Всичко от начало

41.

Днес малцина си спомнят, че планетата Венера носи името на древната богиня на любовта. За нас, особено за онези от нас, които сме били там, на планетата Венера няма нищо прекрасно.

Венера никога не е била сериозен кандидат за колонизиране, дори през Емигрантските години, когато бяха осъществени далеч по-безумни проекти. Опитомяването на онези огнени континенти и намусени морета е задача, от която скоро се отказаха всички други, освен ексцентриците и лудите. Целият свят беше изоставен на почитателите на странностите и крайностите, за които „Вулкан Турс“ все още осигурява прословутите ежемесечни екскурзии. Дори те не се опитват да се спуснат на повърхността на този извратен и гибелен свят, където слънцето свети бавно и назад.

Не че лицето на Венера не е красиво, особено, когато, го съзираш за пръв път. Нейната пенлива атмосфера е толкова плътна, въздухът, е толкова влажен, че всички климатични пояси представляват петна с различни цветове, които искрят и се променят през целия ден. При бавното напредване на тлеещия терминатор в блестящия край на света сияят белите вълни на Ниоба, тук-там обагрени в розово-жълто и бледолилаво, докато по-нататък, покрай Ейсила, вече бушува оранжев огън, осеян с черните петна на мълниите. В белия зной на невъобразимото пладне Маре Евита Перон пламти като стопено злато, дими и искри във всички цветове на дъгата, долината Йезавел е като тюркоазено мастило, поръсено със синкавозелена пяна. Изтегната в мудния следобед, дреме Переландра Планития и по хребетите й проблясват остри зъбери. Вечер обгръща Астерия, чиито мъгли са като излъскан бронз под последните слънчеви лъчи.

Нощта е синя, ултрамаринена, синьо-черна по склоновете на Нокомис. Заслепен, човек се извръща от илюминатора и си поглежда часовника. Наслаждавал се е цял час и все пак му се струва не повече от миг. Ако е млад и емоционален, Венера сякаш го мами с обещанията, предизвикателствата и огнената си красота. Ако не е толкова млад, ако не е готов да приеме този свят на доверие, той ще му се възхищава, но през цялото време ще се чуди каква жестока реалност се крие под богатата му, пищна мантия.

Основателно.

Гигантските вулкани на Бета Регио бълват пламтяща кал по огнени плажове от разяден сив камък. На запад, отвъд планината, голите шисти отстъпват пред монотонни пустини от пясък, който пълзи и скърца, нажежава се денем и замръзва нощем. На север, в котела на Мнемозина, серни урагани постоянно брулят влажните низини. На юг, във Феб и Темида, буйни, възлести блатни дървета изливат отрова в зловонни зелени мочурища. На изток е Морето на Гуинивиър, от червеникавите вълни на което изскачат гигантски змейове, за да погълнат криещите се пясъчни акули.

На полюсите, също като в пустините, не вирее нищо. Полярните райони на Венера са леден ад, в който титанични ветрове се борят със затвора си, вият й стенат, докато хвърлят химичните снегове в луди въртопи и ледени бели дъги.

Кораловите рифове на Ереб се издигат от лепкавото море като грамадни назъбени кули. Ерозирали хребети се извиват в продължение на десет-двайсет километра в черните води. Там, където се срещат, те вдигат неподвижни експлозии от бодливи възли и групи минерални зъби. Медузите, топки мускулеста слуз, широки колкото маса, се носят покрай тях, подхвърляни от бури, които цепят гъстите вълни. Целите коралови скали са покрити с тяхната тъкан. Ъгловати, мастиленочерни омари, дълги половин метър, ръфат парчета от потръпващата им плът, гущерни пирани се борят за очните им стълбчета.

Между пепелните конуси в Беладона все още димят и кипят катранени ями. Сред черната трева по склоновете на древните кратери, която окаяно се олюлява под разяждащия вятър, нискорасли дървета вирят клони към тежкото небе. Листата им са като мазна кожа, ала през есента, която в тези ширини настъпва рано, те се сбръчкват и отлитат като овъглени парченца хартия от огън. Плодът е светъл, продълговат и заострен и напомня на болна бамя. Нощем се спускат ята от десетки хиляди люспести пещерни прилепи и оголват клоните. Кората на тези тъжни дървета е ронлива и постоянно отделя гъст сив сироп, защото са приемници на вид паразитни червеи, които се хранят с ликото им. По цяло лято те дъвчат и се размножават, дъвчат и се размножават. Говори се, че понякога заразеното дърво димяло, дори избухвало в пламъци от собствената си вътрешна топлина.

Фауната на Венера е безмозъчна, войнствена и дива. Представителите й са бронирани и ноктести, движат се под коруби, плътно притиснати към земята. Оставят следи от слуз и слюнка, от кръвта и телесните течности на жертвите си, създания, по-непредпазливи и по-зле въоръжени от тях. Саблезмии и гигантски огнени скорпиони обитават лепкавите амонячни тресавища на Айно. По бреговете на Вирсавия живее стрейкъровата костенурка, която всъщност изобщо не е костенурка, а плосък кайман с оловна коруба, чиято тежест в девет от всеки десет случая накрая строшава тлъстата му шия, както и броненосците канибали. Мишницата на Афродита е дом на тежките метални игуани, лилави като петно от натъртване, и на различни видове азбестов мравояд.

Тяхната плячка са паразитните червеи и други подобни. Голи охлюви, дебели и жълти, или сиви и груби като овесена каша, гигантски стоножки и тлъсти бежови бръмбари с девет крака, млечнокафяви пълзящи кукумявки, бързи космати паяци. Бозайниците, ако изобщо някога са се появили в кипящото венерианско животинско царство, не са имали никакъв шанс да оцелеят.

Природата определено е имала право да остави Венера като котел от зародишно химическо и растително насилие, в който влечуги воюват с насекоми, и милостиво да не я надари с разумен живот. Само си помислете каква жестока раса би излязла от онези адски гори, какви крепости от черен камък биха се издигали сред онези ужасни хълмове, от които се бяха извърнали дори фраските. Някой ден тези създания биха могли да разперят мазни ципести криле и да се извисят над зловонния въздух, най-после да протегнат нокти към космоса и да сграбчат, да речем плодородната почва на Земята.

На Венера няма разумен живот, така че нямаше кой с ужас и страхопочитание да гледа свръхнажежения „Таласъм“, който разцепи горския покров, вдигайки мощни вълни от кал и листа, и накрая спря сред храсталаците на Афродита Тера.

42.

Табита Джут повдигна глава.

Светлината бе странна, лепкава и подземна. Видя отломки и опустошение. Илюминаторът беше разбит и покрит с плътен пласт червена пръст, смачкана плесен и листа. Уредите бяха изтръгнати от леглата им и лежаха разбити на пода сред кал и блестящи парченца плексиглас. Задържащите мрежи бяха откъснати, из кабината бяха пръснати мазни парцали, стари дискове с маршрути и празни кутии. По пулта премигваха червени светлини, всички скенери бяха повредени или безполезно бръмчаха.

— Алис?

Нямаше отговор.

Табита протегна треперещата си ръка към клавиатурата. Изпаднала в шок, не можеше да си спомни нито една команда. Носеше се съскане, което едва след няколко минути успя да определи като изтичане на кислород от скафандъра й. Все още бе свързана с канала на корабната личност, но слушалките бяха неми.

— Алис, чуваш ли ме?

Нищо.

Очите й се замъглиха от сълзи. Носът й течеше. Тя провери налягането в кабината. Беше огромно.

Венерианско.

Табита шумно подсмръкна и преглътна. Казваше си да престане да трепери, казваше на алармите и прожекторите в черепа й, че няма нужда от тях.

В отвратителната каша, която покриваше илюминатора, внезапно пропълзя нещо малко и я накара уплашено да извика. Просто гущерче, помисли си тя, Но в джунглата навън дебнеха и по-големи създания. Бе чувала за тях. Грохотът от катастрофата ги беше подплашил. Ала щяха да се върнат.

Междувременно ги зяпаше гигантско, вездесъщо, невероятно враждебно чудовище, което ги заобикаляше отвсякъде и нямаше да си иде за нищо на света. Планетата.

Табита дълбоко си пое дъх. Кислородът проясни главата й, направи всичко малко блестящо, малко нереално. Тя натисна няколко клавиша, отвори аптечката — поне тя работеше — и извади отвътре коктейл от глюкоза, кофеин и още пет-шест други стимуланти. Докато го пиеше, отново повика Алис. Предполагаше, че самата пластина в компютъра е непокътната, но не можеше да установи контакт с нея.

Ако корабната личност бе мъртва, нямаше никакъв шанс.

Корабът беше уязвим за стихиите. Табита изключи двигателните системи, навигационните вериги, задъхващата се вентилация и всичко останало, което все още функционираше.

И едва тогава си спомни, че има пътници. Тя натисна бутона на комуникатора.

— Добре ли сте всички?

Мълчание. После някой се обади:

— Ало, ало, Табита? — промълви немощен глас. Един от Близнаците. — Могул, Могул е…

Гласът секна, промърмори нещо на някого, после настана тишина. Табита чуваше накъсаното си дишане. Тя плесна с длан по шлема си. Разнесоха се тежки стъпки, объркани гласове, един от които на Марко.

— Саския? Там ли си? Какво се е случило с Могул?

— Нищо ми няма — енергично отвърна акробатът, прекалено близо до микрофона. — Ти добре ли си, Табита?

Да, струва ми се — отвърна тя. — Алис е…

Не знаеше какво е станало с Алис. Отново опита с клавиатурата. Екранът премигна и се изпълни със смущения.

Внезапно от трюма се чуха крясъци и тропане.

Саския — Табита бе сигурна, че е Саския — уплашено изпищя.

— Саския? Какво става? Какво има?

— Не, не, върни се! — извика близначката. Трополене, скърцане, прекатурване на багаж.

— Саския! — отново опита Табита.

Марко викаше, Саския викаше, Могул викаше, не можеше да се разбере нито дума. Табита отключи шлюза на трюма. Не се случи нищо.

— Добре ли сте всички? — повтори тя. — Какво стана? Ужасени гласове, паника, тичащи стъпки. Никой не я слушаше.

Табита не искаше да помръдне. Не искаше да напусне мрежата си. Искаше да остане там, изолирана от чудовището. Не искаше да знае какво става в трюма. Щеше да ги остави да се изпобият помежду си и да се свърши с това.

Тя откопча мрежата и се затича по наклонения под, като разритваше пръснатите останки.

Чувстваше се тромава, сякаш се движеше под вода. Усили притока на кислород в скафандъра си и с олюляване се спусна по рампата в трюма.

Вратата бе затворена и изкривена. Опита се да я отвори. Не поддаваше. Табита заудря по нея с юмруци.

— Хей! — извика тя. — Хей, чувате ли ме?

Нищо. Включи радиостанцията и отново ги повика.

Пак нищо.

Огледа се наоколо. Илюминаторите бяха покрити с извънземна растителност. Коридорът тънеше в кехлибарен сумрак. И двата предни шлюза бяха издържали, макар че лявата стена бе жестоко огъната.

„Алис“ беше добър кораб. Вече не строяха такива.

Втурна се обратно в кабината и затършува в едно от чекмеджетата, където смяташе, че може да има лост. Нямаше, но откри голям гаечен ключ. Извади го и се върна при трюма.

Пъхна ключа между касата и вратата и натисна. Той се изплъзна и едва не се блъсна в шлема й. Внимателно! Все още трепереше и беше възбудена от кислорода. Отново заблъска по вратата, ала не получи отговор.

Завъртя се и се покатери по стената, приклекна и се хвана за изкривения ръб на вратата. Решително вдигна ключа над главата си и удари огънатия метал. После скочи долу.

Вратата със скърцане се отвори като капак на консервена кутия.

Вътрешната вече бе открехната. Табита спря с ключа в ръка и надзърна през пролуката.

Помещението тънеше в мрак. Сцената й се стори същата като онази преди да прати роботите да разчистят: разхвърляни кашони и сакове, професионално оборудване и лични вещи, кабели, част от психеделичния стенопис на Саския.

Не забеляза нито кръв, нито трупове. Ако вътре имаше див венериански звяр, тя не можеше да го види.

С разтуптяно сърце, Табита отвори вътрешната врата с крак.

Нямаше никой.

Като разрита пръснатите по пода чанти и дрехи, тя влезе в трюма.

Кракът й опря в тяло. Един от роботите, съвсем смачкан.

Друг робот седеше пред нишата си с дайре в манипулаторите си. Тя застана до него и бързо плъзна поглед наоколо.

Огромен черен Молец Пляскаше с криле и жужеше до угасналия вентилатор.

Табита разрови багажа, докато се увери окончателно, че няма никой, после изтича при задния шлюз и излезе от трюма. Погледна в тоалетната, камбуза и каютите. Всичко бе обърнато с главата надолу. Илюминаторите бяха покрити с кал.

Върна се в трюма, премести някакъв съборен високоговорител и претърколи сплескания робот. Беше безнадеждно. По тялото му имаше влажни петна, сякаш предусетил края си, се е разплакал. Тя се наведе над него, като прокарваше фиброоптичните му вътрешности през пръстите си.

Сред разсипаното съдържание на кош с резервни части видя ръба на порцелитовата пътна кутия на Тал. Табита я издърпа навън. Все още бе затворена. Индикаторите на жизнените признаци светеха в зелено. Тя почука по капака.

Нищо.

Наклони се и с известна трудност доближи външния си микрофон до пролуката на капака. Стори й се, че чува тихо похъркване.

Напълно объркана, Табита се изправи и затърси с поглед из трюма, като бършеше мокрите пръски от стъклото на шлема си.

Валеше. В трюма на „Алис Лидъл“.

Едва тогава й дойде наум да вдигне очи нагоре.

Таванът бе пробит като картонен кашон, изтърбушен от изгубил търпение човек. През лилавия листак навън венерианското небе висеше, сякаш бе от нажежен до червено цинк.

Табита нарами тежкия ключ, изкатери се по стълбата и подаде глава навън.

„Алис“ беше потънала в каша от смачкана растителност. По покрива на кораба се валяха отчупени вейки и лиани, много от тях овъглени. Земята бе мочурлива и от нея се издигаше пара. Между странно издутите клони на дърветата се виждаше тежък вълнист облак, покрил небето като обърнато наопаки море. Гората представляваше лабиринт от сенки, тук-там разкъсвани от снопове заплашителна светлина, плътна и огнена.

Трябваше й известно време, за да забележи, че светлината е заоблена. Светът като че ли се надигаше наоколо й, сякаш стоеше на дъното на огромен леген, пълен е гниещи растителни останки.

Тя ги повика по радиостанцията. Стори й се, че долавя далечни гласове и шляпащи звуци, ала никой не й отговори.

Отново включи ботушите си и предпазливо изпълзя навън на дъжда.

Без да обръща внимание на болките и изтръпването в крайниците си, Табита се изправи върху горещия покрив на кабината и погледна по дължината на разбития си кораб.

Всички скенери и антени, които бе поправила по време на пътуването, бяха жестоко изтръгнати и изкривени. Корпусът на „Алис“ беше обгорен и ожулен, сякаш е минавал през гигантска мелачка. Медните му инкрустации бяха покрити с прах и разядени от киселина чак до основата. Крилете му бяха огънати и от тях висяха лепкави лиани. Навсякъде имаше лилаво-червена кал и лъскавочерна пръст.

Лежеше на открито пространство, което неволно бе разчистил с падането си. Зад него се виждаше тунел от повалени и счупени дървета. Можеха да се нарекат „дървета“ само по аналогия, разбира се. По-скоро приличаха на отпуснати купчини мухлясала кожа, на кули от смачкана гъба или на грамаден плачещ карфиол. Много от тях бяха почернели и горяха.

Табита викаше ли, викаше.

Проблесна зелена мълния и в ушите й отекна тътен. Тя се огледа наоколо, ала всичко бе толкова объркващо, дърветата бяха толкова много и толкова странни, светлината — толкова мрачна и изкривена, че не можеше да си обясни какво вижда. Мочурището като че ли се надигаше и пулсираше наоколо й.

Листакът от дясната й страна прошумоля.

Тя стисна ключа. Сърцето й туптеше в гърлото.

— Табита! — разнесе се в ушите й вик, отчаян и познат. Някой от Близнаците се беше справил с радиостанцията.

— Кой е там?

— Саския.

— Къде сте?

— Тук — отвърна акробатката. Табита впери очи в храстите.

Клоните отново се раздвижиха. Зърна сребриста фигура, която си проби път през гъсталака и излезе на открито.

— Какво става? — попита Табита. — Къде са те?

Саския се задъхваше и от думите й не се разбираше почти нищо.

— Марко тръгна след него, Могул също, но той е ранен. Ранен в главата. Не мога да го открия.

Скафандърът й, едва сега забеляза Табита, бе уникална изработка от светъл хром. Всичките му системи бяха събрани в една-единствена тънка гръбна перка. Изглеждаше така, сякаш би се чувствала по-удобно под вода, като някаква футуристична акула киборг.

— Къде сме, Табита?

— На Венера, ти къде мислиш? — Беше ядосана, че са избягали, дразнеха я несвързаните думи на Саския.

Отново блесна мълния. Дълбоко в гората нещо започна, да вие към нея.

— Ела вътре — каза тя и се върна обратно по същия път, по който бе излязла.

Близначката влезе в трюма и се приближи до Табита. Лицето й под триъгълния визьор беше восъчно бледо и измъчено.

— Могул е ранен в главата — замаяно повтори тя.

— Къде е той? — попита Табита.

Саския тромаво се опита да я прегърне и махна със сребристата си ръка към цялата ужасна гора на венерианската Афродита Тера.

— Не зная! — извика тя. — Мислех, че може да се е върнал тук.

Акробатката се отдръпна от Табита и затършува из купищата багаж, сякаш се надяваше, че изчезналият й брат се крие там, за да изскочи внезапно и да ги изненада.

Табита я последва.

— Какво прави Марко?

— Търси го! Той избяга!

— Кой е…

В този момент осъзна, че отговорът е пред очите й.

Цилиндричният ковчег на фраска лежеше отворен в локва вода.

Вътре нямаше нищо.

43.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 09.01.225

ГОТОВНОСТ

Здравей, Алис.

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ. ЩЕ МИ РАЗКАЖЕТЕ ЛИ ЗА ФРАСКА?

За кой фраск?

ЗА ОНЗИ, КОГОТО СТЕ СРЕЩНАЛИ НА „ШАРЕНИЯТ ПАПАГАЛ“.

А, онзи фраск. Това беше фраскски керван, трябва да съм ти го казвала.

ДА, КАПИТАНЕ, СПОМНЯМ СИ.

Водеше го кораб, за който знаехме само, че се казва „Василиск“, небулонски „Стрийвър“ от Изобилие, фраските тъкмо бяха построили Изобилие, струва ми се, или във всеки случай поне работеха по станцията. Той пристигна и влезе в ниска геостационарна орбита около Селуция, прекалено късно, за да се включи в банкетите. Просто увисна неподвижно като бозаво хвърчило в розовото небе.

Веднага щом пристигнаха фраските, всичко утихна. Хората се върнаха на корабите си, представителите на делегациите побързаха да направят визита на „Василиск“. Откъм каньона Копрейтс навяваха прашни бури.

Трикарико ми беше намерил работа в складовете на „Шареният папагал“, която ми даваше много свободно време, за да идва при мен и да ми досажда.

РАЗБИРАМ. ПАК ГОВОРИТЕ ДВУСМИСЛЕНО.

О, работата си беше съвсем сносна, като имаш предвид тогавашния ми опит. Но не се бях побъркала от радост. Трикарико малко започваше да ми омръзва. Не исках непрекъснато да съм с него, имаше толкова много нови неща, които да разглеждам и правя. Когато керванът най-после потегли и Трикарико известно време беше много зает, аз бях погълната от загадките на работата при семейство Мандебра. Ако я вършеше както трябва, човек очевидно можеше да получи значително възнаграждение.

Веднага разбрах, че за да постигна нещо, трябва да се махна от складовете.

Отначало не можех да понасям интендантката. Тя беше оплешивяваща трантка на име Уеник, издигнала се до този пост благодарение на вманиачеността си по сапуна, оцета, аргоновите капсули и цветните химикалки. Нито един бушон не напускаше склада на Уеник без три отделни фактури.

И ужасно се гордееше с работата си. Ако всичко във флагманския кораб на семейство Мандебра блестеше, това се дължало единствено на факта, че тя осигурява полира! Е, всичко това не ми пречеше, същото беше и при капитан Франк, само дето тук беше по-чисто. Проблемът бе, че Уеник никога не забравяше нищо.

— Табита Джу, Табита Джу, къде сссамозалепващи кабелни закопчалки шести размер, цвят сссин?

— Няма ли ги там? — отвърнах аз, като се чудех на кого съм ги дала. Винаги ги давах на някого, без да си направя труда да ги впиша.

— Не, Табита Джу, няма. Втор инженер Морис Мориалос напира за шести размер, сссини, о, Господ. Втор инженер Морис Мориалос, ти го знаеш какъв.

— Остави това на мен — казах аз и му пратих шести размер, само че оранжеви. Мислех си, по дяволите, какво значение има? После, разбира се, Уеник щеше да научи и да ми го изкара през носа. Ако все още бях там.

Махнах се в деня, в който дойде фраскът.

Случи се два дни, след като минахме покрай Деймос. Едва напредвахме, защото чакахме тежките земянитски и фраскски кораби да наберат скорост. Върнах се в склада, след като се бяхме забавлявали с Трикарико, и заварих Уеник безпомощно да се опитва да спечели разположението на създание, което приличаше на насекомо с размери на пони или по-скоро на изсъхнал храст.

Фраскът стоеше с гръб към мен. Никога не бях виждала фраск толкова отблизо. Надявах се, че няма да се завърти много бързо.

— Табита Джу, къде била? — попита ме Уеник. — Трябвало върне пред половин час.

Измърморих някакво оправдание, като зяпах към фраска и предпазливо го заобикалях.

— Съжалявам, трябваше да отида при боцмана за…

— Няма зззначение — с необичайно остър за нея тон ме прекъсна Уеник. — Това командир, о, Господ, какво казал име, командир?

Създанието издаде звук като кашлящо насекомо с размери на пони или като фъстъци, избухващи в книжна торбичка.

То бързо се завъртя и ме погледна.

ВИЕ КАК РЕАГИРАХТЕ, КАПИТАНЕ?

Замръзнах на място, предполагам. Определено не правех никакви съзнателни движения.

— Табита Джу, командир, да, хм, дошла склад инспектира. Опитвам покажа й сама, но, о, Господ, не мога накарам я разбере система…

В помещението се носеше специфична миризма, остра и неопределена. Трантите са смрадливи, нали знаеш, Алис? Не бях сигурна дали е миризма на отчаян трант, или на нетърпелив фраск.

Уеник се беше сблъскала с нещо по-сложно от робот, нуждаещ се от нов акумулатор, и изпадаше в паника. А може и да беше права. Какво знаех за фраските? Че не са опасни, стига да се държиш с тях делово. Спомнях си думите на Трикарико, но не знаех дали му вярвам. Трантите познаваха фраските от хиляди години. Уеник може би имаше всички основания да излъчва наоколо феромони на страх.

Виждах, че трябва да се намеся. Отведох интендантката настрани.

— Мисля, че я объркваме — казах аз. Чудех се по какво съди, че е женска. — Остави ме сама с нея. Ще разбера какво иска.

Уеник се колебаеше. Не й се щеше да изоставя любимия си склад, особено в ръцете на невярна и некомпетентна извънземна като мен. Но щом вътре имаше фраск, предпочиташе да е където и да е другаде.

Веднага щом взе решение и излезе, аз се втурнах към комуникатора. Канех се да повикам Трикарико, но после ми хрумна по-добра идея. Свързах се с мостика и попитах дежурната офицерка:

— Случайно да имате изчезнал височайш посетител?

— Какво? Кой е там?

— Табита Джут от склада — отвърнах аз, като небрежно пропуснах да спомена ранга си.

— Света Дево, да не е слязла при вас?

Потвърдих и прекъснах връзката. Хм, казах си, значи Уеник е имала право. Всички се бяха паникьосали.

После завързах разговор с фраска.

ЗА КАКВО РАЗГОВАРЯХТЕ?

По работа, разбира се.

— Ссскладове — изсъска създанието или поне аз така го разбрах.

— Да, складове. Абсолютно права сте. Ние от „Шареният папагал“ сме горди, че разполагаме с извънредно богати и модерни комплекти оборудване и резервни части за всички търговски шхуни, които се използват в момента — заявих и посочих с ръка наоколо.

Фраскът запращя.

Нямах представа какво казваше, затова закимах и продължих да дърдоря. Разказах й за всички самозалепващи се кабелни закопчалки, сини и оранжеви, обясних й колко грижливо съхраняваме, хранителните стоки и нетрайните продукти и как ги складираме далеч от отровните и запалителните вещества.

Фраскът ме наблюдаваше с мънистените си очички. Когато се движеше, крайниците му пропукваха. Движенията му бяха резки и отсечени, прекъсвани от периоди на абсолютна неподвижност. Нищо не го отличаваше от изсъхнал храст.

Продължавах да усещам онази неопределена миризма. Чудех се с какво да го замеря, ако реши, че му е писнало от обясненията ми и от самата мен.

В този момент вратата се отвори и дойде помощ.

Влезе Мелиса Мандебра, следвана от стюарда й, помощник-капитана и двама пазачи. След нея бързаше Уеник. Не очаквах да се появи самата Мелиса, но направих всичко възможно, за да се възползвам от случая. Представих й се, казах й, че аз съм открила изгубилата се гостенка, даже й обясних, че е проявила огромен интерес към нашата скромна работа в складовете.

Мелиса ме гледаше. Гледаше ме така, като че ли напълно ме разбира, но отнякъде много далеч, всъщност, като Кстаска.

Дрогирала си се, помислих си аз, нали, Мелиса?

После тя отвори уста и заговори на моята височайша гостенка. На фраскски.

Беше ужасно. Все едно че някой болен от ларингит се е задавил с кости от риба.

Фраскът енергично завъртя глава и й отговори.

След това двете се засмяха.

Няма да се опитвам да ти опиша как звучеше смехът им.

С това всичко свърши, цялата група с огромно облекчение се изниза от склада. Никой не беше по-облекчен от Уеник.

ПО-ДОБРЕ ЛИ СЕ РАЗБИРАХТЕ С НЕЯ СЛЕД ТОВА?

Не. Струва ми се, че просто се чувстваше нервна в мое присъствие. Трикарико обаче беше много доволен. Отнасяше се с мен като с някакво чудо, шимпанзе, което изведнъж е започнало да рецитира „Макбет“. Разговаря за мен с пилота на совалката, жена, която вече беше на възраст. Тя бе единствената на „Шареният папагал“, която развеждаше големците. Ако се наложеше, можеше да я замени всеки от младшите офицери, но Трикарико я убеди, че е най-добре да й обучават специална заместничка.

Мисля, че искаше по този начин да ме задържи на кораба.

Тя споменала името ми на Мелиса, която си ме спомняла с мъгляво одобрение.

Та тогава се научих да пилотирам.

Вече имах известен опит от „Тлъста уста“ и полетите в периферията на кервана бяха като глътка свеж вятър след маневрите, в които трябваше да помагам на капитан Франк при приближаването му към някой особено прекрасен боклук. До Юпитер единственото задължение на офицерската совалка на „Шареният папагал“ беше да откарва семейство Мандебра и техните гости на приеми на борда на „Негърски спиричуъл“, „Скорпионска скръб“ и другите големи кораби от кервана. Позволяваха ми да я пилотирам по няколко вечери седмично.

Понякога получавах чаша шабле. Друг път нещо повече. Имах страхотно преживяване с един от охраната на „Повит III“.

И при първия скок поканиха Табита на бала.

44.

Бяха прегазили мочурището, като се взираха сред клоните на противните дървета. Бяха претърсили храстите, подплашвайки таралеж с патешка човка, който изтрака с кристалните си бодли в скафандрите им и избяга. Змии се спускаха от „листата“ над главите им, за да ги погледнат с хитрите си очички.

Нямаше и следа от Хектор.

На това безумно място всичко можеше да е навсякъде. Нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Бръмчаха цветя, клокочеше пръст, комари хвърляха сребристи електрически искри.

— Могул не търсеше сериозно. Наслаждаваше се на гледката, постоянно сочеше към разни неща и се смееше. После се втурна сред дърветата и се изгубихме.

Табита бе включила единствения работещ кран и трите оцелели робота и разтоварваше, кораба. Сред влажните папрати бяха струпани кожени куфари и алуминиеви кутии, обвити в парчета разкъсана червена коприна и морскосин кретон, като декор на някакъв сюрреалистичен балет. Там беше и пътната кутия, в която продължаваше да спи Тал.

Саския се опитваше да помогне, ала мислите й бяха другаде: при втората й половина. Тя стоеше в блатото с дълъг нож в ръка и сечеше увисналите по крилете и шасито на „Алис“ лиани. От време на време спираше и хипнотизирано се взираше в изнасяните от трюма вещи.

— Не плачи — каза Табита. — Ще си повредиш циркулаторите.

Близначката мъчително простена, изруга и продължи да се бори с лианите.

Табита се приближи до нея.

— Върви да го намериш — внимателно поръча тя.

Очите и носът на Саския бяха зачервени и изглеждаха ужасно на фона на бледото й като пергамент лице. Тя трескаво поклати глава и посочи с ножа.

— Това е по-важно.

— Ще се оправим. По-късно ще ни помогнеш.

Акробатката неохотно погледна към мрачната гора.

После плъзна очи към Табита и кораба.

— Вземи пистолета.

— Не е у мен. Трябва да е у него.

— Тогава вземи ножа.

Саския се поколеба.

— Няма ли да ти трябва?

Табита я потупа по рамото.

— Давай. Не изключвай радиостанцията. Обаждай ми се на всеки пет минути.

Саския прехапа устни, вдигна ръка и със странно нежно движение допря кокалчето на показалеца си към визьора на Табита.

— Обичам те — каза тя.

— Не ме обичаш — рязко отвърна Табита. — Върви да доведеш брат си. Скоро тръгваме.

На измъченото лице на близначката се изписа гняв.

— Не се дръж снизходително.

Сепната, Табита разкаяно се втренчи в очите й, после заби поглед в калта.

Когато отново вдигна глава, Саския изчезваше в храсталаците.

Минутите течаха. Огромното неподвижно слънце пламтеше през намусените облаци. Всичко се виждаше и в същото време беше невидимо. Парещата, плътна светлина като че ли проникваше през скафандъра и пронизваше костите. Избягалите при падането на кораба насекоми бързо се бяха завърнали на рояци, издаваха висок стържещ звук и излъчваха особено сияние, което смущаваше радиостанцията. Когато й се обади, гласът на Саския звучеше далечно и кухо.

Табита и роботите се опитваха да извадят кораба от блатото. Тя даде команда. Лявото крило внезапно се надигна от листата и във въздуха се разхвърчаха пръски кал.

— Страхотно, страхотно! — Табита се затича покрай кърмата. — Задръжте така!

Отново изпълнена с надежда, тя повика корабната личност.

— Хей, Алис! Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

Внезапно дъждът се усили.

Табита нареди на роботите да завържат кабелите за яките дървета, докато тя седна под едно от тях и изпи още една кутия стимулант. Безпокоеше се за малките машини, които робски се трудеха в дъжд и пек. Стандартната им изолация не бе предназначена за такива условия. Единият вече се държеше малко странно. Ако не го наглеждаше, щеше да залитне, да се блъсне в съседен дънер и да остане там, съсредоточено разкопчавайки и закопчавайки една и съща закопчалка.

За втори път се обади Саския, после чу гласа на Марко:

— Появи ли се?

— Кой? — попита тя.

— Хектор. Хектор. — Сигналът бе слаб, сякаш идваше през плътна маса стъклен памук. — Ти кой мислиш?

— Бившият ви партньор. Нали беше мъртъв?

— Беше, разбира се! Еладелдийците го застреляха. — Пращене. — … го видя. Не беше ли мъртъв?

Тя изскърца със зъби. Нямаше намерение да спори с Марко. Дори не искаше да говори с него.

— Върна ли се вече? Хм, предполагам, че не е — след кратка пауза добави той.

— Не.

— Ти добре ли си? Нали не си ранена? Сигурно само Могул е… не е толкова зле, голям късмет, а?… при теб ли е? А, вече виждам кораба… идвам.

Табита отговаряше на всички въпроси с едносрични изсумтявания. Тя се изправи, изтупа пръстта от скафандъра си и се наведе под увисналия във въздуха кораб.

— Не си прави труда, Марко.

— Трябва да поговоря с теб — каза той.

Без да прекъсва връзката, музикантът се приближаваше през гората.

— Предполагам, че се е разтопил от топлината. Хектор. Дяволите да го вземат, уплаши ни… изправи се и изскочи от онзи… се изкатери през покрива — спомняше си Марко. Сигналът прекъсваше и съскаше. — И изчезна.

Говореше напрегнато, в гласа му се долавяше шок, страх и нервност. Реагира на всичко с говорене, кисело си помисли Табита.

— Бързо се движат, тези извънземни. Сигурно… просто объркан, трябва да се е уплашил, това беше… приземяване.

Без да му отговаря, тя отвори панела на основните двигатели.

На стотина метра между дърветата зърна Марко. Скафандърът му блестеше в аленочервено и мастилено черно. Махаше й с ръка. Табита не му обърна внимание. Повика най-близкия робот и когато машината се приближи, се наведе, за да я вдигне.

Марко се втурна към нея.

— О, чакай, чакай, дай да ти помогна. — Двамата вкараха робота през отворения шлюз. Лицето му зад поляризирания визьор изглеждаше мрачно и потно.

— Господи, иска ми се да знаех къде съм — изпъшка той, докато роботът се завърташе и се плъзна нагоре по рампата към кабината. Марко уморено посочи към влажната гора. — Без скафандър може да му се случи нещо.

За миг Табита си помисли, че говори за Могул. Тя насочи вниманието си към монитора на китката й.

— По дяволите, той наистина може да загине там! — сърдито изръмжа Марко и удари с юмрук по прага.

Табита не издържа.

— Той е фраск, Марко.

— Фраск. Точно така.

— Те са единствената раса, която е строила нещо на Венера.

— И какво от това?

— Единствените, които са се самовъзпроизвеждали на Венера, за Бога. И изобщо единствените, раждали в космоса. Във вакуума.

— Ами серафимите? — подметна той.

— Казах „раждали“.

Визьорът й се затъмни за миг, докато роботът излъчваше доклад за положението.

— И какво си мислиш? Мислиш си, че ще се оправи, това ли си мислиш? — Марко изпъна палец и внезапно го заби в брадичката на шлема си, сякаш искаше да го загризе, но бе забравил, че е със скафандър.

— Марко, ако не успея да приведа кораба в движение, ние ще умрем. Тук. Скоро.

— Обаче си пратила сигнал за бедствие или нещо подобно, нали?

— Не — отвърна тя и посочи към намусения облачен океан. — Нямам енергията, за да пробия такава плътна покривка.

Той я зяпна като уплашен шпаньол.

— Затова ще го приведа в движение — съвсем спокойно заяви Табита. — И когато го направя, отсега те предупреждавам, че няма да чакам никой заблуден в гората, направо отлитам.

Тя набра сигнал до робота на борда. Дюзите тихо забръмчаха.

— Разбирам — кимна Марко. — Разбирам чувствата ти. Повярвай ми. Но онзи фраск, както ти се изрази, моят бизнес партньор, а? Той е някъде там и е ранен. Искам да кажа, смятахме го за мъртъв. Трябва да е ужасно тежко ранен. Най-малкото.

— Чудесно — отвърна тя. — Върви да го търсиш.

Той умиротворително разпери ръце.

— Добре — каза Марко. — Две неща. Според нас, трябва да знаеш две неща. Неща, които не съм имал време да ти обясня.

— Бързо — ядосано отсече Табита.

— Ами, зная, останала си с впечатлението, впечатлението, че Хектор е бил член на трупата. На „Контрабандистите“. Искам да кажа, той беше, естествено, че беше, ама не точно на трупата, ако ме разбираш.

Тя гневно се завъртя към него.

— Защо просто не се чупиш, Марко? Имам си работа.

— Толкова ли е зле? — припряно попита той.

— Все още проверявам.

— Е, зле ли изглежда?

— Да!

Марко очевидно най-после осъзна в каква беда са попаднали. Той се облегна на кораба и стреснато плъзна очи по гората, от която току-що бе излязъл. Изглеждаше изгубен, преследван, като хванато в капан животно. После се обърна, сякаш търсеше път за бягство.

Нямаше.

— По дяволите! — Марко ритна хлъзгавото шаси на „Алис“.

Табита протегна лявата си длан и го хвана за ръката. Когато той я погледна, тя повдигна десния си крак, заби подметката на ботуша си в корема му и с всички сили го блъсна.

Марко извика от изненада, загуби равновесие и се просна по гръб в калта. После мъчително простена, когато главата му подскочи и се блъсна в шлема и твърдите ръбове на скафандъра се забиха в плътта му. Табита стоеше над него, докато отчаяно се мъчеше да се изправи, но тежките му ботуши постоянно се хлъзгаха. Не му подаде ръка за помощ.

Като вдигаше пръски кал, Марко се претърколи настрани и се надигна на едно коляно. Аленият му костюм беше покрит с отвратителна гнила растителност и тухленочервена слуз. Опитите му да почисти визьора с опакото на ръкавицата си само още повече влошиха нещата.

Тя включи микрофона си. Стоеше разкрачена, с разперени ръце.

— Не ме докосвай, Марко Мец — изкрещя в слушалките му Табита. — Не докосвай кораба ми. Повече не искам да те виждам наоколо. Можеш да останеш тук и да пукнеш!

— Извинявай, Табита, извинявай! Не исках…

Докато се мъчеше да се изправи на крака, той се пресегна да се опре на шасито. Табита извика и се хвърли напред, сякаш за да го зашлеви по лицето с опакото на ръката си.

Той отскочи.

— Добре! Добре! Остави ме да стана, по дяволите! Извинявам се, казах ти вече, извинявам се! — Марко погледна надолу към калния си скафандър и отчаяно размаха ръце. — Не исках, просто…

Табита го изключи, решително му обърна гръб, отново се наведе под кораба и предпазливо пъхна глава в машинното отделение.

Той откри друг канал.

— Искам да ти помогна.

— Не можеш.

— И преди съм ти помагал, всички сме ти помагали. Не исках да ритам кораба ти, просто всичко е толкова… нали знаеш. — Гласът му стана мек и нежен. — Табита, Разбирам как се чувстваш.

— Чупката, Марко — спокойно каза Табита.

— Искам да ти докажа, че съжалявам — искрено отвърна той. — Искам да помогна, за да се измъкнем оттук!

Табита Джут извади глава от вътрешността на кораба си и посочи към гората.

— Върви да помогнеш на Саския. Открийте Могул. Когато се върнете, ще ви намеря някаква работа. — Беше категорична.

Марко се подчини. Тя го видя да изчезва в растителния ад. Видя го и няколко минути по-късно да пресича висок хребет — ален скафандър, мъчително проправящ си път през невероятните дървета към невероятния хоризонт.

45.

„Алис Лидъл“ висеше на метър и половина над мочурливата овъглена почва в гигантска люлка, опъната между дърветата. Бе отнело малко повече време, отколкото очакваше Табита. Свършиха им кабелите и се наложи да импровизират с лиани.

По някое време корабът натежа и външният ляв импулсен двигател се заби в калта. Нямаше как да се пъхнат под него и да го повдигнат. Табита вече бе изгубила един от криковете в блатото.

„Ако можеше да стане с мръщене — често казваше баща й, — вече да е готово.“ Писнало й бе да се занимава с това. Не можеха да закрепят кораба по-стабилно, а имаха да вършат други неща.

Прати роботите да почистят на борда и да изчукат огънатите стени, докато тя се помъчи да закърпи смачкания синусов прогонен генератор. В отсъствието на Марко и Близнаците се съсредоточаваше по-лесно. Докато работеше, постоянно се опитваше да примами корабната личност от скривалището й. Гълчеше я и я успокояваше. Разказваше й истории.

Дъждът отслабна до лек, нацупен ръмеж.

Повредите в страничните двигатели бяха прекалено навътре и с тези инструменти не можеше да ги достигне. Навярно бяха усилвателите на матрична компресия. Табита никога не беше ремонтирала усилвателите на матрична компресия извън ремонтен док и без да има на разположение поне три дни. Нямаше ремонтен док. Не разполагаше и с три дни. Скафандърът на Саския бе модерен боклук, този на брат й навярно също. Те не бяха предназначени за такъв ад.

Саския отново я повика по радиото.

— Саския — попита я тя, — там ли е Марко? Тръгна да те търси.

— Не съм го виждала — отвърна близначката. Въпреки че едва се чуваше, гласът й все още звучеше измъчено.

Може би се опитва да намери фраска, помисли си Табита. Не я интересуваше къде е. Или щеше да се върне, или нямаше.

— Оглеждай се за него — поръча тя.

Седнала под огромен розов карфиол, Табита обмисли положението. Най-доброто, на което би могла да се надява, беше усилвателите да не са съвсем смачкани и веригите на Шерненков все още да са в добри отношения с жироскопите. В такъв случаи (ако успееше да херметизира кораба) можеха да се надяват да излетят. (Ако импулсните двигатели запалеха. Ако не… Но можеха и да запалят. Кой знае?) Теоретично можеха да се надяват да излетят.

Господи, когато бяха строили тези машини, бергените наистина ги бяха правили както трябва.

Но пък без осев ключов кристал можеше само да излезе в орбита. За колко време — неизвестно. Достатъчно, за да привлече вниманието на случайно минаващ наблизо кораб? Навярно не, ала какъв друг избор имаше? Алтернативата бе да седи тук и да умре… или да се втурне в джунглата с крясъци и безумен смях.

Всички щяха да загинат.

Не.

Тогава? В орбита.

Без компютър, който да чертае маршрутите. Ако не успееше да получи поне елементарна навигационна помощ, щеше да се наложи да използва таблиците. Знаеше, че има екземпляр от тях. Някъде. Ако не успееше да открие таблиците, излизането й в орбита щеше да е балистичен еквивалент на плюене по тавана.

Кстаска щеше да го направи и насън, помисли си Табита. Кстаска щеше да закърпи усилвателите само с едно докосване на опашката, ако я помолиш любезно. В този момент Кстаска щеше да е страшно полезна.

Кстаска вече беше мъртва.

Всички щяха да умрат.

Добре. Така. Междувременно.

Тя се изправи и предпазливо се огледа за дебнещи горски създания. После започна да се катери по грамадния карфиол. С безбройните му разклонения изобщо не бе трудно. Табита изпълзя по гладък, лъскав клон.

Високо в тъмночервената гора видя огромни лилави игуани, които се спотайваха сред листата и лениво изстрелваха еластичните си черни езици към мушичките. Притворените им очи им придаваха постоянно развеселен вид. Смееха се на глупавите хора, които тичаха като луди наоколо, преди да умрат.

Нещо се рееше в далечината. Табита го гледаше отвратена. Предполагаше се, че на Венера има динозаври, гигантски тлъсти ходещи змии с отровен дъх. Вече беше видяла нещо подобно на скорпион и едва не настъпи малко черно влечуго, което бясно й изсъска и изчезна в калта. Нямаше нужда да са големи.

Никога не бе живяла на място с толкова много диви животни. И не й харесваше. Не й харесваше мисълта за създания, които не са нито домашни, нито разумни, нито стават за ядене.

Тя сведе очи към голия, ожулен покрив на кораба си. От комуникационните уреди наистина не бе останало нищо друго, освен десетсантиметрово парче от антена. Значи нямаше външни скенери. А с разбития илюминатор щеше да излети съвсем на сляпо.

Колкото по-малко информация, толкова по-лесно. Прегазваш всичко и изчезваш в същата посока, от която си дошъл.

След това… Нямаше смисъл да се безпокои за после. Не и докато не установеше дали все още има импулсни двигатели.

Пет минути по-късно лежеше по хълбок в калта под „Алис“. Опитваше се да закрепи втория крик, който бе вкарала под дюзата. Свита на кълбо, Табита пъхна почти целите си ръце в процепа. Ако се наклонеше с още пет сантиметра, корабът щеше да я осакати, разсеяно си помисли тя. Табита му говореше. Тихо пъхтеше, докато натискаше крика. Би дала всичко, за да може да си свали ръкавиците.

Прекара в тази поза доста време. Забрави за драконите, мушиците, фосфоресциращите игуани, малките черни змии. Изместени от по-важни неща, всички тези мисли я напуснаха и тя се превърна в машина, по-елементарна от всеки робот. Беше крик. Даже обикновен лост.

Изкривеното време беззвучно течеше. Скритото слънце не помръдваше. Марко Мец и удивителните близнаци Зодиак не се завръщаха.

Табита задържа кораба в нужното положение достатъчно дълго, за да се претърколи навън и да нареди на роботите да подложат отдолу дървесен дънер. Изгуби и втория крик, но дървото издържа. Тя се покатери на борда и припряно се изкачи по наклонената палуба, изгаряща от нетърпение да провери дюзата.

Работеше. Наред с триумфалната струя пламъци, отвътре блъвна кал. Табита запя от радост. Разплака се. Възнагради се с бира.

Обади се Саския.

— Открих го — колебливо съобщи тя. Смущения ли се чуваха или някой пееше.

— Кого си открила? Могул ли?

— Могул — отвърна близначката. — И Марко… в момента връща Могул.

— Той добре ли е?

— Не зная! — Задъхваше се, гласът й звучеше истерично. — … луд — каза Саския. — Той е щастлив. Табита? Табита, как си?… „Алис“?

— Всичко е наред. — Табита се усмихна на очукания си кораб, на роботите, с техните изолационни спрейове и лазерни поялници. — Засега.

— Имаме късмет — промърмори близначката. — Нали?

Табита се надяваше, че наистина е така.

Тя седна в мрежата си и отново започна да се бори с компютъра. Алис се появи за миг, после пак изчезна.

Беше й трудно да се съсредоточи. Един от роботите поправяше вратата на шлюза, която бе разбила Табита. Той вдигаше такъв шум, че се наложи да го прати отзад. Вратата остана увиснала. Включила охлаждането на скафандъра си до максимум, тя седеше в кабината и атакуваше укрепените лабиринти на машинната логика.

Алис летеше: бледа сянка, която пробяга по силиконовите коридори и изчезна зад ъгъла.

Изтече още един напрегнат час. По някое време й се стори, че сънува. Иззад завесите постоянно изскачаха жълти саламандри и се катереха по стените, Но там нямаше никакви завеси.

Внезапно разбра. Кислородната бутилка. Трябваше да я зареди. Колко време я използваше? Тя се огледа наоколо. Светлината зеленееше. Това обаче щеше да отнеме четвърт час. А й трябваха само още няколко минути. Продължи да пресява кодовете.

Знаеше, че е в опасност, знаеше, че трябва да отдели време, за да зареди кислородната бутилка, знаеше, че това ще проясни главата й, знаеше, че го отлага, защото мозъкът й вече е замъглен от въглероден двуокис. Но само след още няколко минути можеше да открие друг логичен блок и тогава всичко щеше да е далеч по-лесно. Дори щеше да си почине.

Ала и без това щеше да си почине за петнайсет минути, защото… Защото го искаше. Искаше да полегне.

Табита сковано изпълзя от мрежата.

— КАПИТАНЕ.

Някой я викаше.

Жена. Много позната.

— Мамо? — попита тя. Гласът й прозвуча странно, сякаш викаше по тръба. — Какво искаш?

Табита легна на пода. Зарея поглед към прелестните червени и зелени светлини. Беше толкова глупаво да прекара целия си живот в тази кабина и никога да не им обърне внимание. Бяха ужасно красиви. Бяха смешни.

— ТРЯБВА ДА ПРОЧИСТИТЕ КИСЛОРОДНАТА СИ БУТИЛКА, КАПИТАНЕ.

— След малко.

— МОЛЯ ВИ ДА ГО НАПРАВИТЕ, КАПИТАНЕ.

— Рела? Ти ли си?

Последва кратко мълчание.

— ВЕДНАГА ПРОЧИСТИ КИСЛОРОДНАТА СИ БУТИЛКА, ТАБИТА. ПРОСТО ГО НАПРАВИ.

— Доджър!

Тя се опита да се изправи, но й се стори невероятно трудно. Откри нещо на пода, нещо голямо и метално, знаеше какво е, просто не си спомняше името му. Нещо тежко. То искреше и сияеше. Прелестните светлини се умножаваха и се въртяха около главата й.

— ТИ УМИРАШ. ТАБИТА. УМИРАШ.

Накъдето и да погледнеше, Табита виждаше блещукащите пъстри светлини: по пулта, под пулта, в трюма.

В трюма нещо помръдна.

— Доджър?

Тя се наведе напред и се втренчи надолу. Примигващите светлини обгръщаха всичко като воал.

Сянка. Някой се движеше в празния трюм.

— Виждам те, Доджър.

Обаче не виждаше нищо. Табита запремигва. Усети пронизваща болка в гърдите, която й пречеше да мисли. Искаше й се да заспи, но я болеше ужасно. Имаше ли някого там?

Може да се бе върнал един от тях, един от онези с безумните скафандри.

Запищя сирена.

— ТАБИТА! ТАБИТА! ТАБИТА ДЖУТ!

— Добре, Доджър — изхриптя тя. — Заради теб. Само… заради… теб…

Но не можеше да се надигне. Сирената я притискаше към пода. Гласът продължаваше да вика, докато Табита измъчено се тътрузеше по задник до стената, за да протегне ръка и да извади кислородния маркуч от панела.

— Заради теб, Доджър.

Вкара го в респиратора си.

— Зара…

И припадна.

Ходеше под вода. По дъното. Дишаше вода. Беше лесно. Просто вдишваш и издишваш. Ех, ако знаеха колко е лесно. Бавно напредваше в тъмната вода. Тук долу имаше и звезди. Те се вълнуваха, когато се надигаше към тях. Блещукаха, пращаха й послания. Ела, казваха звездите. Ела.

Бе на дъното.

После изведнъж лежеше на пода в кабината на „Алис Лидъл“, дробовете й се надигаха от прилива на кислород, главата й кънтеше, крайниците й бяха изтръпнали. През разбития илюминатор виждаше намусеното сияние на горещата заоблена гора, димящите капки дъжд.

Идиотка такава, каза си тя, като поемаше чистия въздух. Скапана идиотка. Беше си помислила, че в кораба има някой и й говори.

— Алис? — каза Табита. Гърлото я болеше.

Никакъв отговор.

Тя се опря на стената и седна. Все още с включен маркуч, Табита се пресегна зад себе си и откопча кислородната бутилка от гърба си. После се надигна и я вкара в зареждащото устройство. Наклонила глава настрани към датчика, тя видя колко ниско е спаднало равнището на кислород и потрепери.

Имаше петнайсет минути. Бръкна в чантичката на колана си и извади последната кутия стимулант.

От трюма се разнесе дрънчене.

Там имаше нещо. Не си го бе въобразила.

— Саския?

Никакъв отговор.

Навярно папагалът бе излязъл от кутията си.

— Тал? — извика тя. — Тук, Тал.

Никакъв папагал.

Табита смукна от кутията. Болеше я гърлото.

Мъчително се изправи на крака. Мускулите й бяха обвити с шкурка. Задъхана, тя се облегна на стената и погледна към кислородната бутилка. Оставаха десет минути, през които безпомощно трябваше да чака съществото в трюма да дойде и да я изяде.

Тишина. После тих тропот и издрънчаване.

Прилеп, помисли си Табита. Сигурно беше влетял през отвора на тавана и не можеше да излезе.

Шест минути. Пет. Четири минути двайсет и четири секунди.

Отново дрънчене. Като парченца метал, каза си тя, докато отчаяно се чудеше какво би могло да е. Нещо с метални люспи; Игуаните. Това трябваше да е.

Две минути петдесет и осем секунди.

За да влезе в кораба, игуаната трябваше да се е покатерила по някое от дърветата, за които бяха завързани кабелите, да е пропълзяла по тях, да се е качила на покрива и да се е спуснала през изметнатите капаци.

Ново дрънчене, този път по-продължително.

Една минута.

Нещо имаше вътре и я дебнеше.

Табита забеляза на пода, големия ключ. Осъзна, че е затаила дъх. Щом нямаше да диша, какво правеше закачена за този кислороден маркуч?

На зареждащото устройство светна индикаторен панел. Съобщението гласеше: „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА ИЗКЛЮЧИТЕ КИСЛОРОДНАТА БУТИЛКА, ДОКАТО НЕ ИЗГАСНАТ ВСИЧКИ ЛАМПИЧКИ И НЕ ЗАВЪРШИ ЦИКЪЛЪТ“.

Табита хвана бутилката.

Машинарията изръмжа.

Панелът продължаваше да свети.

Империи се въздигаха и загиваха.

Панелът продължаваше да свети.

Вселената сънливо се въртеше около оста си.

Панелът угасна.

Табита грабна бутилката и я прехвърли през рамото си. Намести я, чу изщракването на клапана и напълни дробовете си с кислород.

Издърпа маркуча от шлема си и взе гаечния ключ.

Тя се спусна по рампата в трюма, като се движеше колкото може по-тихо. Облегна се на касата на разбитата врата и усети, че „Алис“ се олюлява под краката й.

От тъмночервените сенки се надигна нещо ниско и се насочи към нея.

Не игуана. По-голямо.

Табита замахна и понечи да запрати ключа по създанието. И тогава видя какво е. Робот с дайре.

Когато помръднеше, дайрето дрънчеше.

— Тъпа бракма — предпазливо измърмори Табита. — Дай ми го.

Роботът й го подаде. Тя му връчи ключа.

— Вземи. Поправи тази врата.

Очите му проблеснаха.

Табита приклекна, провери индикаторите на монитора си и въведе командата. После с дайрето в ръка се завъртя, за да се върне обратно в кабината. Роботът се заклатушка след нея. Тя погледна към дайрето и го разтърси. Стъпи върху рампата. И вдигна очи.

В кабината стоеше: нещо и се извисяваше над нея като голо плашило, изкоренен храст, изсъхнало дърво. То се наведе към нея, като пращеше и се огъваше на невероятни места.

Табита мъчително преглътна.

— Хххектор? — прошепна тя.

46.

Фраскът изсъска. Гласът му прозвуча като зелени вейки, подхванати от пламъци.

Табита отстъпи крачка назад.

С внезапно завъртане на хълбоци, фраскът рязко заслиза по рампата. Движеше се като акула и малко като тромава марионетка.

На слабата светлина извънземният приличаше точно на жив наръч съчки. Цялото му тяло представляваше издължена, издута маса от светлокафяви нишковидни тръби, от които стърчаха четири въжести ръце и два мършави крака, сякаш насила са били напъхани вътре или са пораснали под различни ъгли като клони на лиана. Беше гол, макар че това всъщност не означаваше нищо, все едно да се каже, че е голо някакво насекомо. Предпазваше го самото му тяло.

Фраскът се приближи до Табита в основата на рампата. Завъртя глава и я разгледа. Очите му бяха хлътнали, кръгли и черни като боровинки, много малки и ярки.

— Косссмичессски кораб — каза той.

Чу го ясно, макар че гласът му ужасно пращеше.

— Да — отвърна тя. — Моят космически кораб.

Като се движеше бавно и не го изпускаше от поглед, Табита го заобиколи и се качи по рампата в кабината. Съществото я проследи с очи.

— Казвам се Табита Джут — отчетливо произнесе тя. — Можеш да се обръщаш към мен е „капитане“.

Табита се извърна, за да остави дайрето и фраскът изсъска, което я накара да подскочи.

Тя внимателно се пресегна, постави ръка върху мрежата си, готова да я разтвори и да седне. Отново се завъртя и погледна надолу към него. Извънземният все още я наблюдаваше. Зачуди се какво разбира и колко опасен може да стане, ако се уплаши.

— Приятелите ти много се тревожат за теб — каза Табита.

Той поклати глава със странно, спираловидно движение.

— Марко Мец — продължи Табита. — Близнаците Зодиак. Твоите приятели.

Създанието не реагира.

Тя посочи през разбития илюминатор към грозната гора навън.

— Всички са там и те търсят — обясни Табита и се пъхна в мрежата си.

Фраскът се раздвижи. Той се качи в кабината и застана опасно близо до нея.

Клоните, които образуваха тялото му, бяха възлести и изглеждаха твърди като кости. На някои места човек можеше да мушне пръст между тях.

— Сссиссстема — каза съществото, погледна през илюминатора и внезапно протегна ръка пред себе си. Ноктестата му длан падна върху пулта със силно изтракване. — Ссслънчева сссиссстема.

— Венера — отвърна Табита. — Това е Венера. — Тя се опита да не гледа към лапата му. — Можеш ли да поправяш плексиглас? — Предполагаше, че навярно може, ако пожелае. Спомняше си, че бяха построили Изобилие, изпреждайки напомнящата му кост материя от вакуума, от пяната от елементарни частици.

Изражението на фраска се промени. Лицето му хлътна навътре по дължината си. Ефектът напомняше на изсъхнала чушка, внезапно разцепила се наполовина, ала движението бе навътре. Като че ли се опитваше да всмуче лицето си наполовина.

Табита потръпна.

— Виж, в момента съм много заета — бързо заговори тя. — Няма да оцелеем още дълго, ние с твоите приятели, ако не успея да поправя кораба, така че ако не възразяваш, можеш да останеш в трюма и да ги почакаш… — Табита недвусмислено посочи към рампата. — Ще се помъча да ги повикам, да им съобщя, че си добре, става ли?

Лицето му възвърна нормалното си положение. Ако това бе нормалното му положение. Устата му продължаваше да е отворена. Между дребните му зъби висяха лъщящи нишки слюнка.

Не помръдваше.

Тя предпазливо се пресегна към пулта и включи слушалките си.

— Алис, фраскът е тук, не зная дали ме разбира, какво да правя?

Не получи отговор.

— Хайде, Алис, там си, зная, че си там.

Пак нищо.

— По дяволите!

Обади се на Саския. Повика я на всички честоти с надеждата да се свърже с нея, въпреки смущенията. Изведнъж установи, че се моли да не е мъртва.

— Ало, ало, Саския, чуваш ли ме?

Откри я. Близначката пееше:

— … в слънцето, докато станем едно, едва започвали, дишайки… ние… се сблъскаме със слъ…

Сигналът беше ужасен, но тя очевидно бълнуваше. Табита затвори очи. Тази мъка нямаше край. Планетата ги поглъщаше един по един…

— Ало… бита… ваш ли ме?

Саския. Пеенето продължаваше: това бе Могул.

— Саския! Къде сте?

Фраскът нетърпеливо се размърда до лакътя й, когато се движеше — правеше го съвсем неочаквано и конвулсивно, — всичките му клони се преподреждаха, сякаш бяха тръби от сиво-кафеникава еластична материя, опъната между малки, напомнящи орехи възли. После, когато застанеше неподвижно — също абсолютно внезапно, — клоните отново ставаха твърди като кост.

— … избяга — завърши Саския. Или Могул, Табита вече не можеше да ги различава.

Някъде далеч чу и гласа на Марко.

— … идваме — каза той. — След няколко минути. — Продължаваше да дава обещания.

— Приятелят ви е тук — съобщи Табита, без да знае кой и дали изобщо някой я чува. — Приятелят ви е тук. Тук е.

Фраскът потрепери.

— Ссспаси гме — изсъска той.

Тя губеше търпение.

— Искаш ли да отидеш на Титан? — попита Табита и отново посочи към трюма. — Върви там, седни и млъкни.

Създанието се раздвижи и се отдалечи от нея, като мачкаше боклуците под бодливите си крака.

Но фраскът просто се разхождаше из кабината. Искаше й се да изкрещи. Не биваше да му обръща внимание, навярно тогава щеше да я остави на мира. Тя се завъртя към клавиатурата си. Сърцето й туптеше много по-бързо, отколкото предпочиташе.

Неканеният пътник неочаквано плесна втора мършава лапа върху пулта, точно до лявата й ръка.

Табита подскочи. Затаи дъх. Обърна се към него.

Устата на извънземния зейна.

— Върррни гме — изпращя той. — Тст.

В слушалките й отново прозвучаха гласовете им.

Най-после. Връщаха се.

— Марко — повика го тя. — Кажи на това нещо да се разкара.

— Какво нещо? — попита той. Говореше уморено и сърдито. Табита нямаше представа дали просто не я е чул, или наистина не знае кой е при нея.

— Хектор — отвърна тя. — Или нещо такова. Просто го повикай по име. Марко.

— Не му знам скапаното име.

— Страхотно.

Табита изтощено отвори мрежата си и се изправи.

Фраскът не помръдна. Препречваше й пътя.

— Ако обичаш — каза тя.

Все едно че говореше на дърво и със същия резултат. Прекалено уморена, за да й пука, Табита го бутна настрани и мина покрай него.

Той не я уби.

Клоните му бяха твърди, точно като кости.

Тя погледна през илюминатора на единия борд, после на другия. Видя ги да излизат от гората от съвсем неочаквана посока. Могул носеше електриковосин скафандър с две малки обли антени. Нямаше абсолютно нищо общо с този на сестра му. Крачеше разсеяно и зяпаше към храсталаците и небето. Саския и Марко с мъка успяваха да го насочват към „Алис“.

Акробатът забеляза увисналия между дърветата кораб. Табита чу високия му, весел смях.

Тя се завъртя и повика фраска.

— Марко Мец. Могул. Саския. Твоите приятели. Там долу — посочи Табита.

Създанието отиде до рампата и спря там.

Тя отново опита с жестове, после изгуби търпение. Качи се и го хвана за едната ръка. Хектор се отскубна и тя грабна друг от крайниците му.

— Твоите приятели! — не преставаше да повтаря Табита. Някак успя да го смъкне по рампата, отключи шлюза и отвори двете врати. — Гледай!

Могул нададе тревожен, предизвикателен вик. Той се откъсна от водачите си и се затича към откритото пространство между повалените дървета.

Марко и Саския се втурнаха след него.

Той се препъваше към кораба. Саския го гонеше, Марко я следваше. Насочи се право към вратата, на която стояха Табита и фраскът, скочи на прага и се хвана с две ръце за касата.

Широкият му визьор разкриваше цялото му лице. И по стъклото, и по главата на Могул имаше кръв. Обикновено бяла като порцелан, кожата му бе на червени й лилави петна от спукани капиляри. Предназначен най-много за разходки по повърхността на Церера, скафандърът му беше прегрял. Венера бе взривила охлаждащата му система и изолацията. Очите на Могул изпъкваха като сателитни антени, устата му зееше, устните му оголваха зъби, дълги като на кон.

Фраскът се раздвижи. Изглеждаше така, като че ли се опитваше да се почеше по гърба.

Вместо това извади малък металически син пистолет и го насочи към мъжа, който влизаше в кораба.

И стреля.

С едната си ръка Могул блъсна Табита настрани и я събори. Тя се просна на прага и едва не падна върху Саския, която скачаше вътре след брат си. Двете се сблъскаха и близначката пльосна в калта.

Фраскът отново стреля. Куршумът рикошира от вратата и се заби в тресавището, като опръска с тиня визьора на Марко.

Табита се изправи на едно коляно, Саския отчаяно се закатери зад нея. Могул се бореше с Хектор, крещеше му нещо нечленоразделно и го изтласкваше назад през шлюза. Извънземният се гърчеше, еластично се разтягаше във всички посоки и размахваше пистолета във въздуха. Разнесе се трети гърмеж.

Могул потръпна. От скафандъра му бликна струя ледено синкава пара.

Саския извика и изпищя.

Табита се метна към тях и се опита да изтръгне пистолета от фраска. Беше все едно да стиска хлъзгав кабел, теглен от голям кран.

Могул лежеше на прага и напразно се мъчеше да събори противника си. Бе успял да обгърне с ръце краката и два от горните му крайници. Табита се докопа до оръжието и рязко го дръпна. Фраскът се олюля настрани и го изпусна. Пистолетът отхвръкна в кабината.

Саския профуча покрай Табита, прескочи брат си и направи салто нагоре по рампата.

Марко също се включи в битката. Фраскът замахна с ръка и улучи Табита в гърдите. Тя падна на палубата и през мъгла от болка видя, че Хектор със светкавични движения повдига Марко и го изхвърля от кораба, влачейки надаващия крясъци Могул със себе ри. Насочила пистолета напред с две ръце, Саския се спусна по рампата и го изпразни в гърба на извънземния.

Той не обърна внимание. Навеждаше се над брат й. Размахваше четирите си ръце. Риташе с крака. Табита отчаяно се опита да се изправи.

Като продължаваше да се движи с невероятна скорост, фраскът завъртя горната половина на тялото си на 180 градуса. Стиснал Могул за шията, той го повдигна и го блъсна в палубата. Херметичният шев на врата му се пропука и отвътре блъвна струя синя пара и тъмночервена кръв.

Саския пищеше, опитваше се да отиде при него, но Табита я хвана и я задържа. Беше лека като дете.

Хектор стисна шията на Могул с две ръце. Визьорът му почервеня. Стъклото внезапно се пропука. Акробатът изви гръб, разпери дългите си ръце и широко разтвори пръсти. Краката му забарабаниха по пода. После неподвижно се отпусна.

Саския извика, отчаяно скочи към него, после се притисна към Табита толкова силно, че почти й причини болка през скафандъра.

Фраскът се пресегна към нея с четирите си ръце.

47.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 18.08.67

ГОТОВНОСТ

„Контрабандистите“ трябва да свирят на 5сватба. Трябва да свирят някъде. Навсякъде другаде, но не тук.

Страшно ще са подходящи за 5сватба.

Веднъж бях на 5сватба, знаеш ли?

НА КАКВО СТЕ БИЛИ, КАПИТАНЕ?

На 5сватба. Не са много хората, които могат да се похвалят с това.

ПРЕДПОЛАГАМ.

Не са много хората, които са били опандизвани на Мнтсе, та какво остава за 5сватба.

КАПИТАНЕ?

Да, Алис?

КАКВО Е 5СВАТБА?

Палернианска сватба. Спомняш ли си, когато бяхме на Мнтсе?

ПРЕДИ ДВЕ ГОДИНИ, НАЛИ?

Точно така. Имахме договор със снабдителите.

КАРАХМЕ ХРАНА.

Разни неща, които палернианците обичат да ядат. Магмен хляб.

КЕСТЕНИ.

Да. Жълъди, цели купища жълъди.

СУШЕНА КОНСКА КАРАНТИЯ.

Корени от сладник.

ОСТАНАХ НА ДОК МНОГО ДЪЛГО.

Ами, нали имаше сватба. После ме опандизиха. Не ти ли разказах, когато се върнах?

НЕ БЯХТЕ МНОГО СЛОВООХОТЛИВА, КАПИТАНЕ.

Не бях.

НЕ СЕ ЧУВСТВАХТЕ ДОБРЕ.

Така е.

СВАТБИТЕ СА БРАКОСЪЧЕТАТЕЛНИ ЦЕРЕМОНИИ, НАЛИ?

Точно така.

ТОГАВА КАКВО ОЗНАЧАВА 5СВАТБА?

Палернианците правят всичко по петима. Знаеш го.

НО НЯМАТ ПЕТ ПОЛА, НАЛИ?

Не, това е обществено събитие. Много обществено. Когато сключваш брак, се жениш за един от роднините си, за роднина на партньора си и за един от неговите партньори. Любовници. Всички едновременно. Искам да кажа, че така образуват петорката. Не зная какво правят в леглото, но ако се съди по 5сватбата…

А те определено се размножават.

Коридорите на Мнтсе гъмжат от деца, къдрави тийнейджъри, повели тайфи пухкави мъничета. Знаеш ли, че откакто са тук, са успели да отгледат две поколения?

Децата като че ли са навсякъде — в работилниците, на митницата, в заведенията в краката ти постоянно се завират бебета. Тичат наоколо, пищят и крадат нахут от баровете. Понякога съвсем малките се покатерват в скута ти, започват да се гушат и да ти ровят в джобовете.

Там се натъкнах на Фриц Ювенти, беше на дипломатическа мисия, изпълняваше секретна задача, не зная, уреждаше някаква тарифа в полза на Валенцуела. Там му харесваше. Обичаше децата. Разхождаш се из резиденцията на делегацията с по едно хлапе във всяка ръка, трето се подрусваше на раменете му и постоянно му смъкваше перуката над очите. Той викаше и продължаваше.

— Хей! Така не виждам къде ходя! — Обикаляше в кръгове и накрая нарочно се забиваше в стената, хлапето на раменете му пишеше от кеф, мислеше си, че е страхотно. — Ако не виждам, мога да те изпусна. — И се преструваше, че се препъва на пода, хващаше го в последния момент и другите виеха наоколо и подскачаха по стените. Мислеха си, че е страхотно.

Тъкмо той ми разказа за 5сватбите.

— Ако някога имаш възможност, Табита, съветвам те да се възползваш. — Седеше си там с брича и колосаната си яка, мило се усмихваше под огромния си нос и ме потупваше по крака. Старо коце. Говореше така, като че ли ставаше дума за групова екскурзия до Сейнт Астрея Капела, но си го спомнях от нощите на старото „Упорство“. Когато чичо Фриц се държи много сериозно и любезно, пази се!

Та именно затова толкова се зарадвах, когато ме покани. На 5сватбата, имам предвид. Женеха се дъщерята на новоназначения колдски управител, братът на един пилот, а другите бяха, чакай да си спомня, братът на нейната майка, 5братът, искам да кажа, или беше неговият 5брат и другият съпруг на нейната майка…

НАВЯРНО ИМАМ ДИАГРАМА, КАПИТАНЕ, АКО ЖЕЛАЕТЕ ДА Я ПОТЪРСЯ.

Не си прави труда, Алис. И без това всичко е страшно сложно. Цяло чудо е, че изобщо са в състояние да образуват петорки. Всъщност обаче, почти всички успяват, нали?

ТЕ ОПРЕДЕЛЕНО СА МНОГО СОЦИАЛНИ, НО НЕ МОГА ДА КАЖА, ЧЕ СЪМ ГИ БРОИЛА.

Винаги са по петима. Не само браковете им. Такива са работните им групи, спортните отбори, екипажите, оркестрите. А когато им се родят деца, стават цял клан, макар че всъщност са си голяма детска градина, както изглежда. Не разбирам как ги познават.

Щом се оженят, те са си абсолютно верни, нали знаеш, Алис. Съвсем са изгубени един без друг. Ако ги разделиш, започват да чезнат. Петорката се разпада само, когато един от тях умре. Ако не успеят да открият някой друг, някои полудяват. Понякога ги виждаш да се лутат из общежитията или ремонтните докове, четирима палернианци, приказващи с някой, който не е там. Престават да се грижат за себе си. Получават онези ужасни рани. После изведнъж започват да трошат каквото им попадне.

Обаче същото правят и на 5ватбата.

Когато се женят, палернианците се събират с всичките си роднини, а те са страшно много. И вършат едни неща, трудно ми е да ти ги обясня. Нещо като танц, оргия и бинго едновременно. Продължава с дни. Има много ядене, пиене и пушене. Затова обръщат огромно внимание на доставките.

ТАКА ЛИ ВИ ПОКАНИХА, КАПИТАНЕ?

Нещата, които докарахме, конските карантии и всичко останало, бяха спешна поръчка, защото някой им беше отказал в последния момент. Затова ужасно ми се зарадваха и ме поканиха да остана.

Първият ден беше просто голямо оливане. Искам да кажа, имаше даване на обети, бележене на уши и така нататък, но всеки път, щом някой кажеше нещо, прекъсваха церемонията за пиене, а когато петима души постоянно говорят, има много пиене. И танци под шумна музика. В залата бяха нафрашкани неколкостотин палернианци, но беше много весело и възбуждащо. И горещо… ала никой не се биеше. Когато се женят, те влизат в някакъв автоматичен хормонален цикъл, който не им позволява да се карат с някой от партньорите си или техните роднини. Това беше нещо ново за мен. Сигурно съм се държала доста зле и не съм представила добре нашия вид. Страхотно се забавлявах, повече не помня.

Когато на другия ден се домъкнах до залата, хм, до бюфета де, който всъщност повече приличаше на гигантски нощви, цялата храна беше изядена или разчистена и вместо нея в средата на пода имаше огромна камара вещи.

ВЕЩИ ЛИ?

Да. Лични вещи. Дрехи, обувки, касети, бижута, парчета глина, намазани с боя. Бухалки и топки. Дълги сакове, пълни с мазна стара вълна. Неща, без които не може да живее нито един палернианец. Бяха ужасно много.

Очевидно, когато се жениш, трябва да донесеш всичко от стария си дом, всичките си вещи, нещата, с които си израснал, и да ги натрупаш на голяма камара, а след това да ги смачкаш.

С това се създава новата петорка. Някой дава знак, петимата се появяват иззад завесата и танцуват около купчината. Всички пляскат, тропат и пърдят. После започват да скачат върху вещите си. И ги подхвърлят във въздуха. След това се замерят с тях. Мятат ги към стените; Чупят ги. Те… е, вече ти стана ясно.

И след известно време към тях се присъединяват всички гости.

Проблемът беше, че всичко това стана в голямата обществена зала на Мнтсе. Предполагам, че някои са забравили къде се намират. Сигурно у дома им на Палерния или там откъдето идват постоянно има 5сватби и всички участват в щях, така че няма сърдити съседи. Така самият ти си собственият си съсед, ако разбираш какво искам да кажа. Всичко наоколо е собственост на петимата домакини: Не зная. Както и да е, когато купчината беше изпотъпкана, започнаха да трошат мебелите. После донесоха нещата от другите стаи и ги разбиха. Картините от стените. Онези големи стъклени бутилки с цветя. Компютърни пултове. Нали знаеш, когато са възбудени, палернианците могат да носят страхотни тежести. Та ние се разделихме на две групи и…

НИЕ?

Ами, да. Те знаят как да те накарат да се почувстваш у дома, тези палернианци. Та се разделихме на две групи, по една в двете части на залата, и докато другата се опитваше да запали каквото й попадне, моята група се въоръжи с пожарогасители и започна да пръска навсякъде. Падна голям смях.

После се чу онзи ужасен вой. Беше сирена. Всички се заливахме от смях и викахме, мислехме си, че го прави някой от нас.

Само че бяха ченгетата.

Втурнаха се вътре, бяха десетки, носеха снаряженията си за контрол на тълпите, крещяха и се пенявеха. Биеха хората, лично го видях. Някой ме одра по едната ръка и хълбока.

СЕГА СИ СПОМНЯМ. КУЦАХТЕ. ВЕДНАГА СИ ЛЕГНАХТЕ. И КАШЛЯХТЕ, НАЛИ?

Имаха сълзотворен газ и ултразвукови бичове. Не зная какво нямаха. Сборичках се с двама от тях. Струва ми се, че се мъчеха да ми облекат някакви дрехи, пък аз не исках. Единият ме удари по главата. Аз не си го спомням, други ми го разказаха, когато се свестих.

Свестих се в затвор, в зикурат, и една адвокатка от земянитската делегация на Мнтсе опищяваше орталъка заради някакъв процедурен въпрос. Каза, че съм била насилена или заблудена, едно от двете. Така казват, когато някой изложи вида. Не само палернианците имат стаден манталитет.

Аз си траех и чаках да ми мине главоболието. Струваше ми се, че имам десет главоболия едно върху друго. Накрая адвокатката ме измъкна, някъде към главоболие номер осем.

Та затова закъснях да те взема, разбираш ли, Алис? Бях на 5сватба.

ДА, КАПИТАНЕ. РАЗБИРАМ.

Или може да съм била на демонстрация. На политически митинг. Бунт.

Кой ги знае палернианците?

48.

Табита стоеше пред Саския, разперила ръце, за да я защити.

— Не! — извика тя. — Не! Не! Не! Не!

Фраскът се надвеси над нея и втренчи бездушните си черни очи във визьора й, сякаш едва сега забелязваше странните метални скафандри, които носеха хората.

— Назад! — изкрещя Табита.

Тя протегна ръце и го блъсна по гърдите.

— Хайде, махни се! Назад! Назад!

Извънземният засъска като победена котка и отстъпи. Тя го изтласка покрай рампата към шлюза на трюма и се препъна в робот, който работеше с лазерен поялник.

— Назад, продължавай назад!

Зад гърба си усети, че Саския се хвърля към тялото на брат си и го прегръща.

— Влизай вътре! — извика Табита.

Фраскът движеше челюсти, пръскаше слюнки, опитваше се да й обясни нещо.

Тя спря и здраво стисна две от ръцете му, макар да не хранеше илюзии, знаеше, че ако пожелае, съществото с лекота може да я строши надве.

— Какво? Какво казваш?

— Гне пппътттници — произнесе Хектор. — Гне пппътттници.

— Тя ми трябва! — отвърна Табита. — Тя не е пътник. Тя е моят копилот! Копилот! Разбираш ли? О, Господи… Ела!

Като се движеше бързо, за да не остави на нито един от двама им време за мислене, тя го хвана за китката и го затегли нагоре по рампата към кабината. С яростен и в същото време театрален жест Табита махна с ръка към мрежата си, после към тази на копилота.

— Две. Виждаш ли? — Вдигна два пръста и посочи към своята седалка, към себе си, към другата мрежа и към Саския, която стоеше в коридора под тях и притискаше тялото на брат си като щит. — Ти я рани — заплашително произнесе Табита, — и няма да идем на Титан. Разбираш ли? Никакъв Титан!

Фраскът засъска и запращя. Възлестата му долна челюст светкавично се раздвижи напред-назад.

— Върррни гме — повтори той.

Табита го разбра. Искаше да се върне на Изобилие.

Отново посочи към Саския.

— Не — отчетливо каза тя. Я! Докосвай! Саския, за Бога, остави го и ела тук, ако не дойдеш, не зная какво ще направи той, най-добре веднага да дойдеш и да правиш точно каквото ти кажа. Саския!

Близначката остави тялото на брат си на палубата. Тя се изправи и с достолепна грация се качи по рампата.

Веднага щом се доближи на една ръка разстояние, Табита я хвана за рамото, дръпна я покрай фраска и я накара да застане между двете мрежи.

Извънземният се извисяваше над тях, ежеше се и издаваше гърлен звук като ниско, сухо ръмжене.

— Застани зад мен — нареди Табита.

Саския се подчини.

— Влез в мрежата. Направи го, просто го направи, влизай в мрежата, направи го така, сякаш го вършиш по сто пъти на ден.

Тя погледна фраска в очите и повдигна показалец, като че ли се канеше да му съобщи нещо изключително важно, нещо, което трябва да запомни.

Втренчено в пръста й, съществото изщрака с челюсти и отметна глава назад.

— Аз — твърдо каза Табита и посочи към себе си. — Тя — показа Саския тя.

Без да се обръща с гръб към него нито за миг, Табита се пъхна в собствената си мрежа й я завъртя така, че да е с лице към Хектор.

Извънземният изглежда се поуспокои.

— Остани там — предупреди близначката тя. — Не се оглеждай наоколо. Просто стой неподвижно. Мисля, че всичко ще бъде наред. — „Какво искаш да кажеш с това, че всичко ще е наред? — мислено се запита Табита. — Ние ще умрем.“ Но не като Могул.

— Ясно ли е? — попита фраска тя. — Ясно ли е?

Съществото завъртя глава като тирбушон и размаха ръце.

— Добре — кимна Табита.

— Табита! Табита!

Отвън я викаше Марко. Гласът му звучеше ужасно.

— Един момент, Марко.

Тя отново излезе от мрежата си и се опита да примами фраска обратно в трюма. Той не реагира. Марко продължаваше да стене. Табита го изруга. Като внимаваше да не прави подозрителни движения, тя отиде до шлюза и погледна навън.

Фраскът взе празния пистолет и го запрехвърля в лапи. Табита се надяваше, че Саския няма да погледне към извънземния, който небрежно стоеше над брат й. Марко лежеше в калта точно под вратата и протягаше ръце към нея.

— Боли ме — обвинително каза той. Десният му крак определено стърчеше под отвратителен ъгъл.

Табита плъзна очи наоколо. Фраскът я наблюдаваше. Да върви по дяволите.

Като се държеше за вратата, тя се пресегна надолу и хвана Марко за китката.

Хектор изскърца и изсъска. Метна се към вратата, наведе се навън като кран и бясно замахна към музиканта.

— Добре, добре! — извика Табита и остави Марко с мъчителен вик да цопне обратно в тинята. — Извинявай, Марко! — След кратка борба с извънземния успя да го натика обратно в кораба. — Би трябвало да те изблъскам навън, не вътре! — изкрещя му тя.

Размахало крайници във всички посоки, съществото се предаде, отстъпи назад и замръзна в основата на рампата, като стрелкаше Саския с подозрителни погледи.

Близначката не помръдваше.

— Хайде — настойчиво каза Табита и го дръпна за едната ръка. — Марко? — провикна се тя; — Хектор не те иска на борда.

— Какво… какво… не можеш… той не може… — запелтечи Марко.

— Скрий се някъде — отвърна Табита.

— Табита! — зави той. — Не си отивай! Не можеш да си идеш! Не можеш да ме изоставиш! Не можеш да ме зарежеш тук!

— Господи, Марко, най-добре да грешиш, това е всичко. Ще влезеш ли най-после? — гневно попита фраска тя.

Той изръмжа и заскърца със зъби.

— Искам да застанеш така, че да те виждам — строго нареди Табита. — Това е човешки обичай, известен като гостоприемство.

Хектор неочаквано се втурна през вратата, отново събори робота и влетя в трюма толкова бързо, че изглеждаше ужасяващо.

— Настани се удобно — подвикна му тя.

Извънземният недоверчиво заразмахва ръце нагоре-надолу като храмов танцьор.

Марко продължаваше да вие, кълне и умолява. Табита не му обръщаше внимание. Тя побърза след фраска в трюма и започна да събира всичко, което бе останало там: парчета плат, празни чанти, дрехи, всичко меко. После го нахвърли на купчина в ъгъла.

Най-накрая поправил вътрешната врата, роботът се покатери по стената и се зае с капаците на покрива.

— Седни там! — нареди на Хектор Табита и потупа камарата. — Меко. Хубаво. Удобно. — Чудеше се каква представа за удобство би могло да има създание, което се състои само от интелект и рефлекси и е способно да живее във вакуум. — Трябва да се опитам да задействам кораба.

Тя се завъртя, без да чака да види дали ще й се подчини. Забеляза пътната кутия на Тал и за миг се поколеба дали да не я изхвърли навън при Марко, Не, каза си Табита, той просто щеше да я отвори. Марко не можеше да живее, без някой да му се възхищава.

Взе кутията и я понесе към кабината.

— Марко — на излизане от трюма извика тя, няма да отидем много далеч, ако изобщо отидем някъде. Ако успеем да намерим помощ, ще дойдем за теб. Но все още не можем да излетим — поклати глава Табита и сбърчи лице, докато минаваше край сгърчения труп на Могул, — и ще ти трябва време да си намериш подслон. Затова на твое място щях да започна да търся. Разбра ли ме?

Отговорът му беше нечленоразделен и мръсен.

Тя остави кутията на Тал под мрежата до чантата си в дъното на кабината, после се приближи до пулта. Завъртя се, стисна ръката на Саския и хвърли поглед към единствения работещ монитор, който се свързваше със скенера в трюма.

Картината бе замръзнала. Фраскът стоеше точно там, където го, беше оставила. Не помръдваше. Табита отново сведе очи към близначката.

— Защо го направи? — попита тя.

Саския повдигна лице към нея. По дългите й скули се стичаха сълзи.

— Той те спасяваше…

— Не плачи. Това прецаква циркулаторите.

Акробатката се опита да се усмихне. Лицето й се сгърчи. Мършавите й рамене се разтърсиха.

Табита енергично хвана дланта й.

— Разбираш ли от корабни личности?

Саския подсмръкна и поклати глава.

Табита отново погледна към трюма. Същата картина. Потърси гривната на футуристичния скафандър на близначката, откри жака на аудиосистемата, изтегли го и го включи в пулта.

— Казва се Алис — обясни тя. В този момент нямаше нищо невъзможно. Поне щеше да й намери работа.

Табита се наведе надолу, притисна визьора си към този на Саския и й прати целувка. После напусна кабината, заобиколи Могул и влезе в трюма.

Фраскът продължаваше да стои в същата поза. Той я погледна като полудяло дърво.

— Настани се — посъветва го тя и плъзна очи наоколо. Търсеше ковчега му, ала го бяха изнесли навън, заедно с останалия багаж. Табита използва монитора на китката си, за да накара крана да го върне обратно.

Когато машината забръмча, извънземният конвулсивно потръпна и вдигна поглед през отворения покрив към мокрите псевдодендроиди и горещото небе.

— Поправя кораба — успокоително поясни тя. Фраскът се приближи и се наведе над нея.

— Кррран — разбиращо отвърна той.

Престори се, че не му обръща внимание. Чудеше се какво друго разбира.

Като използва един от роботите навън, успя да повдигне цилиндричния ковчег, въведе команда и го насочи към отворения шлюз.

— Убедена съм, че седнал ще ти е по-удобно — каза му тя. После се настани върху купчината в ъгъла и го повика при себе си.

Когато се приближи, съществото се просна в цял ръст, протегнало колене и лакти под странни ъгли. Приличаше на безумен скакалец.

— Добре! Добре! Да! — похвали го Табита. — Да! Да! — Тя бавно и предпазливо се изправи.

Фраскът изсъска. Но остана на мястото си.

— Скоро ще тръгнем — излъга Табита.

Хектор я наблюдаваше с мънистените си очи, докато тя заобикаляше робота, за да излезе от трюма.

Ковчегът висеше в шлюза. Табита хвърли поглед навън. Марко пълзеше по корем в калта на десетина метра от кораба и влачеше ранения си крак.

— Продължавай, Марко, отлично се справяш!

Видя го да завърта глава и да поглежда към нея през овъглената гора. Видя очите му — неговите красиви очи.

Спусна ковчега в коридора до Могул, отвори капака и като се мъчеше да не мисли за него, прехвърли трупа вътре. Беше лек като сестра си.

Припряно намести крайниците му и затвори цилиндъра. Сбогом, Могул. Имаше време…

Не довърши мисълта.

Изправи се и усети, че й се завива свят. Изтощението се стовари отгоре й като чувал с пясък. И нямаше изгледи скоро да си почине. Навярно в аптечката бяха останали още стимуланти.

Табита се върна в кабината.

Саския бе протегнала слабия си показалец над клавиатурата и гледаше към екрана.

Той светеше.

Имаше надпис.

„НЯКОГА ИМАХ СЕСТРИ, САСКИЯ, НЯКОЛКО СЕСТРИ.“

— Алис!

49.

Странно е, че много хора не вярват в историята за Венерианския ремонт. Дори онези, които приемат версията за Чудодейните торпеда, не са убедени в този невероятен подвиг на Табита.

Техните аргументи са прости. Колкото и да е смела и решителна, възможно ли е Табита Джут само с основни познания и елементарно помощно оборудване да възкреси кораба си, разбил се на най-отвратителната от вътрешните планети? И в такъв случай, колко време трябва да й е отнело това? Как е оцеляла достатъчно дълго и изобщо дали се е приземила на Венера? Има и такива, които твърдят, че ставало дума за съвсем друг кораб („Първоначалната концепция“, предполагат едни, други говорят за „Lacrimae rerum“).

Мога да ви уверя, че капитан Джут наистина се разби на Венера, поправи кораба си на място и излетя. Беше точно, както ви казвам, и отговорността за доказателството лежи върху онези, които твърдят друго. За останалите е достатъчно за пореден път да спомена издръжливостта на бергенския „Таласъм“, самата му трайност, която накрая направи производството на този модел нерентабилно. Ако някой лекотоварен кораб от онези години би могъл да победи в схватка с адската богиня, това е Таласъмът.

Ала неверниците отново клатят глави, намигат и допират показалци до дългите си, любопитни носове: „Алис Лидъл“, подмятат те, не бил обикновен „Таласъм“.

Така да е. Кой съм аз, че да споря с тях? Точността не е единствения материал, от който е изградена историята. Всички трябва да преклоним глава пред историята, дори онези от нас, които нямат шии.

За останалите: аз познавах „Lacrimae rerum“. Венера нямаше да се церемони с него. И ако „Първоначалната концепция“ твърди, че е бил на планетата, трябва да ви уверя, че не е така. Паметта му изневерява.

Дали забележителната издръжливост на „Алис Лидъл“ се дължеше на различните му подобрения? Вече не може да се каже. В състояние ли е някой убедено да заяви, че Табита Джут наистина го е постигнала сама, че Капела няма пръст в избавлението й? В състояние ли е някой убедено да заяви, че през този период изобщо се е случило нещо, в което Капела да няма пръст?

— Алис? Добре ли си?

— ДА, БЛАГОДАРЯ ВИ, КАПИТАНЕ.

Табита стоеше до Саския, обзета от странна смесица от облекчение и ревност.

— Къде беше?

Отговорът на корабната личност се забави за миг.

— НЕ ЗНАЯ, КАПИТАНЕ, НО БЕШЕ МНОГО ТЪМНО И ОБЪРКВАЩО.

— Аз ти говорех, спомняш ли си?

— СПОМНЯМ СИ ХЕРУВИМ.

— Кстаска.

— НЕ. ХЕРУВИМИ НАВСЯКЪДЕ ОКОЛО МЕН. РАБОТЕХА ПО МЕН.

— Кстаска работеше…

— РЪКОВОДЕШЕ ГИ ВИСОК ЧЕРЕН СЕРАФИМ В ЧЕРЕН ХРОМИРАН СКАФАНДЪР. ХЕРУВИМИ ПОПРАВИХА ВГРАДЕНИТЕ МИ ПАНЕЛИ И МЕ ИЗЧУКАХА С МАЛКИТЕ СИ ЧУКЧЕТА ВЪВ ВАКУУМЕН ДОК. НАБЛЮДАВАШЕ ГИ ФРАСК В КОСТЕНА ЛЮЛКА.

Табита и Саския се спогледаха.

— Вече будна ли си? — попита Табита.

— ПРЕДПОЧИТАХ ДА СЪНУВАМ.

— Будна си.

Тя признателно погледна към близначката.

— Какво й направи?

Саския сви рамене и широко разпери ръце през мрежата. Между дланите й за миг проблесна бледа, но позната дъга от сребърни звезди.

Табита седна, включи се в пулта и провери в аптечната. Вътре вече нямаше нищо. Наложи си да задържи очите си отворени и ги насочи към единствения оцелял монитор.

Той показваше различни изгледи от трюма. Фраскът лежеше върху импровизираното си легло от театрални костюми. Смален от камерата, извънземният повече от всякога приличаше на сламено плашило от някакъв селски празник, очакващо факлата.

— Искаш ли да направиш нещо по този въпрос, старши офицер Зодиак?

Саския енергично кимна, после поклати глава. Изглеждаше; не по-малко изтощена, отколкото се чувстваше Табита.

— Предполагам, че няма шанс да получа кутия кафе, нали?

Близначката отново разпери ръце. Просто ръце, съвсем обикновени ръце.

Табита провери монитора на китката си. Роботите бяха направили всичко възможно.

— Алис, дали съм заключила капаците на трюма?

— НЕ, КАПИТАНЕ.

— Повикай роботите и заключи. И ми съобщи дали си готова за пътуване.

— ПЪЛЕН ДОКЛАД ЗА ПОВРЕДИТЕ ЛИ ЖЕЛАЕТЕ, КАПИТАНЕ?

— Не! Само една дума. Ще се задоволя дори с една сричка.

— ЗЛЕ.

— Интегритет?

— 78,65%.

— Това достатъчно ли е, за да отлетим?

Последва съвсем кратка пауза.

— ЕДВА-ЕДВА, КАПИТАНЕ.

— Имаме ли достатъчно енергия, за да отлетим?

— ЕДВА-ЕДВА, КАПИТАНЕ.

— И да излезем в орбита?

— НЕ ЗА ДЪЛГО, КАПИТАНЕ.

— Можем ли бързо да направим нещо, което значително да увеличи шансовете ни?

— С КАКВИ РЕМОНТНИ СЪОРЪЖЕНИЯ РАЗПОЛАГАМЕ?

— Огледай се наоколо — отвърна Табита.

СЪЖАЛЯВАМ, КАПИТАНЕ, НЕ СЪМ В СЪСТОЯНИЕ.

— Това е Венера, Алис — обади се Саския.

— ПРЕПОРЪЧВАМ НЕЗАБАВНО ПОТЕГЛЯНЕ — светкавично каза Алис.

— И аз така си мислех. — Табита отпусна ръце върху пулта и сведе глава за миг. Чувстваше се едновременно изтощена и облекчена. Мисълта, че все още има кораб, донякъде й помагаше да преодолее стреса. — Начално загряване, Алис. Докладвай за аномалии. Свържи се с чертожния компютър и ни осигури добра орбита.

— КАКВО ТОЧНО ОЗНАЧАВА „ДОБРА“, КАПИТАНЕ?

— Каквато ни е по силите.

— ХОПА-ХОП, КАПИТАНЕ.

Табита повдигна глава и удивено погледна към Саския.

Близначката нещастно се взираше през дупката в илюминатора.

Отново сведе очи и примижа към монитора.

— Не се безпокой, Хектор, господин Фраск — извика тя. — Те няма да те безпокоят.

Извънземният не помръдваше. Лежеше в ъгъла и подозрително наблюдаваше трите робота, които тържествено се прибираха в нишите си. Капаците над него бавно се затваряха.

Табита бе убедена, че я чува.

— Отлитаме всеки момент — високо му каза тя.

Саския откопчаваше мрежата си.

— Ще го погреба — каза акробатката и се изправи.

Табита се ужаси.

— Няма време! — възрази тя. — Пък и скоро ще се върнем… Алис, готова ли си вече с орбитата?

— ИЗЧИСЛЯВАМ.

— Ще го погреба — повтори Саския.

Тя се спусна по рампата, откри трупа на брат си в ковчега от „Сънят на праведните“ и го издърпа в шлюза. Като хвърли поглед към кабината, Саския затвори вътрешната врата след себе си.

Ядосана, Табита се изключи от пулта, изтича след нея и отиде до илюминатора. Марко не се виждаше.

За щастие Саския разбираше, че бързат или изобщо не бе имала предвид дълги церемонии. Тя отключи шлюза и външната врата и застана на ръба с ковчега в ръце. От всички начини, по които беше прегръщала брат си — с нежност, с любовно желание или просто по време на изпълнение — този бе последният и най-странният.

Близначката нададе висок, отчаян вик и хвърли сребристосивия цилиндър навън.

Той пльосна в калта и постепенно започна да потъва.

Саския се разрида и протегна ръце, като че ли да го хване, ако Могул реши да се откаже от потъването си и да скочи обратно на борда.

— ОРБИТАТА НАЧЕРТАНА И ВЪВЕДЕНА — съобщи Алис. — РАЗРЕШЕНИЕ ЗА НАЧАЛО НА…

— Давай, Алис.

Външната врата се затръшна и се отвори вътрешната. Саския влезе в коридора. Движеше се замаяно, замислено свела очи.

И се хвърли в обятията на Табита, докато шлюзът зад нея се затваряше.

— Къде отиваме? — съкрушено попита тя.

— Горе — като я прегръщаше, отвърна Табита. — Единствената ни възможност е да се издигнем в орбита и да закрещим с всички сили. И да се надяваме, че някой ще ни забележи преди да паднем.

— Да крещим ли?

Табита я остави да влезе в кабината и посочи към един от датчиците.

— Това са координатите — каза тя. Помогна на Саския да се пъхне в мрежата си, наведе се над пулта и натисна няколко копчета и клавиши. — Напиши ги и въведи сигнал за помощ. Ако наоколо има някой, туристически бус, тераформатор, който и да е, може да дойде и да ни прибере. В противен случай все някой ще засече сигнала и е длъжен да ни помогне.

— Длъжен — повтори Саския и неопитно занатиска бутоните, докато Табита се настаняваше на пилотската седалка.

Мониторът продължаваше да показва неподвижния фраск.

— Добре — въздъхна Табита. — Да видим какво ще се случи, ако направя така.

Тя натисна един от клавишите.

Кабината се изпълни с червена светлина. Разнесе се високо бръмчене.

Саския написа сигнала и го въведе. Табита отново хвърли поглед към монитора, където образът на извънземния се разкъсваше от зигзаговидни линии и смущения. Всичко действаше мудно и с ужасно хриптене. Изпод пода отекна бавно, неравномерно тропане.

Близначката уплашено я погледна.

— Марко ли е?

— Не, това е нормално.

Корабът силно се разтърси — „Алис“ се наклони назад. Основните му двигатели забълваха вълни от кал към горещата гора. Под краката им прелетя малка лавина от боклуци.

— Табита! — разнесе се немощен глас през ураганния рев на моторите. — Върни се! Не можеш да го направиш, не можеш да ме изоставиш, не можеш…

Двете се спогледаха.

— Това вече е Марко — кимна Табита. — Дръж се, Марко, няма да се бавим — извика тя. Съмняваше се, че е чул думите й, а и каквото и да е друго сред мощното бучене на кораба, придружено от хора на разярената венерианска фауна.

Нещо пронизително започна да вие. Издигнаха се, после отново се спуснаха в люлката от въжета, която се топеше и гореше под тях. Клатеха се, плъзгаха се и накрая полетяха във влажния, мазен въздух. Грозните дървета пращяха и се чупеха. Фраскът се мъчеше да каже нещо по комуникатора.

Докато се разгаряше старата схватка с гравитацията, Табита усети, че мрежата й стяга прегръдката си и, отблъсква всякаква външна сила. „Сега е моментът — каза си тя, — в който Венера ще ни разкъса на части, този път вече окончателно.“

В кабината задуха яростен вятър. Стари и нови шевове скърцаха и стържеха, по пулта се пръскаха лампички. Протестиращият вой се превърна в безмозъчен гневен писък. „Алис“ бе конструиран и построен точно за такива схватки, многократно ремонтиран, разглобяван, закърпван и отново пращан в бой. И пак щеше да спечели битката, дори тя да му останеше последна.

Саския погледна към Табита и тя осъзна, че крещи, че триумфално приветства всеки сантиметър, с който се издига корабът.

— Хайде, Алис! — Вече викаха и двете. — Давай! Покажи на какво си способна!

Баржата рязко се наклони наляво, като че ли се канеше да се завърти нагоре. Грохотът продължаваше да се усилва.

Табита бе на клавиатурата и напрягаше кашлящия ляв двигател. Венериански гадинки падаха от крилете и се премятаха в кипящия въздух. Издигаха се. Издигаха се!

Лепкавата атмосфера, се съпротивляваше, докато „Алис“ странично си пробиваше път нагоре, разсичаше пясъчните облаци с дясното си крило, изхвърляше искри и изгубени вещи, бълваше лют дим. И пищеше като демон.

На монитора фраскът се търкаляше из трюма, подмятан насам-натам сред виелица от дрехи, блъскаше се в стените и в пода. Табита го видя да пълзи и да се притиска към останките от стенописа на Саския.

— Алис? — повика корабната личност тя. — Искам завъртане на 360 градуса. Когато ти решиш. — После хвърли поглед към близначката. — Каквото и да става, не отваряй мрежата.

Вече силно наклонен наляво, „Алис Лидъл“ направи пълно превъртане. Внезапно Венера отново се уголеми, обгърната от бясно вихрещи се пъстри облаци.

През отворения покрив на трюма излитаха последните останали дрехи, обувки, празни кутии и лампи.

Докато корабът се изправяше, Табита и Саския едва успяха да различат на монитора бодливата фигура на фраска, който се държеше с всички сили за стълбата.

— Кретен такъв! — изкрещя Табита.

Той запълзя към предната камера.

— Добре! Добре! — вбесена, извика тя. — Алис, достъп до аварийния структурен код!

Пултът запремигва и на екрана се появи подскачащо от смущения меню.

Табита въведе кодовете.

Изведнъж в кабината връхлетяха вълни летящ пясък. Корабът беше пълен с него. Фраскът изчезна сред кафява виелица под предната камера и отново се появи на задната. Увиснал на стълбата до предния капак, той се мъчеше да натисне бравата с крака.

— Не още! — извика Табита. — Върни се! Алис…

Натъпкан с пясък, корпусът на „Алис Лидъл“ бавно се подчини.

— Хайде, Алис!

На екрана просветна мъглява диаграма. Накрая се изясни достатъчно, за да се различат очертанията на трюма на бергенски „Таласъм“.

— Това е!

Табита напрегна очи и се наведе напред.

— Четири цяло и две, едно цяло и пет и увеличение.

Фраскът окончателно изчезна от монитора.

Беше влязъл в шлюза.

Саския погледна през рамо, широко разтворила очи, въпреки летящия пясък.

Табита отново въвеждаше кодовете.

На въртящото се на екрана схематично изображение мигаха шестнайсет точки, разположени по стените в дъното на трюма. После побеляха.

И престанаха да мигат. Просто угаснаха и на тяхно място не остана нищо. Като че ли корабът изведнъж се бе оказал без средна част. По един от датчиците течаха числа и бързо намаляваха към нула. Сякаш с всяка секунда от „Алис Лидъл“ оставаше все по-малко.

Започнаха да се издигат по-рязко, избягаха от район на прашна буря и навлязоха в разяждаща мъгла. Удвоената гравитация притискаше всичко под мрежите и го приковаваше към палубата.

Табита нададе триумфален вик.

— Ха-хаа! Какво ще кажете? Чао, Хектор! Добре, Алис! Добре!

Тя весело погледна към вече абсолютно черния монитор. Завъртя се в мрежата си и се втренчи през жълтата мъгла към затворената врата под рампата, като че ли там имаше какво да се види. Нямаше нищо друго, освен затворена врата.

— Добре! — отново извика Табита.

Обърна се към Саския. Близначката не откъсваше очи от илюминатора. Не изглеждаше щастлива.

Табита проследи погледа й.

През разбитото стъкло я зяпаше обърнато наопаки лице.

То бързо и яростно дращеше с нокти. Отвори обточената си в черно уста и изсъска.

50.

— Разкарай се от кораба ми! — изкрещя му Табита.

Фраскът сякаш я чу. Кафявото лице изчезна. Ръката му се задържа за миг за стъклото, после се скри от поглед.

— Падна! — извика Саския.

— Да не повярваш — отвърна Табита. — Херметизирани ли сме, Алис?

— В ИЛЮМИНАТОРА ИМА ДУПКА, КАПИТАНЕ — отбеляза корабната личност.

— Освен това! — каза тя. — Онова създание може ли пак да влезе вътре?

— ПРЕДНАТА ВРАТА НЕ Е ЗДРАВА. ФРАСКЪТ БЕШЕ ЗАПОЧНАЛ ДА Я ОТВАРЯ, КОГАТО ИЗПРАЗНИХТЕ ТРЮМА, КАПИТАНЕ.

— Можеш ли да направиш нещо, Алис?

— НЕ, КАПИТАНЕ.

— Ами ние? Можем ли да направим нещо?

— ПРЕДЛОЖЕНИЕ. ДА ЗАПОИТЕ ВРАТАТА.

— Да? — възкликна Табита. — Не, по дяволите…

— Защо? — попита Саския.

— Поялниците останаха у роботите — отвърна Табита. — На дъното на Морето на Гуинивиър.

— ДРУГО ПРЕДЛОЖЕНИЕ. МОЖЕ БИ ЩЕ УСПЕЕТЕ ДА ОТВОРИТЕ ВРАТАТА И ПОСЛЕ ДА Я ХЕРМЕТИЗИРАТЕ.

— Аз ще ида — надигна се Саския.

— Не! — Табита се пресегна да я спре. — Аз. Когато Алис угаси двигателите.

— Табита! Мога да отварям и затварям врати! Но не мога да управлявам кораб!

— Аз ще се справя — отсече Табита. — Обула съм си магнитните ботуши.

— Него вече го няма! — упорстваше акробатката. — Падна долу! — разгорещено каза тя.

Табита поклати глава.

— В никакъв случай. Алис, онова нещо още ли е там?

— ИСКА МИ СЕ ДА МОЖЕХ ДА ВИ ОТГОВОРЯ, КАПИТАНЕ. ВСИЧКИТЕ МИ ВЪНШНИ СЕНЗОРИ СА УНИЩОЖЕНИ.

Саския протегна калната си сребриста ръка през разсейващата се мъгла.

— Дай ми ботушите!

— Няма да работят с твоя скафандър!

„Алис“ с оглушително съскане изплува над киселинните облаци.

Електромагнитен прибой От засечени микровълни обля очукания корпус на Таласъма. Кабината се изпълни с отвратителна морскозелена светлина. Над тях вселената приличаше на обърнат наопаки океан от вълнист огън, супа от сияеща плазма.

— Просто отивам да затворя вратата, няма да излизам навън — обеща й Табита.

— Алис! — умолително простена Саския. — Не й позволявай!

— ЗАПОВЕДИТЕ НА КАПИТАНА СА ЗАКОН, СТАРШИ ОФИЦЕР ЗОДИАК.

— Наистина си й направила нещо — поклати глава Табита.

— Само я събудих!

— Никога не е била такава. — Може би Алис бе по-повредена, отколкото показваше. Може да се дължеше на напрежението, принуждаващо я да функционира на по-примитивно програмно равнище. Надяваше се, че Алис няма да се превърне в една от онези безнадеждно сервилни личности като „Шиняцуто“ на Вира Шоуи.

„Алис“ нямаше да се превърне в нищо друго, освен в старо желязо.

При това скоро.

В този момент екзосферата на Венера се разтвори и ги изхвърли в космоса.

Обгърна ги познат индиговосин здрач. Като че ли корабът постепенно се издигаше в басейн, пълен с бледо сияещо мастило.

— Колко време можем да останем тук, Алис?

— С КАКВА СТЕПЕН НА ВЕРОЯТНОСТ, КАПИТАНЕ?

— Сто процента.

— ДВЕ ГОДИНИ.

— Включи в сметката и безпрепятствено приземяване.

— ДВА МЕСЕЦА.

Разбитият илюминатор се изпълни с мастиленосин космос и леденобели звезди. Цареше пълна тишина. Долу нощта покриваше лицето на Венера.

„Алис“ започна своята орбита.

— Пак там, където бяхме ли сме сега?

— ОТГОВОРЪТ ЗАВИСИ ОТ ТОЧНОСТТА, С КОЯТО ИЗМЕРВАМЕ НАШЕТО СПУСКАНЕ — отвърна Алис. — УСЛОВНО…

— Няма значение. Алис, прати сигнал за помощ по всички канали.

— ХОПА-ХОП, КАПИТАНЕ.

— Продължавай в този дух. Саския, сигналът.

Близначката натисна бутона и Алис започна да излъчва повтарящи се сигнали с координатите им. Всеки, който слушаше дори с половин ухо, щеше да чуе електронните им призиви и да знае къде да ги търси.

В кабината на „Алис Лидъл“ настана тишина.

— Чуваш ли нещо? — попита Табита.

Саския поклати глава.

— Няма го — безизразно повтори тя.

— Ще затворя онази врата.

— Внимавай, Табита — предупреди я акробатката. — Табита? С какво мога да помогна?

— Наблюдавай пулта. Ако някой отговори, не го изпускай. Не му позволявай да си замине. И дръж под око илюминатора.

Саския се огледа наоколо и потърси оръжие.

— Ако влезе през…

— Няма — напомни й Табита. — Нали падна.

Тя се спусна в коридора. Двата изходни шлюза бяха непокътнати. Провери панелите им и надзърна през илюминаторите от двете страни.

Не се виждаше нищо. Далеч под тях се въртеше Венера, красива и ужасна. Бурите и гнилите й джунгли сияеха с измамна прелест.

Надяваше се, че наоколо има някой. Надяваше се, че този някой е добър, човечен гражданин на системата, който ще реагира на сигнала за помощ, каквито и загуби да му струва това.

Индикаторът на предния шлюз на трюма светеше в червено. Фраскът очевидно бе знаел как да го задейства. За щастие трюмът се бе взривил и отворът беше всмукал създанието, преди то да успее да въведе докрай кода. Алис имаше право, нямаха друг избор, освен просто да отворят и отново да затворят вратата.

Табита доближи ръка към бутона за отмяна на командата.

Натисна го.

Червената светлина премигна и стана зелена.

Тя се покатери по стената и приклекна ниско над бравата, здраво забила крака от двете й страни.

Хвана я и я завъртя.

Вратата се открехна.

Табита продължаваше да я тегли.

Тя поддаде. Може и да нямаше гравитация, но имаше триене.

Отвори я.

Надникна вътре.

Нямаше нищо.

Буквално нищо. Двеста и петдесет кубични метра празнота.

В другия край на празната средна част на „Алис Лидъл“ виждаше задния шлюз.

И там нямаше нищо.

За миг си помисли да забрави обещанието си и просто да излезе навън, за да се поогледа. Капитанът винаги имаше право, каза си тя. Но ако забележеше нещото — или ако то я забележеше първо, — тогава?

Табита коленичи и надзърна навън — съвсем мъничко.

Нищо друго, освен гол, издраскан метал. Венера бе ожулила „Алис Лидъл“ до кръв.

Тя потръпна. Отдръпна се назад и отново въведе кода.

Вратата се затвори.

Индикаторът светна в зелено.

— Саския? Някакъв отговор?

— Не чувам нищо.

— Алис? Стабилни ли сме?

— СТАБИЛНИ СМЕ, КАПИТАНЕ.

— Някой наоколо?

— ПРОДЪЛЖАВАМ ТЪРСЕНЕТО — отвърна Алис.

— Отивам да хвърля един поглед на припасите ни — каза Табита, изключи ботушите си, изправи се, оттласна се и се понесе в средата на коридора.

— Донеси ми нещо — помоли Саския.

— Ако има.

Нямаше много. Почти бе привършила с инвентаризацията на килера си, когато фраскът зловещо я погледна през илюминатора.

Табита отскочи в камбуза и тромаво се блъсна в стената.

В мрака навън очите и ситните му зъби бяха невидими. За миг й се стори, че пясъчната буря го е изкормила, че е изтръгнала всичките му вътрешности И е оставила само крехка обвивка, плътно притисната към корпуса. Но после създанието запълзя като гущер и отново изчезна.

— По дяволите! Мътните го взели! — Трепереше.

— Табита? Каза ли нещо?

— Не е останало много — бързо отвърна Табита.

„Добре — каза си тя. — Ръкопашен двубой. Трябва ми нещо, с което да го ударя, да го съборя от корпуса. Нещо дълго, за да не се налага да се приближавам. Ако успея да го отблъсна, фраскът ще е безпомощен и повече няма как да се върне.“

Надникна през илюминатора.

Не виждаше абсолютно нищо.

— Има ли нещо, Алис?

— ПРИБЛИЖАВА СЕ КОРАБ — бодро отвърна корабната личност.

— Тогава го повикай!

— ВИКАМ ГО, КАПИТАНЕ — любезна, както винаги, съобщи Алис, но с предизвикателна нотка, напомняща за предишната й същност.

За миг Табита почти се отказа от плана си, но реши да изчака отговора. Тя се върна при входа на машинното отделение, където с надежда отвори шкаф с надпис „ИСКРОВИ БЛОКОВЕ“.

Вътре имаше пет вида резервни искрови блокчета, грижливо подредени на купчини според капацитета им.

Табита затвори чекмеджето. Отново отиде в предната част и потърси в полупразните кошове и шкафове в коридора. Сред багажа на „Контрабандистите“ имаше пет-шест подходящи дълги неща, спомни си тя. Всички събираха водорасли и тиня на дъното на Гуинивиър, сега и вовеки веков.

— Ето го! — извика Саския. — Корабът!

— Отговарят ли?

— Да! Да!

Табита се оттласна от стената и се понесе към кабината.

— Сега се свързват!

В слушалките й се разнесе тихото съскане на външен сигнал.

— Ало, Таласъма. Хей, капитан Джут. Получих сигнала ти, измамна кучко. Тя влетя в кабината.

Напуканият илюминатор се изпълни с бледозелено сияние.

Насили се да си представи, че това отново е осветената половина на Венера, че са започнали да се въртят в орбитата си и са с носа надолу. Но светлината имаше друг оттенък на зеленото: не толкова гнил и по-светъл.

— Тук е Келсо Пепър, Дясут. Помниш ли ме?

Зелената фигура се завъртя.

Проблесна сребърно око й неумолимият тракторен лъч здраво стисна „Алис Лидъл“ в юмрука си.

51.

ВГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 14.31.31

ГОТОВНОСТ

Алис?

Алис?

Чуваш ли ме, Алис?

Алис, мисля, че ме чуваш. Мажеш ли да потвърдиш?

Дай ми някакъв знак, Алис. Просто изпиукай или премигни с лампичка.

Добре, Алис, ще продължа да говоря. Ще ти говоря, все едно че ме чуваш.

Ако ме чуваш, можеш ли да потвърдиш? Добре.

Ще ти разкажа нещо, Алис. За кервана и фестивала на Скока. За вълшебство и за момчето, което никога не порасна. За дяволит възрастен господин.

Ако не се появиш преди да свърша, струва ми се, че няма да го понеса, Алис.

Алис?

Едно време Табита Джут била пилот на совалка, работела при Мелиса Мандебра и собствениците, и офицерите на „Шареният папагал“. Пътувала за Юпитер. За пръв път отивала там.

Не можех да свикна с големината на Юпитер. Всеки субективен ден се събуждах и откривах, че е станал още по-огромен. С онази сияеща оранжева грамада, която изпълваше половината ми полезрение, ми се струваше, че падаме към нея, а не увеличаваме скоростта си, за да извършим Скока.

Трикарико казваше, че пръстенът на Юпитер изобщо не бил толкова красив, колкото този на Сатурн. Бях изгладила отношенията си с Трикарико. Тогава се чувствах много по-бодра. Предполагам, че с всички е било така. Дългото пътуване почти беше свършило, всички се забавляваха, забравяха враговете си, уговаряха си срещи, точно както ми бе казал Трикарико, В совалката се говореше само за това кой смятам, че ще скочи пръв. „Канзасец“? „Джитоку“? Самият „Василиск“?

— Според Нория най-добре да заложиш на „Упорството на Валенцуела“ — каза ми Канфорт Магнолия, докато я откарвах на среща на „Скорпионска скръб“.

— Наистина нямам представа, госпожо — за двайсети път тази смяна отвърнах аз. Не се интересувах от състезанието. Знаех кой е най-добрият залог. Беше ми в джоба и щеше да си остане там.

Но си спомних за „Упорството“.

— Не беше ли корабът, заради който се вдигна целия онзи шум на Селуция? Онзи с вериги на Шерненков върху корпус на „Мичъм“?

— О, небеса, не зная — отвърна лейди Магнолия. Тя погледна към мен. — Предполагам, че вие от екипажа би трябвало да разбирате от такива неща.

— Да, точно така. — Бързо се приближавахме към муден „Белерофонт“, пълен с лъскави булдозери. „Вие от екипажа“, самодоволно си помислих аз. Лейди Канфорт може и да не го разбираше, но току-що ми бе направила комплимент. Усилих страничните дюзи, за да заобиколим „Белерофонта“ и скришом хвърлих поглед към нея. Беше се вкопчила в страничните облегалки.

Интересувах се от първия скок единствено заради фестивала. Всеки от кервана участваше в някакво празненство. Всеки, който не беше на някой от големите товарни кораби, все още мъчещи се да убедят Двигателя си да набере няколко минути преднина пред най-близкия им конкурент.

Отначало беше досадно, защото трябваше да разкарвам Семейство Мандебра на всички по-сериозни събирания. През цялото време се получаваха новини. „Дюлут“ от дванайсет до един! Предайте на Хюнсен, че тредголдският „Бегемот“ е изчезнал!

За щастие семейство Мандебра не можеха да обикалят цяла нощ, защото в осем трябваше да сме на „Октомврийски гарван“ — навреме за маскарада. Мелиса не можеше да закъснее за маскарада. Тогава всички, които имаха някакво положение, щяха да оставят другите купони, само за да се хвалят по-късно, че са били там. Даже да нямаха такова намерение, когато видяха, че семейство Мандебра ще присъства, те променяха плановете си.

Всички бяхме в костюми. Мелиса беше паун с тюркоазена рокля. Двама пажове носеха опашката й. Страхан Алексис представляваше нещо, наречено „хусар“: носеше червена куртка с много орнаменти, огромна шапка и високи лъскави черни ботуши със златни шпори. Каза, че означавало някакъв войник, но не ми приличаше на костюм, с който човек би искал да участва в каквато и да е битка. Лейди Канфорт също беше там, и тя носеше ботуши, черен корсет и черна яка с хромирани шипове. Бях взела Трикарико, той беше Пиеро. Бяхме го гримирали цяла вечност, едната буза черна, другата бяла, с голяма сълза върху черната страна. Всички бяха маскирани, макар че където и да идехме със семейство Мандебра, веднага ги познаваха.

Аз бях Питър Пан. Момчето, което никога не пораснало. Баща ми често ми разказваше тази приказка. Носех туника, която сякаш беше ушита от листа. От косата ми стърчаха две бронзови рогчета.

Трикарико смяташе, че изглеждам страшно секси като момче. Беше ме прегърнал с една ръка, докато пилотирах совалката през навалицата от корабчета, които вече се трупаха край „Октомврийски гарван“.

„Гарванът“ беше огромен. Тонажът му бе три пъти по-голям от този на „Шареният папагал“, въпреки че „Папагалът“ беше много по-грациозен с блестящите си перки и напомнящата си на раковина предна част. Проврях се през множеството и спрях пред парадния шлюз, за да дам възможност на семейство Мандебра величествено да се появят на бала. След това дежурството ми свършваше. Мелиса като никога се бе съгласила да използва робот за обратния път.

Пристигнахме тъкмо навреме. Маскарадът започваше. Разбира се, началото трябваше да представя историята на Голямата крачка. Първо излязоха трима души и изпълниха странен танц. Това бяха. Слънцето, Земята и Луната. Всички ахкаха и охкаха. Струваше ми се ужасно тъпо, но продължавах да гледам, защото после идваше ред на Малката крачка, а това беше моята специалност. Самият Аларик Санцау като капелан. Главата му представляваше голям плешив купол. Двама души бяха маскирани като астронавтите в преправени стари скафандри. Изобщо не приличаха на макета в музея във Ведрина. Накрая изпълниха танц на системата. Слънцето, всички планети и пет-шест хлапета като астероиди танцуваха около Аларик Санцау и си сменяха местата. Всички ръкопляскаха и се възхищаваха.

Доскуча ми и започнах да разглеждам хората. Двама души бяха в костюми на видни еладелдийци. Всеки момент се очакваха неколцина от фраските, но така и не се появиха.

Бях разочарована. Всичко беше много по-официално, отколкото предполагах, но пък тук бе каймакът на кервана.

— Не се безпокой — каза ми Трикарико. — По-късно ще стане по-забавно.

Веднага щом завърши официалната част, всички започнаха да танцуват, да пият, да разпознават известните лица зад маските и да спорят за тях. Накъдето и да погледнеше, човек виждаше някой да се обзалага. Мислех, че изгубилите в залагането за Първия скок просто плащат на победителите, но се оказа, че сега всички залагали кой ще излезе най-близо до Енкелад в края на скока. Трикарико влезе в спор с неколцина от хората на Фрейзиър Рубльов, затова аз се изплъзнах в тълпата. Намерих си компания. Дори открих сънародничка от Луната, мършава жена, маскирана като панджитски модулатор. Тя водеше шеговит спор с възрастен мъж в сребриста роба и с гримирано като скала лице. Над рамото му се носеше вълшебно огънче.

— Ако питаш мен, Балтазар, скъпи, щях да ти кажа истината за скафандрите — иронично каза жената. — Виждала съм истински скафандър.

БАЛТАЗАР. БАЛТАЗАР ПЛЪМ.

Алис!

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ.

Алис, добре ли си?

:Т8$/й

Алис?

Алис, не си отивай пак!

Алис. Алис, чуваш ли ме?

Говори ми!

Добре, Алис. Продължавам.

Да, това беше Балтазар Плъм. Беше играл ролята на Луната в танца. Знаех, че е Санцау, един от ръководителите на династията, но общуването със семейство Мандебра ме бе направило… Как го беше казала ти? Преситена. Преситена от разговори с великите и добрите. Както и да е. Това бе маскарад. И вече бях пияна. Намесих се в разговора, когато чух жената да му казва:

— Не трябва да съм толкова строга. Сигурна съм, че всичко е заради огънчето ти.

Тя го погали под брадичката, както им харесва. Пламъкът му стана по-ярък и започна да тананика.

— Аз би трябвало да съм с огънчето — обадих се.

Плъм погледна към мен и повдигна рунтавите си вежди. Очите му бяха мили.

— А коя си ти, мила моя? — попита той.

— Питър Пан.

Никога не бяха чували за Питър Пан, затова им разказах каквото си спомнях. Как съм живяла на остров в дупката под едно дърво, всеки ден съм се била с пирати и никога няма да порасна. Виждах, че усмивката на жената става все по-фалшива. Като че ли се чудеше: „Коя е тая идиотка, дето разказва приказки на Балтазар Плъм?“. Само че вече бях направила главата и не ми пукаше.

— Аз пък имам вълшебно духче, казва се Тинкърбел. Обикновено ме следва, също като твоето огънче — обясних аз.

— Предполагам, че тя също е почти вълшебна — отвърна Балтазар Плъм и повдигна тъпия си, дебел показалец към рамото си. — Ела, Огънче — повика я той и внимателно протегна пръста си напред. Огънчето, малък въртящ се жироскоп, се понесе над кокалчето му.

— Очарователна е — възкликна жената. Не беше. Имаше плоско лице с чип нос и широка уста, от която стърчаха два малки бели кучешки зъба, като някакво мъничко влечуго, само че с мека розова кожа като на бебе. И с присвити очи, които изглеждаха злобни или безумни. Седеше изгърбено, протегнало късите си ръчички пред себе си. Долната му половина беше скрита в някаква лъскава наглед машинария.

— Има ли си име? — попита жената.

— Наричам я просто Огънче. Няма полза да й създавам представа за собствена самоличност — с престорена сериозност обясни той. — Ето — протегна показалец към мен Плъм. — Искаш ли да я вземеш?

— Не, благодаря. — Знаех какво ще се случи. — Тинкърбел ще ревнува.

— О, дай на мен — набута се жената. — Толкова е очарователна!

Тя изпъна ръка, сякаш огънчето щеше да скочи отгоре й.

И после изпищя.

Разговорите наоколо стихнаха и всички погледнаха към нея.

Косата й се беше изправила и очите й едва не изхвръкнаха през маската й. Устата й бясно се движеше, но от гърлото й не излизаше нито звук.

Пресегнах се, стиснах я за китката, натиснах ръката й надолу и прекъснах контакта. Индукцията престана веднага, разбира се, но тя беше ужасно шокирана. Плъм се хилеше, изобщо не изглеждаше засрамен и се боя, че аз също се усмихнах.

Жената издърпа китката си от дланта ми. Попитах я:

— Добре ли си? — Тя ми се озъби, като че ли аз я бях ударила с ток. Не смееше да погледне към него, просто стоеше и си разтриваше ръката. Накрая се появиха петима прислужници в тлакски ливреи и я спасиха, като издаваха успокоителни звуци, докато я отвеждаха.

Плъм изглеждаше абсолютно невинен и многозначително прокарваше огънчето нагоре-надолу по предлакътницата си. Засмях се. Той само вдигна удивителните си вежди и прошепна:

— Непоносима жена.

— Но ти искаше да го направиш на мен! — възразих аз.

— Сигурно и ти си непоносима.

— Сигурно. Така става, когато не порастваш.

Поговорихме си. Или по-скоро Питър Пан си поговори с него. Не исках да му разказвам нищо за себе си. Измислих всички ония неща за Питър, как бил в кервана, защото го смятал за страхотно приключение и най-много от всичко обичал да лети. После Плъм заговори за някакъв стар кораб, който просто се търкалял в имението му на Земята. В Калифорния. След минута разбрах какво се опитва да ми каже: че ако напусна бала с него, може би ще успея да го убедя да се раздели с този кораб.

Тогава го оставих. Честно казано, след онова, което беше направил на бедната жена, не бях склонна да му се доверявам. Не вярвах сериозно на предложението му, не вярвах и че съществува предложение без уловка. Очевидно корабът беше ръждиво корито. Чувствах се малко обидена. Разбирахме се толкова добре, а сега той се опитваше да ми играе игрички. Не обичам да участвам в чужди игрички. Така или иначе, не си паднах много по него. Е, поне не чак толкова много.

Изтъкнах ти достатъчно основания, нали?

Хм, има още едно. Трикарико ме беше открил, въртеше се наоколо и ме чакаше. Внезапно реших да го отведа обратно в каютата си на „Шареният папагал“ и да му съблека всички дрехи. Докато ние бяхме заети, останалите от екипажа се върнаха, гонговете започнаха да бият и едва успяхме да се облечем и да застанем на постовете си, когато всички светлини премигнаха и се озовахме в хиперпространството. Първият ми голям скок.

Беше ужасно досадно. Трябваше да се върна в склада и да забравя за пилотирането.

52.

Зелена светлина изпълни илюминатора на „Алис Лидъл“, после постепенно стана тъмно.

Вкарваха безпомощния „Таласъм“ в отвратителния, зловонен търбух на „Грозната истина“. Смъртоносните парализиращи мрежи се протегнаха и го обгърнаха. Всичко свърши.

Изтракаха магнитни ключалки. „Алис“ се разтърси така, като че ли капитан Пепър имаше намерение да го разкъса на парчета. Шевовете, които Табита и нейните роботи методично бяха затворили, отново се разцепиха като хартия. Двата предни шлюза се отвориха с взрив от застоял, смърдящ на пот въздух и гадна флуоресцентна светлина и на борда се появиха две едри фигури.

Табита бе в кабината, Саския не се виждаше никъде.

Докато измъкваше чантата си от боклуците, ремъкът й се закачи за резето на бяла порцелитова кутия. То поддаде и капакът се отвори.

Като премигваше объркано, Тал разпери зелените си криле.

Сепнати от внезапното му появяване, пиратите насочиха пушкате си към него.

В този момент Тал ги забеляза в коридора, видя оръжията им и разбра, че са врагове. Папагалът нададе оглушителен писък й се издигна във въздуха.

— Бръснач с пемикан!

Насочил клюн и протегнал нокти, той полетя право към по-близкия от двамата.

Противникът му беше трантка с едно око. Върху другото грубо бе завързано парче жълт плат. Имаше червено жабо, което висеше от раздраната яка на мазното й яке. Стари ризи се виждаха през специално направените дупки, който подчертаваха мускулите й. Дъвките й висяха на ленти в долната част на дългите й бедра, копринената й козина беше сплъстена от грес й мръсотия. Жестоки жълти нокти стърчаха от огромните й въжени сандали. Тя се качи по рампата с един скок, стиснала в покритите си с белези ръце рязана пушка. Кабината се изпълни с маймунска смрад.

Когато Тал изпищя и се понесе към нея, трантката се олюля назад, изръмжа и разпери уши, кой знае защо неподготвена да използва оръдието си. После, когато видя големината на нападателя си, тя се подсмихна, сви горната си устна и вдигна огромната пушка, като че ли е перце.

— Тал! — извика Саския и надзърна иззад повредените монитори на тавана. — Пази се!

— Фернато! — изфъфли трантката на партньора си, който тътрузеше стоманените си крака по рампата.

Тал я връхлетя и се опита да забие нокти в златистото й око.

Лъвската глава се завъртя, могъщите зъби бясно натракаха във въздуха, ала извънземната птица бе направила измамно движение и в последния момент се отклони настрани, за да ухапе пиратката по ухото.

С гърлени ругатни, трантката се обърна, насочи пушката и стреля.

Тал избухна в кълбо от лилав пламък.

Жените запищяха.

Трантката се засмя, докато спътникът и се пресегна нагоре и смъкна Саския с куката на ръката си.

Разнесе се ужасно зловоние на изгоряла мазнина и перушина. По палубата заваляха овъглени перца.

Табита извика и се хвърли към втория пират, за да помогне на близначката. Нейният похитител с лекота я отблъсна и я прикова под едната си ръка. Табита го заудря отстрани, ала той не й обърна внимание.

Беше голям черен робот: модифицирана строителна машина за нулева гравитация, предположи тя. Вървеше изправен като човек и магнитите на краката му разкъсваха задържащите мрежи и дращеха палубата. Четирите му ръце бяха като дебели стоманени маркучи, извиващи се от ставите на хромирана гривна. Гърдите му се заостряха надолу към хълбоците му. Главата му представляваше нисък купол от черно стъкло. Вътре бледо проблясваха мълнии.

Табита затършува в чантата си за нещо, което би могла да използва като оръжие. Нямаше. После с периферното си зрение забеляза сред разпръснатите по пода боклуци верния си гаечен ключ. Метна се към него и едва избягна удара на трантката.

Тя го грабна и силно замахна, като принуди пиратката да отскочи назад към пулта, после се завъртя и се хвърли към робота.

Внезапно се разнесе изпукване и блъвна зелен дим. Скафандърът на Саския увисна под здравата хватка на машината. Близначката вече не бе в него. Кой знае как тя отново се озова на тавана, провеси се от един счупен монитор и изрита трантката в лицето.

Табита повторно замахна към робота. Ключът издрънча в неподвижните му гърди и вибрациите разтърсиха ръката й.

— Ох!

Неволно изпуснала ключа, тя пъхна пулсиращата си длан под лявата си мишница и се опита да се отдръпне назад, но роботът плъзна едната си ръка зад гърба й и Табита силно се блъсна в нея.

Стоманеният маркуч безпогрешно се обви около кръста й. Куката на друга ръка стегна лявата й китка.

Като скърцаше с металните си части, роботът я повдигна във въздуха.

В това унизително положение Табита проследи последните мигове от отбраната на „Алис Лидъл“.

Трантката хвана Саския за крака и я смъкна от тавана. После я повали по гръб и притисна гърлото й с кафявата си предлакътница.

Близначката се задушаваше и викаше от болка, безпомощно се мъчеше да отблъсне ръката на противничката си и впиваше нокти през козината й.

Трантката доволно ръмжеше. Тя я зашлеви през лицето и Саския внезапно забрави всичките си трикове.

Пиратите завлякоха пленничките си през пробития ляв шлюз в недрата на „Грозната истина“.

Намираха се в мрачен док. Стените бяха покрити с грозни знаци и надписи. Мазни локви, сияещи в цветовете на дъгата, сочеха течовете в лабиринта от тръби на тавана. Имаше гравитация. Имаше въздух. Отвратителен.

Табита изви глава в прегръдките на робота и отчаяно погледна към верния си стар кораб.

„Алис Лидъл“ изглеждаше по-окаяно от всякога. Баржата лежеше преобърната върху останките от шасито си и изпълваше дока като изхвърлен на брега метален кит, без светлина в илюминаторите, без абсолютно никакви следи от живот. Към пробойните и охлузванията от Венера се бяха прибавили раните, нанесени му от пиратския бриг. Нито една от медните инкрустации не беше оцеляла от разяждащия въздух на адската планета. Илюминаторът в кабината представляваше грозна дупка, покривът беше гол.

Върху покрива помръдна нещо.

Роботът я влачеше към вратата и едва не я строши надве. Трантката носеше изпадналата в безсъзнание Саския.

Фраскът се хвърли върху пиратката.

Тя нададе ужасен писък, който отекна сред металните стени. Извънземният беше на гърба й, раздираше дрехите й и късаше козината й.

Саския падна на пода, но трантката я хвана за косата. Без да я изпуска, тя се опита да захапе фраска, забил нокти в рамото й. Приличаше на огромен, навлечен леопард, мъчещ се да отхвърли трънлив храст от гърба си, ала храстът имаше много ръце и крака, здраво обвити около нея. Мъчителният й вой кънтеше в мръсния док!

На робота му трябваха няколко секунди, за да анализира новата ситуация и да се затътри назад към партньорката си, като теглеше Табита със себе си.

Тя се мъчеше да се съпротивлява, да опре крака в пода, но нямаше полза. Повърхността беше хлъзгава и Табита безпомощно се влачеше след него. Роботът небрежно протегна друга ръка и пое Саския от трантката.

Пиратката ревеше от болка и ярост. Тя вдигна пушката си, ала нещо отново й попречи да стреля, видя Табита, докато фраскът съскаше, плюеше и се опитваше да извади оцелялото й око. Приличаше на голяма котка, разярена от току-що запален огън.

Откъм отсрещната страна на кораба отекна глас, който извика неразбираема заповед.

Роботът рязко спря. Плочата на гърдите му с бръмчене се плъзна настрани.

Необременявана от Саския, трантката стоеше широко разкрачена и използваше пушката си като лост, пъхнала я между гърба си и живия наръч съчки, който упорито висеше на раменете й.

От отвора в гърдите на робота се появи цев.

Пиратката се завъртя и мощно замахна към фраска. Сега гърбът й беше обърнат към робота.

Той стреля.

От дулото блъвна струя пара, която улучи извънземния точно в средата на гърба.

Фраскът се сгърчи и пусна раменете на противника си. Неочаквано изгубило цялата си гъвкавост, създанието изтрака върху мръсния под и запращя като замръзнало въже.

— Бавно — критично отбеляза гласът. — Много бавно.

Табита го видя, нисък, прегърбен китаец, застанал в ъгъла. Бе стар и от жълтеникавото му голо теме се спускаше дълга рядка коса. Носеше черно плетено палто, което стигаше до глезените му, сини магнитни ботуши и очила с месингови рамки. На слушалките му беше монтиран скенер. В костеливите си ръце държеше обемисто устройство, някаква стара клавиатура с антена. Китаецът натисна един от бутоните с мръсния си нокът.

— Ранена ли си, Тарко? — извика той.

Аеропушката на робота изчезна обратно в кухината.

Плочата се плъзна на мястото си.

Трантката изръмжа и изсумтя. Тя пристъпи до фраска и го ритна. Той изпращя и изсъска.

— Вдигни го — заповяда старецът.

— И дма д’не ства — изтътна пиратката.

— Вдигни го — повтори китаецът.

Тя с отвращение протегна дългата си кафява ръка, хвана потръпващия наръч и го прехвърли през рамо — на същото място, където доскоро бе висял.

Като не преставаше да работи с клавиатурата си, старецът се запъти към вратата. Роботът се заклатушка след него, като безмозъчно повлече Табита и Саския със себе си.

Близначката продължаваше да е в безсъзнание. На бледото й слепоочие се очертаваше голяма синина. Табита се опита да я достигне, но не успя. Тя най-сетне се изправи на крака и закрачи — или поне се помъчи.

Когато стигнаха до вратата, погледна към китаеца. Дълбоки бръчки покриваха цялото му лице, косата му бе съвсем бяла. Рядка брадица се спускаше до гърдите му, където нещо внезапно помръдна. Табита видя, че носи жив син скорпион, завързан на забодена за палтото му игла. Сякаш усетил нова плячка, скорпионът сви опашката си.

— Капитан Келсо Пепър, предполагам — каза тя.

Китаецът весело се обърна към нея. Очилата уголемяваха зачервените му очи.

— О, не, капитан Джут. Казвам се Шин. Капитан Пепър ви очаква на мостика.

53.

— Здравейте — поздрави ги капитан Пепър.

Беше на средна възраст, с месесто лице. От носа му стърчаха бели косми. Седеше на капитанския си стол, спокойно сключил ръце върху шкембето си. Тарко, трантката, стоеше между Табита и Саския, поставила огромните си длани върху раменете им. Близначката бе в съзнание. Бяха взели шлема на Табита.

Поставил клавиатурата в скута си, Шин седеше върху купчина мръсни възглавници до стената. Пред него големият черен строителен робот държеше във въздуха фраска, натъпкан в силова бутилка като усукана на възел изсъхнала коледна елха. По невидимата повърхност на бутилката се изписваха светещи диагностични графики, сини потоци от данни и розови неврални карти, които разцъфваха и се свиваха като светкавично развиващи се колонии планктон. Старецът весело си мърмореше на китайски.

Мостикът на „Грозната истина“ бе по-мръсен дори от пилотската кабина на „Алис Лидъл“. Миришеше на животинска клетка. В ъглите бяха струпани боклуци. Подът тънеше в смачкани отпадъци. По стените бяха залепени мръсни снимки и надраскани гадни надписи. Таванът беше целият в сажди. Повечето уреди изглеждаха полуразглобени, отвсякъде стърчаха несръчно свързани кабели. Но всички екрани работеха и по пултовете светеха само зелени индикатори.

Което не можеше да се каже за „Алис Лидъл“.

Капитан Пепър носеше избелял син гащеризон и шапка с надпис „КЕЛСО“. Той се ухили на пленниците си, но не направи опит да се надигне.

— Как я карате? — добродушно попита пиратът.

— Кажи на тоя снежен човек да ни пусне и ще ти покажа как я карам — изръмжа Табита.

Капитанът се усмихна и оголи мръсните си зъби. Ясносините му очи бяха открити и честни.

— Не мога — спокойно отвърна той. — Може да се нараните.

— Първо ще те разкъсаме на парчета.

Капитан Пепър разгледа нокътя на левия си палец.

— Мечти. — После отново вдигна глава и замислено плъзна поглед по стройната фигура на Саския. — Ами ти? Кажи нещо.

Саския вирна брадичка.

— Не говоря с пирати.

Капитан Пепър я изгледа с присвити очи.

— Пирати ли? — Той лукаво се ухили на Тарко и се завъртя, за да види дали Шин е оценил шегата му. — Не виждам никакви пирати.

Табита скръсти ръце.

— Да не седнеш да ми разправяш, че сте цивилни пътни ченгета?

Капитанът отметна глава назад и се изсмя.

— Ченгета! Чу ли, Шин? Чу ли, Тарко? Госпожицата ни мисли за ченгета!

Китаецът се ухили, присви очи и повдигна вежди, Докато Тарко изтътна:

— Чух.

Капитан Пепър изведнъж стана сериозен.

— Тогава защо не се смеете? — тихо попита той.

Трантката оголи дългите си кучешки зъби и покорно излая някакво подобие на смях. Старецът спокойно продължаваше да разглежда находката си.

Капитанът размърда задник и се настани по-удобно на стола си.

— Е, вижте сега, госпожици — заговори той и се наведе към тях, сякаш за да сподели нещо тайно. — Ние наистина сме ченгета. Какво ще кажете за това? Капитан Пепър работи за голямото синьо куче.

После се отпусна назад и се заигра с олющената облегалка на стола си. Погледна към двете жени изпод снежнобелите си вежди и продължи:

— Понякога сме ченгета, друг път — не! — заяви той, като че ли беше страхотна шега.

Саския презрително изсумтя.

На Табита й се искаше да се просне на пода и да заспи, за предпочитане завинаги. Бе толкова преситена от омраза и отчаяние, че вече не изпитваше, нищо. Тези копелета бяха отписали „Алис“ и сега си играеха с тях, преди да ги очистят. Нямаше значение какво ще кажат или направят, ако изобщо можеха да сторят нещо. Навярно, ако успееше да го ядоса, този продажен плужек щеше да си изпусне нервите и веднага да свърши с тях. Но това изискваше известно усилие от нейна страна, а тя беше толкова уморена, толкова уморена…

— Зная какви сте — каза Табита.

Капитан Пепър не обърна внимание на войнствеността й.

— Професионалисти — отвърна той.

— Измет — отчетливо произнесе Саския.

Очите му се разшириха.

— Ооох — извика пиратът, — чуйте я само. — Той се плесна по бедрата и дрезгаво се изсмя, следван от Тарко Трантката, която стисна раменете им.

Започваше да става досадно.

— Между другото, какво правите тук? — попита Табита. — Мислех, че сме си разчистили сметките.

Капитан Пепър продължаваше да се хили.

— Били си разчистили сметките! — повтори той. — Да, успяхте. Разчистихте си сметките с Келсо Пепър. Разчистихте си сметките с „Грозната истина“. Малцина могат да се похвалят с това. — Пиратът поклати глава и внезапно отново стана сериозен. — Но вече не можете. Докарахте ни много неприятности. Чувате ли ме? — изкрещя капитанът и едва не скочи от стола. — Прекалено много неприятности, да ви вземат дяволите!

Саския стисна юмруци и се хвърли напред.

— Вие убихте брат ми! — извика тя и се отскубна от Тарко. Трантката отново я хвана. Близначката се съпротивляваше и мяташе яростни погледи към пиратите. — Убихте Тал! Марко е там долу… — тя посочи зад себе си, като че ли Венера се намираше някъде под кораба, — … и бавно умира заради вас!

— Какво искате от нас? — гневно попита Табита.

Капитан Пепър се отпусна на стола си и заразглежда нокътя на десния си палец. После протегна показалец към главата й.

— Теб — каза той. — Искаме теб. И него — прибави пиратът и махна към безжизнено увисналия във въздуха фраск. — Искаме вас двамата и малкия ви кораб. — Той отново се ухили глупашки. — Искаме и малкия ви черен приятел, който изключи енергията ни. Вече го пипнахме, нали, Тарко?

Трантката погледна към своя капитан — покорно, тъпо, неразбиращо.

Капитан Пепър като че ли неочаквано изгуби интерес към тях.

— Един приятел иска да ви види — заяви той. — Междувременно, просто се чувствайте като у дома си, чувате ли? Отведи ги, Тарко.

Трантката измърка. Тя здраво ги стисна и ги повлече обратно с асансьора покрай дока, в който сред локви от собствените си жизнени течности лежеше разбитият „Алис Лидъл“, към вътрешността на кораба. И ги хвърли в килия.

Макар и малко, помещението очевидно бе често посещавано. Предишни затворници бяха надраскали имената си и дълги поредици субективни дни по зелените като сополи стени. Навсякъде беше пръсната храна и още по-отвратителни останки, тук-там се забелязваха дупки от куршуми. От вътрешната страна на вратата нямаше брава. Нямаше и илюминатор, а луминесцентната тръба едва светеше. Но и нямаше какво да се гледа.

— Чака — нареди трантката.

Тя се пресегна към чантата на Табита и я взе. После разкъса ципа и подозрително надзърна вътре.

— Кви всчки тез бклуци?

— Това са си мои боклуци — изръмжа Табита, като стоеше наблизо и чакаше възможност да си грабне чантата.

Тарко се засмя, силно я блъсна към Саския и двете се строполиха на пода.

Пиратката затършува в чантата и взе да изхвърля съдържанието й на пода: чорап, смачкани листове, найлоново пликче с три бонбона, залепнали за дъното. После замахва с ръка и я запрати към тях.

— Зпвядайте — каза Тарко и затръшва вратата.

Табита се отдръпна от Саския, неволно настъпвайки я по ръцете, и унило запълзя към праснатите си вещи.

Застана на колене и придърпа чантата към себе си.

Някъде дълбоко под тях затътнаха мощни двигатели.

Близначката се изправи и с омраза започна да рита вратата.

Зад нея Табита взе разпаднала се евтина книжка и я притисна към гърдите си.

Саския се завъртя, облегна се на стената и сведе очи надолу към нея.

— Орох… — горчиво простена акробатката. — Хайде. Хайде. Табита. Хайде. — Тя приклекна да й помогне и разсеяно вдигна нещо от пода. Погледна го: бе пликчето с бонбони. — Ето — каза й Саския, приближи се до нея, прегърна я през раменете и поднесе пакетчето към лицето й. — Вземи си един.

Очите на Табита бяха затворени. Тя поклати глава.

Седнала с подвити под себе си крака, близначката отвори разкъсаното пликче и разгледа съдържанието му.

— Не искаш ли? — попита тя.

Табита не отговори. Продължаваше да стои на колене и притискаше книжлето и чантата си, потънала в черна дупка от мъка и отчаяние.

— Тогава може ли аз да си взема? — обади се Саския.

Табита бавно кимна. Брадичката й клюмна върху гърдите и остана там, сякаш някой неочаквано бе увеличил гравитацията и главата й беше станала прекалено тежка, за да я повдигне.

Саския с мъка откъсна от буцата лепкав бонбон. Тя се намръщи и се помъчи да развие целофана му.

— Копелета — разсеяно измърмори акробатката. Накрая се отказа от опитите си и лапна бонбона с обвивката. Огледа се наоколо, видя нещо под койката и се пресегна да го вземе.

Хармониката на Табита.

Саския я протегна към нея.

— Табита? — с надежда попита тя.

Табита не реагира.

— О, моля те, Табита.

Застанала на колене, тя я прегърна изотзад и притисна лице към гърба й.

— Всичко е наред — с пълна уста произнесе Саския.

Табита, най-после вдигна очи и мрачно се завъртя към нея.

— Какво има?

Близначката неодобрително изсумтя и плъзна длани към тила й. Тя заразтрива напрегнатите й мускули и я погали по косата.

Отначало Табита се съпротивляваше, после отпусна глава в ръцете й. Очите й отново се затвориха.

Забравена, скъсаната книга се изплъзна и падна на мръсния под. Тя не й обърна внимание.

Гушнала главата й, Саския се притисна към нея и докосна лицето й с устни.

Табита просто стоеше на колене, отпусната и неподвижна.

Саския я целуна по устата.

Табита гърлено измърмори нещо.

Близначката повдигна брадичката й.

— Какво?

Устните на Табита се затвориха и отвориха, езикът й се стрелна помежду им.

— Къпини…

Саския нежно изсумтя.

— Хайде, Табита.

Тя се изправи, повдигна я и я отведе да легне на койката. Пръстите й бързо се справиха със закопчалките на скафандъра. Внимателно я съблече остави я по гръб и продължи да я целува, разкопча якето й и прокара ловките си ръце по гърдите й.

— Къпини, — презрително промърмори Саския.

Табита спеше.

Близначката с усилие й свали якето и панталоните. После вдигна смрадливата, мръсна завивка, настани Табита в тясното легло, изхлузи собствените си дрехи и се пъхна при нея.

54

Когато корабът потегли, стана студено. Пленничките се събудиха, облякоха се и се сгушиха под тънкото одеяло. Табита задряма и засънува. Беше в асансьорния комплекс на Изобилие и отряд еладелдийци я водеха в Мъркюри Гардън. Станциите на асансьора носеха имената на места, които помнеше от детството си: Юдоксос, Манърс, Маскелин. Леля й Мюриъл постоянно влизаше и се опитваше да я храни с парчета прегоряло пиле. Някой, когото не можеше да види, пееше в ухото й.

Събуди се объркана. Пулсовите двигатели на „Грозната истина“ вибрираха в килията. Гравитацията се бе променила и сега подът като че ли се накланяше към вратата. Табита се притисна към топлото тяло на Саския.

— Мислех си за Тал — каза близначката.

— И аз, струва ми се — отвърна тя. В устата си усещаше отвратителен вкус. Устните й лепнеха. — Мнгм. Сънувах.

— Иска ми се да беше тук — след малко промълви Саския.

— Тал ли?

— Могул…

— Недей — прегърна я Табита. — Мисли си за нещо друго.

Но Саския не й обърна внимание.

— Те го убиха — съкрушено прошепна тя. Известно време плака в обятията й. — Клетият Могул — каза Саския. — Й Марко. Табита? Марко ще оцелее ли?

Искаше й се да е уверена, че всички ще оцелеят, всички навсякъде из тази внезапно оказала се враждебна система, в която перките, ченгетата и крадците, роботите и трантите, фраските, еладелдийците, а навярно и капеланите, само чакаха да се появиш, за да се втурнат да те преследват. Опитваше се да не мисли за Марко Мец в неговия лъскав скафандър, който мъчително загиваше в гибелните тресавища на Венера.

— Разбира се — отвърна Табита.

— Марко ще оцелее — повтори Саския. — Ако някой знае как да се грижи за себе си, това е Марко.

— Саския?

— Да?

— Какво всъщност се опитвахте да направите?

Цялото глупаво приключение бе свършило. Едва сега съзнаваше, че в онзи ден край Гранд канал в Шапарели мъчително и безпощадно й беше отнета властта над собствения й живот. „Алис“ бе старо желязо, тя беше заключена в търбуха на „Грозната истина“, всички, освен Саския, бяха мъртви или щяха да умрат и Табита не можеше да направи нищо, ако изобщо някога бе имала такава възможност.

И все пак я гризеше любопитство да научи точно какво я е сполетяло.

— Трябваха ни парите — сякаш това обясняваше всичко, отвърна Саския. — Никога не сме печелили пари. Никога. А когато печелехме, Марко ги хвърляше за някакъв тъп план да измами всички наоколо за десет пъти по толкова. Никога не се получаваше. После трябваше да се връщаме при Хана, да й се извиняваме и да започваме всичко отначало.

Табита въздъхна и я целуна по ухото, потри лице в дългата й, буйна коса.

— Зад всичко това стои Хана, нали?

— Тя го организира — потвърди близначката. — В началото.

— Тя работи за фраските.

— Всички работим за тях. Работехме.

Табита се протегна, изпъна гръб.

— Още навремето се досетих — въздъхна тя.

— Фраските са построили Изобилие — продължи Саския. — След войната един от тях останал — във фризерна камера. Когато отиде там, Хана започна да души наоколо, за да открие кой е и го намери. Пазеше го в тайна и се свърза с някакви свои познати на Титан, който все още поддържали контакт с фраските, а може и самите те да са фраски, не зная точно. Така или иначе, тя им предложи да им го върнем там, без знанието на Капела.

Табита пъхна ръце под главата си.

— Значи сте спасявали фраска.

— Идеята беше такава.

— И сте знаели, че е в хибернетичен сън.

— Хана ни каза.

— Искали сте тайно да го откарате на Титан.

— Ами, да.

— С моя кораб.

— О, Табита, съжалявам, това нямаше нищо общо с мен. Марко…

— Да — мрачно я прекъсна Табита. — Какво Марко?

Саския неспокойно се размърда.

— Ами, струва ми се, че се опитваше да спести от разходите за пътуване, за да ги вземе за себе си.

— Да ги вземе за себе си — повтори Табита.

— Така мисля.

— С моя кораб.

— С него беше по-евтино.

— Нима?

— Ами, да. И се скара с екипажа, който беше наела Хана. Те твърдяха, че не им платил, той ги обвиняваше, че не били свършили работата, о, не знам. Той винаги се кара с някого. Караше се. Както и да е, Марко се обади от Шапарели и каза, че, хм, се запознал с теб и ти си била по-надеждна…

— Нима?

— … каза… всъщност, каза, че си била много услужлива.

Табита изсумтя.

— Нима? — измърмори тя.

— Каза, че си му дължала услуга.

— Какво е казал? — Табита рязко седна на койката.

— Че си му дължала…

— Чух.

Табита трепереше. Саския загрижено се повдигна на лакът и я притегли под завивката. Разярена, Табита я отблъсна. Намери измачкано парче хартиена носна кърпичка и си издуха носа.

— Оная история с касетата — спомни си тя.

— Тя беше от фраските — поясни близначката. — От техните хора на Титан.

— На нея нямаше нищо. Пуснах я, чуваше се само пращене и съскане.

Саския нежно я погали по лицето.

— О! — многозначително възкликна тя. — Ако беше фраск, щеше да ти се стори извънредно стимулиращо.

Табита хвана ръката й и внимателно, но решително я отстрани.

— Какво?

— Това беше фраскски брачен зов — каза Саския. — Трябваше да го събуди.

— Тогава защо не успя?

— Ами, те пуснаха само половината от записа и се включи някаква аларма, та се наложи да го вземат както си беше! В хладилния цилиндър.

Табита все още бе озадачена.

— Но вие пуснахте записа на Хана, не на фраска.

— Да, за да не забележат хората от „Сънят на праведните“. Хана го препредаваше на фраска. Тя е много опитна, нали разбираш. Знае си работата.

— Не ми се стори да знае какво върши.

— Ами, тя е мъртва — отбеляза Саския. — Трябва да проявяваш снизходителност.

— Докато съм жива, никога повече няма да проявявам снизходителност — горчиво заяви Табита.

Близначката не й обърна внимание.

— Не подценявай Хана — каза тя и се претърколи по гръб. — Иска ми се да можехме да се свържем с нея.

— Значи сте помагали на фраскски беглец да се върне у дома си. Ето какво било — замислено поклати глава Табита.

— Да — просто отвърна Саския.

— За пари.

— Винаги е било така.

Докато двете лежаха, дремеха и разговаряха, тътенът на двигателите постепенно се усилваше. „Грозната истина“ набираше скорост. Табита предполагаше, че се готвят за скок. Отправяха се на пътуване с неизвестна цел и накрая щяха да ги предадат на еладелдийците. Тя потръпна.

Табита вдигна поглед към бозавия таван.

— Той наистина ли смяташе, че ще ви платят?

— Ами…

— А ти?

— Не зная! — раздразнено се сопна Саския.

— Ти просто си изпълнявала каквото ви е нареждал той.

— Да! — Акробатката яростно я изгледа. — Ти също!

Табита не отговори.

— Тогава защо тя искаше да я върна обратно на Изобилие? — попита след малко.

Саския завъртя глава.

— Коя?

— Фраскът.

Близначката сбърчи вежди.

— Тя ли?

— Женска е.

— Откъде знаеш?

— Срещала съм женски фраск. Пък и те никога не биха си правили този труд заради мъжкар.

Саския се замисли.

— Има ли някакво значение?

— Не зная — призна Табита. — Не разбирам фраските. Кой ги разбира?

Известно време полежаха в мълчание. Саския й бе разказала всичко, което знаеше. Изведнъж се зачуди дали капитан Пепър обича да храни пленниците си.

— Какво искаше да каже Хана Су с това, че усещала всички, им наоколо? — неочаквано попита Табита.

— Тя винаги говори така — отвърна близначката. — Мисли си, че хората в другите камери я подслушват.

— О — каза Табита.

Саския внезапно отново я прегърна.

— Хайде да помълчим малко — предложи тя. — Няма да ни остане какво повече да си кажем. А може да ни оставят тук доста време!

— Да, добре — съгласи се Табита.

Те се отпуснаха на койката и се заслушаха в тътнещия рев на „Грозната истина“, докато корабът пълзеше напред и ги отвеждаше към безкрайната пустош.