Войната на паяците

2.

Последното нещо, което бе видяла, бе вълна от ослепително бяла, непоносимо ярка светлина, която се бе появила внезапно там, където преди това се бе въртяла огромната гира, светлина с такава невъобразима интензивност, че стените на планера изглеждаха прозирни. Сякаш целият Космос се бе подпалил, светлина като ядрото на експлодираща супернова, което бясно се бе приближило към тях. И гласът на Скудър: „О, Господи! Той експлодира!“

После… тишина. Безкрайно плъзгане през черно, меко, топло, празно Нищо, в което секундите се превръщаха в години, а еоните в мигове, в което времето и пространството не означаваха същото като в света, в който бяха родени и отраснали, и накрая — първата разумна мисъл, колкото банална, толкова и близка до ума, защото би се появила в ума на всеки в тяхното положение: Това смъртта ли беше?

Естествено, че не.

Тя знаеше какво е това. Не за пръв път пребиваваше в този чужд, зловещ континуум, пространство, което не беше нито тихо, нито празно, нито тъмно, нито ненаселено, но толкова различно, че сетивата й не проумяваха нищо от онова, което я заобикаляше.

Бомбата бе експлодирала.

Но как така беше още жива?

Беше ли още жива?

„Добър въпрос“, помисли си Черити. Бомбата бе експлодирала, поне това бе сигурно. Не бяха се справили. Не успяха да обезвредят моронските вестители на смъртта. Орбиталният град и главната квартира на флоти на мороните вече не съществуваха, а може би вече я нямаше и Земята.

При тази мисъл би трябвало да изпитва яд, ужас, поне тъга — но тя не чувстваше нищо такова. Може би в това пространство между световете нямаше място за чувства. Може би просто ужасът бе толкова голям, че нещо у нея бе прегоряло като претоварен бушон. Беше се борила… и загубила. Беше минало, и всичко, което изпитваше, беше дълбоко чувство за окончателност.

Мина й съвсем беглата мисъл, че това може би все пак е била смъртта, а голямата, черна празнота наоколо не е нищо друго, освен ада, през който вечно ще се носи, без тяло, без чувства, с нищо друго, освен с категоричното знание за нейната несполука и за цената, която бяха заплатили приятелите й, и в последна сметка — целият неин свят. Но същевременно някак си знаеше, че това не е вярно. Много пъти е бивала тук и макар че допреди миг сама не го е съзнавала, спомни си всеки отделен път, сякаш спомените през цялото време са били налице, но грижливо скрити и недостъпни за съзнателен достъп до тях. Намираше се във вътрешността на трансмитера. Това беше черната пустота, която цареше зад среброто на трансмитерните пръстени, лишеният от време вървеж през пространството, който не беше извън времето и не минаваше през пространството, а през… нещо друго. Нещо, за което нямаше думи.

Постепенно мракът започна да се разсейва. Може би е напуснала този странен космос, може би постепенно и тя се е превърнала в частица от това чуждо пространство — не знаеше, но онова, което виждаше, я омайваше и не й позволяваше да откъсне очи от него.

Беше така невъобразимо чуждо и ужасяващо, че и милион думи не биха стигнали да се опише, но с една почти хипнотична омая. Нещо докосна душата й и отприщи в нея неща, за които не знаеше какво представляват. И изведнъж разбра опасността, която идваше от тази намеса. Още няколко секунди само и тази картина би я лишила завинаги от възможността някога да отвърне поглед от нея, някога да помисли за нещо друго, освен за безтелесното люлеене и плъзгане, би я изсмукало, изгорило и би оставило само празна обвивка, която никога вече не би могла да направи нещо друго, освен да се взира в този чужд космос, който бе същевременно ад и рай.

Но как човек да си затвори очите, като няма клепачи, как да отвърне поглед, ако не вижда?

Тя се опита. Черните вихри зад и пред челото й се завъртяха по-бързо, разкъсваха се, подреждаха се отново… непрекъснато, непрекъснато…

Тогава…

… почувства нещо.

Гласове, които безмълвно шепнеха, крещяха, плачеха, викаха, смееха се…

Чувства. Страх, объркване, радост, любопитство, ужас, любов и омраза, топлина, студ…

Другите.

И това беше като предишния път, когато бе ползвала трансмитера: Чувстваше, че не е сама, че има и други, които бяха преминали през вратата към другия космос, но нещо бе по-различно.

Чувстваше не само присъствието им.

Чувстваше тях.

Ето го Скудър, едър и силен и изпълнен със спокойствие и себеувереност, но същевременно и с ранимост и нежност, каквито никога не бе предполагала у него. Тя го чувстваше, тя бе той, знаеше всичките му мисли, чувства и спомени, както и той в същия момент бе тя, сякаш в същия миг се бяха разтворили завинаги един в друг и душите им се допираха.

Бе прекрасно. Нямаше нищо воайорско в това да се запознае с най-интимните му тайни. Нямаше нищо неловко, никакви тайни, защото това не бе шпиониране, а споделяне, защото в този момент бяха едно. За първи път разбра какви чувства наистина изпитваше Скудър към нея и че тя още в първия момент му е отвръщала със същото, но не бе си позволила да го признае дори и пред самата себе си.

Но там не беше само Скудър.

Толкова ясно, колкото и него, чувстваше близостта и на другите: Стоун, за когото изведнъж знаеше, че не е предател, а слаб, достоен за съжаление човек, който бе допускал грешки, защото бе попаднал в ситуация, с която не можеше да се справи. Също и Френч и Старк бяха около нея, а и другите, които може би за пръв път и живота си не се страхуваха…

Освен тези близки, познати същества тя чувстваше близостта на други твари и мина известно време, докато разбере, че това не бяха някакви жители на този чужд космос, а Киас и Гурк. И в същия момент, когато се обърна към тези двамата, превърна се и в част от тях и изведнъж вече знаеше кои бяха наистина Киас джеърдът и Гурк.

И тогава позна ужаса.

Макар Хартман да не вярваше, че въобще е възможни, през последните минути битката стана още по-ожесточена. Въпреки това нямаше никакво съмнение относно изхода й. Мороните вкарваха през трансмитерите си все нови и нови бойци, но моментът, който Хартман бе предвидил, отдавна бе настъпил — защитниците на Черната крепост бяха обръщани и превръщани във врагове на самите себе си по-бързо, отколкото можеха да се придвижват напред, фронтът на променените морони настъпи нататък към редиците на трансмитерната станция и Хартман вече съвсем не разбираше защо защитниците хвърлят все нови сили в битката.

— За да печелят време — каза Кайл, който очевидно бе отгатнал въпроса на Хартман.

Кайл посочи трансмитерната станция:

— Той е още тук. Нужно му е време, за да подготви бягството си.

Отговорът на Хартман се изгуби в трясъка на нова експлозия и за секунда гигантското хале се озари от отражението на синьо-бялото огнено кълбо, в което изгоря и последното все още действащо лазерно оръдие. Той инстинктивно се наведе, но очакваната гореща вълна не последва. Макар че защитниците ги обсипваха с яростния огън на лазерните си пушки и пистолети, бойците на Кайл се отказаха да използват оръжията си, а просто продължаваха да атакуват и се опитваха да сграбчат враговете си с голи ръце и да ги сразят. Пред тях бушуваше див ръкопашен бой и мнозина, независимо дали са врагове или приятели, намираха смъртта си, просто прегазени от прииждащите отзад войски. От тайнствения господар на Черната крепост нямаше и следа.

Продължиха да се придвижват бавно напред. Макар че всичко в него се опълчваше дори срещу самата мисъл за това, Хартман също беше изключил оръжието си и го използваше от време на време да отбива някое нападение с удар на приклада, което, разбира се, се случваше доста рядко. Макар че на практика се намираха на най-предната линия, Кайл и почти десетината мравки бойци, които придружаваха мегабоеца, ги предпазваха от всички нападения. „Ето го!“ — изкрещя Кайл изведнъж. Протегнатата му ръка сочеше наредените трансмитери, които бълваха моронски бойци толкова бързо, че самите те създаваха крайно заплетена блъсканица. Хартман напрегна взор, за да разбере какво е открил Кайл. Но видя само черна, лъскава бъркотия от бронирани тела, тънки крайници и опулени фасетни очи. Разбира се не бе и сигурен дали ще познае господаря на Черната крепост, дори и да не е заслонен от стотици свои бойци насекоми.

Както Кайл бе открил противника си всред бъркотията, изглеждаше, че и господарят на Черната крепост е насочил вниманието си към Кайл. Цели залпове от ярки лазерни светкавици пробождаха въздуха в тяхна посока и внезапно мравките ги атакуваха отвсякъде. Войските на Кайл също получиха подкрепления и обърнатите морони сега използваха за пръв път оръжията си. Халето изведнъж се изпълни с огън и дим. Изскачаха миниатюрни гейзери от зачервен стопен метал на местата, където светкавиците пропускаха целта си, и попадаха в пода.

За момент Хартман бе почти сляп. Едва дишаше и не виждаше нищо, освен огън и пушек и черни, ъгловати фигури, които напираха натам-насам с отсечени движения. И в същия, незначителен промеждутък от време Хартман изведнъж вече не бе така сигурен, че ще успеят. Това беше мощна, последна съпротива, в която мороните събраха още веднъж всичките си сили, за да защитят господаря си. Настъплението им бе така стремително, че в определени мигове войските на Кайл не само бяха спирани, но дори и отхвърляни назад. Хартман вдигна пушката си, огледа се за малко и напразно за Кайл и даде почти неориентиран изстрел.

Смарагдовият светлинен лъч веднага улучи три или четири мравки, но изглеждаше, че на мястото на всеки нападател, когото елиминираше, трансмитерите бълваха веднага по трима нови.

Нет изкрещя нещо. Хартман не разбра думите, но обърна глава, видя я разпалено да жестикулира и с крайчеца на очите си забеляза някакво движение. Рязко отскочи назад, протегна крак и с приклада си нанесе удар в рамото на канещия се да го нападне морон, когато той се препъна пред него. Мравката се преобърна несръчно напред и попадна направо в обятията на друго насекомо воин. Съпротивата й угасна след няколко минути и изведнъж Хартман се зарадва, че не я е наранил по-тежко, защото сега тя бе един войн повече на тяхна страна.

Да се побъркаш, мислеше си Хартман. Преди миг тази твар бе смъртният му враг. Той се запита дали трикът функционира и в обратна посока, но не размисля дълго, а предпочете да отблъсне тази мисъл.

Нет все още жестикулираше, но след малко й стана ясно, че той не я разбира. Тя повдигна рамене, вдигна оръжието си и даде изстрел с продължителност почти секунда и половина. Макар линията на нападащите морони да не бе отдалечена и на десет метра от нея, за изненада на Хартман зеленият лъч светлина пропусна целта си.

Едва след няколко секунди разбра, че тя не се е целила в мравките. Енергийният лъч попадна в един от трансмитерните пръстени, накара сребристия метал да пламне като яркочервена жарава и да се изпари. За части от секундата пробитият пръстен все още висеше в безтегловност, после внезапно пламна, превърна се в огнен кръг и се разпадна на прах. Трансмитерното поле угасна. Хартман наблюдаваше ужасен как двете горни третини на един морон политнаха из разпадналото се поле и се строполиха неподвижно на пода. Остатъкът от тялото му бе така чисто отделен, сякаш бе разрязан със скалпел.

Нет обърна оръжието си и стреля по друг трансмитер, най-сетне и Хартман се пробуди от вцепенението си и даде изстрел към един от уредите.

Подкреплението на мороните спря. Междувременно и другите мравки концентрираха огъня си върху трансмитерните пръстени. За нула време превърнаха в нажежен куп развалини повече от десетина от вибриращите врати към измеренията, а след още малко време атаката на воините насекоми се провали напълно. Сега войските на Кайл напредваха толкова бързо, че увлякоха със себе си Хартман и Нет.

И за малко да спечелят битката за Черната крепост.

Случи се напълно безшумно и без всякакво предупреждение. Не видяха нищо. Не чуха нищо. Но усетиха, че нещо става, нещо чуждо и опасно и ужасно мощно, което взривяваше границите на техните представни възможности.

Хартман просто се бе спрял като Нет. Основната маса от бойците насекоми продължи да се движи още малко напред като голяма, неповратлива машина, увлечена от собствената си инерция, но боят бе внезапно прекратен. И също така внезапно отново се появи Кайл — едра, тъмнокоса фигура с разкъсани на парцали дрехи, с десетина кървящи рани, и която дишаше бързо и на пресекулки. Хартман искаше да го заговори, но в този момент видя, че Кайл е вперил поглед в огромния трансмитерен пръстен над тях. Хартман също погледна нагоре…

… и се втрещи.

Гигантската конструкция бе престанала да бълва син огън, но не беше празна. Вместо задната част на халето Хартман забеляза някакво движение. Привидения. Очертания, каквито всъщност не бяха. Хаотично гъмжащи, плъзгащи се форми, които изглеждаха едновременно и органични, и кристални, форми, за които изглеждаше невъзможно да бъдат наистина идентифицирани, едновременно ужасяващ и омагьосващ конгломерат от зелен огън и багри, каквито човешкото око никога досега не бе зървало.

— Не гледайте в него! — каза Кайл уплашено.

Хартман чу думите му и нещо в него твърде добре разбра колко сериозно бе предупреждението. Но не можеше да откъсне очи. Погледът му бе прикован в трийсетметровия сребрист пръстен, в чиято вътрешност се сътворяваше омайващата пагубност на един чужд космос и той почувства как нещо в него отвърна на мамещия зов на този чужд свят, започна да се променя и… Кайл го сграбчи за рамото и така грубо го обърна, че той загуби равновесие и падна на пода и в същия миг нещо в него се скъса. Омаята на чуждото, която не беше нищо друго, освен примамката на смъртта, угасна и остана единствено пустота и чувство за загуба, които бяха толкова дълбоки, че му идеше да закрещи.

С мъка повдигна глава и видя, че Кайл беше грабнал и обърнал също и Нет. Загубила ума и дума, тя стоеше на колене и, изглежда, й бе трудно да се върне към действителността. Беше бледа и трепереше с цялото си тяло и той, макар дори и да не бе погледнал, знаеше, че насмалко е щяла да бъде сразена от съблазънта на това чуждо Нещо. Приглушен вой накара Хартман да погледне. През огромната отворена врата в противоположния край на халето като фъртуна се приближаваше рояк сребърни светкавици, които Хартман след миг идентифицира като формация дископодобни планери, които веднага откриха огън по мороните. Очевидно бяха чакали само трансмитерът отново да се успокои, за да се включат в битката. Ярка буря от бели и оранжеви светкавици заваля върху огромната армия насекоми и сееше в редиците й смърт и пламъци.

Само за една-единствена секунда.

Тогава… нещо излезе от трансмитера и докосна корабите.

Отначало изглеждаше като трептене на горещ въздух, почти недоловимо плъзгане и вълнение, което обгърна контурите на планерите и ги заличи. За кратък миг Хартман имаше впечатлението, че наблюдава приближаващите с бясна скорост летящи чинии като през завеса от нежно раздвижена, прозрачна като стъкло вода. Тогава тази завеса рязко се превърна в безшумно бушуващ водопад. Тресящи се вълни от чисто движение пробягваха по повърхността на планерите, обезобразяваха, изкривяваха ги по невъзможен начин, без да ги разрушават. Продължи може би секунда, вероятно обаче много по-малко, но в този малък промеждутък от време стана чудовищна промяна в почти двайсетината планера. Те се деформираха по невъобразим начин, докато се превърнаха в безформени буци от врящ сребрист метал… и изчезнаха.

Но не се свърши с това.

Трептенето и вълнението спря, но огромният въздушен простор, който, изглежда, вреше от незабележима горещина, бавно, но непрекъснато се разширяваше.

— О, Боже! — прошепна Кайл. — Той се разкъсва!

Гласът му бе почти беззвучен и когато Хартман погледна към него, видя, че лицето му бе загубило цвят. Ръцете му трепереха.

— Кой се разкъсва? — попита Нет.

Не получиха отговор. Кайл продължи още за секунда да гледа втренчено нагоре към мястото на блещукащата пустота, която продължи да се разстила лениво като маслен воал във вода, после рязко се обърна, вдигна Нет и Хартман и така ги тласна, че залитнаха.

— Да се махаме! — изръмжа той. — Да се махаме оттук!

Ожесточената битка, която бе бушувала само преди миг в Черната крепост, се превърна в паническо бягство. Всяка враждебност между двете моронски армии бе забравена. Воините насекоми бягаха презглава, за да бъдат по-далеч от трептящото Нещо, което поглъщаше действителността.

Кайл тласкаше Хартман и пустинничката все по-бързо пред себе си. Повече залитайки, отколкото тичайки, те се приближиха до частично разрушените трансмитери. Висящите сребърни пръстени отдавна вече не бълваха бойци, а ги поглъщаха, когато морони в дивата си паника избираха и този път, за да избягат от халето.

По време на своя бяг Хартман обърна глава. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите, като видя колко много се бе разпростряло полето на вибриращата пустота само за един кратък миг. Движението изглеждаше бавно и тромаво, но не беше така.

— По-бързо! — изкрещя Кайл. — За Бога, тичайте!

Хартман откъсна поглед от страховитото явление… и се уплаши отново и още по-силно, когато видя трансмитерите пред себе си.

Те угасваха един след друг. Вибриращото Нищо на дематериализиращите полета стана прозрачно и угасна и внезапно триметровите пръстени от сребристия метал се превърнаха в трептящи, празни кръгове, в които се виждаше задната част на халето. Не угасваха едновременно. Сякаш наблюдаваше редица събарящи се една след друга плочки за домино, които падаха все по-бързо след всяка следваща.

Въпреки това успяха.

Трансмитерите се изключваха един след друг, но те се приближаваха до редиците по-бързо, отколкото уредите угасваха. За части от секундата Хартман го обзе страх от онова, което можеше да ги очаква от другата страна, но същевременно разбра, че едва ли би могло да е по-лошо от безшумната смърт, която ги следваше тук. Преди да се препънат в трансмитера, той още веднъж обърна глава и онова, което видя, го накара да изкрещи от ужас.

В центъра на излезлия от контрол трансмитер се бе появило нагорещено до бяло, пламтящо нещо — като адско око, което гледаше към хаоса надолу, който бе залял крепостта на мороните. Лъчи от ослепителна светлина излизаха от огненото кълбо и където попаднеха, караха метала и камъка да се изпаряват, а зад това нагорещено до бяло, пламтящо око на геената, изглежда, нещо напираше откъм вътрешността на трансмитерния пръстен, нещо безформено и страховито, което можеше да те убие, само да го погледнеш.

Хартман почти не го видя. Ужасяващият ефект бе се разпрострял върху цялата Черна крепост. Стените, покривът и подът се вълнуваха и тресяха, извиваха се и се деформираха по невъзможен начин. Светкавици се стрелваха безшумно насам-натам като малки, светещи животни и той почувства как нещо невидимо, ужасно могъщо и невъобразимо опасно посягаше към него и към другите.

— Велики Боже! Кайл, какво е това? — прошепна той.

— Бомбата — отговори Кайл, докато още се обръщаше и тикаше Нет и Хартман пред себе си в трансмитера. — Енергията трябва да е била много по-голяма, отколкото мислехме. Хиперпространството се разкъсва!