Войната на паяците

11.

За пръв път от дни насам тя имаше чувството, че може да диша свободно. Не бе престояла повече от седемдесет и два часа в крепостта бункер и въпреки това й се струваше, че за пръв път вижда отново дневната светлина след неколкомесечно затворничество.

Колкото и Черити да се наслаждаваше на това чувство, то малко я объркваше. Бункерната станция на Хартман бе едно от малкото места, в които се бе чувствала като у дома си, та то й напомняше на всяка крачка за света, където бе родена и отраснала. Но през последните три дни се чувстваше странно чужда, като натрапник, комуто мястото не е там. Може би това се дължеше на близостта на джеърдите.

Стелткоптерът набра бавно височина и се насочи на север, когато Черити даде знак на пилота. Не можеше да различи лицето на младия мъж, защото бе скрито под едностранно огледалния визьор на неврошлема. Но въпреки това тя зорко го следеше с поглед. Стойката на тялото и ръцете му, които държаха здраво кормилния лост, издаваха напрежение, но липса на каквато и да било нервност или несигурност. Стелткоптерът летеше бавно и така спокойно, сякаш се движеше по шини, а и излитането не можеше да бъде по-безупречно. Беше повече от страшно. Само преди три дни този млад човек не е бил в състояние да кара автомобил. А сега владееше един от най-сложните и чувствителни летателни апарати, които хората някога са построили, правеше го така съвършено, сякаш цял живот не бе вършил нищо друго. Очевидно обучението под хипноза при джеърдите функционираше така перфектно, както бе твърдял Киас.

След приканящ поглед Черити смени със Скудър мястото си до пилота и приведена се върна в задната част на стелткоптера, където седяха Харис и трима други кадети и гледаха като омагьосани надолу. Под тях се плъзгаше променлива картина от гора и руини. Някои от малките градове и села, които мороните бяха превърнали в пепелища при нападението си преди половин век, бяха напълно обрасли с трънаци и дървета. На природата не й бе нужно много време отново да завладее отнетата й територия.

Изгледът към покрития с буйна растителност пейзаж някак си успокояваше Черити. Съвсем внезапно разбра колко маловажни бяха всичките те. Дори мороните да бяха убили и последния човек на тази планета, животът щеше да продължава.

Изведнъж под стелткоптера изплува друг, напълно разрушен град. Повечето къщи бяха изгорени до основи и по начупения асфалт на уличната настилка блестяха мазни локви. Между напуснатите блокове не се показваше никаква зеленина. Градът трябва да е бил улучен от нуклеарна бойна глава, която е предизвикала особено силно радиоактивно заразяване. Може би ще минат още петдесет години, докато се възвърне животът.

С почти пресилено рязък жест Черити се отвърна от прозореца и се отпусна на една от тесните, нетапицирани пейки срещу Харис. Усмихна се и Харис й отвърна на усмивката, но, изглежда, долови нейното объркване, защото погледът му остана сериозен. Въпреки това не й зададе никакви въпроси, а само посочи с глава пилотската кабина.

— Е?

— Перфектно — каза Черити. Тя се насили да се усмихне. — Киас не е преувеличил. Момчето лети с това нещо, сякаш е родено с неврошлем.

Очите на Харис се присвиха.

— Защо не мога да се освободя от впечатлението, че това не ви харесва.

Черити го погледна изненадано.

— Толкова ясно ли се забелязва?

— Да — отговори Харис. — Усещам го от известно време.

В продължение на секунда Черити размисли как да окачестви този отговор, после повдигна рамене.

— Може би първо трябва да свикна с мисълта — отвърна тя. Нарочно не поглеждаше Харис, а измерваше с поглед лицата на тримата други кадети.

Тримата — двама млади мъже и едно момиче — бяха по-млади от нея, Скудър и Харис. Малки метални табелки на гърдите на камуфлажните им униформи на зелени петна, с които ги бе снабдил Стоун от почти неизчерпаемите складове на бункера крепост, издаваха имената им: Леру, Делгар и Трибо. Тримата идваха от Париж, също като пилота им и двайсетина или трийсетина други доброволци, докарани от помощниците на Стоун през последните два дни. Черити бе разговаряла с всеки поотделно и естествено бе настояла да говори поне с някои от тях, преди да се подложат на хипнотичното обучение на джеърдите. Винаги бе чувала все същата история. С помощта на Гурк Стоун бе успял да спечели доверието на Свободната колония в Париж. Много млади мъже и жени се бяха записали като доброволци. Не на последно място заслуга за това имаше и Черити. Изглеждаше, че дори само споменаването на името й бе достатъчно от тези полудеца да се направят решени на всичко бойци, които с радост биха пожертвали живота си, ако това се поиска от тях.

Черити не го разбираше. Естествено знаеше, че Стоун в едно нещо бе прав — хората винаги и през всички епохи са имали нужда от водач, фигура, на която да се възхищават и на която да даряват доверието си. Но онова, което Скудър и тя бяха постигнали досега, бе категорично недостатъчно, за да убеди тях самите да приемат тази роля против волята си. Престоят й в Париж бе кратък и не особено успешен.

— Накъде летим? — промъкна се гласът на Харис в мислите й. Черити вдигна рамене. — Просто исках да видя как се държат. — Тя стана. — Добре е, че ми напомнихте. Обещах на Стоун да не се приближаваме много до града.

— Как така?

Черити отново повдигна рамене и започна да се приближава до пилотската кабина.

— Попитайте джеърдите — каза тя.

Наведе се през ниската врата към пилотската кабина, размени въпросителен поглед със Скудър и погледна напред. Далеч на север бледата зеленина на горите на планината Айфел премина в сиво-черна, призрачна картина на разрушен град. Може би им трябваше още четвърт час, за да достигнат реката, а следователно и демаркационната линия, която не биваше да преминават. Но тя бе дала дума на Стоун да не се приближава до града. Бе й трудно да даде това обещание. С този град, с катедралата и джеърдската царица я свързваха твърде много болезнени спомени.

Тя опря лениво подлакътницата си на облегалката на Скудър — и изненадано смръщи чело.

— Какво е това?

Скудър обърна поглед нагоре, за да й види лицето.

— Какво?

Черити посочи напред.

— Там между дърветата. Виждаш ли?

Скудър наведе седалката си напред и се вгледа в посоката, където бе показала Черити.

— Изглежда като… сняг — каза той изненадан.

— През август? — попита Черити, съмнявайки се. Даде знак на пилота. — Сменете курса. Искам да го видя.

Младият мъж не отговори, но стелткоптерът послушно зави и се спусна, за да се приближи до малкия горски гъсталак, към който го бе насочила Черити. След малко машината стигна до него и увисна във въздуха.

„Действително е сняг“, помисли си Черити слисана.

Блясъкът, който бе предизвикал вниманието й, бе белотата на слана в тревата. Само тук и там се вдигнаха бели снежни вихри от клоните на дърветата или от земята, когато бясната струя на роторите издуха снега.

— Но как е възможно да е сняг? — учуди се Скудър.

Черити мълчеше. Видът на преспите от ситен като прах сняг засили у нея недоброто чувство. Никой не знаеше в действителност какво са правили мороните през последните петдесет години с климата или какво въздействие са оказали безбройните атомни бойни глави, взривени в земната атмосфера при пристигането на извънземните. Вероятно имаше и редица други, също така убедителни обяснения. И въпреки това… Този феномен не само я объркваше, плашеше я.

— Отбележете позицията в компютъра — заповяда тя на пилота. — Може би по-късно пак ще разгледаме мястото. — Тя му даде знак да продължи полета, но не изпусна от очи малката, грееща в матовобяло поляна, докато не се скри от погледа й.

Летяха още три или четири минути плътно над върховете на дърветата в северна посока, без да се натъкнат на някакъв друг знак, че нещо с гората не е в ред, тогава Черити се обърна и направи крачка към вратата.

— Трибо? — попита тя. — Имате ли желание да поемете управлението?

Младата французойка стана с безмълвно кимване, а Черити отново пристъпи към пилота.

— Потърсете място за кацане — каза тя.

Стелткоптерът продължаваше да намалява скоростта и се заспуска надолу. На това място гората бе твърде гъста, а Черити нямаше достатъчно доверие в способностите на момчето, за да рискува приземяване между дърветата. Така че му показа с жест да продължи да лети, докато дърветата и ниската млада гора под тях отново отстъпят място на сиво-зелените петна от очертанията на разрушените улици.

Тя автоматично хвърли поглед към уредите на стелткоптера, преди да разреши на пилота окончателно да се приземи. Гайгеровият брояч не показваше опасна радиоактивност.

Стелткоптерът се приземи така плавно, че Черити не почувства никакво разтърсване, а пилотът се надигна от седалката си и смъкна шлема. Поиска да го даде на Трибо, но Черити поклати отрицателно глава.

— Изключете моторите — каза тя. — Мисля да се поогледаме малко.

Скудър я погледна изненадано, но си замълча. Присъстваше, когато Черити обеща на Стоун да не се приземява никъде, а само да направи няколко кръга с машината и тогава незабавно да се върне. А тя нямаше никакво основание да нарушава обещанието.

Напуснаха машината. Черити остави Леру да пази и първа скочи от стелткоптера. След като се убеди, че радиостанциите на всички са настроени на една и съща честота, отдалечи се на няколко крачки от приземилия се коптер и се спря. Воят на турбината постепенно отзвуча, но и след това не настана истинска тишина. Тя чуваше шумоленето на вятъра в близката гора и някакъв далечен, непрекъснат тътнеж и грохот като шум от далечна буря или мощен морски прибой. В действителност това бе ехото от сражението, което бушуваше на петдесет мили от тях.

Въпреки това за момент Черити бе обзета от чувството за отдавна липсващ мир, когато стоеше там и вдишваше студения, миришещ на листа и трева въздух. За първи път, откакто се бе върнала на Земята, главоболието й бе изчезнало и за първи път имаше чувството, че не е затворена.

След известно време й стана ясно, че другите зад нея се бяха спрели и я гледаха очаквателно. Тя се озърна набързо и тогава почти наслуки посочи един порутен блок на около петдесет метра, четири пети от който бяха обрасли в бурени. Остатъците от попукана, жълта светлинна реклама отразяваха лъчите на залязващото слънце, а тук-там бе се запазило и по някое прозоречно стъкло.

— Тази сграда там — каза тя. — Да приемем, че е заета от мороните, които със сигурност знаят, че ще дойдем. Опитайте се да я атакувате.

Скудър я погледна с още по-голяма изненада, а и Харис смръщи неодобрително чело, но тримата кадети свалиха незабавно пушките си от рамо и започнаха да тичат към руината. Черити внимателно ги наблюдаваше. Не се подреждаха погрешно. Въпреки това само след миг Черити поклати глава и въздъхна разочарована. Стана точно както се бе опасявала — тримата може и да знаеха как да управляват стелткоптер или да карат танк, но нямаха никакъв боен опит.

— Какво означава това? — попита Скудър.

Черити не отговори, а направи с ръце фуния пред устата си и извика:

— Делгар, можете да се върнете!

Младият французин се спря насред крачката си, хвърли объркан поглед назад към нея, но се подчини, докато другите двама сръчно се приближаваха до руините.

— Капитане? — Делгар рапортува пресилено отривисто, когато спря пред нея.

— Спестете си това — каза Черити усмихвайки се. — Вие сте мъртъв. Поне за двайсет секунди останахте без прикритие.

— Но аз…

— Мороните имат модерни оръжия, не забравяйте това — продължи Черити. — Един храст не е особено надеждна защита срещу лазерна пушка.

Делгар имаше разочарован вид. Изглеждаше, че не споделя мнението на Черити, но не възрази, а само кимна стегнато.

— Ако това ви утешава, Делгар — продължи Черити, — другите двама не действаха по-умело. — Тя въздъхна. — Не го приемайте толкова трагично, млади човече. Да знаеш как функционира оръжието, съвсем не означава, че си добър войник.

Лицето на Скудър помръкна още повече, но Черити не му даде възможност да каже нещо, а тръгна бавно, почти безметежно след двамата. Ако в сградата наистина се бяха укрили моронски войници, и те нямаше да останат дълго живи. Но реакцията по лицето на Делгар й даде да разбере, че може би бе постъпила с него доста сурово. Въпреки въодушевлението и всичките налети като с фуния знания, тримата не бяха нищо повече от новобранци, взели първия си урок.

Докато двамата млади французи продължаваха да си играят на война, Черити тръгна към една сграда от другата страна на улицата. Бе изгоряла и обрасла в бурени и храсталаци, но лицевата част бе останала почти неповредена. Огънати букви над разпадналата се на парчета стъклена врата подсказваха, че тук някога е бил филиал на банка.

Тя се спря, размисли за момент и изведнъж тихо се изсмя. С бързо движение се обърна и махна с ръка на Скудър.

— Наблюдавай ги за момент — извика тя. — Веднага се връщам.

Влезе в банката, прекоси опустошената зала с гишетата и от пръв път намери онова, което търсеше. В гола стая без прозорци, всичкото обзавеждане на която се състоеше от маса и пластмасов стол, се издигаше масивна каса. Черити свали пушката си от рамо, нагласи лазера на най-голяма мощност и даде два насочени изстрела. Бравата се нагорещи до червено и се превърна в разтопен метал. Черити използва цевта на пушката, за да отвори вратата като с лост, без да опърли пръстите си от нагорещената стомана.

Видът на наредените едни върху други банкноти, ценни книжа и документи в сейфа я наскърби дълбоко и неочаквано. Не преди Бог знае колко време съдържанието на този малък трезор би й гарантирал безгрижен живот до края на дните й. Онова, което лежеше пред нея, някога бе владяло света. За него хората бяха умирали или убивали, бяха предавали приятелите си и семействата си или ги бяха изоставяли, бяха съсипвали чужд и свой живот. А сега това не бе нищо повече от куп хартия.

Тя разбра, че бе на път да изпадне в меланхолия, прогони мисълта и грабна вързоп банкноти. Внимателно преброи не по-малко от половин милион евро и напусна помещението.

Скудър я гледаше слисано, когато отново излезе на улицата, докато на челото на Харис се появи отвесна, въпросителна бръчка. Той учудено се взря във вързопа банкноти, който Черити носеше в двете си ръце.

Изненадата му още повече се увеличи, когато Черити ги тикна в ръцете му.

— Какво…?

— Това е половин милион — каза Черити весело.

Харис се вторачи в банкнотите и от объркване не можа дори да попита нещо.

— Неиздължената ви заплата — обясни Черити. — Помолихте ме да говоря за това със Стоун.

Долната челюст на Харис увисна от изумление, докато Скудър погледна за момент като втрещен и започна гръмогласно да се смее. След миг и Харис се засмя, приклекна и внимателно положи банкнотите на земята пред себе си. Предпазливо извади една от тях изпод бандерола, нави я на тънка ивица и с опипване извади от горния си джоб една цигара. С почти церемониално движение щракна запалката си, запали стотачката, а от пламъка й — цигарата си.

— Винаги съм си го пожелавал — каза той.

— За нещо повече не може и да послужи — засмя се Скудър. — Което показва, че всяко нещо има и своята добра страна. Мравките ни отучиха поне от тази лудост.

Радиостанцията на Черити се обади с писукане. Тя включи уреда и задържа микрофона гривна пред устата си.

— Да?

— Тук Леру — обади се младият французин, който бе останал в коптера. — Обаждане от базата, капитане. Командир Стоун иска да говори с вас.

— Тъй ли, нима? — промърмори Черити. Но на глас каза: — Добре. Идвам.

Върнаха се към коптера и Черити седна на пилотското място, преди да включи видеорадиото към командното табло. Лицето на Стоун се появи на малкия екран и за съвсем кратък момент тя имаше чувството, че забелязва по чертите му изражение на уплаха. Но когато говореше, гласът му звучеше спокойно и високомерно както винаги.

— Капитан Леърд! Къде бяхте?

— Поразтъпках си краката — отговори Черити с усмивка. — Имате ли нещо против?

— Вие сте се приземили?

— Да — каза Черити. Тя продължаваше да се усмихва, но се постара да придаде на усмивката си предизвикателност, макар че сама си признаваше колко глупаво е поведението й.

— Добре — каза Стоун. — Останете там, където сте. И ми съобщете точното си местонахождение.

Усмивката на Черити угасна, сякаш бе изключена.

— Защо? — попита тя разтревожена.

— Промъкнаха се известен брой планери — обясни Стоун. Направи нервно движение с ръка. — Няма причини за безпокойство. Ще ги спипаме. Но по-добре е да останете на земята, докато нашите кораби ги свалят.

— Планери ли? — повтори Черити объркана. — Но как така?

— Откъде да знам — пое си тежко въздух Стоун. — Направете каквото казах. Ще се обадя щом опасността отмине.

Изключи, преди Черити да успее да го попита още нещо и за секунда тя погледна угасналия екран едновременно с гняв и уплаха.

Представата, че мороните идваха насам, бе напълно абсурдна. Всички бяха видели, че дори и беглото докосване на един джеърд бе достатъчно мравките да се превърнат в част от колективния интелект. Всеки войник, когото шаитът изпращаше насам, бе потенциален боец на страната на противника му.

— Какво ще правим? — попита Скудър, който бе пристъпил зад нея и бе чул краткия разговор.

— Ще останем тук и ще се скатаваме — отговори Черити след кратък размисъл.

Скудър, изглежда, бе очаквал друг отговор.

— Не намираш ли, че изглеждаше твърде нервен? — попита той.

Черити се обърна към него.

— И на теб ли ти направи такова впечатление?

— Нещо не е наред — забеляза Скудър замислено. — Ще го попитам веднага щом се върнем.

Черити стана, отиде назад в кабината на стелткоптера и осведоми Харис и другите трима какво се бе случило.

— Не мисля, че имаме основание за безпокойство — заключи тя. — Въпреки това е по-добре да постъпим сякаш е сериозно. — Тя направи повелителен жест и посочи Жан, момчето, което ги бе докарало насам. — Затегнете коланите. А вие поемате щурвала.

— Няма ли вие самата да го управлявате? — попита Харис изненадан.

— Изобщо няма да летим — отговори Черити. — Да оставим настрана факта, че въобще не мога да управлявам такова нещо. — Веднъж се бе опитала и този пръв и единствен опит едва не завърши с катастрофа.

Докато Скудър остана в кабината и затегна колана си като Харис и другите, Черити се върна в пилотската кабина, спусна се на седалката на помощник-пилота и огледа небето. Знаеше колко невероятно бе успелите да се промъкнат планери да дойдат тъкмо тук. Навярно нямаше дори и да наближат града, преди управляемите с компютри лазерни оръдия на крепостта „Айфел“ да ги засекат и свалят.

Жан поиска да протегне ръка към командния пулт, но Черити го задържа с бързо движение.

— Оставете — каза тя.

— Само исках…

— … да включиш радара, за да засекат радарния лъч и по него да пратят ракета — прекъсна го Черити.

Очите на Жан се разшириха.

— Нима е възможно?

Черити бе принудена да се усмихне против волята си.

— Такова нещо бе възможно още тогава при нас — каза тя. — Виждам, че джеърдите не са ви научили на всичко.

Тя се наведе напред и продължаваше да претърсва небето на юг с очи.

Ярко просветване събуди вниманието й. Към първата сребриста светкавица се присъедини втора и трета, а след малко Черити видя цяла флота от дискообразни кораби, които бясно се приближаваха към тях ниско над гората. Бяха две флоти. Първата група се състоеше от пет или шест кораба, преследвани от три пъти по-голямо ято. В ярката светлина на залязващото слънце почти не можеше да се забележи святкането на лазерните оръдия, но от гората под планерите непрекъснато се издигаха пламъци и от време на време някой от корабите залиташе, когато бе улучен.

Планерите се приближаваха с бясна скорост, прелетяха на не повече от два-три километра. И внезапно два от тях се откъснаха от формацията и с остър вираж се върнаха назад. Директно към техния коптер.

Черити бе така слисана, че може би реакцията й щеше да се забави, ако пилотът не бе видял опасността в същия момент. Със светкавично движение надяна неврошлема, с лявата си ръка хвана кормилния лост и чукна силно с дясната си ръка червения клавиш на аварийната автоматика. Над главите им турбините завиха и в същия миг под корпуса на стелткоптера се задействаха няколко малки, но много ефективни изхвърчащи ракети, които катапултираха машината нагоре, така че се намери над върховете на дърветата, още преди лопатките на ротора да започнат да се въртят.

Черити се вкопчи отчаяно за седалката. Стелткоптерът се люшна, наклони се настрани и за момент заплаши отново да падне на земята.

Тя знаеше колко опасно е едно такова аварийно излитане. Вероятността роторите да не наберат достатъчния брой обороти, за да задържат машината във въздуха, преди да отслабне тягата на ракетите, бе твърде голяма.

Реакцията на Жан спаси живота на всички, защото докато машината се наклони неповратливо настрана, мястото, на което бе стояла преди секунда, бе пронизано от цял сноп невидими лазерни лъчи, които превърнаха земята долу във вряща лава.

Стелткоптерът влезе в свредел. Роторните лопатки насякоха на парчета върха на едно дърво, откъснати листа и клони плющяха по стъклената пилотска кабина и за съвсем кратък, ужасен момент машината се наклони на другата страна и още веднъж се приближи до земята с виещи турбини. Дървото под тях се превърна в огнен стълб, когато мороните отново насочиха огъня с лазерните си оръжия и изведнъж кабината се озари от ужасна бяла светлина.

Черити с вик закри очи с ръцете си. Лицето й гореше и въздухът изведнъж се бе така нагорещил, че едва можеше да диша. Въпреки това й бе ясно, че са имали късмет. Лъчът само бе се плъзнал по машината.

Минаха секунди, преди да може изобщо нещо да види. Със стон свали ръцете си и забеляза, че междувременно стелткоптерът се намираше на повече от петдесет или шейсет метра над гората и летеше по умопомрачителен зигзаг, за да избегне огъня на двата планера. Въпреки това кабината непрекъснато вибрираше под ударите на почти невидимите лъчи. Рано или късно някоя от мълниите щеше да улучи роторите.

Огромно, сребристо нещо профуча покрай тях и стелткоптерът отхвръкна на десет метра и продължи лудешкия си курс, когато планерът обърна почти на място и насочи лазерните си оръдия към тях. В момента вторият нападател не се виждаше, но на Черити не й убягна бурята, която бушуваше зад тях. Вероятно им бяха дошли на помощ няколко джеърдски кораба.

И въпреки това за тях нямаше спасение, разбра изведнъж Черити. Жан управляваше машината с невероятна сръчност, но нямаше шанс срещу превъзхождащото ги въоръжение и скорост на моронския планер.

— Обърнете! — изкрещя Черити.

Пилотът обърна объркано глава и за половин секунда Черити видя изкривеното отражение на пребледнялото си от ужас лице в прозорчето на шлема му.

— Обръщай! — изкрещя още веднъж. — Атакувайте! Това е единственият ни шанс!

Сякаш за да потвърди думите й, в този момент коптерът се разтърси и пропадна с няколко метра надолу, преди Жан отново да го овладее. Изведнъж въздухът замириса на изгоряло и на пулта пред тях започна да мига червена лампа.

Моронският планер отново профуча покрай тях и след остър вираж се върна, но този път пилотът не се опита да прави маневра, за да бяга, а обърна стелткоптера почти на място — и се понесе директно към летящия диск!

Маневрата, изглежда, напълно обърка пилота на моронския кораб, защото макар и в този момент да имаше шанс, отказа се да стреля с лазерните си оръдия и да унищожи коптера. За половин секунда двете неравностойни машини се приближаваха с шеметна скорост и тогава Жан накара машината да се спусне наляво.

Но този път реакцията му закъсня. Червена, страхотно ослепителна светлина озари пилотската кабина. Температурата стана непоносима. Нещо експлодира и в задната част на машината се чуха уплашени, пронизителни писъци. Воят на турбините започна изведнъж да прекъсва, а конзолата с уредите се зачерви и заизскачаха искри, сякаш целият пулт бе обхванат в пламъци.

Докато машината падаше по витлообразна линия, Черити наблюдаваше нападателя. Планерът висеше сто метра над тях, но, изглежда, и той бе повреден. Очевидно Жан бе стрелял с бордните оръжия в същия момент, както и пилотът на моронския кораб. От една гигантска дупка в долната част на сребристия диск излизаше дим и корабът вече не летеше равномерно, а се клатушкаше от една страна на друга.

— Дръжте се здраво! — извика Жан. — Принудително кацане!

Сякаш гората подскочи към тях. Черити едва успя с отчаяни усилия да се вкопчи в страничните облегалки, преди машината да прекърши върховете на дърветата. Страхотен удар разтърси стелткоптера. Пилотската кабина пред тях стана на парчета и тогава машината се заби с такава сила в земята, че Черити почти загуби съзнание, когато осигурителният колан я дръпна.

Няколко секунди отчаяно се бореше да не изпадне в безсъзнание. Пред очите й се стелеше черна мъгла, устата й се изпълни с горчивия вкус на кръвта. Замаяна, затърси закопчалката на осигурителния си колан, освободи го и тежко се стовари върху командното табло.

Сиянието на червени пламъци озари пилотската кабина. Отнякъде нахлуваше лютив дим и правеше дишането почти невъзможно. На Черити й бяха нужни три опита, за да се изправи на крака.

В седалката до нея пилотът висеше неподвижно на осигурителните си колани. Черити се наведе загрижено над него, разтърси рамото му и извика името му, но той не реагира. Когато поиска да протегне ръка към шлема му, за да го снеме, видя кръв, която се стичаше на широки струйки под огледалния визьор. За секунда се вцепени, протегна ръка и попипа пулса му.

Нямаше пулс. Беше мъртъв.

Черити се измъкна от пилотската кабина с всичката бързина, на която бе способна, и отиде в задната част на стелткоптера. Насмалко да я събори Харис, който бе направил грешката да освободи осигурителния си колан, без да се залови здраво за нещо. И неговото лице бе цялото в кръв, но ругаеше толкова силно и без всякакви задръжки и Черити разбра, че не е ранен сериозно.

Както изглеждаше, и другите бяха имали късмет — Скудър се бореше с ругатни със закопчалката на осигурителния си колан, която очевидно не функционираше както трябва, докато Леру, Делгар и Трибо вече се бяха освободили и с почти комични движения се опитваха да стигнат до вратата, която изведнъж бе увиснала на метър и половина над тях.

— Излизайте! — изкрещя Черити без нужда. — След секунди ще бъдат тук!

Докато тримата кадети трескаво пълзяха към вратата, Черити и Харис се мъчеха с обединени усилия да откопчаят колана на Скудър. Закопчалката се бе заклещила. Накрая Харис извади набързо ножа си и преряза колана плътно до дясното рамо на Скудър.

Успяха да избягат едва в последния момент. От небето падна кървавочервен огън и превърна коптера в нагорещен куп скраб, когато Скудър последен изскочи от вратата с мощен скок. Блъсна се несръчно и с болезнен вик падна назад. Дебел колкото ръка лазерен лъч прониза въздуха в негова посока, пропусна го и подпали едно дърво. Черити се извърна на средата на крачката си, върна се бегом към Скудър и се опита да го вдигне, но вместо да го понесе със себе си, падна на колене и се вкамени. Чудовищна сянка се плъзна над просеката, която падащият коптер бе прокарал в гората. Тя чуваше ниското, заплашително бръмчене на мотора на планера и внезапно небето над тях вече не бе синьо, а сребристо.

Моронският планер увисна неподвижно на десет метра над гората. От дупката в долната му част все още излизаше гъст, черен пушек, но летателният апарат не бе повреден толкова, колкото се бе надявала. За секунди огромният дискообразен апарат увисна над тях, после започна да се спуска все по-надолу и същевременно да се върти. Черити наблюдаваше с широко отворени от ужас очи как цевта на едно от големите лазерни оръдия бе насочена непосредствено към нея и Скудър. Изглеждаше, че времето е спряло. Знаеше, че всичко е свършено. И чудо не би ги спасило. От това разстояние моронът не би могъл да не улучи.

Учудващо, но не изпита никакъв страх. В последната секунда, която вероятно още й оставаше, протегна ръка и хвана тази на Скудър, и той отвърна на жеста й. И в неговите очи нямаше никакъв страх, само дълбок, неутолим гняв.

Черити искаше нещо да му извика, че го обича, но вече нямаше време. Невъобразимо ярка, гореща светлина я обгърна, ослепи я и опърли гърлото й, когато се опита да си поеме дъх.

Гората потрепери от чудовищен трясък. Нещо улучи рамото на Черити и остави димяща следа по якето й, а хватката на Скудър изведнъж стана толкова силна, че я заболя. Как така бе още жива?

Погледна през сълзящите си очи. Планерът се обърна настрани и с вой се сгромоляса до тях. Ярката светлина, която ги бе заслепила, бе рефлектиралата енергия от цял лазерен залп, който бе попаднал отстрани на машината.

Черити инстинктивно се сви, когато над тях премина глухият грохот, с който корабът се блъсна в гората. Тогава се хвърли на земята и закри главата си с ръце, но не последва очакваният огнен вихър. Планерът бе паднал, без да експлодира.

С мъка се преобърна на гръб, с опакото на ръката си избърса сълзите от очите си и огледа небето. Два-три дискообразни кораба се бяха появили над тях. Недалеч в гората се извиваше огромен стълб от дим и през листата проникваше проблясващото отражение на огън. Два от трите кораба, на които дължаха спасението си в последната секунда, се приближаваха бавно към мястото, където бе паднал стелткоптерът, докато третият се рееше над тях. Черити вдигна ръка и я размаха, за да покаже, че са още живи, после с мъка се изправи и се огледа за останалите. Скудър беше клекнал до нея, Харис и Леру бяха също вече на крака. На няколко метра от тях Делгар се гърчеше на земята, докато Трибо лежеше неподвижно зад един тлеещ храст. Черити отиде до младата французойка. Още преди да стигне до нея, видя, че вече не може да й се помогне. Парче от експлодиралия коптер се бе забило като копие между плешките й. Изтръпнала, Черити се обърна, върна се при Делгар и клекна до него. Кадетът натискаше дясната си ръка към тялото си и стенеше от болка. Нагорещено парче метал бе разкъсало ръката му от лакътя до китката.

Черити протегна колебливо ръка, докосна рамото му и Делгар я погледна. Лицето му бе обляно в пот и мъртвешки бледо. Сълзи се стичаха по бузите му и за пръв път, откакто Черити се бе запознала с него, й стана ясно колко млад беше още. Униформите, въодушевлението на кадетите и независимостта, с която можеха да си служат с оръжията и техническото оборудване в базата, я бяха заблудили от какво се състоеше армията, която й бе обещал Стоун. Това бяха деца, нищо друго, освен деца.

Обзе я страшен гняв. Гняв към мороните, Стоун и Киас, но и към самата нея, че наистина бе се съгласила да се впусне в това безумие.

— Не се безпокой — каза тя. — Ще ви оправим, момче.

Делгар я гледаше втрещен с ококорените си от болка и страх очи и тя знаеше, че не е разбрал думите й.

Стана с ядно движение, махна с ръка на Леру да дойде при нея и посочи Делгар.

— Погрижете се за него — заповяда тя. После свали пушката от рамото си, освободи предпазителя и се затича в посоката, където се виждаше огненото зарево на падналия планер.