Всичко от начало

27.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 19.07.07

ГОТОВНОСТ

Здравей, Алис.

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ. ПРИКАЗКА ЛИ СТЕ ДОШЛИ ДА МИ РАЗКАЖЕТЕ?

Струва ми се, че ти би трябвало да ми разкажеш приказка. В края на краищата, аз се нуждая от успокояване.

САМАТА АЗ НЕ КИПЯ ОТ ЕНЕРГИЯ.

Не говори така, Алис.

НО Е ВЯРНО.

Заради осевия ключ, нали?

ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 89,09%.

О, Господи.

НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ НЯМА ДА МЕ КАРАТЕ ДА ВЪРША НЕЩО ИЗТОЩИТЕЛНО, ТОВА Е ВСИЧКО.

Ще те ремонтираме в Пояса. Ще успееш ли да стигнеш до Церера?

КОГА НЕ СЪМ ОПРАВДАВАЛА ДОВЕРИЕТО ВИ, КАПИТАНЕ?

Честно казано, не си спомням да се е случвало.

ДАНО НЕ ВИ ОСТАНАТ САМО СПОМЕНИТЕ.

О, Господи. О, Господи. Виж, дръж се, Алис, ще поговоря с Кстаска. Тя смята, че може да помогне. Изглежда разбира от Таласъми. Чуваш ли? Алис?

РАЗБИРА СЕ, ВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ ТРЕВОЖИМ НАПРАЗНО.

Възможно ли е?

НЕ Е СЪВСЕМ НЕВЕРОЯТНО.

Горе-долу 10,91%, а?

ДО СТОТНИТЕ, ДА.

Ще попитам Кстаска. Ще я попитам веднага, щом вляза. Междувременно мога ли да направя нещо друго?

ДА МИ РАЗКАЖЕТЕ НЕЩО.

Наистина ли?

ТОВА ЩЕ МЕ ПОРАЗСЕЕ.

Хм. Разказвала ли съм ти за капитан Франк?

КОЙ Е ТОЙ?

Алтецианин.

ФРАНК НЕ Е АЛТЕЦИАНСКО ИМЕ, НАЛИ?

Той си имаше и алтецианско име, но не мога да ти кажа какво. Дори не съм в състояние да го произнеса. Не, не зная защо се наричаше Франк. Предполагам, че е попаднал на това име по време на полетите си и му е харесало. Знаеш ги какви са алтецианите.

КАК СЕ ЗАПОЗНАХТЕ С НЕГО?

Срещнахме се на Фобос. В един бар. Не беше място, където с удоволствие бих прекарала вечерта. Пък и бездруго не трябваше да съм на Фобос. Пристигнах със совалка, която връщаше туристи в космически шок от неразумна ваканция в Пояса.

ТОВА ПЪРВИЯТ ВИ КОСМИЧЕСКИ ПОЛЕТ ЛИ БЕШЕ?

О, не. Още не бях пилот. Дори не можех да пилотирам. Бях стюардеса. Работех на скоков кораб на Версай, но не ни даваха почивни дни. Фобос беше първата ми възможност и аз се възползвах от нея. Не можех да понасям тази работа. Не заради повръщането и постоянните оплаквания на пасажерите — трябваше да слушам колко жестоки били силите за сигурност, за купола, който се срутил, а защото знаех, че след няколко месеца всички те ще се хвалят с преживяванията си в Дълъг живот и Ню Торонто и ще показват на съседите записите си.

Озовах се на чужда луна, без работа, без образование, опит и пари. Имах само нарушен договор и полицейско досие. И номера, който помощник-капитанът на совалката беше написал на гърба на ръкавицата ми, само че телефонът изключваше всеки път, щом се опитвах да го набера. Та така. Трябваше да измисля нещо, преди някой еладелдийски чиновник да забележи, че тегля кредит на място, където официално не съществувах и да реши да навре синия си нос в тая работа. Не знаех какво да правя. Бях хлапе, не знаех нищо. Накрая започнах да скитам по задните улички, да зяпам хората, да се опитвам да предугадя желанията им, за да открия някой, който да ме измъкне от Фобос, ако съм познала.

После реших, че спокойно мога да го правя и без да обикалям. Намерих заведение, на входа на което нямаше надпис „Забранено за космонавти“, и влязох.

Всички посетители ме изгледаха, после престанаха да ми обръщат внимание. Не можеше да се каже, че бе пълно с перспективи за полезни познанства. Неколцина превъртели инженери, които си приказваха сами и драскаха по подложките на бирата си. Самотен трант и двама търговци на хелий, които се оплакваха един на друг от импортните ограничения. Но вече ми беше писнало. Нямах намерение да се върна на улицата.

Седнах на бара, поръчах пиене за бармана, което си беше инвестиция, и едно за себе си.

Във въздуха зад него имаше холобалон. В момента показваше жена и мъж в лъскави дрехи, които се плискаха с боя, докато голи младежи маниакално ги аплодираха. Звукът беше изключен.

Отпих от чашата си.

— Спокойна вечер — казах аз.

Барманът — дебелак от Бангладеш с удивително чене и месести клепачи — изсумтя. Като че ли не беше много добре запознат с изкуството на разговора, но аз го бях почерпила, така че беше готов да паркира тлъстото си тяло пред мен, докато бършеше плота с почернял парцал. Приличаше на отегчен хипопотам, загледан в човек, който току-що му е дал риба.

— Предполагам, не познаваш никой, който би могъл да ме свали до долу — подхвърлих аз.

Барманът се замисли. Е, поне изглеждаше, че мисли. Ъгълчетата на очите му потръпваха.

— До Скиапарели ли? — попита той.

— Аха — отвърнах аз.

— Има совалки.

— Нямам пари — поясних аз.

— Значи искаш да пътуваш безплатно — кимна дълбокомислено дебелакът, сякаш това само потвърждаваше мнението му, че съм мърла и не струвам нищо. В този бар всички бяха такива.

— Мога да си отработя пътя — прибавих.

Той се завъртя настрани и се обърна към дребен мъж с белези от мозъчни импланти и косми в ушите, който седеше малко по-нататък на бара.

— Има колкото щеш работа — с бърз, възбуден глас заговори мъжът и погледна към мен: — Може да работи като сервитьорка, операторка, чиновничка, диспечерка, довършителка, усилителка, агентка, помощничка, асистентка, умалителка, зидарка, мениджърка на микросистеми за синапсен интерфейс, готвачка… Тя с какво се занимава, а? Какво може да прави?

— Не искам работа тук — поклатих глава аз.

Нито един от двама им не отговори. Просто ме зяпаха.

— Току-що се връщам от Пояса — поясних, с надеждата да прозвучи като че ли това е нещо обичайно за мен, нещо, което съм вършила толкова често, че ми е писнало и затова се нуждая от разнообразие.

Те се замислиха. Не казаха нищо.

— Разбирам от космически кораби — допълних.

Те го приеха. Не отвърнаха. Чакаха да продължа.

— Справям се с много неща — заявих аз. Започвах да се дразня.

Барманът запремигва.

— С много неща значи, а? — внезапно попита мъжът с белезите. — С много неща. С микробиологични проучвания при виден ксеногенетик. С пране на бельо. С превод на еладелдийски.

— Трябва й капитан Франк — каза барманът. Изгълта пиенето си и се отдалечи към отсрещния край на бара. Виждах, че инвестицията ми е отишла напразно. Или пък че се е изплатила.

На влизане не бях забелязала алтецианина. Той седеше сам в едно от сепаретата в сенките и единственото, което можех да видя от него, беше нещо като купчина мръсна бяла козина с капитанска шапка и блейзър.

— Капитан Франк! — извика дребният. — Една госпожица иска да се запознае с теб. Иска да те почерпи.

Той ми намигна.

Разбрах, че ме поднасят. Да молиш алтецианин да те откара безплатно?

— Няма нищо — извиках му аз. — Не си прави труда.

Той си направи труда. Вече се приближаваше към бара.

„Е — помислих си, — нека дойде, и без това тая вечер съм я отписала.“ Отново погледнах към холобалона. Показваха лекар, който караше пациента да се изплези.

Усетих миризма на стара мухлясала черга, Капитан Франк тромаво се покатери на две от столчетата между мен и мъжа с белезите и се настани отгоре им. Късите му дебели крака стърчаха пред него. Стъпалата му бяха като на гигантска птица, с по три дълги, люспести червени пръста, тъпи, без нокти, два отпред и един отзад. Те внезапно се свиха, сякаш беше забелязал, че го гледам.

Извърнах очи и ги вдигнах към лицето му.

Дотогава никога не бях виждала алтецианин отблизо. Имаше дълга муцуна като на тюлен, полускрита под гъста козина. Голямата му влажна уста зееше отворена в постоянно удивление. От двете страни на муцуната бяха разположени кръгли черни очи, изцъклени и големи колкото грейпфрут. Краищата им изглеждаха раздразнени, много влажни и зачервени. Човек не можеше да разбере нищо от тези очи.

Носеше тъмносиня шапка с козирка. Беше човешка и нямах представа как я е закрепил върху невероятно грамадната си глава. Старият му блейзър беше мръсен и мазен. Джобовете му бяха издути.

— Млада госпожице, това е капитан Франк — представи се дребният. — Капитан Франк, това е младата госпожица… как ти беше името, мила?

Капитанът беше задъхан от катеренето по столчетата. А и алтецианите винаги си дишат така.

НЕ МОГАТ ДА СВИКНАТ С ВАШАТА АТМОСФЕРА.

Обаче никога не си го признават.

— Не мога да ви почерпя, капитан Франк — признах аз. — Пред фалит съм.

— Младата госпожица се интересува как да стигне до Скиапарели — каза дребният.

Алтецианинът се завъртя и погледна към него. От големия лилав отвор на ухото му видях да изпълзява кърлеж.

— Нямам пари — повторих, в случай че не ме е разбрал.

Той ме беше разбрал. Пресегна се през бара. Ръката му беше три пъти по-дълга от краката. Имаше огромна лапа с три люспести червени пръста с формата на горната половина на папагалски клюн. Мазният син ръкав му беше прекалено къс.

Капитан Франк даде знак на бармана. После с надежда започна да рови в пепелника.

Барманът се приближи и презрително погледна към алтецианина. Погледна презрително и към мен. Изглежда изобщо презираше всички, които посещават бара му или минават наоколо, пък и навсякъде другаде. Той взе пепелника и театрално започна да го бърше с парцала си.

Алтецианинът ми заговори.

— Длаете лнщо? — попита той.

Не мога да имитирам гласа му.

СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ГО ПРАВИТЕ МНОГО УСПЕШНО.

Да, и на мен така ми се стори. Не. Както и да е, не мога. Ще се наложи да си го представяш.

Отговорих му, че искам бира.

— Хахва вра? — попита капитанът.

— Която е най-близо.

Явно барманът най-много от всичко презираше глупави млади жени, които позволяват на пияни стари алтециани да ги черпят. Не ми пукаше. Капитан Франк очевидно нямаше да пътува заникъде, но можеше да познава някой, чийто брат работи при човек, който пътува. А и да не познаваше, поне щях да пия безплатно. Помисли си за това, Алис.

Има хора, които ще ти кажат, че безплатно пиене няма. Повечето алтециани смятат така. Повечето алтециани вярват, че вселената е създадена от гигантски омари. По-точно, от богове, приличащи на гигантски омари и идващи от друго измерение. Разбираш ли, те не ги боготворят, просто много, много ги почитат.

КАПИТАН ФРАНК ЛИ ВИ ГО КАЗА?

Не веднага.

АХА.

Не се дръж така.

Първо ми каза:

— Ти от Земя; — Гласът му тътнеше, като че ли идваше от някаква гробница.

— Не — отвърнах аз.

— От Луна — отново опита той.

— Точно така — отегчено кимнах аз. Знаех какво ще последва.

— Фсе дякой дрябва да е от Луна.

Погледнах го.

— Капитан Франк — намеси се мъжът с белезите — е космически боклукчия. Победител на ентропията. Обикаля с кораба си „Тлъста уста“ помийните ями на пустошта. И открива забравени съкровища. Повредени сателити. Стари мебели. Мутирали алеи, които приличат на замразена слуз. Едва мъждукащи горивни пръчки. Старо стъкло. Сребърните скелети на изкормени хладилници. А младата госпожица от Луната — продължи дребният, — се опитва да се махне от Фобос, капитан Франк.

Алтеццанинът издаде странен звук, нещо средно между вой и прозявка. После пак заговори:

— Затънтено място. — Съгласните му създаваха страшни проблеми, но наистина го каза.

Това ме порази. И в крайна сметка следващото черпене беше от мен. Заприказвахме се. Капитан Франк си седеше на двете столчета, смърдеше като гореща мокра овца, пиеше джин и пропускаше всичко, което му говорех, покрай ушите си. Не зная защо, но фактът, че почти не ми отговаряше, ме караше все повече да приказвам. Мисля, че накрая успях да му разкажа всичко: за Луната, Анджи, Честност 2, обиколката из Пояса — всичко.

В замяна ми обясни какво му е лошото на моя вид.

— Дямате смоуфашение — заяви той. — Де сте дезафисими.

И това от алтецианин!

После замълча и се задъха. От отворената му уста се точеха слюнки. Тогава разбрах една от причините да е толкова мълчалив. Просто нямаше достатъчно дъх, за да говори.

Поприказвах с него още известно време. Свикнах с лапите му, с черния му език, с мъничките му зъби. Свикнах с отвратителната му миризма. Все едно да говориш с някой стар пияница в кръчма на Грация или Сантяго. Холобалонът беше угаснал. Барманът седеше в празно сепаре пред бутилка сладко зелено вино. Всъщност повечето сепарета бяха празни. Не бях забелязала, че клиентите един по един са престанали да се тровят и са си отишли.

После се появиха ченгетата.

Капитан Франк измърмори нещо на алтециански. Звучеше агресивно и грубо. Мъжът с белезите се ухили, вдигна яката на палтото си и се изниза навън. Пияният барман се озърна. Изглеждаше болнав. Само последният от инженерите беше доволен, открил някой, още по-влюбен в информацията от него, забравил къде се намира и какво прави тук. Инженерите са си такива.

Изпълни ме хлад. Ченгетата имаха устройство за проверка на личните карти.

ВИЕ СТЕ ИМАЛИ ЛИЧНА КАРТА, НАЛИ, КАПИТАНЕ?

О, имах, разбира се, но нямаше да мине. Това беше истинската ми карта. Щяха да ме приберат.

Първо дойдоха при капитан Франк. Трябваше му цяла вечност, за да намери картата си. Започнах да си мисля, че е скитник, че всичко, което мъжът с белезите каза за него, е измислица. Започнах да си мисля, че двамата с „капитана“ може да се озовем в една килия за през нощта и се надявах, че няма да настоява да ме стопли. Но не, той си имаше документи, при това бяха в ред.

Пред очите ми моят нов приятел се превърна просто в обикновен гражданин. Горещият дъх на еладелдиеца опари тила ми. Ченгетата бяха еладелдийци. Казах ли го вече?

— Госфожице — обърна се към мен лейтенантът.

Разтворих си якето и затършувах из вътрешния си джоб.

И толкова. Не можех да направя нищо друго.

— Тя рботи фри бен — без да вдига очи от джина си, изтътна капитан Франк.

Разбрах, че изобщо не е пиян.

Полицаите го изгледаха с подозрение.

— Фаша слушителка ли е?

Той едва-едва кимна, като че ли му бе абсолютно безразлично дали му вярват.

Може и наистина да беше така.

Провериха картата ми. Тихо обсъдиха помежду си факта, че съм назначена на совалка, която вече е заминала, както и присъдата ми на Честност 2. Не успяха да открият данни, че чиракувам при вехтошар.

Капитан Франк мрачно се завърти към тях.

— Доку-що я даздачих — обясни той — Бидибална зафлата, сест бесеца изфитаделед срок.

Това не бе обичайно, но вече ставаше късно, пък и знаеха, че няма да им достави никакво удоволствие да се разправят с алтецианин. Почти изпаднах в делириум от облекчение, когато ги видях да въвеждат данните в картата ми.

— Блестящо изпълнение — след като си заминаха, му казах аз и се потупах по гърба, изпълнена с пиянски приятелски чувства. — Много съм ти признателна. Наистина. Дай да те черпя още едно.

— Дяма фреме — отвърна той.

— Затварят ли? Вече?

Капитан Франк присви късогледите си очи към мен.

— Чака ди рафота — заяви той и с тежко тупване скочи от столчето си.

— Нас ли?

Но алтецианинът се беше запътил към вратата.

Така постъпих на „Тлъста уста“. И в продължение на шест месеца обикалях боклукчийските орбити.

НЕ ЗВУЧИ МНОГО ПРИЯТНО.

И не беше.

ВЪПРЕКИ ТОВА, ТОЙ Е ПОСТЪПИЛ МНОГО МИЛО, НАЛИ?

Мило ли, Алис? Не зная. Просто ме прибра като поредния човешки боклук.

О, КАПИТАНЕ!

28.

„Алис Лидъл“ беше в стихията си.

За разлика от ченгетата. Колкото и лъскави и внушителни да изглеждаха, планерите не бяха пригодени да се отдалечават много от атмосферната обвивка на Изобилие. Когато станцията започна да се смалява до познатата коруба на костенурка зад тях, Табита видя на скенерите на кърмата, че триъгълните хвърчила примирено изостават и синята светлинна примка между антените им угасва. По радиостанцията виеха тревоги, предупреждения, взаимни обвинения и призиви, но „Алис“ неумолимо напредваше към безбрежните космически морета.

Колко романтично звучи. Навремето бе всичко друго, но не и романтично, разбира се. Очарованието, което има за мен, за всеки от нас споменът за малкия „Таласъм“ от онези дни, е само носталгия. Макар че искрено обичаше баржата си, дори Табита никога не допускаше грешката да я смята за особена в каквото и да е отношение. Мисълта, че някой ден някой ще опише историята на „Алис Лидъл“, би накарала мнозина пилоти да се усмихнат, включително самата Табита Джут.

При нормална гравитация Таласъмите изглеждаха тежки и тромави. На пръв поглед много от тях като че ли никога не биха могли да се издигнат цели от земята. Естествено, обикновено това не се дължеше толкова на конструкцията им. Тези машини са толкова здрави, че хората ги използват, докато не започнат да се разпадат, а понякога и след това. Няма да споменавам имена.

В космоса обаче „Алис“ изглеждаше съвсем различна. В космоса незабавно преставаше да е тромава. Превръщаше се в компактен, стабилен малък кораб.

С известна предпазливост бих отбелязала сходството между дъщерите и синовете на серафимите и Кстаска. Тъй като са безноги, при най-слабата гравитация те се нуждаят от постоянна опора, когато легнат, не могат да се изправят. Плешиви и голи в прозрачните си костюми, те изглеждат ужасно уязвими. И все пак в космоса са същински делфини. През призматичните полета на защитната им обвивка кожата им отразява всички небесни съзвездия. Когато плуват из космоса, звездните лъчи се плъзгат по гърба им като вода.

Подобно на повечето хора, Табита Джут вярваше, че ако капеланите не вдигнат бариерата, която са поставили около слънчевата система, някой ден херувимите ще се опълчат срещу им. Всъщност някой предполагаха, че капеланите тъкмо това и чакат, също както бяха пратили брат Амброуз на Луната да чака Армстронг и Олдрик. Капеланите очакваха човешка инициатива.

Отново подобно на повечето хора, Табита Джут не беше сигурна дали херувимите все още са хора.

Самите херувими не хранеха никакви съмнения, че не са. Тяхната анатомия далеч надхвърляше резултатите от генните проучвания дори в най-скъпите биолаборатории. Те не страдаха от физическите ограничения, които човечеството носеше със себе си от свят на свят, или ако страдаха, съвсем скоро щяха да ги преодолеят, може би само след още едно поколение. Бяха наследили това убеждение от серафимите, които ги бяха създали и го бяха вписали в клетъчната им плазма.

Изглежда Кстаска представляваше изключение от вида си. Нашият разказ не съобщава къде я е открила Хана Су, но при каквито и обстоятелства да се е случило това, тя я е наела с основание дори само заради стойността й като ново явление. Отново можем единствено да гадаем какво е било мнението на себеподобните й за това, че забавлява публиката в качеството си на нещо, което през предишните векове биха нарекли екзотично или уродливо. Никой не я беше чувал да говори против тях, нито против серафимите.

Кои са серафимите? По-добре попитайте съществува ли дума, с която да бъдат описани: Те са организация, култ, независима държава — серафимите са това, което са. Според архивите, серафимите се появили преди деветнайсет години след сливането на Храма на Абраксас с дискредитираната фирма за хирургичен софтуер „Фриуин Майсан Тобърмори“.

Направила състояние с козметични ампутации и примитивни модерни протези, ФМТ агресивно изплува от мрачния облак на полицейското разследване, като внезапно се обяви за месианска, евангелизаторска и елитистка организация. Като се възползва от някои проницателни бизнес съвети, Кайса Тобърмори (чиято юридическа самоличност също беше съмнителна след програма за селективни замени, оставила личността й в две тела, едното в Ню Цюрих, другото в Хонконг) реорганизира фирмата на основата на принципа за „автопластична трансцендентност“. „ЗАЩО ДА ПРОМЕНЯТЕ РАЗУМА СИ? ПРОМЕНЕТЕ СВОЕТО ТЯЛО“ — гласи рекламата в една от малкото оцелели брошури от началната фаза на новата кампания.

Пропагандата на ФМТ проникваше във всеки бар и обществена чакалня, рекламните й материали задръстваха електронната поща. Посланието се появяваше навсякъде, където имаше недоволни. Не че някой друг, освен извънредно богатите, можеше да си позволи предлаганите от ФМТ услуги. Политиката на рекламиране сред финансово непълноценните представляваше интегрална част от корпоративната козметика. Изключителността не струва нищо, без завистта на околните.

Слуховете, че процедурите на ФМТ включват използване на жлези от нищо неподозиращи донори от Третия свят може да са били елемент от коварната кампания, възможно е и да са истина. Във всеки случай, те изобщо не бяха доказани, защото в този момент ФМТ привлече вниманието на ендокринните барони на Абраксас и цялата история се завъртя на по-бързи обороти.

Храмът на Абраксас нямаше нужда да се саморекламира, да набира вярващи или дори да експлоатира онеправданите. Той просто изискваше жертви и неговите последователи се тълпяха като овце пред олтарите му. Въпреки това, когато видяха какво става във ФМТ, йерарсите му решиха, че подаянията на вярващите не са им достатъчни.

И на двете страни им хрумна, че имат какво да предложат на другата, за да спечелят още повече. Бяха разменени писма. До този момент бяха обещавали на богатите и доверчивите инженерството на самоусъвършенстването или услугите на древен бог. Оттам оставаше съвсем малка крачка да им обещаят неограничено физическо съвършенство. Ловко използвайки чадъра на нестопанския статус и данъчните облекчения на орбиталната църква, ФМТ безследно изчезна и Храмът на Абраксас се попълни с нов висш ешелон: серафимите.

И оттам нататък не се знае нищо. Докато бизнес експертите и медийните теолози спореха за времевото и пространственото значение на сливането, докато биоархитектите и специалистите по евгеника избирателно и тайно бяха примамвани нависоко с удивителни, да не кажем отвратителни обещания, портите на храма останаха здраво затворени за очите на неверниците. Не бе разгласено нито изявление, нито комюнике. Акциите на Абраксас държаха високи позиции по световните борси, но серафимите мълчаха.

Капела също не се намеси.

Оттогава няма почти никаква информация. Отначало масовото преобразяване на вярващите предотврати обичайното изтичане на дезертьори, разказващи сензационни истории. Малкото, известно ни за преливането на Висшата кабала на Абраксас и повечето от бившия директорски борд на ФМТ в Серафимски съвет, състоящ се главно от аватари на Кайса Тобърмори, дължим на група побъркани инфокомандоси от „Шу Джин Нетуърк Нюз“. Труповете им никога не бяха открити. Абраксас и ФМТ създадоха серафимите, а серафимите създадоха херувимите, които живееха в космоса, homo ulterior, космическите сърфисти.

Всеки знае как изглеждат херувимите, макар че никой не очаква да ги види. Металически черни, с тъмночервени очи и голяма глава, малцина от тях са по-дълги от метър. Без окосмяване, безкраки и безполови, те се носят из космоса или предизвикват гравитацията с малките си летящи чинии и приличат на бебета демони, рожба на въображението на по-емоционалните ръководители на испанската Инквизиция. Винаги носят прозрачни найлонови костюми, чиято оптична микроелектрическа верига постоянно блести във всички цветове на дъгата. С вдигнати качулки те могат да престояват значителни периоди от време във вакуума. На планетите се чувстват по-неспокойно и повечето ги презират. Самите те рожба на биоинженерството, херувимите имат склонност към всякаква електроника и, използват разнообразни инструменти и машини с помощта на протезни опашки, които включват в основата на гръбначния си стълб.

Именно (такова беше създанието, което Табита завари на собствената си седалка пред пулта на „Алис Лидъл“, докато баржата се отдалечаваше от Изобилие, като нарушаваше правилата за движение й бълваше яростни пламъци.

Изпълнена е негодувание, тя го изгледа отстрани. Приличаше на огромен зародиш от черен хром и бе пъхнал опашката си в командното табло на „Алис“. Кстаска и нейните ужасни спътници бяха спасили кораба й, навярно и живота й, ала това ги хвърляше в още по-страшна беда.

Въпреки цялата драматичност на момента, Табита се зачуди как херувимът изобщо се е озовал на Изобилие с тази долнопробна кабаретна трупа. Защо не си беше у дома, при другите в храма, защо не живееше, работеше и планираше следващия етап от тяхната апокалиптична еволюция? Дали не бе отхвърлен прототип? Дали нямаше някакъв ужасен дефект, някакъв генетичен недостатък? Едва ли. Те със сигурност щяха да го ремонтират, препрограмират или разглобят за резервни части. Може би просто беше избягал, както все още правят децата в повечето съвременни земни общества в търсене на по-автентичен, по-първичен начин на живот сред трудностите на космоса. Или пък беше шпионин?

Преди Табита да успее да се извърне, херувимът внезапно се завъртя към нея. Червените му очички проблеснаха. Съществото разтвори лъскавите си черни устни и тя видя малките му, съвършени черни зъби.

Кстаска й се усмихна.

29.

— Идиоти такива! — разтреперана им извика тя, като застана на стъпалата пред кабината.

Всички се бяха събрали и я наблюдаваха. Гледаха я така, като че ли е гвоздеят на кабаретната програма. Там бяха близнаците Зодиак, прегърнати и закачили крака в една и съща халка, два варианта на един и същи човек, сякаш и един нямаше да е предостатъчен. Там беше Марко Мец, с окървавен нос, опърлена коса и вежди. Табита се надяваше, че е ранен. Не знаеше защо не е мъртъв. Нямаше представа къде е Тал и в момента не я интересуваше.

В момента я интересуваше единствено Кстаска, която все още беше на руля.

Табита дръпна мрежата, своята мрежа.

— Аз ще поема управлението — заповяда тя.

Херувимът не отговори.

— Хайде! — Табита разтърси мрежата. — Чупката!

Марко заплува във въздуха към нея с протегнати ръце.

— Успокой се, миличка. Не се вълнувай. Нали сме живи и здрави! Всичко е наред!

— Не ми викай миличка, Марко Мец, че ще те…

Близнаците се издигнаха от двете й страни и я удържаха.

— Заради теб едва не убиха всички ни!

Марко разпери ръце.

— Всички сме тук, Табита, всички сме невредими, корабът е наред, успокой се.

— Аз определям дали корабът е наред, Марко! Ясно ли е? А сега се разкарайте! Всичките!

Табита блъсна Близнаците, преобърна ги по гръб и се изтласка назад. Като се хвана за пулта на един от мониторите, тя увисна над командното табло със свити под себе си крака. После хвана опашката на херувима и рязко я изтръгна от контакта.

Корабът леко подскочи.

Пъхнала крак в една от халките, Табита откопча мрежата със свободната си ръка и измъкна Кстаска навън за опашката.

— О, недей така! — възрази Саския и се изправи. Дългата й коса се бе пръснала навсякъде. — Ще я нараниш.

Но Кстаска остана абсолютно безразлична към суматохата. Тя освободи опашката си от ръката на Табита, измъкна се от мрежата и с лекота заплува покрай краката й и между Близнаците, спусна се по стъпалата и влезе в трюма. Движеше се така, сякаш бе родена при нулева гравитация, което си беше самата истина.

— Вън! — нареди Табита.

Когато всички излязоха, тя затръшна вратата зад тях.

Възвърнала контрол над кораба си, Табита премина на автоматичен режим. Забравила изгарянията си, болката в глезена, тя плъзна поглед по онези от мониторите, които все още работеха. Изобилие сияеше на 120 градуса зад тях, сфера с големината на орех. Не ги преследваха. Управата не се интересуваше от нищо извън станцията. Имаше толкова малко закони, че всъщност за нея беше по-изгодно да ги спазва, отколкото да ги нарушава. Но ако някога се върнеше там…

Ако оцелееше от този полет, никога, никога нямаше да се върне на Изобилие.

— Прав ти път — каза на смаляващата се топка тя.

Но й се струваше странно защо не са взривили кораба й на парчета, заедно с нея и всичко останало.

Табита включи слушалките си и се свърза с корабната личност.

— Алис? Още ли приказваш с мен?

— РАЗБИРА СЕ, КАПИТАНЕ — отвърна Алис. — КОЙ БЕШЕ ОНЗИ, КОЙТО СЕ ИЗКЛЮЧИ ПРЕДИ МАЛКО?

— Херувим, Алис.

— ХЕРУВИМ ЛИ? МИЛИ БОЖЕ. А, ДА, ВИЖДАМ ГО. В МОМЕНТА Е В ТРЮМА, ИЗВЕСТНО ЛИ ВИ Е?

Табита изскърца със зъби.

— Да, Алис.

— ТАМ ИМА И ДРУГИ ХОРА.

— МОЖЕ ЛИ ДА ПОГОВОРЯ С ХЕРУВИМА, КАПИТАНЕ?

— Не. Насочваме се към Възела.

— ГОТОВА СЪМ — отвърна Алис.

Табита въведе стандартен курс за най-плътно заселения сектор от земянитските орбитални пътища и Алис го начерта.

— ДВИЖЕНИЕТО Е ДОСТА ИНТЕНЗИВНО — отбеляза тя.

— Чудесно — отговори Табита. Така с нищо нямаше да се различават от всеки друг товарен кораб, Тя затаи дъх. — Моля те, докладвай за повредите, Алис.

Положението изобщо не изглеждаше розово. „Алис“ бе сляпа с няколко от очите си и глуха на много от местните честоти. Имаше обгаряния, ожулвания и вдлъбнатини, някои от които нарушаващи структурната й цялост.

— ДЕФЕКТЕН ОСЕВ КЛЮЧОВ КРИСТАЛ. ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 61,04% — съобщи корабната личност. — МИСЛЕХ, ЧЕ ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ ЗА НЕГО НА ИЗОБИЛИЕ.

— Аз също — измърмори Табита. — Потрай още малко, Алис. Само след няколко минути ще се погрижа за теб. Плащат ония в трюма.

— ТРЯБВА ДА СА МНОГО МИЛИ ХОРА.

Въпреки волята си, Табита се засмя и потръпна. После внимателно докосна бузата си.

— Изгорена ли съм, Алис?

— МАЛКО, КАПИТАНЕ.

Аптечката се отвори с бръмчене.

— Днес не ни е добър ден — каза Табита, докато поставяше лепенка на лицето и ръката си. — Всъщност трябва да е най-ужасният ден в живота ми. — Мърмореше си под нос, по-скоро на себе си, отколкото на кораба. — Ти как мислиш, Алис?

— НЕДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ.

Табита погледна към овъгления си ръкав.

— Напомни ми някой път да ти разкажа живота си.

Постепенно навлизаха в главните транспортни артерии. Както бе предупредила Алис, движението беше убийствено. Бавно се тътрузеха каледонийски „Мълнии“, пълни с информационни пазители и данъчни инспектори, завръщащи се от поредния ден на доблестни битки. Бързоходни фраймахерски „Тинкърбел“, превозващи съдебни дизайнери и рекламни директори за Византион и Вяра, с арогантно изящество пресичаха пътя им. Тук-там срещаха малки топчести роботизирани влекачи и както очакваше Табита, много баржи, каращи във Възела щипки за документи, дезодоранти и кървавица. Във Възела, където корпоративните цилиндри танцуваха с гаражни платформи и развлекателните комплекси с летящи църкви; там бе мястото на „Алис“.

— КАПИТАНЕ?

— Какво има, Алис?

— ЗАЩО КАЗВАТЕ. ЧЕ ТОВА Е НАЙ-УЖАСНИЯТ ДЕН В ЖИВОТА ВИ?

— Ще ти обясня, когато разбера какво става, дявол да го вземе.

Последва кратко премигване на розови светлини, докато „Алис“ смилаше информацията.

— Избери платформа, Алис — нареди Табита. — Ще те ремонтираме.

Компютрите се включиха. Табита се отпусна назад и се протегна. Когато затвори очи, видя червени проблясъци върху яркозелен фон. Някъде в ума й продължаваше да пищи алармата в Мъркюри Гардън, мълниите на перките и ченгетата все още разцепваха въздуха.

Господи, колко уморена се чувстваше. Представи си воден душ, истинско легло, чисти и свежи завивки. Но само праведните спяха, ред след ред върху лед в стоманени бели ковчези, в замръзнала пещера, която понякога се превръщаше в слънчева гора, друг път в спалня, пълна с антики и свещи. Лежаха с вкарани в очите им електроди, гледаха домашно видео, и очакваха Деня на възкресението. Никакъв шум, никакви извънземни самоубийци, никакви хермафродитни акробати, никакви херувими, никакви ченгета. Просто първо трябваше да умреш. Изглеждаше добра сделка.

Тя неохотно отвори очи. Беше сама в пилотската кабина на „Алис Лидъл“ и всичко тихо бръмчеше наоколо й. Заслуша се; Наистина ли чуваше нещо? Неравномерно тракане, тракането на осев ключов кристал в кожуха му?

Не. Нямаше нищо. Но скоро се разнесе звукът на отварящ се шлюз.

Табита се завъртя. Марко стоеше и я гледаше от основата на стъпалата.

— Здрасти — усмихна се той.

— Не искам да говоря с теб — каза тя. После се обърна към пулта и изключи гласа на Алис.

— Просто идвам да видя дали всичко е наред. И да ти дам това.

Марко прелетя над стъпалата и се приземи до нея, протегнал в ръка кредитния чип.

Табита го взе, преди отново да е изчезнал.

— И най-добре в него наистина да има нещо.

— Има.

Тя затвори очи и се облегна назад.

— Хиляда и петстотин?

— О, не, не. Може би петстотин.

— Дължиш ми хиляда и петстотин, Марко, хиляда и петстотин, даже две хиляди, след като повреди кораба ми.

Табита посочи към анализа на повредите на екрана. Марко го прочете. Опитваше се да си даде разбиращ вид, но се виждаше, че мислите му са другаде. Той вдигна очи и погледна през илюминатора.

— Къде отиваме?

— Там, където ще ремонтират „Алис“, ще й сложат нов кристал и ще напълнят резервоара.

— Най-добре първо да напълнят резервоара — отвърна Марко. — За всеки случай.

Тя го изруга, но знаеше, че има право.

Марко кимна към чипа.

— Това е достатъчно, за да стигнем до Титан, нали? Отиваме на Титан, нали така?

— Имам ли друг избор?

— Хей — възкликна той, леко подскочи нагоре и се понесе напред. — Не се сърди. Знам, че не планирахме нещата така. Ти се справи блестящо. — Марко се настани върху ръба на пулта.

— Разкарай се оттам.

— Извинявай. Извинявай. — Той се изправи и пъхна крак в една от халките.

— Още колко остава?

— До платформата ли?

— До Титан. Това е една от луните на Сатурн.

— Зная къде е Титан.

Табита придърпа една от клавиатурите и пресметна времето.

— Месец. — Не особено приятна перспектива.

— Субективен ли?

— Да ти е известен друг начин?

— Броиш ли скока?

Тя сърдито въздъхна.

Марко пъхна пръст през мрежата.

— Косата ти е малко опърлена тук, знаеш ли? — нежно попита той.

— Остави ме на мира, Марко!

Той вдигна ръце.

— Добре, добре, щом искаш по трудния начин, майната ти. Отивам си. Интересува ме само дали чипът ще е достатъчен, за да стигнем до Титан.

— Достатъчен е, да. Ако в него наистина има петстотин.

— Ами ремонтът? Хей, я гледай.

От дясната им страна прелетя почистващ робот, размахал ръце във всички посоки, докато събираше отпадъците от космическите пътища.

— Това ще стигне ли за скенерите и за нов кристал?

— Надявам се.

— Значи всичко е наред!

Табита намръщено го изгледа.

— Длъжник си ми, Марко. Ти ме въвлече във всичко това.

— Аз не съм бутал оня твой перк в канала.

— Оттам нататък за всичко си виновен ти. Не обичам ченгетата, а сега, накъдето и да се обърна, все ченгета виждам. Как да работя? Не съм някакъв пират. Длъжник си ми, Марко. — Тя разтърси чипа във въздуха. — Това е само аванс.

— Виж, Табита, не те лъжа. На Титан ни очакват големи пари. Щом стигнем там, ще станеш богата. Истински пари, не кредит. Повече пари, отколкото можеш да спечелиш през остатъка от живота си. Всички ще станем богати. Ще започнеш нов живот. С ново име. С ново лице, ако искаш. Можеш да се избавиш и от тая бракма — посочи към кораба той.

Ноздрите на Табита се разшириха.

— Добре, добре, задръж си кораба. И аз май започнах да го харесвам. Той си е жива антика. — Марко потупа стената. — Направо няма да усетиш, че сме тук. Обещавам ти. Тал е в кутията си. Той мрази да лети. Кстаска, тя няма да ти досажда. Близнаците, единственото, от което се нуждаят, е да са заедно. Забавляват се помежду си. Оставаме ние с теб. Имаме един месец да се опознаем малко по-добре. Беше ни хубаво, нали? И пак може да е така, само трябва да ми се довериш.

Табита не му обръщаше внимание. Тя разтърка очи с опакото на ръцете си и погледна към оцелелите екрани.

Навлизаха във Възела. Вече виждаше станцията на „МивиКорп“, цялата осеяна със заострените директорски кораби, като пирани, ръфащи поничка. Зелената точка на 300 градуса бе Първа лутеранска църква на Христос, пастир на звездите, а плоският диск от дясната страна беше „Бъргър Уърлд“, който тежко се въртеше и излъчваше весели песнички по всички честоти на вълните.

Тя бавно въздъхна. Светлите петна зад клепачите й се сливаха с блясъка на Възела.

Алис сигнализираше, че е време да се приготвят за подхождане. Табита насочи вниманието си към маневрите.

Корабът се наклони. Марко и облак незакрепени боклуци отлетяха наляво. Той размаха ръце, направи опит да се издигне нагоре, не разчете инерцията си и се хвана за мрежата на копилотската седалка.

— Тпру! — ухили й се той, застанал е главата надолу. Табита не му обърна внимание. Бе решила да заключи всички им в трюма.

Марко се преобръщаше във въздуха, протегнал свободната си ръка в напразен опит да се изправи.

— Знаеш ли, изглеждаш страшно уморена. — Най-после успя да заеме правилно положение и приклекна в краката й. На лицето му се изписваше загрижено изражение. — Нали не искаме нашият пилот да заспи по време на нещо важно, а? Защо не идеш да си опънеш краката за малко?

— Вашият пилот — кисело измърмори Табита.

Бавно се спуснаха надолу. Тя угаси двигателите. „Алис“ се понесе в оживен док. Отровножълти роботи изстрелваха струи замръзнала пара и насочваха огромни безтегловни товари. Петнайсетметрови флуоресцентни букви съобщаваха: „ТОВАРНА БАЗА ТЕКУРАТ“. Доковете се ръководеха от петима палернианци в пъстри костюми и с шлемове с форма на различни популярни анимационни герои.

Табита уреди да монтират маркучите. В чипа имаше точно, петстотин скутери. Тя погледна към Марко. Той се канеше да напусне кабината.

— Седни, Марко — каза Табита и посочи към другата мрежа.

Музикантът колебливо я изгледа, после седна.

— Сега ще заредят резервоара и ще донесат осев ключов кристал. Така че ще поостанем известно време. Всички ли имате скафандри?

Той кимна.

— Естествено.

— Докато чакаме — продължи Табита, — можеш да ми обясниш точно какво става. В какво съм се забъркала. Истината, Марко. Позната ли ти е тази дума?

Той изглеждаше искрено засегнат.

— Никога не съм те лъгал, Табита.

— Лъжа.

— Никога. Просто, просто… — Марко безпомощно размаха ръце. — Просто понякога действителността е малко безкомпромисна, това е.

30.

— Е, позна. Ние не сме обикновени артисти. Обираме банки. Това шокира ли те? Под прикритието на междупланетни изпълнители взривяваме сейфове. Крадем бижута. Спомняш ли си онова ушабти6 от Доайен Помал? Диамантът от Деймос? Ние бяхме. Събираме редки предмети и благородни метали. Не се занимаваме с компютърни измами, не крадем информация, не подхвърляме гадни вирусчета, които изяждат кредита на цял астероид, докато хората си седят вкъщи и гледат телевизия. Не вършим такива работи, никога. Търсим истинските неща, онези, които можеш да докоснеш и вземеш. Неща, които още са си там, когато електричеството угасне.

— За името. „Контрабандистите“. Двойно блъфиране. Всеки път се хващат. Харесва ли ти? „Контрабандистите“? Аз го измислих. Имаме цял репертоар от престъпления. Прилагаме всичките си таланти, които виждаш на сцената. Помисли за това.

Близнаците Зодиак. Акробати. Могат да вършат разни неща, физически трикове, които объркват ченгетата и пазачите. Освен това правят фокуси. Виж, фокусът поразява нормалния разум. Хората не разбират нещата, които не могат да обяснят. Близнаците са ходещ фокус. Дори изглеждат еднакви, така че никой не е сигурен кого точно вижда. Готово алиби.

После вземи Тал, Тал прилича на съвършено нормален зелен папагал. Всъщност обаче, както сама забеляза, той е много по-интелигентен от обикновените си земни събратя. Кой ще го заподозре? А Тал достига до места, където даже Близнаците не са в състояние да се промъкнат.

Сега, Кстаска. Кстаска е представител на друга загадъчна раса. Никой не знае какво представляват херувимите, нито на какво са способни. Също като Тал, тя може да лети с оная малка летяща чиния. Космосът е нищо за нея. Там се чувства най-добре. На върха на лъскавата си опашчица има всевъзможни кибернетични джунджурии. Видя какво направи с оня робот. Няма да повярваш какво може да извърши с охранителните системи и инфоскладовете.

И накрая — аз. Моят принос към тази блестяща петорка, този живачен квинтет, този карнавал на престъпни умения? Аз говоря. Говоря, добър съм в говоренето. И сега говоря, ето какво правя. Занимавам се с публиката. Притежавам изключително излъчване. И съм умен, мисля бързо, съобразявам в движение. Другите не могат да планират нищо. Кстаска и Тал, те също са умни, ама не са хора, не мислят по човешки, не знаят какво си мислят хората. Нито пък Близнаците. Можеш ли да ги разбереш? Те знаят какво мисли всеки от тях, но за останалите от нас, нали ти е ясно, са си пълна мъгла. Заедно са чудесни, но не можеш да ги разделиш. Знаеш ли, струва ми се, че тъкмо затова имахме толкова проблеми с тая работа. Ако не бяхме… Аха. Добре. Работата.

Там, на Изобилие, по средата на представлението Могул й Кстаска ограбиха банка. Имахме алиби. Къде сме били ли, ами бяхме в Мъркюри Гардън, полицай, бяхме на сцената. Гледаха ни всички ония хора. Уреди го Хана, тя проникна в информационната мрежа, няма да повярваш на какво е способна. А Изобилие е едно от местата, където все още има истински пари и когато казвам истински пари, имам предвид злато. Предполагам; че никога не си виждала. Нали знаеш, някога целият живот на Земята бил основан на този метал. Вече никъде в системата няма злато, нито на Марс, нито в Пояса, никъде.

Там обаче пазеха цял чувал злато. Много голям чувал. Както ти казах, Табита, ние сме богати! Има само един проблем. Не е просто да го използваш. Не можеш да си платиш с него горивото. Това там квитанцията ли е? Боже мой. Добре. Няма проблем.

Искаш ли да ти го покажа? Иска ми се да можех. Иска ми се да можех да ти го покажа, това щеше да улесни всичко. Иска ми се да можех да ти позволя да го докоснеш. Иска ми се да можеше да си съблечеш всичките дрехи и да се къпеш в… Добре. Добре. Е, не мога. Точно това е проблемът. Не мога, защото е затворено, включена е аларма, поставени са взривни капани и така нататък, а ние нямаме необходимите инструменти. Но на Титан има хора, които могат да решат проблема. На Титан ще го обърнем в пари, които можеш да харчиш. Ако парите те правят нервна, можем да го обърнем в кредит, страхотен стопроцентов кредит, кредит, на каквото име си избереш. Само трябва да ни закараш на Титан. Със златото.

Можех да наема всеки. Абсолютно, всеки. Можех да наема ония хора, за който приказваше Хана. Но не исках тях. Исках теб. Разбрах го, още щом те видях, още в първия миг. И се оказах прав. Ти се справи чудесно. Е, не мина толкова добре и ти навлякохме доста проблеми, иска ми се да можех да изразя колко съжалявам за това. Ако бях в състояние да ти платя веднага и да ти се махнем от главата… знаеш ли, бих могъл да почистя това опърлено кичурче от косата ти, ако… Добре, не, Табита: ако бях в състояние да ти платя веднага, ако имаше някакъв начин да го направя, повярвай ми, нямаше да се колебая. Но знаеш ли — и сега съм абсолютно откровен с теб, трябва да съм откровен, радвам се, че стана така. Зареден ли е вече резервоарът? Между другото, колко побира? Знаеш ли, има последен модел „Шиняцу“… Добре. Добре. Всъщност, не, радвам се, че стана така, защото това означава, че ще прекарам повече време с теб. Разбирам, че в момента нямаш много добро мнение за мен, но искам да знаеш, че те смятам за чудесна. Все още съм луд по теб. Когато ме опознаеш по-добре, ще откриеш, че не съм толкова лош човек. Навярно с мен не е толкова лесно, колкото с други. С големите хора никога не е лесно. Това е самата истина.

— Ами записът? — попита Табита.

— Записът ли? Какъв запис?

— Касетата, която скри в моята чанта, Марко. Която накара да изслуша Хана Су.

— А. Оная касета.

— Да. Оная касета.

— Добре, ще ти кажа. Това е касета призрак — отвърна Марко. — Поръчах я в Скиапарели. Затова се наложи да те оставя на купона и да взема касетата.

Тя даде знак на палернианеца, който зареждаше резервоара.

— Какво означава „касета призрак“?

— Малко охранително устройство за дома, офиса или колата ти. И чудесно средство за взломове. Много са убедителни. Държат се като човек, който се движи наоколо, като истински човек. Жизнени признаци, шумове, смущения. На наблюдателните камери приличат на човешка сянка. Спомняш ли си какво каза Хана? Като че ли идва помощ, така каза. Това е то касетата призрак. Всичко, което ти трябва, за да объркаш някой взломаджия. Или пък, и точно това му е хубавото, ченгетата.

— Значи са си помислили, че в оня фризер има крадец, така ли?

— Точно така. Искахме да объркаме ченгетата. Да ги накараме да си помислят, че обирът е във фризерите, а не в банката.

Табита почука с нокът по предните си зъби и разсеяно се загледа в трафика на задните скенери. Чувстваше се по-добре. Не вярваше на тази негова смешна история за стражари и апаши — не можеше да съществува толкова тъпа банка, която да пази всичко ценно на Изобилие, нали? — но не бе и очаквала друго от него. Знаеше, че той продължава да я подценява и това я окуражаваше.

Тя рязко се завъртя и го погледна, толкова рязко, че Марко подскочи.

— Добре, Марко, сега е мой ред. Това е моят кораб и ако ще пътуваш с него, трябва да се съобразяваш с моите условия. Да правиш каквото ти кажа. Не те искам тук. Не искам да участвам в ударите ви. Но си ми длъжник, Марко, и си искам парите. Един месец с „Удивителните контрабандисти“ в трюма не е моята представа за развлечение. Някога пътувал ли си един месец с баржа? Не? Така си и мислех. Уверявам те, че ще ти е страшно неудобно. Не искам да чувам нито дума за това. Ако ония типове имат някакви оплаквания, да се жалват на теб. Ти командваш парада, нали така? Щом ти се занимаваш с говоренето, можеш да им предадеш всичко. Тази врата ще бъде заключена и ще си остане така. Можете да използвате тоалетната и камбуза, покажи им къде са, и ще разчистя пътническата каюта. Няма да влизате в кабината без мое разрешение и изобщо няма да влизате в моята каюта. Няма да докосвате никакви уреди. Веднага щом свършим тук, отиваме на ремонтния док. Предполагам, че ще останем там ден-два. Може би дори седмица. Зависи какви поразии сте направили. Така че каквото им трябва за предстоящия месец, да си го вземат оттук и веднага да се върнат на борда. Ясно? Добре. Кстаска остава на кораба. Никой няма да привлича вниманието към нас, категорично. Никой няма да прави никакви фокуси, няма да участва в побои, нито ще обира банки. Ще си кротуваме тук, докато ремонтират „Алис“, после заминаваме.

Внезапно от трюма се разнесе висок шум, пронизителен писък, вибриране, дюдюкане.

Въпреки решението си да остави Марко да се занимава с тях, Табита откопча мрежата и се спусна долу. Той я следваше по петите.

Там цареше хаос. Бяха разпердушинили толкова грижливо подредения доскоро багаж. Всичко лениво се носеше във въздуха като величествено торнадо, проникнало в театрален гардероб. Части от костюми се промушваха през спиралите на електрически кабели, малка китара пъхаше гриф в съблазнително олюляващ се ботуш. Препариран заек с надежда подуши новодошлите в търсене на нещо, около което да орбитира.

Табита си запробива път през всичко това и едва не се блъсна в летящ робот, един от нейните, който безпомощно се преобръщаше във въздуха. Именно той надаваше алармения сигнал. Тя го хвана и го изключи, като се мръщеше на Могул и Саския.

Близнаците не гледаха към нея. Бяха ужасно заети. Носеха бели ластични потници, панталоните на сините си пижами и очевидно обувки за нулева гравитация. Единият стоеше на пода, другият на тавана. Бяха се повдигнали на пръсти, протягаха се един към друг и се целуваха. Едва се докосваха. Косите им се преплитаха около главите им като мек, змиевиден ореол.

— Незабавно подредете трюма — строго нареди Табита, като предизвикваше, просто предизвикваше Марко да подхвърли нещо за състоянието на собствената й каюта. Но той хвана заека и не каза нищо. Най-после му беше запушила устата. Тя скри триумфа си, като върна робота до стената. Близнаците очевидно го бяха накарали да им опъне хамаци за нулева гравитация между двата крана и той бе изгубил равновесие. Табита забеляза пътната кутия от бял порцелит, която се беше издигнала към стълбата и безнадеждно бе заседнала там. От Кстаска обаче нямаше и следа.

— Убедени сме, че е добре — успокоително каза Саския.

Откриха я отзад. Кой знае как се беше вмъкнала в двойната стена между трима и горивната камера. Стоеше с главата надолу и изглеждаше потънала в унес.

Херувимът, който няма никакви други претенции към средата си, освен редовна баня с ултравиолетови лъчи, малко йонно облъчване и една-две глътки междузвезден водород, се бе насочил към клетките на енергийните радиатори, привлечен от обилната плазма, плискаща се в тях. И сега висеше, облян в ярка виолетова светлина, отметнал глава назад в екстаз, протегнал напред малките си черни ръце.

— Махни я оттам, Марко!

Той проточи шия през люка.

— Кстаска! Хей, ела насам. Трябва да излезеш оттам.

Съществото се завъртя. Костюмът му излъчваше лилаво сияние. Кстаска оголи малките си зъби.

— Не съм готова — отчетливо заяви тя.

Марко коленичи на ръба и пъхна ръка вътре.

— Внимателно — лаконично го предупреди Табита.

— Хайде, Кстаска, можеш да го направиш по всяко време.

— Не може!

Марко несръчно издърпа глава от люка и удари рамото си в рамката.

— Тя трябва да се храни — настойчиво отвърна той. — Няма да повреди нищо.

— Искам веднага да я изкараш навън.

Докато говореше, Кстаска се стрелна през люка покрай него, издигна се до тавана и увисна там, вперила поглед в Табита. Очите й осветяваха коридора.

— Имаш забележителен кораб, капитане.

Табита избягна погледа й.

— Много благодаря — отвърна тя.

— Възможно е да не знаеш колко е забележителен — отбеляза Кстаска.

Табита потръпна и удари Марко по ръката с опакото на дланта си.

— Кажи на онова нещо да ми се махне от главата, Марко!

— Осевият ключов кристал проявява силен рефрактивен дисонанс, капитане — неумолимо продължавате Кстаска.

— Известно ми е! — отсече Табита. Тя коленичи на стената и затвори капака на люка.

— Искаш ли да го стабилизирам?

— Не! Марко!

Той подскочи напред и щракна с пръсти, сякаш викаше Тал.

— Хей, Кстаска, защо не дойдеш да видиш какво правят Близнаците?

Това изглежда подейства. Херувимът се отблъсна от тавана и се заизвива към трюма.

— Просто го дръж надалеч оттук, Марко, ясно ли е? Щом му харесва, да излезе навън. Но по-късно!

В слушалките й се разнесе глас. Беше палернианецът. — Вече сте готови за тръгване, „Алис Лидъл“.

Табита бързо заплува по коридора покрай трюма. Предният шлюз продължаваше да е отворен. За херметизация изобщо не можеше и да става дума. Близнаците Зодиак се носеха до предния десен шлюз и зяпаха навън през илюминатора. Когато Табита минаваше покрай нея на път за кабината, Саския се обърна.

— Видя ли я? — попита тя.

— Кого да видя? — нетърпеливо каза Табита.

— Там навън — прибави Могул и разсеяно махна по посока на горивната станция.

Табита се пъхна в мрежата, без да си направи труд да отговори.

— Прилича на ченге — лениво се обади Саския.

Кръвта на Табита се вледени.

— Приказваше с палернианеца — безмилостно продължи акробатката.

— Онзи с маркучите — допълни брат й.

Табита фокусира скенерите. Три от тях показваха сочещия палернианец и ченгето с лъскав черен боен костюм, което гледаше към кораба. Като че ли очите му бяха вперени право в камерите.

Табита включи двигателите.

Докато напускаха дока, по радиостанцията завиха алармени сигнали от други кораби, подмятани във въздуха от изхвърлените от „Алис Лидъл“ газове. Все още в коридора, Марко Мец заотскача от стените, като викаше от болка и изненада! После влетя в кабината.

— Ами ремонтът? — разтривайки главата си, попита той.

— Всички по местата си, Марко — отвърна Табита. — Заминаваме.

31.

В илюминатора и по всички монитори блещукаха звезди. „Алис Лидъл“ сякаш стоеше на едно място, макар че всъщност стремглаво се носеше в мрака.

Табита се чудеше дали не е по-разумно да остане във Възела. Навярно реакцията й бе прибързана. Петнайсет минути по-късно „Алис“ я информира, че ги преследва патрулен крайцер. Не беше реагирала прибързано.

Дисплеите на борда премигваха в розово и синьо. Бе изключила гласа на корабната личност, не искаше да обсъжда проблема. Сатурн беше в афелий: скокът трябваше да е направо и надолу.

В кабината влезе Марко.

— Преследват ли ни?

Щеше да отнеме доста време, поне месец, смяташе тя, даже, повече, ако спряха в Пояса за кристал. Колкото и да се страхуваше за „Алис“, предпочиташе да свърши колкото може по-скоро с този кошмар.

— Преследват ни — отвърна Табита. — По дяволите. По дяволите!

Той удари по пода с юмрук и се издигна към тавана. Гласът му звучеше озадачено, обидено. Не можел да проумее защо ченгетата били толкова нелюбезни.

Във всеки случай, Табита изобщо не беше убедена, че остатъкът в чипа ще им осигури нормален ремонт. Цените в Пояса бяха невероятни. Разполагаха с всички материали, просто не обичаха да си цапат ръцете.

Марко разпери ръце над пулта и се загледа в датчиците. Чуваше напрегнатото му дишане.

— Настигат ли ни?

Не, щеше да продължи до Титан и да накара Марко да плати за пълен ремонт. Чак до пребоядисването и фалшифицирането на дневника, ако се стигнеше дотам.

Изглежда щеше да се стигне.

— Настигат ни, нали?

Компютрите привършваха с анализа на информацията от пътните власти на шест различни сектора. Нищо не пречеше два кораба да заемат едно и също място в хиперпространството: просто щеше да е много по-сложно, когато поискат да излязат оттам.

— Можем ли да им избягаме?

Табита предполагаше, че никой няма да пресече пътя им. Нормалните хора не пътуваха директно от Земята за Титан, щом можеха да го направят на два скока и да използват гравитационния кладенец на Юпитер. Човек трябваше да има повече пари, отколкото здрав разум, за да тръгне по този маршрут, или ужасно да бърза.

— Как мислиш? Можем да ги поразтърсим с малко лупинги, а?

Тя следеше данните на мониторите. Надяваше се, че ченгетата не са блокирали канала.

Марко взе стар етикет от товар, залепнал за компютъра на корабната личност.

— Можеш ли да накараш това нещо да побърза?

Неочаквано отдолу извика някакъв глас:

— Разкарай се, Марко. Остави я на мира.

Беше един от Близнаците: Могул, видя на екрана Табита. Позна го по мустачките. Висеше във все още отворения шлюз на трюма. Бе осъзнала, че ще се чувства по-неспокойна, ако ги заключи, особено херувима. Мониторите не покриваха целия кораб. А и с такива спътници не можеше да се довери на очите си.

В момента като че ли се бяха поукротили. Бяха закачили хамаците си, стандартна мрежа за нулева гравитация за Могул и Саския, някакъв пашкул от млечнобял найлон с вградена сложна невроподдържаща система за Кстаска. Излишно е да отбелязвам, че Марко пак се намираше в кабината. Всичките им вещи бяха прибрани, освен онова, което използваха по-често. Херувимът свиреше на кийборда, който Табита бе видяла в Мъркюри Гардън. Ръцете му бяха скръстени, очите — затворени. Натискаше Клавишите с опашка, завършваща с нещо като механична ръка, облечена в чисто бяла ръкавица. От кийборда излизаха жици, които изчезваха в малките му уши. Веригата беше затворена, не се чуваше нито звук. Саския правеше някакви безтегловни йогистки упражнения с тояга, плъзгаше се под, над и около нея, и отново — под, над и около. През.

Табита запремигва.

После включи комуникатора.

— Скачаме — съобщи тя.

— Може ли да гледам?

Беше Могул, увиснал на мястото, на което допреди секунди се намираше Марко. Марко го нямаше, можеше да го види на друг екран. Влизаше в каютата си.

— Няма много за гледане.

Тя вдигна очи към близнака. Косата му беше завързана на опашка отзад. В месестите орбити на очите му блестяха късчета лазурит. Кожата му изглеждаше бяла като порцелан, високото му чело беше бледо и гладко. Имаше дълъг, съвършено прав нос и тънки, дълги устни. Очите му бяха притворени, с едва забележими следи от бръчици в ъгълчетата. Човек не можеше да определи какъв е цветът им.

— Има място само за един — прибави Табита и отново насочи вниманието си към пулта. Ако се съдеше по формата му, крайцерът беше стандартен модел, груб и зъбат. Ако изгубеха равновесие, можеше да ги настигне за минути.

— Аз съм само един — заяви близнакът. — В момента.

Могул лежеше във въздуха над нея, абсолютно отпуснат и любезно очакващ разрешението й. Просто неподвижно си висеше, докато животът на всички им висеше на косъм. Със завързана по този начин коса й напомняше за някого: това змийско изящество, тази котешка грация. На Трикарико, сети се тя.

Включваха се дисплей след дисплей. Зелено, зелено, зелено.

Табита махна с ръка към копилотската седалка.

— Бързо — каза тя.

Изключи плазмените дюзи и остави само коригиращи струи, едва доловима вибрация в басовия тътен.

Басовият тътен принадлежеше на капеланския двигател.

Докато Могул Зодиак закопчаваше мрежата с гъвкавите си пръсти, двигателят започна да се издига.

Конструиран така, че повечето от компонентите му да са подредени по четвърта ос (в резултат, наблюдаван от всяка от останалите три, изглеждаше доста странно), двигателят на „Алис Лидъл“ почти не се различаваше от онези на днешните по-малки кораби. Навярно фланците му бяха по-тежки и прешлените му — по-тромави. Но когато се издигнеше, когато разцъфнеше и се разгърнеше, той не отстъпваше в нито едно важно отношение на капеланските двигатели навсякъде из галактиката. Не че човек е в състояние да наблюдава издигането, разцъфването и разгръщането му, защото го обгръща ураган от мощна светлина, която после отхвърля с царствено достойнство. Табита, нейните спътници и цялото останало съдържание на кораба бяха защитени от този ураган с трипластова обвивка от молибденови полета и инерциален абсорбатор.

Докато се разгръщаше, двигателят запулсира. Пулсирайки, той започна да информира молекулите на „Алис“ за някои аспекти на конфигурациите им, които иначе не бяха от никакво значение. Когато вътрешното пространство се изкриви и всичко затрептя пред погледа, пилотската кабина като че ли се изпълни със странна, нематериална мъгла. Звездите изглеждаха извънредно особено. Корабът се завъртя по вертикалната и хоризонталната си ос, сякаш раздразнен от това отклонение от нормалното. Ченгетата ги викаха по радиото, но не се чуваше нищо друго, освен нещо като пискливи флейти, сякаш ги мамеше оркестър от трансизмерни силфи.

— Между другото, коя е Алис Лидъл? — попита Могул. Гласът му се проточи във въздуха като дъвка.

— Едно момиче — разсеяно отвърна Табита. — От приказка. Момиченце.

— Никога ли не е пораснало?

Табита се смути. Времето се разтягаше и намотаваше около себе си.

— Това е друга история — каза тя. Всичко пулсираше и с готовност преминаваше в новата си странична честота. Светлината в кабината като че ли се сгъсти в отделни тунели, които се гърчеха и преплитаха. Табита беше на „Октомврийски гарван“. Веселата тълпа викаше и бърбореше наоколо. — Ти говориш за момченцето — продължи тя. Опитваше се да надвика шума, но едва чуваше думите си. — Ти си…

Скочиха.

Булото на действителността се разкъса с безумен остър писък, който заглъхна още преди ушите им да успеят да го доловят. Звездите бяха изчезнали. Пространството също.

Корабът се носеше в среда със съвсем блед оттенък на абсолютно неопределен цвят.

В хиперпространството става пределно ясно нищожеството на трите земни измерения. Отгоре обикновеното пространство изглежда плоско и лишено от детайли. Разликата между „тук“ и „там“, например, е незначителна, почти академична, докато „някъде там“ нещата или по-точно идеята за нещата значително се разгъва и разширява. Втурнали се към илюминаторите, пътниците на „Алис Лидъл“ ясно видяха огледалните следи, които орбиталният земен трафик неволно оставяше по живачния полумесец на космоса, като риба, опулила се към дупетата на плуващите отгоре й патки.

Флейтите вече се чуваха по-ясно и много по-малко звучаха като флейти. Силфите, ако изобщо имаше силфи, бяха прекъснали концерта си и се бяха разбягали, присмивайки се на друг екипаж от нищо неподозиращи смъртни, извадени от естествената си среда. Бяха напуснали сцената, за да ги замести нещо огромно и невидимо, което свиреше през зъби. Или навярно това бе междуизмерният вятър, хиперкубичният ураган, лакомо проникващ през дупката с форма на „Таласъм“, която корабът беше оставил в триединната тъкан.

Ченгетата бяха другаде, никъде, на светове от тях.

Тя погледна оттатък пътеката към Могул Зодиак, който седеше по турски със скръстени ръце. Странно, в момента в кораба имаше слаба гравитация, като че ли едва различимото несиво дъно на хиперпространството ги притегляше надолу към себе си.

Могул й се усмихна.

— Благодаря ти — изящно прошепна той. — Капитане.

Табита изпитваше странното усещане, че близнакът е разбрал какво му казва или какво се опитва да му каже, че и той е бил там, толкова близо, колкото двама любовници на възглавница.

Тя смутено извърна очи.

Издърпа дросела, настрои стабилизаторите, провери животоподдържащите системи. Всичко работеше нормално. „Алис“ за пореден път бе успяла!

Обаче определено се чуваше онзи звук. Неравномерното тракане. Знаеше, че не си въобразява. Табита понечи да провери вероятността и посегна към клавиатурата, после отдръпна ръка. По-късно, каза си тя.

Откопча мрежата и се изхлузи от седалката си. Завъртя се, за да погледне към останалите от групата, акробатът, човекът с ръкавицата и херувимът, почтително скупчени зад нея. Лицата им бяха бледи и зърнести под странната, бавна светлина.

— Свиквайте — посочи към илюминатора Табита. — През следващия месец ще виждате само това.

Всъщност хиперпространството невинаги е толкова скучно, колкото се опитваше да го представи. Подобно на патиците в езерото, в него се проявяват физически явления, които постоянно замъгляват и пронизват безцветната му неяснота. Особено характерно е мощното освобождаване на енергия. То често напомня на черни фойерверки в снежно поле или на трептящ мираж на сребърно езеро в ослепително небе. Нещата изпъкват като странни форми, разпъващи парче гума: вулкани, комети, далечни квазари. Обикновената относителност на големината изобщо не съществува. X-босони прехвърчат като рибни ята. Стъпки се натрупват в шестоъгълни купчини. Ако имаш късмет, покрай или през кораба ти може да прелети призрак: изчезнал приятел, отсъстващ ум.

По принцип обаче тя имаше право. Горният свят наистина много прилича на безкрайна боза.

Табита погледна към Марко и Могул.

— Никой да не пипа нищо — нареди тя. — Погледът й неохотно се плъзна към херувима, който наклони глава. — Отивам да спя.

Но изчака, докато Могул се измъкне и оттласне от копилотската седалка към прегръдките на сестра си. Табита зърна лицето й над рамото му и спря.

— Саския?

— Да?

— Направи ли онова?

— Какво да направя, Табита?

Табита поклати глава.

— Няма значение.

Тя се спусна по рампата.

Саския отново беше с мустачки. Табита се зачуди какво друго ще се промени и дали ще го забележи.

32.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 600.5.6

ГОТОВНОСТ

Здравей, Алис.

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ.

Мислех си… спомняш ли си Девъру?

ТРЯБВАЛИ?

Да.

ОБЩ ИЛИ ЛИЧЕН СПОМЕН?

Не зная. И двете, предполагам. Тя е доста известна, но е била на борда ни. Дойде да те види.

НАИСТИНА ЛИ? ЗАПОЗНАХТЕ ЛИ НИ?

Не зная. Предполагам, че може и да не съм. Бях малко заета. През цялото време.

ТЪРСЯ. ЕДИН МОМЕНТ, О, ГОСПОДИ, ДА. ТОВА Е КАПИТАН ДЕВЪРУ, НАЛИ? КАПИТАН ДЕВЪРУ, КОЯТО СЕ РАЗБИ С ОНЗИ ФРАСКСКИ БОЕН КОРАБ. „МАГРОТДФАУНИК“.

Точно така.

КЪДЕ СЕ ЗАПОЗНАХТЕ С НЕЯ?

На Вилата й. Край Деймос.

АХА.

Вече спомни ли си я?

О, ДА. НО КАКВО СТЕ ПРАВИЛИ ТАМ?

И аз се чудя.

Беше преди години. Карахме някакви мебели за слаба гравитация от Домино V, маркова стока. Трябваше да ги доставим близо до Деймос, на частна орбитална станция. Когато я видях, не повярвах на очите си. Астероид, вероятно 90% въглерод, целият чисто черен като огромен черен айсберг. И някой беше забил в него голяма квадратна конструкция. Ужасно място. Помислих, че сме сбъркали адреса, никой не можеше да живее на такова място. Много прилича на еладелдийска охранителна система.

Но оттам отговориха утвърдително на запитването ми. На входа чакаше трантка, която ни включи маркучите. Начинът, по който беше подстригана козината й, показваше, че не е на официална служба там.

— Къде искате стоката? — попитах аз.

Но тя не ми отговори, просто стоеше и ме гледаше отвисоко. И това ме наведе на мисълта, че е нещо повече от помощен персонал. Или че просто не вижда много хора на станцията.

— Тя искща твиди — каза трантката.

И ме поведе по дълъг черен коридор. Страшно студен. С плазмени лампи покрай стените. И с черен каменен под. Придружи ме до комуникационен център и повика някого по уредбата.

Чух събеседника й да пита:

— Какво има, Пру? Казах ти да не ме безпокоиш.

— Искща вди.

— Какво съм искала да видя?

Трантката ме бутна пред камерата на телефона.

От екрана ме гледаше пластмасова глава.

Беше женска глава, направена от пластмаса, със сребристи метални очи. От носа надолу беше истинска.

— Здрасти, готина — каза главата. — Коя си ти, по дяволите?

Предполагам, съм си помислила, че образът е рисуван, някакво лъскаво лого, измислено от човек, който има прекалено много време и пари и обича да плаши хората. Не бях особено впечатлена.

— Аз съм пилотът — отвърнах й. — Твоята приятелка каза, че си искала да ме видиш.

— Моята какво? — попита главата. — Моята „приятелка“, така ли се изрази?

Тя се засмя.

— Господи, Пру не ми е приятелка. Тя е моя робиня, ето какво е. И моя любовница. Ти също ще станеш такава, ако натиснеш верния бутон. Майтап бе, нали разбираш, просто майтап.

Лицето се раздвижи. Тогава разбрах, че не е рисунка. Беше истинско, човек или там каквото беше останало от него. Виждаха се релетата под кожата. Та както казах, лицето се раздвижи, сякаш искаше да изобрази някакво изражение, но бе забравило как се прави.

Помислих си: „Страхотно, богата мрежоманиачка“.

— Какъв пилот? — попита главата. — Пру? Повикай Пру, готина, моля те. Пру, поръчвала ли съм такси?

Трантката изсъска и сви устни.

— Тва не ткси. Тва мебли.

— Много важно. Дай й нещо за пиене и я прати вътре.

Посегнах към монитора си.

— Ще накарам роботите да внесат мебелите — казах аз.

— Това ще почака — отвърна главата.

Оставих мебелите да чакат. Влязох вътре да пийна по чаша с Девъру.

Спомням си, че имаше бая път до гнезденцето, което си бе свила на горния етаж на дома си. Беше истински лабиринт от системи за сигурност. Трантката крачеше пред мен по коридорите и отваряше решетките, като притискаше длан към електронните монитори.

Носеше се някаква гадна сладникава миризма като в болница, само че примесена с джин и парфюм. Девъру се поклащаше на счупен люлеещ се стол. Носеше лекьосан скафандър и смучеше ледена пръчка.

— Влизай — покани ме тя. Прозвуча ми като машина, имитираща котка. Все едно някой бе решил да програмира мяучещ глас, но по средата му беше писнало.

Влязох. Навсякъде се валяха боклуци, пръснати касети, разпечатки, мръсни чинии, дрехи, хвърлени върху аудиоуредби, книги, хавлии, изгорели свещи, опаковки, уреди, облепени с изолирбанд, от които стърчаха гумени кабели. Нямах представа за какво служат половината от тях, нито пък за какво са служели преди.

После обаче разбрах какво е Девъру. Искам да кажа, разбрах коя е.

Над леглото й дори имаше холос на „Магрот Дфауник“, нещо като иконостас.

Тя ме оглеждаше, преценяваше ме. Почти чувах паметта й да бръмчи. После се обърна към трантката, не към мен.

— Боже мой, Пру, имаш право. Приятно ми е да се запозная с тази млада жена. Много ми е приятно — каза ми Девъру и оголи зъби.

Изправи се от стола си и ми протегна ръка. Видях мястото, където беше ровичкала. Очевидно се мъчеше да подсили сервомеханиката. Мисля, че искаше да го забележа, за да провери реакцията ми.

И КАКВА БЕШЕ РЕАКЦИЯТА ВИ?

Стиснах ръката й.

КАК БЕШЕ?

Като ръка. И си беше ръка. Нейната ръка.

ДА, КАПИТАНЕ, НО ИМАХ ПРЕДВИД КАК СТЕ СЕ ЧУВСТВАЛИ.

Бях предпазлива. Мрежоманиачка, помислих си. Спомних си за Анджи. Нямах вяра на тази жена с изкуствена глава и тефлонова хидравлика.

Обаче не ставаше дума за доверие. Когато иска нещо, Девъру изобщо не пита.

— Пру — пак се обърна към трантката тя, — нали знаеш къде ще съм, ако ти потрябвам? Няма да ме има.

Трантката си отиде и господарката й много бързо ме напи. Дразнеше ме със символите на славата си. Постоянно обикаляше, докосваше сувенирите си, холоси, на които беше със своите екипажи или позираше пред изтребителя си. Не знаех какво да кажа. Накрая казах, че е прекрасна машина.

Девъру се приближи и застана до мен.

— Аз също — измърка тя. Сви китки и всичките й ципове се разтвориха. — Ти също — добави Девъру и притисна устни към моите.

Устните й бяха истински. Дланите й бяха истински, тялото и беше мускулесто и кафяво. Трябваше малко време, за да свикнеш с очите й. Тя ги носи тъкмо поради тази причина.

Никога не в преставала да бъде прочута, нито за миг. Казваше:

— Искат да ме забравят. Но аз постоянно им се навирам в очите. Аз съм тяхната гузна съвест, готина. Ето какво съм.

Или пък:

— Зная какво приказват за мен. Просто не ми пука. Винаги говореше за „тях“. Всъщност, беше малко като Рела. Понякога тези „те“ бяхме всички ние, всички в системата, всички онези, които нямахме какво друго да правим, освен да обсъждаме Девъру и да съчиняваме злобни лъжи за нея. Но друг път „те“ бяха капеланите. Те я бяха унищожили и после пак я бяха сглобили, и сега я пазеха като опитен екземпляр. Е, биониката и протезите бяха известна компенсация по-големи способности, метални сухожилия, видеозрение, записи и плейбек…

ТРЯБВА ДА Е БИЛА УЖАСНО СКЪПА.

Според собствените й думи, тя била образец за пропаганда. „Те“ искали да покажат каква е благодарността им към хората, които им служат вярно. Казва, че имала малък имплант за усилване на оргазма. Някои нощи й вярвах. И може да изпада във всяко електропсихофармацевтично състояние, което й скимне. А после, когато й омръзне, кръвта й кипва, само като си помисли за него.

Всъщност това не е точно кръв.

Недостатъците са ужасни, макар че в същото време тя се възползва от тях. И е зависима към някои неща, както другите хора към кислорода.

— Те наблюдават ума ми — каза ми Девъру. — О, да, наблюдават го. Аз съм любимата им сапунена опера. Понякога ги усещам как ровичкат вътре. — Тя изпъшка. Прозвуча като трансмисия, която е сдала багажа. Стисна ръката ми и едва не я смачка. — О, Господи, Табита, и сега ги усещам. — Девъру се замята по леглото. — Разкарайте ми се от главата, надути копелета! — Стискаше си главата и крещеше. — Разкарайте ми се от скапаната глава! — Трябваше да повикам Пру, за да въведе команди за успокояване. Пру обвини мен, разбира се. Мразеше ме.

Девъру не говореше много за кариерата си, не пряко, но по-късно научих някои неща. Била родена на Земята, в Щатите. В училище се занимавала само с физика и спорт, печелела награди, после я прилъгали в космическите сили. Обучили я и съвсем скоро я пратили на война, още преди Капела официално да започне да набира хора. Сама ми го разказа.

— Хората смятат, че капеланите са ни набирали. Нищо подобно, бяха прекалено хитри, за да го направят. Просто ни предложиха възможност да летим с най-добрите машини в системата и да ги използваме срещу ходещите наръчи съчки, които нахлуваха в нашата диаспора. — Изрече „нашата“ иронично и се претърколи по гръб, пъхна ръце под главата си и зарея поглед в тавана. — Господи. Табита, знаеш ли, наистина смятах, че има значение коя банда извънземни ме експлоатира.

Хареса те. Потупа те по пулта. И ми каза:

— Грижи се за нея.

НАИСТИНА ТРЯБВА.

Как е осевият ключ?

76,81%.

Значи си знае работата.

О, ДА. НО ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ, ДОРАЗКАЖЕТЕ МИ ЗА КАПИТАН ДЕВЪРУ.

Реших, че се нуждае от утеха.

— Тогава си била много по-млада — отбелязах.

Явно не биваше да го казвам.

— О, аз не се самообвинявам — рязко отвърна тя. — Господи, цялата ми кариера се дължи на това. По дяволите, ти не би могла да го разбереш. — Девъру ме изгледа. — Когато си млада, умът ти щрака, когато поостарееш, става по-муден. Те ти имплантират нещо, което те прави лоялна, правят го така, че после не си спомняш. Но вече не действа, не. — Внезапно пак беше започнала да вика, удряше с юмруци по пода и крещеше към тавана. — Вече не действа, дърти копелета, не действа, ъ-хъ, вече не! — Тя избухна в смях — все едно че някой късаше метал. После се закашля. Когато се успокои, отново беше отгоре ми, обвила ръце около мен, и ме мачкаше като валяк. Бузата й беше топла. Чувах как мозъкът й бръмчи в черепа.

Спорехме за политика. Никога не съм се чувствала толкова невежа, толкова глупава. Тъкмо това искаше тя.

— Табита, фраските изобщо не представляваха заплаха за нас — заяви тя, сякаш не можеше да повярва, че някой е толкова наивен. — Единствената причина, паради която трябваше да ви унищожат, е, че не могат да понасят конкуренцията. Не могат да я победят по друг начин. Трябва да ни имат само за себе си. О, скъпа — каза тя, като се плъзна към мен и започна да ме гали по задника, — ти наистина им вярваш, нали? Просто си разтваряш краката и го поемаш. Дори не усещаш, че те чукат.

За пръв път някой се държеше толкова покровителствено с мен. Това така ме ядоса, че й наговорих неща, които никой не би трябвало да й казва. Тя се кефеше, беше горда, че ме е предизвикала. Преструваше се на безразлична. Стоеше в средата на стаята и си чистеше дробовете с прахосмукачка. Беше ужасна гледка.

ОСТАНАХМЕ ТАМ САМО СЕДМИЦА.

Много дълга седмица.

Девъру каза, че никой не получавал повече от седмица, защото винаги й омръзвало. Аз не й омръзнах, но въпреки това ме прати да си вървя. Знаеше как да се пази.

ЩОМ Е БИЛА ТАКОВА ЧУДОВИЩЕ, ЗАЩО ИЗОБЩО СТЕ ОСТАНАЛИ?

О, имаше и приятни моменти. Тя знаеше как да ми достави удоволствие. Знаеше как да ме накара да се просна на пода от смях, докато ми потекат сълзи и започна да я моля да престане, толкова беше смешно.

Когато си тръгнах, бях потисната. Уговарях я да дойде с мен. Съгласи се. Просто, за да се разходи. Да види как са се променили нещата. Но не можеше, никога не би могла. Не можеше да стигне и до средата на лабиринта, без да получи мускулен спазъм, пристъп на паника, нещо такова. Просто вече не можеше да погледне космоса. Или пък…

ИЛИ ПЪК ТЕ СА Я ЗАКЛЮЧИЛИ ВЪТРЕ.

Опитен екземпляр, заключен в просторна и луксозна клетка.

ЦЯЛ АСТЕРОИД.

Като принцеса, затворена в летящ замък.

Всъщност мислех за тялото.

33.

Сънуваше. Типичен за нея сън. Тревожен сън. В пилотската кабина имаше еладелдиец, който я караше да попълни цял сноп формуляри и питаше защо вече не го е направила. Въпросите се отнасяха до образованието й, първото й сексуално преживяване, някакъв нещастен случай, на който трябвало да е присъствала или да е участвала в него и който тя изобщо не си спомняше. Мъчеше се да разсее еладелдиеца, да скрие факта, че превозва нещо, някакъв товар, за който извънземният не трябваше да знае. Говореше и Алис, не си затваряше устата, колкото и пъти да се опитваше да я изключи. Пееше. Много високо. Това не бе гласът на Алис, пееха истински хора, пееха в трюма.

Табита се събуди и погледна към тавана. През илюминатора се виждаха бозавите пластове на хиперпространството. На пода в трюма падна нещо метално, музиката се превърна в кавга, започнаха да крещят.

Спомни си кои са, къде отиват. Отново я връхлетя хаосът от последните няколко дни и тя се почувства окаяна и изчерпана. Не беше спала достатъчно и явно повече нямаше да може.

— … би Мъдростта да говори на Младостта, щом съм по-млада от теб? — питаше някой близнак. Саския, помисли си Табита. — Това е абсурдно.

Последва кратък смут, едновременно приказваха няколко души, после се разнесе същият глас, навярно Могул:

— … Постъпка. Абсурдността сама ще се погрижи за себе си.

Спорът продължи. Някой или нещо свиреше на кийборд, постоянно редуваше три еднакви акорда, първо като течаща вода, после като хиляди струни.

— Чудовищно — отчетливо заяви някой.

— Е, трябва да отбележа, че не виждам никакво значение. — Това бе Марко. — Някой… някой да ми каже… не, почакайте, някой да ми каже какво значение… оспорвам това. Да, оспорвам го.

Глъчката се усили и го заглуши.

Табита се прозя. Откопча мрежата на койката и внимателно спусна крака на пода. Гола, тя изрови някаква нощница и я навлече. Не си спомняше кога за последен път се бе налагало да носи нощница на кораба си. Това беше второто наказание. Първото бе фактът, че изобщо е будна.

Отиде до тоалетната, после активира кутия кафе. Изпи го в камбуза, без да сяда. Не искаше да стои там, ала нямаше и желание да извърви няколкото метра по коридора до каютата си, защото от трюма можеше да излезе някой. Бяха оставили достатъчно следи от себе си и в камбуза. Тя дори не бе имала възможност да зареди провизии. От какво се нуждаеха четирима души за един месец? И изобщо с какво се хранеха? Какво ядеше Тал?

Папагалът бе напуснал кутията си. Напомнящият му на флейта глас се извисяваше над останалите и допълваше общата какофония.

— В рая се прегръщат — изпя той. — Безсрамно в рая.

Замисли се за Близнаците. Кръвосмешение. Всъщност това не я шокираше или отвращаваше, просто не можеше да си го представи. Да те привлича собствената ти сестра, собственият ти брат. Но ако изглежда също като теб, какво тогава? Не, не. Ако срещнеше двойника си, най-вероятно щеше да побегне. Но ако изглежда също като теб? Бяха толкова изящни. И много секси, макар и по свой собствен начин. Само как я беше погледнал Могул! Предишния ден, в кабината.

Където трябваше да е в момента. Тя довърши скромната си закуска и се върна в каютата си. Не срещна никого. Сега пееха коледни песни. Бяха странни и трябваше колкото може по-малко да общува с тях, иначе щеше да стане също толкова побъркана.

Вече облечена, Табита излезе в коридора и се запъти към пилотската кабина. Саския бе излязла от трюма, стоеше до един от илюминаторите по широка бяла манта и дращеше по стъклото. По мършавото й лице се стичаха сълзи, които капеха от върховете на мустаците й. Табита я чу, преди да я види.

— Искам да се върна — виеше тя. — Да се върна там, където всички бяхме заедно.

Табита не знаеше дали плаче истински, или представлението продължава. Коридорът беше тесен и Саския препречваше пътя й.

— Какво се е случило? — навъсено попита тя.

Близначката завъртя глава към нея.

— Ти — жално простена тя, — можеш да ни върнеш обратно. Можеш, о, можеш!

Саския обви ръце около шията й и зарида, притиснала лице към ревера й.

Началото на пътуването не изглеждаше обещаващо. Въпреки волята си, Табита я прегърна. Слабото й тяло бе жилесто, само гъвкави мускули. Косата й ухаеше на лимони, кожата й — на мента и скръб.

Появиха се и останалите от бандата, първо летящите й членове, които любопитно впериха в тях извънземните си очи. Марко се втурна навън и протегна ръце да откъсне Саския от нея. Въпреки че не желаеше да има нищо общо с това, Табита бе твърдо решена никога повече да не изоставя нищо и никого в неговите ръце. Тя погледна към Могул, който вървеше отзад, и му даде знак да я избави от сестра си. Близнакът светкавично се подчини и нежно я отведе.

Той също беше с мустаци.

Което я накара да се зачуди кого от двама им е прегръщала.

Без да каже нито дума, Табита рязко продължи към кабината.

— Добре ли спа? Надявам се, че не сме те събудили — каза Марко и побърза да я настигне.

— Напротив — подхвърли през рамо тя. — Събудихте ме.

— О, Господи, аз съм виновен! — гневно извика той.

Макар че се изкушаваше, Табита не отговори. Просто ускори крачка и се вмъкна в кабината, в мрежата си, на своя територия, там, където командваше тя. Стисна клепачи и дълбоко си пое дъх. Не можеше да продължава така всеки ден, не можеше. Трябваше да измисли нещо.

— Табита? — повика я Марко от основата на стъпалата.

Но не незабавно.

— Заета съм — отвърна тя.

Той шумно въздъхна и се оттегли.

След това репетицията като че ли се превърна в хаос, доколкото двете неща можеха да се разграничат едно от друго. Табита вдигна поглед от пулта и видя, че Кстаска е извън кораба. Херувимът просто се носеше наоколо, както обикалят из задния си двор хората, защото няма къде да идат.

Зачуди се дали знае какво върши, дали разбира опасностите. А може да бе родена в космоса, култивирана или там както се появяваха на бял свят тези същества.

Освен ако това беше халюцинация, хиперпространствен мираж, а не Кстаска.

— Как сме, Алис?

— ПРОДЪЛЖАВАМЕ.

— Как е дребният ни проблем днес?

— КОЙ ТОЧНО БИХТЕ ЖЕЛАЛИ ДА ОБСЪДИМ, КАПИТАНЕ?

— Обичам те, Алис.

Някой в трюма свиреше на раздрънкана стара цигулка или на нещо, което имаше абсолютно същия звук. След това запяха.

— Природните карти се въртят, вечно се изменят…

Ужасният шум я пронизваше. Табита включи комуникатора. Трябваше да им поговори, 3? — попита Табита и натисна бутона, преди да успеят да й отговорят.

После провеси рамене.

— Не съм добър капитан, Алис.

— БИХТЕ ЛИ ЖЕЛАЛИ ОБЕКТИВНА ОЦЕНКА, КАПИТАНЕ?

— За Бога, не.

— ТОГАВА УТЕХА?

— По-късно.

Просто не ставаше. Беше прекалено егоистична, прекалено свикнала да прекарва тъпи пътувания като това, правейки всеки момент точно каквото й се прииска.

Провери повредените скенери. Два от тях навярно можеха да се поправят. Табита си облече скафандъра, взе лазерния поялник и малко резервни части и излезе навън.

Навън бе по-добре. Ако не се вглеждаш прекалено внимателно в заобикалящата те среда, можеш да се убедиш, че е мъгла и че просто плуваш в нея. Съвсем спокойно, наистина.

Кстаска се плъзна покрай кораба, за да проследи работата й. Нямаше опашка.

— Така няма да стане, капитане — обади се тя по комуникационния канал, въпреки че не носеше радиостанция, даже не летеше с чинията си.

Табита се наежи.

— Защо?

— Боя се, че връзката е прекъсната по-навътре.

Тя изгледа херувима през стъклото на шлема си. Кстаска носеше обичайния си костюм, само си беше сложила качулката. Съществото спокойно я наблюдаваше с червените си очички.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Виждам го.

Табита сви крака под себе си и седна върху петите си. Дойде й наум да оспори твърдението на Кстаска, но се чувстваше прекалено уморена.

— Ако ми позволиш… — започна херувимът.

— Ще се справя — прекъсна го тя.

— Мога да бръкна в контакта с опашка.

— Казах, че ще се справя.

Извънземното я погледна за миг, после безшумно отплува като случайно минаващо оттук привидение.

С много усилия Табита успя да извади кабелите и установи, че Кстаска има право. Тя запои жицата и я напъха обратно вътре.

— Как сме, Алис?

— НАВЯРНО Е ВРЕМЕ ЗА ОБЯД. КАПИТАНЕ.

— Какво?

— ЖИЗНЕНИТЕ ВИ ПРИЗНАЦИ…

— Добре, добре. Влизам.

Табита се изправи върху корпуса и потърси с очи херувима, но него го нямаше. Човек даже не можеше да му предложи нещо за ядене. Какво би могла да направи? Със закъснение осъзна, че Кстаска е искала не само да помогне, а да поправи нанесените от самата нея щети.

Не ставаше за капитан, още по-малко за дипломат.

Дните се точеха. Субективни дни, което не ги правеше по-малко скучни в това поразено от амнезия пространство, забравило къде би трябвало да се намира всичко. Табита се отегчи да ремонтира кораба. Искаше й се да надзърне в трюма, да види онзи така наречен „чувал със злато“, но трюмът никога не оставаше празен. Кстаска можеше да се рее навън, но останалите нямаше, къде другаде да отидат.

Близнаците бяха започнали да рисуват огромен стенопис в трюма. Идеята бе главно на Саския. Табита вече почти винаги можеше да ги различава, макар и само по поведението им. Сестрата беше импулсивна, капризна, склонна на неочаквани промени на настроението. Винаги искаше нещо. Винаги бе гладна. Рисуваше с големи, отчаяни мазки, които постепенно ставаха все по-малки, докато накрая се озова на колене, изплезила език от напрежение, да оцветява отделните венчелистчета на цветчетата в урната на гробницата в долния десен ъгъл.

Могул беше по-резервиран. Можеше да се държи арогантно, благосклонно или просто мълчаливо да наблюдава другите. Докато сестра му се трудеше, той се спусна от стълбата и приклещи в ъгъла Табита, дошла да вземе резервни части.

— Казваш, че полицията не може да ни проследи тук, така ли, капитане?

— Да — отвърна тя, докато търсеше в шкафа омниполярен кабел за антена. Успя да открие само уплътнителни гумички.

— Дори еладелдийците ли?

Беше сигурна, че някъде е имала резервен кабел. Беше сигурна, че го е виждала същата сутрин. Табита нетърпеливо изхвърли навън всички уплътнители. Те бавно заподскачаха по пода и се затъркаляха наоколо.

— Дори те.

Пропълзя в шкафа и затършува в дъното. Усещаше впития в задника й поглед на Могул. „Мисли какво вършиш, Джут“, напомни си тя. За миг дори забрави какво търси.

— Ами капеланите?

Победена, Табита излезе навън.

— Хм, виж — като изтупваше ръце от праха, заговори тя, — капеланите…

Вдигна поглед и срещна очите му. Те я поглъщаха с безкрайна нежност. Усети, че лицето й пламва.

— Капеланите са способни на всичко, нали? — лаконично отговори Табита, извърна се и яростно започна да тупа панталона си. Виждаше само лицето му, тяхното лице. Днес имаше мустаци. Нямаше представа как правят номера с мустаците. Могул продължаваше да стои до нея и търпеливо я наблюдаваше. Табита неохотно отново го погледна. Той й подаде грижливо подредените уплътнители.

Сваляше я. Табита не можеше повече да отхвърля тази мисъл. Спонтанно й поднасяше малки, невероятни подаръци, носеше й раци с джинджифил или пащърнак соте, точно когато умираше от глад и не й се готвеше. Това я дразнеше, не на последно място, защото самата тя го желаеше. Лесно можеше да го има, но не и докато Марко се намираше наоколо. Не и докато продължаваше да желае Марко, ала не можеше да се избави от него.

После изчезна лазерният поялник и Табита преобърна целия кораб с главата надолу, за да го открие.

Откри го, а също и кълбото омниполярен кабел за антена — в пътната кутия на Тал. Хм, със сигурност не го бе оставяла там.

Когато видя, че ги е намерила, папагалът окончателно се побърка. Той бясно закръжи наоколо, като надаваше звук, напомнящ на раздрънкана електрическа китара, после се върна в кутията и скри глава под крилото си.

— Срити наогар Нотамун! — жално изграчи Тал. — Никой не знае какви беди съм преживяяяяяяял…

— Не ме будалкай, птицо — заплашително го скастри Табита. Могул внезапно изникна до лакътя й, като правеше успокоителни жестове, но тя не искаше да я успокояват. Затръшна капака върху пернатия крадец и се отдалечи. На излизане от трюма чу папагала да имитира тракането на дефектния осев ключов кристал.

Отиде да уреди въпроса с Марко. Завари го да лежи и да чете комикси.

— Той е също толкова отвратителен, колкото и господарят му — започна Табита.

Марко енергично седна на койката и захвърли списанието настрани. То бавно падна на пода.

— Какво? Ти за какво го смяташ, за домашно животно ли? Нищо ли не си проумяла? Той е извънземен, по дяволите, разумен извънземен, трябва да си търпелива с него, да се помъчиш да го разбереш. А и какво искаше да кажеш, аз никога не съм крал нищо от теб. Посочи ми поне едно нещо. Посочи ми поне едно нещо, което съм ти откраднал.

— Посочи ми поне едно нещо, което не си ми откраднал.

Когато се върна в трюма, атмосферата беше нажежена. Обгърнала коленете си с ръце, Саския седеше на един от куфарите и обвинително гледаше брат си, който лежеше в хамака им и демонстративно не й обръщаше внимание. Стенописът бе съсипан. Някой го беше измазал с грим.

Тал висеше на стълбата с главата надолу и продължаваше да пее.

— Никой не знае какви беди съм преживяяяяяяял…

34,

Табита поправи всичко, което можеше. За да не се среща с никого, тя прекарваше дълги часове в скафандъра си, като разговаряше с корабната личност. Извадена от равновесие, приказваше с Алис повече, отколкото всеки друг път, при това не само по технически или навигационни въпроси. Избраният от самата нея спътник за това пътуване през виртуалното царство беше въображаем. Когато повече не можеш да понасяш живите същества — хора или не, — най-добрият ти приятел може да е машина.

Облече си скафандър и отвори вътрешната врата на предния десен изход. Шлюзът бе пълен с боклуци: обвивки от храна и папагалски фъшкии. Това не беше нищо ново, уверявам ви, но преди си бяха нейните боклуци, които се носеха някъде наблизо, приблизително където ги е оставила и следователно бяха естествени, почти невидими. Сега обаче я заобикаляха чужди боклуци, неочаквани и натрапчиви.

Табита отвори външната врата, закрепи осигурителното въже и скочи в празнотата. Отпадъците блъвнаха след нея като облак. Известно време предано щяха да орбитират около кораба, после действителността щеше да си ги върне.

Тя бавно заобиколи носа на „Алис Лидъл“, където можеше да седи на нищото и да наблюдава кабината. Ако видеше Тал да влиза вътре, щеше да заключи гадинката в клетка и да прати по дяволите междувидовите отношения.

В хиперпространството скафандърът е едновременно по-удобен и по-неудобен, отколкото в обикновеното пространство. Пак ти се вие свят, ако си податлив на такива неща, заради псевдогравитацията. Където и да застанеш, след малко винаги се озоваваш под кораба, носейки се към безкрайно отдалечаващия се гладък облак, „образуващ“ „пода“. От време на време виждаш неща, от които ти настръхват косите, странни изкривявания и страшни пробиви в голата нелепост около теб. Но няма перспектива, няма идея за разстояние, за ужасяващите простори на космоса, няма бездънни бездни, не ти се присмиват далечни звезди.

Табита видя при кърмата Кстаска, която лежеше на пет метра от корпуса и се наслаждаваше на зъбатата радиация на изкривената относителност. За кой ли път се зачуди как действителността открива разликата между херувим и смачкана кутия от чай. След онзи случай, когато за пръв път бяха заедно навън, двете предпочитаха да не си обръщат внимание, като съседи, чиито дворове са прекалено малки.

Днес обаче я разтревожи онова, което трябваше да й съобщи корабът, и не можеше да го запази за себе си. Вероятността от повреда на осевия ключ надвишаваше 89%…

— Кстаска? — повика я по комуникационния канал тя. Не знаеше дали я чува.

Голата черна глава се завъртя към нея.

Табита разпъна осигурителното въже и внимателно се изстреля през бозавата празнота към херувима.

Той лежеше по гръб, безног и гол под прозрачната си обвивка, и размахваше малките си ръце. Не можеше да изглежда по-безпомощен.

Табита преглътна.

Но преди да успее да каже нещо, херувимът я изпревари:

— Кристалът. — Гласът му бе носов, металически, безкрайно надменен.

Космите на тила й незабавно настръхнаха.

— Подслушвал си, нали? — попита тя.

Създанието сви рамене и поклати глава, прекалено масивна за шията му.

— Не — по-високо отвърна то, като търпелив родител с глупаво дете.

— Тогава…

— Трябва да са или Близнаците, или кристалът — поясни Кстаска; — Нищо друго не може да е толкова важно.

За да я заговори, искаше да каже. Табита я разбра и знаеше, че херувимът е разбрал, че е разбрала. Онези неумолими малки очи, напомнящи стопове, можеха да са необичайно красноречиви. Но защо Близнаците, зачуди се тя.

— Близнаците са хора, нали? — попита Кстаска, сякаш проверяваше реакцията й. След като Табита не отговори, тя продължи: — Не би дошла при мен, за да споделиш човешки проблем.

Сърцето на Табита се разтуптя. Не знаеше дали от гняв, или от страх.

— Не мога да стигна до него — каза тя. — Никога не съм… — Дълбоко си пое дъх. — Би ли ми показала?

Кстаска се претърколи по корем. — Дай да хвърля един поглед.

— Просто ми покажи — помоли Табита.

— Прекалено голяма си, за да го видиш.

Без да каже нищо повече, херувимът се отдалечи и влезе в кораба. След малко отново се появи с опашка, снабдена с някаква микрорешетъчна сонда. Не отиде да се посъветва с нея, а заплува направо към контролния панел.

— Алис, би ли отворила…

Но корабът вече го беше направил. Кстаска размаха напомнящата си на попова лъжичка опашка и изчезна вътре.

Раздразнена, Табита се спусна надолу да наблюдава.

Кстаска имаше право. Отворът не бе пригоден за нещо, по-голямо от ремонтен робот Г7. Тя безнадеждно пъхна глава в люка и в продължение на няколко минути се вглежда в толкова черно пространство, — че не виждаше дори къде е херувимът. После проблесна безшумно вибриращо синьо сияние и се очерта изгърбен дребничък силует. Приличаше на животно, лешояд, разкъсващ вътрешностите на нейния кораб, като някой от космическите плъхоброненосци от Палерния.

Синьото сияние угасна. През визьора на шлема си Табита усети разтърсващото зъбите вибриране на кристалната сонда.

Не можеше да направи нищо.

— Оставям всичко в твои ръце — каза тя.

Не получи отговор.

Замислена, Табита се върна вътре през десния шлюз на кърмата. Марко и другите пееха в трюма.

Могул бе в нейната каюта.

След миг на шок и гняв, тя хвърли шлема си на койката.

— Какво правиш тук? — попита Табита, докато си сваляше ръкавиците.

Акробатът величествено се плъзна към нея и с необичайна смиреност разпери ръце, сякаш се предаваше. В дланите му нямаше нищо.

— Табита… — започна той.

Тесните му устни бяха разтворени, тежките му очи гледаха умолително. Стоеше изправен на пръсти, копнеещ да се приближи, ала запазваше дистанция.

— Не съм ти позволявала да влизаш тук — безизразно каза тя.

Не го изгони. Дори за собствените й уши гласът й звучеше фалшиво. Чуваше лъжата, чуваше се да отрича онова, което насищаше въздуха в каютата, в оставащото помежду им пространство. Табита разкопча скафандъра си. Пръстите й трепереха.

В съседната каюта нямаше никой.

— Какво искаш, Могул? — излишно попита тя, докато се измъкваше от костюма.

— Теб — отвърна акробатът. Гласът му изтътна като марсиански вятър, безкрайно зовящ сред кухи скали.

Представляваше поразителна гледка, тъжен клоун с мека синя пижама. Бялата му шия беше наклонена под ъгъл, изразяващ вековечна тъга и копнеж. Молеше я за милост, а тя не бе в настроение да се смили. Беше потресена, объркана: от съобщението на Алис, от херувима, а сега и от това посещение. Сърцето й се бе свило. Но усещаше, че кръвта пулсира в слепоочията й, че зърната на гърдите й се втвърдяват и стомахът й пари от желание.

Най-после се предаде на удоволствието от властта си, обгърна с ръка дългата му, скръбна шия и притегли достойната му глава надолу към своята. Това беше властта да даваш и взимаш, властта на насладата. Тя целуна устните му.

Последва прекъсване, интервал на банална действителност, докато разкопчаваше ризата му и се бореше с малкото, неподатливо копче на яката. Табита го целуна по гърлото.

Изящните му пръсти бяха върху нейните, галеха я, милваха косата й, проследяваха контурите на гърба, раменете, гърдите й. Остави го да съблече елека и тениската й, да й разкопчае колана.

Той я целуна по ухото; Езикът му я гъделичкаше като муцунка на малко животно. Тя се засмя и се потопи в насладата.

Светлините в каютата премигнаха.

Могул спря и погледна нагоре към тавана.

— Какво беше това?

— Кстаска поправя нещо по кораба — отвърна Табита.

Той кимна.

— Чудесно. Тя е страхотна в тези неща.

Събу й панталоните.

Табита изрита обувките си и прегърна тънката талия на Могул.

В главата й се въртеше някаква мисъл, нещо озадачаващо. Нещо, свързано с последните му думи. Не обърна внимание. Притегли го към койката и легна до него, прегърна го, разкопча панталона му. Пресегна се нагоре и изхлузи ризата от раменете му.

Той имаше женски гърди. Съвсем плоски, незабележими, когато легна по гръб, за да му събуе панталона, но все пак женски гърди. Значи наистина бяха еднакви, тези Близнаци. Колко странно, каза си Табита.

Тя го пусна, отдръпна се назад и застава на колене върху койката.

— Ти си Саския.

Смъкна му гащетата.

Наистина беше.

Изглеждаше стъписана.

— Мислех, че знаеш — промълви тя. — Аз съм той и той съм аз.

После бледо, отчаяно се усмихна.

В главата на Табита се възцари хаос.

— Точно кой от двамата си?

— Аз съм аз — отвърна Саския. — Наистина съм аз.

Табита потръпна. Саския понечи да я хване за ръка, но тя се отскубна.

— Какво сте вие, по дяволите? Как може да сте близнаци, абсолютно еднакви близнаци?

— Не сме — възрази Саския. — Не сме близнаци.

Табита конвулсивно грабна тениската си и я навлече. Саския сякаш понечи да я спре, но после колебливо се отпусна обратно.

Табита седна по турски на койката. Светлините отново помръкнаха за миг, после заблестяха с пълна сила.

— Обясни ми — каза тя.

Изгубила предишното си спокойствие и изящество, Саския неловко се размърда.

— Ами, сега сме, но не бяхме — отвърна тя.

Табита ядосано изсумтя.

— А какво бяхте, по дяволите…

— Царици — промълви Саския. И облиза устни с върха на езика си. — Ние сме единствените, които оцеляхме.

Тя отново се пресегна към Табита, да стисне ръката й, да бъде стисната за ръката, и Табита я стисна.

— Бяхме експеримент — поясни Саския. — Сюзън, Ториъл и Зидрих се… изчерпаха. Ние избягахме. Бяхме спасени. Иначе нямахме никакъв шанс.

Табита можеше да усети туптенето на сърцето на другата жена — твърдо и решително.

— Не знаехме нищо — продължи Саския, — за… другите хора. За системата. Никога не сме били разделени. — Тя потърка носа си и направи гримаса. Лицето й изведнъж стана грозно, като слепец, който няма представа как да контролира изражението си. — Трябва да се махна от него.

— Защо?

Саския се изправи и впери очи в лицето й.

— За да съм аз! За да мога… — Тя апатично въздъхна. — Той те желае — добави близначката и притисна длан към гърдите й.

Табита усети, че желанието й се изпарява.

— Затова ли дойде тук?

— Той не трябва да те има.

Табита преглътна гнева си. Те бяха деца. За малко да се люби с дете.

— Затова си дошла тук първа. Не можеш да правиш така — настойчиво каза тя. — Не можеш да използваш хората по такъв начин.

— По какъв начин? — озадачи се Саския.

— Като… като… като оръжия.

— Не — пламенно възрази Саския. — Не, Табита. И аз те желая — отново заговори умолително тя. — Обичам те…

— Не ме обичаш. — Започваше да губи търпение. — Просто му подражаваш.

В очите на близначката проблясваха сълзи.

— Не е така — отвърна тя. — Не бих могла. Ти не разбираш. Аз съм той. Каквото иска той, го искам и аз.

— Е, не можеш да ме имаш — грубо отсече Табита. — Никой не може да ме има. Аз не съм твоя. Сама съм си господарка.

— Точно затова те обичам — неочаквано станала сериозна, отвърна Саския и я погали по бедрото. — Ти си истинска, а аз не съм свикнала с истински хора. Ние с Могул не сме истински. — Тя се пресегна за дрехите си и започна да се облича. — Кстаска е истинска, но не е човек. Тал също. Марко не е истински, той е само думи, думи. А Хана е мъртва.

В крайна сметка, помисли си Табита, Саския не бе чак толкова самотна, колкото се представяше. Понякога я чуваше през стената с Марко, приглушените им стонове и викове.

Освен ако не беше Могул.

Същата нощ се събуди от сън за капитан Девъру, завинаги обикаляща Деймос в своята крепост от черен камък. Спомни си мириса й на мускус и машинно масло.

От съседната каюта се носеха гласове.

Марко и Саския, каза си тя и осъзна, че вече ревнува.

Но там имаше и други, които тихо шепнеха. Чуваше всички им, подсвиркването на Тал, далечното дуднене на Кстаска. Дали играеха на карти, или крояха бунт? Тя напрегна слух, но напразно.

Безшумно се измъкна от койката си, облече си нощницата и излезе в коридора.

Нощта бе субективна, подобно на всичко останало в хиперпространството. Там нямаше мрак, нито пък друга светлина, освен отделни лъчи, процеждащи се през гърба на огледалото от реалния космос. Табита се приближи до задния шлюз на трюма и влезе вътре.

Откакто бяха потеглили, за пръв път оставаше там сама. Тя предпазливо се огледа наоколо. Хамакът на Близнаците пустееше, пашкулът на херувима също. Кутията на Тал лежеше в ъгъла с отворен капак. С неясните си, енергични мазки, с подробните си, но мъгляви детайли, на оскъдната светлина съсипаният стенопис като че ли повтаряше не по-малко безумната гледка през илюминаторите. От него лъхаше на замръзнала възможност, усещаше се определено, но непонятно присъствие.

Табита не бе там, за да се наслаждава на изкуството. А да претърси багажа им. Тя внимателно заобиколи купчините сандъци и чанти. Търсеше дългия сребристосив цилиндър, който Могул и Марко с риск за живота на всички им бяха взели от Изобилие.

Откри го под планина от пъстроцветно огледално платно. Явно някой нарочно го беше скрил отдолу. Табита го хвана и го измъкна навън. Бе студен и доста тежък.

Тя приклекна и го разгледа. Беше по-дълъг, отколкото си го спомняше, два метра, близо три, и почти един в диаметър. Под външната обвивка от мека гума се усещаше твърд метал. Това, както и тежестта му почти я накара да повярва, че в крайна сметка наистина може да е злато. Дали златото се пренасяше в гумени цилиндри? Нямаше представа. Видя следи от етикети, но някой ги бе откъснал. Зачуди се как се отваря.

Оказа се лесно. В двата края и по дължината му имаше сребристи метални шевове. Под тях от всяка страна бяха направени отвори за пръсти. Табита го обгърна с ръце.

Разнесе се тихо изщракване. Когато цилиндърът се отвори, тя се сепна и отскочи назад.

Отвътре засъска бял газ. Трюмът се изпълни със странна, неприятна миризма на мъх и метилов алкохол. Стана ужасно студено.

В цилиндъра имаше плътен скреж, покриващ няколко пласта плътна изолация от изкуствена коприна. Под нея се виждаше нещо, увито в бяла марля.

Не приличаше на злато.

Прииска й се бързо да го затвори и повече да няма нищо общо с него.

Но цилиндърът се намираше на нейния кораб. Тя разгърна края на марлята. Отдолу зърна наръч сухи жълтеникави съчки и слама. В главата й засвири далечна аларма.

Дръпна марлята докрай. Вързопът имаше лице.

С две изпъкнали очи, затворени под гладки кафяви клепачи, заострен нос с две тесни ноздри, широка уста като цепнатина в дърво, сгърчена и силно стисната.

Това не бяха наръч съчки. Нищо подобно.

Беше фраск. Мъртъв фраск.

35.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 13.16.31

ГОТОВНОСТ

За пръв път видях фраск на „Шареният папагал“.

ШХУНАТА НА МЕЛИСА МАНДЕБРА ЛИ?

Точно тя.

КАКВО СТЕ ПРАВИЛИ НА ШХУНАТА НА МЕЛИСА МАНДЕБРА, КАПИТАНЕ?

Бях влюбена. В боцмана на Мелиса Мандебра.

Казваше се Трикарико Палинидес и беше мършав като маркуч. Имаше дълга тъмна коса, спусната отстрани на лицето му и прихваната с халка от коруба на костенурка. Очите му бяха тесни, кехлибарени, на определена светлина дори златисти. Откри ме в един долнопробен хотел в Скиапарели. И ме покани на борда на „Шареният папагал“, за да ми го покажел, така каза.

Онази ледена вечер отидохме в пустинята да чакаме совалката. Небето беше като мармалад от сливи, лилаво и покрито с облаци. Мантите бяха излезли на лов и се носеха като парцали, откъснати от нощта. Пронизващият вятър навяваше миризми от юг, миризми на сяра и замръзнали метали. Въздухът беше рядък и дращеше ноздрите. Стояхме на пясъка, увити с пъстрия плащ на Трикарико. Бяхме щастливи.

Деймос беше изгрял. Совалката се появи и силуетът й се уголеми на фона на луната като огромен черен бръмбар. Това била офицерската совалка, увери ме Трикарико, и никой на борда нямало да ни досажда.

След Луната бях живяла на Честност 2 и бях ходила на девет други орбитални станции. Едната беше еладелдийски зикурат, който обикаляше безброй платформи и силози и почистваше боклуците на някои от най-страхотните кораби в системата. „Болшой Мрицвар“. „Далечен амарант“, с неговата арогантна жълто-черна ливрея и високи, бляскаво осветени палуби. Виждала съм „Серафимът Катриона“, матовочерен, потаен, патрулиращ из Владенията на Абраксас като акула.

КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С „ДАЛЕЧЕН АМАРАНТ“? ОТ ГОДИНИ НЕ СЪМ ЧУВАЛА ЗА НЕГО.

Изчезна. Не знаеш ли? По време на круиз около Нептун.

ОКОЛО НЕПТУН ЛИ?

Много дръзко, но Капела не го забраняваше. Той е в слънчевата система, макар че никой не ходи там.

ВЕЧЕ НИКОЙ НЕ ХОДИ ТАМ, ДА.

„Шареният папагал“ не можеше да се сравнява с „Амаранта“ или някой от другите, разбира се, но дотогава не бях виждала по-голям кораб. Имаше дванайсет палуби, всяка със самостоятелна гравитация. По стените в каюткомпанията висяха гоблени, в библиотеката имаше истински книги. Роботи прислужници безшумно се плъзгаха по коридорите. Каютата на Трикарико не беше цялата в плюш, признавам, но разполагаше с консервирана храна, палубни привилегии и собствена тоалетна. И леглото му си го биваше.

Даде ми от оная дрога. Дотогава не я бях опитвала. Представляваше прозрачен гел в стъклена чаша. Загребваш малко с костена шпатула и го поставяш под езика си. Има вкус на цветя и захар и предизвиква невероятна жажда. Но десет минути след като се разтвори, всичко ти се струва възможно. Чувствах се така, сякаш можех да протегна ръка и да променя хода на събитията. Сексът беше страхотен. Трикарико постоянно се хилотеше. Просто му беше гот. Аз му правех гот.

ТАЗИ ДРОГА КАТО ЛЮБОВТА ЛИ Е, КАПИТАНЕ?

В известен смисъл, по-хубава.

БИХТЕ ЛИ СЕ ПОЯСНИЛИ, МОЛЯ?

Дали бих? Да, бих. Знаеш, че ще ти хареса и изобщо не очакваш да продължи вечно.

МИСЛЯ, ЧЕ ПРОСТО СИ ПРОТИВОРЕЧИТЕ.

Не, не си противореча.

НЯКОЙ ДЕН ТРЯБВА ДА МИ ОБЯСНИТЕ КАКВО Е ЛЮБОВ.

Любовта е, когато си полудял, но си мислиш, че не си, защото с теб има друг човек. Разбра ли?

НЕ, НО НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ. ТРИКАРИКО.

Седеше на леглото, завил краката си с чаршаф. Със свити колене и събрани ходила, опрял лакти на бедрата си и отпуснал брадичка върху дланите си.

ГОВОРИТЕ ЗА СЛЕД ТОВА.

Точно така. Лежах по гръб в другия край на леглото, вцепенена от удоволствие. Дремех, докато действието на дрогата отслабваше. Гледахме се един друг и мъгляво се чудехме още колко пъти ще можем да повторим същото.

— Можеш да дойдеш с нас — предложи той.

— Къде отивате?

— На Енкелад.

Дори не знаех къде е това.

ЗАРАДИ ДРОГАТА ЛИ?

Не, наистина не знаех. Не забравяй, че тогава още не бях ходила по-далече от Ганимед. Можех да пилотирам назад-напред във Възела и бях запозната с основните астероидни рояци, но ако се съдеше по мен, капеланите спокойно можеха да са ограничили действието на двигателя до Юпитер.

— Пръстените са невероятно прекрасни — каза Трикарико. — Ужасно прекрасни. — Той плавно разсече въздуха с длан. — Тънки като нож и толкова плътни, ако се приближиш към тях както трябва, направо да си помислиш, че можеш да ходиш отгоре им. Носят се с безумна скорост и в същото време няма никаква опасност, можеш колкото искаш да си летиш през тях, стига да използваш картите. Защото се движат като страшно огромен часовник.

Не зная защо го каза, че пръстените били като часовник. Чувствах се прекалено отпусната, за да го попитам. Предполагам, че думите му са били провокирани от дрогата.

— Всички са картирани — продължи Трикарико, — всички големи буци. И до каквото се докопаш; си е твое. Каквото е останало, естествено. Знаеш ли, Табита, там все още живеят отшелници, всеки на отделна малка скала. На Енкелад има манастир.

— Не затова отиваш там — подхвърлих аз. В този момент забележката ми се струваше блестящо остроумна.

— Не, не затова — потвърди Трикарико и се претърколи към мен, разперил ръце и крака като футболист. Вкопчихме се един в друг и леко се оттласнахме от стената. Той зарови лице в шията ми, но и на двамата не ни бяха останали сили. Лежахме прегърнати, докато Трикарико ми разказваше за фраскските кервани.

Някога била ли си в керван, Алис?

НИКОГА, КАПИТАНЕ.

Когато плъзнали слуховете за война, за по-голяма безопасност фраските започнали да пращат корабите си до Пояса в конвой. Миньорите купували голяма част от машините си от вътрешността на системата. Пътували чак до Юпитер, за да използват ускорението. Едва когато наближавали петата планета, обясни ми Трикарико, огромните кораби набирали скорост за последния скок. Малките, като „Шареният папагал“, по-скоро се движели с кервана за престиж. Те извършвали скока последни.

— Край рамото Юпитерово обикалят — унесено ми говореше той. — Сто скъпоценни камъка, искрящи върху черния фон на нощта! Един по един достигат нужната скорост и угасват в небитието. Пръв е тредголдският „Бегемот“! После броненосците на Фрейзиър Астерак Рубльов „Канзасец“ и „Джитоку“, толкова плътно един след друг, че никой не може да ги различи. Преди да си поемеш дъх, фраскските кораби започват да искрят и да се въртят, и се стопяват в мрака като снежинки в декемврийска вечер. И накрая, с безумен проблясък на разпръсната светлина, изчезва малката рибка, която е подскачала покрай въртопа — за да се появи няколко седмици по-късно, увиснала на гигантска дъга, изплувала от кладенеца на Сатурн!

— Фраските ли? — попитах аз. — Те не бяха ли ония, дето направиха толкова поразии в Африка?

— Не са опасни, стига да се държиш с тях делово — успокои ме Трикарико.

— Тъкмо това и трябва да направя — казах аз. — Знаеш ли колко е часът?

— Табита — укорително ме прегърна той.

— Какво?

— Опитвам се да те убедя да останеш.

— Не — отвърнах аз. — Ставам. Само гледай. Ставам. — Пресегнах се за дрехите си. — Трябва да си изкарвам прехраната.

— Не трябва — възрази Трикарико. — Мога да взема по-голяма каюта. Няма нужда да казваш на никого с какво си се занимавала. Можеш да оставиш миналото зад гърба си!

— Имам да върша работа — упорствах аз.

Той се разгорещи.

— Точно това ти казвам и аз! Няма нужда да работиш!

— Не, Рико. Това пък ти казвам аз. Ако няма работа за мен, няма да дойда. А сега си тръгвам. Само гледай. Тръгвам си.

Стигнахме до компромис. Керванът се събираше в Селуция. Ако след месец отидех там, щеше да ме вземе на работа.

МИСЛЕХ, ЧЕ СТЕ БИЛА ВЛЮБЕНА В НЕГО.

О, аз съм противоречива в любовта, Алис.

Може да се каже, че бях влюбена в „Шареният папагал“. Той определено засенчваше „Тлъста уста“. Не исках да показвам на Трикарико колко ми е трудно да се върна на оная бракувана щайга за руда. На „Тлъста уста“ изобщо нямаше тоалетна, само химически клозет и отвратителна стара вакуумна мивка. Капитан Франк не разбираше от хигиена. Или не, всъщност, струва ми се, че разбираше, но не виждаше смисъл в нея. Нали после пак ще се изцапаш.

В „Тлъста уста“ се бяха натрупали боклуци от десет години. Даже повече! Някои беше домъкнал от предишния си кораб. Някои бяха части от предишния му кораб.

Ще ти кажа как беше. Сгъваш няколко огромни листа нарязано свръхлеко фолио, като окастряш парчетата, оръфани от силикояди. Поставяш вързопите между крачетата на деветнайсет сгъваеми носилки, които вече не могат да се сгъват, и откриваш деветнайсет табли с резервни части, целите омазани в старо черно машинно масло. Може да са здрави, може и да не са. Трябва да преместиш няколко коша със стъклена вата и виждаш, че в тях няма нищо, освен самата стъклена вата, искам да кажа. Така че поставяш резервните части вътре. Чак тогава се отваря място за ужасно обемния кварцов парадоксов стабилизатор „Марклон“ 7ДД, който си купила на безценица. Ако му разглобиш няколко от ръчките, разбира се. Винаги можеш пак да ги монтираш. Преди да го продадеш.

Нали се сещаш кой трябваше да разглобява ръчките на парадоксовия стабилизатор?

И после бързо пак да ги монтира на някоя станция, на която сме изхарчили ремонтния си кредит. И след това да го избута по тесен канал от работилницата и през трийсет метра вакуум в трюма на клиент, който сякаш всеки момент може да реши да се откаже от сделката и вместо това да те изяде?

Не че капитан Франк го мързеше. Иначе кипеше от енергия, когато търсеше боклуци, събираше ги й се жалваше от тях. Просто мразеше да се разделя с каквото и да е. Мразеше. И без това беше в лошо настроение. Сменяше си козината. Навсякъде имаше кичури косми, които се завираха в кабината и задръстваха вентилаторите. Не бях доизчистила след последния полет.

КАКВО СЕ СЛУЧИ С КАПИТАН ФРАНК?

Ами, не му разказах за „Шареният папагал“ и Трикарико, но се басирам, че по някакъв начин е научил. Сигурно защото постоянно се обаждах на „Папагала“.

Датата на заминаването се отложила, каза ми Трикарико, после още веднъж. Това си било ритуал, така ми обясни. Дежурният екипаж се грижел за кораба, докато собствениците и офицерите участвали в съответните церемонии. Всяка делегация канела другите делегации на безброй пищни приеми и вечери, така че членовете на кервана да се опознаели помежду си.

— Това е тъпо — казах аз. — Нали и без това фраските командват парада?

— Разбира се — ухили се Трикарико. — Точно затова е толкова смешно.

Защото според него, „Шареният папагал“ участвал в кервана само заради славата. По време на приемите собствениците и офицерите му били в центъра на вниманието. Освен това Мелиса мразела да бърза. Товарът им нямало да се развали, нито пък търсенето щяло да намалее.

„Шареният папагал“ превозваше само стоки, чиито цени бяха обратнопропорционални на размера им: наркотици, скъпоценни камъни, някои законни пътеводителни кубове. Обаче не всичко беше законно. Успяваха да крият много товари от всякакви проверки, освен от най-съвършените скенери, и включваха подкупите в счетоводните си книги като разходи. Разходите на семейство Мандебра са много големи.

За разлика от тези на капитан Франк. Договорът ми с него изтичаше след месец. Все още се надявах, че керванът ще се забави дотогава, казвах си, че ще е по-лесно да си тръгна, когато изтече срокът ми.

О, исках да съм с Трикарико, Алис, не си мисли, че не съм искала. Но той все припираше, караше ме да се хвърля в нещо, от което си нямах понятие, свят на снобизъм и разкош, който самият той приемаше за даденост. На „Тлъста уста“ нямаше и следа от разкош, беше си пълна бракма. Но с капитан Франк си знаех мястото, въпреки че мястото ми обикновено беше затънала до шия сред оплетени жици да ругая някой болт. Капитан Франк мразеше да се разделя с каквото и да е и знаех, че никога няма да ме пусне.

Грешах.

Получи се вест за корабокрушение. „Утринен звън в Мисията“ се разбил на Йо. Всички алтениански боклукчии щяха да се съберат там и докато ровят из разбитите машинарии и пръснатия товар, да се срещат със стари приятели и конкуренти, да обменят новини от дома.

— Зминваме днес — реши капитан Франк. — Дрктно. Никога не го бях виждала толкова категоричен.

Обикновено успявах да го разубедя, да измисля някакъв слух за разпродажба на Укопия, после да го отклоня нанякъде другаде, преди да сме стигнали там. Бях научила, че каквато и идея да има в онзи негов огромен череп, пресяването на боклукчийските орбити винаги е по-лесно. Не по-приятно, просто по-лесно.

— Хей, капитане, защо не останем тук и тази нощ? Сигурна съм, че забелязах да се приближават разни интересни неща. Би трябвало да ни настигнат някъде към пет. Утре ще заминем за Йо.

— Днес — повтори той и се втурна към чертожната дъска. Отскочих от пътя му. Очите му блестяха от енергия и алчност.

Помогнах му да начертае курса. Видях, че от Йо ще мога да пресрещна „Шареният папагал“ край Юпитер. Или на връщане, ако капитан Франк се вманиачеше по останките на „Утринен звън в Мисията“. Всички щяха да са там и да глозгат трупа на разбития кораб като лешояди в ребра на умрял кит, да душат с горещите си олигавени муцуни и да се пазарят с насечен лай и писъци. Козината им щеше да е сплъстена от антифриз и пепел. Щеше да има и други хора, обичайната подозрителна пасмина. Щяха да си разказват страшни истории и да се хвалят с находките и убийствата си.

— Капитан Франк — започнах аз, — трябва да ти кажа нещо.

Той се втренчи в мен през мръсната козина на лицето си. Бях се научила да разбирам изражението му. Този път не го разбрах.

— Скаш стнеш — досети се алтецианинът.

— Да — потвърдих аз. — Имам друго предложение. Онзи човек сам дойде при мен — уверих го.

Изглежда това не му направи никакво впечатление.

— Скоро ще си намериш някой друг — казах му. — В Скиапарели. Край ал-Казара. До Индиговия канал. Знаеш по-добре от мен.

Мисля, че прие това като някакво цялостно признание.

Стискаше чертожната писалка в муцуната си.

— Йо — изтътна той и посочи на картата. Зминваме.

— Не — отсякох аз. — Оставам тук.

ТОЙ НЕ МЪРМОРИ ЛИ?

Мърмори, разбира се. Всъщност трябваше да се откажа от всичките заплати, които ми дължеше. Оставих „Тлъста уста“ също, толкова разбрицан, колкото го бях заварила. В продължение на пет месеца си бях скъсвала задника от бачкане за нищо. Събрах си багажа, натъпках в сака си няколко от моите находки и взех совалката за Селуция.

Странно, докато пътувах, ме потърсиха по комуникатора и когато застанах пред екрана, беше той.

ТРИКАРИКО ПАЛИНИДЕС?

Не, Алис, капитан Франк. Обаждаше ми се, само за да ме пита нещо маловажно, дали съм виждала някъде големия лазерен скалпел, а после продължи да ме гледа. Дълго.

Сбогувах се. Казах му, че ми липсва. Той ме гледаше. Започнах да се дразня и тогава капитан Франк изчезна. Просто ей така.

Знаеш ли, едва в този момент осъзнах, че разбира. Че го е направил заради мен.

ВЕЧЕ КАЗАХ, ЧЕ Е БИЛ МНОГО МИЛ.

Да. Щеше да е много мил, ако ми беше дал поне част от заплатата.

Когато заминаваш, винаги губиш нещо.

36.

— Какво прави това на кораба ми?

Беше уплашена и пребледняла. Що се отнасяше до нея, бе полунощ след отвратителен ден. И сега да открие в трюма хладилен ковчег с мъртъв извънземен!

В сумрака към нея гледаха разноцветни лица: бяло, кафяво и лъскавочерно. В пътническата каюта се стелеше ароматен дим. Всички се бяха наблъскали вътре. Когато влетя без да почука, Табита ги стресна.

— Боже всемогъщи, не си го отворила, нали?

Марко незабавно скочи на крака, подплаши Тал и се втурна покрай Близнаците към нея.

— Веднага го затворих. Трябваше да го изхвърля през шлюза!

— Успокой се, Табита. Успокой се!

Тримата хора бяха седели на койката и си подаваха дълга лула, докато разглеждаха парче хартия, някаква карта или схема, изчезнала в мига, в който Табита нахлу вътре. Прегърнати, Близнаците се изправиха върху койката и застанаха притиснати, с гръб към лявата стена. Кстаска беше в дъното на каютата и се издигна на летящата си чиния заедно с тях. Тал също тревожно пляскаше с криле във въздуха.

— Обясни ми, Марко!

Той бе разгневен:

— Седни! Седни! — извика Марко. — Ще седнеш ли най-после?

Близнаците й направиха място.

— Седни, седни… — уплашено измърмориха те. Единият все още държеше димящата лула. Нямаше представа кой от двама им.

— Не искам да сядам! — изкрещя тя. — Искам обяснение!

— Когато се настаниш удобно, ще ти е по-лесно да възприемеш обяснението, капитане — измърка Кстаска.

Табита заплашително насочи към нея показалец.

— Ти ли искаш да ми обясниш? Не? Тогава не се бъркай!

Без да обръща внимание на Близнаците, тя яростно гледаше към Марко, който стоеше със сведена глава и стиснати юмруци.

— Всичко това е излишно! — каза той. — Просто седни и ме изслушай!

Близнакът с лулата й я подаде. Саския, позна по очите й Табита. Едва не изрита лулата от ръката й.

— Слушам те, Марко!

Той сърдито въздъхна и отстъпи крачка назад. Отметна глава и потърка големия си пръстен.

— Това е Хектор — заплашително я изгледа Марко. — Той е мъртъв.

— Видях.

— Повече никога няма да се разхожда по Улицата на липите! — тъжно изпя Тал и кацна на рамото на господаря си.

Марко насочи вниманието си към него и му подаде свития си показалец, за да го клъвне.

— Съвсем наскоро се присъедини към нас — лаконично заяви той.

Табита вдигна очи към Саския. Лицето й приличаше на маска, неразгадаемо, също като на брат й.

Марко вдигна глава към нея. Наистина ли в очите му имаше сълзи?

— Те го убиха — каза той.

Изведнъж стана абсолютно сериозен.

— Виж, Табита, ела тук, хайде, седни. Ще ти разкажа всичко, ще ти обясним цялата история. Недей да висиш на вратата. Чувстваш се зле, преживяла си шок, хайде, ела и се настани удобно. Искаш ли кафе? Ще ти донеса. Зная какво е да се чувстваш зле. Зная. Зная. Самият аз се чувствам зле. Всичко е по моя вина. Не смяташ ли, че се чувствам зле? Не виждаш ли колко зле се чувствам?

Той прокара ръка през косата си. Тал внимателно го наблюдаваше и въртеше глава.

— Бяхме го оставили в хладилните камери на „Сънят на праведните“ — започна Марко. — Те не знаеха. Иначе нямаше да приемат фраск. — Той горчиво се засмя. — Каква ирония, нали? Саския, един от вас да иде да донесе на капитана кафе — щракна с пръсти към Близнаците Марко. Табита забеляза, че двамата са впили погледи в гърдите й. Тя се загърна по-плътно в нощницата си.

Плъзна поглед наоколо. Марко дирижираше положението от средата на каютата, Тал стоеше на рамото му, Близнаците се бяха притиснали един към друг на койката, херувимът висеше в ъгъла с летящата си чиния като рефер на футболен мач при нулева гравитация. Всички се бяха вторачили в нея. В бледата пустота на хиперпространството извън илюминатора се вихреха блещукащи точици.

— За толкова тъпа ли ме мислиш? — гневно се обади Табита.

Марко нетърпеливо седна на мястото, което й бяха предложили, и тежко отскочи от койката. После пренебрежително махна с ръка и заби поглед в краката си.

— Разкажи й, Могул — нареди той. — Може би теб ще изслуша.

— Ето какво откраднахме от Изобилие — тихо и бавно каза акробатът над рамото на сестра си.

— Не злато — прибави Саския.

— Тялото на собствения си партньор продължи Могул. Очите им бяха кухи, устите — тъжни, като че ли си спомняха някакво трагично преживяване. Двамата едновременно седнаха на койката зад Марко и кръстосаха дългите си крака.

Табита се облегна на касата и впи поглед в Саския.

— Работили сте с фраск, така ли?

— Хектор — мрачно отвърна близначката.

— Къде сте попаднали на фраск?

Саския и Могул се спогледаха. Не казаха нищо.

— В Пояса — бързо се намеси Марко. — На един астероид. Беше дезертьор, криеше се. Даже не знаеше, че войната е свършила. Поиска да тръгне с нас. Но го убиха.

— Кой го уби? — За миг си помисли, че Марко ще посочи към Близнаците.

— Еладелдийци. На Акме. През първата му вечер там. — Гласът му звучеше все по-дрезгаво. — Изскочиха от публиката и го застреляха. — Веждите му се сбърчиха. Хапеше устните си и се мъчеше да овладее гнева и мъката си. — Отнесохме го на Изобилие. Хана ни скри. Навярно… — тъжно погледна към Табита той, — навярно, ако можехме да им кажем, щяха да го спасят.

— Като Хана — прибави Могул.

— Но вече беше късно — поклати глава Саския.

Марко шумно издуха носа си.

— Така или иначе, накрая пак се наложи да го откраднем. Както каза Могул, касетата трябваше да заглуши алармите, но предполагам, че не се е получило. Марсиански боклук.

Табита скръсти ръце и вдигна очи към херувима.

— Ами ти? — попита го тя. — Участвала ли си във всичко това?

Летящата чиния забръмча, докато Кстаска се завърташе да погледне към нея.

— Нямам какво да прибавя, капитане — прошепна съществото.

Табита отново се обърна към потъналата в скръб Саския, Цялото пътуване представляваше скачане от един лайнарник на друг.

— Защо в трюма ми има мъртъв фраск, Саския?

Марко повдигна ръка и я остави да падне.

— Искаме да го погребем на родния му свят — мъчително отвърна близначката.

— Ти ще го откараш дотам, Табита — заяви Могул.

— Семейството му е на Титан — каза Саския.

— Ще сме ти много признателни — завърши брат й.

— Нима? Тогава защо не ми казахте, по дяволите? — попита тя.

— Трябваше да ти кажем — отвърна Марко. — Трябваше. Но не можехме да си позволим този риск. Никой не иска да се замесва в такива неща. Преди да се появиш ти, вече бяхме наели една фирма. Те научиха за Хектор и веднага анулираха договора.

— Значи няма злато — грубо отсече Табита.

— Ще ти донеса кафе — стана Саския.

— Аз ще донеса — скочи Могул.

Двамата яростно се спогледаха, като че ли внезапно си бяха спомнили, че трябва да се карат за нея.

— Ще има — обади се Марко, докато акробатът се изнизваше като котка покрай Табита. — Роднините на Хектор ще дадат всичко, за да върнат сина си. Всичко.

— Мислех, че фраските нямат нищо — отвърна тя. Всичко това й бе дошло до гуша и искаше да се върне в леглото си.

— О, останали са им пари — мъгляво я увери той. — Фраските имат пари из цялата система. Капела не им е отнела всичко. — Марко уморено се протегна, като внимаваше да не събори Тал. — Ще ти бъде платено, капитане — напевно каза той и папагалът поде:

— Кога ще ми платиш, питат камбаните? Кога ще ми платиш, питат камбаните?

— Капитане — извика от коридора някакъв глас. — Мисля, че трябва да дойдеш и да видиш нещо.

Табита затвори очи и уморено сбърчи лице.

— Какво има, Могул? — попита тя.

— Не зная — отвърна акробатът. — Нещо става.

Табита отиде.

Могул стоеше до един от илюминаторите. Тя погледна над рамото му.

— О, Господи!

Пространството навън зловещо пъстрееше. Мазни черни петна осейваха неопределената хиперсреда. Накъдето и да погледнеше, петната безкрайно се деляха и размножаваха.

— Какво е това? — попита иззад гърба й Саския.

В първия момент Табита си помисли, че са попаднали във вероятностна буря, като онази, настигнала я по време на седмия или осмия й самостоятелен скок, когато пилотираше стария „Василий-Свенсгаард“ на фирмата „Кун Стандард“. Тогава времето се разпадна на части и запрати грамадния кораб като парцал във въртоп от алтереалности, които заплашваха да разкъсат измеренията му едно от друго. Никога не се бе ужасявала толкова много.

— Не съм сигурна — призна тя.

Вече тичаше към кабината.

— Алис! — извика Табита. — Поддържай курса!

През илюминатора нахлуваха вълни убийствена светлина. Пустотата напред беше изпъстрена и накъсана, образуваха се и се пукаха мехури, като нагорещен целофан. Скенерите показваха двойно експонирани образи, отвътре струяха натоварени с информация розови пиксели, които покриваха екраните с конфети от светлина, струяща от реалната вселена. Силно миришеше на озон.

Това не бе вероятностна буря.

Докато Табита си слагаше слушалките, около корпуса на „Алис Лидъл“ засвяткаха сини мълнии и запълзяха по медните й инкрустации. Всички високоговорители на борда виеха от претоварване. Табита закопча мрежата си, поиска данни за състоянието на кораба и включи стабилизаторите.

Не обръщаше внимание на Тал, който истерично цвъртеше в ухото й, нито на напрегнато увисналата във въздуха до нея Кстаска. Бушуващата навън металическа светлина се отразяваше в прозрачния костюм на херувима.

— Алис! — извика Табита. — Какво е това?

— НЕЩО МЕ ПРИТЕГЛЯ КЪМ СЕБЕ СИ — СПОКОЙНО отвърна корабната личност.

— Невъзможно!

Но беше възможно. Овладяна от неизвестна сила, „Алис Лидъл“ стремглаво се носеше към нормалния космос.

Ала нямаше да се предаде без борба. Шевовете й скърцаха, нитовете й тракаха. Яката малка баржа се съпротивляваше с всички сили.

Този път това нямаше да е достатъчно.

Пръстите на Табита препускаха по пулта в търсене на вектор. Един по един започнаха да кристализират спасителни профили, само за да се стопят секунди по-късно. Точно както бе казал херувимът, нито гравитацията, нито законите за съхранение на материята, нито повреда в бордовите системи разкъсваше измеренията под тях. Колкото и невероятно да изглеждаше, капеланският двигател покорно угасваше по заповед на някого извън кораба. Табита не можеше да направи нищо, за да предотврати пропадането им.

— Всички вън от кабината! — извика тя. — Прехвърляме се!

И докато героите се криеха кой където свари, въртопът навън се превърна в постоянно пулсиране, в сияен водовъртеж от свръхестествени енергии, който разтвори паст и ги погълна.

Внезапно всичко свърши. Двигателите на „Алис“ се закашляха и завиха при рязкото възобновяване на нормалната гравитация.

За миг екраните останаха тъмни. После се включиха един по един. Видяха звездите и слънцето. Видяха абсолютната чернота на обикновения космос.

Видяха големия зелен пиратски кораб, чийто тракторен лъч се пресягаше към тях и парализиращите му мрежи широко се разгръщаха, за да ги обгърнат.

37.

— Пирати ли?

— Така изглежда — мрачно потвърди Табита, докато маневрираше и се бореше с безмилостния тракторен лъч. Двигателите на „Алис Лидъл“ не бяха построени за такива фини дуели. Корабът полагаше всички усилия, ала залавянето му беше въпрос единствено на време.

— Значи не са ченгета, така ли? Убедена ли си, че не са ченгета? — измърмори над рамото й Марко.

— Не са ченгета — отвърна тя.

— Сигурна ли си? Искам да кажа, да не би на онова нещо там да има череп с кръстосани кости?

— Какво? — извика Табита. — Разкарай се от кабината, Марко!

Внезапно от дясната страна на корпуса избухна светлинна експлозия, после още една, този път отдолу.

Марко отхвръкна към трюма. Като надаваше ужасени крясъци, Тал полетя след него.

Саския и Могул останаха. Бяха се настанили на копилотската седалка.

Кстаска също беше там, увиснала на куката на мрежата им като огромна лъскавочерна личинка. През тялото й струеше оранжева светлина.

— Пулсови оръжия — отбеляза тя. — Искат ни живи.

— Страхотно. — Табита се мъчеше да се овладее. В кабината ставаше ужасно горещо. Тя избърса потта от челото си.

— Махни се оттам — нареди на херувима Табита. Съществото не й обърна внимание.

Близнаците седяха притиснати буза до буза и зяпаха ослепителните проблясъци като уплашени котенца.

— О, Кстаска… — простенаха те и се пресегнаха нагоре към нея.

— Още не са достатъчно близо — безстрастно като коментатор на спортно състезание съобщи херувимът.

Табита наклони дясното крило и се плъзна странично. Над тях избухна трети пулсов снаряд.

— Уредите им са нестабилни — продължи Кстаска. Имаше право, разбира се. Не можеш да измъкнеш нещо с размерите на „Алис“ от хиперпространството, без силна ударна вълна.

— Сега можем да им отвърнем — прибави извънземното.

Табита не успя да изтърпи забележката й.

— Разкарай се оттук, Кстаска! — извика тя.

— Няма конкретна опасност — каза Кстаска.

— Пречиш ми!

Херувимът се завъртя и погледна към нея. Макар че цялото й внимание беше ангажирано, Табита се дразнеше и обезкуражаваше от рубиненочервените очи, сияещи в периферното й зрение.

— Мога да разгърна защитните средства, ако искаш — спокойно прошепна Кстаска.

— Нямам никакви защитни средства! — изкрещя Табита и рязко превключи на заден ход, когато тракторният лъч се насочи към средата на кораба. Двигателите протестиращо завиха и „Алис“ се оттласна в посока, обратна на инерцията й.

Тя решително натисна дросела и увеличи пламъците на дюзите. Когато хвърли поглед настрани, видя, че херувимът е напуснал кабината. Единият от Близнаците тъжно я наблюдаваше.

Пиратите ги преследваха и разкъсваха пустотата с електромагнитни мълнии. С енергията, която бяха изразходвали до този момент, „Алис Лидъл“ би могла да стигне чак до Сатурн.

За миг големият зелен кораб ясно се очерта на екраните. Изглеждаше толкова близо, че можеха да различат фигурите на членовете на екипажа му, които им правеха знаци от мостика. Беше лесондакска „Анаконда“ — или поне преди с него да се помъкнат пиратите. Дълъг шестстотин и с радиус двеста и трийсет метра, неговият характерен наперен профил все още се различаваше под огромните йонни капсули, които бяха лепнали от двете му страни. Отдолу висяха конични парализиращи мрежи, навсякъде имаше оръдия. Не се забелязваше пиратско знаме, но от носа стърчеше фигура на нубийка с голи гърди и прелъстителна усмивка. На кърмата се четеше името „Грозната истина“.

Пулсовите оръдия отново беззвучно завибрираха. Взривът наклони „Алис“ под петнайсет градуса надясно. Из кабината се разхвърчаха боклуци и затрополиха надолу по рампата. Всички лампички на пулта замигаха в червено. От цепнатините между клавишите се заиздига дим.

— Улучиха ни! — извика Могул.

— Само ни пошляпнаха — успокои го Табита. Тя включи аварийните системи. Светнаха две лампи. — Хайде де…

— Защо не изстреляш торпеда? — попита Саския.

— Нямам торпедо! — изкрещя Табита. — Това е баржа!

Близначката трескаво се наведе към нея и посочи с ръка. На пулта имаше бутон с надпис „ТОРПЕДА“.

Табита зяпна.

— Не вярвам — поклати глава тя.

Погледна към Саския и Могул, сгушени в мрежата, сякаш си мислеха, че могат да се скрият.

— Вие ли го сложихте там?

— Не!

Две лица едно до друго, с разширени очи в лилавия сумрак като лемури, изненадани от лъч на фенер.

На екраните „Грозната истина“ плавно се носеше нагоре. През илюминатора пиратският кораб приличаше на голям зелен кактус. Отровните му метални бодли лъщяха под светлината на слънцата.

Табита отчаяно разгледа пулта.

— Как се насочват тези неща?

Близнаците се изхлузиха от мрежата.

— Ще доведем Кстаска.

Тя избърса лице.

— Алис?

— ДА, КАПИТАНЕ?

Табита докосна надписа. „ТОРПЕДА“. Беше истински.

— Знаеш ли нещо за това?

— ПЪЛНИТЕ СПЕЦИФИКАЦИИ ЛИ ЖЕЛАЕТЕ?

— Как се използват тези неща?

Покрай шията й се провря тънко сребристо пипало. Беше Кстаска, вече увиснала за нейната мрежа. Херувимът протегна опашката си към пулта, откри някакъв контакт и пъхна края й вътре. От тавана с бръмчене се спусна монитор, на екрана на който се виждаха мащабни концентрични кръгове. Зад тях се появи сивият силует на „Грозната истина“.

— ИМАТЕ КОНТРОЛ, КАПИТАНЕ — съобщи корабът.

На монитора „Грозната истина“ се въртеше към тях и профилът й се смаляваше, сякаш пилотът й знаеше какво става.

Табита реагира. Тя бързо наклони надолу носа на „Алис“, докато не се озоваха под търбуха на големия зелен кораб. Обективът на тракторнолъчевия проектор бледо сияеше и висящите мрежи бавно се поклащаха над тях.

— Сега — посъветва я херувимът.

— Сега! — извикаха Близнаците.

Табита натисна бутона.

Изпод носа им изригна леденосинкав облак експлозив, който мигновено кристализира.

Ослепително копие разцепи мрака.

„Алис“ се олюля назад от взрива.

Торпедото приличаше на нажежена до бяло топлийка на черния кадифен космически фон, която изящно се издигаше под сянката на „Грозната истина“.

Последва безшумен жълт блясък.

Проточили шии към екраните, те видяха зейнала дупка в надвисналите над тях мрежи.

Ликуването беше възторжено. Близнаците я прегръщаха и надаваха диви викове към Кстаска.

Табита стисна зъби. Готвеше се за следващия си изстрел.

„Алис Лидъл“ все още весело се поклащаше назад от отката. „Грозната истина“ бе изчезнала от всички монитори и насочващата камера трескаво я търсеше.

— Ето ги!

Тя върна кораба назад и заобиколи смалилото се зелено листо, което плавно се плъзна точно в средата на мерника.

Табита натисна бутона. Блясъкът от изстрела освети кабината. Всички заръкопляскаха.

— Нали каза, че тази бракма не била въоръжена! — обади се Марко.

— Това беше преди — отвърна тя.

На екрана ослепително лилаво сияние отбеляза попадението на второто торпедо. Не можеше да види какви щети е нанесла на кораба. „Грозната истина“ отново застана в средата на мерника.

Близнаците се хвърлиха към бутона.

— Дай на мен!

— Дай на мен!

Изведнъж Табита се озова сред остри лакти и размахващи се ръце.

— Хей! — извика тя.

Докато се опитваше да си възвърне контрола над пулта, сребристата опашка отново се преметна през рамото й.

Кстаска пое инициативата.

Кипнала, Табита погледна към екраните, после към илюминатора.

Не се случи нищо.

Тя разблъска всички настрани и отново натисна бутона. После пак.

Нищо.

Откъдето и да се бяха появили при случайните измествания на хиперпространствения скок, торпедата бяха само две. Сега оставаха единствено бутонът и надписът, само насочващият монитор, на който се уголемяваше бодливият силует на врага.

— О, Господи…

Пулсовото оръдие на Анакондата отново завибрира и бяла мълния обгърна „Алис Лидъл“.

38.

Мрак.

И навън, и вътре.

Нямаше нито искрица енергия, нито една лампа на борда на „Алис Лидъл“ не светеше. Нито в кабината, където бяха угаснали всички пъстроцветни датчици, диоди и индикатори. Нито в трюма, където безоко и нямо лежеше оборудването на „Контрабандистите“. Нито в камбуза, където хладилникът внезапно бе изпиукал и спрял. Нито в двигателите, които изхвърлиха последна невидима струя плазма и после бързо изстинаха в ледената тъма.

Аварийните системи не функционираха. Товарните роботи стояха в нишите си в трюма, неподвижни като замразения фраск. Крановете лежаха свити като стоманени змии. Всички скенери по корпуса бяха ослепели. Автоматичните бели дробове, които освежаваха въздуха на „Алис Лидъл“, изхриптяха и утихнаха.

Времето изтичаше.

Единствената светлина в тъмната кабина идваше от червените очи на Кстаска Херувима. Табита гневно натискаше клавишите и превключваше лостчетата. Не се случваше нищо. Тя обвинително изгледа Кстаска, сякаш имаше някаква вина. Без енергия скоро щяха да бъдат притеглени в парализиращите мрежи на „Грозната истина“ и тогава никога повече нямаше да има енергия.

— Кстаска! — умолително прошепнаха Близнаците.

Смутен от внезапния мрак, Тал летеше наоколо и се блъскаше в мониторите.

— Тук, Тал — накрая се смили над папагала Марко.

Табита се отпусна върху пулта. Беше пришпорвала и претоварвала „Алис“ в опит да я спаси от ченгетата, само за да я отведе в ръцете на пиратите. Повече не можеше да направи нищо.

Усещаше, че Близнаците я потупват, галят и провират мършавите си ръце през мрежата.

— Табита…

— Табита…

— Кои са тези?

— Къде ни водят?

Тя ги отблъсна.

— Алис? — Превключи на гласов режим. — Чуваш ли ме, Алис?

Не получи отговор. Вместо това чу Марко тихо да ругае под нос.

Зачуди се какви са възможностите й.

Зачуди се дали изобщо има възможности.

Зачуди се дали ще умре.

Заслепиха я лъчи на прожектори. Похитителите им разглеждаха плячката си.

Близнаците отново молеха херувима.

— Кстаска, не можеш ли…

— Кстаска, сигурно…

Но херувимът го нямаше.

Яхнал летящата си чиния, той припряно влизаше в предния ляв шлюз, като в движение си слагаше качулката.

— Кстаска? — извикаха те.

В отговор се разнесе звукът от затръшването на вътрешната врата. Когато Кстаска отвори външната, във вакуума бликна струя въздух.

— Къде отива? — попита Табита.

Изглежда не знаеха дори Близнаците.

Пиратският кораб бе разперил криле точно пред тях, симетричен силует, закриващ мъглявите звезди. Окото на проектора просия в бледо сребристо и нещо нематериално незабавно удари „Алис Лидъл“.

— Тпру! — извика Марко и се хвана за една от халките, когато палубата под него се наклони. Тал запляска във въздуха. — Какво става?

Табита удари с длани по пулта.

— Мъртви сме — заяви тя. — А Кстаска избяга и ни изостави.

Навън лъскавочерната фигура на херувима прекоси пространството между корабите и се изгуби от поглед.

— Тя отива там — отбеляза Саския.

Табита се завъртя към нея. Под жестоката светлина продълговатото лице на акробатката изразяваше стъписване, сякаш я бяха оскърбили, наранили или…

Предателство.

Изведнъж Табита разбра всичко.

Корабът отново се олюля. После се раздвижи, бавно, но сигурно се отклони от предишната си траектория.

— Влачат ли ни нанякъде? — попита Марко.

— Изтеглят ни — отвърна Табита.

Боклуците леко започнаха да се насочват към дъното на кабината, докато „Алис Лидъл“ се предаваше на властта на тракторния лъч.

Можеха да си облекат скафандрите и да скочат навън. Но дали имаше смисъл? Без компютъра не знаеше къде се намират. Скафандърът й бе със сигнализатор, тези на другите навярно също, ала на гигаметри наоколо можеше да няма никой. И пиратите щяха да ги заловят или да ги очистят за минути.

Но все пак можеха да си облекат скафандрите и да скочат навън.

Дали Кстаска не беше постъпила точно така, както винаги предугадила нейната заповед? Едва ли.

В този момент всички високоговорители в кабината запращяха и се събудиха. Тал изненадано изкряка.

— Хей, „Алис Лидъл“! Хей, капитан Джут! Как сте всички днес?

— Как го правят? — попита Марко и протегна ръка към папагала, който кацна на дланта му.

Табита не знаеше. И не я интересуваше особено.

— Имат умни приятели — отвърна тя.

— Страшен номер ни спретна, капитан Джут — продължи гласът. — Ето нещичко и за вас.

Налягането в кабината рязко се повиши.

Тал изпищя, падна по гръб на стената и отчаяно зарита с крака към невидимия враг, който безмилостно смазваше телцето му. Незащитена от угасналата мрежа, Табита се чувстваше така, като че ли вътрешностите й се притискаха към скелета й.

— Престанете, копелета! — извика Марко.

Но налягането вече спадаше.

— Да ти е останал още някой фокус, капитане?

— Само ни дай възможност, педераст такъв! — изрева Марко, докато се пресягаше към задушаващата се птица.

— Това „Не“ ли означава? — попита гласът и зачака отговор. — Добре, сега просто кротувайте там и не пипайте нищо. Съвсем скоро ще се видим — иронично завърши той.

Здраво впримчена от тракторния лъч, „Алис Лидъл“ неумолимо се приближаваше към „Грозната истина“ и нейните парализиращи мрежи. Долната страна на този жесток хищник на космическите пътища се уголеми, докато успяха да различат прозрачен наблюдателен мостик и мъничките фигури на екипажа вътре.

— Виждате ли го? — посочи Табита.

— Кое? — попита Могул.

— Херувима — отвърна тя, надигна се от увисналата си мрежа и внимателно се спусна по рампата, която при новата гравитация бе станала неочаквано стръмна. После се запъти към шкафа със скафандрите.

Марко не разбираше.

— Това серафими ли са? Серафимски кораб ли е?

— Не. — Скафандърът си лежеше там, където го бе оставила, в нейната каюта. Трябваше й костюма за ходене по корпуса. Тя го извади. — Серафимите никога не биха направили такава гадост. Обличайте си скафандрите.

— Къде отиде Кстаска? — попита брат си Саския.

— Ти къде мислиш? — лаконично й отговори Табита, докато навличаше костюма.

— Табита!

Бяха шокирани.

— Тя се опита да ни спаси, Табита!

— Тя постави торпеда!

— Откъде знаете? Откъде знаете, че нарочно не ги е повредила?

— Хей, я стига, Табита, нали не смяташ…

— Откъде знаете? Откъде бихте могли да познавате тези космически попови лъжички… — Тя закопча ключалката на яката си и се пресегна за шлема. — Кой друг притежава техническите способности да залови някого насред скок?

Не можеха да й отговорят.

— Надявайте си скапаните скафандри.

Те се втурнаха покрай нея в трюма.

Всъщност, Табита Джут знаеше за херувимите също толкова, колкото и всеки друг в кабината. Но беше бясна, не си бе доспала и кипеше от негодувание и подозрителност.

Тя увисна в предния шлюз на трюма, без да забравя нито за миг тъмната зелена грамада, уголемяваща се в илюминатора зад гърба й.

— Предполагам, че не сте качили скрито оръжие на борда, нали, само мъртви извънземни, а? — Табита мрачно се огледа наоколо.

— О — внимателно се обади Могул. — Що се отнася до това… — Той изви длан във въздуха и тя внезапно зърна нещо в нея, нещо с матов блясък. Малък металически син пистолет.

— Отблизо това ще ги накара да разцъфтят като цветя — спокойно каза акробатът.

Табита протегна ръка.

Могул замислено я погледна.

— Струва ми се, че ще го задържа.

Тя се върна в кабината за чантата си.

„Грозната истина“ се извисяваше над тях като тъмнозелена планета, вече толкова близо, че не бяха под, а почти в мрежите й.

Тъмнозелен метал изпълни полезрението им. Нямаше перспектива. Не можеха да определят разстоянието. Големият, ярко осветен наблюдателен мостик приличаше на градски купол, който се издигаше, за да ги посрещне. Имаше и по-малки светлини, амбразури и илюминатори, които спокойно можеха да са светлини на самотни сгради и летящи ферми. Онзи сребрист кръг беше тракторнолъчевият проектор, който ги притегляше към смъртта. Изглеждаше ведър и прекрасен като огряно от луната езеро.

Наоколо пипалата на парализиращите мрежи се протягаха към нейния кораб като паяжини към муха. Табита видя овъгления и огънат метал, оставен от торпедата й. Повредите бяха нищожни, имаше и други такива места, от които се процеждаше гориво или просто бяха почернели и смачкани.

Парализиращите мрежи вече се затваряха около тях и привличаха „Алис“ в себе си.

— Ха така — успокоително се обади мощният глас. — Няма проб…

Избухна ослепителен проблясък, като че ли корабът беше пълен с мълнии. После всички светлини угаснаха.

Илюзорният пейзаж изчезна. Потъмня наблюдателният мостик, амбразурите, илюминаторите, тракторнолъчевият проектор, навсякъде се възцари мрак.

Табита усети, че „Алис Лидъл“ се разлюлява под краката й в резултат от промяната на гравитацията. Малкият „Таласъм“ се опитваше да орбитира около по-големия кораб.

Тя полетя към пулта. В слушалките й се разнесе глас, този път тих и спокоен:

— Приятни сънища — прошепна той.

Беше Кстаска.

39.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 09.07.07

ГОТОВНОСТ

Здравей, Алис.

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ.

Какво правят сега?

ВСЕ ОЩЕ РЕПЕТИРАТ. ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДА ГИ ПОСЛУШАТЕ?

Не, благодаря.

Близнаците напомнят ли ти за Трикарико Палинидес?

НИКОГА НЕ СЪМ ВИЖДАЛА ТРИКАРИКО ПАЛИНИДЕС, КАПИТАНЕ.

Тъкмо той пръв ми разказа за „Леонор Касарес“. Струва ми се, че не му повярвах. Отначало.

САМАТА АЗ НЕ ВЯРВАХ, ДОКАТО НЕ ГО СРЕЩНАХМЕ.

Спомняш ли си?

О. ДА.

Бяхме на дълго пътуване от Автономия до Диона. Карахме капсула кристали за нулева гравитация за ветеринарната болница, от скока бяха минали шест дни и ти каза, че на монитора се забелязвал кораб-призрак.

А ВИЕ ОТГОВОРИХТЕ. ЧЕ НЕ Е ВЪЗМОЖНО!

И продължавам да го твърдя.

ПРЕДПОЛАГАМ, БИХТЕ ТВЪРДЕЛИ, ЧЕ „ЛЕОНОР КАСАРЕС“ НЕ Е КОРАБ-ПРИЗРАК.

Ами, не е. Все още се движи.

СЛЕД ЧЕТИРИЙСЕТ И ЕДНА ГОДИНИ.

„Леонор Касарес“ бил от Луната. С него пътувал Тибор Лапам, който отивал да докладва, че фирмата е готова за започване на операцията на Ганимед. Преди да се качи на совалката във Ведрина Тибор изял чиния гофрети с бекон и кленов сироп и изпил кутия кафе. Прочел финансовата информация на видеоекраните и се обадил по сателита на секретарката си на Шри Ланка. Там имало буря и не успял да получи образа й. Той се пошегувал, казал й, че изглежда ужасно. Дал й някакви нареждания и й напомнил, че един от мениджърите празнува рождения си ден. После се качил на кораба и отишъл да се вгледа в лицето на бащата на боговете.

Тибор Лапам не успял да завърши мисията си. Нещо се объркало.

БЯХТЕ МНОГО КРАСНОРЕЧИВА, КАПИТАНЕ.

О, прочетох го. В оная книга. Но е прекрасно, нали?

КАКВА Е ВАШАТА ТЕОРИЯ? ПРЕДПОЛАГАМ. ЧЕ ИМАТЕ ТЕОРИЯ.

Не, всички ми харесват. Чакай да видим, първо, че имало бунт и Тибор бил убит. После, че той се разбунтувал срещу семейната фирма и се опитал да отвлече кораба. Трето, че се дуелирал с капитана заради жена. Четвърто, че капитанът сбъркал при изчисляването на курса и се подхлъзнали в континуума на Мьобиус. Пето, че Тибор преживял нещастна любов и се опитал да се самоубие. Шесто, че минал близо до един от астралните сфинктери и тъй като дотогава никой не бил виждал такъв, решил да влезе вътре. Какво друго? А, да. Че се блъснал във времеви риф и че ще се появи отново чак през трийсети век.

Всички си спомнят само за Тибор, всички. Обреченият млад герой. Никой дори не знае името на капитана на „Леонор Касарес“.

НЯМА ЛИ ГО В КНИГАТА?

Сигурно го има някъде. Според някой, той дал грешна заповед и корабът попаднал в парадокс.

МИСЛЕХ, ЧЕ Е КОРАБ-ПРИЗРАК. НА МЕН МИ ПРИЛИЧАШЕ НА ТАКЪВ.

Само шест дни в хиперпространството и ти ми казваш, че на 310 градуса пред нас имало кораб-призрак.

ИМАШЕ МАСА НА КОРАБ, НО НЯМАШЕ ЕНЕРГИЙНИ ИЗЛЪЧВАНИЯ И ТОПЛИНЕН МОДЕЛ.

Отговорих ти, че е просто халюцинация. Интерференция на елементарни частици. Нещо от реалния космос, хвърлящо хиперкубична сянка.

БЯХТЕ УПЛАШЕНА.

Не съм била.

БЯХТЕ.

Откъде знаеш?

ПОЗНАВАМ ВИ, КАПИТАН ДЖУТ.

ЧЕ ЩЕ СЕ БЛЪСНЕМ В НЕГО ЛИ СИ ПОМИСЛИХТЕ?

Или че, той ще ни блъсне. Струваше ми се възможно. Няма значение. Просто не ми харесваше мисълта, че там има нещо. Или че няма, което би означавало, че грешиш и следователно съм загазила. Ако пък наистина имаше, грешеше вселената и тогава вече наистина ставаше адски кофти.

Изобщо не ми дойде наум за „Леонор Касарес“, Не бях повярвала на Трикарико, не бях повярвала на легендата по мрежата. Предполагам, че дори не съм ти споменала името му.

После го видях.

Знаех, че в хиперпространството не можеш да срещнеш друг кораб. Смята се за невъзможно. Но го виждах на скенерите.

Хем го нямаше, хем беше там. Изникна от нищото, като че ли някой го беше бутнал през завеса. Във формата му имаше нещо странно. Зачудих се дали не е преживял някакъв нещастен случай с измеренията. После разбрах, че е фраймахерски „Кортиър“, един от първите модели, когато все още им монтирали аварийни химически двигатели. Беше много стар. Това също ме плашеше. Какво можеше да прави там толкова стар кораб?

НЕ ПОДАВАШЕ СИГНАЛИ. ПОСТОЯННО ГО ВИКАХ. ПО ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ ЧЕСТОТИ. НИКОЙ НЕ ОТГОВАРЯШЕ.

Исках да отида да погледна, но не смеех да изляза навън.

ДНЕС СТЕ ПО-СМЕЛА, КАПИТАНЕ.

Това не е смелост, Алис. Те ме карат да излизам навън. Или трябва да изляза, или да остана вътре и да се побъркам като тях.

Сега ми се иска „Леонор“ да се върне. Направо ще подскочат от изненада. Не, Марко ще ме убеди да го вземем на буксир, за да го продадем на някой предприемач на Титан.

Ти ли видя името му, или аз?

АЗ. А ВИЕ КАЗАХТЕ. ЧЕ НИКОГА НЕ СТЕ ЧУВАЛИ ЗА НЕГО.

Отворих архивите, с които разполагахме, после си спомних за кораба, за който ми разказа Трикарико. Че бил прокълнат завинаги да се скита из бездната на хиперпространството и никога да не стига до земя.

Ето какво прочетох:

„Той се скита там, в пукнатината между пространството и времето — нито минало, нито настояще или бъдеще. Двигателите му са в изправност, всичките му клетки са заредени и все пак нищо не бръмчи, нищичко не проблясва.

Три пъти всеки субективен ден петнайсетчленният екипаж се събира на храна. Тя винаги е една и съща. Винаги са я яли и винаги ще я ядат. Всеки измъчен моряк избягва очите на съседите си, представя си, че само той страда от тази чудовищна халюцинация. Днес ли започва ужасният плен? Или вечно са се носили така? Лампите по масата и стените са угаснали. Храната е студена. Навигаторът се опитва да запали лулата си и не успява. Винаги се е опитвал и никога не успява. Горивото не гори, кристалите не искрят.

Членовете на екипажа се мъчат да скрият тревогата си един от друг и пеят буйни песни. Един от тях забравя думите и другите се разсмиват. Забравя тези думи, абсолютно същите думи, които е забравил предишния и по-предишния ден, всеки ден в продължение на трийсет години. Пеенето става накъсано, неохотно. Всички напрягат слух, за да чуят разговора на капитана с техния пътник, младият Тибор, синът на собственика. Успяват да доловят няколко приглушени думи, част от изречения:

— … спектрално копие…

— … невъзможно. Не е възможно.

— … стабилизатори. Няма реакция.

Подобно на всички моряци, членовете на екипажа са суеверни хора. За някои това е първият скок. Не им харесва да пътуват из този район на блед здрач и съсирен живак. Не им харесва този напрегнат тих разговор между господаря Липам и капитан Наум. Страхуват се, че с кораба се е случило нещо. След миг ще повикат боцмана на мостика. Ще му обяснят положението. Ще бъде дадена заповед. След минута-две ще подготвят апаратурата, за да се справят с кризата и всичко ще се изясни: въпрос на приложена сила и техническо ноу-хау.

Но на «Леонор Касарес» минутите вече не текат.“

40.

От херувима нямаше и следа. Търсиха го и го викаха през цялото време, докато Табита включваше аварийните системи. Ала не получиха отговор. Дълго чакаха под сянката на помрачнелия пиратски кораб, ала нямаше смисъл. Онова прошепнато пожелание беше нейният прощален благослов.

Кстаска бе открила някъде отвор за ловката си опашка, за да се вмъкне в електрическата система и да я унищожи. Това обричаше „Грозната истина“ да се носи тъмен и мъртъв из пустото царство на междупланетния космос. И Кстаска заедно с него.

Единодушно решиха да не викат сами дявола, като търсят тялото на херувима. Един труп, помисли си, но не го каза гласно Табита, беше достатъчен. Тя включи основните двигатели и бавно потегли напред, надалеч от мъртвия кораб. Напуснаха сянката му и го оставиха зад себе си. Фигурата на носа му се хилеше в мрака. Той постепенно щеше да се установи във вечната си орбита, поредната купчина безжизнени останки, беззвучно въртящи се около слънцето.

Когато корабната личност на „Алис“ си възвърна формата и пое управлението на кораба, капитанът и пътниците съблякоха скафандрите си и седнаха заедно в трюма пред последните кутии чай. Марко беше навъсен и или ръмжеше с омраза, или нервно, пискливо се опитваше да успокои духовете. Тал отказа да кацне на рамото му и разсеяно летеше между кутията, високоговорителя и перилата на стълбата.

Близнаците Зодиак бяха съкрушени.

— Идваха да гледат нея — каза Саския. — Не нас, с нашите тъпи трикове и песни. Нея… Кстаска… Тя беше следващото поколение на човечеството. Можеше да лети. Можеше да диша във вакуума. Можеше… тя…

Саския замълча и зарови лице в рамото на брат си.

Марко се прокашля, наведе се напред със сключени пръсти и опря ръце върху коленете си.

— Може би някой трябва да каже няколко думи — колебливо предложи той. — Капитане, хм, предполагам, че би трябвало да го сториш ти.

— За Абраксас ли? — отвърна Табита. — Не.

Тя седеше до него върху един от куфарите, изгърбила рамене, стиснала длани между бедрата си. Потърси с очи сребристосивия ковчег. Някой отново го беше покрил.

— Има ли роднини? — попита Табита.

Близнаците поклатиха глави.

— Те нямат роднини — поясни Могул.

Марко я прегърна.

— Не се самообвинявай — каза той.

Табита го стрелна с поглед, понечи да отблъсне ръката му, ала не го направи.

Оставиха въпроса открит.

Тал кацна върху отпуснатия пашкул на Кстаска и тъжно започна да се пощи. После запя като меланхолична, вибрираща цигулка. Хората потръпнаха и се спогледаха, но за пръв път никой не се опита да го спре.

И все пак птицата успешно промени настроението им, като го описа с мелодия. Табита се стресна, осъзнала колко тежък става въздухът. Усетил, че тя се готви да се изправи, Марко я освободи от утешителната си прегръдка и плесна с ръце.

— Добре, приятели, да продължаваме представлението.

На борда на „Алис Лидъл“ имаше много работа: трябваше да се поправят електрически вериги, да се провеждат проверки.

— Как е, Алис?

— ПОНОСИМО.

Въпреки волята си, Табита кисело се усмихна.

— Загубила ли си нещо, можеш ли да кажеш?

— ВСИЧКО ИЗГЛЕЖДА ТУК, КАПИТАНЕ, ВКЛЮЧИТЕЛНО НЯКОЛКО НЕЩА, ЗА КОИТО НЕ СЪМ СЕ СЕЩАЛА ОТ ГОДИНИ. И ВСИЧКИ ВАШИ РАЗКАЗИ, СТРУВА МИ СЕ. ЩЕ МИ РАЗКАЖЕТЕ ЛИ СКОРО ОЩЕ НЕЩО?

— Веднага щом мога, Алис. Обещавам. Веднага щом получим парите, ще си починем малко и ще ти направим пълен ремонт.

Дълбоко в душата си се съмняваше, че ги очаква спокоен живот, ала нямаше смисъл да безпокои Алис. Бяха в абсолютно необитаем район, далеч от най-близката планета. Не можеха да разчитат само на спомагателните двигатели.

Щеше да се наложи да извършат скок.

— Кажи ни какво трябва да се поправи сега и да започваме.

Очакваше го.

— ДЕФЕКТИРАЛ ОСЕВ КЛЮЧОВ КРИСТАЛ. ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 96,66%.

О, Господи.

— В МОМЕНТА ХЕРУВИМЪТ НЕ Е С НАС, НАЛИ, КАПИТАНЕ?

— Не, Алис. — Тя потупа монитора на корабната личност. — Прекръсти се.

В кристалната яснота на физическото и емоционално изтощение фатализмът й се струваше съвършено нормален. Обвиненията и препирните вече нямаха смисъл. Бе ги надживяла, за да изпадне в онзи крехък, уязвим покой, характерен за човек, който работи с фазомери и бушони.

Веднага щом поправи автономните вериги, Табита включи товарните роботи, за да помогнат при подреждането на разпръснатия багаж. Ниски, солидни и стабилни върху късите си крака, те събираха прекатурени куфари и облите им глави се въртяха, докато разменяха помежду си информация. Табита забеляза на екрана, че един от тях повдига сивия цилиндър, който съдържаше тленните останки на Хектор Фраска.

— Не — извика тя. — Не това.

Могул бързо се спусна от стълбата, за да поеме товара на робота. Той й махна с ръка към камерата.

— Аз ще го взема.

В усмивката му нямаше нищо сексуално или злобно. Бе се родил странен съюз. Вече не бяха просто жертва и злодеи, всички бяха в един кюп.

Колкото и да й платяха обаче, нямаше да е достатъчно. Въпреки монотонността и самотата си, ежедневният живот имаше много преимущества пред насилието и внезапната смърт.

Когато отново погледна към монитора в трюма, Табита видя, че същият робот е понесъл гравитационния диск на Кстаска.

— И това не — пак извика тя.

Саския се измъкна от люка на тавана в коридора и отиде при нея да й покаже изгорял кабел на антена. Близначката се настани под копилотската мрежа, като въртеше парчето в тънките си бели пръсти.

— Тя означаваше много за вас, нали? — попита Табита. Саския кимна. Седеше по турски и прокарваше ръце през косата си.

— Не биваше да говориш онези неща за нея.

Табита се скова.

— Тя избяга! Какво можех да си помисля?

— Те не са лоши създания — настойчиво продължи Саския. Думите й прозвучаха така, сякаш многократно ги е повтаряла. — Имат свои идеи. Искали са да са самостоятелни, да вървят по свой път, какво толкова лошо има в това?

Близначката предизвикателно издаде напред издължената си долна челюст.

— Кои? — попита Табита, заета с графиките на екрана. Повредените участъци бяха осветени в червено.

— Серафимите!

Гласът й излъчваше дълбока скръб.

Табита се завъртя към нея. Саския се изхлузваше от мрежата си и се пресягаше към една от халките на тавана.

— Не искаш да седя тук. Ще си ида.

— Не, няма нищо, извинявай, имам… — Тя уморено кимна към пулта.

Близначката погледна към почернелия кабел в дланта си.

— От мен няма никаква полза.

Табита посочи към монитора.

— Иди да помогнеш на брат си — предложи тя. И незабавно разбра, че не е трябвало да го казва.

Саския я стрелна с гневен поглед.

Раздразнена, Табита махна с ръка.

— Ту се прегръщате, ту…

— Опитвам се! — с предрезгавял от вълнение глас я прекъсна Саския. В този момент тя очевидно си вярваше. — Кстаска… Знам, че не можеш да ги разбереш, дори ние не можем, не изцяло, но понякога я поглеждаш и виждаш какво си мисли, какво чувства… казваш си, тя е далеч от дома си и играе в евтин цирк, но го виждаш в очите й… — Разсеяно застанала на пътеката между седалките, Саския повдигна глава и изправи рамене. — Казваш си, иска ми се да можех да го правя, да съм като нея.

Има красиви рамене, помисли си Табита, която изобщо не следеше речта й. Внезапно изпита желание да скочи на крака и да я прегърне, да погали тези рамене, но се съмняваше, че идеята е добра. Това обаче доведе до странно, неловко мълчание. Почувства се длъжна да предложи нещо, макар и само за да запълни тишината.

— И какво е направила? — накрая попита тя.

Саския я зяпна, сякаш я бе попитала кои са капеланите и кой е построил Изобилие.

— Тя ни спаси!

Табита все повече се объркваше. Посочи към далечния пиратски кораб.

— Сега, искаш да кажеш.

— Не! Нас! Нас двамата с Могул!

— От какво?

Беше ред на близначката да се озадачи.

— От Абраксас!

— Вие сте от Абраксас?

— Те ни създадоха! Обясних ти. И Кстаска ни измъкна. Взе ни на кораб, отведе ни и повече не се върнахме там. — Гласът й отново се изпълни с мъка. Саския сведе очи към овъгления кабел. — Какво да правя с това?

Табита не знаеше какво да й отговори. Погледна към отчаяната близначка, после към данните за повредите, които търпеливо течаха на екрана.

— Има няколко резервни — каза тя, — в… в…

Вниманието й привлече осевият ключ. Кристалът премигваше в червено. Работата на Кстаска беше останала недовършена.

— Ще дойда да ги взема — махна с ръка Табита. — След малко.

Но Саския я нямаше.

Тя въздъхна, сбърчи вежди и се съсредоточи.

От лявата й страна просветна редица зелени лампички. Табита вдигна очи към монитора и видя, че от сервизния тунел към двигателите излиза друг робот. Лазерният поялник изстиваше в манипулаторните му щипки. Той прати утвърдително съобщение и доклад за ремонта, затвори люка на тунела и се отдалечи, за да върне зачислените му инструменти обратно в склада.

Имаше какво да се каже за механичните им спътници. Никакви сблъсъци, никакви сексуални проблеми, никаква внезапна смърт.

Субективните часове отлитаха.

Табита трябваше да признае, че са добър екип. Страхът и скръбта бяха потиснали противоречията им и те работеха задружно, като спазваха дисциплина, изпитана в акробатиката и фокусите. Постепенно се ободриха, започнаха да си подсвиркват и тананикат. Навярно все пак би могла да им има доверие. Освен всички онези неща за фраските.

Тя включи комуникатора.

— Добре, облечете костюмите, приберете всичко и закопчайте предпазните колани. Приберете Тал в кутията му. Двигателят е готов за скок.

Викове, подсвирквания, аплодисменти.

— Това проверка ли е? — попита Марко. Тал размахваше криле, кацнал на ръката му по-скоро като сокол, отколкото като папагал.

— Ако не се получи, значи е проверка. Иначе след пет субективни минути би трябвало да сме на път. След пет минути — повтори тя и изключи връзката.

После останаха само двете с Алис, както стотици други пъти, за да извършат поредното нарушение на физическите закони. Компютърът беше обработил всички налични данни и преначерта маршрута. Потоците информация на екрана и датчиците бяха замръзнали в странни комбинации, които щяха да отключат тройната ключалка на измеренията.

— Потегляме, Алис.

Табита насочи почти цялата енергия към капеланския двигател и усети вибрирането му. Усети го в костите си, в тъканта на кораба.

Звездната светлина навън се топеше под музиката на духови инструменти. Вътре от плочите на палубата и стените се надигаше познатата здрачна мъгла на междупространствието.

Осъзна, че е затаила дъх и тежко въздъхна. Корабът се клатеше и въртеше. Тя автоматично се пресегна да го стабилизира.

Вслушваше се за тракането, издайническото неравномерно тракане.

Нямаше тракане.

Имаше вой.

Табита сбърчи вежди.

Скочиха.

Обгърна ги бозавото наметало на хиперпространството. Времето и пространството замръзнаха.

Воят не.

— Какво е това, Алис?

— ПРОВЕРЯВАМ.

Воят заскърца със зъби.

Корабът вибрираше все По-силно и по-бързо. Зъбите на Табита затракаха.

— Алис!

Тя прехапа устни. Но все още усещаше пронизителния вой в зъбите си.

— ОСЕВИЯТ КЛЮЧОВ КРИСТАЛ.

Корабът надаваше писък.

— ПОВРЕДА.

Табита изруга.

„ПРЕУСТАНОВИ СКОКА — написа тя. — ПРЕУСТАНОВИ СКОКА. ПРЕУСТАНОВИ СКОКА.“

Писъкът се повиши с една октава.

Разнесе се силен грохот.

— О, по дяволите…

Отново бяха в пространството. Звездите на галактиката искряха на скенерите, шеметно се вихреха около илюминатора. Корабът се въртеше.

Табита включи двигателите с едната си ръка, с другата въведе команда за автоматично коригиране на курса.

„Алис“ престана да се върти и започна да трепери.

Стана й много студено. Паметта й внезапно изстреля в мозъка й всичко, което знаеше за аварийните ситуации, хаос от отработени рефлекси и трезви съвети. Табита натискаше бутони, тракаше на клавиатурата и се опитваше да разбере какво става. Отново чу воя. Този път обаче от собствената си уста.

— Алис, моля те, моля те, недей…

„Алис“ продължаваше да вибрира. „Алис“ се спускаше. Търсеше най-близкия гравитационен кладенец и щеше да се спусне в него.

Удавена в порои информация, които прииждаха по слушалките й, Табита задаваше въпроси с пръсти и получаваше отговори с очи. В този момент тя беше едно цяло с кораба си. Компютрите, релетата, цялата сложна система от бутони, клавиши и копчета пред нея, всичко това представляваше продължение на централната й нервна система. Повярвайте ми: ако можеше да лети само със силата на нейната воля, „Алис Лидъл“ за нула време щеше да вземе разстоянието до Титан.

„Алис Лидъл“ се спускаше.

За миг Табита вдигна поглед към илюминатора и уплашено извика.

Към нея се носеше нещо огромно и зелено.

„Грозната истина“.

Не. Нещо далеч по-голямо, нещо далеч по-опасно. Нещо, от което нямаше спасение, със или без херувима.

— Не мога да овладея управлението! — извика по комуникатора тя. — Ще се блъснем!

Космосът изчезна.

Кабината се изпълни с отвратителна зелена светлина.

„Алис Лидъл“ падаше от небето.

Атмосферата под тях забълва хоризонтални езици мъгляв огън, широк стотици километри.

Корабът запропада през пламъците.

После мазни серни облаци погълнаха слънчевите лъчи.

„Алис“ прониза облаците, които засъскаха около опустошения корпус като кипяща вода. Потънаха в прах, вихрещ се прах, който отново ослепи скенерите и задъвка антените.

В червеникавия сумрак отдолу проблясваха мътни светкавици. На тяхната светлина Табита зърна огромна гневна планина, изригваща кълба лют дим. В подножията й се простираше напукана равнина от обгорена жълта скала, напомняща лекьосана и смачкана хартия.

„Алис“ прелетя над планината.

От отсрещната й страна гъсто, издуто море безсмислено се плискаше в скалите. От повърхността му се издигаха валма отровна пара.

В кораба ставаше ужасно горещо. Разяреното небе ги смазваше. Илюминаторите пращяха, плочите на корпуса стенеха. Близнаците се бяха прегърнали. Двамата впиваха разширените си от ужас очи един в друг, сякаш искаха да се видят за последен път, преди да настъпи смъртта и мракът завинаги да ги погълне.

„Алис“ профуча над морето.

Отвъд него имаше суша, суша, каквато никой от тях не беше виждал. Растителен ад. В него кипяха гори, бушуваха джунгли.

Мамеха ги остри сини върхари.

Обгърната в огнено покривало, „Алис Лидъл“ се заби в гората.

Носът му поваляше дървета, разкъсваше гърчещи се горички от сияещи спагети. Зад него струеше гъст дим и се сгъстяваше в плътния въздух.

Клони шибаха стъклото на илюминатора, изтръгваха скенери. Табита вече не можеше да вижда. Тя изкрещя нещо, закрещя заедно с кораба си, който пищеше по време на удара.

Корпусът се плъзна и завъртя в месестите храсталаци и овъгли всичко под себе си. По смачкания метал закапа сок и слуз. Наоколо кънтяха викове и панически писъци.

И после всичко свърши.

Растителният сумрак покри разбития кораб. Ужасната топлина се усили. Серни потоци струяха през пропукания плексиглас и разкъсаната стомана.

„Алис Лидъл“ беше завършила полета си.

В пръстта, в джунглата на Венера.