Всичко от начало

13.

— Можеш да се настаниш в тази каюта — каза тя и отвори плъзгащата се врата. — Ще изхвърля всички боклуци.

Човек би си помислил, че Марко за пръв път вижда „Таласъм“.

— Страхотно! Направо страхотно! Какъв кораб! — Той я прегърна изотзад. — Искам да пътувам в кабината заедно с теб.

— Не — отсече Табита. — Никога не пускам други хора в кабината. — Тя се вгледа в големите му кафяви очи. — Съжалявам!

— Какво е това пък сега — попита той, — правила за безопасност ли?

— Ами, да.

— Не ти вярвам — възрази Марко, силно я притисна към себе си и наклони глава назад, за да я погледне. Искаш да кажеш, че жена като теб наистина спазва такива глупости, така ли?

Табита се завъртя и натисна вратата на пътническата каюта, която беше заседнала по средата.

— Просто не обичам никой да се мотае наоколо, докато пилотирам — отвърна тя.

Това като че ли го умилостиви.

— Добре де, добре — каза Марко. Дланите му блуждаеха по тялото й. Той захапа ухото й. — Ще ми липсваш. Чак до Изобилие… дотам са три-четири субективни часа, нали?

— Пет — отскубна се от прегръдката му Табита. — Няма да правя скок. Не и с този кристал. Не и с пътник на борда.

— Пет часа! — възкликна Марко. — И какво да правя през цялото това време без теб?

Тя беше ядосана и в същото време развеселена.

— Не зная! Свири на ръкавицата си. Приказвай си с Тал.

— Тал спи — отвърна той. Папагалът лежеше в бялата си порцелитова пътна кутия. На митницата еладелдийците бяха разтеглили устни при вида на упоената птица, но всички документи бяха в ред и ги пропуснаха без проблеми. — И ще спи още доста. Мрази да лети.

Ръцете му стигнаха до хълбоците на Табита. Марко погледна над рамото й.

— Вътре е фрашкано — отбеляза той.

Табита натисна вратата с цялата си тежест. Не поддаваше.

— Нищо особено. Ще разчистя — повтори тя, вече по-колебливо. Имаше толкова много боклуци, резервни гащеризони, надуваем спасителен сал, повечето от частите на стар кухненски робот, който бе купила евтино, но не се беше наканила да сглоби… Оставяше ги да летят във въздуха, без да ги завърже. — Отдавна не съм имала гости — полуизвинително обясни Табита. — Нещата просто се трупат.

— Човек не знае и половината от онова, което има, докато не му се наложи да го подреди — снизходително отвърна Марко.

Тя отново натисна вратата. Нещо вътре се стовари на пода със силен тропот.

— Моля те — тихо се обади той.

— Не ме увещавай — каза Табита. Но твърдостта й се топеше.

Последните му думи й напомниха за касетата от предишната вечер. Сигурно просто беше забравила откъде я е взела. Но мисълта за нея не преставаше да я гризе.

Тя се извърна от вратата и нерешително застана пред собствената си каюта. Можеше да го настани там. Въпреки умората и махмурлука, през следващите няколко часа нямаше да спи, докато не кацнеха на Изобилие.

— Табита. Я се отпусни — каза Марко и отново я притегли към себе си в тесния коридор. — Само се виж, ужасно си напрегната. Как ще пилотираш в това състояние? — Той започна да разтрива раменете й.

След секунда Табита вече го целуваше.

Обикновено нямаше такава възможност, да целува красив мъж на борда на собствения си кораб. Защо да не се възползва от нея? Удоволствието съвсем скоро щеше да свърши, винаги свършваше.

— Добре — благо заговори той, когато устните им се разделиха. — Ще ми покажеш ли и останалото?

Задният шлюз на трюма бе отворен. Марко взе кутията на Тал. Табита го хвана за другата ръка и го поведе.

— О, да! Страхотно е — възкликна той и отново остави кутията. Гласът му отекваше в празното пространство. — Направо страхотно!

Табита можеше да определи позата му — пъхнал ръце в задните джобове, с усмивка на лице — единствено като триумфална. Неговото възхищение от кораба й я ласкаеше. Но разбуждаше и старите й подозрения.

— Ще се побере ли оборудването ви тук?

— О, ще сместим всичко, не се безпокой.

Марко наистина разглеждаше трюма. Надзърна в нишите на товарните роботи, провери въздухопроводите и енергийните кабели, двата шлюза, вътрешните панели на вратите. Изкатери се по стълбичката и проучи покрива, после обиколи цялото помещение, цъкайки с уста като познавач.

— Хм. Добре. Добре. — След това се качи на перилата и се залюля на рамото на един от товарните кранове.

Табита стоеше долу и го наблюдаваше.

— Можеш ли да го направиш с една ръка?

— Естествено — отвърна той. Не успя и се приземи на краката си. — Гравитацията е малко височка. Ще го отработя. Ще го използвам в представлението. Какво е това тук?

Марко повдигна капака на кош с голям червен надпис „ПРИ ИЗВЪНРЕДНИ СИТУАЦИИ“. В краката му се изсипаха флакон дезинфектант, стар микрофон, полиетиленова торбичка с бинтове, силиконов уплътнител и кутия стафиди.

— Винаги става така — поясни Табита. Тя коленичи, натъпка всичко обратно в коша и бързо затвори капака.

— Вече зная къде да търся, ако ми трябват стафиди — подхвърли Марко.

— Да ти е сладко — каза Табита, като бършеше длани една в друга. Той се наведе към нея и я целуна по устните.

— Гладен съм.

Тя енергично се изправи, отвори коша, измъкна стафидите и тръсна кутията в ръцете му.

— Яж.

Марко не искаше да я вземе, не искаше да откъсне поглед от очите й.

— Не съм гладен за стафиди.

— Мислех, че бързаш.

— Бързам, бързам — отвърна той и се опита да я притегли към себе си.

Табита опря кутията в гърдите му.

— По-късно — решително отсече тя, макар да усещаше, че още малко и ще се предаде. — Трябва да тръгваме.

— Да вървим — отстъпи той и взе Тал. На излизане от трюма Табита отвори кутията и лапна шепа стафиди.

— Искаш ли? — с пълна уста попита тя.

— А, не.

— Добре.

Този ден наистина не беше обикновен. Нещата се трупаха. Работеше за този мъж. Предстоеше й полет до Изобилие. С повреден осев ключов кристал. Ченгетата бяха по петите й. Щеше да загази, ако пропуснеха този двайсет и четири часов срок.

„Алис“ също.

Той изглежда прочете мислите й и позабави крачка, докато минаваха през предния шлюз и се изкачваха по стъпалата към кабината.

— Не се безпокой — каза Марко. — Ще уредим всичко. Ти само ме откарай на Изобилие. Веднага ще преведем парите. Незабавно. Ще се запознаеш с момчетата, ще дойдеш на представлението, ще вечеряме, ще си пийнем, ще се наспим като хората и утре ще се заемем с твоя кристал. Познаваш ли там някого, който се занимава с такива неща?

— Не — отвърна Табита. Не познавате никой, който да работи на Изобилие. А и не би се доверила на такъв човек. В случаите, в които й се налагаше да вземе или достави стока там, кацаше и излиташе колкото се може по-бързо. Изобилие беше странно място.

Тя влезе в пилотската кабина. Марко я последва. Бе постигнал своето. Решението беше взето, въпреки волята й. Събитията изобщо се развиваха независимо от нея.

Оставиха Тал зад седалките при чантата й и другите неща, които бе натрупала там. Марко не искаше и да чуе да го остави в каютата. Трябвало да е до него, за да следи датчиците за жизнените признаци на птицата. Табита за миг се замисли за разпоредбите за пренасяне на животни. Тя нахлузи предпазната мрежа върху кутията и я пристегна.

— Всички тия боклуци не ти ли пречат?

— Не.

Мрежата се закачи за нещо. Табита се наведе и вдигна изсъхнала диня.

— Чудех се къде ли се е дянала — измърмори тя.

После се настани на седалката си, придърпа клавиатурата към себе си и включи компютъра, като дезактивира гласовия режим. Не можеше да понася някой да я слуша как разговаря с Алис.

„ВНИМАНИЕ“, изписа се на екрана. Появи се схематично изображение на кораба, което се завъртя на 180 градуса. Премигваше голям син диамант. „ДЕФЕКТИРАЛ ОСЕВ КЛЮЧОВ КРИСТАЛ. ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 43,29%.“

Табита не обърна внимание на предупреждението.

Тя издърпа ръкава си нагоре, за да погледне монитора си и заговори в радиостанцията:

— Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет вика контролната кула.

Марко стоеше на тясната пътечка между седалките. Той се пресегна над пулта и избърса праха от илюминатора. Навън се виждаха безкрайните кафеникави писти на порт Скиапарели.

— Контролна кула до Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет. Какъв е полевият ви номер, моля?

— По дяволите — изруга Табита и затършува из квитанциите, пъхнати под изолацията на стъклото.

— Повтарям, полевият ви номер, моля, Бе Ге Те нула…

— Един момент — каза тя, като подреждаше квитанциите. После вдигна поглед към Марко. — Тук някъде е.

Пъхнал ръце в джобовете си, той съчувствено кимна.

— Бая квитанции са.

— Има го в корабния ви дневник — обадиха се от кулата.

— Не, няма го — отвърна Табита. — Не съм го въвела. — Тя извади наслуки една от квитанциите, погледна я, после я смачка и я хвърли в кошчето до лявото си коляно.

— Според правилника, трябва да въведете полевия си номер в дневника при пристигането си, Бе Ге Те…

— Тук някъде е.

— Почакайте, Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет — сухо наредиха от кулата.

„Благодаря ти“, помисли си Табита и направи гримаса към микрофона. Тя посочи към седалката на копилота.

— Сядай. — Когато натисна едно от копчетата, кабината се обля в червена светлина. Разнесе се високо бръмчене.

— Бе Ге Те нула-нула-девет-нуда-пет-девет, Джут, Табита, капитан?

— Да?

— Полевият ви номер е Те Те едно-пет.

— Добре.

— При бъдещите си посещения на космодрум в тази или в която и да е друга система, моля, въвеждайте полевия си номер в паметта на дневника си.

— Добре. — Табита плъзна поглед по редовете от лампички и натисна още три бутона. Силен вой заглуши бръмченето. Светлината угасна и отново се включи.

— Може ли вече да тръгвам?

— Подали ли сте молба за излитане?

— Пътнически рейс до Изобилие.

— Подали ли сте молба за този рейс, капитан Джут?

— Вижте, отивам само до Изобилие, не до Харон или някъде другаде.

— Какъв е маршрутът ви, Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет?

Табита се отпусна назад и започна да изрежда координати, завъртя се към друга клавиатура до лакътя си, продължи да рецитира координати, обърна се към екрана и прочете координатите и от него.

Контролната кула повтори абсолютно всичко и в същото време под пода се разнесе ниско бавно чукане. Температурата в пилотската кабина се покачваше. Табита натисна няколко червени бутона. С изключение на един, всички станаха зелени.

Тя повторно натисна червения. После още един път, по-силно.

Той премигна в зелено и отново заблестя в червено.

Табита го удари с длан.

Бутонът засвети в зелено.

Корабът вибрираше, чукането се ускоряваше.

— Имате разрешение за излитане, Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет.

През илюминатора засия ослепително бяла светлина, която очерта квадрат на бетона около тях.

— Не стартирайте двигателите, докато…

Табита докосна някакъв ключ и прозвуча ужасяващ тътен.

Всичко извън защитните полета на седалките им пъшкаше и се огъваше. Екраните пращяха. По пулта премигваха лампички.

Тътенът стана непоносим.

„Алис Лидъл“ се разтърси. Разклати се. Повдигна три крака от земята и отново ги спусна. В пилотската кабина бе горещо. Навън дим обгръщаше всичко останало, освен квадрата магнезиева светлина, която постепенно позеленя.

Подскачаха, олюляваха се, после нещо ги хвана и ги запрати нагоре във въздуха.

Космодрумът под тях бързо се отдалечаваше, камионите се смаляваха, кислородните цистерни, хангарите, бетонните бункери и мостове се превръщаха в миниатюри, в жива геометрична диаграма, изчезваща в червените мъгли на Марс. Виждаше се и градът, който си живееше и без тях. Слънчевите лъчи се отразяваха в каналите.

Гръмовният тътен не стихваше. По корпуса с пращене пробягваше електричество, докато редкият въздух около тях се катализираше. Носеше се висок писък, сякаш се раздираше тъканта на небето. И всичко това продължаваше ли, продължаваше.

После шумът и разтърсването започнаха да отслабват, заоблената повърхност на Марс се отдръпна изпод тях като вълна от пясък и изведнъж нито под, нито над тях имаше нещо друго, освен мастилена чернота и някакво зловещо съскане.

В следващия миг се включи радиостанцията. Корабът се изпълни с гласове, които информираха, инструктираха, увещаваха, заявяваха, потвърждаваха. Пращенето ги правеше абсолютно неразбираеми. На екраните се изписваше страница след страница данни. Около пулта се носеха светлинни схеми. Чукането се възобнови, високо, настойчиво и неравномерно. Всички вещи извън предпазните мрежи се местеха и подскачаха.

Разбърканите квитанции се измъкнаха изпод изолацията на илюминатора и полетяха в лицата им като ято хартиени рибки.

— По дяволите — изруга Табита.

Марко Мец се засмя. Той се измъкна от мрежата си и започна да лови листчетата във въздуха.

14.

Бяха на сто хиляди километра от Скиапарели. Сто хиляди звезди сияеха в космическата вечност. Почти нямаше други кораби: синьото блещукане на магнитния влак по линията Фобос-Византион, малък стар „Фарго“, спускащ се от Дълъг живот или Бут и носещ пресни зеленчуци на марсианците.

„Алис“ работеше гладко. Табита направи проверка на осевата верига. Вслуша се в двигателите. Всичко изглеждаше наред. „ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 44,49%“, съобщи екранът. „ПРИЕТО“, отвърна тя.

Марко не се свърташе на едно място. Той отново откопча мрежата си и заплува из кабината, като събираше летящите предмети. Погледна Тал, който продължаваше дълбоко да спи. Проучи хаоса под мрежите. Откри смачкан парцал и започна да бърше праха.

— Недей, Марко — помоли Табита.

— Не се безпокой, не се безпокой — успокои я той, докато чистеше екраните. Разликата я изненада. Десетократно усилена, арката на галактиката освети кабината и хвърли сребрист воал над пустотата.

— Погледни натам — каза Марко. — Ябълковото дърво.

— Кое?

— Ябълковото дърво — повтори той. — Не го ли наричаш така? Мислех си, че всички космонавти използват това име.

— Не и аз. Никога не съм го чувала.

— Така го наричат.

— Защо пък „Ябълковото дърво“?

— Не зная. Защото не ни е позволено да отхапваме от плода му, предполагам.

Табита се замисли.

— Това е нещо християнско, нали? Ти не си християнин, нали?

— Не. Прелюбодеец съм.

— Пак попаднах не на когото трябва. — Той летеше зад седалката й и се опитваше да я целуне по шията през дупките. — Марко — предупредително се обади тя.

— Какво? Искаш ли нещо? Какво искаш?

Сега висеше с главата надолу, пресягаше се под мрежата и я галеше по дупето. Табита подритна назад с крака, за да го отблъсне.

— Опитвам се да работя.

— Какво? — предизвикателно попита той, прелетя под нея и изплува между краката й. — Какво толкова правиш, че това старо корито да не може да го свърши само?

— Недей да обиждаш кораба ми — озъби му се Табита.

— Добре де, извинявай, извинявай, мило старо корабче. — Марко протегна ръка и потупа стената. — Не се обиждай, миличък.

По пулта запремигваха пъстроцветни светлини, червени, сини, зелени. По екрана потекоха и се сляха графики и данни. „Алис“ направи малка корекция в курса, съвсем, съвсем мъничка.

Космосът навън си остана същият. Беше толкова огромен, че сякаш изобщо не се движеха.

— Добре, обясни ми тогава — пак заговори Марко. — Аз съм просто невеж музикант. Какво правиш в момента? Не виждам да правиш нещо. Какво толкова важно правиш?

„Няма нужда да му отговарям“, помисли си Табита. Но му отговори.

— Водя те да си изпълниш ангажимента — с глас на зает човек каза тя и намръщено се вторачи в мезоскопа.

Това, разбира се, не го задоволи.

— Не, не — отвърна Марко, като отлетя обратно в мрежата си и се настани по турски на седалката, сключил длани пред себе си. — Това е работа на кораба, нали така? На нашата малка Алис. Ти какво правиш?

Табита се завъртя към него.

— Аз съм част от този кораб. Онази част, която взима решенията. — Тя потупа избелелия пагон на рамото си. — Капитанът.

— Мислех, че си имат собствени мозъци, нали? — упорстваше Марко. — Имат си едно такова мъничко мозъчно нещо, дето го включваш в компютъра, който управлява енергията, двигателите, кенефа, всичко. Нали? Това да не е някаква адски стара, ще ме прощаваш, адски деликатна антика, че да не може да го прави?

— Не! Може да прави всичко сам — отвърна Табита. — Всъщност може да прави всичко, но не и да решава какво да прави. — Тя се огледа наоколо. Очите й се спряха върху бялата пътна кутия, която лекичко подскачаше под мрежата. — Като вас двамата с Тал. Той може да пее, но ти трябва да му казваш какво точно да пее.

Сравнението му хареса.

— Ясно! Ясно! Това вече беше нещо умно — възхитено възкликна той.

Не съвсем, помисли си Табита. Марко можеше да е красив, но навярно не бе чак толкова интелигентен.

— Ти си ми умничка, знаеш ли? — продължи той. — Прекалено си добра за такава работа. Какво ще кажеш да станеш тур мениджър на голяма междупланетна кабаретна трупа?

— Не, благодаря — промърмори Табита, докато въвеждаше някаква команда.

— Наистина. Говоря сериозно. Прекалено си умна, за да пилотираш товарен кораб. Обзалагам се, че можеш да го правиш със затворени очи. Обзалагам се, че можеш да пилотираш с малкото си пръстче.

И отново се измъкна от мрежата си.

— Обзалагам се, че можеш да пилотираш от койката си.

— Недей, Марко — каза тя. — Не проваляй всичко. Защо не погледаш някой филм или нещо такова?

Марко заплува до нея, без да отстъпва и на милиметър.

— Предпочитам да гледам теб…

— Ако чак толкова те сърбят ръцете, направи нещо полезно. Оправи онзи дистален паралаксов фибрилатор.

Той плъзна поглед по пулта.

— Това ли?

— Не, онова там. С хармониката в отвора.

— Аха. Аха, ясно. Дисталния паралаксов фибрилатор. Ясно.

Марко го измъкна и го проучи.

— Не работи от седма до десета — поясни Табита.

— До единайсета — отвърна той, като бързо включваше и изключваше бутона.

— Няма значение.

— Може да се поправи, няма проблем. Само трябва да се справиш със средните честоти.

— Опитах.

— Ами, тогава да ги заобиколиш. Лесна работа. Всеки може да го поправи.

— Мислех, че ще го поправиш ти.

Марко не й обърна внимание.

— Всеки може да го поправи — повтори той.

— Ти можеш ли?

— Естествено.

— Някога поправял ли си такъв уред?

Марко се поколеба.

— Не. Не съм, поне не лично, не.

— Аз съм опитвала. Тъкмо затова търся да го поправи някой друг.

Той понечи да отговори.

— Шшт — каза Табита. Стори й се, че чува някакъв звук. Въведе команда за нова проверка на осевата верига, после я отмени. Просто нервите й бяха прекалено опънати.

Изминаха още пет хиляди километра в пустотата. Земята и нейните спътници бяха далеч пред тях, блестяща точица, почти неразличима от всички други блестящи точици.

Табита се протегна и се прозя.

Марко само това чакаше.

— Е, като че ли не се случва нищо — започна той.

— Марко — въздъхна Табита.

— Не, не, само исках да те попитам дали свириш на онази хармоника?

— Да — отвърна тя. — Но лошо. — Не бе свирила от доста време. Всъщност беше забравила, че я е оставила там.

— Не ти вярвам.

Табита го погледна.

— Какво не вярваш, че мога да свиря или че свиря лошо? — Тя отново се извърна. — Но имаш право. Понякога самата аз не мога да повярвам колко ужасно свиря.

— Изсвири нещо.

— Не.

— Хайде де. Не си чак толкова заета, че да не можеш да изсвириш няколко ноти от „Кейси Джоунс“, нали?

— Кейси кой? — попита Табита. Но протегна ръка. — Дай я тук.

Марко й подаде хармониката.

— Предупредих те — каза тя.

И му изсвири песен за уискито, на която я беше научила леля й Мюриъл на Честност 2. Не вървеше много гладко. Той учтиво я изслуша.

— Не беше чак толкова зле — отбеляза Марко, когато песента свърши.

— Беше, разбира се — възрази Табита. — Беше ужасно. Трябва повече да се упражнявам.

— Навярно. — Той сви рамене. — Имаш достатъчно време.

— Да. — Тя отново насочи вниманието си към пулта. — Този път бе по-лошо от обикновено. Не свиря често пред публика.

— Защо?

— Нали ти казах, не пускам никого в пилотската кабина.

Марко се заигра с гумена изолация, която прелетя покрай него, като се мъчеше да я накара да се завърти във въздуха пред носа му.

— Изсвири още нещо — каза той.

— Не.

— Тогава дай хармониката да посвиря аз.

— Ето ти я. — Табита му я подхвърли.

Марко я взе и засвири нещо тихо и тъжно, нещо жалостно и меланхолично, което постоянно се издигаше, сякаш се канеше да се отърси от скръбта си и да полети свободно напред, но после отново стихваше, понякога неохотно, но винаги примирено, като че ли знаеше, че ще стихне, като че ли го правеше от стотици години. Ала всеки път отново намираше отнякъде сила и Табита въпреки волята си бе запленена. Загледана в красивия мъж, тя се чудеше как ще свърши мелодията, как ще разреши противоречието между приливите и отливите, докато внезапно осъзна, че вече го е направил с тихо ромолене, което се издигна, трепна и изчезна.

— О, беше чудесно — възкликна тя.

Марко се усмихна. Прекрасните му очи я гледаха почти срамежливо, съвсем различно отпреди.

Табита откопча мрежата си, издигна се над него, хвана го за ръка и го изтегли нагоре.

Той използва инерцията, за да върне хармониката на предишното й място в отвора на повредения фибрилатор. После се завъртя и я целуна.

— Ами Тал? — попита тя.

— Нищо му няма. — Марко посочи към зелените лампички на кутията, които равномерно пулсираха.

Минаха по коридора покрай трюма, влязоха в капитанската каюта и оставиха вратата отворена.

Всеки пъхна крак в един от ремъците в ъглите на койката, после се съблякоха един друг. Дрехите им заплуваха във въздуха. Обувките описваха странни орбити около собствениците си. Бельото им се издигаше от неочаквани ъгли и се сблъскваше с извиващи се като змии чорапи.

Табита освободи стъпалото си, леко подскочи към Марко и се приземи върху хълбоците му. Краката му бяха широко разтворени и тя плавно се плъзна по бедрата му. Той също започваше да се върти, протегна ръце към нея и Табита бавно се намести под слабините му. Дланите му се изплъзнаха от гърдите й, сякаш бяха мазни. Марко се изви във въздуха, отново застана с лице към нея и сви крака към гърдите си. Задъхваше се, очите му гледаха възбудено. Той зарови уста в косата й.

Табита измъкна левия си крак изпод ръката му и плъзна вътрешната страна на дясното си бедро по члена му, докато го опря в слабините си. Дланите му нежно я милваха, длани на музикант. Тя направи голо салто в скута му и леко отскочи от стената на каютата, за да се върне обратно и да го възседне. Двамата не преставаха да се въртят около топлия си, влажен общ център. Марко изпъшка. После простена.

През цялото време Табита с половин ухо се вслушваше в дълбокия, бавен тътен на двигателите, в далечното бръмчене и проскърцване на „Алис Лидъл“. Търсеше нов звук, онзи, който й се бе сторило, че чува по пътя за Шатобриан: неравномерното тракане на осевия ключов кристал, подскачащ в кожуха си.

Внезапно наистина се разнесоха звуци. Не от кристала. Хармоника свиреше песента на леля й Мюриъл.

Табита ужасено погледна към Марко.

Звуците се приближаваха по коридора. Не беше нейната хармоника — някакъв писклив вой, като лош запис, носещ се от слаби тонколони.

Тя се отскубна от прегръдката му, като размахваше ръце, за да намери опора.

През отворената врата с весело цвъртене се появи папагалът. И наистина успяваше да имитира малка хармоника.

— О, Господи, излязъл е от кутията — раздразнено въздъхна Табита.

— Предполагам, че му е доскучало — отвърна Марко.

— Какво?

— Хайде, скъпа моя — изпя папагалът. — Долепи си гъза до стената!

Птицата наклони глава настрани и впи в тях зловещото си черно око.

После похотливо намигна.

— Божичко, та той е разумно същество!

— Да — потвърди Марко. — Искам да кажа, зависи какво разбираш под…

— Махай се! — извика на извънземния натрапник Табита. — Махай се от каютата ми!

Тя хвана прелитащата покрай нея риза и напразно замахна с нея към папагала. Тал избягна бавната атака с гъвкаво извъртане.

— Смрадлив салам — с главата надолу изпя той.

Табита се отблъсна от Марко с конвулсивен тласък, който го накара да се опре с разперени ръце на илюминатора.

— Кажи нещо! — изръмжа му тя.

— Хайде, Тал, махай се оттук — спокойно нареди Марко. — Тя не е Саския. Тези неща не й харесват.

Голямата зелена птица се превъртя и изплува заднешком от каютата.

— Салам и супа — зловещо се провлачи гласът й по коридора. — В шишето има уиски…

Марко се почеса по корема.

— Съжалявам, Таби. Наистина.

— Не ме наричай Таби. Никой никога не ме нарича Таби.

— Извинявай!

— Какво… всъщност… е той?

— Папагал. Вид папагал. Нали ти казах.

— Дявол да го вземе, той е разумно същество!

Както се носеше във въздуха, Марко сви рамене.

— Ами, естествено. Не можеш да накараш обикновен папагал да върши всички тези неща. Мислех, че го харесваш. Адски е готин. Когато го опознаеш, разбира се.

— Не желая да го опознавам.

— Хей, той не искаше да те обиди. Просто се е почувствал самотен. И ти ще се почувстваш така, ако те напъхат в оная малка кутия. Опитваше се да се държи приятелски, това е. Ела, Табита, съжалявам, хей, наистина.

Но Табита висеше в ъгъла на тавана, закопчаваше монитора на китката си и яростно си навличаше тениската.

— А коя е тая Саския? — попита тя.

15.

Ако разполага с евтино и лесно пътуване, гъвкави закони за недвижимата собственост и изгодни данъчни облекчения, човешкият дух е волно нещо. Но и подвластно на стадния инстинкт. В началото на Космическата ера хората нямаха причини да строят на стотици милиони километри от всички останали. На практика целият Марс беше техен, ако нямаха нищо против климата, разбира се. Всеки можеше да си прокара тунел.

Ето защо по времето на нашата история там имаше лабиринт от двестатина сателитни структури, включително шейсет тунела, четиринайсет платформи, седем колела, шестнайсет неопределени обекта, сред които казина върху космически кораби, стари бракми, постоянно предизвикващи нещастни случаи, и три еладелдийски зикурата — всички в земна орбита край бедната стара забравена Луна.

Накрая постоянната врява дотегна на умните и проницателните. Те последваха миньорските левиатани в астероидния пояс. А скоро след това, когато по картите му бяха прокарани границите на частните имоти, се отправиха към Сатурн, където бяха истинските възможности за развитие. В пръстените живееха само отшелници.

Когато целият бизнес бе изнесен от Земята, части от Лабиринта станаха необитаеми. Загинаха процъфтяващи предприятия и оставиха своите решетки от неполирана стомана безцелно да се премятат „отвъд небето“. Статусът на тези и други орбитални структури беше абсолютно неясен и от правна, и от фактическа гледна точка. Те бързо меняха собствениците си — на човек му се струваше, че ежедневно минават от ръце в ръце.

Земните жители пускаха груби шеги за празните „консервени кутии“ и обръщаха гръб на руините, които искряха като огърлици в нощта. Волният дух беше безстрашен. В изоставените корпуси се настаняваха незаконни заселници, бегълци и мрежови маниаци. И живееха там като паяци — в ъглите.

Което ни отвежда до Изобилие.

Със съжаление трябва да кажа, че когато за пръв път Табита стъпи там, Изобилие далеч не се намираше в най-добрата си форма. Най-точното определение, което ми идва наум, е „въшлив“. От стратегическо значение единствено за расата, която я е създала, станцията се смяташе за куриоз, за проява на титанична глупост. Постоянно се препродаваше и представляваше интерес само за скромни или съмнителни предприятия, безразлични към абсолютно нечовешката среда. Някои от тях несъмнено я предпочитаха.

Изобилие е построена от фраските, които, доколкото успях да разбера, не са я наричали така, нито по какъвто и да е друг начин. Табита знаеше, че Изобилие е най-голямата останка от краткия престой на победената раса в слънчевата система. Фраските плътно бяха следвали капеланите по петите и се бяха появили по техния вектор преди да се затръшне огромната космическа порта. За човешките очи те бяха най-странни от всички новодошли по онова време. Приличаха на надути насекомоподобни наръчи тръстика. Отваряха влакнестите си усти и съскаха.

Някои ги разбираха. Всъщност фраските притежаваха забележителна способност да раздвижват огромни райони от централна Африка и части от Южна Америка. Възраждаха се култове, разиграваха се варварски среднощни дуели. Цели армии дезертираха и изчезваха, за да се трудят като роби, твърдяха някои, отначало в обречен опит да построят град на Венера, а по-късно на най-чудовищната орбитална станция, построявана някога.

Като вид, фраските са агресивни експлоататори и работари. Тяхната цивилизация е три четвърти мъжка. Тези три четвърти работят до смърт поколение след поколение в полза на женската четвърт, по-интелигентна, но не по-малко варварска, която господства над тях по някакъв непонятен социален закон на способността за възпроизводство. В средата на техния кошер седи царица, която праща безмилостните си заповеди по лабиринтните тунели. Ако я елиминирате, обществото престава да функционира. Под ръководството на царицата на Изобилие мъжките неуморно се рояха над строежа и както изглеждаше, кристализираха материята направо от редките частици в сублунарното пространство.

Смяташе се, че фраските се вписват някъде в капеланската схема на нещата, че са техен клиентен вид, каквито очевидно бяха трантите и еладелдийците, макар те да бяха по-предприемчиви и самостоятелни. И наистина строяха станция.

„Серафимът Кайса“ бе първият кораб от нашата система, видян да влиза в огромните докове на долните равнища на вече завършената конструкция. Два дни по-късно, въпреки подхвърлянията на циниците, той напусна Изобилие. Като постчовешки расисти, серафимите явно са изпитвали някаква привързаност към тираничните извънземни. Скоро след това на Земята започнаха да се появяват техни представители човеци, които описваха даровете, донесени в системата от фраските, и специално подчертаваха модерните им криогенни съоръжения.

Някои се колебаеха заради полуевангелизаторския тон на тези реклами, други заради липсата им на почит — почит към Капела. Дали Земята имаше право да се възползва от това предложение? Дали хората още бяха свободни? После бяха забелязани първите човешки кораби, последвали инициативата на „Серафимът Кайса“. И оттам нататък нямаше спиране. Идваха от швейцарски клиники и частни санаториуми, горящи от нетърпение да ги замразят. Представителите на държавите и организациите, поддържали предпазлив неутралитет, сега се надпреварваха да говорят за приятелски отношения и взаимна изгода. От Фраск, смятаха те, техните лидери можеха да получат тайните на обществения контрол и личното си безсмъртие: два безценни дара за мирната и ефективна администрация.

Продължава да ми убягва защо някой би желал да управлява другите. Струва ми се изтощителна и неблагодарна задача. Достатъчно трудно е да се грижиш за неодушевени предмети. Мога само да предполагам, че родени голи, безпомощни и приковани към малка по размери и търпимост среда, човешките същества са мотивирани от стремеж към някакво самовъзвеличаващо отмъщение.

Фраските обаче не са толкова деликатни. Само Бог знае какви са задните им помисли и защо смятаха, че ще им се размине безнаказано. Все още има скрита информация, до която даже аз не съм в състояние да се добера.

Във всеки случай всичко на Изобилие вървеше гладко, докато един ден не проговори Капела. Фраските били вид non grata. Не бивало да има повече сделки с тях. Най-известните им представители внезапно и без обяснения бяха заменени с нови, които постоянно се усмихваха и редяха противоречиви изявления и случайни обръщения. Под слънчевия им загар ясно личеше напрежението им. Някои очевидно вече бяха замразявани. Настояваха за лоялност към щедрите фраски и отхвърляха властта на Капела.

Архивите от този период са непълни и объркани. Явно в станцията е царял хаос. Започнало обществено брожение, появили се необичайни космически гещалти. Странен вой като от автоматичен трион разцепвал пустотата и нарушавал радиопредаванията на стотици километри наоколо. Земянитските служители, които все още имали тази възможност, избягали. Огромните докове опустели. Агенти и посланици заминали със совалка и отчаяно скрили следите си. Криогенните системи едва не блокирали, когато подземията били обсадени от хора, искащи да им върнат родителите и президентите.

Накрая, в кулминацията на хаоса, с невероятна церемониалност и проява на техническо превъзходство пристигна кораб от капеланската система и изиска незабавното заминаване на фраските. Те отказаха. Капеланите тъжно сведоха огромните си глави и ги унищожиха.

Опустошението беше кратко и ужасно. Фраските, които дотогава изглеждаха толкова непоклатими и неуязвими, се сбръчквали и изгаряли при най-малкия жест на капеланите. Доковете на Изобилие се превърнали в ад. Днес следите от огъня могат да се видят навсякъде. Еладелдийците опожарили тунелите, изпепелили всичко, което се движело. Във въздуха се носел зловонен дим.

Бяха пратени специални изтребители, пилотирани от хора, които трябваше да доизтребят останките от фраскския вид. Те не се бяха разпръснали надалеч от кошера — просто не бе в природата им. Затова пък събраха флота и вдигнаха две последни големи битки. Предпочетоха гибелта пред поражението.

Желанието им беше изпълнено.

„Сега вече — едновременно по всеки канал и мрежа на системата заяви капеланската представителка, — можем да ви разкрием злия план на фраските. Вълненията в Африка са били само репетиция. Фраските са замисляли да разпалят гражданска война в системата, да вдигнат световете един срещу друг. От превърнатия си в крепост орбитален кошер те са щели да се нахвърлят върху оцелелите и да ги изяждат живи. Това е същата онази ужасяваща, хищническа стратегия, която използвали, за да контролират собствената си родна система. Снизходителни както винаги, капеланите им позволиха да се настанят в нашата, докато не стана ясно, че отново ще се опитат да изиграят същия номер.“

Победата се дължала единствено на смелостта на човешката раса, каза тя. За награда освободената Изобилие, най-голямата орбитална станция, се предавала на Земята. Капела била съгласна да осигури управителен съвет. От известно време вече подготвяла такъв.

Повият съвет се състоеше от седем души. Всички бяха хора: сред тях нямаше дори еладелдийци. Това бе знак на доверие или, както мърмореха вездесъщите циници, на презрение.

Нарекоха я Изобилие. Предвиждаше се да е комбинация от данъчен рай, сервизна станция и център на периферен бизнес. Ако бизнесът скоро се оказа доста съмнителен, е, това трябваше да се очаква от предприятие, оставено без капелански надзор.

Фризерните камери отново бяха напълнени и търговските сектори от тунелите заблестяха, макар че под многобройните покриви, подредени като неравни плочки на броня, много други части останаха в мрак, осветявани единствено от отвратителното зеленикаво сияние на фосфоресциращите лишеи по стените.

Скоро най-изгодната функция на възродената орбитална станция бе като извънземен развлекателен парк. Срещу високи такси и без никакви ангажименти групи туристи и екстремистки военизирани банди получаваха достъп до зловещите и опасни коридори. Доковете на долните равнища, огромна зейнала паст в двата края под куполовидната надстройка, започваха да привличат кораби, които ги предпочитаха пред по-добре осветените и сигурни платформи.

Представете си Изобилие по времето, когато пристигна „Алис Лидъл“ с двама кабаретни артисти на борда, като гигантска парализирана космическа станция, подложена на импровизирана реконструкция. Възстановяването беше частично и на някои места абсолютно неуспешно. В сенките се криеха странни създания и машини. Кой знае какви процеси чакаха задрямали, какви капани, какви загадъчни и ужасни рефлекси все още можеха да бъдат задействани от проникването в галерии и килии, запечатани от своите създатели? Фраските не бяха оставили нито пътеводители, нито планове, които някой да е в състояние да прочете. Тук на всеки завой можеше да ти се случи всичко.

А завоите са навсякъде. На Изобилие няма прави ъгли. С овално сечение, цялата станция е изградена от тънки пластове. Неравните й повърхности подсилват усещането, че Изобилие е нещо органично, нещо отгледано, а не построено.

— Прилича на гигантска костенурка — отбеляза Марко Мец. — Не смяташ ли? На ужасно голяма коруба на костенурка.

Табита бе поразена от приликата, но не отговори. Нямаше намерение да му признае нито това, нито каквото и да е друго. Ако Изобилие представляваше гигантска спяща космическа костенурка, тя всеки момент можеше да подаде навън огромната си глава и да погълне нея, „Алис“ и всичко останало. Не й се искаше да е тук. Някакъв страшен глас в главата й постоянно повтаряше: „Грешка, Табита, грешка, грешка, грешка“. Не му обръщаше внимание, защото щяха да й платят. „ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 50,00%“, казваше гласът. Не му обръщаше внимание, защото трябваше да насочи кораба към черната уста на станцията и да се спусне надолу по гърлото й. Ако преди само се преструваше на заета. Сега наистина нямаше време за разсейване.

Гигантските сгърчени устни на Изобилие зейнаха около нея. Силовата завеса между тях се огъваше и разтваряше.

Като листо, повлечено в тъмен канал, „Алис Лидъл“ се вмъкна в отвора и попадна в свят на сенки. Към пода на пещерата бяха насочени огромни прожектори, но лъчите им почти не разсейваха тъмнината. Табита бързо намали скоростта и прелетя над някакви непонятни промишлени съоръжения, мрачни и мръсни, като че ли излезли направо от ада. Насекомоподобни сервизни коли обикаляха насам-натам сред извиващите се конвейери, покрити с прах роботи и живи техници пълзяха по отчасти демонтирани кораби.

„Тук ще ги накарам да монтират нов кристал на «Алис»“, каза си Табита. Тя прати мисълта при всичките си други неприятни мисли и продължи да маневрира.

Сега се намираха между доковете, огромните саждиви скали на откритите хангари, в които се побираха по пет средно големи кораба. Табита виждаше, че много от тях са празни или претъпкани с разглобена машинария и вече не можеха да се нарекат „кораби“, ако изобщо някога са били такива. Но имаше истински кораби: тежкотоварни лайнери, туристически совалки и други баржи. Докато Марко разгласяваше за пристигането си по радиостанцията на цял куп хора, тя насочи „Алис“ покрай тъмния космически скутер на земянитски сенатор, дошъл инкогнито на обиколка из бордеите, и нов модел фраймахерска „Харизма“ със счупен плаз, полузаровен под пръснатите наоколо товари.

Горният ред хангари тънеше в мрак. На един от доковете внезапно проблесна синята светлина на навигационен фар.

— Там ли? — попита Табита.

— Там — каза Марко.

Тя хоризонтира кораба, уби инерцията и внимателно спусна „Алис“ до фара.

И едва не пропусна да забележи двете фигури, които показваха скенерите на кърмата. Синята светлина изтриваше всичко човешко от тесните им лица. Изглеждаха призрачни и мрачни. Едната махна с ръка.

— Кои са тези? — попита Табита. Ревът на двигателя силно приглуши отговора на Марко.

— Това са Близнаците — отвърна той.

16.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 15.31.22

ГОТОВНОСТ

Тази сутрин Саския ме попита каква зодия съм. Отначало не я разбрах.

КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА, КАПИТАНЕ?

Астрологически термин. Нали знаеш, Стрелец, Дева и така нататък. Хороскопи по мрежата. В сряда една дванайсета от хората в космоса на Земята ще открият нова любов. Леля Мюриъл вярва в тези неща. Че звездите разкриват съдбата. Бог знае какво ще ти предскажат, ако си родена на Марс.

Но това ми напомня за оня тип, когото срещнах на един космодрум. На Ню Малибу. Някъде там. Космически сърфисти, облечени в сребърно ламе. Отегчени вдовици със спуснати по раменете коси, които си шепнат ласкателства и злобни клюки в съвършено оформените уши. Кошничките за бутилки в бара, драпирани с трантски кожи от зебру.

КАКВО СМЕ ПРАВИЛИ ТАМ?

Карахме обувки. Май че бяха с платформи. Много отиват на оня глайтексов костюм с прозрачните тръбички и волфрамовите връзки. Дрехи за ваканционен купон.

ЗАВИЖДАТЕ.

Кой? Аз ли?

ТАКА МИ СЕ СТРУВА.

О, я стига, Алис.

ЗАЩОТО НЕ СА ВИ ПОКАНИЛИ.

На ваканционен купон ли? Сигурно се майтапиш. Аз работя.

НО СЪМ ЧУВАЛА. ЧЕ СА СТРАХОТНИ.

Алис, разговаряш с жена, която е била на фестивала на „Октомврийски гарван“. Ню Малибу е богаташка дупка.

РАЗКАЖЕТЕ МИ ЗА ФЕСТИВАЛА.

Хм, някой друг път. Просто си мислех за онзи мъж…

АХА.

Не такъв мъж. Мрежоманиак. Сериен елемент на Светия гроб на разширената невросфера.

На Ню Малибу имат правило, че трябва да изхарчиш някакъв процент от таксата на астероида. Това са чисти пари. Лявата ръка плаша на дясната.

Та тогава бях там и се опитвах да намеря банкомат, но никой не работеше. Вкарвах си картата и на екрана се изписваше…

МОЛЯ, ИЗЧАКАЙТЕ.

Точно така. И аз чаках ли, чаках и накрая светваше надпис…

НЕДОСТАТЪЧНО СРЕДСТВА В СМЕТКАТА.

А, не. Не, не се стигаше чак дотам.

МОЛЯ, ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ „ЛИЧНИ ЗАПИТВАНИЯ“. НАШИЯТ СЛУЖИТЕЛ С УДОВОЛСТВИЕ ЩЕ ВИ ПОМОГНЕ.

Но…

НАОКОЛО НЕ СЕ Е МЯРКАЛ СЛУЖИТЕЛ.

Днес си много словоохотлива, Алис.

ИЗВИНЕТЕ МЕ, КАПИТАНЕ.

Разказвала ли съм ти го вече?

О, НАВЯРНО, НО МИ ГО РАЗКАЖЕТЕ ПАК.

Не, какъв смисъл има? Сигурно си спомняш по-добре от мен, това, че съм ти го разказвала, де. Сигурно го имаш записано някъде, нали?

НЕ СИ СПОМНЯМ, КАПИТАНЕ.

Не, продължавай.

ВЯРНО Е. НЕ СИ СПОМНЯМ. НАИСТИНА.

Но можеш да го намериш.

АКО МИ НАРЕДИТЕ. ДА, БИХ МОГЛА. НЕ ПРЕДПОЧИТАТЕ ЛИ ДА МИ ГО РАЗКАЖЕТЕ ПАК?

Добре. Струва ми се малко безсмислено, това е.

НИ НАЙ-МАЛКО. НИКОЙ РАЗКАЗ НЕ СЕ ПОВТАРЯ АБСОЛЮТНО ТОЧНО.

Искаш да ме провериш, така ли?

СТРАДАТЕ ОТ МАНИЯ ЗА ПРЕСЛЕДВАНЕ.

Май щеше да е по-добре изобщо да не бях започвала всичко това. Ако просто си бях тръгнала от „Мьобиусов лист“, нямаше да се случи. Щях да намеря някаква скучна обикновена работа, да платя на ченгетата, ти щеше да си получиш новия кристал, никога нямаше да срещна Марко и неговите приятелчета и днес щях да съм щастлива жена.

НЮ МАЛИБУ. КОСМОДРУМЪТ. ТУРИСТИ С ЛЪСКАВИ ДРЕХИ И АВТОМАТИЧНИ КОЛИЧКИ, КОИТО ПЪПЛЯТ НАВСЯКЪДЕ ИЗ ХОТЕЛИТЕ. ТАБИТА ДЖУТ СЕ ОПИТВА ДА ИЗТЕГЛИ ПАРИ ОТ БАНКОМАТ, НО ТЕ НЕ РАБОТЯТ.

КАКВО СЕ СЛУЧИ ПОСЛЕ, КАПИТАНЕ?

Табита Джут чува глас зад себе си.

— Изззвинете ме — казва той. — В кон-кон-кон-кон… В кон-кон-кон…

Табита Джут се завърта. Зад нея се е изправил млад мъж с тръбичка в носа. Очите му са кървясали. Зъбите му са изгнили. Но имплантите му са чисти, чисти и лъскави.

„Страхотно — мисли си Табита. — Мрежоманиак.“

Мрежоманиакът не носи скафандър от сребърно ламе. Не носи обувки с платформи. Носи прозрачен син найлонов костюм. С вдигната качулка.

— В кон-кон-контакт ли сте? — пита той.

„Страхотно — мисли си Табита. — Мрежоманиак евангелист. Пелтечещ мрежоманиак евангелист. Откъде ги намират?“

ИЗГЛЕЖДА НЕ ОБИЧАТЕ СВЕТИЯ ГРОБ НА РАЗШИРЕНАТА НЕВРОСФЕРА.

Не.

ЗАРАДИ СЕСТРА ВИ.

Да.

АНДЖИ.

Да.

АНДЖИ ЗАМИНАЛА, ЗА ДА СТАНЕ МРЕЖОМАНИАЧКА.

Добре си спомняш тази история.

БЛАГОДАРЯ ВИ, КАПИТАНЕ. СТАРАЯ СЕ.

Той също.

Постоянно ми дуднеше, че бил настроен и в интерфейс. През цялото време поглаждаше кутията на банкомата, в който се бях включила.

— Ппповече ннняма нннужда да се мммъчите с такива мммашини.

ЗАЩО НЕ СЕ ИЗБАВИХТЕ ОТ НЕГО?

Защото съм идиотка.

НЕ СТЕ.

Идиотка съм. Съжалих го.

ЗАРАДИ ЗАЕКВАНЕТО МУ ЛИ?

Заради Анджи. Аз съм безнадеждна с мрежоманиаците. Винаги им давам пари. Особено, ако са жени. Мисля си, че можеше и да е тя.

НЕ Е МНОГО ВЕРОЯТНО.

Не е това въпросът.

Той имаше удивителна глава, с форма на шлем, каквито си мислиш, че би трябвало да са главите на ченгетата, когато си свалят шлемовете. А и ченето му беше огромно като плоча. Всъщност цялото му лице приличаше на плоча, сякаш нещо се бе стоварило отгоре му, някаква всемогъща ръка, и го беше сплескало. Носът му почти не изпъкваше. Там, където минаваше тръбичката, имаше бразда, нагоре под ухото и през бузата му.

— Трябва да се отнасяме с тях подобаващо — каза той, като галеше автомата. Не съм в състояние да имитирам заекването му, ще се наложи да си го представяш. — Да усещаме какво се опитват да ни кажат.

— Знам какво се опитва да ми каже — отвърнах аз. — Казва ми да се разкарам.

Мрежоманиакът се разсмя с висок, писклив смях, както се смеят хората, щом някое дете направи смешна грешка.

— Не, не — възрази той. — Казва ти, че не те разбира. Ти го объркващ.

— Как го обърквам? — попитах аз. — Просто отговарям на въпросите му. Дадох му цялата информация, която ми поиска, нека сега ми даде парите.

— Но разтвори ли се за него? — усмихна се мъжът. — Наистина ли разтвори сърцето и ума си, покани ли го в себе си?

Погледнах към имплантите му. Наранената тъкан беше стара и зашита. Явно навремето беше получил жестока инфекция. Но заради лъснатите жакове изглеждаше като нова.

— Покажи ми как — отвърнах аз, да ме питаш защо. Знаех, че няма да ми хареса.

Очите му се изцъклиха. Дясната му ръка подскочи нагоре като закачена на конци. Притисна пръсти към слепоочието си. Останалите части от тялото му изобщо не помръдваха.

Затананика си нещо под нос.

После пъхна показалец в жака на автомата.

С другата си ръка продължаваше да гали и потупва кутията. И не преставаше да тананика. Пееше нещо на банкомата.

Покрай нас минаха хлапетии.

— Хей, я го вижте! — подвикна едно от децата. Те спряха и се зазяпаха в него. И се разкикотиха.

На бара седеше ченге, жена. Опитваше се да завърже приказка с момчето, което сервираше. Тя забеляза хлапетиите и мрежоманиака и насочи вниманието си към тях.

— Добре — казах му аз. — Достатъчно.

Полицайката придърпа нагоре панталона си и бавно се запъти към нас.

Беше ме страх за него. Исках да се избавя от присъствието му, но не и да го гепи някое ченге.

— Откажи се — промърморих аз. Полицайката се приближи. Проверяваше ни зад визьора си, четеше личните ми данни.

— Досажда ли ви този човек, капитане? — попита тя.

— Не — отвърнах аз. — Няма нищо. Благодаря ви.

Ченгето навъсено ме изгледа и се разкара.

Опитах се да се отдалеча. Мислех, че ще остави автомата и ще ме последва. Мислех, че това е основната заповед на всички евангелисти: „Не им позволявай да избягат“.

Но мрежоманиакът продължаваше да стои до автомата, включен в мрежата. Беше в интерфейс.

— Как се казваш? — извика ми той.

Върнах се.

— Джут — отвърнах аз. „Наистина ще го накара да проработи“, казах си.

Ченгето все още ни наблюдаваше. Помъчих се да си дам небрежен вид, все едно всичко е съвсем нормално, все едно съм го помолила да ми услужи. Все едно той е служителят, който с удоволствие ще ми помогне.

Мъжът определено изпитваше удоволствие. Наведох се над рамото му и го скрих от полицайката. Миришеше на припой и вазелин. Казах му името и номера си. Мрежоманиакът продължаваше да тананика, докато натискаше бутоните. Продиктувах му номера на кредитната си карта. Не му я дадох.

— Дай ми картата си — протегна ръка той.

Пресегнах се покрай него и я пъхнах в отвора сама.

— Не, не — разсеяно се усмихна мъжът.

Преди да успея да му попреча, той извади картата, издърпа нагоре левия си ръкав и я притисна към китката си.

— О — възкликна мрежоманиакът. — О, Тттабита. И оголи ужасните си зъби.

— Вече те познавам. Зная толкова мммного неща за теб.

Четеше личните ми данни, сякаш минаваха през банкомата. Виждах го как се рови в миналото ми.

— Я излизай от досието ми — казах му аз и дръпнах картата от ръката му. Докато се отделяше от китката му, усетих слабо магнитно притегляне. Прибрах я обратно в джоба си.

— Но ти си красива — заяви той. — Вътрешно. Наистина си интегрирана.

И ме зяпна с тъпа блажена физиономия. Огромното му чене висеше като отворен люк. Изведнъж почувствах, че не му вярвам. Не вярвах, че е научил нещо от картата. Всичко това беше трик, с който връзваше будалите и ги убеждаваше, че когато си в интерфейс, наистина се случва нещо.

— Добре — попитах го аз, — каква зодия съм?

— Зодия ли?

Бях сигурна, че не знае и го притиснах.

— Да. Каква зодия съм?

Мрежоманиакът издърпа пръста си от банкомата и се усмихна.

— Вече всички сме под знака на Капела, Табита — тихо отвърна той. — Ббблагодаря ти за дддарението.

И се потътри нататък.

— Хей! — извиках аз. — Хей, върни се!

Не се върна.

Завъртях се и потърсих с поглед полицайката.

Нямаше я.

Момчето на бара ми се хилеше.

ТРЪГНАХТЕ ЛИ СЛЕД МЪЖА, КАПИТАНЕ?

Не. Оставих го да си иде.

НО ЗАЩО?

Защото беше мрежоманиак. Заради Анджи.

17.

После, разбира се, се появиха перките и се втурнаха в хангара при „Алис“, която скърцаше и се охлаждаше.

Табита ги видя през илюминатора: черни силуети, очертани на лилав фон, които се катереха нагоре по неравните кафяви стени. Плоските им главички се въртяха насам-натам, сините им очи блестяха под светлината на фара.

Първата й мисъл беше: „Преследват ме“.

После си спомни, че в космическите докове на Изобилие малките гадинки се занимават с рекет.

Включи външните прожектори и обля хангара с ледена бяла светлина. Перките затрепериха и запремигваха, което я изпълни с отмъстителна радост.

Провери скенерите. Тайнствените близнаци бяха изчезнали.

Тя се завъртя към Марко, който вадеше Тал от пътната му кутия.

— Искат пари — каза му Табита.

— Зная — отвърна той, постави малкото зелено извънземно на рамото си и се облегна на пулта, за да надзърне навън. Като че ли бе възбуден от нещо. — Гледай.

Перките се катереха в сервизните бункери и подскачаха вътре. Някои дърпаха електрическия кабел и маркучите за кислород и органични отпадъци. Други вече се извиваха около шасито на „Алис“ и се насочваха към входовете.

Табита изпита непреодолимо желание да насочи струите на пожарогасителите към тях.

— Побързай — подкани Марко тя и погледна към часовника. Оставаха по-малко от четири часа да преведе парите и да се откачи от ченгетата. Да откачи „Алис“ от ченгетата.

Не беше казала на „Алис“ за ченгетата.

Сега имаше две групи, всяка от по десетина-дванайсет перки. Изглеждаха зле. Много от тях бяха с опадали пера. Не носеха гаменски дрехи като перките в Скиапарели, а мръсни гащеризони и шапки със защитни маски, през които надзъртаха едни към други. Групата с маркучите остана назад. Другата обикаляше около кораба.

Като че ли бяха две отделни семейства. В средата на всяко от тях имаше по един-двама възрастни, които даваха заповеди, изгърбени и посивели. Наоколо им се щураха лели, чичовци, братовчеди и хлапетии. Най-малките се предизвикваха да докоснат горещия кораб. Разнесе се сподавен писък: някой бе посмял или го бяха блъснали. Възрастните размахаха лапи и безразборно ги заудряха по главите.

— Чиии! Чииии!

— Винаги правят така — поясни Марко. — Трябва да платиш на тази група, за да се разкара. После трябва да платиш на другата да ти закачи маркучите.

В пилотската кабина на „Алис“ ставаше задушно. Табита избърса с длан влагата от илюминатора.

— Тогава им плати — каза тя.

— След малко, след малко. Страхотно е, нали? Сцената. — Той се подсмихна.

Табита не отговори. Мразеше всичко това, мразеше перките — и тук, и навсякъде другаде. Нямаше да е спокойна, докато двеста и петдесетте скутари не прелетяха празното пространство до участъка „Мирабо“. В същото време не бързаше да се качи в огромния купол, който зловещо висеше над главите им.

Спомнете си, че Табита Джут не беше ходила на другите етажи на Изобилие. Предпочиташе да се довери на репутацията на станцията, която, вече отбелязах, не бе добра. Струваше й се опасно място, където светкавично можеш да се окажеш обран, изнасилен или внезапно очистен. Място, в което странни хора те изнудват да им платиш за неща, които дори не искаш. Не, доковете определено бяха достатъчни за капитан Джут. Най-лошото, което можеше да ти се случи там, беше странно плъзгащо се движение в сенките, където допреди минута не е имало нищо — полудял веспански техник, бълнуващ за прословутото фраскско съкровище, изоставено някъде тук в хангарите, точно на следващия ъгъл… перки рекетьори…

Перките, които пазеха изходите, започнаха да дращят по шлюза.

— Чиииии…

Писъкът като че ли обезпокои Тал. Той издаде скръбен звук като далечен рог, повдигни единия си крак и го сви.

— Не, наистина мисля, че е страхотно — поклати глава Марко. — Племенна организация. Като футбол.

— Разкарай ги — отвърна Табита.

— Бръсначи! — внезапно изтръби Тал. — Бръснач с пемикан5!

— Млъквай, Тал — заповяда му Марко. — Отивам. Ще уредя въпроса. — Той протегна ръка към нея.

— Вземи го за малко.

Преди Табита да успее да се подчини или да откаже, друг реши да пристъпи към действие.

Той изневиделица се изтърколи покрай кораба по синя пижама на пайети и боси крака, прескочи перкската стража, връхлетя върху групата с маркучите и ги пръсна като кегли.

— О, Божичко, Тал — изпъшка Марко. — Близнаците са изгубили търпение.

Тал нададе непапагалски грак, издигна се във въздуха и кацна върху един от мониторите.

— Страхотно — отбеляза Табита. — Блестящо. Започва побой. Умен план.

Човешката топка за боулинг, ако действително беше човек, се изправи и се отърси. Трима вкопчили се в пижамата перки отлетяха настрани.

Впечатлена въпреки волята си, Табита внимателно наблюдаваше мъжа. Беше длъгнест и мършав, с високо плешиво чело и дълга коса отзад, която се спускаше до средата на гърба му. Имаше хлътнали очи, тънък и прав нос, тясна, разтворена уста. Ръцете и краката му бяха изключително дълги и гъвкави. Той ги размахваше в невероятни посоки и отново събаряше перките, още преди да са успели да се изправят на крака.

Но те бяха двайсет (или двайсет и четири) и започваха да се окопитват.

Табита погледна към Марко, който стоеше облегнат на пулта с широка усмивка на лице.

Мършавият извика нещо. Когато малките гризачи го атакуваха от всички страни, той драматично посочи към дъното на хангара.

Тал пронизително изсвири.

— Маааарципан! — изкряска той.

Табита потръпна. Искаше й се да го напъха обратно в кутията му и да седне върху капака.

Вниманието й привлече движение на мониторите, предаващи картина от скенерите на кърмата. За миг се обърка, стори й се, че е мършавият мъж и не можеше да проумее как така се е озовал отзад. Ала после видя, че слабата фигура принадлежи на жена, която с широка танцуваща стъпка се изкатери по крилото и оттам върху парещия корпус, протегнала ръка напред и насочила показалец към нападащите мъжа перки.

Във въздуха над тях избухна огън. Върху перките се посипаха пламъци. Разнесоха се писъци и вой, малки тела се загърчиха в отчаяно бягство, блъскаха се помежду си и се опитваха да угасят тлеещите си дрехи и пера.

Заслепена от проблясъка, Табита внезапно видя отблизо лицето на жената, само че наопаки. Беше се прилепила с главата надолу към илюминатора и ги гледаше, без да се държи за нищо. С мъжа си приличаха като две капки вода — същото слабо като бръснач лице и високо чело. Тънки мустачки украсяваха козята й горна устна. Тя се усмихна и намигна на Марко… и всичко това само миг след взрива и преди широко разперила ръце и крака да се хвърли върху пищящите перки на земята.

— Сникс! — гърлено отбеляза Тал.

Перките бягаха от хангара, подскачаха и изчезваха там, откъдето бяха дошли. Марко заръкопляска.

Табита потърси с поглед мъжа, но него отново го нямаше. Видя жената, син отблясък на скенера от лявата страна на корпуса, после и тя се стопи.

— Това беше адски тъпо — каза тя.

— Те победиха! — триумфално извика Марко и протегна ръце към нея.

Табита му позволи да я прегърне и лекичко го целуна. — Размърдай се — рече тя и посочи към часовника.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не и след като сега ония перки ще ни дебнат навсякъде, не. Имах си достатъчно неприятности с тях в Скиапарели, спомняш ли си?

Той просто махна с ръка.

— Те са минало. Повече няма да ни досаждат.

— Ще те проследят — настоя Табита. — Там горе.

Тя повдигна очи към безтегловните тонове, увиснали над главите им.

Марко я хвана за ръка и се вгледа в лицето й.

— Успокой се.

Табита отдръпна дланта си.

— Просто ми донеси оня чип, Марко. После ще видим.

— Хей — тихо каза той. Няма от какво да се боиш. Ще се грижа за теб. Знаеш го. Досега не се ли грижих за теб?

Тя не обърна внимание на думите му и се извърна, за да надникне през илюминатора. Захвърлените маркучи приличаха на змии, застинали върху мръсния под.

— Хайде, върви — рече Табита. — Върви и донеси парите. Аз оставам тук.

— Но, Табита, сладкишче…

— Не ми викай „сладкишче“.

Тя погледна към него. Очите му бяха големи, кафяви, умолителни, красиви.

— Докато те няма, ще позвъня на някои хора и ще се опитам да намеря кристал — твърдо каза Табита. — После ще поспя. Скапана съм.

— Хайде — не отстъпваше Марко. — Виж. Ще поспиш много по-удобно в хотел. Нали така? Ще ти намерим най-добрия хотел в станцията. Самостоятелна стая. Ще вземеш душ, ще пийнеш една-две чашки, ще се поотпуснеш. Сама знаеш, че имаш нужда. А след това — представлението!

— Достатъчно се нагледах на представления — отсече тя.

Неочаквано от монитора от дясната страна на кърмата се разнесе глас:

— Хайде, капитане. Не бъди нелюбезна.

— Ти си наша гостенка — прибави същият глас, само че от левия монитор.

— Какво? — стресна се Табита. — Кой беше това?

Думите й отекнаха в хангара.

Тя се хвърли към пулта. Сепнат, Тал прелетя покрай главата й, зави в последния момент и облиза лицето й с крило. Табита замахна с ръка към него, не улучи и изключи високоговорителя, който кой знае как се бе включил сам.

— Кой беше това? Ти ли? — попита тя папагала, който изобщо не се бе доближавал до пулта.

Мониторите тихо засъскаха.

— Ела, приятел. — Марко се спускаше по стъпалата към шлюза. Тал зае мястото, си на рамото му. Той го погали под несъществуващата брадичка и успокоително му зашепна нещо.

Светлините премигнаха, когато се включиха електрическите кабели. Откъм въздухопроводите в кабината повя ветрец.

Табита отново се завъртя към екраните.

Прожекторите осветяваха кафявите стени на хангара, мръсния под, покрива. Не се виждаше нищо друго, освен синия сигнален фар и голяма купчина чанти и кашони до вратата на асансьора. Всички маркучи бяха включени.

Тя бързо се изправи, изтича надолу по стъпалата и избута Марко, за да влезе първа в херметичния шлюз.

Отвори външната врата и погледна надолу край кораба.

Лъхна я застоял изкуствен въздух, който смърдеше на гранясало олио и цинк.

— Кой е там? Покажи се!

И усети едва доловимо движение в кабината зад себе си: дори не беше движение, само кратко прекъсване на тишината там, където би се разнесло шумолене, ако изобщо имаше такова.

Табита се хвърли обратно към стъпалата.

Жената с мустачките седеше на нейното кресло. Мъжът бе на другата седалка. Бяха с пристегнати предпазни мрежи и слушалки на главите. И се бяха включили в пулта.

С изключение на мустаците, лицата им бяха абсолютно еднакви.

Те се поклониха.

— Саския и Могул Зодиак — едновременно произнесоха двамата.

Близнаците — прибави Марко.

18.

— Добре — изръмжа Табита. — Вън. Всички.

— Не й хареса — каза Могул.

— Ясно е като бял ден — отвърна сестра му. Тя задълбочено си играеше с изсъхналата диня, която бе намерила някъде. Подхвърли я нагоре и я подхвана, когато, бавно падна обратно. — Искаш ли да я изядем вместо теб?

— Какво? — озадачи се Табита. — Не. Остави я. Искам да се махнете оттук, всички. Искам всички да се разкарат от кораба ми.

Марко я прегърна. Тя отблъсна ръката му.

— Хайде, Табита — помоли я той. — Не бъди такава. Не беше ли страхотно? Не беше ли страхотно представление? Не са ли страхотни?

— Вече се уговорихме, Марко. Върви. Тръгвай.

— Табита, повярвай ми. Това не беше нищо. Нищо… в сравнение с представлението, което можеш да видиш довечера. — Той плесна с ръце и се заусмихва наоколо.

— Няма да гледам нищо — отсече Табита. — Искам да спя. Очаква ме дълъг път.

— Можем да ти помогнем — каза Марко.

— Не можете. — Започваше да я вбесява. — Можеш да ми помогнеш само, ако отидеш да донесеш ония пари. Времето изтича. А трябва да се готвиш за представление. Затова сега искам ти и цялата ти торба с фокуси да се махнете от кораба ми. Вървете си. Хайде, вървете си.

Близнаците се измъкнаха от мрежите и с лекота заподскачаха по стъпалата.

— Торба с фокуси ли? — обидено попита Саския. — Какво искаше да каже?

Брат й успокоително я потупа по ръката.

— Малко е нервна, струва ми се. Малко уплашена. — Докато минаваше покрай Табита, той й се усмихна.

— Тя каза „торба с фокуси“.

— Дай ми тая диня. — Табита я грабна от Саския, която бавно я търкаляше от рамото до китката си и обратно.

Излязоха през херметичния шлюз и с лекота скочиха долу.

Разнесе се пляскане на криле и Тал неочаквано кацна на рамото на Табита.

— Сбогом — изцвъртя той — е най-мъчителната дума, най-тъжната песен…

— Вземи го, Марко.

— Ела, Тал — щракна с пръсти Марко. — Не мога да повярвам — напрегнато прибави той, докато птицата летеше към него. — Няма да дойдеш с мен? Не разбираш ли колко много те желая? Не разбираш ли какво означаваш за мен?

— Започвам да придобивам доста добра представа — отвърна Табита.

— Виж, зная, че не съм съвършен. Аз съм артист. Всички сме такива. Отпусни се. Не можеш да очакваш да сме като другите хора. О, миличка, не твърдя, че ще е лесно.

— Аз обаче твърдя — каза Табита и протегна ръка. — Чипът.

Близнаците бяха стигнали до изхода и викаха асансьора.

— Не — заяви изведнъж Марко.

Табита го зяпна с отворена уста.

Той свали папагала от рамото си и го хвърли навън през шлюза.

— Върви, Тал. Иди при тях. Трябва да уредим този въпрос — реши Марко, вперил поглед в очите й.

Табита оголи зъби и сви юмруци.

— Няма какво да уреждаме, Марко.

— Оставам тук.

— Ако не ми донесеш парите, ще си търсиш друг кораб — гневно му напомни тя.

— Не мога да те оставя. Ще избягаш някъде, нали? В момента, в който вратите на оня асансьор се затворят, ще отлетиш оттук.

— Никъде няма да ходя — извика Табита, — не и докато не получа…

От дъното на хангара се разнесоха крясъци.

Табита и Марко се втурнаха към изхода.

Близнаците бяха застанали от двете страни на асансьора и се опитваха да държат вратите му затворени.

През малката пролука се мъчеха да се измъкнат няколко перки.

— Чиии! — пищяха те. — Чии-чии-чии-чииииии!

Един от тях успя да се промуши, после друг. По петите го следваше трети.

Първият се нахвърли върху Могул.

Тал полетя към втория, широко разперил нокти и насочил напред клюн.

Подпрял вратата с един крак, Могул ритна с другия и улучи перка в гърлото. Гадинката се стовари на земята и започна да се гърчи.

Перкът на Тал пищеше.

Чу се глухо тупване. Саския беше хвърлила нещо по главата на третия. Извънземният падна като камък. Тя държеше вратите, докато брат й натискаше бутона, за да прати асансьора на друг етаж.

Саския се наведе и взе оръжието си, после Близнаците се втурнаха обратно към кораба. Тал пусна безжизнената си жертва и полетя над главите им към херметичния шлюз.

— Като че ли всички оставаме тук — отбеляза Марко.

Саския и Могул се качиха на борда. Почти не бяха задъхани.

— Предупредих те — каза Табита.

Саския хвърли товара си в ръцете й, докато Могул затваряше вратата. Беше същата диня или поне онова, което бе оцеляло от ней.

— Вече не искам да я ям — измърмори тя.

— Добре — внезапно станал съвсем сериозен, каза Марко. — Има ли друг изход оттук?

Табита посочи с палец към отворения вход на хангара.

— Можеш да се покатериш.

— Ясно.

— Те също — прибави тя.

Беше й смешно. Чувстваше се отмъстена. Плановете й не се променяха. И току-що й бе хрумнала идея.

Табита се върна в пилотската кабина, хвърли динята в кошчето и избърса ръце. После се пъхна в мрежата си и седна.

Погледна към часовника и бързо извърна очи. Три часа. Без малко.

Без да го канят, Марко се приближи и застана до нея. Тя не му обърна внимание, натисна някакво копче на пулта и въведе поредица от команди. След това се отпусна назад със скръстени ръце.

Прожекторите на „Алис Лидъл“ се завъртяха. Широките им лъчи се плъзнаха по покрива на хангара и се врязаха в тъмните простори. Там имаше две черни метални линии, две релси, изчезващи в мрака.

— Ето го твоят изход — каза Табита.

В тъмнината навън се движеше нещо.

Всички се скупчиха в кабината и се втренчиха през илюминатора. Марко стоеше зад Табита. Тал висеше на мрежата на копилотското кресло, на което седяха Саския и Могул, безсрамно преплели тела и тържествено загледани нагоре като котенца.

Надолу по релсите към тях се носеше тъмна маса, нещо огромно и заоблено като гигантски вързоп, увиснал от вагонетка.

Когато влезе в хангара, вагонетката заскърца и се завъртя. Развиващите се кабели започнаха да спускат вързопа.

По пътя той се разгъна, появиха се преплетени въжета. Лъчите минаваха помежду им. Мрежа.

Зад тях се разнесе стържене. Всички се завъртяха, всички, освен Табита, която с доволно изражение продължавате да наблюдава спускането на мрежата по монитора на носа. Пътниците й побързаха да отидат в празния трюм, където покривът на „Алис“ се разделяше на две.

По дължината му се процеждаше нишка синя светлина, която постепенно се разширяваше, докато двете крила на покрива напълно се скриха в стените. Огромната мрежа плавно се спусна през отвора между скърцащите товарни кранове.

Тал кацна високо на стълбичката, докато Марко и Близнаците припряно отстъпиха назад. Табита провеси чантата си през рамо и небрежно слезе от кабината, без дори да поглежда нагоре към бързо плъзгащите се към главата й въжета.

Това бе нейното представление.

Тя спокойно се запъти към дъното на трюма, където отключи контролен панел и натисна няколко бутона. Завъртя се. Краят на мрежата се отпусна на пода на сантиметри пред краката й, сякаш й се покланяше и всички машини замлъкнаха.

Застанал до нея, Марко стискаше сака си и подозрително наблюдаваше разгъващата се мрежа.

— Искаш да се издигнем с това нещо ли?

— Другата възможност е асансьорът — отвърна Табита. — Ще се върне всеки момент.

— Хей, не, страхотно е — бързо се съгласи той. — Наистина.

Близнаците се приближиха и разгледаха мрежата. Саския побутна въжетата с обувка.

— Прилича на обезопасяваща мрежа — с отвращение отбеляза тя.

— Навярно е време да сме малко по-гъвкави — безизразно каза брат й. — Положението ни е отчаяно, струва ми се.

— Но ние никога… — започна Саския.

— Не се безпокойте — злорадо я прекъсна Табита. — Няма да паднете през дупките.

Саския я стрелна с поглед. Табита се извърна и набра команда за издигане. Машинарията над главите им отново заскърца.

— Най-добре да побързаш, Марко — подхвърли тя. — Имаш три часа да се върнеш с парите.

Близначката изящно сви рамене. Двамата с Могул един след друг направиха салто и леко скочиха в средата на мрежата.

— Къде отива това нещо? — попита Марко.

— В складовете — отвърна Табита, доволна, че отново е поела контрола в свои ръце.

Повдигащите кабели се опънаха. Тал прелетя над започналите да се събират краища на мрежата и закръжи високо над главите им.

— Марципан! — изкряска той. — Големи обувки!

— Всички на борда — нареди Табита.

Марко се завъртя. Очите му излъчваха странна настойчивост. Внезапно я прегърна, като прикова ръцете й покрай тялото й и бясно започна да я целува.

— Мммфф…

Той я повдигна.

— Мммф-ох! — извика Табита, когато устните им се разделиха. Падаше. Марко падаше заедно с нея, без да я изпуска от прегръдките си.

Издигащата се мрежа закачи глезените й. Двамата заедно се стовариха отгоре й. Тя плавно ги понесе нагоре.

Замаяна, Табита нададе ужасно задавено хриптене. Бузата й беше притисната към мрежата. Чантата се забиваше в ребрата й. Марко лежеше отгоре й. Близнаците бяха върху него. От гърлото й се изтръгна нечленоразделен вик.

Поолекна и, когато Близнаците започнаха да се катерят по кабелите. Марко продължаваше да я притиска. Отвсякъде я жулеха мазни въжета. Виждаше само с едното си око, насочено към отворения покрив на кораба й. От трюма излетя нещо зелено. Тал.

Марко бе освободил ръцете си и се мъчеше да застане на колене. Мрежата се клатеше и той неволно заби коляно в кръста й.

— Ох!

Когато най-после се отдръпна от нея, Табита се отпусна по гръб.

Излизаха от хангара. Щом сигналният фар угасна, синият здрач около тях помръкна.

— Уф! — изпъшка тя. — Уфф!

— Добре ли си? — загрижено попита Марко. — Табита? Добре ли си?

Табита замахна към него. Ръката й закачи въжетата и юмрукът й го улучи по слепоочието. Кракът й внезапно пропадна през мрежата. Тя се претърколи настрани и започна да вие от ярост.

Движеха се в непостоянния мрак на доковете. Близнаците висяха от кабелите над Табита и Марко в изящни пози на плувци, преплели крака в мрежата. Подът се смаляваше под тях, маркировките на пистите бледо сияеха, внезапно проблясваха мътни пламъци.

Табита застана на колене и изкрещя на Марко:

— Ти…

— Зная — прекъсна я той. — Извинявай. Наистина, съжалявам. Моля те, кажи ми, че си добре.

— Добре ли? — извика в лицето му тя. — Добре ли?

Мрежата ги пренесе през продълговат портал, облицован с неравни мръсни плочки. Озоваха се в огромно помещение, окъпано в силна кехлибарена светлина. В радиално разположени кейове завършваха двайсет различни двойки релси. До тяхната стоеше операторка с изписано на лицето подозрение й наблюдаваше пристигането им. От черепа й излизаха разноцветни проводници. Около нея се събираше група товарни роботи.

Като че ли не се мяркаха никакви перки.

Преди издигането им да е приключило, Близнаците изскочиха от мрежата и затанцуваха към жената.

— Удивителните близнаци Зодиак, мадам — бурно я поздравиха те. — Поднасяме ви нашите почитания.

— И два билета за представлението довечера.

Операторката въведе електрокода в аудиоцентъра си. Не посегна да вземе предложените й билети. Саския — или беше Могул? — ги пъхна в джоба на гащеризона й.

— В Мъркюри Гардън.

— В осем!

Двамата продължиха нататък.

— Чакайте малко! — изрева жената.

Близнаците спряха и се завъртяха.

— Пристанищна такса — бавно и тежко зарецитира тя. — Разрешително за влизане. Паспорт. Корабна регистрация.

Докато се освобождаваше от мрежата, Табита видя как Могул Зодиак замахва във въздуха пред очите й.

— Струва ми се, ще откриете, че всичките ни документи са в ред — показа й дланта си той.

В нея нямаше нищо.

19.

Марко се суетеше около Табита и се опитваше да й помогне да слезе от мрежата. Тя го отблъсна. Той не отстъпваше.

— Успокой се — измърмори Марко. — Почти се измъкнахме.

— Разкарай се от мен! — извика Табита. Операторката завъртя глава и ги погледна с изцъклени очи. Всичките й роботи последваха движението й.

— Сестра ми — поясни той, комично се ухили и здраво прегърна Табита. — Мариголд Гадателката. Космическото пътуване не й понася. Ела, сестричке, вече си в безопасност.

Тя яростно се отскубна от него. Искаше й се да го удари, дори пак да я хвърлеха в затвора. Възпираше я само едно. Жената ги наблюдаваше, а Табита нямаше представа кой гледа през тези очи. И без това си имаше достатъчно проблеми.

Знаеше, че ченгетата няма просто да я глобят. Беше чувала, че полицаите на Изобилие изобщо не си правят труда да те хвърлят в затвора. Носеха се слухове, че те събличали и те отвеждали в приключенската зона. После те оставяли сама.

Табита прехвърли чантата си през рамо. Марко отново се приближи до нея.

— Нали искаш да си получиш парите? — попита той. — Най-добре не се отделяй от мен.

— Покажете ми разрешителното си за влизане — упорито настоя операторката. — Паспорт. Корабна регистрация. Код на квитанцията за платена пристанищна такса.

Табита изръмжа. Тя извади картата си и я повдигна до капитанския пагон на рамото си.

— Аз съм собственик оператор на баржа, това там долу е моят кораб. — Табита навря монитора на китката си в лицето на жената. — Виждаш ли? Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет.

— Моите документи са у тях — посочи към Близнаците Марко. Операторката се завъртя да ги погледне. Тал, Саския и Могул се бяха отдалечили между камарите сандъци и бидони и не се виждаха.

— Хм — колебливо кимна тя. — Добре.

Очите й бяха кървясали и объркани.

Марко хвана Табита подръка и я изведе от дока.

— Непременно ела на представлението! — весело махна с ръка той.

— Връщам се — отсече Табита.

— Няма време.

— Трябва да затворя покрива. Да не искаш някой да открадне „Алис“? Тук е Изобилие, Марко, забрави ли?

Той я прегърна.

— Разкарай се от мен! — изсъска Табита. Марко не й обърна внимание.

— Разкарай се, Марко! — Тя го сръга с лакът в ребрата.

За съжаление в този момент на дока се появи ченге.

Движеше се с онази механична пружинираща крачка, характерна за хидравличните крака. Главата му се въртеше насам-натам. Зърна Табита, която се бореше с Марко. Сканира ги с циклопското си око. Лицето му беше безизразно. Носеше два пистолета.

— Има ли някакъв проблем? — с дебел глас попита ченгето. Устата му беше пълна с неръждаема стомана.

— Не — припряно отвърна Табита, — не, няма проблем. Благодаря ви.

— Имате ли разрешително за дуел?

Тя се сепна.

— Какво? — Марко зяпаше в противоположната посока.

— Разрешително за дуел — повтори ченгето. — Ударихте го. За да го удряте, ви трябва разрешително за дуел. В този сектор е така. В складов сектор 4.

— Просто имаме малък семеен спор — намеси се Марко. — Това е сестра ми, Мариголд Гадателката. — Табита го срита в пищяла. — Бързаме — каза на ченгето той. — Благодаря ви, благодаря ви много.

Опитаха се да продължат нататък.

Ченгето им препречи пътя. Визьорът му просветваше, докато обмисляше ситуацията.

— Разрешителното за дуел струва десет скутари — обяви то.

И прехапа устната си, която бе месеста и влажна.

— Нямаме нужда от разрешително — високо и ясно отвърна Табита. — Разбрахте ли?

Полицаят сви рамене и сервобронята му нададе вой. Очевидно имаше проблеми с мозъка. Беше от най-простите киборги.

— Трябва да ви глобя за повикването.

— Не сме ви викали! — възрази Табита.

Нямаше смисъл да спорят.

— Повикването ще ви струва два и седемдесет и пет.

Марко бръкна в джоба си и извади кредитния си чип.

— Добре, добре — каза той. — Ето, вземете.

Ченгето завъртя глава и ги сканира.

— Малко семейно недоразумение — продължи Марко, като хвана ръката на полицая и притисна чипа си към пластината. — Е, такъв е шоубизнесът! И като споменах за това, вярвам, че ще приемете тези два безплатни билета за нашето представление тази вечер в Мъркюри Гардън.

— Дарения се приемат с признателност — напевно произнесе ченгето.

Защипал билетите в папката на гърдите си, той се завъртя и бързо се отдалечи. Марко стисна ръцете на Табита.

— Не бива да се държиш така — настойчиво прошепна той. — Особено тук. Невинаги ще съм в състояние да те измъквам от тях.

Тя затвори зяпналата си уста.

— Отивам да заключа кораба.

— Нищо му няма — спокойно отвърна Марко. Кредитният чип проблясваше в ръката му.

— Колко имаш в този чип, Марко?

— Казах ти, Не е достатъчно.

Двамата се втренчиха един в друг.

— А къде е оня, в който има достатъчно?

— У Хана. Искаш ли да го вземем? Тъкмо там отивам — убедително каза той.

Табита ядосано въздъхна и изскърца със зъби.

— Добре — с очевидни признаци на угризение заговори Марко, докато крачеха заедно, — значи не ми вярваш. Не мога да работя с теб, ако ми нямаш доверие. Ела да се запознаеш с Хана Су, тя ще ти даде парите. После ако искаш, се върни на кораба си. Не те карам да вършиш нищо повече.

Тал изникна изневиделица в прашния кехлибарен въздух и кацна на рамото му.

— Марко — разнесе се някакъв глас.

— Марко. — Същият глас, но от друго място.

— Хана чака, Марко.

— Побързай, Марко.

Един от близнаците плавно се спусна по стълбата на някакво скеле. Марко си погледна часовника.

— Най-добре да вземем такси.

Още не бе произнесъл тези думи, когато се появи такси, мръсен малък робот. На задната седалка седеше другият близнак. Първият се залюля за миг на хоризонтален лост и скочи в колата.

— Побързай, Марко — едновременно казаха те.

Тези двамата щяха да я побъркат, ако наистина се съгласеше да ги откара чак на Титан. Докато влизаше в таксито, Табита реши да се опита да сключи по-изгодна сделка с тази Хана Су. Щеше да я убеди, че „Алис“ не е подходящ кораб за самата трупа и че може само да превози оборудването им. Или пък щеше да започне ремонта, докато не станеше прекалено късно и се наложеше да потърсят някой друг. Така щеше да дължи пари на Хана, но щеше да мисли по този въпрос по-късно, след като заминеха. Ако Хана наистина беше мениджър, Табита можеше да свърши нещо друго за нея. Нещо, което да не е свързано с опасни музиканти и смахнати акробати.

Тя седна до Марко с лице към Близнаците. Тал подскачаше по пода сред фасове от цигари и обвивки от скаридени пръчици. Когато таксито потегли по тунелите на Изобилие, в краката й се претърколи празна кутия от бира.

Вятърът развяваше косите им. Над главите им проблясваха светлинни тръби. Табита погледна към близнаците Зодиак, които седяха прегърнати и неподвижни като манекени. Наистина бяха еднакви. Еднакви близнаци от различен пол, това не беше възможно, нали? Зачуди се чии гени са били объркани.

Тя се отпусна назад, опита се да не мисли за времето и се зазяпа в мрачната гледка навън. Стените бяха сиво-кафяви, целите на петна от дим или вода. Там, където бяха монтирани електрически кабели, въздухопроводи или канализационни тръби, зееха грозни, ронещи се по краищата дупки. Тунелът криволичеше, издигаше се и се спускаше без логика или предупреждение. Тук-там в коридорите, които пресичаха, се виждаха други коли. Като че ли нямаше никакъв правилник за движение и сигнализационна система.

Таксито се понесе надолу по някаква рампа, навлезе в оживен търговски сектор и намали скоростта, за да маневрира между туристите, които се мотаеха сред магазинчета за оръжие и сувенири. Преобладаваха стоките втора ръка. Купища евтини якета, камари от „комплекти инструменти“ и порнографски автомати задръстваха улицата. Смърдеше на пържено, подправки, захар и кордит. Някой извика и замери таксито с консервена кутия. Улучи го по задната броня.

— Гладна съм — внезапно се обади Саския. Табита неволно се завъртя и я позна по мустачките.

Гласът, който Близнаците споделяха, бе дрезгав и нисък, топъл поток с корито от съгласни звукове, твърди като камъни. Очевидно английският не беше майчиният им език. Табита се зачуди дали не са извънземни от някакъв неизвестен, нерегистриран вид.

— Мога да изям кон — прибави Саския.

Тя се огледа наоколо, сякаш наистина очакваше да види някъде кон, случайно въртящ се на шиш.

— Толкова съм гладна, че мога да ям мухи и червеи — настойчиво каза близначката и се засмя. — Да хрускам малки кафяви бръмбарчета. — Тя погали брат си по главата. — Не си ли гладен?

— Гладът изостря ума ни — отвърна той. Говореше лениво и разсеяно.

— Глупости — изсумтя Саския. — Гладът просто те прави гладен, това е. — Тя сърдито подритна Тал. Папагалът клъвна обувката й.

Таксито зави по неравна уличка. Горните етажи на крайпътните сгради, които се издаваха навън под странни ъгли, помещаваха различни астролози, врачки и съмнителни психотерапевти. Празното пространство отдолу беше разделено с килимчета и завеси. Хората се тъпчеха в порутените постройки под видеоекрани, пушеха наргилета, пиеха бира и се караха. Отнякъде се разнесоха високи гласове, тракане на автоматична стрелба, писък. Никой не обръщаше внимание.

На всеки няколко метра, докато колата заобикаляше основата на студена, хлъзгава колона или някоя пукнатина в настилката, Табита успяваше да надникне в тъмните пространства над и зад импровизираните прегради. Обитаемата вътрешност на Изобилие, разбра тя, приличаше на гигантска гъба. Сградите бяха вклинени в напомнящи на клетки тъмни дупки, пълни с бавно разпадащи се боклуци, отвратителни плесени, забравени трупове.

Тя се сепна, когато Марко постави ръка на рамото й.

— Виж това — посочи той. Покрай тях минаваше жена с противогаз и черно лъскаво неглиже, водеше мъж на верига и ближеше розов сладолед. Марко се засмя. — Смахнато място.

Табита отблъсна ръката му.

— Хееей… — обидено възкликна той.

Тя рязко плесна с длани.

— Разкарай се.

Един от Близнаците се изкиска.

— Недей да дразниш пилота, Марко.

Следващата пещера бе още по-мрачна. От мазета с кожени завеси гърмеше тежка музика. Носеше се отвратително зловоние на амоняк, тамян, кисело вино и пот. По балконите седяха проститутки, които пиеха и зяпаха улицата. Разсипани чували неприбрани отпадъци лежаха на грамадни купчини.

Таксито навлезе в друг тесен тунел. Настилката отдолу вибрираше. Отвори, покрити с телена мрежа, разкриваха тъмна бездна. Далеч надолу Табита видя мостчета и тесни стълби, свързващи стръмни кули, които напомняха струи замръзнала овесена каша, увиснали в празното пространство.

Марко се завъртя на седалката си и се вторачи назад към пещерата, от която току-що бяха излезли.

— Това не е пътят — каза той. — Нали?

Табита погледна към него, после към Близнаците, които мълчаха с потайни усмивки.

Прииска й се да им разкъса гърлата.

Тал реагира на острия глас на собственика си с висок крясък и кацна на коляното му. Марко го блъсна настрани и се надигна. Възстановил равновесието си, папагалът подскочи върху крака на Табита.

— Разкарай се от мен! — извика тя и бясно замахна към него.

Извънземната птица с лекота избягна удара.

Изправен на колене върху седалката, Марко се завъртя, за да погледне към контролния пулт.

— Кой е програмирал това нещо?

Близнаците весело се спогледаха.

— Какво сте направили? — сърдито ги попита Табита.

— Нищо — едновременно отвърнаха те.

— Нищичко, капитане — каза Могул.

Носеха се прекалено бързо, за да скочи от таксито.

Тя се изправи на крака и избута Марко настрани, за да надзърне към пулта. Нямаше никакви надписи и й изглеждаше абсолютно непознат. Табита извади джобното си ножче и започна да бърника копчетата с надеждата да прекъсне някаква жизненоважна връзка.

Времето течеше и тя потъваше все по-надълбоко в тайнствените дълбини на Изобилие.

„Алис — обеща Табита, — в момента, в който се измъкна от тази история, ще те ремонтирам. Ще те направя като нова. Не ми взимайте кораба. Моля ви, не ми взимайте кораба. Ако ми вземат кораба, ще убия някого.“

Явно не можеше да повреди нищо съществено. Малката кола продължаваше да лети из мрачния лабиринт.

Колкото повече се спускаха, толкова по-студено ставаше. Тунелите бяха по-тъмни. На неравномерни разстояния по тавана само на половин метър над главите им висяха паянтово закрепени осветителни тръби. Таксито тежко прехвърляше големите кафяви неравности, които осейваха като мехури шосето. После пътят свърши и земята под тях рязко се наклони надолу.

Близнаците изпищяха. Табита заби ножа си в дебел сноп жици.

Колата се плъзна и спря. Фаровете й осветяваха стръмния склон.

Няколко камъчета се изтърколиха надолу в мрака. После се възцари тишина.

Табита скочи навън, Марко я последва.

— Къде сме, по дяволите? — попита тя. Гласът й отекна в далечните стени.

Той застана с ръце на кръста и се огледа наоколо в мъгливия здрач.

— Дявол да го вземе — поклати глава Марко и се подсмихна.

Задъхана, Табита затършува из чантата си за фенерче. Струваше й се, че таванът се спуска надолу към нея. Саския и Могул стояха наблизо прегърнати и си шепнеха.

Не успя да открие фенер. Тя се огледа под светлината на фаровете. И мъчително преглътна.

Намираха се в широка, ниска пещера, по стените на която се стичаха струи жълта течност. Дъното на урвата не се виждаше. Като че ли продължаваше безкрайно.

За малко да рискува и да се спусне по склона. Там долу все някак щеше да стигне до доковете. Където я очакваше „Алис“. Някъде.

Тал внезапно нададе победоносно тръбене и полетя обратно по пътя.

— Ориентира се — обясни Марко. — Следвай го и няма да сбъркаш.

Той й намигна.

Табита му се намръщи.

Папагалът затръби в далечината. Те се насочиха към гласа му.

Вървяха в продължение на няколко минути. Подът на пещерата се ронеше под краката им. Табита и Марко крачеха отпред, Близнаците лениво се влачеха след тях.

— Ужасно, ужасно съжалявам за всичко това — сериозно каза Марко. — Тези Малки коли постоянно се повреждат. Просто не ги поддържат.

— Това не е пътят, по който дойдохме — отбеляза Табита.

— Тал знае къде отива — отвърна той. Като че ли си вярваше, затова и тя не възрази. Пред тях имаше точно толкова светлина, колкото да видят, че навлизат в поредния тунел.

Изведнъж ги заслепи прожектор.

Табита разтърси глава, за да проясни зрението си и зърна силует, който изневиделица се издигна от пода в краката им. Издигна се много нависоко.

— Стой! — изкънтя механичен глас.

Те се олюляха назад и се сблъскаха един в друг пред входа на тунела. Стояха пред портал на черно-бели райета. Пазачът, видя Табита, когато лъчът на прожектора се отмести, беше триметров робот, покрит с шипове. Тал седеше на портала и ги зяпаше.

— Каква е целта на посещението ви? — попита роботът. На бариерата имаше голям бял надпис на седем езика. „НЕВЪЗСТАНОВЕНА ЗОНА — прочете Табита. — УПРАВАТА НА СТАНЦИЯТА НЕ НОСИ ОТГОВОРНОСТ ЗА ЛИЧНАТА ВИ БЕЗОПАСНОСТ И ВЕЩИТЕ ВИ.“

Марко се изпъчи и дръзко заговори под светлината.

— Ние — заяви той, като обгърна всички с театрален жест — сме „Контрабандистите“.

Мигновено се разнесе високо прещракване и тракане от зареждане на автоматични оръжия.

— О, Божичко — изящно възкликна Саския и се засмя.

20.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 19.06.31

ГОТОВНОСТ

Мислех си за леля Мюриъл.

КАКВО, КАПИТАНЕ?

Тя се смее страхотно. Когато се смее, леля Мюриъл отмята глава назад и широко отваря уста. Все едно се кани да захапе въздуха. Издава дълбоки клокочещи звуци като голямо бебе, после продължава с ха-ха-ха, което идва направо от корема й.

А леля Мюриъл има бая корем. Когато живеех при нея, беше доста дебела. Сигурно вече е огромна. И не й пука как е облечена, цял ден се мотае из фермата по нощница, че даже и без нощница, само по износена стара риза и гащи, над които виси шкембето й. „По дяволите, Табс — казваше тя, — нека ме зяпат колкото си искат. А те искат.“ И сочеше нагоре във въздуха, където Комарите кръжаха с малките си планери като заострени венчелистчета в небето.

Само дето нямаше небе. Не и на Честност 2.

ТАМ ЛИ Е БИЛ ВТОРИЯТ ВИ ДОМ СЛЕД ЛУНАТА, КАПИТАНЕ?

Хм, един от домовете ми. Бях шестнайсет-седемнайсет годишна. Мама се хвана на работа като предачка. Взехме си апартамент в града, адски голям и нямахме какво да сложим вътре. Мама работеше по цял ден и половин нощ, а през останалата половина спеше като заклана; Нямаше какво да правя. Бях прекалено малка, за да получа разрешително за работа, а мама категорично не искаше да започнем да нарушаваме закона още от самото начало, затова се обадихме на леля Мюриъл и тя се съгласи. Когато дойде да ме вземе, идеята да работя за нея явно много й допадна. Аз не бях на същото мнение.

ЗАЩО?

Струваше ми се адски скучно.

Така си и беше.

Леля Мюриъл сякаш идваше от друга епоха. Жена, която никога не бях виждала, по-смугла от мен, по-смугла от мама, горе-долу на мой ръст, но четири пъти по-широка отвсякъде, с буйна коса, която изглежда подстригваше веднъж годишно, с големи дървени обеци и рокля до земята, цялата в бродерия, с грозни кожени обувки. Искаше да й се възхищаваме, защото това бил голям ден за нея. Леля Мюриъл се облякла специално, за да дойде в града и да види сестра си и племенницата си.

КАК ИЗГЛЕЖДАХТЕ ВИЕ, КАПИТАНЕ?

Аз ли? По онова време бях ужасна. Носех електриковозелени лъскави дрехи и косата ми беше подстригана на триъгълник. Когато видях леля Мюриъл, си помислих: „Щом тя е такава от работа във фермата, ще си остана вкъщи като безпарична малолетна“. Но не би.

Фермата се намираше чак на другия край на тунела. Беше прекалено далече, за да пътувам всеки ден, затова се връщах само за уикенда. Леля Мюриъл отглеждаше тикви, фъстъци и боб. Взе ме при себе си да ги плевя.

ЗАЩО НЕ СИ Е ВЗЕЛА РОБОТ?

Тя не вярваше на роботите. Всъщност изобщо недолюбваше машините. Имаше старомодни разбирания за „естественото“. Всичко трябвало да е естествено, което е страшно тъпо, като си помислиш къде живее. Във всеки случай, тя се примиряваше с плевелите и задръстените филтри, но нямаше нищо против да ме кара да плевя и да чистя филтрите, докато тя си седеше полугола на стар естествен тръбен стол от стомана, повдигнат на задните си крака и облегнат на естествената стена от пулп на естествената й къща „Модул А“ и свиреше на очуканата си стара китара.

Понякога посред нощ ме събуждаше музика, поглеждах през прозореца на спалнята си и тя си седеше там, дърпаше струните и пееше за места, които никога не е виждала и които няма вероятност да види, реки, планини и острови на слънцето. Често ставах и слизах долу да поседя при нея, да погледам Луната през стъклото. Мислех си, че поне оттам съм успяла да се махна. После свеждах очи към лехите боб. Шушулките им лъщяха на лунната светлина, издути и твърди. Приличаха ми на пишки.

МИЛИ БОЖЕ. И ДРУГИ ЛИ СА СПОДЕЛЯЛИ ТАЗИ ПРЕДСТАВА?

Да, ако са били шестнайсетгодишни момичета. По онова време много неща ми приличаха на пишки. Бях разгонена хлапачка, нали разбираш, Алис. Не се кефех особено на плевенето и чистенето на филтри.

Затова си отварях очите на четири.

Честност 2 е гадна дупка. Можеш да слагаш колкото си искаш фини мрежи, все тая, пак ще се задръстят, системата е пълна с боклуци. За да не се занимава с това, Съветът субсидира фермерите да филтрират водата. Леля Мюриъл купува най-евтините мрежи и дава остатъка от парите за червено вино. Веднъж се скарах с нея. Карала съм се с нея няколко пъти, но тогава я попитах защо не дойде да сменя скапаните филтри заедно с мен, а тя се плесна по шкембето и каза, че била прекалено дебела, за да се навежда. После се засмя.

А селскостопанските методи на леля Мюриъл изискват много навеждане. Газех до прасците в смрадливите червени гранули на полето, изправях се, за да разкърша гръб и гледах как летят Комарите.

Имаха база наблизо. Понякога наблюдавах как планерите им се спускат към полята. Изчезваха дълго преди да стигнат до върхарите на дърветата. Но смогът не ми позволяваше да ги гледам често. Даже в ясен ден градът невинаги се виждаше от фермата на леля Мюриъл. На Честност 2 е адски трудно да поддържаш прозорците си чисти.

През уикендите мама спеше. Аз си намерих компания. Местните улични хлапета бяха пълна измет. Наричаха се Отхвърлените и бяха много докачливи за социалния си статус. Имаше едно момиче, казваше се Кармен, тя беше царицата на Отхвърлените и ми позволяваше да се мотая с тях, само за да може да ми се подиграва, че съм била лунатичка. Трябваше да направя разни смахнати неща, за да им привлека вниманието: Имаше едно момче, Мъри, той беше голям чешит. Наистина беше безпаричен малолетен, тоя Мъри. Опасен тип. Е, поне така ни харесваше да си мислим. Открих, че даже Кармен я е страх от Мъри. Затова ходех с него.

КЪДЕ СТЕ ХОДИЛИ С НЕГО?

По заведенията. В изоставените складове. На места, които не се бяха получили съвсем според плановете на конструкторите, места, които привличат градските хлапетии, където си измислят своя собствена версия на града. Намирахме си какво да правим, двамата с Мъри.

Знаех, че това няма да продължи много. Просто убивах времето. А Мъри беше побъркан. Много често дори не го харесвах. Ясно бе, че някой ден ще нанесе на някого непоправима травма, навярно без изобщо да забележи. Не исках този някой да съм аз.

Понякога нощем във фермата седях на тревата с леля Мюриъл и нейната китара. Тъкмо леля Мюриъл ме научи да свиря на хармоника.

В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ОТ ТОВА ВРЕМЕ СТЕ ИЗВЛЕКЛИ И НЕЩО ПОЛЕЗНО.

Наистина ли смяташ така?

АМИ, ВИЕ ОБИЧАТЕ ДА СВИРИТЕ.

Най-много ми харесва, когато престана да свиря.

НИКОГА НЕ СТЕ БИЛА ТОЛКОВА САМОКРИТИЧНА, КАПИТАНЕ.

Заради това пътуване е. Постоянно се самообвинявам. Постоянно се питам как изобщо позволих да ме въвлекат във всичко това.

ТРЯБВАТ НИ ПАРИ.

Определено.

И МАРКО МЕЦ ВИ ПРИВЛИЧА.

В това отношение съм същата като мама. Затова се възхищавах на леля Мюриъл, макар и малко резервирано. Мислех си, че наистина трябва да съм като нея. Тя беше толкова спокойна, нищо не я безпокоеше. Не исках да съм фермерка, нали разбираш, но не исках и да съм като мама, обвързана с някой мухльо, да се мъча да издържам него и детето си, да се блъскам, за да свързваме двата края. Представях си как отивам на частен астероид с мъж, който ме обожава и ми купува каквото поискам. Кармен и другите имаха същите идеи, въпреки че се държаха така, все едно цял живот ще си останат лоши момичета.

И си помислих, че ако искам да си намеря перспективен съпруг, може би трябва веднага да се заема с тази задача. Нямаше да стана по-млада. А и знаех къде да търся.

Фермата се намираше близо до единия Край на тунела, казах ли ти го вече? Всъщност беше само на петнайсет минути с колело до ескалаторите. Човек можеше да иде до наблюдателните пунктове и да гледа как слънцето огрява смога. Отхвърлените никога не припарваха в Края, затова когато бях в амбициозното си, практично настроение, това правеше нещата още по-привлекателни. Пък и ми харесваше. Гравитацията беше по-слаба й се чувствах като у дома си. Освен това там бяха момчетата.

ЗНАЧИ КОМАРИТЕ СА МОМЧЕТА.

Точно така. Те са кадети в Полицейското училище, ето какво са. Носят униформи. Много секси. Синьо-сиви костюми и страхотни черни отличителни знаци. Лъскави ботуши. Със също толкова лъскави планери. Никой Комар не нарича планера си „хвърчило“ като нас, особено когато е в униформа. Можеше да ги срещнеш тук-там из града, да гледаш как се състезават на пистите. Правеха паради в парковете. В наборния център в базата им имаше едно място със столове и екран, на който показваха тренировъчните им полети. Летяха из целия тунел и изглеждаше проста работа. Когато ги видях за пръв път, ми се прииска да стана Комар. Ако беше научила, Кермен щеше да ме скъса от подигравки.

Кармен щеше да ме поднася и за Майкъл. Майкъл беше моята тайна. Моят сияен рицар. Беше съвсем бял, първият истински бял, когото виждах. Имаше дълги ресници и лунички, които изчезваха под яката на униформата му. Майкъл служеше на обществото. Знаех, че когато настъпи моментът, ще ме отведе на астероидите и ще можем да служим на обществото заедно.

Позволявах му да настройва екрана и да ми обяснява различните летателни фигури. Майкъл стоеше съвсем близо до мен, но без да ме докосва. Никога не му казах коя е фермата на леля Мюриъл, макар че тя знаеше всичко за него. Леля Мюриъл не споменаваше нищо пред мама. Не я интересуваше къде ходя, когато не трябваше да съм на работа. Смяташе, че за едно момиче е естествено да си развява опашката. При нея постоянно се мъкнеха мъже. Обаче не бяха като Майкъл. Всъщност, струваше ми се, че няма да е толкова толерантна, ако се запознаеше с него.

Проблемът беше, че и Отхвърлените научиха.

Кармен реши, че е страхотно. Каза на Мъри и той побесня. Не защото ходех с друго момче, а защото той не беше Комар. Прие го като лична обида. Обясних му, че не се чукам с Майкъл, защото това беше най-важното за Мъри, единственото, в което виждаше смисъл. Двамата с него го правехме.

— Наистина не съм — казах му аз. И не бях. Майкъл ме караше, но аз все отказвах. — Искам да ми даде хвърчилото си да се повозя — излъгах Мъри.

Това го накара да избухне в смях. Стори му се адски добра идея, адски смешно. Каза, че нямало начин Майкъл да се съгласи.

— Дългът е над ебането — кикотеше се той. — Това е девизът на Комарите.

Даже се хванахме на бас. Така всички бяха доволни.

Знаеш ли, Алис, Всъщност не бях мислила за това, за планера де, докато не отворих уста и не се чух да го казвам. Но идеята наистина беше добра, каквото и да говореше Мъри. Майкъл започваше да ми писва. Реших, че хвърчилото е най-хубавото нещо в него. Затова си уговорих среща в базата през следващия си свободен следобед и заявих на Мъри, че ще го направя тогава. Толкова бях наперена.

В базата нямаше никой. Майкъл носеше униформата си. Заведох го в хангара, където бяха планерите, и започнах да го галя по униформата. Целувах полицейските му отличия. После открих докъде стигат луничките му. Толкова го възбудих, че беше готов да ми обещае всичко, само и само да му се пусна. Ето как всъщност виждаше нещата, искаше да го прави с момиче и трябваше да открие такова, което да му позволи да го направи. Но аз не бях чак толкова хитра, Алис, защото трябваше да му позволя да го направи след, а не преди това.

ТОВА ОПРЕДЕЛЕНО Е БИЛО ЗА ПРЕДПОЧИТАНЕ.

Откъде знаеш?

АКО Е НЯМАЛО ДА ВИ БЪДЕ ПРИЯТНО, ИСКАМ ДА КАЖА.

Имаш право. Да, след като започна, разбрах защо съм го отблъсквала. Не само заради планера, а защото беше дървеняк. Наистина беше мухльо. Изобщо не приличаше на Мъри, който бе ужасно див. При Мъри единственият ми проблем беше да го настигам. С Майкъл просто трябваше да стоя неподвижна, докато той ме тъпчеше, задъхан и със зачервено лице. Скърцах със зъби и реших, че в крайна сметка сделката е изгодна и за двете страни.

После Майкъл стана много по-нежен и започна да дрънка за времето, когато сме щели да се оженим. Бях забравила, че тъкмо поради тази причина съм си избрала гадже Комар. От неговата уста звучеше ужасно. „Не забравяй, че си Отхвърлена — повтарях си аз. — Хвърчилото.“

Казах на Майкъл каквото му се искаше да чуе, без всъщност да му обещавам нищо, защото така щеше да стане много по-лесно. Когато заспа на рамото ми, аз се измъкнах изпод него, взех готината му униформа, която вече не ми изглеждаше толкова секси, и свалих ключа за планера му от веригата. После бързо се облякох, като стисках ключа със зъби, и отидох при хвърчилото, но трябва да бях вдигнала шум, защото той се събуди. Погледнах към него и видях, че се опитва да вкара двата си крака в единия крачол на панталона си и вика името ми.

— Комарите държат на обещанията си — казах му аз и свалих планера от стойката. Удивих се колко е лек. Беше силиконов, красив, голям, черен с алени линии и когато го изнесох навън, слънчевите лъчи заиграха по куките на раменете му във всички цветове на дъгата.

Отхвърлените се бяха събрали да ме гледат. Майкъл се втурна след мен на платформата полугол, като дрънкаше нещо за двумесечни тренировъчни полети. Някъде отзад чух, че Мъри се подиграва на бельото му и после полетях.

Когато се издигнах, всички извикаха. Бързах. Дори не си бях сложила слушалки и маска.

Това беше грешка.

Бях горе. Летях. Първият ми полет, Алис. Спомняш ли си своя?

НЕ Е СЪЩОТО, КАПИТАНЕ.

Предполагам, че ти не си била на шестнайсет.

НЕ. НО СИ СПОМНЯМ ПЪРВИЯ СИ ПОЛЕТ С ВАС, КАПИТАНЕ. БЕШЕ ЧУДЕСНО.

Тогава не беше. Е, започна добре. Летях като професионалист между облаците и зяпах нагоре-надолу.

ПРЕДИ КАЗВАХТЕ „НАСАМ-НАТАМ“, КАПИТАНЕ.

Да, но това беше преди.

Бях объркана. Сигурно се случи заради това. Искам да кажа, че и преди изпитвах същото чувство, първите няколко пъти, когато се качвах да гледам от Края. Но сега бях във въздуха, сред облаците и изгубих ориентация. Там, където облаците се разкъсваха, виждах целия тунел, земята наоколо и тя като че ли се издигаше като кула, градът, фабричният пояс и парковете висяха от стените над главата ми и сякаш щяха да се стоварят върху мен. Прозорците блестяха в очите ми от едната страна и когато наклоних крилото, звездите ме заслепиха от другата. И тогава всичко се завъртя около мен, гледах надолу като в комин и нищо не можеше да ме спре да падна в него.

Пригади ми се.

Затова обърнах и реших да се насоча към земята. Но не знаех кои копчета трябва да натисна. И започвах да се уморявам. Нямах представа колко е изтощително да летиш. После започнах бързо да падам „надолу“, „надолу“. Не знаех как да се приземя. Трябваше пак да набера височина.

УСПЯХТЕ ЛИ?

Успях.

За съжаление.

Издигнах се прекалено нависоко и продължавах да се издигам, не можех да спра, като перце, попаднало във въздухопровод. Просто натиснах нагоре ръчката и не можех да я върна обратно. Размахвах ръце и крака, но беше безполезно. Нямах представа какво да направя. Дори не можех да виждам, очите ми бяха насълзени. Горе смогът беше ужасно гъст. Закашлях се и не можех да престана.

След известно време облаците се поразкъсаха и забелязах, че на земята се събират някакви машини. После видях, че към мен се насочват други планери. Помислих, че ги води Майкъл. Не исках да го виждам.

Не беше той. Беше някаква жена с маска и летателен екип, целият в джобове. Тя носеше слушалки и още едни за мен, каквито щях да взема, ако не бях бързала толкова, и планерът й беше реактивен, с какъвто не можеш да видиш никой Комар. Закачи ме и ме взе на буксир.

— Почакай, докато те заведа вкъщи, малка госпожичке — каза по радиостанцията тя.

— Мамо? — попитах аз.

ТЯ ЛИ БЕШЕ?

Тя беше, разбира се. И хич не бе доволна.

КАК РЕАГИРА ЛЕЛЯ ВИ?

Леля Мюриъл ли? Разсмя се. Направо се пръсна от смях.

На ченгетата не им беше смешно. Да откраднеш хвърчило на Комар, да застрашиш въздушното пространство на Честност 2 и да се наложи да те спасяват служители на Съвета — това беше сериозно обвинение за малолетна. Трябваше в продължение на десет седмици да чистя стъклото. Отвън.

Живеехме в общежитие в Края и през тези десет седмици почти не виждахме вътрешността на тунела. Всеки ден ни извеждаха и ни караха да пълзим по външната му страна, за да стържем микрометеоритния прах от стъклото. Останалите от групата бяха по-лоши от Кармен и Отхвърлените. Те наистина бяха отхвърлени, онези, които не допринасят с нищо за обществото, които никой не обича и не взима на работа. Нападнаха ме и ми откраднаха хармониката. През почивките надзъртаха през стъклото и си приказваха какви ужасни неща щели извършат, когато се върнат вътре. Аз не исках да се връщам, не, никога повече. Стоях там, затънала до прасците в ронлив бял пясък. И завинаги щях да си остана там, да разкършвам схванатия си гръб и да гледам нагоре към звездите.

21.

Плоскостта на гърдите на робота се разтвори. Към Марко се насочиха телескопични тръби и разгъваеми антени.

— Исках да кажа — спокойно продължи той, — че името ни е „Контрабандистите“. Името на трупата ни. — Говореше така, сякаш е очевидно, сякаш обяснява на малко дете нещо, което се разбира от само себе си. — Ние сме артисти. В осем часа тази вечер имаме представление в Мъркюри Гардън.

Високоговорителят на робота запращя и засъска. Вместо лице, имаше екран. Екранът беше повреден. Той бавно и равномерно пропукваше.

— Това не е пътят за Мъркюри Гардън — съобщи роботът. — Това е невъзстановена зона.

— Ясно — отвърна Марко. — Естествено. Е, първо имаме среща в „Сънят на праведните“.

Машината забръмча и се опита да смели новата информация.

— Това не е пътят за „Сънят на праведните“. Това е невъзстановена зона. Легитимирайте се.

— Хей! — възкликна Марко. — Я стига. Ти ме познаваш. — Той започна да рови из джобовете си, сякаш търсеше личната си карта. — Аз съм много известна личност, звезда от сцената, екрана и сателита, гражданин на слънчевата система, Монти Марш Мариголд е моето име, идентификационен номер Р като Ромео, Р като Ръбард, Р като рапсодия, три-бета-три-едно-две-едно-едно, а това е Р като Ръбард, Р като Ромео, Р като родео едно-три-бета-едно-едно-три-капа.

Той говореше все по-бързо, извади от джоба си тесте пластмасови карти и започна да ги прехвърля от ръка на ръка като акордеон. Плъзваше всяка пред въртящото се око на робота и я връщаше обратно в колодата, преди машината да успее да я види.

После се пресегна и хвана Табита за ръката. Отначало тя се съпротивляваше, после се приближи.

— Това е сестра ми, прелестната Аржентина, а онова там е нашият талантлив папагал. Адвоката Пит. Тези — посочи към Близнаците Марко, — всъщност са една и съща личност, само че се движат в различни посоки във времето и просто са спрели да разменят по някоя приказка. Защо не провериш връзката им? Погледни си часовника, виж си шапката и палтото. Погледни във файловете си на буквата Р. Искаме дифракция — каза той на един дъх и величествено разпери ръце.

На екрана на робота се появи лице. Ченге, жена в сива униформа със слушалки на главата.

Скръстили ръце, близнаците Зодиак заеха позиции от двете страни на робота и с любопитство се вторачиха в екрана. Цветовете бяха бледи. Жената изглеждаше така, като че ли страда от последен стадий на цироза. По лицето й минаваха зигзагообразни линии.

— Дифракция? — попита тя. — Обяснете термина.

— Ами, според дипломатическите спогодби от трети, трети трийсет и трета, прочута странстваща междупланетна трупа без документи за самоличност не може да бъде задържана, ограничавана или арестувана, докато не й бъде предложено да упражни правото си на дифракция — изрецитира Марко.

Жената на екрана не отговори. Мръщеше се така, сякаш не ги вижда добре. Тя си играеше с микрофона, после махна с ръка.

Машината внезапно насочи антените си към Табита.

— Легитимирайте се.

После, точно когато Табита отваряше уста и се чудеше какво да каже, от високоговорителя се разнесе страхотно пращене и образът на екрана изчезна. Всички мълчаха. Роботът неочаквано седна на пода. Сензорите и оръжията му се прибраха в гръдната кухина и малката плоскост се затръшна отгоре им.

— Крайно време беше — каза Марко. Тал забръмча като мотопед и кацна на рамото му.

Роботът продължаваше да седи пред бариерата. Бе абсолютно неподвижен, само единият му крак потръпваше като на умиращо теле.

— Какво стана? — попита Табита.

— Седна — отбеляза Саския.

— Умори се — прибави Могул.

— Често се случва — сви рамене сестра му.

Табита просто ги зяпаше.

— Не бяхме ние — едновременно заявиха Близнаците.

Марко прескочи треперещия крак, сякаш роботът не съществуваше. Тал полетя напред в мрачния тунел.

— Къде отиваме? — попита Табита.

— В „Сънят на праведните“ — отвърна Марко.

— Но тя каза…

— Хайде! — прекъснаха я Близнаците.

И те тръгнаха, като се движеха леко при слабата гравитация в тунела. Отметнаха настрани сива брезентова завеса, спуснаха се по изсечените стъпала, промъкнаха се между плоски кафяви сталагмити, които растяха като тумори от пода, минаха през пролука в стената на пещерата, зад която се разкриваше структура, напомняща на пчелна пита. От килийките й се стрелкаха космати езици, подобни на дебели черни папрати, които се сбръчкваха от въздушното течение при преминаването им. Смърдеше на нещо отровно и гнило.

В такива сектори на Изобилие човек не можеше да не си представи, че се намира дълбоко под земята в царството на раса от слепи същества, които апатично се опитват да си спомнят слънцето. Все още са останали тук-там, тези кътчета на мрак и отчаяние. Някой ден наистина трябва да ги разчистим. Вече съм го казвал. Несъмнено ще го повтарям и нататък.

Табита се спускаше след птицата, прескачаше отвратителни останки, навеждаше се под скелета от черна кост, където спяха огромни, непознати машини, покрити с тъмен прах. Подплашени от ехото на стъпките им, група голи перки се шмугнаха в мръсна дупка. Тя си погледна часовника на светлината на изоставения от тях огън. До изтичането на срока за внасяне на парите оставаха по-малко от два часа.

Най-после излязоха в огромно открито пространство. Покривът се губеше някъде високо горе. На неколкостотин метра от тях зееше ужасна бездна, над която бе прехвърлен грозен бетонен мост. Покрай заоблените хотели от отсрещната страна прехвърчаха таксита и скутери. Над самия край на пропастта, срещу хотелите, някой беше построил гигантски зелен купол. Подът пред входа му бе павиран с шестоъгълни плочки. В правилни редици отпред бяха паркирани коли и носилки.

— Стигнахме — измърмори Марко на Тал, когато извънземната птица се върна и отново кацна на рамото му.

— Барабана бий бавно и на гайда свири тихо — посъветва го папагалът.

Приближиха се до сградата. От двете страни на широките, тесни скалопорови стъпала, водещи към закрития с дебели тъмнолилави завеси вход, бяха поставени саксии с мрачно зелени храсти. Тук витаеше атмосфера на богатство и във въздуха се долавяше слаб аромат на тамян. Някъде вътре нежно свиреше арфа.

— Добре дошли в „Сънят на праведните“ — напевно произнесе топъл, състрадателен глас от всичките им страни, — дом на Избраните замразени. Какво обичате?

— Казваме се „Контрабандистите“ — заяви Марко на трептящия въздух. — Тук сме, за да се срещнем с мениджъра си.

Последва съвсем кратка пауза.

— Госпожа Хана Су вече е будна и адекватна — съобщи въздухът. — Вашият приятел вече е до леглото й. Моля, последвайте светлината.

Изведнъж на стъпалата под тях се появи бледозелен огън.

Марко дръпна Табита за ръката.

— Ела, сестричке — високо каза той. — Хана ни очаква. Тя се освободи.

— Какво е това място?

— Добре дошли в „Сънят на праведните“… — отново започна въздухът.

— Ами, това е — заяви Марко. — Тук работи Хана.

Табита погледна надолу към стълбището на гробницата, където ги очакваше зловещият пламък. От погребалните драперии сякаш лъхаше хлад.

— Това са криогенните камери, нали?

— Точно така — прошепна Марко.

— И тях ли управлява тази Хана?

— Естествено.

Табита погледна към него.

— Невъзможно — каза тя. — Тя е мъртва, нали?

— До известна степен.

— Остави това.

— Всичко е наред, Табита, довери ми се — настойчиво отвърна той.

— При много хора тези срещи предизвикват емоционален стрес — замислено отбеляза въздухът. — Навярно сестра ви би трябвало да вземе успокоително.

— Тя е мъртва — повтори Табита.

— Тя ще ти даде пари — напомни Марко.

Зеленикавият огън любезно затанцува в началото на стълбището.

— Може би предпочитате да изчакате малко, за да съберете мислите си и да се приготвите душевно? — предложи въздухът.

— Не — отсече Табита и отметна глава. — Да вървим.

Лилавите завеси се разтвориха сами и зеленият пламък се вмъкна помежду им.

Табита Джут със свито сърце последва групата в залите на „Сънят на праведните“.

22.

Отново попаднаха в напомнящите на пчелна пита тунели на Изобилие.

Този сектор поне беше цивилизован, подът бе напръскан със скалопор и в свещници с орнаменти пламтяха атмосферни свещи. Тъжната арфа ги зовеше, пламъкът на зеления огън се носеше пред тях. Тал изпълняваше акробатични номера около невъзмутимия призрак.

В коридорите на „Сънят на праведните“ цареше студ.

От двете им страни имаше закрити със завеси входове. Чуваха се приглушени гласове, плач, тържествени напеви на хиляди момчета. Разминаваха се с други посетители, траурно облечени в самуро-коприна и черна мурианова кожа, които държаха в ръце филактерии и требници, подвързани в избелена телешка кожа. Главите им бяха сведени, лицата — мрачни. Децата носеха букети момина сълза и ученически свидетелства. Никой не поздравяваше.

С небрежното си, скъпо яке и широки, лимонено жълти панталони Марко Мец изглеждаше не на място в тази обстановка. Беше се отказал от опитите си да опитоми Табита и сега не й обръщаше внимание. Носеше евтиния си сак на рамо, крачеше след призрачния им водач и папагалоподобното извънземно и не приличаше толкова на прочут музикант, дошъл на среща със своя мениджър, колкото на космонавт, бързащ да посети заведение с лоша репутация.

Прегърнати, зад него гъвкаво подскачаха близнаците Зодиак. Отблясъците на слабата светлина играеха по сините им пижами. Отзад човек наистина не бе в състояние да ги различи.

Табита не можеше да понася това място и всички в него. Тя потръпна, придърпа чантата на рамото си и напъха ръце дълбоко в джобовете си. Трябваха й само двеста и петдесет скутари и телефон. Затова се налагаше да потърпи. Получеше ли своите двеста и петдесет скутари през следващия час, никога повече нямаше да губи самообладанието си с перките, никога нямаше да се отклонява от нормалния си бизнес, никога нямаше да тръгва с мъже в баровете, никога повече.

Високият зелен огън се издигна по вито стълбище и спря пред поредната завеса, където сякаш се поклони и щом всички се събраха на прага, изчезна. Невидимата арфа също любезно замлъкна.

— Камерата на госпожа Хана Су — съобщи въздухът. — Съдба, с достойнство замръзнала във времето в „Сънят на праведните“. Моля, спазвайте всички обичайни хигиенни процедури и правила за безопасност и избягвайте да безпокоите обекта или поддържащата система. Благодаря ви, че избрахте „Сънят на праведните“.

Завесата се вдигна с приглушено бръмчене. Вътре грееше слънце.

— Ливадата — каза Могул и влезе.

— О, прелест възкликна сестра му и се завъртя към Табита. — Невинаги ни дават Ливадата — поясни тя и последва брат си.

Марко спря и направи галантен жест с ръка, за да пропусне Табита пред себе си.

— Как сме с времето? — попита той.

— Зле. — Това бе единствената дума, която успя да произнесе при влизането си от сумрачната площадка в камерата на Хана Су. Озова се в края на гора сред мека зелена трева под ясно синьо небе.

Нямаше какво друго да стори, освен да зяпне. Никога през живота си не беше виждала толкова много зеленина, толкова много слънчеви лъчи, процеждащи се през надвисналите клони. Тревата зад дърветата се простираше до хоризонта. Зад себе си чуваше птици.

Не, искаше да поглежда назад.

Както обикновено, Тал ги бе изпреварил. Табита едва различаваше яркозелените му пера сред свежите листа на клона, на който беше кацнал.

На ливадата имаше нещо.

Нещо малко, издигнато на около два метра над земята. Тя примижа и зърна черно-сребрист силует. Нямаше представа какво е.

Точно над тучната трева, под висящото във въздуха черно нещо, висеше неподвижен бял облак. От отсрещния му край стърчаха рамене и глава на жълтокожа жена.

Черното нещо като че ли гледаше надолу към нея.

Въпреки яркото слънце, въздухът бе доста студен. Близнаците Зодиак бързо крачеха към облака. Марко вървеше до Табита. Стъпките им по тревата бяха безшумни.

Тя бавно завъртя глава.

Както очакваше, зад нея се издигаше гъста като стена гора. Не можеше да види между дърветата, за да разбере докъде се простира тя.

Това не беше микроклимат, не бе някакъв мигновен трансматериализатор, а просто генерирана среда, макар и страхотно скъпа. Не знаеше дали е точна, но определено изглеждаше подробна. Миришеше на влажна почва, Дървесен сок и някъде под краката й се таеше антисептичната миазма на ултразвуковите вълни.

— Табита — повика я Марко.

Тя отново се завъртя към моравата.

— Ще уредим въпроса с твоите пари — каза той. — Незабавно.

После изглежда забеляза удивеното й изражение.

— Харесва ли ти? Истинско произведение на изкуството.

— Хоризонтът е прекалено близък.

— О, я стига — засмя се Марко.

Като го погледнеше критично, наистина беше така, но не й се искаше да спори.

— Това тя ли е?

— Това е Хана. Хана Су. Най-интелигентният Труп в цялата сграда. — Той махна с ръка към пустия пейзаж. Ветрецът развяваше лъскавата му черна коса.

Табита понечи да попита какво е онова, което виси над тленните останки на Хана, но нещо я спря.

Знаеше какво е.

Плоско, лъскавочерно, с металически блясък. С голяма глава и бебешко тяло, но без крака. Бе напъхано до шия в найлонов чувал.

Създанието (тя не се съмняваше, че е истинско и живо) седеше във въздуха върху метален сребърен диск. С гръб към тях. Имаше някаква опашка, метална сребриста опашка, чийто край потъваше в контакта на диска.

До този момент не беше виждала такова, но нямаше какво друго да е.

Марко и Табита настигнаха близнаците и всички заедно се приближиха до облака.

Съществото се завъртя към тях.

Погледна към Табита.

Очите му бяха черешовочервени. Заприличаха й на задни светлини на далечни космически кораби.

Това бе херувим. Херувим — едва ли не толкова близо, че да го докоснеш. Херувим — на човешка орбитална станция. Херувим — под земята!

Табита усети, че от главата до петите я пронизва студ. Чувстваше се като парализирана, по-вледенена и вцепенена от Хана Су. Зяпаше, още откакто бяха влезли в пещерите на Изобилие, а сега зяпаше като статуя.

Всичко продължи само миг.

Тя сведе очи. Погледна към жената в облака. Колкото и невъзможно да изглеждаше, колкото и важно да беше да вземе парите, при това веднага, това не означаваше нищо, изобщо не й се струваше странно или объркващо след гледката на космическото дете.

— Казва се Кстаска — обади се Саския, която очевидно единствена от всички проявяваше интерес да обяснява нещата на Табита. — Според нас е женска.

Могул се завъртя към сестра си с притворени очи и снизходителна усмивка.

— Те са премахнали половете — провлечено отвърна той. Този факт явно му се струваше безкрайно осъдителен и много забавен.

— Според мен е женска — каза на Табита Саския, като посочи с изящния си показалец. — Ти как смяташ?

Табита се втренчи в създанието с присвити очи, после отново потръпна. То продължаваше да я наблюдава. Изпитваше отвращение, очарование, всъщност не знаеше какво изпитва. Виеше й се свят. Чудеше се дали още не е на купона в Скиапарели, замаяна от изпарения, бира и фина офирска дрога. Може би всичко, случило се оттогава, просто беше някаква безумна халюцинация.

— Марко — чу се да изхъхря тя.

Херувимът премести поглед към Марко. Табита не можеше да откъсне очи от съществото.

— Малко е раздразнен — каза на Марко Могул.

— Ти го дразниш — заяви на Марко Саския.

Междувременно Хана Су говореше и никой не я слушаше.

Очите й бяха отворени и отправени към нищото. Думите й се разнасяха от закрепения на гърлото й ларингофон, подобен на голямо просташко бижу. Гласът й звучеше като на изтощен робот.

— … преди на Искреност даже имаше стадион — каза покойната Хана Су. Устните й не помръдваха, нито очите й, но под кожата на широкото й жълто лице просветваше мрежа от бледи геометрични форми, сякаш кристализираше отвътре.

Изглежда мислеше, че говори на Кстаска Херувима.

— Виж, майка му беше добра жена — продължи Хана Су. — Ръководеше първия орбитален цирк. — Тя се засмя. — Слонове при нулева гравитация!

Херувимът заговори.

— Здравей, Марко — каза той.

Кстаска Херувима имаше глас точно като на момиченце, каквото в известен смисъл наистина и беше, ако ми позволите малко по-широко тълкувание на точността.

— Здрасти, Кстаска — лаконични и доста небрежно отвърна Марко.

— Закъсняхте — отбеляза създанието.

— Задържа ни един робот.

— Каква врява вдигате. — Звучеше като дете, което се кара на куклите си.

Марко не му обърна внимание.

— Освен това таксито ни се повреди.

— Марко — вече по-членоразделно произнесе Табита. — Парите. Телефонът. — Тя се огледа наоколо, плъзна очи по тревата и дърветата. При цялата тази техника някъде все трябваше да има телефон.

— Ръководеше първия орбитален цирк — повтори мъртвата жена. — Някога разказвала ли съм ти за това?

Веднага щом Табита заговори, Кстаска отново насочи вниманието си към нея.

— Каква е тази? — попита съществото.

— Кстаска, това е капитан Табита Джут. Пилот на прекрасния кораб „Алис Лидъл“. Табита, запознай се с Кстаска — представи ги Марко. — Кстаска е херувим. Петият член на „Контрабандистите“.

— Да — отвърна Кстаска.

Създанието се завъртя под слънчевите лъчи. Костюмът му внезапно се изду и заблестя в цветовете на дъгата. Табита нямаше представа на какво казва „да“. Звучеше властно, бездушно и категорично. Никога не бе чувала толкова осъдително потвърждение.

— По-късно ще поговорим за това — бързо каза на Кстаска Марко. — Табита — обърна се към нея той, като я хвана за ръката и я накара да погледне към замразения труп. — Трябва да те запозная с още някой, много важен за всички нас. Това е Хана Су, Нашата мениджърка.

При тези думи мъртвата жена се откъсна от унеса си.

— О — изхъхри тя през ларингофона си. — Вие сте тук. Всички сте тук. Виждам ви. Всички сте застанали около мен.

— Всички сме тук, Хана — потвърди Марко. — И сме готови за представлението.

— Да, Марко — отвърна Хана. — Виждам ви. Виждам всички ви. Но коя е тази с вас? От Тритон ли е? Не съм чувала нищо за тях. Но хората днес са толкова неблагонадеждни. Не като едно време…

— Хана, тя е нашият нов пилот. Това е Табита Джут. Прощавай, че те прекъсвам, но проблемът е спешен, дължим на Табита малко пари.

— Колко? — изхриптя ларингофонът на Хана Су.

— Двеста й петдесет скутари — високо заяви Табита. За пръв път й се случваше да разговаря с мъртвец. — Хиляда и петстотин, ако ще ги карам до Титан.

Тъй като не знаеше нищо за Избраните замразени и какво би могло да е особеното им, привилегировано мислене, тя реши, че трябва колкото може по-бързо да я разтревожи.

Изглежда успя. А може би това бе само ритуал, същият като с жив клиент.

— Ужасно много.

— Първо трябва да направи ремонт — поясни Марко.

— Първо трябва да получи двеста и петдесет скутари — поправи го Табита. — За това, че го докара до тук.

— Не зная, Марко — без изобщо да обръща внимание на думите й, продължи Хана Су. — Много е.

Той се наведе и настойчиво размаха ръце пред слепите очи на мъртвата.

— Трябва незабавно да уредим въпроса, Хана. Искам да кажа, че нямаме време да го обсъждаме. След представлението пак ще поговорим.

— Ами обичайният транспорт, онези мили момчета от Армстронг Сюлебейн?

— Те не бяха благонадеждни, Хана — отвърна Марко. — Трябваше да ги освободя. Виж, на Табита може да се разчита.

— Дааа… — замислено прошепна ларингофонът. — Виждам, че аурата й е силна. Тя е сериозен сътрудник, Марко. Нейният принос ще бъде решителен.

— Страхотно — измърмори Табита. — Е, трябва да кажа, че ме ласкаете. — Тя се намръщи на всички наоколо. Освен Кстаска, те избягваха погледа й. Херувимът продължаваше да я наблюдава. Приличаше на идол, приклекнал пред нея върху поднос от неръждаема стомана. Абаносов идол с очи от рубини.

Табита бързо се извърна.

— Ами вашият принос? — каза на Хана тя и започна да рови с крак несъществуващата пръст. Подът изглежда беше със скалопорово покритие. — Няма да имате никакъв кораб, ако още сега не получа двеста и петдесет скутари. Марко ще ви обясни всичко. Има ли наблизо телефон?

— Трябва да й платиш, Марко — промълви мъртвата.

— Нямам пари — отвърна той.

— Нито пък аз, скъпи — каза ларингофонът на Хана Су. Изведнъж гласът й стана рязък. А може просто да се дължеше на техниката.

— Живеете тук — възкликна Табита и в същия момент осъзна, че би могла да подбере по-точен глагол, — и очаквате да ви повярвам?

— Невинаги й дават Ливадата — защити я Саския.

— Не мога да ти платя преди представлението, Табита. Когато получа парите от Мъркюри Гардън.

Марко махна с ръка.

— Трябва да вземем аванс.

— Пак ли?

— Този път договорът ни е за много пари — възрази той. — Спомни си за какъв договор става дума, Хана. Не е както обикновено, забрави ли?

— От Тритон ли е приятелката ти, Марко? — попита покойната. — От много отдавна не съм чувала нищо за Тритон. Надявам се, че капеланите не са откри…

— Табита ни е голяма почитателка, Хана — прекъсна я Марко. — Дойде да ни гледа с Тал в Скиапарели.

— Ах, Скиапарели — носталгично въздъхна Хана Су.

Табита рязко изсумтя. Бе й писнало от всички тях. Тя се завъртя и зарея поглед към нежно зелените просеки в илюзорната гора. Не искаше да изгуби пътеката за обратно.

— Спомням си го. Ароматът на прасковен цвят на Гранд канал. Седяхме в кервансарая и разговаряхме за нов синтез на изкуството и инженерството. Оранжева мъгла…

— Донесохме ти касета, Хана — заяви Марко и се приближи до Табита.

Тя подозрително го изгледа. Той избягваше очите й.

— Чудесна е — продължи Марко. — Донесохме я за теб, за да я споделиш с твоя приятел.

— Касета ли? — неуверено попита Хана. — От Тритон ли е?

— Да. Точно така, Хана. От Тритон.

— Добре. Добре. Пусни я.

Марко се пресегна под облака и изключи генерираната среда.

Кстаска неочаквано се раздвижи.

— Не така — пискливо изропта съществото и се спусна отгоре му.

— Трябва да виждам какво правя! — отвърна Марко. Като отблъскваше херувима с една ръка, с другата той грабна чантата на Табита и разкопча ципа.

Табита се съпротивляваше, но Марко не пускаше ремъка, бръкна вътре и започна да рови. Тя знаеше какво ще извади: празна черна касета без етикет.

Той я откри и я вкара в устройството до главата на Хана.

— О — без да разбира какво става наоколо, възкликна мъртвата жена. — Очарователно е. Наистина очарователно.

Облакът й беше изчезнал, наред с цялата Ливада: дървета, трева, слънце, всичко. Хана Су лежеше в сив найлонов спален чувал върху плоскост от неръждаема стомана, от която капеше вода. По цялата й глава имаше електроди и в косата й искреше скреж.

Намираха се в малка пещера, пълна със стазагенератори и микровълнови прожектори за насочено топене. Изгубил ориентация, Тал уплашено полетя, блъсна се в прозореца и падна върху широк перваз от бяла пластмаса. На стъклото остана петно кондензирана влага.

Табита се огледа наоколо. Камерата на Хана представляваше един от верига различни по големина балони, изпъкващи от стените на огромна, усойна Пещера. Под тях се простираха успоредни редици криогенни фризери.

— Сигурно казват, че идва помощ! — радостно възкликна Хана.

23.

Преди Кстаска да успее да върне Ливадата, се озоваха в Каютата, Долината на царете и Голата планина. Съществото с мърморене възстанови пейзажа с върха на опашката си.

Хана Су отново мирно лежеше в облака си и кристалните решетки леко се местеха под кожата на лицето й, докато слушаше записа. Слънцето блестеше високо в небето. В същата гора пееха същите птички.

— Добре — решително каза Марко, извади касетата от облака и я избърса с ръкав.

— Марко? — попита Хана Су. — Още ли си тук, Марко?

Той не й обърна внимание. Разглеждаше касетата и проверяваше още колко е останало.

— Чу ли това, Хана? Успя ли да го чуеш?

— О… — въздъхна тя. — Те са тук. Още са тук. Усещам всички им наоколо.

— Аха — без да я слуша, измърмори Марко. — Виж, миличка, трябва да тръгваме. Време е за представлението. — Той я потупа по съсухреното рамо. — Ела, Тал. — Близнаците бяха взели папагала и го люлееха на ръце, свели глави над разрешената му перушина.

— Ами парите, Марко? — мрачно попита Табита. Оставаха двайсет и две минути. Можеха да й показват колкото си искат въображаеми светове, да я бомбардират с толкова много глупости, че да й се завие свят, да подхвърлят касети в чантата й и да вадят живи знамена на всички държави от ушите й, но не бяха в състояние да я скрият от ченгетата. Ченгетата от Скиапарели щяха да кажат на еладелдийците, а еладелдийците можеха да я открият дори тук, в дълбините на Изобилие, и да й отнемат „Алис“. Отчаяна, Табита съзнаваше, че обича този очукан малък кораб, макар изобщо да не го проявяваше. И никога да не му го бе казвала.

Марко я поведе към гората. Отново излязоха на стълбището.

— Веднага след представлението. На мига — обеща той и се пресегна да вземе Тал от Саския. — Всички ли сме тук? Могул? Кстаска?

— Тогава ще е късно, Марко!

Марко внезапно спря едно стъпало над нея и успокоително я хвана за ръце.

— Не се безпокой. Толкова ли се страхуваш? Обади им се. Кажи им, че парите са на път.

— Как ли не — гневно отвърна Табита. — Взе ли си касетата? Или пак е при мен?

— Нали каза, че ще я носиш?

— Аз ли? Кога съм ти казвала такова нещо?

— На купона.

— Когато съм цар, Дили, Дили, ти ще си царица — очевидно вече напълно възстановен, обеща папагалът.

— Млъквай, Тал! — извика Марко.

Спуснаха се по стълбището. Кстаска се движеше най-отзад. Летящата й чиния тихо бръмчеше и въздушната струя развяваше завесите по стените.

Зеленият огън ги очакваше в коридора.

— Някакъв дефект ли имаше? — попита въздухът около тях.

— Не, не, всичко е наред — с притаен, почтителен глас отвърна Марко.

— Много е важно поддържащата система да не се пренастройва по никакъв начин — подозрително каза въздухът. — Това може да обезпокои този и другите обекти.

— Тя е добре — настоя Марко; — Не се обезпокои. Просто слушаше един запис. Сега спи. Моля, оставете я сама за известно време.

— Всички подаръци трябва да се проверяват и регистрират.

— Налага се спешно да се обадим по телефона — настойчиво каза Марко.

— Няма нужда — намеси се Табита. Нямаше намерение да напомня на полицията за себе си, докато не получеше парите, Щеше да закъснее. Щеше да закъснее заради тези побъркани.

Излязоха от „Сънят на праведните“ през друга врата под ръба на зеления купол и се озоваха на балкон, който гледаше към петстотинметрова пропаст, дълга, влажна бездна, покрита с нездрави наглед шубраци. Някъде по средата й железни раци бавно пълзяха около останки от коли. Групи хора разсеяно зяпаха от терасите на хотелите. Заоблените кафяви сводове на извънземната архитектура изчезваха в далечината над тях.

Бързо поеха по бетонния тротоар, който минаваше покрай стената на пропастта. Въздухът бе студен и прашен. Тук-там бяха пръснати парчета мръсен лед. Някъде наблизо се носеше тиха, жалостна песен. Табита не знаеше дали пее човек, извънземен или машина. Стържеше й по нервите. Внезапно осъзна, че си тананика Тал.

Тя ускори крачка и тръгна след Кстаска, която ги водеше към асансьорите.

Осемнайсет минути. Седемнайсет. Шестнайсет.

Когато стигнаха до вратите, отново обмисли възможността да се върне при „Алис“ и да избяга. Нямаше голям шанс.

Може би представлението нямаше да продължи дълго. Може би побърканите щяха да си изпълнят номерата преди да се задвижат огромните, могъщи колела на полицейската машина на два свята. Преди ченгетата на Изобилие да получат заповед от еладелдийците да й отнемат „Алис“. В противен случай щеше да се погрижи Марко Мец отново да я измъкне. Ако не се отделяше от него, щеше да му се наложи да плати.

Асансьорът пристигна и всички се натъпкаха вътре. И се заиздигаха нагоре, нагоре към Мъркюри Гардън на самия връх на Корубата на Изобилие.

Мъркюри Гардън отново е открита. Днес, когато там свири Марко Мец, всички места са заети. Той не се поколеба да се възползва от масовото любопитство към главните участници в нашите приключения. Онази нощ обаче бе полупразно. Посетителите, главно хора, ровичкаха вечерите си и почти не поглеждаха към часовниците си или към пустата сцена.

Малцина от тях бяха чували за „Контрабандистите“, Не цареше атмосфера на напрегнато очакване. Оставаха за представлението, само защото бяха изхарчили всичките си пари на стрелбищата и в казината и нямаше къде другаде да отидат. Наоколо сребристи сервитьори апатично се мотаеха напред-назад с полупразни подноси.

Мъркюри Гардън е естествен амфитеатър или поне толкова естествен, колкото може да е нещо тук. Някога командна зала на фраскския рояк, това е най-внушителната пещера, плитка вдлъбнатина под тъмния куполовиден таван, неравномерно изпъстрен с прозорци, през които надничат звездите. Когато бъдат изнесени масите, могат да се съберат няколко хиляди зрители. Самата сцена представлява груба кула, направена от същия материал като станцията, който най-много прилича на кост или рог. На този мрачен подиум, издигащ се точно в средата на залата, някога седяла царицата на фраските и заповядвала на поданиците си, пълзящи един връз друг в краката й.

Когато Табита пристигна тук в компанията на „Контрабандистите“, мрачното първично величие на варварската обстановка донякъде се опошляваше от светлинни глобуси, теснолъчеви рогове и видеомонитори. Дискомузиката очевидно не можеше да заинтригува клиентелата.

— Тук ни харесва — сподели Саския, като хвана Табита за ръка.

— Има атмосфера — прибави Могул.

— Публиката е тъпа — призна сестра му.

— Но ние сме великолепни — заяви той.

Времето на Табита изтичаше. Всеки момент щеше да настъпи краят на вселената и се чувстваше ужасно уморена. „Алис Лидъл“ й бе поверена. Ако не успееше да задържи кораба, да го поддържа в добро състояние, да го запази от лапите на своеволните власти, щеше да загуби работата си, самоуважението си, всичко. Марко се суетеше наоколо, намери й хубава маса и й поръча бутилка скъпо вино, което тя не искаше. Нямаше и апетит.

— Просто си свърши работата — яростно му изсъска Табита. Хората ги гледаха.

Светлините помръкнаха. Представлението започна.

Беше прекалено претенциозно. Тя ровеше в храната си и чакаше да свърши.

Могул седеше по турски на сцената и свиреше на малък кийборд, който издаваше звуци като далечни гъски. Тал започна атонално да извива:

Както винаги малко изненадана от гледката на пеещ папагал, публиката слабо изръкопляска и се върна към разговорите си. Табита се опита да не гледа постоянно часовника си, но не успя. „Кога най-после ще свърши? Кога ще си получа парите и ще се махна от тук?“

Връхлетя я вълна от умора и тя се олюля на стола си. Сега на сцената бяха двамата близнаци и едновременно вършеха неприятни неща.

Табита си наля чаша вино и я изпи. Наля си втора. От другата страна на огромна стена от стъкло продължаваше претенциозното представление.

Единственото действително събитие беше появата на Кстаска, която се спусна от покрива на пещерата с летящата си чиния.

За миг си помисли, че съществото ще запее. То не запя. Не направи нищо. Нямаше нужда. В мига, в който лъскавата черна фигура в пъстър костюм се открои на фона на странното сияние, в залата се възцари гробна тишина. Ако не друго, поне това си заслужаваше да се види.

Табита усети, че онзи хипнотичен ужас, който я бе смразил на Ливадата в „Сънят на праведните“, се сгъстява в Пещерата като могъща вълна. После започна реакцията, възбуденото шушукане. „Какво е това? Херувим? Какво прави херувим в човешко кабаре? Какво прави херувим на закрито? Не може да е херувим. Това е машина, марионетка, робот.“

Създанието се спусна под мрачните акорди на кийборда на Могул. То завъртя глава и плъзна рубинения си поглед по малобройната публика. Някой изпищя и бързо сподави вика си. Чашите и вилиците замръзнаха, посетителите зяпаха лицето на бъдещето. Религиозните суеверно запрехвърляха броениците си, останалите затаиха дъх за момент, отвратени, благодарни, че са хора. И се зачудиха още колко време ще останат такива.

Табита също. Повече не можеше да издържа.

Саския се появи на велосипед с едно колело. Могул се изправи. Кийбордът продължи да свири. В ръцете на близнака изневиделица изникна парче тънък черен плат и той го метна над сестра си.

— Това се нарича „Усмивка с една устна“ — съобщи единият от близнаците. Табита не бе сигурна точно кой, нито дали не го е казал кийбордът с техния глас.

Велосипедът изтрака на пода, платът се спусна отгоре му. Саския изчезна. Кстаска също.

Последвалите аплодисменти бяха още по-вяли.

Могул замахна и извади от въздуха ръкавицата на Марко. Тя също свиреше, нещо живо и весело, после от сенките се появи самият Марко.

Табита вече не изпитваше желание да гледа Марко Мец. Тя се унесе.

Изведнъж прозвуча остър крясък, който не можеше да идва нито от ръкавицата, нито от кийборда.

Светлините проблеснаха. Сервитьорите се заковаха на място, после се плъзнаха обратно към кухнята.

Публиката изненадано и ужасено започна да сочи към покрива.

Табита вдигна очи.

Отгоре безшумно се спускаха два черни триъгълни планера.

Вяха ченгетата.

Ужасният звук продължаваше да кънти. На сцената Могул и Марко хвърляха багажа си в куфар. Посетителите се заизправяха, като преобръщаха столовете си и викаха на оттеглилите се роботи. Няколко души извадиха оръжия и се втурнаха към изходите.

Табита грабна чантата си и побягна.

24.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 11.07.11

ГОТОВНОСТ

Алис, спомняш ли си, когато на борда имаше еладелдиец?

РАЗБИРА СЕ. КАЗВАШЕ СЕ ГОСПОДИН ТРЕЙ, НАЛИ?

Точно така.

И КАКВО ПРАВЕШЕ?

Пренасяше някакви стари документи.

С ТОВА ЛИ БЯХА ПЪЛНИ ВСИЧКИ ОНЕЗИ ШКАФОВЕ?

Очевидно. Петдесет сиви стоманени кантонерки с по четири чекмеджета, пълни със стари документи.

ОЧЕВИДНО ЛИ? ЗАЩО ОЧЕВИДНО?

Никога не съм поглеждала в тях.

НЕ БЯХТЕ ЛИ ЛЮБОПИТНА КАПИТАНЕ?

Естествено. Дори много. Точно затова.

А, ЯСНО. ТАЙНСТВЕНА ИСТОРИЯ.

Случи се на Земята. Ти беше на космодрума в Бразилия. Аз спях в един евтин крайпътен мотел само на няколко километра оттам. Служителката дойде и похлопа на вратата. Беше пет часа сутринта.

— Капитан Джут? — повика ме тя. — Търсят ви на телефона.

Което беше странно, защото никой не знаеше, че съм там. Бях избрала съвсем случаен мотел.

АХА.

Гласът в слушалката говореше с американски акцент. Северноамерикански. Жена. Но спокойно можеше да е и робот.

— Капитан Джут? — попита тя.

— Да.

— Вие ли сте собственик и оператор на бергенски товарен космически кораб, клас „Таласъм“, нула-нула-девет-нула-пет-девет?

Потвърдих. Чудех се какво нарушение съм извършила и колко ще ми струва това.

— Корабът ви свободен ли е в момента? — попита тя.

Окончателно се събудих. Пак потвърдих.

Жената каза: „Отлетете за еди-къде си“, а аз й отговорих да почака, за да взема химикалка.

Беше някаква, студена и ветровита писта насред пустошта, една от онези равнини, които не можеш да запомниш с нищо.

НАРИЧАТ Я КАНЗАС, КАПИТАНЕ.

Благодаря ти, Алис.

Контролната кула не отговаряше, нямаше дежурен, всъщност нямаше никой друг, освен някакви хлапетии, които се катереха по оградата и ни гледала. Приземих те. Излязох навън и се огледах. Порталът беше заключен. Зачудих се дали някой просто не е решил да ни свие номер. Реших да почакам, за да видя кой ще се появи и ще започне да се смее.

Накрая обаче се появи облак прах, в средата на който се движеха джип и камион. Металически сиви, без обозначения. Спряха на портала. От джипа слязоха двама. Единият беше човек.

Спомням си го. Казваше се Доминик Уекслър. Беше висок и мършав, със светлоруса коса, подстригана почти нула номер, и с огледални очила. Носеше синьо-сив костюм с толкова остри ръбове, че да режеш хляб с тях, със закопчана догоре синкава риза и кожена вратовръзка. Имаше служебна карта от Военновъздушните сили и ключ за портала.

Другият нямаше лична карта. Не му трябваше. Беше еладелдиец. Козината му беше светлосиня, както понякога синее снегът, и носеше тясна синя риза и сини панталони с крачоли до средата на косматите му крака, Викат им бричове, струва ми се. Лицето му беше обръснато, което означава, че е назначен на действителна служба на Земята.

Лейтенант Уекслър отключи портала и махна на камиона да влезе вътре.

— Готова ли сте за товарене, капитане? — попита той. — Бихме желали да тръгнем колкото може по-скоро. — И се вторачи в хлапетата на оградата, като да бяха шпиони.

— Да тръгнете ли?

— Да, госпожо — потвърди той. — Двамата с господин Трей ще ви придружим на тази мисия.

Обясних му, че това не е обичайната ми практика и той отговори, че разбирали, но материалите им били деликатни. И тогава видях, че стоварват от камиона всички ония кантонерки.

— Какво има в тях? — попитах го аз.

— Документи — отвърна лейтенантът.

— Какви документи?

— Просто документи.

Започнах да се опъвам.

ЗАЩО, КАПИТАНЕ?

Всъщност не зная защо, Алис. Сигурно заради думата „мисия“. Не ми харесва как звучи. Не обичам мисиите. Предполагам, че беше заради това. Но той продължаваше да повтаря, че разбирали и даже си свали очилата. Беше по-млад, отколкото ми се стори отначало, още нямаше трийсет години, не по-възрастен от мен. Очите му бяха сини, като всичко останало. Трей просто си стоеше през цялото време и ме зяпаше с онези свои бездушни очи, а езикът му висеше навън.

Смилих се. Пуснах ги на борда, изкарах роботите и ги накарах да натоварят кантонерките.

Позволих им да се настанят в двете каюти. Казах им, че не обичам никой да ми се пречка в кабината, докато пилотирам.

— Уекслър — обади се еладелдиецът.

Уекслър изглеждаше неспокоен.

— Няма да ви съобщим местоназначението на полета заради секретността на мисията — колебливо каза той, като поглеждаше към господин Трей. — Един от двама ни ще трябва да получи достъп до корабния ви компютър.

— Тогава сте сбъркали пилота — отвърнах аз.

Той ми съобщи колко са готови да ми платят.

Отговорих му, че като имам предвид специфичния характер на мисията им и деликатността на материалите, един от тях ще може да пътува в кабината като копилот.

— Другият ще трябва да остане в пътническата каюта.

— Уекс-лър — повтори еладелдиецът.

— С удоволствие ще се настаня там, госпожо — кимна лейтенантът.

Казах му да изхвърли нещата от койката.

— Искате ли да дойда и да ви закопчая предпазните ремъци? — попитах го аз.

— Не, благодаря ви, госпожо. Ще се оправя сам.

Докато се пъхне в мрежата на копилотската седалка, Трей се задъха. Усещах острата му миризма на козина.

КАК МИРИШАТ ЕЛАДЕЛДИЙЦИТЕ, КАПИТАНЕ?

Като куче.

МРЪСНИ СЪЗДАНИЯ, КАПИТАНЕ.

Да, Алис.

— Имате ли нужда от нещо? — попитах го аз. — Никога не съм пътувала с еладелдиец.

Не ми отговори. Беше проврял дългите си сини пръсти през мрежата.

— Добре — казах аз. — Е, закъде пътуваме?

Той отвори джоба на брича си и ми подаде запечатана дискета. После си сложи слушалките. Не можех да повярвам. Дори не ме попита може ли, просто се пресегна и си ги сложи, като че ли бяха негови, нагласи ги на ушите си, сякаш го правеше всеки ден.

Остави ме да излетя. Не говореше. Не ми пречеше. Просто седеше до мен и слушаше.

Веднага щом излязохме в орбита и ти продължи да работиш по диска, аз се изправих и отидох при Уекслър. Той се носеше на пет сантиметра над койката. Още не си бе свалил ремъците. Изглеждаше малко блед. Пак си беше сложил слънчевите очила. Потеше се.

— Винаги ли е такъв? — попитах го аз.

— Моля? — учуди се той. Не ме бе разбрал или поне се правеше.

— Добре ли сте? Ако искате, можете да дойдете при нас. — Надявах се, че няма да пожелае.

— О, ще дойда, разбира се — с готовност каза лейтенантът. — Ако може.

Наложи се да му помогна с ремъците. Той се издигна от койката и се блъсна в мен. Изхвърчах през вратата и трябваше да се хвана за задния шлюз, за да се спра. „О, страхотно, новак“, помислих си. Но той започваше дами харесва.

АХА.

О, Алис, беше толкова мил и безпомощен.

ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ НАВЯРНО ВИ Е НАПОМНИЛ ЗА МАЙКЪЛ КОМАРА.

Изобщо не ми дойде наум. Не, лейтенант Доминик Уекслър беше нежна душа с колосана риза. Майкъл беше от другия тип, дърво до мозъка на костите си. Беше ужасен. Иска ми се да не ми беше припомняла за него.

МОЖЕТЕ ДА ГО ИЗТРИЕТЕ.

Ние хората не можем, Алис. Не доброволно. Колкото повече се опитваме, толкова по-добре запомняме.

КАКВА ЛОША ПАМЕТ, КАПИТАНЕ.

И аз мисля така, Алис. Наистина.

Лейтенант Доминик Уекслър съвсем бавно излезе от каютата, като се задъхваше и се хващаше за всичко, което му попадне. Постоянно се извиняващо. Полагаше ужасни усилия да остане в изправено положение. Краят на вратовръзката му се извиваше пред носа му. Той го отблъсна надолу и за малко пак да ме събори.

— Дръжте се за халките — посочих му ги аз. Така беше по-добре. Той решително се понесе по коридора, заобиколи ме с треперлива усмивка и се насочи към следващата халка. В същото време се опитваше да движи краката си, вместо да използва ръце и рамене.

Искаше ми се да го попитам защо военновъздушните сили са пратили човек без космически опит.

— Колегата ви не е много словоохотлив — вместо това отбелязах аз.

Уекслър като че ли се разтревожи.

— Вече ви е дал маршрута, нали?

— Да, но това беше всичко.

— Трябва да сме предпазливи, госпожо — поясни лейтенантът. После прескочи следващата халка и изпълни плавно салто със задник нагоре. Спасих го, като го прегърнах през кръста изотзад, закачила стъпало в халката, за да не ме отнесе със себе си. Той се облегна на гърдите ми. Размахваше крака като луд.

— Все още ли искате да сте космонавт? — попитах го аз.

— Моля? — озадачи се Уекслър.

— Нищо.

На двеста клика след Луната срещнахме капелански системен кораб. Еладелдиецът, който през целия път бе седял с ръце, облегнати на бедрата си и зяпаше пулта, сякаш разбираше всичко или си нямаше ни най-малка представа от такива неща, внезапно оживя и дрезгаво забърбори в микрофона. Капеланският кораб беше като…

О, ЗНАЯ КАК ИЗГЛЕЖДАТ, КАПИТАНЕ.

Няма значение, да видим дали ще успея да го опиша.

Имаше форма на два дълги конуса, долепени с върховете си. Беше златист и по цялата му дължина имаше ивици червена, не, яркочервена светлина. Когато се приближихме, видях, че единият от конусите всъщност е по-къс от другия и сякаш е сплескан в основата. Там бяха двигателите: ужасно грамадни, пет на брой. Другата половина също не беше истински конус, защото бе заоблена, като издължена сълза, с изпъкналост, напомняща на яка. От нея стърчаха комуникационни съоръжения, подобни на малки метални дръвчета.

Заобиколихме го и влязохме в орбита около средата му. Когато пресякохме дългата му ос, той като че ли се наклони с опашката нагоре като златна рибка, седемстотинметрова златна рибка, която кълве нещо от дъното на езерце. А ние бяхме като охлювче под корема й. После се приближихме прекалено много, за да можем да виждаме целия кораб и изведнъж той се оказа долу, купища лъскав златист метал, осеян с илюминатори, люкове, сензори и капаци.

Еладелдиецът, господин Трей, продължаваше да хрипти и зъзне в микрофона на еладелдийски, очевидно четеше данните, от мониторите и приказваше с някого, когото не можех да чуя с моите слушалки. Не зная как го правят. Просто ги бяха блокирали. Не знаех къде отиваме, нито как ще кацнем. Усетих само глухо тупване, когато стигнахме до тракторния лъч.

Забелязах, че Уекслър е затаил дъх. Беше се облегнал на стената, проврял единия си крак през халката, и втренчено гледаше през илюминатора. Знаех какво казват очите му: че пропадаме с носа надолу към голяма кръгла вдлъбнатина върху златистия кораб, разделена по дължината си от червена цепнатина.

После червената цепнатина стана хоризонтална, огромна, дълга червена галерия и ние се вмъкнахме в нея. Това беше докът. Трей ме остави да приземя кораба и да угася двигателите.

— Вече можете да дишате, господин Уекслър — казах аз.

Лейтенантът седеше върху купчина боклуци на пода зад мен и с всички сили стискаше халката над себе си.

— Добро кацане, капитане — отвърна той, сякаш често му се случваше да го приземяват зле.

Потупах моя копилот по рамото и го стреснах.

— Чухте ли това, господин Трей? Добре сме се справили.

Той просто ме зяпаше. После погледна навън към техническия екип, който докарваше камиони за товара. Всички бяха еладелдийци. Капеланите винаги използват еладелдийци за такива неща. Даже да остана доволен от весело усмихнатите им лица, Трей не го показа. Той разкопча мрежата и се изправи.

— Фостигнахте топро фреме, кабитан Джут — изфъфли еладелдиецът. — Осенявабе фашите услуги.

— Ами парите ми? — попитах аз.

— Лейтенад Уекс-лър ще изфълни таси функсия — отговори той. — А сега, боля, растоварете. — И напусна кораба.

Започнах разтоварването. На скенерите видях, че Трей предава протоколи, подписва документи и прочее.

— Искате ли да слезете? — попитах лейтенанта.

Той поклати глава.

— Не виждам капелани.

— Човек никога не може да ги види — потвърдих аз.

Кантонерките, пълни с деликатни материали, бяха спуснати в каросериите на гравитокамионите. От височината на илюминатора изглеждаха мънички, абсолютно незначителни. През цялото пътуване никой не беше споменал за тях. Уекслър заразтрива бедрата си.

— Какво ще правите сега, капитане? Ще си почивате ли?

— Да, но не тук — отвърнах аз. — Близо сме до станцията Паскал, дотам е малко повече от час. Хубаво място. С вкусна храна. И меки легла.

— Хм, звучи ми привлекателно — неуверено каза той.

— Свършихте ли вече с вашата мисия?

— Да, придружих материала и представителя до това местоназначение. Предполагам, че би трябвало да отбележа часа на пристигане. — Лейтенантът си погледна часовника. — Ясно.

— Ако не бързате да се върнете на Земята, от Паскал на всеки половин час има совалки — небрежно подметнах аз.

— По дяволите, навярно бих могъл да си протегна краката за час-два — ентусиазирано възкликна той.

Пъхнах пръст в мрежата на копилотската седалка и я разтворих. И му се усмихнах с онази моя усмивка.

— Тогава защо не седнете до мен?

МНОГО СТЕ СВЕНЛИВА, КАПИТАНЕ?

Бях любопитна. А и ми доставяше удоволствие усещането за власт, властта да накарам бедното копеле да изпълзи от черупката си. Отидохме в Джантата на Паскал и после в стая, където се любихме на отворени щори под сиянието на Млечния път. От полета по цялото му тяло имаше синини.

После той отпусна глава между гърдите ми.

— За първи път напускаш Земята, нали, Доминик? — попитах го аз.

— Не — отвърна Уекслър. — За четиринайсетия ми рожден ден мама и татко ме пратиха на Луната.

— Аз съм родена на Луната.

— О, наистина ли? — възкликна той.

По-късно ми обясни:

— Не мога да ти кажа, Табита. Не мога да ти кажа, защото самият аз не знам.

— Но момчетата в базата смятат… — подсказах му аз.

Той въздъхна.

— Виж, не знам, така че не мога да ти кажа. Но се носеше слух, просто слух, че материалите са свързани с НЛО.

— НЛО ли? — попитах аз. — Не съм чувала за него.

— Това не е организация — поясни Доминик. — Може да се нарече „феномен“. Историческа аномалия.

НЛО означавало „неидентифициран летящ обект“. Викали им „летящи чинии“.

КАТО ОНАЗИ НА КСТАСКА.

Като онази на Кстаска, само че големи и с разумни същества вътре. Петдесет сиви стоманени кантонерки с по четири чекмеджета, двеста чекмеджета, пълни с документи, писма, снимки, изрезки от вестници и доклади, свързани с хора, които са видели в небето извънземни космически кораби, най-вече преди Малката крачка, поне според слуха на Доминик Уекслър.

Хората вече не виждат такива неща. Или пък всички ги виждат. И сега всички материали са при капеланите.

ЗАЩО СА НАЕЛИ ВАС, ЗА ДА ИМ ГИ ДАДАТ, ЩОМ СА БИЛИ ВЪВ ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ?

Нямам представа. Сигурно са искали да го направят тайно, без да оставят следи. Доминик Уекслър беше единствената отстъпка на еладелдийците, и те не го бяха избрали заради блестящия му интелект. Не му бяха казали абсолютно нищо.

Доминик си тръгна от Паскал със совалка, за да не ни видят заедно. Беше срамежлив като гимназист.

— Е, Табита — каза той, — хм, благодари. Беше страхотно. Ти беше… просто страхотна.

Изглеждаше така, сякаш не знаеше дали да ме целуне, или да ми отдаде чест. Накрая ми стисна ръката. После си сложи огледалните очила, замина за Земята и ме остави в космоса, където се реят летящите чинии.

25.

В Мъркюри Гардън нямаше чак толкова много хора. И въпреки това, когато от покрива се спуснаха онези ченгета, при изходите настана ужасна блъсканица. Планерите им прелетяха толкова близо, че космите на тила на Табита настръхнаха. Тя се хвърли в мелето, като си пробиваше път с лакти и не поглеждаше назад. Бързаше да се върне при кораба си. Ако все още имаше кораб, при който да се върне.

В онези дни почти всички, които посещаваха Изобилие, изпитваха неохота да се срещат с полицията и правеха всичко възможно, за да я избягват. Фактът, че клиентите на Мъркюри Гардън бяха на малко по-високо равнище, означаваше само, че са се справяли по-добре в това отношение. Табита и всички останали, които успяха, се натъпкаха в първия асансьор и се спуснаха надолу.

В кабината избягваха да се гледат в очите, сякаш се надяваха по този начин да станат невидими. Нито бяха ходили в Мъркюри Гардън, нито бяха виждали някой, който да е бил там.

— Не знам какво стана — възбудено заговори млад мъж. Беше много пиян и все още стискаше в ръка бутилка вино. Той се засмя. — Обаче беше по-забавно от оная проклета трупа.

Спътникът му измърмори нещо утвърдително.

„Аз обаче зная какво стана — каза си Табита, притисната зад едра потна жена с палто от тюленова кожа и дрински кобалтов джобен харпун. — Но кой би помислил, че ще действат толкова театрално? Заради никакво си незначително сбиване край Гранд канал, каквито се случват по двайсет пъти на ден, дори никой не беше убит. И само трябваше да отидат при «Алис», нямаше нужда да идват да ме арестуват.

Правят стойки за пред капеланите. Ех, ако онова копеленце не беше съборило скапаното чучело! — Тя изскърца със зъби и впи нокти в дланите си. — Идвам, Алис.“

Но, Господи, къде щяха да избягат?

На Земята ли? Балтазар Плъм бе мъртъв, никой друг нямаше да я скрие. В Пояса?

Каква ирония! Идеалното скривалище щеше да е Титан, там никой никога не ходеше.

Дори нямаше достатъчно пари за гориво.

Беше забелязала паниката на сцената. Марко и неговите приятелчета имаха какво да крият, също като всички останали. Това изобщо не я изненадваше. Но нямаше намерение да се занимава и с техните проблеми.

Всички туристи се изсипаха на хотелското равнище. През френския прозорец на залата Табита видя от отсрещната страна на бездната голям зелен купол, който се извисяваше над нискораслите дървета. Криогенният санаториум, сградата на „Сънят на праведните“.

Покрай пропастта се роеше цял взвод лъскави черни планери.

Мъжът с бутилката възкликна и се втурна към прозореца.

Планерите се спуснаха към вратите на „Сънят на праведните“, увиснаха във въздуха и заподскачаха от течението като костенурки в басейн.

И там ставаше нещо. Тази вечер Изобилие определено заслужаваше репутацията си.

Докато вратите на асансьора се затваряха, Табита зърна ченгета киборги в лъскави черни брони, които скачаха от планерите. Бяха тежковъоръжени. Очевидно управата на „Сънят на праведните“ можеше да си позволи най-доброто, което предлагаше станцията.

Табита Джут продължи надолу към доковете сама. Не бе весела. Беше уплашена и гневна. Струваше й се, че е уплашена и гневна от доста време. Идилията й с Марко Мец сякаш бе преди месеци, късче изчезнало време, гледано през обратния край на телескоп, запечатано в мехур, вече не означаващо нищо.

Асансьорът отново спря. Вратите се отвориха и разкриха преддверие, на чиито стени бяха монтирани червени и сини лампи. Отпред чакаха неколцина души.

Първият носеше широк, маслиненозелен костюм с червена престилка, опасана с груб наниз кръгли висулки от кован бронз. Фигурата имаше на лицето си бронзова маска, увенчана с два малки скенера.

Отзад стояха мъже и жени с набедреници. Телата им бяха покрити с плътна зелена боя. В ръцете си стискаха лазерни пушки.

Изглеждаха също толкова стреснати от Табита, колкото и тя от тях. Вождът им повдигна ръка и изръмжа.

— Не, съжалявам — бързо каза Табита и натисна бутона за затваряне на вратите преди да успеят да се вмъкнат вътре.

Спускаше се през непроучени райони на Изобилие. През прозореца се виждаха тъмни форми, които изчезваха във вихрещи се сиви мъгли.

Асансьорът се понесе настрани и направи завой. Навън един след друг запрелитаха осветени портали.

Кабината спря и издаде звук като от тежест, пльоснала в кал. Вратите за пореден път се разтвориха. Навън двайсетина перки хаотично тичаха по тунел, който повече приличаше на канал. Те запищяха и се втурнаха към асансьора.

Табита вече бе натиснала бутона.

Окончателно се беше изгубила. Мониторът не можеше да й помогне. Известно време продължи да пътува. Всеки следващ път, щом вратите се разтвореха, за да разкрият поредната поразяваща сцена, все повече се изпълваше с ярост. Видя крилати гущероподобни да летят из дълга пещера, чиито стени бяха надупчени като сив корал и украсени със скъпоценни камъни. При друго спиране надзърна към изоставен коридор, от тавана на който се изливаше пенлива, зловонна вода и се стичаше по дебел килим от лишеи и гъби. Веднъж дори зърна открития космос и студените бели звезди. Това не бяха звездите, които познаваше.

После внезапно се озова пред търбуха на огромен кораб, с какъвто никога не бе летяла: „Навахо Скорпион“. Ремонтираха дюзите му, съоръженията около тях, бяха демонтирани и все пак той изглеждаше готов за полет, готов да се понесе в пустотата, навярно тласкан от самата аеродинамичност на конструкцията си.

„Скорпион“-ът лежеше в мрачен док, изграден от материал, напомнящ горена кост. Към него водеха тънки кафяви маркучи. Носеше се приглушен звук от изпомпване на течности. Наоколо не се мяркаше никой.

— Близо сме, Алис, близо сме — промърмори Табита, която от известно време говореше на кораба си. Тя повдигна ръкава си и отново стартира търсещата програма. Ако ченгетата не го бяха откарали или изключили, малкият „Таласъм“ вече трябваше да се обади.

Мониторният екран не показваше нищо друго, освен непонятни сенки. Но червената лампичка в горната му част пулсираше. Вратите на асансьора отново започнаха да се затварят. Табита извика и изскочи навън.

Намираше се в дълбините на доковете. Навсякъде около нея се издигаха тежки машини, безмълвни и замислени или тътнещи толкова мощно, че сякаш зъбите й щяха да опадат. Огромни тръбопроводи бълваха газообразния си товар в гигантски кикотещи се компресори. В сенките се движеха тъмни силуети на роботи.

Табита се опита да последва червения импулс на монитора си в този лабиринт от мрачна машинария.

Тъкмо когато си мислеше, че наближава, когато почти успя да настрои миниатюрния екран, така че картината да не бъде замъглявана от всички местни смущения, на пътеката пред нея изникна фигура. Чернокожа жена, много по-висока от Табита, облечена в маслиненозелен гащеризон. Главата й бе обръсната на сложна решетка. От скалпа й стърчаха стоманени жакове. Разноцветни жици водеха към пулт, монтиран на далечна колона. Поредната операторка на роботи.

— Опитвам се да открия кораба си — каза й Табита.

Навярно щеше да е по-добре да не я пита за посоката или поне да е в състояние да й обясни къде иска да иде. Табита обаче нямаше представа кой е номерът на дока й. Пък и изобщо не беше забелязала, че доковете на Изобилие имат номера.

Операторката отдавна не бе виждала човешко същество. Дотолкова се беше сраснала със своето кътче от мрежата, че изобщо не успя да впише тази неочаквана и непонятна натрапничка в познавателната си схема. Тя изпъшка и размаха атрофиралите си ръце във въздуха. От носа й потече прозрачна течност и закапа по опърлената настилка. На слабата светлина на радиевите лампи и протонните бани чернокожата приличаше на адско изчадие, прокълнато да страда и да полудее от особено жестоко кибернетично мъчение.

Каквото всъщност и беше.

Като вещица, призоваваща посестримите си, тя бързо събра своите роботи и ги накара да обградят непознатата.

Табита се втурна да бяга.

В далечината чу, че роботите тътнат след нея.

Отчаяна, тя се затича покрай метален парапет. Когато стигна до средата, приклекна и скочи в бездната.

И падна.

Приземи се с тежко тупване върху бавно тътрещ се конвейер сред парчета разтопен и втвърден на буци метал. Като застана на едно коляно и бясно размаха ръце, Табита успя да запази равновесието и чантата си. После погледна нагоре.

По перилата над нея светеха малките червени лампички на роботите.

Отново провери монитора си. Конвейерът бавно, но сигурно я отнасяше в погрешната посока.

Тя скочи от лентата. Токът й се закачи, за ръба и глезенът й болезнено се изви. Остана просната върху голия цимент, задъхана и стенеща от болка.

Нисък звук от затваряне на стоманени челюсти и скърцане на пресован метал й подсказа, че се е измъкнала на косъм.

Табита седна и заразтрива крака си. После погледна монитора. За нейна изненада екранът внезапно се проясни и за миг й показа съвършено чиста картина на „Алис Лидъл“ с все още отворен трюм и разпънати кранове. Управляваха ги Марко Мец и Могул Зодиак. Товареха на кораба багаж от разхвърляна купчина.

Имаше ужасно много багаж.

Крановете го издигаха в трюма.

После образът заподскача и се стопи.

Табита извика, изправи се и едва отново не падна, когато изкълченият й глезен отказа да издържи тежестта й.

В този момент покрай главата й профуча нещо яркозелено, което лъщеше в задимения мрак.

— Последвай ме! Последвай ме! Последвай ме! — изпя нещото.

Като куцаше и се облягаше на тръбопроводите, Табита продължи до следващия ъгъл, където спря за миг на един крак и заразтрива пулсиращия си глезен.

Папагалът бе кацнал върху капака на висока машина и издаваше звук, който съвсем точно имитираше отварящия се покрив на трюма на „Алис“.

Табита си спомни как извънземното ги беше извело от пещерите, когато най-после успя да спре таксито.

— Продължавай! — извика му тя. Стъпките й закънтяха по стъпалата на спирално стълбище, издигащо се между редици безмълвни, пусти кораби: „Василий-Свенсгаард Дромедари“, фраймахерски „Игъл“, „Минимъм Куарклет“, представата на някой тлъст инфократ за статусен символ. Тал летеше над главата й сред черното желязо и измазаните със сажди корпуси.

— Срити ойгенвелд! — изкряска той. Гласът му отекна в шахтата. После птицата изчезна.

Табита знаеше, че е високо над дъното на доковете. Балансираше върху стоманена решетка, която представляваше част от вита шахта без стени. Отгоре, вляво от нея нещо голямо бързо започна да се спуска по шахтата.

Отчаяно заопипва в сенките отстрани и грабна първото, което й попадна под ръка. То й се изплъзна и Табита изгуби равновесие. Чантата й се свлече от рамото и я удари по бедрото. Тя се претърколи на пода в мрака.

Асансьорната кабина изтътна на сантиметри от краката й, докато се измъкваше през плъзгащата се врата в сумрачен хангар.

Табита извика и погледна нагоре.

Над нея се извисяваше бергенски „Таласъм“.

„Алис Лидъл“.

26.

Задъхана, Табита скочи на крака и се облегна на стената до асансьора.

— Табита! — радостно възкликна Могул Зодиак, сякаш я посрещаше на вечерно парти.

Марко Мец се втурна към нея с широко разперени ръце.

— Табита, слава Богу, че си невредима!

Бяха натоварили целия багаж и крановете бяха прибрани. Вратите на трюма все още бяха отворени. Тал бе кацнал на една от тях и весело й подсвирна.

— Радвам се, че се чувствате като у дома си — извика Табита, избягна прегръдката на Марко и енергично закуцука към кораба си. — Много сте сръчни с машините, а? — Спомни си колко внимателно бе наблюдавал всичко, когато му показваше трюма. — С моите машини!

— Добре де, нали знаеш, човек се учи.

— Забелязала съм. — Тя набра командата на монитора си, за да отвори предния ляв шлюз.

— Всъщност, с повечето неща се справи Саския.

— Какво?

Табита погледна към слабата тъмна фигура в синя пижама. Беше взела Саския за Могул. Близначката си бе обръснала мустачките.

Саския с престорена скромност наведе глава и дяволито надникна към Табита изпод извитите си вежди. Тя разпери ръце в безпомощен жест, точна имитация на позата на Марко. Между дланите й за миг проблесна пъстър звезден прах и изчезна.

— Тогава ми помогни с това нещо — мрачно каза Табита. — Не мога да вляза. — Тя натискаше бутоните, но без резултат.

— Естествено, Табита, тя ще го направи. — Марко се приближи и енергично замаха с ръка на акробатката.

Табита удари с юмрук по корпуса. Звукът отекна в хангар.

— Това са ченгетата — извика тя. — Вече са го заключили.

— Изобщо не са се мяркали насам — отвърна Марко. — Успяхме да им избягаме, изпълнихме им фокуса с изчезването и…

Табита се облегна на кораба и се втренчи в него.

— Ченгетата тук са кръгли нули — продължаваше да бъбри той. — Виждаш ли, те са просто подвижни машини без инициатива… Хайде, Саския, отвори тая врата… Само железария и нищо повече. Това тук — почука се по черепа Марко, — е мозък. Хайде, Саския, отвори ли я?

— Те не са преследвали мен — каза Табита. — Преследвали са вас, копелета гадни. Какво всъщност си направил в оная криогенна гробница? Какво имаше на касетата, Марко?

Той се ухили, без да среща погледа й.

— Eine kleine Nahtmusik — отвърна Марко. — Много секси. — Стрелна я с очи и комично повдигна вежди.

Табита се метна към гърлото му.

Музикантът ловко отстъпи встрани.

— Взех ги, Табита! — извика той. — Взех парите!

Той извади от джоба си кредитен чип и възбудено го размаха във въздуха.

Тя посегна да го вземе.

В ръката му нямаше нищо.

Вниманието й привлече силен шум.

Беше асансьорът. Вратите му се разтвориха.

От кабината изскочиха Кстаска и Могул.

Носеха още багаж. Летящата чиния на Кстаска пъхтеше под огромния товар от електронно оборудване, Могул залиташе, понесъл на гръб дълъг сребристосив цилиндър.

В асансьора нямаше никой друг, но двамата бързаха, сякаш ги гонят.

Гонеха ги.

Дребни космати бели фигури в мръсни гащеризони наскачаха от покрива на кабината и се запровираха през вратите.

— Чииииии! — пищяха те. — Чииииииии!

Перките бяха пристигнали.

Този път бяха ужасно много. Те се втурнаха напред, докато Могул правеше невероятен скок към опашката на „Алис“. Някои държаха в лапите си парчета маркуч. Други носеха вериги. Мнозина имаха оръжия.

Кстаска наклони летящата си чиния и се спусна през отворения покрив на кораба.

Марко се отдръпна от Табита и изтича да помогне на Могул, като се покатери върху дясното крило и подхвана долния край на цилиндъра.

Отекнаха изстрели.

— Господи! — ахна той, скочи от крилото и се претърколи в трюма.

Могул и неговият цилиндър светкавично го последваха. Отвътре се разнесе приглушено тракане.

— Саския! — извика Табита.

Захапала шперц между зъбите си, близначката погледна надолу към нея и двусмислено сви рамене. После изящно почука на вратата, сякаш в определена последователност. Не се случи нищо.

Перките напредваха и размахваха маркучите си. На Табита й прималя. Тя скочи върху стъпалото пред шлюза, като стискаше чантата си и риташе с крака. Извика на Саския и я попита дали няма още от онези удобни огнени топки.

Не получи отговор.

Погледна нагоре и видя, че краката на близначката изчезват в кораба.

Дребните извънземни се рояха в хангара отдолу. Един от тях насочи към нея цевта на пистолет, дълъг колкото собственото му тяло. Беше млад перк с флуоресцентен надпис на шапката. Табита го прочете: „МАЙМУНСКО ЛАЙНО 607“.

Тя затвори очи.

Разнесе се разтърсващ взрив.

Табита отвори очи. Установи, че все още е жива. Хангарът бе пълен с дим и прах. Сред всевъзможни останки и шрапнели във въздуха се носеха перкски тела.

Някой беше пробил дупка в стената.

И сега влизаше вътре през нея.

Бяха ченгетата.

Последва шум като от рояк механични стършели и вулкан от розова светлина.

Табита извика. Тя се притисна към корпуса на „Алис“ и се опита да стане двуизмерна. Парчета твърда радиация цепеха въздуха и той светкавично се нажежаваше.

Перките с веригите и маркучите бяха наскачали по кърмата на кораба и пълзяха в дюзите. Онези с пистолетите се бяха скрили под шасито.

Ченгетата им крещяха. Ослепителна мълния улучи „Алис“ и с цвъртене се плъзна по корпуса, оставяйки широка черна следа и мирис на горещ метал.

— Ако повредите кораба ми… — извика Табита на всички наоколо, но дори самата тя не чу следващите си думи, защото се разнесе мощен грохот.

Като пищяха от ужас, перките наскачаха на земята и си плюха на петите. Въоръжените им събратя останаха отдолу, отвръщаха на огъня и ръмжаха към кораба над тях.

„Алис“ завибрира.

Грохотът продължаваше, придружен от висок вой.

Ченгетата престанаха да стрелят. Циклопските им очи бясно си разменяха сигнали.

Табита надзърна иззад носа и видя, че са обкръжени. В доковете извън хангара безшумно кръжеше взвод черни планери. Някои от полицаите се бяха промъкнали покрай стените и се опитваха да се приближат към тях.

Към грохота и воя внезапно се присъедини звук като от изригване на пара. Подът на хангара под дюзите беше нажежен до червено, червено като очите на Кстаска. Отдолу бълваше дим, който обгръщаше въоръжените перки и се стелеше наоколо.

„Алис Лидъл“ се раздвижи.

Табита се вкопчи в дръжката на шлюза и заудря по вратата. Долу един от перките изскочи на открито и стреля по нея. Лазерна мълния улучи корпуса до ръката й и опърли станиоловия й ръкав.

— Това е моят кораб, копелета гадни! — яростно изкрещя тя.

Ревът ставаше все по-висок. Нова мълния разцепи дима и опърли бузата й.

Корабът се разтърсваше. Все още свързан със сервизните маркучи и кабели, „Алис Лидъл“ се заиздига нагоре.

Табита приклекна и проточи шия да извика към кабината. Могул чукаше по илюминатора и театрално й жестикулираше през стъклото.

Нещо я удари по гърба.

Единият й крак се изплъзна от стъпалото. Тя хвърли поглед зад себе си.

Дългото рамо на товарния кран се спускаше надолу към нея. Огромната му щипка заплашително щракаше над главата й.

Табита освободи едната си ръка и се опита да се хване за щипката.

Беше прекалено високо.

Отново се вкопчи в дръжката на вратата и отчаяно закрещя.

Розова мълния улучи крана и отгоре се посипаха искри. Щипката се разтърси и се Наклони към нея.

Табита се наведе настрани и я докопа. Тя се сви като живо същество. Нов изстрел разклати крана и сервомеханизмът протестиращо заскърца.

Кранът се задвижи и започна да я издига.

Краката й се откъснаха от стъпалото. Стиснала щипката с две ръце, Табита преметна единия си крак през металния зъбец.

Докато се спускаше в трюма, видя Тал, който припряно кълвеше бутоните на контролното табло. Вътре беше подреден багажът на „Контрабандистите“.

Могул Зодиак й се усмихваше от прага на кабината. Беше с мустаците на Саския и притискаше сестра си в яростна прегръдка. Над главите им Табита зърна пилотската седалка. В мрежата седеше Кстаска, включила опашката си в пулта.

Марко протягаше ръце да й помогне.

— Халките! — извика Табита.

Той проследи с поглед насочения й показалец, сбърчи вежди, сви колене и скочи зад нея.

— Не! — изкрещя тя, но него вече го нямаше.

Марко се отблъсна от крана и се, приземи върху покрива на трюма.

Видя го да се просва върху корпуса и да пълзи към маркучите, които задържаха баржата към хангара. Ченгетата отново започнаха да стрелят. Покрай краката му прелитаха мълнии.

После Табита се спусна на пода в трюма и вече не можеше да го вижда.

Тал полетя към нея и весело запя. Ревът на двигателите го заглушаваше.

Тя се изплъзна от щипката и тромаво се приземи върху наклонения под.

— Млъквай! — извика на папагала Табита и се хвърли към кабината.

Без да обръща внимание на Кстаска, тя се пъхна в мрежата на копилотската седалка и плъзна очи по екраните. Видя вкопчения под шасито Марко, който протягаше ръка, за да освободи последния маркуч.

След миг Тал затвори покрива. Трюмът беше изолиран.

С ужасяващо стържене „Алис“, обърса горния ръб на хангара. Корабът се блъсна в релсите на товарния елеватор и ги изкриви.

— Давай, Алис!

Претоварени от мощните прожектори, мониторите на носа побеляха. „Алис“ се измъкна на открито в пещерата на доковете. Долу бясно сновяха камиони и роботи, хора и машини се щураха назад-напред. На километри пред тях бяха изходът от станцията и тъмата на безкрайната нощ. Ако човек се вгледаше внимателно, можеше да различи звездите, трептящи през атмосферната обвивка на Изобилие.

Отзад ги преследваха черните полицейски планери и използваха някакво ново оръжие, напомнящо на синя примка от светлина между антените им.

Табита избягна блестящия клуп и отвори предния десен шлюз.

Марко Мец се претърколи вътре. Парчета метал заваляха покрай него по главите на ченгетата. Носът му кървеше, модерното му яке весело димеше.

— Лети! — извика Табита.

Кстаска тежко кимна с невероятната си глава и те полетяха.