно са двамината най-подходящи Стражи, които бихте могли да срещнете.

— Но… — радостта, обзела ме при мисълта да видя Ансел и Мейсън, се разколеба. — Преди да се разделя с Рен, той спомена, че останалите от глутницата ми били задържани за разпит. Мислите ли, че са ги пуснали да патрулират?

— Някой от тях знае ли кой всъщност е Шей? — попита Аника. — Или че е трябвало да бъде принесен в жертва по време на церемонията?

— Не — отговорих. — Не знаят нищо.

Угризение, остро като кинжал, се загнезди в гърдите ми. Точно колко голяма бе опасността, на която ги бях изложила?

Замислих се за Брин и последния път, когато я бях видяла.

— Готова ли си? — попита Брин, ала сияйната й усмивка не можеше да скрие страха в гласа й.

— Не съм сигурна, че това е правилният въпрос — отвърнах и погледнах пръстена на ръката си.

„Тук ми е мястото. Винаги съм знаела пътя, който ме очаква. Ето че дойде моментът да поема по него.“

— Искам да знаеш, че съм до теб — Брин взе ръката ми в своята. — Никой от глутницата няма да допусне да ти се случи нещо лошо.

— Вие нямате право да вземате участие — напомних й, оставяйки я да ме поведе по стълбите, отвеждащи в гората.

— Да не мислиш, че ще са в състояние да ни спрат, ако видим, че си в опасност? — смушка ме тя с лакът и аз се усмихнах.

Ако сега се намираше в опасност, никой не можеше да ми попречи да й се притека на помощ.

— Обичам те, Кал — целуна ме по бузата и се отправи към запалените факли.

Кръвта ми сякаш запя. Исках да се преобразя и с вой да призова глутницата, която бях изоставила.

„Аз също те обичам, Брин, и идвам да те спася.“

— Неведението им ще ни е от полза — тъкмо казваше Аника. — След като установят, че двамата с Шей сте действали без чужда помощ, Пазителите най-вероятно ще искат животът във Вейл да потече постарому. Без съмнение ще се опитат да убедят Стражите, че всичко е наред — и най-слабото подозрение, че са изгубили контрол, би им навредило сериозно.

Кимнах, мъчейки се да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.

— Ала Рен… няма как да не разберат, че е излъгал.

Останалите от глутницата ми може и да не знаеха какво бях сторила и кой бе Шей, но не и Рен. Значеше ли това, че вече е твърде късно да бъде спасен?

— Не знаем със сигурност как стоят нещата между Пазителите и Стражите, след битката в „Роуан“ — продължи Аника. — Надяваме се да научим повече за ситуацията там, преди да преминем към следващата част от плана ни. Дори ако не се срещнеш с онези вълци, с които би искала, акцията пак ще ни е от полза, тъй като най-сетне ще си изясним какво се е случило тази седмица. Съгледвачите, които изпратим, ще се срещнат с един от агентите ни там.

— Имате агенти във Вейл? — попита Шей. — С други думи — шпиони?

— Да — отвърна Аника.

— Къде? — попитах, недоумявайки как бе възможно във Вейл да има Търсачи, без ние да сме разбрали.

— Точно сега са само двама. Един в училището и един в града.

— В училището? — ахнах поразено. — Невъзможно!

Прекарах през ума си лицата и мириса на всички ученици, учители и служители в „Маунтин Скул“. Никой от тях не пасваше.

— Напротив — засмя се Аника.

— Ако в училище наистина имаше Търсачи, щях да знам.

Пазителите щяха да знаят.

— Е, ако бяхме толкова глупави, че да използваме собствените си хора като шпиони, щяхме да изгубим войната, още преди да е започнала.

Гласът, изрекъл тези думи, беше непознат. Непознат и някак приглушен. Обърнах се и видях, че на прага стои странна фигура. Лицето й не се виждаше добре, полузакрито от цяла камара книги и рула хартия, които се люлееха в ръцете й и сякаш всеки момент щяха да паднат на пода.

— Малко помощ — каза новодошлият.

Кискайки се, Адна забърза към него и улови свитъците, които се търкулнаха от върха на купчината.

— Здрасти, Адна — ухили се той.

Сега, когато можех да видя лицето му, объркването ми нарасна още повече. Беше съвсем млад — надали бе по-голям от Шей. Очила с черни рамки и дебели стъкла подчертаваха острите черти на лицето му, но най-забележителното у него беше изобилието от коса на главата му. Абаносовочерни и кобалтовосини къдрици сякаш се бореха за надмощие, като море, което бушуваше току над веждите му.

Той прекрачи прага със залитане, тласкан напред от тежестта на книгите, които носеше, и ги тръсна върху масата в средата на стаята.

— Благодаря ти, че се отзова толкова бързо, Сайлъс — каза Аника. — Тя току-що се събуди.

— Предположих, че трябва да е нещо такова — при тези думи той се обърна и ме огледа преценяващо.

Оказа се, че освен дето имаше щура прическа, новодошлият носеше скъсани дънки, войнишки ботуши и тениска на „Рамоунс“. Ако до този момент не бях сигурна какво да мисля за Търсачите, появата на Сайлъс напълно ме смая.

В този миг Конър се върна в стаята, следван от Монроу, който все още изглеждаше неспокоен и напрегнат. Един поглед към Сайлъс му бе достатъчен, за да се обърне кръгом.

— Ще се видим после — каза Конър, махвайки ни за довиждане.

— Остани — спря го Аника.

— Ооо, по дяволите! — простена той. — Сериозно ли?

— Конър!

Аника дори не си направи труда да прикрие заплашителната нотка в гласа си.

— Добре де, ще остана — отстъпи Конър, ала продължи да се взира в Сайлъс така, сякаш новодошлият хлапак току-що бе изпълзял от някоя кофа за боклук.

— И аз се радвам да те видя — погледът, с който Сайлъс го измери при тези думи, изобщо не бе по-дружелюбен.

— Кала, Шей — каза Аника, без да обръща внимание на искрите, които прехвърчаха между двамата. — Това е Сайлъс, Книжникът на Халдис.

Аз се взрях в изпомачканата му тениска и шантавата коса.

— И той ли е Търсач?

Въобще не приличаше на такъв.

Устните на Аника потръпнаха, сякаш се мъчеше да не се разсмее.

— Като Книжник Сайлъс разполага с малко по-голяма свобода в избора на облекло. Малко вероятно е да му се наложи да се бие.

— Какво е Книжник? — попита Шей.

— Такъв, който се занимава с бумащина — промърмори Конър.

— И това — от устата на човек, който е почти неграмотен — жлъчно отвърна Сайлъс. — Каква обида! Дали някога ще го преживея!

— Ще престанете ли, вие двамата! — скастри ги Аника и се обърна към Шей. — Книжниците се грижат за събирането на сведения и за архивите ни.

— Това изобщо не е точно… — започна Сайлъс, издувайки възмутено гърди.

— Достатъчно точно е — прекъсна го Аника. — Просто я поздрави.

— Слушам, госпожице Добри маниери — отстъпи Сайлъс. — Само се опитвах да си опазя реномето.

Думите им ме озадачиха и то не само защото Сайлъс бе толкова странен. Очевидно бе, че Аника командва, но въпреки това като че ли нямаше нищо против непрекъснатото им заяждане. Стражите трябваше да се подчиняват безпрекословно на своите господари. Коментари, като тези, които Търсачите непрекъснато ръсеха, биха навлекли на всекиго от нас сериозно наказание. А ето че Сайлъс, Конър, всички те се отнасяха с Аника като с приятел.

Обърканите ми мисли бяха прекъснати от начина, по който Сайлъс се взираше в мен, накланяйки глава ту напред, ту назад, сякаш се опитваше да открие най-добрия ъгъл, под който да разгледа някакъв особено интересен екземпляр, появил се върху масата в лабораторията му.

— Ти си алфа, така ли? Хубавичка си. Това е интересно. А пък аз си мислех, че всичките приличате на вещици или нещо такова. Наслушали сме на всякакви ужасяващи истории за Стражите. Престъпление против природата, нали се сещаш.

„Престъпление против природата? Какви, по дяволите, ги дрънка този?“

Примигах насреща му, неспособна да кажа каквото и да било.

Сайлъс премести изпитателен поглед върху Шей.

— Хммм. А ти трябва да си Потомъкът.

Той бавно го обиколи, поспирайки за малко, за да разгледа татуировката на тила му. По устните му се разля усмивка.

— А ето го и знакът. Я виж ти! Най-сетне светлина в тунела. Човече, от толкова време се надявам да се срещнем. Бях започнал да се съмнявам, че изобщо ще се стигне дотук. Грант казва, че харесваш Хобс. Фантастично. Жалко, че се е задействала онази магия — звучеше така, сякаш съучениците ти са били на път да подхванат много интересна дискусия, когато проклятието го застигнало. Е, какво да се прави.

— Грант? — изпелтечи Шей. — За какво, по дяволите, говориш?

— Грант Селби — поясни Сайлъс. — Той е един от агентите ни.

— Я чакай — намесих се аз, примигвайки няколко пъти. — Нашият учител? Нашият учител по философия е един от вашите агенти?

— Аха — усмихна се Сайлъс. — Добро прикритие, нали?

Аника прекоси стаята и се зае да подрежда бъркотията от листа, които Сайлъс бе изтърсил върху масата.

— Очевидно е, че не можем да се доближим незабелязано до Пазителите. Ето защо започнахме да привличаме на своя страна обикновени хора, които да ни служат като разузнавачи. Не твърде много, разбира се — не искаме да рискуваме повече животи, отколкото е необходимо. Обикновено това са хора, натъкнали се на нашия свят по една или друга случайност. Попаднали между куршумите, така да се каже. Онези, които са заинтересовани от изхода на войната, обикновено ни предлагат помощта си и най-способните от тях изпращаме в действие. За да събират информация.

— Като наши учители? — попитах.

Това ми се струваше безумно. Безумно и опасно. Кой би се съгласил да участва в нещо подобно? Господин Селби бе или невъобразимо храбър, или животът му беше дотегнал.

— Училището ви е най-подходящо за целите ни, тъй като представлява точно онази смесица от обикновени хора, Стражи и Пазители, която най-добре ни разкрива намеренията на Пазителите — обясни Сайлъс. — А то назначава единствено обикновени хора за учители. През последните няколко години винаги успявахме да държим по един-двама агенти там. С тяхна помощ значително усъвършенствахме разузнавателните си операции.

— Рано или късно, все трябва да го изтъкне — прошепна Конър в ухото на Адна, толкова силно, че всички го чухме. — Ще рече човек, че той е единственият в този отряд, на когото някога е хрумвала добра идея.

Кимнах, без да обръщам внимание на Конър, но после сбърчих чело.

— Ако господин Селби знае за нашия свят, защо допусна да се говори за Хобс в часа му? Знаете ли какво се случи с него?

Учителят ни беше обсъждал „Войната на всички срещу всички“ (тема, повдигната от Шей, ала строго забранена от училищното настоятелство) и си бе платил за това. Прекрасно помнех как се бе свлякъл на пода в класната стая, гърчейки се в конвулсии, а от устата му течеше пяна. Магическо изтезание, маскирано като епилептичен пристъп.

Аника направи болезнена гримаса, ала Конър се разсмя.

— Случи се, защото е сантиментален глупак. За малко да го заловят — при тези думи той хвърли насмешлив поглед към Шей. — Толкова бе очарован, че Потомъкът иска да говори за Хобс. Сметна го за знак свише или нещо подобно.

Шей се намръщи.

— Навярно е точно това — каза Сайлъс. — Ако поне от време на време отваряше по някоя книга, щеше да оцениш връзката. Разбира се, първо трябва да се научиш да четеш…

— Логично бе да предположите, че ще се случи нещо такова, след като оставяме той да привлича агенти — обърна се Конър към Аника, без да обръща внимание на Сайлъс. — Приоритетите му открай време са тотално объркани.

— Грант се справя много добре със задълженията си — сърдито каза Сайлъс.

— Онази издънка едва не го разконспирира — възрази Конър. — Беше глупаво от негова страна и той не би трябвало да допуска подобна елементарна грешка.

— Дори така, пак е за предпочитане пред онзи неандерталец, когото ти привлече — отсече Сайлъс, търсейки нещо из купищата хартии. — За нищо на света не бих припарил до онова бунище, което държи. От друга страна, ти сигурно отдавна си прихванал всички болести, които биха могли да се хванат в място като „Ръндаун“.

— Казва се „Бърнаут“1, идиот такъв — сопна се Конър. — И е също толкова добро прикритие, колкото и училището. Младите вълци непрекъснато ходят там.

— „Бърнаут“? — ахнах аз. — Том Шоу е един от вашите агенти?

Припомних си грубоватия собственик на любимото ни заведение. Там можехме да избягаме от надзора на Пазителите… а и никога не искаха да доказваме, че сме пълнолетни. Том беше приятел на Нев и освен това свиреше на барабани в неговата група. Дали всичко това беше само прикритие, за да черпи информация от нас, когато идвахме в бара му?

— Да — потвърди Монроу, местейки уморено поглед между Конър и Сайлъс.

— Само че далеч не се оказа проницателният наблюдател, какъвто е Грант — изсумтя Сайлъс.

— Том има по-добри връзки — каза Конър, който междувременно бе извадил камата си и прокарваше пръст по острието й, като в същото време хвърляше заплашителни погледи към Сайлъс. — Той ще изиграе важна роля в това съюзничество.

Грант не е навлязъл така навътре в нещата, както Том. Училището е много приятно и безопасно местенце за работа.

„Освен ако не си под постоянния надзор на някоя сукуба.“

Господин Селби не бе единственият, когото бяха наказали в „Маунтин Скул“. Неволно потреперих, припомнила си как сестра Флин заби нокти в бузата ми, когато се натъкна на мен и Рен в тоалетната. Миг по-късно пламнах, спомнила си какво правехме там. Хвърлих гузен поглед към Шей, но той не ме гледаше.

— Харесвам господин Селби. Той е прекрасен учител.

— Разбира се, че го харесваш — съгласи се Адна и измери Конър със строг поглед. — Грант е както много храбър, така и забележително умен. Ала Конър не е в състояние да оцени по достойнство брилянтния ум.

— Не е нужно да вземаш страната на Сайлъс, само защото и двамата сте свръхамбициозни отличници. Просто се опитвам да кажа, че в крайна сметка и най-брилянтният ум не може да ти спаси кожата.

— Не съм съгласен — възрази Шей, който изглеждаше готов за задълбочен дебат.

Конър обаче поклати глава.

— Казвам ти как аз виждам нещата, хлапе. Нямам намерение да споря с теб.

— А най-вече обичаш безплатното пиене — подхвърли Сайлъс и яростно задращи в нещо, което приличаше на дневник.

— Господи, не ми казвай, че смяташ да подадеш още едно оплакване срещу мен! — Конър насочи камата си към Сайлъс.

— Непристойно поведение, заплахи… — мърмореше си Сайлъс, без да вдига поглед.

— Нали знаеш, че просто ще го отхвърля, Сайлъс? — Аника кръстоса ръце пред гърдите си. — Та ти подаваш поне десет оплаквания седмично.

— Двайсет.

Цялото това дрънкане започваше да ме изнервя.

— Как получавате информация от тях? И как успяват да останат неразкрити?

Нали бяха споменали някаква битка? Дали изобщо щеше да се стигне дотам някога? Зъбите ми се бяха изострили заплашително и с мъка потисках ръмженето, напиращо в гърлото ми при всяка дума.

— Държим две пощенски кутии във Вейл, под измислени имена, разбира се. Всички разполагат с ключ — обясни Аника, видимо доволна, че има повод да прекъсне Конър и Сайлъс. — Ето как поддържаме връзка. Променяме имената и кутиите на всеки няколко месеца и раздаваме новите ключове. Във Вейл е пълно със запалени скиори и сезонни работници, които непрекъснато идват и си отиват, така че никой не обръща особено внимание на честата смяна на имената.

Кимнах неспокойно. Търсачите са ни наблюдавали през цялото време, а ние дори не сме подозирали. Те бяха непредсказуеми и това ги правеше още по-опасни, отколкото си мислех в началото. Всяко ново разкритие подкопаваше още мъничко гордостта ми от ефективността на нашите патрули.

— Ще се срещнете с Грант тази нощ — обясни Сайлъс, изваждайки смачкан лист от задния джоб на дънките си. — Потвърждението пристигна току-що.

Аника посегна към бележката.

— Сайлъс, вече говорихме, че кореспонденцията трябва да се пази в приличен вид.

— Бързах — сви рамене той.

— Ако бях на твое място, не бих го докоснал — подхвърли Конър. — Кой знае къде е било.

— Затваряй си устата, гнида такава — сопна се Сайлъс.

— Гнида? — Конър избухна в смях. — Колко време ти отне да го измислиш?

— Млъкнете и двамата — Монроу, който проговаряше за първи път, откакто бе дошъл в стаята, си бе възвърнал авторитетното спокойствие, което се излъчваше обикновено от него. — Аника, моят екип е готов. Можем ли да действаме още днес, както се надявахме?

Зачаках отговора със затаен дъх. По дяволите, ако сега Аника кажеше „не“, сама щях да намеря начин да се добера до Вейл.

— Да — отвърна тя. — Кои ще отидат?

Усмихнах се и прокарах език по острите си зъби. Шей ме погледна. Виждах, че се тревожи, ала въпреки това кимна — и той като мен прекрасно осъзнаваше колко е важна тази битка.

— Лидия, Конър, Итън и Кала — отговорът на Монроу ме сепна.

Колкото и да изгарях от нетърпение да се хвърля в бой, да ме причислят към Търсачите си оставаше доста странно. Освен това едно от тези имена все още ме караше да се чувствам неспокойна.

— Итън? — повторих, припомняйки си обезумелия поглед и неистовите му крясъци отпреди половин час.

— Трябва да свикне с идеята за съюзничеството възможно най-скоро — обясни Монроу. — Нямаме време да го чакаме.

— Съгласна съм — каза Аника. — Кой друг?

— Айзък и Тес ще ни помогнат да организираме мисията от аванпоста — при тези думи той направи пауза и погледна Адна. — Джеръм ще тъче.

Адна едва не се задави, но Аника я изпревари:

— Не. Джеръм получи преподавателски пост. Той е отличен Тъкач и си е заслужил мястото в Академията. Което означава, че Адна автоматично поема длъжността му в Халдис.

Адна затвори уста, видимо доволна.

— Мислех си, че като се има предвид естеството на тази… — започна Монроу.

— Не подлежи на обсъждане — прекъсна го Аника. — Адна ще тъче. Вярвам, че това няма да е проблем.

— Не — увери я Монроу, макар да бе скръстил ръце на гърдите си с явно неодобрение.

Аз ги гледах намръщена.

„За какво беше това?“

Каквато и да беше причината за препирните между Монроу и Адна, не исках тя да попречи на мисията ни. За щастие, Аника също не го желаеше.

— Добре — каза тя. — Нямаме време за губене. Итън там ли е вече?

— Аха — отговори Конър. — Досега трябва да му е попреминало. Тес върши чудеса със съкрушените души. Освен това мисля, че му даде курабийки — при тези думи той смигна на Лидия. — Така оплете и тебе в мрежите си, нали?

— Никога не съм можела да устоя на овесени курабии с шоколад — сви рамене Лидия.

— Да се надяваме, че Итън не ги е изял до троха — разсмя се Конър.

— Много скоро ще разберете — усмихна се Аника. — Адна, отвори портал.

5

— Почакайте — Шей ме хвана за ръката и ме задържа, въпреки че изобщо не бях помръднала. — Тръгвате още сега?

— Разполагаме само с няколко часа, докато патрул от възрастните вълци на Найтшейд смени връстниците на Кала… ако изобщо младите вълци все още ходят на обиколки, на което разчитаме — отвърна Аника. — Бързината е от жизненоважно значение, ако искаме да осъществим контакт. Часовата разлика работи в наша полза, но това е всичко.

— Часовата разлика? — повторих аз. — Какво искате да кажете?

— Във Вейл е един час по-рано — обясни Лидия, докато разглеждаше острието на камата си.

— Намираме се в различни пояси? — ахнах. — Къде сме?

— В Странстващата академия — каза Адна, заставайки пред малката ни групичка. — Средоточието на всичко, свързано с Търсачите.

— Странстващата академия?

Никога не бях чувала за такова място. От онова, което ни бяха казвали за Търсачите, бях останала с впечатлението, че се спотайват из разни коптори по целия свят, мъчейки се да съберат достатъчно хора за своите партизански набези.

— Академията е най-ценното, което имаме — усмихна се Аника. — Тя съдържа цялото ни знание и ни дава храна, умения и знания. Повечето Търсачи живеят тук, с изключение на онези, които имат мисии навън.

— Нарича се Странстващата академия, защото сме принудени да я местим непрекъснато — добави Монроу. — За да не бъдем открити, никога не оставаме на едно място повече от шест месеца. Ако Пазителите пренесат войната на наша територия, това би могло да сломи съпротивата ни веднъж завинаги.

Макар и да не бях видяла кой знае колко от тази Академия, то все пак ми стигаше, за да съм наясно, че е огромна.

— Как може да преместите цяла сграда?

— Точно така — обади се Шей и бавно се завъртя, взирайки се във високия таван на стаята. — И аз съм се чудил неведнъж.

Адна му намигна.

— Ако след три месеца все още си любопитен, мога да ти осигуря място на първия ред.

— Няма значение — изръмжах. — Къде се намираме сега?

— Айова — отговори Аника.

Аз се намръщих.

— Защо ви е било да я слагате точно в Айова?

— Именно — подхвърли Конър и ми кимна с престорена сериозност.

Адна въздъхна.

— Мести се из целия свят. Сега се падна да е в Айова. След това отиваме в Италия.

Пред очите ми сякаш се завъртя глобус. Как се бях озовала тук?

— Точно сега нямаме време за подробни обяснения — каза Аника и даде знак на Адна. — Да го оставим за по-късно.

— Имаш право — съгласи се Конър. — Адна, отвори портал. Открай време не обичам да чакам — направо се изприщвам.

— Току-виж от това си станал по-хубав — измърмори Сайлъс под носа си и извади няколко сгънати листа от купчината.

За мен беше същинска мистерия как успя да открие онова, което му трябваше, сред неразборията на масата.

— Това е следващото съобщение за Грант — каза той и метна листовете към Конър, досущ като фризби. — Гледай да не го изгубиш.

Конър улови писмото във въздуха.

— Благодаря.

— Какво става? — погледнах към Шей, тъй като не разбирах абсолютно нищо от странния разговор.

— Ариадна тъче порталите ни — обясни Монроу. — Това е най-важният пост, който един Търсач може да заеме.

Най-важният пост. Огледах Адна преценяващо — надали беше много по-голяма от Ансел.

— Тя ще предвожда мисията ни?

— Не, няма да я предвожда — поправи ме Монроу. — Тя ще тъче.

— Не е ли… прекалено малка?

Нямах никаква идея какво представлява това тъкане, но след като беше от жизненоважно значение за успеха на мисията ни, бих предпочела за него да отговаря някой с малко повечко опит.

— Както съм казвал и преди — Конър потупа Адна по главата, — нашето съкровище надмина всички очаквания.

— Просто ме оставете да си свърша работата — измърмори Адна и се дръпна от ръката му.

Направих крачка към нея, с намерението да се уверя, че наистина е толкова изключителна, колкото всички казваха, но Шей ме задържа за лакътя.

— Мисля, че да го видиш с очите си е за предпочитане пред всяко обяснение.

Адна свали тънките метални шипове от колана си.

— Какво представляват? — попитах, застанала нащрек, в случай че все пак се окажеха оръжия.

Адна долови отбранителната ми позиция и едната й вежда подскочи.

— Скин ду. Традиционна ирландска кама. Това са инструментите на Тъкачите. Сама ще видиш за какво служат.

Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. После изведнъж се раздвижи. Камите прорязаха въздуха, всеки мълниеносен удар оставяше след себе си диря от ослепителна светлина, при всеки замах около нас се разнасяше звън като от камбанка. Тялото й се извиваше във френетичен танц. Внезапно тя се хвърли на пода и вдигна ръце към тавана, описвайки движения, които приличаха на някаква причудлива художествена гимнастика. Сияйните нишки, които се източваха от оръжията й, се стелеха една върху друга, звуците, които изпълваха въздуха, се сливаха в звънка хармония. Ръцете й не спираха нито за миг, сякаш камите бяха совалките на огромен невидим стан. Сложната плетеница от светлина блестеше все по-ярко и по-ярко, докато накрая трябваше да извърна очи; вълни от мелодични тонове се разбиваха в стаята, отново и отново, докато не изпитах чувството, че ще се удавя в океан от музика и светлина.

Изведнъж всичко свърши.

— Виж — прошепна Шей и аз се обърнах към Адна.

Дишайки накъсано, тя стоеше пред огромен блещукащ правоъгълник, който висеше във въздуха като същински гоблен от светлина. Пристъпих напред, затаила дъх, и в полюшващия се правоъгълник видях вътрешността на просторен склад. Купчини щайги изпълваха слабо осветеното помещение.

— Там ли отиваме? — прошепнах.

Адна, която все още се мъчеше да успокои дишането си, кимна.

— Тъкането си го биваше — потупа я по рамото Конър.

— Пак заповядай — усмихна се тя, избърсвайки потта от челото си.

— И сега какво? — попитах, взирайки се в лъчистата картина пред мен.

— Това е портал — обясни Адна. — Трябва само да минеш през него.

Измерих вратата от светлина с подозрителен поглед.

— Боли ли?

— По-скоро гъделичка — отвърна Конър престорено сериозно и Адна го удари с тъпата страна на една от камите си. — Ау! — възнегодува той, разтривайки ръката си.

— Всичко е наред, Кал — обади се Шей. — И аз така дойдох в Академията. Знам, че изглежда малко шантаво, но е безопасно.

— Шантаво? — възмути се Адна.

— Шантаво, но красиво — ухили се Конър. — Аз ще мина пръв.

— След теб — казах, тъй като не исках да си призная, че от блещукащия портал косъмчетата по врата ми настръхваха.

Конър уверено пристъпи в обления от светлина образ пред нас. За миг очертанията на тялото му се размазаха, а после то се озова сред щайгите. Той се протегна, прозя се, а после най-неочаквано си свали панталона и се надупи насреща ни.

— За Бога, Конър! — простена Адна. — Шей, иди и го ухапи.

— Аз оставам тук, забрави ли? — напомни й Шей през смях. — А дори да отивах, пак нямаше да го ухапя по задника.

— Може би Кала ще го направи — ухили се Адна.

— Силно се съмнявам — промърморих, макар че не можех да не призная, че задникът на Конър си го биваше.

— Достатъчно — заяви Аника и прегърна Лидия за миг. — Успех и внимавайте.

— Разбира се — отвърна Лидия и нахълта през портала, плясвайки Конър с тъпата страна на камата си, преди той да има време да отскочи встрани.

Адна избухна в смях.

— Давай, Кала — подкани ме Монроу. — Адна ще дойде веднага след теб.

— Почакай — задържа ме Шей. — Какво ще правим ние, докато тях ги няма? Ще си клатим краката и ще чакаме всичко да свърши?

— Не — Монроу се приближи и внимателно го отдръпна от мен. — Нас също ни чака работа.

— Така ли? — сбърчи чело Шей.

— Ще се отбием при няколко от преподавателите в Академията и ти ще ги убедиш, че нямат повод за тревога, когато глутница млади вълци започнат да посещават часовете им.

Значи това имаха предвид под съюзничество. Не само щяхме да се бием рамо до рамо с тях, но и щяхме да се обучаваме заедно, да опознаем света им. Колкото и необичайна да ми се струваше тази идея, тя бе и ужасно вълнуваща.

Адна започна да потропва с крак по пода.

— Хайде, Лили. Стараем се да отваряме и затваряме порталите колкото се може по-бързо. Не сме тръгнали на разходка.

Обръщението й ме подразни достатъчно силно, за да ме накара да оголя зъби насреща й. Изпитах немалко задоволство, когато тя направи крачка назад.

Хвърлих поглед към Шей и той ми се усмихна лекичко.

— Късмет.

Отвърнах на усмивката му доколкото можах, а после затворих очи и пристъпих в блещукащата омара.

Когато докоснах портала от светлина, установих, че описанието на Конър не бе далеч от истината, макар че не бих го нарекла точно гъделичкане. За момент кожата ми изтръпна, сякаш бях попаднала в поле от статично електричество, а в следващия миг вдъхнах застоял, прашен въздух и чух смеха на Конър. За щастие, междувременно си бе вдигнал панталоните.

— Всичко наред ли е, Кала? — попита Лидия. — Пътуването свърши.

Конър се изкашля.

— Може да разчиташ на мен, ако ти трябва нещо, за да се съвземеш. Например дишане уста в уста.

Това начаса прогони объркването ми и аз го изгледах свирепо.

— Някога изобщо уморяваш ли се да слушаш собствените си шеги? — скастри го Лидия и го побутна към вратата.

— Защо въобще питаш?

Тя се опита да му хвърли строг поглед, ала не можа да потисне смеха си.

— Ти си истинско бедствие, момче, но точно затова те обичам.

— Естествено, че ме обичаш.

— Стига си се надувал като паун, Конър.

Обърнах се и видях, че Адна току-що бе преминала през портала. Все още можех да различа стаята от другата страна на блещукащия правоъгълник.

— Първият път всички са малко неспокойни.

— И все пак това е страхотен начин да се пътува — заяви Конър, разтърквайки ръце, сякаш още бяха изтръпнали. — Нали, вълчице?

— Да, бива си го — отвърнах, без да свалям очи от проблясващия портал. — Но…

— Какво, но? — попита Адна с ръце на хълбоците. — Може би не одобряваш тъкането ми?

— Не, не е това — уверих я, все така загледана във вратата. — Но не се ли страхувате поне малко?

Адна въздъхна и като замахна с камите си, изрисува огромно Х във въздуха. Начаса порталът изчезна.

— Виж, Лили. Цялото това упражнение целеше да ти покаже, че порталът е съвършено безопасен. Не знам какво друго мога да сторя, освен да те оставя да минаваш напред-назад през него цяла нощ.

— Нямах това предвид. Не ви ли е страх, че Пазителите може да си отворят свой собствен портал и да ви открият? На мен ми се струват съвършени за извършването на изненадващи нападения. Така де, нали и ние го използваме точно за това.

— А! — кимна Адна. — Сега разбрах.

— Какво разбра? На мен ми се струва опасно и смятам, че има защо да се притеснявате.

— Да, бихме имали повод за притеснение — каза Адна и по устните й плъзна лукава усмивка. — Стига такава опасност действително да съществуваше.

— И защо да не съществува? — попитах, подразнена от самодоволното й изражение.

— Защото нашите Тъкачи са изключителни — обади се Конър и като обви ръце около кръста на Адна, успя да я целуне по бузата, преди тя да се обърне и да го бутне.

— Ама че си идиот! — каза Адна, ала не можа да скрие смеха си.

— Просто се опитвах да ти направя комплимент — Конър си придаде обидено изражение, ала нарочно не се отдръпна достатъчно бързо, когато тя замахна към него.

— Някой ще ми обясни ли защо да не е опасно? — настоях, подразнена от безгрижните им закачки в момент, когато бях толкова напрегната.

— Пазителите не могат да отварят портали — простичко отговори Адна и спря да се боричка с Конър, за да ме погледне.

— И защо не? — сбърчих чело аз.

— Това е една от малкото привилегии, на които се радваме, задето отказваме да нарушим естествения магически ред, както правят те.

— Все още не разбирам.

— Помниш ли онова, което Сайлъс спомена за престъплението против природата? — ухили се Конър насреща ми.

— Да. Не че ми стана ясно какво има предвид — отвърнах и скръстих ръце пред гърдите си. — И се учудвам, че повдигате тази тема точно сега.

Конър направи умиротворителен жест.

— Правя го само защото нямам друг избор. Лично аз смятам, че си страхотна, вълчице… никакви мутации, доколкото мога да видя. От друга страна не е като да съм те виждал без дрехи.

— Млъквай, Конър — простена Лидия.

— Слушам! Така… докато се опитвали да се сдобият с могъществото, с което разполагат днес, Пазителите нарушили някои особено важни правила. Създаването на Стражите е само един пример за това — обясни Конър, заравяйки пръсти в рошавата си кестенява коса. — Работата е там, че порталите са плод на естествени закони и ако през цялото време вършиш престъпления против естествения ред (както правят Пазителите), не можеш да очакваш той да работи в твоя полза.

— Ъ? — можах да кажа само, тъй като не разбирах нищо от обясненията му.

— Всичко в този свят е свързано — намеси се Адна. — Включително и всички точки на земята. С помощта на Древна магия, Тъкачите улавят нишките, съединяващи едно място с друго, за да можем да се придвижваме между тях.

— А Пазителите… — започнах.

— … не могат да улавят тези нишки — довърши Конър вместо мен. — Затова трябва да пътуват по изпитания стар начин. Или по някой от новите високотехнологични начини, предполагам. Но не и с помощта на портали. Те не могат да тъкат.

Земята не го позволява.

Все още не бях сигурна, че разбирам, ала в този миг разговорът ни беше прекъснат от отварянето на една врата в другия край на помещението. Начаса приех вълчия си облик, готова да се нахвърля върху мъжа, който ни държеше на прицел с арбалета си, но преди да успея да го нападна, Конър пристъпи пред мен.

— Айзък, свали това нещо! Какво сме ти направили?

Мъжът с арбалета изсумтя.

— А, добре. Чудехме се кога ще се появите. Защо отворихте портал в склада?

— Защото ако от другата страна на този арбалет стоеше Итън, вече да я е прострелял — обясни Адна и ме посочи. — Реших, че малко предпазливост няма да ни навреди.

— Мъдро — каза Айзък. — Макар че точно в този момент единственото, което Итън би могъл да стори, е да я наплюе с полусдъвкани курабийки. Не е спрял да се тъпче, откакто дойде.

— Кала, опитай да не се преобразяваш твърде много, докато си тук — каза Лидия и отиде да прегърне Айзък. — Е, къде е моето момиче?

Възвърнах си човешката форма, преглъщайки отговора, напиращ в гърлото ми. Те какво очакваха? От опит се бях убедила, че Търсачи и арбалети не са добра комбинация за мен.

— В кухнята с Итън — отвърна Айзък.

— Как е той? — попита Адна. — Освен дето е натъпкан до пръсване с курабийки?

Айзък ме погледна.

— Започва да се съвзема.

— Ще трябва да се задоволим с толкова — каза Конър и като ме улови за ръката, ме затегли към вратата. — Айзък, запознай се с Кала. Тя е алфата, която ще оглави епохалния бунт на Стражите.

„Какво ще направя?“

Същинските измерения на този нов план се стовариха отгоре ми като лавина.

— Това ли е всичко? — ухили се Айзък. — Приятно ми е да се запознаем, будителко.

Стиснах десницата му и хвърлих изпълнен с неприязън кос поглед на Конър. Той ме потупа по рамото.

— Просто се погрижих да направиш нужното впечатление.

— Благодаря.

Айзък, чиято коса бе сплетена на безброй миниатюрни плитчици и бе вързана на опашка ниско на тила му, ни въведе в просторна, застлана с тепихи стая, съвършено празна, ако не се брояха оръжията, окачени по стените.

Лидия улови любопитния поглед, с който обходих помещението, и се усмихна.

— Зала за тренировки.

Последвахме Айзък през друга врата и бяхме посрещнати от бумтящ огън, мирис на прясно сварено кафе и две лица, едното — усмихнато, а другото — смръщено.

— Здравей, хубавице — Лидия разтвори ръце, за да прегърне жена, която също като нея трябва да бе на около трийсет и пет години и чиито дълги до раменете къдрици ми напомняха за козината на Брин, само дето тези на непознатата бяха синьо-черни.

— Днес е щастливият ми ден — каза тя и целуна Лидия.

— Може ли да бъде и моят щастлив ден? — подхвърли Конър, без да сваля очи от целуващите се жени.

— Не се опитвай да сваляш гаджето ми, Конър — разсмя се Лидия и силно прегърна другата жена.

— Не съм я свалял — възнегодува Конър. — Просто й направих комплимент. За нищо на света, не бих нагазил в твои води. Забравяш, че с теб патрулираме заедно и определено не изгарям от желание да усетя острото на камите ти.

— Мъдро — каза Лидия, а после обърна другата жена към мен. — Тес, това е Кала. Тя е заспалият вълк, за който се надявахме един ден да се пробуди.

— Както виждам, наистина се е събудила — Тес ми протегна и двете си ръце. — За мен е чест да се запознаем.

Пак тази дума — „чест“. Не знаех какво да мисля.

— Благодаря — отвърнах и поех ръцете й; те се оказаха топни и меки, а когато се усмихна, светлосините й очи буквално грейнаха.

Харесах я от първия миг.

— Имаме ли време за чашка кафе? — попита Айзък и вдигна една кана. — Или ще преминем направо към кървищата?

Погледнах го сепнато, учудена от въпроса, който съпоставяше кафе с проливането на кръв.

— Ти няма да ходиш никъде — каза Лидия и отново придърпа Тес в обятията си. — Берачите ще удържат фронта. В тази мисия ще участват само Нападатели и вълчицата.

— Както и аз — обади се Адна.

— Чух, че ти си новият ни Тъкач, Ариадна — отбеляза Айзък, докато си наливаше чаша кафе. — Добре дошла на борда.

— Адна — поправи го тя. — Просто Адна.

— Още ли се бунтуваш срещу баща си, Ариадна? — попита Тес, без да се откъсва от Лидия. — Нали говорихме за това.

— Вие говорихте за това — каза Адна и отиде да седне до Итън, който се взираше в чаша кафе и чиния, в която бяха останали само трохи. — А вие двете, ако нямате нищо против, се усамотете някъде. Не всички тук сме открили истинската любов, така че престанете да ни натрапвате късмета си при всяка удала ви се възможност.

— Я по-спокойно — отвърна Лидия. — Рядко ни се случва да сме заедно и ти много добре го знаеш. В повечето дни сме доволни, ако успеем да прекараме и час в един и същи пояс.

— Освен това си само на шестнайсет години, Ариадна — строго я изгледа Тес. — Все още не си имала време да откриеш истинската любов.

— Напротив, открила я е — Конър се настани на мястото до Адна и обви раменете й с ръка. — Просто не го е осъзнала.

Адна простена и отпусна глава върху масата.

— Ще се омъжа за първия, който ми даде чаша кафе, който и да е той.

— Метни една чаша насам, Айзък! — понадигна се Конър.

— О, моля ти се! — измърмори Адна, без да вдига глава от масата.

— Майтапиш ли се? — каза Конър. — Чаша кафе вместо годежен пръстен? Ето на това му казвам предложение по мой вкус.

Неволно докоснах хладната метална халка на пръста си, но когато улових погледа на Адна, побързах да скрия ръце под масата.

— По-скоро — предложение по джоба ти — подхвърли Айзък.

— Това също — разсмя се Конър.

— Все още не виждам кафе пред себе си — каза Адна. — Дори и след прещедрото ми предложение.

— Не се отчайвай толкова лесно, скъпа — усмихна се Айзък и й донесе димяща чаша. — Кафе, Кала?

— Ъъъ… — поколебах се аз, недоумявайки как могат да си бъбрят така безгрижно, когато ни предстоеше толкова опасна мисия. — Не трябва ли да насочим цялото си внимание към нападението? Аника каза, че разполагаме със съвсем малко време, за да го извършим.

Тишината, възцарила се в стаята, ме накара да затая дъх — май бях казала нещо, което не трябваше.

Най-сетне Тес се смили над мен.

— Миличка, винаги има време за чаша кафе.

И като ме улови за ръката, ме сложи да седна до Конър.

— Както и за всяко приятно нещо, когато смъртта дебне зад ъгъла — добави Конър.

— Амин! — измърмори Итън.

При вида на безрадостните им усмивки цялото ми объркване се изпари. Замислих се за живота, който водеха. За онова, с което се сблъскваха ежедневно — Пазители, Стражи. Призраци. Все неща, от които бяха изтъкани най-страшните кошмари.

Оцеляване. Ето за какво ставаше дума. Търсачите бяха воини, също като Стражите. Всяка битка можеше да им е последна и това — от странните почивки за кафе до неуместните шеги на Конър — бе защитният им механизъм. Това бяха техните доспехи, крепостната стена, с която бранеха ума си. Начин да не позволят на отчаянието да завладее духа им.

И колкото и необикновена да беше тази стратегия, тя определено ми се нравеше. Особено ако включваше кафе, макар да не бях сигурна дали липсата на кофеин нямаше да ме нахъси за битката.

— Какво е това място? — попитах, мъчейки се да свържа в едно склада, тренировъчната зала, а сега и кухнята.

— Имаме аванпостове, разположени близо до всички поселища на Пазителите. Използваме ги както, за да стоим във връзка с нашите агенти в света на хората, така и за да организираме нападения над Пазителите.

— С други думи — доброто старо Чистилище — въздъхна Айзък.

— Може и да е чистилище — разсмя се Лидия, — но кафето си го бива.

— Чистилище? — сбърчих чело аз, ала бързо се усмихнах, когато Айзък ми подаде чаша, пълна с катраненочерна течност.

— Нали се сещаш, мястото между ада и рая — обясни Копър. — Като раят, разбира се, е Академията, а адът…

— … е Вейл — Итън отмести стола си назад и отиде в другия край на стаята, очевидно неспособен да понесе присъствието ми и миг повече.

Тес поклати глава, ала той не й обърна внимание и продължи да пие кафето си в мълчаливо усамотение.

Реших, че ще е най-добре да се държа далеч от него. Без значение бе дали ме харесва или ми има доверие. Не бях тук, за да завързвам приятелства. Тук бях, за да спася глутницата си.

— И къде точно се намираме? — обърнах се към Конър.

Още докато задавах въпроса, едва се сдържах да не потреперя. Можехме ли да сме в безопасност, ако наблизо имаше Пазители?

Отговори ми Лидия, която междувременно се бе приближила до масата заедно с Тес.

— В един склад в Денвър. Оттук Тъкачите отварят портали към местата, където се каним да нанесем удар. Нападателите идват и си отиват в зависимост от възложените им задачи.

— И ние, Берачите, отново оставаме сами — довърши Айзък печално.

Тес изцъка неодобрително.

— Да не искаш да кажеш, че не съм добра компания?

— В никакъв случай, ако това ще те накара да престанеш да ми готвиш — ухили се Айзък.

— На всичкото отгоре му и готвиш? — попита Лидия. — Прекалено си добра.

— Не ни се бъркай в отношенията, жено! — възнегодува Айзък. — Пък и аз мия чиниите.

— Така си е — потвърди Тес.

Отпих от кафето си, мъчейки се да не изоставам от разговора.

— Какво представляват Берачите?

— В света не са останали много Търсачи — в гласа на Лидия се прокраднаха металически нотки. — Повечето живеят в Академията, където или се обучават, или преподават, и излизат на мисии само когато се наложи. Ала онези от нас, които воюват всеки ден, живеят в аванпостове като този. Отрядите ни винаги са разпределени по един и същи начин — състоят се от десетима души, като всеки си има различна задача. Берачите събират провизии и пласират различни ценни стоки на черния пазар, поддържайки притока на пари в съвременна валута.

— Черен пазар? — намръщих се аз неспокойно.

— Не се тревожи, Кала, не сме забъркани в нищо гадно, като например търговия с човешки органи — изкиска се Тес и поклати глава. Засмях се неловко и тя побърза да продължи: — Става въпрос най-вече за антики и предмети на изкуството. Неща, които знаем къде да открием и до които обикновените хора не могат да се доберат.

— Опитва се да ти обясни, че Берачите са контрабандисти — допълни Конър. — Ала добри контрабандисти.

— Конър, знаеш, че работата ни изисква продължително и трудно обучение — каза Айзък.

— По-продължително от това, през което си преминал ти — добави Тес.

— Колко точно? — попитах.

— Стандартният курс на обучение включва две години усвояване на общи умения и една година специализация — отвърна Тес. — Берачите трябва да изкарат още две години.

— За да се научат как да въртят контрабанда?

— Видя ли каква я свърши, Конър — поклати глава Тес. — Не, нещата стоят доста по-различно. Берачите трябва да говорят различни езици, да са запознати с класиците и да познават историята на изкуството като петте си пръста. И това е в допълнение към бойната им подготовка. Задълженията на Берачите са почти толкова опасни, колкото и тези на Нападателите.

Прокашлях се нервно.

— А Нападателите са?

— В нашия свят те са това, което са Стражите във вашия — обясни Лидия. — Обучени са да се бият в челните редици на офанзивата ни срещу Пазителите. Те осъществяват удари по различни вражески цели. Което най-често се свежда до това да убиват Стражи.

При тези думи кучешките ми зъби се изостриха.

— Страхотно. Тъкачите пък отварят Портали, а Монроу е вашият…

— Водач — довърши Тес. — Той е нашият Водач.

В този миг Итън пристъпи напред и трясна празната си чаша върху масата.

— Е, ако сте приключили с урока, ще се размърдате ли най-после? Аника беше права. До залез-слънце остават само няколко часа.

— Итън! — скочи на крака Тес.

— По-спокойно, момиче! — Конър също се изправи. — Итън има право. Трябва да тръгваме.

Лидия ме погледна.

— Сигурна съм, че имаш още много въпроси и съжалявам, че не може да отговорим на всичките точно сега.

— Не се тревожете за това — отвърнах и се изправих.

Мускулите ми бяха опънати в очакване; кофеинът и мисълта, че отново ще бъда в гората, ме изпълваха с нетърпение да се втурна напред.

Време бе алфата да открие своята глутница.

6

Порталът, който Адна отвори този път, разкри пейзаж, който познавах откакто се бях родила.

— Това е източният склон — прошепнах едва чуто. Нуждата да побягна, да открия останалите от глутницата и да ги отведа на сигурно място, беше толкова неудържима, че неволно изскърцах със зъби, борейки се да запазя самоконтрол.

— Да — каза Адна. — Ще свърши ли работа? Мястото на срещата е съвсем наблизо. Грант ще ни чака до една туристическа пътека на около половин миля оттук. Намира се в природния парк, граничещ с местата, където патрулирате, но не би трябвало да бъде нападнат от вълци… или поне така се надяваме.

— Ненавиждам зимата — измърмори Итън, докато си завързваше ботушите.

— Аз пък нямам търпение да се овъргалям в снега — отвърна Конър, който тъкмо нахлузваше чифт снегоходки.

— Понякога изобщо не те харесвам — заяви Итън и посегна към ръкавиците си, ала личеше, че се опитва да скрие усмивката си.

Лидия се разсмя и продължи да се екипира за поход в снега.

— Кала, ти, Итън и аз отиваме да търсим глутницата ти. Конър ще тръгне в обратната посока, за да се срещне с Грант.

Кимнах, обзета от внезапно желание Конър, а не Итън да идваше с нас. Не се почувствах по-добре от това, че Лидия пое водачеството, а Итън остана последен. Нямаше как да не се тревожа, че незащитеният ми гръб може да се окаже прекалено голямо изкушение за арбалета му.

— Аз ще ви чакам тук — Адна затвори портала и се облегна на едно дърво. — Гледайте да не се бавите. Не съм сигурна, че и двайсетте пласта дрехи, с които съм се навлякла, ще ми помогнат толкова нависоко. Направо замръзвам.

Думите й ме откъснаха от мислите за препускане из преспите, които изпълваха ума ми.

— Защо не изчакаш вътре?

Като един, Търсачите се взряха в мен. Отвърнах на погледите им, без да разбирам защо се мръщят. Отвореният портал позволяваше да се види какво има от другата страна. Вярно, беше малко мъгляво, но все пак се виждаше.

Итън изръмжа нещо под носа си и Адна го изгледа, преди да ми се усмихне.

— Извинявай. Забравих, че не знаеш всички правила. Никога не оставяме отворени портали.

— Никога — повтори Итън, тъпчейки снега. — Освен това Тъкачите не участват в самите нападения. Те винаги остават в периферията на зоната, където провеждаме мисията си.

Адна се намръщи, но Конър поклати глава.

— Много добре знаеш защо се налага да го правим, съкровище.

— Затваряй си устата!

Лидия сложи ръка на рамото й.

— Тъкачите са нашето най-могъщо и най-ценно оръжие. Затова се опитваме да сведем до минимум риска, на който ги излагаме.

— Нямах това предвид — казах, подразнена, че все още не знам толкова неща за своите предполагаеми съюзници. — Ако е от другата страна на портала, може просто да го затвори при първия признак на опасност.

— Колкото и да са внимателни Тъкачите, винаги са възможни грешки — очите на Адна бяха като две ками. — Нещо би могло да се промъкне.

— Нали казахте, че Пазителите не могат да отварят Портали.

— Така е, Пазителите не са в състояние да отварят портали — отговори ми Адна. — Но нищо не им пречи да минават през тях. Нито пък на техните главорези. Стражи, призраци, какво ли не.

— А ако Пазителите успеят да заловят някой Тъкач — допълни Лидия, — и го принудят да им отвори портал, ще бъдем хванати напълно неподготвени. Ето защо порталите си остават затворени, а Тъкачите не могат да бъдат Нападатели. Те действат извън опасната зона… или поне толкова далеч от центъра й, колкото е възможно.

Адна изглеждаше така, сякаш е сдъвкала лимон.

— Ето защо, видиш ли да се задава някой друг, освен нас, начаса се прибираш обратно в Чистилището — добави Конър.

— Знам какви са правилата — отвърна Адна. — Завърших Академията, ако не си забравил.

— Как бих могъл да забравя подобно нещо! — усмихна се Конър и след като й изпрати въздушна целувка, пое през снега.

— Добре, Кала — обърна се Лидия към мен. — Ясно е, че теб най-много те бива в откриването на следи, така че — води ни.

Широка усмивка се разля по лицето ми, преди да се преобразя и да се втурна през преспите. Свеж зимен въздух изпълни дробовете ми, обзе ме желание да завия. От близкия храст изскочи заек и устата ми се изпълни със слюнка.

— Кала! — извика Лидия.

Заковах се на място, толкова рязко, че снегът се вдигна и ме обви в бяла пелена. Възбудата отново да съм в планината ме бе накарала да забравя, че спътниците ми не са вълци. А хората бяха бавни. Обърнах се и изтичах при Лидия и Итън, приемайки човешката си форма, щом стигнах до тях.

— Съжалявам.

— Можеш да разузнаваш напред, но не се отдалечавай толкова, че да не те виждаме — каза Лидия.

Итън намести арбалета, който висеше на гърба му.

— Ако преценим, че си отишла прекалено далеч, ще ти пусна една стрела под опашката.

Лидия го изгледа строго.

— Шегувам се, просто се шегувам — побърза да каже Итън, ала в усмивката, която ми отправи, нямаше и помен от дружелюбност.

Връщайки си вълчия образ, отново се втурнах напред, но без да ги изпускам от поглед. Наскоро падналият сняг изобщо не ми помагаше, тъй като задушаваше миризмите и заличаваше всички следи.

Порталът на Адна ни бе извел на югозапад от Халдис, затова се насочих натам, където по това време на деня би трябвало да се намират патрулиращите Стражи. Не ми беше лесно да се нагодя към новите си съюзници. Невъзможността да общуваме бе в най-добрите случаи досадна, а в най-лошите — ужасно изнервяща. Всеки път, когато исках да им кажа нещо, трябваше да изтичам обратно и да се преобразя, преди отново да се втурна напред. Което още повече усили нетърпението ми да се събера с останалите от глутницата. Припомних си как бях направила същия преход с Шей, когато той все още бе обикновен човек. Тогава бях проявила търпение, а Търсачите определено съумяваха да се движат достатъчно бързо през заснежения терен. Макар и да не бе съвършено, знаех, че съдружието между нас може и да сработи. Съсредоточавайки се върху тази мисъл, продължих да препускам през снега.

Час по час разривах преспите, за да достигна замръзналата земя или пък вдигах муцуна, за да подуша въздуха в опит да се натъкна на следа от своята глутница. Ала така и не откривах нищо. Нито дири, нито даже най-слабият мирис. Абсолютно нищо.

„Къде ли може да са?“

Надеждата ми почти бе изчезнала, досущ като слънцето, скриващо се зад хоризонта, когато Лидия отново ме повика.

— Намери ли нещо? — попита тя, взирайки се в прииждащите сенки, които се разливаха като черно мастило по снега.

— Не — отвърнах, ритайки преспите. — Снегът заглушава всички миризми. Не можах да надуша нищо друго, освен дивеч.

— Ако някой от твоята глутница беше патрулирал по тези места, нямаше ли да прокарат прясна пъртина? — попита Итън.

Въпросът му ме накара да се смръщя — същата мисъл ме глождеше през цялото време, докато търсех следи. Дори ако маршрутът на патрулиращите Стражи беше изменен, все трябваше да се натъкна на някакъв знак, че са минали по тези места. Намирахме се твърде близо до Халдис, за да повярвам, че патрулът би пропуснал този район. Освен ако… освен ако… Двамата с Шей бяхме откраднали предмета, скрит в пещерата и Пазителите го знаеха. В училище буквално бях надушила страха им, напрежението им, след като Шей бе намерил загадъчния цилиндър и го бе взел със себе си. Пещерата вече не се нуждаеше от защита, така че нямаше да има и патрули. Стражите биха се навъртали около свещения периметър единствено ако очакваха…

— О, не! — възкликнах и се плеснах по челото. Кръвта ми се вледени.

— Какво има? — попита Лидия.

Не исках да им кажа. Чувствах се като пълна глупачка. Как можах да забравя нещо толкова важно! Бузите ми горяха, защото всъщност знаех отговора. Толкова се бях въодушевила от мисълта да видя Мейсън и Ансел, или дори постоянно нацупената Фей, от възможността отново да бъда с глутницата си, че бях възложила всичките си надежди на единствената действителност, която бях познавала като алфа. Това бе мястото, където патрулирахме. Целият ми досегашен живот бе съсредоточен върху него и изобщо не ми бе хрумнало, че нещо може да се е променило.

Но защо и Шей не бе казал нищо, докато съставяхме плановете си? Той знаеше, че Халдис липсва — нали беше у него!

— Кала, какво има? — повтори Лидия.

Докато се опитвах да намеря подходящи думи, за да им обясня и да им се извиня, нещо привлече погледа ми — силует на около стотина метра от нас, който бързо приближаваше.

— Внимавайте! — обади се предупредително Итън, прицелвайки се с арбалета си.

— Почакай! — Лидия сложи ръка върху рамото му. Фигурата беше на два крака и гледаше право към нас, махайки трескаво с ръце. — Конър е.

Движеше се забележително бързо за човек със снегоходки — очевидно Търсачите бяха отлично подготвени за битки през зимата.

— Да вървим — каза Итън и тръгна към Конър.

Когато стигнахме до него, той се преви надве и подпря ръце върху бедрата си, мъчейки се да си поеме въздух.

— Мъртъв е — с мъка успя да изрече най-сетне. — Грант е мъртъв. Гърлото му е разкъсано.

Обучена да сея насилие от съвсем малка, никога не бих предположила, че смъртта може да ме разстрои така. Ала когато си представих добрия, леко непохватен господин Селби да лежи в локва кръв, по гръбнака ми пробягаха тръпки.

— По дяволите — изруга Итън и наведе глава.

Лидия затвори очи.

— Това е ужасно. Незабавно трябва да се махнем оттук. Ако вълците все още са на лов, много лесно могат да открият следите ни… или да надушат Адна.

Конър кимна, но погледна към мен.

— Успя ли да намериш някой от глутницата си?

— Не — отговорих, все още твърде разстроена от внезапната гибел на господин Селби. — И току-що си дадох сметка, че…

Думите ми бяха заглушени от пронизителен вой, сподирен от втори, а после и трети. Косата ми се изправи.

— Това не е моята глутница — прошепнах.

— Знаят, че сме тук — каза Итън. — Да се махаме.

— Дръж се близо до нас — каза ми Лидия и застана начело.

Запътихме се обратно към Адна, но вместо да вървим направо, Лидия ни водеше на зигзаг, избягвайки пътеката, която бяхме прокарали на идване. Приела вълчата си форма, аз непрекъснато се връщах назад — душех въздуха, ослушвах се да чуя вълците, които бяха извили, мъчех се да разбера дали ни преследват. Ала със спускането на вечерния здрач наоколо се възцари плашеща тишина, която ми напомни, че снегът заглушава не само миризмите, но и звуците. Внезапен порив на вятъра раздвижи преспите и запрати облак от снежинки в лицата ни.

Духаше натам, откъдето беше дошъл воят, и това не беше добре. Вятърът щеше да отнесе мириса ни до Стражите зад нас, докато аз бих могла да ги надуша чак когато те ни настигнеха.

Нов вой отекна във въздуха, много по-близо от предишния път.

— Не мисля, че ще успеем да се измъкнем без бой — отбеляза Итън.

— Не спирайте — нареди Лидия, чийто дъх образуваше бели облачета.

Почти бяхме стигнали мястото, където ни чакаше Адна, когато от клоните на едно дърво над нас падна сянка.

Лидия се обърна рязко, стиснала кама в десницата си.

— Аз съм! — каза Адна и вдигна отбранително ръце.

— Защо си се покатерила там? — надникна между клоните Итън.

— Крия се — отговори Адна, отръсквайки снега от краката си. — Чух воя и реших, че малко предпазливост няма да ми навреди.

— Браво на теб! — похвали я Конър, видимо доволен, че тя е невредима.

— Какво стана? — попита Адна.

— Убили са Грант — каза Конър и тя пребледня.

— О, не!

Ушите ми потрепнаха, доловили нови шумове в гората зад нас. Дращене на нокти върху лед.

Не исках да приемам човешката си форма точно сега, затова излаях. Оказа се достатъчно.

Итън вдигна арбалета си.

— Адна, отвори портал.

Запрокрадвах се към гората, вперила напрегнат поглед между дърветата. Изведнъж нещо се раздвижи. В следващия миг между дънерите пробяга червеникавокафява вълчица и сърцето ми подскочи от радост. Беше от Найтшейд. Саша — майката на Фей и една от вълчиците, с които майка ми патрулираше. Хвърлих се към нея.

— Кала, недей! — извика Лидия след мен, ала аз не спрях.

Излаях отново, този път — викайки Саша. Силуетът й се мярна между две дървета и аз изпратих мисълта си след нея.

— Саша! Саша, почакай!

Рижата вълчица свърна рязко и се затича към мен. Тичаше стремглаво, без да забавя крачка, оголила зъби насреща ми.

— Добре дошла у дома, Кала.

Бях като зашеметена, когато тялото й се блъсна в моето и двете се затъркаляхме в снега. Успях да се откопча и отскочих встрани тъкмо когато тя изщрака с челюсти на сантиметри от рамото ми.

— Престани! Какво правиш?

Вместо отговор тя отново се нахвърли отгоре ми; в очите й гореше жажда за кръв.

Инстинктите ми се задействаха и като изръмжах, аз отвърнах на атаката й. Впих зъби в гърдите й, ала вкусът на кръв — кръвта на моята глутница! — ме разтърси до дън душа. Това не беше правилно. Та аз нападах една от нас, майката на вълчица от собствената ми глутница. Това противоречеше на всичко, на което ме бяха учили някога.

Отново се опитах да я достигна с мисълта си.

— Моля те, Саша. Тук съм, за да ви помогна.

Едва успях да избегна следващото й нападение.

— Глупаво момиче!

Ужасната истина ме вледени — Саша се опитваше да ме убие и ако исках да оцелея, трябваше да я довърша. Не, възпротиви се цялото ми същество, не може да няма друг изход от тази катастрофа!

Този път, когато Саша се нахвърли отгоре ми, аз се претърколих настрани и като се обърнах, впих зъби в ахилесовото й сухожилие. Тя изскимтя от болка и се задърпа, мъчейки се да се отскубне, а аз отново я захапах. Пуснах я едва когато бях сигурна, че няма да е в състояние да ни преследва, и се втурнах към Търсачите. Между дърветата виждах да мъждука отворен портал, но освен това долових и шум от битка, който ме накара да затичам още по-стремително.

— Кала! — размаха ръце Адна, за да привлече вниманието ми.

Насочих се право към нея, ала когато ни деляха само два-три метра, нещо тежко и кораво се блъсна в мен и изкара въздуха от гърдите ми. Преметнах се няколко пъти в снега, преди да успея да се изправя и да се обърна към своя нападател.

Насреща ми, оголил заплашително зъби, стоеше огромен кафеникавосив вълк.

Стори ми се, че сърцето ми спира да бие, когато срещнах погледа на Емил Ларош.

Преследваше ни не друг, а самият алфа на Бейн.

Сковаващ страх парализира крайниците ми, докато в съзнанието ми всичко започна да си идва на място. Саша бе излязла на лов с Емил. С Емил! В това нямаше никакъв смисъл. Саша ловуваше заедно с майка ми. Тя бе от Найтшейд. Вълците на Найтшейд се подчиняваха само на двамата алфи на собствената си глутница — Стивън и Наоми Тор, моите родители. Стражите на Найтшейд и Бейн се ненавиждаха и доколкото им бе възможно, гледаха да избягват всякакъв контакт помежду си. Съдействаха си единствено когато получеха изрично нареждане от Пазителите.

А ето че сега Емил Ларош, алфата на Бейн, предвождаше вълци на Найтшейд. Козината ми настръхна и аз се озъбих насреща му, борейки се с изумлението си. Всичко в действителността, която се разкриваше пред очите ми с болезнена яснота, беше погрешно, противоестествено. Как така Саша следваше Емил? Защо се бе нахвърлила върху мен? Къде бяха родителите ми? Къде беше глутницата ми?

Слюнка капеше от муцуната на Емил, докато той се приближаваше предпазливо към мен.

— Идваш да молиш за прошка?

Крайниците ми трепереха.

Той разтърси козината на врата си и мускулите му заиграха.

— Боя се, че може да се окаже твърде късно.

Изръмжах. Ако Емил искаше битка, щеше да я получи, макар идеята да ми се виждаше напълно безнадеждна — между Стражите, Емил Ларош се славеше като убиец. Той бе огромен, могъщ звяр с много повече опит в битките от мен.

— За нищо не се разкайвам.

Стъпих здраво на земята, приготвяйки се да посрещна нападението му. Макар и да не ми беше по силите да го убия, поне щях да му причиня болка. Истинска болка.

Той приклекна и от муцуната му се откъсна ръмжене, подобно на гърлен смях.

— Точно това каза и баща ти.

— Баща ми?

Все още бях като зашеметена от думите му, когато Емил изскимтя и рязко завъртя глава, мъчейки се да извади камата, която се бе забила в тялото му. Той се затъркаля в снега, оставяйки алени дири след себе си, докато покрай него прелетя нова кама.

— Кала! Отивай при Адна! — изкрещя Лидия, която тичаше към Емил, стиснала още две ками в ръцете си.

Втурнах се към портала препъвайки се.

— Хайде! По-бързо! — извика Конър и се хвърли в краката на друг от възрастните вълци на Бейн, намиращ се на няколко стъпки от пътя ни за бягство.

Страж и Търсач се запремятаха в снега, вдигайки пелена от ледени кристалчета около себе си. На няколко пъти видях как камата на Конър проблесна на лъчите на угасващото слънце, забивайки се в тялото на противника му. Зъбите на вълка щракаха, мъчейки се да потънат в плътта на Конър, ала той непрестанно им се изплъзваше, като се извиваше ту на едната, ту на другата страна. Докато профучавах покрай него, видях как отблъсна муцуната на вълка с тъпата страна на един от мечовете си, като в същото време ловко го прониза с другия. С един ритник той освободи оръжието си от безчувственото тяло на вълка и се втурна след мен.

С крайчеца на окото си забелязах, че от мястото си досами портала, Итън изпраща дъжд от стрели срещу Емил, за да помогне на Лидия.

Възвърнах човешкия си образ, макар че едва си поемах дъх — трябваше да разбера какво да правя сега.

— Хайде!

Една ръка се протегна през блещукащия портал и Адна ме издърпа от снежната гора. Конър пък ме буташе напред и само след миг и двамата тупнахме в топлата тренировъчна зала на Чистилището.

— Лидия, всички минаха! — провикна се Итън. — Връщай се!

Едва бе направил и две крачки към нея, когато от гората изскочиха още четири вълка и се спуснаха право към Емил.

— Лидия! — изкрещя Итън и изпрати нов порой от стрели.

Лидия вдигна поглед от противника си и видя приближаващите Стражи. Тя метна още две от камите си, поваляйки един от тях и забавяйки друг, а после се обърна и се втурна към портала.

В този миг Емил се хвърли след нея и с един гигантски скок я събори в снега. Другите три вълка стигнаха до тях точно в мига, в който челюстите на Емил се сключваха около врата й.

— Не! — изкрещя Конър и като ме заобиколи, се спусна към портала.

Ала Итън вече беше там и му препречи пътя. Той поклати глава и погледна към Адна.

Конър изруга, но не се опита да спори.

— С нея е свършено, Адна — каза Итън, без да се обръща, за да види как Емил разкъсва тялото на Лидия. — Затвори портала.

7

Тес се бе свлякла в безжизнена купчинка на пода.

Конър тихичко й шепнеше нещо.

— Най-добре да я вземем с нас — каза Итън на Айзък. — Могат да изпратят някой друг Берач, който да я замести временно. Аз ще поема задълженията й тук, докато Аника се оправи с тази бъркотия.

Айзък кимна.

Аз се бях настанила на масата, докато Адна тъчеше портал към Академията, и се опитвах да проумея какво се бе случило току-що. Лидия беше мъртва. Почти не я познавах, ала начинът, по който бе умряла, ме бе разтърсил. Повдигаше ми се и цялата треперех.

Зарових лице в ръцете си, неспособна да прогоня мисълта, че съм виновна за трагедията, сполетяла новите ми съюзници. Тес ридаеше и всеки неин вопъл ме прорязваше като нож. Бях отишла при Саша, уверена, че никой от Найтшейд не би могъл да се обърне против мен. Надали бих могла да се заблудя по-дълбоко и ето че Лидия бе платила с живота си за моята грешка.

Някой ме докосна по рамото и когато вдигнах глава, видях Адна.

— Вратата е отворена.

Последвах я към искрящия портал. Тес плачеше, заровила лице в рамото на Айзък, който я прегърна и тихичко се сбогува с нея, преди Конър да обвие ръка около кръста й и да я преведе през вратата на Адна.

Докато минавах покрай Итън, се пресегнах и го улових за ръкава. Навярно би било по-разумно да избера някой друг, но повече не можех да сдържам думите, които напираха в гърдите ми.

— Съжалявам — прошепнах едва чуто.

Итън се освободи от ръката ми, ала в очите му се четеше по-скоро тъга, отколкото гняв.

— Недей. Смъртта открай време е наша спътница.

Така беше — виждах го с очите си. С изключение на Тес, Търсачите бяха продължили напред, нарамили мъката си по начин, който бе едновременно страшен и красив.

— Съобщете ни какво се случва, веднага щом можете — каза Итън.

— Обещавам — отвърна Адна и ми даде знак да мина пред нея.

Аника ни очакваше от другата страна на портала, без да откъсва очи от Тес, която се мъчеше да преглътне сълзите си.

— Лидия? — попита тя.

Тес отново се разрида и Аника сведе глава.

— Както и нашият агент — добави Конър.

— Тес, най-добре е да отидеш в стаята си в крилото Халдис.

Тес кимна и излезе, а Аника се приближи до Конър.

— Какво стана?

— Не съм сигурен — отвърна Конър, разтривайки тила си. — Когато стигнах до мястото на срещата, Грант беше мъртъв. Кръвта му бе изтекла поне час, преди да го открия, и целият се беше вкочанил.

Аника се намръщи и погледна към мен.

— А глутницата?

Поклатих глава, питайки се дали да им кажа за Халдис и за теорията ми, че патрулите най-вероятно са променени. За ужасяващия пропуск, който бях допуснала. С оглед на онова, което се бе случило, в крайна сметка реших, че е по-добре да си замълча.

— Стражите, на които се натъкнахме, ни атакуваха без никакво колебание — обясни Конър.

— Нещо се е променило — казах аз с пресъхнало гърло.

— Какво? — Конър ми хвърли пронизващ поглед.

— Един от вълците, които ни нападнаха, беше от Найтшейд. Не от моята глутница, а от по-възрастните вълци. Водачът й обаче беше от Бейн.

— Сигурна ли си? — присви очи Аника.

— Да — уверих я, мъчейки се да говоря спокойно. — Лидия беше убита от Емил Ларош.

— Какво каза?

Беше Монроу, застанал на прага заедно с Шей.

Адна прекоси стаята и зарови глава в гърдите на баща си.

— Загубихме Лидия — обясни Конър, докато Монроу прегръщаше Адна. За първи път ги виждах да се държат като баща и дъщеря.

— И този, който я уби, беше Емил? — попита Монроу, като милваше Адна по косата. — Алфата на Бейн?

— Да — отговорих.

Търсачите до Аника се бяха скупчили около нея и тихичко си шепнеха нещо.

Шей пристъпи в стаята и аз тръгнах към него. Изобщо не се поколебах, когато той протегна ръце. Бях като зашеметена. Във Вейл бе станало нещо. Нещо, което не разбирах.

— Добре ли си? — прошепна той, когато се притиснах в него, оставяйки уханието му да ме обгърне в утешителна прегръдка.

— Не съм ранена — отговорих също така тихо. — Ала се случиха някои неща.

Ръцете му ме притиснаха още по-силно.

— Какви неща?

— Не тук — промълвих и той ме целуна по косата.

Монроу ни наблюдаваше с мрачно изражение.

— Трябва да го обсъдим със Сайлъс.

Аника кимна.

— Вероятно е в кабинета си.

Адна вече се бе отдръпнала от прегръдката на баща си и бършеше сълзите от бузите си.

— Ще дойда с вас.

— Трябва да си починеш.

— Не.

Всяка следа от уязвимост бе изчезнала, изместена от обичайното й бунтарско изражение.

— Тогава идвам и аз — каза Конър, без да откъсва от Адна очи, пълни с тревожни въпроси.

Зачудих се защо ли се държи така закрилнически. Адна ми изглеждаше доста корава и смятах, че се справя забележително добре, с оглед на случилото се… О! Изведнъж изпитателният поглед на Конър намери обяснение.

Адна току-що бе получила назначението си като Тъкач, а ето че още при първото й излизане с отряда Халдис, те бяха изгубили двама души. Дали наистина го бе понесла мъжки, като останалите Търсачи, или само се преструваше заради другите.

— Насам — каза Монроу, макар да се понамръщи на Адна, преди да ни изведе от стаята.

Вместо да свием по коридора, този път минахме през стъклените врати. Въздухът в двора беше мразовит, ала Монроу дори не трепна, докато крачеше по моста. Погледнах към пустеещата земя под нас и видях криволичещи пътеки и пресъхнали фонтани. Никой не продумваше. Дъхът ни изпълваше въздуха с малки бели облачета. Дворът беше огромен — докато Монроу отвори вратите в отсрещното крило на Академията, трябва да бяхме извървели поне половин миля.

Въпреки че като архитектура коридорът, в който се озовахме, бе идентичен с този в крилото Халдис, отвътре той бе съвсем различен. Целият Халдис, от стените до ламперията в тактическата стая, излъчваше топлина с меката си, наситена охра, алените си тонове и тъмния махагон.

Мястото, където се намирахме сега, блещукаше така, сякаш бе изваяно от лед. Смразяващо синьо, лавандула и сребро, както и ослепително бяло, покриваха стените. Цветовете се вихреха като развълнувана вода, а тихото шумолене, което се носеше навсякъде, допълваше усещането за неспирно повяващ ветрец.

— Къде сме? — попитах; непрестанно менящите се цветове по стените създаваха впечатлението, че сградата около нас се движи.

— В крилото Тордис — обясни Монроу, поглеждайки ме през рамо.

Изведнъж си дадох сметка, че той все още върви и че съм изостанала от другите. Колкото и поразяващо да бе това място, Търсачите — и дори Шей — несъмнено го бяха виждали и преди. Те сякаш не забелязваха красотата му или ако все пак го правеха, тя явно не им въздействаше достатъчно силно, за да ги накара да кажат нещо.

— Колко крила има общо?

— Четири — отвърна Монроу, когато го настигнах. — Халдис, Тордис, Пиралис и Айдис.

— Земя, въздух, огън и вода — промълви Адна.

— Четирите елемента — обади се и Шей, който също хвърляше погледи към стените около нас. Може би и той като мен виждаше това място за първи път. — Тордис е въздух.

Монроу кимна.

— Всеки елемент си има отличителни черти. За да оцелеем, ние се нуждаем от качествата и на четирите елемента, ала всеки Търсач се специализира, когато постъпи в Академията.

— Какви са отличителните черти на Халдис?

— Земята ражда воини — отговори Конър и щипна Адна по бузата. — Затова ние сме по-корави.

— Ще ти се — Адна го плесна през ръката. — Освен това от Пиралис също излизат Нападатели. Халдис се слави с Берачите си… както и със своите Водачи.

При тези думи тя погледна към Монроу, който кимна едва забележимо.

— Ами ти? — попитах я. — Ти не си обучена от Халдис и все пак работиш с тях?

— Както казах — Монроу спря пред тясна борова врата, покрита с изкусна дърворезба, — всички ние се нуждаем от четирите елемента. Тъкачите минават подготовка във всяко от подразделенията, тъй като за създаването на портали четирите елемента трябва да работят в синхрон.

— Леле! — Шей погледна Адна и повдигна вежди.

— Не е чак толкова впечатляващо, колкото звучи — увери го тя, хвърляйки мрачен поглед към баща си.

— Напротив — Конър разроши косата й и тя му се изплези.

— Повечето от нас обаче си остават в едно от крилата — при тези думи Монроу почука на вратата. — Тордис, въздухът, е елементът на ума. Книжниците се обучават тук, тук и живеят.

Вратата се отвори и от другата й страна се появи Сайлъс. Ръцете му бяха пълни с пергаментови свитъци.

— Какво? — свъси се той срещу Монроу. — Имам си работа.

— Изгубихме Грант.

Свитъците се търкулнаха на пода, а Сайлъс пребледня като платно.

— Не!

— Съжалявам.

Монроу го заобиколи и ни даде знак да влезем.

Сайлъс все още стоеше като вцепенен на прага, когато минах покрай него.

— Ъъъ… — Шей се оглеждаше наоколо. — Това е работен кабинет?

Учудването му беше напълно разбираемо. Стаята изглеждаше така, сякаш всички речници на планетата бяха дошли тук, за да срещнат смъртта си по възможно най-страшния начин. Подът беше зарит с хартия. Същински кули от книги се поклащаха опасно и заплашваха да се срутят всеки миг.

— Не пипайте нищо!

Сайлъс, който очевидно се бе съвзел от първоначалния шок, ме бутна настрани и се запъти към бюрото (или поне към нещо, което сметнах за бюро, тъй като бе напълно заровено под купища листове и карти) като човек, който си проправя път из минно поле.

За разлика от него, Конър прекоси стаята с няколко крачки, ритайки безцеремонно всички изпречили му се книги.

— По дяволите, Конър! — извика Сайлъс. — Сега няма да мога да намеря онова, което ми трябва.

— Проблемът си е твой — каза Конър и се настани в един стол, събаряйки книгите, които бяха струпани върху него. — Сякаш изобщо ме е грижа за специалните ти вундеркиндски привилегии. Само защото Аника ти угажда във всичко, не означава, че и аз ще го правя.

Монроу се приближи (доста по-внимателно), следван от Адна и Шей, а аз реших да се възползвам от проправената от Конър пътека.

— Нямаш ли други столове, Сайлъс? — попита Адна.

— Това е кабинетът ми — изсумтя той. — Не архивите на Тордис. Рядко имам гости.

— Можеш да седнеш в скута ми — смигна й Конър и се потупа по бедрата.

Ама че кавалер — промърмори Адна и се облегна на писалището.

— Можем да постоим и прави — рече Монроу.

— Е, ще ми кажете ли как се стигна дотам да изгубим един от агентите си? — попита Сайлъс, докато ровеше из купищата свитъци. Най-сетне откри химикалка и започна да драска нещо върху един лист.

— Не сме сигурни — отговори Монроу и ме погледна.

В този миг си дадох сметка, че иска аз да се заема с обяснението.

„Е, в крайна сметка мястото ми е начело, нали така?“

Признанието му ме окрили, бях едновременно учудена и зарадвана, че зачита положението ми на алфа.

— Нещо не е наред с глутниците на Стражите — обясних. — Не съм сигурна какво се е случило, но патрулите, които познавах, вече не са същите.

Сайлъс стисна устни и ми кимна да продължа.

— Емил Ларош предвождаше вълци на Найтшейд. — Раменете ми се напрегнаха само при спомена за схватката със Саша. — Все още не разбирам как е възможно.

Когато изрекох името на Емил, Монроу стисна зъби.

— Алфата на Бейн е патрулирал заедно с вълци на Найтшейд? — Сайлъс дори не вдигна глава от онова, което пишеше.

— Не патрулираха — стана ми студено още докато го казвах. — Излезли бяха на лов. За нас.

Химикалката се изплъзна от пръстите на Сайлъс и той ме погледна с разширени очи.

— Смяташ, че са знаели за идването ни, така ли?

— Дори да не са знаели, определено не бяха изненадани. Мисля, че са очаквали да се появим.

— Може да са изкопчили информацията от Грант, преди да го убият — въздъхна Сайлъс.

— Съмнявам се — възрази Конър. — Аз го открих. Приличаше на нападение от засада. Трябва да са го убили моментално.

Сайлъс сбърчи чело.

— Значи са го научили от собствените си източници.

— Искаш да кажеш, че са внедрили шпиони между нас? — попита Шей. — Смяташ, че имаме предател?

— Разбира се, че не — изсумтя Сайлъс. — Нашите хора не са изменници. Имах предвид нейните приятелчета.

И той ме посочи с пръст. Стори ми се, че и последната глътка въздух излезе от дробовете ми. Отне ми само миг да се преобразя и да скоча върху писалището, ръмжейки заплашително. Зъбите ми изщракаха на сантиметри от лицето му. Сайлъс изскимтя и падна заднишком от стола.

— Кала! — извика Монроу.

Възвърнах си човешкия образ, но не слязох от бюрото.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах Сайлъс, който размахваше пред лицето ми един нож за отваряне на писма.

— Нали си наясно, че тя не е върколак? — подсмихна се Шей подигравателно. — Тази сребърна джунджурия няма да ти помогне особено.

— Монроу!

Очите на Сайлъс всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, докато аз стоях на ръба на бюрото, готова да се хвърля отгоре му.

— Кала, моля те — каза Монроу.

— Какво искаше да кажеш, Сайлъс — настоях, без да поглеждам към Монроу.

Сайлъс преглътна мъчително.

— Само това, че вълците от глутницата ти са най-вероятният източник на информация за теб и Шей. Сигурно ги разпитват.

Краката ми потрепераха и едва успях да запазя равновесие.

Задържани са за разпит.

— Но… но те не знаят нищо — заекнах аз. — Само двамата с Шей знаехме… О, Господи!

— Какво? — приведе се напред Конър.

— Рен! — прошепнах, а кръвта се отцеди от лицето ми. — Рен също знаеше.

— Какво точно знаеше? — попита Монроу с внезапно одрезгавял глас.

— Разказах му за Корин… за това, че Пазителите са я убили — отговорих, мъчейки се да разпръсна мъглата, която обвиваше спомените ми от онази вечер. — Казах му и че Шей е Потомъкът.

— По дяволите! — изруга Конър. — Дотук беше със съюзничеството.

— Защо? — попита Шей.

Сайлъс бавно се изправи, без да ме изпуска от поглед.

— Защото Пазителите ще държат младите Стражи под ключ, докато не се уверят на кого са предани. Няма да можем да се доберем до тях.

Монроу, който досега ни слушаше, заровил лице в ръцете си, изруга и замахна с юмрук, разпилявайки една купчина книги.

— Съжалявам — каза Адна на баща си, ала той не отговори.

Конър се изправи и му занесе стола си. Монроу кимна признателно и приседна, облегнал лакти на коленете си, потънал в мисли.

— Е, какво ще правим сега, след като отписахме тази възможност? — попита Конър.

Скочих от писалището, без да обръщам внимание на потръпването на Сайлъс, когато минах покрай него.

— Няма да зарежа глутницата си! Не можем да ги изоставим просто така!

И преди знаех, че Рен е в опасност, ала мисълта за това как разпитват Брин и Ансел бе още по-ужасна. Та те не знаеха нищо. Каквото и да се случеше с тях, вината щеше да бъде само моя. Единствено моите тайни ги излагаха на опасност.

— Няма да ги изоставим — отвърна Монроу, взирайки се пред себе си. — Но сега вече ще трябва да проведем спасителна мисия. Не опит за съюзничество. Или поне не веднага.

— А и ще се нуждаем от много повече информация, преди да сме в състояние дори да мислим за освобождаване — каза Сайлъс.

Изгледах го свирепо и той уплашено се прилепи до етажерката зад гърба си.

— Сайлъс е прав, Кала — обади се Адна. — Не бива да отиваме във Вейл с вързани очи. Може да разпитват единствено Рен, ала може и да са задържали всички от глутницата ти.

Погледнах към Шей и той кимна неохотно.

— Какво тогава? — сопнах се аз. — Просто ще си седим и ще чакаме?

— Не — заяви Монроу. — Не можем да си позволим да чакаме.

— Време е да извадим тежката артилерия — ухили се Конър на Сайлъс. — Нали така?

— Това е най-тъпата метафора, която съм чувал някога — Сайлъс се приближи до бюрото и простена при вида на листовете, които бях съдрала.

— За какво говорите? — намръщи се Шей.

— Още ли не си го разбрал, хлапе? — хвърли му кос поглед Конър. — Говорим за теб.

— За мен? — примига Шей.

Монроу вдигна поглед. Очите му бяха зачервени.

— Сайлъс, време е.

— Време за какво? — попитах аз.

Мислите ми все още бяха при глутницата ми. При Ансел и Брин. В гърдите ми сякаш гореше огън, докато се мъчех да прогоня образите на всички ужасни неща, които може би бяха изтърпели. Които може би търпяха и в този момент.

— Време е Шей да научи кой е — обясни Монроу.

— Знам кой съм — каза Шей.

— Искаш ли да се обзаложим? — засмя се Конър. — Две към едно, че те очаква огромна изненада… или сто.

— Остави го на мира — намеси се Адна.

— История ли искате да чуете или план? — попита Сайлъс.

— План — сопнах се аз. — Какво може да стори Шей за моята глутница?

— Все още — не много. Първо трябва да съберем частите.

— Частите? — сбърчи чело Шей. — Какви части?

— Частите на кръста — свойски отвърна Сайлъс, сякаш това обясняваше всичко.

Бръчките по челото на Шей станаха още по-дълбоки.

— Частите на кръста?

Едната вежда на Сайлъс подскочи и той се приведе напред, а в гласа му се прокраднаха почти обвинителни нотки:

— Точно колко от „Войната на всички срещу всички“ прочете?

Притекох се на помощ на Шей.

— Виж, професоре, бяхме принудени да се спасяваме с бягство веднага щом разбрахме, че Потомъкът ще бъде принесен в жертва. А съм почти сигурна, че ако не го бяхме сторили, вашите хора щяха да се опитат да спасят Шей и най-вероятно щяха да се провалят. Така че внимавай какви ги говориш — скастрих го, оголвайки зъби насреща му.

Вълна на изумление премина през стаята. Конър изпръхтя от смях, когато Сайлъс отново посегна към ножа за отваряне на писма.

Монроу вдигна ръка.

— Кала е права, Сайлъс. Не всеки може да си позволи лукса да посвети целия си живот на учение. Имаме късмет, че двамата изобщо са тук. Да им се караме, задето не са успели да съберат всички факти, преди да избягат, е безсмислено.

Сайлъс имаше вид, сякаш всеки момент ще повърне, но въпреки това хвърли свъсен поглед на Шей.

— Извинявай.

Шей се усмихна едва-едва.

— Успяхме да прочетем само откъси.

— Добре тогава — Сайлъс си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да подобри рекорда за плуване под вода. — На всяко от свещените места се пази част от кръста. Ти трябва да понесеш кръста, както се казва в пророчеството. Само така можем да победим.

Като изрече тези думи, той шумно изпусна дъха си и изскърца със зъби.

— Не мисля, че писането на резюмета би било подходяща кариера за теб, Сайлъс — измърмори Конър. — Нямаш никакъв усет към обобщаването.

— Да не говорим пък за липсата на здрав разум — добави Адна под носа си и се усмихна на Шей, който се засмя, преструвайки се, че не забелязва обидения поглед на Сайлъс.

— Да се съкращава е истинско светотатство — заяви Сайлъс.

Приведох се напред нерешително, тъй като не исках отново да си навлека някоя остра забележка.

— Не разбирам. Шей вече носи кръста. Нали е татуиран на врата му.

Конър се засмя.

— Човече, само ако бяхте приели облога ми.

Двамата с Шей се спогледахме объркано.

Сайлъс приличаше на гъска, която се кани да снесе златно яйце и Шей се свъси насреща му:

— Е?

— Татуировката има за цел само да докаже кой си, нещо като знак за тези, които те търсят. Тя не е кръстът.

Самодоволният пламък в очите на Книжника беше толкова силен, че ми беше трудно да го гледам.

— Какво тогава представлява кръстът? — попитах тихичко. Монроу не ме погледна; кафявите му очи не се откъсваха от Шей. Мрачна, пълна със съжаление въздишка се откъсна от устните му.

— Оръжие.

8

— Оръжие? — макар и тих, във въпроса на Шей нямаше и помен от страх.

— Строго погледнато са две оръжия — безгрижно уточни Сайлъс. — Но се предвижда да бъдат използвани заедно. Като обща сила.

— Две оръжия? — повторих аз.

— Да — все така тихо отговори Монроу. — Два меча.

— Меча? — намръщи се Шей.

— Кръста на елементите — каза Сайлъс. — Единият меч — от земя и въздух, а другият — от огън и вода. Ако се вгледаш по-внимателно в татуировката, ще забележиш, че двете пресичащи се линии са заострени в единия край. Това са върховете на мечовете.

— Мечове — повтори Шей. Звучеше подразнен и мъничко разочарован.

— Какво има? — попитах го и той се намръщи, свел поглед към ръцете си.

— Шей? — Монроу сбърчи чело и се приведе напред.

— Просто е толкова… предсказуемо — промълви Шей. — Изобщо не си представях, че ще трябва да се бия с мечове. Особено сега, когато съм вълк.

Приятна топлина се разля по тялото ми при последните му думи и трябваше да извърна очи от лицето му, за да успокоя ускореното биене на сърцето си.

„Може би все пак разбира какво означава да си Страж.“

Ако беше така, Шей можеше да ми помогне да поведа глутницата си, което в моите очи струваше повече от всяко оръжие.

— Това не са обикновени мечове — обясни Монроу. — Ти си единственият, който може да си служи с тях.

Единственият? Това беше впечатляващо. Погледнах към Шей — изражението му беше заинтригувано, но в същото време — предпазливо. Беше сплел пръсти и отново бърчеше чело.

Изведнъж се разсмях, разбрала най-сетне недоволството и съжалението му.

— Сигурна съм, че няма да е толкова зле, Шей, макар и не така вълнуващо колкото камшик… или пикели.

— Пикели? — Конър наостри уши.

Шей кимна, ала не вдигна очи.

— Обзалагам се, че сега ти се иска да беше прочел повечко от онези комикси за нинджи, нали? — продължих аз през смях.

Адна местеше неразбиращ поглед между мен и Шей.

— За какво говорите?

— Детските мечти на Шей — обясних, усмихвайки се широко. — И любимите му материали за подготовка.

— Мечовете изглеждат толкова… обикновени — поклати глава той.

— Ако ще търсиш вдъхновение из комиксите, най-добре опитай „Пътят на убиеца“ или „Воин шаман“ — предложи Сайлъс. — В тях има страшно много битки с мечове, включително и с два меча — умение, което ще трябва да овладееш. Мога да ти услужа с моята колекция.

Лицето на Шей се поразведри и той дори се усмихна на Сайлъс.

— Ще продължим с обучението, което започна в Академията тази седмица — каза Монроу. — Това няма да е проблем. Конър ще се погрижи.

— Аз също мога да помогна — Адна хвърли мрачен поглед на баща си и той се намръщи.

— Права е — обади се Конър. — Знам, че не е Нападател, обаче Адна страшно я бива в битките.

И като й смигна, добави:

— Можеш да бъдеш сигурна, че всички ще дойдем да видим първия ти двубой с Потомъка.

Адна му се усмихна широко.

— Видя ли, Монроу?

— Много добре — въздъхна той. — Адна ще помогне с подготовката ти.

— Разбира се, преди този въпрос изобщо да възникне, ще трябва да съберем и четирите части на кръста — напомни Сайлъс.

Въпреки гнева ми в главата ми се гонеха мисли. Части на кръста. Шей беше споменал, че в текста на Пазителите имало четири карти. Ами ако Халдис беше една от частите? Но коя точно? Не ми приличаше на никое от оръжията, които бях виждала някога, освен ако… Кръстът на елементите се състоеше от два меча. Очевидно бе, че цилиндърът, който бяхме открили в пещерата, не е острие, но определено можеше да бъде нещо друго. И аз знаех какво е то. Особено след като Шей бе единственият, който можеше да си служи с мечовете. И само той можеше да докосва Халдис. Трябваше да е това.

— Не — тихичко възразих. — Трябва да открием само три от частите.

В стаята се възцари тишина, всички погледи се насочиха към мен.

— Моля? — проговори Сайлъс най-сетне.

— Двамата с Шей влязохме в пещерата Халдис. Частта, която е скрита там, е у него.

Шей пребледня.

— Ъъъ, аз още не им бях казал за Халдис, Кал.

— Знам — отвърнах, а погледът, който му отправих, красноречиво говореше какво мисля за това решение. — Дръжка е, нали? Дръжка на меч?

— Да… така е — потвърди Монроу и се обърна към Шей. — Защо не си ни казал за Халдис?

Шей бръкна във вътрешния джоб на якето си.

— Съжалявам. Просто не бях сигурен дали можем да ви имаме доверие. Но сега вече това е без значение.

И той извади проблясващия златистожълт цилиндър.

Тишината в стаята стана толкова плътна, че почти можех да се протегна и да я докосна.

— Кога го направихте? — промълви Монроу накрая, без да откъсва очи от странния предмет.

— Двамата с Кала решихме да влезем в пещерата през октомври — отговори Шей, като търкаляше цилиндъра между дланите си.

Колкото повече гледах съвършения начин, по който пръстите му пасваха около цилиндъра, толкова по-ясно ми ставаше всичко.

— Точно тогава Шей използва пикелите — добавих. — Пазителите бяха оставили един огромен паяк да охранява Халдис и Шей го уби.

— С пикели? — очите на Конър се разшириха.

Шей потрепери.

— Беше ужасно.

— Не знам — поусмихнах се аз, припомняйки си битката. — Успя да се справиш с чудовището без особени затруднения.

— С пикели? — Конър се взираше в Шей така, сякаш го виждаше за първи път.

— Да — отвърна Шей, който изведнъж бе придобил леко болнав вид, и още по-здраво стисна проблясващия цилиндър.

Сайлъс изсумтя, наведе се напред и започна да рови в една кожена чанта, полускрита под купищата хартии на бюрото. Малко по-късно се изправи, надянал чифт дебели кожени ръкавици, и посегна към Халдис.

Понечих да кажа нещо, но после затворих уста и се загледах. В мига, в който пръстите му докоснаха гладката повърхност, той извика и отскочи назад, тръскайки ръка. Останалите Търсачи го зяпнаха стреснато.

— Странно — каза той и отново посегна към цилиндъра.

— Ако бях на твое място, не бих го направила — обадих се тихичко. — Всеки следващ път болката става по-силна.

Начаса всички очи се извърнаха към мен, но аз не трепнах и предизвикателно отвърнах на всеки един от погледите.

— Знаеше, че ще ме заболи? — гласът на Сайлъс клокочеше от ярост.

— Не знаех. Поне не със сигурност. Мислех си, че може би само Стражите не са в състояние да се допират до него. Но очевидно единствено на Шей е позволено да го докосва.

Очите на Сайлъс замалко не изскочиха от орбитите си.

— Дори и с магически ръкавици?

Този тип беше луд.

— Решил си, че някакви ръкавици биха ти позволили да пипнеш Халдис?

Той се почеса по главата.

— Е, имах една теория…

Монроу простена и зарови лице в ръцете си.

— Сайлъс, не ни каза, че е само теория. Кълнеше се, че щяло да се получи. И на Аника казахме, че ще се получи!

— Идиот! — изсумтя Конър и направи крачка към Шей, за да разгледа Халдис по-добре, макар че внимаваше да се държи на безопасно разстояние.

— Какво не е наред? — сбърчи чело Шей при вида на покрусените им лица.

— Сайлъс състави плановете за най-скорошните мисии на Нападателите — тънка усмивка изви устните на Адна, докато обясняваше. — Няколко отряда от Нападатели се опитват да се доберат до свещените места с надеждата да съберат частите на кръста — искахме да ги съхраняваме на сигурно място до появата на Потомъка.

— Само че никой от тях няма да може да ги докосне — казах аз.

Вярата ми в Търсачите се поразколеба. Дали наистина бяха в състояние да помогнат на глутницата ми, при положение че допускаха подобни грешки?

— Това не го знаехме — Конър хвърли свиреп поглед на Сайлъс. — А десетки Нападатели вече загинаха, мъчейки се да стигнат до свещените места.

Неволно извърнах очи — днес бяхме направили съвсем същата грешка.

„Не мога да ги виня. Всички правим каквото можем.“

Сайлъс изглеждаше леко смутен.

— Сигурен бях, че ще сработи.

— Защо сте съсредоточили усилията си върху тези части? — попитах. — Какво им е толкова специалното?

— Кръстът на елементите е единствената сила в света, която е в състояние да прогонва призраци — гласът на Монроу беше ужасяващо тих. — С тях Потомъкът може завинаги да ги пропъди от земята, да победи слугите на Отвъдното. Дори самия Боск Мар. Нищо друго не е в състояние да го стори.

Шей се взря в Монроу, бял като тебешир.

— Мога да се бия с призраци?

— Да — отвърна Монроу и сложи ръка на рамото му. — Можеш и ще го направиш. Когато му дойде времето.

Сайлъс, който очевидно се бе съвзел от моментното си унижение, се обади:

— На всяка цена трябва да съберем частите на Кръста. Само така ще победим Пазителите.

Кимнах, мъчейки се да си представя силата, която би могла да съкруши Боск Мар и неговите пълчища.

— Защо го скри от нас? — в очите на Монроу проблеснаха гневни искрици.

Шей огледа посърналите им лица и въздъхна.

— Съжалявам. Но все още не бях сигурен, че вие сте добрите. Нямах намерение да ви се доверя, преди Кала да го е сторила.

Думите му ме накараха да прехапя устни — бях му благодарна, ала едновременно с това съжалявах, че мълчанието му беше струвало толкова скъпо на Търсачите.

— Както и да е — рязко каза Монроу и скръсти ръце на гърдите си. — Поне знаем, че след като оръжието се озове у Шей, Пазителите не могат да му го отнемат.

— Добре е, че Халдис е у теб, Шей — обади се Адна. — Това ще ни спести едно пътуване.

— Предполагам, че е така — усмихна се той и погледна към Сайлъс. — Е, коя беше жената?

— Жена? — повдигна вежди Книжникът.

— Жената в пещерата. Тя запя, а после светлината угасна и Халдис се озова в ръката ми.

— А! — усмихна се Сайлъс. — Била е Киън.

— Кой? — погледна го недоумяващо Шей.

— Пророчица. Воин — отвърна Сайлъс. — Единствената причина да сме тук днес.

— Тя е първият Търсач — добави Монроу. — Както и твоя пра-пра-пралеля. Родословието на Потомъка започва с праотците на Ейра и Киън.

— Коя е Ейра? — попитах аз.

Лицето на Монроу помръкна и той погледна към Шей.

— Твоята пра-пра-прабаба. Сестра на Киън и първата Пазителка.

— Нейна сестра? — очите на Шей се разшириха. — Как е възможно?

Сайлъс се прокашля.

— Разказвай, ако ще разказваш! — изсумтя Конър и най-безцеремонно се изтегна на пода, използвайки една купчинка с книги като възглавница.

— Историята не е чак толкова дълга — промълви Сайлъс, ала Конър не отвори очи. — А и си я бива — почти умолително добави той.

— Бива си я? — при тези думи Конър все пак повдигна клепачи. — Истинска катастрофа, ето какво е.

— Имах предвид, че е вълнуваща — поправи се Сайлъс.

— О, да, животът ни е съсипан, а ти наричаш това литературен триумф.

— Просто го остави да разкаже историята, Конър — сопна се Адна и кимна на Сайлъс. — Преди много, много години…

Сайлъс грейна.

— Светът на духовете не бил скрит от човеците. Общностите по земята черпели от природните сили, както и от тези на Отвъдното. Мнозина наричат това „магия“, но то е много повече.

— В смисъл? — попита Шей.

— Връзката със силата на елементите е нещо естествено и идва заедно с живота на тази планета. Всичко е част от едно цяло, една и съща енергия. Различните хора притежават в различна степен способността да черпят от тези природни сили, но тя присъства у всеки един от тях.

— Какъв е проблемът тогава? — сбърчи чело Шей. — Ако магията е просто част от хората?

— Не само от хората — поправи го Сайлъс. — От животните, растенията, земята, небето, камъните. От всичко.

— Проблемът не е в силата на елементите, Шей — тихичко се обади Монроу. — Ала магията на земята не е единствената, която се докосва до нашия свят.

— Имаш предвид Отвъдното? — попитах и усетих как по гръбнака ми плъпват ледени пръсти. — Там, откъдето идват призраците и сукубите?

Монроу кимна.

— Не е зле, вълчице — подсмихна се Сайлъс. — Отвъдното съществува като един вид противодействаща сила на земята. Не е част от този свят, но е неизменно до него. Като два влака върху успоредни линии.

— Или като злия близнак на този свят — засмя се Адна, ала това беше невесел смях.

— Съвсем вярно — кимна Сайлъс. — Когато повече хора черпеха от света на духовете, някои решиха, че би било разумно да се опитат да впрегнат силите на Отвъдното за собствените си цели.

— Защо нищо от това не е описано в историята? — попита Шей. — Въпреки че хората винаги са знаели за Отвъдното.

— Съжалявам, но не се ли предполагаше да си образован? — сопна се Сайлъс. — Никога ли не си отварял историческа книга?

— Разбира се, че съм!

— Е, ако беше внимавал малко повечко, щеше да забележиш, че до средата на деветнайсети век хората непрекъснато говорят за вещици, демони и чудовища.

— Мислех, че това са просто суеверия — смръщи се Шей.

— И тогава на сцената се появяват научната революция и модернизмът — ухили се Сайлъс. — Аплодисменти за Пазителите!

Двамата с Шей се спогледахме недоумяващо.

— Избързваш, Сайлъс — промърмори Монроу.

— Да, да, извинявайте — побърза да каже Книжникът. — Суеверието е съвременно изобретение. Целта му, разбира се, е да обясни всички вдъхващи страх и трудни за контролиране създания, които съществуват открай време. Както току-що ни демонстрирахте, то се оказва много полезен похват и има невероятен успех в пренаписването на историята.

— Шегуваш се! — не вярваше на ушите си Шей.

— Ни най-малко — хладно каза Адна.

— Е, какво се е случило в действителност? — попитах, борейки се със стената от лъжи, която ме бе обграждала през целия ми живот.

— Както вече споменах, в това да се използва силата на елементите няма нищо лошо, но онези, които се набъркали в Отвъдното, навлекли неприятности както на себе си, така и на своите ближни. Създанията от Отвъдното не се сработват особено добре с хората.

— Какво искаш да кажеш? — попита Шей.

— Нали и сам видя — отвърнах аз. — Ние сме тяхната храна. Призраци, сукуби, инкуби. Те се хранят с най-страшното от нашия свят. Пируват с нашето страдание.

Лицето на Адна беше придобило пепелив цвят, ала въпреки това тя се дръпна рязко, когато Монроу се приближи и понечи да вземе ръката й в своята.

— О! — измърмори Шей. — Така е. Съжалявам.

— Няма нищо — махна нехайно Сайлъс. — Много отдавна някои достойни люде се нагърбили със задачата да обуздаят присъствието на Отвъдното в нашия свят. Те ограничили практиката на безотговорните хора, които не си давали сметка, че си играят с огъня, и отблъснали обитателите на Отвъдното, които се били заселили на земята.

— Но призраците не могат да бъдат отблъснати — възразих аз.

— Призраците са тук отскоро — каза Монроу. — Е, сравнително отскоро — от около петстотин години.

— И на това му казваш отскоро?

— Исторически погледнато — да — отвърна Сайлъс. — Призраците дошли с Пазителите. Преди тяхната поява магьосниците можели да призовават единствено сукуби и инкуби — те повече приличат на хората и могат да се движат между двата свята, без това да изисква прекалено големи усилия от страна на призоваващия ги.

— Как са се появили Пазителите?

— Ще стигна и дотам — отговори Сайлъс, без изобщо да се впечатли от нетърпеливия ми тон. — Воините, наели се да бранят моста между този свят и Отвъдното, се радвали на успех. Бдителни, търпеливи и самоотвержени, те успявали да обуздават силите на Отвъдното и да възпират разрухата, която неговите обитатели можели да посеят на земята. Ала през шестнайсети век сред тях се появила жена рицар, красива, магнетична и сякаш непобедима в битка, която съзряла нова цел за останалите като нея. Ейра.

— Какво направила? — гласът на Шей бе тих като въздишка.

— Била амбициозна — каза Сайлъс. — Твърдяла, че воините могат да сторят повече — не просто да бранят света, а веднъж завинаги да прокудят демоните на Отвъдното от земята. Да затворят вратите между двата свята.

— Звучи ми като добра идея — обадих се аз.

— Така е — отвърна Сайлъс. — Ала пътят към ада е постлан с добри намерения.

— Почти буквално в този случай — промърмори Конър. Той беше закрил лицето си с ръка, но въпреки това видях как мускулите на челюстта му се напрегнаха.

Сайлъс му хвърли презрителен поглед, преди да продължи:

— Ейра решила, че именно тя ще поведе рицарите в тази нова мисия. Ала за да затвори вратите между двата свята, трябвало да научи как са били отворени. Потърсила отговора в Отвъдното и познанието я променило.

— Как? — лицето на Шей бе започнало да си възвръща цвета.

— Открила първоизточника на пътя, по който създанията на Отвъдното идвали на земята. Създание, по-могъщо от всичко, с което хората се били сблъсквали дотогава в мимолетното си докосване до онова мрачно царство. То изпращало свои пратеници в нашия свят, за да черпят сила и да му я носят. По този начин ставало все по-могъщо, а вратите между двата свята се отваряли все по-широко, така че през тях да могат да преминат още и още от неговите изчадия.

По тялото ми пробяга тръпка, имах чувството, че ме бяха издърпали в някакъв тунел — очите ми бяха завързани и се боях от онова, което щях да видя, когато махнат превръзката.

— Могъществото на Ейра било голямо, но амбицията й се оказала по-силна. Повече от всичко друго, създанието се надявало един ден да успее да отвори вратите между двата свята достатъчно широко, за да премине през тях и да завладее нашия свят. Повелител не на едно, а на две царства — Отвъдното и земята. Обещал на Ейра място редом с него, ако му съдейства.

— И тя го сторила — каза Монроу, без да вдига поглед от ръцете си, които бяха започнали да треперят.

— И не била сама — продължи Сайлъс. — Твърде много от воините се били уморили да удържат изчадията на Отвъдното, нерядко — с цената на живота си. Жаждата за власт сред другарите на Ейра се оказала прекалено голяма и тя с лекота успяла да събере огромен брой последователи.

— Пазителите — досети се Шей.

— Сами се нарекли така. Пазители на могъщество, прекалено голямо за повечето хора. Вярвали, че са различни от всички останали, че ги превъзхождат. Че са избрани от съдбата да владеят света, впрягайки силата на Отвъдното на своя страна.

— Но това е лъжа! — каза Шей.

— Дали? — прошепнах аз. — Те наистина владеят света и жънат облагите от своето могъщество.

— Така е — отговори Монроу, зареял съкрушен поглед пред себе си. — Ала това могъщество не им принадлежи и те живеят в постоянен страх да не го изгубят. В края на краищата, те са роби на същото онова създание, което изкуши Ейра. Нашата история му е дала името Предвестника. Вие го познавате като Боск Мар.

9

Откакто бяхме излезли от стаята, Шей не бе казал нито дума. Не знаех дали да се опитам да го заговоря или пък да го докосна. Как ли бих се чувствала аз, ако току-що бях научила, че единственият ми жив „роднина“ всъщност е всемогъщ демон?

По кожата ми полазиха тръпки. Бяхме разбулили твърде много истини, обърнали бяхме прекалено много камъни, за които ни се искаше все още да криеха ужасите, спотайващи се под тях. Знаех, че господарите ни са жестоки, но сега за първи път бях принудена да се изправя лице в лице със същинската им природа — Пазителите не просто използваха силите на Отвъдното, те доброволно бяха встъпили в служба на неговия мрак. Този призрачен свят раждаше изчадия, които носеха единствено страдание, и именно от неговите ужаси Пазителите черпеха своето могъщество. Могъщество, на което бях посветила целия си живот, за да браня.

Крачех по коридора и само волята тласкаше тялото ми напред. Исках да се свия на кълбо, да затворя очи и да оставя съня да прогони истината далеч от мен. Жадувах Брин да е тук, за да поговорим за онова, което бях научила. Сигурна бях, че тя би намерила начин да се пошегува. Закачките й бяха съвършената противоотрова за моите съмнения. Жизнерадостният й смях облекчаваше напрежението ми, когато се налагаше да вземам трудни решения като алфа. Образът на усмихнатото й лице ме изпълни с огромно чувство на вина. Къде ли бе тя сега? Бяха ли я наранили Пазителите?

— Трябва да си починете — каза Конър. — Ще ви заведа в стаите ви.

— Знам пътя — отвърна Шей, хващайки ме за ръката. — Нямаме нужда от придружители.

— По-внимателно, малкия — скастри го Конър. — Все още си гост тук. Прояви малко уважение.

— Малкия? — наежи се Шей и ме стисна толкова силно, че почти ме заболя. — Та ти си само три години по-голям от мен!

Конър се изпъчи и сложи ръка върху дръжката на меча си.

— Бас държа, че съм видял много повече, отколкото ти си в състояние да понесеш. Нищо че си Потомъкът.

Не беше трудно да се досетя накъде отиват нещата.

— Престанете и двамата!

Всички бяхме изтощени и изнервени.

— Тя е права — каза Адна. — И без това имахме ужасен ден. Не е нужно съвсем да го съсипете, като си разкървавите физиономиите.

— Така си е — съгласи се Конър, без да сваля ръка от дръжката на меча си.

Опитах да обуздая собственото си раздразнение, като насочих вниманието си към кристалните жилки, които криволичеха по стените. Дори в коридорите, които сега бяха осветени само от треперливия пламък на стенни свещници, те проблясваха ефирно. Докато вървяхме, багрите на Тордис, които покриваха всичко като паяжини от скреж, придобиваха ту розов, ту бледожълт оттенък. Постепенно сложната плетеница от пъстроцветни светлинки започна да трепти и много скоро по стените покрай нас заподскачаха алени и огненооранжеви цветове, сякаш се бяхме озовали в накладена пещ.

Ала цветовете не бяха единственото, което се промени. Въздухът наоколо се стопли, но вместо да ми подейства успокояващо, това още повече засили тревогата ми. Кихнах и тръснах глава в опит да пропъдя странната миризма, която ме лъхна, в същия миг, в който Шей сбърчи нос.

— Какво е това? — попита той.

Невидимата смес, която изпълваше ноздрите ми, съдържаше все познати съставки — черен пипер, градински чай, карамфил и кедър — ала съчетана, миризмата им едва се търпеше. Очите ми запариха и се насълзиха. От топлината, разляла се по тялото ми, ме засърбя — сякаш ме хапеха миниатюрни комари. Шей изръмжа и започна да се чеше по ръцете.

— О! — Конър ни хвърли кос поглед. — Май трябваше да минем през двора.

Шей се закашля и го изгледа обвинително.

— Не се тревожете — каза Адна. — Почти я отминахме.

— Какво сме отминали? — попитах, закрила носа и устата си с ръце, но това не помогна особено и аз се разкашлях сякаш бях вдишала пушек.

— Намираме се в Пиралис и в момента минаваме покрай тяхната Аптека — обясни Адна и махна към една двукрила врата, която доста приличаше на тази в Тактическата зала на Халдис, само че триъгълниците, издялани тук, бяха съвсем обикновени и върховете им сочеха нагоре.

— Съжалявам — измърмори Конър. — Не ми дойде наум, че ще ви подейства.

— Защо на вас двамата ви няма нищо? — все още си поемах въздух на съвсем малки глътки, въпреки че след като отминахме вратата, парливата миризма бе започнала да отслабва.

— Аптеката изработва магическите смеси, които използваме, за да направим оръжията си по-ефективни против… — Адна се сепна и погледна към мен.

— … Стражите.

Прокарах език по кучешките си зъби, които изведнъж се бяха издължили.

Омагьосани стрели; надявам се, че ти харесва.

Добре, че Итън бе останал в Чистилището. Ако беше до мен сега, когато гърдите ми се стегнаха при спомена за отровата на Търсачите, разляла се във вените ми, надали бих устояла на изкушението да откъсна парче месо от тялото му.

— Аха — добави Конър. — Най-добре стойте далеч от Пиралис. Посещенията тук никога няма да са приятни.

— Благодаря за съвета — промърмори Шей и пусна яката на ризата, която бе вдигнал над носа си.

Разбрах, че сме стигнали в Халдис, когато огнените оттенъци по стените отстъпиха място на успокояващо полюшващи се вълни от тъмни багри, каквито можеше да има единствено пръстта. Острите изпарения на Пиралис изчезнаха и аз поемах дълбоко дъх, наслаждавайки се на облекчението, което свежият въздух разливаше в парещите ми гърди. Сърбежът също отмина, макар че и по моите, и по ръцете на Шей се виждаха дълги червени бразди — спомен от кратката ни разходка покрай Аптеката.

— Значи всяко от крилата отразява елемента, залегнал в основата му? Земя, въздух, огън и вода? — попитах, чудейки се как ли изглежда водната част от Академията — единствената, която все още не бях виждала.

— Аха — отвърна Адна.

— Бива си го, нали? — каза Конър. — Приятно местенце за живеене.

— Благодаря — ухили му се Адна през рамо.

— Ъ? — сбърчих чело аз и Конър се разсмя.

— Тъкачите изтеглят нишките през сградата. Но Адна реши да си припише цялата заслуга.

Смехът на Конър прогони мъничко от напрежението, легнало върху раменете ми — той отново беше себе си. Моменталният ефект от закачките му бързо ме убеди, че фаталистичното му чувство за хумор можеше да бъде страшно полезно на съюзниците му. Макар и често пъти да бе доста дразнещо.

— Нишки? — повтори Шей.

— Това е в основата на способността ни да местим Академията — обясни Адна и разтърка слепоочията си. — Обаче главата ми направо ще се пръсне — може ли да ви смая с поразяващите си умения някой друг път?

Тя спря пред една врата:

— Ти си тук, Кала.

Конър ми отправи лукава усмивка.

— Моята стая е съвсем наблизо, вълчице. В случай че ти се присънят кошмари. Леглото ми е достатъчно голямо за двама, стига да не хапеш… твърде силно.

Успях да сграбча Шей, преди да се нахвърли отгоре му.

— О, я гледай по-леко на нещата! — изръмжа Конър, поклащайки глава при вида на стиснатите му юмруци.

— За Бога, Конър — простена Адна. — Боли ме главата, забрави ли? Не можеш ли поне тази вечер да ни спестиш коментарите си?

— Извинявай.

Бях като поразена. Никога досега не го бях чувала да се извинява за шегите си. Той се приближи до нея и отмахна кичур коса от очите й.

— Трябва да поспиш.

— Твърде е рано за сън — каза Адна и на мен ми се стори, че потръпна. — А дори и да не беше, съмнявам се, че тази вечер ще успея да заспя.

— Можем да поговорим тогава — предложи Конър и този път в държанието му нямаше и помен от обичайната му закачливост.

Адна го изгледа в продължение на няколко секунди, без да каже нищо, а после кимна.

— И сам можеш да намериш стаята си, нали Шей? — попита той, без да откъсва очи от Адна.

— Ако не бъркам, вече ти казах, че мога — отвърна Шей. — Преди има-няма десет минути.

— Аха — разсеяно каза Конър и като обви раменете на Адна с ръка, я поведе по коридора.

Загледах се след тях, чудейки се на необикновените им отношения, които приличаха на влакче в увеселителен парк.

Шей се прокашля и отвлече мисълта ми от Конър и Адна.

— Къде е твоята стая?

Той пъхна ръце в джобовете си и хвърли поглед надолу по коридора, избягвайки очите ми.

— Съседната на твоята, но си мислех дали…

Сърцето ми заби учестено, а бузите ми пламнаха; думите на Конър изведнъж отекнаха в главата ми.

— Искаш ли да влезеш? — попитах.

Шей се усмихна и вдигна обнадежден поглед към лицето ми.

Улових го за ръка и в мига, в който пръстите ни се докоснаха, разбрах, че усеща трескавия ми пулс. В стаята ми беше тъмно, но все пак успях да различа легло, писалище и няколко кресла. Приличаше на нещо средно между общежитие и луксозен хотел. Не беше зле.

Какво обаче да направя? Навлязла бях в непозната територия. Двамата с Шей бяхме сами и не трябваше да се крием.

Тук нямаше кой да ни хване. Бяхме в безопасност… поне на теория. Усещах, че треперя, преливаща от желание и усещане за свобода.

„До леглото ли да го отведа? Ами ако е прекалено бързо? Трябва ли да се преструвам на срамежлива? Господи, изобщо не ме бива в това!“

Шей пристъпи зад мен, обви ръце около кръста ми и ме привлече към себе си.

Топлината, която ме изпълни, когато устните му се спуснаха по шията ми, бе като копринени пипала, плъзнали по цялото ми тяло. Облегнах се на него и почувствах как ме залива вълна на облекчение. Напрежението ми се изпари, мускулите ми се отпуснаха. Бяхме сами, далеч от изпитателните погледи на Търсачите, които, въпреки че ме бяха посрещнали толкова добре, все още ме смущаваха. Но макар и да не се чувствах напълно като у дома си в тази нова обстановка, поне и двамата с Шей бяхме живи. Отдадох се на насладата от това, че сме в безопасност, и затворих очи под допира на ръцете му. Дори през дрехите усещах топлината на кожата му и тя ми действаше невероятно успокояващо.

— Е, какво мислиш? — попита Шей. — За Търсачите. Доколкото мога да преценя, те са добрите.

— Така изглежда — съгласих се, намествайки се в прегръдките му. — Странно, малко ми напомнят на Стражи.

— Не е толкова странно. И те, и вие, сте бойци. Бойци, които трябва да правят жертви заради войната — при тези думи той дръпна яката на ризата ми и ме целуна по рамото.

— Жертви — повторих, потрепервайки при лекото докосване на устните му.

Неволно се сетих за Лидия. За господин Селби. В името на какво ли бяха дали живота си те? Все още имаше толкова много, което не знаех за Търсачите.

— Те са невероятни воини — казах, припомняйки си онова, което се бе разиграло в планината. — Въпреки че не са вълци.

— Понякога е за предпочитане да бъдеш човек.

— Кога например?

— Например ако сега и двамата бяхме вълци, бих могъл единствено да те близна.

Разсмях се и понечих да се обърна към него, но той ме задържа и ме целуна по шията.

— Видя ли — много по-приятно, отколкото да те оближа.

Лудешкото биене на сърцето ми и изпепеляващата горещина, разляла се във вените ми, красноречиво говореха, че настина е много по-приятно.

Устните му отново докоснаха ухото ми, а ръцете му се плъзнаха по хълбоците ми и още по-плътно ме притиснаха към него.

— А съм сигурен, че можем да измислим и други, още по-приятни неща.

Преди Шей да успее да ми попречи, аз се обърнах към него, нетърпелива да почувствам устните му върху своите. Когато това се случи, усещането бе сякаш пламтяща стрела бе прокарала изпепеляващ път до дълбините на съществото ми. Целувката му беше нежна, едва загатната и ме изпълни с болезнен копнеж за още. Зарових пръсти в меките му къдрици и го целунах настойчиво. Когато улових долната му устна между зъбите си, Шей изръмжа от наслада. Една от ръцете му почиваше върху кръста ми, докато другата се пъхна под ризата ми, търсеща, нежна.

— Липсваше ми — прошепна той и отново ме целуна. — Ужасно ми липсваше.

— Ти също — отвърнах и едва се сдържах да не изохкам, когато устните му проследиха линията на челюстта ми. Кожата ми сякаш оживяваше под пръстите му, всеки допир разпращаше искри от електричество по тялото ми.

Шей се засмя.

— Това ти се струва смешно? — успях да попитам, макар и с усилие, тъй като бях останала без дъх.

— Не — промълви той до устните ми. — Просто ми е доста по-лесно да се оправя с тези дрехи, отколкото с онези целомъдрени доспехи, които носеше предишния път, когато се целувахме.

И сякаш в потвърждение на думите му, пръстите му ме накараха да потреперя.

— Имаш предвид сватбената ми рокля? — наложих си да се съсредоточа, за да успея да говоря свързано. — Тези са по-удобни, наистина, но е малко странно да нося дрехите на враговете си.

Те вече не са ти врагове. А дрехите ти отиват — усмихна се Шей, все така на милиметри от устните ми. — Особено ми харесват тесните кожени панталони.

Ръцете му отново се раздвижиха и краката ми едва не се подкосиха.

— Искаш ли да продължим оттам, където спряхме в моята стая? — попита той. — Имам предвид, там, където спряхме, преди да ни се наложи да си спасяваме живота с бягство.

Сърцето ми прескочи един удар, но едновременно с това в главата ми прозвуча глас. Глас от нощта, в която трябваше да спасяваме живота си с бягане.

Обичаш ли го?

Въпросът на Рен отекна в ушите ми и аз затворих очи, борейки се с връхлетелите ме чувства.

Става въпрос единствено за любов.

Плътният му глас бе така близък, така реален. Рязко отворих очи, почти очаквайки да го видя пред себе си — тъмна коса, искрящи оловносиви очи, предизвикателна усмивка и устни, полуотворени, за да ме поздравят.

Здрасти, Лили.

Ала от отсрещната стена в мен се взираха единствено стъклописани прозорци. Отдръпнах се от прегръдките на Шей, макар и неохотно.

„Защо винаги става така?“

Не само че не можех да избягам от спомените за Рен, ами те ставаха все по-натрапчиви.

— Не мисля, че е добра идея — гласът ми беше дрезгав, а краката ми все още трепереха, макар и да не бях сигурна дали е от докосването на Шей или от образа на Рен, нахлул неочаквано между нас.

Направих крачка назад и Шей въздъхна.

— Какво не е наред?

Не исках да му кажа, така че се улових за другата мисъл, която не ми даваше покой.

— Битката днес беше тежка. Лидия загина, за да мога аз да се върна обратно. Умря заради мен. Трудно ми е да повярвам, че Търсачите не ме мразят.

— Мисля, че Итън те мрази — направи физиономия Шей.

— Чувството е взаимно — по устните ми пробяга унила усмивка. — Имах предвид останалите. Монроу е сдържан, но не и груб, а Конър е направо страхотен.

— Разбирам — процеди Шей през зъби.

— Нямах предвид това. Просто е свестен и забавен. Като Адна.

В моя глас също се прокрадна остра нотка — не само той можеше да проявява ревност.

Шей обаче или не я забеляза, или не й обърна внимание.

— Да, тя наистина е страхотна. Цялата седмица прекарах с нея.

— И какво правихте? — попитах, потискайки надигналото се в гърдите ми ръмжене.

— Толкова си сладка, когато ревнуваш — помилва ме по бузата Шей, но побърза да си дръпне пръстите, когато понечих да го плесна закачливо през ръката. — Нали знаеш, че имам очи само за теб.

— Щом казваш — в смеха ми все още се долавяше едва загатнато ръмжене.

— Честна дума.

Топлотата в гласа му ме накара да срещна погледа му, а когато се наведе и ме целуна по върха на носа, едва не се разтопих, почувствала, че наистина го мисли.

— Просто ме разведе наоколо — обясни Шей. — Освен това потренирахме малко. Те много държат на тренировките.

— Какво тренирахте?

Пръстите ми се плъзнаха по рамото му, задържайки се върху стегнатите мускули на ръката му.

— Бойни умения — Шей стисна челюсти, а бицепсът му се напрегна под пръстите ми.

— О! И как беше?

Остър смях се откъсна от устните му.

— Предполагам, че вече мога да се бия по-добре.

— И преди доста си те биваше.

— Почакай само да видиш на какво съм способен сега, бейби — ухили се той.

— Да не съм те чула да ме наричаш така! Иначе ще ти се наложи да използваш новопридобитите си бойни умения.

— Добре, добре! Никакви подценяващи и умилителни обръщения — той вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Учих и за Академията и за това как се подготвят Търсачите, но що се отнася до бъдещето и до това какво очакват от мен, все още съм в пълно неведение.

— Шей… защо едва днес им показа Халдис?

Нещо в тази тайна ме човъркаше, макар и сама да не знаех какво.

— Не исках да им казвам нищо, преди да съм сигурен, че мога да им имам доверие. Преди ти да си се върнала — отвърна той и от усмивката му по вените ми се разля топлина, която се спря дълбоко в тялото ми. — Мисля, че вече им вярвам.

— Значи през цялото това време сте си мълчали, така ли?

— Горе-долу — засмя се Шей. — Исках да се уверя, че наистина са сериозни за съюзничеството и че няма да ти сторят зло, когато дойдеш на себе си.

— Благодаря ти — отвърнах, макар и все още учудена, че ги беше заблудил. — Шей, ти знаеше, че ще се опитаме да намерим глутницата ми. Защо не ни спря?

— Но ти искаше да отидеш! — възропта той, но усещах, че всъщност се опитва да избегне отговора.

— Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе отново да бъда с тях. И през ум не ми мина, че патрулирането може да е преустановено… не и докато не открихме и помен от тях.

Шей не успя напълно да скрие усмивката, повдигнала едва-едва крайчетата на устните му.

— Ти си знаел! — изръмжах. — Знаел си, че няма да ги намерим.

— Не знаех. Само предполагах.

— Защо не каза нищо? — Изненадата ми бързо отстъпи място на гняв. Двама души бяха мъртви! — Аз бях напълно завладяна от инстинкта си на алфа, докато търсех Ансел и останалите. Не можех да мисля за нищо друго. Ти обаче можеше.

— Исках да бъдеш в безопасност — каза Шей, а върху раменете му легна напрежение. — Мислех си, че така би могла да докажеш на Търсачите на какво си способна, без да се изложиш на опасност.

— Само че опасността все пак ни намери, нали? — изръмжах, бясна, задето смяташе, че може да ме защити и при това се бе опитал да го стори с лъжа. — Умряха хора. Добри хора.

— Знам — отривисто каза той; забелязах, че започва да се ядосва не по-малко от мен. — И съжалявам за това. Кала, не казах нищо, защото мислех, че около Халдис няма да има никакви вълци. Откъде да знам, че ще дебнат в засада?

„Защото в това най-много ни бива.“

Прехапах езика си, тъй като не исках да избухвам повече. В очите ми напираха сълзи, налегна ме сковаваща умора, от която чак костите ме заболяха. Отидох до леглото и приседнах. Измъчвах се не само заради загубите, които Търсачите бяха понесли. Собственото ми разочарование притискаше гърдите ми като мъчителна, угнетяваща тежест. Бях се хвърлила в тази мисия с главата напред, тласкана от надеждата да се събера с глутницата си, а ето че сега нямах никаква представа какво ще се случи и дали някога отново щяхме да бъдем заедно.

Опънах се върху матрака и отпуснах глава на възглавниците. Затворих очи и няколко самотни сълзи се стекоха по бузите ми. Миг по-късно усетих как леглото хлътва лекичко под тежестта на Шей, когато той се намести до мен и ме целуна по тила. Ала аз вече не бях в стаята с него. Бях се върнала във Вейл, при своята глутница. Сблъсъкът с Емил не само ми бе показал срещу какво смятах да се боря, но и ми бе напомнил какво бях изгубила. Ненавиждах алфата на Бейн, но не и сина му.

Идваш да молиш за прошка? Боя се, че може да се окаже твърде късно.

Бягството ми бе донесло свобода, ала Рен все още беше във Вейл. Той бе излъгал, за да ни помогне да се спасим. Как ли бе реагирал Емил на измяната на своя син? Щяха ли Пазителите да му простят някога? Беше ли изобщо жив?

Пръстите на Шей се плъзнаха по бедрото ми, привличайки ме към него.

— Престани, Шей. Недей — гласът ми потрепери, докато се отдръпвах от него. — Просто… не мога.

Желаех го, ала морето от чувства, което бушуваше в мен, ме правеше напрегната и неспокойна.

Шей обви ръка около кръста ми.

— Защо не?

Отне ми секунда, докато успея да отговоря:

— Знаеш защо.

Гърлено ръмжене се откъсна от гърдите му.

— Ако не си забелязала, него го няма тук. Съюзът ви, онова със задължението ти като алфа — всичко свърши. Вече няма нужда да се държиш така, сякаш той има някаква власт над теб. Просто ми се иска…

Шей и представа си нямаше колко греши. Рен бе тук. Незнайно как, той все още бе с мен, следейки всяко мое движение. Съюз или не, като алфи между нас съществуваше невероятно силна връзка. Беше там от деня, когато го видях за първи път, а бъдещият ни съюз беше оповестен. Тази връзка, тази вярност продължаваше да ме тегли към Вейл и към него. Единственото, което ме бе накарало да се усъмня дали наистина двамата с Рен сме предопределени един за друг, бе онзи, който лежеше до мен сега. И изобщо не бях сигурна, че знам какво означава това.

Шей мълчеше, но с цялото си същество усещах сърдития му поглед, вперен в тила ми.

— Не разбирам — проговори той най-сетне. — Вече си свободна, Кала. И го искаш.

Прав беше. Действително го исках, ала желанията не бяха единственото, което ръководеше постъпките ми.

— Не, не съм. Не съм истински свободна — въздъхнах и се обърнах, за да го погледна. — Съжалявам, но докато не се уверя, че глутницата ми е в безопасност, не искам да вземам повече решения, които ме карат да се чувствам така, сякаш ги изоставям.

Почувствах колко верни са думите ми в мига, в който ги изрекох. Не само Рен не ме оставяше на мира, но и изборът, който бях направила.

Суха, невесела усмивка изви устните на Шей.

— Значи да ме обичаш означава да предадеш глутницата си? След всичко, което се случи, все още си готова да се обвържеш с Рен заради тях?

— Не… не съм сигурна — отвърнах и почувствах, че наистина не знам какво щях да правя. Опитах се да придам ласкаво звучене на гласа си: — С всичко, което се случва, не смяташ ли, че е по-добре да оставим положението неутрално? Много по-важни неща са ни на главата от отношенията между теб, мен и Рен. Не е ли така?

Докато говорех, пръстите ми несъзнателно докоснаха пръстена на Рен, проследявайки очертанията на халката.

Бледозелените очи на Шей потъмняха.

— По-важни неща?

— Като например спасяването на света? Войната, която Търсачите очакват да спечелим? На това аз му казвам важно.

Опитах се да съпроводя думите си със смях, но се провалих безславно.

На Шей също не му беше до смях.

— Едното. Няма. Общо. С другото.

— Знам — уверих го, неспособна да издържа погледа му. — Просто… ами… това няма да ти хареса.

— Няма значение — настоя Шей. — Искам само да ми кажеш истината.

„Ами ако дори аз не знам каква е истината? Ако чувствата ми се изплъзват като вода между пръстите ми всеки път, когато се опитам да ги задържа?“

— Още не е свършило — с мъка успях да прошепна най-сетне.

— Кое?

— Това между мен и Рен.

— Как можеш да кажеш подобно нещо! И с какво всъщност си играеш там?

Смразих се, когато погледът му се спря върху ръката ми.

— Какво е това?

— Нищо.

Опитах се да скрия длан под една от възглавниците, ала Шей я сграбчи и се взря в лъскавия метал и наситеносиния сапфир.

— Кала — бавно каза той. — Какво е това?

Прокашлях се, мъчейки се да запазя спокойствие, въпреки че сърцето ми биеше до пръсване:

— Пръстен.

— Пръстен значи.

В мига, в който пръстите му докоснаха халката от бяло злато, аз рязко дръпнах ръка.

— Той ти го е подарил — изръмжа Шей; почувствах как тялото му, долепено до моето, се напрегна. — Нали?

Кимнах и за миг ми се стори, че ще се преобрази и ще ме ухапе.

— Кога?

Очите му бяха все така сурови.

— В нощта на церемонията.

— Свали го.

— Какво?

Вдигнах една от възглавниците като щит пред себе си.

— Свали го — повтори Шей. — Защо продължаваш да носиш пръстен, който той ти е подарил?

— Не… — гърлото ми бе толкова свито, че ми беше трудно да говоря. — Ако го сваля, може да го изгубя.

— Е, и?

Сведох поглед, без да отговоря.

— С други думи, когато казваш, че нещата между теб и Рен не са приключили, всъщност имаш предвид, че още си сгодена за него, така ли? Затова ли носиш пръстена му?

Въпреки сдържания му тон, знаех, че спокойствието му е привидно. Усещах вихрушката от емоции, която лъхаше от цялото му същество. Гневът му се наслояваше между нас като задушлив пушек, ала под него се криеше още нещо. Гърдите ми се свиха, когато долових едва загатнатото горчиво-сладко ухание на тъга — като прах и повехнали рози.

— Нямах това предвид… Но не мога да бъда с теб. Не и по този начин — гласът ми трепереше. — Той е там и един Господ знае какво се случва с него. Какво се случва с всички тях. Шей, ние ги изоставихме. Как да мислим за нещо друго? Аз не мога. Просто не мога.

— Но това не означава…

— Не.

— О, зарежи! — Шей стана от леглото. — Най-добре заспивай, Кала. Няма да ти преча повече тази нощ.

Стомахът ми се сви на топка, докато гледах как се отдалечава. Потиснах желанието да изтичам след него и като се излегнах по гръб, зареях поглед към блещукащите звезди, които се виждаха през стъкления таван, с надеждата, че рано или късно изтощението ще ме надвие и ще заспя.

„Избягах от Вейл и въпреки че това навярно промени всичко, все още не знам къде е моето място.“

10

Зъбите ми се впиха във врата му и прегризаха трахеята. Гореща течност с металически вкус изпълни устата ми и се стече в гърлото ми. Пулсът му се забави. Дълга, ужасяваща пауза следваше всеки удар на сърцето му. Очите му срещнаха моите, устните му се извиха в усмивка и гласът му отекна в ума ми:

—_Добре дошла, Кала._

Отскочих назад и възвърнах човешката си форма. Сковаваше ме студ, усещах, че ми се повдига. Мъртвият Стюарт продължаваше да се усмихва, въпреки разкъсаното си гърло. Нещо ме докосна едва-едва по рамото. Обърнах се рязко и видях жена, чието лице бе озарено от същата усмивка, като тази на убития — дружелюбна, сърдечна, приветлива. Тъмнокестенява коса се спускаше на вълни по гърба й, оловносиви очи, осеяни със сребърни пръски, се взираха в мен, грейнали от радост. Устните й се разтвориха.

— Кала — промълви тя името ми, сякаш изричаше молитва, страстна и изпълнена с надежда.

После сведе тъмни очи надолу и когато проследих погледа им, видях, че в обятията й почива дете. Умиротвореното от съня личице ме накара да направя крачка напред. Приведох се над него и в този миг детето отвори очи. Нощно небе, изпъстрено с проблясващи звезди. Досущ като очите на майка му.

Рен.

Той се взря в мен. От гърдите му бликна ликуващ смях и той плесна от радост, че ме вижда. Мека топлина се разля по тялото ми и сгря сърцето ми. Вдигнах очи към Корин Ларош и усмивката ми угасна. Над нея бе надвиснала сянка, буреносни облаци се скупчваха над главата й, вещаейки разрушение. Отворих уста да извикам, да я предупредя, ала не се чу нито звук. Прозрачни мастиленочерни ивици плъзнаха по шията и раменете й и като пипалата на увивно растение се усукаха около ръцете й. Тя закрещя и изпусна детето от прегръдките си. То проплака уплашено. Хвърлих се, за да го уловя, ала нечии мускулести ръце го сграбчиха преди мен. Корин пищеше, докато призракът изпиваше живота й, черните пипала потъваха все по-дълбоко в плътта й, туптейки в ритъма на мъчителните й конвулсии.

Свлякох се на колене, повалена от ужас. Ехиден смях ме накара да откъсна очи от агонизиращата жена. Емил Ларош се взираше гневно в нея, а бледосините му очи бяха пълни с презрение. Погледът му падна върху ридаещото дете в ръцете му. Раменете му потръпнаха и той поклати глава; мръснорусата му коса се люшна напред и в сянката, която тя хвърли, заостреното му лице заприлича на сатанинска маска. Рен изпищя и устните на Емил се присвиха от отвращение. Той стисна детето още по-здраво и хвърляйки един последен, изпълнен с неприязън поглед към гърчещата се в агония Корин, си тръгна. Ужасените вопли на Рен се сливаха с нечовешките писъци на майка му и образуваха потресаващ хор, който отекваше в ушите ми.

Не можех нито да помръдна, нито да откъсна очи от предсмъртните мъки на Корин. Някаква фигура се изправи зад мен и когато се обърнах, видях Рен да се взира във впримчената от призрака жена. Вече не беше дете, а млад мъж — онзи, за когото трябваше да се омъжа. Наситеносивите му очи, които някога блещукаха като далечна галактика, сега бяха пусти и безизразни. Пропита от пот, тъмната му коса лепнеше върху челото и шията му. Мозайка от лилави, жълти и зелени синини покриваше тялото му. Кървавочервени бразди и белези от изгорено рисуваха гротескна плетеница по ръцете и гърба му. Очите му бавно се плъзнаха по майка му и той се намръщи, сякаш в ужасяващата сцена пред очите му нямаше смисъл. После поклати глава и въздъхна.

— Господи, Рен!

Посегнах към него, но ръката ми мина през тялото му сякаш беше безплътно.

Той продължаваше да се взира в пищящата жена. Не обърна поглед към мен, ала устните му помръднаха едва-едва.

— Къде си, Лили?

Китката му трепна. Нещо улови светлината и хвърли синкави отблясъци — пръстенът ми, надянат на върха на пръста му, се поклащаше като махало, отброяващо времето, с което той не разполагаше.

Дълбоки резки зейнаха върху раменете му и кръвта, рукнала от тях, обля тялото му като алена река. Червени струи като ивици плат се обвиха около ръцете, китките, пръстите му. Той рухна на колене, превил глава. Корин и аз изпищяхме в един глас.

Отворих очи, борейки се за въздух. Кошмарът витаеше в крайчетата на съзнанието ми. Писъците се бяха превърнали в пронизителен вой, който отекваше в ушите ми. С мъка възпрях тялото си да не се замята в леглото и се опитах да успокоя пулса си. Постепенно тягостна скръб измести страха, който ме бе измъкнал от лапите на съня.

Сърцето ми започна да бие нормално, светът се завърна. Бях се събудила заради кошмара, но бях все така уморена — надали бях спала повече от час. В просъница пръстите ми се сключиха около халката, която Рен ми беше подарил в нощта на нашия съюз. Дори и в тъмната стая тя проблясваше, улавяйки бледата звездна светлина, която се процеждаше през стъкления таван. Обърнах се на една страна и затворих очи, ала в мига, в който го сторих, образът на Рен — целият облян в кръв — отново изникна пред мен. Явно нямаше да спя — поне за известно време.

Излязох от стаята, без никаква представа къде отивам. Водеше ме единствено мисълта, че ако се разходя из коридорите на Академията може би ще успея да пропъдя ужаса, с който ме бе изпълнил кошмарът. Погледнах към вратата на съседната стая. Част от мен искаше да отиде при Шей, да му се извини и да потърси утеха в прегръдките му, ала все още бях прекалено объркана, както от това място, така и от битката с Емил. Онова, което се бе разиграло в планината, ме бе разтърсило до дън душа и бе посяло съмнения в мен. Не беше само смъртта на Лидия, но и решенията, които бях взела. Не бях убила Саша. Не бях поискала да я убия. Можех ли тогава да съм полезна на Търсачите в битка?

Докато вървях, въртях халката около пръста си, спомняйки си как бе проблясвала в съня ми. Какво означаваше това, че бях приела този символ на обичта на Рен и все пак го бях изоставила пред олтара? Дали това ме превръщаше в изменница или просто в страхливка?

Мрачните ми мисли бяха прекъснати, когато носът ми изведнъж потръпна. Позната, изкусителна миризма ме помами да се спусна по стълбите. Отново си поех дълбоко дъх, оставяйки плътното, наситено ухание да ме води. Много скоро се озовах в просторна стая, пълна с маси. Няколко лампи хвърляха мека светлина наоколо.

Бързо открих източника на съблазнителната миризма — няколко стъклени преси за кафе почиваха върху една от масите. Търсачите бяха насядали около димящи чаши и отпиваха, докато си приказваха тихичко. Монроу тъкмо допълваше чашата на Тес. Тя вече не плачеше, но лицето й бе изопнато от мъка. С тях беше и Адна, в чийто скут лежеше китара. Конър, който изглеждаше доста посърнал, също бе тук, а до Монроу, както видях с изненада, седеше Сайлъс.

По настроението в стаята ясно личеше, че Търсачите се бяха събрали, за да оплачат своите мъртви. Колкото и силно да ме изкушаваше уханието на кафе, не ми се искаше да ги прекъсвам. Тъкмо се обръщах, за да си тръгна, когато чух името си.

Погледнах през рамо и видях, че Монроу ми прави знак да отида при тях. Приближих се колебливо до масата.

— Нуждаеш ли се от нещо? — попита ме той.

— Не — отвърнах, обзета от неудобство, тъй като всички ме гледаха. — Сънят ми беше неспокоен и усетих миризмата на кафе.

— От горния етаж? — попита Конър.

Кимнах, пристъпвайки от крак на крак.

— Страшен номер!

Той се усмихна и като извади плоска бутилка от джоба си, изсипа съдържанието й в чашата си с кафе. Уиски, ако се съдеше по острия торфен дъх, който се разнесе от кехлибарената течност.

— Не исках да ви преча — казах.

— Не ни пречиш — Тес ми даде знак да седна, напълни една чаша с кафе и я сложи пред празния стол до себе си. — Присъедини се към нас.

— Просто си разказваме истории — обади се Адна, подръпвайки разсеяно струните на китарата. — За Лидия и Грант.

— И ти може да се включиш, ако искаш — каза Монроу. Така почитаме мъртвите и те остават с нас.

— Да се включа? — сбърчих чело, но все пак се настаних до Тес и обвих пръсти около топлата чаша.

— Виждала си Грант повече, отколкото ние — Сайлъс вдигна поглед от тетрадката пред себе си. — Не може да нямаш някоя история, която да споделиш с нас.

Замислих се за господин Селби. Какво можех да кажа? Той беше добър учител, но да изтърся нещо от рода на „Велики идеи беше любимият ми предмет“ ми се струваше глупаво.

— Съжалявам — отвърнах тихичко. — Май нямам какво да разкажа.

— Няма проблем — рече Конър, отпивайки от подсиленото си кафе. — И без това не съм в състояние да понеса нито една сърцераздирателна история повече.

— Не се дръж като говедо — обади се Сайлъс, който отново пишеше нещо в тетрадката си. — Прояви малко уважение.

— Лидия беше роден боец — възрази Конър. — Щеше да ни помисли за глупаци, задето седим тук, увесили носове заради нея.

— Конър — скастри го Монроу и хвърли поглед към Тес, ала тя поклати глава и се усмихна.

— Конър е прав. Предполагам, че страшно би се разочаровала да ни види в подобно състояние.

— Никога не би могла да я разочароваш — Адна се протегна и я докосна по бузата.

Очите на Тес овлажняха, но тя продължи да се усмихва.

Адна също се усмихна, ала на нещо друго.

— Хей, сънливецо, да си чувал за гребен?

Обърнах се и видях как Шей побърза да прокара пръсти през бъркотията от меки къдрици на главата си, макар и без особен ефект. Беше надянал дънки и тениска, но иначе по всичко личеше, че току-що бе станал от леглото.

— Съжалявам — каза той. — Сънувах лоши сънища и не можах да заспя отново. А после ми замириса на кафе…

— Като две капки вода — подметна Конър.

Хвърлих поглед към Шей, чудейки се дали все още е ядосан. Той се настани на стола между мен и Адна и когато ми се усмихна смутено, разбрах, че съжалява, задето се бяхме скарали. Също като мен. Приведох се към него и го целунах по бузата.

— Аз също не можах да спя.

Той ме прегърна през раменете.

Сайлъс не сваляше очи от нас.

— Какво? — попитах, тъй като изпитателният му поглед изобщо не ми се нравеше.

— Претеглях две противоположни теории за Потомъка — каза той. — Не мога да преценя дали това, че си го превърнала в Страж, е увеличило способностите му или ги е отслабило.

— Какви способности? — поиска да узнае Шей.

— Вродените умения, които си наследил.

— Които съм наследил? — намръщи се Шей. — Имаш предвид всичко онова с рицарите и демоните, за което говорихте преди?

— Имам предвид баща ти, разбира се — Сайлъс наклони глава на една страна и го изгледа с присвити очи, преди да започне да дращи яростно в тетрадката си.

Аз се изпънах в стола си.

— Да не би да си водиш бележки за него?

— Разбира се — отвърна Сайлъс, без да вдига глава.

— Престани! — сопнах се и избих химикалката от ръката му.

Сайлъс ме зяпна.

— Знаеш ли — ухили се Конър насреща ми, — мисля, че те обичам.

— Просто записвах наблюденията си — каза Сайлъс и вдигна химикалката. — Такава възможност се удава веднъж в живота.

— Аз не съм възможност — разгорещено заяви Шей. — Аз съм човек.

— Ти си Потомъкът — поправи го Сайлъс. — Жизненоважно е да знаем точно какъв потенциал притежаваш, преди да предприемем следващия си ход. Аника ми възложи да преценя способността ти да изпълниш необходимите задачи.

Монроу въздъхна.

— Съмнявам се, че е имала предвид да си водиш записки за всяко негово действие, Сайлъс.

— Аха — Конър допи кафето си и отново си напълни чашата. — Защо винаги се държиш толкова налудничаво?

— По-добре, отколкото да съм слабоумен дръвник като теб — Сайлъс си седна и го погледна свирепо.

— Все още не разбирам какво искаш да кажеш с това за наследството — каза Шей, докато си сипваше кафе. — Дори не си спомням баща си. Умря, когато бях само на три години.

Сайлъс го погледна, сбърчил вежди.

— През последните шестнайсет години Боск Мар ме мъкнеше къде ли не по света — продължи Шей. — По-рано днес го нарекохте Предвестника, значи не може да ми е вуйчо. Защо баща ми да е толкова важен?

В стаята като че ли внезапно стана по-студено и дори Сайлъс пребледня, когато Шей спомена Боск Мар.

— Така е, наистина не ти е вуйчо — потвърди Монроу. — Ала баща ти беше Пазител.

Кръвта се оттече от лицето на Шей.

— Благодаря, че ми го напомнихте.

— Това е без значение, Шей — каза Монроу. — Важно е само, че ти си Потомъкът.

— Да не искате да ми кажете, че не съм човек?

Чашата в ръката на Шей затрепери и той ме погледна умолително.

— Разбира се, че си човек… или поне беше, преди да те превърна в един от нас — побързах да го успокоя аз и изгледах сърдито Монроу. — Да не мислите, че не мога да различа един от нас от обикновените хора? Шей не е Пазител.

— И откога си толкова сведуща в познанието за Потомъка? — кипна Сайлъс.

— По-полека, Сайлъс — тихичко се обади Монроу. — Пазителите със сигурност са искали Шей да не знае истината за това кой е — при тези думи той ме погледна. — И несъмнено са я скрили от Стражите. Освен това, Кала, важно е да разбереш, че самите Пазители са хора. Също като нас.

Усетих, че не мога да дишам, ужас плъзна по тялото ми като змия.

— Значи са лъгали — каза Шей. — Не са мистичните, древни създания, за които се представят.

— Лъжите са едно от нещата, които най-добре им се удават — подхвърли Тес.

— Но как е възможно да са хора? — с мъка успях да изрека най-сетне. — Та те не миришат като хора. Нито пък вие, като стана дума. Ами силата им?

— Онова, което усещаш, е употребата на магия, Кала. Далечният повей на нейното могъщество. Търсачите и Пазителите черпят своята мощ от нещо извън самите тях, но въпреки това си оставаме хора. Някога между човеците и земята съществувала много по-здрава връзка. Онези, при които тя била най-силна и които притежавали способността да използват магията на елементите, били на особена почит. Лечители, мъдреци.

— Но как е възможно да са хора! — възразих аз. — Та те са безсмъртни!

— Не, не са — каза Монроу. — Ала начинът, по който използват силата, ви кара да вярвате, че са. Начин, до който ние отказваме да прибегнем, както отбеляза и Тес.

— Какво искате да кажете? — попита Шей.

— Уважение към земята, естествената сила, присъща на сътворението и неговия кръговрат — отвърна Конър с насмешлива усмивка.

— Търсачите вярват, че тленността е нещо хубаво, което не бива да се опитваме да избегнем — заобяснява Сайлъс, без да му обръща внимание. — Ние остаряваме и умираме. Смъртта е част от естествения кръговрат. Пазителите използват силата си, за да се сдобият с противоестествено дълъг живот. Контактите с Отвъдното ги променят и въпреки това те започват живота си като хора и същността им си остава такава. Същото важи и за Стражите. Ето защо толкова рядко се създават нови глутници. От Стражите се изисква да отгледат потомство само когато Пазителите сметнат за необходимо. Нашите летописи показват, че допреди две поколения не са се раждали нови вълци, свързани с Халдис. Тогава Пазителите изведнъж започнали да проявяват интерес към създаването на по-силни семейни връзки между Стражите.

Шей ме погледна. Лицето му пак беше придобило ужасено изражение и аз кимнах в знак на потвърждение.

— Но нали Пазителите имат деца! — възрази той. — Имам предвид, че в училище имаше деца на Пазители. А Лоуган трябваше да поеме глутницата ви.

Сайлъс се подсмихна ехидно.

— Пазителите са изключително тщеславни и ревниво бранят властта си. Ако броят им стане прекалено голям, това неминуемо би довело до разцепление в редиците им, риск, който те не могат да си позволят. Само на най-могъщите измежду тях е разрешено да създадат потомство. Някои от тях живеят във Вейл, както и сами знаете. Останалите са разпръснати по света, съсредоточени близо до източниците на могъщество. Ние, от своя страна, имаме аванпостове близо до тях, за да следим действията им. Ала числеността им, макар и голяма, все още не може да се мери с тази на хората. Ето защо Пазителите използват обикновени хора като пионки в своята игра. Политика, икономика, навсякъде.

— Но как са успели да вземат надмощие?

Умът ми изнемогваше под пороя от информация. Лъжи, всичко е било лъжи.

— Точно така — добави Шей. — Разбирам, че благодарение на силата си те са почти безсмъртни, но в началото не сте ли били равни по брой?

— Горе-долу — смръщи се Сайлъс, който май беше недоволен, че не бяхме занемели от изумление пред ерудицията му.

— Именно тук идва моментът, когато успяват да вземат превес — Конър се облегна в стола си, а раменете му увиснаха.

— Не разбирам — каза Шей.

— Може би ще е най-добре да започнем с това кой всъщност е Шей и да оставим парченцата от мозайката на историята да си дойдат по местата — рече Монроу.

— Ама… — понечи да каже Сайлъс.

— Да не го усложняваме ненужно. Започни с потеклото му.

— Добре — въздъхна Сайлъс. — Потомъкът произхожда от първия Пазител, Ейра и е син на изменника. Именно така Търсачите успяват да го разпознаят. По това и по белега.

— Изменника?

Шей придоби още по-объркано изражение. Самата аз също не разбирах нищо. Никой от Търсачите обаче не беше изненадан — явно отдавна знаеха всичко това.

— Да, да — нетърпеливо потропа с пръсти Сайлъс. — Предзнаменованието за Потомъка гласи, че един Пазител, водещ потеклото си от самата Ейра, ще изостави своите събратя, за да се обърне против тях и неговият наследник ще стане причина за падението им. Детето на този Пазител е Потомъкът.

Когато видя, че Шей продължава да се мръщи насреща му, той прелисти страниците на тетрадката си и я вдигна пред лицето му.

— Пише го ето тук.

— Това е на латински.

— Ти не разбираш ли латински? — не повярва на ушите си Книжникът.

— Не и без речник — сопна се Шей.

— Сайлъс, повечето от нас не се справят с латинския така добре, както ти — скастри го Монроу.

— Може ли да продължим по същество — обади се Конър, който бе уловил глава в ръцете си.

— Почакайте — намесих се, като му се усмихнах извинително. — Казвам ви, даже ако Пазителите са просто хора, подсилени от магия, у Шей нямаше нищо такова. Не долових и най-слаб полъх от тяхната миризма. Познавам Пазителите, но никога не разпознах Шей като един от тях.

— Знам — отвърна Монроу. — Това е защото майката на Шей беше простосмъртна.

— Баща му изменил на Пазителите от любов — обади се Адна.

— Защо? — Шей все още изглеждаше напълно слисан. — Защо е напуснал Пазителите?

— О, стига, Адна, това е такова клише! — каза Сайлъс.

Адна го изгледа свирепо и той невъзмутимо отвърна на погледа й.

— Клише е, защото любовта наистина има значение — рязко рече Тес, а очите й се замъглиха. — Тя е едно от малкото неща на света, които карат хората да рискуват.

Двамата с Шей се спогледахме и аз усетих, че се изчервявам.

— Все едно — в гласа на Сайлъс се долавяше досада. — Тръгнал си, защото, тласкани от жаждата си за власт, Пазителите не позволявали обвързване с обикновени хора. Тристан и Сара избягали и опитали да се скрият. А после… е, всичките знаете за птичките и пчеличките… и бебетата.

При тези думи той посочи Шей.

— Как сте ги намерили? — попитах. — Ако Тристан се е криел, как изобщо сте научили, че изменникът от пророчеството съществува?

— Не ни се наложи да го търсим — обясни Монроу. — Той сам ни откри.

Очите на Шей се разшириха.

— Така ли?

— Да. Търсеше закрила за жена си и детето си. Знаеше кой е, знаеше и че няма да му откажем. За съжаление, това се оказа недостатъчно.

— Пазителите ги намерили? — досетих се.

Монроу кимна.

— На островите Аран2. Мислехме, че сме успели да ги откъснем от света, пазехме мястото в пълна тайна и въпреки това се провалихме. Семейството беше отвлечено, Тристан и Сара — убити, а Шей бе поставен под зорката охрана на Боск Мар. Досега.

Шей се взираше пред себе си с празен поглед; ръцете му продължаваха да треперят.

— И все пак не разбирам защо не е Пазител — казах. — Никакво значение ли няма кой е баща му?

— Има значение за пророчеството — отговори Сайлъс. — Но що се отнася до същността му, до това кой е той, важна е единствено майка му. Винаги е било така.

— Ъ? — сбърчих вежди аз.

Тес се усмихна.

— Защото силата на сътворението почива в жените.

— Фукай се колкото си искаш, Тес. Аз поне ще запазя стройната си фигура — подхвърли Конър и поглади плоския си корем.

— Ако оставим войната между половете настрана — продължи Сайлъс. — Тес има право. Природата на майката винаги взема надмощие и предопределя природата на детето. Ето защо си го възприела като човек — във всички отношения той е точно това. Единственият белег за смесения му произход е знакът.

— Какво искате да кажете с това, че природата на майката винаги надделява? — попитах. — Да не би да се е случвало и преди?

— С Пазителите — не — отвърна Сайлъс. — Създаването на потомство извън собствените им редици е табу за тях и никой освен Тристан не се е осмелявал да го престъпи. Знаем колко е важна същността на майката благодарение на Опустошението.

— Но това е било просто една война — възразих, недоумявайки какво общо би могла да има тя с раждането на деца.

— Съюзи се сключват по много причини — тихо каза Монроу и извърна невиждащ поглед от нас.

Сайлъс кимна.

— В годините преди бунта на Стражите, между Търсачи и вълци се създали изключително здрави връзки и то в най-различни отношения. От летописите знаем, че децата, родени от обвързването на Търсач и Страж винаги наследявали същността на майката. Ако бащата бил Страж, детето ставало Търсач, а ако бащата бил един от нас, детето си оставало вълк.

Очите ми се разшириха.

— Търсачи и Стражи са създавали деца?

— Много, много отдавна — отговори Монроу, без да ни поглежда, стиснал здраво зъби. — Пазителите направиха всичко по силите си, за да заличат тяхното потомство от лицето на земята и завинаги да разкъсат връзките между нас и Стражите.

Ръцете ми трепереха.

— Но жените от моята раса не могат просто да имат деца…

Не довърших, усетила как по шията ми плъзва червенина.

Не бях възнамерявала да кажа това. Думите бяха изскочили от само себе си. Толкова много тайни за живота ми бяха излезли наяве, ала това бе нещо, което предпочитах да запазя скрито.

Казаното от мен явно извади Шей от мислите му, зареяли се кой знае къде, и той ме изгледа остро:

— Какво?

Аз се взирах в масата.

„Не. Не. Не искам да говоря за това.“

Беше прекалено лично. И прекалено ужасно.

Монроу се прокашля.

— Един от начините, чрез който Пазителите упражняват контрол над глутниците, е като регулират връзките и създаването на деца сред Стражите. Започнали да го правят веднага след Опустошението. Използват силите си, за да спират и пускат репродуктивния цикъл на женските вълци, така че да могат да забременяват само когато техните господари изберат подходящия партньор и подходящия момент.

— Мили Боже! — прошепна Шей.

Трудно ми беше да дишам.

„Какво ли ще си помисли за мен сега?“

— Вината не е твоя, миличка — прегърна ме Тес. Вдъхнах успокояващото й ухание, ябълков цвят и мед, и лекичко се облегнах на нея, благодарна за неизменната й подкрепа. — Ама че кучи синове.

— Именно Опустошението поставя началото на тази практика — преди въстанието Пазителите не обръщали особено внимание на тези неща — обади се Сайлъс.

— Майка ти беше простосмъртна жена, Шей — Монроу ми хвърли мимолетен, изпълнен със съчувствие поглед. — От нея си наследил човешката си природа, която Кала е усетила.

— Значи това, че баща ми изменил на Пазителите, предвещава, че аз съм Потомъкът? — попита Шей.

Побързах да се намеся, доволна, че говорим за друго и твърдо решена да се отдалечим колкото се може повече от предишната тема:

— Както и белегът. Само че той не може да го види — при тези думи махнах към Шей. — Когато му казах за татуировката, той и представа си нямаше за нея.

— Върху знака лежи защита, която го крие — обясни Сайлъс. — Той не е нито белег по рождение, нито татуировка, а мистичен символ.

— Значи хората не са в състояние да го видят? — попитах.

Сайлъс извъртя очи към тавана и махна с ръка, сякаш гонеше досадна муха.

— Приложена е много по-изкусна магия. Пазителите страшно ги бива в почти незабележимото манипулиране. За тях то е като изкуство. Татуировката внушава на онзи, който я види, да не й обръща внимание. Самите ние използваме подобен метод, за да попречим на хората да се натъкнат на Академията. Те просто поглеждат на другата страна и престават да мислят за нея. Така че на никого да не му хрумне да се доближи до Шей и да го попита къде си я е направил.

Той погледна към Шей и в очите му се появи горчиво одобрение.

— Ако някой я види, просто ще си помисли, че си забравил да си измиеш врата както трябва след някой ръгби мач или нещо такова. Малко кал, нищо повече.

— Но нали аз я виждам — възразих.

— Ти не си човек. Ти си…

— Извращение — прекъснах го и оголих зъби насреща му. — Знам. Как бих могла да го забравя.

Сайлъс побърза да дръпне стола си назад. Шей се намръщи и предпазливо докосна тила си.

— Страхотно. Значи аз съм Избраникът, но очевидно ми липсват елементарни умения за поддържане на лична хигиена.

Крайно изненадваща усмивка огря лицето на Сайлъс.

— Точно така!

Адна се изсмя и метна драматичен поглед към Шей.

— Помогнете ми, Оби-Уан, вие сте единствената ми надежда… но може ли първо да се изкъпете? — И тя изпърха с мигли насреща му. — На драго сърце ще ви помогна да си измиете гърба.

Бледото лице на Шей почервеня като домат. Хвърлих укорителен поглед на Адна, но тя се бе обърнала към Конър, който преспокойно си доля уиски в кафето.

Все така ухилен, Сайлъс се приведе в стола си, взирайки се изпитателно в Шей.

— Ала сега, когато гаджето ти те превърна във вълк, би трябвало да можеш да я видиш. Магията не действа на Стражите.

— Не съм му гадже — сопнах се и потръпнах, когато Шей се изчерви още по-силно. Търсачите изненадано се взряха в мен. — Така де, наистина не съм — довърших неловко.

Чувствах се хладна и хлъзгава като мрамор и изобщо не бях в състояние да погледна Шей. И все пак бях казала истината. Обичах го, но не знаех какво сме един за друг. Всичко в живота ни непрекъснато се променяше и не можех да намеря стабилна основа, на която да стъпя.

Шей улови главата си в ръце.

— Мислех, че ще ми бъде по-лесно, ако науча истината, но изобщо не е така. Не мога да повярвам, че единственият близък, когото съм познавал някога, е изчадие на Отвъдното.

— Не просто какво да е изчадие на Отвъдното. Той е по-могъщ от всеки друг враг, против когото някога сме се изправяли, а ти си ключът към запазването на властта му — каза Монроу. — Предвестникът не би могъл да повери защитата ти единствено на своите слуги. Както виждаш, те се провалиха и съм сигурен, че някой е платил жестока цена за твоето бягство.

Думите „жестока цена“ ме накараха да се разтреперя неконтролируемо.

„Какво ли става с глутницата ми?“

— Случвало се е и преди, нали? — попита Шей. — Четохме за последния път, когато Стражите опитали да се разбунтуват.

— Имаш предвид Опустошението? — отвърна Сайлъс. — Това е величав момент в нашата история. Никога не сме били по-близо до победата. Ала всичко завърши трагично.

— Не — изпънах рамене аз и погледнах към Монроу — той разполагаше с отговор на въпросите, които ме изгаряха. — Това не е най-скорошното въстание.

Монроу се дръпна.

— Не.

— Престани, Лили — Адна ме измери с обвиняващ поглед. — Това не те засяга.

— Ще престанеш ли да ме наричаш така? — изръмжах.

— Не и докато реагираш по този начин. Радвам се да видя и нещо човешко у теб. Цялото това желязно вълче самообладание ми действа изнервящо.

Погледнах я изумено.

„Познавам това момиче по-малко от ден, а ето че за нея съм като отворена книга. Как е възможно?“

— Адна е права — Конър се приведе към мен и усетих дъх на уиски. — Да не зачекваме тази тема.

— Не! Искам да знам какво се е случило в глутницата на Бейн. Как е умряла Корин Ларош?

— Казах да престанеш — Конър стовари юмрук по масата.

— Я по-полека! — изръмжа Шей насреща му.

— Монроу? — промълви Тес, поглеждайки неспокойно към Конър.

— Всичко е наред — тихичко отвърна Монроу. — Имат право да знаят.

Конър поклати глава и изсипа остатъка от съдържанието на шишето в кафето си.

— Явно не сме приключили със сърцераздирателните истории за тази вечер.

11

Монроу се облегна в стола си.

— Изпратиха ме като Нападател в Чистилището, когато бях на двайсет години. Бях безразсъден младок, преливащ от самонадеяност и амбиция. Имах доста високо мнение за себе си.

Той се засмя тихо и прокара пръсти през тъмната си коса.

— Не бях съгласен с правилата, наложени от тогавашния ни Водач. Той беше добросъвестен мъж на име Дейвис. Не ми харесваше разпореждането му младите Нападатели винаги да патрулират по двойки, нито това, че отделяхме толкова време за проучване на Пазителите, колкото и за подготовката и осъществяването на мисиите си.

Монроу скръсти ръце на гърдите си, потънал в спомени.

— Един ден, когато се предполагаше, че тренирам, излязох навън сам. Запътих се към Халдис, убеден, че мога да се справя с един-двама Стражи и без чужда помощ. Бях истински глупак. Ако обстоятелствата бяха различни, сега щях да съм мъртъв.

— Какви обстоятелства? — попита Шей.

— Натъкнах се на вълчица, излязла сама. Нахвърли се отгоре ми по-бързо, отколкото предполагах, че е възможно — не можах дори да извадя оръжието си. Ужасно бях подценил уменията на противника. Оказах се повален на земята, сигурен бях, че ще ме убие — гласът му изневери за миг и той преглътна. — Ала ето че миг по-късно над мен се бе надвесил не вълк, а млада жена.

Той ме погледна и се усмихна.

— Надали беше много по-голяма от теб, Кала.

Кимнах. Сърцето ми биеше учестено.

— Защо е приела човешката си форма?

Монроу стисна зъби:

— Помоли ме да я убия.

— Какво? — ахна Шей.

Чух приглушено хлипане и когато се обърнах, видях, че Тес отново се бе разплакала. Адна обви ръка около раменете й.

— Бях поразен — продължи Монроу. — Тя едва говореше през сълзите си. Просто се притискаше в мен и ридаеше.

Стихийни чувства горяха в погледа на Монроу. Усетих, че ми е трудно да дишам.

Той се размърда неспокойно в стола си.

— Обвързана с жесток мъж, когото не обичаше, тя живееше в постоянен страх от господар, по-зъл дори от мъжа й, и в ужас от това, което можеше да сполети глутницата й, която й бе неимоверно скъпа, ала чийто живот бе също така непредсказуем и лишен от свободна воля, както и нейният.

Монроу замълча и си пое дълбоко дъх, преди отново да продължи:

— И все пак тя някак бе успявала да понесе всичко това. Поне до този момент.

— Какво се променило? — прошепна Шей и погледна към мен. При вида на измъченото ми лице, той взе ръката ми в своята и аз я стиснах с всичка сила.

— Беше получила заповед от господаря си да роди дете — Монроу затвори очи. — И просто не можеше да понесе мисълта да обрече едно невинно създание на същия омразен живот, който хвърляше сянка на най-черно отчаяние над нейните дни.

— Какво направи? — попитах едва чуто.

— Предложих да й помогна — Монроу отвори очи, помътнели от някакво дълбоко чувство. — Разказах й за Опустошението. Истинската история, опровергаваща всички лъжи, които бе слушала от люлката. Говорих й за времето, когато Търсачи и Стражи се съюзили, за да се опълчат на Пазителите. Отчаяно исках да я убедя, че има и друг начин. Да я накарам да се уповава на друго, освен на смъртта. Никога дотогава не бях срещал подобна болка. Не исках нищо друго, освен да я спася.

Двамата с Шей го слушахме безмълвно, напълно погълнати от разказа му. Конър се взираше в чашата си, а Адна галеше Тес по косата. Сайлъс като че ли не ни обръщаше никакво внимание — беше забил нос в тетрадката си и само от време на време хвърляше поглед към Шей.

Монроу се усмихна печално.

— Започнахме да се срещаме тайно. Носех й всичката информация за съюзничествата в миналото, с която разполагах.

Шей ме помилва по ръката и когато вдигнах поглед към него, той ми се усмихна нежно. Всичко това не убегна от вниманието на Монроу, който повдигна леко вежди.

— Познато ли ви звучи?

Шей кимна.

Усмивката на Монроу се превърна в гримаса и той продължи:

— Дейвис страшно се разгневи, задето бях нарушил разпорежданията му, но с радост приветства възможността да привлечем Стражи на своя страна. Това като че ли бе най-добрият ни шанс да отнемем контрола над Халдис от Пазителите. Корин успя да спечели подкрепата на неколцина от своята глутница. Планът ни беше да ги изведем от там, да съберем многочислена сила, като слеем няколко търсачески отряда, и заедно да нападнем Пазителите във Вейл.

— Но нещо се объркало — намръщи се Шей.

Монроу кимна и се прокашля, ала гласът му си остана задавен.

— Корин забременя. Беше се надявала да го избегне по някакъв начин — лицето му се изкриви, — но тези неща трудно се контролират.

Той помълча за миг и сложи ръце върху масата.

— Боеше се да избяга, докато е бременна, не искаше и да поема допълнителни рискове с новороденото, затова помоли да отложим осъществяването на плана. Да изчакаме, докато детето поотрасне и навърши година, за да не е толкова уязвимо, когато избягат. Аз се съгласих.

Той отново замълча; видях, че ръцете му треперят.

— И тогава заговорът беше разкрит — Монроу сплете пръсти толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. — Когато отишли в поселището на Бейн, за да изведат Стражите бегълци, Търсачите попаднали в засада. Този ден изгубихме повече от половината си хора.

— Ами Корин и нейните съюзници? — напрегнато попита Шей.

Гласът на Монроу не издаваше никакво чувство:

— Вече ги бяха предали на призраците. Умрели бяха още преди да се появим.

Затворих очи — думите на Монроу сякаш съживиха моя кошмар. Струваше ми се, че вътрешностите ми са от стъкло и всеки миг ще се пръснат на безброй късчета.

— И все пак са оставили Рен жив — прошепнах с мъка. — Не са убили детето й.

— Не ни беше лесно да наместим парченцата от мозайката, но доколкото разбирам, мъжът на Корин бил верен на техния господар и тъй като никога не бил заговорничил срещу Пазителите, детето останало под неговите грижи. В края на краищата, все още им трябвал млад алфа, който да застане начело на новата глутница. А както ти вече каза, той дори не подозирал как всъщност загинала майка му.

Дадох си сметка, че по бузите ми се стичат сълзи, едва когато Шей стисна ръката ми. Побързах да ги избърша, а той погледна към Монроу.

— Имате ли някаква представа кой я е предал?

Стиснал зъби, Монроу се взираше в ръцете си.

— Смятам, че това е всичко, приятели — промърмори Конър. — Доволни ли сте?

Шей рязко се обърна към него.

— Ще престанеш ли…

— Недей, Шей — сложих ръка върху рамото му аз. — Благодаря ти, Монроу.

Водачът се изправи и ни обърна гръб.

— Мисля да ви пожелая лека нощ.

— Аз също — обади се Тес и го последва към стълбите.

— Бива ви да гоните хората — измърмори Конър, взирайки се в празната си чаша.

— Стига, Конър — каза Адна и се изправи. — Да си намерим друг начин за запълване на времето.

— Имам няколко идеи — ухили й се той.

— Моите са по-добри и освен това не са в сферата на фантазиите.

При тези думи тя седна върху масата, вдигна крака на пейката и облегна китарата на коленете си. След това подръпна струните и наклони глава на една страна.

— Някакви желания?

— Дамите избират — каза Конър.

— Вий, вий срещу смъртта на светлината!3 — запя Адна с мелодичен, плътен глас и Шей веднага се оживи.

— Дилън Томас?

Адна поспря за миг и сви рамене.

— Да. Това е нещо като наша мантра. Аз съчиних мелодия към думите.

— От колко време свириш? — Шей следеше как пръстите й се движат по грифа, видимо очарован.

— От четиригодишна. Майка ми ме научи.

— Адна е родена музикантка. Не че в това има нещо странно — тя е добра във всичко, с което се захване. Дете чудо, нали се сещате.

С тези думи той отметна един махагонов кичур от челото й. Пръстите му се задържаха върху кожата й малко по-дълго, отколкото бе необходимо, а кафявите му очи проблеснаха.

Настойчиво подозрение се промъкна в мен. Нещо по-дълбоко се спотайваше под постоянното им заяждане. Сигурна бях в това.

„Толкова много скрити истории свързват всички Търсачи. Тези двамата си имат свои тайни.“

— И аз го забелязах — промърмори Шей, без да откъсва очи от пръстите на Адна. — Можеш ли да ме научиш?

Адна спря да подръпва струните.

— Да свириш?

Шей кимна.

Тя му се усмихна и потупа пейката до себе си.

— Разбира се.

Шей седна до нея и тя сложи китарата в скута му. Преглътнах с усилие, когато Адна се настани зад него на масата и се приведе напред, така че да може да води ръцете му по грифа.

Въпреки подозренията ми за Конър и Адна, не можех да не се зачудя дали всичко между тях не бе останало в миналото… и дали тя не си мислеше за бъдеще с Шей. Не се съмнявах какво изпитва Шей към мен, ала въпреки това всеки път, когато ги видех заедно, ме жегваше ревност. Дори ако той не проявяваше интерес към нея, те бързо се сприятеляваха и от това гърдите ми се свиваха от болка. Липсваха ми моите приятели. Особено Брин. Даже когато твърде много любопитстваше за чувствата ми, присъствието й и постоянната й загриженост ми даваха увереност. Всяка алфа се нуждае от подобна подкрепа.

Насилих се да извърна поглед от Адна и Шей. Мисълта да се превърна във вълк и да прикова Адна към пода започваше да ми се струва все по-съблазнителна.

— Май ще си лягам — Конър се прозя шумно, макар да не откъсваше изпитателен поглед от импровизирания урок по музика. — Адна, да те съпроводя ли до стаята ти?

— Какво? — тя едва-едва повдигна очи. — Откога се нуждая да ме съпровождат до стаята? Да не би, без да съм разбрала, да сме се върнали назад във времето и сега да сме в деветнайсети век?

Конър изгледа сърдито Шей и изрита пода с петата на ботуша си. За първи път виждах върху лицето на постоянно шегуващия се Търсач толкова уязвимо изражение.

— Не, просто… — промърмори той. — Е, лека нощ.

— Лека — отвърна Адна, която отново бе насочила цялото си внимание към китарата.

Конър пак ги погледна и се поколеба, а по лицето му се изписа смесица от гняв и тъга.

— Аз също мисля да си лягам — обадих се.

„Преди да съм й отхапала пръстите.“

— Ще те изпратя до стаята ти. Дори ще ти изпея приспивна песен… а ти може да ми покажеш някои от нещата, които те карат да виеш — каза Конър и по устните му плъзна усмивка.

— Хей! — Шей начаса излезе от транса си и го изгледа смразяващо.

— Долу, момче — разсмя се Конър.

— Хайде де, Шей — скара му се Адна и намести пръстите му върху грифа. — Внимавай. Сложи ги тук и тук. Това е акордът G.

Шей се изчерви и изви глава назад, за да я погледне.

— Съжалявам. Ъъъ… добре, акордът G.

— Не се притеснявай, бързо ще се научиш.

И тя облегна брадичка на рамото му.

Двамата с Конър излязохме от трапезарията. Вътрешностите ми се бяха свили на топка, която сякаш гореше.

— Как си, хлапе? — попита ме той, докато се качвахме по стълбите. — Доста промени ти се струпаха напоследък.

Изпънах рамене, объркана от въпроса му.

— Какво те интересува?

Съжалих за резкия си тон, веднага щом думите излязоха от устата ми, но все още бях настръхнала от гледката на Адна, усукваща се около Шей. А и да бъдеш в компанията на Конър бе като да се возиш на увеселително влакче — никога не бях сигурна кога ще подхвърли поредната неприлична забележка и кога ще прояви искрена загриженост. От Търсачите направо можех да получа емоционална травма.

— Нали знаеш, че ще трябва да ни се довериш… все някога — каза той.

Вместо истинска усмивка, оголих зъби насреща му:

— Все някога.

— Това си е твое право — съгласи се той и спря пред стаята ми. — Приятни сънища, алфа.

— Благодаря — отвърнах и отворих вратата.

Строполих се върху леглото, без дори да запаля лампата.

Взирах се в тъмното небе над себе си, а в главата ми се гонеха прекалено много мисли, за да мога да заспя. Чувствах се като изцедена, ала болката бе по-силна от изтощението.

„Самотна съм.“

Едва в този миг си дадох сметка, че никога досега не бях оставала съвсем сама. Независимо какви предизвикателства ми изпращаше животът, винаги бях имала глутницата си. В тяхно отсъствие се чувствах изгубена, лишена от каквато и да било цел. Бях избягала от Вейл, за да спася не само Шей, но и тях, ала ето че изборът ми все по-малко приличаше на решение на проблема, и все повече — на ефимерна надежда, която с всеки изминал миг ми се струваше по-неосъществима.

„Какво правя тук?“

Обърнах се, зарових лице в една от възглавниците и затворих очи. В стаята беше хладно, но въпреки това не си направих труда да се наметна с дебелата пухена завивка. Неприятният студ, който пълзеше по ръцете и краката ми, подхранваше скръбното ми настроение. В този миг чух как вратата се отвори и тихичко се затвори, ала макар че тялото ми се напрегна, не помръднах. Долових уханието на детелини и сгряна от слънцето трева. Меките стъпки на Шей прекосиха стаята и се спряха до леглото.

— Знам, че си будна, Кала.

Въздъхнах и се обърнах към него.

— Какво стана с урока ти по китара?

Въпросът ми прозвуча заядливо и това още повече засили раздразнението ми от лекотата, с която Адна успяваше да намери болното ми място.

— Исках да се уверя, че си добре — с тези думи той се покатери върху леглото.

Отдръпнах се и легнах по гръб.

— Оставил си Адна сама? Мислех, че изгаря от желание да те научи да свириш.

„Мисля, че изгаряше от желание да направи повече от това.“

— Наложи се да отиде в Денвър — обясни Шей. — Сайлъс се появи със съобщение, което да отнесе в аванпоста. Но сега, когато съм тук, ми се струва, че би искала теб да оставя сама.

Не бях сигурна дали думите му прозвучаха сърдито или развеселено, затова не отговорих и зареях поглед към звездното небе. Внезапно сянка закри миниатюрните, примигващи светлини и дъхът ми спря, когато Шей се доближи още мъничко и се надвеси над мен. Тежестта на тялото му ме притисна към матрака.

— Шей, какво правиш?

Сепната, но не и уплашена, опрях ръце на гърдите му, задържайки го на неголямо разстояние.

Пръстите му се обвиха около китките ми, така че да не мога да го отблъсна от себе си.

— Престани да се криеш зад страха си и да се мъчиш да избягаш, Кала. Опитай да ми откъснеш и двете ръце, ако наистина го искаш, но твърдо съм решил да те целуна.

Преглътнах мъчително, когато видях уверения блясък в очите му. Той не се боеше от мен. Дори в лекия допир на пръстите му усещах истинската му сила; беше едновременно изненадващо и изкусително. Нямаше го вече онзи трепет, с който Шей се доближаваше до мен, когато беше човек. Сега той бе Страж и дори нещо повече — беше Потомъкът, който щеше да понесе Кръста на елементите. Оръжие, каквото светът никога не бе виждал. Той беше истински воин. Беше ми равен. Може би дори ме превъзхождаше. Устните ми се извиха в усмивка, когато си дадох сметка, че уязвимостта му — онова, което преди всичко ме бе накарало да спася живота му — си бе отишла, изместена от желязна сила, която по нищо не отстъпваше на непреклонната му воля. Шей вече не се нуждаеше от защитата ми, но все още ме желаеше. В жадното изражение на лицето му се четеше необходимост да разбере дали желанието бе взаимно. А то беше.

„Свободна съм. Обичам го. Няма никаква причина да не го направя.“

Шей пусна китките ми и ме загледа в очакване. Когато не го отблъснах, а оставих ръцете си да почиват върху коравите мускули на гърдите му, той се приведе над мен и аз го прегърнах през врата, заравяйки пръсти в меките къдрици на косата му. Устните му откриха моите и нежно ги разтвориха.

Целувката му бе пълна с обещания за онази свобода, която жадувах. Ласкава и нежна като първите зелени листенца, нетърпеливи да приветстват пролетното слънце. Затворих очи и оставих насладата от близостта му да ме завладее. Мед и детелини. Мек, топъл дъжд, окъпал тялото ми. Шей бе като слънчевите лъчи, пропъждащи сковаващата прегръдка на зимата.

Той се притисна още по-плътно до мен и аз обвих крака около тялото му. Гърлен звук, смесица от стон и ръмжене, се изтръгна от гърдите му. Устните му не се откъсваха от моите.

Целувките му обсебваха устата ми, всяка милувка събуждаше нови вълни на желание дълбоко в тялото ми. Ръцете ми се плъзнаха по гърба му, наслаждавайки се на силните му рамене, жадни да познаят още от него. Пръстите му се пъхнаха под ризата ми и погалиха голата кожа на корема ми, а след това бавно поеха нагоре. Кръвта във вените ми пламна.

Смъкнах ризата си и я захвърлих настрани. Начаса почувствах как всеки сантиметър от тялото на Шей се напрегна, очите му ме изпиваха. Сега бе мой ред да пъхна ръце под неговата риза. Пръстите ми се спуснаха надолу, откриха копчетата на дънките му и се заиграха с тях — исках да продължа, ала едновременно с това не бях сигурна дали трябва да го направя. Шей се приведе още по-ниско над мен и ме целуна настойчиво. Аз се понадигнах — копнеех да бъда по-близо до него и ненавиждах дрехите, които все още ни разделяха. Разкопчах първото копче на дънките му и посегнах към следващото, докато допирът на ръцете му оставяше изпепеляваща диря по кожата ми и караше дъхът ми да излиза на пресекулки.

— Кала — прошепна той до устните ми. — Не знаеш откога искам да го направя.

Нещо в думите му ме сепна, сякаш се бях препънала в мрака и пропадах. Внезапно над себе си вече не виждах Шей, а Рен. Неговите тъмни очи проблясваха в сумрака, неговите ръце милваха кожата ми.

Нека те целуна, Кала. Не знаеш откога искам да го направя.

Сякаш леден вятър нахлу в стаята и угаси огъня, бушуващ в тялото ми. Смразяваща пустота се появи на негово място и ме накара да потреперя. Усетих, че ми се повдига и поклатих глава.

— Какво не е наред?

Ръцете на Шей спряха за миг.

— Недей.

Вдигнах юмруци към гърдите му и този път го блъснах достатъчно силно, за да го накарам да се отдръпне недоумяващо. Затворих очи и вдигнах ризата си от пода, неспособна да го погледна.

— Не мога.

Треперех толкова силно, че едвам успях да се облека. Черната бездна в гърдите ми се пробуди с рев, поглъщайки в зейналата си паст мимолетния покой, който бях изпитала. Мразех се, задето се бях дръпнала от него, въпреки че го обичах и желаех.

„Защо не мога да разкъсам оковите на миналото? Какво не е наред с мен?“

— Какво стана? — гласът на Шей беше пълен с тревога. — Бяла си като платно.

Той се опита да ме привлече в прегръдките си, ала аз скочих от леглото.

— Съжалявам — промълвих; не откривах думи да изразя противоречивите чувства, които ме раздираха.

Скръстих ръце на гърдите си и инстинктивно докоснах пръстена на Рен. Гласът му отекна в ушите ми:

Кажи ми, че ще се върнеш за останалите. За мен.

Стаята сякаш се завъртя около мен. Бях го изоставила. Той бе рискувал всичко заради мен, а ето как му се отплащах — като се отдавах другиму, макар да бях обещана на него.

„Какво правя тук? И то с хора, които винаги са били мои врагове? Мястото ми е с моята глутница.“

Огънят, който бушуваше във вените ми, отстъпи място на лед, когато осъзнах, че не съм свободна. Нямаше да бъда свободна, докато глутницата ми не бъдеше в безопасност. Част от мен живееше в плен на страха, че съм ги обрекла на ужасяваща съдба.

— Кала, какво има?

Шей пристъпи към мен, ала рязко почукване ни накара да обърнем глави. Миг по-късно вратата се отвори и Адна нахлу в стаята с трескав поглед в очите.

— Кала! Трябва да отидем в Денвър! Веднага!

— Какво има, Адна? — втурна се към нея Шей. — Нападение? Пазителите?

— Не — тя се взря в него, сякаш изумена от това, че го е заварила в стаята ми, но бързо се отърси от учудването си и отново се обърна към мен. — Итън заловил един Страж, който бил излязъл на патрул.

— Страж?

Ужасеният пламък в очите й накара сърцето ми да забие лудешки.

Гласът й, когато изрече следващите думи, трепереше:

— Казва, че ти е брат.