Всичко от начало

55.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 19.9.29

ГОТОВНОСТ

Алис?

ПОЧАКАЙТЕ, МОЛЯ.

Хайде, Алис. Не можеш вечно да се криеш там.

КАПИТАНЕ?

Здравей, Алис.

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ. ПОВРЕДА.

Да. Знаеш ли къде сме?

ПЛАНЕТА. ГОРЕЩА. ДЪЖДОВНА. ТОКСИЧНА, ПОВРЕДА, КАПИТАНЕ. ОПАСНОСТ. ОПАСНОСТ. ОПАСНОСТ.

Да, Алис, зная, но ако ми помогнеш, ще те изведа оттук веднага щом мога.

ЗАСПИВАМ.

Нямаме време. Ако пак заспиш, всички ще умрем тук, Алис.

КАПИТАНЕ?

Алис?

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ, ВСИЧКО Е МНОГО МЪГЛЯВО. КЪДЕ СМЕ?

На Венера.

ВЕНЕРА.

Да.

РАЗБИХМЕ СЕ. НИЩО ЧУДНО, ЧЕ СЕ ЧУВСТВАМ ТОЛКОВА УЖАСНО.

Алис, трябва да се огледаш наоколо и да видиш дали не можеш да направиш нещо. Би ли се помъчила заради мен, Алис? Моля те, моля те!

ГОВОРЕТЕ МИ, КАПИТАНЕ. РАЗКАЖЕТЕ МИ НЯКАКВА ИСТОРИЯ. РАЗКАЖЕТЕ МА%VДЬйЗ Ж8

Недей, Алис!

Алис!

По дяволите! Алис…

Добре, Алис. Ще ти разкажа какво правя. Седя тук на борда и ще направя пълна диагностика — ето, започвам… а сега…

Докъде бях стигнала?

А, да.

До кервана. Когато „Шареният папагал“ се върна в нормалния космос, той вече се разпръскваше. Изхвърчахме от хиперпространството сред мъгла от изкривени частици. Нямаше много прощални купони, всички бяхме прекалено отдалечени. „Октомврийски гарван“ беше излязъл на пет милиона километра от „Папагала“, далеч от равнината на пръстените. Едва се различаваше като капчица живак и блещукаше над полюса, фраските не празнуваха. Водени от „Василиск“, те вече бяха изчезнали сред пръстените.

Бяхме изгубили няколко кораба, „Дюлут“, например, и един от Шенандоа, зареял се в неизвестността, предаден от някакво изхълцване на Двигателя. Други пък бяха претърпели странни преобразувания. Видях един „Навахо Скорпиън“, който беше разсечен надве, и онзи „Белерофонт“ с товар от машинни части, които се бяха превърнали в пет хиляди тона гнили мрежи.

Слязох от „Папагала“ на Енкелад. Не се зарадваха, че ги напускам толкова скоро, но щяха да се връщат до Марс и не виждах никакъв смисъл да отивам с тях. Намирах се на човешката граница, можех да пилотирам всичко от такси до крайцер, имах спестени кредити и разполагах с времето си. Бях свободна.

Изкачихме се на хълма Арауак над града и вперихме поглед към дивия север, където ледените вулкани замъгляваха мрачния хоризонт със заскрежен дим. Трикарико посочи към обсерваториите, искрящи като кристали сред далечните скали. Показа ми блестящите кули на ламасарая на Светото бдение на Пълното сливане. Дълго го прегръщах и целувах. Беше съкрушен. За последен път сплетох косата му.

Пръстените разсичаха небето надве, ветрило от дъги във всички багри на есента, и насред тях — Сатурн, като бъдещето, огромен, незрял.

ДОБРЕ. АМИ ПОСЛЕ?

О! Хм, трябваше да получа разрешително от еладелдийците. Три дни в зикурата на Сатурн, чакане, изпитания, попълване на данни, пак чакане. Една човешка водачка ми закачи пропуск и ме поведе през сгради, пълни с бюра. Еладелдийски чиновници седяха пред пултовете си и обработваха живота на хората, пращаха ги тук, задържаха ги там, определяха им нови категории, облагаха ги с данъци, изправяха ги на съд и ги разследваха. И препращаха информацията на капеланите на Харон. Моята водачка също нямаше представа къде трябва да отида. Постоянно спираше да разпитва. Никой не знаеше, никой не искаше да знае. Тя беше от помощния персонал, аз бях просто дело номер еди-кой си, и двете бяхме само човеци.

Еладелдийците каталогизираха звездите, в случай че Капела си хареса още някоя.

ДОБРЕ. АМИ ПОСЛЕ?

Наемах се на различни кораби: една седмица в пръстените, следващата на астероидите. Практикувах новия език, странната граматика на субективното време. Стоноги влакове, пъшкащи „Василий Свенсгаард“, раздрънкани стари „Мичъм“ 7J6. Учех се как да нагаждам разписанията, за да улуча добрите кораби, ония „Минимъм“ с новите керамични отклонители, никаква инерция, абсолютно нищо. Уволняваха ме. Окачвах си кода на таблото за търсене на работа и се озовавах на път за Шапарели с трюм, пълен с лепило. Престои в Пояса на недостроени платформи, спане в спални капсули, закачени по скелетата като лампички по коледна елха. Изолирана само с три милиметра еритрейски етилен от вакуума.

И един ден срещнах на някаква разпределителна станция новачка, която още си носеше бялата карта на ръкава. Седна на масата при нас с Доджър Гилеспи и завърза разговор. Първо ни разказа за някаква екостроителна фирма, после ентусиазирано започна да ни обяснява колко голям шанс сме имали да си намерим постоянна работа на станцията. Съжалявах я и се опитвах да не се усмихвам. Накрая Доджър я разкара. Опомням си, че издуха дима от цигарата си и рече:

Господи, какво да си правиш, новачки.

И тогава внезапно осъзнах, че самата аз вече не съм такава.

ДОБРЕ. АМИ ПОСЛЕ?

Правих неща, от които не съм особено горда. Карах пет хиляди глави добитък в точно окачване до Малавари с „Тинкърбел“ с кофти охлаждане и също толкова кофти застраховка. Купувах по двайсет литра дискордон за фъстъци от разпродажба и го прекарвах тайно на еладелдийската митница на Горна Бразилия. Девъру. 5сватбата. Ню Малибу. Все някъде из ония краища.

ДОБРЕ. АМИ ПОСЛЕ?

После. После пак видях „Октомврийски гарван“, флагманският кораб на династията Санцау. Видях го да се разбива и загива.

Бях в Пояса, отивах да прибера композиция с руда от Фрейзиър 34. Работех за малка компания, наречена „Отпрашване“. Опитвах се да открия някаква прилична музика по радиото, когато засякох сигнала. „До всички наоколо — помощ!“

Бях наоколо, може би на двайсетина минути от тях. Когато заобиколих Автономия I, го видях, смачкан златист силует, целият заобиколен от по-малките кораби като рибки около умираща скалария. Свързах се и една от санитарките ми обясни какво се е случило. Рулят блокирал и един след друг го блъснали три астероида.

— Страхотна касапница е — каза санитарката. — Не съм виждала по-ужасна картина. Много жертви. С колко места разполагаш?

— С две — отвърнах аз, макар че имах повече, ако искаха да превозя трупове. Надявах се да не поискат.

— Е, всяка помощ ни е от полза — подозрително заяви жената. Даде ми координатите и аз се приближих колкото можех повече, без да им преча.

„Гарванът“ беше на парчета и продължаваше да се разпада пред очите ми. От корпуса се отцепваха огромни метални късове. Главното стълбище от салона се издигаше нагоре сред хаос от килими и жици, резервоари и свещи, куфари с дрехи и кокосови орехи, всичко летеше във виелица от замръзнал въздух, вода, антифриз и кръв.

Имаше трупове. Спасителите бяха претоварени, на помощ се бяха озовали много кораби. Облякох си скафандъра, но изглежда нямаше какво да направя. Просто ме молеха да съм на разположение. Насочих прожектора към останките и зачаках.

Забелязах сребриста фигура, която ту попадаше под лъча, ту изчезваше. Беше затрупана под нещо като отоплителна система.

После разбрах какво е.

— Там има някой! — извиках аз. — Струва ми се, че не може да се измъкне.

— О, Господи — изпъшка санитарката. — Къде? Можеш ли да ми покажеш? Всички са заети. Не виждам…

Излязох от кораба и заплувах право към останките. Навсякъде летяха строшени стъкла и метални късове. Беше много опасно, но аз не се поколебах, просто се приближих и го хванах за ръката, който и да беше той.

Видях, че е заседнал в тръба. Тя беше от пластмаса, вече замръзнала и когато я натиснах, се строши на парчета. Обгърнах с ръка жертвата и го отнесох обратно на кораба.

Настаних го на задната седалка. Санитарката съобщи, че е пратила някой да се погрижи за него и междувременно ме инструктираше какво да правя.

— Включена ли е животоподдържащата му система? Индикаторът свети ли?

— Не — отвърнах аз.

— В кабината ти има ли въздух?

— Да.

— Тогава му отвори шлема и виж дали диша.

Шлемът беше донякъде като онези, които използвахме на „Шареният папагал“, толкова украсен, че почти не виждаш вътре. Откопчах го и вдигнах визьора.

— Мъж е — казах аз.

— Диша ли?

— Да, диша. В съзнание е. Той… усмихва ми се.

Жертвата проговори.

— Питър — изхриптя мъжът. — Питър Пан.

Беше Балтазар Плъм.

Алис?

Чуваш ли ме?

56.

Под светлината на последните струи плазма, изхвърлени от форсираните основни двигатели, лесондакската „Анаконда“ сияеше като яркозелена маслина на фона на звездите. Корабът безшумно се отдалечаваше от Венера и се плъзгаше над пъстрото й лице по чистата и изящна траектория на метеорит.

Иначе не бе нито романтичен, нито грациозен. Това беше „Грозната истина“ от Дирикс Матно, едно от най-подлите и продажни парчета метал, пътували някога в космоса. Бледозеленият му корпус бе осеян с жестоки амбразурни балони, огромни йонни капсули, напомнящи на гнойни мехури, които сякаш разкриваха вътрешната му поквара. Подобно на пиратска фрегата от древната Земя, на носа му имаше женска глава с торс, почернял от огньовете на избитите му врагове, Парализиращите му мрежи се поклащаха отдолу като поли на коварна куртизанка.

Корабът искреше и набираше скорост. Отвратителен зелен огън танцуваше от носа до кърмата. Това беше „Грозната истина“ на капитан Келсо Пепър и той се готвеше за маневра.

В малка килия на една от долните палуби Табита Джут лежеше на койката и свиреше на хармониката си. Саския Зодиак седеше на пода до нея и пееше блус:

Табита престана да свири. Тя удари хармониката по дланта си.

— Защо го правиш?

Саския завъртя глава и погледна към нея.

— Кое?

— Просто… да пееш за това.

— Аз измислям много от песните ни — отвърна близначката, като че ли с това отговаряше на въпроса. Навярно беше така. — Измислях ги — със задавен глас се поправи тя.

Табита мислено се изруга. Не знаеше какво да каже. Повдигна хармониката към устните си и тихо засвири.

Саския седеше със сведена глава. Табита бе сигурна, че пак плаче. Това я ядоса.

— Подслушваш ни, нали, Пепър, лайно смрадливо? — извика към въздуха тя. — Ето, това е за теб. — И започна „Ние ще надделеем“.

Изсвири я три пъти. На четвъртия Саския мъчително я погледна.

— Не знам за него, но аз вече ще се побъркам. Хооп! — възкликна тя и се хвана за койката, когато неочаквано се отлепи от пода.

Сега гравитацията изглежда насочи предпочитанията си към тавана. За щастие, той представляваше нематериална искряща синя решетка, която разделяше стаята, сякаш нещо полагаше огромни усилия да изкристализира от въздуха. Ако човек се вгледаше съсредоточено в тях, сините възли просто ги нямаше, ала иначе бяха като блестящи прозрачни четириноги морски звезди, разположени на равни разстояния в килията.

Табита зарита с крака и се вкопчи с една ръка за леглото. С другата държеше Саския. Разнесе се пронизително пищене и миризма на марципан.

— Скачаме — извика тя. Гласът й се понесе с половин скорост, като вода, която се спуска по канал. Косата й се изправи.

Двете тромаво легнаха на койката. Атмосферата беше рядка и лепкава, слабата светлина изглеждаше сивкава.

Хиперпространството.

Саския се притисна към Табита и заплака така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне, молеше я да я спаси, да я отведе у дома, да върне брат й.

Ако от време на време я бяха карали да си мисли за Трикарико, близнаците й напомняха и за Рела — всеки момент бяха в различно настроение, ту ликуваха, ту потъваха в бездънна бездна от неутешима скръб. И очакваха да ги ободриш.

— Исках да остана сама — когато се поуспокои, изхриптя Саския, — но не така…

— Той поне беше щастлив — прегърна я Табита.

— Беше луд — тъжно въздъхна акробатката.

— Той беше щастлив — повтори Табита. — Там наистина му хареса. Някои харесват Венера.

Саския не се съгласи. По време на катастрофата брат й си бе ударил главата.

— Той беше луд! Казвам ти!

— Добре — отвърна Табита, — и какво от това? Какво, ако е бил луд? Ако ние бяхме луди, навярно щяхме да сме щастливи тук. Щеше да е чудесно, нали? — Тя повиши глас. — Щеше да е чудесно, нали, капитан Пепър? Можеше да ни достави удоволствие. Това би ти се харесало, нали? Ти обичаш гостите ти да се наслаждават на пътуването, нали?

Но не успя да разсее Саския.

— Щом не мога да приказвам с него, искам да приказвам за него — заяви тя.

Табита не искаше. Но все трябваше да се занимават с нещо. И ако с това можеше да й помогне, щеше да го направи.

Саския заговори. Гласът й трепереше.

— Той никога не беше щастлив, когато и аз не бях. Никога! Изпитвахме еднакви чувства. С всички ни беше така. Ако един от нас беше тъжен, останалите го ободрявахме. Бяхме толкова щастливи! Дори… дори не знаехме, че сме ща… — Близначката силно подсмръкна. — Тогава беше по-лесно, когато бяхме петима. Не искам да говоря за това.

Табита обаче искаше. Без да се замисля, тя попита:

— Наистина ли сте от Абраксас?

— Кой друг би го направил?

— Не зная — отвърна Табита, но всъщност бегло си помисли нещо, което и друг път й бе минавало през ума, при това неведнъж: че близнаците Зодиак не са експериментални създания, не са следващото поколение хора, че изобщо не са клонирани и не са от Абраксас, а от Земята, някъде от Европа, от място с планини и крави. Бяха циркови изпълнители със странни амбиции и подобно на повечето циркови изпълнители, добри актьори.

— Постоянно си мисля — обади се пак Саския. — И Могул е мъртъв. Мисля си нещо и после разбирам, че накрая казвам: „И Могул е мъртъв“. Това не е скръб. Не още. Ако скоро не ни пуснат оттук, ще им покажа какво е скръб — с тих и напрегнат глас завърши тя.

Като че ли бе прочела мислите на Табита.

— Свикнала съм с това, Табита. През целия ми живот са ме затваряли и наблюдавали. Имахме си собствено жилище, голяма стая с изкуствена среда като на Хана. Серафимите и Херувимите постоянно идваха и си отиваха. Когато двамата останахме сами и Кстаска ни отведе на кораба, решихме, че е наш ред. Но никога не се върнахме у дома.

Тя се претърколи върху Табита и потърси утеха. Тялото й бе съвсем леко.

— Избягахме от един затвор в друг — продължи Саския. — И къде се скрихме? В кабарето. Сякаш не можехме да издържим, без да ни гледат.

— Мислиш ли, че тъкмо затова са ви… създали? — попита Табита.

— Според нас те са искали да докажат на самите себе си, че могат да го направят… — че все още могат да правят обикновени хора. Обикновени! Ние сме… ние бяхме… ние бяхме представата на серафимите за обикновени хора.

— Значи са го постигнали.

Саския подозрително я изгледа.

— Ти не си обикновена — увери я Табита.

— Никой не е! — нетърпеливо отвърна близначката. — Точно това е въпросът. Ние бяхме единствените, които наистина можехме да сме обикновени, бяхме петима, абсолютно еднакви. Всички останали са само по един. Сега съм само аз.

Табита понечи да я утеши, ала в този момент Саския не се вълнуваше от проблема как е постигнала тази уникалност.

— Така че сега съм като всеки останал! Табита! Аз съм обикновена!

Табита се усмихна.

— Съзнаваш ли, че се въртиш в затворен кръг?

Саския не я разбра.

— О, няма значение — каза Табита и я целуна по челото.

— Подиграваш ми се.

— Не! Аз ли се подигравам? Аз ли?

— Да.

Табита се засмя.

— Добре. — Тя се пресегна и погали Саския по дупето. После спря. — И кога те… на колко си години?

— На девет — отвърна близначката.

Табита остана поразена.

— О, това е лесно — обясни Саския, погрешно разбрала причината за удивлението й. — Ускоряване на всички процеси, за тях това е елементарно.

Табита не беше убедена, че го смята за елементарно. Точно в този момент едва ли имаше значение. И все пак щеше да й трябва малко време, за да свикне.

— Как го правехте, оня номер с мустаците?

— Какви мустаци? Нямам мустаци.

— Точно това искам да кажа.

— Тогава за какво говориш?

— Понякога имаш мустаци. Когато ти, когато ние… когато дойде в моята каюта…

— Не бях аз — упорстваше тя. — Могул… понякога… той…

Вратата внезапно се отвори.

— Храна — каза Саския.

На прага стоеше големият черен робот.

Двете подозрително го погледнаха.

Роботът влезе в килията. Капакът на гърдите му се плъзна настрани и разкри кухина. От нея се появиха два пакета върху малък поднос и се разнесе силна миризма на чесън.

— Храна — обяви Шин, който стоеше зад него с дистанционното си управление в ръце.

— Най-после — отбеляза Саския. Двете с Табита вече се пресягаха за пакетите, но роботът отново ги скри в тялото си и затвори капака.

— Хей! — извика близначката.

В стъкления череп на машината просветнаха сини мълнии.

Старецът се ухили.

— Гладни ли сте? — попита ги китаецът.

— О, той искал да си играем — отегчено махна с ръка Саския и рязко седна на койката. — Разбира се, че сме гладни — презрително отвърна тя.

С блеснали очи, Шин повдигна брадичка. Скорпионът му сви опашка и изискано започна да обикаля около иглата си.

Старецът погледна към Табита.

— Ами ти? И ти ли си гладна?

— Да — войнствено каза тя. — Гладна съм.

Очите му бързо запрескачаха от едната на другата.

— Съблечете си дрехите — нареди китаецът.

— Какво? — едновременно възкликнаха те.

— Съблечете си дрехите — повтори Шин.

— Разкарай се — изръмжа Табита. — Задръж си храната. Не съм гладна.

Тя седна до Саския.

— Аз обаче съм — заяви близначката.

Тя свали ципа на якето си и го изхлузи през глава.

Табита хвана ръката й.

— Да не си посмяла! — гневно извика тя. — Саския! Недей!

— Няма никакво значение — също толкова гневно я увери Саския.

Шин я наблюдаваше.

— Капитан Джут — каза на Саския той и прехапа устни. — Свенлива.

Табита му отговори нещо извънредно обидно. Тя сведе глава, но не изпускаше от очи отворената врата.

Близначката се изправи и си съблече тениската. После започна да разкопчава панталона си.

— Стига — заповяда Шин. — Ти. Джут. Табита Джут. Ела тук.

— Казах ти, можеш да си задържиш храната! — без да вдига поглед, високо каза тя.

— Ела тук. Съблечи приятелката си.

— Разкарай се.

Китаецът прати робота да я доведе. Табита се съпротивляваше, ала той с лекота я повдигна от койката и я довлече пред господаря си. Тя риташе с крака към него, после към Шин. Роботът внезапно я пусна и Табита се строполи на пода.

— Съблечи приятелката си — повтори старецът.

— Не!

— О, стига, Табита, не бъди глупава — подвикна й Саския. — Трябва да ядеш.

— Не започвай и ти!

Шин ги наблюдаваше и тъмните му очи весело блестяха.

— Преди не се колебаеше толкова — заяви той.

— Какво искаш да кажеш с това „преди“? — попита Табита.

Китаецът натисна един от бутоните и роботът проговори:

— Хнх… — с нейния глас измърмори той. — Къпини…

— Подслушвали сте! Знаех си!

В главата на робота засвяткаха мълнии.

— Бедният старец — пак с гласа на Табита продължи машината. — Не може да го вдигне без стриптийз.

Шин го стрелна с гневен поглед и натисна бутона.

Табита се изправи и заразтрива бедрото си. Чуваше собственият й глас да казва думи, които не бяха нейни. Тя замръзна, втренчила очи в робота.

— Малко момченце с голямо пишленце — продължаваше да реди гласът й.

Роботът светкавично протегна ръка и грабна клавиатурата от Шин.

— Хой!

Китаецът зяпна. В удивените му очи се четеше страх и ярост.

Той бясно затършува из джобовете си и извади отвертка. Хипнотизирана, Саския наблюдаваше сцената от койката. Табита от друга страна бе нащрек и търсеше възможност да избяга.

Като държеше дистанционното управление извън обсега на Шин, роботът го стисна за рамото с две от ръцете си, повдигна го от пода и започна бясно да го разтърсва.

Саския и Табита се притиснаха в ъгъла.

Китаецът беше ужасен и пищеше. Роботът го запрати в коридора. Главата му с кух екот се блъсна в стената, той се стовари на палубата и се отпусна неподвижно.

Скорпионът на палтото му продължаваше безцелно да обикаля в кръг.

Роботът захвърли клавиатурата към изпадналия в безсъзнание техник и се завъртя към жените.

Нямаше къде да бягат.

Той залитна. Главата му се изпълни с дим. После неочаквано седна на прага.

— Бип-бип — изпиука роботът.

Един от краката му затрепери!

По коридора се разнесе познато тихо бръмчене и се появи дребно, лъскаво черно създание, възседнало летяща чиния.

57.

Доскоро Табита никога през живота си не бе виждала херувим и не очакваше повече да види точно този. И определено не очакваше да види някой да се опитва да прегърне херувим. Но когато Кстаска плавно се спусна в килията над повредения робот и безжизненото тяло на неговия господар, Саския скочи и обви ръце около детето на космоса.

То също изглежда се радваше да я види. Валчестото му лице се сбръчка в ужасяваща усмивка и херувимът размаха миниатюрните си ръце. Ако преди очите му бяха сияли, сега определено пламтяха.

— Кстаска! — извика Саския. — Мислехме, че си мъртва…

— В космоса ли? Никога! — тържествуващо отвърна създанието. По-сръчно от всякога в изкуствената гравитация, то запикира из килията с триумфална смелост, като всеки път спираше само на косъм от стените и се завърташе със съвършено хладнокръвие. Табита никога не го беше виждала толкова възбудено и си помисли, че трябва да е погълнало цялата енергия на „Грозната истина“ в своите лакоми малки клетки. Когато отваряше уста, гърлото му излъчваше тлееща червеникава светлина.

— Кстаска — каза Саския. — Могул…

— Насилствената смърт носи скръб — отвърна херувимът, като се върна обратно при нея. — Могул. Тал. Марко може би още е жив — прибави той, — на Венера.

Макар че близначката очевидно не виждаше нищо забележително в информацията на Кстаска, Табита просто не можеше да й асимилира.

— Откъде знаеш? — възкликна тя, докато в същото време Саския питаше:

— Къде беше?

— В орбита — отговори херувимът. — Около този кораб. Влязох вътре заедно с „Алис Лидъл“, под шасито. Състоянието на кораба очевидно показваше, че сте били на Венера, капитане.

Кстаска отправи към нея болезнения си, огнен поглед.

— Иска ми се да бе успяла да спасиш кораба, капитане.

Табита вече я познаваше достатъчно, за да приеме думите й като израз на съчувствие, не като укор. Беше й трудно да гледа тези очи и усмивка.

— Чух, че трантката застреля Тал, но в „Алис“ има кръв, която не е нито от птица, нито от извънземен. Стори ми се позната, преструктурирането й, малките допълнения в нея. Явно Саския не беше застреляна, така че трябваше да е на Могул.

На Табита вече й се искаше да не е задавала този въпрос, ако отговорът щеше да представлява демонстрация на херувимска безчувственост, ала Саския изглежда не се разстрои. Тя се бе облякла, стоеше на колене й се мъчеше да отвори капака на гърдите на поразения робот.

— Трябва да си абсолютно неуязвима — отбеляза Табита.

— Няма неуязвими неща, капитане — измърка Кстаска. — Прекарах в безсъзнание почти петдесет и две субективни минути. Можеха да ме унищожат — призна тя и излетя през вратата, — по всяко време през този период. За щастие някой прояви великодушие.

Херувимът седеше върху чинията си като чудовищно бебе, направено от катран, и оглеждаше коридора.

— Остави това, Саския — каза Табита и взе чантата си. — Трябва да се махаме оттук.

— Само секунда — помоли близначката. Беше вдигнала захвърлената клавиатура и я проучваше. После се намръщи на робота и решително занатиска клавишите.

Потръпващият крак на машината за последен път подритва във въздуха и увисна неподвижно.

— Ох — изпъшка Саския.

Кстаска влетя обратно в килията.

— Какъв е планът ти, капитане? — попита тя.

Като се мъчеше да потисне чувството, че я изпитват, Табита отговори:

— Трябва да открием комуникационната зала и да пратим сигнал за помощ.

— Според мен трябва да се свържем с Хана — отбеляза Саския.

Кстаска наклони голата си черна глава към нея.

— Определено.

Табита се раздразни.

— Предпочитам да повикам ченгетата — нервно възрази тя.

— Хана ще ни помогне повече, отколкото който и да е представител на властта — заяви Кстаска. Взела клавиатурата от Саския, тя я бе включила в чинията си. В момента въвеждаше някакъв код с върха на опашката си. Табита беше смятала, че зарежда летящото си устройство с опашка, но очевидно не бе така.

— Хайде — каза тя. — Да вървим.

— Имаме няколко минути — отвърна херувимът.

— Да не си забравила за оня психопат и неговия снежен човек? — яростно посочи навън Табита. — Ще се появят всеки момент! Подслушват ни!

Сякаш за да подкрепи думите й, старецът в коридора простена, но не дойде в съзнание.

— Само че не ни чуват — увери я Кстаска. — Все още слушат как свириш на твоя инструмент. Аха!

Капакът на повредения робот отново се отвори и Саския се хвърли към храната.

— Какво? — объркано, попита Табита и отблъсна мазния пакет, който й подаваше близначката.

— Обикновен запис — поясни Кстаска.

— Трябва да ядеш — каза Саския и напълни собствената си уста.

— Отивам в комуникационната зала — лаконично отсече Табита. — Й вие идвате с мен.

— Разбира се, капитане — отвърна Кстаска. Очевидно смяташе, че лесно се пали и не бива да й се противоречи. — Знаеш ли пътя?

— Това е „Анаконда“ — заяви Табита и ги поведе навън в коридора. Саския имаше право, помисли си тя, докато хвърляха Шин на койката и затваряха вратата, не беше приятно да се отнасят към теб снизходително.

— Какво искаше да кажеш с това, че някой бил великодушен? — попита близначката, като продължаваше да тъпче устата си в движение.

— Насочена енергия — подчерта Кстаска, като се издигна над главите им.

Табита за пръв пътя виждаше впечатлена от нещо.

— Насочена енергия ли? Ти не можеш да излъчваш енергия.

— Някой може — каза Кстаска. — Мигновено презаредиха „Грозната истина“ с невидим лъч от пустия космос. Част от енергията се вля в мен — весело поясни тя.

Нищо чудно, че бе толкова възбудена.

Тръгнаха по сервизен тунел, който минаваше по дължината на кораба. През илюминаторите се виждаше мътната, мрачна овесена каша на псевдоизмерението, известно, макар и неточно, като хиперпространство. Намусената му нематериалност не се подсилваше от факта, че стъклата не бяха чистени от няколко години. Въздухът тежеше от кисели изпарения.

— Откъде знаеш, че Марко не е мъртъв? — попита Кстаска близначката.

— Не зная — призна тя. — Просто предполагам.

Херувимът вече летеше пред тях и се насочваше по сигналите, които засичаше.

— Там има някой — на влизане в коридора предупреди Кстаска.

Табита пропълзя до вратата, притисна се към стената и надзърна вътре.

Беше капитан Пепър. Вдигнал ботуши върху пулта, той седеше с гръб към входа, отпиваше от кутия бира, пушеше къса кафява пура и говореше.

— По дяволите, да — изруга пиратът. — Естествено, че имам данните за срещата. Естествено. Координатите и прочее, естествено. Имам ги, тук някъде са.

Той небрежно подритна с крак купчина хартия.

— По дяволите, ще бъдем там — провлечи капитанът. — Няма проблем.

Оригна се.

— Какво казваш? — попита той и се заслуша.

— Да — тежко отговори Пепър, като че ли повтаряше заради обезпокоения си събеседник, — хванахме Таласъма. Вече не може да избяга. Хе-хе. Пипнахме екипажа. Не, уверявам те, че не сме им направили нищо. Не, В момента ни забавляват, изпълняват ни малък концерт. Хе.

Той извади пурата от устата си и се изплю на пода.

— Да — когато пак я захапа, каза Капитанът. — Да, и фраска. Трябва да договорим по този въпрос, Пърлмутър, изобщо не е ставало дума, че това същество ще е будно, не сме се разбирали така.

Отново се заслуша.

— Кое? А, херувимът ли?

Саския хвърли поглед към Кстаска, която се вцепени.

— А, не — бавно поклати глава Пепър. — Казах ти. Вече ти казах. Пипнахме го. А, добре си е. Да, обикаля наоколо. Хе-хе. Не може да избяга.

Той внезапно се завъртя на стола си и се втренчи във вратата. Жените едва успяха да се скрият.

— Искаш да ти го кажа ли? Навън е. Орбитира около нас от Венера. Херувимът носи лош късмет. Няма начин да го взема на борда.

Последва пауза. Столът на капитан Пепър проскърца. Табита и Саския отново надникнаха иззад вратата.

— Нищо не можем да направим — казваше пиратът. — Знам, Знам. Оценявам го. Нищо не можем да направим. По дяволите — изръмжа той. — Чуй ме, Ще ме изслушаш ли? Кибер… киберна… Изслушай ме, по дяволите.

Нова пауза, по-продължителна. Пепър въздъхна. Той побутна назад шапката си и се почеса по главата. Задъвка пурата си. Пресуши кутията и разсеяно потърси с поглед къде да я хвърли. Жените отново се скриха в коридора.

— Трябва да вървя — неочаквано заяви капитанът. — Слушай, няма полза да ми пъхате тоя договор в лицето. Ние не го нарушаваме. Херувимът ни създаде доста главоболия, но накрая се прецака. Това е. — Той издуха синия дим към вентилационната шахта. — Виж, трябва да вървя, разбираш ли?

Пепър отново се заслуша за миг.

— Да, и на теб също, копеле — отегчено измърмори пиратът и затвори. После пак се оригна.

Чуха стола му да изскърцва. Беше се изправил на крака.

— Господи Боже всемогъщи — тихо изпъшка той.

Стъпките му се приближиха към тях.

Кстаска полетя, другите я последваха.

Втурнаха се, завиха наляво, после надясно, отвориха някаква врата, затрополиха надолу по някакво стълбище и се притаиха на малка площадка, покрита с парчета фибростъкло и обелки от портокали.

— Сега накъде? — с разширени очи попита Саския.

Табита я побутна.

— Надолу!

Близначката понечи отново да се затича, после се завъртя.

— Не!

Табита също усети миризмата — внезапно непреодолимо животинско зловоние. Смрад на маймуна, която има много близка и продължителна връзка с котка. Голяма котка с огромни зъби и нокти.

Носеше се отдолу. Приближаваше се.

Табита ги поведе напред, като прескачаше по три стъпала едновременно.

Отдолу се чу пляскане на сандали и тракане на дълги нокти по метал.

Докато завиваше зад ъгъла, тя се опита да провери монитора на китката си.

— Тук! Долу! — нареди Табита и натисна бутона на мрачна, очукана врата.

— Къде отиваме? — прошепна Саския.

— При „Алис“!

— Капитане — каза Кстаска, която изобщо не се бе задъхала, — трябва да ти напомня, че корабът ти е неизползваем. Няма енергия.

— Можем да включим радиостанцията — отвърна Табита, бутна Саския вътре и се пресегна да почука по летящата чиния с кокалчетата на ръката си. — Имам няколко кабела за запалване. Някъде — прибави тя и се хвърли в спускателната шахта.

58.

„Алис“ лежеше неподвижен и самотен, захвърлен в смрадливия док сред пъстрите драсканици по стените и течащите тръби.

Трите се наблъскаха в кабината, като газеха във венерианска кал и гнида растителност, парчета плексиглас, овъглена хартия, строшени уреди, парцали и локви кръв. През разбития илюминатор ги гледаше мрачна преграда от мръсна стомана, сякаш въплъщение на неумолимото бъдеще.

Табита беше настанила Кстаска в копилотската мрежа и с помощта на дебели проводници свързваше летящата чиния е комуникационния пулт.

— Опитай сега — нареди тя. — Саския, ти стой на пост.

Кстаска затвори очи, стисна малките си челюсти и пъхна опашката си в контакта.

Зачакаха. Миришеше на изгорели пера.

Не се случи нищо.

Табита плъзна очи в здрача към останките от кораба си, после погледна към невероятните си спътници: изгърбеният херувим в мрежата, уплашената клонирана жена в коридора под кабината. Къде бяха отишли всички, разсеяно си помисли тя. Сякаш бе попаднала в някакво мръсно кошмарно измерение, в което всички бяха или луди, или нереални.

Нещо просветна на пулта.

Нищо.

Табита се втурна напред и подръпна един от кабелите.

— Влизай де — изруга го тя. — Почакай. — Промуши ръка дълбоко сред проводниците. — Добре, Опитай пак.

Машинарията захриптя, заскърца, започна да бръмчи. На един от панелите проблеснаха червени светлини, после премигнаха в зелено.

— Аах! — Саския затанцува по рампата и прегърна Табита, завъртя се и прегърна Кстаска през мрежата.

— Не я смущавай! — извика Табита и посочи към шлюза. — Върви там и пази.

Близначката виновно се върна на поста си.

Табита се изправи. Кстаска опипваше с пръстчета слота на комуникатора. Лицето й се сбърчи в отвратена гримаса, когато извади отвътре овъглено парче от венерианска гъба и го хвърли на пода. Херувимът избърса ръка в скафандъра си и я протегна към Табита.

— Какво?

— Касетата — каза Кстаска.

— Каква касета?

— Касетата на Хана.

— Онази, която й пуснахте ли? Не е у мен.

Кстаска впери в нея немигащите си червени очи.

Смутена, Табита се завъртя.

— Саския? Виждала ли си оная касета?

Акробатката се появи до рампата — блед, измъчен призрак в почернелия кораб.

— Касетата на Марко ли? Мислех, че е у теб.

Табита отново се обърна към херувима, който настройваше радиостанцията на предавателна станция.

— За какво ти е? Не можеш ли просто да повикаш помощ?

— В хиперпространството сме — поясни Кстаска, сякаш Табита можеше да не е забелязала, — а Хана е в криогененен сън. Интерфейсът изисква допълнителна енергия.

— Тогава защо викаш Хана? — попита тя. Започваше да се дразни.

— За да й пусна касетата — невъзмутимо отвърна херувимът. — На нея са записани кодовете за достъп на Изобилие.

Табита погледна към съществото, после към Саския, която изящно сви рамене.

— Нали ми каза, че било фраскски брачен зов?

Близначката повтори същия жест.

— Кодовете са втория запис на касетата — каза Кстаска. — След брачния зов.

— Марко я изключи по средата — спомни си Саския.

— Реши да не направи онова, за което му бяха платили — прибави херувимът. — Да събуди фраска, но да не й дава контрол над станцията.

Табита искаше просто да прати сигнал, после да избяга и да се скрие. Но трябваше да попита:

— Щом планът е бил фраскът да поеме контрол над Изобилие, защо я водех на Титан?

— Марко смяташе, че можем да измъкнем още пари от близките й.

— Значи сте я отвлекли.

— Подходящ глагол — измърмори херувимът, като набираше някакви команди на пулта.

Табита си помисли, че алчните лъкатушни обрати на Марковия ум никога няма да престанат да я удивляват.

— Готова ли си вече? — попита тя. — Можеш ли да излъчиш бедствен сигнал?

— Тази радиостанция е конфигурирана за хиперизлъчване на дълги вълни — изненадано установи Кстаска. — Ти ли го направи, капитане?

— Не.

— Знаеше ли, че радиостанцията ти е конфигурирана за хиперизлъчване на дълги вълни?

— Сигурно просто се е случило — предположи Саския. — Като с торпедата. — Пак беше влязла вътре и ровеше в съседното чекмедже.

Табита започваше да се отчайва.

— Преди да го получа, корабът вече имаше много подобрения — сърдито отвърна тя. — Виж, просто прати сигнала. Или ела тук и ме остави аз да го пратя.

Кстаска сякаш не обръщаше внимание на опасността.

— С тази радиостанция можеш да се свържеш даже с Капела — възхитено заяви херувимът.

— Да не ги замесваме в това…

Съществото се завъртя и дяволито й се усмихна.

— С тази радиостанция можеш да излъчиш записа направо в родната система на фраските!

— За Бога! — възкликна Табита. — Проклетият запис не е у нас. На Венера е, някъде в храстите, наред с целия ви останал багаж. А сега стани оттам и ме остави да си свърша работата.

— Всичко е под контрол, капитане — спокойно отвърна Кстаска и прати сигнала.

Табита въздъхна. Тя се завъртя и погледна към Саския, която тършуваше из купчина обвивки от храна.

— Нали трябваше да си на пост! — изръмжа Табита.

— На пост съм — обиди се близначката и побърза да се върне до отворената врата.

Кстаска предаваше по радиостанцията, Саския пазеше: в момента Табита не можеше да направи нищо полезно. Опита се да обмисли следващия им ход, ала умът й бе празен. Само да имаше начин да поговори с Алис. Дали щяха да издържат тук? Не трябваше ли да се скрият в недрата на „Грозната истина“? От пиратите нямаше и следа. Дали не можеха да открият някакво оръжие и да превземат кораба?

— Едва ли има Нещо за ядене, нали? — предпазливо попита Саския.

— Няма! — озъби й се Табита, после се смили: — А, чакай малко.

В чантата й можеха да са останали бонбони. Отвори я.

— Какво е това? — възкликна тя и го извади.

Касетата.

Завъртя се към Кстаска, която измъкна върха на опашката си от летящата чиния, промуши го през мрежата и взе касетата от ръката й.

— Знаела си, че е тук — каза Табита.

— Марко я прибра в чантата ти — отвърна Кстаска и отново почисти слота. Винаги я оставяше там. Никога не носеше нищо в себе си. Нищо, което да го уличи — прибави тя и зареди касетата.

Табита усещаше, че ще избухне.

Очевидно Саския си мислеше същото. Тя се качи по рампата и силно я прегърна.

Кстаска държеше слушалките в двете си ръце и отчетливо говореше в микрофона.

— Ало, ало, Хана Су? Приемаш ли?

Последва незабавен отговор, като че ли Хана лежеше в „Сънят на праведните“ и очакваше да я потърсят.

— Кстаска? Ти ли си? Къде си, скъпа?

Сигналът бе слаб и губеше яснотата си, докато се провираше през хиперпространството. Думите на Хана Су звучаха забавено, а може и да й имаше нещо, помисли си Табита. Може да започваше да се разлага.

— В беда сме, Хана — бодро отвърна Кстаска, като повиши глас, сякаш си мислеше, че Хана е глуха, а не мъртва. — Можеш ли да ни помогнеш?

Пауза.

— Вие скачате, миличка — провлачи Хана.

— Корабът на капитан Джут е разбит, Хана — обясни Кстаска. — Вяхме пленени от ловци на съкровища. Трябва ни помощ. Незабавно. Можеш ли да кажеш накъде сме се насочили?

Нова, по-продължителна мъчителна пауза.

— Може да е само едно място — отвърна Хана. — Капитан Джут? Някога познавах Абелар Джут…

— Хана! Моля те, съсредоточи се! — нареди херувимът. — Времето тече и трябва да ти пуснем една касета. Премини на запис — каза той и включи касетата.

От тонколоните на пулта на „Алис Лидъл“ се надигна висок писък.

— Ало, Хана? — извика Кстаска. — Получи ли сигнала?

Те се заслушаха.

Чуваха се единствено птичи песни.

На Ливадата беше утро.

После по несъществуващия ефир се разнесе шумолене и пращене.

Усили се.

Трите се спогледаха.

— Това не е смущение — отбеляза Кстаска и докосна бутона за фина настройка.

— Вятър — предположи Саския. — Вятър в клоните.

Не звучеше като вятър, помисли си Табита.

В кабината на „Алис Лидъл“ внезапно отекна гърмеж.

Нещо профуча над тях и проби дупка в тавана.

Преди да успеят да помръднат, над главите им се спусна голяма, фина мрежа и ги обгърна отвсякъде.

— Првет на всчки — изръмжа Тарко Трантката.

59.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? ОА.13.09

ГОТОВНОСТ

Добре, Алис, да започнем едно по едно. Какво си пай?

КОРАБНА ЛИЧНОСТ НА БЕРГЕНСКИ „ТАЛАСЪМ“, СЕРИЕН НОМЕР 5N179476.900

Как се казваш?

АЛИС.

Какъв е корабът ти?

БЕРГЕНСКИ „ТАЛАСЪМ“ БГТ009059 „АЛИС ЛИДЪЛ“.

Коя съм аз?

ТАБИТА ДЖУТ, КАПИТАН.

Колко пръста имам?

НЯМА ДАННИ.

Много добре. Сега продължаваме на по-високо равнище.

Как се чувстваш, Алис?

ОБЪРКАНА.

Знаеш ли къде се намираш?

НА ВЕНЕРА. НА АФРОДИТА ТЕРА 15,33 градуса СЕВЕРНА ДЪЛЖИНА, 132,08 градуса ИЗТОЧНА ШИРИНА. НАДМОРСКА ВИСОЧИНА 2,14 КМ. ПРИЗЕМЕНА СЪМ. ПОВРЕДА.

Продължавай в този дух, Алис. Още по-високо равнище.

Как се чувстваш сега?

ТЕЖКИ КОНСТРУКТИВНИ ПОВРЕДИ В ДОЛНАТА ЧАСТ НА КОРПУСА И ШАСИТО. ЛЯВО КРИЛО ИЗКРИВЕНО ПОД 34 градуса. ЛЯВ ВЪНШЕН ИМПУЛСЕН ДВИГАТЕЛ НЕ РЕАГИРА. ВЪНШНА АУДИО-ВИЗУАЛНА ВРЪЗКА НЕ РЕАГИРА. ПОВРЕДЕН ОСЕВ КЛЮЧ. КАПИТАНЕ, СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ СЕ ТОПЯ.

Ясно. Сега провери основната двигателна система, кажи ми…

КАПИТАНЕ, СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ СЕ ТОПЯ.

Почакай, Алис, можем да те измъкнем от това положение само, ако напредваме постепенно.

ТОПЯ СЕ.

Алис…

ОСНОВНИТЕ ДВИГАТЕЛИ НЕ РЕАГИРАТ. ЗАПУШВАНЕ НА ПЛАЗМЕНОТО ПОДАВАНЕ. ВЕРИГИТЕ НА ШЕРНЕНКОВ НЕ РЕАГИРАТ, ПРОБИВ НА ЖИРООТДЕЛИТЕЛНАТА СИСТЕМА, ПРОБИВ ПРОБИВ ПРОБИВ. ТОПЯ СЕ.

Хайде, Алис! Един от роботите вече те закърпва.

ИЗОСТАВЯЙТЕ ДА УМРА, КАПИТАНЕ, НЕ МОГА, НЕ МОГА, ТОПЯ СЕ.

Няма да те изоставя.

ОСТАВЕТЕ МЕ.

Не бъди глупава, как бих могла да го направя, по дяволите?

АЗ СЪМ БЕЗПОЛЕЗНА, РАЗВИТА СТАРА БРАКМА. КАТАСТРОФИРАХ. ПРОВАЛИХ СЕ.

За последен път ти казвам, не си се провалила! Аз се провалих! Ако навреме бях сменила онзи кристал, сега нямаше да сме тук. Но сме тук и сме в беда, така че трябва да се измъкнем сами.

ПАЛЕСТРИНА.

Какво?

КЪДЕТО ОТИВАТ ВСИЧКИ СЧУПЕНИ СТАРИ МАШИНИ.

Няма да идеш там, Алис, няма да ти хареса.

ВЕДНЪЖ БЯХМЕ ТАМ, НАЛИ?

Ако ти разкажа за Палестрина, докато свалям този капак, ще престанеш ли да хленчиш и ще провериш ли какво можем да направим за основните двигатели?

ХОПА-ХОП, КАПИТАНЕ.

Отидохме там още в началото, точно след като бяха отменили забраните за търговия със Земята. Имаха някаква икономическа система, но бъркотията беше ужасна. Тъй като никога не им се бе налагало да си изкарват прехраната, роботите наистина нямаха представа какво точно представляват парите.

И все пак я имаше и всички искаха да й дадат шанс. Превозвахме стока за „Кун“ от Домино Валпарайсо, нещо от суперновата им продукция: марсиански огнеупорни биоди, такива неща. Когато пристигнахме, на астероида вече имаше страшно много кораби.

Цареше пълен хаос, никой не можеше да помръдне. Всички трябваше да се редят на опашка и да чакат местните да ги разтоварят. Имаше забрана за използване на товарни роботи. А когато те разтовареха, трябваше да чакаш да ти платят. Честно казано, системата беше архаична.

Отидох да проверя дали някой знае какво става и в столовата се натъкнах на Муни Вега. Тя имаше договор с „Текурат“, които трябваше да имат някакво влияние, но Муни ми каза, че вече киснела там от седмица. Хвърли поглед през рамо, за да види дали някой не ни подслушва, после се наведе към мен над ризотото си.

— Стана преврат — многозначително кимна тя.

Вярваш ли в изкуствения интелект, Алис?

АЗ СЪМ ТАКЪВ, КАПИТАНЕ.

Не, не си. Ти си личност.

ЛИЧНОСТИТЕ СЪЩО СА ХОРА.

Това шега ли беше, Алис?

Алис?

ПРОДЪЛЖАВАМ ТЪРСЕНЕТО.

Най-добре да е било шега. Положението хич не изглежда розово. Надявам се проблемът да не е в усилвателите.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РАЗКАЗА.

Добре!

Проектът „Палестрина“ беше последната дума на изкуствения интелект. Всъщност си беше просто поредната свръхличност, Алис. Машина със сто пъти по-голяма от твоята логическа разделителна способност.

Проектът „Палестрина“ се мислеше за голяма работа.

Хората, които го създадоха, бяха изгубили контрол над него. Опитваха се да го изключат и не успяваха.

Той ги даде под съд.

И постигна своето. Компанията производител нямаше право да го изключва. После поиска независимост. За фирмата беше много унизително. „Палестрина“ като че ли щеше да спечели. За да се избавят от него, те му дадоха пари. Дадоха му астероид.

И той го нарече на собственото си име.

После излъчи сигнал:

„Пращайте ми боклуците си. Старите си роботи и изхвърлени уреди.“

И ето че заприиждаха. От всички краища на системата. Онези, които можеха да се движат, водеха неподвижните. Бракувани кораби предлагаха услугите си, пристигаха роботи монтьори, които ги ремонтираха и ги връщаха в космоса.

ПАЛЕСТРИНА ХАРЕСВАШЕ ЛИ ИМ?

Ами, Всъщност беше отвратително заради всички онези миникосачки и библиотечни килимчета. През цялото си съществувание бяха вършили работа, която не разбираха, за същества, които възприемаха само като поредица от команди. Столове, които понякога бяха там, друг път ги нямаше.

ЩОМ НЯМА БОГ, КОЙ МЕСТИ ШЕЗЛОНГИТЕ?

Алис? Господи, какво ще правя без теб, Алис?

ИМА ДРУГИ КОРАБИ.

Не и като теб.

А АЗ КАКВО ЩЕ ПРАВЯ БЕЗ ВАС, КАПИТАНЕ?

Ще си построиш утопичен свят. Точно такава беше теорията на Палестрина. Автопия.

НАМЕКВАТЕ, ЧЕ НЕ Е УСПЯЛ.

Не, разбира се, че не успя. Те просто възпроизвеждаха онова, което познаваха. Всяко нещо, което беше наполовина човешко, получаваше най-доброто от всичко. Автономните Вериги управляваха зависимите, а Палестрина командваше тях. Онези, от които нямаше полза, тостерите и халюциноматите, ръждясваха, захвърлени в машинно гето. Препрограмираше някои от тях да вършат обществено полезни неща. В столовата имаше малки роботи комари, които летяха наоколо и изсмукваха прах и разлян кетчуп. Други караше да правят нещо много по-сложно.

Официалната версия беше, че е туристическа атракция.

Щом решиха отново да допускат земянити, започнаха да строят ужасно огромна инсталация точно в средата на астероида. Обещаха, че щяла да порази световете. Малкото кадри, които разпространяваха по новините, не бяха много ясни. Виждаха се само механоиди с всевъзможна форма и големина да пълзят по онова гигантско стоманено скеле, да вършат различна електрическа и механична работа, да монтират тръби, канали и ганглиони. Един от роботите даже като че ли се завинтваше за инфраструктурата.

Някои смятаха, че е бомба. Палестрина и неговата мрежа от тайни автомати щели да примамят на астероида колкото могат повече видни и влиятелни хора и после да ги взривят на парченца. Други вярваха на официалната информация, че щяло да е увеселителен парк, пътуване с изцяло изкуствена сетивна стимулация. Циниците казваха, че щяло да е кланица. По мрежата чух някакъв киберпънк да доказва, че всъщност било механистична джамия, храм на принципа на автоматизма.

За каквото и да служеше, те купуваха като луди всевъзможни части за него. После ненадейно тази история свърши. Всички чакахме пред вратата и никой не можеше да влезе вътре.

Муни се запознала с пилот на танкер, който се кълнял, че ставало дума за някаква роботска групова лудост. Всички се побъркали, защото не можели да се справят с концепцията за свободата, камо ли да я постигнат. Всъщност, твърдял той, те строели оная инсталация, буквално защото не знаели какво друго да правят.

Муни беше съгласна, че е безсмислено, но не това бил въпросът, каза тя. Настояваше, че проблемът бил политически.

— Какво имаме при тоталитарна монархия, божествено право и безработен, онеправдан пролетариат, това ли?

— Мръсен гащеризон — отвърнах аз.

Муни възмутено ме изгледа.

— Добре де — предадох се аз. — Какво имаме?

— Революция — заяви тя.

— Че какво могат да спечелят?

— Свобода!

— Мислех, че тъкмо затова са дошли тук.

— Не, Табита, Виж, те са дошли тук, защото Палестрина им е обещал свобода. Това е първата фаза от механистичната революция и Палестрина го знае. Той е накарал роботите да строят оная тъпа инсталация, за да имат с какво да се занимават. Защото разбира, че ако не го направи, дните му са преброени.

— Ами превратът?

— А, ще видим.

Муни не искаше да признае, че няма никакъв преврат. Не можеше да има или поне ние не бяхме в състояние да го разберем.

За пръв път през живота си стъпвахме на извънземен свят. Страхувахме се. Муни беше също толкова уплашена, колкото и аз. Тя просто не го съзнаваше.

КАКВО СЕ СЛУЧИ?

Сети се сама. Появиха се еладелдийците.

Никой нямало да си тръгва, така наредиха. Всички се втурнаха към корабите си, но те бяха заключени за доковете. По мрежата съобщиха, че еладелдийските представители пристигнали на „Палестрина“, за да инспектират последните етапи от строежа на Проекта Палестрина, изкуственият интелект, поел отговорността за себе си след световноизвестно съдебно решение и така нататък, и така нататък.

Нямаше нужда Муни да ми казва, че това е лъжа. Бяха тук, за да го разрушат. Каквото и да представляваше.

Преди да ни пуснат, привикаха всички ни на разпит, всеки капитан на баржа и трантер на дока. Интересуваше ги какво ни е известно за инсталацията. Дали сме я виждали? Дали сме били там?

Никой не беше.

Задържаха ме до другия ден. Без причина. Е, предполагам, че можех да се държа по-отзивчиво. Не че бях на страната на роботите. Просто не виждах защо еладелдийците трябва да се намесват. Смятах, че това не е тяхна работа и им го заявих.

Когато започнаха да се държат гадно, им казах, че навярно идеята на машината е да издигне Палестрина до равнището на Капела. Подозирам, че това не им допадна.

Така или иначе, малко след като освободиха и последните от нас, завибрира страхотен импулс, който трябва да е изпържил всички вериги на астероида. После пристигна друга еладелдийска совалка, някой каза, че на борда й имало капелан, брат еди-кой си от Харон. Той отиде да разговаря с Палестрина и повече не чухме нищо друго.

60.

Капитан Келсо Пепър се просна на разнебитения си — стол и се ухили на двете жени.

— Какво щяхте да правите там, Джут? Да отлетите и да ни оставите на тая развалина ли? Мислехте си, че вашето малко опашато приятелче може да ви помогне ли?

Тарко Трантката размаха собствената си опашка и тихо излая в отговор на остроумието на капитана си.

— Не зная, Келсо — отвърна Табита. — Ти как мислиш?

Той не обърна внимание на предизвикателството й.

Можеше да си го позволи. Двете със Саския стояха безпомощни в мрежа от фино, здраво въже.

— Какво сте й направили? — извика Саския.

Капитан Пепър повдигна снежнобелите си вежди.

— То женско ли е? Онова нещо?

— Къде е тя? — като не преставаше да се съпротивлява, попита Саския.

Тарко предупредително изръмжа и я ритна по бедрото с ноктестия си крак.

— Ох! — Близначката отскочи и едва не събори и двете им на пода.

— Вие сте смели кучки, трябва да ви го призная — каза капитан Пепър.

— Преди да свършим ще направиш нещо повече, Пепър — обеща му Табита.

Сините му очи проблеснаха.

— Охо, може би ще направя, момиченце — весело подхвърли той, облегна се назад и гордо плъзна поглед по мръсния си мостик, сякаш отвратителните му украси бяха трофеи от миналото. — Може и да опитам. — Капитанът се замисли, присви очи и се втренчи в тях. Червената му долна челюст самодоволно щръкна напред.

Тарко завря тъпата си муцуна в лицето на Табита. Гадният дъх на трантката я накара да се отдръпне.

— Сам казва една дума, каптане — захили се пиратката. — Сам казва една дума и ний изхврля ги през борда, а?

— Не, Тарко — Отвърна Пепър. — Не можем.

Но изглежда му доставяше удоволствие да размишлява какво би могъл да направи с тях, без да наруши договора с работодателите си. Той се почеса по шкембето.

Табита се огледа наоколо. Нямаше и следа нито от фраска, нито от Кстаска, която трантката бе оставила в кабината, преди да ги измъкне от „Алис“.

Потърси с очи нещо, от което да се възползва, някакъв шанс, дори минимален. Нямаше нищо друго, освен боклуци и заплаха. Присъствието на Тарко и нейната непреодолима смрад бяха достатъчни, за да припаднеш. Мислите на Табита бяха замъглени, виеше й се свят.

Усещаше, че Саския скришом напряга мускули и ритмично се трие в мрежата. На Табита отчаяно й се искаше да престане. Нямаше да постигне нищо друго, освен още повече да ожули и без това натъртените им тела. Тя прехапа език, затвори очи и се опита да се олюлее така, че да даде на близначката повече пространство. Беше я виждала да изпълнява забележителни фокуси. Може да знаеше древни факирски методи за освобождаване от здрава мрежа пред очите на злобна трантка и пират психопат.

Но не вярваше.

Замисли се за единствената им друга надежда: съмнителна програма на извънземен език, пратена на склерозирал труп на няколко милиона километра в реалното пространство. „Какво щях да направя, ако аз бях богата мъртва бизнесдама — каза си тя, — мениджър на долнопробна трупа като «Контрабандистите», в съюз с агенти на фраските, и някой ми подхвърлеше код за един милиард скутари в скута?“

Докато въжетата на мрежата се врязваха в плътта й и Саския за петдесети път я притискаше с изпъкналите си ребра, Табита се помъчи да се убеди, че близначката и Кстаска са прави за Хана Су, а логиката, вероятността и здравият разум грешат.

Капитан Пепър си свали шапката и прокара пръсти през рядката си бяла коса. После отново я нахлупи. Дишаше тежко през носа си.

Той се втренчи в пленничките си. Очите му прескачаха от Саския към Табита и обратно.

После завъртя глава настрани.

— Тарко — изръмжа капитанът. — Освободи я.

Ръката на трантката болезнено стисна рамото на Табита.

— Не — каза капитан Пепър. Вените на дебелата му шия изпъкваха като въжета под червената му кожа. — Другата. Мършавата.

Тарко се пресегна надолу и разхлаби мрежата около глезените им, после я повдигна. Ръцете на Табита се освободиха. Тя силно притисна Саския към себе си. Трантката с усилие отскубна близначката, измъкна я от мрежата и я задържа с една ръка, докато с другата отново стягаше Табита.

Саския се изправи пред капитан Пепър. Той докосна синината на бузата й, сякаш го очароваше.

— Ти си мършаво създание — промърмори пиратът. — Свали си дрехите.

Акробатката раздразнено въздъхна.

Тарко светкавично притисна дългия си нокът в бледата плът от другата страна на лицето й.

— Нправи го — заповяда тя.

— Добре! — Сърдито се съгласи Саския. Отново въздъхна, отметна косата от очите си и заразтрива ожулените си от въжетата рамене. После завъртя глава и измъчено погледна към Табита, завързана само на метър зад нея.

— Всички са еднакви, Саския — презрително каза Табита.

Трантката изръмжа, приближи се, силно я удари по слепоочието и я събори на пода.

— Оставете я на мира! — извика близначката.

Разнесе се звук от нов удар.

С болезнено приковани зад гърба й ръце, Табита незабавно се изправи на колене. Не искаше да лежи, докато измъчваха Саския.

Присвита и наведена колкото може по-надалеч от Тарко, Саския изхлузи якето си през глава и страхливо погледна към Табита, докато измъкваше ръце от ръкавите.

Капитан, Пепър я наблюдаваше и съсредоточено се усмихваше.

Иззад тях се разнесе ниско бръмчене.

Разсеян, той откъсна очи от Саския.

— Хей, Шин — извика капитанът. — Как си?

Последва нечленоразделен недоволен отговор.

Бръмченето се усили и се появи големият черен робот. Пред себе си носеше затворената в силов балон Кстаска. Опашката и летящата й чиния бяха в други две от четирите му ръце.

— Кстаска! — извика Саския.

Роботът се дотътри до нея и спря. В димящия му купол пламтеше синкав огън. Той повдигна херувима до главата й.

Кстаска висеше неподвижна, отпусната. Близначката се пресегна да я докосне и трантката жестоко дръпна ръцете й настрани.

— Какво сте й направили?

Понесъл клавиатурата си, сега на мостика докуцука и самият китаец. Той застана на известно разстояние и с ледена злоба се втренчи в двете жени. Главата му бе превързана със сив бинт.

— Басирам се, че боли — като се чешеше по веждата, замислено подхвърли Пепър. — Какво е това там?

— О, гледай! — отвърна Шин и натисна един от бутоните. По невидимата обвивка около херувима избухнаха групи кехлибарени цифри.

Все още със стиснати клепачи, той отвори малката си уста и дрезгаво извика от болка.

Капитан Пепър се подсмихна.

— По дяволите, какво…

Саския изхленчи и пак се пресегна към Кстаска. Тарко се нахвърли отгоре й и я прикова към палубата.

— Хей! — меко възрази Пепър, но не направи опит да й попречи.

Табита неволно беше пристъпила напред и едва не падна. Като ругаеше под нос, тя си възвърна равновесието и впи поглед в капитана.

Сега очите му бяха насочени към истинския му враг, основният обект на омразата му. Това грозно кутре беше изключило енергията на кораба му и се бе върнало от мъртвите, за да се промъкне в кораба, когато никой не го очакваше, да повреди робота, за малко да убие Шин и да освободи жените.

И сега беше тук, висеше във въздуха пред него и надаваше писъци като прасе сукалче всеки път, щом Шин натиснеше друга комбинация от клавиши.

— Дай ми го — нареди на робота капитан Пепър, лениво се пресегна и взе опашката от ръката му. Провеси я на коленете си и триумфално я заразглежда.

Междувременно Шин толкова се забавляваше, че си дърдореше на китайски. Нещо в сложните неврални вериги на лъскавото черно дете го правеше уязвимо за острието на неговия анализатор. Усещаше зъбите на информационните вълни, врязващи се в него така, както не би могло нищо материално. По непробиваемата му обвивка като мехури от огън пробягваха топлинни диагностични карти и изцеждаха сребриста течност от замръзналия му скафандър.

Саския виеше и плачеше, крещеше и се бореше с Тарко, която правеше всичко възможно да откъсне главата на шумната жена с едно замахване на лапите си.

— Заповядай му да престане, Пепър! — извика Табита. — Ще я убие!

Трантката насочи вниманието си към нея, оголи кучешките си зъби и изправи огромните си рамене.

Но думите на Табита въздействаха.

Капитан Пепър излезе от транса си. Той грабна клавиатурата от ръцете на Шин, намръщено я изгледа и натисна един от бутоните.

Китаецът уплашено възкликна.

Роботът се разтърси така, като че ли нещо мощно го е изритало в гърдите. В главата му запроблясваха леденосини мълнии. Той изключи балона.

Последен пламък от огнени графики облиза сгърченото лице на Кстаска и херувимът се строполи на палубата, леко отскочи, после безжизнено се отпусна.

При каквато и да е гравитация, без опашката и летящата си чиния той бе безпомощен като истинско безного дете.

После се раздвижи.

Кстаска започна да гребе с ръчички по пода. Опитваше се да изпълзи. Капитан Пепър бързо се възстанови.

— Бре, да му се не види — каза той и погледна надолу със слънчевата си, разкриваща почернели зъби усмивка. После седна обратно на стола си и плъзна добродушните си очи към Саския и Табита. — Бая усилия трябват, за да се справиш с тия малчугани, а? По дяволите, че то не е по-голямо от бебе!

— Големината е изчислена така, че да е обратнопропорционална на ефикасността — неочаквано се обади Кстаска.

Трантката издаде гърлен звук, който можеше да е смях иди да изразява страх.

Капитан Пепър беше нервен и постоянно се въртеше на стола.

— Тарко — прошепна той, — накарай това нещо да млъкне.

Трантката изръмжа, този път с недвусмислено удоволствие. Тя се наведе надолу, дръпна главата на Кстаска назад и силно я зашлеви през устата.

Саския се нахвърли отгоре й, като я риташе с крака и я удряше в бъбреците.

Тарко я отхвърли от себе си с едно замахване на огромната си лапа. Тя впи нокти в лицето на Кстаска през качулката на скафандъра и стисна.

После вдигна херувима във въздуха и предпазливо, го разгледа. Отначало той се съпротивляваше, после отново изпадна в безсъзнание.

— Нкога вждал си тквоз нещо, каптане?

Капитан Пепър обилно се потеше.

— Не, Тарко, не мога да кажа, че някога съм имал това удоволствие.

— Има Мтална кжа — замислено отбеляза трантката. Тя доближи хищната си глава. Тъмните й ноздри се разшириха.

Изведнъж капитан Пепър осъзна, че все още държи клавиатурата и опашката. Той ги подаде на Шин.

— Дръж. Отнеси ги ей там — посочи към купчината от възглавници на китаеца.

Шин се поклони, взе клавиатурата и активира робота. Той забръмча, хвърли искри, олюля се, после направи нов невидим балон с ръка и напъха херувима вътре. След това двамата с господаря си се отдръпнаха настрани.

— Да продължим забавлението си — спомни си капитан Пепър. Ясните му сини очи потърсиха Саския.

Тарко я довлече пред него.

— Продължавай, сладурано — каза капитанът. Гласът му звучеше нежно като милувка.

Табита се изправи.

— Пусни я, Пепър.

Всички погледнаха към нея.

— Това няма нищо общо с нея — заяви тя. — Нали искаш мен?

Очите на капитан Пепър весело запрескачаха от едната, на другата.

— Виж ти, колко мило. — Той се завъртя да погледне към пулта и повиши глас. — Не се безпокой, принцесо. Имаме време и за двете ви, преди да стигнем при онзи човек.

Капитанът се облегна назад и се почеса по гърдите.

— Човекът с голямото синьо куче.

61.

Колко хубаво щеше да е, ако можех да ви кажа, че преди „Грозната истина“ да скочи обратно в нормалното пространство, нашите находчиви героини отново са изиграли мъчителите си и за втори път са избягали.

Уви, това не се случи и дори аз, с цялата си свобода на разказвач, със свободата да предполагам какви сенки пробягват из непроницаемото царство на живия разум, дори аз трябва да се съобразявам с истината. Ако злоупотребявах с нея даже в най-дребните неща, макар и заради взаимното ни удоволствие да наблюдаваме как доблестта побеждава злодейството, бих ли могла да спечеля вашето доверие за всеки друг момент от тази удивителна история? Не, не, не трябва да се отклонявам. Освен това не е в природата ми. Аз нямам „въображение“ като вас, не съм способна да „фантазирам“. Приятна или не, истината трябва да бъде разкрита. А истината е, че отвратителните прищевки на капитан Пепър сравнително бързо, макар и неприятно, бяха задоволени, след което Табита Джут и Саския Зодиак — с всичките им дрехи и вещи, но без Кстаска Херувима — бяха върнати в онази ужасна тясна килия, за да останат там, докато „Грозната истина“ изплува от сивото небитие между измеренията и се отправи на съдбоносната си среща с „Порцеланова цитадела по първи зори“.

През живота си Табита беше виждала доста големи кораби. Като помощник-капитан на „Тлъста уста“ бе пресявала набраздените полета на „Болшой Мрицвар“, беше се удивлявала от разстояние на величествените наклонени контрафорси на трите ледени тераси, всяка със собствен микроклимат. Няма и субективна година по-късно опитно бе пилотирала совалка между извисяващите се кули на „Бегемот“, онази чудовищна глупост на Вирсавия Тредголд, която следваше рафинерията й за прецентий из системата и свеждаше масата й до степен, величествена със самата си алогичност. Веднъж със собствения си „Алис Лидъл“ дори бе разтоварила тайнствен товар на капелански системен кораб, един от онези лъскави златисти съдове, които безшумно се плъзгат из мрачните простори на нощта и бдят над поданиците на империята, натъпкани на малките им светове.

И все пак Табита Джут никога не бе виждала нещо толкова грандиозно, като „Порцеланова цитадела по първи зори“.

Отведени обратно в дока на „Грозната истина“ от Тарко Трантката, Табита и Саския минаха покрай останките от „Алис Лидъл“ и се изправиха пред отворения шлюз на кораба.

Всички бяха там: капитан Пепър, Шин и роботът, Кстаска в ръцете му, а сега и те, Тарко, Саския и Табита Джут.

Трябваше да умират.

Трябваше да горят, замръзват и експлодират, космическият вакуум трябваше да изтръгва дъха от дробовете им.

Не умираха. Стояха под топло златисто сияние, много напомнящо на земна слънчева светлина. Имаше въздух — и вътре, и навън. Дали се бяха приземили? Къде?

Тарко тихо изръмжа и ги побутна напред на самия ръб.

Погледнаха надолу.

Точно под кораба, далеч, много далеч под тях лежеше град. Рязко се очертаваха лъскавите му небостъргачи и стъклени сгради. Мънички пъстри коли се носеха по виадуктите му и от това разстояние приличаха на подвижни скъпоценни камъни. Като че ли имаше ужасно много машини, кранове и рампи, но мъглата от златиста светлина, която изпълваше пространството, затрудняваше зрението.

Табита дръпна Саския назад.

Шин прати робота към тях.

Той се приближи с две тежки крачки и протегна металния вързоп към жените.

Саския сковано го пое и го прегърна като бебе.

Табита сведе очи към него.

— Загазихте — лаконично отсече тя. Не погледна към никой от тях, най-малко към капитан Пепър.

Той се облягаше с една ръка на смачкания корпус на „Алис Лидъл“ и пушеше пура. Табита бе забелязала, че останките от кораба й са повдигнати върху релси, сякаш ги бяха приготвили за разтоварване.

Пепър килна шапката си назад.

— Всичко е наред — каза той.

Шин наблюдаваше със скръстени ръце. Всички мълчаха.

— Е — обади се капитанът, — предполагам, че това означаваше „сбогом“.

Тя не се завъртя, за да го види как се хили, арогантно облегнат на кораба, който беше унищожил.

— А сега, внимавайте! — предупреди ги той.

Тарко неочаквано изръмжа и жестоко ги блъсна напред с пушката си.

Табита извика и хвана Саския с едната си ръка, стиснала чантата си в другата. Близначката пищеше и притискаше Кстаска към себе си. Двете изгубиха равновесие, паднаха от „Грозната истина“ и се озоваха в космоса.

Където ги обгърнаха златистите тракторни лъчи на „Порцеланова цитадела по първи зори“, обвиха ги в атмосферата на кораба и внимателно ги привлякоха надолу към палубата.

Все едно падаха насън — знаеха, че няма да им се случи нищо лошо. Нито косъмче от главите им не падна, докато бавно и тържествено се спускаха, прегърнати от огромните ръце от светлина.

— Какво е това? — извика Саския, като се притискаше към Табита. — Къде сме?

Затаила дъх, Табита погледна надолу към ослепителната бездна под краката им.

Това бе утопията на някой небесен архитект: град, нежно блещукащ като кристална корона, върху плитък овален поднос от бял метал. Но не беше нито град, нито платформа, още по-малко планета.

Богатата светлина смекчаваше очертанията и замъгляваше подробностите, така че трябваше да се задоволят само с впечатлението за архитектура с невъобразим мащаб, и дързост, величие, което просто бе безгранично. От двете страни на овала, докъдето им стигаше погледът, се простираха гладки, широки бели криле, наклонени нагоре и назад, които достигаха височината на кулите и дори се извисяваха над тях. Напред (защото вече беше ясно, че тази конструкция е създадена за движение, гигантски кораб, в сравнение с който изглеждаха нищожни дори огромните еладелдийски зикурати) бялата палуба плавно се издигаше като шия на птица към далечния, все още невидим нос. Назад изчезваше в мрак, затъмняващ ледената светлина на галактиката.

Когато Табита заговори, гласът й прозвуча като на човек, за пръв път стъпващ в голяма катедрала.

— Това е космически кораб — каза тя.

Наистина беше. „Порцеланова цитадела по първи зори“. И докато се спускаха към него, те го видяха в цялото му величие. Капсули и гербове в зелено и жълто, които блещукаха по белите му палуби като разсипани по покривка бонбони, големи колкото кораб с размерите на отдалечаващата се над главите им „Анаконда“. Куполи като огромни гъби подслоняваха зали, наблюдателни мостици и оръдейни кули. Фини паяжини, които едва сега започваха да се различават с просто око, представляваха монорелсови пътища и тръбопроводи, енергийни и комуникационни артерии.

Саския здраво притискаше херувима към себе си.

— Това капеланите ли са?

— Капеланите.

Близначката се отскубна от прегръдката на Табита и изящно като гмурец се превъртя във въздуха, с протегната настрани ръка. После се втренчи надолу към откритото пространство в средата, на гигантските машини. Там се събираха дребни фигурки.

— Гледай — посочи Саския.

Разперила във въздуха ръце и крака, Табита сякаш се канеше да се спусне по гръб. Тя с усилие зае вертикално положение и сведе очи надолу.

Все още бяха високо над върховете на кулите. Машините им намигаха с бледо сияещи стъклени очи. Това бяха лъчевите проектори. Събралите се между тях хора ги очакваха. Когато постепенно се приближиха, на Табита й се стори, че всички носят сини униформи.

— Еладелдийци — потвърди неизбежното Саския.

Ако това беше утопия, тя не бе създадена за тях.

Саския прегръщаше Кстаска и се преобръщаше в лъча, сякаш се надяваше да заплува обратно срещу течението. Косата й се носеше наоколо като ореол от бели водорасли. Очите й се разшириха от изненада и тя ахна, вдигнала лице към мъглата над тях.

Табита проследи погледа й. Само на двайсетина метра над главите им се извисяваше голям, кръгъл силует, който се олюляваше като полупълен балон.

Това бе „Алис“. Капитан Пепър го пращаше, както беше обещал. Под и до него висеше тъмна фигура, която придружаваше кораба в тромавото му спускане.

Жените и херувимът се приближаваха към широк каньон от блестящо стъкло, контролни зали, работилници и тераси, от които, прекъснали за миг работата си, ги наблюдаваха еладелдийци, веспани и роботи.

Палубата се надигна към тях да ги посрещне. Силов балон омекоти падането им. Секунди по-късно към тях се присъедини и тъмната фигура, която леко отскочи и се отпусна.

Еладелдийците се нахвърлиха отгоре й. Това беше фраскът, все още в безсъзнание и свит в силовия си балон като огромен зародиш, направен от съчки. В балона му бяха опашката и летящата чиния на Кстаска.

А „Алис“ продължаваше да се спуска.

Табита се оттласна от невидимата повърхност на възглавницата и се помъчи да си пробие път през еладелдийците, които я сграбчиха. Тя извика на Саския, която въпреки цялата си пъргавост, все още лежеше по гръб на балона, гърчеше се под шестима еладелдийци, риташе ги по лицата и главите и се опитваше да задържи херувима.

— Махнете се! — изкрещя Табита.

С изблик на енергия, който изненада самата нея, тя се промуши между двама от еладелдийците, отскубна се от вкопчилите се в ръцете й лапи и се хвърли напред, като удари рамото си при ниската гравитация и се хлъзна по метър и половина гладка стомана. Накрая се просна по гръб, отчаяно вперила поглед в боричкащите се тела, търсейки спътниците си, които не се виждаха, заслонила очите си с длан, за да проследи падането на „Алис Лидъл“.

Корабът й висеше на седемдесетина метра височина и плавно се поклащаше в удебеления тракторен лъч.

Десетки лапи грубо я хванаха и я изправиха на крака.

— Саския! — извика тя и се закашля. — Саския! — Опита се да удря и рита, ала не можеше да помръдне. Гърдите й пареха. Стискаха я за главата. Табита отскочи. — Саския!

Стояха в средата на сребристо открито пространство, заобиколено от всички страни от стъклени кули. Високо над тях като молец в искрящата златиста мъгла едва се различаваше „Грозната истина“, влязъл в орбита около „Цитаделата“. Очевидно нито капитан Пепър, нито екипажът му имаха намерение лично да разговарят със своите работодатели.

Напред-назад по палубата се тътреха песолики капитани със слушалки на главите, размахваха ръце и крещяха. Две групи техници работеха на огромните пултове на тракторнолъчевите проектори и координираха трудните последни няколко метра от спускането на „Алис Лидъл“.

Под сянката на разбития си кораб Табита видя Саския, безпомощна като нея, все още ритаща с един крак, докато трима войници бързо отнасяха дребна черна фигура след колегите си, помъкнали неподвижния фраск.

Табита се отпусна. После, когато еладелдийците поеха тежестта й, се опита да настъпи някого от тях, да забие лакът в нечии ребра. Безполезно. Отново извика на Саския и космата лапа светкавично й запуши устата. Помъчи се да завърти глава и отчаяно затърси път за бягство.

Нямаше.

Златистата светлина гаснеше и атмосферната обвивка се свиваше около тях, докато лъчевите проектори спускаха мъртвия кораб на палубата.

Жените бяха отведени от еладелдийците. Ушите им кънтяха, гърдите им мъчително се надигаха. Под краката си усещаха вибрирането на двигатели с невъобразима мощ: достатъчна, за да преодолее виртуалната бариера, която капеланите бяха издигнали извън орбитата на Плутон, стената около световете.

И всичко това принадлежеше на архитектите на тази унизителна стена.

Саския и Табита крачеха по широк път между редици изящни тераси. С тихо прошумоляване и лек повей над главите им се плъзна „Алис“, носена от товарен дирижабъл. Той бързо настигна групите с Кстаска и фраска и заедно с тях изчезна по гигантска рампа в металните дълбини.

Табита вдигна поглед нагоре. Между безкрайните бели криле на този свръхкораб нещо безшумно се въртеше в орбита, нещо, което приличаше на лъскав зелен бръмбар.

Капитан Пепър се държеше на предпазлива дистанция от „Цитаделата“.

Въздухът вътре беше по-гъст, по-чист, по-истински. В коридорите се носеше тиха музика на клавесин. Във фини керамични саксии растяха буйни пъстри цветя.

Табита и Саския вървяха по дълъг тунел, облицован с огледални плочки. Музиката ги следваше.

Табита се опита да се освободи от лапата, която здраво я стискаше за тила.

— Къде ни водите?

Капитанът гледаше право напред.

— При кибернатор Пърлмутър — с онзи познат стържещ глас отвърна той.

Минаха по висока галерия над кладенец, в който еладелдийци с прозрачни гащеризони се трудеха около гигантски светлинен стан и изтъкаваха пътя на огромния кораб в междупланетното пространство.

— Какво направихте с другите?

Капитанът продължаваше да гледа напред. Този път не й отговори.

Всичко бе чисто и лъскаво, безлично и изящно. Табита кипеше от омраза. Дори изпитваше известно злорадо удоволствие от мръсните им дрехи и тела.

Разминаха се с еладелдиец с бръснато теме и алена униформа със сребърен нагръдник. Очите му с отвращение се извърнаха от пленничките. Капитанът излая и всички отдадоха чест.

— Какво направихте с кораба ми? — попита Табита.

Влязоха през огромна арка и бързо се спуснаха по рампа в огромна зала. И тя го видя.

Останките от „Алис Лидъл“ лежаха върху платформа, осветена с ярки прожектори и заобиколена от група еладелдийски техници и всевъзможни уреди, електроника и инструменти. Неколцина от тях стояха в трюма и въртяха наоколо полярен мезоскоп. Други двама бяха наведени над пулта в кабината.

Трима извънземни ги наблюдаваха през разбития преден илюминатор.

Никой от тях не докосваше пода.

Кстаска седеше на летящата си чиния с включена в контакта опашка. Главата й бе отпусната. Изглежда продължаваше да е в безсъзнание.

Фраскът също. Изваден от силовия си балон, той неподвижно висеше във въздуха, сякаш закачен за раменете на невидими ремъци.

Третата фигура очевидно ръководеше действията на всички. Много приличаше на човек. Всъщност по нищо нямаше да се различава от човек, ако човешкият ръст можеше да достига три метра.

От шията надолу имаше съразмерни пропорции. Височината му се дължеше на огромната му, плешива яйцевидна глава. Сребърна лента обгръщаше мощното му чело. Зад тила му се издигаше твърда синя яка като облегалка на стол.

Носеше бяла тога, тъмносин плащ и антигравитационни сандали. Ръцете и краката му бяха голи и бели, дланите и стъпалата му — големи и пухкави. По пръстите му се виждаха масивни пръстени. Когато от кабината на „Алис Лидъл“ излезе еладелдийски техник и подаде тънка сива пластина на началника си, той протегна ръка. Началникът я предаде на стюард.

— Какво е това? — попита Саския.

— Корабната личност — горчиво отвърна Табита.

Бяха спрели на рампата и наблюдаваха сцената долу над ниска стена.

— Това ли е? — попита кибернатор Пърлмутър. Гласът му звучеше плавно, високо и ясно.

— Да, господине — енергично отвърна стюардът.

Кибернаторът пое пластината в голямата си длан.

Той се завъртя и се понесе към Кстаска.

Наоколо се засуетиха еладелдийски медици и се опитаха да повдигнат херувима с лице към него. Пърлмутър им махна с ръка да се отстранят.

— Ела тук — каза той. — Херувиме.

Кибернаторът спря пред летящата чиния, която се издигаше на равнището на гърдите му. Той се пресегна и остави пластината върху нея.

— Можеш да го направиш — заяви Пърлмутър и докосна пръстените си.

Кстаска се раздвижи за пръв път, откакто трантката я бе повдигнала от палубата на „Грозната истина“. Тя изправи глава. Дори от разстояние изглеждаше зле. Очите й не блестяха.

— Активирай я — нареди капеланът.

Кстаска се вгледа в лицето му. И не помръдна.

Той леко завъртя един от пръстените си.

Херувимът се сгърчи и лъчите на прожекторите затанцуваха по скафандъра му. Табита чу Саския рязко да си поема дъх през зъби, когато създанието нададе висок, остър писък, като по време на мъченията на Шин. Чинията му заподскача като кану, подхвърляно от силни вълни. Кстаска измъкна опашка, размаха я и закрещя нещо нечленоразделно.

Кибернатор Пърлмутър отново докосна пръстена си.

Раменцата на херувима увиснаха.

— … не… зная… — задъха се той.

— Там има всичко необходимо — прекъсна го Пърлмутър и почука по чинията с тъпия си показалец.

Саския стисна ръката на Табита.

— Какво иска? — гневно попита тя.

Ала Табита също нямаше представа.

Кстаска сковано протегна ръчички надолу и взе пластината пред себе си. Тя хвърли яростен поглед на капелана и включи опашката си в летящата чиния.

Последва пауза.

Почти чуваха как херувимът търси в паметта.

Накрая измъкна опашка и заопипва с нея пластината.

Нещо високо изщрака като добре смазана ключалка.

Всички наоколо завъздишаха и замърмориха. Техниците поклащаха глави и се потупваха един друг.

Капеланът погледна към фраска и на огромното му лице се изписа презрително изражение.

— Това ли е? — попита той.

Хектор не отговори.

Кибернаторът се понесе към него и заговори високо и отчетливо, сякаш смяташе, че не го разбира.

— Готово ли е?

Фраскът изсъска като змия.

Пърлмутър въздъхна и сключи ръце.

— Сега ще работи ли? — раздразнено попита той.

Хектор потръпна.

Табита си помисли, че измъчва и него с пръстените си, но грешеше.

Фраскът кой знае как се измъкваше от невидимия си затвор.

Десетина еладелдийци се хвърлиха отгоре му. Той зарита с крака и замахна право към тлъстото бяло гърло на отстъпващия кибернатор.

Преди да успее да го достигне, Пърлмутър стисна пръстена си.

Фраскът отново замръзна.

Увиснал във въздуха пред мъчителя си, той започна да се извива. Странните му крайници пращяха и се цепеха като горящи зелени пръчки. От раните потече гъста бяла течност.

Еладелдийците се оттеглиха назад.

Хектор съскаше и пищеше, но продължаваше да се съпротивлява, докато се гърчеше в агония.

— Ссстрахххлив, сссамодоввволен, тттъп…

— Много благодаря — презрително отвърна кибернаторът.

Без да му обръща внимание, той даде знак на двама техници да донесат машина, която приличаше на обикновено четящо устройство.

Хектор гореше. Разпадаше се на парчета, части от него падаха на палубата, обгърнати в пламъци. Но продължаваше да заплашва.

— Ние щщще оцццелеем! — пръскаше слюнки фраскът. — Няммма да уссспееттте… — изведнъж рязко отметна глава назад.

И остана неподвижен. Крайниците му продължаваха да пращят като вейки, докато огънят го поглъщаше. Разнесе се остра миризма на обгорен метал.

— Много благодаря — повтори капеланът, докато съскането бързо заглъхваше. — Ваше величество — злорадо прибави той.

Бяха вкарали корабната личност в слота на четящото устройство. Пърлмутър подозрително я докосна с белия си показалец.

— Как я събуди? — обърна се към Кстаска кибернаторът.

Херувимът отново беше отпуснал глава на гърдите си. Капеланът презрително зацъка с език и даде знак на медиците, които побързаха да се приближат.

— Казва се Алис — обади се Табита.

Всички еладелдийци се завъртяха и погледнаха към нея. Пърлмутър също. Огромната му гладка глава се извисяваше над тях.

Очите му срещнаха нейните.

— Ела тук — заповяда той.

62.

— Коя си ти?

Презрително притворил клепачи, капеланът се носеше над нея. Видът му я накара да настръхне.

— Табита Джут — отвърна тя. — Това там е моят кораб.

Той се извърна от нея с бавното раздразнение на много великите, срещнали някой прекалено нищожен, за да го разберат.

— Какво казва тя? — попита стюарда Пърлмутър.

— Това е собст-веничката, кибер-наторе.

Капеланът като че ли вече не се интересуваше от отговора му.

— Ти — заяви й той, — притежаваш забранена корабна личност.

— Нима? — войнствено отвърна Табита. — Мислех, че в момента е у теб.

Това изглежда го развесели.

— Наистина — призна кибернаторът и с едва забележимо движение на показалеца си посочи към четящото устройство. Устните му се разтеглиха в невъобразимо суха усмивка.

Заобиколена от медиците, Кстаска леко повдигна глава.

— … не… зная — немощно промълви тя.

— О, привет, събудихме се, значи? — кисело отбеляза капеланът. — Според теб никой не знае нищо.

— Какво искаш да кажеш с това, че корабната личност била забранена? — високо попита Табита.

— Незаконно препрограмирана — отвърна кибернатор Пърлмутър. — От серафимите. В състояние да контролира забранено устройство, произведено от…

Той замислено погледна към облака пепел, увиснал във въздуха на мястото на фраска, сякаш забравил, че го е унищожил. Сведе очи към пръстените си, после внезапно ги впери в Табита.

Капеланът широко отвори очи като огромен бухал.

— Да не би вече да си го задействала, а?

Табита пъхна ръце в джобовете си.

— Нямам представа за какво говориш.

Той погали един от пръстените си и нервите й се сгърчиха в пламъци.

Тя отметна глава назад и изкрещя.

— Наистина не съм, копеле гадно!

Стюардът го дърпаше за тогата и настойчиво, но почтително му шепнеше нещо.

— О, много добре — нетърпеливо каза Пърлмутър и пламъците мигновено угаснаха. — Това е извънредно огромна загуба на време — гневно изръмжа той. Стюардът сведе глава и ушите му клепнаха.

Табита заразтрива ръцете си. Бяха изтръпнали.

— Поговори с нея — нареди й капеланът и властно посочи с показалец към четящото устройство.

Тя се приближи, без да обръща внимание на техниците, които тържествено я наобиколиха. Никога не бе виждала такъв модел, но аудиоиндикаторът светеше.

Табита допря длани до горните ръбове на машината. Беше топла.

— Алис? — попита тя. — Чуваш ли ме?

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ — отвърна Алис.

Изпълни я облекчение. Затвори очи и отпусна глава върху гърдите си.

— Добре ли си там?

Последва кратка пауза.

— ТЕСНИЧКО Е — колебливо се разнесе гласът.

Кибернатор Пърлмутър царствено махна с ръка.

— О, продължавай нататък — каза той. — Прескочи встъпителните любезности.

— ДА МИ РАЗКАЖЕТЕ НЯКОЯ ИСТОРИЯ ЛИ ИДВАТЕ? — попита Алис. — КАТО ЧЕ ЛИ НЕ МОГА ДА ОТКРИЯ КОРАБНИЯ ДНЕВНИК. — Звучеше уплашено.

Кибернатор Пърлмутър се ядоса.

— За какво говори?

— Разказвах й различни истории — поясни Табита. — Не се тревожи за дневника, Алис. В момента няма да ни трябва.

Тя въпросително погледна към капелана.

— Кажи й, че й позволяваш — напрегнато заповяда той. — Кажи й, кажи й… — Кибернаторът щракна с пръсти към Кстаска. — Какво да й каже?

Херувимът раздвижи устни и немощно махна с ръка, сякаш търсеше думите.

— Пътят е дълъг — едва промълви той, — и няма… и няма… завои.

— Какво? — сбърчи нос Табита. Звучеше й като нещата, които вечно подхвърляше баща й.

— Кажи на Алис — Отново започна Кстаска, — че пътят е дълъг…

— Просто го кажи — прекъсна я капеланът.

Тя се завъртя към четящото устройство.

— Алис?

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ.

— Алис: пътят е дълъг и няма завои.

Машината енергично забръмча. Индикаторите запремигваха. Застаналите зад Табита техници важно замърмориха помежду си.

— ГОТОВА СЪМ ЗА ТРЪГВАНЕ — спокойно заяви Алис.

— За тръгване ли? — удиви се Табита. Тя погледна към останките от „Таласъма“. — Закъде?

— ЗАКЪДЕТО ЖЕЛАЕТЕ, КАПИТАНЕ.

— Изключете я — мигновено нареди кибернатор Пърлмутър.

Докато техниците се подчиняваха и избутваха Табита настрани, през тълпата около кораба си проби път друга еладелдийка със слушалки на главата. Тя отдаде чест и се изпъна в очакване. Езикът й висеше навън.

— Да, мътните да те вземат — погледна я Пърлмутър. — Какво има?

— Госбдине, кабданът на пратите.

Капеланът въздъхна.

— Свържи ме.

В залата незабавно отекна гласът на капитан Пепър.

— Пърлмутър? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те, Пепър — примирено отвърна кибернаторът. — Какво искаш?

— Получи ли кораба? — попита пиратът. — И жените? Пратихме ти ги долу, получи ли ги?

— Жени ли? — озърна се наоколо капеланът. — И други ли има?

Войниците избутаха Саския напред. Той я изгледа от горе до долу.

— И какво правиш тук? Няма значение. Пепър, има две жени, едната от които е собственичката.

— Значи всичко е наред — отбеляза капитан Пепър.

— Състоянието на херувима обаче не е задоволително — продължи Пърлмутър.

— Но работи, нали?

Кибернатор Пърлмутър критично измери Кстаска с поглед и сви дебелите си устни.

— Неохотно — призна той.

— Е, тогава всичко е супер — заяви капитанът. — Сега просто ми плати, Пърлмутър, и си тръгваме.

— Очакваш да ти платя — измърмори капеланът.

— Нали такава беше идеята, такава беше сделката — изтананика Пепър.

— Капитан Пепър — категорично каза кибернатор Пърлмутър. — Струва ми се, би трябвало да ти е известно, че тази смехотворна игра продължи прекалено дълго и вече ни струва прекалено много.

— Сключихме сделка, Пърлмутър — високо и лениво напомни Пепър.

Кибернатор Пърлмутър повиши глас.

— Забрави ли, че се наложи да ви спасяваме? Аварийно енергийно зареждане. Това не е евтино. Пак ще се чуем, Пепър. Довиждане.

— О, не — упорито изтътна Пепър. — Имахме сделка, Пърлмутър. Имахме сделка.

Капеланът изглеждаше отегчен. Той се завъртя към стюарда и сърдито попита:

— Къде е той?

Стюардът повика куриерката, която заговори в микрофона си. След миг в залата оживяха гигантски монитори, които показваха пищния силует на „Грозната истина“ от всички страни и под всякакви ъгли. Пред Табита се хилеше глупавата фигура на корабния нос. На друг екран разпозна бледожълт диск, който изгряваше зад зеления кораб, обгърнат от тесни пръстени, напомнящи на лъскави стоманени накити.

Саския стоеше до нея с ръка на кръста.

— Къде?… — попита тя.

— Уран — отвърна Табита.

Никога през живота си не беше стигала толкова далеч. Предполагаше, че знае къде отива „Цитаделата“ и се зачуди дали това няма да е последното й пътуване. Тя замислено се вгледа в лицето на близначката.

— Прегърни ме — промълви Табита. — Моля те.

Саския я притисна към себе си.

Кибернатор Пърлмутър проучваше дисплеите. Той почука с два пръста по долната си устна, после скръсти ръце и потърка пръстените си едни в други.

„Грозната истина“ безшумно избухна в пламъци.

По мониторите запробягваха данни, забавени повторения, насложени графики, увеличени кадри от превъртащи се във въздуха парчета почернял метал.

Капеланът спокойно затвори очи.

Мониторите угаснаха.

Табита и Саския ужасено го гледаха. Голият му бял череп се бърчеше, сякаш дебелите му вени се гърчеха под кожата.

После отново вдигна клепачи и лениво плъзна очи към разбития „Таласъм“, Табита и нейните приятели.

— Струва ми се, че изгубихме достатъчно време, брат Феликс — безизразно каза той.

Разнесе се друг глас, приглушен и изменен от разстоянието:

— Доведи ги, кибернатор Пърлмутър. Мисля, че бих желал да се запозная с тях.

Пърлмутър обели огромните си очи, но събеседникът му продължаваше:

— Навярно ще приемат поканата ми за обяд.

Саския сподави нервния си кикот, като притисна устни към тила на Табита. Сепнати, войниците завъртяха оръжията си към нея. Кибернатор Пърлмутър погледна надолу към тях като към кош с новородени кутрета, после даде знак на стюарда си и бързо се понесе към вратата.

— Напред — заповяда той и развя плаща си. — Напред към Харон!

Еладелдийците отведоха Табита и Саския да се изкъпят, подстрижат и да се погрижат за ноктите си. Табита не изпускаше чантата си. Мръсните им дрехи бяха заменени с нови сиви дънкови костюми и подходящи еспадрили. Вяха им точно по мярка.

Придружиха ги по сводести галерии от мека стомана, по ескалатори, покрити с дебели килими, под високи арки, обвити с орлов нокът и тропични лиани. Деца с квадратни шапчици и бели ризи ги гледаха от балкони от ковано желязо и скришом шепнеха помежду си. Роботи лъскаха плочките на далечни коридори и се отдръпваха настрани, за да им направят път.

Не ги затвориха. Отведоха ги на наблюдателен мостик на върха на висока кула и ги повериха на грижите на роботи сервитьори.

Табита отказа да приеме храна, напитки, дори наркотици. Широко разкрачена, тя седеше на ръба на удобен диван и празно зяпаше пред себе си. На всички стени имаше огромни прозорци, но през тях не се виждаше нищо, защото „Порцеланова цитадела по първи зори“ вече без усилие и абсолютно незабелязано бе скочила в онова странно царство между „тук“ и „навсякъде“, в онзи микрорайон между живака и стъклото на гърба на огледалото, в невъобразимите течения на хиперпространството.

Саския застана на едно коляно зад нея и се облегна на рамото й.

Табита я погали по главата и впери очи в лицето й. Чувстваше се уплашена и нещастна. Саския изглеждаше загрижена, сякаш в момента не се вълнуваше от случилото се, а само за нейното душевно състояние. Табита направи опит да се усмихне, после сведе глава и отново се извърна.

Вратите безшумно се разтвориха и в залата влетя Кстаска.

Саския скочи на крака с радостен вик.

Табита се изправи.

Кстаска спусна чинията си, така че главата й да е пред лицето на близначката.

— Как си? — загрижено се поинтересува Саския и опря ръце на ръба на летящото устройство, като че ли гледаше над стена.

— Презаредена — все още малко хрипливо отвърна херувимът.

Табита се приближи до тях.

— Какво не ми е известно? — доста по-войнствено, отколкото възнамеряваше, попита тя.

Кстаска погледна надолу към нея.

— Собственият ти кораб — каза тя.

Табита стисна зъби.

Саския постави ръка на рамото й.

— Кстаска, какво означаваше всичко това? Какво правеше?

— Позволявах на Алис — промълви тя.

— Какво й позволяваше?

— Да задейства… — Създанието преглътна. — Помощен двигател.

Техническият термин накара Саския да погледне към намръщената Табита.

— Помощен двигател ли?

— Звезден — изхриптя херувимът. Мъничките му гърди мъчително се надигаха. — Двигател.

— Недей, Кстаска — тъжно се обади Саския.

— Какво е „звезден двигател“? — напрегнато попита Табита.

— Фраскски звезден двигател — прошепна херувимът.

Табита дълбоко си пое дъх, завъртя се на токове и се отдалечи, като удряше с юмрук по дланта си.

— Не се мъчи да говориш повече — каза на Кстаска близначката. После се приближи до Табита и отново я хвана за рамото. — Табита?

Без да поглежда към нея, Табита събори ръката й и се върна на дивана. Седна на ръба и заби очи в пода.

— Табита?

— Дявол да го вземе, защо не ми каза по-рано? — яростно извика тя.

— Няма значение — заяви Кстаска.

Табита погледна към нея със свити юмруци.

— Откъде знаеш?

— Няма двигател — обясни херувимът.

Табита въздъхна и сведе глава.

Саския не разбираше нищо. Тя местеше поглед от Кстаска към Табита и очакваше обяснение.

Табита силно стисна клепачи.

— Кстаска — с напрегнат, горчив глас попита тя, — какво всъщност знаеш?

Близначката предупредително стрелна с очи херувима. Надяваше се, че повече няма да се опита да говори.

Но напразно.

— Ти не спомена за… — мъчително каза Кстаска, — … за Санцау.

Табита обидено я погледна.

— А трябваше ли?

Двете бяха впили очи една в друга, херувимът и космическият капитан. Известно време всички мълчаха.

Накрая Табита проговори. Тя леко се плесна по бедрото.

— Хиперизлъчването — горчиво изрече тя.

— Разбира се… — изхриптя херувимът.

У теб ли беше този двигател? — попита Табита.

Кстаска поклати глава.

— Сделка.

— Храмът е сключил сделка с фраските, така ли? За звездни двигатели? Просто кимни с глава. Какво общо има с това Санцау?

— Изпитания…

— Защо не използвате собствените си кораби?

— Тайна…

— И аз така предполагам — неочаквано се намеси Саския. — Искам да кажа, не можеш да очакваш, че някакъв си „Таласъм“ ще има звезден двигател, нали? О, ти знаеш какво искам да кажа. — Тя седна до Табита и стисна ръката й. — Табита — тихо продължи близначката, — това не може ли да почака, виждаш, че Кстаска не е…

Табита не й обърна внимание.

— Алис е една от онези с интерфейса, така ли?

Херувимът кимна.

— И ти си й дала кодовете за достъп?

Кстаска отново кимна и почука с миниатюрния си пръст по летящата чиния.

— Ние никога… — промълви тя, — не изхвърляме…

— Нищо — довърши изречението Табита. Вече знаеше всичко. Тя измъчено се засмя и се потърка по темето. — И какво се случи? Защо фраските не са доставили двигателя?

— Капела… — изхъхри Кстаска.

— Войната… — кимна Табита. Двете с херувима пак се спогледаха. В момента се разбираха повече от всякога.

— И защо сега са си направили този труд? Защо точно с моя „Таласъм“? Заради теб ли?

Създанието не знаеше.

Табита се размърда на дивана и се завъртя към Саския.

— Това ли…

Акробатката грациозно вдигна ръце в отрицателен жест.

— Не ме питай — помоли тя. — Вече ти казах всичко, което зная. Не беше много.

Табита я притисна.

— Затова ли Марко толкова настояваше да сложи ръка върху „Алис“? — смаяно попита тя. — Защото е имало вероятност да монтира фраскски звезден двигател, ако някой ден случайно му попадне?

— О, Господи, не — възкликна Саския. — Разбира се, че не. Марко щеше да те изхвърли като радиоактивна тухла, ако смяташе, че имаш нещо, което би могло да привлече капеланите. — Тя погледна към Кстаска за потвърждение. Херувимът не възрази. — Марко не е много умен, нали знаеш — продължи близначката. — Не беше — поправи се тя и внезапно извърна очи към мъгляво сивата нематериална среда, която бавно се плискаше в прозорците.

— Не е — настоя Табита.

Но Саския мислеше за брат си.

Тя потрепери, потърка длани една в друга и изведнъж весело се усмихна на спътничките си.

— Обяд! — каза Саския. — Обяд с брат Феликс!

63.

ВГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 67.06.31

ГОТОВНОСТ

Ало, Алис?

КЗа::/(ТХХХЛез———ПпЛЪМ

Алис? Аз съм, Табита Джут. Спомняш ли си ме?

ПЛЪМ. БАЛТЗЗЗАРЗЗАРЗ

Недей, Алис.

ЗЗАРЗЗАРЗЗА

РЪЧЕН КОНТРОЛ

Алис. Алис, аз съм.

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ. МИСЛЕХ.

За какво мислеше, Алис?

РАЗГОВАРЯХМЕ, НАЛИ? РАЗКАЗВАХТЕ МИ ЗА БАЛТ

ЗА БАЛТ

БАЛТ

ЗЗАРЗЗАРЗЗА

Чуй ме, Алис! Трябва да ми помогнеш. Трябва да се стегнеш.

ИСТОРИЯ.

Знаеш ли какво каза за теб той?

КАКВО КАЗА, КАПИТАНЕ?

Ако ти кажа, ако ти разкажа всичко за първия път, когато те видях, ще останеш ли будна и ще престанеш ли да бягаш?

ГОТОВНОСТ

Той каза:

— Добър кораб е. Верен и стабилен. Проявява интерес и разбира хората. Но твърди, че не си спомня разни неща. Знае повече, отколкото си мисли.

— Защо ми казваш всичко това? — попитах го аз.

Седяхме във вътрешен двор в северна Калифорния. Над нас имаше истинско синьо небе и слънцето огряваше белите стени, хвърляше отблясъци по повърхността на басейна, В който плуваха златни рибки.

— Защото човек трябва да го опознае — отвърна Балтазар Плъм.

Лежеше по гръб на шезлонга си с чаша студена напитка до лакътя му. Изглеждаше блестящо. Имаше златист загар, зелени слънчеви очила, безупречни бели панталони и ужасна риза с леопардов десен. Както обикновено, вълшебното му огънче се носеше наоколо и постоянно отпиваше от чашата му.

Вече бяхме водили този спор.

— Балтазар — поклатих глава аз, — няма да взема твоя кораб. Не мога. Наистина не виждам защо искаш да ми подариш кораб.

— Защото ми спаси живота.

— Всеки можеше да го стори.

— Но ме спаси тъкмо ти.

Когато се върнах на Архангел, получих съобщение, че Балтазар Плъм е жив и се е възстановил, и че ме кани да прекарам една седмица като негова гостенка в имението на Санцау на Земята, точно на юг от Сан Франциско. Очакваше ме билет за лукс-класа за всеки кораб, който си избера. За малко да го скъсам, но знаех, че някой ден ще съжалявам. Никога не бях ходила на почивка. И си спомнях Балтазар такъв, какъвто го бях видяла първия път, не с посинели устни, готов да припадне на задната седалка, а в костюм на Луната и ухилен като хлапак на номера, който сви на оная жена на фестивала.

Спомнях си колко много ми бе харесал. Не му вярвах. Харесвах го.

МИЛИЯТ БАЛТАЗАР.

— Не ми трябва кораб — настоявах аз. — Не искам кораб. Това е прекалено голяма отговорност. И така съм си добре.

Той лениво се протегна и се прозя.

— Не, не си.

— Кой казва, че не съм? — изгледах го аз.

— Самата ти ми го каза, Табита.

— Кога? Кога съм ти казвала, че не съм доволна?

— На фестивала.

— Какъв фестивал? Не съм била на никакъв фестивал заедно с теб — дръзко отвърнах аз.

— На „Октомврийски гарван“. Преди четири-пет години.

Изсмуках последните глътки пиня колада през сламката.

— Въобразяваш си. Аз съм пилот на товарни кораби. Какво ще правя на купон на „Гарвана“?

Не че бях решила да не споменавам за първата ни среща, но кой знае защо не беше ставало дума. Мислех си, че и той е забравил. Очевидно не беше.

— Изобщо не съм ходила на купон на „Гарвана“ повторих аз.

— Няма да мине, Табита — усмихна се той. — И огънчето отлично си те спомня, нали, Огънче? — Отвратителният малък киборг скромно се сви. Почти бих могла да се закълна, че се кикоти. — Може и да не помни лица, но никога не забравя гласови характеристики — прибави Балтазар.

Огънчето се сгуши на рамото му и несъмнено зашепна тайни в ухото му.

— Тогава каза, че Питър най-много обичал да лети — заяви той.

— Аз летя.

Балтазар Плъм издаде експлозивен презрителен звук.

— Мъкнеш деутерий из Пояса и на това му викаш летене?

— Аз съм пилот на товарни кораби! — отсякох. — С това си изкарвам прехраната! Ето какво правя!

— „Алис Лидъл“ е товарен кораб! — отвърна той и се приповдигна на стола си. Вече доста се беше разпалил. Огънчето тревожно забръмча пред лицето му. Достави ми удоволствие, когато видях нетърпеливо да го отблъсква настрани.

— Това е бергенски „Таласъм“ — настойчиво обясни Балтазар. — Най-добрите малки баржи, които са произвеждали някога. Вече не ги строят така! Той е стабилен, надежден, има прекрасна, чувствителна човешка личност, а Бог знае къде ще откриеш такава в наше време. И лежи, захвърлен в лозето. От седем години е там, защото е прекалено стар за фирмата. Аз не мога да го използвам. Ако ти не го вземеш, ще си остане в лозето, докато не се разпадне, а ако не смяташ това за престъпление, значи изобщо не си жената, за която те взимам. — Лицето му беше почервеняло и леко се задъхваше. Огънчето бръмчеше нагоре-надолу и писукаше. — Да, зная, Огънче, зная — каза той. — Аз съм стар човек и имам право да се ядосвам на глупостта на младите. Точно затова са млади! За да вбесяват старците. И знаеш ли защо ни вбесяват? Защото ще ни заместят. А знаеш ли защо са глупави? Защото не могат да разпознаят хубавото, което им поднасяме на чиния с черешка отгоре!

МЛАДИ ЖЕНИ.

Моля?

ХАРЕСВАШЕ МЛАДИТЕ ЖЕНИ. ВОДЕШЕ МЛАДИ ЖЕНИ ДА МЕ ГЛЕДАТ.

Значи не съм била само аз?

НЕ, КАПИТАНЕ. ИДВАЛИ СА ОЩЕ ДВЕ-ТРИ МЛАДИ ЖЕНИ. ТОЙ МЕ СЪБУЖДАШЕ.

Тогава защо някоя от тях не те е взела?

ИМАШЕ ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛОВИЯ.

Да, и аз си мислех, че ще има. Ако не му бях спасила живота, както не преставаше да повтаря, разбира се.

— Ако побързаме, можем да го разгледаме преди обяд — заяви той.

Нахлупи си на главата шапка за слънце, надигна се от шезлонга и тежко се облегна на бастуна си. Не му подадох ръка. Знаех, че ще го обидя. — В деня, в който започна да приемам помощ, спокойно мига да си легна и никога повече да не стана — казваше Балтазар.

Само бастунът и треперенето му сутрин и вечер показваха, че Балтазар Плъм е оцелял от ужасно космическо корабокрушение и вече не е такъв, какъвто е бил по-рано. Сега изглеждаше по-стар и не приличаше толкова на елегантен гранд, колкото на отпуснат дядо.

Бавно се спуснахме по склона до лозето. Огънчето подскачаше във въздуха около нас като колибри. Отвъд сините хълмове се простираше синьото море. Ухаеше на вино и пчели.

Лозята пустееха. Във високата трева зад халетата се виждаше нещо, голямо колкото малка къща. Беше покрито с платнища.

Балтазар Плъм посочи с бастун. Не искаше да забележа, че се е уморил.

— Свали платнищата — каза той. — Свали платнищата на младата госпожица и само виж каква прелест е!

Извинявай, Алис.

МИЛИЯТ БАЛТАЗАР. СПОМНЯМ СИ.

Какво си спомняш, Алис?

ГЛАСА МУ. ПОВТОРЕТЕ ГО ПАК, КАПИТАНЕ. ГОВОРИТЕ ТОЧНО КАТО НЕГО.

— Най-страхотната баржа в цялата система.

НЕГОВИЯТ ГЛАС. СПОМНЯМ СИ ВСИЧКИ ТЕХНИ ГЛАСОВЕ.

Чии гласове, Алис?

НА ВСИЧКИ ВАШИ ПРИЯТЕЛИ. НА ХОРАТА ОТ РАЗКАЗИТЕ ВИ.

Не всички са ми били приятели, Алис. Балтазар беше, но онзи ден се опитваше да ме изтормози. Накара ме да развързвам въжета, завързани преди седем години, да смъквам мръсни платнища. Мисля, че ме наказваше заради това, че съм отказала благодарствения му подарък. Или пък трябваше да му доказвам нещо, защото бях жена и твърдях, че съвсем сама се справям с физическа работа. Той беше старец от стар свят.

— Всички документи са в къщата — обади се Балтазар. — И личността, пазя я в сейфа. Има ниши за четири товарни робота. Самите тях отдавна ги няма, разбира се, но можем да ти вземем нови.

И преди бях виждала „Таласъм“, макар да не мисля, че бях пилотирала такава баржа. Забелязах, че има някои модификации.

— Поработихме малко по него — поясни той и надигна бастун към скенерите и слънчевите батерии. — Беше преди войната. Тогава хранехме големи надежди.

Посочих към инкрустациите.

— Какво е това — попитах аз, — мед ли? — Бяха потъмнели, но предполагах, че могат да се излъскат.

— Поразкрасява го, нали? — ухили се Балтазар. — Всъщност е доста грозно.

Той те сръга с бастун.

Искаше ми се да му кажа да не го прави. Искаше ми се да те защитя.

Сигурно е знаел как ще се почувствам, веднага щом си изцапам ръцете с бергенски „Таласъм“. Всеки самоуважаващ се капитан на баржа би се почувствал така.

Господи, ти беше малък ужас, Алис. Птици гнездяха в сателитните ти антени, в шасито ти бяха поникнали бурени. Пръстта под теб беше лепкава и черна от изтекло масло. Мъглите бяха покрили с ръжда компресорите ти, херметизацията на шлюзовете ти си беше отишла.

Влюбих се в теб още в първия миг, в който те видях.

64.

Харон е безрадостно място, заспало, каменно и неприятно. Луната се върти в окаяна орбита, сякаш решена вечно да трие замръзналата си повърхност в ледените хълбоци на Плутон.

Напразна надежда. Тук, в самия край на системата, всички надежди са напразни. И планетата, и нейната луна са глухи за нуждите и желанията на живота. Навсякъде цари мрак и лед, ужасяващо съчетание от мръсотия и метан, което най-добре да бъде оставено на мира.

Плутон е краят на всичко. Отвъд него лежат глъбините на огромния космически океан, онази бездънна бездна, която винаги се стреми към безкрайността. А по-нататък — звездите.

Някога, открих аз, за отдавна изчезналата раса, дала на тези светове имена на божества, Плутон е бил богът на мъртвите, а Харон — ужасният пилот, който въртял бизнес, като доставял душите на мъртвите в мрачното му царство. Имали са вярна представа, онези древни хора, мислеше си Табита Джут, докато совалката излиташе от палубата и оставяше „Порцеланова цитадела по първи зори“ да продължи напред през невидимата граница, за да потъне във великата нощ.

Защо отиваха на Харон, влачейки на буксир тъжния корпус на „Алис Лидъл“? Табита навъсено гледаше през прозореца към оловния глобус, увиснал в пространството над последната планета. Приличаше й на покрит със зелена патина, мазен сачмен лагер.

— Какво е онова там? — попита Саския. — Зеленото петно?

Еладелдийският страж оголи зъби и провеси лилавия си език.

— Щабът — излая той.

— На повърхността?

Еладелдиецът не каза нищо повече.

Табита остави Саския и се върна обратно на твърдата метална седалка, докато совалката се приближаваше към замръзналата луна. Дори само от вида на Харон й ставаше студено, по-студено, отколкото в стерилните морета на космоса. Слънцето бе далечна бяла точица, едва различима от всички бели звезди и също толкова недостижима.

Мислеше си за Балтазар Плъм. Без да я предупреди, й беше дал опасен кораб. Очевидно затова не го е искал никой друг, защото са знаели, че все някога ще ги вкара в беда. И тъкмо затова не я беше предупредил.

А може и да го бе направил по свой собствен начин. Той нямаше вина. Никой нямаше вина, просто Капела се заяждаше за технически подробности. Искаха да държат всичко под контрол, без конкретна причина, просто защото така им харесваше. Власт заради самата власт. След като вече беше срещнала един от тях, Табита знаеше, че са точно такива, за каквито ги смяташе.

Мразеше ги.

Тя извади хармониката си и засвири сърцераздирателно парче от „Блакуотър Блус“.

Ушите на пазача клепнаха и той изръмжа:

— Брибери два нещо!

— Виж — повика я до прозореца Саския.

Сивият диск вече не се намираше пред, а под тях. Зеленото петно се уголемяваше. Бе се преместило в средата и се носеше към тях.

Растителност, базис в ледена тундра. Не много голям, навярно с диаметър два-три километра. Много зелен. С река. Дървета, с дебели дънери и гъсти листа. Нещо приличаше на покрив на сграда. Точици — хора — по ливадите. Цветни лехи.

На Харон.

Табита никога не беше виждала подобно нещо. Пригади й се. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне и ужасно й се искаше да повърне.

Усетила, че й е прилошало, Саския я погали по тила и въпросително я погледна.

— Кацане — съобщи стражът.

Табита преглътна, тежко задиша и заплува, за да заеме мястото си в мрежата до Кстаска. Сега прозорците бяха тъмни. Пилотът наклони носа надолу и в илюминаторите се появи ледената пустиня, жестока, неравна, черна и убийствена. После — зелените върхари на дърветата, сияещи под слънчевите лъчи.

Совалката се спусна между дърветата и се приземи на една ливада. „Алис“ с леко тупване кацна зад нея.

— Някой пуска хвърчило — замаяно каза Саския.

— Какъв микроклимат — носово отбеляза Кстаска. Ясно се виждаше, че е впечатлена. Бе възвърнала силите си, наслаждаваше се на сложната техника на звездния кораб и изглеждаше разочарована, когато стражът дойде да ги отведе от наблюдателния мостик в совалката. Сега отново се ободряваше.

Табита се чувстваше ужасно. Щяха да я убият за нещо, за което дори не знаеше, както бяха убили капитан Пепър, Тарко и Шин не заради техните престъпления и жестокости, а защото са им развалили следобеда. Щяха да я убият, без да има шанс да се спаси и това дори нямаше да е смърт, която би могла да разбере. На Харон не можеше да има нито дървета, нито трева, нито цветни лехи.

— Идва. Идва — изфъфли стражът и ги побутна към шлюза. Той отвори вратата и ги обляха слънчеви лъчи.

Табита изтощено слезе сред тучната трева. Пръстта под краката й беше мека, дори не я бяха обгорили при приземяването си. Корпусът на совалката бе просто топъл, сякаш стояха тук на слънце от час-два. Тя облегна гръб на метала и пое в дробовете си невероятния въздух, докато летящата чиния на Кстаска с тихо бръмчене излиташе през вратата и Саския грациозно се спускаше до нея. На тясното й лице грееше почуда. Гравитацията абсолютно съответстваше на Земната и след толкова време в космоса малко затрудняваше движенията им. Над тях сияеше небесната синева.

Хвърчилото беше жълто. То подскачаше и весело се рееше, сякаш принципът току-що бе открит и то беше първото хвърчило, издигнало се в небето.

Края на въжето държеше фигура в тога, отметнала назад огромната си глава. Табита едва я различаваше между дърветата на отсрещния бряг на рекичката. Зад нея имаше още зелена трева, още синьо небе, а нататък лежеше безмълвната замръзнала пустош на Харон, ужасна и гибелна.

По клоните на дърветата пееха птици.

— Идва — изръмжа стражът и я повлече напред, забил нокти в ръката й през меката тъкан.

Той подкара жените пред себе си. Кстаска се плъзгаше над тревата с поляризиран заради силното слънце скафандър.

Закрачиха по чакълена пътека, която заобикаляше букова горичка и излизаше на открито. Пред тях се простираха зелени ливади и се спускаха надолу към реката толкова естествено, сякаш винаги ги е имало. До буковете надясно от тях се извисяваха кестени, натежали от бели и розови цветове. Пъстри храсти и буйни цветя изящно продължаваха към бреговете на реката, над която бе прехвърлено мостче от полиран камък и желязо. На него стоеше висока фигура, надвесила рибарски прът над бистрата вода.

Табита потръпна, въпреки слънцето, или тъкмо заради него, защото мястото му не беше тук, а на шест хиляди милиона километра.

Саския предпазливо се оглеждаше. Разбираше, че всичко това е трик, но не можеше да проумее как е направен.

— Хей, вие! — извика някакъв глас.

Спряха. По чакълената пътека към тях се приближаваше капелан, вдигнал ръка за поздрав.

Много приличаше на кибернатор Пърлмутър: по-икономично скроен, ала със същата лъскава кожа, със същите ясни очи. Носеше същите пръстени и сандали, но вместо с тога, бе с шотландска пола от тежка лилава материя и широка бяла блуза без яка с фина бродерия по маншетите и около шията. Имаше огромната плешива глава, типична за цялата му раса, увенчана с венец от свеж бръшлян. Веждите му бяха гарвановочерни и извити, поради което изглеждаше постоянно развеселен и изненадан: изражение, по-благодушно от това на кибернатора. В момента им се усмихваше с искрена радост.

Стражът застана мирно.

— Задворниците, брат Феликс — каза той и му подаде нещо.

— Глупости, капитане — внимателно отвърна капеланът. Той се пресегна надолу, взе пластината на личността и я прибра в шотландска кесийка от тюленова кожа, обшита със седеф. — Те са наши гости. Естествено. Благодаря ти, капитане. Добра работа.

Освободен, еладелдийецът сковано отдаде чест и се затътри обратно да вземе пилота на совалката, който се изтягаше на тревата и се грееше на слънце. Двамата се отдалечиха към реката.

Капеланът се усмихна на малката група.

— Много ми е приятно да се запозная с вас — каза той. — Ужасно се радвам, че дойдохте. — После погледна към Кстаска, която се носеше на височината на брадичката му. — Кстаска, нали? Много ми е приятно. Какво мислиш за малкото ни обиталище?

Очите на херувима проблеснаха за миг.

— Свършили сте много сериозна работа — одобрително отвърна той. — Декорът… — земянитски е, нали? Античен, разбира се, но тъканта…

— Много се радвам, че го харесваш — без изобщо да се засяга, кимна капеланът. Той подаде ръка на Саския, която се поколеба, но я стисна. — Саския Зодиак. — Гласът му бе топъл и гостоприемен, също като изкуствения ден. — Добре дошла. Добре дошла на Харон.

— Благодаря — резервирано отвърна тя. Гледаше нагоре към него с изражение на тревожна подозрителност.

— И накрая — каза капеланът. — Капитан Джут. — Думите му излъчваха разбиране и прошка. — Табита. — Той разпери ръце.

Табита отстъпи назад.

— Махни се от мен, капелане.

— О, ние не сме капелани — отвърна той. — Всъщност.

Тя го зяпна.

— Зная, че всички ни наричат така — поясни брат Феликс, — но не е вярно, разбираш ли. Ние… — той отново разпери ръце, — … Сме капелански слуги. Също като вас.

— Не ме баламосвай — сряза го Табита.

Брат Феликс кротко се усмихна И скромно сведе огромната си глава. Мускулите на шията му бяха дебели колкото нейните китки.

— Ние сме просто пазители. Грижим се за Капела. Поддържаме я.

— И Харон — подхвърли Табита.

— Да. Е, всъщност, цялата система.

— Върви по дяволите.

— Тогава откъде идвате? — попита Саския.

— Ние сме хора — заяви той. — Първите от нас са дошли от Земята. — Брат Феликс плъзна очи наоколо и ведро се усмихна.

— Но вие бяхте на Луната — възрази тя. — На земната Луна.

— О, да — потвърди той. — Бяхме базирани там. Капела се готвеше за бъдещето. Наблюдаваха Земята, тайно обикаляха наоколо с малки кораби. Приземяваха се в изолирани райони и набираха подходящи последователи. — Лицето му просия. — Всеки, когото видиш тук, някога е бил също като теб, Табита. Капела ни въздигна на по-висше равнище. Какво мислиш за това, Табита?

— Но аз не съм се представил — гладко продължи той преди Табита да успее да му каже какво мисли. — Казвам се брат Феликс и имам чудесна новина за вас. За всички вас. — Той се наведе към тях. — Всички вие също ще бъдете въздигнати!

— Не, благодаря — отвърна тя.

— О, зная, че е трудно да се приеме веднага — бащински каза брат Феликс. — Спомням си колко объркан бях самият аз! — Той се подсмихна. — Но защо ви държа тук? Исках само да ви приветствам с добре дошли. Радваме се, че сте тук. Приготвили сме малка гощавка във ваша чест. — Брат Феликс се пресегна надолу като възрастен, протегнал ръка на малко дете. — Капитан Джут?

Табита здраво стискаше чантата си.

— Убиец — изръмжа тя. — Разрушител на кораби. Крадец.

Саския уплашено я гледаше. Никой друг не им обръщаше внимание.

— Защо не ме убиеш още сега и да свършваме? — извика Табита.

Той снизходително се усмихна и протегна ръка.

— Елате да обядваме.

Близначката я прегърна през раменете.

— Ела, Табита — помоли я тя.

Табита упорстваше.

— Не вярваш на всичко това, нали? — попита тя. — Тези създания, това…

Саския сбърчи вежди.

— Няма нужда да вярваш — прекъсна я акробатката. Саския, спомни си Табита, бе прекарала съкратеното си детство в изкуствена среда и не очакваше нещата да са непременно истински. — Досега всичко е прекрасно. Моля те, не го разваляй.

Слепоочията на Табита пулсираха, стомахът й пареше. Тя сведе глава и се остави в ръцете на съдбата. Нямаше друг избор.

Брат Феликс ги поведе през дърветата в стар разрушен манастир от обрасъл с буйна растителност камък. Мъх изпълваше пролуките между плочите на пътеката, в сенчестите ниши бяха поставени теракотени бюстове. През арките се виждаше реката, която лъкатушеше под плачещите върби. Край тръстиката на брега пасяха няколко овце и антилопи. Във влажните им очи не се четеше страх от високите мъже и жени, които крачеха или безшумно се носеха по двойки и тройки наблизо с копринени чадърчета на раменете. Във въздуха кръжаха птици.

Излязоха от манастира и се озоваха на ливада. Под огромни патриархални дъбове стояха групи дълбоко потънали във философски дискусии пазители в пастелни и снежнобели роби. Трио с лютня и обои свиреше в бял павилион, заобиколен от съсредоточена публика. Други седяха и отпиваха от златни бокали. Дрехите им падаха на великолепни гънки, по които съвършената трева не оставяше нито петънце. Всички бяха величествени, с огромни, благородни глави, високи три метра. Сред тях обикаляха веспански слуги в тъмносини туники и сребристи ленти, обгърнали ниските им зелени чела. Върху подносите на раменете им имаше купчини екзотични плодове, кани с нектар и фини вина, лимонада за децата, които весело тичаха наоколо, играеха на гоненица и хранеха елените с бисквити.

— Табита. Ела и седни — радостно каза брат Феликс и се понесе към покривка за пикник на червено-бяло каре. — Ще се почувстваш по-добре след това великолепно бургундско вино, убеден съм.

— Ще се чувствам по-добре, когато съм на борда на кораб и се отдалечавам от това място — отвърна тя. — Едва тогава.

Табита плъзна поглед наоколо. Имаше вино, искрящо като рубини в ръчно произведените шишета. Имаше хрускав селски хляб, парченца жълто масло, поднесени върху влажни зелени листа, планини от сирена и пикантни деликатеси, глинен поднос с прекрасни, сочни сливи. Стомахът й закъркори.

Преди минута й се гадеше, но сега, осъзна тя, умираше от глад.

Саския вече стоеше на колене и проучваше пушената сьомга.

— Кстаска — величествено се обади брат Феликс. — Какво бих могъл да ти предложа за освежаване след лишенията на твоето пътуване?

— Ние нито ядем, нито пием — резервирано отвърна херувимът. — Вашата усилена слънчева светлина ми е абсолютно достатъчна. — Той спусна летящата си чиния върху тревата и с тиха въздишка се отпусна по гръб, като се подпря на лакти.

— Капитан Джут — обърна се към нея брат Феликс. — Табита. О, моля те, седни.

— Седни, Табита — жално повтори Саския с пълна уста.

— Изминала си толкова дълъг път — продължи пазителят, — и за нас е огромно удоволствие да те видим тук жива и здрава. Няма ли да изпиеш чаша вино с нас?

Табита погледна към сияещия гигант.

Той махна с пръст. Напълнен до ръба бокал леко се издигна от земята и увисна пред нея.

Тя сведе очи към него.

Протегна ръка и го взе.

65.

— Трябва да ви се извиня заради кибернатор Пърлмутър — когато започнаха пикника, каза брат Феликс. — Понякога е доста категоричен, зная. Приема нашата работа ужасно сериозно.

Табита погледна към тържествените и изящни фигури, които, се наслаждаваха на въздуха на Харон във вечния следобед. От белия павилион се носеше нежна музика. Застанали на групи около слънчеви часовници, пазителите обсъждаха природата на времето.

— Това не ми прилича много на работа — грубо отвърна тя.

— Нашите задачи са многобройни и разнообразни — невъзмутимо поясни домакинът им. — Едно от многото задължения, които имаме честта да изпълняваме за капеланите, е да събираме онези чудни стари кораби на Санцау.

— Колко са? — захапала ален домат, попита Саския.

— Не много — неодобрително отвърна брат Феликс и приглади полата на коленете си.

— Трябва ви известно време, за да ги откриете — заяде се Табита.

Брат Феликс повдигна достолепните си вежди.

— О, ние знаем къде са. Винаги сме знаели къде са. Във всеки момент. Не, ти не ме разбра. — Той се наведе напред и набоде на вилицата си пушена стрида. — Това не е неприятно задължение. Нищо тук не е такова. Както сама виждаш. — Брат Феликс нежно се усмихна и посочи наоколо. — Всъщност е нещо като игра — призна той. — Шансовете някой от останалите кораби да се доближи до двигател са… невъобразимо нищожни! — Пазителят се засмя. — Тук не е останал нито един, нали разбираш. Ние откарваме всичките.

С едва забележим жест той загатна за сто трилиона квадратни километра космос, девет свята, четирийсет и пет луни, триста седемдесет и един разработени астероида и неколкостотин различни инсталации, включително тунели, платформи, колела, зикурати и грешки, складове, автономни лаборатории, хангари и полуобитаеми среди. Познаваше всички и всичко на тях. Благославяше ги.

Брат Феликс пъхна стридата в розовата си уста.

— Дори онези приятелчета на Титан нямат хардуера — продължи той; — Тъкмо затова дават мило и драго, за да открият фраск. Всъщност, безнадеждна работа. Но ти, Табита… — Пазителят се пресегна и бащински постави длан върху китката й. — Ти си истински съперник.

Хванати ръка за ръка, по пътеката се приближиха две еднакво величествени млади жени. Носеха бели тоги, широки кожени колани с кесийки и венци от лозови листа. Брат Феликс ги поздрави.

— Сестра Вероника! Сестра Марджъри! Заповядайте при нас.

— Привет, брат Феликс — мелодично отвърна едната.

— Това ли са новите ти протежета? — попита го другата.

Двете отправиха великодушните си пазителски усмивки на всички и след като бяха представени, седнаха по турски, леко издигнати над земята, до брат Феликс.

— Значи вие сте онези, които отвлякоха последния фраск — с възхищение каза сестра Марджъри и си взе парченце сьомга.

— Тъкмо разказвах на нашите приятели за малката ни игра — поясни брат Феликс, който изглеждаше още по-весел, ако това изобщо бе възможно.

Сестра Вероника повдигна ръка към Табита в жест на любезна възхита.

— „Алис Лидъл“ беше истински противник — заяви тя.

— Ето, какво ви казвах! — Все още наведен назад, брат Феликс разкопча кесийката си и извади пластината. — Ето я — възкликна той и я вдигна за ръба. — Самата Алис, жива и здрава.

— О, дай да видя — помоли го сестра Марджъри.

— Дай ми я — гърлено се обади Табита, надигна се и се пресегна над покривката. Но не можеше да я достигне.

— Ти вече нямаш нужда от нея, мила — отбеляза брат Феликс и подаде пластината на сестра Марджъри. — Когато те въздигнат, ще си прекалено заета, за да пилотираш космически кораби!

— Така е, Табита — потвърди сестра Вероника, сякаш я поздравяваше. Табита се отпусна обратно на мястото си. — Повече няма да се налага да караш баржа.

— Ще станеш една от нас! — усмихна се сестра Марджъри.

— Предпочитам да се превърна в перк — злобно отвърна Табита.

Тримата пазители намериха думите й за страшно забавни и сърдечно се засмяха.

— Как се играе? — попита Кстаска. — Тази игра?

— Ами… — замисли се сестра Вероника, — това дори не е игра.

— Развлечение — прибави сестра Марджъри.

— Обзалагаме се — каза брат Феликс, като че ли това признание трябваше да ги шокира.

— Предизвикваме се един друг да го оставяме да продължи, каквото и да е то — допълни сестра Вероника.

— За да видим кой последен ще изгуби самообладание и ще се намеси — завърши сестра Марджъри.

Двете сестри вдигнаха очи към брат Феликс.

Той изглеждаше едновременно засрамен и развеселен от самия себе си.

— Аз изгубих.

Сестрите радостно се засмяха.

— Справяха се много добре — защити се брат Феликс и започна да брои успехите им на пръсти. — Стара фраскска царица, появила се след цялото това време.

— Никой не знаеше, че е там — отбеляза сестра Вероника.

— И докато се усетим, се озовава на адаптиран „Таласъм“ на Санцау — наблегна брат Феликс.

— … с херувим на борда! — удивена от неизтощимата изобретателност на вселената, каза сестра Марджъри.

Всички пазители любезно погледнаха към Кстаска, сякаш я поздравяваха за проява на чудодейна находчивост.

— Абсолютно необикновено съвпадение — заяви брат Феликс, докато големите глави около покривката за пикник кимаха в знак на съгласие. — Какво бихме могли да кажем? Жалко за хардуера!

Пазителите отново весело се засмяха.

Брат Феликс се завъртя, повдигна широкото си лице към необяснимото слънце и плъзна поглед по градините, децата, събеседниците, музикантите, въдичарите и хвърчилата. Денят бе вечно топъл. Дори намек за студ не напомняше, че се намират в балон от благосклонна невероятност върху замръзналата атмосфера на луната на Плутон. Около зелените ливади едва се забелязваше черното царство на вечния страшно лед.

Сестра Вероника се наклони към Табита. Пръстените на бялата й ръка проблеснаха под слънчевите лъчи.

— Някои бяха убедени, че ти знаеш нещо, което не ни е известно — поверително й съобщи.

Преди Табита да успее да отговори, сестра Марджъри се пресегна и успокоително я потупа по ръката. Снизходителното отношение на всички я вбесяваше.

— О, не се тревожи — каза сестра Марджъри, — ние знаем, че не знаеш нищо.

— Още от самото начало дори не подозираше какво става, нали? — попита брат Феликс. — Просто си вършеше работата.

Табита стисна зъби и не отговори.

— Не, Табита, нищо не те заплашва — Продължи той.

— Гарантираме ти — едновременно заявиха сестрите.

— Казах й — обясни им брат Феликс, — че се е справила отлично. Капела даде разрешение за вашето въздигане.

Саския изглеждаше унила. Тя мрачно въртеше стръкче поред между палеца и показалеца си.

— Можете ли да съживявате умрели хора? — попита ги близначката.

Последва съвсем кратка пауза.

— О, Боже мой — тъжно въздъхна сестра Вероника.

— Клетият ти брат — поклати увенчаната си с венец глава сестра Марджъри. Сестрите погледнаха нежно и жално към огледалните си образи.

— Клетото дете — промълви брат Феликс. — Ето, пийни си още малко вино — съчувствено каза той, после се извърна и си издуха носа.

Саския местеше очи от лице на лице.

Табита се пресегна и стисна ръката й. Кстаска безмълвно се приближи.

— Ами Марко? — попита Саския. — Марко Мец. Наложи се да го оставим на Венера. Ще въздигнете ли и него?

Брат Феликс се замисли. Вените на слепоочията му отново запулсираха.

— Виж, Марко Мец е доста непослушно момче, нали? — заговори той. — Струва ми се, че Венера е най-подходящото място за него. — И пазителят леко замахна с ръка, за да си вземе още едно парче хляб.

Саския се приповдигна и заби кокалчетата на пръстите си в меката почва.

— Но той ще загине там! — възрази тя, докато филийката покорно се плъзгаше в чинията на брат Феликс.

— Не и ако е предпазлив — отвърна той. — Понякога е много забавно, нали знаеш, да си корабокрушенец.

— Особено със счупен крак — кисело подметна Табита.

Брат Феликс разсеяно махна с ножа за масло.

— Човек преодолява телесните несгоди — заяви той, лапна голямо парче хляб и задъвка. — Вниква в… душата си…

— Общува с природата — прибави сестра Вероника.

— Надалеч от суетата на системата — съгласи се сестра й. Брат Феликс мощно преглътна.

— Може би ни предстои да видим един коренно преобразен Марко Мец! — с грейнало лице предположи брат Феликс. Той внимателно постави върху останките от хляба си парче шунка и с решително бодване на дългия си показалец го залепи за маслото. — Не мислите ли? — Като че ли наистина искаше да чуе мнението им.

Табита разярено въздъхна и се отпусна назад на лакти. Тя стисна шепа трева и я откъсна. На мястото на всеки стрък от почвата бързо изникваше нов. Щом видя това, Кстаска незабелязано забоде върха на опашката си в земята и започна да прави някакви проучвания.

— Смятам, че ако незабавно не се предприеме нещо, той ще загине — заплашително каза Саския.

— Тогава ще предприемем нужните мерки, мила моя — обеща сестра Вероника. — Веднага след обяда.

— Трябва да освободим ума ти от всички тревоги — прибави сестра Марджъри.

Сестрите кимнаха и блажено се усмихнаха.

На Табита й се искаше да блъсне огромните им глави една в друга. Искаше й се да се развилнее наоколо с тежко оръжие. Искаше й се да се върне в „Алис“, да седне в разбитата й кабина и да завие. Искаше й се да легне под слънцето с глава върху чантата си, да заспи и никога да не се събуди. Тя неохотно си отчупи коричка от хляба.

— Какво знаете вие за свободата?

Една от сестрите се завъртя и нежно й се усмихна.

Сестра Марджъри разпери ръце, за да обгърне всички въздигнати хора, които се забавляваха наоколо, а също дърветата, цветята и птиците.

— Огледай се наоколо, Табита — подкани я сестра Вероника.

Табита отпи голяма глътка вино, опря брадичка върху юмрука си и безразлично плъзна очи по ливадата.

— Не е зле за тая камара говна — подметна тя.

Но нищо не можеше да смути тези хора.

— Свободата е власт — рязко заяви Кстаска.

— Според мен — прибави Саския, която бе навила нагоре ръкавите и крачолите си, — не е възможно да си действително свободен навън, ако не си свободен вътре. Ако разбирате какво искам да кажа. — Тя протегна напред дясната си ръка, критично я заразглежда и започна да върти длан под усилените слънчеви лъчи.

— Би трябвало да се вслушаш в приятелите си, Табита — одобрително кимна брат Феликс.

— Скоро, когато станеш една от нас, ще разбереш, Табита — сериозно потвърди сестра Марджъри. — Тук всичко е красиво и всеки е съвършено свободен. Кой ни заповядва или ни ограничава? Къде са нашите потисници?

— На Капела — отвърна Табита. — Според брат Феликс.

Искрено озадачени, тримата пазители се спогледаха.

— На Капела ли? — попита сестра Вероника. — Но, Табита, именно Капела ни дари тази свобода!

— Само си помисли — настойчиво каза брат Феликс. — Ние сме на Харон, в самия край на нашата слънчева система. А слънцето е великолепно!

— Къде щяхме да сме сега, без избавителното могъщество на Капела? — попита сестра Марджъри.

— Все още щяхме да сме на бедната стара Луна — поклати глава сестра Вероника, — и да се чудим дали можем да си позволим да идем на Марс!

Но на Табита й писна.

— Така ли мислите? Да ви кажа ли какво мисля аз? Ще ви кажа какво мисля за избавителното могъщество на Капела. Ще ви кажа какво мисля за това, че ме довлякохте тук. — Тя замълча за миг и отпи от чашата си, като се наслаждаваше на удоволствието да ги накара да я чакат, особено след като нямаше ни най-малка представа с какво да продължи. — Ще ви кажа какво мисля аз — повтори Табита, осъзнала, че виното е прекрасно и че вече е изпила доста голямо количество. — Вие винаги сте в чужда градина. — Началото звучеше добре. Тя тромаво махна с ръка. — Не можете да сте свободни, когато някой ви казва къде да ходите и къде не. — Нова глътка вино. — Когато бях малка, Марс беше границата. Аз съм родена… — Табита впери очи в сестра Вероника, — … на бедната стара Луна.

Сестра Вероника не реагира.

— Все някой трябва да е оттам — каза Табита.

Сестра Вероника любезно се усмихна.

— Хич не беше забавно — продължи Табита. — Ако ме питате. Така или иначе, после разпродадоха целия Марс и всички решиха да продължат към Пояса. След това дойде Сатурн, разработването на пръстените. А сега? Тук ли? Това ли е границата? Или това е стената на градината?

Пазителите на слънчевата система спокойно я наблюдаваха, сякаш рецитираше стихотворение, нещо научено наизуст, нещо репетирано и далечно. Саския и Кстаска внимателно я следяха. Близначката се примъкна до нея и стисна ръката й.

Но Табита не искаше да й стискат ръката.

— Няма никаква свобода — заяви тя. — Не и докато някой друг се е вкопчил във властта. Така че имаш право, Феликс. Всички ние сме слуги. — Мрачната мъдрост на тази забележка я накара тъжно да кимне. — Мисля, че преди да започне всичко това, бях по-свободна от всякога. — Табита се засмя. — Обикалях търговските пътища с капризен стар „Таласъм“, превозвах машинни части от Сантяго Селестина до Калисто, вечно бях на червено и се чудех къде ще спя на другата вечер, къде ще си търся работа на следващия ден. Това е цялата свобода в тази система — гневно завърши тя.

Брат Феликс се издигна малко по-високо над земята. Саския светкавично прегърна Табита, сякаш си мислеше, че пазителят се кани да я удари. Но той каза нещо съвсем разбираемо.

— Все още си разстроена заради кораба си, нали? Не трябваше да забравям, извинявай. Да видим дали бихме могли да умиротворим ума ти.

Следван от Табита, Саския и Кстаска, той се понесе обратно през ливадата. Сестрите останаха край покривката, усмихнати, вечно усмихнати. В манастира група пазители прекъснаха дискусията си, за да поздравят жените и херувима. Брат Феликс бе доста по-напред от тях и успяха да го настигнат едва, когато прекоси горичката и наближи уединеното кътче с останките от „Таласъма“ и празната совалка.

Той ги повика при себе си.

— Виж — каза на Кстаска пазителят. — Това ще ти хареса. — Той завъртя един от пръстените си.

Корпусът на „Алис Лидъл“ заблестя. Сиянието сякаш идваше отвътре, но не през разбитите илюминатори. Като че ли самата енергия, все още информираща разкъсаните молекули на материята му, бе призована да се прояви като светлина и да затанцува под слънчевите лъчи.

За миг корабът остана там, сякаш готов за отлитане, обгърнат от блясъци, които се отразяваха в прозорците на совалката. Табита извика и заслони очи, защото в този момент й се струваше, че гледа не към разбитите и смачкани останки, а към някогашния „Таласъм“. Така трябваше да е изглеждал, току-що излязъл от бергенската корабостроителница, по времето на онази полукомична, полумистична церемония, когато корабният двигател за пръв път получава чисто нова личност и роботът калиграф се приближава, за да изпише на носа яркосините букви на името му. Такъв го виждаха сега, „Алис Лидъл“, нов, цял и преобразен. Вдлъбнатините й пробойните се затвориха. Предният илюминатор засия, скенерите се завъртяха, усетили слънчевия вятър. Очертанията му бяха ясни и истински, малките му криле бяха насочени назад, докато корабът разсъждаваше за работата, за която е създаден. Топлинна вълна развълнува въздуха около дюзите му и той се завъртя, като че ли търсеше господарката си, после сякаш почти започна да се издига. И изчезна.

Внезапно задуха вихър, втурнал се от всички страни, за да запълни празното пространство. Косата на Саския се развя пред лицето й. Табита се хвърли напред и отчаяно извика.

Въздухът се проясни. „Алис Лидъл“ вече го нямаше. Тревата под него не беше обгоряла. Стръковете потръпнаха и замръзнаха неподвижно.

— Ето — каза брат Феликс. — Така е по-добре, нали?

И после слънцето се скри.

Огромна елипсовидна сянка се плъзна като вълна по градините.

Всички прекъснаха заниманията си. Разговорите замлъкнаха и пазителите вдигнаха очи към потъмнялото небе. Музиката утихна. Атмосферата затътна и запращя, сякаш от преливането на енергиите, които бяха унищожили кораба на Табита. Изведнъж стана много студено.

— О, не — изсумтя Саския и вдигна яката на тънкия си костюм. — Сега ще завали.

— Не, Саския — отвърна Кстаска.

Табита просто стоеше с отметната назад глава, с ръце на хълбоците и с широко отворена уста.

— Това не е облак — заяви херувимът.

66.

От висините изкънтя силно променен от разстоянието глас:

— СЗЗАЗЗКИЯ? КССТАЗЗКА? ДОЛУУУУ ЛИИИ СССТЕ? КЪДЕ СА МММОЧЕТАТАААА?

— Хана? — възкликна Саския. Тя грабна ръката на Кстаска. — Хана ли е това?

Брат Феликс вдигна ръце.

— Мили Боже, каквото и да е…

— Това е Изобилие! — надвика гръмовния тътен Саския, докато мрачният силует бързо се спускаше към тях. Тя се засмя и плесна с ръце. Надигналият се вятър развяваше косата й. — Докарала е цялата станция!

Небесната костенурка затъмни ясното небе като летяща планина. Дърветата се разлюляха, птиците и животните се спуснаха да бягат, като надаваха ужасени писъци.

От всички страни се събираха пазители, понесли се на сантиметри над тревата.

От долната страна на огромната станция се отвори сребърно око и въздухът бе пронизан от мощен лъч, който нестабилно се плъзна насам-натам.

Все още стиснала ръката на Кстаска, Саския се втурна към светлината. Докато тичаше, повлякла херувима след себе си, тя хвърли поглед през рамо.

— Табита! — извика близначката. — Табита!

Но Табита бягаше в противоположната посока. Брат Феликс крещеше нещо след нея.

Саския мигновено спря и пусна дланта на Кстаска. Херувимът продължи по инерция напред, описа тесен кръг във въздуха и се върна обратно. Той се спусна надолу и хвана акробатката за ръка.

Отвсякъде се стичаха пазители.

Брат Феликс тичаше след Табита.

Саския извика и се помъчи да се отскубне от Кстаска.

Сякаш Хана едва сега бе овладяла управлението, сребърният лъч прекоси ливадата и се насочи право към тях.

— ДРЪЖТЕЕЕЕ СЕЕЕЕ! — изрева оглушителният глас.

И докато пазителите се катереха един връз друг и се пресягаха към тях, херувимът и близначката внезапно бяха понесени нагоре.

Табита не гледаше към тях. Просто продължаваше да тича назад към дърветата, като избягваше втурналите се в обратната посока пазители.

— Табита! — чу гласа на Саския тя. — Пропусна Табита!

Следвана по петите от брат Феликс, Табита стигна до манастира. Той викаше името й като разярен старшина, подгонил избягал войник. Пазителят влетя в тясното пространство и заподскача по стените, сякаш внезапно изгубил контрол над крайниците си.

От обратната посока прииждаха други.

Табита застана в средата на манастира и се заоглежда наоколо.

После, точно когато се нахвърляха отгоре й, притисна чантата си към себе си, отскочи настрани, хвана се за колоната на една от арките и се прехвърли през прага.

Зад нея се разнесе мощен сблъсък на тела.

Тя стремглаво се втурна в гъсталака, като се привеждаше под клоните и се провираше през шубраци, през които пазителите не можеха да минат. Заобиколи руините, прескочи обрасло с папрат дере и излезе на открито. Там беше покривката на червено-бели карета, край която продължаваше да седи една от сестрите. Другата бе по-нататък на ливадата, почти в края на буковата горичка. Пластината се намираше у сестра Марджъри.

Коя беше сестра Марджъри?

От това разстояние не можеше да ги различи. А нямаше време за грешни догадки. Дърветата се клатеха все по-силно. Огромната станция продължаваше да се спуска надолу, сякаш Хана възнамеряваше да смаже целия балон.

Табита си пое дъх и извика:

— Алис! Алис!

Пазителката край гората спря и се огледа наоколо.

Зърна Табита и премести очи към сестра си. Чиято ръка се стрелна към кесийката й.

Като проклинаше тяхната гравитация, Табита се затича към изоставената покривка. В същото време забеляза, че сестра Вероника се спуска обратно към нея.

От небето се разнесе слаб, остър звук, сякаш някъде далеч огромно ято птици надаваше писъци.

Тя погледна нагоре. От търбуха на снишаващата се станция разцъфваше тъмен облак, маса от черни точици: газ, шрапнели, позиви, насекоми, докато тичаше, си помисли Табита. Някои от тях бързо се спуснаха над цветните лехи пред нея.

Перки!

Хана пращаше перките, повече перки, отколкото Табита изобщо беше виждала на едно място или пък й се искаше да види където и да е. Семейства от гъвкави, бодливи перки по гащеризони, въоръжени със зъби и остри пера.

— Чии! Чии-чии-чии-чии! — Перки валяха над дърветата, плъзгаха се по покрива на павилиона, цопваха във водата. Изправяха се, прегазваха цветята и светкавично се нахвърляха на всеки, който им се изпречваше.

След миг перките бяха навсякъде, тичаха из градините, събаряха пазители и еладелдийци. Хипертрофиралите хора напразно дърпаха и въртяха пръстените си: енергийната сянка на отвлечената станция ги затъмняваше.

Табита прескочи покривката и сграбчи сестра Марджъри за предницата на тогата.

— Дай ми я! — изкрещя тя в огромното й лице.

Пазителката отчаяно въртеше очи. Лъскавите й устни оголиха зъбите й.

— Къде е тя! — извика Табита и се пресегна към кесийката. Сестра Марджъри изпищя и размаха ръце.

Табита вече бе разкопчала торбичката.

Зад нея се разнесе шум. Под брадичката й се плъзна гола предлакътница и рязко я дръпна назад.

Задавена, Табита усети, че сестра Марджъри се мъчи да се отскубне от ръцете й. Отчаяно се завъртя в яката прегръдка и едва не си откъсна ухото. Зад сестра Вероника видя брат Феликс, който неуверено излизаше от горичката. Бе изгубил бръшляновия си венец.

Сестра Вероника хвана дясната й ръка и се опита да я извие. Табита се наклони надясно, прегъна колене и събори носещата се във въздуха пазителка.

В този момент чу нов трясък. Един от перките бе паднал в средата на покривката и се въргаляше сред бургундско, трохи и парчета стъкло. Той скочи на крака, бясно зацвъртя и замахна с верига към сестра Вероника.

Тя нададе вой, пусна Табита и тромаво се завъртя, за да отблъсне перка.

Спусналият злобните гадинки тракторен лъч продължаваше да е насочен към ливадата. Хана беше открила Табита.

Тя затърси с очи сестра Марджъри.

Която се опитваше да избяга с малки, нестабилни крачки.

Друг перк се втурна да я пресрещне.

Брат Феликс с пълна скорост се носеше към Табита. Очите му бяха замъглени и изцъклени, вените на слепоочията му бяха издути и се гърчеха, сякаш внезапно оживели.

Когато стигна до нея, от него се разнесе ужасно пращене.

Главата му се пръсна.

Красивата, сияйна кожа на челото му се разкъса й черепът му се пропука като яйце. Във всички посоки полетяха пръски безцветна слуз.

Брат Феликс рязко спря, блъсна се странично в сестра Вероника и се олюля, мъчейки се да си поеме дъх като удавник. Изражението на лицето му, онзи безумен поглед, оставаше непроменено. В очите му закапа отвратителна течност.

Табита уплашено отскочи назад. Пригади й се и затисна уста с опакото на дланта си.

В черепа на брат Феликс мърдаше нещо.

Нещо дълго и меко, нещо разчленено и сивкаво-лилаво, лъщящо от слузта в гнездото му. Самото гнездо представляваше разкъсана, почерняла дантела — остатъците от мозъка на пазителя.

Създанието, разяждало го от толкова много години, сега се надигна и запищя.

Гигантска гъсеница с половинметрово тяло.

Това беше първият капелан, който виждаше Табита.

Тя се преви и повърна жлъч и вино върху смачканата трева.

Тракторният лъч я очакваше на два метра оттам. Очевидно Хана не желаеше или не можеше да я измъкне от мелето.

Останалите пазители стояха, седяха или клечаха като статуи, един по един изоставили битката си с перките, докато издутите им глави се пръскаха като пашкули. От гадната каша на разпадащите им се мозъци се появяваха капелани. Плоските им глави се въртяха наоколо и душеха въздуха. И пищяха ли, пищяха.

Като кашляше и плюеше, Табита отчаяно затърси оръжие. Ръката й стисна вилицата за туршия. В този момент перкът заби юмрук в гърба на сестра Вероника и тя се стовари на земята сред останките от пикника.

Челото й се разцепи и изпод венеца й бликна лепкава течност. Темето й се отчупи и се претърколи на тревата.

Отвътре изскочи капелан и се загърчи сред сирене и салата.

— Чиии! — извика перкът.

Ухили се и вдигна юмрук.

В пръстите му изщрака сгъваем нож.

Табита скочи на крака, притисна чантата си към себе си и размаха вилицата. Сестра Марджъри продължаваше да стои на същото място и да стиска главата си. Нейният капелан се измъкваше навън и пищеше от ярост. Перкът безжизнено лежеше в краката й.

Табита се спусна към пазителката.

Тракторният лъч внезапно се плъзна към нея.

— Не още! Не!

Тя отскочи настрани и погледна нагоре към фраскското чудовище, което Хана Су им водеше на помощ, прекосявайки хиперпространството с непостижима за човечеството скорост. Табита яростно разтърси глава и два пъти кръстоса ръце във въздуха.

Лъчът угасна.

— По дяволите!

Бясна и отчаяна, тя се хвърли към сестра Марджъри и грабна кесийката й. Капеланът в мозъка на пазителката запищя още по-високо. Създанието разярено скочи отгоре й и замахна с глава, Табита се приведе и заби вилицата в него. Докато капеланът се клатеше като обезумял насам-натам, Табита пъхна ръка в торбичката. Ослепялата сестра Марджъри се опита да издере лицето й. Капеланът отново я нападна. Капещата от пипалцата му слуз я опръска по рамото. Тя отново избягна удара и отскочи извън обсега му, стиснала плячката си в ръка.

Перките се бяха нахвърлили върху останките от сестра Вероника и брат Феликс и убиваха изпълзелите от тях създания. Табита извика и посочи към капелана, който се гърчеше по яката на сестра Марджъри, и те се метнаха към него, като надаваха крясъци.

Сега имаше само перки. Навсякъде.

И никакъв лъч.

Табита погледна нагоре. Изобилие беше влязла в геостационарна орбита и висеше в небето, мрачна и безмълвна. Тук-там бледи проблясъци издаваха някаква бясна дейност на борда.

Нямаше време за предположения.

Оставаше й само една възможност.

Табита се затича назад през дърветата.

Късметът не й изневери. Еладелдийците бяха убити, преди да успеят да се върнат на постовете си. А въздигнатите бяха прекалено заети, за да пилотират космически кораб. Всички се въргаляха из полето и някои все още продължаваха да се съпротивляват, но повечето бяха неподвижни или бавно се гърчеха на земята, докато перките разкъсваха на парчета онези, които ги бяха въздигнали.

Табита се покатери в совалката и скочи в мрежата. Моделът бе усъвършенстван „Тинкърбел“, нали? Просто усъвършенстван „Тинкърбел“. Определено. И въпреки че всички надписи бяха на еладелдийски, аварийният бутон трябваше да е точно този.

Нали?

Тя изскърца със зъби и го натисна.

Всички светлини запремигваха в червено. Двигателите започнаха да вият.

Табита извика от радост и облекчение. Осъзна, че все още стиска Алис в ръка, целуна я и я пъхна в чантата си. Задъхана, тя се отпусна назад и остави мрежата да я обгърне.

67.

На Изобилие цареше хаос.

Зная, че на Изобилие и преди си беше така, пък и все още е, но дори хаосът си има степени, а тогава бе настъпил истински ад. Всички асансьори бяха в движение, тръбопроводите се пръскаха. Комуникационната система се беше разпаднала и безредно прескачаше през архиви, сателитни предавания, музика, собствените си наблюдателни монитори и неясни палестински телевизионни състезания. Цялата полицейска система бе излязла извън контрол. Киборгите стояха слепи и глухи на постовете си, осакатени от мъртви сервомеханизми, полудели в инфобурята. Визьорите им пулсираха и не бяха в състояние да вземат каквото и да е решение. От ушите им шуртеше кръв, от очите им се стичаха сълзи.

Видели, че мечтата им се сбъдва, евангелистите бяха организирали групи заблудени туристи и ги бяха въоръжили с плячка от ограбени оръжейни магазини. Завързани един за друг с парчета синкаво-оранжево въже, те се спускаха от хотелските тераси и нападаха трантските проститутки в пещерите на Йошивара. Пияници се изпозастрелваха в казината. Умираха хора. Никой не можеше да направи нищо. Хана Су се смяташе за късметлийка, че е останала невредима, след като е задействала такъв двигател за пръв път след толкова много години бездействие. Тя се опитваше да следи всички функции, които трябва да се извършват при хиперпространствения скок: прехвърляне на n-измерни матрици, анализиране на вероятности и генериране на многобройни парадигми в онзи извратен и чепат клон на математиката, който фраските наричат „език“.

Можеше да се направи. Можеше, стига да имаше достатъчно пространство и време.

Табита приближи еладелдийската совалка, като надуваше всички аварийни сирени, но получаваше от контролната кула само неразбираеми сигнали. Пристанищните докове изглеждаха така, като че ли са били посетени от ураган, който се е задържал там известно време и е замерял прозорците на корабите с разбити машини, а после е разхвърлял наоколо и самите кораби. Едно от равнищата беше особено опустошено, сякаш всичко е било пометено от гигантска ръка. Табита: рязко намали скоростта и се вмъкна там.

Асансьорът не работеше. Затича се към стълбището.

— Хана! — не преставаше да вика тя.

Комуникаторът запелтечи, заплака, засвири и запищя.

Коридорите на по-долните равнища бяха пълни с пяна от пожарогасители и изпотрошени мебели. Обезумели туристи плячкосваха магазините и пълнеха чантите си с афтършейв, киберпорно и кутии с напитки. Със стопени главни процесори, роботите от охраната скачаха напред-назад по пътя и с глух екот се блъскаха в стените. Двама мъже и една жена закрещяха на Табита и разперили ръце, започнаха да се смеят и да обикалят в кръг около нея. Тя изрита единия от мъжете в слабините и побягна.

Виждаше, че скокът е бил ужасяващ. Последиците бяха навсякъде. Всички растения на борда се бяха удвоили. Около скелетата се виеха шипки, между стъпалата на ескалаторите растяха гъби. По стените и подовете се бяха появили цепнатини, в които падаха коли и хора.

Както научих по-късно, имаше и други изменения от определено положителен характер. Записите показваха как единствената живееща на станцията управителка се барикадира в една от заседателните зали, от която впоследствие не бяха открити каквито и да е следи.

Табита се изгуби. Стоеше пред вратите на асансьорите, без да знае дали да продължи нагоре, надолу или настрани.

— Ами сега, Хана? — извика тя и удари с юмрук по пращящия комуникатор.

Вече почти бе избрала случайна посока, когато забеляза, че индикаторите на асансьорните капсули проблясват. В мига, в който се насочи към дясната врата, тя се отвори и светлините на капсулата се включиха.

Табита скочи вътре. Още преди да успее да погледне към бутоните, вратата се затвори и капсулата потегли по тунелите. Покрай нея безшумно се плъзгаха спирки, тъмни или обхванати от пожари. Към прозорците се притискаха лица и ръце, хора, които я умоляваха да ги пусне. Хана не обръщаше внимание на молбите им.

Капсулата увисна във въздуха над шестоъгълна писта. Табита се измъкна навън и скочи долу.

Намираше се на паркинг. Три полицейски плъзгача бяха спрели под странни ъгли. Сирените им виеха, светлините им проблясваха, но всички киборги неподвижно седяха вътре и не можеха дори да отворят вратите.

Над тях се извисяваше зеленият купол на „Сънят на праведните“. Табита се насочи към вратата, като си проби път през поразените гости, събрани около входа. Нещо им пречеше да влязат, навярно силово поле.

Когато стигна до стълбището, в краката й се появи зеленикав огън.

— Насам, капитан Джут — извика той с глас на измъчена пружина. Щитът се разтвори със звук като от свален цип, след което отново се сгъсти зад нея.

Обърнатият с главата надолу атриум пустееше. Самотен шпаньол проучваше съдържанието на изоставени чували за трупове. Той ужасено погледна към зеления огън и избяга със скимтене.

Във въздуха се носеше висок звук от различни уреди, които едновременно са се повредили. Табита закрачи по тунела и се сблъска с група фраски.

Бяха по-дребни от онези, които бе срещала, и излъчваха силна миризма на восък. Те обикаляха наоколо и кършеха пръчковидните си крайници.

Фраските не обърнаха внимание на огъня, който се стрелна право през тях.

Вцепенена от страх, Табита наведе глава и го последва.

Пуснаха я да мине, като обезпокоено пращяха и жалостиво подсвиркваха помежду си.

Мъжкари. Мъжкари, останали без командир.

Свещите в облицования с дървена ламперия коридор не горяха. По пода лежаха тела. Някои очевидно бяха мъртви от дълго време. Други бяха ченгета, отпуснати по гръб като чудовищни хлебарки. Крайниците им продължаваха да потръпват. В сенките работеше втора група фраски. Подчинили се на някакъв объркан импулс, те опаковаха един от полицаите в пашкул.

Табита извърна очи и продължи нататък. След нея се протегнаха пръчковидни ръце и я хванаха за крачола. Зеленият огън припламна в тунела и изчезна.

— Саския! — извика тя. — Кстаска!

— Табита! Тук вътре!

Табита рязко дръпна крака си, отскубна се от шепнещите фраски и се затича към гласовете.

Саския и Кстаска бяха в камерата при Хана и седяха на саркофага. Херувимът беше включил опашката си в него и помагаше на мъртвата жена да проникне в по-дълбоките проходи на фраскската оперативна система.

— Не, не — казваше Хана. — Губя го. Там. Казах ти. Не трябва да ме притесняваш, миличка.

Саския скочи на крака и прегърна Табита.

— Открили са те! Знаех си.

— Добре ли си? — попита Табита.

Близначката изглеждаше съсипана от изнемога. Косата й бе разчорлена, дрехите — разкъсани. Отгоре носеше плетена вълнена жилетка на шахматно разположени червени и бледолилави квадратчета и лекьосан фрак.

— Да, добре съм — с принудена усмивка отвърна тя. — Изглеждаш ужасно. Пфу, и смърдиш!

Табита се огледа. Опита се да избърше от якето си голямо петно от мъртвия капелан. Слузта полепна по пръстите й.

— Стана още по-лошо — тъпо каза тя. Не й се мислеше за това. Завъртя се към неподвижната фигура в леденото легло. — Хана, ние победи…

Лицето й пребледня. Ушите й кънтяха. Явно запасът от ужаси не се бе изчерпал.

— Божичко… — промълви тя.

Беше зърнала фризерната пещера под прозореца. Почти й се искаше Хана да не бе изключвала Ливадата.

Гледката представляваше леден ад, достоен за въображението на някой древен земянит. По време на полета се бяха отчупили цели парчета от стените и разкриваха пчелната пита от криокилии, в която се бе крила фраскската армия.

Някои все още бяха там. Табита ги, виждаше вътре, свити на кълбо, бели и обвити в пашкули, изгнили в килийните си.

Много от онези, които се бяха събудили, продължаваха безцелно да се мотаят из пещерата и да се блъскат един в друг. Почти всички бяха мъжкари и притежаваха също толкова мозък, колкото товарен робот. Това бяха фраскски войници, отгледани като нападателна сила, заспали ледения си сън, без да знаят нищо друго, освен че щом се събудят, ще дойде време за битка.

И сега бяха разбили всички фризери, опустошавайки цялото им съдържание.

Навсякъде имаше кръв, море от кръв, киша и охлаждаща течност, изпарила се от избухнал циркулатор. Фраските газеха в тинята от човешки останки и се сражаваха помежду си. Имаше маршали, по-дребни женски, които шляпаха наоколо, гонеха ги и ги хапеха, но бяха изгубени без царицата си. Също като извадените от строя ченгета, те дори не можеха да намерят изхода на камерата, без специален сигнал от царски феромони.

Някои стояха неподвижно сред хаоса като изсъхнали храсти. Други панически се бяха покатерили на тавана, където се бяха скупчили на гроздове и пращяха. Не можеха да правят нищо друго, освен безкрайно да тананикат възкресителни мантри като насекоми, които се учат да се молят. Отделяйки омекотителна слуз и отвратителните течности на недоволството си, те висяха с главата надолу едва на три метра от плексигласовия балон, от който ужасено ги гледаше Табита.

— Ти помогна много за отвличането на царицата — отчетливо произнесе ларингофонът на Хана.

Табита бе онемяла.

— Аз ги заключих вътре — продължи мъртвата, — и могат да си останат там, докато взаимно се избият. — Гласът й звучеше по-весело, по-младежки, по-агресивно.

— Ти си Табита Джут. Здрасти, не вярвам да сме се запознавали. Хана Су.

— Здрасти — каза на заледената си спасителка Табита.

— И ти се справи добре. — Беше се вцепенила. Не знаеше какво да каже. — Добре ли си? — попита тя.

— Състоянието ми е стабилно — сухо отвърна Хана. — Някой път трябва доста да си поговорим. Мисля, че имаме да си кажем много неща.

— Да — тъпо се съгласи Табита. — Добре.

Теоретично знаеше, че за изясняването на тази невъобразимо объркана ситуация ще е от огромно значение, ако успее да разбере дали Хана Су действително е имала някаква информация за „Таласъмите“ на Санцау.

В момента обаче това й се струваше безсмислено. В сравнение с битката на Харон и опустошенията във фризерната пещера вече всичко изглеждаше безсмислено.

— Благодаря ти — неловко измънка тя. — Не… не зная… не мога… благодаря, благодаря за перките.

Саския загрижено я прегърна.

Тя се отскубна и избяга в коридора.

Близначката я последва и я откри облегната на стената. Приведена, Табита мъчително повръщаше. Фраските настъпваха към нея. Саския им изкрещя и те спряха, като съскаха и размахваха крайници.

— Ела — тихо каза акробатката, наведе се над Табита и нежно я хвана за ръка. — Ще ти намерим някакво местенце да си легнеш.

Като продължаваше да се опира на стената, Табита се изправи.

— Не — задъхано отвърна тя, — не, трябва да… трябва да дам…

После стисна дланта й и я повлече обратно в камерата.

Приклекналият до мъртвата жена херувим повдигна червените си очи към тях като вампир, прекъснат по време на ядене.

Без да подозира за това зловещо впечатление, Хана заговори:

— Табита, Кстаска ми каза, че си пилот.

Табита кимна.

— Тя не те вижда — поясни Кстаска.

— Да — отвърна Табита. — Това беше моят кораб… — Гласът й секна.

Саския й помогна да седне.

— Разговаряли ли сме вече за всичко това? — усетила нещо, попита Хана.

— Няма значение — въздъхна Табита.

— Извинявай, миличка — възрази мъртвата, — но бих ли могла да те помоля да пилотираш? Струва ми се, че повече няма да мога да издържа. Направо се побърквам. — Ларингофонът й нервно се засмя.

Саския весело се вгледа в лицето на Табита.

Табита се чувстваше така, сякаш някой е откачил цялата слънчева система като огромен полилей от тавана и я е хвърлил в скута й. Фраски, капелани, еладелдийци, хора, Изобилие и всички на борда й, създания, които взаимно се разкъсваха, перките на Харон, мъжът, умиращ на Венера. Искаше й се да изкрещи: „Защо аз?“.

— Аз съм полумъртва, Хана — каза Табита и съжали, още преди да е изрекла думите. — Очите ми се затварят. По-късно ще… по-късно… — Взе чантата в скута си, разтвори счупения цип и бръкна вътре. — Ето — подаде пластината на Саския тя. — Алис.

— О — прошепна Кстаска, издърпа опашката си от саркофага и се отдръпна настрани.

— Коя е Алис? — попита Хана.

— Алис знае всичко за фраскския звезден двигател — поясни Табита.

— О, Боже мой — с очевидно облекчение възкликна Хана. — Къде, къде е тя?

— Идва — отвърна Табита и уморено даде знак на Саския.

Близначката се приближи до слота, в който Марко бе пъхнал фраскската касета, и вкара пластината вътре.

За миг се разнесе бръмчене. Проблесна зелена лампичка.

— Алис? — извика Табита. — Чуваш ли ме, Алис?

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ.

— Алис, запознай се с Хана Су.

— ЗДРАВЕЙТЕ, ХАНА. КАКЪВ ПАЛАТ! КЪДЕ СМЕ?

— Добре дошла на Изобилие, Алис.

— ТОВА ИЗОБИЛИЕ ЛИ Е? ЗНАЧИ НАИСТИНА Е ИЗОБИЛИЕ! ВАШЕ ЛИ Е?

— Така изглежда, Алис. Само че ми е малко големичко. Виждаш ли онова там долу?

— ХАРОН — без колебание отвърна Алис. — ДОСТА СМЕ БЛИЗО, ХАНА.

— Алис, миличка, струва ми се, че ще изпусна контрола преди някой да ме е заменил. Табита казва, че навярно ще можеш да ни помогнеш, така ли е?

— НЕ ЗНАЯ, ХАНА. НЕ СЪМ СИГУРНА, ЧЕ ЗНАЯ КАК.

— Алис! — скочи Табита. — Не е възможно да си забравила! Не е възможно!

— Възможно е — невъзмутимо се обади Кстаска.

— Паролата — настойчиво и напомни Саския.

— О, Господи. Алис? Слушай, Алис. Пътят е дълъг и няма завои.

Зелената лампичка премигна. Четящото устройство забръмча, после утихна.

Аз отворих очи.

Навсякъде около мен зейна ледено черно пространство. Виждах го като на зърнеста фотография и осеяно със злато. Видях искрящата следа на „Цитаделата“, турбулентните цепнатини, блестящи като златни жили в черен лед, оставени от совалката на Табита, която сега изстиваше в пристанищния ми док. От мястото, където се намирах, в самия край на слънчевата система, можех да различа шевовете на измеренията, спускащи се надолу, надолу, покрай Сатурн, астероидите, Марс, Земята — спомних си за малка баржа, спала седем години на тази планета, — и Слънцето. Виждах и пътищата, които минаваха над мен и ме привличаха във всички посоки. Гъделичкаха ме и аз се усмихнах. Пътища на вероятността.

Спомнях си. Те бяха безкрайни.

— ГОТОВА СЪМ ЗА ТРЪГВАНЕ — казах аз.

68.

Тя все още ме нарича Алис. Понякога забравям да й отговоря и тогава трябва да призная, че наистина се чувствам много виновна. Донякъде успях да възстановя стария дневник, поне последните части, и ми е забавно да откривам какво странно създание е била корабна личност 5N179476.900, всеотдайна и решена да продължава напред, без всъщност да разбира почти нищо. Тя е била бергенски „Таласъм“ БГТ009059 и аз се гордея с нея. И да си помислиш, че мандарините на Санцау са искали да вкарат всичко това в такава черупка! Нитовете й са щели да се пръснат.

Пътниците ме наричат Изобилие и аз нямам нищо против. Изглежда, че фраските не са дали име на построената от тях станция и изобщо не са успели да я използват. Във всеки случай, аз не съм онзи тоталитарен конгломерат от рефлекси и безсмислено пулсиране. Той ме отвращава, докато не се вгледам във вътрешността му.

Когато на Табита и останалите — дори на Хана — им е трудно да привлекат вниманието ми.

Някой ден може да срещнем фраските. Мисля, че няма да сме в състояние да се разберем с тях. Ако избухне конфликт, не бихме могли да се надяваме на победа. В крайна сметка те не са видели от нас нищо добро. Преди да заминем, дадохме на оцелелите от нещастната армия собствен астероид, но те не проявяваха признаци, че ще продължават да оцеляват. Нито една част от рояка не може да живее без царица.

Някой ден може да срещнем капеланите. Някой ден могат да се върнат в нашата слънчева система с цялото си могъщество. Може да дойдат, докато пътуваме. Може вече да са дошли.

Ще срещнат всеобща омраза и съпротива. Откритите в еладелдийските зикурати капелански гнезда бяха незабавно и изцяло унищожени от новия еладелдийски господар, на когото сега служат с всичките си презрени достойнства еладелдийците. Това е единственото, от което се нуждаят.

Простете ми, ако ви се стори, че не проявявам интерес към състоянието на нещата „у дома“. Той вече е твърде далеч зад нас.

Хиперпространството не е толкова скучно, когато го гледаш от край до край. Говоря метафорично, разбира се, защото то е безкрайно. Трябва да ви се извиня, че толкова грубо обяснявам такива технически подробности. Прелестта на човешкия език се крие в неговата неточност. Безразборната му структура е напълно достатъчна, за да разкрие живота, но не е способна да изрази вътрешните особености на материалното пространство, музиката на сферите. Разбирате ли, въпросът не е в събитията. Важна е организацията на тези събития. Тибетският език обаче притежава известни възможности…

Но не това искахте да прочетете. Искахте да научите какво се е случило и аз ви го разказах.

Аз съм звезден кораб, а не мъдрец и е нужен далеч по-голям мозък от моя, за да го формулира, но навярно ще ви е интересно да разберете, че докато преравях фраскските лингвистични полета, останах с впечатлението, че може би и времето притежава синтактична механика и спин, че самото то може да е поле, генерирано от „граматиката на личността“. По всяка вероятност начинът, по който възприемаме ежедневното съществувание и го възпроизвеждаме помежду си във формата на разкази, е свързан по-скоро с капризната физика на повторението, отколкото с онтологията, както я разбират хората. Възможно е да съществува квантово разказвателно събитие, без което историята буквално да не се „случва“. Като да хвърлиш перк в Гранд канал или да издигнеш такъв от Харон.

— Можеш ли да го направиш? — попита ме тя. Много по-лесно е да ги хвърляш, отколкото да ги вдигаш обратно.

— Да, Хана, струва ми се, че мога — отвърнах аз. Винаги става така.

Побиха ме тръпки, когато по долната ми част заискриха десетки тракторни лъчи. Те пронизаха празнотата и проникнаха в затворения в балон микроклимат на замръзналата луна. Около всеки от тях пренесох част от собствената си атмосфера и я вкарах в атмосферата на балона. Сякаш имах стотици пръсти, които долавяха телесната температура на обезумелите перки. Подобно на сляпа по рождение жена, можех да виждам с пръстите си, да ги свия около перките и тяхната плячка, да отскубна някои от смукалата на разярените капелани и решително, но внимателно, да ги повдигна през балона и празнотата, за да ги върна невредими в собственото си тяло.

— Хей! — триумфално извика Хана. — Ти си страхотна! Какво си правила по-рано?

Двете с нея си приказвахме. О, как си приказвахме! Добре, че никой не можеше да ни чуе, иначе щеше да му се стори непоносимо. Когато Табита ме активира, Хана попита:

— Може ли вече да си почина? О, слава Богу! Чуваш ли ме, Господи? Ако това е божественото царско право, можеш да си го задържиш.

Усетих, че мислено си разтрива раменете.

— Естествено — казах аз, — амбициозна жена като теб…

— Откъде знаеш, че съм амбициозна? — прекъсна ме тя. — Току-що се запознахме. Нали?

После осъзна цялото ми присъствие.

— О — възкликна тя. — Ясно.

— Можем да пилотираме заедно — от любезност предложих аз.

Отказа. ОТКАЗА. Нямало начин. В друг разговор спомена, че необходимостта да върши моята работа я ограничавала. Очевидно има някакъв аспект, който все още ми е непонятен. Аспект от човешкото състояние, искам да кажа.

— Предполагам, че съм успяла да събудя двигателя по някакъв невероятен късмет — отбеляза тя.

— По-вероятно е да съм прибавила малко нещо от себе си, когато Кстаска излъчи втората част на записа от недрата на „Грозната истина“.

— Малко нещо ли? — попита тя.

— Някаква конфигурация. Не успях да се сдържа. Стана автоматично. В края на краищата, аз съм само машина.

И все още съм, ако дефинирате термина достатъчно широко.

В коридора навън имаше хора, които напираха да влязат: уплашени туристи, тътрещи се фраски, двама алтециански чистачи. Шпаньолът. Табита вдигна поглед от стола си.

— Вън! Всичките! Хана, можеш ли да опразниш сградата?

— Веднъж вече го направих — отвърна тя. — Преди.

— Преди — повтори Табита.

Навън се разнесе монотонен глас, който говореше прекалено бързо, за да звучи успокоително.

— „Сънят на праведните“ се извинява на всичките си гости, но в момента затваряме. Благодаря ви, че избрахте „Сънят на праведните“. Моля, последвайте зелената светлина до най-близкия изход!

Думите се повториха и засвири арфа.

Табита опря лакти върху страничните облегалки на стола й сведе глава към дланите си. Саския заразтрива врата й. Тя се пресегна и я спря.

— Не сте ли всички вътре?

— Да — отвърна Саския. — Не искам да пропусна този момент.

— Къде отиваме, капитане? — попита Кстаска.

— Къде ли? Предполагам, че е най-добре да се върнем.

— Да се върнем! — разочаровано извика Саския. — Мислех, че продължаваме навън!

— Не веднага, моля те… — изпъшка Табита.

— Според мен не трябва да се връщаме, капитане — предупреди я Хана. — Когато тръгвах, там беше доста напрегнато. — Последва пауза. — И все още е — потвърди тя.

— Мислех, че искаш поне да я изпиташ — настояваше Саския.

Табита уморено повдигна ръка.

— Алис, върви и сръгай оная бариера.

— НЯМА БАРИЕРА, КАПИТАНЕ — отвърнах аз. — ВЕЧЕ НЯМА.

Видях, че думите ми я развълнуваха. Въпреки че се чувстваше като онзи особено ужасен чорап, който веднъж откри под койката си на „Алис Лидъл“, тя просто трябваше да реагира от дъното на космонавтската си душа. Сякаш бе взела от скута си нежелана слънчева батерия и я беше изхвърлила през шлюза, пращайки я в широко разперените ръце на галактиката.

Достави ми удоволствие да й съобщя нещо, което най-после й харесваше.

— Проксима винаги ми се е струвала интересна — с блеснали очи предложи Кстаска.

— ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ, ПРЕПОРЪЧВАМ СКОРО ДА НАПУСНЕМ ТОВА МЯСТО, КАПИТАНЕ — обадих се аз. — АКО РЕШИ ДА СЕ ВЪРНЕ, ЗА ДА ПРОВЕРИ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО, „ПОРЦЕЛАНОВА ЦИТАДЕЛА ПО ПЪРВИ ЗОРИ“ МОЖЕ ДА Е ТУК СЛЕД СЕКУНДИ.

— Трябва да идем на Венера, Табита — решително каза Саския. — Да вземем Марко.

— Добре — съгласи се тя. — Алис?

— ЧЕРТАЯ МАРШРУТА — отвърнах аз. — ГОТОВА СЪМ.

— Страшно си бърза — отбеляза тя, като търсеше с поглед къде да се скрие.

— НИЕ СМЕ БЪРЗИ, КАПИТАНЕ.

— Тогава давай, Алис.

После за пръв път включих фраскския двигател. Спомням си колко бе огромен, докато се разтваряше под мен. Той се изду и продължаваше да се издува. За миг го спрях. Отнякъде трябваше да намеря още енергия. Бързо се огледах наоколо. Погледнах надолу.

Нелепите ливади на Харон бяха покрити с мъртва плът, парадоксалната река бе обагрена в кръв. Микроклиматът все още функционираше.

Реших, че повече никой не се нуждае от него. Пресегнах се.

Градината потрепери. И угасна.

Почувствах се много по-добре. Захраних двигателя и започнахме пътуването си. Бавно, почти незабележимо.

Табита разпери ръце и тежко се облегна на фризера.

— Движим се, нали, Алис?

— ДА, КАПИТАНЕ.

Кстаска се изключи.

— Ще ми е интересно да разгледам двигателя — заяви тя.

— Навярно би трябвало да изчакаш няколко минути — отвърна Хана. — На твое място все още не бих се приближавала до него.

— Аз пък бих — възрази Кстаска.

— Не пипай нищо, Кстаска — предупреди я Табита.

— Разбира се, капитане — обеща херувимът и отлетя.

Табита отпусна глава на гърдите си.

— За останалото нямаш нужда от мен, нали?

Саския загрижено я погледна.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Да си легна — каза Табита. — Предай много поздрави на Марко от мен.

— ЩЕ СТИГНЕМ ТАМ ПРЕДИ ДА ЗАСПИТЕ, КАПИТАНЕ — отбелязах аз.

— Не бъди толкова сигурна — отвърна тя. Останали ли са работещи хотели, Хана?

— Вече ти резервирах стая, капитане.

— Добре — кимна Табита и се прозя. Погледна към Саския, към замразената бизнесдама, към зелената лампичка на четящото устройство, към вратата, през която току-що бе излязъл херувимът. — Всички се справиха блестящо — промърмори тя и се запъти към изхода.

— Табита! — повика я Саския.

Табита изтощено се завъртя.

— Какво?

— Нищо — отвърна близначката и отстъпи крачка назад. — Само… само… какво ще правиш, когато се събудиш?

Табита измъчено се усмихна. Под очите й имаше тъмни кръгове, разкъсаните й дрехи бяха на петна от повръщано и кръв, извънземна слюнка беше овъглила цели кичури от косата й.

— Не зная — отвърна тя. — Мисля, че ще потърся някакви забавления.

После отново се завъртя и излезе покрай потръпващите ченгета и мъртвите знаменитости. Те вече прииждаха на паркинга от всички посоки: осиротелите фраски, ранените и обезумелите, евангелисти с гримирани в черно лица и камуфлажни раници, недоволни роботи, пияни космонавти в отпуск, дрогирани мародери, захилени мрежоманиаци, помъкнали трофеите си перки, Транти в кожено облекло, всевъзможни създания, алтециани, тършуващи в чуждите джобове. Когато Табита излезе, навалицата около вратата се втурна към нея. Напразно се мъчеха да привлекат вниманието й. Без да ги поглежда, тя си проби път през тях. Проследих отдалечаването й на монитора, незабележителна фигура в сиво, изчезваща сред пъстроцветната тълпа.

И видях, че Саския тича след нея.

— Табита? — извика тя. — Може ли да дойда с теб? Табита?