Вълче биле

12

— Какво? — въпросът се откъсна от гърлото ми като дрезгав шепот.

— Брат й? — зяпна Шей. — Имаш предвид Ансел?

— Така и не чух името му — отвърна Адна. — Но защо стоите така! Да вървим!

Думите й ме извадиха от вцепенението ми и аз се хвърлих към вратата. Адна вече тичаше по коридора, зад себе си чувах стъпките на Шей.

Итън е заловил един Страж.

„Заловил?“

Мощният прилив на адреналин, който ме бе накарал да се втурна след Адна, отстъпи място на смразяващ ужас. Ледените пипала на страха се впиха като хищни нокти в мен, когато видях отворения портал да проблясва пред мен.

Заковах се на място, тъй като не познавах мъжа, който стоеше до него.

— Чудесно, открила си ги — каза той. — Всички други вече преминаха.

— Това е Джеръм, Кала. Хайде — с тези думи Адна ме бутна към портала.

Политнах напред и след секунда се озовах на четири крака в тренировъчната зала на Чистилището.

— Как можа! — крещеше Монроу. — Та той е още дете!

Боях се дори да помисля какво би могло да го вбеси толкова.

— Той се хвърли към мен, Монроу. Виейки като банши, кълна се! — задавено викна Итън; гласът му тегнеше от напрежение. — Дереше се: „Аз съм Страж, аз съм Страж“. Какво друго да сторя?

Айзък, Конър и Сайлъс се взираха в нещо пред себе си с пребледнели лица. И тогава видях локвичките кръв в краката им.

Шумът от нашето приближаване накара Монроу да отмести разярен поглед от Итън и щом ме видя, гневът му бе заменен от страх.

— Кала…

Той прескочи ручейчетата кръв, които криволичеха по пода, и ме улови за ръката. Аз се отскубнах и блъснах настрани Конър, който бе пристъпил зад него в още един опит да прикрие от очите ми онзи, който лежеше на пода.

Ансел не помръдваше, а дрехите му бяха почернели от кръв. Изпищях и затиснах устата си с ръце. От гърдите му стърчаха стрели от арбалет.

— Ансел! Ансел!

— Не знаех кой е… — започна Итън, взирайки се в мен с обезумял поглед. — Връхлетя отгоре ми. Мислех, че ще ми издере очите.

Понечих да се нахвърля върху него, но Конър ме сграбчи изотзад и ме възпря.

— По-полека, момиче — опитваше се да звучи спокойно, ала тревогата му си личеше. — Да не правим нищо прибързано.

— Ще те убия — изсъсках, мъчейки се да се отскубна.

— Господи! — Шей се бе приближил и се взираше в Ансел. Най-сетне вдигна поглед към мен: — Не можеш ли да му помогнеш?

Яростта, заляла ме като вълна, бе удавила всяка трезва мисъл в главата ми. Затворих очи и си поех дълбоко дъх.

— Може би — промълвих. — Ако сърцето му все още бие.

— Добре, да го направим. Аз ще ти помогна. Съсредоточи се, Кала. Заради Ансел.

Шей ме докосна по ръката и се обърна към Конър:

— Пусни я.

Конър хвърли поглед към Монроу, който застана между мен и Итън, преди да кимне утвърдително. Конър отпусна хватката си и Шей начаса ме улови за ръцете и ме дръпна към Ансел. Коленичих в кръвта и положих длани на гърдите му. Дишането му бе хрипливо и накъсано, пулсът — слаб и бавен.

Задави ме ридание.

— Господи, Ансел!

— Съжалявам — Итън се взираше в нас, а по лицето му се четяха мъка и ужас. — Не знаех, че ти е брат.

Изгледах го свирепо, яростта караше всеки удар на сърцето ми да отеква като чук в главата ми.

— Не говори, Итън — обади се Монроу и направи крачка, така че да го закрие от погледа ми.

— Кала — гласът на Шей ме върна към онова, което трябваше да направя. — Ансел се нуждае от помощта ти. Какво мога да сторя?

Тръснах глава и опитах да се съсредоточа.

— Нужна му е кръв. А стрелите трябва да бъдат извадени.

Шей кимна.

— Когато ти кажа, искам да ги издърпаш възможно най-бързо.

— Добре.

Той заобиколи безчувственото тяло на Ансел и сграбчи една от стрелите, а аз поднесох ръка към устата си и забих зъби в нея. След това повдигнах главата на Ансел, разтворих устните му с пръсти и притиснах кървящата си ръка до тях, като в същото време се наведох към ухото му:

— Чуй ме, малки братко, моля те — прошепнах, хълцайки. — Трябва да ме чуеш. Пий, Ансел, моля те. Пий.

Кръвта ми течеше между устните му и се изливаше в гърлото му. Затворих очи и долепих чело до слепоочието му. Търсачите ни наблюдаваха, безмълвни и неподвижни, а по лицата им играеше смесица от ужас и любопитство.

Ансел все така не помръдваше. Кръвта ми изпълни устата му и започна да се процежда от ъгълчетата на устните му.

— Кала? — в гласа на Шей се долавяше страх.

— Моля те, Ансел — прошепнах отново. — Пий. Толкова те обичам, не ми причинявай това. Пий.

Тялото му потрепери от мощна конвулсия, която го разтърси целия. Челюстта му се отвори и той преглътна. Мускулите му се напрегнаха и той се дръпна от ръката ми.

— Адна, Конър, елате тук! — извиках. — Ще се съпротивлява. Искам да го задържите неподвижен.

Двамата се приближиха и притиснаха раменете му към пода. Той отново потръпна, но те с лекота го удържаха. Въпреки страха си, се намръщих — съпротивата му беше твърде слаба. Нещо не бе наред. Отново долепих кървящата си ръка до устните му.

— Хайде, Ан. Нуждаеш се от това. Просто пий. Не се дърпай.

Ансел преглътна и започна да пие.

— Не го пускайте! — подхвърлих на Адна и Конър и те кимнаха мрачно. — Шей, започни да вадиш стрелите.

Той си пое дълбоко дъх.

— Добре. Нищо работа, нали!

И той издърпа първата стрела. Ансел не отвори очи, но изръмжа и се замята яростно, така че от устата му се разлетяха пръски кръв. Адна изпъшка, ала Конър продължи да притиска тялото му към пода.

— Не го пускайте! — извиках и отново долепих ръка до устните му.

С всяка изминала секунда тревогата ми нарастваше — Ансел почти не се бореше.

„Ами ако вече и кръвта ми не може да го спаси?“

— Не спирай, Шей — казах, мъчейки се да преглътна отвратителния страх, надигащ се в гърлото ми. — Трябва да ги извадим колкото се може по-бързо.

Шей кимна и издърпа още две стрели.

— Готово — заяви той и ги запрати настрани.

Продължавах да притискам ръка към устата на брат си, който бе престанал да се съпротивлява и пиеше на големи глътки. Подпрях се на пода с другата си ръка, тъй като започвах да губя доста кръв.

— Кала… — Шей се приближи до мен и ме прегърна през кръста.

— Ще се оправя.

Най-сетне Ансел спря да пие. Колебливо свалих ръка от устните му и притиснах длан към раната си. Очите му се отвориха.

— Кала?

От гърдите ми се откъсна ридание и аз го притиснах към себе си.

Монроу въздъхна шумно.

— Слава Богу!

— Нищо чудно, че на Нападателите им е толкова трудно да ги убиват — подметна Сайлъс. — Видяхте ли колко бързо стана? Ще говоря с Академията за някакви нови заклинания, които да им противодействат.

— Не сега, Сайлъс! — процеди Конър през стиснати зъби.

— Наистина си ти! — Ансел примига насреща ми, гласът му все още бе немощен. — Не мога да повярвам, че те открих.

— Ансел! — изхлипах, заравяйки лице в разрошената му коса. — Господи, Ансел!

Макар и леко разфокусиран, погледът му обходи лицата на Търсачите и се спряха върху Итън, който направи крачка назад.

— Той ме простреля — гласът на Ансел прозвуча странно развеселен. — Това е този, който ме простреля.

— Не се тревожи — отвърнах. — Всичко ще е наред. Не е знаел кой си, но сега вече си в безопасност.

Ансел ме погледна и устните му се изкривиха в безжизнена усмивка, която никога преди не бях виждала на лицето му.

— Трябваше да го оставиш да ме убие.

13

Впила пръсти в рамото му, аз се взирах в Ансел, неспособна да проговоря, невярваща на онова, което бях чула току-що. Едва разпознавах уханието на брат си под всички отвратителни миризми, които го обгръщаха — мръсотия, кръв и тръпчивият дъх на страх.

Шей приклекна до нас.

— Здрасти, Ансел. Поеми си въздух. Всичко е наред. Възелът в стомаха ми стана още по-болезнен, когато Ансел избухна в смях. Никога досега не бях чувала по-смразяващ звук. Суров, лишен от капчица радост.

— Нима, Шей? — попита Ансел и ужасната усмивка отново изкриви устните му. — Всичко е наред?

— Ансел, какво има? — попитах и отметнах кичур коса, залепнал на челото му.

Той блъсна ръката ми настрани и опита да се откопчи от прегръдките ми.

— Спри. Просто забрави.

Стиснах го още по-здраво, напълно слисана от странното му държание. Той отново ме бутна, но се отказа, когато аз не помръднах.

Изведнъж очите на Шей се разшириха и той се изправи, бял като платно.

— О, не!

— Какво?

Погледнах го, ала той поклати глава, без да откъсва очи от Ансел.

— Дори не знам дали е възможно, но мисля, че…

— О, ти мислиш, така ли, Избранико! — Ансел го изгледа и по тялото му пробяга тръпка. — Ти знаеш. Разбира се, че знаеш.

Усмивката му се стопи и на нейно място се появи празно, съкрушено изражение.

— За какво говориш? — прошепнах.

— Аз… — очите му потърсиха моите. За миг сивите ириси лумнаха яростно, като буреносен облак, раздиран от мълнии, ала после светлината в тях погасна, изместена от гъста, безнадеждна мъгла.

Монроу предпазливо пристъпи към нас, но Ансел не реагира. Той се взираше пред себе си и сякаш не виждаше нищо. Сбърчил чело, Монроу коленичи до него.

— Ранен ли е?

— Не знам — отвърнах, без да отмествам поглед от брат си. — Ан, моля те. Кажи ми какво има.

— Те го взеха — шепотът му бе толкова тих, че едва го чух.

— Какво са взели?

— Кала — в гласа на Шей отекна предупредителна нотка. — Може би е най-добре да го оставим да си почине. Стига сме го разпитвали.

— Мен — продължи Ансел, все така, без да ме поглежда. — Всичко. Отиде си. Аз съм мъртъв.

— Тук не могат да те наранят — меко каза Монроу. — Сестра ти е права. Вече си в безопасност.

— Няма значение — рече Ансел.

Търпението ми се изчерпа.

— Какво става с теб?

Бутнах го и той се строполи на пода като парцалена кукла.

„О, Господи! Какво беше това?“

В продължение на един миг Ансел остана да лежи неподвижно, а после раменете му се разтресоха и той захлипа, удряйки по пода с юмрук.

Конър зяпна насреща му.

— Всички Стражи ли могат да се подмятат един друг по този начин? Или това е защото си алфа?

— Не!

Отказвах да приема ужасната истина, която се стовари отгоре ми със страшна сила.

Пропълзях до него и внимателно го обърнах към себе си.

— Ансел?

Протегнах ръка, ала той рязко се дръпна.

— Не ме докосвай!

— Защо не можеш да ми противостоиш?

Всъщност и сама знаех отговора, но всичките ми инстинкти се съпротивляваха срещу него.

Ансел ме изгледа гневно, долепил юмруци до тялото си.

— Нали ти казах. Те ми го отнеха.

— Трябва да ми обясниш, Ан. Не те разбирам.

Истината бе, че разбирах. Просто не можех да го повярвам.

Гласът на Шей се разнесе съвсем близо зад мен:

— Той вече не е Страж.

Обърнах се, за да го погледна. Все още беше блед като платно, но сега лицето му бе придобило зеленикав оттенък.

— Не е възможно.

„Не, не, не.“

— Напротив — тихичко се обади Монроу; застанал на разстояние, той гледаше как брат ми се полюшва напред-назад от мъка.

— Не, не е! — извиках, отказвайки да повярвам онова, което виждах с очите си.

— Така, както могат да бъда създавани — продължи Монроу, — Стражите могат да бъдат и унищожавани.

— Не! Не е вярно!

И като скочих на крака, застанах пред брат си, сякаш някой щеше да го нападне.

— Монроу е прав — Сайлъс оправи ризата си. — Стражите са престъпление против природата. Пазителите знаят как да манипулират създанията си според собствените си интереси.

И без дори да трепне, когато изръмжах насреща му, добави невъзмутимо:

— Това е самата истина.

— Млъкни, Сайлъс! — Конър го плесна по тила.

— Ау! — извика Сайлъс и разтърка удареното. — Какво? Просто обяснявах…

— Стига! — скара се Монроу.

— Защо? — приклекнал до брат ми, Шей го наблюдаваше изпитателно. — Защо са ти причинили това?

Ансел се намръщи и го изгледа свирепо.

— За назидание.

Усетих как устата ми пресъхна и с мъка успях да процедя:

— За назидание на кого?

Ансел се обърна рязко и аз неволно се дръпнах назад, облягайки си на ръцете си. Как можеше родният ми брат да ме гледа по този начин?

— На глутницата ти — изсъска той. — Или след като си намери нови приятели, забрави за нас?

— По-спокойно — Шей застана между мен и Ансел. — Вината не е на Кала. Тя го направи единствено за да спаси живота ми. Ако ще обвиняваш някого, обвинявай мен.

Ансел му се усмихна, студено и безжизнено.

— Поздравления. Ти си вълкът, който аз никога няма да бъда. Тя те създаде за себе си, а нас заряза.

— Не беше така! Ансел, те щяха да го убият!

Очите ми горяха, сълзи се стичаха по бузите ми.

— По-добре него, отколкото нас — той отново се взираше в пода. — Много скоро всички от глутницата ще бъдат мъртви.

— Не! — прошепнах едва-едва.

Нямаше да го сторят, нали? Да убият младите вълци? Всички до един? Зави ми се свят, с цялото си същество отказвах да приема тази възможност. Ала Пазителите и преди бяха екзекутирали Стражи, въстанали против тях. Възможно ли бе с бягството си да бях подписала смъртната присъда на своята глутница?

Изведнъж Монроу се приближи до нас и положи ръце върху раменете на Ансел.

— Чуй ме внимателно. Можем да ти помогнем, на теб и приятелите ти, но трябва да знаем истината. Проследиха ли те?

Ансел вдигна очи и се изплю в лицето му. Адна ахна, ала Монроу я възпря с жест.

— Знам, че те боли — гласът му беше тих, без следа от гняв. — Но трябва да ми повярваш. Ние не сме ви врагове. Сестра ти е в безопасност при нас. Също като теб.

Трудно ми беше да дишам. Сълзи мокреха бузите ми и капеха по ключицата ми. Какво бях направила! Вихрушка от лица се завъртя пред очите ми. Брин. Мейсън. Рен.

Усетих нечия ръка върху своята.

— Кала — промълви Шей. — Не си…

— Недей! — прекъснах го, издърпвайки пръстите си от неговите. — Разбира се, че съм виновна.

Ансел си пое накъсано дъх.

— Изхвърлиха ме в центъра на града от една кола. Казаха само, че ако имам късмет, може и да открия сестра си.

— Итън? — Монроу скочи на крака.

— Беше сам — отвърна Итън. — Никой не го следеше, нямаше и други Стражи.

— Най-вероятно е просто предупреждение — обади се Конър. — Те си падат по такива неща.

Адна потрепери и той обви ръка около раменете й.

— Сигурно си прав — каза Монроу.

Адна направи крачка напред.

— Трябва да му помогнем да се пооправи. Ще му намеря чисти дрехи.

— Просто ме оставете на мира — промълви Ансел, ала гневът се бе изпарил от гласа му.

Аз пропълзях до него.

— Позволи им да помогнат, Ан. Те наистина могат да ни помогнат.

— Не трябваше да ти наговарям онези неща — той потрепери и когато най-сетне срещна погледа ми, видях, че очите му са безжизнени и пълни с тъга. — Радвам се, че не си мъртва.

Засмях се през сълзи.

— Благодаря.

— Защо ни изостави?

— Не можех да допусна Шей да умре. Просто не можех — отвърнах задавено. — Не исках да ви напускам. Толкова съжалявам.

Ансел облегна глава на рамото му, потръпвайки, когато го прегърнах.

— Аз също.

14

Бяхме насядали около кухненската маса в Чистилището. Сайлъс и Адна сложиха димящи чаши чай пред нас. Отмил кръвта и мръсотията и облечен в дрехите, които Адна бе изровила отнякъде, брат ми отново приличаше на себе си. Почти. Лицето му все още беше бледа сянка на онова, което познавах, и той трепереше въпреки одеялото, с което се бе наметнал. Онзи Ансел, когото помнех, грееше от оптимизъм, а в ъгълчетата на устните му винаги бе спотаена усмивка. Сега обаче чертите му бяха изопнати, а очите, полускрити от русо кестенявата му коса, бяха мътни и далечни.

Седнала насреща му, аз следях всяко негово движение, чудейки се какво ли мисли, дали не изпитва болка. Бях се опитала да седна по-близо до него, но той премести стола си, сякаш не можеше да понася присъствието ми.

Вече не беше вълк. Разбирах товара на тази загуба. Вълците бяхме това, което винаги сме били. Да живея без тази част от себе си би било… невъзможно. Бих се чувствала напълно изгубена.

„Но защо страни от мен? Нали знам, че вината не е у него. Да не би да се срамува? Или пък се бои от мен?“

Ансел не бе хвърлен на вълците, а изхвърлен от техните редици. Изоставен като непотребна вещ насред улицата, когато господарите му вече не се нуждаеха от него.

Седяхме мълчаливо и чакахме Ансел да отговори на въпроса, който Монроу му беше задал, той обаче не помръдваше, сплел пръсти около чашата с чай.

Най-сетне Монроу се покашля.

— Знам, че е трудно, но трябва да ни кажеш какво се случи, след като Кала и Шей избягаха от Вейл.

Ансел бутна чашата настрани и скри разтрепераните си ръце под масата.

— Чакахме я на поляната.

Затворих очи и сякаш се върнах в гората. Отново чувах барабаните, песента на Сабин и Нев. Спомних си как долових миризмата на Шей и го открих, с вързани ръце и очи. Сърцето ми заби учестено, сякаш в такт с думкането на барабаните.

— Ала тя така и не се появи — гласът на Ансел проби мъглата на спомените и когато отворих очи, видях, че ме гледа.

— Тя ме намери — обади се Шей. — Те ме отвлякоха и ме завързаха в гората, за да бъда принесен в жертва по време на церемонията.

— Интересно — промърмори Сайлъс.

— Не е интересно — сопна се Конър. — Отвратително е.

— Защо изобщо си тук? — озъбих се аз на Сайлъс. — Нали си просто някакъв писар.

— Само така! — усмихна ми се Конър.

— Книжниците координират информацията, постъпваща от всички аванпостове — изпъчи гърди Сайлъс. — Днес изгубихме важен агент, а това момче може би е в състояние да ни каже какво се е случило.

И той повдигна вежди към Ансел, който продължаваше да се взира невиждащо пред себе си.

Като не получи отговор, Сайлъс се прокашля и погледна към Шей:

— Разкажи ни за жертвоприношението. Имаше ли някаква ритуална подготовка?

— Ритуална подготовка? — повтори Шей. — Ъъъ… не. Аз бях в безсъзнание. И да са направили нещо, преди да се озова в гората, не помня.

Конър го погледна.

— Добре ли си, хлапе?

— Да — отвърна Шей, макар да изглеждаше по-блед от обикновено.

— Може ли да изчакаме с въпросите, докато той приключи? — намеси се Монроу и даде знак на Ансел да продължи.

Всички се смълчахме.

— Никой от нас не знаеше какво ще се случи — каза Ансел след малко. — Или поне никой от моята глутница не знаеше. Мислехме, че се очаква нещо от Рен и Кала. Знаехме, че ще трябва да убият някого, но предполагахме, че ще е…

Той замълча и се огледа наоколо.

— О, колко мило! — изсмя се мрачно Конър.

— Какво? — не разбра Адна.

Лицето на Итън се изкриви в гримаса. Той стана и отиде до огнището.

— Един от нас. Мислели са, че ще трябва да убият един от нас. Айзък така се закашля, че изплю малко от чая си и Адна му подаде кърпата за бърсане на съдове.

В стаята се възцари неловка тишина.

— Това е минало — каза Монроу най-сетне. — Да го забравим.

Ансел го погледна и когато го видя да кимва, продължи разказа си:

— Чакахме толкова дълго, че накрая Ефрон нареди на няколко от възрастните Бейн да отидат в гората. Почти веднага се разнесе вой и всички се втурнахме натам, вълци и Пазители. И тогава я видях.

— Флин — казахме двамата с Шей в един глас.

Ансел кимна.

— Не можех да откъсна поглед от нея. Нямах никаква представа какво е правила в гората, а ето че сега беше мъртва, убита от един от нас.

Той замълча и ме погледна:

— Знаеше ли, че е сукуба?

— Не и докато не ни нападна — прошепнах, припомняйки си кожестите й криле и огнените струи, бликнали от гърлото й.

— И тогава настана истинска лудница — продължи Ансел. — Ефрон и Лумин крещяха заповеди. Опитах се да остана с Брин, ала възрастните Бейн ни сграбчиха. Не знаех какво става. Хвърлиха ме в някаква кола и ето че вече бяхме в града.

— В града? — сбърчих чело аз.

— В „Едем“ — уточни Ансел. — Но не в самия клуб, а под него. Там Ефрон има някаква тъмница и те ни заключиха в нея.

— Интересно — промърмори Сайлъс под носа си.

— Кое? — попита Шей.

— Досега не знаехме къде Пазителите държат пленниците си — каза Монроу. — Продължавай, Ансел.

— Нямахме представа защо се държат с нас като с врагове — сега думите направо се лееха от устата му. — Затвориха ме в една килия с Мейсън. Мисля, че Фей и Брин също бяха заедно — не ги виждах, но чувах виковете им.

Разтреперих се и когато Шей улови ръката ми, не се дръпнах.

— Известно време не се случи нищо — гласът на Ансел бе толкова тих, че всички се наведохме напред, за да го чуваме. — Оковаха ни, така че да не можем да се преобразим. В началото това беше всичко.

Шей хвърли гневен поглед на Монроу:

— Да не сте се обучавали на разменни начала?

Монроу не отговори.

— Какво? — намръщих се аз и се обърнах към Шей.

— И теб те бяха оковали по същия начин, когато те доведоха в Академията.

— Ако се бе съвзела, докато я местехме, щеше да ни нападне, без да знае какво прави — обясни Конър. — Нямахме друг избор.

Шей отвори уста, за да каже нещо, но аз му попречих.

— Недей. Всичко е наред.

— След известно време доведоха и Рен — Ансел като че ли изобщо не забеляза нашето спречкване. Беше се върнал в миналото, неспособен да се освободи от неговите окови.

Името на Рен ме накара да се сепна и да издърпам ръка от тази на Шей. Рен. Рен се бе опитал да ни помогне. Беше излъгал Пазителите заради нас. Каква ли цена беше заплатил за това?

Гласът му изведнъж отекна в ушите ми.

Става въпрос единствено за любов.

Почувствах дъха му върху кожата си, устните му — върху моите. Пламенната му прегръдка, преди да го изоставя.

— И тогава започна всичко — Ансел почти подскочи в стола, а раменете му затрепериха неудържимо.

— Какво започна? — меко го подкани Монроу.

— Наказанията — прошепна Ансел. — Дойдоха призраците.

— Адна, мисля, че ще е най-добре да излезеш от стаята — каза Монроу, без да сваля очи от разтреперания Ансел.

— Не — отсече Адна, макар че самата тя също трепереше.

— По-добре е да не слушаш — настоя Монроу. — Ще ти разкажа какво сме научили, когато свършим.

— Не — повтори тя.

— Защо да не остане? — попита Шей.

Вместо да отговори, Монроу стисна зъби и прикова поглед в дъщеря си.

Тя преглътна мъчително, ала се изпъна решително.

— Майка ми бе убита от призраци.

— Върви си — тихичко каза Монроу. — Моля те.

— Всичко е наред, Монроу — Конър се приближи до Адна и взе ръцете й в своите. — Тя е силна.

Монроу се намръщи, но се отказа да спори.

Ансел все още говореше, а по тялото му пробягваха тръпки.

— Първо влязоха в нашите килии, придружавани от Ефрон и Лумин. Вземаха ни един по един, а останалите трябваше да гледат. Понякога идваха Емил и възрастните Бейн. Ние бяхме все така оковани, за да не се преобразим, и те се нахвърляха отгоре ни. Хапеха и дращеха до кръв — достатъчно силно, за да ни причинят болка, но не и да ни убият. Друг път Пазителите призоваваха призраци и това беше по-страшно от Стражите. Много по-страшно. Беше като да те погълнат цял и да се намериш вътре в тях, неспособен да помръднеш, докато плътта ти бавно се разкапва. Сякаш те изяждат жив… съвсем бавно. В началото крещиш неистово. После припадаш, а когато отново дойдеш на себе си, тях вече ги няма. Ала само няколко часа по-късно те се връщат и всичко започва отначало. Понякога чувах писъците на Фей и Брин.

Главата ми клюмна, натежала от образа на Брин, обгърната от гърчещи се черни пипала. Адна се олюля и Конър я прегърна през кръста, за да я подкрепи.

— Задаваха ли ви въпроси? — попита Монроу. — Какво искаха да узнаят?

— Искаха да им кажем къде е Кала — отвърна Ансел. — Освен това непрекъснато разпитваха за някакъв Потомък. Нямах представа за какво говорят.

— Имали са предвид Шей — обясних. — Той е Потомъкът.

Мрачна усмивка пробяга по устните на Ансел.

— Вече го знам. Знам и че го искат мъртъв. Някои неща започнаха да си идват на мястото, докато ни разпитваха.

— Ами Рение? — попита Монроу; стиснати в юмруци, ръцете му почиваха върху масата.

— Накрая ни изведоха от килиите и ни закараха в едно голямо помещение. Всичко в подземието бе ново и лъскаво, като в болница. Не и това помещение. То беше тъмно и старо. Имах чувството, че от затвор съм се озовал в тъмницата на някой старовремски замък. Всички се бяха събрали там.

— Всички? — повторих аз.

— Всички Стражи. Трябва да бяха повече от сто. Пазителите също бяха там, заедно със своите призраци. Взираха се в една грамада от изправени камъни, наподобяваща сцена или олтар.

Олтар.

„Не, не. Не Рен. Само не и Рен!“

— Рение ли беше върху олтара? — гласът на Монроу трепереше и аз го погледнах, изненадана, че и той се бои от същото.

— Не. Той беше до него, заедно с Емил и баща ми — каза Ансел и впи поглед в мен. — Върху олтара беше майка ми.

Скочих на крака, въпреки че те почти не ме държаха.

— Какво?!

Безжизнената усмивка се завърна върху лицето на Ансел.

— Учудваш ли се?

— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос! — изпищях. — Мама нямаше нищо общо с това.

— Тя беше алфа — вълчицата на глутницата — безстрастният глас на Ансел ме ужасяваше почти толкова, колкото и думите му. — От нея се очакваше да те научи къде ти е мястото.

Къде ми е мястото… Всичко, което бях ненавиждала в предначертаната си съдба. Другата причина, накарала ме да избягам, почти толкова непоносима, колкото и мисълта, че мога да изгубя Шей.

— А ето че се бе провалила — прошепна Ансел. — Така каза Лумин. Не била съумяла да изпълни дълга си.

Отпуснах се на пейката и се оставих на Шей да ме привлече в прегръдката си.

— Какво й сториха?

— Оставиха Емил да я убие пред погледа на татко.

Краката ми омекнаха и сигурно щях да падна от пейката, ако Шей не ме държеше.

Монроу погледна към Адна, която беше пребледняла като платно.

— Убили са майка ви? — прошепна тя.

Конър я притегли към себе си и прошепна нещо в ухото й. По бузите й започнаха да се стичат сълзи, ала тя не издаваше нито звук.

— Казаха, че това било наказанието и на двамата. Мама умря, защото ти избяга, а татко изгуби жена си.

Задави ме ридание. Очите ми запариха, сълзи замъглиха лицето на Ансел.

„Майка ми. Убили са майка ми заради мен. Какво чудовище съм аз?“

— Но са оставили алфата на Найтшейд жив, така ли? — Сайлъс си водеше записки и аз изпитах желание да му прегриза пръстите. Много бавно.

— Вече няма алфа на Найтшейд — отвърна Ансел.

— Какво искаш да кажеш? — Шей ме притисна до себе си; бях като вцепенена, не можех да помръдна.

— Това беше остатъкът от наказанието. Пазителите разпуснаха глутницата Найтшейд. Сега Емил е единственият алфа. Той е начело на двете глутници. Ефрон и Лумин казаха, че това ще бъде новият ред. Вълците на Бейн били проявили по-голяма лоялност и затова щели да властват над тези на Найтшейд, докато те не докажат верността си.

— Но как биха могли да го направят? — попита Итън.

— Като го върнат на Пазителите — при тези думи Ансел посочи Шей. — Това е новото нареждане. На Стражите беше заповядано да го открият и доведат на Пазителите. Който го стори, ще спечели благоразположението им. Ако е някой от вълците на Найтшейд, той или тя ще стане новият алфа и ще поведе глутницата.

— Но това е невъзможно — възразих. — Алфите не могат да бъдат издигани от редиците на глутницата. Те се раждат. Докато баща ни е жив, той е алфата на Найтшейд, независимо дали Пазителите го признават или не.

— Кажи го на тях — озъби се Ансел.

— Това би могло да сработи в наша полза — промърмори Итън и срещна погледа на Конър, който кимна.

— Как? — попитах. — Как би могло да ни помогне? Те ще ни преследват безмилостно, докато не ни заловят.

— Би могло… — започна Конър, ала Монроу го прекъсна.

— Почакай. Ансел, какво стана с Рение Ларош?

Дълбока въздишка се откъсна от гърдите на Ансел.

— Нарекоха го изменник, също като Кала. Накараха го да коленичи пред олтара.

Незнайно как успях да възвърна гласа си:

— Убиха ли го? — попитах дрезгаво.

Ансел поклати глава и нещо в мен, което мислех, че умира, се пробуди за живот.

— Какво стана? — настоя да узнае Монроу; юмруците му вече не бяха стиснати толкова здраво.

— Казаха, че предателството му е по вина на Кала. Че на жените не може да се вярва. Че те са родени, за да прелъстяват и мамят. Че тя го е подлъгала и че той просто се е опитвал да спаси партньорката, която вярвал, че го обича.

Която вярвал, че го обича. Бях се влюбила в друг, ала Рен все още беше част от мен. Двамата споделяхме нещо, което не можех да определя. Беше ли и то любов? Прониза ме чувство на вина, сякаш безброй иглички се впиха в кожата ми. Насилих се да изпъна рамене и се освободих от прегръдката на Шей.

Сайлъс кимна.

— Ммм, да. Бремето на Ева. Бива си го.

— Сайлъс, кълна се, че ако кажеш още нещо, ще ти строша челюстта — процеди Конър и още по-здраво прегърна Адна.

— Няма нищо лошо в това да разбираш избора на противника — високомерно заяви Сайлъс. — Ако не го правим, няма да сме в състояние да предвидим следващия им ход.

— Достатъчно, Конър — намеси се Монроу. — Сайлъс, сега не е моментът.

Сайлъс измърмори нещо под носа си, а Конър продължи да се взира свирепо в него.

— Дадоха го на един призрак — Ансел потрепери. — Държа го по-дълго, отколкото бях виждал дотогава. Когато най-сетне го освободи, не можех да повярвам, че Рен изобщо е в съзнание. Казаха, че може сам да избере участта си. Че все още той контролира съдбата си.

— Какъв беше отговорът му? — попита Монроу.

— След като призракът го остави, той не можеше да говори. Учудих се, че въобще оцеля. Държа го толкова дълго… — Ансел се сгърчи и издаде звук, сякаш ще повърне.

Стана ми студено, стори ми се, че дълбоко в костите ми се загнезди лед. Ръцете и краката ми трепереха неконтролируемо.

„Майка ми е мъртва. Рен е подложен на изтезания. И всичко — по моя вина.“

— Отведоха го — Ансел си избърса устата и опита да отпие от чая си, ала чашата се тресеше в дланите му. — Не знам къде. Но ако не получат отговора, който искат да чуят, те ще го убият. Сигурен съм.

От гърлото на Монроу се откъсна тих звук на болка. Загледан в огнището, той очевидно бе много далеч от тук.

— След това завлякоха мен до олтара — продължи Ансел.

Протегнах ръце през масата с надеждата да ги улови, ала той хвърли бегъл поглед към тях и извърна очи. С усещането за огромна празнота в гърдите, аз прибрах ръцете си.

— Лумин каза, че децата на Наоми Тор не заслужават доверие. Положи длани върху гърдите ми и ми се стори, че ме разкъсват надве. Чух собствения си вой и видях вълчата ми форма да се рее пред мен. Изведнъж лумнаха пламъци и тя се подпали. Козината задимя и мирисът изпълни ноздрите ми. Усещах огъня с тялото си, сякаш ме изгаряха жив. А после от вълка остана само пепел. Лумин махна с ръце и пепелта отлетя. И тогава разбрах. Усетих, че вълкът го няма. Бях се превърнал в нищо.

— Да си жив не е нищо — Монроу се приближи до него и сложи ръка на рамото му. Ансел потръпна, но не се отдръпна. — Ние сме просто хора и смятаме, че животът си струва да бъде живян.

— Аз не съм човек — отвърна брат ми. — Аз съм Страж. Бях Страж. Не знам какво съм сега.

— Мога отново да те превърна в един от нас — обадих се неочаквано. — И пак ще си бъдеш Страж.

— Не. Аз бях унищожен — лицето на Ансел се изкриви от гняв. — Така каза Лумин. Пред всички. Мога да бъда създаден наново единствено с помощта на Древна магия. Никой алфа не може да го стори. Аз съм прокълнат.

— Ние ще ти помогнем — рече Монроу. — Ще ти покажем други начини да се биеш. Не е нужно да си вълк, за да бъдеш силен.

— Войната отдавна да е свършила, ако единствено вълците бяха силни — промърмори Итън.

— Не искам да се бия по друг начин! Искам отново да бъда вълк — Ансел погледна Монроу с трескави очи. — Не можете ли да го направите? Знам, че и вие владеете магии.

Монроу не отговори.

— Каза, че искате да ми помогнете — Ансел вече звучеше отчаяно. — Това е, от което имам нужда. Кала, накарай ги да ми помогнат.

— Ние не създаваме Стражи — каза Монроу най-сетне. — Не променяме природата.

— За какво говориш? — попитах. — Вълкът е истинската природа на Ансел. Противоестествено е онова, което Пазителите са му сторили.

— Може и да е така. Ала откровено казано, ние не разполагаме със средствата, за да поправим стореното. Няма да унищожим друго създание, за да направим Ансел цял.

— Какво искаш да кажеш с това да унищожите друго създание? — обади се Шей.

— За да дадем на брат ти онова, което иска, ще трябва да отнемем същността на друг вълк… а това ще го убие.

Ледени пръсти плъпнаха по кожата ми.

— Не разбирам.

Сайлъс вдигна глава от записките си.

— Стражите са плод на дългогодишно експериментиране с естествените закони. Пазителите открай време обичат да подчиняват природата на собствената си воля. Стражите са една от първите демонстрации на могъществото, с което се сдобиха, когато се съюзиха с Отвъдното. Години наред те вземаха хора и животни, мъчейки се да ги слеят в едно и така да създадат съвършените воини. Имаше безброй провали. Обезобразени тела, осакатени създания, негодни за живот нито в този, нито в който и да било свят. И тогава се родиха Стражите. Ала и тяхното сътворение, и самите те са извращаване на природата. Причината, поради която Търсачите воюват против Пазителите.

Взрях се в него.

— Наистина ли току-що ме нарече извращаване на природата?

Той ме изгледа от главата до петите.

— Да, точно това направих.

— Достатъчно, Сайлъс — намеси се Монроу.

По кожата ми сякаш полазиха безброй насекоми, жилейки и хапейки безмилостно.

— Действително ли така са били създадени първите Стражи?

Замислих се за историята, която ми бяха разказвали като дете. Първият Пазител — благороден воин, ранен, издъхващ, спасен от вълк единак. Въздигането му като отплата. Връзката, изтъкана от обич и вярна служба, която нищо не може да развали.

— Аха. Да не би са ви залъгвали с някоя захаросана приказка за произхода ви? — Сайлъс очевидно искаше да добави още нещо, но суровият поглед на Монроу го накара да се откаже.

— Още лъжи — прошепна Шей, взирайки се в ръцете си.

Зачудих се дали не съжалява, задето го превърнах в един от нас… сега, когато знаеше истината — че сме се появили на този свят не като отплата за вярност, а в резултат от грозно престъпване на естествените закони.

— Кала, трябва да направиш нещо — прошепна Ансел. — Дори за мен да е твърде късно. Преди да ме изхвърлят, Лумин каза, че ще сторят същото и с останалите, един по един. Като назидание. Не можеш да го допуснеш. Те са твоята глутница.

Не бях в състояние да говоря. Езикът ми сякаш се бе превърнал в парче мокър памук, което ме давеше. Какво да сторя? Изборът, който бях направила, бе съсипал света ми. Майка ми беше мъртва, а брат ми се бе превърнал в бледа сянка на самия себе си. И за какво? Двамата с Шей бяхме в безопасност, но нима бяхме направили нещо полезно? Не бяха ли Пазителите също толкова опасни, колкото и преди? Болка пронизваше главата ми и аз разтрих слепоочията си, мъчейки се да въведа ред в хаоса от съмнения.

— Няма да позволим това да се случи.

Думите на Монроу ме накараха да вдигна глава. Лицето му беше мрачно, челюстите — стиснати.

— Какво имаш предвид? — попита Айзък и хвърли поглед към Конър; и двамата като че ли стояха по-изправени, мускулите им — напрегнати.

— Имам предвид точно това, което казах — отговори Монроу. — Ще спасим глутницата ти.

15

Не вярвах, че би могло да ми стане по-студено, но при думите на Монроу, готова бях да се закълна, температурата в стаята сякаш се понижи с няколко градуса.

Най-сетне Шей се прокашля и бавно рече:

— Какво имаш предвид с това, че ще спасим глутницата й? Монроу не отговори.

Шей избягваше погледа ми.

— Неприятно ми е да го кажа, но Рен очевидно си е давал сметка за риска, който поема със своя избор, което означава, че е бил наясно с положението. Бил е готов да се пожертва.

— Да се пожертва?

Ненавиждах колко често думата „жертва“ се появяваше в живота ми напоследък. Майка ми беше принесена в жертва. Брат ми явно мислеше, че би било по-добре, ако го бе сполетяла същата съдба. Не можех да понеса мисълта, че скоро и Рен ще се превърне в една от жертвите на моето решение да спася Шей.

— Не — изгледах ги сурово. — Рен няма да плати с живота си. Отиваме във Вейл, за да го спасим.

Ансел закима, както се поклащаше напред-назад в стола си. Шей все така отказваше да срещне погледа ми.

— И за какво отиваме във Вейл? За да ни убият? Забрави ли колко добре мина предишния път!

— Шей — каза Монроу. — Не можем да оставим младите вълци в ръцете на Пазителите. Би било невероятно жестоко. Спасим ли ги, може да спасим и съюзничеството. Просто няма да стане толкова бързо, колкото се надявахме.

— Не се опитвам да бъда жесток — отвърна Шей, — но самите вие непрекъснато ни напомняте, че това е война. А на война винаги има жертви.

Монроу гледаше към Ансел.

— Те са деца. Това е различно.

— Деца? — изсмя се грубо Шей. — Говорим за другия алфа. Знам, че Кала е съвсем млада, но не бих я нарекъл дете. Нито пък Рение Ларош. Знаел е какво прави. Всичко свърши.

— Как можеш да кажеш подобно нещо! — озъбих се аз. — Грози го смърт само защото се опита да ни спаси!

— Просто съм откровен — хладно отвърна той. — Отидем ли във Вейл, ни очаква кървава баня. Не можеш да поемеш такъв риск. Няма да ти го позволя.

— Няма да ми го позволиш? За кого, по дяволите, се имаш!

Кръвта бучеше в ушите ми, зъбите ми бяха толкова остри, че пронизаха езика ми, докато крещях.

Рязко се обърнах към Монроу:

— Не можем да го изоставим!

Той улови ръката ми.

— Няма да го оставим, Кала. Имаш думата ми.

— Как можеш да го кажеш! — вече и Шей крещеше. — Какво би могло да оправдае подобна самоубийствена мисия!

— Рен обича Кала — тихо рече Монроу. — Вече рискува живота си, за да я спаси. Той няма да й измени. Би умрял за нея.

Чувство за вина ме проряза като нож. Шей изруга под носа си и стисна юмруци до тялото си.

— Няма как да сте сигурни. Той е Страж. Виждал съм на какво са способни. Чел съм историята им. Векове наред са следвали безпрекословно нарежданията на Пазителите. Рен е един от тях.

Монроу се обърна към него, стиснал зъби.

— Рен не е просто Страж. Той е син на Корин. Тя се промени. Той също ще го направи.

— Корин е мъртва — изсъска Шей. — Време е да забравиш любовната си авантюра, старче.

Силен пукот огласи стаята, когато юмрукът на Монроу се заби в челюстта на Шей и го запрати на пода. Адна ахна и коленичи до Шей, а Итън се доближи до Монроу с непроницаем поглед и свити устни.

— Недей, татко — промълви Адна; явно бе разстроена, защото досега не бях чувала да нарича баща си другояче, освен Монроу. — Бъди разумен. Шей просто се бои за Кала. Той също я обича.

Поправка — Адна трябва да беше много разстроена. За първи път признаваше чувствата на Шей към мен. Навярно щях да се почувствам насърчена, ако не бях твърде ядосана на Шей. Даже и да го правеше от любов към мен, нямаше никакво право да ми пречи да помогна на глутницата си.

— Виждам, че бяхме дотук с разумните доводи — изръмжа Шей и разтърка челюстта си, докато Адна му помагаше да се изправи.

— Съжалявам — Монроу бавно поклати глава, взирайки се в ръцете си, все така свити в юмруци.

Конър хвърли един поглед към изражението ми и побърза да застане между нас с Монроу, и Адна и Шей.

— Вижте — каза той. — Последното, от което се нуждаем, е да се изпокараме. Нали сме от един отбор.

— Нима? — промърмори Шей.

— Не се пали толкова, Избранико — подсмихна се насмешливо Конър. — Ако наистина искаш да промениш нещата и да направиш света по-добро място, не можеш да възразяваш против това да освободим Стражите. Животът им е ад и трябва да им помогнем. Монроу е прав. Успеем ли да спасим дори само неколцина от тях, това би могло да е първата крачка към ново съюзничество. Все отнякъде трябва да започнем.

Монроу кимна.

— Итън — каза Шей. — Подкрепи ме.

— Знам, че ти си Потомъкът и всичко останало, хлапе — отвърна Итън, — но мисля, че Монроу и вълчицата са прави. Трябва да отидем и то колкото се може по-скоро.

— Ти си последният, от когото бих очаквал да се включи в Сдружение за етично отношение към Стражите — разсмя се Конър.

Итън му се усмихна за миг, преди да погледне към Ансел, който все още седеше прегърбен и нещастен, като ту свиваше, ту разпускаше юмруци.

— Възможно е да съм ги преценил погрешно.

— И как точно предлагаш да им помогнем, без да изгубим всичките си хора? — поиска да узнае Шей, разтривайки натъртената си челюст.

Сърцето ми прескочи един удар, когато погледите на Търсачите се насочиха към мен. Проговори обаче Адна:

— Аз.

— Какво? — Монроу излезе от скръбния си унес и я погледна разтревожено.

— Незабелязано извеждане малко преди зазоряване. Това ни дава няколко часа, за да се подготвим. Ще вземем съвсем малък отряд, а аз ще отворя вътрешен портал.

Монроу пребледня.

— Не!

— За да бъде назначен, всеки Тъкач трябва да докаже, че е в състояние да отваря вътрешни портали. Взех си всички изпити и ти го знаеш — документите ми са у теб. Мога да го направя.

— За какво става дума? — сбърчи чело Шей.

Итън се усмихна на Адна.

— Умно момиче.

— Не — повтори Монроу и направи крачка към дъщеря си. — Вътрешните портали се използват само в случай на крайна нужда. Не са предвидени за нападения.

— Какво е вътрешен портал? — попитах аз.

Адна се обърна към мен с грейнали очи.

— Така наричаме врата, отворена в място, което Тъкачът никога не е виждал. Създаваме я въз основа на въображаемата си представа за мястото, използвайки единствено откъслечната информация, с която разполагаме.

И като погледна към баща си, добави:

— В този случай тя ни предлага съвършения елемент на изненада — точно каквото ни трябва.

— Това е в разрез с правилата — не отстъпваше Монроу. — Няма да го позволя.

— Правилата са глупави. Мога да вкарам отряда и да го изведа оттам. Не е като да имаме друг избор — при тези думи в очите й припламнаха сърдити искри. — С подобна тактика може би нямаше да изгубим Стюарт и Кайл.

Едно мускулче върху лицето на Монроу потръпна, но той не отговори.

— Рискът е голям, хлапе — Конър обгърна раменете й с ръка. — Сигурна ли си, че ще успееш?

Тя кимна, ала Монроу поклати глава.

— Забранявам да го обсъждаме повече. В никакъв случай. Безопасността на Тъкача е най-важният приоритет на всеки отряд.

От устните на Адна се откъсна презрителен смях.

— Само допреди няколко секунди беше готов да рискуваш всичко. Изобщо не става дума за правилата, а за мен. Откажи се, Монроу. Знаеш, че това е единствената възможна стратегия.

Монроу я изгледа напрегнато.

— Моля те — понижи глас Адна. — Мога да го направя. Нека им помогна.

— Права е — обърна се Итън към Монроу. — Това е единственият начин, по който бихме могли да успеем. И дори така резултатът сигурно ще е катастрофален.

— Отрядът трябва да е съвсем малък — обади се Конър, без да сваля очи от Адна.

— Колко малък? — намръщи се Шей. — Имам предвид, освен тези, които сме тук?

— Ти няма да участваш — отсече Конър. — Ти си Потомъкът. Умреш ли, всички сме обречени.

Монроу шумно изпусна дъха си.

— Потомъкът няма да идва. Адна, разрешавам ти да отвориш врата близо до „Едем“, но не и вътре.

— Може и да не е достатъчно — възрази тя.

— Вътрешен портал в самия клуб би бил истинско самоубийство. Рискът да се провалим и така да застрашим както Тъкача, така и портала, е прекалено голям — каза той. — А и току-що научихме къде държат затворниците си, което означава, че ще трябва да действаш на сляпо. Няма да го допусна. Ще се появим на отсрещния тротоар или в някоя странична уличка. Ще нанесем удара си оттам — освобождаваме ги и се махаме.

— Кой ще отиде? — попита Шей; не изглеждаше никак доволен, ала гневът си бе отишъл от очите му.

— Само доброволци — отговори Монроу. — Това не е по нареждане на Стрелата. Лично е. Няма да се връщаме в Академията. Ще го направим един час преди зазоряване. Който ще идва, най-добре да си почине или да свърши, каквото му е необходимо, преди отново да се съберем.

Итън се прокашля.

— Аз ще дойда.

Недоверчив звук се откъсна от гърдите ми и той ме погледна със студена усмивка.

— Може и да не те харесвам, вълчице, но съжалявам, че замалко не убих брат ти. Онези копелета отнеха живота на моя брат. Искам поне да опитам да си отмъстя… както и да ги вбеся, като им измъкна затворниците изпод носа.

Монроу се понамръщи и Итън сви рамене.

— Сам го каза, Монроу — това е лично.

— Добре, Итън. И двамата отиваме.

— Само вие двамата? — зяпна го Шей. — Ще отидат само двама души?

— Не — усмихна се Монроу и погледна към мен. — Ще вземем и една алфа със себе си. Това би трябвало да е достатъчно, за да се промъкнем тайно и да освободим пленниците.

— Не и Кала! Те ще се опитат да я убият. Прекалено опасно е.

Подскочих, оголила зъби насреща му.

— Забрави ли коя съм? Не се нуждая от защитата ти!

Яростта ми се стопи в мига, в който срещнах очите му, пълни със страх… и обич.

— Знам — каза той.

— Кала ни е необходима, за да открием глутницата й — обясни Монроу. — Трябва да дойде с нас.

Раменете на Шей увиснаха, ала той кимна.

— И аз идвам — неочаквано се обади Конър. — Ако това ще е последната ни веселба, определено не искам да я пропусна.

— Решено — каза Монроу. — Сайлъс?

— Какво? — попита Книжникът, без да вдига глава от записките, в които бе потънал.

— Мога ли да разчитам, че няма да докладваш на Аника… поне не веднага?

Сайлъс отново започна да пише, но кимна утвърдително.

— Предлагам ви сделка — открийте как са разобличили Грант и аз няма да изтичам при Аника, за да й разкажа всичко. Докладът, който мога да подготвя сега, е твърде непълен.

— Благодаря ти — каза Монроу. — Е, Итън, да обсъдим подготовката. Айзък, ще дадеш ли нещо за хапване на момчето? Конър…

— Заемам се — Конър се запъти към вратата, поглеждайки през рамо към Адна, Шей и мен. — Да вървим, няма да мога да ги пренеса сам.

Потърсих с очи Ансел, ала той отново се взираше в ръцете си, треперейки конвулсивно. Май беше най-добре да го оставя сам. Исках да му помогна, но ако ми предстоеше битка, трябваше да се съсредоточа. Всеки път, когато го погледнех, стомахът ми се свиваше от съкрушения му вид и от образа, който изникваше в съзнанието ми — на окървавеното тяло на майка ми върху жертвеника. Преглътнах горчилката, надигнала се в гърлото ми, и се изправих, за да последвам Конър. Адна вече излизаше от кухнята.

— Какво да пренесеш? — Шей също стана.

— Оръжията — ухили се Конър и прекрачи прага.

16

— Оръжията? — повтори Шей, загледан в енергичната походка, с която Конър прекоси тренировъчната зала.

— Просто върви след него — простена Адна. — Момчетата с техните играчки! Не знам дали изобщо ще порасне някога.

— За какво говориш? — попитах и се изравних с нея. — Нали вече носи мечове?

— Само два — отвърна Адна.

— Два не са ли достатъчно? — промърмори Шей под носа си, докато вървяхме след Конър.

В другия край на залата имаше тясна врата. Конър я отключи и ние го последвахме през нея. Обгърна ни непрогледен мрак, тъй като в стаята нямаше прозорци. Намръщих се и поклатих глава, която изведнъж се изпълни със странно жужене.

— Ау! — възкликна Конър. — По дяволите! Сайлъс пак си е оставил учебниците на пода. Къде е ключът за тъпото осветление…

— Ето го — обади се Адна и след миг мъжделивата светлина от една-единствена крушка озари помещението.

Аз ахнах, а Шей подсвирна. И четирите стени бяха покрити с оръжия от пода до тавана: зловещо закривени мечове с най-различни дължини — от трийсетина сантиметра до човешки бой; ками с извити, назъбени остриета; едно и двуглави брадви; боздугани и тежки сопи; пики и алебарди. И всички те блестяха, дори и на слабата светлина в стаята.

Цялото помещение пулсираше от Древна магия, тя струеше от оръжията и караше въздухът около нас да вибрира от нейното могъщество. Изумлението ми отстъпи място на неприятно свиване на стомаха — видът на оръжията ми напомни, че Търсачите прекарват живота си в усъвършенстване на най-различни начини за убиване на Стражи. Ето как го правеха. Като по даден знак, рамото ми затуптя, сякаш тялото ми не бе забравило стореното му от същите тези оръжия.

— Погледнете само! — Конър изрита настрани няколко разпилени по пода книги. — Ако Сайлъс толкова обича бумагите си, защо ги оставя да се търкалят навсякъде?

— Сайлъс тренира тук? — самата мисъл как използва някое от оръжията наоколо, ми се струваше съвсем неправдоподобна. — Мислех, че Книжниците не участват в сражения.

— Така е. Но всички Търсачи трябва да могат да се бият. Всеки един от нас дава дежурства в аванпостовете — обясни Конър. — Включително и Книжниците. Дори и най-безполезните от тях.

— Той не е безполезен, просто е разсеян — Адна прекоси стаята и се покачи на една стълба, с чиято помощ можеха да се достигнат и най-горните оръжия. — Е, какво ще ти трябва?

— Свали ми френския гладиус — каза Конър. — Както и два катара4.

— Толкова си предсказуем — Адна откачи оръжията от халките, на които висяха. Едното приличаше на обикновен меч, ала двете къси остриета виждах за първи път.

— Просто знам какво харесвам — ухили се Конър и улови меча, който Адна пусна в ръцете му.

— Колко оръжия носиш? — попита Шей, когато Търсачът пое и двете ками за ръкопашен бой.

— Зависи. Смятам, че идеалният брой е шест. Или седем.

— Двамата с Итън вярват, че мъжествеността се измерва с броя на оръжията, втъкнати под дрехите им — изкиска се Адна. — Според мен се опитват да компенсират нещо.

— Хей! — възмути се Конър.

— Веднъж си устроиха състезание, за да видят кой може да носи повече оръжия наведнъж — продължи Адна.

— И кой победи? — попитах.

— Аз — заяви Конър. — Двайсет и две.

— Сериозно? — веждите на Шей подскочиха и той започна да оглежда огромното разнообразие по стените.

— Страхотно — Адна извъртя очи към тавана. — Май си имаш нов конкурент.

Конър поклати глава.

— Не ти го препоръчвам, Шей. Минеш ли петнайсет, проклетите неща започват да те мушкат по най-неприятни начини при всяко движение.

— Ще го имам предвид — засмя се Шей.

— Освен това — обади се Итън, облягайки се на касата на вратата, — Конър спечели нечестно. Церемониалните ками не са истински оръжия.

— Ама убиват, ако те намушкат в окото или ти ги забият в гърлото — възрази Конър.

— Все едно, това си е момичешки нож и ти го знаеш.

— Сигурна съм, че не се присмиваш на момичетата — изгледа го свирепо Адна. — Защото това може да се окаже опасно за здравето ти.

— Разбира се, че не — каза Итън. — Присмивах се единствено на Конър.

— Яд те е, защото изгуби — при тези думи Конър поднесе острието на меча към светлината. — Това има нужда да се наточи.

— Трябва по-добре да се грижиш за оръжията си — подхвърли Итън и без да обръща внимание на неприличния жест на Конър, насочи вниманието си към Адна. — Е, това ли ще е чакалнята тази вечер?

— Така изглежда. Имаш ли нужда от още стрели? И малко тренировка, за да се отпуснеш, докато чакаме?

— И още как! — ухили се той.

Докато Адна сваляше нови оръжия, а Итън ровеше из разни кашони, Шей се приближи неловко до мен, пъхнал ръце в джобовете си.

— Съжалявам за онова, което казах по-рано.

Гневът ми отново се надигна и аз стиснах зъби, тъй като не исках да избухвам.

— Просто не искам да те изгубя.

Кимнах, но не можех да го погледна. Дори да го беше сторил от любов, думите му ме изпълваха с негодувание. Не ги бях заслужила. Нито пък Рен. Стомахът ми се сви само при мисълта за Шей и Рен. Дали изобщо някога щяха да са в състояние да се бият рамо до рамо?

Шей, който ме наблюдаваше с крайчеца на окото си, поклати глава и въздъхна.

— Добре ли си? — казах, преглъщайки остатъка от гнева си.

— Да. Просто си мислех.

Той ме погледна и отново въздъхна.

— Значи той ще се върне?

— Кой? — попитах, докато гледах как проблясват оръжията, които Конър размахваше.

— Рен — името увисна между нас и ме накара да насоча цялото си внимание към Шей. — Ако планът успее, той ще бъде тук. С нас.

Извърнах очи.

Рен.

Рен щеше да бъде тук. Не можех да се преструвам, че не усещам топлината, разляла се във вените ми при мисълта, че той ще бъде в безопасност. И съвсем близо до мен.

— Какво означава това за нас? — настоя Шей.

— Не знам — отвърнах откровено и направих крачка напред, за да разгледам смъртоносните украшения по стените.

— Кала, почакай! — Шей ме сграбчи за ръката и когато се обърнах да го погледна, видях, че очите му проблясват като пролетни листа, осеяни с капчици роса.

— Не ми се говори за това, Шей — промълвих. — Имам си по-важни неща, за които да мисля. Като например как да не загина.

— Не е нужно да говориш. Просто ме чуй — при тези думи той улови лицето ми между дланите си. — Не ме е грижа, че Рен ще бъде тук… Е, добре, излъгах. Побърквам се само като си го представя близо до теб. Не мога да мисля трезво, единственото, което усещам, е вълкът вътре в мен. Ето защо казах…

В гърлото му се надигна ръмжене и вълчата природа припламна в очите му — хищническа, заела отбранителна позиция.

— Но това няма значение. Кълна ти се, че искам да помогна на глутницата. И не искам нищо лошо да се случи на Рен… поне през повечето време. Единственото, което има значение, сме аз и ти. Нещата са различни, откакто сме сами. Или поне ми се ще да вярвам, че е така.

Не исках да срещам погледа му. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, сякаш се опитваше да избяга от този разговор.

— Вече не си във Вейл — продължи той. — Правилата се промениха. Ще се боря, за да бъда мъжът до теб.

„Дали наистина са се променили?“

Вече не бях сигурна чии правила важаха, нито къде бе мястото ми в цялата тази бъркотия.

— Шей… — опитах да се дръпна, ала ръката му се обви около кръста ми и ме задържа.

— Кажи ми, че не го искаш и ще те оставя на мира — каза той и се приведе, така че устните му докоснаха лицето ми.

Гърлото ми се сви. Исках да му кажа, че го обичам. Наистина. Обичах го така, както не бях и подозирала, че е възможно, преди той да се появи в живота ми. Той заслужаваше да го научи. Заслужаваше да знае, че чувствата ни са взаимни. Ала вече не можех да имам вяра на самата себе си. Не и след разказа на Ансел. Бях донесла страдание и смърт на хората, които обичах. Майка ми бе убита, опасност и в този миг грозеше глутницата ми, брат ми бе осакатен и се ненавиждаше. И всичко това — по моя вина. Как да му отговоря? Всеки избор, който правех, съсипваше онези, които обичах. Какво можех да предложа на Шей, когато единственото, което носех, бе гибел?

— Какво си шушукате вие двамата? — обади се Адна от върха на стълбата. — Дръж!

И тя подхвърли един меч на Шей. Аз потръпнах, но той пристъпи напред и с лекота го улови за дръжката.

— За какво ми е това? Нали няма да идвам с вас.

— А как иначе да си прекараме времето, преди да тръгнем?

— Аз поне знам, че няма да заспя — заяви Конър. — Какво ще кажеш да си премерим силите, Шей? Само защото няма да дойдеш с нас, не означава, че не можеш да опиташ няколко удара за развлечение.

— Предполагам — думите на Шей разкриха изострените му кучешки зъби.

— Ти искаш ли нещо, Кала? — попита Адна и махна към отрупаната с оръжия стена.

— Не, благодаря — отвърнах, обхождайки с поглед многообразието от лъскави брадви, мечове и десетки други, чиито имена не знаех. — Ще разчитам на природните си заложби.

— Каквито имаш в изобилие — Конър многозначително повдигна вежди, но бързо престана да се хили, когато видя острите ми зъби.

Итън се разсмя и за първи път ми се усмихна.

— Добро момиче.

Застанал до мен, Шей направи няколко замаха с меча, за да го изпробва.

— Какво ще кажеш? — Адна слезе от стълбата и се запъти към него.

— Не съм сигурен — замислено отвърна той. — Ще ми се да знаех какво представлява Кръстът на елементите. Хубаво би било да потренирам с нещо сходно.

— Нищо не е сходно с Кръста на елементите — рече Конър, докато хвърляше няколко ками по един тренировъчен манекен.

Те до една се забиха в гърдите на куклата и стомахът ми се сви.

„Къде ли ще потънат тези остриета, когато нападнем «Едем»? В сърцата на вълци, които познавам? С които доскоро се биех рамо до рамо?“

— Сигурно си прав — Шей огледа стената. — Но никое от тези няма да е толкова добро. Чудя се дали изобщо има някаква полза да тренирам с тях.

— Стига си обиждал оръжията ни, Избранико — Конър размаха два меча пред лицето си и аз направих една-две крачки назад, по-далеч от смъртоносната вихрушка от удари, която Конър сипеше с такава лекота. — Съвсем не са толкова лоши.

Шей се засмя.

— Не се и съмнявам. Имах предвид само… — той разпери ръце и така и не довърши. — Все едно.

— Знам какво имаше предвид — ухили се Конър. — Но малко тренировка няма да ти навреди, дори и да не е с твоята светиня, Кръста на елементите. Ако ти се струва скучно да се биеш само с един противник, защо не опиташ силите си срещу двама от нас наведнъж?

Шей погледна първо към него, а после към Адна.

— Защо не?

— Не го предизвиквай, Конър — поклати глава Адна. — А ти не му обръщай внимание, Шей. Не е нужно да се биеш и с двама ни едновременно. Това е лудост.

— Извинявай — каза Конър, — да не би твоите противници обикновено да си чакат реда на опашка?

— Конър! — Адна сложи ръце на хълбоците си.

— Не — намръщи се Шей. — Той е прав. Да опитаме.

— Сигурен ли си? — попита Адна, ала крайчетата на устните й вече се извиваха в усмивка.

— Аха — отвърна Шей и се ухили широко. — Хвърли ми някое оръжие.

— Нека да опита онзи японски меч — предложи Конър. — Неговата дръжка прилича малко на Халдис.

— Готово — Адна за миг се покатери на стълбата и посегна към тънко, леко извито острие.

— А с какво смята да се бие дамата? — попита Конър; нехайният начин, по който въртеше оръжията пред себе си, ясно показваше колко добре ги владее.

— Да видим как ще се справи с дзиудзие биен5 — рече Адна. — Това е нещо по-различно.

— Железният камшик? — повдигна вежди Конър. — Идеята си я бива.

— Шей е доста добър с камшика.

Неволно потреперих, припомнила си нощта на съюза. Тъмната гора и злата усмивка на Флин. Писъкът й, когато откъснах ръката й. Начинът, по който Шей издърпа железния бич от пръстите й и използва собственото й оръжие против нея.

— Има ли нещо, в което да не те бива? — Адна го дари с ослепителна усмивка и аз трябваше да сплета пръсти зад гърба си, за да не я стисна за гърлото.

— В голфа. Не съм достатъчно търпелив за него — отвърна Шей и така замахна с оръжията си, че въздухът изсвистя.

Адна тръсна глава и пристъпи към него, стиснала във всяка ръка дървената дръжка на камшик, направен от седем метални халки и завършващ с остра стреличка. Изглеждаха страховито, почти като живи същества, докато се гънеха във въздуха, водени от изящните й движения.

— Това бичове ли са? — Шей се взираше в извиващия се метал, който Адна с лекота въртеше пред себе си.

— И още как — отвърна тя и направи рязко движение с китката.

Сребристите халки се стрелнаха напред и преди да успея да мигна, стреличката на върха потъна в близката тренировъчна кукла.

— Леле! — възкликна Шей и направи крачка назад.

Адна освободи камшика си.

— Не беше зле, нали?

— А това какво е? — попитах, когато Конър окачи две къси ками на кръста си.

— Ела по-наблизо с вълчите си зъби и ще ти покажа.

Итън изсумтя и вдигна арбалета си.

— Никога няма да разбера какво толкова им харесваш на катарите.

И той с главозамайваща бързина изпрати четири стрели в една кукла.

Шей се приближи до мишената.

— Как успяваш да стреляш толкова бързо? Винаги съм смятал, че арбалетите са бавни. Мощни, но бавни.

— Мислиш за европейските арбалети — обясни Итън и също отиде до куклата, за да извади стрелите. — Този е изработен по модела на древнокитайските арбалети. Целта му е бързината, не силата. Има пълнител, който зарежда нова стрела след всеки изстрел.

Неволно вдигнах ръце към гърдите си — твърде добре помнех с каква скорост стрелите на Итън се бяха забили в тялото ми. Той погледна към мен и кимна:

— Не обсипеш ли един Страж с дъжд от удари, си обречен.

— Бих умрял от скука, ако трябва да използвам това нещо — подхвърли Конър, измервайки лъка с презрителен поглед.

— Животинската сила не е единственият начин за водене на битка — не му остана длъжен Итън.

— Просто се боиш да си изцапаш ръчичките.

Конър свали един от катарите от кръста си и обви пръсти около дръжката, която бе разположена хоризонтално на късото, широко острие.

— Окървавиш — поправи го Адна, взирайки се в камата. — Думата, която търсиш, е „окървавиш“.

Конър я погледна изкосо и откачи и другия кинжал. Само за миг тялото му се превърна в неясно петно. Той скочи във въздуха, описа кръг около манекена и се приземи полуприклекнал зад него.

Шей не можа да се сдържи и подсвирна при вида на плетеницата от дълбоки прорези, които Търсачът бе оставил върху тренировъчната кукла само за няколкото секунди, в които беше до нея.

— Нинджа — прокашлях се аз; Шей ми хвърли бърз поглед и се усмихна за миг.

— Позьор — разсмя се Итън. — Нали вече го убих?

И той вдигна стрелите, които току-що бе извадил от гърдите на манекена.

— Не сте вие тези, които би трябвало да ни показват на какво са способни — обади се Адна.

— Какво искаш да кажеш? — попита Итън.

— Шей има нужда от практика — поясни тя, докато размахваше камшиците си, така че те ту се развиваха, ту отново се навиваха като страховити метални змии.

Шей се почеса по тила.

— О, хайде де — каза Конър. — Сигурен съм, че ще се справиш. Пък и умирам да изпусна малко пара, преди да сме поели на тази налудничава мисия, която ни предстои след няколко часа.

— Май си прав — Шей изпъна рамене. — И аз съм доста напрегнат.

Итън се засмя.

— Не се тревожи. Аз ще съм ви рефер и ще се погрижа тези двамата да играят честно.

— Ужасен си! От теб човек не може дори да се позабавлява — каза Конър и замени двата катара с обичайните си мечове.

— Готови ли сме? — попита Адна.

— Иска ли питане! — ухили се Конър.

Шей кимна, без да откъсва очи от двамата Търсачи, които започнаха да описват бавни кръгове около него. Видях как вените на шията му изпъкнаха и затуптяха, когато те го доближиха. Адна замахна първа — камшиците й се стрелнаха ниско, мъчейки се да достигнат глезените му. Шей ги избегна с такава лекота, сякаш скачаше на въже, но когато се приземи, Конър се нахвърли отгоре му, размахал мечовете си толкова мълниеносно, че едва можех да различа къде свършва единият и започва другият.

Понечих да пристъпя напред, тъй като инстинктът ме тласкаше да застана между Шей и проблясващата стомана. Тялото ми жадуваше да последва зова за кръв. Имах чувството, че ще се задуша, докато се опитвам да потисна вълка, който отчаяно се мъчеше да се отскубне от затвора на човешкото ми тяло. Ала не биваше да се намесвам. Шей се нуждаеше от това. Време бе Потомъкът да се бие сам, без чужда помощ. Не бях предполагала обаче колко трудно ще ми бъде да се отдръпна. Отстъпих към стената, за да се отдалеча от схватката, но миг по-късно подскочих, когато шиповете на един боздуган ме одраскаха по шията.

Шей прикова поглед в Конър. Мечовете им се срещнаха и дрънченето на метал отекна между стените и тавана. Докато вниманието на двамата мъже бе насочено един към друг, Адна бавно се прокрадна изотзад. Камшиците се стрелнаха към незащитения гръб на Шей. Неволно ахнах, когато той натисна остриетата на Конър надолу, като в същото време подскочи високо, преметна се над Адна и се приземи точно зад нея. Конър изкрещя и се хвърли на земята, разминавайки се на сантиметри с острите върхове на двата бича. Шей сграбчи Адна през кръста, дръпна я към себе си и опря единия си меч в гърлото й.

— Предаваш ли се?

С лице, замръзнало в изумена маска, тя преглътна и кимна едва-едва, за да не се пореже на меча.

— Мамка му! — смеейки се с глас, Конър се претърколи по гръб. — Сега разбирам. Потомъкът е избран, защото има очи и на тила си. Ако се подстрижеш малко по-късо и ние ще ги видим, нали?

Макар и запъхтяна, Адна се усмихна, когато Шей свали оръжието си, и изви глава назад, за да го погледне.

— Как го направи?

Същият въпрос отекваше и в моята глава. Досега не бях виждала нищо подобно на онова, което Шей бе сторил току-що. Бях поразена. Притисках гърдите си с ръка и се мъчех да си поема въздух, докато сърцето ми биеше лудешки.

Шей сви рамене.

— Не съм сигурен. Просто знаех, че си там. Усетих те зад себе си.

Итън не каза нищо, но двамата с Конър се спогледаха многозначително.

— Много добре — заяви Конър и вдигна мечовете си. — Едно на нула за теб. Две от три?

— Адна? — попита Шей.

— Няма да те оставя да ми изиграеш същия номер два пъти — отвърна тя и закачливо го бутна, за да се освободи.

— Ще видим — ухили се Шей.

Повече не можех да понасям. Свирепостта на битката, безгрижните им закачки — всичко това ме караше да се чувствам като страничен наблюдател. Ненужен и нежелан. Силата, гъвкавостта и смехът им бяха като бодлива тел, впила се дълбоко в плътта ми. Сякаш нищо от онова, което бяха научили в кухнята, нямаше значение. Майка ми беше мъртва, глутницата ми — изоставена, а те вече бяха продължили напред. Щях да скърбя сама.

Докато тъгата повличаше настроението ми в катранената яма на самосъжалението, мисълта ми се насочи към Ансел. Колко ли по-ужасно бе всичко това за него? Заля ме чувство на вина и ми напомни, че не съм единствената, изгубила обичан човек. Наоми, майка ни, бе отнета и от двама ни, но Ансел бе загубил още нещо. Вълкът в него вече го нямаше — изтръгнат от тялото му и унищожен. Аз може и да скърбях, но поне бях цяла. Все още бях Страж. За него нямаше връщане назад.

Никой не забеляза как се обърнах и се запътих към вратата, тъй като в този миг Конър се хвърли срещу Шей и така го изненада, че той изпусна меча си.

— Хей!

— Ти да не очакваше предупреждение след последната ни схватка? — изсмя се Конър. — Адна, довърши го!

— С удоволствие — засмя се тя и се включи в двубоя.

Шей се наведе и се претърколи настрани, за да избегне ритника й.

— Как ли пък не!

Сподирена от дрънчене на стомана, аз тихичко се измъкнах от стаята.

17

Лъч жълта светлина се процеждаше в коридора от едва открехнатата врата на върха на стълбището, което открих, следвайки миризмата на Ансел. Побутнах я предпазливо и надникнах вътре.

— Ще ме умориш, хлапе — Айзък, обърнат с лице към брат ми, разтърка слепоочията си. — Какво друго да ти кажа?

Почуках на касата на вратата и Айзък се завъртя, а Ансел вдигна глава, само за да я наведе отново, когато ме видя.

— Да ме отмениш ли идваш? — попита Айзък и се приближи до вратата.

Кимнах, без да свалям очи от Ансел, който седеше на ръба на леглото и се взираше в обувките си.

— Радвам се, че дойде — понижи глас Айзък, когато стигна до мен. — Тес я бива много повече в тези работи. Винаги тя се оправя с гостите.

— Не знаех, че в аванпоста има спални — казах, обхождайки с поглед малката, скромно обзаведена стая.

— Понякога на отрядите им трябват няколко дни, за да подготвят мисията си — обясни Айзък. — Това са жилищата, които използват, когато не са в Академията. Освен това Берачите живеят тук.

— Ясно. Той как е?

— Казва, че нищо не го боли. Но определено не е добре. Не можах да го убедя да хапне и залък. Стоплих му малко яхния. На нощното шкафче е — може пък ти да имаш повече късмет.

— Благодаря ти, че остана с него.

— Няма защо — отвърна Айзък. — Е, ако тук всичко е наред, мисля, че ще сляза долу.

— Добре — рекох и го заобиколих, за да вляза.

Приседнах на леглото до Ансел, ала той и сега не продума и продължи да се взира в ръцете си, стиснали нещо, което не можех да видя.

— Значи отказваш да се храниш? — казах и махнах към недокоснатата чиния.

— Ще ям, когато огладнея — промърмори той.

— Опитвала съм храната им — нарочно се постарах да придам небрежно звучене на гласа си. — Кълна се, че не е отровна.

Ансел не се засмя, но все пак разтвори ръце и натъпка онова, което държеше, в джоба си. Стори ми се, че е смачкан лист хартия.

— Какво е това?

— Нищо — той скръсти ръце на гърдите си. — Какво искаш?

— Преживял си много — казах, изоставяйки празните приказки. — Трябва да се грижиш за себе си.

Посегнах към рамото му, но той се дръпна.

— Не ме докосвай.

— Защо? — попитах предпазливо. — Толкова се радвам да те видя, Ан. Липсваше ми.

Ансел се разсмя — отново онзи ужасен металически звук.

— Нима? Никога не бих предположил.

Не знаех какво би могло да облекчи разяждащата болка, която се загнезди дълбоко в мен при тези думи и безжизнения тон, с който бяха изречени.

— Трябваше да си тръгна.

Той не отговори.

— Наистина. Щяха да го убият.

— Те убиха мама — прошепна той.

— Знам — отвърнах задавено. — Но церемонията, Ан… Щяха да ни накарат да убием Шей.

— Колко пъти ще повтаряш едно и също? — тихо попита той. — Сякаш то оправдава случилото се с нас. Нямаш представа какво направиха. Не беше там.

Докато говореше, Ансел прокарваше нокти по китката си и когато се приведох, видях, че е оставил червени бразди върху кожата си. Сграбчих го за ръката и я дръпнах.

— Престани!

Отново онзи ужасен смях.

— И защо?

— Може и да не съм била там, но виждам колко болка са ти причинили.

Той потрепери и се улови за стомаха, сякаш му бе прилошало.

— Струва ми се, че все още усещам как го издърпват от мен. Непрекъснато си припомням как ми го отнеха.

И като понижи глас, прошепна:

— Не мога да живея така.

— Ансел, животът ти не е свършил — взех ръката му в своята. — Все още си си ти… и аз те обичам. Моля те, не се наранявай.

Не бях в състояние да кажа, че няма значение дето му бяха отнели вълка. Това би било лъжа. Знаех, какво означава да изгуби вълчата си природа.

— Ще открием начин да ти помогнем.

— Единствените, които биха могли да ме направят цял, са Търсачите. Те вече казаха, че няма да го сторят. А Пазителите…

— Онова, което са ти сторили, е ужасно, но не бива да се предаваш. Моля те. Бъди силен, заради мен. Заради Брин.

Ансел се намръщи.

— Даже да е жива, за Брин ще е по-добре да стои далеч от мен.

— Не е така.

— Тя заслужава някой, който може да бъде с нея. Остане ли с мен, няма да може да бъде себе си. Трябва й Страж.

— Не е вярно — възразих.

— Откъде знаеш?

— Защото невинаги е било така — отвърнах тихо.

— За какво говориш, Кала? — той ме погледна и в очите му видях гняв, различен от всичко досега.

„Струва му се, че е изгубил всичко, което има значение.“

Нежно стиснах ръката му и обясних:

— Открих, че Търсачи и Стражи са се влюбвали. Не е нужно да си вълк, за да си достоен да бъдеш обичан.

Ансел ме гледаше невярващо.

— Така е. Преди много, много години сме били съюзници… а понякога и нещо повече.

— Преди много, много години… — повтори той и очите му погаснаха — беше готов да се предаде.

— Знам го и защото обичах Шей — продължих, а гласът ми потреперваше. — Още преди да го превърна в един от нас.

Ансел се взря в мен. За миг безжизнената маска на лицето му падна и пред себе си отново видях своя брат.

— Сигурен бях! — той почти се усмихна.

— Знам.

— Е, предполагам, че и това е нещо — въздъхна той. — Нали ти казах, че бих избягал заради Брин. Може би сам съм си виновен.

Крайчетата на устните му започнаха да се извиват, ала изведнъж той се намръщи.

— Някога обичала ли си Рен? Мислех си, че може и да е било така. Имам предвид, че между вас двамата очевидно съществуваше някаква връзка. Само защото сте алфи ли беше?

Болезнени, плашещи чувства полазиха по тялото ми и ме накараха да потреперя.

— Аз…

Образи заиграха пред очите ми, връхлетяха ме спомени за смеха на Рен, за лицето му, за допира му. Бях признала любовта си към Шей едва когато мислех, че ще го изгубя. Сега Рен бе този, когото грозеше смъртна опасност. Дали неудържимото желание да го спася също бе породено от любов?

И ето че сякаш го видях до себе си. Почти можех да почувствам дъха му, докато шепотът му изпълваше стаята.

Става въпрос единствено за любов.

— Няма значение — поклати глава Ансел, когато не му отговорих, и се опъна върху леглото. — Е, имаш ли им доверие?

— На Търсачите ли?

— Аха.

— Така мисля — отвърнах.

„Но не толкова, колкото бих искала.“

— И сега какво? Какво ще правиш, ако утре се събереш с глутницата?

— Ще помогнем на Шей — отвърнах, все още потънала в мисли за Рен.

— Ще му помогнете за какво?

— Да спаси света.

— Само това? — Ансел се разсмя и този път смехът му беше истински.

— Аха — усмихнах се. — Само това.

Двамата се умълчахме за няколко минути. В тишината на стаята биенето на сърцето ми бе оглушително.

— Ансел, смятам, че трябва да опитаме.

— Да опитаме какво?

— Да те превърна в Страж. Пазителите непрекъснато лъжат. Може да са излъгали и за това.

Видях как мускулите на гърлото му се напрегнаха, когато преглътна мъчително.

— Наистина ли мислиш така?

И сама не знаех какво мисля, но с цялото си същество се надявах да са излъгали.

— Те непрекъснато лъжат — повторих шепнешком.

Ансел обърна глава към мен. Цялото му тяло трепереше.

— Добре.

Когато приех вълчия си образ, той се сви. Колко ли му бе трудно да наблюдава моето преобразяване, така естествено и леко, когато неговото умение да стори същото му бе отнето!

Ансел се надигна и седна на леглото, без да откъсва очи от мен. С потрепващи уши, аз приближих муцуна до мишницата му. Погледнах го и когато го видях да кимва, забих зъби, дълбоко и здраво. Той си пое рязко дъх и острият мирис на страха му изпълни ноздрите ми.

Възвърнах си човешката форма и повдигнах брадичката му, така че очите ни се срещнаха, а после протегнах ръка.

— Bellator silvae servi. Воин на гората, аз, алфата, те призовавам, за да ми помогнеш в моя час на нужда.

Докато чаках, чувах единствено дишането ни, плитко и уплашено. Затворих очи с надеждата да усетя как силата прелива от мен в Ансел и ни свързва. Стискайки клепачи, аз отново проговорих, ала този път гласът заплашваше да ми изневери.

— Bellator silvae servi. Воин на гората, аз, алфата, те призовавам, за да ми помогнеш в моя час на нужда.

Нищо. Никаква магия не изпълни въздуха между нас.

Отворих очи и видях, че Ансел клати глава, здраво стиснал клепачи. По бузата му се стичаше една сълза.

— Bellator silv…

— Спри — дрезгаво се обади той и зачервените му очи срещнаха моите. — Недей.

Не знаех какво да кажа. Наистина го бяха направили. Вълкът у него си бе отишъл и аз не бях в състояние да го върна. Никога не бях изпитвала по-силна ненавист към Пазителите, отколкото в този момент.

— Нека ти дам да пиеш от кръвта ми — думите ме задавиха и чак тогава си дадох сметка, че и аз плача. — Все още кървиш.

— Не — Ансел свали ризата си и я уви около раната на ръката си. — Не я искам.

— Ан… — посегнах към него, но яростта в погледа му ме накара да се вцепеня.

— Не я искам!

И той отново се отпусна върху леглото. По лицето му вече не се четеше абсолютно нищо, но това безучастно изражение бе по-страшно от гнева му.

— Върви си — каза той, взирайки се в тавана. — Трябва да поспиш преди мисията.

— Няма да те оставя сам.

Той бръкна в джоба си и извади смачкания лист.

— Ансел, какво е това? — попитах, опитвайки се да го видя по-добре.

— Остави ме на мира.

Очите му се спряха за миг върху зацапаното листче, преди той да го притисне до гърдите си.

— От Брин е, ясно? Успях да го задържа, докато бяхме разделени.

— О!

Сигурно му беше написала стихотворение. Сърцето ми се сви, очите ми запариха. Дали и тя имаше у себе си нещо негово? Брат ми и най-добрата ми приятелка, чиято любов бях искала да скрия от Пазителите. Може би за тях щеше да е по-добре, ако бяха избягали заедно. Дори това надали би довело до нещо по-ужасно от случващото се в момента.

Ансел се обърна на една страна, с гръб към мен.

— Просто си върви.

Продължих да седя на ръба на леглото, подпряла брадичка на коленете си. Когато по дълбокото му, равномерно дишане разбрах, че е заспал, легнах до него, като много внимавах да не го докосна. Положих глава на една възглавница и се загледах в спящия си брат.

След известно време той започна да хленчи тихичко, като животинче, раздирано от болка. Много скоро конвулсии започнаха да разтърсват тялото му, ала макар да трепереше неудържимо, не се събуди. Най-сетне и аз се унесох в сън, заслушана в хлиповете, които кошмарът изтръгваше от гърдите на брат ми.

18

— Кала — прошепна Шей и нежно ме побутна по рамото.

Звукът ме изтръгна от сънища, населени с викове на болка и пъплещи сенки, които заплашваха да ме погълнат.

За миг не можах да си спомня къде съм. Чувах единствено топлия глас на Шей и долавях изкусителния повей на уханието му. Привдигнах се, жадувайки за близостта му. Учудване се изписа по лицето му, когато проследих с пръст линията на челюстта му.

— Помолиха ме да те събудя. Време е.

Сладостта на момента се изпари, сякаш ми бяха ударили шамар. Начаса си припомних къде се намирам и какво ми предстои. Примигах няколко пъти, за да прогоня съня, и рязко седнах в леглото, но веднага съжалих за това, тъй като Ансел се размърда. Той обаче не се събуди и продължи да стене в неспокойния си сън, който не го бе оставил на мира през цялата нощ. Почувствах се дори по-ужасно, когато си припомних безуспешния си опит да му помогна.

— Хайде — каза Шей. — Другите ни чакат долу.

И ние безшумно излязохме от стаята.

— Как е той? — попита Шей, когато заслизахме по стълбите.

— Опитах се да го превърна във вълк — при тези думи ме връхлетя такава болка, че трябваше да се подпра на перилата, за да не падна.

— Наистина ли? По лицето ти се досещам, че не се е получило.

Кимнах и той ме прегърна през раменете, а устните му докоснаха слепоочието ми.

— Хубаво е, че си опитала, Кал. Съжалявам, че не е станало.

— Аз също.

— Той ще се оправи ли?

— Не знам — отвърнах, хвърляйки поглед към тъмния коридор зад нас. — Изглежда… прекършен.

— Така е — Шей потрепери. — Мога да се преобразявам от съвсем скоро и въпреки това то е такава важна част от мен. Не мога да си представя какво би било да го изгубя.

Кимнах и го погледнах. Вярно ли бе това? Наистина ли връзката между Шей и вътрешния му вълк бе толкова силна? Или просто съчувстваше на Ансел?

— И аз би трябвало да дойда с вас — каза той.

— Не. Търсачите са прави. Ти си твърде важен, за да се изложиш на такъв риск.

Той свали ръка от раменете ми и бръкна в джобовете си.

— Все още смяташ, че не ме бива в сраженията.

— Знам, че не е така — възразих. — Неведнъж съм те виждала да се биеш. Ти си роден воин. Не там е проблемът.

— Мога да помогна — заяви той и ми хвърли кос поглед. — Убеден съм, че мога.

— Този път няма значение колко добре се биеш — поклатих глава. — Насреща си ще имаме призраци. Докато Кръстът не е у теб, не можеш да ги победиш.

— Нито пък вие — изръмжа той и изострените му кучешки зъби уловиха светлината.

— Знам.

Смазваща тежест легна върху гърдите ми като скала.

Самоубийствена мисия.

Рискувахме твърде много, а дори не бях сигурна, че останалите от глутницата са живи. Че Рен е жив. Ами ако вече ги бяхме загубили?

До ушите ми достигна шумът, който Търсачите вдигаха в празното преддверие. Когато стигнахме до последното стъпало, Шей ме улови за раменете и ме обърна към себе си. Преди да разбера какво става, устните му намериха моите. Притиснах се в него и отворих уста, приветствайки целувката му. Дланите му се плъзнаха по ръцете ми, пръстите му потънаха в кожата ми. Усещах страха му и се поколебах дали не трябва да се отдръпна — с всяка милувка той попиваше мъничко от моята тревога. Тялото ми затрепери, както от огъня, който лумна във вените ми, когато целувката на Шей стана по-настойчива, така и от внезапното осъзнаване, че ако нещо във Вейл се обърка, може би никога вече няма да усетя устните му върху своите.

Той пръв се откъсна от целувката и долепи чело до моето.

— Може би е по-добре да не отиваш. Ансел има нужда от теб. Нека Монроу заведе Търсачите. Те могат да осъществят мисията и без теб.

— Трябва да го направя — отвърнах и лекичко го отблъснах от себе си. — Единствено аз съм в състояние да убедя глутницата, че на Търсачите може да се има доверие.

— Ако ти се случи нещо…

— Ето ги — Адна се появи на стълбите и изцъка с език. — Никакви дълги сбогувания. Не чухте ли? Романтиката умря. Губим време.

— Съжалявам — казах и се откъснах от прегръдката на Шей — боях се, че ако остана до него дори още само един миг, ще се предам на страха, изоставяйки всяка надежда, че бих могла да спася глутницата си.

„Все още си тяхната алфа, Кал. Глутницата се нуждае от теб. Знаеш коя си.“

Вкопчена в тази мисъл, прекосих преддверието и видях, че Итън и Конър ме чакат.

Конър ми кимна:

— Айзък ще наглежда брат ти, докато ни няма.

— Както и аз — Шей се приближи зад мен.

— Благодаря — отвърнах.

Не смеех да го погледна — страхувах се от нов пристъп на страх, породен от себичното ми желание да бъда с него.

В какво се бях превърнала? Нима това, че се бях отдала на любовта си към Шей, ме бе направило слаба? Имах чувството, че не ми е останала никаква сила, нищо от онази, която вярвах, че съм. Желязна решителност, независимост — всички качества, които толкова ценях, като че ли ме бяха напуснали през последната седмица. Отчаяно се нуждаех отново да открия себе си. Да докажа на Ансел и на глутницата си, че не съм ги изоставила. Не го ли сторех, не бих могла да живея със себе си.

В този миг Монроу се появи откъм кухнята.

— Какво е положението?

— Всички са налице — отвърна Конър, втъквайки една кама в ботуша си.

Монроу кимна.

— Адна ще отвори портал в една задънена уличка до клуба на Ефрон. Ще се промъкнем през страничния вход и ще проникнем в затвора.

— Какво ще прави Адна, докато вие сте вътре? — попита Шей. — Сама ли ще я оставите при портала?

Монроу кимна.

— Ами ако я нападнат? — намръщи се Шей. — Нека ида с нея. Ще стоя при портала, просто за да сме сигурни.

— Абсолютно не. Ти няма да участваш в битката при никакви обстоятелства — лицето на Монроу се обтегна, но той се усмихна решително на дъщеря си. — А дори да нападнат портала, тя знае как да се защити.

Адна се сепна, очите й се разшириха.

— Благодаря ти.

— Май ще се разплача — каза Конър и зарови лице в рамото на Итън.

— Я се разкарай — изръмжа Итън и намести арбалета си. — Нищо чудно до час всички да сме мъртви. Може би дори по-скоро.

— Още една причина да се възползваме от всеки миг — Конър се престори, че бърше очите си.

— Адна, може ли да поговорим насаме за момент? — попита Монроу.

— Забрави — поклати глава тя. — Да не мислиш, че ще те оставя да ми държиш някоя сълзлива бащинска реч, само защото можело да умрем. Просто ме остави да си върша работата.

— Нямах това… — започна Монроу, ала Адна вече му беше обърнала гръб.

Той я погледа как сваля камите от кръста си, а после повика Конър, като му даде знак с глава да се отдалечи от малката ни групичка:

— Конър, трябва да обсъдим нещо.

Конър смръщи чело, но го последва в един тъмен ъгъл на помещението.

— А, да — ухили се Итън. — Май ще има дърпане на уши.

Адна хвърли поглед към Шей.

— Нали няма да скочиш през портала в мига, в който го отворя? Обмислям дали да не те накарам да се закълнеш.

— Не си го и помисляй — обади се и Итън. — Вече го обсъждахме. Няма да рискувам живота си, ако не съм сигурен, че ти си в безопасност тук. Всъщност, защо не вземеш да си легнеш?

— След като тръгнете, ще се кача при Ансел — увери го Шей, но в гласа му се долавяше далечно ръмжене. — Нямам намерение да се преструвам, че нищо не се случва.

— Както решиш — сви рамене Итън. — Ако бях на твое място, аз бих си отспал.

— Очевидно Шей е истински джентълмен, за разлика от теб — каза Адна и като обви ръце около врата му, го целуна по бузата. — Благодаря ти за загрижеността, Шей, но всичко ще бъде наред.

Внезапно аз бях тази, на която й идеше да заръмжи.

— Дяволски си права, че не съм никакъв джентълмен — подхвърли Итън. — Ако беше прегърнала мен по този начин, определено нямаше да те оставя да се измъкнеш само с една целувка.

Шей се изчерви и намръщено разтърка врата си, а Адна се изкиска на реакцията му.

Погледът ми се спря върху Монроу и Конър. Не можех да чуя за какво говорят, но и двамата бяха твърде оживени. Устните на Монроу се движеха бързо, а ръцете му стискаха нещо. Пликове? Конър крачеше напред-назад, като клатеше глава и час по час прокарваше пръсти през косата си. Какво ли се случваше между тях?

Най-сетне Монроу сграбчи Конър за раменете и тикна листовете хартия в гърдите му. Видях как раменете на по-младия мъж се отпуснаха, сякаш се предаваше с въздишка. Той взе пликовете от Монроу и ги пъхна в джоба на якето си. Монроу го стисна благодарно за рамото, преди да се насочи към нас, а аз побързах да извърна очи, объркана от онова, което бях видяла.

— Почти е готова — каза Итън, когато Монроу се приближи.

Обърнах се и открих, че Адна бе потънала в екстаза на тъкането. Въпреки че и преди я бях виждала да отваря портали, и този път не можех да не се удивя на искрящите плетеници от светлина, които се вихреха пред нея.

Изведнъж се сепнах, усетила нечие присъствие. Конър бе застанал до мен и безмълвно наблюдаваше как Адна тъче. По лицето му нямаше и помен от веселие, то беше бледо и изопнато от напрежение. Хвърлих поглед към Монроу и отново се почудих какво ли се бе разиграло между двамата.

В този миг образите от другата страна на блещукащия портал се изясниха и кръвта забуча в ушите ми. Видях тъмна уличка със снежни преспи от двете страни, а в далечината една улична лампа хвърляше мътна светлина върху затворените магазини на Вейл.

У дома.

19

От другата страна на портала беше студено. Свеж зимен въздух щипеше кожата ми и аз си поех дълбоко дъх, оставяйки ледения вятър да изпълни дробовете ми. Мощна тръпка ме разтърси до мозъка на костите и ме накара да се почувствам жива. До болка копнеех да тичам, да вия, да ловувам. Пред очите ми дъхът ми образуваше малки облачета.

Погледнах назад и като през мъгла видях силуета на Шей да крачи напред-назад от другата страна. Дощя ми се да можех по някакъв начин да му вдъхна увереност. Когато Монроу даде заповедта за тръгване, скочих през портала, без да се обръщам, за да не изглежда дори за миг, че имам съмнения за мисията. Сега обаче съжалявах, че не му бях дала нещо — поне усмивка или пък още една целувка. Почувствах се още по-зле, когато осъзнах, че последната, която го бе целунала, е Адна. Тя стоеше до портала с извадени мечове и съвършено спокойно изражение, докато Итън и Конър разузнаваха наоколо.

— Не се ли безпокоиш, че някой може да забележи светлината? — попитах и махнах към проблясващия портал.

— В тази част на улицата няма прозорци — отвърна Адна. — Точно затова избрахме това място.

Думите й не ме успокоиха особено. Макар и не така ярка, както по време на тъкането, вратата все още се забелязваше, като блещукаща коледна украса. Бяхме достатъчно близо до Коледа, за да се надявам, че ако някой я зърне, щеше да я помисли именно за това.

— Чисто е — заяви Итън, изниквайки от тъмната уличка. — Между нас и страничния вход няма никакви препятствия, нито охрана.

Конър мълчаливо оглеждаше сенките наоколо.

— Добре — каза Монроу. — Да вървим.

Двамата с Итън застанаха начело, а аз приех вълчата си форма, стъпвайки безшумно по земята след тях. Последен беше Конър. Сърцето ми биеше бясно и всеки удар бе като думкане на барабан, който отекваше така силно в чувствителните ми вълчи уши, че недоумявах как и Търсачите не го чуват. Никой от тях не говореше, нито поглеждаше към мен. С решителни лица, те мълчаливо крачеха напред.

Когато стигнахме до страничния вход, Монроу вдигна ръка.

— Алармена система?

— Не — отвърна Итън. — Само една ключалка.

— Заемам се — Конър извади метален предмет от джоба си и отиде до вратата, а Итън зае неговата позиция, за да пази гърба ни.

Много скоро се чу изщракване и вратата се отвори с тихо стенание. Монроу и Конър начаса прекрачиха прага и приклекнаха в очакване на атака.

Такава не последва.

Те се спогледаха, но все пак ни кимнаха да ги последваме.

Щом се озовахме вътре, Итън затвори вратата зад нас и ние тръгнахме по коридора. Стомахът ми се сви, когато си припомних как бях вървяла по същия този коридор на път към кабинета на Ефрон. Къде ли беше господарят на Бейн сега? Вдигнах муцуна и подуших въздуха. В клуба вонеше на спарена пот, примесена с натрапчивия, задушаващо сладък дъх на сукубите. Потърках носа си с лапа в безуспешен опит да се отърва от отвратителния мирис.

Доколкото можех да преценя, в клуба не се долавяха нови миризми, нито каквото и да било движение. Думкането на баса и водопадът от разноцветни светлини бяха отстъпили място на тишина и мрак. Нямаше нито танцуващи хора, нито предизвикателно облечени сукуби, нито Стражи. Единственото, което се чуваше, бяха приглушените стъпки на Търсачите, докато се прокрадвахме предпазливо през сенките. Като че ли бяхме съвсем сами, но това изобщо не ме успокои. Подобно мъртвило никак не подхождаше на място като „Едем“, което живееше от пулса на кръв и похот.

— Ето ги стълбите — прошепна Конър и спря пред вито стълбище от ковано желязо.

Надникнах над перилата и проследих с поглед как тясната метална спирала се губи в бездна от непрогледен мрак.

— Светлина? — попита Итън.

— Още не — отвърна Конър и заслиза по стъпалата.

Те се спускаха все по-надолу и по-надолу. Много скоро усетих, че започва да ми се вие свят от резките завои; от обгърналата ме тъмнина изпитах чувството, че съм затворила очи и се въртя ли, въртя.

Дори с моята вълча способност да виждам на тъмно, спускането здравата обтегна нервите ми и флуоресцентната светлина, която най-сетне изникна пред нас, ме изпълни с благодарност. Тя постепенно ставаше все по-ярка, придавайки зеленикавосив оттенък на всичко наоколо. Спираловидното стълбище продължаваше да ни отвежда все по-навътре в недрата на клуба, докато не започна да ми се струва, че вървим от цяла вечност. Колко ли дълбоко под земята бяхме стигнали?

— Трябва да е тук — обади се Конър, когато най-сетне остави зад себе си и последното стъпало.

Беше се озовал в квадратно помещение, което някога трябва да е било боядисано в бяло, ала с течение на времето бе затънало в паяжини. Конър тъкмо бе направил още една крачка навътре, когато от сенките под стълбището изскочи тъмен силует и го събори на земята, избивайки меча от ръката му.

Чух как зад мен Итън изруга и като се преметна през перилата, скочи в стаята, а аз се втурнах покрай Монроу, за да се нахвърля върху вълка. Докато Итън изпращаше дъжд от стрели срещу Стража, който бе приковал Конър към циментовия под, зъбите ми се впиха в незащитения му хълбок. Вълкът изръмжа и яростно тръсна глава, когато стрелите потънаха дълбоко между плешките му. Оголил зъби, той щракна с челюсти към мен, ала аз ги избегнах с лекота и като приклекнах, се приготвих за втори скок.

Възползвайки се от отклоненото внимание на Стража, Конър извади един от катарите, заби го в корема му и го завъртя. От гърдите на вълка се откъсна скимтене, което бързо се превърна в задавено клокочене. Миг по-късно той рухна безжизнено върху Конър, който побърза да го махне от себе си. С вдигнат арбалет, Итън се огледа наоколо.

— Само един? — попита Монроу и се приближи с мечове в ръце.

— Засега — отвърна Итън и свали оръжието си.

— Имаме късмет — Конър избърса кръвта от ръцете си, а аз отидох до него и се надвесих над мъртвия вълк в краката му. Беше един от възрастните Бейн, ала не го виждах за първи път. Беше някой, когото познавах — бащата на Сабин. Току-що бяха убили бащата на Сабин.

Възвърнах си човешката форма и поклатих глава.

— Добре ли си? — попита Конър.

— Нещо не е наред — отвърнах, обхождайки с поглед малката стая; чувствах се неспокойна в човешкия си облик, когато опасността бе толкова близо. — Този вълк не би трябвало да е тук.

— Какво искаш да кажеш? — попита Монроу. — Бих се изненадал, ако наоколо нямаше Стражи. Всъщност, учуден съм, че заварихме само един.

— Не — поясних, мъчейки се да потисна неприятното усещане в стомаха си. — Става въпрос точно за този вълк. Познавам го… тоест, познавах го. Той не е от охраната на Ефрон. Това е един от Стражите, които патрулират в планината. Като вълците от моята глутница.

— Не е ли възможно да са променили задълженията? — предположи Итън.

— Това никога не се случва. Не и с планинските глутници.

— Обзалагам се, че доста неща не са същите след твоето офейкване — промърмори Конър.

— Може би — отвърнах; чувствах се ужасно несигурна, докато се взирах в мъртвия вълк.

„Не би трябвало да е тук. Знам, че не би трябвало да е тук.“

— Ще бъдем нащрек, Кала — увери ме Монроу, отвеждайки ме по-далеч от тялото. — Но трябва да продължим — отне ни повече време да стигнем тук, отколкото очаквах. Не бива да губим нито минута. Съжалявам, че се оказа някой, когото познаваш.

Зад спираловидното стълбище имаше врата. След като опита бравата, Конър извади шперц и предпазливо отвори. От другата страна започваше тесен коридор със същото жужащо флуоресцентно осветление. Имаше шест врати — по една в двата края и по две отляво и отдясно. Страничните врати бяха плашещи на вид метални правоъгълници, в които на нивото на очите зееше неголям отвор.

— Какво сега? — попита Итън.

— Сега започваме да ги отваряме една по една — отвърна Монроу. — Всички знаем как се отключват врати — избирайте си по една и започвайте…

— Почакайте — улових го за ръката аз. — Просто ме последвайте.

Отново се преобразих и започнах да душа, долепила муцуна до пода. Когато стигнах до последната врата вдясно, изскимтях и задрасках с нокти по здравия метал.

— Тази? — попита Монроу.

Отново изскимтях, нетърпелива да проникна от другата страна. Сърцето ми се блъскаше като чук в гърдите, докато Монроу отключваше вратата, а когато я отвори, дъхът ми почти спря.

Вътре, облегнати на две срещуположни стени, имаше двама млади мъже. Тежки окови не им позволяваха да стигнат един до друг и ограничаваха движенията им. Затворили очи, те седяха неподвижни. По телата им висяха останки от дрехи — разкъсани панталони, съдрани ризи. Лицата и на двамата бяха изранени и подпухнали, покрити със синини в най-различни цветове — зелени, лилави, червени, сякаш някой бе изрисувал върху кожата им дъга, от която ми прилоша.

Светлината над главите им непрестанно примигваше и караше килията да трепти пред очите ми.

Втурнах се вътре.

При влизането ми Мейсън повдигна клепачи и бавно завъртя глава, примижал насреща ми.

— Не може да бъде!

Нев простена, ала не отвори очи.

— Просто ми кажи, когато свърши.

— Кала? — Мейсън се приведе напред, потръпвайки от болка.

Близнах го по лицето и побързах да си възвърна човешката форма, за да мога да говоря.

— Мейсън, аз съм. Тук съм, за да ви спася.

— Сериозно? — Мейсън ме гледаше така, сякаш бях плод на въображението му.

— Кала? — Нев най-сетне бе отворил очи.

— Искаш да кажеш, че не ми се привижда? — Мейсън се протегна, при което оковите му издрънчаха върху циментовия под, и докосна лицето ми. — Мили Боже!

— Можеш ли да вървиш? — Монроу се приближи до нас и приклекна пред Мейсън.

— Кой си ти? — смръщи вежди Мейсън. — Хей! Ти си Търсач! Какво, по дяволите…

— Всичко е наред, Мейсън — казах и взех ръката му в своята. — Те са на наша страна.

— Търсачи? На наша страна? — разсмя се Нев. — Може би все пак ни се привиждаш.

— Не ви се привиждам — побързах да кажа, тъй като не биваше да губим нито миг. — Моля те, отговори му. Можеш ли да вървиш?

— Така мисля — отвърна Мейсън и изпъна крака. — Отдавна не съм опитвал. Е, ще ни кажеш ли как се озова тук? И защо Търсачите ти помагат?

— Не и преди да сме се махнали от Вейл — намеси се Конър. — Разказите могат да почакат.

— Той е прав. Обещавам, че всичко ще ви се изясни по-късно.

— Честно казано, не държа всичко да ми се изясни, стига само да се махнем от това проклето място — каза Нев и закри очи.

— Не знам дали ще имате някаква полза от нас — каза Мейсън. — Откакто ни хвърлиха тук, не мога да се преобразявам.

— Заради оковите е — отвърнах, докосвайки желязото около китката му. — Щом ги махнем, ще можете да се преобразите.

— Конър, освободи го от веригите — нареди Монроу и посочи Нев, докато самият той се зае с Майсън.

— Не знам дали идеята е добра — обади се Итън, хвърляйки неспокоен поглед към двамата оковани Стражи.

— А ти какво предлагаш да направим? Да ги застреляме? — сопнах се аз. — Забрави ли защо сме тук?

— Спасителите ни искат да ни убият, а? — подметна Мейсън, забелязал, че Итън се е прицелил в гърдите му.

— Е, това се връзва чудесно с всичко, което се случва напоследък — рече Нев. — Ще излъжа, ако кажа, че съм изненадан.

— Няма да ви убият — уверих ги и изгледах сърдито Итън, който бавно свали оръжието си.

— Ами ако… — започна той.

— Ами ако е номер? — довърших вместо него. — Погледни ги само. Как мислиш, че ще се бият в това състояние? Повече се боя, че няма да успеем да ги изведем оттук невредими.

— Не си само ти — обади се Конър. — Пък аз се надявах, че ще се сдобием с вълчи подкрепления.

— Ако се наложи да се сражаваме, ще го сторим — изръмжа Нев.

Веригите му издрънчаха на пода и само след миг на негово място се появи ръмжащ вълк, който се отправи с куцукане към Монроу.

Итън изруга и като отстъпи назад, отново вдигна арбалета.

— Престани! — сопнах се аз. — Те не са ти врагове.

В мига, в който го освободиха, Мейсън също се преобрази. Двамата вълци започнаха да обикалят в кръг, като се душеха, ближеха и побутваха с муцуни, черпейки сила от присъствието на другия. Копнеех да се присъединя към тях, но не го сторих, тъй като не исках да се намесвам в първите им мигове заедно.

— Леле! — тихичко възкликна Итън, когато Мейсън впи зъби в рамото на Нев и започна да пие рукналата кръв.

— Всичко е наред — прошепнах. — По този начин ще се излекуват още сега и после ще могат да се бият заедно с нас.

Нев взе кръв от гърдите на Мейсън; дори от другия край на стаята усещах мощта на връзката им, вливаща нови сили в телата им.

— Радвам се, че успяхме — също като мен, Конър явно бе усетил как напрежението в килията се разсея, — но трябва да се махаме.

— Я чакай — намръщи се Итън.

— Какво? — попита Конър.

— Това с кръвта може да е проблем — при тези думи той се обърна към мен. — Как, по дяволите, ще убиете другите?

— За какво говориш? — сбърчих чело аз.

— Ако се сбиеш с някой вълк и започнете да се хапете, няма ли само да изцерите раните си, когато преглътнете кръвта?

— Не действа така — каза Монроу.

Погледнах го слисано, макар че като се имаше предвид ролята му в планираното въстание на Стражите, май не би трябвало да се учудвам, че бе открил как се лекуваме.

— Сама по себе си кръвта ни не е достатъчна, за да лекува рани — обясних и измерих Итън със сърдит поглед, сложила ръце на хълбоците си. — Тя трябва да бъде дарена. Иначе си е най-обикновена кръв.

— Дарена? — Итън се взря в мен.

— Кала е права — намеси се Мейсън, който междувременно бе приел човешкия си образ. — Кръвта не може да бъде взета насила. Трябва да бъде дадена доброволно, за да се задействат лечебните й свойства.

Синините по лицето му не бяха изчезнали напълно, но бяха избледнели значително.

— Така е много, много по-добре — той разпери усмихнато ръце и аз се хвърлих в прегръдката му. — Радвам се, че си невредима. Бях почти сигурен, че си мъртва.

— Дарена — повтори Итън тихичко; по лицето му се четеше смесица от объркване и удивление.

Все така във вълчия си образ, Нев не се отделяше от Мейсън, сякаш за да го пази, но размаха опашка, когато му се усмихнах.

— Конър и Итън, запознайте се с Мейсън и Нев. Онзи, който командва, пък е Монроу. Той и преди е помагал на Стражите.

Мейсън повдигна вежди, но аз поклатих глава.

— Както казах, ще ви обясня по-късно. Къде са останалите?

— Не знам — отвърна той. — Доста ни местиха насам-натам. Непрекъснато ни разделяха и пренареждаха. Но винаги бяхме по двойки.

Той замълча и преглътна мъчително, преди да продължи:

— Сигурно са си мислели, че ще се прекършим по-лесно, ако гледаме как хвърлят някой от глутницата на призраците.

Двамата с Нев сме в една и съща килия от известно време, но не съм сигурен точно колко. Не знам и кога за последно съм видял някой от другите.

— Смяташ ли, че все още са живи? — попита Монроу.

— Да — въздъхна Мейсън. — Пазителите не си падат по безшумните екзекуции. Ако бяха убили още някого заради случилото се, непременно щяха да ни извлекат навън, за да гледаме.

Тук той обърна тъжен поглед към мен.

— Майка ти, Кала… толкова съжалявам…

— Знам — прекъснах го едва чуто, тъй като в гърлото ми бе заседнала буца. — Ансел ми каза. Той ни намери.

— Добре ли е? — Мейсън изведнъж пребледня. — Онова, което му причиниха…

— Тежко го понася, но поне е в безопасност.

— Каза, че са ви местили — прекъсна ни Монроу. — Къде?

— Тук долу има четири затворнически крила — обясни Мейсън. — Всяко от тях е свързано със Залата.

— Каква е тази Зала? — попита Итън.

— Мястото, където насилието се превръща в зрелище — отвърна Мейсън с мрачна усмивка. — Опитвам се да напиша песен за нея. Наум, за да минава времето. Там убиха Наоми.

Думите му ме накараха да потреперя и той взе ръката ми в своята, преди да продължи:

— Там наказаха Ансел… и Рен.

При произнасянето на това име, очите му, пълни с въпроси, потърсиха моите. Кръвта ми закипя, а пулсът ми се ускори от желанието да го открия.

— Трябва да проверим и останалите крила — гласът на Монроу бе пропит със същото чувство за неотложност, което бушуваше и в мен. — Да вървим.

Конър надникна и в последната килия вляво и когато не откри нищо, се зае с вратата в дъното на коридора.

Вълкът до Мейсън, чиято козина бе смесица от цвят на мед и стоманеносиво, заръмжа.

— Какво му става на твоя пес пазач? — попита Итън.

Мейсън го изгледа сурово и той побърза да добави:

— Не исках да те обидя.

— Тази врата води към Залата — обясни Мейсън, чиито ръце бяха започнали да треперят.

— Има ли друг начин да стигнем до останалите крила? — попита Монроу.

Мейсън поклати глава.

— Отвори вратата, Конър — нареди Монроу.

20

В залата нямаше жужащи флуоресцентни панели.

Вместо това, тя бе опасана от обръч газени лампи, които примигваха и се поклащаха напред-назад като в някакво зловещо предупреждение. Окъпано в тази люлееща се, мътножълта светлина, помещението приличаше на хищна паст, зейнала насреща ни. Сърцето ми заблъска като пневматичен чук в гърдите.

— Да не минахме през някакъв портал на времето? — подхвърли Конър.

— Или е това, или тук се провежда най-потискащият ренесансов фестивал — каза Итън и предпазливо пристъпи напред, вдигнал арбалета си.

Огледах се наоколо и стомахът ми подскочи, сякаш се опитваше да излезе през гърлото ми. Прави бяха. За разлика от модерното, почти стерилно затворническо крило, това помещение бе построено от каменни плочи, подредени една върху друга, като купчини голи охлюви — слузести, тъмносиви, пропити с влага. Слабо осветеното пространство бе празно, с изключение на подиума, който стърчеше от едната стена, като някакво зловещо подобие на сцена. Върху камъните над него бяха вдълбани думи:

О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.

Потреперих, припомнила си ужасяващите картини, които висяха в кабинета на Ефрон горе в клуба. Още по-зле ми стана, когато си помислих, че сцените, изобразени на тях, най-вероятно се разиграват на живо тук долу. В стаята миришеше на мухъл, паяжини, урина… и кръв. Толкова много кръв. Олюлях се. Миризмата беше убийствена. Дъх на смърт изпълни дробовете ми, стомахът ми се разбунтува. Мейсън ме улови за ръката и ме задържа.

— Разбирам те — бе единственото, което каза.

Очите ми непрекъснато се връщаха към подиума, колкото и да се мъчех да не гледам натам. Майка ми беше умряла върху него. Убита от Емил Ларош пред погледа на баща ми. Брат ми беше осакатен. И Рен. Какво ли бяха сторили с Рен? Парещи вадички се стичаха по бузите ми, докато Монроу не протегна ръка и не изтри горещите ми сълзи с палец.

— Един ден това място ще бъде сринато камък по камък. Затова воюваме.

Кимнах, неспособна да кажа каквото и да било.

— Затворническите крила тръгват от четирите стени — обясни Мейсън и посочи най-близката врата, която бе огледално копие на онази, през която бяхме минали току-що.

— Това място винаги ли е празно? — гласът на Монроу отекна в просторната зала, подсилвайки въпроса му.

— Не и предишните пъти, когато бях тук — отвърна Мейсън. — Тогава беше претъпкано със Стражи, очакващи заповедите на Пазителите.

— Не ми харесва — подхвърли Итън.

— Нито пък на мен — каза Монроу и ме погледна. — Можеш ли да ни отведеш при останалите?

Поех си дъх и едва не повърнах. Следите от извършваните тук мъчения се бяха просмукали в пода и ми се струваше, че се опитвам да надуша нечия диря насред камара от разлагащи се трупове. Прилоша ми и отново се олюлях.

— Не и тук — отвърнах. — Може би в самите крила, като онова, от което излязохме.

— Трябва да го направим възможно най-бързо — каза Монроу. — Вие пазете, а аз ще се оправя с вратите.

Първо опитахме южната врата. Монроу се зае с ключалката, докато Конър и Итън се оглеждаха на всички посоки. Сега вече и Нев, и Мейсън бяха във вълчия си образ. Те обикаляха около малката ни групичка и душеха въздуха, оголили зъби и присвили уши назад заради адското зловоние, което тегнеше навсякъде.

Монроу отключи вратата и аз го последвах. Макар и тук да се носеха неприятни миризми, те не бяха така задушаващи, както в Залата. Не бях направила и няколко крачки по коридора, когато си възвърнах човешката форма.

— Това крило е празно — казах. — Да опитаме следващото.

— Нищо, а? — попита Конър, когато двамата с Монроу се върнахме в Залата.

Монроу поклати глава.

— Кое ще пробваме сега? — Конър изпъна рамене, без да престава да обхожда помещението с бдителен поглед.

— Западното крило — заяви Монроу и прекоси стаята.

Огледах се. Редът, по който Монроу бе решил да отваря вратите, означаваше, че ще претърсим северното крило чак накрая, само ако не намерехме нищо в останалите. То се намираше най-близо до олтара… а аз изобщо не исках да се приближавам до камъните, оплискани с кръвта на майка ми. Дали тя щеше да се откроява сред кръвта на другите? И дали щях да рухна, ако усетех мирисът й да се излъчва от камъните?

Докато извръщах очи от жертвеника, ми се стори, че долавям някакво движение — сякаш през сенките, тегнещи под тавана, беше пробягала тръпка. Спрях и настойчиво се вгледах в мрака.

— Кала? — Итън се приближи до мен.

Почаках, вперила очи в мястото, където си мислех, че съм видяла движение, ала там имаше единствено сенки. Нервите ми бяха изопнати и ме караха да си въобразявам.

— Няма нищо — казах и побързах да настигна Монроу.

В този миг Нев прие човешката си форма.

— Надушвам Сабин зад тази врата. Има и други вълци.

Мейсън, който обикаляше около нас с ниско наведена муцуна, изскимтя.

— Колко са? — Конър още по-здраво стисна дръжките на мечовете си.

— Не съм сигурен — отвърна Нев. — Но Сабин не е сама.

— Ами останалите от глутницата ти? — попитах. — Рен вътре ли е?

— Ако е там, миризмата на другите вълци заглушава неговата. Изобщо не я усещам.

— Но усещаш Сабин? — сбърчи чело Итън.

— Тя има много характерно ухание — на жасмин. Лесно е да го уловиш дори сред много други.

— Ясно — рече Итън, а в очите му се промъкна любопитство. — Жасмин, значи?

— Може ли да си говорим за парфюми по-късно? — сопна се Конър. — При положение, че от другата страна най-вероятно ни очаква битка.

— Готови сме — каза Нев, след което отново се превърна във вълк, с наежена козина на врата и оголени зъби.

— Отварям — обади се Монроу. — Бъдете готови за всичко.

Ключалката изщрака и вратата се открехна. Аз също се преобразих и козината ми настръхна.

Коридорът, който по нищо не се различаваше от другите, беше празен.

— Коя врата? — прошепна Монроу, гледайки към Нев.

Долепил муцуна до земята и следван плътно от Мейсън, който бе присвил уши назад, Нев подмина първите две килии и като спря пред последната врата вдясно, се обърна към Монроу. Той кимна и натисна бравата, а Конър и Итън вдигнаха оръжия. Монроу обаче се поколеба.

— Отключено е — беззвучно оформиха устните му.

Търсачите се спогледаха мрачно и изпънаха рамене. Монроу бутна вратата.

Чух ръмженето миг преди два от възрастните вълци на Бейн да изскочат от килията. Първият се хвърли върху Конър, изскимтявайки, когато една кама потъна между ребрата му. Две от стрелите на Итън пък се забиха в гърдите на втория. Той също изскимтя и се приземи на пода, но се задържа на крака и се приготви за нова атака. Мейсън връхлетя отгоре му и двамата се запремятаха по земята — страховито кълбо от зъби и нокти, разкъсващи плътта на другия. Нев се хвърли да помогне на Мейсън, а Итън се втурна в стаята.

— Върви с него, Кала — каза Монроу. — Ако другите от глутницата са там, ще трябва да ги убедиш, че сме на тяхна страна.

Кимнах и прекрачих прага. Итън беше приковал поглед в трети от вълците на Бейн, приклекнал до безжизнената фигура, отпусната пред една от стените. Побиха ме тръпки при вида на разпиляната тъмна коса и стройните крака, едва покрити с останките от разпокъсана рокля. Сабин. Тя не помръдваше и кръвта ми се вледени. Дали беше мъртва?

— Кала?

Обърнах се и сърцето ми замалко да изскочи от гърдите. Брин се взираше в мен с разширени от изумление очи. Беше прикована за стената, също както Мейсън и Нев. Лицето й бе изпито, бузите — хлътнали, а дрехите й бяха почти толкова дрипави, колкото и тези на Сабин. Гърлото ми се сви, когато си дадох сметка, че двете все още носят роклите, с които бяха облечени в нощта на съюза… или поне това, което бе останало от тях.

Изскимтях и тръгнах към нея, но гласът на Итън ме накара да спра.

— Дръпни се от момичето, ако ти е мил животът — каза той и се прицели във вълка на Бейн, който ръмжеше пред Сабин.

Стражът присви уши назад и без да откъсва поглед от Итън, се приведе над Сабин, зъбите му — на сантиметри от гърлото й. В ниското му, равномерно ръмжене съвсем ясно се долавяше садистична наслада.

Сабин простена тихичко и повдигна клепачи. Облекчението от това, че е жива, бързо бе заменено от ужас, когато челюстите на вълка се сключиха около шията й.

— Кала, направи нещо! — извика Брин, мъчейки се да се отскубне от оковите си. — Вълците на Бейн имат заповед от Ефрон да я убият, ако някой се опита да я спаси.

Обърнах се рязко и насочих вниманието си към другия Страж, ала Итън беше по-бърз. Със силен рев той запрати арбалета настрани и се нахвърли върху слисания вълк. Човек и Страж се сгромолясаха на пода. Итън изруга, когато челюстите на вълка се впиха в рамото му, и аз се втурнах към тях. Вълкът тъкмо се готвеше за нова атака, съсредоточил цялото си внимание върху Итън. Зъбите ми потънаха в рамото му и изхрущяха, когато стигнаха до костта. Шурна кръв, а Стражът изквича и се завъртя, за да ме нападне. Успях да избегна зейналата му паст, като се претърколих настрани. Това моментно разсейване бе всичко, от което Итън се нуждаеше — той извади камата си, хвърли се под вълка и я заби в гърлото му. Стражът потрепери конвулсивно, после замря. С един ритник Итън освободи камата си от безжизненото му тяло и то рухна на пода.

Закрила уста с длан, Сабин се взираше в Итън. Той се приближи до нея и предпазливо я докосна по рамото.

— Ранена ли си? — попита Търсачът и обходи тялото й с поглед, но пламна и побърза да се извърне, когато си даде сметка, че съдраната й рокля не скрива почти нищо.

— Не — прошепна тя, без да откъсва очи от него. — Кой си ти?

— Итън — отвърна той и се прокашля, опитвайки се да открие място, върху което беше безопасно да спре поглед. — Тук съм, за да ти помогна.

Сабин рязко си пое дъх.

— Ти си Търсач.

Итън кимна и най-сетне срещна погледа й.

— Но съм на ваша страна.

Едва не се задавих — не заради кръвта в устата си, а защото никога не си бях представяла, че мога да чуя подобни думи от него.

— Мислех, че ще умра — по бузите на Сабин се стичаха сълзи. — Сигурна бях, че ще умра. Той каза, че по-скоро ще ме убие, отколкото да позволи да го напусна.

— Кой го каза? — Итън протегна ръка и я докосна по бузата с разтреперани пръсти.

Вместо Сабин, отговори Брин:

— Ефрон.

— Ефрон Бейн? — Итън рязко отдръпна ръката си, сякаш внезапно си бе спомнил къде е, и се обърна към Брин. — Пазителят?

Брин кимна.

— Той… обича да държи Сабин близо до себе си. Мисля, че прие избора й като лично оскърбление.

— Какво имаш предвид с това „близо до себе си“? — смръщи се Итън; Сабин срещна погледа му и между тях сякаш се случи нещо.

Той стисна ръка в юмрук.

— Проклето да е това копеле!

Сабин извърна очи, а по бузата й се търкулна една сълза.

Възвърнах си човешката форма и направих крачка към нея.

— Какъв избор?

— Каза, че бих могла да положа нова клетва за вярност — по лицето й отново потекоха сълзи. — Да се отрека от теб и останалите от твоята глутница и да се върна в глутницата на Емил.

Избор. Пазителите или аз. Побиха ме тръпки.

— Но аз отказах — лицето на Сабин се разкриви за миг, преди тя да избърше мокрите си бузи. — Не знам защо си тръгна, Кала, ала онова, което причиниха на Ансел… знаех, че ще сторят същото и с Мейсън и Брин. Не можех да стана съучастница в подобно нещо.

— Ефрон бе особено суров с нея — обади се Брин. — Призраците бяха тук всеки ден. И винаги — за нея. Много по-рядко идваха за мен. Четири, може би пет пъти. Леко се отървах.

— Не бих казала — Сабин й се усмихна немощно. — Дори един-единствен път е ужасно.

— Толкова съжалявам за всичко, което сте преживели — казах и коленичих до Брин, която ме прегърна така, че дъхът ми спря.

— Просто се радвам, че си жива.

— Толкова съжалявам — прошепнах отново.

По тялото ми се разля ужас. Може и да ме бяха държали в плен, но все пак с мен се бяха отнасяли добре, бях невредима и недокосната от агонията, на която останалите от глутницата ми бяха подлагани ден след ден, откакто избягах от Вейл.

— Недей — каза Брин. — Не ти го стори. Те бяха.

— Знам, но…

Тя ме прекъсна задавено:

— Кал… не знам какво направиха с Ансел, след като го осакатиха. Боя се, че може да е…

— Не — сграбчих я за раменете и я накарах да ме погледне. — Знам какво са му причинили, Брин. Ужасно е, но той не е мъртъв. Успя да открие мен и Шей и сега е в безопасност.

— Наистина ли? — гласът й трепереше, в широко отворените й очи видях отчаяно желание да ми повярва и едновременно с това — съмнение.

— Кълна ти се, ще го видиш веднага щом се върнем в Денвър.

В този миг Конър нахлу в килията, стиснал мечовете си, от които капеше кръв. Веднага след него се появиха Мейсън и Нев, и двамата — с окървавени муцуни.

— Всичко под контрол ли е тук?

— Аха — отвърна Итън. — Ще се погрижиш ли? — той махна към веригите на Брин, докато сам насочи вниманието си към оковите на Сабин. — Аз ще се заема с тези.

Мейсън отиде до Брин и след като прие човешкия си образ, ухапа китката си и й даде да пие, докато Конър я освобождаваше. Итън пък се дръпна лекичко настрани, за да направи място на Нев, който коленичи до Сабин.

— Държиш ли се? — прошепна той и й протегна ръка.

— Едва-едва — отвърна тя и заби зъби в плътта му.

Итън се въртеше около тях, гледайки как по прежълтялото лице на Сабин постепенно плъзва руменина. Дълга въздишка се откъсна от гърдите му, когато тя най-сетне вдигна глава и му се усмихна.

— Как се чувстваш сега? — промълви той.

— Ще се оправя — в гласа на Сабин имаше срамежливи нотки, каквито не бях чувала досега; тя вдигна очи към неговите. — Ти ми спаси живота.

Ред бе на Итън да извърне поглед.

— Аз… ъъъ… — той се потърка по тила, мъчейки се да намери думи.

Освободена от оковите си, Сабин се приведе към него и обви ръце около врата му.

— Благодаря ти. Толкова ти благодаря.

Итън застина в прегръдката й, ала когато тя не се отдръпна, той най-сетне се отпусна и за миг долепи буза до косата й.

— Жасмин.

— Какво? — погледна го Сабин.

Итън се прокашля.

— Няма защо.

— Дори един Търсач — изкиска се Нев. — Кълна се, Сабин, само ти си способна на това.

— За какво говориш, Нев? — сбърчи вежди тя, но в отговор Нев просто й се ухили.

— Няма значение — побърза да каже Итън и като се прокашля отново, хвърли хладен поглед на Нев.

След това се освободи от ръцете на Сабин и се изправи. Тя го дари с усмивка и лицето му придоби леко замаяно изражение.

Нев се засмя тихичко и поклати глава.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Сабин, докато той й помагаше да стане.

Преди Нев да успее да отговори, на прага се появи Монроу.

— Кого намерихме?

— Още двама — отвърнах и махнах с ръка към момичетата. — Брин и Сабин.

Лицето му като че ли посърна едва забележимо.

— Някаква следа от останалите?

Поклатих глава — знаех, че и той е в плен на същото отчаяние, което постепенно завладяваше и мен. Не бяхме открили Рен. Чудех се дали изобщо щяхме да го намерим.

— Ако вече сте се погрижили за тях, да се махаме оттук — каза той. — Трябва да потърсим останалите.

— Ще се справим ли с още една засада? — попита Конър. — Пазителите очевидно ни очакваха — тези тримата могат да се окажат само началото. Възможно е следващото сражение да е много по-тежко.

— Ще довършим онова, което започнахме — заяви Монроу. — А и вече сме двойно повече.

Конър понечи да възрази, но Монроу поклати глава.

— Да довършим започнатото.

И преди Конър да успее да отговори, той се обърна и пое по коридора с твърда стъпка.

21

Брин ме улови за ръка, облягайки се лекичко на мен, докато излизахме от килията.

— Толкова ми липсваше, Кал. Мислех, че никога вече няма да те видя.

— Ти също ми липсваше — отговорих, макар да смятах, че не съм достойна за обичта й. Беше преживяла толкова много в очакване да се върна. Те всички бяха преживели много.

— Ще се чувствам по-добре на четири крака — каза тя и ми се усмихна, преди да се превърне във вълчица с бронзова козина и да се присъедини към останалите вълци, които подтичваха плътно един до друг, побутвайки се с муцуни и махайки с опашки.

Итън и Конър гледаха как младите Стражи възстановяват връзките в глутницата, а по лицата им се четеше объркване. Навярно се мъчеха да проумеят как е възможно заклетите им врагове да са способни на такава привързаност, лоялност и дори игривост — все качества, които те свързваха със себе си, не с нас. Единствено Монроу не изглеждаше изненадан от държанието на вълците. Тласкан от една-едничка цел, той крачеше напред.

Прекосихме Залата и се насочихме към северното крило. Олтарът се изправи пред нас и миризмата на проливана с години кръв се усили. Острият дъх на агония, който тегнеше навсякъде, връхлетя сетивата ми като приливна вълна. Олюлях се, а в гърлото ми се надигна жлъчка, докато се приближавахме до издигнатите камъни. Насилието, на което това място бе ставало свидетел, сякаш се бе просмукало в стените и пода. Наведох глава и ми се прииска да запуша уши. Стори ми се чувам писъците на майка си и Конър трябваше да ме улови за лакътя, за да не падна.

— Дръж се — прошепна той.

Кимнах, мъчейки се да не поглеждам към кървавите петна върху ужасяващия подиум.

Монроу отключи вратата към северното крило. Още не я бе отворил докрай, когато нещо потрепна в периферното ми зрение. Беше точно като преди — мимолетно неопределено движение в сенките.

— Почакай! — възпрях го аз и сграбчих ръката му.

— Какво има, Кала?

Вдигнах очи към мястото, където ми се бе сторило, че долавям движение. И тогава го видях.

Гаргойл.

Сега не помръдваше и изглеждаше досущ като статуя, издялана върху каменния фриз на тавана, ала всеки нерв в тялото ми крещеше, че не е така.

— Итън — прошепнах и му посочих създанието. — Застреляй го. Веднага.

— Но това е само една статуя — намръщи се той. — Страшничка е, но не мога да си хабя стрелите.

— Просто го застреляй!

Той ме изгледа в продължение на един миг и се прицели. Изстрелът му бе точен и Итън не можа да сдържи ругатнята си, когато, вместо да рикошира от издяланото чудовище, стрелата потъна дълбоко в месото му. Каменният гаргойл оживя с писък.

— Какво, по дяволите…! — Конър отскочи назад, когато чудовището се отдели от издатината и литна към нас с пронизителен крясък, от който тъпанчетата ми едва не се пукнаха.

Брин изръмжа и се метна високо, за да го посрещне във въздуха. Изненадан от нейното безстрашие, гаргойлът изпищя сърдито и опита да спре, ала зъбите на Брин откъснаха едно от крилата му. Гнусното създание падна на земята, обляно в гъста, сивкава кръв. Сабин се нахвърли отгоре му и го прикова към олтара. Брин го захапа за гърлото и яростно разтърси глава. Силен пукот огласи стаята, когато вратът на гаргойла се прекърши.

— Наблюдавал ни е през цялото време — прошепнах.

— Има ли още? — попита Конър и рязко се завъртя в кръг, оглеждайки тавана.

— Не, но Кала е права. Несъмнено е следил движенията ни, откакто се появихме. Боя се, че току-що задействахме алармата.

Думите на Монроу ни накараха да замръзнем по местата си. В отговор на нашето мълчание някъде в далечината отекна нисък, настойчив звук, наподобяващ едва доловимо думкане на барабани, последван от дращене на нокти върху ковано желязо и бързи стъпки, слизащи по стълбите. Много скоро думкането на барабаните стана оглушително, докато враговете ни все повече се приближаваха.

— Идват за нас — каза Монроу и хвърли поглед към вратата, която щеше да ни изведе от затвора и обратно при стълбите.

— Знаете ли друг начин да се махнем оттук? — обърна се Конър към вълците.

Те се спогледаха и Сабин изскимтя, преди да приеме човешката си форма.

— Никой от нас не знае друг изход. Именно през тази врата ни доведоха. Съжалявам.

Докато се извиняваше, очите й потърсиха Итън.

— Значи сме хванати в капан — каза той, без да откъсва поглед от нея, сякаш претегляше в ума си как би искал да прекара последните мигове от живота си.

— Останалите от глутницата трябва да са в това крило — рече Монроу. — Ако успеем да ги освободим, току-виж се оказало, че сме достатъчно силни, за да им дадем отпор. Може дори да се измъкнем.

— Надали всички ще се спасят — каза Конър.

— Нямаме друг избор — възрази Монроу.

— Той е прав — Итън зареди арбалета си. — Удари часът на последната съпротива. Знаех си, че рано или късно ще дойде и този миг.

— Не — заяви Сабин. — Няма да умра тук. Няма да доставя това удоволствие на Ефрон.

Тя отново се преобрази и нададе силен вой. Останалите от глутницата вирнаха муцуни и се присъединиха към бойния й вик. В отговор някъде над нас се разнесе воят на приближаващите Стражи, които отвръщаха на предизвикателството ни.

Воят на вълците сякаш вдъхна нов живот на отчаялите се Търсачи.

— Мога да запуша ключалката — Конър се хвърли към вратата. — Ако това наистина е единственият вход, ще спечелим малко време.

— Добра идея — каза Монроу. — Итън, вие с Конър и вълците останете тук. Кала, ти ела с мен.

С един последен поглед към останалите от глутницата ми, наобиколили Конър и Итън, които се занимаваха с ключалката на източната врата, аз последвах Монроу в северното крило. Поех си дълбоко дъх и потреперих, доловила под острия металически мирис сладкото ухание на горящи дърва.

— Какво има? — попита Монроу.

— Той е тук.

Силен вой проехтя зад нас и отекна в коридора. Косъмчетата по тила ми настръхнаха — разпознала бях зова за помощ на Мейсън. Миг по-късно чух и воя на Нев. Монроу ме погледна. Разнесе се дращене на нокти върху камъни, последвано от лай и ръмжене.

— Стражите. Успели са да проникнат в Залата.

— Намери го. Нека знае, че идваме. Аз ще кажа на другите да държат битката по-надалеч оттук, а после ще се върна за теб и останалите от глутницата. Кълна ти се.

Кимнах, преглъщайки страха си, и Монроу се втурна обратно в Залата с мечове в ръце.

Миризмата ме отведе до последната врата вляво.

„Моля те, бъди отключена. Моля те!“

Натиснах бравата и вратата се отвори. Тази килия беше по-голяма от останалите. Бръмчащи флуоресцентни лампи по тавана осветяваха яркия метал, който проблясваше тук-таме из нея. Топлият аромат на сандалово дърво, примесен с дъх на кожени дрехи, накара сърцето ми да се свие. Без дори да се замисля, се втурнах към фигурата, приклекнала в далечния ъгъл.

— Рен!

Обвих ръце около раменете му и го привлякох към себе си.

— Кала — промълви той; челото му почиваше върху шията ми, ръцете му ме прегръщаха през кръста.

— Ранен ли си? — прошепнах, без да го пускам, преливаща от облекчение, че е жив.

— Не.

— Слава Богу! — при тези думи се отдръпнах лекичко и опитах да овладея дишането си; сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах собствения си глас. — Не разполагаме с много време. Сега не мога да ти обясня, но трябва да се махаме оттук.

Рен ме погледна и изведнъж усетих, че ме придърпва към себе си. Трескавите му устни откриха моите и опариха кожата ми. Заля ме дъжд от спомени, които заплашваха да ме удавят в порой от чувства.

Рен.

Това бе онзи Рен, когото познавах от толкова отдавна. Мъжът, за когото трябваше да се омъжа. Младият алфа на Бейн. Моят съперник и приятел. Онзи, с когото заедно щяхме да поведем новата глутница. Воин като мен. Вълк като мен.

Отвърнах на целувката му, а очите ми се наляха със сълзи. Приливната вълна на миналото ме повлече и аз се притиснах до него. Не знаех какво би трябвало да мисля или да изпитвам. Знаех единствено колко прекрасно бе отново да бъда до него. Докато бях в прегръдките му, мисълта ми се върна към онова, което ми бе предначертано, но не се бе сбъднало. Към едно време, когато не подозирах, че лъжите са лъжи. Когато вярвах, че знам къде е мястото ми в света. Частица от мен копнееше за тази увереност, за живота, който бих могла да имам, ако светът ми внезапно не бе потопен в хаос.

Рен се отдръпна и съзерцавайки ме, бавно проследи очертанията на лицето ми. Другата му ръка намери моята и пръстите му докоснаха халката от бяло злато, която ми бе подарил.

— С мен — прошепна той. — Мястото ти е с мен.

Буцата, заседнала в гърлото ми, бе прекалено болезнена, за да мога да кажа каквото и да било, даже и да бях в състояние да намеря подходящите думи. Колко обещания бях дала, само за да ги наруша след това? Колко много му бях отнела, като избягах?

Той отново ме целуна — много по-леко и нежно от първия път. Устните му се плъзнаха по линията на челюстта ми и се спуснаха по шията ми. Притегли ме към себе си и прошепна в ухото ми:

— Казаха, че ще се върнеш. Не им повярвах, ала ето че си тук.

Вихрушката от завладелите ме емоции утихна, думите му ме върнаха с трясък на земята.

Казаха, че ще се върнеш.

Вдигнах лице и се вгледах в него. Той беше в килията — жив и, за разлика от другите, изглеждаше невредим. По лицето му нямаше синини, то не бе изпито от мъчения и постоянен глад. Дрехите му не бяха разкъсани и изпоцапани. Мирисът му бе онзи, който познавах така добре, топъл и мъжествен, непримесен с дъх на повръщано, кръв и мръсотия. Сведох очи към ръцете му. Не беше окован. И беше сам.

Ледените пръсти на страха запълзяха по кожата ми.

— Рен?

Сърцето ми отказваше да приеме смразяващата истина, която умът ми бързо проумяваше.

Рен се приведе напред и ме целуна по ухото.

— Липсваше ми, Лили. Толкова ми липсваше — прошепна той и здраво стисна ръцете ми. — Съжалявам.

Внезапно политнах във въздуха и с всичка сила се блъснах в насрещната стена. Главата ми се удари в камъните и за миг не виждах нищо, докато бавно се свличах на пода. Нечии пръсти се впиха над лактите ми и ме повдигнаха. Почувствах горещия дъх на Рен върху кожата си. Устните му отново се впиха в моите, ала този път вкусих кръв. Отметнах глава настрани и рязко си поех дъх, мъчейки се да си възвърна равновесието и зрението.

— Рен, спри. Моля те! — Ръцете ми откриха раменете му и се опитаха да го отблъснат. — Какво правиш?

Рен се взираше в мен. Ясно видях колко здраво стиска челюсти. Напрежението в очите му. Гневът и тъгата, които изпълваха мрака на ирисите им.

— Не искам това. Никога не съм искал това — промълви той през стиснати зъби. — Ала нямам друг избор. Ти не ми остави друг избор.

Той отново ме блъсна в стената, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Поколеба се за миг, взирайки се в мен с обтегнато от мъка лице, докато ръцете му ме стискаха все по-силно.

— Това е единственият начин — думите го задавиха, сякаш отчаяно искаше да повярва в онова, което изричаше. — Ти си моята партньорка. Мой дълг е да те върна обратно. Да те накарам да останеш. Казаха, че трябва да го направя.

Вперих поглед в него.

— Да направиш какво?

— Да те прекърша.

22

Рен ме прикова към студената стоманена стена и разтвори бедрата ми с крак.

Шокът изцеди и последната капчица сила от тялото ми. Не бях в състояние дори да се преобразя.

„Това не може да се случва.“

— Господи, Рен! Недей — прошепнах с усилие, неспособна да откъсна очи от него.

Вече не разпознавах момчето пред себе си, в чийто поглед бушуваха тъга и лудост и го караха да ме нарани. Връхлетя ме ужас, какъвто не бях изпитвала дотогава. Не исках да повярвам, че е възможна подобна промяна, ала пръстите му се впиваха в китките ми с такава сила, че едва не изкрещях. Усетих вкус на кръв в устата си — зъбите му бяха разранили устните ми.

„Нима Рен се е покорил на Пазителите?“

Цялата треперех, гадеше ми се до болка. Не се бях свлякла на земята само защото той все още ме притискаше към стената. Безумието в очите му ме ужасяваше и красноречиво говореше, че всеки негов избор бе мотивиран от болка и тъга.

— Не е нужно да правиш нищо, Рение — долетя друг глас откъм прага, тих, ала твърд. — Пусни я.

Рен вече бе оголил зъби, когато Монроу бавно пристъпи към нас, свел мечове към земята.

— Имаш избор — продължи той все така ниско. — Избягай от тук, махни се от всичко това. Можеш да дойдеш с нас.

— С вас? С Търсачите? — изплю се Рен.

— Не сме онова, за което ни мислиш. Дойдохме заради теб. Кала е тук, за да ти помогне. Също като мен.

Хвърлих умолителен поглед към Рен, докато се мъчех да се отскубна от болезнено здравата му хватка.

— Моля те, Рен. Това е самата истина. Ела с нас!

— Лъжите ви ми отнеха всичко — Рен бе приковал поглед в Монроу. — Ще те убия, преди да повярвам и дума от онова, което казваш.

Очите му се спряха за миг върху мен и лицето му се разкриви от ярост и тъга така силни, че ме побиха тръпки.

— Надявам се да не се стигне дотам — отвърна Монроу. — Не съм ти враг, но не мога да те принудя да направиш правилния избор. Не е нужно това да е краят, но ако не искаш да дойдеш с нас, поне пусни момичето. Не прави положението още по-лошо.

— Какво би могло да бъде по-лошо от това да приеме протегнатата ръка на едно чудовище? — разнесе се глас и някой излезе от сенките на прага.

Сърцето ми едва не изскочи, когато разпознах Емил Ларош — за разлика от високия си, строен син, той бе широкоплещест и набит, с мускулесто, космато тяло. Алфата на Бейн прикова поглед в мен. Макар самият той да бе в човешка форма, до него имаше трима вълци — Дакс, Фей и Козет. Сърцето ми замалко да се пръсне, когато те заръмжаха, впили очи в мен. В пълните им с омраза погледи безпогрешно прочетох мисълта, която отекваше в съзнанието им.

Предателка.

Не исках да приема очевидната истина, която прозираше зад оголените им зъби, настръхналата козина и пълните с ненавист погледи, които те не сваляха от мен.

„Избор. Предложили са им избор. Също като на Сабин.“

Трима от моята глутница се бяха обърнали срещу мен. Сега те бяха част от глутницата на Емил. Избрали бяха Пазителите пред своите приятели.

„Защо?“

Очите ми отново потърсиха Рен. Пръстите му продължаваха да ме стискат с всичка сила. На него също му бяха предложили избор. Стомахът ми се сви мъчително и за миг помислих, че ще повърна. Долавях болката, скрита зад гнева му и знаех, че всъщност не иска да ме нарани, че бе избрал Пазителите само защото го бях изоставила. Защото бях предала някой, който ме обичаше. Излъгал бе заради мен и те го бяха измъчвали. Бяха го прекършили и вината бе моя. Какъв друг избор би могъл да направи?

— Емил — дрезгавият глас на Монроу ме накара да отместя поглед от Рен.

Лицето на Търсача бе почти неузнаваемо, очите, които се взираха в Емил, бяха потъмнели от бездънна ярост.

Емил продължаваше да се усмихва.

— Нямаш представа колко се надявах един ден отново да се видим, Монроу. Благодаря ти, че дойде.

Монроу не отговори, ала ръцете му затрепериха.

Емил се обърна към Рен и заговори със спокоен, кадифен глас.

— Рение, запознай се с мъжа, който уби майка ти.

Рен отпусна ръце, а кръвта се отцеди от лицето му.

Освободена от хватката му, аз побързах да се дръпна настрани и приклекнах до стената. Очите ми се стрелкаха между Рен, Монроу и вратата, препречена от Емил и тримата вълци. Пътят ни за бягство бе отрязан.

Монроу си пое дъх със съскане.

— Ти, лъжливо копеле!

В празнотата на очите му заблестяха сълзи.

Смехът на Емил отекна в килията като трошене на кости.

— Лъжи? Наистина ли вярваш, че Корин щеше да загине, ако не беше ти?

Монроу изкрещя и се нахвърли отгоре му, но Рен беше по-бърз. Преобразявайки се във въздуха, той се метна между баща си и Търсача. При вида на тъмносивия вълк, приклекнал с оголени зъби пред Емил, Монроу се поколеба и загуби устрема си. Вместо да продължи, той отскочи встрани, избягвайки челюстите на Рен.

— Надмощието май е на моя страна, стари приятелю — ухили се Емил, докато Рен бавно се приближаваше към Монроу, така че да го приклещи до стената в дъното на килията.

— Ще видим — отвърна Търсачът, без да изпуска Рен от очи.

Мускулите на вълка бяха напрегнати, ръмженето — разлютено. Знаех, че всеки миг ще се нахвърли върху Монроу, жаден да пролее кръвта, която според него щеше да отмъсти за смъртта на майка му.

— Рен, недей! — изкрещях. — Монроу не е убил майка ти. Опитал се е да я спаси!

— Убий кучката, Дакс — изсъска Емил и ме посочи. — Веднага.

Дакс тръгна към мен, оголил острите си като бръснач зъби в ръмжене. Досега никога не се бях замисляла за това колко едър бе той във вълчия си образ. Никога не си бях представяла, че ще ми се наложи да се бия с него. Най-добрият воин от младите Бейн. Докато гледах как мускулите му играят под козината, си дадох сметка, че той е най-масивният вълк, който бях виждала някога. Преобразих се и стъпих здраво на пода, с настръхнала козина. Той ме превъзхождаше по размер и сила, но аз бях по-бърза.

Мозъкът ми започна да негодува още докато се мъчех да измисля как да се защитя.

„Не искам да убивам Дакс. Как бих могла да убия Дакс?“

Той вече бе на няколко крачки от мен — разстояние, което можеше да преодолее с един-единствен скок. Изръмжах, но въпреки това се опитах да го разубедя телепатично:

— Не го прави.

— Сама си постла така, Кала.

Дакс приклекна. Мускулите му се напрегнаха, готови за скок, зъбите му се оголиха.

Дори те бяха огромни!

Остро ръмжене огласи килията и Дакс се поколеба. Обърна се, чул повика на Рен, и очите им се срещнаха. Той издаде кратък, объркан лай и премести поглед от Рен към Емил.

Рен не бе отворил ума си за мен — единствено Дакс можеше да го чуе, но аз жадувах да разбера какво се случва между двамата.

— Не се бъркай, момче! — сопна се Емил на сина си.

Дакс отстъпи. Направих крачка към вратата и се поколебах дали да не опитам да избягам. Ала това би означавало да изоставя Монроу, нещо, което отказвах да сторя.

— Аз съм твоят алфа — рече Емил, оголвайки зъби срещу Дакс. — Убий я. Убий я и заеми мястото си като втори в глутницата.

Дакс отново се обърна към мен. По жаждата за кръв, която гореше в очите му, разбрах, че този път няма да се поколебае. Дошъл бе моментът да захвърля всички съмнения, възпиращи ме от схватка с вълк, който доскоро бе част от глутницата ми. Трябваше да го направя още сега. В противен случай бях обречена.

— Назад, пухчо! — Конър нахлу през вратата и се хвърли между мен и Дакс, размахал мечовете си. — Неприятно ми е да развалям купона, но е време да си вървим. Не че не бяхте прекрасни домакини.

Дакс се втурна напред, ала с едно мълниеносно движение Конър го избегна и заби меча си в рамото му. Дакс направи втори опит, но Конър бе също толкова бърз като него и успя да му нанесе още два удара. Масивният вълк изскърца със зъби и залая яростно, докато Конър го обикаляше, въртейки оръжията си със зашеметяваща скорост.

Ръмжейки, Фей и Козет тръгнаха към нас.

— Не! — изкрещя Емил. — Забравете момичето. Мъжът е този, който ни трябва. Дакс, отстъпи! Пуснете другите да си вървят — път за бягство така или иначе няма.

И като се обърна към Монроу, добави:

— Сега имаме по-важна работа. Лична работа.

Дакс бавно се отдръпна от нас, без да престава да ръмжи. Фей и Козет заеха позиции от двете страни на Рен, препречвайки пътя за отстъпление на Монроу.

— Конър — твърдо каза Монроу, когато четирите вълка го обградиха. — Вземи Кала и бягайте.

Конър го зяпна с обезумял поглед.

— Не!

— Върви, Конър! — Монроу не откъсваше очи от Рен. — Това е заповед.

— Няма да го направя! — гласът на Конър трепереше. — Не си заслужава. Не може да си заслужава.

— Напротив — тихо отвърна Монроу. — Знаеше, че и това може да се случи. Изведи Кала оттук. И дори не си и помисляй да се върнеш за мен.

Толкова бях потресена, че си възвърнах човешкия образ.

— Не!

Емил избухна в смях. Рен все още бе приклекнал между баща си и Монроу и оловносивите му очи припламнаха, когато видя Търсача да свежда мечовете си.

— Няма да сторя зло на момчето — рече Монроу. — И ти го знаеш.

— Така и предположих — каза Емил и погледна към ръмжащите млади вълци. — Погрижете се да не може да избяга. Време е Рен да отмъсти за майка си.

— Рен, недей! Той лъже. Всичко е лъжа! — изпищях аз. — Ела с мен!

— Тя вече не е една от нас — изсъска Емил. — Спомни си как постъпи с теб, как обърна гръб на всички ни. Подуши въздуха, момче. Тя вони на Търсачи. Тя е предателка и уличница.

Той ме изгледа яростно и свирепият пламък в очите му ме накара да отстъпя.

— Не се тревожи, хубавице. Ще дойде и твоят ден. И то по-скоро, отколкото предполагаш.

Внезапно усетих, че политам настрани — Конър ме бе сграбчил за ръката и ме дърпаше към вратата, която вече никой не охраняваше.

— Не можем да го изоставим! — изкрещях.

— Нямаме друг избор — Конър залитна и се блъсна в мен, когато опитах да се освободя, но бързо си възвърна равновесието и обви ръце около кръста ми.

— Остави ме да се бия! — съпротивлявах се аз; трябваше да се върна, но не исках да нараня Търсача, който ме теглеше към вратата.

— Не! — лицето на Конър бе като издялано от камък. — Нали го чу! Трябва да се махаме. И ако се преобразиш, кълна се, ще те нокаутирам!

— Моля те!

Очите ми запариха, когато видях зъбите на Рен да проблясват, а дъхът ми спря, когато Монроу пусна мечовете си на земята.

— Какво прави! — извиках и се дръпнах, така че Конър да не може да ме сграбчи отново.

— Това е неговата битка — с мъка процеди той. — Ние нямаме място в нея.

Рен отскочи назад, когато оръжията издрънчаха на пода пред него. Въпреки че козината по гърба му все още бе настръхнала, ръмженето му стихна.

— Чуй ме, Рен — без да обръща внимание на другите вълци, които се приближаваха към него с жестока неумолимост, Монроу приклекна, така че погледът му да се изравни с този на Рен. — Все още имаш избор. Ела с мен и ще разбереш кой си в действителност. Остави всичко това зад себе си.

Краткият, остър лай, откъснал се от гърдите на Рен, завърши с объркано изскимтяване. Останалите три вълка все така настъпваха, без изобщо да ги интересува, че врагът им току-що бе свалил оръжие.

Ръката на Конър се обви около врата ми, улавяйки ме в болезнена хватка.

— Не бива да гледаме — отсече той и с усилие ме задърпа към прага.

— Рен, моля те! — провикнах се. — Не избирай тях! Избери мен!

Чул отчаянието в гласа ми, Рен се обърна и видя как Търсачът ме извлича през вратата. В следващия миг си възвърна човешката форма и недоумяващо се вгледа в протегнатите ръце на Монроу.

— Кой си ти? — попита и направи крачка към него.

Гласът на Монроу потрепери:

— Аз съм…

— Достатъчно! Ти си глупак, момче — изръмжа Емил, преди устните му да се изкривят в усмивка към Монроу. — Досущ като баща си.

А после скочи, преобразявайки се във въздуха — кълбо от козина, зъби и нокти. Пред очите ми той повали Монроу и сключи челюсти около гърлото на невъоръжения мъж, миг преди Конър да ме повлече по коридора с главоломна скорост.

Хвърлих поглед през рамо с надеждата да видя как Рен и Монроу изскачат заедно от килията и се присъединяват към нас, ала единственото, което чух, бе яростно ръмжене, отекнало между стените зад нас.

23

„Никога няма да се измъкнем оттук. Това беше клопка.“

Не можех да спра да ридая, докато тичах по коридора, съкрушена от онова, на което бях станала свидетел, онова, което бях научила. От самото начало това беше капан. На горния етаж щеше да е пълно със Стражи и Пазители, отрязали пътя ни за бягство. Въпреки това не спирах, стиснала ръката на Конър, макар че всяка нова крачка ставаше все по-трудна и по-трудна, сякаш газех в мокър цимент.

От стаята пред нас долетяха крясъци.

Конър отвори вратата и ме бутна в Залата. И последното зрънце надежда, което ми бе останало, се изпари при вида на онова, което се разкри пред очите ми. През източната врата нахлуваха още и още Стражи, по двама-трима наведнъж. Итън се бе качил върху олтара и изпращаше порой от стрели с цялата бързина, на която беше способен. Магията, с която бяха напоени стрелите, се разливаше във вените на прииждащите вълци и ги забавяше — те започваха да се олюляват, тръскаха глави и накрая рухваха приспани върху каменния под. Онези, които бяха улучени от няколко стрели, падаха един върху друг на прага и допълнително задържаха наплива на Стражи. Останалите от глутницата ми също се бяха включили в битката, заемайки се с онези, които успееха да избегнат стрелите на Итън.

Конър изруга и ме издърпа върху олтара.

— Нещата не изглеждат добре, приятелю — каза Итън през стиснати зъби, докато се прицелваше. — Почти не ми останаха стрели.

— Ще ни надвият само след няколко минути — рече Конър, обхождайки помещението с поглед.

— Къде е Монроу? — попита Итън.

— Загубихме го — кръвта във вените ми се вледени, когато чух Конър да го изрича на глас.

— Е, това окончателно подписва присъдата ни — мрачно се усмихна Итън. — Някакви последни думи?

— Кала — каза Конър, — ако съумеем да отклоним вниманието им, ще можеш ли да се добереш до стълбището заедно с останалите от глутницата?

Погледнах към множеството от Стражи, които се мъчеха да проникнат в Залата през телата, запречващи входа, като ръмжаха и се блъскаха един друг.

— Дори да можех, мисля, че пътят до горния етаж ще е преграден от поне петдесетина Стражи. Никога няма да успеем да минем покрай тях.

Конър поклати глава и погледна към вратата на северното крило. Аз проследих погледа му, чудейки се дали Монроу е жив, дали все още има някаква надежда да се появи.

Оглушителен трясък и заслепяваща светкавица ме запратиха на пода; ушите ми писнаха, сякаш мълния бе ударила камъните зад нас. Стаята запращя от електричество, мирис на озон изпълни въздуха. До мен Итън простена и като се обърна, насочи арбалета си към онова, което ни беше повалило.

— Не мога да повярвам — промълви Конър, когато Адна изскочи от проблясващия портал и се завтече към него с протегнати ръце.

— Повярвай го — широко усмихната, тя му помогна да стане, но усмивката й бързо се стопи при вида на нахлуващите в стаята Стражи.

— Вътрешен портал в „Едем“ — ахна Итън, взирайки се в магическата врата. — Ти успя. Наистина успя!

— На драго сърце ще изслушам възторжената ти оценка по-късно. Сега обаче трябва да се махаме.

— Глутницата ми! — побързах да се изправя аз.

— Заемам се — Итън скочи от олтара и като преметна арбалета през рамо, извади мечове и си запробива път през множеството с викове. — Представлението свърши, деца! Време е да се изпаряваме оттук!

Мейсън размаха уши и нададе дълъг, радостен вой при вида на проблясващия портал. Нев се обърна и хукна към олтара, Брин пусна гърлото на противника си и също се втурна към нас. Сабин обаче беше прикована към южната стена и се отбраняваше срещу три вълка наведнъж.

— Дръж се, Сабин! — изрева Итън. — Идвам!

— Кала, не позволявай на Стражите да се доближат до Адна! — нареди Конър, след което последва Итън, отблъсквайки Стражите, които се опитваха да спрат отстъпващите вълци от глутницата ми.

Преобразих се и се заех с онези, които по някакъв начин успяваха да се промъкнат покрай него.

Итън стигна до Сабин и с няколко умели удара на мечовете си отклони вниманието на двама от противниците й.

— Бягай! — изкрещя той, когато Сабин довърши третия си нападател. — Аз идвам след теб.

Сабин се втурна покрай него и се насочи към олтара. Итън прониза един от Стражите, но в този миг челюстите на другия се сключиха около ръката му. Той изруга, мъчейки се да се отскубне, ала вълкът нямаше никакво намерение да го пусне и заби зъби още по-дълбоко. Итън хвърли меча, който държеше в свободната си ръка, и извади една кама. Вълкът все още бе вкопчен в него, когато острието потъна в окото му. Той рухна на земята и Итън се затича, препъвайки се, към портала, а от ръката му шуртеше кръв.

— Пазя ти гърба! — викна му Конър и също започна да отстъпва, посичайки един вълк и забивайки юмрук в муцуната на друг.

— Насам! — провикна се Адна, махайки с ръце. — През портала! Трябва да го затворя, преди някой от тях да е успял да премине.

Мейсън, Нев и Брин вече бяха скочили през изпълнената със светлина врата, а Сабин чакаше до мен. Щом Итън стигна до портала, тя се преобрази и обви ръка около кръста му, за да му помогне да мине от другата страна.

— Давай, Кала — каза Адна и огледа стаята. — Конър, къде е баща ми?

— Давай, Кала — Конър повтори думите й, побутвайки ме към блещукащата врата.

Докато прекрачвах, хвърлих поглед през рамо и го видях как притегля Адна към себе си и й прошепва нещо. Лицето й се сгърчи и тя щеше да падне, ако Конър не я бе задържал. Той я вдигна на ръце и я пренесе през портала, далеч от битката.

Ноктите ми задраха върху чакъл, хладен предутринен въздух изпълни дробовете ми. Това бе вкусът на свободата, ала облекчението бе кратко и примесено с горчивина.

Чувах как Адна ридае зад мен, чух и мекия шепот на Конър:

— Трябва да затвориш портала, Адна. Моля те.

Вълчето ръмжене и нейният писък достигнаха до ушите ми в един и същи миг. Рязко се обърнах, готова за ново сражение. Двама Стражи бяха скочили през портала. Единият бе затиснал Адна и челюстите му щракаха на сантиметри от лицето й, докато тя се мъчеше да се отскубне, а другият се биеше с Конър.

Хвърлих се към Адна и с крайчеца на окото си видях как покрай мен профучават размазани силуети. Нев и Мейсън връхлетяха върху вълка, срещу когото Конър тъкмо вдигаше мечовете си, и го разкъсаха на парчета, обливайки земята с дъжд от козина и кръв.

В същото време аз захапах другия Страж за хълбока, мъчейки се да го откъсна от Адна. Той тъкмо бе извъртял озъбената си муцуна към мен, когато внезапно изскимтя, потрепери конвулсивно и се отпусна безжизнено. Адна изпъшка и блъсна тялото му настрани, разкривайки окървавената кама, с която го бе пронизала. Без да губи и миг, тя се втурна към отворения портал, прикляквайки, когато през него нахлу още един вълк, а после махна с камите си пред вратата. Блещукащата светлина, която озаряваше мрака, примига, а аз се нахвърлих върху новия натрапник. Стоварихме се на земята и се хързулнахме по чакъл, който дращеше дори през дебелата ми козина. Когато най-сетне спряхме да се плъзгаме, другият вълк опита да се откопчи, но аз му попречих. Макар и да се целех към врата му, успях да сключа челюсти около предния му крак. Той изскимтя и отново направи опит да се отскубне, но така само ме накара още по-здраво да впия зъби в плътта му. Арбалетът на Итън пропя, а после се разнесоха три тъпи удара. Лаят на противника ми се превърна в болезнен вой и той се свлече на земята.

Ръмженето и виковете постепенно утихнаха, изместени от пъхтенето на младите вълци и тежкото дишане на Търсачите, от които хладният въздух се изпълни с малки облачета.

— Къде сме? — попита Итън най-сетне.

Лежеше на земята, подпрян на един лакът, а изпохапаната му ръка почиваше безжизнено на гърдите му. Сабин бе приклекнала до него и преглеждаше грозната рана. Брин, Мейсън и Нев бяха все още във вълчия си образ, заедно, малко настрани от останалите.

Адна не отговори. Тя се бе свлякла в краката на Конър, който я милваше по косата с една ръка, докато се оглеждаше наоколо.

— Като че ли се намираме на покрива на сградата до „Едем“.

— На покрива? — повтори Итън. — Вярно ли е, Адна?

И този път тя не отговори.

— Адна — настоя Итън. — Къде сме?

— Остави я на мира — озъби се Конър.

— Не се опитвам да бъда гадняр — отвърна Итън. — Но не е като да сме в безопасност. Трябва да се върнем в Денвър.

Адна бавно се изправи, ала макар че едва се държеше на крака, се дръпна, когато Конър протегна ръка към нея.

— Итън е прав. И да, наистина се намираме на покрива на съседната сграда. Ей сега ще отворя врата към вкъщи. Дайте ми само минутка.

И тя се отдалечи на няколко крачки, като се олюляваше и бършеше лицето си.

Възвърнах си човешката форма и приседнах на земята, обгръщайки коленете си с ръце. Част от мен настояваше да отида при останалите от глутницата и да се уверя, че са добре. Първото им минаване през магическия портал навярно още повече бе засилило стреса от бягството ни. Ала просто не бях в състояние да го сторя — бях прекалено зашеметена от онова, което се бе разиграло в северното крило. Затворих очи, раздирана от тъга и огромно объркване.

Досущ като баща си.

В думите на Емил нямаше никакъв смисъл. Побиха ме тръпки, когато си спомних усмивката, с която ги бе изрекъл. Защо би нарекъл сам себе си глупак? Задето бе повярвал, че може да убеди Рен да ме нарани, след като той все още ме обичаше?

Заболя ме от мъка, когато си дадох сметка, че навярно никога вече нямаше да видя Рен. А дори това да се случеше, двамата щяхме да бъдем врагове.

— Кала?

Отворих очи и видях, че Сабин бе коленичила пред мен. Приели човешката си форма, Брин, Мейсън и Нев стояха зад нея.

— Да?

Сабин преглътна мъчително, а очите й се овлажниха.

— Бях прекалено погълната от битката, за да обърна внимание, че се върна сама. Ала сега, когато сме тук, а тях ги няма…

Трудно ми бе да дишам, сякаш камък бе затиснал гърдите ми.

— Мъртви са, нали? — задавено попита Сабин.

Не можех да отговоря, гърлото ми се бе свило от болка. Взирах се в покрусеното й лице и усещах, че не искам да й разкрия истината, която бе дори по-мъчителна, отколкото тя предполагаше.

— Всички? — прошепна Брин, чието лице също бе разкривено от мъка. — Дори Рен?

— Не — промълвих.

Конър, който се беше приближил безшумно до мен, положи ръка на рамото ми.

— Видя ли ги? — попита Мейсън. — Там ли са още? Живи?

Измъчените черти на Сабин се изкривиха в гримаса:

— И ти допусна да ги изоставим?

Итън се изправи с усилие и се присъедини към нас, привлечен от нарастващото напрежение.

— Какво не е наред?

Сабин все още ме гледаше сърдито.

— Как можа!

— Кала нямаше друг избор — намеси се Конър.

— Разбира се, че е имала! — сопна се Сабин.

Дори Брин изглеждаше съкрушена от онова, което смяташе за проява на страхливост от моя страна.

Вече не бях в състояние да срещна погледа на никого от тях, затова се взирах в земята, мъчейки се да преглътна напиращите сълзи.

— Не сме ги изоставили — отвърна Конър вместо мен. — Бях с Кала, когато тя откри останалите от глутницата ви.

— Защо тогава не са тук? — присви очи Сабин.

— Останали са, Сабин — тихичко каза Нев, разтълкувал правилно скръбния поглед на Конър. — Останали са с Пазителите.

— Не! — рече Брин.

— Не е възможно! — изсъска Сабин. — Козет никога не би останала с тях!

— Вярно е — каза Конър. — Те нападнаха Кала.

— Защо им е да я нападат? — попита Мейсън.

— Емил — обясних. — Изпълняваха заповедите на Емил.

— Ами Рен? — гласът на Брин трепереше. — И той ли избра да остане?

— Да.

„Остана заради онова, което му причиних.“

— Проклятие! — Нев се отдалечи, поклащайки глава.

Мейсън ми се усмихна натъжено и го последва.

Сабин ридаеше тихичко.

— О, Козет.

Итън се прокашля.

— Виж, ако тази Козет е останала, то е само защото я е било страх.

— Бояла се е да си тръгне повече, отколкото от това, което я очаква сега, когато мен ме няма? — изхлипа тя. — Вече не мога да я защитавам от Ефрон. Тя знае какво ще й…

— Избрала е познатото зло — каза Конър. — Случва се.

Сабин поклати глава и продължи да плаче.

— Близки ли бяхте? — тихо попита Итън.

— Аз… аз винаги съм гледала на нея като на сестра. Просто не мога разбирам…

— Кала — Брин взе ръката ми. — Ами Рен… ти…

Вдигнах длан.

— Не мога, Брин. Моля те.

Вина. Срам. Разкаяние. Същинска лавина от чувства се разби в мен. Не можех да понеса дори мисълта да обяснявам какво се бе случило.

— Добре — сбърчи чело Брин и се изправи. — Ще те оставя на мира.

И тя отиде при Мейсън и Нев.

— Итън, може ли да поговоря с Кала насаме? — каза Конър и приклекна до мен.

— Разбира се — отвърна Итън, докато следеше с поглед Сабин, която бе станала и бавно се отдалечаваше.

За разлика от Брин обаче, тя не последва останалите от глутницата, а залитайки се отправи към ръба на покрива. Итън тръгна след нея, като гледаше да не се приближава твърде много.

Конър се взря изпитателно в мен.

— Монроу ми каза, че с Рен сте били близки.

Въпреки болезнената буца, заседнала в гърлото ми, успях да кимна. Възможно ли бе нещата да станат по-ужасни? Не мислех, че съм в състояние да понеса още въпроси за нас с Рен.

— Нали чу какво каза Емил? — продължи Конър с нисък глас. — Точно преди…

Не можа да довърши и извърна поглед, опитвайки се да преглътне мъката си.

— Да — отвърнах вцепенено, без да разбирам какво значение има това.

Той се прокашля няколко пъти, преди да успее да продължи.

— Моля те да не казваш нищо за това, преди да съм имал възможност да поговоря с Адна.

Да не казвам нищо за кое? Изгубили бяхме Рен. Както и Монроу. Половината от глутницата ми се бе присъединила към Пазителите, а онези, които бяхме спасили, смятаха, че аз съм отговорна за загубите ни. Но нима можех да ги виня? В крайна сметка, това бе самата истина.

— Другите знаят — тихичко каза Конър. — А даже и да не знаят, пак приказват. Не е тайна, че Монроу обичаше Корин. Ала никой не знаеше за детето.

Детето.

Стори ми се, че сърцето ми ще се пръсне на хиляди късчета, когато истината най-сетне ме озари. Безкрайните въпроси на Монроу за Рен. Невероятните рискове, които бе поел в опитите си да го спаси. Начинът, по който бе положил оръжие пред настъпващия вълк.

Колко малко Рен приличаше на Емил. И как всъщност приличаше на Монроу. Ето защо Водачът ми се струваше толкова познат. Косата с цвят на кафе, издяланите линии на лицето.

Няма да сторя зло на момчето. И ти го знаеш.

Рен беше син на Монроу. Корин го бе помолила да я убие, защото й било наредено да роди дете. През месеците, в които планирали бунта, се влюбила в Монроу… във време, в което тялото й било освободено от магиите на Пазителите.

— Господи! — прошепнах, а по бузите ми потекоха сълзи. — Рен.

Син на Монроу — не на Емил — и въпреки това Страж.

Природата на майката винаги взема надмощие и предопределя природата на детето.

— В момента не можем да сторим нищо за него — каза Конър. — Ще ми се да не беше така. Но Монроу искаше Адна да научи. В случай че не се върне. Ще й кажа, ала сега не е най-подходящият момент.

Макар и с усилие, преглътнах буцата в гърлото си.

— Но… Как? Ами майката на Адна?

— Било е преди моето време — все така тихо обясни Конър. — Но съм чувал разни неща. След съюза, когато на Търсачите била заложена засада и Корин загинала, нещата били зле. Много зле. А най-тежко го понесъл Монроу. Толкова тежко, че замалко изобщо да не се съвземе. Мисля, че започнал здравата да пие. Проявявал опасно безразсъдство по време на мисиите. Сякаш се опитвал да умре.

— Какво се променило? — попитах; никак не ми бе трудно да си представя огромната вина, с която Монроу трябва да се бе нагърбил.

— При катастрофата във Вейл понесохме толкова много загуби, че се налагаше непрекъснато да се преразпределят позициите. Даяна — майката на Адна — беше един от новите Нападатели, изпратени в Халдис. Сприятели с Монроу… единствена тя успя да се докосне до него и да го спаси от самия себе си. В крайна сметка се появи Адна.

— Ти познаваше ли я?

Опитах да си представя жена с къдриците на Адна и нейните кехлибарени очи. Стори ми се, че виждам как двамата с Монроу тренират с мечове в ръце и се смеят.

Конър поклати глава.

— Аз заех нейното място — отвърна той и извърна очи, за да погледне към Адна, която стоеше на ръба на покрива със сведена глава. — Навярно никога няма да узнаем дали Монроу е казал на Даяна за Рен.

Той помълча за миг, а после отново ме погледна.

— Можеш ли да го запазиш в тайна?

Кимнах, потресена от изумителните разкрития, които сякаш нямаха край — всяка нова тайна, която научавах, хвърляше света ми в още по-голям хаос.

— Благодаря ти — промълви Конър и се изправи.

Неволно се зачудих как ли ще съобщи на Адна, че има брат, за когото не е подозирала и когото не само че едва ли щеше да опознае, но и може би щеше да е принудена да убие.

Докато Конър се отдалечаваше, вниманието ми бе привлечено от гласовете на Итън и Сабин.

— Казах не — заяви Итън и се отдръпна от протегнатата й ръка.

— Не се дръж като малко дете — отвърна Сабин, от чиято ръка капеше кръв.

— Няма да пия от кръвта ти!

Итън се опита да пропълзи настрани, но се олюля, тъй като не можеше да се подпре на ранената си ръка.

— Само си помисли колко ще боли, ако го оставиш да заздравее от само себе си — увещаваше го Сабин. — И колко време ще отнеме. По моя начин ще се оправиш веднага, при това няма да ти останат белези.

— Нямам нищо против белезите — изръмжа Итън.

— Изобщо не се съмнявам, здравеняко — разсмя се Сабин. — Но каква полза от това да се покажеш голям мъжкар, ако трябва да прекараш цял месец с бинтована ръка? Да не мислиш, че ще можеш да се биеш така?

— Ама аз… — заекна Итън.

— Освен това знам, че продължаваш да кървиш и от рамото. Защо не ми позволиш да ти помогна?

— Остави ме на мира — Итън прозвуча като капризно дете, докато извръщаше лице.

— Ще го направя — каза Сабин. — Когато приключим.

И като мина зад него, тя обви ръка около гърдите му и го притисна до себе си.

— Хей!

Очите на Итън се разшириха, ала той не можа да продължи, понеже в този миг Сабин долепи кървящата си ръка до устните му. Той опита да се отскубне, но Сабин, която си бе възвърнала цялата сила на Страж, го задържа без особено усилие. Ръката й бе все така притисната до устата му, струйки кръв се процеждаха по брадичката му. Итън продължи да се противи още малко, но в крайна сметка бе принуден да преглътне. Пред очите ми по лицето му премина нещо — смесица от страх и почуда.

Сцената, която се разиграваше пред мен, ми бе толкова позната, че неволно потреперих. Сякаш виждах неясно отражение на деня, когато бях принудила Шей да пие от кръвта ми. Същото изумление се бе появило и в неговите очи. Итън сграбчи китката на Сабин, ала вместо да я отблъсне от себе си, я притисна още по-плътно до устата си, а после затвори очи и започна да пие, потръпвайки от екстаз.

Конър, който ги наблюдаваше безмълвно, не можа да възпре изуменото си възклицание, когато изпохапаната плът на Итън започна да се възстановява пред очите му. Раздраните мускули заздравяха, а кожата зарасна, без по нея да остане и драскотина. Итън все още бе със затворени очи, потънал в могъществото на вълчата кръв, разливаща се по тялото му.

Когато раната изчезна напълно, Сабин го стисна за рамото и издърпа ръката си от пръстите му.

— По-полека, тигре — промълви тя. — Ако не искаш да припадна.

Гласът й върна Итън обратно на покрива в хладната нощ и петте чифта очи, които го наблюдаваха.

Отскубна се от Сабин и скочи на крака, треперейки.

— Това…

С изопнато лице, той се взираше в Сабин и бавно отстъпваше назад. Постепенно изражението му се превърна в гневна гримаса.

— Не го исках!

— Пак заповядай — отвърна Сабин и потръпна, връхлетяна от поредния порив на ледения вятър.

Макар че изражението му бе все така сурово, Итън свали коженото си яке и й го подхвърли.

— Ще се погрижа никой призрак да не се появи по противопожарните стълби.

Призраци. Брин изскимтя и когато погледнах към нея, видях, че с изключение на Сабин, всички от глутницата бяха приели вълчата си форма и трепереха, сгушени един до друг. Усетих, че ми се повдига. Никак не ми бе трудно да си представя мъченията, които бе трябвало да изтърпят, спомените за преживените страх и болка, които щяха да останат с тях, макар че вече бяха свободни. Бавно си поех дъх, мъчейки се да облекча трескавия си мозък. Имахме късмет, че ни бяха нападнали единствено Стражи. Тях можехме да отблъснем.

Късмет…

— Чисто е — заяви Итън, връщайки се от ръба на покрива. — Никой не ни е последвал. Адна готова ли е да отвори нов портал?

— Готова е — отвърна тя и също се приближи. По лицето й още проблясваха сълзи. — Сигурен ли си, че никой не ни е последвал? По-рано бяха пред клуба — затова и дойдох.

— Какво всъщност стана? — попита Конър. — Как се озова при нас?

— Около двайсет минути след като тръгнахте, на улицата пред клуба изведнъж настана страхотно оживление — запристигаха коли, разнесоха се викове и шум от движение. Десетки Стражи започнаха да влизат през страничния вход. Разтревожих се да не ме забележат, затова затворих портала и отворих един на този покрив, след което зачаках, докато не си дадох сметка, че сте в сериозна опасност.

— Какво те накара да отвориш врата в „Едем“? — попита Итън.

— Наблюдавах клуба от ръба на покрива — продължи Адна. — Стражите продължаваха да прииждат. Накрая станаха толкова много, а вас ви нямаше толкова дълго, че у мен не остана никакво съмнение — бяхте попаднали в капан. И тогава реших да рискувам.

— За което сме ти задължени — каза Итън. — Ако бе решила да проявиш благоразумие, вече да са ни изяли с парцалите.

— Стражите не ядат хора — намръщих се аз. — Никога не ядем хора.

— Знаеш какво имам предвид — ухили се той.

— За щастие, оказа се, че съм внимавала достатъчно, докато брат ти описваше затвора — рече Адна и ми се усмихна едва-едва. — Именно благодарение на чутото от него успях да изтъка вратата.

— Как го правиш? — попита Сабин и още по-плътно се уви в якето на Итън. — Никога не съм виждала такова нещо.

— Адна може да свърже две места с помощта на магия — намесих се, за да направя обяснението възможно най-просто. — По този начин пътуват.

— Страхотно! — Нев си бе възвърнал човешкия образ. — А Пазителите не могат да ви последват, така ли?

— Пазителите не могат да отварят портали — побързах да кажа. — Ще ви обясня по-късно.

Не смятах, че сега е най-подходящият момент останалите от глутницата ми да научат, че Търсачите бяха нарекли нашето сътворение престъпление против природата. Освен това ме тревожеше нещо друго. Думите на Итън продължаваха да отекват в ушите ми. Никой не ни бе последвал. Но защо? Вярно, бяхме скрити, но не особено добре. Логично бе Пазителите да претърсят както околните улици, така и покривите на съседните сгради в опит да ни заловят.

— В това няма логика — изрекох на глас, борейки се с надигащата се в гърдите ми тревога.

— Кое? — попита Конър.

— Бягството ни. Беше прекалено лесно.

— Лесно? — изсъска Адна. — Баща ми е мъртъв!

Заля ме вълна от скръб. Наведох глава, мислейки си за Монроу и Рен. За това, колко малко бе попречило на бащата да се събере с изгубения си син. Зачудих се и дали Брин, Мейсън, Нев и Сабин щяха да носят следите от преживените мъчения като брат ми. Сега изглеждаха добре, но дали въодушевлението от това, че са свободни, нямаше да отстъпи място на дълбока покруса, когато осъзнаеха, че животът им никога няма да бъде същият? Дали наистина бяхме спасили, когото и да било? Угризения удавиха тревогата ми и ме запратиха в лапите на отчаянието.

— Бъди силна, Адна — Конър сложи ръка на рамото й. — А и не мисля, че тя искаше да те засегне. Какво всъщност имаше предвид, Кала?

Поклатих глава — не исках да кажа още нещо, от което съвсем щях да затъна в тресавище от угризения и съмнение.

— Не — настоя Итън. — Трябва да ни обясниш. Ти познаваш Пазителите. Какво те тревожи?

Решителността в гласа му ме изтръгна от лапите на самосъжалението. Помъчих се да си напомня коя съм или поне коя бях някога. Водач. Воин.

— Беше капан — промълвих.

— Очевидно — кимна Итън и присви очи. — При това — доста добър.

— Но не толкова, колкото би могъл да бъде — казах бавно.

— Продължавай.

— Призраци — рекох простичко.

Конър се отдели от Адна и направи няколко крачки към мен.

— Какво за тях?

— Защо нямаше призраци?

Опитвах се да звуча спокойно, въпреки новият, сковаващ страх, който пълзеше в мен. Всички ме гледаха, ала никой не отговори.

— Помислете малко — продължих. — Знаеха, че ще дойдем, но ни се наложи да се бием единствено със Стражи. Не видях нито един Пазител, а без тях няма как да има и призраци.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Итън.

— Къде бяха Пазителите? Защо не участваха в засадата?

— Не са искали да си цапат ръцете — изръмжа Конър.

— Не — по лицето на Итън пробяга загрижена сянка. — Кала има право. Ако са искали да бъдат напълно сигурни, че няма да избягаме, защо не са използвали най-силното си оръжие?

— Ами ако са били наблизо, но не и в самата сграда? — предположи Адна, бършейки сълзите си с опакото на ръката си. — Никога досега не бях отваряла вътрешна врата. Може би са планирали да ни нападнат, след като излезем от клуба.

— Може би — казах, ала все още усещах ледените пръсти на страха по кожата си. — Но тогава защо не ни търсят там долу?

Никой не отговори.

— Е, не виждам каква полза има да седим тук и да чакаме да разберем — каза Конър. — Адна, отвори портал. Да се връщаме в Денвър.

— Аха — рече Адна. — Просто си свърши работата, така ли? Сякаш нищо не се е случило.

И тя му обърна сърдито гръб. Лош знак. Безпокойството ми нарастваше с всяка изминала секунда. Трябваше да се махнем оттук, а мъката на Адна бавеше бягството ни. Може и да бе изключително надарена, но в момент като този си личеше колко млада бе всъщност. Конър я улови за раменете, завъртя я към себе си и улови брадичката й в длан.

— Не само ти изгуби някого днес — промълви той и опря чело в нейното. — И аз, и Итън също обичахме баща ти.

Извърнах поглед, чувствайки се като натрапница в този твърде личен момент.

— Ала ти си единствената, която може да ни изведе оттук — чух да казва Конър.

Хвърлих кос поглед към тях и видях, че Адна се бе откъснала от него и вадеше камите си от колана.

— Знам — рече тя и започна да тъче.

Брин се преобрази и дойде при мен.

— Невероятно! — прошепна тя, докато гледаше как порталът изниква от нишките светлина.

Кимнах и тя взе ръката ми в своята.

— Съжалявам, че си тръгнах така, Кала. Но се случиха толкова много неща.

— Не се извинявай — казах. — Аз съм виновна за всичко.

— Не, не си — възрази Брин с твърда нотка в гласа, която ме изненада. — Ако другите са решили да останат, значи са глупаци. Вината не е твоя.

— Но Рен…

В целувката му бях почувствала колко силно ме желае, а огънят, разлял се във вените ми, красноречиво говореше, че част от мен и досега копнее за него. Тази мисъл ме хвана неподготвена и ме остави без дъх, докато отново изживявах онези ужасни първи минути в килията с Рен. Съвсем ясно виждах болката в очите му, извикана от твърдото убеждение, че няма друг избор, освен да ме нарани.

— Не — гласът на Брин се вряза в обърканите ми мисли. — Кала, не знам защо напусна Вейл, но мога да предположа. Двамата с Ансел отдавна се досещаме. Не те виня, задето реши да последваш сърцето си.

— Не е само това.

— Сигурна съм, че не е. Но дори това да бе единствената причина, пак не бих те укорила, че си тръгна. Нито пък бих те обвинила за избора, който Рен направи. Защото си е точно това — негов избор и нищо друго.

Вдигнах поглед към нея и останах поразена от обичта и прошката в очите й.

— Благодаря ти — прошепнах.

— Заради какво в живота си струва да се пожертваш, ако не заради любовта? — печално се усмихна тя.

— Звучиш точно като Ансел.

— Които си приличат се привличат — думите й ме накараха да потръпна, което не убягна от вниманието й. — Какво има?

— Нищо — побързах да кажа, тъй като не исках да й обяснявам, че и преди бях чувала нещо много подобно.

Веднъж Рен бе изрекъл почти същите думи и припомняйки си ги сега, изведнъж разбрах — това бе неговият начин да ми каже, че сме създадени един за друг. Споменът изгори гърдите ми, като жарава, изтляваща прекалено бавно.

— Нямам търпение да го видя — чух да довършва Брин и едва тогава осъзнах, че говори.

— Моля? — тръснах глава, за да пропъдя миналото.

— Ансел. Той е там, нали? В Денвър?

— Да. Само че той… — спрях, преди да съм довършила. Може би Ансел щеше да се оправи, ако Брин бе до него и му помагаше. Не исках допълнително да засилвам страха й. — Той те очаква — казах вместо това и се усмихнах.

Междувременно Адна бе довършила портала и аз го погледнах объркано. Нещо не беше наред. Не виждах стаята, от която бяхме дошли — зад магическата врата всичко бе някак неясно и тънеше в мрак.

— Там ли отиваме? — Мейсън също бе разтревожен от тъмнината, зейнала пред нас.

— Да — неспокойно отвърна Адна. — Не съм сигурна защо е толкова тъмно.

— Няма значение — каза Конър. — Пък и не е като да имаме друг избор — трябва да се върнем. Ако нещо не е наред, ще разберем, когато преминем от другата страна.

— Страшно окуражаващо — подметнах, но когато Брин си пое разтревожено дъх, съжалих, че се бях обадила, и я стиснах за ръката.

— Но вярно — рече Конър. — Итън, застани начело. Вълците — вървете след него и за всеки случай дръжте зъбите си в бойна готовност. Кала, Адна и аз сме последни и ще затворим вратата веднага щом преминем.

— Бойна готовност? — сбърчи вежди Брин.

— Иска да се преобразите — обясних.

— На драго сърце — заяви Нев и в следващия миг вече бе приел вълчия си образ.

Мейсън и Брин последваха примера му и тримата започнаха да се ближат и побутват с муцуни. Сабин обаче не сваляше очи от Итън. Погледна за миг към останалите Стражи, но не се преобрази.

Конър ми се усмихна тъжно:

— Давай, нали си една от тях.

Кучешките ми зъби вече бяха започнали да се издължават, когато отвърнах на усмивката му:

— Само да си се опитал да ме погалиш!

— Добре дошла, Кала — Брин ме близна по челюстта. — Липсваше ни.

Нев и Мейсън също се приближиха, побутвайки ме с муцуни.

— Всичко наред ли е между нас? — попитах.

— Ти ни кажи, нали ти си алфата — Нев ме гризна закачливо по рамото. — След като това ще е новата глутница, единствено от нас зависи дали ще се получи.

— Точно така — размахах опашка аз.

— Може ли да се махаме оттук? — Мейсън риеше нетърпеливо с лапа.

Хвърлих поглед към Конър, който ни наблюдаваше, а по лицето му се четяха едновременно респект и любопитство.

Сабин също се взираше в нас, но въпреки това си остана в човешки облик и продължи да се държи настрани.

Итън повдигна вежди, местейки поглед между нас и Сабин, сякаш изборът й го учудваше.

— Май сме готови, Итън — каза Конър. — Ще ни поведеш ли? Сега, когато отново си цял?

— Върви по дяволите — изръмжа Итън и като хвърли кос поглед на Сабин, се изчерви.

Тя все още се взираше невиждащо пред себе си, зъзнейки под якето му, което бе увила плътно около тялото си. Някак си не вярвах, че трепери от студ.

— Защо не го последваш, Сабин? — каза Конър. — Дръжте се близо един до друг.

Сабин кимна и изчезна през портала. Останалите от глутницата се втурнаха след нея, но аз се поколебах за миг, местейки поглед между тях и улицата, отвеждаща към „Едем“. Това място бе променило всичко. То бе отнело душата на брат ми, впримчило бе Рен в скверния си плен и се бе превърнало в гроб за Монроу.

Вместо да тръгна след глутницата си, приех човешката си форма и се обърнах към Конър.

— Ами ако…

— Никакво връщане назад — той поклати глава и за моя изненада пристъпи напред. Прегърна ме и облегна брадичка на главата ми. — Днес всички изгубихме по нещо.

Адна ни наблюдаваше безмълвно, а сълзите в очите й отразяваха мигащите светлинки на магическата врата.

Кимнах и се отпуснах в прегръдката му за миг, преди да приема вълчата си форма и да скоча в непрогледните дълбини на портала.

24

Мощна струя горещ въздух ме запрати обратно към вратата, през която бях преминала току-що. За момент помислих, че нещо се е объркало с портала и съм хваната като в капан между световете, където щях да бъда погълната от нищото и да изгоря жива. Гъст дим изпълваше очите и дробовете ми и ми пречеше да виждам. Преобразих се, за да извикам Търсачите, ала вместо това се свлякох на колене и се разкашлях мъчително, размахвайки отчаяно ръце пред себе си.

— Кала!

Някой ме улови над лакътя и ме издърпа настрани. Едва успях да различа лицето на Ансел през пушека.

— Трябва да се махнеш оттук — изсъска той и ме изтегли още по-далеч от портала.

— Какво става? — попитах, задавяна от дим.

Поне вече знаех къде съм — в преддверието на Чистилището. Буйни пламъци играеха по стените и опустошаваха щаба на Търсачите.

— До стълбите има още двама! — разпознах гласа на Итън.

— Не спирайте! — изкрещя Айзък миг по-късно. — Не им позволявайте да ви хванат натясно!

Ансел ме дръпна към пода, когато един черен силует изскочи от валмата дим на няколко крачки от нас, само за да потъне в тях почти веднага. Сковаващ страх плъзна по тялото ми, когато си дадох сметка, че току-що бях видяла призрак.

— Не мърдай — прошепна Ансел в ухото ми.

Сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите. Къде беше Шей?

Чух някой да пищи, но не бях сигурна дали е мъж или жена.

В този миг фигурите на Адна и Конър се очертаха в светлината на портала. Горещината едва не повали Конър и той се закашля.

— Какво, по дяволите…

Видях как призракът се обърна — отдалечаваше се от нашето скривалище, ала за сметка на това отиваше към тях. Ансел опита да ме задържи, но аз се отскубнах и се хвърлих към обърканите Търсачи.

— Бягайте! — изкрещях и се блъснах в тях, събаряйки ги встрани от портала.

Адна се измъкна изпод мен.

— Господи! Какво е станало тук?

— Открили са ни — каза Конър и извади мечовете си. — Пазителите са ни открили.

— Адна? Конър?

Итън изникна от пушека, понесъл на ръце изпадналата в безсъзнание Сабин, а след него се появи и Айзък. И двамата имаха оръжия, но лицата им бяха мрачни.

— Проклятие! — Конър се взираше в черния дим.

— Какво стана? — попитах, вторачена в отпуснатото тяло на Сабин.

— Сградата е на път да се срути — обясни Итън и махна с ръка към огромна купчина развалини. — Част от тавана рухна тъкмо когато влизахме и удари Сабин по главата. Докато се опитвах да избегна отломките, изгубих останалите от глутницата. Нямам представа къде са. Нищо чудно и да са затиснати отдолу.

— Зад теб, Итън! Пази се! — Конър стискаше здраво мечовете си, ала докато призракът приближаваше, в очите му се появи безнадеждност. — Кала, стой зад мен!

— Адна, отвори портал! — изкрещя Итън. — Изкарай ни оттук!

Призракът вече бе съвсем близо.

Все още нямаше и помен нито от Шей, нито от глутницата ми. Дали наистина бяха затрупани под отломките? Или ги бяха заловили? Кой предвождаше нападението? И как Пазителите бяха намерили Чистилището?

— Няма да се спасим — рече Конър с разкривено лице, все така застанал между нас и призрака.

— Може би не всички — прошепна Айзък и с един бърз поглед към малката ни скупчена групичка, бутна Конър настрани и скочи върху призрака.

— Не! — изкрещя Итън, когато мастиленочерни сенки се обвиха около Айзък.

Вцепенени от ужас, ние видяхме как тялото на Айзък се отпусна безжизнено. Без да издаде нито звук, той бе погълнат от изчадието на Пазителите.

— Адна! — Конър застана пред нас, скривайки потресаващата гледка от очите ни.

— Отворено е! — извика Адна и когато се обърнах, видях, че зад нея проблясва нов портал.

— Давайте! — Конър махна с глава натам и Итън, все така със Сабин на ръце, скочи през магическата врата.

— Ти също — Конър улови ръката на Адна.

— Няма да тръгна преди ти да си минал.

— Няма да го обсъждаме — отсече Конър. — Ако не се върнем до две минути, искам да го затвориш. Ясно?

Очите на Адна плувнаха в сълзи, ала тя кимна и изчезна през вратата.

— Шей! — провикнах се с пълно гърло, опитвайки се да открия в гъстия дим някаква следа от него или от останалите. — Ансел!

— През портала! — Конър посегна към мен, но аз отскочих настрани. — Дошли са за него. Сигурно вече са го заловили. Бягай!

— Няма да ги изоставя! — изкрещях и се закашлях, задавена от нахлулия в дробовете ми дим.

Няколко тъмни силуета се появиха в сивите валма и Конър изруга, местейки поглед между мен и портала.

— Не знам колко призрака има наоколо и не смятам да се мотая тук, за да разбера — той ме сграбчи за ръката и ме задърпа.

— Моля те! — изхлипах. — Трябва да ги открия.

Изведнъж от облаците дим изскочиха четири вълка и се втурнаха към нас. Задавените ми хлипове бързо се превърнаха във вик на радост. Шей се преобрази и ме взе в обятията си, притискайки ме към себе си. Миг по-късно Брин, Мейсън и Нев застанаха до него в човешкия си облик, с обезумели очи и пребледнели лица.

— Слава Богу, добре си! — прошепна Шей и зарови лице в косата ми. — Досега бягахме из щаба като из някакъв безумен лабиринт, мъчейки се да се изплъзнем на призраците.

— Къде е Ансел? — Брин плачеше. — От целия този дим не можах да надуша миризмата му… Не можах да го открия.

— Не знам къде е — отвърнах, а стомахът ми се сви на топка.

Нима бях изоставила родния си брат на призраците?

— Минавайте през портала — Конър отскубна Шей от мен и го бутна през проблясващата врата. — Трябва да го затворим, преди останалите призраци да са ни намерили.

— Но… — опита се да протестира Брин, взирайки се в облаците дим за някаква следа от Ансел.

Мейсън и Нев приеха вълчия си образ и заскимтяха, душейки въздуха.

— Това е — изсъска Конър. — Никакво чакане повече.

— Знаех си, че ще ме зарежеш — долетя гласът на Сайлъс откъм черния пушек. — Копеле.

Брат ми се появи, залитайки под тежестта на Книжника, когото бе преметнал през рамо.

— Ансел! — възкликнах, оглеждайки тялото му за наранявания. — Добре ли си?

Той кимна, избягвайки да срещне погледа ми.

— Ранен ли си? — обърна се Конър към Сайлъс.

— Паднах по стълбите, когато те се появиха… Мисля, че си навехнах глезена. За щастие този тук дойде съвсем навреме — отвърна Сайлъс и кимна към Ансел.

— Пренеси го през портала — каза Конър и се извърна, но не можа да скрие облекчението, разляло се по лицето му при появата на Сайлъс. — Тръгваме. Веднага.

Ансел кимна, без да вдига очи от пода, и издърпа Сайлъс през блещукащата врата. Брин се втурна след тях, а ние с Шей, който все така не ме пускаше, ги последвахме. Веднага след нас идваха Мейсън и Нев. Внезапно се разнесе оглушителен трясък, последван от мощен взрив, който ни запрати напред, изтръгвайки ме от прегръдките на Шей. Последното, което видях, преди да изгубя съзнание, бе как телата на приятелите ми потъват в светлината на портала, като сенки, проблясващи на слънцето.

25

Лежах по гръб и се взирах в мътносивото небе над себе си. Снежинки от пепел се рееха във въздуха, падаха върху кожата ми и се топяха.

Топяха се?

Поех си дълбоко дъх и усетих как в дробовете ми нахлу леденостуден въздух. Ситен снежец продължаваше да се сипе безшумно; тихо шумолене се носеше навсякъде около мен. Спиращата дъха горещина на пламъците я нямаше, нямаше го и задушаващият дим. Обърнах се по корем и приклекнах, опитвайки се да разбера къде съм.

Тънки, бледожълти колони се възправяха към небето в прави редици, които сякаш нямаха край — равномерна безконечност, която се губеше в необхватния хоризонт.

Какво, по дяволите… Под ръката си почувствах изсъхнала обвивка, почиваща върху замръзналата земя.

Царевица. Царевични стъбла. Сведох поглед надолу. Пръстта под краката ми бе скована от зимния мраз, но дори под рехавия снежец, който я покриваше, виждах тъмната, плодородна почва. Нива.

Недалеч от себе си чух как някой се мъчи да си поеме дъх. Адна се завъртя на една страна и лицето й се изкриви в гримаса.

— Добре дошли в Айова.

— Къде сме? — попитах и тръснах глава, тъй като ушите ми пищяха.

— В парка на Академията — отвърна Адна.

Шей простена и разтърка корема си.

— Мисля, че се разминах на косъм от това да бъда набучен върху едно царевично стъбло. Защо не сме в самата Академия?

— Не исках да рискувам, в случай че някой ни проследи — каза Адна и се изправи. — Не се бой, не е далеч.

— Хей! — викът на Конър привлече вниманието ми.

Мейсън и Сабин бяха във вълчия си образ и ръмжаха, а Брин, застанала встрани от тях, се опитваше да задържи Ансел, който се дърпаше от нея.

Нев бе коленичил и с всичка сила притискаше към земята нещо, от което Мейсън целият бе настръхнал, готов да се хвърли в атака. Не, не нещо… Някого.

— Какво, по дяволите… — Итън, който все още държеше припадналата Сабин, ги гледаше недоумяващо.

— Кала, какво им става? — попита Конър.

Приближих се още малко и различих златисти кичури.

„Не може да бъде!“

До ушите ми достигнаха думи, излизащи с усилие от гърлото на онзи, когото Нев бавно душеше.

— М… моля те — давеше се Лоуган. — Т… Тук съм… тук съм… за да… ви… помогна…

— Нев, почакай — сграбчих го за ръката аз. — Какво казва?

— Не ме интересува — изръмжа Нев.

Лоуган започваше да посинява. Взирах се в тях, парализирана от нерешителност. Трудно ми бе да виня Нев задето искаше да убие Пазителя. Лоуган остана прикован до земята, съпротивлявайки се напразно, докато бавно се задушаваше. С разкривено от ярост лице, Нев го стискаше все по-силно и по-силно.

— Кой е този? — попита Конър, който също се бе приближил.

— Пазител — обясних. — Синът на Ефрон Бейн.

— Какво, по дяволите, прави тук? — Конър примига изумено насреща му. — И как е успял да намери това място?

— Нямам представа.

Лоуган безуспешно се опита да свали ръцете на Нев от гърлото си и погледна към Конър.

— Спасете… ги… — изхриптя той. — Тристан… не… са… мъртви…

— Какво?

Конър се хвърли напред и като избута Нев, се надвеси над Лоуган, стъпил на гърдите му с тежкия си ботуш. Давейки се, младият Пазител си пое дъх и вдигна ръце към насиненото си гърло.

Конър го разтърси.

— Какво каза току-що?

— Искам убежище — закашля се Лоуган. — Ако ме изпратите обратно, те ще ме убият.

— Ние ще се погрижим за това вместо тях — изръмжа Нев, приклекнал наблизо. — Не е нужно да ходиш никъде.

— Защо ни е да даваме убежище на един Пазител? — попитах, взирайки се в лицето на Лоуган.

Нямах му никакво доверие. Той и баща му олицетворяваха всичко ужасно, което се бе случило във Вейл. Именно по тяхна вина Рен…

Мисълта за Рен ми подейства като удар с чук. Бях го изгубила завинаги. А най-лошото бе, че заради моята измяна той бе обречен на живот, управляван напълно от Пазителите. Олюлях се, сълзи изпълниха очите ми. В този миг исках единствено да издера очите на Лоуган, да разкъсам плътта му, за да прогоня смазващата болка.

Шей побърза да се приближи и да ме прегърне, ала с това сякаш наля сол в раната на угризенията ми.

— Недей — казах и се отскубнах.

Итън се взираше в Лоуган с безстрастен поглед.

— Убий го.

Конър кимна и извади меча си.

Адна рязко си пое дъх, когато Лоуган неочаквано избухна в смях:

— Какво двуличие! А аз мислех, че Търсачите са благородни. Глупави, разбира се, но въпреки това — благородни.

— За някой, който всеки момент ще умре, дрънкаш прекалено много — каза Конър и допря острието на меча си до гърлото му.

Лоуган се напрегна, но продължи да се усмихва.

— Имах предвид само, че ако не бяхте приютили друг като мен, всичките ви надежди отдавна да бяха станали на пух и прах, не е ли така?

— За какво говори? — попита Брин, която слушаше внимателно, макар че все още се държеше близо до Ансел.

Брат ми непрекъснато се дърпаше от нея, но тя неотклонно го следваше, мъчейки се да го задържи напук на съпротивата му.

— За баща ми — тихичко отговори Шей. — Говори за баща ми.

— Знаех си, че неслучайно си Избрания — подхвърли Лоуган. — Каква наблюдателност!

— Ти не си Тристан — сопна се Итън.

— Не, но мога да ви помогна да го спасите — рече Лоуган.

— Какво? — Шей се стрелна напред. — Какво искаш да кажеш?

— Онова, което се опитвам да ви кажа, откакто се промъкнах при вас — отвърна Лоуган. — Родителите ти са живи.

— Лъжеш!

Мечът в ръката на Шей започна да трепери.

— Не и когато от това зависи животът ми. Тристан и Сара Доран са живи. Все още можете да ги спасите.

— За какво, по дяволите, дрънка? — изкрещя Нев и застана до Конър. — Няма ли най-сетне да убиеш това копеле! Не мога да го гледам повече.

Мейсън също пристъпи напред, козината по гърба му бе настръхнала.

— Не! — Шей му препречи пътя и отново се обърна към Лоуган. — Какво означава това, че все още можем да ги спасим? Къде са?

Бавна усмивка плъзна по устните на Лоуган.

— Ако искате да научите, първо трябва да ми обещаете, че няма да пострадам.

— Лъже! — изсъска Нев. — Накарайте го да замълчи. Отрежете му езика.

— Почакайте — думите не искаха да излязат от гърлото ми, но не можех да отрека, че Шей има право, поне донякъде. — Ако Лоуган наистина знае нещо за родителите на Шей, най-малкото, което можем да сторим, е да разберем какво.

— Защо не опитаме така — ако не ни кажеш, ще ти отрежа езика? — каза Конър и прибра меча си в ножницата, след като Итън му подхвърли една кама.

Усмивката на Лоуган се изпари.

— Варварин.

— От твоите уста това си е комплимент. Е, какво решаваме?

— Престанете! — Сайлъс се приближи с куцукане и доста поопърлен вид. — Ако действително разполага с информация, ще проведем официален разпит.

— Не помня да съм ти искал мнението — каза Конър.

— Такива са правилата — заяви Сайлъс. — Аника ще побеснее, ако не ги спазиш. А ако това наистина е синът на Ефрон Бейн, той може да се окаже не само полезен източник на информация, но и безценен заложник.

— Многознайкото има право — обади се Итън.

Адна се втурна напред с кама в ръка.

— Изобщо не ме е грижа за тъпите правила! Баща ми и Айзък са мъртви заради Пазителите. Трябва да плати с кръвта си!

Конър отблъсна ръката й в последния момент, когато острието на камата бе вече на сантиметри от бузата на Лоуган.

— Пусни ме! — изпищя Адна, хлипайки.

Лоуган цял трепереше, докато с разширени очи гледаше как Адна размахва двете си ками.

— Кълна се, че разполагам с информация, която ще ви е от полза. Освен това, ако исках да ви навредя, нямаше ли вече да съм призовал призрак?

Никой не му отговори. Колкото и да ми беше неприятно да го призная, всичко, което Лоуган казваше, звучеше логично.

Конър свали крак от гърдите му и той се подпря на лакти, което от своя страна накара Търсача да опре камата си в гърлото му.

— Ако ви разкрия нещо — рече Лоуган, — ще ме заведете ли при Стрелата?

— Стига да преценим, че информацията си заслужава — промърмори Конър, без да изпуска от поглед съпротивляващата се Адна. — Твоите хора вече ни отнеха предостатъчно за един ден. И това е само днес.

— Мога да ви кажа, че сред вас има изменник. Ще ви го предам в знак на добра воля.

Треперенето на Лоугън отстъпи място на усмивчица, от която почувствах, че се вледенявам.

— Изменник? — повтори Конър и прокара тъпата страна на камата по гърлото на Пазителя.

— А как иначе ви открихме според теб? Преследваме ви от години. Да не мислиш, че днес най-случайно ни излезе късметът?

— Някой ви е издал местонахождението на щаба в Денвър — досети се Конър.

— Някой, на когото имате доверие. Някой, когото върнахте от мъртвите.

— Не — изръмжа Шей. — Лъжеш.

И той пристъпи напред, сякаш искаше да ме защити от нещо, от което дори не знаех, че трябва да се страхувам. За какво говореше?

Лоуган се подсмихна.

— Дори твоите сили, Потомъко, няма да са достатъчни, за да я спасят от това.

— Ти, безсърдечно копеле! Престани още сега или ще…

— Какво ще направиш? — попита Лоуган. — Ще ме убиеш, за да прикриеш истината? Може ли думите ми да са престъпление, когато целта им е да предпазят съюзниците ти?

— Какво се опитваш да кажеш, Пазителю? — Конър се наведе над него, притискайки камата си в плътта му. — Търпението ми е на изчерпване.

— Брат й — рече Лоуган, задавян от натиска на острието. — Братът на Кала сключи сделка с баща ми и Лумин.

— Не — прошепнах.

Мейсън изръмжа, риейки пръстта с лапа.

Лоуган не сваляше очи от мен.

— Вярно е. Той ви предаде.

Отчаяно потърсих Ансел с поглед и го открих да трепери, свит зад Брин, която бе приела вълчата си форма и ръмжеше, сякаш за да го защити, ако някой се нахвърли отгоре му. Мейсън изтича до нея и също зае отбранителна позиция.

Господи!

— Трябва да се боите от него много повече, отколкото от мен — изсъска Лоуган.

Конър махна острието на камата си от врата му и ме погледна.

— Кала?

Гърлото ми се бе свило. Извърнах се от Конър и се втурнах към Ансел. Брин оголи зъби насреща ми, ала аз сграбчих брат си за раменете и го разтърсих.

— Ансел, моля те. Трябва да им кажеш истината. Кажи им, че не си го направил!

Лоуган лъжеше. Не може да не лъжеше.

Кръвта се бе отцедила от лицето на Ансел, очите, които срещнаха моите, бяха ужасяващо празни.

— Казаха, че отново ще ме превърнат във вълк.

Брин изскимтя, а Мейсън излая и неспокойно започна да обикаля около Ансел, без да ме изпуска от поглед.

Отстъпих разтреперана назад. Исках да побягна, да се скрия някак от страшната истина. Само че нямаше къде да отида.

Конър поклати глава.

— Най-добре да изясним цялата тази бъркотия с Аника.

— Съгласен съм — рече Итън и намести тялото на Сабин в ръцете си.

Очите му срещнаха моите за миг, ала не можах да разбера дали е ядосан или тъжен.

Откъм лабиринта от царевични стъбла около нас се разнесе остро изсвирване, последвано от още няколко. Въоръжени до зъби Нападатели наизлязоха измежду стъблата и ни обградиха.

Другите от глутницата ми се скупчиха един до друг и заръмжаха срещу новодошлите.

— Почакайте! — извиках и се хвърлих между вълците и приближаващите воини.

За моя изненада Итън застана до мен, все още със Сабин на ръце.

— Долу — Аника излезе от редиците на новодошлите.

Нев, Брин и Мейсън бавно отстъпиха назад, без да свалят очи от воините, настръхнали в очакване да видят какво ще се случи. Ансел се сви зад нас, без да издава звук, сякаш се опитваше да изглежда възможно най-малък и незабележим.

— Благодаря ви — каза Аника.

Погледът й се спря върху Итън и едната й вежда подскочи, ала той още по-силно притисна Сабин към гърдите си. Аника се обърна към Конър и когато проговори, гласът й режеше като нож:

— Какво означава това непланирано посещение? При това — в компанията на Стражи. Имате късмет, че не ви нападнахме в мига, в който се появихте.

Конър не трепна.

— Нямахме друг избор.

— Ще очаквам подробен доклад — Аника издаде неодобрителен звук. — Къде е Монроу?

— Мъртъв е — отвърна Адна. — А Пазителите удариха щаба в Денвър.

— Как? — ахна Аника. — Какво стана?

Конър ме погледна, но не й отговори.

— Братът на алфата се обърна срещу нея — обади се Лоуган и опита да се надигне, но Конър го блъсна обратно на земята.

— Кой си ти? — Аника пристъпи към него.

— Казвам се Лоуган Бейн — той изгледа свирепо Конър. — Тук съм, за да ви предложа помощта си, ако главорезите ви не ме убият преди това.

— Бейн? — повтори Аника. — Пазител?

— Да, Пазител съм. Но се отказах от баща си и останалите като мен. Мястото ми не е там, а тук, сред вас.

— Как ли пък не! — изръмжа Конър.

— Ще допуснете огромна грешка, ако откажете предложението ми — сопна се Лоуган. — Мога да ви дам родителите на Потомъка.

— Тристан и Сара? — Аника коленичи до него. — За твое добро се надявам да казваш истината.

— Това правя.

— Не го слушай — намеси се Адна, отблъсвайки Конър, който се опита да я спре. — Той е Пазител. Аника, баща ми е мъртъв!

— Не може ли да решим по-късно? — Сайлъс се приближи до Аника с куцукане. — Не съм сигурен с колко време разполагаме.

Раздърпаният му вид накара Аника да сбърчи чело.

— Какво имаш предвид?

— Аванпостът в Денвър падна. Ето защо се върнахме непредвидено. Ако враговете ни са успели да сложат ръка върху информацията, която държахме там, преди сградата да изгори, ще разберат къде е Академията.

Кръвта бавно се отцеди от лицето на Аника.

— Не.

— Да — каза Сайлъс. — Академията трябва да бъде преместена. Още сега.

26

Търсачите ни караха да бързаме, колкото можем. Ръцете на Лоуган бяха вързани, всяко негово движение се следеше от четиримата Нападатели, които го съпровождаха. Строгият надзор, под който държаха Пазителя, сигурно би ми вдъхнал увереност, ако не се бяха отнесли по същия начин и с брат ми.

И докато Лоуган вървеше, без дори да се опитва да скрие усмивчицата, която играеше по устните му, Ансел крачеше между въоръжените Нападатели с наведена глава и несигурна стъпка.

— Трябва да спрем това — прошепнах на Шей.

— Знам — отвърна той. — Още щом стигнем в Академията, ще говоря с Аника. Не мисля, че дотогава ще му сторят нещо лошо.

Изгледах го кръвнишки.

— Ансел не го заслужава. И сам видя колко бе съкрушен. Просто не си е давал сметка…

— Знам, Кала — Шей взе ръката ми в своята и с поглед ми каза да понижа глас. — Знам. На твоя страна съм, но преди да можем да ги убедим, че Ансел не представлява заплаха, трябва да разберем какво е станало.

Отскубнах се от него и изтичах при Конър, който вървеше пред нас заедно с Адна.

— Конър, не можеш ли да направиш нещо? — изсъсках. — Ансел не е виновен.

— Не сега — отвърна Конър. — Дори да можех да направя нещо, в момента нямаме никакво време.

Лицето на Адна бе като издялано от камък.

— Адна — започнах, — моля те…

— Конър е прав — рече тя, без да ме погледне. — Сега нямаме време. Трябва да се заемем с това.

При тези думи тя посочи внушителната постройка, която се извисяваше над царевичните ниви. Гледана отвън, Академията бе още по-впечатляваща, отколкото отвътре. Вдлъбнатите, мраморни стени искряха на лъчите на зимното слънце, успели да пробият тежките облаци. Четири тънки кули се издигаха към небето, разделяйки вълнообразната повърхност на сградата на равни интервали. И четирите етажа бяха покрити с прозорци, от което Академията изглеждаше като изпълнена със светлина.

Не можех да откъсна очи от масивната постройка, която сякаш ставаше по-голяма с всяка наша крачка. Как биха могли да преместят нещо подобно?

Когато влязохме, бяхме посрещнати от още Търсачи. Също като горните етажи, и приземният представляваше дъгообразен коридор, опасващ вътрешния двор, само че тук вратите по него бяха разположени по-далече една от друга.

— Отрядът от Халдис? — попита някаква жена; спомних си, че и тя като Монроу беше от Водачите.

Аника, към която бе отправен въпросът, кимна мрачно.

— Все още не сме сигурни какво е станало. Обаче изгубихме Монроу, а щабът в Денвър е в ръцете на врага. Обявете спешно преместване.

— Не говориш сериозно! — ахна другата жена.

— Напротив — каза Аника. — Върви.

— Но Връзките на Айдис още не са довършили…

— Веднага.

Жената хукна, а Аника започна да раздава заповеди:

— Съобщете в Пиралис и Тордис! Преместването ще започне след петнайсет минути. Всички да заемат постовете си!

Търсачите начаса се разтичаха, а Аника се обърна към Нападателите, охраняващи Лоуган и Ансел:

— Отведете ги в затвора. Ще се занимаем с тях по-късно.

— Не!

Няколко от Нападателите вдигнаха оръжия, когато сграбчих Аника за ръката. Тя обаче поклати глава и те отстъпиха.

— Кала, разбирам, че момчето е твой брат, но докато не си изясним истината, трябва да се отнасяме с него крайно предпазливо.

— Дори ако той е издал местонахождението на аванпоста, сигурна съм, че е бил подлъган. Не знаете какво са му сторили.

Аника се освободи от ръката ми.

— Ще науча, когато му дойде времето, но точно сега не мога да отделя повече време за тревогите ти. Съжалявам.

С тези думи тя кимна на Нападателите и те поведоха брат ми нанякъде.

— Ансел!

Понечих да ги последвам, но Шей ме спря.

— Почакай.

— Отнасят се с него като с пленник! — изкрещях, мъчейки се да се отскубна. — Вината не е негова. Измъчвали са го. Трябва да му помогнем!

— Ще намерим начин. Кълна ти се. Но трябва да покажем на Аника, че може да има доверие на глутницата ти. Това е най-важното в момента — едва тогава ще можем да я накараме да промени мнението си за Ансел.

В това време Аника се бе обърнала към Конър.

— Можеш ли да ми обясниш какво се случи?

— Не съвсем — промърмори той и извади един плик от джоба на якето си. — Обаче Монроу ме помоли да ти дам това, в случай че не се завърне.

Аника грабна плика от ръцете му.

— Тръгнал е на мисия, с мисълта, че няма да се завърне? И как успяхте да намерите младите Стражи? Бях останала с впечатлението, че не знаете къде са.

— Положението не търпеше отлагане, Аника — каза Конър, избягвайки погледа й.

Аника присви очи.

— Да не искаш да ми кажеш, че Монроу е оглавил набег във Вейл без необходимото одобрение?

— Да.

Тя поклати глава.

— А ето че сега той е мъртъв, а Денвър — изгубен.

— Но пък доведохме вълците — намеси се Итън, поглеждайки към неподвижното тяло на Сабин. — Или поне част от тях.

— Да се надяваме, че това ще се окаже достатъчно — тя се извърна, ала не преди да зърна сълзата, търкулнала се по бузата й. — Нуждаехме се от Монроу.

— Знам — гласът на Конър също бе глух.

— Водачите ме очакват — каза Аника. — Ще говорим за това след преместването. Ако успеем.

— Ако успеем? — повторих аз, но Конър не отговори.

— Кала?

Обърнах се и видях Итън, който дори сега държеше припадналата Сабин в прегръдките си.

— Тревожа се, че може да има вътрешни наранявания. Трябва да я заведа при Еликсирите.

— При кого? — попита Шей.

— Нашите лечители — обясни Адна. — Помещават се в Убежището на Айдис.

— Може да се нуждае от кръвта на глутницата — казах и се вгледах в Сабин.

Не кървеше, нито имаше видими наранявания, но понякога най-смъртоносните рани са онези, които не можем да видим.

— Ще отида с тях — обади се Нев, който също се въртеше наоколо. — Ще й дам да пие от мен, ако се наложи.

— Добре.

Брин и Мейсън се приближиха предпазливо. Убедил се най-сетне, че няма да се втурна след Ансел, Шей разхлаби прегръдката си и аз се отдръпнах от него. Знаех, че се опитва да бъде разумен, но не понасях мисълта, че не мога да сторя нищо за брат си.

— А сега какво? — попита Мейсън.

— Сега ще дойдете с нас — отговори Конър.

Внезапно звук като от безброй камбанки изпълни въздуха. Академията запулсира от енергия, звукът бързо се усилваше. Макар и оглушителен, кристалният звън образуваше хипнотизираща мелодия, от която дори стените сякаш трептяха. Изведнъж осъзнах, че те наистина трептят — плетеницата от цветове, покриваща стените на мраморните коридори, се вълнуваше при всяка звънка нота.

Адна се хвърли към стълбите.

— Трябва да заема поста си.

— Какво става? — попита Брин и когато улови ръката ми, усетих, че трепери.

Конър ни поведе след Адна, макар и не тичешком като нея.

— Тъкачите се готвят да преместят Академията.

— Как е възможно? — този път въпросът дойде от Шей.

— Изисква много точна координация — обясни Конър. — Тъкачите отварят врата над сградата.

— К-к-какво правят? — заекнах аз.

Конър обаче не отговори. Бяхме стигнали до четвъртия етаж и там, застанала между онази част, в която се намираха стаите ни, и онази, в която се помещаваше тактическият център на Халдис, заварихме Адна с двете си ками в ръце. Затворила очи, тя стоеше съвършено неподвижно и дишаше бавно и ритмично.

— Адна… — Шей понечи да отиде при нея.

— Шт! — Конър му препречи пътя. — Адна трябва да се съсредоточи.

Огледах се по коридора и на около двайсет крачки от Адна зърнах една жена. Обърнах се на другата страна и там, на същото разстояние, видях млад мъж.

— Другите Тъкачи — обясни Конър, проследявайки погледа ми, после отново насочи вниманието си към нас. — Може би ще е по-добре да седнете за онова, което предстои. Усещането може да бъде малко екстремно, когато го преживявате за първи път.

Всички го зяпнахме, но никой не седна.

— Както искате — сви рамене той и се обърна към Адна.

Нов звук изпълни коридора. Нисък и плътен, като звън на огромна камбана, той отекна из Академията и ме прониза до мозъка на костите. Потреперих и Шей ме улови за ръката, а аз преплетох пръстите си с неговите. Звънът се разнесе за втори път и Адна потрепери като мен, без обаче да отвори очи. Третият звън се сля с ехото на предишните два — ниските тонове се бяха наслоили толкова плътно във въздуха, че почти можех да усетя как се разливат по кожата ми.

Когато звънът отекна за четвърти път, Адна се раздвижи. Приведе се изящно напред, сякаш се покланяше. На двайсетина стъпки от нея, другият Тъкач направи същото. Адна повдигна глава и започна да описва вълнообразни движения с двете си ръце, докато тялото й се извиваше грациозно. Нова мелодия се промъкна сред плътния звън, водейки със себе си и цветове. Кристално ясна и весела, тя погали стените като песента на камбанки, разлюлени от вятъра, и ги накара да оживеят — ярките им багри заискриха, хвърляйки безброй дъги по пода и по телата ни.

Движенията на Адна се ускориха, тя подскачаше и се извиваше в онзи танц, който свързвах с отварянето на портали. От двете й страни другите Тъкачи се въртяха в съвършен синхрон с гъвкавото й тяло. Дишането й се учести, пот обля челото й, ала тя нито веднъж не се поколеба или обърка ритъма. Звънливите ноти около нас се усилваха, докато накрая станаха толкова пронизителни, че трябваше да запуша уши. Многобройните дъги по пода и стените започнаха да хвърлят искри и да избухват като фойерверки. Ярките цветове ставаха все по-ослепителни, подът сякаш се люлееше под краката ми. Паднах на колене, все така запушила ушите си с ръце, и притиснах лице към бедрата си. Почувствах, че Шей ме прегръща, за да ме предпази от оглушителния водопад от звуци и взривовете от светлина.

Усетих докосване на козина и чух изскимтяване, после още едно. Брин и Мейсън се бяха преобразили и сега се гушеха до мен, опитвайки се да пъхнат муцуни под ръцете ми, за да допрат носове до лицето ми. Мелодията беше станала толкова силна, че май нямаше никакво значение дали ушите ми са запушени или не. Боях се, че всеки момент ще закрещя.

И тогава се възцари тишина.

Повдигнах глава и бавно си поех дъх. Силна, непозната миризма изпълни ноздрите ми — смесица от сол, тучна зеленина и… риба? Поех още една глътка въздух — все същият непознат мирис, но този път ми се стори, че долавям и дъх на лимони.

— Добре ли сте? — Конър ни гледаше изпитателно.

Шей се изправи и разкърши рамене.

— Така мисля.

— Нали ви казах, че може да е доста екстремно — ухили се Търсачът.

— Без майтап — Адна се насочи към нас със залитане, сякаш бе пияна, и непохватно се блъсна в Конър, който побърза да я улови.

— Добра работа, хлапе — похвали я той и докосна челото й с устни.

— Благодаря — промълви Адна. — А сега мисля да поспя… поне една седмица.

Мейсън, който междувременно си бе възвърнал човешката форма, се приближи до високите прозорци на външната стена, през които се процеждаше златистоалена светлина. Погледна навън и ахна.

— Това… това океанът ли е?

Двете с Брин също отидохме до прозорците. Докато се взирах в залязващото слънце, усетих как дъхът ми секва. Академията почиваше върху стръмен, терасовиден склон, който се простираше на мили. Под нас се разстилаха грижливо поддържани редици от ниски дървета с криви клони, сред чиито тъмнозелени листа проблясваха слънчевожълти петънца. Лимони.

В далечината, издадено над суровия терен, зърнах малко селище. Други селца бяха накацали по скалите, надвиснали над морето.

Морето. Водите му миеха брега, а залезът придаваше на набраздената му от вълнички повърхност наситен виолетов цвят, осеян тук-таме с бледорозово. Съзерцавайки безбрежността, ширнала се пред мен, изведнъж разбрах защо някога хората вярвали, че океанът отвежда до края на света.

Едва когато Шей ме прегърна през раменете, забелязах, че бях започнала да треперя.

— Досега не го бе виждала, нали? — попита той, взирайки се през прозореца.

Поклатих глава, все още вцепенена от преместването и смутена от начина, по който това ново място се докосваше до най-дълбоките кътчета на душата ми.

— Да, това е океанът — каза Адна. — Освен ако не сме се приземили не където трябва.

— Къде сме? — попита Брин.

— Чинкуе Терре6 — отвърна Конър и тя сбърчи чело.

— Къде?

— Италия.