Вихърът на Жътваря

Епилог

Дрънчене и потракване на верига извлече душата му от мястото на изтощение и ужас, където се бе притаила, и го събуди. Той зяпна зацапания таван на малката си стаичка. Сърцето му биеше като лудо, тялото му беше плувнало в пот под влажните одеяла.

Звукът… беше му се сторил така реален…

А сега, ококорил очи, го чу отново.

Завъртане, после странното трак! Ново завъртане.

Надигна се сепнат в леглото. Бедняшкото градче отвън спеше удавено в мрак, без луна. И все пак… звукът идваше от улицата долу.

Нимандър стана от леглото, излезе в ледения коридор и тръгна към паянтовото стълбище.

Изскочи на улицата.

Да, самата преизподня на най-тъмната нощ, а това не беше, не можеше да е сън.

Съсъкът на верижка и тихо изтракване го накара да се обърне. И видя друг Тайст Андий да се появява от тъмното. Непознат. Нимандър ахна.

Непознатият въртеше верижка, верижка с пръстени в двата края.

— Здравей, Нимандър Голит.

— Кой… кой си ти? Откъде знаеш името ми?

— Дойдох от много далече на този остров на шейките — те са наши родственици, знаеш ли това? Предполагам, че да — но те може да изчакат, защото още не са готови и може би никога няма да са. Не само кръвта на Андий все пак. Но и Едур. Навярно дори Лиосан, да не говорим за човешка. Все едно. Остави на Сумрак островната й империя — добави със смях.

— Какво искаш?

— Теб, Нимандър Голит. И твоите ближни. Хайде, иди, събери ги. Време е да напуснем.

— Какво? Къде?

— Ти наистина ли си дете? — сопна се непознатият. Пръстените изтракаха, верижката се нави около показалеца му. — Тук съм, за да ви отведа у дома, Нимандър. Всички вас, чедата на Аномандър Рейк, Чернокрилия господар.

— Но къде е домът?

— Чуй ме! Отвеждам ви при него!

Нимандър го зяпна, после отстъпи назад.

— Той не иска ние да…

— Все едно е какво иска той. Не е важно дори и аз какво искам! Разбираш ли вече? Аз съм нейният Вестител!

Нейният?

И изведнъж Нимандър извика, падна на колене на камъните и закри лицето си с ръце.

— Това… това не е ли сън?

Непознатият се изсмя презрително.

— Можеш да запазиш кошмарите си, Нимандър. Можеш за цяла вечност да се вторачиш в кръвта по ръцете си, все ми е едно. Както сам казваш, тя беше луда. И опасна. Казвам ти, щях да оставя тялото й да лежи тук, на улицата, ако все още беше жива. Тъй че стига с това. Иди доведи родствениците си. Бързо, Нимандър, докато Тъмата все още владее този остров.

И Нимандър се изправи и закуца към порутената къща. „Нейният Вестител. О, Майко Тъма, ще призовеш ли нашия баща тъй както сега призоваваш нас?“

„Но защо?“

„О, това трябва да е. Да. Изгнанието ни — в името на Бездната, нашето изгнание свърши!“

Докато чакаше, Клип завъртя верижката. Жалка сган, ако Нимандър бе най-добрият сред тях. Е, трябваше да свършат работа все пак, защото той не излъга, като каза, че шейките все още не са готови.

Всъщност това бе единствената истина, изречена от него в тази най-тъмна от всички нощи.

„А ти как се справи в Ледерас, Силхас Руин? Лошо, обзалагам се.“

„Не си като своя брат. Никога не си бил.“

„О, Аномандър Рейк, ние ще те намерим. И ще отговаряш пред нас. Не, дори бог не може да си тръгне безгрижно, не може да се измъкне от последствията. На измяната.“

„Да, ние ще те намерим. И ще ти покажем. Ще ти покажем точно какво е.“

Руд Елале намери баща си да седи на една огладена от вятър и дъжд скала над малка долина край селото. Качи се при него и седна на стопления от слънцето камък.

Малкото на ранаг се бе отделило от майка си, а и от цялото стадо, и сега обикаляше самотно из коритото на долината и мучеше тъжно.

— Бихме могли да пируваме с него — каза Руд.

— Бихме могли — отвърна Удинаас. — Ако нямаш сърце.

— Трябва да живеем, а за да живеем, трябва да ядем…

— А за да живеем и ядем, трябва да убиваме. Да, Руд, да, знам всичко това.

— За колко дълго ще останеш? — попита Руд и дъхът му изведнъж заседна в гърлото. Въпросът просто бе излязъл сам от устата му — толкова дълго се беше боял да го зададе.

Удинаас го погледна изненадано, после вниманието му отново се върна към малкия изгубен ранаг.

— Тя скърби — рече той. — Скърби толкова дълбоко в сърцето си, че стига до мен — все едно, че разстоянието е нищо. Нищо. Това идва от насилието — добави той без нотка на горчивина.

Много тежко беше за Руд да гледа лицето на баща си в този момент, така че извърна погледа си към малкия ранаг в далечината.

— Казах на Онрак — продължи Удинаас. — Трябваше да го направи. Просто за да… излезе навън, преди да ме е погълнало. Е, сега съжалявам, че го направих.

— Не бива. Онрак нямаше по-голям приятел. Нужно беше да знае истината…

— Не, Руд, това никога не е нужно. Изгодно, понякога. Полезно в други случаи. Иначе просто ранява.

— Какво ще направиш, татко?

— Какво ще направя? Нищо. Нито за Серен, нито за Онрак. Не съм нищо повече от един бивш роб. — Усмихна се за миг, горчиво. — Бивш роб, който живее с диваците.

— Много повече си от това — каза Руд.

— Нима?

— Да. Ти си моят баща. Ето защо те питам отново: колко дълго ще останеш?

— Докато ме изхвърлите, предполагам.

Руд бе толкова близо да се разплаче, колкото никога досега. Гърлото му се беше стегнало така силно, че дълго не можа да каже нищо. Гледаше със замъглени очи скитащия из долината малък ранаг.

Удинаас продължи, сякаш не бе забелязал реакцията, която предизвикаха думите му.

— Не че мога да те науча на кой знае какво, Руд. Кърпене на мрежи най-много.

— Не, татко. Можеш да ме научиш на най-важното от всичко.

Удинаас го изгледа накриво, скептичен и подозрителен.

На един рид отсреща се появиха три големи ранага. Заслизаха тежко към малкото. Щом ги видя, то отново измуча, по-силно този път, и затича да ги посрещне.

Руд въздъхна.

— Татко, можеш да ме научиш на най-голямото умение. Как да оцелявам.

Дълго никой от двамата не проговори. Руд гледаше как ранагите се изкачват по отсрещния склон. Удинаас пък търкаше очите си, все едно му бяха влезли прашинки. Но Руд не се обърна и не забеляза.

Най-сетне, когато долината пред тях стана отново пуста, баща му стана.

— Май ще си останем гладни в края на краищата.

— Не задълго — отвърна Руд и също стана.

— Вярно.

Заслизаха надолу към селото.

Със зацапани от боята ръце Онрак стегна каишките от сурова кожа около вързопа, метна го през рамо и се обърна към жена си.

— Трябва да тръгвам.

— Щом казваш — отвърна Килава.

— Пътуването до мястото, където лежи тялото на приятеля ми, ще облекчи духа ми.

— Без съмнение.

— И трябва да поговоря на Серен Педак. Трябва да й разкажа за съпруга й, за живота му, откакто й даде меча си.

— Да.

— А сега трябва да прегърна сина си — каза Онрак.

— Ще дойда с тебе.

Онрак се усмихна.

— Това ще го притесни.

— Не, глупако проклет. Казах, че ще дойда с тебе. Ако си мислиш, че ще заминеш където и да е без мен, значи си луд.

— Килава…

— Решила съм. Ще оставя пътуването да облекчи сърцето ти, съпруже. Няма да ти бъбря, докато ушите ти не закървят и не почнеш да гледаш за най-близката пропаст като бедерин.

Той се взря в нея и цялата му любов избликна в очите му.

— Да бъбриш? Никога не съм те чувал да бъбриш.

— Няма и да ме чуеш.

Той кимна.

— Добре, жено. Ела с мен тогава. Помогни ми да се изцеря само с присъствието си…

— А ти много внимавай, Онрак…

И той благоразумно си замълча.

Отидоха да се сбогуват със сина си.

— Това е съсипващо! — изпъшка император Техол Бедикт и се смъкна уморено на трона си.

Бъг го изгледа кисело.

— Защо? Още нищо не си направил.

— Е, минали са само три седмици. Казвам ти, списъкът ми с реформи е толкова дългът, че изобщо няма да се оправя с тях.

— Аплодирам признанието ти в некомпетентност — каза Бъг. — От теб ще излезе чудесен император.

— Добре де — намеси се Брис, подпрял гръб на стената вдясно от подиума. — Все пак в страната има мир.

— Да, и това ме кара да се чудя за точно колко дълго една империя може да кротне — отвърна Бъг.

— А ако някой от нас има отговор на това, скъпи ми слуга, би трябвало да си ти.

— О, много смешно.

Техол се усмихна.

— Виждаме. Впрочем, това не беше царственото „ние“. С което, признаваме, все още не можем да привикнем в нашата неопитна невинност.

— Адюнктата идва насам — каза Брис. — А след това Шурк Елале иска да говори с теб за нещо. Няма ли все пак неща, които трябва да обсъдим? — Изчака за отговор, какъвто и да е отговор, но си спечели само празните погледи на брат си и на Бъг.

От един от страничните входове се появи новият канцлер, сред вихрушка от пищни халати. Брис едва прикри мръщенето си. Кой щеше да допусне, че ще се зарови тъй бързо в такава безвкусица, като червей в ябълка?

— Ах — възкликна Техол, — не изглежда ли прелестно моят канцлер тази сутрин?

Изражението на Джанат остана надменно сдържано.

— От канцлерите не се очаква да изглеждат прелестно. Компетентност и елегантност са предостатъчни.

— Нищо чудно, че толкова изпъкваш тук — измърмори Бъг.

— Освен това — невъзмутимо продължи Джанат — подобни описания повече подхождат за ролята на Първа конкубинка, което много точно ми подсказва с коя глава мислиш в момента, скъпи ми съпруже. Пак.

Техол вдигна ръце, уж че се предава, след което отвърна с възможно най-благоразумен тон — който Брис долови с известно изумление:

— Все още не виждам причина защо да не можеш да си и Първа конкубинка също така.

— Непрекъснато ви повтарям — каза Бъг. — Съпруга на императора означава, че е императрица. — След това се обърна към Джанат. — Което ти дава три легитимни титли.

— Не забравяй и учител — отбеляза Техол, — което според повечето мнения анулира всички други. Дори съпруга.

— Те твоите уроци никога няма да свършат — подхвърли Бъг.

Нов миг мълчание, докато всички размишляваха над това.

Накрая Техол се размърда на трона си.

— Винаги остава Ръкет! От нея би се получила чудесна Първа конкубинка! Богове, даровете просто преливат от нея!

— Внимавай да не се удавиш, Техол — каза Джанат.

— Бъг никога няма да го позволи, мила. О, тъй като обсъждаме важни неща, преди адюнктата да пристигне, за да се сбогува, мислех си, че на Преда Варат Таун му трябва способен Финад, за да му помага в усилията по възстановяването и така нататък.

Брис изправи рамене. Най-сетне стигаха до истински теми.

— Кого имаш предвид?

— Ами кого другиго, ако не Ублала Пунг!

— Аз ще изляза да се поразходя — каза Бъг.

С помощта на един железен прът за лост Серен Педак се бореше с тежките камъни на настилката пред входа на къщата си. Пот лъщеше по голите й ръце, косата й се беше измъкнала от връзките — скоро трябваше да я подреже. Както бе редно за живота й сега.

Но точно тази сутрин имаше една задача и тя се залови с нея с неумолимо усърдие, напрягаше тялото си, без да мисли за последствията. Къртеше тежките камъни, влачеше и ги избутваше на една страна с ожулените си длани.

Свършеше ли с това, щеше да вземе лопата и да изрови пълнежа отдолу колкото може по-дълбоко.

Засега обаче централният камък я надвиваше и тя се боеше, че няма да намери достатъчно сила, за да го измести.

— Простете за натрапничеството ми — чу мъжки глас до себе си, — но изглежда, се нуждаете от помощ.

Серен вдигна глава, подпряна на железния прът. Примижа скептично.

— Не мисля, че… — каза на стареца, а после млъкна. Той имаше китки на зидар, с големи мазолести длани. Тя изтри потта от челото си и погледна намръщено големия камък. — Знам, сигурно изглежда… необичайно. Докато всички останали в града връщат нещата обратно, аз тука…

Старецът се приближи.

— Ни най-малко, Аквитор — бяхте Аквитор, нали?

— Ъъ, да. Бях. Вече не съм. Аз съм Серен Педак.

— Значи не, ни най-малко, Серен Педак.

Тя посочи централния камък.

— Боя се, че този ме надвива.

— Не задълго, подозирам, независимо от всичко. Изглеждате много решена.

Тя се усмихна, смая се колко странно й се стори. Кога за последен път се беше усмихвала? Не, нямаше да се връща към онова.

— Но трябва да внимавате — продължи старецът. — Я дайте да опитам аз.

— Благодаря — рече тя и се отдръпна да му отвори място.

Старецът хвана железния прът и просто го огъна.

Тя зяпна.

Той изруга, остави го настрана, после се наведе и зарови пръсти под едната страна на огромния каменен блок.

И дръпна изпод ръба, след това ръцете му отидоха от двете страни, надигна го с пухтене, завъртя се, залитна две крачки и го постави върху другите. Изправи се, изтупа прахта от ръцете си.

— Наемете двама младежи да го върнат на мястото му, като свършите.

— Как… о, добре. Но… Как разбрахте, че се каня да го върна на мястото му?

Той я погледна мълчаливо.

— Недей да скърбиш твърде дълго, Серен Педак. Ти си нужна. Животът ти е необходим.

А после се поклони и си тръгна.

Тя зяпна след него.

Сега трябваше да влезе вътре, да вземе каменното копие и меча му, да зарови оръжията под прага на своя дом, на своя ужасно пуст дом.

Но все пак се поколеба.

А старецът изведнъж се върна.

— Намерих Блудния — каза й. — Имахме да… обсъдим много неща. Така научих за теб и за станалото.

„Какво? Луд ли е този? Някой от новите фанатици на Блудния?“ Понечи да се обърне…

— Не, почакай! Серен Педак. Имаш всичко, което е от него, всичко, което е останало. Цени го, моля те. Серен Педак, цени го. Както и самата себе си. Моля те.

А когато си тръгна, думите му сякаш я бяха благословили по някакъв неведом начин.

„Имаш всичко, което е от него, всичко, което е останало…“

Неволно вдигна ръка и я сложи на корема си.

Скоро щеше да го прави много често.