Войната на паяците

12.

Хартман бавно се запромъква напред. Нервите му бяха напрегнати до скъсване. Долавяше дори и най-малкия шум, всяко незначително разтърсване на пода в негова близост. О, небеса, той бе почти уверен, че може да помирише мравките. Какво, за Бога, бе направил Кайл с него?

Всъщност Хартман не искаше да знае отговора на този въпрос. Мегабоецът бе докоснал определено място на гръбначния му стълб, което за момент предизвика направо непоносими болки. След това го заля чувство за сила и енергия, каквито преди това не бе изпитвал никога в живота си. Сякаш за пръв път бе истински буден. Но Кайл го бе предупредил — избликът на мощни сили ще бъде последван от също такъв рязък срив. Хартман не разполагаше с много време — половин час, може би и по-малко. Дотогава трябваше да постигне целта си.

Половината от времето бе изтекло, но Хартман прецени, че може да успее. Пред него лежаха останките от този чудовищно деформиран планер. Хартман предполагаше, че в сегашното си състояние може да вземе разстоянието за по-малко от двайсет секунди и да изчезне във вътрешността на кораба.

Теоретически.

На практика тези пет или шест крачки трябваше да се направят на напълно открито място. Смяташе, че е изцяло във възможностите му да стигне до кораба и да изчезне в шлюза му, преди още на нито една от мравките да й хрумне да стреля по него, но за съжаление това нямаше да му е от полза. Важно беше да стигне незабелязано на борда на кораба.

Хартман се удиви колко спокойно можеше да мисли за собствената си смърт. Няколко пъти си бе представял такива опасни ситуации и се бе надявал, че ще е в състояние да се справи с тях спокойно и невъзмутимо. Мисълта, че ако успее, след няколко минути може да бъде мъртъв, изобщо не го вълнуваше. Мислеше си, че вероятно Кайл е направил нещо, за да го лиши от страха му.

Стигна до края на тясната пътека, която минаваше между циклопските машинни блокове и водеше към звездния трансмитер, и предпазливо се изправи. Погледът му опипваше свободното пространство пред него. Преброи десетина мравки. Трябваше да изчака. Погледна нервно часовника си. Бяха се уговорили за двайсет минути, а осемнайсет бяха вече минали. Без свръхчовешката острота на сетивата си и чудовищната бързина на реакциите си Хартман не би успял да стигне дори дотук.

Отново погледна часовника си. Още една минута. Трийсет секунди, двайсет, десет…

Хартман се напрегна, когато секундарната стрелка се приближи до дванайсет. Сега!

Не се случи нищо. Мороните пред него продължаваха да се движат с равномерността на машини и до съзнанието на Хартман за пръв път достигна мисълта, че вероятно планът им няма да заработи, защото тези твари просто продължаваха да вършат възложената им работа, дори и светът около тях да загива. Какво би станало, ако…

Ярка светкавица разкъса полумрака на халето и след секунда трясъкът на експлозията разлюля пода. Последваха втора и трета лазерна светкавица и изведнъж въздухът се изпълни с писъците и цвърченето на мороните. Сред фигурите пред Хартман настъпи трескаво раздвижване. Те захвърляха товарите си, обръщаха се и изведнъж се оказваха с оръжие в ръцете си, когато покрай Хартман се втурнаха в посоката, където попадаха и продължаваха да попадат изстрелите.

Отново два-три лазерни лъча просветнаха бързо един след друг и изведнъж се чу ужасен трясък и вълна оранжевочервена светлина заля халето. Очевидно Нет бе причинила експлозията на една от машините.

Хартман примига, за по-сигурно изчака още две секунди в прикритието си и тогава се втурна.

Всъщност беше му нужна една секунда, за да стигне до развалините на кораба и чудото, на което се бяха надявали, стана — той нито бе открит, нито нападнат, но с протегнати напред ръце се хвърли в отворения шлюз на кораба. С елегантно превъртане се изправи отново на крака и с мощен ножичен скок се метна във вътрешността на кораба.

Направо в широко разтворените обятия на една мравка.

Хартман не знаеше кой е по-изненадан — моронът или той.

Мравката отскочи стресната назад с пронизително писукане и се опита същевременно да го удари, но Хартман с пъргаво движение избегна удара на трите й ръце и заби цевта на лазера си в корема на гигантското насекомо. Мравката се олюля и безпомощно се блъсна в стената. Опита веднага да се изправи, но Хартман отново бе по-бързият. Той сграбчи морона, вдигна го високо и за втори път го тръшна в металния коридор.

Яростното писукане на създанието премина в болезнено съскане, което след секунда престана, когато Хартман обърна пушката си и го удари с приклада. С потрепващи крайници моронът рухна и остана да лежи. Хартман не вярваше, че мравката е мъртва, но бе замаяна и й бяха нужни няколко минути, докато се изправи на крака.

Хартман чуваше как навън халето се разтърсва от бързата поредица на следващите мощни експлозии, когато Кайл и Нет концентрираха огъня на лазерите си върху машините, за да причинят по възможност повече повреди и така да отклонят вниманието от него и му осигурят решаващите секунди. Хартман се понесе по късия коридор, със скок се метна в отворената врата на централата и стреля наслуки. Лазерният му лъч попадна в командното табло и го превърна в искряща купчина, уби една от трите мравки, които бяха в централата, и нарани друга толкова тежко, че нямаше нужда вече да се безпокои от нея.

Третата се нахвърли към него, но направи грешка, като го прецени по онова, което бе преди по-малко от половин час — раним слаб човек.

Хартман се олюля назад от удара с нокти, който зле нарани дясната му ръка. Но причината за залитането му бе само яростта на удара. Не чувстваше нито болка, нито слабост.

За сметка на това ударът с приклада, който нанесе на морона, бе още по-силен.

Изправи се с пъхтене и се огледа. Командното табло гореше, а и стената зад него тлееше с тъмна, проблясваща червенина, от която, за учудване, не се излъчваше никаква горещина. С изключение на тримата морони, с които бе се справил, бе сам. Бързо се обърна, затвори бронираната врата и с изстрел на лазерната си пушка унищожи заключващия механизъм. Тогава коленичи до горящия команден пулт.

Намери почти веднага онова, което търсеше. Сервизният капак бе така перфектно нагласен към пода, че при нормални условия би го пропуснал, но Кайл му бе казал точно какво трябва да търси. Пръстите му опипаха гладкия метал, намериха едно по-грапаво място и го натиснаха.

Чу се метално щракване и част от пода под Хартман безшумно се отмести настрана. Под него се виждаше правоъгълна шахта, на чиято стена бе подпряна странна стълба.

Хартман не си направи труда да я използва. При слабата гравитация не му бе и необходимо. С бърз поглед се убеди, че двамата ранени морони не са в състояние да го последват, после без колебание скочи в шахтата.

Той се озова в кръгло, натъпкано догоре с машини, компютри и кабели помещение, което бе толкова ниско, че трябваше отново да се придвижва на колене и лакти, за да стигне до целта си — нисък, кръгъл капак в стената с изключително масивен вид.

Зад стената биеше атомното сърце на планера, миниатюрен фузионен реактор, в който царяха температури като във вътрешността на слънце.

И изведнъж Хартман усети страх. Ръцете му започнаха да треперят, а сърцето му внезапно заби така силно, че му причиняваше болка. Въпреки това протегна пръсти към бронираната врата и докосна сложната електронна заключалка.

Това бе последният му шанс. Ако отвори този брониран капак и направи онова, което Кайл му бе обяснил, след миг ще бъде мъртъв — той и Нет, и Кайл, и всяко живо същество в диаметър от две мили. Кайл не би могъл да му каже доколко опустошително може да бъде въздействието на намиращия се в тази подземна база фузионен реактор, в който ядрената реакция е излязла извън контрол. Може би ще се събори само това хале, а може би ще бъде унищожена цялата станция, ако предизвикат верижна реакция.

Но изведнъж на Хартман вече не му се щеше да умира. Знаеше, че смъртта му бе единствената възможност да се унищожи вторият трансмитер, преди мороните да успеят да го пуснат в действие, но тази цена му се стори твърде висока. Прекалено висока. Той решително завъртя масивното метално колело. Вратата се вдигна толкова беззвучно и бързо, сякаш беше лишена от тегло и Хартман примига в ослепително бялата, строга светлина на контролираната атомна експлозия, която протичаше отдолу. Знаеше, че само част от ярката като слънце светлина действително прониква навън, защото нуклеарното сърце на планера бе екранирано не само със стомана. Никой от познатите метали не би издържал дълго на адските температури при ядрената реакция. Онова, което видя, също не беше самият реактор, а светещите енергийни полета, които усмиряваха ядрената реакция.

Подвоуми се отново. Всичко у него крещеше да не го прави. Не искаше да умира, а преди всичко не искаше Нет да умре.

Но вероятно вече беше мъртва. Шансът й да остане жива след атаката с цел отвличане на вниманието, която бяха започнали Кайл и тя, бе почти толкова голям, колкото и възможността на Хартман да остане жив след експлозията на реактора.

Вдигна оръжието си. Очите го боляха нетърпимо, но той се принуди да гледа непосредствено към адските бели пламъци. Бе напълно безсмислено да стреля неадресирано в енергийното поле, но Кайл му бе казал в какво да се цели.

Пръстите на Хартман се приближиха до спусъка, изчакаха още един момент върху него — и го натиснаха.

Нужни й бяха повече от десет минути, за да измине стоте метра до останките на сваления планер, защото гората бе толкова гъста, че Черити понякога едва се помръдваше от мястото си. На два пъти трябваше да използва лазера си, за да си прокара път през израсналия безпрепятствено в продължение на петдесет години гъсталак.

Естествено, че закъсня. Планерът бе паднал настрани и се бе разпукал. До него бе кацнал един от двата други дисковидни кораби. Развалината гореше с буен пламък и откъм страната на Черити огънят бе обхванал вече и гората. Гъст дим й пречеше да вижда, а почти непоносимата смрад на нажежен метал и горяща пластмаса я накара да се закашля. Мястото на катастрофата гъмжеше от джеърди, които бяха слезли от приземилия се планер и претърсваха развалината за оцелели, за да ги превърнат в част от своята общност.

Черити също търсеше оцелели. Но по друга причина.

Знаеше колко нелогично и погрешно постъпва, но това в момента й бе съвсем безразлично. Искаше да спипа една от тези гадини, която да плати за онова, което бе сторено на Трибо, Жан и на другите.

— Не трябва да правите това — каза глас зад нея.

Тя се обърна и съгледа Харис. Както Скудър, и той я бе последвал, разбира се, без да се опитва да я спира. Вероятно двамата бяха се досетили какво ставаше с нея.

— Не трябва ли? — попита Черити хладно.

Харис не отговори веднага, а я погледна почти съчувствено, но може би тъкмо мълчанието му й даде да разбере колко глупаво постъпва.

— Ако искате да си платят за това, тогава закарайте другите двама обратно в базата — каза Харис. — И помогнете на Стоун да изгони тези чудовища там, откъдето са дошли.

— А ако това не ми е достатъчно?

Скудър излезе от гората и пристъпи зад Харис. На лицето му се изписа ужас, когато видя останките от планера и пламъците.

— Не вярвам да има останали живи — каза Харис. — И ако все пак… — Той не довърши изречението си, но тя знаеше какво иска да каже. — И ако все пак има, тогава за малко ще са твои.

Тъкмо това накара Черити в момента да побеснее. Рязко се обърна и погледна джеърдите, които с тромавите си движения на изправени мравки важно-важно се разхождаха между останките и от време на време се навеждаха над едно неподвижно тяло и тя напразно се опитваше да не забравя, че тъкмо тези същества преди минути им спасиха живота. Във всичките тези четириръки, стройни създания виждаше само врагове. Съществата, които преди половин век бяха дошли от звездите и бяха ограбили на хората света и бъдещето. За нея няма никога да бъдат нещо друго, все едно какво е станало. Знаеше го.

Но Харис все пак бе постигнал онова, което искаше. Гневът й премина така бързо, както бе и дошъл, остана само чувството на дълбоко огорчение. Просто стоеше там и в продължение на минути наблюдаваше. И нито Харис, нито Скудър я заговориха в този момент. Накрая изключи пушката си, преметна я през рамо и тръгна бавно към кацналия планер.

Скудър с бърза крачка се озова до нея.

— Какво си намислила?

Черити посочи останките на планера.

— Имаме нужда от помощ. Делгар е ранен. А всъщност нямам и намерение да се връщам до базата пеш.

Скудър погледна с недоверие, но се въздържа от всякакъв коментар, а Харис мълчаливо ги следваше.

Минаха настрана, за да заобиколят една горяща отломка и Черити наблюдаваше двама джеърди, които се бяха навели над неподвижното тяло на един морон.

Мравката нямаше видими наранявания, но трябва да бе мъртва, защото не реагираше на докосванията на джеърдите.

Не и докато двете създания насекоми не застанаха до нея.

Черити спря изненадана и внимателно разгледа морона. Беше трудно в съществото да се различи нещо друго, освен безредно сплетени на куп крайници — и въпреки това бе почти сигурна, че то помръдна.

— Какво има? — попита Скудър.

Вместо да му отговори, Черити тръгна към морона и се спря на два метра от него. Двамата джеърди, които бяха прегледали катастрофиралото насекомо, минаха важно покрай нея и мимоходом я измериха с погледа на студените си, святкащи като шлифовано стъкло фасетни очи. Черити съвсем съзнателно изчака да отминат, после направи още крачка, наведе се предпазливо…

… и в последния момент се хвърли настрана, когато три от четирите ръце на уж мъртвия Морон трепнаха и се насочиха към нея като смъртоносни кинжали.

Падна, преметна се през рамо и се опита да се изправи, но бързо се обърна настрана, когато моронът от своя страна скочи на крака с невероятно светкавично движение и се опита да я сграбчи.

Този път един от ноктите му докопа якето й и откъсна парче плат от него. Скудър изкрещя уплашено и вдигна пушката си, но се поколеба да стреля от страх да не я улучи.

Ръката на морона се насочи надолу към Черити, ноктите от твърд като стомана рог се забиха в горската пръст до нея. Тя блокира удара на друга ръка с подлакътницата си и изкрещя от болка, когато третата ръка разкъса бузата й. Инстинктивно прибра крака към тялото си и тласна с всичка сила. Макар че ритникът не отхвърли морона назад, лиши атаката му от решителен замах.

Вместо просто да я прегази и да разкъса тялото й с острите си като ножове нокти, моронът несръчно се преметна над нея, преобърна се и се стовари гърбом на земята, когато друго насекомо се нахвърли върху него. Докато двете мравки се въргаляха по земята, Черити скочи рязко на крака и олюлявайки се отстъпи две крачки назад. Скудър я хвана за ръка и я подпря, а очите му се разшириха от уплаха, когато видя кървящата й буза. Но Черити само нервно махна с ръка, когато той поиска да каже нещо и със смесица от възхищение и ужас загледа странния двубой между гигантските насекоми.

Не можеше да различи кой кой е — но това нямаше никакво значение. Решаващото беше, че тази борба изобщо не би трябвало да се състои!

Това, че моронът успя да се престори на мъртъв и да заблуди джеърдите, бе достатъчно.

Но как така все още се съпротивяваше?

Скудър също следеше двубоя на насекомите с нарастваща обърканост. Безмълвната борба се водеше с такова ожесточение, което накара Черити да настръхне. Мравките се удряха и разкъсваха с ужасните си нокти, опитваха се с челюсти да докопат очите или тънкия врат на противника, без някой да превъзхожда другия.

Черити усещаше невъобразимата ярост, която бе обзела двамата противници. Омраза, която превишаваше всичко, което някога бе преживявала. Това не бе просто враждебност, а омраза, стара колкото двете различни раси, на чиято страна се бореха двете мравки.

Ослепителнобял лазерен лъч проряза въздуха пред Черити и улучи в гърба една от мравките. Въздухът се изпълни от вонята на горящ рог и месо и двете мравки се отпуснаха.

Черити се обърна потресена. Четири-пет джеърди бяха притичали и стреляли с оръжията си. За момент изгуби ума и дума, после я обзе студено, парализиращо чувство за ужас. Не за първи път виждаше колко безпощадно джеърдите жертваха собствените си другари, ако сметнеха, че от това има полза. Тя си спомни за Лестър и макар че се опита да се съпротивлява, този спомен сам зададе въпроса дали един ден джеърдите не биха пожертвали живота на цял един народ, ако това отговаряше на абсурдната им представа за логика.

Един от джеърдите застана пред нея и отпусна оръжието си.

— Ранена сте — изръмжа метален глас.

Черити буйно се дръпна крачка назад, когато съществото вдигна една от четирите си ръце и искаше да я улови.

— Не ме докосвай! — каза тя.

— Ранена сте — повтори джеърдът твърдоглаво, без да реагира на ядовития, почти истеричен тон. Вероятно дори не го бе взел предвид. — Моля, последвайте ме на борда на нашия кораб. Там ще се погрижим за вас.

Черити вдигна ръка към ранената буза и едва в този момент забеляза кръвта и усети парещата болка. Въпреки това каза:

— Не е необходимо.

— Както искате — отвърна джеърдът. — Моля, простете за опасността, на която се изложихте заради наша грешка. Това няма да се повтори.

Като машина, която е направила всичко, което предвижда запаметената й програма, джеърдът се обърна, а в същия момент и придружителите му се отдалечиха, сякаш вървяха на кокили. И само миг по-късно навсякъде просеката се озари от ярка и бяла светлина. Обзета от неотдавнашния ужас, Черити разбра, че джеърдите бяха престанали да търсят оцелели и вместо това стреляха по неподвижните моронски бойци.

Изтръпнала от ужас, тя се обърна и погледна още веднъж двете мъртви мравки до себе си. Двете създания в смъртта си се бяха вкопчили едно в друго. Адската температура на лазерните лъчи бе ги слепила напълно, така че за Черити бе невъзможно да каже кои крайници на кое същество принадлежат. Въпреки това с усилие на волята си разгледа по-подробно мравките.

— Всичко свърши — каза Скудър. — Мъртви са. А сега забрави глупавата си гордост и остави да се погрижат за раните ти.

Черити не му обърна внимание, приклекна до мъртвите мравки и протегна треперещата си ръка.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Скудър. Прозвуча раздразнено, но също така и със загриженост, че чудовището още веднъж може да възкръсне и да довърши докрай онова, което бе започнало.

Черити пак не отговори, а с чувство за голяма погнуса протегна ръка и докосна изгорения череп на една от двете мравки. С всички сили преодоля отвращението си, хвана по-здраво и накрая дръпна ръката си.

По пръстите й проблясваше тънко, мрежовидно образувание, което бе покривало слепите очи и тила на морона.

— Какво е това? — попита Скудър и се наведе любопитно.

Черити стана, повдигна рамене и с протегната ръка държеше мрежовидната тъкан колкото можеше по-далеч от себе си.

— Нямам представа — каза тя. — Или може би все пак имам.

Изведнъж сви юмрук около мрежата, прибра ръка към тялото си и пусна находката в джоба на якето си. Скудър гледаше слисано.

— Ела — каза тя решително, — искам да видя и няколко от другите. И ако намеря онова, което предполагам, тогава губернатор Стоун ще трябва да ми отговори на куп въпроси.

Не се случи нищо. Хартман натисна още веднъж, но прозвуча само тихо, метално щракване.

Едновременно отчаян и ядосан, той отпусна оръжието, обърна се… и слисано погледна онова, което само преди миг бе изправна лазерна пушка.

Нещото, което Хартман държеше в ръката си, бе силно променена пушка. Оръжието дори не бе повредено, цевта бе само отсечена. Там, където се намираха обемистата прицелна автоматика заедно с енергийния контрол и уредът за нощно виждане, сега започваше направо цевта на пушката.

Хартман изкрещя и изпусна оръжието, сякаш изведнъж металът се бе нагорещил до червено. Политна малко назад. Удари тила си в един от уредите, които висяха от ниския таван, и приклекнал се обърна. Сърцето му спря. Като че невидима, челична ръка обхвана тила му и го стисна.

Зад него стоеше призрак.

Хартман не бе разказал нито на Нет, нито на Кайл за страховитото преживяване, но фигурата стоеше пред него — голяма, обгърната в злокобна, вътрешна зелена светлина и толкова прозирна, че можеше през нея да различи очертанията на предметите отзад като през завеса от зеленикаво проблясваща вода. Усещаше как се изправя всеки косъм по тялото му. Кожата на лицето му се напрегна и започна да го сърби, сякаш се намираше в близост до мощен източник на електричество, а пулсът му изведнъж се ускори. Едва дишаше. С ококорени от ужас очи бе вторачил поглед към фигурата и макар че не можеше да различи лицето й, някак си чувстваше, че отвръща на погледа му.

Фигурата вдигна ръка и пристъпи към него. Хартман не се помръдна, а клечеше като вкаменен, а призракът не довърши движението, а задържа за малко светещата в зелено прозрачна ръка пред лицето му. Изглеждаше сякаш за момент размисля — и после отново дръпна ръката си. Хартман знаеше, че би умрял от страх, ако призракът го бе докоснал.

За още един последен миг призракът остана там и го погледна, после се обърна и с една крачка влезе в стената на машинното помещение и изчезна. Хартман гледаше вторачено към мястото, на което бе стоял призракът. Беше като парализиран, неспособен да мисли и чувства.

Така го намериха мороните, които след четвърт час отвориха с горелка входа към командната централа на планера и слязоха долу. Не се защитаваше, когато го хванаха и отнесоха.

За новото, затаяващо дъха приключение на Черити, Волфганг Холбайн разказва в следващия том: Звездният ад.