Войната на паяците

9.

Асансьорната шахта бе дълбока малко повече от сто метра и въпреки слабата гравитация и обстоятелството, че на равни промеждутъци имаше тесни издатини в стените си, на които човек можеше да си отдъхне, на Хартман след това му се стори цяло чудо, че бяха успели.

Усещаше ръцете си, сякаш някой ги бе изтръгнал от ставите. По тялото му буквално нямаше място, което да не боли. Той повдигна десния си клепач, видя пред себе си мъгляво бяло петно и го идентифицира след време като лицето на Нет.

В първоначалния момент не бе дори сигурен, че пустинничката е още жива. Когато с голямо усилие протегна ръката си и докосна бузата й с крайчеца на пръстите си, почувства леденостудената й кожа.

Хартман затвори отново очи, в продължение на минути събра нови сили и се обърна на другата страна, за да погледне към Кайл. Изглеждаше, че от тримата мегабоецът бе възвърнал най-много силите си. Естествено, помисли си Хартман, в края на краищата той бе носен нагоре в шахтата.

— Всичко ли е наред? — попита Кайл.

Хартман се насили да покаже една възкисела усмивка.

— Да — каза той сърдито. С мъка и залитайки като пиян се надигна и с нов, загрижен поглед се убеди, че Нет е изтощена и не е ранена сериозно и изтръпна уплашен, когато й видя ръцете. Теленото въже бе изстъргало на места месото до костите. Кръв течеше на тънки, просветващи ивици до лактите.

С разтуптяно сърце Хартман погледна собствените си ръце. Видът им не бе кой знае колко по-добър от тези на Нет и, както често се случваше, почувства болката едва като видя раните. Стенейки, сви китките си в юмруци и се изправи с олюляване.

При третия опит най-после застана стабилно. Обърна се неуверено и се върна до ръба на шахтата, по която се бяха изкатерили. Вече не бе сигурен, че става дума за асансьорна шахта. Тук горе нямаше никаква асансьорна кабина, а само това тънко, но изключително стабилно въже от сребристи метални нишки. Но ако не е асансьорна шахта, тогава какво е?

Той внимателно се обърна и направи бегъл оглед на обкръжението им. Помещението бе ниско, но много голямо. До стените се трупаха редици от големи, със странна форма уреди и машини, но и апаратура, чиято конструкция по странен начин му изглеждаше позната, без да може да каже защо. Всичките уреди бяха изключени. Хартман нямаше дори представа какво е предназначението им. Къде, по дяволите, се намираха?

Постави съответно въпрос на Кайл, но срещна в замяна само едно повдигане на рамене. След като отново се погрижи за Нет, отправи се към другата страна на халето. Пътят бе дълъг четирийсет или петдесет метра, а слабата гравитация му помогна да го измине на по-малко от пет етапа. Стигнал до целта си, той се облегна на стената за момент със затворени очи, за да събере отново сили. Все още бе толкова изчерпан, че би се проснал на пода и би заспал. Но почувства, че силите му постепенно се възвръщат.

Хартман започна да проучва основно стената до вратата и преживя изненада, когато разбра защо на Нет й е било толкова лесно да отвори вратата долу в халето: В стената до рамката имаше два големи клавиша, надписани ясно с „OPEN“ и „CLOSE“…

Помещението зад вратата бе изцяло празно. През един кръгъл, твърде голям прозорец проникваше бледа светлина. След като внимателно се огледа, Хартман отиде до този прозорец. Стоя дълго време неподвижен и като парализиран гледаше странния черно-бял ландшафт от другата страна на прозореца.

Най-сетне трябваше да си го признае.

Хартман наистина бе направил всичко, за да си затвори очите за истината и да измами самия себе си. Сам бе си втълпил, че се намират някъде във вътрешността на Земята и че драстично намалялата гравитация е създадена по изкуствен начин, може би за да осигури по-комфортни жизнени условия за шаита и мравките. Но за онова, което се намираше от другата страна на прозореца, вече нямаше обяснение.

Стръмни, сякаш изрязани с нож от мека глина планини и гребени се издигаха на фона на нощно небе, което имаше най-наситеният, най-чист черен цвят, който някога Хартман бе виждал. Гигантски пукнатини и бездни покриваха земята, а тук и там откри огромни кратери. Нямаше цветове, само сиво във всичките му възможни нюанси. Не — всичките опити да си затвори очите пред истината бяха станали просто смешни.

Вече не се намираха на Земята.

На Хартман му бяха нужни няколко минути, за да асимилира този факт. Тогава рязко се обърна и се отстрани от прозореца. Но онова, което внезапно видя пред себе си, го уплаши още повече, отколкото безжизненият пейзаж навън. Видя духове, появили се безшумно зад него от другата страна на камерата, които за момент го погледнаха безмълвно и после в един и същи миг се обърнаха и отново си отидоха.

Просто изчезнаха в стената.

Първата акция на Черити стана още на по-следващия ден и протече по начин, съвсем различен от онзи, който си бе представяла.

Все още дължеше на Стоун пряк отговор на въпроса му, но и на двамата им бе ясно, че по принцип отдавна е решила, защото обстоятелствата говореха сами за себе си. След като превъзмогна първоначалното си объркване дотолкова, че отново да може да помисли донякъде спокойно върху думите на Стоун, тя трябваше да признае, че вече не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи, фактически единствената алтернатива беше да събере нещата си и да си тръгне, за да остави света на милостта на джеърдите.

Почти целия следващ ден посвети на усилието си да добие една обща първоначална представа за положението. Поне в един пункт предсказанията на Стоун се бяха сбъднали. Ракетният обстрел бе отслабнал още през нощта и накрая бе почти изцяло прекратен. От време на време управляемите с радари рубинени лазери на бункера улавяха все още някоя единична ракета, но никоя от тях дори не се приближи до базата или до Кьолн. Но с това се свършиха и добрите новини.

Военният поход на джеърдите срещу изродените им братя бе под пълна пара, но дори и наполовина не така добре, колкото колективният интелект би искал да бъде. Макар че Киас избягваше въпросите с удивителна сръчност, Черити не бе сляпа. За двата дни, които бяха изминали след завръщането й на Земята, както изглежда, навсякъде по планетата бяха избухнали ожесточени боеве. Боеве, от които джеърдите най-често излизаха победители, но не напредваха дори приблизително толкова бързо, както Киас бе се опитал да увери Черити и Скудър по време на първия им разговор. Макар че мороните вече не се опитваха да разрушат с атомни оръжия базата „Айфел“ или гнездото на дегенериралата царица в Кьолн, това не означаваше, че нападенията им са спрели. При един от малкото удобни случаи, когато Черити ненадейно влезе в командната централа на бункера и Стоун не успя достатъчно бързо да изключи стената с мониторите, така че тя можа да хвърли поглед към външния свят, видя високо на небето да проблясват още сребърни и бели пламъчета, бойни планери, които се опитваха да се промъкнат през електронните бариери на крепостта, за да стоварят някоя бойна част или дори по самоубийствен начин да хвърлят бомба в целта. Черити не каза нищо за това. Все още не бе наясно дали Стоун е на нейна страна. Но ако я лъжеше, тогава го правеше перфектно и за всеки възможен въпрос имаше убедителен отговор.

И така, Черити удостои Стоун само с един леден поглед и се насочи към Гурк, който, жестикулирайки буйно с ръце и крака, бе въвлечен в дискусия с двама джеърди. От момента на завръщането си тя не бе виждала Гурк всичко на всичко за повече от пет минути и през това време бе избягвал под някакъв предлог всеки конкретен отговор. Тя се питаше какво изведнъж бе станало с джуджето.

В първоначалния момент Черити си помисли, че Гурк просто ще я игнорира, но той явно забеляза предупредителния блясък в очите й, защото направи сложен жест към двамата си партньори с рогови лица и се обърна към Черити. По лицето му се бе изписало нетърпение.

— Какво искаш? — попита той с негодувание. — Имам куп неща да върша. Можем да разговаряме по-късно.

— Не — отговори Черити. — Сега. — С движение на глината си посочи назад към Стоун. — Тук ли предпочиташ, или навън?

— Нямам тайни от Стоун — отговори Гурк. — Но мисля, че ти предпочиташ да сме насаме — допълни той и покрай нея се насочи към вратата.

Черити го последва. Тя чувстваше погледите на Стоун. Той изглеждаше объркан, дори малко загрижен.

— И така? — попита Гурк нетърпеливо, когато току-що стигнаха в коридора и Черити затвори вратата след себе си. — Какво искаш да знаеш? И моля те, побързай — наистина имам много работа.

— Тъкмо за това става въпрос — отвърна Черити, овладявайки се с мъка. — Какви толкова страшно важни неща имаш да вършиш? Вече три дни сме тук, а през това време не съм те видяла и за пет минути.

Гурк направи гримаса.

— Не си ли ти онази, която веднъж се е оплакала, че понякога й лазя по нервите?

Черити направи ядно движение с ръка.

— Не избягвай въпроса ми — каза тя. — Много добре знаеш за какво говоря.

Гурк се накани да даде един от типичните си отговори, но тогава се сети за нещо по-добро, замълча за няколко секунди и я погледна твърде замислено.

— Наистина имах много малко време, Черити — каза той и посочи вратата към централата. — Имат нужда от моята помощ, независимо дали вярваш или не.

— Вярвам — отговори Черити. — Питам се само каква е тази помощ.

Гурк скръсти ръце зад гърба си и започна да върви на малки кръгове из коридора.

— Става дума за трансмитера — каза той.

Черити се уплаши.

— Нещо с него не е ли наред?

Гурк се засмя без нотка на хумор.

— Да не е наред ли? Шегуваш се! Видяла си го, нали?

— Вярно е, но не разбирам…

— Няма основание за безпокойство — прекъсна я Гурк рязко. — Може би в първоначалния момент съм реагирал малко по-остро. Пукнатината в пространствено-времевия континуум, изглежда, се стабилизира.

— Изглежда ли? — попита Черити недоверчиво.

Гурк повдигна рамене и разтвори ръце в безпомощен жест, за да ги скръсти веднага след това отново на гърба си.

— Признавам, че разбирам малко от тези неща — в края на краищата имах достатъчно време да се занимавам с това и да ги наблюдавам. Но не съм специалист по трансмитерите. Във всеки случай тя престана да расте. За съжаление и не намалява.

— И какво означава това — попита Черити. Почувства безпокойство, което отначало не можеше да си обясни, но което се усилваше с всяка секунда.

— Ако знаех това, щяхме да сме доста понапреднали — призна Гурк. — Мисля, че има две възможности: или някой ден ще се затвори отново от само себе си, или ще остане както е.

— Или ще започне отново да нараства — предположи Черити.

Гурк кимна неохотно.

— Сигурно… Това е възможно. Но твърде невероятно. — Той забеляза липсата на убеденост в погледа й и с нервозна усмивка допълни: — И аз съм здраво свързан с тази пуста планета като тебе, Черити. Не бих се шегувал с такива неща. Предполагам, че вероятността Земята да бъде улучена и разрушена от голям метеорит е приблизително толкова голяма, колкото тази, пукнатината в пространствено-времевия континуум отново да нарасне и да я погълне. — Той се поколеба за момент. — Онова, което ми създава грижи, е съвсем друга мисъл.

— И каква е тя?

— Представата — отговори Гурк с въздишка, — че един ден приятелите ни от Морон ще намерят начин да я направят отново такава, каквато беше. Те или шаитът, при положение че не го заловим навреме. При всичкото си добро желание обаче джеърдите са склонни да се надценяват. И да подценяват противниците си. — Той отново повдигна рамене. — Аз естествено нямам представа как изглеждат нещата навън в Галактиката. Може би всичките трансмитери са излезли извън строя, може би пък само този тук или няколко в близост до Слънчевата система. Ако всичките са изгърмели, тогава имаме късмет, защото мороните ще си имат достатъчно работа за следващите петстотин години. Но ако само този един е… — Той отново разтвори широко ръце. — Те няма да седят бездейни и да изчакват безкрай нещата, които ще дойдат. Напротив, сигурен съм, че вече упорито си блъскат главите по какъв начин могат да ни направят приятелско посещение.

— Тогава просто разрушете това проклето нещо! — каза Черити. — Хвърлете го във въздуха! Изстреляйте към него няколко ракети с атомен заряд или направете нещо друго!

Гурк поклати отрицателно глава и леко се изсмя.

— Не е така просто — отговори той. — Знам, помислила си си, че съм загубил разсъдъка си, когато се нахвърлих върху Киас, но имах своите основания да реагирам така. — Изведнъж гласът му стана много сериозен, толкова сериозен, че при следващите думи Черити я побиха студени тръпки. — Тези глупаци не искат да го признаят, но сме имали голям късмет, Черити. Ние всички. И не само този свят. Би могло да взривят целия Всемир.

— Преувеличаваш — каза Черити.

— Ни най-малко — отвърна Гурк все още с този сериозен, почти заклинателен тон. — Не искай от мен да се опитвам да ти обяснявам нещо, което и аз едва ли разбирам, но структурата на времето и пространството е твърде, твърде чувствително нещо. Стените между отделните измерения са тънки, Черити. Ако не бяха такива, трансмитерите на материя не биха били възможни. А тази бомба имаше милиони пъти повече енергия, отколкото е необходима за осъществяването на трансмитерна връзка. Можеше да се стигне до верижна реакция, която би унищожила първо тази планета, после Слънчевата система, после цялата Галактика и накрая — може би целия Всемир.

— Ти… преувеличаваш — каза Черити с треперещ глас. — Ако… ако това е възможно, тогава вече щеше да се случи.

— Как така? — попита Гурк слисан.

— Защото Космосът е безкраен, Гурк. И невъобразим. Вярвам, че всичко, което е необходимо, се случва и вече се е случило.

За нейна изненада Гурк размисли за няколко секунди съвсем сериозно над проблема. После отново се усмихна.

— А кой е казал, че вече не се е случило? — попита той. — Помислила ли си някога какво е било преди събитието, което вашите учени наричат Първоначален взрив? И за който никога не са открили точно какво представлява?

На това Черити не знаеше как да отговори. И след известно време Гурк повдигна рамене, направи въртеливо движение с двете си ръце и посочи вратата зад нея.

— А сега наистина трябва да се връщам. Обещавам да ти дам обяснение за всичко, щом като решим този проблем.

Черити не се опита повторно да го задържи, само безмълвно го проследи с поглед, докато изчезне. Тогава се обърна и се върна в квартирата си, където я чакаха Скудър и Харис.

Тя чу смеха на Скудър през затворената врата, преди да влезе в помещението. Двамата мъже седяха на масата и играеха партия шах, но това очевидно беше само предлог да бъдат заедно и да разговарят, защото разположението на фигурите не беше се променило, откакто Черити бе напуснала помещението преди час. Тя бе леко учудена колко бързо Скудър и англичанинът се бяха сприятелили, всъщност не бе в характера на Скудър някой в разстояние на няколко дни да спечели доверието му. При Харис нещата бяха други. И Черити го харесваше. Беше й симпатичен и това не можа да промени нищо дори и недоверието, с което се отнасяше известно време към него. Но това не бе недоверие, което се отнася към него лично. Тя все още бе на мнение, че с Харис и другите уж съживени от спящата армия на Харис нещо не беше наред. Но дори и да е така, не е нещо, което са извършили те, а онова, което е било направено с тях.

Тя прогони мисълта, усмихна се бегло на Скудър и мина покрай двамата към кухненския бокс, за да си налее чаша кафе. Не беше жадна, но устата й бе пресъхнала от много говорене. Преди да отиде горе при Стоун, бе прекарала половин час с доброволците, които бе видяла за пръв път преди два дни. Бе им поставила куп въпроси — и бе получила куп изненадващи отговори. Онова, което Киас твърдеше за метода на джеърдите, че на хора по време на сън в разстояние на няколко часа може да се предадат знания, които по естествен път биха могли да придобият за месеци или години, отговаряше на истината. Макар че четиримата мъже и двете жени бяха родени и израснали в колонията в Париж и през целия си живот не бяха виждали дори такъв прост уред като телевизор, боравеха перфектно с всичките оръжия и превозни средства на базата. Черити бе сигурна, че ако отделеше повече време, за да зададе повече въпроси, тогава би могла да научи още нещо от тях.

Но това почти не смекчаваше съмнението в ударната сила на нейната импровизирана военна част. Едно е нещо да знаеш, съвсем друго — да го вършиш.

Тя отпи от кафето си, отиде бавно до масата и с фамилиарен жест постави лявата си ръка върху рамото на Скудър. Със също такова естествено, почти несъзнателно движение той улови пръстите й и ги стисна. Черити бегло се усмихна. Това бе една от малкото положителни промени, които се бяха установили в общуването им през последните два дни. Между тях вече не съществуваше неискрен свян. Досега не бе разговаряла със Скудър за това, но бе сигурна, че и той го чувства по същия начин. По време на престоя им в хиперпространството нещо се бе случило с тях. Сякаш за кратък момент са били едно цяло. Вече не си го спомняше. Само имаше усещане на спомен за друг спомен, но дори и това чувство бе неописуемо топло и дълбоко. За някакъв момент извън времето бяха споделили един с друг много повече неща, отколкото са го правили някога хора преди това, единият бе почувствал и споделил мислите на другия, съкровените му желания и копнежи, но също така и страховете му.

— Как върви партията? — попита тя, когато Харис посегна към една пешка и пак отдръпна ръката си, без да докосне фигурата.

— Боя се, че не кой знае колко добре — каза Харис.

Скудър махна с ръка.

— Не вярвай на нито една негова дума. Нарочно ме оставя да печеля.

— Не съм особено концентриран в играта — призна Харис с неловка усмивка. — За да бъда честен — през цялото време мислих как да говоря на четири очи с губернатор Стоун. — Той погледна въпросително Черити. — Бихте ли могла да ми помогнете?

Черити отново сръбна от кафето си и повдигна рамене. Тя се намръщи — кафето имаше отвратителен вкус.

— Зависи за какво се отнася.

— Мисля — отговори Харис, — че тогавашната ми заплата възлизаше на около двеста паунда на седмица. Грубо пресметнато, за петдесет и седем години това прави сто и трийсет хиляди паунда, които армията ми дължи. Бих искал да знам дали и кога мога да си ги получа.

За секунда Черити зяпна от недоумение, тогава забеляза подигравателния блясък в очите му и избухна в оглушителен смях. Скудър също се смееше, докато Харис се държеше сериозно с удивително актьорско майсторство, дори придаде на изражението си известно възмущение.

— Въобще не разбирам какво смешно има — каза той. — Това са купища пари.

— Да ви имах грижите — каза Черити, поклащайки глава и отново отпи глътка от противното кафе. Размисли за момент да не би нещо с водата да не е наред. Но вероятно причината беше у нея. И тази сутрин се бе събудила с пулсиращо главоболие и отвратителен вкус в устата и по принцип не се чувстваше добре през целия ден. Вероятно през последните месеци бе претоварвала тялото си твърде много. Може би дори и една професионална героиня има нужда от време на време да си поеме дъх.

— Вие имате съвсем други грижи — каза Харис, когато тя отново се обърна към него.

Черити размени бърз поглед със Скудър, преди да отговори. Питаше се дали индианецът хопи бе разказал на Харис за техните подозрения.

— Може би грижи е пресилено казано — призна. — Аз… — Потърси за момент подходящи думи и тогава намери спасение в една почти смутена усмивка. — Просто всичко ни дойде прекалено много — каза тя. — И стана твърде бързо. Вероятно не можете да го разберете, Харис. Но просто ми е трудно изведнъж да погледна на джеърдите като на наши съюзници.

Харис кимна с глава. Взе една пешка, но не направи ход, а започна да си играе с нея.

— Защо пък да не го разбирам? — попита той.

— Защото едва преди няколко дни си излязъл от цистерната за дълбок сън — отговори Черити. — За вас всичко тук трябва да е ново и ужасяващо, както бе и за мен, когато се събудих.

Харис кимна.

— Адски се уплаших, когато видях за пръв път тези паяшки лица — каза той.

— Както и аз — отговори Черити. — И въпреки това има разлика. Вижте, Харис, от месеци се боря с тези същества. Скудър цял живот ги знае като свои врагове. Видях ги как убиват хора и изравняват със земята цели градове. Аз преследвах създания като Киас и бях преследвана от тях. Бях свидетел как пред очите ми убиха приятелите ми. Знам, че е погрешно, а вероятно и глупаво. Но просто не мога да се променя. Нужно ми е време, за да проумея, че изведнъж трябва да ни бъдат приятели.

Харис престана да върти в пръстите си малката фигурка от слонова кост.

— Трябва да ни бъдат ли? — попита той.

— Са — поправи се Черити, повдигайки рамене. — Или поне наши съюзници.

— Вие не им имате доверие — констатира Харис.

Черити поклати буйно глава.

— Не е така — каза тя. — Знам, че може да им имам доверие. Джеърдите не лъжат. Те са смъртни врагове на мороните. А дори и вярвам, че държат на думата си и ще ни върнат нашия свят, щом успеят да ги разбият. Само… — Тя прекъсна, повдигна отново рамене и въздъхна. — Виждате ли? Просто не мога да го изразя с думи. Може би причината е в мен. Просто не се чувствам добре, откакто отново са тук.

— Може би и това е причината — предположи Харис и рязко постави фигурата на полето, от което я бе взел. — Макар и да не съм психолог, вярвам, че мога да си представя какво става с вас, капитан Леърд. Приблизително същото като с мен, когато за пръв път се изкачих нагоре с асансьора и видях… всичките тези създания, които бяха завзели бункера. Чувствам се подобно на вас — честно вярвам, че са на наша страна. Но не вярвам някога да станем приятели.

Изведнъж на Черити и дойде наум, че нещо разбира. Че може би един ден хората и джеърдите ще могат да живеят на света като равнопоставени партньори. Че може би ще се научат да се приемат взаимно като надарени с разум и с чувство за отговорност същества, че могат да станат бойни другари, нещо повече — дори съюзници. Но приятели — никога. Те просто са твърде различни. Черити изведнъж разбра, че джеърдите са нещо съвсем различно от това, за което всички са ги смятали досега. Тя дори не знаеше откъде идва това знание, но бе сигурна, без да се съмнява дори за секунда в това. Може би причината не бе у джеърдите или мороните. Може би същества, продукт на различни творения, родени под различни слънца и израснали в различни светове просто не можеха да съществуват съвместно. Възможно бе да съществуват съвместно само на почетно разстояние и без единият да се приближава твърде много до другия.

Тази мисъл я хвърли в дълбоко объркване и чувствата й трябва ясно да са се изписали на лицето й, защото Харис изведнъж я погледна много загрижено, а Скудър попита:

— Какво ти става?

— Нищо — отговори Черити рязко. Опита се да се усмихне. — Тъкмо си помислих… за нещо. Но това не е важно.

Направи опит да прогони мисълта и рязко смени темата, като отново се обърна с въпросителен жест към Харис.

— Имате ли намерение да доиграете партията си?

— Как така?

— Преди малко говорих с нашите новобранци. — Тя нарочно подчерта думата така, че Скудър пак смръщи чело и я погледна объркано. — Киас, изглежда, е казал истината. Теоретически са толкова добре подготвени, колкото вас и мен. Но бих се чувствала по-добре да го видя на практика. — Тя погледна само Скудър, за да го покани да участва в начинанието й. — Помолих Киас да ми даде на разположение един хеликоптер.

— За какво? — попита Скудър.

— Само за една малка разходка — отговори Черити. Тя направи успокоителен жест. — Не се тревожете — нямам намерение да ги изпратя в битка, та тогава да кажа на оцелелите къде са сбъркали. Просто искам да видя как се държат с кормилен лост в ръката.

— Смяташ ли, че идеята ти е добра? — попита Скудър. — Мисля — продължи той с леко подигравателен тон, — само в случай, че сте забравили, капитан Леърд — там навън бушува война.

— Не и в диаметър от десет мили от нас — отвърна Черити. — А по-далеч нямам намерение да летя. Най-сетне искам отново нещо да върша.

По реакцията на Скудър разбра, че този аргумент го е убедил. Той се поколеба още секунда, но после кимна.

— Всичко е наред — каза той. — Ще дойда с теб. — Той отново се обърна към шахматната дъска, взе офицера си в ръка и направи ход. — Ще ни разрешиш ли да си доиграем партията? — Обърнат към Харис, той добави с ухилване: — Мат в три хода, Джон.

Харис намръщи чело, вторачил безмълвно поглед в шахматното поле. Както се оказа, предсказанието на Скудър не се сбъдна съвсем. Направиха още пет хода, преди Харис да го матира.