Вихърът на Жътваря

13.

— Е на това, приятели, му се вика красива жена.

— Ако така ги харесваш.

— Че защо пък да не ги харесвам тъй, гробар проклет? Работата е, че, а то винаги тъй става, нали, вижте с какъв нещастен катил е. Ей такива неща не мога да си ги обясня. Можеше да има когото си ще от нас тука. Можеше мен да има даже. Но не, ей я на, седи там с оня куц, еднорък, едноух, едноок и безнос говедарски пес. В смисъл, като говорим за грозно — ей ви грозно.

Третият мъж, който още не беше проговарял, го изгледа скришом, огледа сплъстената рошава като птиче гнездо коса, щръкналите като лопати уши, опулените очи и шарените петна, белези от огън по лицето, което му напомни за смачкана кратуна. Потаен и кратък бе този поглед и Троутслитър бързо извърна очи. Последното, на което държеше, бе да избухне в един от своите странни и будещи тревога смехове, от които всички сякаш замръзваха.

„По-рано смехът ми изобщо не звучеше така. Сега плаши дори и мен.“ Е, да, глътнал беше от мазните пламъци и това бе направило нещо лошо с гласа му. Увреждането се разкриваше само когато се разсмееше, а както помнеше, в месеците след… всичко онова… не беше имало много поводи за смях.

— Ето ви го и кръчмаря — отбеляза Детсмел.

Лесно беше да си говорят за какво ли не, след като никой освен тях тук не разбираше малазански.

— Още един лапнал по нея — каза с презрителна усмивка Балм. — Но с кого седи тя? Гуглата да ме вземе, не го разбирам.

Детсмел бавно се наведе над масата и грижливо си наля отново в половницата.

— За доставката на бурето е. На Брулиг. Май красавеца и умрялата хубавица са си предложили услугите.

Опулените очи на Балм се опулиха още повече.

— Не е умряла! Ще ти кажа какво е умряло, Детсмел — оня удавен в локва червей между краката ти!

Троутслитър изгледа накриво ефрейтора. „Ако така ги харесваш“, беше казал. От гърлото му се изтръгна полуприглушен хрип, който накара двамата му приятели да потръпнат.

— За какво, в името на Гуглата, се каниш да се смееш? — изръмжа Балм. — Просто недей. Заповед.

Троутслитър прехапа език. Сълзите замъглиха за миг погледа му, щом болката заподскача из черепа му като камъче във ведро. Онемял, той поклати глава. „Да се смея? Не и аз.“

Сержантът отново гледаше сърдито Детсмел.

— Умряла? Хич не ми прилича на умряла.

— Повярвай ми — отвърна ефрейторът, след като отпи дълбоко и се оригна. — Вярно, прикрива го добре, но е умряла преди доста време.

Балм се беше изгърбил над масата, чешеше сплъстената си коса. Корички се сипеха и падаха като олющена боя по тъмното дърво.

— Богове долни — прошепна. — Може би някой трябва да… не знам… може би… да й каже?

Останалите почти без косъм вежди се вдигнаха.

— Извинете, мадам, имате външност, за която да умре човек, и предполагам, че сте направила и точно това.

Нов грак от устата на Троутслитър.

Ефрейторът продължи:

— Вярно ли е, мадам, че идеалната коса и скъпият грим могат да скрият всичко?

Задавен врясък от Троутслитър.

Извърнаха се глави.

Детсмел удари нова глътка, да подгрее.

— Странно, не приличате на умряла.

Пискливият кикот изригна.

А когато заглъхна, в кръчмата цареше пълна тишина, чуваше се само дрънченето на търкаляща се по пода изпусната халба.

Балм изгледа Детсмел с яд.

— Ти го направи това. Просто продължаваш да ръчкаш. Още една дума от теб, капрал, и ще си по-умрял и от нея.

— Какъв е този аромат? — попита Детсмел. — А, да. Есенция от гнилоч.

Бузите на Балм се издуха, лицето му изведнъж придоби странно лилав цвят. Жълтите му очи изглеждаха готови да изхвръкнат от орбитите.

Троутслитър се опита да стисне очи, но образът на сержанта изригна в ума му и той се закикоти в шепи и се озърна безпомощно.

Вниманието на всички вече бе приковано в тях. Никой не говореше. Дори красивата жена, влязла с онзи сакат тъпак, и самият тъпак — чието единствено око лъщеше изпод гънките на свирепо намръщеното чело — се бяха спрели, застанали от двете страни на бурето с ейл, което им бе донесъл кръчмарят. И самият кръчмар, зяпнал Троутслитър с увиснало чене.

— Е — отбеляза Детсмел, — отиде ни престижът на гадняри. Нашият Троути надава любовния си зов — дано да няма пуйки на този остров. А ти, серж — главата ти изглежда готова да избухне като граната.

— Вината беше твоя, кучи сине! — изсъска му Балм.

— Едва ли. Както виждаш, аз съм спокоен. Макар и донякъде притеснен от компанията си, уви.

— Добре, сега ще те прецакаме и тебе. Гуглата знае, Джилани е адски по-хубава от…

— Да, но тя случайно е жива, сержант. Изобщо не е твоят тип.

— Не знаех!

— Е на това му се вика жалко признание, нали?

— Чакай малко — намеси се най-сетне Троутслитър. — Аз също не можах да разбера за нея. — Вирна пръст срещу ефрейтора. — Поредното доказателство, че си проклет некромант. Не, зарежи я тая слисана физиономия, вече не ни минава. Разбра, че е мъртва, защото можеш да ги надушиш, точно както подсказва името ти. Всъщност бас слагам, че точно затова Брейвън Тут ти даде името — на него нищо не му убягва, нали?

Шумът наоколо бавно се съживяваше, съпроводен от немалко жестове „зло да бяга“, столове заскърцаха назад по мръсния под и гостите набързо се изнизиха през изхода.

Детсмел отпи още ейл. Без да отвърне нищо.

Мъртвата и спътникът й тръгнаха навън — той закуцука след нея, като се мъчеше да закрепи бурето на рамо.

— Ей ги, че си тръгнаха — изсумтя Балм. — Типично, нали? Тъкмо когато сме в пълен състав.

— Не се притеснявай, серж — каза Детсмел. — Всичко е под контрол. Макар че ако и кръчмарят реши да ги последва…

Троутслитър изсумтя.

— Ако го направи, ще съжали. — Стана и оправи промазаното против дъжд наметало на морската пехота. — Късметлии сте двамата, седите си тук и си трупате тлъстини на задниците. Знаете ли, че навън е адски студено?

— Отбелязвам си всички неподчинения — изръмжа Балм и се почука по главата. — Ей тука.

— Е, това е облекчение — отвърна Троутслитър. И излезе.

Шейк Брулиг, тиран на Втори девичи форт, крал-претендент на Острова, се смъкна на стола на стария префект на затвора и изгледа сърдито изпод тежките вежди двамата чужденци на масата до вратата на стаята. Играеха поредната си проклета игра. Ашици, издължена дървена купа и оскубани врански пера.

— Две подскачания ми носят печалба — каза единият, макар Брулиг да не беше много сигурен за това — схващането на език крадешком не беше лесна работа, но той открай време беше добър с езиците. Шейкски, ледерийски, Тайст Едур, фентски, търговската реч и на мекрос. А сега — и откъслеци от този… този малазански.

Точният момент. Бяха му го отнели, толкова лесно, колкото му бяха взели ножа и бойната му брадва. Чужденци, влезли в пристанището — не толкова много на борда, че да събудят голямо притеснение, или така поне изглеждаше. Освен това точно тогава си имаше достатъчно неприятности, с които да се оправя. Море, пълно с планини от лед, понесли се право към Острова, по-застрашителни от всякаква флота или армия. Казаха, че могат да се погрижат за това — а той си беше жив удавник.

Кралят-претендент на Острова, премазан на дъното под безчувствения лед. Лице в лице с онзи вид истина, която се беше вкопчила в платното му като драконски нокти. След всичко, което бе направил…

Точният момент. Вече се чудеше дали тези малазанци не бяха докарали леда. Да го пуснат по дивото сезонно течение само за да могат да пристигнат една стъпка преди него и да предложат да го отбият. Изобщо не им беше повярвал, но отчаянието бе проговорило със собствения си глас. „Направете го и ще бъдете мои царствени гости толкова дълго, колкото пожелаете.“ Бяха се усмихнали на това предложение.

„Глупак съм. И по-лошо.“

И сега две жалки отделения властваха над него и над всеки проклет обитател на този остров, и той не можеше да направи нищо. „Освен да крия истината от всички. А това става много по-трудно с всеки ден.“

— Печалбата е в нощвите, вземи ашик, и толкова — каза другият войник.

Да бе.

— Плъзна се, когато вдиша — видях го! Мамиш!

— Не съм дишал.

— Да бе, ти си проклет от Гуглата труп, нали?

— Не, просто не вдишах, когато каза, че съм вдишал. Виж, в нощвите е, отричаш ли?

— Чакай да погледна по-добре. Ха, не е!

— Ти ей сега издиша и го измести, проклет да си!

— Не издишах.

— Да бе, и не губиш, нали?

— Само защото губя не значи, че съм издишал точно тогава. И виж, не е в нощвите.

— Чакай само аз да дъхна…

— Тогава аз ще въздъхна!

— Печелившите дишат. Губещите въздишат. Следователно аз печеля.

— Е, то за теб маменето е толкова естествено, колкото дишането, нали?

Брулиг бавно измести вниманието си от двамата при вратата и се загледа в третия войник в стаята. В името на Сборището, каква красавица. Такава тъмна, вълшебна кожа и тези леко дръпнати очи… просто сияеха със сладка подкана — проклет да е, всички загадки на света се таяха в тези очи. И тази уста! Тези устни! Ако можеше само да се отърве от другите двама… и може би да й отнеме опасните ножове — е, тогава щеше да реши загадките точно както тя го искаше.

„Аз съм кралят на Острова. Скоро ще съм. Още една седмица само и ако никоя от кучките дъщери на мъртвата кралица не се появи дотогава, всичко се пада на мен. Крал на Острова. Почти. Много скоро ще използвам титлата, да. А коя жена не би оставила жалкия войнишки живот заради мекото топло ложе на кралска Първа конкубинка? Е, да, това е ледерийският обичай, но като крал мога да си направя свои правила. А ако Сборището не ги хареса, какво пък, ей ги там скалите.“

Един от малазанците на масата подхвърли:

— Внимавай, Мейсан, пак започна да гледа по оня начин.

Мейсан Джилани се изправи като котка в стола си, вдигна гладките си ръце и се протегна така, че гърдите й да изпънат протритата тъкан на ризата й.

— Докато продължава да разсъждава с объркан мозък, Лоуб, нямаме проблем. — После отново се отпусна и изпъна съвършените си крака.

— Май трябва да му доведем друга курва — каза Лоуб, докато прибираше ашиците в кожена кесийка.

— Не — възрази Мейсан Джилани. — Детсмел едва съживи последната.

„Но това не е истинската причина, нали? — Брулиг се усмихна. — Не, ти ме искаш за себе си. Освен това обикновено не съм такъв. Избивах някои… неудовлетворености. Нищо повече. — Усмивката му угасна. — Много използват ръцете си, когато говорят. Какви ли не жестове. Странни хора са тези малазанци.“ Той се покашля и заговори много бавно на ледерийски, така както явно имаха нужда.

— Една разходка би ми дошла добре. Трябва да се поразтъпча. — Намигна на Мейсан Джилани и тя се усмихна разбиращо, което го окуражи достатъчно, за да помръдне в стола си. — Моят народ трябва да ме вижда, нали разбирате? Ако започнат да подозират… е, ако някой знае какво е домашен арест, то това са гражданите на Втори девичи форт.

Лоуб отвърна на ужасен ледерийски:

— Чакаш днес да ти донесат бирата, нали? По-добре да изчакаме тук за това. Ще те разходим през нощта.

„Като добра господарка глезеното си пале. Колко мило! А когато си вдигна крака и се изпикая срещу теб, Лоуб, тогава какво?“

Тези войници тук не го плашеха. Другото отделение беше, онова в горната част на острова. Онова с мършавото нямо девойче. Дето се появяваше сякаш отникъде. От вихър светлина — чудеше се как ли щяха да обяснят вещиците този трик. Единственото, което Лоуб трябваше да направи — Лоуб или Мейсан Джилани, или Галт, който и да е от тях — единственото, което трябваше да направят всички те, бе да я извикат.

Синн.

Истински ужас беше оная. Подозираше, че ще му потрябва цялото Сборище, за да се отърве от нея. За предпочитане с големи загуби. Сборището имаше обичая да се тълпи около избраните владетели на шейките. „И те вече са на път, като гарвани към труп, само злоба и грак. Разбира се, те не могат да летят. Не могат дори да плуват. Не, ще им трябват лодки, за да ги пренесат през пролива — и то ако Разливът вече не е объркана грамада от лед, на каквото прилича оттук.“

Галт стана, намръщи се от някаква болежка в кръста и се затътри към ценното притежание на бившия префект на затвора — гоблен, заел цялата стена. Избелял от времето — и зацапан в долния ляв ъгъл с петна от чистата кръв на префекта, — гигантският гоблен изобразяваше Първия десант на ледериите, макар че всъщност това не беше колонизиращият десант. Флотата се бе появила на видимост от брега някъде срещу Разлива. Фентски канута бяха излезли навън, за да установят контакт с чуждоземците. Размяната на дарове се беше осуетила, което бе довело до избиването на фентските мъже и последвалото го заробване на жените и децата в селото. Още три селища бяха претърпели същата съдба. Следващите четири, на юг по крайбрежието, бяха изоставени набързо.

Флотата след това бе заобиколила полуостров Садон на северния бряг на Оустърско море, преплавала бе покрай ръкава Лент и бе влязла в залива Джедри. Град Джедри бе основан на мястото на Първия десант, при устието на река Ледер. Този гоблен, поне хилядагодишен, бе достатъчно доказателство за този факт. Общото убеждение днес беше, че десантът е станал на мястото на самата столица, много нагоре по реката. Странно как се прекрояваше миналото, за да е удобно на настоящето. Урок имаше тук, който Брулиг можеше да използва, щом станеше крал. Шейките бяха народ на провалите, осъдени да не знаят нищо освен трагедия и патос. Стражи на брега, но неспособни да го опазят срещу неуморимия глад на морето. Всичко това трябваше да се… преразгледа.

Ледериите бяха познавали поражения. Много пъти. Историята им на тази земя беше кървава, гъмжаща от предателствата им, лъжите им, безсърдечните им жестокости. На всичко това днес се гледаше като на триумфално и героично.

„Така трябва да вижда себе си един народ. Както и ние, шейките. Ослепителен маяк на този тъмен остров. Когато стана крал…“

— Погледнете това проклето нещо — заговори Галт. — Ето тук, това писмо по ивиците — може да е ерлийско.

— Но не е — измърмори Лоуб. Беше разглобил една от камите си. На масата пред него лежаха ефесът, няколко нита и игли, дървена дръжка, увита с кожа, и тънкото острие. В момента като че ли беше затруднен как да ги сглоби.

— Някои от буквите…

— Ерлийският и ледерийският идват от един и същи език — каза Лоуб.

Галт го изгледа подозрително.

— Откъде го знаеш това?

— Не го знам, идиот. Просто ми го казаха.

— Кой?

— Иброн, мисля. Или Шард. Какво значение има? Някой, който знае нещата, и толкова. Гуглата да ме вземе, мозъкът ме заболява от теб. И виж тая бъркотия тук.

— Това моят нож ли е?

— Беше.

А после Лоуб изведнъж килна глава и каза:

— Стъпки по стълбите.

И ръцете му се задвижиха мълниеносно, и още докато Галт тръгваше към вратата, сглоби ножа и го метна на пътя на Галт, който го хвана с една ръка, без дори да забави ход.

Брулиг се отпусна в стола си.

Мейсан Джилани се надигна и разхлаби двата си ужасни ножа в каниите на бедрата си.

— Жалко, че не си останах при моето отделение — измърмори и направи крачка към Брулиг.

— Седи си кротко.

Той кимна, устата му беше пресъхнала.

— Сигурно е доставката — каза Лоуб откъм вратата, докато отключваше, и я открехна леко, колкото да може да надникне.

— Сигурно, но тия ботуши не стъпват както трябва.

— Не като на лигавия пръдльо и сина му ли?

— Изобщо.

— Добре.

Лоуб бръкна под масата и извади арбалета. Истински чуждестранно оръжие, изработено изцяло от желязо — или нещо много подобно на ледерийска стомана. Тетивата беше дебела колкото мъжки палец, а стрелата, поставена в жлеба, бе с кръстовиден връх, който щеше да пробие ледерийски щит като брезова кора. Войникът опъна арбалета и застопори спусъка по някакъв начин. След това застана в ъгъла до вратата.

Когато стъпките в коридора се приближиха, Галт леко отстъпи и направи някакъв жест към Мейсан Джилани. В отговор тя изсумтя и Брулиг чу как зад него се раздра плат, а след миг върхът на един нож се опря между плешките му — забит право през проклетия стол. Тя се наведе към него.

— Бъди добричък и глупав, Брулиг. Познаваме тези двамата и можем да се досетим защо са дошли.

Галт погледна Джилани, кимна й, след това пристъпи към вратата и я отвори широко.

— Е — провлече на ужасния си ледерийски, — това ако не е капитанка и първи й помощник. Толкова бързо свършва пари? Какво кара ви идва с ейл?

Отвън се чу тежко ръмжене.

— Какво каза тоя, капитане?

— Каквото и да е, каза го лошо. — Жена, и този глас… Брулиг се намръщи. Този глас го беше чувал. Върхът на ножа натисна малко по-дълбоко в гръбнака му.

— Носим ейла на Шейк Брулиг — продължи жената.

— Това добре — отвърна Галт. — Виждаме той носи.

— Шейк Брулиг е мой стар приятел. Искам да го видя.

— Той зает.

— Какво прави?

— Мисли.

— Шейк Брулиг? Сериозно се съмнявам в това — и кой, в името на Блудния, си ти, между другото? Не си ледерий, а и тия твои приятели, дето се мотаят в таверната — никой от вас не е бил и затворник тука. Поразпитах. Вие сте от оня странен кораб, закотвен в залива.

— Ами, то просто, капитан. Ние тук идва и маха всичък лед. Брулиг ни награждава. Почетни гости. Сега му правим компания. Усмихва се мило и непрекъснато. Ние също мили.

— Мили идиоти според мен — изръмжа мъжът отвън, сигурно първият помощник-капитан. — Хайде, че ми се умориха ръцете — дръпни се настрана и ми дай да го оставя това проклето буре.

Галт хвърли поглед към Мейсан Джилани, а тя му каза на малазански:

— Защо ме гледаш мен? Аз съм тук само да държа езика на тоя увиснал.

Брулиг облиза потта от устните си. „Въпреки че го знам, защо все още действа? Толкова ли съм глупав?“

— Пуснете ги — каза той тихо. — За да мога да ги успокоя и да ги отпратя.

Галт отново погледна към Мейсан Джилани и макар тя да си замълча, явно си съобщиха нещо, защото той сви рамене и отстъпи.

— Идва ейлът.

Двама души влязоха в залата. Отпред беше Скорген Кабан Хубавия. Което означаваше… да. Бъдещият крал се усмихна.

— Шурк Елале. С един ден не си се състарила, откакто те видях за последен път. И Скорген — остави това буре долу, преди да си си изкълчил рамото, не ти ли стигат другите недъзи? И го отвори, та всички да пием по едно. О — добави той, като забеляза как двамата оглеждат войниците: Скорген едва не подскочи, като видя Лоуб с арбалета в ъгъла, — това са някои от почетните ми гости. При вратата е Галт. В ъгъла е Лоуб, а тази прелестна дама тук с едната ръка зад стола ми е Мейсан Джилани.

Шурк Елале взе един от столовете до вратата и го издърпа срещу Брулиг. Седна, скръсти крак връз крак и отпусна ръце в скута си.

— Брулиг, побъркано измамно и нещастно копеле! Ако бяхме сами, щях да ти извия мършавия врат тутакси.

— Не мога да кажа, че съм изненадан от неприязънта ти — отвърна Шейк Брулиг, почувствал се изведнъж комфортно с малазанските си телохранители. — Но знаеш ли, изобщо не беше толкова лошо или грозно, колкото си мислиш. Ти просто изобщо не ми даде възможност да се обясня…

Усмивката на Шурк бе едновременно и красива, и страшна.

— Ти никога не си бил от тези, които се обясняват.

— Човек се променя.

— Това май ще ти е за първи път.

Брулиг се сдържа да свие рамене, тъй като това щеше да отвори гадна цепка в гърба му. Вместо това вдигна ръце с дланите нагоре и каза:

— Да оставим настрана оная история. „Немряща благодарност“ си стои цял и непокътнат в пристанището ми. Стоката е разтоварена и кесията ти е пълна с монети. Предполагам, че те сърби час по-скоро да напуснеш нашия блажен остров.

— Нещо такова — отвърна тя. — Уви, изглежда, ще се позатрудня да получа, хм, разрешение. Заради онзи проклет кораб, най-големия, който съм виждала, дето е блокирал изхода в момента, а и някаква бърза бойна галера пристава на главния кей. Знаеш ли — добави тя с нова усмивка, — това започва да ми прилича на нещо като… хм… блокада.

Ножът се отдръпна от гърба на Брулиг, Мейсан Джилани го прибра в канията и заговори на език, какъвто Брулиг не беше чувал никога.

Лоуб сниши насочения към Брулиг арбалет и й отвърна на същата реч.

Скорген, който беше клекнал до бурето и избиваше чепа с ръка, се изправи и попита:

— Какво, в името на Блудния, става тука, Брулиг?

Нечий глас му отвърна от прага:

— Става това, че капитанът ти е прав. Чакането ни свърши.

Беше Троутслитър — беше се облегнал на рамката на вратата, скръстил ръце. Усмихваше се на Мейсан Джилани.

— Добра новина, нали? Сега можеш да си направиш сладките чупки в кръста и да потанцуваш по пътя долу до кея — сигурен съм, че на Ърб и другите ужасно им липсват.

Шурк Елале, която не беше помръднала от стола си, въздъхна и каза:

— Хубав, не мисля, че ще напуснем скоро тази стая. Защо наистина не намериш халби и да ни сипеш?

— Заложници ли сме?

— Не, не — отвърна тя. — Гости.

Мейсан Джилани се изниза от стаята; поклащаше бедра много повече от необходимото.

Брулиг тихо изстена.

— Както казах преди малко, мъжете не се променят — измърмори Шурк. — Обърна се към Галт, който си беше придърпал другия стол. — Предполагам, че няма да ми позволите да удуша този омразен червей, нали?

— Съжалявам — отвърна й той с усмивка. — Няма начин, поне засега.

— Е, и кои са приятелите ви в пристанището?

Галт й смигна.

— Имаме да свършим малко работа, капитане. И решихме, че този остров е идеалното място за щаб.

— Ледерийският ти забележително се подобри.

— Трябва да е от прелестната ви компания, капитане.

— Не си прави труда — подхвърли Троутслитър откъм вратата. — Детсмел казва, че тая е откъм грешната страна на портата на Гуглата въпреки това, което виждаш или си мислиш, че виждаш.

Галт бавно пребледня.

— Не съм сигурна какво означаваше всичко това — каза Шурк Елале, жарките й очи се спряха на Галт, — но апетитите ми са си жизнени както винаги.

— Това е… отвратително.

— Което обяснява потта на челото ти, предполагам.

Галт припряно избърса чело.

— Леле, тая е по-лоша и от Мейсан Джилани.

Брулиг нервно помръдна в стола си. Точният момент. Проклетите малазанци го имаха това в изобилие. „Свободата трябваше да продължи по-дълго от това.“

— Побързай с ейла, Хубав.

Да се озовеш сам, откъснат, с окаяна, гърчеща се в ръцете ти армия, е най-големият кошмар за един командир. „А да бягаш през океанската пустош е още по-лошо.“

Гневът ги беше обединил за известно време. Докато истината не започна да се забива в главите им като личинки на паразити под кожата. Отечеството им бе поискало смъртта на всички. Нямаше вече да видят семейство — жени, съпрузи, майки и бащи. Никакви деца, които да подрусваш на коляно, докато прехвърляш числа в главата си — и се чудиш очите на кой съсед са наведени. Никакви пропасти, които да прехвърлиш, никакво скъсано, което да кърпиш. Всички обичани все едно са мъртви.

Армиите стават непокорни, когато се случи това. Зле е почти толкова, колкото при липса на плячка и на заплащане.

„Бяхме войници на империята. Семействата зависеха от заплатите ни, данъчните облекчения, откупванията и пенсиите. И много от нас бяха достатъчно млади, за да мислят за отписване, да си създадат нов живот, такъв, който не включва размахване на меча и гледане в очите на някой озъбен катил, който се опитва да те посече. Някои от нас бяха адски уморени.“

„Тъй че какво ни крепи заедно?“

„Е, никой кораб не иска да плава сам, нали?“

Но Юмрук Блистиг знаеше, че тук има нещо повече. Засъхналата кръв скрепваше всичко като лепило. Изгарящата рана на предателството, жилото на гнева. И командир, която бе пожертвала собствената си любов, за да се погрижи за оцеляването на всички.

Твърде много дни и нощи беше прекарал на „Пенестия вълк“, застанал само на пет крачки от адюнктата. Гледаше вкочанения й гръб, докато тя бе вперила поглед в буйните морски води. Жена, която не издаваше нищо, но някои неща никой смъртен не може да скрие — и едно от тези неща е скръбта. Беше я гледал и се беше чудил. Щеше ли да преодолее тя това?

Някой — може да беше Кенеб, който понякога като че ли разбираше Тавори по-добре от всеки друг, може би дори от самата нея — бе взел съдбовно решение. Адюнктата бе загубила своя съветник. В град Малаз. Съветничка по-точно — и любовница. Вече може би нищо не можеше да се направи за любовницата, но ролята на съветник бе официален пост, необходим за всеки командир. Не мъж, разбира се — трябваше със сигурност да е жена.

Блистиг си спомни онази нощ, когато единадесетата камбана прокънтя на палубата — разкъсаният флот, с перишките Бойни тронове по фланговете, се намираше на три дни източно от Картуул, в началото на възвиващата на север дъга, която да ги преведе покрай неспокойните, гибелно опасни проливи между остров Малаз и брега на Корел — и адюнктата стоеше сама точно пред носовата мачта, вятърът дърпаше настървено промазаната й пелерина и караше Блистиг да си мисли за врана с прекършени криле. Появи се втора фигура и се спря от лявата страна на Тавори. „Където щеше да стои Т’амбър, където би стоял всеки съветник на командир.“

Главата на Тавори се извърна изненадано и се размениха думи — твърде тихо за ушите на Блистиг.

„Адюнктата е самотна. Както и друга една жена, привидно също така обладана от скръб като самата Тавори, но тя притежава нерв, ярост, закалена като ейрънска стомана. Нетърпимост, нещо, което може би е точно необходимото тук.“

„Ти ли беше, Кенеб?“

Разбира се, Лостара Юил, бивш капитан в Червените мечове, а сега само един от многото прокудени войници, не бе проявила никаква склонност да кани жена в леглото си. Както и никого всъщност. И все пак не беше изтезание да я гледа човек, стига да имаш вкус за счупено и разкрасено след това стъкло. Както и татуировките парду. Но също толкова вероятно беше адюнктата да не мисли с тези понятия. Твърде рано. Неподходяща жена.

Офицери из флотата донасяха за приказки за бунт между войниците — с изключение, колко странно, на морските пехотинци, които като че ли изобщо не бяха способни да мислят за нещо друго освен за храна или играта на „нощви“. Поток от донесения, неизменно представяни с изнервен тон, а адюнктата като че ли не желаеше или не можеше дори да се притесни.

„Можеш да изцериш раните на плътта, но други са тези, от които кърви и линее душата.“

След онази нощ Лостара Юил се вкопчи в сърдитата Тавори като проклет кърлеж. Съветник на командира. Разбираше ролята си. При липсата на указания от страна на командира Лостара Юил бе поела задачата да ръководи почти осем хиляди окаяни войници. Първата необходимост бе да се изчисти проблемът със заплащането. Флотата плаваше към Тефт, дребно кралство, раздробено от малазански нахлувания и гражданска война. Трябваше да се закупят припаси, но нещо повече, войниците имаха нужда от отпуска, а за това трябваха не само пари, а и обещание за повече в бъдеще, за да не изчезне цялата армия по задните улици на първия пристанищен град.

Армейската храна не можеше да захрани дължимото.

Ето защо Лостара залови Банашар, бившия жрец на Д’рек. Хвана го и го притисна. И изведнъж ковчежетата се оказаха препълнени.

„Защо Банашар? Как е разбрала Лостара?“

„Гръб, разбира се. Мършавият изтърсак, дето се катери по реите с онези не съвсем нормални бок’арал — веднъж не съм го видял долу, колкото и да е жестоко времето.“ И все пак Гръб по някакъв начин бе разбрал за скритото имане на Банашар и по някакъв начин бе донесъл на Лостара Юил.

Четиринадесета армия изведнъж забогатя. Толкова много раздадено наведнъж щеше да е бедствено, но Лостара знаеше това. Достатъчно, за да се види, за да се разбягат слуховете като белки по всеки кораб във флотата.

Но типично за войнишките нрави, скоро след това бойците зароптаха за нещо друго и този път съветничката на адюнктата не можеше да направи нищо, за да им даде отговор.

„Къде отиваме, в името на Гуглата?“

„Още ли сме армия и ако сме, за кого се бием?“

Оказа се, че идеята да станат наемници не се приема никак добре.

Според приказките Лостара Юил го бе постигнала с Тавори една нощ в каютата на адюнктата. Нощ на писъци, на проклятия — и може би на сълзи. Или се беше случило нещо друго. Просто Лостара да е уморила командира си, както войниците червеи на самия Д’рек глозгат глезените на земята. Каквито и да бяха подробностите, адюнктата се беше… събудила. Цялата Четиринадесета бе едва на дни, преди да се разпадне.

Изпратен бе сигнал за сбор, за Юмруците и офицерите с ранг от капитан нагоре, на борда на „Пенестия вълк“. И за изумление на всички Тавори Паран се появи на палубата и държа реч. Синн и Банашар присъстваха и с помощта на магия думите на адюнктата бяха чути от всекиго, дори от моряците по такелажа и на вранските гнезда.

Проклета от Качулатия реч.

От Тавори. Стискаше устни по-здраво от котка на циците на Тогг — но говореше. Не дълго, не сложно. Никакво вдъхновяващо красноречие, никаква гениалност. Речта беше проста, всяка дума бе взета сякаш от прашната земя и нанизана на опърпана връв, не заплюта дори, за да стане по-лъскава. Нито един скъпоценен камък не можеше да се види в тия думи. Никакви бисери или опали, никакви сапфири.

„Груб гранат, в най-добрия случай.“

„В най-добрия.“

На оръжейния колан на Тавори бе вързано кокалче от човешки пръст. Пожълтяло, овъглено в единия край. Тя постоя мълчаливо известно време, грубоватото й лице изглеждаше изпито, състарено, помръкналите й очи бяха като сива слюда. Когато най-сетне заговори, гласът й беше тих, странно някак отмерен, лишен от всякакво чувство.

Блистиг можеше да си спомни всяка дума.

— Имало е армии. Обременени с имена, наследство от сблъсъци, от битки и предателства. Историята зад името е тайният език на всяка армия — този, който никой друг не може да разбере, още по-малко да сподели. Първият меч Дасем Ълтър — Равнините на Унта, Грисианските хълмове, Ли Хенг, Ю’Гатан. Подпалвачите на мостове — Рараку, Черното псе, Мотският лес, Пейл, Черен Корал. Седма на Колтейн — мостът Гелор, бродът Ватар и Денят на чистата кръв, Санимон, Пропада.

— Някои от вас споделят от тях — с другари, вече паднали, вече превърнали се в прах. Те са за вас пропуканите съсъди на вашата скръб и вашата гордост. И не можете задълго да стоите на място, за да не се превърне земята в бездънна кал около нозете ви. — Очите й се сведоха за миг, после тя вдигна глава и огледа редиците сурови лица пред нея.

— Сред нас, сред Ловците на кости, нашият таен език е започнал. Жесток в рождението си при Ейрън, зацапан в река от стара кръв. Кръвта на Колтейн. Знаете това. Няма защо да ви го казвам. Ние имаме своята Рараку. Имаме своя Ю’Гатан. Имаме град Малаз… В гражданската война на Тефт един боен главатар пленил армията на своя съперник и след това я унищожил. Без да убие нито един човек. Просто дал заповед да отсекат показалеца на дясната ръка на всеки воин. След това осакатените войници били върнати на съперника на бойния главатар. Дванадесет хиляди безполезни мъже и жени. Да ги изхрани, да ги върне по домовете им, да преглътне горчивия вкус на поражението. Аз… тази история ми бе напомнена, наскоро.

„Да — помисли си Блистиг тогава, — и мисля, че знам от кого. Богове, всички го знаем.“

— Ние също сме осакатени. В сърцата си. Всеки от вас знае това. И затова носим, вързани на коланите ни, парчета кост. Наследство от един отсечен пръст. И да, не можем да не изпитваме горчивина. — И замълча. Мълча дълго и самата тишина сякаш застърга в черепа му.

После продължи:

— Ловците на кости ще говорят на нашия таен език. Плаваме, за да добавим ново име към своето бреме, и дано то да се окаже последното ни. Не го вярвам, но има облаци пред лика на бъдещето — не можем да видим. Не можем да знаем… Остров Сепик, протекторат на Малазанската империя, сега е обезлюден. Осъден на безсмислено клане: всеки мъж, дете и жена. Знаем лика на убиеца. Видяхме черните кораби. Видяхме развихрената жестока магия. Но ние сме малазанци. И оставаме малазанци, каквато и да е присъдата на императрицата. Достатъчно основание ли е това да дадем отговор? Не. Състраданието никога не е достатъчно. Нито жаждата за мъст. Но засега и за това, което ни очаква, може би ще стигнат. Ние сме Ловците на кости и плаваме към ново име. Отвъд Ейрън, отвъд Рараку и отвъд Ю’Гатан, сега прекосяваме света, за да намерим първото име, което ще бъде истински нашето. Несподелено от никой друг. Плаваме, за да дадем отговор. — Тя спря за миг. — Има и още нещо. Но нищо повече няма да кажа за него освен тези думи: Това, което те очаква в сумрака на отминаващия стар свят, ще остане… незасвидетелствано. Думите на Т’амбър. Сурови са и като нищо може да подхранят злоба, ако в слабостта си го позволим. Но на тези думи аз казвам това, като ваш командир: Ние ще сме собствените си свидетели и това ще е достатъчно. Трябва да е достатъчно. Трябва да е предостатъчно.

Дори и сега, след повече от година, Блистиг се чудеше дали Тавори беше казала каквото трябва. Всъщност не беше съвсем сигурен какво беше казала. В смисъла му. „Засвидетелствано, незасвидетелствано, има ли всъщност някаква разлика?“ Но знаеше отговора на това, макар да не можеше точно да изрази какво знае. Нещо раздвижено в дълбините на душата му, все едно мислите му бяха черни води, галещи невидими скали, огънати във форми, които дори невежеството не може да промени.

„Добре, възможно ли е да има някакъв смисъл в това? Не мога да го изразя.“

„Но проклет да съм, тя го направи. Тогава. Направи го.“

Незасвидетелствано. Престъпление имаше в това понятие. Дълбока несправедливост, срещу която той негодуваше. „Мълчаливо. Като всеки друг войник в Ловците на кости. Може би. Не, не греша — виждам нещо в очите им. Усещам го добре. Негодуваме срещу несправедливостта, да. Защото каквото и да направим, няма да бъде видяно от никого. Съдбата ни няма да бъде претеглена.“

„Тавори, какво си събудила в нас? И, Гуглата да ни вземе, какво те кара да мислиш, че изобщо сме достойни за него?“

Дезертьорства не бяха последвали. Това не го разбираше. Не мислеше, че изобщо ще може някога да го разбере. Онова, което се беше случило в онази нощ, случилото се по време на онази странна реч.

„Тя ни каза, че никога вече няма да видим онези, които обичаме. Точно това ни каза. Нали?“

„И какво ни остава?“

„Да бъдем един с друг, предполагам.“

„Ние ще сме собствените си свидетели.“

Достатъчно ли бе това?

„Може би. Засега.“

„Но ето, че вече сме тук. Дошли сме. Флотата, флотата гори — богове, какво направи тя? Нито един транспортен съд не е останал. Изгорени, потънали на дъното край този проклет бряг. Ние сме… отрязани.“

„Добре дошли, Ловци на кости, в империята Ледер.“

„Уви, няма го празничния дух.“

Коварният лед вече беше зад тях, срутилите се планини, които бяха изпълнили морето и изпълзели в разлива Фент, разбивайки на прах всичко по него. Никакви руини, чиято гледка да съзерцава в размисъл някой в далечно бъдеще, никаква следа от човешко съществуване по остърганата скала. Ледът беше унищожение. Не правеше това, което правеше пясъкът — просто да заличава всяка следа. Ледът бе точно това, което бяха замислили Джагът: отрицание, остъргване до гола скала.

Лостара Юил придърпа наметалото си и закрачи след адюнктата към носовата палуба на „Пенестия вълк“. Заслоненият пристан беше пред тях, с шестте кораба, закотвени в залива, сред тях и „Силанда“ — с грамадата от глави на Тайст Андий, скрита под дебелото зебло. Спомни си колко трудно й беше да вземе костената свирка от Геслер. А сред войниците от двете отделения, оставени да командват призрачния съд, единственият, пожелал да я използва, бе онзи ефрейтор, Детсмел. Дори Синн отказваше да я докосне.

Разделянето на флотата бе предшествано от оживени размествания между отделения и взводове. Стратегията за тази война налагаше известно приспособяване и както се очакваше, малцина посрещнаха промените с радост. „Войниците наистина са консервативни.“

„Но поне извадихме Блистиг от реалното командване — по-лош от одъртяло сълзливо псе е тоя.“

Лостара, все още в очакване командирът й да проговори, погледна крадешком към Бойния трон, блокирал устието на залива. Последният кораб на Периш в тези води, засега. Надяваше се да е достатъчно за онова, което предстоеше.

— Къде е отделението на сержант Корд в момента? — попита адюнктата.

— На северозападния нос на острова — отвърна Лостара. — Синн задържа леда…

— Как? — попита не за първи път Тавори.

А на Лостара не й оставаше нищо друго, освен да отговори същото, което бе повтаряла вече безброй пъти:

— Не знам, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Иброн вярва, че този лед умира. Джагътски ритуал, който се руши. Забелязал е водните линии по скалите на този остров — много над предишното най-високо ниво.

Адюнктата не отвърна нищо. Изглеждаше незасегната от студения влажен вятър, ако се изключеше бледото лице, сякаш кръвта се бе отдръпнала от плътта й. Косата й бе подстригана много късо, навярно за да заличи всякакъв намек за женственост.

— Гръб казва, че светът се дави — промълви Лостара.

Тавори се загледа нагоре, към нощния саван.

— Гръб. Поредната загадка.

— Изглежда, може да общува с нахтите, което е, хм… забележително.

— Да общува? Вече ми е трудно да го различавам от тях.

„Пенестият вълк“ се плъзгаше покрай закотвените кораби към каменния кей, на който стояха двама души. Навярно сержант Балм и Детсмел.

Тавори каза:

— Идете долу, капитан, и уведомете останалите, че скоро слизаме.

— Слушам.

„Остани войник — каза си Лостара. Фраза, която шепнеше в ума й по сто пъти на ден. — Остани войник и всичко друго ще отмине.“

С първите утринни лъчи конен ледерийски отряд изтрополи по тесния крайбрежен път — брегът беше вляво, а непроницаемата гъста гора — вдясно. Дъждът се бе разсеял на лепкава, мъгла, усилваща последната прегръдка на мрака. Тътенът на копитата бе странно приглушен и щеше да заглъхне скоро щом отминеше и последният ездач.

Локвите на пътя се успокояваха, размътени от кал. Завихрените валма мъгла бавно се носеха към дърветата.

Един бухал, кацнал на клона на сухо дърво, видя отминаващия отряд. Звуците заглъхнаха, а той си остана неподвижен където си беше, големите му немигащи очи бяха приковани в безредната плетеница от храсти и тръни между тънкостволите тополи. Нещо там не беше съвсем такова, каквото изглеждаше. Повод за безпокойство, достатъчно, за да смути ума на птицата.

Храстите се замъглиха, разпаднаха се сякаш под напора на свирепа буря — макар да нямаше никакъв вятър — и щом изчезнаха, сякаш отникъде изникнаха фигури.

Бухалът реши, че ще трябва да изчака още малко. Макар да бе гладен, изпита някакво странно задоволство, последвано от смътна жалост в ума му, като за нещо… отишло си.

Ботъл се превъртя на гръб.

— Над трийсет ездачи. Пиконосци, с лека броня. Странни стремена. Гуглата да ме вземе, как ме цепи черепът. Мразя Мокра…

— Стига си мрънкал — сряза го Фидлър, гледаше събиращите се войници от отделението. Хората на Геслер правеха същото под дърветата на няколко крачки встрани. — Сигурен ли си, че не са надушили нищо?

— Първите им съгледвачи за малко да ни настъпят — отвърна Ботъл. — Нещо там… особено у един. Сякаш имаше някаква… не знам, свръхсензитивност, предполагам. Той и този проклет гаден бряг, където не ни е мястото…

— Просто отговори на въпросите — прекъсна го Фидлър.

— Трябваше да ги ударим от засада — измърмори Корик. Опипваше възлите на фетишите по себе си, след което дръпна голямата си мешка с провизии да провери каишките.

Фидлър поклати глава.

— Никакъв бой, докато не ни изсъхнат краката. Мразя го това.

— Тогава защо си в проклетата морска пехота, сержант?

— Случайност. Освен това онези бяха ледерии. Трябва да избягваме контакт с тях, поне засега.

— Гладен съм — каза Ботъл. — Всъщност не. Бухалът беше гладен, по дяволите. Все едно, няма да повярвате какво е да гледаш нощем през очите на бухал. Светло като в пустинята по пладне.

— Пустинята — въздъхна Тар. — Липсва ми пустинята.

— На тебе ще ти липсва и нужник, ако е последното място, откъдето си изпълзял — отбеляза Смайлс. — Корик беше насочил арбалета си към ония ездачи, сержант.

— Ти какво, да не си малката ми сестричка? — изръмжа сърдито Корик, после имитира гласа на Смайлс: — Той не си изтръска правача на бебенца, като се изпишка, сержант. Видях го!

— Да съм го видяла? — изсмя се Смайлс. — Никога не бих се доближила толкова до теб, полукръвен, вярвай ми.

— Става все по-добричка — подхвърли Кътъл на Корик, а той само изсумтя.

— Млък — сряза ги Фидлър. — Не се знае кой още живее в тези гори — или кой би могъл да използва пътя.

— Сами сме — каза Ботъл, бавно седна и се стисна за слепоочията. — Криенето на четиринайсет сумтящи и пърдящи войници не е лесна работа. А стигнем ли до по-населени райони, ще стане още по-лошо.

— Да накараш един нещастен маг да си затвори устата е още по-трудно — каза Фидлър. — Всички да си проверят снаряжението. Искам да сме навлезли много по-навътре в тези гори, преди да се окопаем за деня.

През последния месец на корабите Ловците на кости бяха променяли цикъла си на спане. Адски трудно за постигане, както се оказа. Но вече почти всички бяха привикнали с дневния сън и нощното бодърстване. „Загубихме си загара.“ Фидлър отиде при дърветата, където се беше свил Геслер.

„Освен този златокож кучи син и косматия му ефрейтор.“

— Твоите готови ли са?

Геслер кимна.

— Тежките се оплакват, че бронята им ще ръждяса.

— Стига да внимават да скърца до минимум, няма проблем. — Фидлър погледна скупчените войници на Геслер, после своите. — Голяма армия, няма що — въздъхна той.

— Голямо нашествие, да — съгласи се Геслер. — Да знаеш някой досега да го е правил така?

Фидлър поклати глава.

— Но пък има някаква шантава логика в това, нали? Едурите са се разпръснали и са малко, според всички донесения. Потиснатите са безброй — всички тези проклети ледерии.

— Онзи отряд, дето мина току-що, не ми изглеждаше никак потиснат, Фид.

— Е, все ще разберем кое как е, нали? Давай да го започваме това нашествие.

— Момент — рече Геслер и отпусна опърлената си ръка на рамото на Фидлър. — Тя изгори шибаните транспортни, Фид.

Сержантът потръпна.

— Трудно е да не схванеш смисъла на това, не мислиш ли?

— Кой смисъл имаш предвид, Геслер? Този патрулите на брега да видят пламъците или този, че за нас няма връщане назад?

— Гуглата да ме вземе, мога да сдъвча само по една мръвка наведнъж, нали? Да започнем с първото. Ако аз бях тази проклета империя, щях да наводня крайбрежието с войници още преди да е свършил този ден. И колкото и Мокра да знаят сегашните ни отдельонни магове, ще загазим здраво. Рано или късно, Фид.

— Това преди да почнем да леем кръв ли ще бъде, или след?

— Дори не мисля за когато започнем да избиваме проклетите от Качулатия Тайст Едур. Мисля за днес.

— Някой се спъва в нас, ставаме гадни и мръсни, след което драсваме.

— И се опитваме да останем живи, да. Страхотно. А ако тези ледерии не са дружелюбни?

— Просто продължаваме и крадем каквото ни трябва.

— Трябваше да дебаркираме масирано, не само морската пехота. Тогава да ги видим какво могат да хвърлят срещу нас.

Фидлър се почеса по тила и въздъхна.

— Знаеш какво могат да хвърлят срещу нас, Геслер. Само че следващия път няма да го има Бързия Бен, та да танцува из въздуха и да им отвръща с ужас за ужас. Това, което търсим, е нощна война. Засади. Ножове в тъмното. Режеш и драсваш.

— Без изход.

— Да. Тъй че се чудя дали тя запали транспортните, за да им каже, че сме тук, или за да каже на нас, че няма смисъл да мислим за отстъпление. Или и двете.

Геслер изсумтя.

— „Незасвидетелствано“, така каза. Дотам ли стигнахме?

Фидлър само сви рамене и се надигна.

— Би могло, Геслер. Хайде да тръгваме — птиците вече чуруликат почти толкова високо, колкото и ние.

Но докато навлизаха все по-дълбоко във влажната гниеща гора, последният въпрос на Геслер го загложди. „Прав ли е, адюнкта? Дотам ли стигнахме? Нашествие в проклета империя на части от по две отделения. Бягаш сам, без поддръжка, живееш или издъхваш на раменете на един-единствен отдельонен маг. А ако Ботъл го убият в първата схватка? Свършено е с нас, това е. По-добре да държа Коураб близичко до Ботъл и да се надявам късметът да не го е изоставил.“

Но поне чакането беше свършило. Истинска земя под краката — бяха се клатушкали като пияни, докато се изкачваха по брега, което можеше да е смешно при други обстоятелства. „Но не и след като можехме да се спънем в някой патрул.“ Нещата вече изглеждаха стабилни обаче. Слава на Гуглата. Е, толкова стабилни, че човек винаги можеше да затъне в мъха, да хлътне в обрасли с трева дупки или да се препъне в криви коренища. „Почти толкова зле, колкото в Черното псе. Не, не разсъждавай така. Гледай напред, Фид. Продължавай да гледаш напред.“

Някъде над тях, над заплетените сякаш от безумна вещица клони, небето изсветляваше.

— Още някой да се оплаче и ще си отрежа лявата цица.

Полукръг от лица я гледаше влюбено. Добре. Доволна беше от начина, по който винаги действаше това.

— Добре, че плуването те показа — каза Боул.

Сержант Хелиан изгледа намръщено едрия войник. Показало я?

— Тежките са тъпаци, нали знаеш? Така. — Погледна надолу и се помъчи да преброи буренцата ром, които бе успяла да извлече от трюма, преди пламъците да побеснеят. Шест, може би десет. Девет. Махна да разкара мъглата пред очите си. — Всеки да отвори място в мешката си. По едно за всеки.

Тъчи-Бретлес попита:

— Сержант, не трябва ли да намерим Ърб и отделението му? Трябва да са наблизо. — След това ефрейторът й проговори отново, този път с друг глас: — Той е прав. Боул, я пак кажи откъде дойде? Нагоре по брега ли вървеше, или надолу?

— Не помня. Тъмно беше.

— Чакай малко — каза Хелиан и пристъпи настрана да запази равновесие на клатещата се палуба. Не, клатещата се земя. — Ти не си от отделението ми, Боул. Върви си.

— С удоволствие бих го направил — отвърна той и примижа към обкръжаващите ги дървета. — Тъкмо няма да нося разни шибани буренца с проклет ейл. Виж се, сержант, цялата си опърлена.

Хелиан се стегна.

— Чакай малко, говорим за важни провизии. Но ще ви кажа кое е много по-лошото. Бас слагам, че някой е видял огъня — и се надявам глупакът, дето го запали, да е на купчина пепел сега, това се надявам. Някой го е видял, със сигурност.

— Сержант, те подпалиха всички кораби — каза друг от войниците й. Брада, широки рамене, здрав като пън и сигурно не много по-умен. Как се казваше пък тоя?

— Ти кой беше?

Мъжът я погледна сънено.

— Балгрид.

— А, да. Балгрид, я се опитай сега да ми обясниш как някой глупак е преплувал от кораб на кораб, за да ги подпали? Не можеш, нали? Точно така си мислех.

— Някой иде — изсъска отдельонният сапьор.

Онзи… а бе как се казваше? А, да — Мейби. А онзи до него беше Лютс. И Тавос Понд — онзи високият. Високите войници ги дупчеха със стрели в челата. Защо тоя още не беше умрял?

— Някой да има лък? — попита тя.

Шумолене в храстите и двама души се появиха от тъмното.

Хелиан зяпна първия. Изпитваше необясним прилив на гняв. Почеса се замислено по брадичката, мъчеше се да си спомни нещо за този войник с тъжно лице. Гневът се изцеди, заместен от сърдечна привързаност.

Боул пристъпи покрай нея.

— Сержант Ърб, слава на Гуглата, че ни намерихте.

— Ърб? — Хелиан се вторачи в кръглото лице на мъжа. — Това ти ли си?

— Намери го рома, нали?

Лютс зад нея каза:

— Съсипва си черния дроб.

— Черният ми дроб си е добре, войник. Просто трябва да се изцеди.

— Да се изцеди?

Тя се обърна и изгледа ядосано отдельонния лечител.

— Виждала съм черни дробове, Кътър. Големи гъби, пълни с кръв. Излива се, като го разрежеш.

— Май говорите за белия дроб, сержант. Черният е едно плоско нещо, кално-кафяво или тъмночервено…

— Все едно — отвърна тя, обърна се и отново зяпна Ърб. — Ако единият се скапе, другият продължава. Е — добави с въздишка, от която Ърб като че ли се отдръпна. — В най-добро настроение съм, приятели. Най-доброто. И след като вече всички сме заедно, давайте да тръгваме, щото съм сигурна, че все трябва да вървим нанякъде. — Усмихна се на ефрейтора си. — Какво ще кажеш, Тъчи-Бретлес?

— Звучи добре, сержант.

— Гениален план, сержант.

— Защо винаги го правиш това, ефрейтор?

— Кое?

— Кое?

— Какво си ми заповтарял? Балди е глухият, не ти…

— Не съм вече глух, сержант.

— Тъй ли? Кой тогава е глухият?

— Никой, сержант.

— Няма нужда да викаш. Балди те чува много добре. А ако не може, значи е трябвало да го оставим на лодката с оня високия там със стрелата в черепа, защото никой от двамата не ни върши работа. Търсим сивокожи убийци и те се крият в тия дървета. Сред тях, искам да кажа. Ако бяха в тях, щеше да им е неудобно. Тъй че трябва да почнем да търсим сред всичките тия дървета. Но първо всеки да вземе по едно буре и после можем да тръгнем… Какво сте ме зяпнали всички? Аз давам заповедите тука и си имам един нов меч, с който ще ми е много по-лесно да си ги отрежа тия цици. Хайде движение всички, че война ни чака. Зад ей ония дървета.

Приличаше на хитра невестулка, промъкнала се в кокошарник. Избърса протеклия си нос с ръка и каза:

— Всичко е наред, сър.

Юмрук Кенеб кимна и се обърна, понеже някой шумно се изпързаля надолу по склона.

— По-тихо там. Добре, Гълстрийм, намери капитана и я прати при мен.

— Слушам, сър.

Войниците се чувстваха застрашени и това беше разбираемо. Едно беше отделение или две да разузнават в челото на колона — изтеглянето поне беше възможно, в традиционния смисъл. Тук, ако изпаднеха в беда, единственият изход беше да се разпръснат. Като командващ предстоящата дълга и хаотична операция, Кенеб беше притеснен. За щурмовата му част от шест отделения щеше да е най-трудно да се прикрива — маговете с него бяха най-уязвими от всички по простата причина, че взводът му трябваше да се задържа назад в марша им навътре в сушата, с основната цел да избягват всякакъв контакт. Колкото до останалата част от легиона му, тя сега беше разпръсната на тридесет левги по брега и се придвижваше на малки части от по десетина войници. Предстоеше да започнат прикрита кампания, която можеше да продължи месеци.

От град Малаз насам в Четиринадесета армия бяха настъпили дълбоки промени. Над многобройните магьосници, чародеи, заклинатели и прорицатели в легионите бе наложен някакъв вид стандартизация, с намерението чародейството да стане основно средство за комуникация. А на отдельонните магове сред морската пехота — сила, която сега разполагаше с толкова тежки пехотинци, колкото и сапьори — универсално бяха сведени някои ритуали на Мокра. Илюзии, които да осигурят камуфлаж, приглушаване на звука и объркване на миризмите.

Всичко това говореше на Кенеб едно. „Тя знаеше. Знаеше го от самото начало. Знаеше къде отиваме и го е замислила.“ За пореден път не беше имало никакви консултации с офицерите. Единствените срещи на адюнктата бяха с онзи ковач Мекрос и с Тайст Андий от Дрифт Авалий. „Какво са могли да й кажат за тази земя? Никой от тях дори не е оттук.“

Предпочиташе да приеме, че е било просто късмет, когато флотата забеляза два едурски кораба, отделили се от другите след буря. Твърде пострадали, за да могат да избягат, те бяха завзети от морските пехотинци. Не лесно — Тайст Едур се оказаха свирепи, когато ги притиснеш, макар да умираха от глад и жажда. Плениха командирите им — но едва след като всички други проклети воини бяха изклани.

Разпитът на едурските офицери беше минал кърваво. Бяха получили достатъчно информация, но корабните дневници и карти се бяха оказали най-полезните за тази странна кампания. „Хм, «странна» е твърде мека дума за това. Вярно, флотилиите на Тайст Едур се сблъскаха с империята ни — или бившата вече наша империя — и нанесоха пълно унищожение над народи под формалната ни закрила. Но не е ли всичко това проблем на Ласийн?“

Адюнктата пък не пожела да се откаже от титлата си. Адюнкта на кого? На жената, която бе направила всичко възможно, за да я убие? Какво впрочем се беше случило в онази нощ в Твърдината на Мок? Единствените други свидетели освен Тавори и самата императрица бяха мъртви. Т’амбър. Калам Мекхар — „Богове, тази загуба ще ни терзае всички.“ Кенеб тогава се зачуди — и още се чудеше — дали целият погром в град Малаз не е замислен между Ласийн и скъпата й адюнкта. Всеки път щом това подозрение зашепнеше в него, в ума му изникваха същите възражения. „Тя нямаше да се съгласи за убийството на Т’амбър. А и самата Тавори едва не загина. А Калам?“ Освен това дори Тавори Паран не беше чак толкова студена, за да приеме жертвата на уикците само за да се поддържа някаква проклета лъжа. Нали?

„Но Ласийн го е правила това и преди. С Дужек Едноръкия и Воинството. А тогава сделката включваше унищожението на Подпалвачите на мостове — така изглежда поне. Тъй че… защо не?“

„Какво щеше да стане, ако просто бяхме влезли в града? Да избием всеки проклет глупак, който се изпречи на пътя ни? Ако бяхме отишли с цялата сила с Тавори горе до Твърдината на Мок?“

Гражданска война. Знаеше, че това е отговорът на тези въпроси. И не можеше да види изход дори след месеци и месеци премисляне.

Нищо чудно тогава, че всички тези неща го глождеха отвътре, а той знаеше, че не само с него е така. Блистиг вече не вярваше в нищо, като се почнеше с него самия. Очите му сякаш отразяваха някакъв спектър от бъдещето, който можеше да види само той. Вървеше като вече умрял — тялото му отхвърляше онова, което умът знаеше, че е неопровержима истина. И бяха загубили Тене Баралта и неговите Червени мечове, макар че това като че ли не беше чак толкова трагично. „Всъщност вътрешният кръг на Тавори е до голяма степен изчезнал. Изрязан. Гуглата знае, мястото ми никога не е било там — поради което съм тук, в това проклето мокро блато, наречено гора.“

— Събрахме се и чакаме, Юмрук.

Кенеб примига и видя, че капитанът му е дошъл. „Стои… чака… от колко време?“ Примижа към изсветляващото небе. „Проклятие.“

— Добре. Ще тръгнем навътре, докато не намерим някакъв сух терен.

— Ясно.

— А, капитане. Избрахте ли си мага, който ви трябваше?

Очите на Фарадан Сорт се присвиха за миг; в сивата светлина чертите й изглеждаха по-сурови от всякога. Тя въздъхна и отвърна:

— Мисля, че да, Юмрук. От отделението на сержант Грайп. Бийк.

— Него ли? Сигурна ли сте?

Тя сви рамене.

— Никой не го обича, тъй че няма да негодуват за загубата.

Кенеб изпита леко раздразнение. Заговори й тихо:

— Задачата ви не е самоубийствена мисия, капитане. Не съм напълно убеден, че тази система за свръзка с магия ще действа. А започнат ли отделенията да губят маговете си, всичко ще се разпадне. Вие вероятно ще се окажете единствената връзка между всички части…

— Щом намерим коне — прекъсна го тя.

— Правилно.

Тя го изгледа продължително.

— Бийк има умения на следотърсач, Юмрук. Твърди, че може да надушва магия, което ще му помага да намираме войниците ни.

— Е, добре. Време е да се придвижваме навътре, капитане.

— Слушам, Юмрук.

След малко четиридесетината войници от командния взвод на Кенеб с усилие си пробиваха път през зловонното черно блато. Жегата се усилваше. Гладни насекоми кръжаха на гъсти рояци. Разговори почти нямаше.

„Никой от нас не е сигурен в това, нали? Намирате Тайст Едур — това е земя на потисници — и ги избивате. Вдигате ледериите на въстание. Да, вдигате гражданска война, същото, заради което побягнахме, за да го избегне Малазанската империя.“

„Не е ли странно, че сега носим на друга държава онова, което не поискахме да причиним на себе си?“

„Устоите на този морал са толкова твърди, колкото това проклето блато под краката ни. Не, не ни радва това, адюнкта. Изобщо не ни радва.“

Бийк не разбираше много какво става. Всъщност той щеше да е първият, готов да си признае, че не разбира много от нищо, освен може би от заплитане на магия. Единственото, което знаеше със сигурност обаче, бе това, че никой не го обича.

Връзването му за колана на тази плашеща жена капитан сигурно щеше да се окаже лоша идея. На външност му напомняше за майка му, което трябваше да убива всякакви похотливи мисли. Трябваше, но не ги убиваше, което за него беше малко притеснително, ако се замислеше, но той не се замисляше. Много де. Все едно, за разлика от майка му, тя нямаше навика да го пляска по челото на всеки завой, а това беше утешително.

— Родих се като глупаво момче на много богати благородни родители. — Обикновено това бяха първите думи, които казваше на всеки, с когото се запознаеше. Следващите бяха: — Затова и станах войник, за да мога да съм си с такива като мен. — Скоро след това разговорите замираха, което го натъжаваше.

Обичаше да си поговори с другите отдельонни магове, но дори и с тях не можеше да изрази дълбоката си до костите любов към магията.

— Мистерия — казваше той и кимаше, — мистерия, нали? И поезия. Това е магията. Мистерия и поезия, така казваше майка ми на брат ми, когато се шмугваше в леглото му в нощите, когато баща ми беше някъде другаде. — Живеем в мистерия и поезия, скъпи — казваше му, а аз трябваше да се преструвам на заспал, защото надигнех ли се, тя щеше да ме набие много лошо. Обикновено не го правеше това, с юмруците, искам да кажа. Повечето ми възпитатели го правеха, тъй че на нея не й се налагаше. Но аз се надигнах и това я побърка. Домашният лечител каза, че едва не съм умрял онази нощ — и така научих за поезията.

Чудото на магията беше най-голямата му любов, може би единствената засега, макар да беше сигурен, че един ден ще срещне съвършената си любов. Хубава жена и глупава колкото него. Все едно, другите магове обикновено го зяпаха, докато дърдореше, а той го правеше, когато се изнервеше. Дърдореше и дърдореше. Понякога някой маг просто ставаше, прегръщаше го и си отиваше. Веднъж един магьосник, на когото говореше, просто се разплака. Това го беше изплашило.

Беседата на капитана с взводните магове свърши с него, втори в редицата.

— Откъде си, Бийк, та толкова си убеден, че си глупав?

Не беше много сигурен какво означава този въпрос, но се постара да отговори.

— Роден съм във великия град Кюон на Кюон Тали в Малазанската империя, която империя се управлява от една императрица и е най-цивилизованото място на света. Всички възпитатели ме наричаха глупак, а те би трябвало да знаят. А и никой не им възразяваше.

— И кой те научи на магия?

— Имахме една вещица Сети, поддържаше конюшните. В селското имение. Тя казваше, че за мен магията е единствената свещ в тъмнината. Единствената свещ в тъмнината. Казваше, че мозъкът ми е угасил всички други свещи, за да може тази да свети по-ярко и по-ярко. Затова ми показваше магията, първо по сетския начин, който познаваше най-добре. Но по-късно все намираше други слуги, други хора, които знаеха другите видове. Лабиринти. Така ги наричаха. Различно оцветени свещи за всеки от тях. Сиво за Мокра, зелено за Рюз, бяло за Гуглата, жълто за Тир, синьо за…

— А умеещ ли да използваш Мокра?

— Да. Искате ли да ви покажа?

— Не сега. Трябва да дойдеш с мен — отчислявам те от отделението ти, Бийк.

— Добре.

— Двамата с теб ще пътуваме заедно, отделно от всички други. Ще яздим от част на част.

— Ще яздим? На коне?

— Можеш ли?

— Кюонските коне са най-добрите коне на света. Ние ги отглеждахме. Беше почти като друга свещ в главата ми. Но вещицата каза, че това е друго, защото съм бил роден с него и ездата била в костите ми като писмо с черно мастило.

— Мислиш ли, че ще можеш да откриваш другите отделения, въпреки че ще използват магия да се крият?

— Да ги откривам? Разбира се. Аз надушвам магията. Свещта ми мига и се накланя натам, откъдето идва магията.

— Добре, Бийк, вече си назначен към капитан Фарадан Сорт. Избрах те от всички останали.

— Добре.

— Взимай си багажа и тръгвай след мен.

— Докъде?

— Все едно, че си вързан за оръжейния ми колан, Бийк. А, на колко години си, между другото?

— Загубих им броя. Бях на трийсет, но това беше преди шест години, тъй че повече не знам.

— Лабиринтите, Бийк — за колко свещи знаеш?

— О, много са. Всичките.

— Всичките?

— Имахме един ковач, полуфенн, през последните ми две години, и веднъж той ме помоли да ги изброя, и аз ги изброих, а после той каза, че били всичките. Каза: „Това са всичките, Бийк.“

— Друго какво каза?

— Почти нищо, само ми даде този нож. — Бийк потупа тежкия нож на бедрото си — и ми каза да бягам от дома. Влез в малазанската армия, за да не те бият повече, че си глупав. Бях година по-малко от трийсет, когато избягах, и оттогава не са ме били. Никой не ме харесва, но не ме бият. Не знаех, че в армията е толкова самотно.

Тя го загледа съсредоточено, както го гледаха повечето хора, след което попита:

— Бийк, никога ли не си използвал магията си, за да се защитиш или да отвърнеш на удар?

— Не.

— Виждал ли си оттогава родителите си или брат си?

— Брат ми се самоуби, а родителите ми умряха — умряха в нощта, когато се махнах. И възпитателите също.

— Какво стана с тях?

— Не знам — призна Бийк. — Само им показах свещта си.

— Правил ли си го оттогава, Бийк? Да си покажеш свещта?

— Не цялата, не цялата светлина. Ковачът ми каза да не го правя, освен ако нямам избор.

— Като последната нощ със семейството и възпитателите ти?

— Като онази нощ, да. Бяха заповядали да набият ковача с камшик и да го прогонят, нали, защото ми е дал този нож. А после се опитаха да ми го вземат. И изведнъж се оказа, че нямам избор.

Тъй че тя каза, че ще ходят отделно от другите, но ето ги сега, тътреха се с останалите и насекомите го хапеха, особено по тила, и се пъхаха в ушите му и в носа, и той осъзна, че нищо не разбира.

Но тя беше тука, до него.

Взводът стигна до някакъв остров в блатото, обкръжен от черна вода. Беше кръгъл и когато се изкатериха на него, Бийк видя покрити с мъх отломки.

— Тука е имало сграда — каза един от войниците.

— Джагът — извика Бийк, изведнъж възбуден. — Омтоуз Феллак. Без пламък обаче, само мирис на вощеница. Цялата магия се е изцедила и тя е направила това блато, но не можем да останем тук, защото под камъните има тела и призраците им са гладни.

Всички го бяха зяпнали. Той наведе глава.

— Съжалявам.

Но капитан Фарадан Сорт сложи ръка на рамото му.

— Няма за какво, Бийк. Тези тела… Джагъти ли са?

— Не. Форкрул Ассаил и Тайст Лиосан. Били са се на развалините. По време на така наречените Справедливи войни. Тук е било само малка схватка, но не е оцелял никой. Избили са се едни други, а последната останала е имала дупка в гърлото и кръвта й е изтекла точно където стои Юмрукът. Била е Форкрул Ассаил и последната й мисъл е била как победата доказала, че те са правите, а врагът — не. И тогава умряла.

— Това е единствената суша наоколо — каза Юмрук Кенеб. — Може ли някой маг тука да прогони призраците? Не? Дъх на Гуглата. Бийк, какво могат да ни направят, между другото?

— Ще ровят в мозъците ни и ще ни накарат да си мислим ужасни неща, тъй че накрая всички да се избием едни други. Това им е на Справедливите войни — те никога не свършват и няма да свършат, защото Справедливост е слаб бог с твърде много имена. Лиосаните са го наричали Серканос, а Ассаил го наричали Ринтан. Все едно, на какъвто и език да говорел, поклонниците му не можели да го разберат. Загадъчен език, затова няма никаква сила, защото всичките му поклонници вярвали в погрешните неща — неща, които просто си измисляли и никой не можел да се съгласи, и затова войните не свършват никога. — Бийк замълча и огледа застиналите лица около себе си. — Не знам, може би ако поговоря с тях… Да призовем един и може да поговорим с него.

— Не мисля, че идеята е добра, Бийк — каза Юмрукът. — Ставайте, войници. Продължаваме.

Никой не възрази.

Фарадан Сорт придърпа Бийк настрана.

— Сега ги оставяме. В коя посока според теб ще се измъкнем най-бързо?

Бийк посочи на север.

— Колко е далече?

— Хиляда крачки. Там е краят на стария Омтоуз Феллак.

Тя се загледа към Кенеб и отделенията му, които вече слизаха от острова и цапаха право на запад.

— Колко им остава на тях, като тръгват натам — на запад, имам предвид?

— Може би хиляда и двеста крачки, ако не нагазят в реката.

Тя изсумтя.

— Двеста крачки в повече няма да ги убият. Добре, Бийк, на север да бъде. Води.

— Да, капитане. Можем да използваме стария път.

И тя се засмя. Бийк не разбра защо.

Имаше един звук във войната, който идваше по време на обсади, няколко мига преди да започне щурмът на стените. Струпаните магарета, балисти и катапулти изригваха в единствен залп. Огромните заряди поразяваха стени и сгради, извисяваше се хаотичен фонтан от пръскащи се камъни и тухли, натрошени плочи и рухващи покриви. Самият въздух потръпваше, присвит сякаш от ужас пред насилието.

Сержант Корд стоеше на носа, приведен срещу свирепия леден вятър, и мислеше за този звук, докато се взираше в кипящите ледени грамади, връхлитащи в пролива. Като срутващ се град, с огромни цепещи се късове, надвиснали над доскорошния разлив Фент в мигновено безмълвие, докато грохотът на сътресението връхлиташе над белогривите морски вълни. Мътни сребристи облаци, парцали разпенена вода…

— Планински хребет в предсмъртния си гърч — измърмори до него Иброн.

— Бойни машини, разбиващи крепостна стена — контрира Корд.

— Замръзнал щорм — каза Лимп зад него.

— Бъркате всички — намеси се с тракащи зъби Кръмп. — Като… падащи ледени парчета е.

— Това е… просто зашеметяващо, Кръмп — каза ефрейтор Шард. — Ти си проклет от Гуглата поет. Не мога да повярвам, че Нередовните на Мот изобщо са позволили да ги напуснеш. Не, наистина, Кръмп. Не мога да го повярвам.

— Е, не че имаха някакъв избор — отвърна високият кривокрак сапьор и се потърка енергично по брадичката. — В смисъл, напуснах, докато никой не гледаше. Отключих белезниците с рибешки гръбнак — все едно, не можеш да арестуваш Висш маршал. Непрекъснато им го казвах. Не можеш. Не е редно.

Корд се обърна към ефрейтора си.

— Успя ли да говориш със сестра си? Уморява ли се от задържането на всичко това? Не можем да разберем. Уидършинс дори не знае как го прави, тъй че не може да помогне.

— Нямам отговори за теб, сержант. Тя и с мен не говори. Не знам — не изглежда уморена, но тя напоследък и почти не спи. Не мога да я позная Синн напоследък. От Ю’Гатан насам все едно е друга.

Корд помисли малко и кимна.

— Уидършинс го връщам. Адюнктата сигурно дебаркира вече.

— Да. — Иброн си подръпна носа да се увери, че не е замръзнал. Също като Уидършинс, отдельонният маг представа си нямаше как Синн успява да задържи ледените планини. Зле се отразяваше на самочувствието му и си му личеше. — Пристанището е блокирано, оня главорез, дето командва тук, е задържан. Всичко върви според плана.

Лимп изсумтя.

— Добре, че не си от суеверните, Иброн. Колкото до мен, аз слизам долу на сушина.

— Шард — каза Корд, докато гледаха как Лимп предпазливо стъпва по пътеката, — къде е сега Синн?

— В стария фар — отвърна ефрейторът.

— Хубаво. Хайде и ние да вървим, че ще замръзнем под тоя дъжд.

— Точно това е — изръмжа изведнъж Иброн. — Тя не просто го задържа, сержант. Тя го убива. А водата се вдига, все по-бързо.

— Мислех, че сам си умира.

— Да, сержант. Но тя го ускорява. Тя просто разкъсва тоя Омтоуз Феллак като тръстики от счупен кош — но не ги хвърля, не, заплита ги в нещо друго.

Корд изгледа намръщено мага.

— Синн май не е единствената, дето не говори. Какво искаш да кажеш с това „нещо друго“?

— Не знам! Ташаци на Гуглата, не знам!

— Никакъв кош няма там — каза Кръмп. — Не виждам кош. Свини блатни, добри очи имаш, Иброн. Аз и като примижа с едно око, пак не виждам…

— Стига, сапьор — прекъсна го Корд. Изгледа още миг Иброн и се обърна. — Хайде, че между краката си имам едно ледено парче и това е най-топлата ми част.

Запътиха се надолу към рибарската колиба, която използваха за база.

— Трябва да се отървеш от него, сержант — подхвърли Корд.

— Какво?

— От онова ледено парче. Или си използвай ръцете поне.

— Благодаря, Кръмп. Не съм я закъсал чак толкова.

Беше си уютен живот общо взето. Вярно, град Малаз не беше чак бижуто на империята, но поне едва ли щеше да се разпадне и да го отвее буря. А и нямаше кой знае какви оплаквания от компанията си. Кууп беше събрал достатъчно глупаци, та Уидал да се чувства в свои води.

Брейвън Тут. Темпър. Банашар — и Банашар поне беше тук, единственото познато лице освен трите нахти, и, разбира се, жена му. „Разбира се. Тя.“ И макар един Древен бог да му беше казал да чака, ковачът мекрос щеше да е доволен, ако това чакане можеше да продължи вечно. „Проклетите богове, непрекъснато се месят и как ни използват само. Както им хареса.“

Дори и след година, прекарана на същия кораб като адюнктата, Уидал не можеше да твърди, че я познава. Вярно, имаше един дълъг период на скръб — любовницата на Тавори я бяха убили в град Малаз, както му казаха — и адюнктата за известно време приличаше по-скоро на умряла, отколкото на жива.

Но и да беше се върнала към себе си след това, това „себе си“ не беше много.

На боговете им беше все едно. Бяха решили да я използват, точно както използваха него. Можеше да го види, онова безрадостно чувство в невзрачните й очи. И ако беше решила да им се опълчи, стоеше сама срещу тях.

„Аз изобщо не бих имал кураж за това. Изобщо. Но може би за да прави това, което прави, тя трябва да стане по-малко човек. Или повече от човек?“ Да избере дали да е по-малко, или повече може би. Толкова много хора тук я виждаха като обкръжена от съюзници. Съюзници като самия Уидал, като Банашар, като Сандалат, Синн и Кенеб. Но той не се заблуждаваше. „Всички ние само наблюдаваме. Изчакваме. Чудим се.“

„Нерешителни.“

„Това ли искаше, Маел? Да ме доведеш при нея? Да, тя е тази, за която чаках.“

Което неизбежно водеше до най-смущаващия въпрос: „Но защо аз?“

Вярно, можеше да й каже за меча. Оръжието, което бе изковал и на което бе вдъхнал живот заради Сакатия бог. Но нямаше отговор на това оръжие.

Все пак адюнктата беше непреклонна. В избора си да поведе война, която дори войниците й не искаха. За да унищожи една империя. И императора, който държеше в ръцете си онзи меч. Император, полудял от собственото си могъщество. Поредното сечиво на боговете.

Трудно беше да му е леко на човек покрай всичко това. Трудно беше да намериш увереност в дръзките решения на адюнктата. Морските пехотинци бяха хвърлени на ледерийския бряг, никакъв масиран десант, разпръснати, тайно, нощем. А след това, сякаш в пълно отрицание на избраната тактика, транспортните съдове бяха запалени.

Послание, несъмнено.

„Ние сме тук. Намерете ни, ако смеете. Но бъдете сигурни, скоро ние ще ви намерим.“

В същото време повечето от другия легион оставаше встрани от ледерийския бряг. И само адюнктата знаеше къде са заминали хундрилите. И повечето периши.

— Пак си се умислил, съпруже.

Уидал бавно извърна глава и погледна жената с кожа като оникс, седнала срещу него в каютата.

— Аз съм човек на дълбокия размисъл.

— Ти си мързелива самомнителна жаба.

— Това също.

— Скоро ще сме на брега. Мислех, че ще гориш от нетърпение да хукнеш по мостчето след всичките тези стонове и пъшкания. Майката Тъма знае, така и нямаше да разбера, че си мекрос, с тази твоя трайна омраза към морето.

— Трайна омраза, викаш. Не, по-скоро… безсилие. — Вдигна грамадните си ръце. — Ремонтът на кораби е специалност. Но не моята. Трябва да се върна към онова, което правя най-добре, жено.

— Конски подкови?

— Точно.

— Обшивки на щитове? Дръжки на ками? Мечове?

— Ако потрябва.

— Армиите винаги влачат ковачи със себе си.

— Не е моята специалност.

— Глупости. Можеш да огънеш желязо в меч като всеки друг оръжейник.

— Много такива си виждала, нали?

— При толкова дълъг живот като моя, виждала съм по много от всичко. Е, нашите млади нещастни подопечни сигурно отново са долу в трюма. Ще идеш ли да ги изведеш, или аз да ида?

— Наистина ли е време да слизаме?

— Мисля, че адюнктата вече слезе.

— Ти иди. Още настръхвам, като ги видя.

Тя стана.

— Липсва ти съчувствие, което е характерно при самомнителност. Тези Тайст Андий са млади, Уидал. Изоставени първо от Аномандър Рейк. После от Андарист. Братя и сестри, паднали в безсмислена битка. Твърде много загуби — пленени са в крехкостта на света, в отчаянието, което тя носи на душите.

— Привилегията на младите — да се валят в досаден цинизъм.

— Не като твоите дълбоки мисли.

— Изобщо не като моите дълбоки мисли, Санд.

— Смяташ ли, че не са заслужили тази привилегия?

Той усети усилващия се гняв в нея. В края на краищата тя беше не по-малко Тайст Андий от тях. Някои неща трябваше да се поразмърдат. „Вулканичен остров. Прииждаща планина от лед. Море от огън. И Сандалат Друкорлат с дългия й списък от поводи за раздразнение.“

— Предполагам, че са — отвърна той предпазливо. — Но откога цинизмът е добродетел? Освен това става адски досадно.

— Тук не споря — отвърна тя хладно, обърна се и излезе.

— Мисленето е друго — замърмори той на празния стол срещу себе си. — Може да е по какъвто и да е въпрос, първо. Въпрос, който изобщо да не е циничен. Като мешането на боговете — е, добре де, не като този. Коването, да. Конски подкови. Нищо цинично няма в конските подкови… Не мисля. Ами да. Да им е удобно на конете. За да могат да препускат в галоп при битка и да умират ужасно.

Замълча, намръщен.

Гладкото сърцевидно лице на Фаед бе с цвета на опушена шиста, цвят жалък в своята безжизненост. Очите й бяха бездушни, освен когато не се изпълнеха с отрова, каквито бяха сега, вперени в гърба на Сандалат Друкорлат, докато по-старата жена говореше на другите.

Нимандър Голит гледаше младата жена, която наричаше своя сестра, с крайчеца на окото си и за пореден път се чудеше кой ли е изворът на тази неугасима злост у Фаед. Имаше си я у нея, доколкото помнеше, от най-ранните й дни. Състраданието при нея не съществуваше, а на негово място бе избуяло нещо студено, обещаващо жестоко ликуване при всяка победа, истинска или въображаема, явна или скрита.

Никак не беше лесна тази млада красива жена. Започваше още с първото впечатление, което непознат добиваше, щом я види, някакъв вроден чар, който можеше да ти отнеме дъха. Съвършенството на изкуството, безсловесният език на романтиката.

Този първоначален момент бе краткотраен. Обикновено приключваше след първия учтив въпрос, който Фаед неизменно посрещаше с ледено мълчание. Мълчание, което преобразяваше този безсловесен език, заличаваше всякакви представи за романтика и изпълваше огромната дълга липса на вежливост с голо презрение.

Жлъчта се пазеше за онези, които я виждаха истински, и в тези случаи Нимандър го побиваха ледените тръпки на предчувствието, защото знаеше, че Фаед е способна на убийство. Горко на проницателния наблюдател, който без да трепне виждаше през душата й — до онази потръпваща бучка мрак, прошарена с невъобразими страхове — и решеше след това да не затаи нищо от видяното.

Нимандър отдавна се бе научил да си придава невинност, когато е с Фаед, да отвръща бързо с облекчена усмивка, което като че ли я отпускаше. Тъкмо в тези моменти, уви, тя бе готова да му сподели най-жестоките си чувства, да му зашепне за сложните си планове за мъст заради безброй оскърбления.

Сандалат Друкорлат бе твърде проницателна, което не беше изненадващо. Беше живяла столетия и столетия. Видяла беше какви ли не същества, от доблестни до демонични. Не й беше трябвало много, за да реши от коя страна на спектъра е Фаед. Отвърнала бе на свой ред с леден поглед. Презрението, хвърлено по нея, бе като камъчета по щита на воин, без да оставят и драскотина. И най-болезненото, бе изразила насмешка към нямата превзетост на Фаед, чак до открита подигравка. Това, впрочем, бяха най-дълбоките рани, забрали в душата на Фаед, нанесени от жената, която сега играеше ролята на майка за тях.

А в този момент, знаеше Нимандър, сърцеликата Фаед замисляше майцеубийство.

Признаваше собственото си униние — дългите периоди на бездушно безразличие — като нещо, за което не си заслужава да се мисли. Имаше си своята орда от демони в края на краищата и никой от тях като че ли не беше склонен просто да изчезне. Несмущавани от пренебрежението му, те си играеха своите тъмни игри и скромното богатство, съставящо живота на Нимандър, вървеше назад и напред, а везните се люшкаха неспирно. Хаотичната врява на сблъсъците, триумфалните викове и изсъскани проклятия, безгрижното прахосване. Често се чувстваше изтръпнал, оглушал.

Може би точно това бяха чертите на Тайст Андий. „Интровертни и лишени от интроспекция. Мракът в кръвта. Химери, дори към самите себе си.“ Искал бе да обича трона, който бяха бранили, този, заради който загина Андарист, и бе повел без колебание подчинените си в тази дивашка битка. Навярно с искрена жар дори.

„Жажда за смърт. Колкото по-дълго живееш, толкова по-нищожен е този живот. Защо е така?“

Но това щеше да е интроспекция, нали? Твърде изтощителна задача, да търсиш отговора на такива въпроси. По-лесно е просто да изпълняваш заповеди на други. Друга черта на расата му ли беше това удобство да изпълняваш? Ала кои изпъкваха сред Тайст Андий като символи на почит и преклонение? Не млади воини като Нимандър Голит. Не коварната Фаед и злите й амбиции. „Аномандър Рейк, който си отиде. Андарист, брат му, който остана. Силхас Руин — ах, какво семейство!“ Уникално, от котилото на Майката, несъмнено. По-нашироко живееха тогава, във величава драма. Животи, напрегнати и бръмчащи като тетива, суровостта на истината във всяка тяхна дума, жестоките реплики, които ги разделяха, след като нищо друго не можеше. Дори отвръщането на Майката Тъма. Ранните им животи бяха поеми с епично величие. „А ние? Ние сме нищо. Размекнати, притъпени, объркани и с размътени умове. Изгубили сме своята простота, чистотата си. Ние сме Мрак без загадка.“

Сандалат Друкорлат — която бе живяла в онези древни времена и трябваше да скърби в душата си за падналите Тайст Андий — сега се обърна и с жест прикани оцелелите от Дрифт Авалий да я последват. На палубата — „Имаш коса, Нимандър, с цвета на звездна светлина“ — да погледнат това мизерно пристанищно градче, което щеше да е техният дом за следващата малка вечност, според изсъсканите от Фаед думи.

— Затвор е бил този остров. Пълен с изнасилвачи и убийци. — Внезапен блясък в очите, сякаш търси нещо, след това го дари с онази бърза усмивка, която повече приличаше на зъбене, и рече: — Добро място за убийство.

Думи, които преди хилядолетия сигурно щяха да отприщят гражданска война или нещо по-лошо, гнева на самата Майка Тъма. Думи, които почти не засегнаха хладния отклик на неговото безразличие.

— Имаш коса, Нимандър, с цвета на… — Но последното замря.

„Дрифт Авалий. Нашият собствен остров затвор, където научихме за умирането.“

„И ужасната цена на следващото.“

„Където научихме, че няма място за обич на този свят.“

14.

Затлачената ивица лед бе минала през низ от топежи и замръзвания и повърхността й бе станала пъпчива и грапава като безцветна кора на някое гигантско паднало дърво. Вятърът, ту топъл, ту студен, стенеше с хора на скръбни гласове през тази нащърбена повърхност и на Хедж му се струваше, че с всяко изхрущяване на ботуша му някой самотен глас заглъхва завинаги. Тази мисъл го караше да се чувства мрачно, а пъстрата смет, осеяла равнината от лед и зърнест сняг, само правеше нещата още по-лоши.

Останки от животи на Джагът, показваха се бавно на повърхността като камъни в селска нива. Ежедневни вещи, свидетелство за цял един народ — стига само да можеше да ги проумее, да сглоби в едно всички тези разпръснати късове. Призраците, вече вярваше той, живееха в състояние на вечна обърканост, пътят пред тях беше безкраен, осеян с безсмислена шлака — истините за живота за тях бяха тайни, физичността на нещата — отнета завинаги. Един призрак можеше да посегне, но не можеше да докосне, можеше да мести неща, но не и да бъде местен от тях. Някаква дълбока същина на съпричастие беше изчезнала… но не, съпричастие не беше подходящата дума. Той можеше да усеща все пак. Също както усещаше, докато беше жив. Чувствата плуваха във води — и плитки, и дълбоки. Осезателното съпричастие може би беше по-близо до смисъла, който търсеше. Утешението на взаимната съпротива.

Пожелал си беше тази форма, това тяло, в което обитаваше сега, което крачеше тежко покрай сбръчкания одушевен труп на Имрот. И сякаш бе в състояние да постигне някакъв вид физическа цялост с всичко, което го заобикаляше — като хрущенето под стъпалата, — но вече се чудеше дали тази цялост не е измамна, дали вдигането на някой чиреп от древно счупено гърне не е всъщност вдигане на неговия призрак. Но за това разкритие очите му бяха слепи, усещанията за допир и звук бяха заблуди и той самият се чувстваше изгубен като ехо.

Продължаваха да се тътрят през това плато, под тъмносини небеса, звезди грееха високо в свода над тях; леден свят, който сякаш нямаше край. Сипеят от боклуци се простираше във всички посоки. Парчета плат, чирепи, прибори за храна, странни инструменти от дърво или дялан камък, част от музикален инструмент, която включваше струни и тимпани, строшен крак от стол. Никакво оръжие, вече от дни, а единственото, което бе намерил по-рано — връх на копие, — беше на Имасс.

Джагът бяха умрели на този лед. Избити. Имрот го беше казала. Но нямаше никакви тела, а Т’лан Имасс не бе отговорила на това. Събрал ги е някой, предположи Хедж, някой оцелял може би. Дали джагътите бяха практикували ритуално погребение? Нямаше представа. През всичките си пътувания не помнеше някой да му е говорил за джагътска гробница или гробища. И да бяха правили такива неща, пазили ги бяха за себе си.

Но тук бяха умирали по време на бяг. Някои от ивиците плат бяха шатри. Имасс от плът и кръв не ги бяха гонили — не и през този безжизнен лед. Трябваше да са били Т’лан. От Ритуала. „Като Имрот.“

— Е — заговори Хедж и гласът му прозвуча смайващо силно в собствените му уши, — ти участва ли в този лов, Имрот?

— Не мога да съм сигурна — отвърна тя след дълго мълчание. — Възможно е.

— Една сцена на клане прилича на всяка друга, нали?

— Да. Истина е.

Съгласието й го накара да се почувства още по-потиснат.

— Има нещо напред — каза след малко Т’лан Имасс. — Мисля, че скоро ще открием отговора на загадката.

— Коя загадка?

— Липсата на тела.

— А, тази загадка.

Нощта тук настъпваше изведнъж, като духване на свещ. Слънцето, което през деня минаваше малко над хоризонта, изведнъж се изтърколваше като топка под сияещата с цвят на кръв небесна линия. И черното небе се изпълваше със звезди, които гаснеха едва с появата на странно оцветените мазки светлина, обхванала свода, който засъскваше като натрошено фино стъкло.

Нощта наближаваше с все по-разредения топъл полъх на вятъра. Кехлибарът, обагрил хоризонта, който беше приел за запад, потъмня до мрачен и зловещ оттенък.

Хедж най-сетне видя какво е привлякло вниманието на Имрот. Хълм сред платото, обкръжен от тъмни предмети. Фигурата, извисяваща се в центъра на този хълм, отначало му заприлича на леден стълб, но щом се приближиха, видя, че ядрото му е тъмно и че тъмнината стига чак навътре.

Нещата около възвишението се оказаха загърнати в плат трупове, много от тях — окаяно малки.

Нощта възвести пришествието си с вледеняващ вятър. Хедж и Имрот спряха точно под малкия хълм.

Стърчащият стълб представляваше всъщност леден трон, а на него седеше трупът на мъжки Джагът. Мумифицирано от студа и сухите ветрове, съществото все пак беше внушителна, макар и ужасяваща фигура, фигура властна, главата бе леко клюмнала, сякаш оглеждаше кръга от вечно покорните си поданици.

— Смърт, съзерцаваща смърт — промърмори Хедж. — Адски подходящо. Събрал е телата, след това е седнал и просто е умрял с тях. Предал се е. Никакви мисли за мъст, никакви мечти за възкресение. Ето го твоя ужасен враг, Имрот.

— Повече, отколкото съзнаваш — отвърна Т’лан Имасс.

И продължи напред, запристъпва около трона, увитите й в кожа стъпала се плъзгаха по кората на трошливия лед.

Хедж се взря нагоре в Джагъта на неговия полуразтопен трон. „Всички тронове трябва да се правят от лед според мен.“

„Седиш на изтръпналия си задник, потъваш все надолу и надолу, и все по-широка става около теб локвата на разпада. Седиш, скъпи владетелю, и ми говориш за величавите си замисли.“

Разбира се, тронът не беше единственото, което се разпадаше. Зеленикавата набръчкана кожа на Джагъта бавно се смъкваше по челото, оголваше бялата кост, почти прозрачна в сумрака. А на раменете кожата беше олющена и отдолу се подаваха лъскавите ръбове на раменни кости. Също тъй лъскави бяха и кокалчетата на пръстите на двете ръце, отпуснати на вече кривналите се настрани облегалки на стола.

Погледът на Хедж се върна на лицето. Черни хлътнали ями на мястото на очите, широк сплескан нос, бивни от черно сребро. „Мислех, че тези неща всъщност никога не умират. Трябват големи камъни над тях, за да не почернеят. Или да се натрошат на парчета и всяко парче да се пъхне под скала.“

„Изобщо не знаех, че умират така.“

Съвзе се и тръгна след Имрот.

Щяха да вървят през нощта. Биваците, храната и сънят бяха за смъртните все пак.

— Имрот!

Главата й се извърна със скърцане.

— Онова проклето нещо зад нас вече не е живо, нали?

— Не. Духът е напуснал.

— Просто… напуснал?

— Да.

— Това не е ли, хм, необичайно?

— Тронът на Лед е умирал. Още умира. Нямало е — и няма — нищо, над което да властва, призрако. Можеш ли да го задължиш да седи тук вечно? — Явно не беше склонна да чака за отговор, защото добави: — Не съм била тук преди, Хедж от Подпалвачите на мостове. Защото щях да зная.

— Какво да знаеш, Имрот?

— Никога досега не бях виждала истинския Трон на Лед, в центъра на Крепостта. В самото сърце на селението на Джагът.

Хедж се озърна назад. „Истинският Трон на Лед?“

— Кой… кой беше той, Имрот?

Но тя не отвърна.

Скоро след това обаче той си помисли, че го знае. Че винаги го е знаел.

Изрита от пътя си някакво счупено гърне, видя как се затъркаля по склона и накрая спря. „Крал на своя топящ се трон, вдишал си и си издишал. И… толкова. Просто. Лесно. Когато си последният от своята раса и издишаш сетния си дъх, това е дъхът на унищожението.“

„И го носи вятърът.“

„Всеки вятър.“

— Имрот, имаше един учен в град Малаз — Обо се казваше. Та той твърдеше, че е видял смъртта на звезда. А когато картите отново ги сравниха спрямо нощното небе, ами, една светлина я нямаше.

— Звездите са се променили след тленния ми живот, призрако.

— Някои са изчезнали?

— Да.

— Все едно… умрели?

— Гадателите на кости не биха се съгласили за това. Друго наблюдение предлагаше различна възможност. Звездите се изместват от нас, Хедж от Подпалвачите на мостове. Може би онези, които вече не виждаме, са се отдалечили твърде много от очите ни.

— Звездата на Обо беше доста ярка — не трябваше ли първо да гасне много дълго, преди да изчезне?

— Може би и двата отговора са верни. Звездите умират. Звездите се отдалечават.

— Тогава този Джагът умрял ли е, или си е отишъл?

— Въпросът ти е безсмислен.

„Нима?“ Хедж се изсмя горчиво.

— Ти си проклета лоша лъжкиня, Имрот.

— Този свят не е съвършен — отвърна тя.

Мазките цветове горе засъскаха тихо, вятърът около тях дърпаше снопчета плат и козина, стенеше из малките хлътнатини и кухини в леда, а се носеше и друг звук, от призрака и от Т’лан Имасс — хрущенето на стъпките им по платото.

Онрак коленичи до потока, гребна с шепи ледената вода и вдигна ръце да погледа стичащите се вадички. Удивлението не беше напуснало тъмнокафявите му очи след преображението му, след чудото на възвърнатия живот.

Човек трябваше да няма сърце, за да не изпитва нищо, докато гледа това прерождение, тази невинна радост у един див воин, мъртъв от сто хиляди години. Онрак събираше лъскави камъчета, все едно че са съкровища, прокарваше грубите си мазолести пръсти по снопчета лишей и мъх, долепваше устни до захвърлен еленов рог, за да опита вкуса му с език, да попие миризмата му на изгорели косми. Нагази в трънливия храст на дива арктическа роза и след това спря и възкликна изумено, като видя драскотините по прасците си.

Имассът, за пореден път си напомни Трул Сенгар, изобщо — изобщо — не беше това, което си го беше представял. Буквално без косми навсякъде освен тъмната, почти черна грива, която се сипеше по широките му рамене. В дните, откакто бяха дошли на този странен свят, брадата му беше набола — тънка около линията на челюстта и над устата му, рехава и черна като четина на глиган. Но изобщо не растеше по страните му и по шията. Чертите му бяха широки и гладки, носът широк, очите — хлътнали и раздалечени. Масивният челен ръб над тях придаваше още повече грубост на рошавите му вежди.

Макар да не беше особено висок, Онрак все пак изглеждаше грамаден. Възлести мускули, як врат, дълги ръце с широки длани и дебели пръсти. Краката бяха непропорционално къси, криви, тъй че коленете стърчаха навън. Въпреки това Онрак се движеше ловко и пъргаво, крадешком като преследван дивеч, очите му шареха във всички посоки, леко извил глава, с разширени ноздри, докато улавяше миризмите, понесени от вятъра. Дивеч, но сега трябваше да утолява изумителния си апетит. И Онрак ловуваше с ужасяваща целеустременост.

Този свят беше негов, във всяко отношение. Тундра на север и дървесен пояс на юг — от време на време достигаше до самата сянка на огромните ледници, проточили се по долините. Гората представляваше объркана смес от широколистни и иглолистни дървета, накъсана от дерета и насечена от прекатурени скали, извори с бистра вода и блатясали долчинки. И гъмжеше от птици: несекващото им чуруликане надмогваше понякога всичко друго.

Стада елени се движеха безцелно между гората и тундрата. По-близо до леда, по височините, се мяркаха подобни на кози същества — изкатерваха се по скалните издатини, за да погледнат отгоре двукраките странници, минаващи през владенията им.

В първата седмица на скитането им Онрак току изчезваше из гората. Всеки път, щом се върнеше, колекцията му от сечива се разрастваше. Дървен прът, чийто връх втвърди на огъня; повет и тръстики, от които правеше примки и мрежи, които връзваше за копието и с изумителна ловкост хващаше птици в полет.

Събираше кожичките и вътрешностите на малките бозайници, хванати в нощните му примки. От стомасите и червата на зайци направи поплавъци за мрежите с тежести, които мяташе в потоците, а на извадените сьомги запазваше гръбнаците — с тях след това съши кожите в торба. Събираше въглени и дървесна мъзга, лишеи, мъхове, грудки, пера и бучки животинска мас — и всичко това отиваше в торбата.

Но всички тези неща не бяха нищо в сравнение с разцъфтяването на самия Онрак. Лицето, което Трул бе познавал само като суха кожа, изпъната върху натрошена кост, сега беше одухотворено и изразително. Трул си помисли, че все едно е бил сляп за приятеля си преди, когато дори гласът му бе равен и безжизнен.

Онрак сега се усмихваше. Внезапен изблик на искрено удоволствие, което не само отнемаше дъха на Трул — а и често пълнеше очите му със сълзи, признаваше си той, — но можеше да накара дори и Бързия Бен да замълчи. Мрачното лице на чародея изведнъж започваше да издава нескрито удивление, онзи израз, който би могъл да има добронамерен възрастен, загледан в игра на дете.

Всичко у този Имасс приканваше към приятелство, сякаш самата му усмивка правеше магия, заклинание, на което безрезервната вярност бе единственият отговор. На това обаяние Тайст Едур и не искаше да се съпротивлява. „Онрак в края на краищата е единственият брат, когото избрах.“ Но едурът забелязваше на моменти блясък на подозрителност в очите на малазанския чародей, сякаш Бързия Бен се задържаше на ръба на някаква вътрешна пропаст, спускане към нещо, на което заради самия си нрав не можеше да се довери изцяло.

Трул не изпитваше безпокойство. Разбираше ясно, че Онрак не си играе със спътниците си. Беше дух, върнал се в себе си, дух, излязъл от призрачно място — и призраци повече не го гнетяха. „Умрял в демоничен кошмар. Прероден в рай. Онрак, приятелю, ти си избавен и го знаеш с всяко свое сетиво — с допира си, с взора си, с мириса на земята и с песните на дърветата.“

Предната вечер се беше върнал от обиколка из гората с парче обелена дървесна кора. На нея имаше бучки ронлива жълта охра. По-късно край огъня, докато Бързия Бен готвеше останалото им месо от сърната, която Онрак беше убил в гората преди два дни, имассът стри бучките на прах и с помощта на слюнка и мас я направи на жълта паста. Докато го правеше, си тананикаше песен, провлечено и колкото носово, толкова и с глас. Обхватът, също като гласа му при говорене, беше странен. Като че ли беше способен да поддържа два различни тона, един висок, другия нисък и плътен. Песента свърши, щом свърши и работата. Последва дълга пауза. След това, когато започна да маже лицето, шията и раменете си, Онрак запя друга песен, този път в бърз ритъм, отчетливо и бързо като сърцето на бягащ звяр.

Когато и последната мазка боя покри кехлибарената му кожа, песента спря.

— Богове подземни! — ахна Бързия Бен с ръка на гърдите. — Сърцето ми направо ще изскочи от гръдния кош, Онрак!

Имассът го погледна с кротките си тъмни очи.

— Често са те гонили. В живота ти.

Бързия Бен отвърна с гримаса и кимна.

— Все едно че е било преди много и много години.

— Песента има две имена. Анкор Раела и Алиш Раела. Вълчата песен и Еленовата песен.

— А, навикът ми да преживям най-сетне бе разкрит.

Онрак се усмихна.

— Един ден трябва да станеш вълк.

— Може и да съм станал вече — отвърна след кратко мълчание Бързия Бен. — Виждал съм вълци — тук е пълно с тях в края на краищата. Онези дългокраките, с малките глави.

— Ай.

— Ай, да. И са адски плашливи. Бас слагам, че не скачат да убиват, докато шансът не е изцяло на тяхна страна. Най-лошият вид играчи всъщност. Но е много добро за оцеляване.

— Боязливи са — каза Онрак. — Но любопитни. Тази глутница ни следи вече от три дни.

— Харесва им да глозгат жертвите ти — оставят на теб да поемеш всички рискове. Сделката е изгодна за тях.

— Досега нямаше големи рискове — каза Онрак.

Бързия Бен погледна Трул и поклати глава.

— Онзи планински овен или както там го наричаш не само те нападна, Онрак, но те хвърли във въздуха. Мислехме, че ти е счупил всичките кокали, а пък тялото ти си е съвсем ново при това.

— По-голяма плячката — по-висока цената — отвърна Онрак и се усмихна. — Както при хазарта, нали?

— Абсолютно. — Магьосникът наниза месото на шиша. — Исках да кажа, че вълкът е еленът, докато нуждата не наложи друго. Ако шансът е много лош, вълкът бяга. Въпрос е на преценка на времето, на избор на подходящия момент за бягане или стоене на място. Колкото до онези вълци, които ни следват, според мен те досега просто не са виждали същества от нашия вид…

— Не, Бързи Бен. Обратното е вярно — каза Онрак.

Трул изгледа приятеля си и попита:

— Не сме ли сами тук?

— Ай знаят как да ни преследват. Да, любопитни са, но също така са и умни, и помнят. Преследвали са Имасс преди. — Вдигна глава и подуши шумно във въздуха. — Близо са тази нощ. Привлечени са от песента ми, чували са я преди. Ай знаят, виждате ли, че утре ще ловя опасен дивеч. И когато дойде мигът на убийството… е, тогава ще видим.

— Колко точно опасен? — попита Трул, изведнъж притеснен.

— Има една котка, емлава — днес влязохме в територията й, намерих драсканото по дървета и камък. Мъжкар, по миризмата на пикнята. Днес ай са по-изнервени от обичайното, защото котката ще ги убие при всяка възможност, а напада от засада. Но аз ги успокоих с песента си. Намерих Тог’тол — жълта охра — в края на краищата.

— Щом вълците знаят, че сме тука, с котката как е? — попита Бързия Бен, без да откъсва очи от капещото над пламъците месо.

— Той знае.

— Е, просто страхотно, Онрак. Май ще трябва да си приготвя няколко вътъка тогава. Изтощително е, знаеш ли.

— Няма нужда да се притесняваш, като изгрее слънцето, магьоснико. Котката напада нощем.

— Гуглата да те вземе! Да се надяваме вълците да я надушат преди нас!

— Няма — отвърна му с дразнеща кротост имассът. — Когато вмирисва територията си, емлавата насища въздуха със знака си. Телесната й миризма е много по-слаба, дава възможност на звяра да се промъкне където си иска в територията си.

— Защо тъпите зверове са толкова адски умни, между другото?

— Защо ние умниците сме толкова тъпо жестоки, Бързи Бен? — на свой ред попита Трул.

— Престани да ме объркваш в състоянието ми на животински ужас, едур.

Нощта мина без произшествия, а на следващия ден навлязоха още по-навътре в територията на емлава. Предобед Онрак спря до един поток и коленичи, за да започне ритуала си с измиването на ръцете. Поне Трул допускаше, че е ритуал, макар че като нищо можеше да е един от онези мигове на бездиханна възхита, които сякаш обземаха Онрак. И в това нямаше нищо изненадващо — Трул подозираше, че още месеци ще е изумен след това прерождение. „Разбира се, той не разсъждава като нас. По начина си на мислене аз съм много по-близо до този човек, Бързия Бен, отколкото до който и да било Имасс. Как е възможно това?“

Онрак стана и се обърна към тях, с копието в едната ръка и меча в другата.

— Близо сме до леговището на емлавата. Той спи, но ни усеща. Решен е тази нощ да убие един от нас. Сега ще оспоря правата му над тази територия. Ако се проваля, вас сигурно ще ви остави, защото ще се нахрани с моята плът.

Бързия Бен поклати глава.

— Няма да го правиш сам, Онрак. Вярно, не съм много сигурен колко от магията ми ще действа тук, но проклет да съм — това е само една тъпа котка в края на краищата. Ослепителна мълния, трясък…

— И аз ще се включа — заяви Трул Сенгар. — Започваме с копията, нали? С достатъчно вълци съм се бил навремето. След като го раним и осакатим, нападаме с мечовете.

Онрак ги изгледа за миг и се усмихна.

— Разбирам, че няма да ви разубедя. Но заради самата битка не трябва да се намесвате. Не мисля, че ще се проваля, и скоро ще разберете защо.

Трул и магьосникът тръгнаха след имасса нагоре по склона на изпълнената с ледникови наноси пукнатина, през надвиснали, обрасли с лишей огънати скали. Зад тази чернокаменна издатина се издигаше стръмна стена от сиви шисти, нашарена с пещери там, където седиментът се беше изронил под непрестанния порой на ледниковия топеж. Потокът, в който Онрак бе натопил ръцете си преди малко, се изливаше от една такава кухина в малко езерце, преди да потече надолу. Вдясно имаше друга пещера, с триъгълен вход. Площадката пред него беше осеяна с натрошени кости.

Онрак изведнъж спря и вдигна ръка.

Огромно туловище бе изпълнило входа на пещерата.

Три мига по-късно емлавата се появи.

— Дъх на Гуглата! — прошепна Бързия Бен.

Трул беше очаквал дива котка, не по-различна от планински лъв — може би като черните, които според мълвата обитаваха по-дълбоките лесове на родината му. Изгърбеното пред очите му същество със сънено мигащи въгленочерни очи бе колкото кафява мечка от равнините. Огромните му горни зъби стърчаха надолу, дълги колкото ловен нож, лъскави и с цвета на кехлибар. Главата беше широка и плоска, ушите малки и присвити. Къс врат, рамене, изгърбени в грамада от мускул. Козината беше пъстра, черни петна на тъмносиво, с бяла ивица около гърлото.

— Тромаво изглежда, нали?

Трул хвърли поглед към Бързия Бен и видя, че магьосникът държи кама.

— Трябва ти копие.

— Ще взема едно от резервните ти, ако нямаш нищо против.

Трул смъкна вързопа от рамото си.

— Избери си.

Емлавата ги гледаше. После се прозя, а Онрак запристъпва напред, леко приведен.

В този момент някъде зад тях се посипаха камъчета и Трул се обърна.

— Е, Онрак май си има съюзници в това все пак.

Вълците — ай на езика на Имасс — се бяха появили и вече обграждаха позицията на Онрак, навели ниско глави и без да откъсват очи от огромната котка.

Внезапната поява на седем вълка явно не се понрави на звяра. Той приклекна, докато гърдите му не докоснаха земята, сбрал крака отзад. Отново отвори уста и плътен съсък изпълни въздуха.

— Да се отдръпнем от пътя им — с явно облекчение каза Бързия Бен.

— Чудя се дали точно така не е започнало опитомяването — каза Трул, докато наблюдаваха замръзналата за миг сцена. — Без да се бият при лов за плячката, а с унищожаването на съперничещи хищници.

Онрак беше приготвил копието си не за да посрещне атака, а да го хвърли с помощта на атлатъл от еленов рог. Вълците от двете му страни се бяха развърнали във ветрило и бавно настъпваха, озъбени.

— Никакво ръмжене не се чува — каза Бързия Бен. — Това някак си е още по-смразяващо.

— Ръмженето е за предупреждаване — отвърна Трул. — В ръмженето има страх, също като в съсъка на котката.

Дъхът на емлавата изсвистя и отново настъпи тишина.

Онрак се хвърли напред, копието излетя от ръката му.

Емлавата залитна назад и нададе вой, щом острието се заби дълбоко в гърдите й, точно под ключицата. И в този момент вълците връхлетяха.

Смъртоносната рана обаче не бе достатъчна и звярът замахна с предните си лапи. Заби нокти в един от вълците, придърпа го в обхвата на втората си лапа и го притегли, след което го захапа за врата и се стовари с цялата си тежест върху него.

Други четири вълка се нахвърлиха върху мекия корем на котката, заръфаха го — и се отдръпнаха, щом звярът се надигна да ги прогони…

И оголи врата си.

Мечът на Онрак изсвистя и острието се заби в гърлото.

Звярът залитна назад и отпрати един от вълците надолу по склона, изправи се на задните си крака, сякаш за да се обърне и да се скрие в бърлогата си, но в този миг цялата сила го остави, той рухна на земята и застина.

Шестте останали вълка — единият куцаше — заотстъпваха от тримата мъже и след няколко мига се скриха.

Онрак се доближи до емлавата и изтръгна зацапаното с кръв копие. После коленичи до главата на гигантската котка.

— За прошка ли ще го молиш? — попита с много малко ирония Бързия Бен.

Имассът го погледна през рамо.

— Не. Би било недостойно, магьоснико.

— Прав си. Радвам се, че не ни пробутваш разни духовни глупости. Съвсем очевидно е, че все пак е имало войни дълго преди войните между хората. Първо сте премахнали ловците съперници.

— Да, вярно е. И намерихме съюзници. Ако търсиш ирония, Бързи Бен, знай, след това ловяхме, докато не унищожихме повечето си плячка. И тогава съюзниците ни започнаха да мрат от глад — тези, които не се предадоха на грижите ни.

— Имасс едва ли са единствените в това — каза Трул Сенгар.

— Е, Онрак, ще ни кажеш ли защо си коленичил до този труп?

— Направих грешка — отвърна имассът. Изправи се и се загледа в пещерата.

— На мен ми се стори съвсем безпогрешно.

— Убийството — да, Бързи Бен. Но тази емлава е женска.

Магът се намръщи.

— Искаш да кажеш, че мъжкарят все още е някъде наоколо?

— Не знам. Те понякога… скитат. — Онрак погледна окървавеното копие в ръцете си. — Приятели… аз съм… разколебан, признавам. Може би преди много време изобщо нямаше да се замисля — както каза, магьоснико, ние воювахме срещу съперниците си. Но този свят — той е дар. Всичко, което бе изгубено заради непремислените ни действия, всичко сега отново е живо. Тук. Чудя се… може ли нещата да са други?

В тишината, последвала този въпрос, чуха първия скръбен вопъл.

— Пожелавал ли си някога, Удинаас, да можеш да се потопиш в камъните? Да отприщиш необятните им спомени?

Бившият роб се обърна към Уидър — само по-тъмно петно в сумрака — и се усмихна презрително.

— И да видя какво са видели те ли? Проклет дух, камъните не могат да виждат.

— Съвсем вярно. Но поглъщат звук и го затварят в себе си. Попиват разговори с топлина и студ. Кожите им се похабяват от думите на вятъра и близането на водата. Мрак и светлина живеят в тяхната плът — и носят в себе си ехото на уязвяването, на прекършването, на това да те прекрояват жестоко…

— О, стига! — сопна се Удинаас и разрови огъня. — Иди се стопи в тези руини тогава.

— Ти си последният буден, приятелю. И да, бил съм сред тези руини.

— Такива игри неизбежно те влудяват.

Дълго мълчание.

— Знаеш неща, които нямаш право да знаеш.

— Какво ще кажеш за това, тогава? Потапянето в камъка е лесно. Трудно е измъкването оттам. Можеш да се загубиш, заклещен в цялата гмеж. И всичките спомени те притискат отвсякъде, смазват те.

— От сънищата е, нали? От тях научаваш тези неща. Кой ти говори? Кажи ми името на този зъл наставник!

Удинаас се изсмя.

— Глупак си ти, Уидър. Наставникът ми? Ами, никой друг освен въображението.

— Не ти вярвам.

Като че ли нямаше много смисъл да отвръща на последното. Взрян в пламъците, Удинаас се остави треперливият им танц да го унесе. Беше уморен. Трябваше да спи. Треската си бе отишла, кошмарните халюцинации, странно сладките сокове, захранвали прииждащите в сънищата му заблуди, всичко това се бе изсипало — „Като пикня в мъха. Силата, която изпитах в онези други светове, беше лъжа. Яснотата — измамна. Всички онези предложени пътища през всичко, което предстои, всичко това е със задънен край. Трябваше да се вразумя.“

— На К’Чаин На’Рук са тези руини.

— Още ли си тук, Уидър? Защо?

— Някога това беше плато, на което Късоопашатите построиха град. Но сега, както виждаш, е разбито. Вече няма нищо освен тези ужасни срутени и закривени пластове — но ние все ровим и ровим надолу. Усети ли го? Скоро ще стигнем до центъра, до сърцевината на този кратер, и ще разберем какво е унищожило това място.

— Руините помнят студена сянка — каза Удинаас. — После — сътресение. Сянка, Уидър, на потоп, възвестила края на света. Сътресението е било свързано със сянката, нали?

— Знаеш неща, които…

— Проклет глупак. Слушай ме! Стигнахме до ръба на това място, това високо плато, и очаквахме да видим, че ще се изпъне гладко пред нас. Но то прилича на замръзнала локва, в която някой е хвърлил тежък камък. Пляс. Всички краища са загънати навътре. Не ми е нужно някакво тайно знание, за да разбера това. Нещо голямо се е спуснало от небето — метеорит, небесна крепост, все едно. Бъхтило е в пепелта си дни наред. Покрило е древния сняг. Пепел и прах са прояли снега като киселина. А руините… всичко се е срутило, изригнало е навън, след това се е наклонило навътре. Първо навън, после навътре. Издуване навън и надолу, после се хлъзга назад. Уидър, трябва само да гледаш. Наистина да гледаш. Това е. Тъй че спести ми всички тези мистични говна, моля те.

Тирадата му беше разбудила другите. „Много лошо. Все едно, почти се съмна.“ Удинаас се вслуша, щом се разшаваха под кожите, чу нечия кашлица, някой се изхрачи болезнено. „Кой? Серен? Кетъл?“ Бившият роб се усмихна на себе си.

— Проблемът ти, Уидър, е в проклетите ти очаквания. Преследваше ме месеци наред и сега изпитваш потребността да се е оказало — аз да съм се оказал — достоен за цялото това внимание. И ето те, пробутваш някаква древна мъдрост на тъпия роб, но аз и тогава ти казах каквото ще ти кажа и сега. Аз съм нищо, никой. Ясно? Просто човек с мозък, който дори работи от време на време. Да, правя го, защото не намирам удобство в това да съм глупав. За разлика от повечето хора, според мен. Поне при нас, ледериите. Глупав и горд от това. Част от Имперския ни печат е това щастливо твърдение. Нищо чудно, че се провалих толкова отчаяно.

Серен Педак се приближи до огъня и се наведе да сгрее ръцете си.

— В какво се провали, Удинаас?

— Във всичко, Аквитор. Не е нужно да уточнявам.

— Помня, че беше добър в кърпенето на мрежи — подхвърли зад гърба му Феар Сенгар.

Удинаас не се обърна да го погледне, но се усмихна.

— Да, може би си го заслужих това. Говори добронамереният ми мъчител. Добронамерен? О, може би не. Безразличен? Възможно. Поне докато не сбърквах нещо. Лошо закърпена мрежа — вай! Смъкнете кожата на глупака от гърба му! Знам, всичко беше само за мое добро. И на някои други.

— Още една безсънна нощ ли, Удинаас?

Вдигна глава към Серен над огъня, но тя се беше взряла в пламъците под изпънатите си длани все едно, че въпросът е риторичен. После промълви:

— Виждам костите си.

— Не са истински кости — рече Кетъл и клекна до нея. — Приличат повече на клонки.

— Благодаря ти, мила.

— Костите са корави, като камък. — Детето заразтрива коленете си. — Като студен камък.

— Удинаас, виждам локви злато в пепелта — каза Серен.

— Намерих парчета от рамка за картина. — Той сви рамене. — Странно, като си помислиш, че К’Чаин На’Рук са си окачали картини, нали?

Серен вдигна глава и го погледна в очите.

— К’Чаин…

Силхас Руин се показа иззад купчината дялани камъни.

— Не картини. Рамката е използвана за изпъване на кожа. К’Чаин си сменят кожата, докато стигнат пълнолетие. Кожите се обработват като пергамент, за писане. К’Чаин На’Рук бяха страстни записвачи.

— Много знаеш за същества, които си избивал, щом се мярнат пред очите ти — подхвърли Феар Сенгар.

Тихият смях на Клип прозвуча някъде извън кръга светлина, последван от тракване на пръстени на верижка.

Феар рязко вдигна глава.

— Това забавлява ли те, пале?

Гласът на Тайст Андий отекна зловещо безтелесен.

— Ужасната тайна на Силхас Руин. Той е преговарял с На’Рук. Тази гражданска война се проточила и…

— Скоро ще се съмне — каза Силхас и им обърна гръб.

Групата се раздели, както обикновено. Далече напред крачеха Силхас Руин и Клип. След тях на пътеката беше Серен Педак, сама, а на двайсетина крачки зад нея креташе Удинаас — все още се подпираше с имасското копие — с Кетъл и Феар Сенгар.

Серен Педак не беше сигурна дали съзнателно си е наложила тази самота. По-вероятно някаква утайка от старата й професия будеше в нея продиктувано от негодувание желание да води, като отхвърля наличието на двамата воини Тайст отпред. „Все едно, че те не се броят. Все едно, че са напълно неблагонадеждни като водачи… към каквото там вървим.“

Често се връщаше в мисълта си към нескончаемото им бягство от Ледерас, към пълния хаос на този маршрут, противоречията в посока и цел. Моментите, когато оставаха на място — пуснали колебливо корени в някое затънтено селце или изоставена ферма, — но тогава умората не се облекчаваше, защото не беше умора на плътта и кръвта. Душата на Скабандари Кървавото око ги очакваше като някакъв дразнещ паразит в някое отдавна забравено място. Това бе заявената цел, но Серен най-сетне бе започнала да се чуди.

Силхас полагаше усилия да ги води на запад и все на запад, но все ги отклоняваше — сякаш заплахата, която представляваха слугите на Рулад и на Ханан Мосаг, бе твърде голяма, за да й се опълчи. А това бе нелогично. „Кучият му син може да се превръща в проклет дракон. А ако Силхас е миролюбив по сърце? Едва ли. Та той убива с угризението на човек, който смачква комар. Отклонява ли ни, за да пощади живота ни? Отново — едва ли. Един дракон не оставя нищо живо след себе си, нали?“

Тласкани все на север и на север, далече от по-населените райони.

До самия край на Блуроуз, район, владян някога от Тайст Андий — „И се крием още под носовете на ледериите и едурите — не, изобщо не го вярвам. Не мога. Силхас Руин е усетил ближния си. Трябва да го е усетил.“

Да подозира Силхас Руин в измама беше едно, но да изрече обвинението — съвсем друго. Липсваше й смелост, и толкова. „По-лесно е просто да вървиш, нали? И да се стараеш да не мислиш много. Защото многото мислене го прави Удинаас и виж в какво състояние е. И все пак успява да държи устата си затворена. През повечето време. Може да е бивш роб, може да е «никой», но не е глупак.“

Вървеше сама. Необвързана от приятелство с никого — никой тук във всеки случай — и не беше склонна да промени това.

Разрушеният град, само купчини съборени камъни, се простираше на всички страни, склонът напред ставаше все по-стръмен и по някое време й се стори, че чува шепота на пясък, на ронещ се хоросан и парчета отломки, сякаш преминаването им рушеше този пейзаж още повече и с вървежа си привличаха към себе си потоци свличащи се отломки. „Сякаш самото ни присъствие е достатъчно, за да промени баланса.“

Шепотът наподобяваше гласове във вятъра и в един момент тя усети — внезапно осъзнаване, от което по кожата й избиха капчици пот — че скоро ще започне да разбира думите. „От пясък и изронен хоросан. Затъвам в лудостта…“

— Когато камъкът се руши, всеки вик се изтръгва на воля. Можеш ли вече да ме чуваш, Серен Педак?

— Ти ли си това, Уидър? Остави ме на мира.

— Живи ли са лабиринтите? Повечето биха казали, не. Невъзможно. Те са сили. Аспекти. Тенденции, проявени като предсказуемост… о, Великите мислители, отдавна превърнали се в прах, разсъждаваха над това с най-трескав плам, както подобава за обсебените. Но не го разбраха. Един лабиринт лежи като паяжина над всички други и гласът му е волята, нужна, за да се сътвори магия. Те не разбраха това. Нито защо е. Мислеха си… хаос, плетеница, в която всяка нишка е била необособена енергия, неизразена все още, неоформена от намерението на Древен бог.

Тя слушаше, все още без да разбира, а сърцето й туптеше бясно и всеки дъх излизаше с хрип. Вече знаеше, това не беше гласът на Уидър. Не беше езикът на духа. Не беше ритъмът му.

— Но К’рул го разбра. Пролятата кръв е загубена кръв, безсилна кръв в края. Умира изоставена. Виж жестоката кръв за доказателство. За да живеят лабиринтите, за да текат лабиринтите през своите реки и потоци, трябва да има живо тяло, по-голяма форма, съществуваща в самата себе си. Не хаос. Не Мрак, нито Светлина. Не и топлина, нито студ. Не, съзнателно отвръщане от безредието. Отрицание спрямо и на всичко друго, когато всичко друго е мъртво. Защото истинският лик на Смъртта е разпад, а в разпада е хаос, докато и сетната прашинка енергия не изгуби упорития си блясък, настойчивото си себеотрицание. Разбираш ли?

— Не. Кой си ти?

— Има и друг начин, по който да се погледне това. К’рул разбра, че не може да го направи сам. Самопожертването, отварянето на вени и артерии не би означавало нищо, всъщност би се провалило. Без жива плът, без организирана функционалност. Ах, лабиринтите, Серен Педак, те са диалог. Сега разбираш ли?

— Не!

Отчаяният й вик отекна през руините. Силхас и Клип се спряха и се обърнаха.

Зад нея Феар Сенгар извика:

— Аквитор? Какво отричате?

Чу разбиращия смях на Удинаас.

— А сега остави порочната тълпа, пороя от звуци, надмогнали лабиринтите, ползвачите, пазачите, паразитите и преследвачите, гмежта богове, древни и нови. Зарежи ги, както те учеше Корлос. За да запомниш едно насилие, надипляш детайлите в усещане, за да можеш всеки път да пресъживиш ужасната му истина. Той ти каза, че това може да се превърне в навик, в пристрастяване, докато дори отчаянието се превърне в добре желан вкус на езика ти. И разбери — както само ти можеш тук, — че да отнемеш сам живота си е окончателният израз на отчаянието. Ти видя това. Бурук Бледия. Изпита го там, на морския бряг. Серен Педак, К’рул не можеше да действа сам в това жертвоприношение, защото щеше да изпълни всеки лабиринт с отчаяние… Диалог. Презумпция за множественост, да. Един с друг. Или низ от други, защото този диалог трябва да продължава, всъщност да е вечен. Дали говоря за Господаря на Крепостите? За Господаря на Колодата? Може би. Лицето на другия винаги е отвърнато — спрямо всичко освен самия К’рул. Така трябва да бъде. Диалогът, следователно, е захранването на сила. Сила невъобразима, сила буквално всемогъща, ненакърнима… докато това лице на другия остава… отвърнато. От теб. От мен. От всички нас.

Тя заоглежда настръхнала килнатите руини, безкрайния сипей на разруха.

— Диалогът обаче може да се усеща, дори да не се чува — такава е силата му. Конструкцията на език, принципното съгласие в значение и намерение, правилата на граматиката — Серен Педак, какво според теб беше Мокра? Ако не игра на граматика? Извъртане на семантика, преобръщане на изводи, подбуждане към предположения, преустройване на вътрешния език на ума, за да се заблудят собствените му сетива?… Кой съм аз ли? Ами, Серен Педак, аз съм Мокра.

Другите вече се бяха събрали около нея. Серен се усети, че се е смъкнала на колене, доведена до това от прозрение — имаше отоци, ужасна мекота в тъканта, притисната в твърдата каменна плоча. Тя го усети, докато оглеждаше другите. Взаимни укори, между пострадалата плът и ума й, между сетивата и мозъка й.

Заглуши тези думи и се отпусна в безметежен, безболезнен покой.

Толкова лесно.

— Внимавай, има гибелен риск в самозаблуждението. Можеш да се заслепиш и да си навредиш. Точно в тази игра можеш да умреш бързо, Серен Педак. Не, ако трябва да… опитваш, избери друг. Корлос щеше да ти го покаже, ако бе имал време с теб.

— Значи… значи той те познава?

— Не толкова интимно като теб. Малцина са така… благословени.

— Но ти не си божество, нали?

— Не е нужно да питаш това, Серен Педак.

— Но все пак живееш.

Долови насмешката в отговора.

— Освен ако най-голямата ми заблуда не е обявяването на собственото ми съществуване! Има правила в езика и е нужен език, за да се изкажат правилата. Както К’рул разбра, кръвта изтича и после се връща. Слаба, след това съживена. Върти се и върти. Кой тогава, запитай се, кой тогава е врагът?

— Не зная.

— Все още, може би. Ще трябва обаче да го откриеш, Серен Педак. Преди да приключим.

Тя се усмихна.

— Даваш ми цел?

— Диалогът, обич моя, не трябва да свършва.

— Нашият? Или другият?

— Спътниците ти вече мислят, че си в треска. Кажи ми, преди да се разделим, кого избираш? За своите опити?

Тя примига и огледа лицата над себе си. Изражения на загриженост, насмешка, любопитство, равнодушие.

— Не зная. Изглежда… жестоко.

— Силата винаги е жестока, Серен Педак.

— Няма да реша тогава. Още не.

— Така да бъде.

— Серен? — попита Кетъл. — Какво ти е?

Тя се усмихна, надигна се и Удинаас — за нейна изненада — й подаде ръка да й помогне да се изправи. Видя я как трепна и й каза с усмивка:

— Падна лошо, Аквитор. Можеш ли да ходиш? — Усмивката му се разшири. — Може би не по-бързо от нас тука, пипкавите вече?

— Ти ли, Удинаас? Не, не мисля.

Той се намръщи.

— Само двамата с теб в момента.

Очите й пробягаха към неговите, отклониха се, върнаха се отново.

— Чул си?

— Нямаше нужда — отвърна й тихо и сложи в ръцете й имасската тояга. — Накарах Уидър да души по петите ми много преди да тръгна на север. — Сви рамене.

Силхас Руин и Клип отново бяха поели по пътя.

Серен Педак закрачи до бившия роб, подпираше се на имасското копие. Мъчеше се да надвие внезапния порой от чувства към този човек. „Може би истински приятели, най-сетне. Аз и той.“

— Серен Педак.

— Да?

— Ще престанеш ли да местиш болката в коленете си в моите?

„Да престана… какво? Ох.“

— Ако не, върни си ми проклетата тояга.

— Ако кажа „съжалявам“, тогава…

— Връщаш ми я. Е, добре, кажи го и можем да го оставим така.

— Съжалявам.

Изненаданият му поглед я зарадва.

Повишеното морско равнище бе наводнило земята под селото. Всеки с поне малко повече ум щеше да се премести на каменната гориста тераса, обрамчила наводнената равнина, но мизерните останки от шейките, които обитаваха тук, просто бяха вдигнали къщите си на колове, наковали бяха пътеки от дъски и живееха над мръсното солено блато, гъмжащо от белогърби раци, наричани „черепите“.

Ян Товис, Йедан Дериг и отрядът пиконосци спряха в Края на пътя, със салджийския пристан и пристройките му вляво, и грамади нападали и гниещи дървета вдясно. Въздухът беше леден, по-студен, отколкото трябваше да е толкова късно пролетта, пипалата ниско пълзяща мъгла почти скриваха соленото блато под дъсчените пътеки и мостове.

Между пристройките при кея — всички вдигнати на по-висок терен — се открояваше конюшня с каменни стени и покрит с дъски двор, а зад нея, срещу селото, се виждаше безименен хан.

Ян Товис слезе и постоя до коня си, затворила очи. „Нападнати сме. Би трябвало да обиколя всеки гарнизон по този бряг — Блудния да ни пази, трябва да знаят вече. Истината, донесена по тежкия начин. Империята е във война.“

Но тя вече бе Кралица на Последната кръв, кралица на шейките. Отвори уморените си очи и се загледа към жалкото рибарско селце долу. „Моят народ, Блудния да ми е на помощ.“ Бягството тогава се бе оказало разумно. Още по-разумно се оказваше сега.

До нея Йедан Дериг, брат й, разхлаби каишката на шлема си.

— Сумрак, а сега какво?

Погледна го през рамо. Разбра въпроса с всичките му усложнения. „Сега какво? Обявяват ли шейките своята независимост, вдигат ли се жадни, сред хаоса на малазанско-ледерийска война? Събираме ли свои армии, нашите млади, които ще наречем воини? Шейките възгласяват своята свобода и грохотът на морския прибой поглъща всичко.“

Тя въздъхна.

— Командвах на Разлива, когато дойдоха едурите с корабите си. Предадохме се. Аз се предадох.

„Да не го направим щеше да е самоубийствено.“ Йедан трябваше да го каже. Защото знаеше истината за тях. Но той подъвка още малко мълчаливо, брадата му помръдваше ритмично, а после се обърна и примижа към плоския широк сал.

— Онова там като че ли не се е отделяло от кея доста време. Брегът на север от Оул трябва да е наводнен.

„Не ми дава нищо.“

— Ще го използваме, до Трети девичи форт.

Кимване.

— Преди това обаче трябва да съберем вещиците и заклинателите.

— Повечето ще ги намериш свити в селото, кралице. Пули и Скуиш сигурно вече са съобщили за завръщането ти. Обзалагам се, че по дъските долу тропат ноктести крака.

— Слез и ги доведи — заповяда му тя и се обърна към хана. — Аз ще съм в гостилницата.

— А ако не е достатъчно голяма?

Странно притеснение. Тя закрачи към входа.

— Тогава могат да накацат на раменете си, каквито са врани, Йедан.

— Сумрак.

Тя се извърна през рамо.

Йедан отново стягаше връзките на шлема си.

— Не прави това.

— Кое?

— Не ни пращай на война, сестро.

Не каза повече. След миг вече се беше обърнал и слизаше към селото.

Тя продължи нагоре. Войниците й вече вкарваха конете в конюшнята, копитата на животните се хлъзгаха по мокрия дъсчен двор. Бяха взели конете от буквално опразнения гарнизон малко на север от Туламеш — съобщения за разбойници бяха отпратили патрулите из околността и те все още не бяха се върнали. Ян Товис бе убедена, че няма и да се върнат.

На входа спря и се загледа в каменната плоча под ботушите й. Бяха изсечени шейкски руни.

„Този камък е вдигнат в чест на Теян Атовис, Изгрев, прибран от Брега в 1113 г. на Острова. Убит от ледериите за Дългове неизплатени.“

Ян Товис изсумтя. Един от ближните й, умрял преди хиляда години.

— Е, Теян. Ти си умрял от пиене, а сега камъкът ти е на прага на кръчма — промърмори тя. Вярно, някакъв списък загадъчни съкрушителни дългове го бе довел до това жалко пропадане в алкохол и мизерия, но това величаво възпоминание даваше изкривена картина за ръцете, насочвали съдбата му. А сега… „Брулиг ще е Изгрев. Дали ще носи короната така добре като Теян?“

Бутна вратата и влезе.

Стаята с нисък таван беше препълнена, всички лица се извърнаха към нея.

От дъното се появи позната фигура, сбръчканото лице се изкриви в усмивка.

— Пули — каза Сумрак. — Току-що пратих Стража долу в селото да ви намери.

— Че то Скуиш и още двайсетина са там. Нишки предат в паяжината, кралице, на близкото море отвъд брега, тъй де, и всички истини са написани там. Чужденци…

— Знам — прекъсна я Товис и огледа останалите вещици и заклинатели, Шаманите на Старообрядството. Очите им лъщяха в пушливата светлина и Сумрак подуши миризмата на стареите — груба мокра вълна и кръпки тюленова кожа, рибешко масло и вкиснала пот, дъха от устите, вонящ от болни венци и прогнили зъби.

И да имаше гостилничар, беше избягал. Буретата бяха отпушени и халбите бяха пълни с ейл. Огромен котел рибена чорба вдигаше пара на огнището, а по масите бяха пръснати безброй купи от кратуни. По мръсния под щъкаха плъхове.

Много повече вещици, отколкото вещери, забеляза Ян. Беше определена тенденция сред целунатите от демон — с времето се раждаха все по-малко и по-малко мъже с приемливите черти; повечето бяха много по-демонични. „Над двеста от Шаманството. Събрани тук.“

— Кралице — заговори Пули, навела глава. — Нишка в паяжината, всички от кръвта на шейките знаят, че вече властвате вие. Освен ония на Острова. Те знаят само, че майка ви е мъртва.

— Значи Брулиг е там и чака да…

— Тъй, Сумрак. Че ще е Изгрев, кралят на Шейк.

„Блудния да ме вземе.“

— Трябва да отплаваме до острова.

Одобрително мърморене и жадно гълтане на ейл.

— Готвите ритуал тази нощ.

— Губим веригите, дет’ викат, кралице. Мрежи трябва да опнем по пътя на света, да видим какво ще уловим.

— Не.

Черните очи на Пули се присвиха.

— Какво значи туй?

— Не. Няма да има ритуал тази нощ. Нито другата или по-другата. Не и докато не сме на Острова, а може би и тогава не.

В гостилницата се възцари гробна тишина.

Пули отвори уста, затвори я, пак я отвори.

— Кралице, брегът ще е оживял от гласове, дет’ викат, и думите са за нас. Туй… туй са Старите обреди, нашите обреди…

— А майка ми имаше навика да си извръща очите, да. Но аз — не. — Вдигна глава и наново огледа многобройните лица, видя слисването в тях, гнева, усилващата се злост. — Старообрядството ни провали. Тогава и сега. Вашите обреди — заговори още по-твърдо — ни провалиха всички. Аз съм кралицата. Сумракът на брега. На моя страна във властта ми е Стражът. Дали Брулиг ще е Изгрев — това предстои да се види, защото вашето прогласяване не е достатъчно. Изобщо. Изгревът се избира от всички шейки. Всички.

— Не ни петни, кралице! — Усмивката на Пули беше изчезнала. Лицето й бе като на змия.

Ян Товис изсумтя.

— Проклятие ли ще хвърлиш по мен, старице? Не си го помисляй дори. Решена съм да се погрижа народът ми да оцелее през всичко, което предстои. От всички вас ще искам лечителство, ще ми трябват благословии. Вие вече не управлявате — не, не ми говори за майка ми. Знам по-добре от теб дълбочината на отстъпленията й. Аз съм кралицата. Подчинете ми се.

Не се радваха. Държали бяха истинската власт много дълго — ако жалкото заплитане на проклятия в сенките можеше да се нарече власт — и Ян Товис разбираше, че борбата тепърва започва, въпреки цялото им привидно покорство. „Ще започнат да кроят свалянето ми. Трябва да се очаква.“

„Йедан Дериг, забрави пазенето на брега. Сега ще трябва да пазиш гърба ми.“

Фидлър отвори очи. Здрачът бе започнал да се сгъстява. Той простена и се обърна на гръб. Толкова години спане на корава студена земя, толкова години с дрипава пелерина за постелка и едно протрито одеяло за завивка. Сега поне спеше през деня, да отпусне кокали на топлината на слънцето.

Надигна се бавно и огледа поляната. Свити фигури. Малко зад тях беше Корик, последната смяна на пост по време на спането. Седеше на един пън. „Хм, секачи в тази гора?“

„Не че сме видели някой досега.“

Три нощи след десанта. Непрекъснато придвижване на изток, навътре в сушата. „Странна империя е тази. Пътища и пътеки, тук-там по някоя ферма, само шепа градчета по брега, доколкото можахме да видим. И къде в името на Качулатия са тези Тайст Едур?“

Фидлър се изправи и разкърши гръб. Тук, сред Ловците на кости, бе поискал да е войник — Стрингс, нов човек. Но не се беше получило толкова добре. Измамата не подведе никого. Още по-лошо, не можеше и сам да се убеди, че е започнал наново, че наследството от минали кампании може да се остави настрана. „Животът не действа така. Проклятие.“ Затътри се към Корик.

Полукръвният сети вдигна глава.

— В скапана война се набутахме тук, сержант. Бих приел един от ножовете на Смайлс в крака си само за да ни замирише малко на кръв. Дай да ги зарежем тия проклети едури и да почнем да убиваме ледерии.

— Селяци и свинари ли, Корик? Трябват ни на наша страна, не забравяй.

— Дотук не сме видели от тях и колкото за скапано отделение. Трябва да се покажем…

— Още не. Освен това може би е просто лош късмет, че още не сме срещнали враг. Бас слагам, че други отделения са имали вече една-две схватки.

— Едва ли — изсумтя Корик. — Само едно отделение да срита гнездото, тия гори трябваше да гъмжат. А те не гъмжат.

Фидлър нямаше какво да отвърне на това. Почеса се, после се обърна.

— Легни да дремнеш малко, войник. Ще те събудим, като стане готова храната.

„Да не би да се оплакваш, Корик, защото щом това се отприщи, ще гледаме на залези като този като на идиличен рай?“ Все пак колко още пъти можеше да даде това обещание? В наследството на Ловците на кости дотук нямаше нищо, за което да се пеят песни. Дори Ю’Гатан беше пълна бъркотия, подсвирваха си песничка, докато влизаха право в капана. Още го глождеше онова. Трябваше да надуши белята. Също като Геслер. „Да, издънихме ги тогава. Лошо.“

В град Малаз беше още по-лошо. Вярно, имаше извадени оръжия. Имало беше дори стена от щитове за няколко отделения от морската пехота. „Срещу малазанци. Безредна тълпа от наши сънародници.“ Все някога, някъде, тази армия трябваше да се бие истински.

Адюнктата ги беше хвърлила на този бряг като шепа бълхи на гърба на псе. Рано или късно звярът щеше да се почеше.

Останалите вече се разбуждаха за предстоящата нощ. Фидлър се върна при походната си торба. Погледа я известно време. Колодата беше вътре, чакаше. И го съблазняваше ужасно. Просто да долови вкуса на предстоящото. „Не бъди глупав, Фид. Спомни си Татърсейл. Спомни си колко добро й донесе това.“

— Лоша идея, сержант.

Фидлър се обърна и се намръщи.

— Престани да ми четеш мислите, Ботъл. Не си толкова добър, колкото си мислиш.

— Ти си като човек, който се е заклел да не пие, но си носи шише в торбата.

— Достатъчно, войник.

Ботъл сви рамене и се огледа.

— Къде се е дянал Геслер?

— Наторява дърветата сигурно.

— Може би. — Ботъл не изглеждаше убеден. — Просто се събудих по-рано и тогава пак не го видях.

„Богове подземни.“ Фидлър тръгна към другия край на поляната, където се бе разположило другото отделение, махаше с ръка да пропъди мушиците. Видя Сторми, застанал като замаян от зимния сън мечок — червената му коса и брада бяха дивашки разчорлени, с оплетени из тях клечки.

— Сторми — подвикна му тихо Фидлър, — къде е отишъл сержантът ви?

— Представа нямам — отвърна грамадният мъж. — Беше взел последния пост от тази страна. Ей, Фид, тя едва ли е подпалила „Силанда“, нали?

— Разбира се, че не е. Слушай, ако Геслер не се върне скоро, ще трябва да идем да го потърсим.

Малките свински очи на Сторми примигаха.

— Може да се е изгубил? Не помислих за това.

— Позамаяна ти е главата още, ефрейтор.

— М-да. Оня Корик при вас, добър ли е в проследяването?

— Не. Почти е безполезен всъщност, но не му го казвай в лицето. Ботъл…

— А, от тоя тръпки ме побиват, Фид. Мастурбира както аз си бъркам в носа. Вярно, всички войници го правят това, обаче…

— Казва, че не бил той.

— Е, ако Смайлс рече да му бръкне в гащите…

— Смайлс? За какво ми говориш, Сторми?

— В смисъл…

— Виж, Ботъл е обсебен от някакъв проклет призрак — Бързия Бен го потвърди, тъй че престани да ме гледаш така. Все едно, този призрак е, ъъ, женски и страшно харесвал Ботъл…

— Маговете са луди, Фид.

— В случая това е нерелевантно, Сторми.

— Както кажеш — отвърна ефрейторът. Поклати глава и се обърна. — В случая това е нерелевантно — повтори под нос, имитирайки тона на Фид.

— Чувам те, ефрейтор.

Сторми махна с широката си космата лапа, но не се обърна, а тръгна към огнището. На първата стъпка спря и стъпи с ботуша си на едната ръка на Шортноус. Чу се силно изпукване и тежкият пехотинец изохка, след което се надигна стреснато. Сторми си продължи по пътя, а Шортноус огледа ръката си, намръщи се на странно изкривения си среден пръст, дръпна и го намести, преди да стане да тръгне към гората да намери къде да си облекчи мехура.

Фидлър се почеса по брадата, обърна се и тръгна към отделението си.

„Убийствена пасмина сме, няма що.“

Геслер обикаляше из странните руини. Светлината бавно гаснеше и това придаваше на мястото още по-призрачен вид. Във всички посоки — кръгли кладенци, дузина, пръснати между старите дървета. Камъните бяха издялани изключително точно, зидани без хоросан — както беше открил, след като обели мъха на няколко места. Беше зърнал правилните им форми от края на поляната, отначало си бе помислил, че са пиедестали за някаква конструкция с колонада, която отдавна е рухнала. Но единственият друг камък, който намери, беше за павиране, разкъртен от корени.

Седна на ръба на един от кладенците и надникна в мастиления мрак. Замириса му на застояла вода. Изпита някакво странно задоволство от себе си затова, че любопитството му не е толкова силно притъпено, както беше вярвал някога. Изобщо не беше толкова зле, колкото при Кътъл. Виж, на това му се викаше мрачен кучи син. Все пак Геслер беше видял много в живота си и част от това бе зацапало кожата му завинаги — да не говорим за други, по-скрити промени. Но множеството видени неща, дела, извършени или не… те просто те похабяват.

Не можеше да погледне към пламъчетата на огнището на отделението, без да си спомни за Трут и онзи безстрашен скок в двореца на Ю’Гатан. А пък като погледнеше арбалета в ръцете си, докато залитаха из тази проклета гора, си спомняше Пела, с пръснато чело, как се смъкваше при ъгъла на сграда едва на сто крачки в самия Ю’Гатан. С всеки грак на врана чуваше ека на писъците, когато ужасяващи призраци бяха връхлетели в лагера на Убийците на псета в Рараку. Погледнеше ли голите си длани с очуканите пръсти, в ума му изникваше Колтейн на бреговете на Ватар — „Богове, да отведе толкова далече онази тълпа с още след тях само заради едно жестоко предателство при Пропада.“

И клането на жителите на Ейрън, когато Логрос Т’лан Имасс се надигнаха от прахта на улиците и каменните им оръжия се вдигаха и падаха, вдигаха и падаха. Ако не беше онзи Червен меч да отвори портите и с това да отвори път за бягство, нямаше да има никакви оцелели. Нито един. „Освен нас малазанците, които можехме само да стоим настрана и да гледаме касапницата. Безпомощни като бебета…“

Дракон сред огъня, кораб, носещ се над пламъците — първата среща с Тайст Едур: мъртъв, прикован за стола си от гигантско копие. На гребните пейки седяха обезглавени гребци, с отпуснати на веслата ръце, а отсечените им глави бяха струпани на камара около главната мачта, очите им примигваха, лицата им бяха разкривени от ужас…

„Та кой все пак е построил дванадесет кладенеца в гора? Това искам да разбера.“

„Може би.“

Спомни си едно почукване на врата и отварянето й, и как видя с нелепа радост един подгизнал Т’лан Имасс и как го разпозна. „Сторми, за тебе е. И да, мечтая за такива мигове, червенокос вол.“ А какво говореше това за самия него? „Чакай, не съм чак толкова любопитен.“

— А, тук си бил значи.

Геслер вдигна глава.

— Сторми. Тъкмо си мислех за тебе.

— Какво мислеше?

Геслер махна към черната дупка на кладенеца.

— Дали ще се събереш, разбира се. Повечето ще влезе, но не и главата ти, уви.

— Все забравяш, сержант, че моят удар е последният.

— Изобщо нямам такъв спомен.

— Искаш ли да ти напомня?

— Искам да знам защо ми досаждаш.

— Готвим се да тръгваме.

— Сторми.

— Какво?

— Какво мислиш за всичко това?

— Някой е обичал да строи кладенци.

— Не това. Имам предвид войната. Тази война, тука.

— Ще ти кажа, като почнем да трошим глави.

— А ако това изобщо не се случи?

Сторми сви рамене, прокара дебели пръсти през рошавата си брада.

— Просто поредната типична война на Ловците на кости тогаз.

Геслер изсумтя.

— Добре, хайде води. Чакай. Колко битки сме водили двамата с тебе?

— В смисъл между нас?

— Не бе, проклет идиот. Имам предвид срещу други хора. Колко?

— Загубих бройката.

— Лъжец.

— Добре. Трийсет и седем, но без да броим Ю’Гатан, щото не бях там. Трийсет и осем за теб, Геслер.

— А колко сме успели да избегнем?

— Стотици.

— Значи може би, стари ми приятелю, ставаме все по-добри в това.

Едрият фалариец се навъси.

— Да ми развалиш деня ли се опитваш, сержант?

Корик стегна връзките на издутата си торба и изръмжа:

— Просто искам да убия някой.

Ботъл го изгледа накриво.

— Винаги разполагаш със Смайлс. Или с Тар, ако успееш да му скочиш, когато не гледа.

— На смешен ли се правиш?

— Не, просто се опитвам да ти отклоня вниманието от най-слабия тип в това отделение. А именно — от мен.

— Ти си маг. Един вид. Поне миришеш на такъв.

— Какво значи това?

— Ако те убия, просто ще ме прокълнеш с последния си дъх и после ще съм нещастен.

— Какво ще промени това, Корик?

— Да имаш повод да си нещастен винаги е по-лошо, отколкото да нямаш повод, но пак да си нещастен. Такъв е животът просто, искам да кажа. — Изведнъж извади последното оръжие в арсенала си, дълъг нож. — Виждаш ли това? Същото, каквото използваше Калам. Адски бързо оръжие е, но не виждам какво толкова може да направи срещу броня.

— Калам удряше там, където няма броня. Гърло, подмишница, слабини — трябва да го дадеш на Смайлс.

— Грабнах го, за да го опазя от нея, идиот.

Ботъл погледна натам, където Смайлс едва преди няколко мига се беше скрила в гората. Вече се връщаше, кроткото й изражение скриваше всякаква злост, несъмнено.

— Надявам се, че не си очаквал да се изправиш срещу едурите, както го прави тежката пехота — отвърна на Корик, докато наблюдаваше Смайлс. — Освен теб и Тар, и може би Коураб, все пак не сме брониран юмрук като отделение, нали? Тъй че в известен смисъл този вид война ни подхожда — хитруването, прикритата работа. — Обърна се и видя с какъв гняв го гледа полукръвният. Все още с дългия нож в ръката. — Но може би сме по-гъвкави така. Можем да сме наполовина брониран юмрук и наполовина черна ръкавица, нали?

— Все едно — измърмори Корик и прибра оръжието в канията. — Като казах, че искам да убия някого, имах предвид врага.

— Тайст Едур.

— И ледерийски разбойници вършат работа — все трябва да има разбойници тук някъде.

— Защо?

— Как така защо? Винаги има разбойници, Ботъл. Водени от мустакати типове с тъпи имена. Зорала Кикота или Памби Тестото…

Смайлс, току-що дошла при тях, изсумтя.

— Помня ги ония истории. Памби Тестото с перото в шапката му и приятеля му гърбушкото, Помоло Полтри Хитреца. Крадци на Кралската съкровищница в Ли Хенг. Резачи на Голямото въже, което държи Дрифт Авалий на едно място. И Зорала, който като дете изкатерил най-високото дърво в гората, после разбрал, че не може да слезе, и живял там с години, растял си там, докато не дошъл един дървар…

— Богове подземни — изръмжа Кътъл под завивките си, — някой да й пререже гърлото, моля ви се. Или поне да й отреже езика.

— Е, поне си започнах нощта в добро настроение — отвърна Смайлс със стегнатата усмивка, дала прякора й.

— Иска да каже, че е успяла да се…

— Дръж си езика зад зъбите, Корик, или ще ти ги срежа тия плитки, докато спиш, и вярвай ми, никак няма да ти хареса за какво ще ги използвам. А и ти, Ботъл, не позволявай той да ти дава идеи. Веднъж поех вината за нещо, което направи ти, но повече не.

— Не бих отрязал плитките на Корик — рече Ботъл. — Трябват му да киха в тях.

— Хайде движение, Кътъл — подкани ги дошлият при тях Фид. — Вижте Коураб — той е единственият готов…

— Не съм — отвърна боецът. — Просто заспах в бронята си, сержант, и сега трябва някъде да пикая, само че…

— Все едно — сряза го Фидлър. — Хайде да видим дали ще се спънем в някой едур тая нощ.

— Можем да запалим горски пожар — предложи Корик.

— Нали ние ще сме в него — изтъкна Тар.

— Просто идея бе.

Коураб Билан Тену’алас си признаваше, че тези малазанци нямат нищо общо с войниците от Убийците на псета или воините от армията на Леоман. Не беше дори сигурен колко са човеци. По-скоро… животни. Безкрайно се дърлеха при това, като глутница прегладнели псета.

Те общо взето го пренебрегваха, което беше добре. Дори Ботъл, близо до когото сержантът му бе наредил да се държи. Да пази нечий гръб бе нещо познато за него, тъй че нямаше проблем с тази заповед. Въпреки че Ботъл беше маг, а той не беше много сигурен с маговете. Те сключваха сделки с богове, но пък човек нямаше нужда да е маг, за да прави това. Не, човек можеше да е най-верен водач, командир, чиито воини са готови да го последват и в ямата на самата Бездна. Дори някой такъв можеше да сключва сделки с богове и с това да обрече всички свои следовници на огнен катаклизъм, а самият той да избяга.

Да, да избяга.

Доволен беше, че е преживял всичко онова. Стара история, а една стара история е стара, защото вече не значи нищо, защото… ами защото е стара. Сега той си имаше нова история. Беше започнала в развалините под Ю’Гатан. Сред тези… животни. Все пак имаше го Фидлър и Коураб знаеше, че ще следва своя сержант, защото беше мъж, достоен да го следваш. Не като някои.

Войска от четиринайсет души изглеждаше доста малка, но засега щеше да свърши работа. Надяваше се обаче някъде напред — по-навътре в континента — да стигнат до пустиня. Прекалено много дървета имаше в тази мокра зловонна гора. А му се искаше и кон да получи отново. Всичкото това вървене си беше нездравословно.

Щом отделението напусна поляната и навлезе в тъмницата, той закрачи до Ботъл. Магът го погледна накриво.

— Тук от прилепите ли ще ме пазиш, Коураб?

Воинът сви рамене.

— Ако се опитат да те нападнат, ще ги убия.

— Да не си посмял. Случайно харесвам прилепи. Говоря си с тях всъщност.

— Същото като с онзи женски плъх и мъничките й, така ли?

— Точно.

— Изненадах се, Ботъл, че ги остави да изгорят на транспортните.

— Никога не бих го направил. Качих ги на „Пенестия вълк“. Преди доста време всъщност.

— За да можеш да шпионираш адюнктата, да.

— Беше акт на милост на единствения кораб, за който знаех, че ще е в безопасност, нали…

— И за да можеш да я шпионираш.

— Е, добре. За да мога да шпионирам. Я да сменим темата. Леоман казвал ли ти беше изобщо за сделката си с Кралицата на сънищата?

Коураб се намръщи.

— Не ми харесва тази тема. Това е стара история, което значи, че никой не говори повече за нея.

— Добре, а защо не замина с него? Сигурен съм, че ти е предложил.

— Ще убия следващия прилеп, който видя.

Някой от предните им изсъска:

— Спрете с това дрънкане, идиоти!

Коураб съжали, че не язди един хубав кон сега, през напечена от слънцето пустиня — никой не може истински да разбере вълшебното чудо на водата, освен ако не е живял в пустиня. Тук пък имаше толкова много вода, че стъпалата ти можеше да изгният, а това не беше редно.

— Тази земя е луда — измърмори той.

— По-скоро безсмъртна — изсумтя Ботъл. — Пласт след пласт, призраци, сплетени във всеки корен, гърчат се и скимтят под всеки камък. Бухалите могат да ги виждат, знаеш ли. Горките твари.

Ново съскане пред тях.

Заваля.

„Дори небето презира водата. Лудост.“

Трантало Кендар, най-младият син от четирима братя в един крайбрежен клан на Бенеда Тайст Едур, яздеше с удивително изящество, несравнимо с това на спътниците му, уви. Беше единственият в отряда, който наистина обичаше конете. Трантало бе едва петнайсетгодишен по време на завоеванието, още не пуснал кръв, и се бе доближавал до бой само като чирак на една далечна родственица, лечителка в армията на Ханан Мосаг.

Под суровите й заповеди беше видял ужасните щети, които нанасяше войната на иначе здрави воини. Грозните рани, гноясалите изгаряния и крайници, съсухрени от ледерийската магия. И докато вървеше из бойните полета да търси ранени, беше видял същото ужасно унищожение сред мъртвите и издъхващи ледерийски войници.

Нещо от жадния порив за битки тогава го бе оставило и откъснало от приятелите му. Твърде много изсипани вътрешности, твърде много строшени черепи, твърде много отчаяни молби за помощ, на които се отзоваваха само врани и чайки. Превързал беше безброй рани, взирал се беше в оцъклените очи на воини, стъписани пред собствената си тленност или още по-лошо — изгубили крайници, с овъглени лица, отчаяни заради изгубеното бъдеще.

Не се смяташе за много умен, нито за изключителен в каквото и да било отношение — освен може би дарбата му да язди коне, — но сега яздеше с единадесет едурски воини ветерани, четирима от тях Бенеда, сред тях и командирът на отряда Естав Кендар, най-големият му брат. Той се гордееше, че е в челото на колоната, първият по този крайбрежен път, който водеше към цитаделата Боарал, където, доколкото бе разбрал, някаква непристойност на ледериите налагаше вниманието на Едур.

Това бе най на юг от Ренис, докъдето бе стигал, откакто бе успял да се измъкне от здравата прегръдка на лелята малко навътре от град Оул. Трантало не бе видял крепостните стени на Ледерас, нито бойните поля около него и се радваше за това, защото бе чул, че магията в онези последни сблъсъци е била най-ужасната от всички.

Животът в Ренис се бе оказал странно привилегирован. Само да си Тайст Едур като че ли бе достатъчно основание както за страх, така и за почит сред покорените ледерии. Беше ликувал сред тази почит. Страхът го беше отчаял, но не беше толкова наивен, за да не разбере, че без този страх няма да има никаква почит, която толкова го радваше. „Заплахата от наказание — беше му казал Естав през първата седмица от пристигането му. — Тя държи плашливи тези жалки същества. А ще има моменти, малки ми братко, когато ще трябва да им напомняме — с кръв — за тази заплаха.“

В стремежа си да обуздае въодушевлението си той си напомняше, че това пътуване до някаква затънтена цитадела е точно това — налагането на наказание. Правосъдие, оплискано с кръв. Нищо чудно, че ледериите се стараеха да държат едурите настрана от такива междуособни спорове. „Тънкости не ни интересуват. Подробностите ни отегчават. Тъй че мечовете ще се извадят, може би още тази нощ.“

Знаеше, че Естав няма особени изисквания към него. Достатъчно бе да язди в челото на колоната. Стигнеха ли цитаделата, вероятно щяха да го поставят да пази на портата или нещо такова. Беше повече от доволен от това.

Слънчевата светлина бързо гаснеше. Пътеката бе тясна, бреговете бяха стръмни, високи почти до гърдите, ако стоиш, вместо да яздиш, и обрасли с корени. Клоните им почти се оплитаха на свод отгоре. След един завой Трантало зърна палисада от груби стволове — повечето необелени. Няколко пристройки бяха скупчени до малка горичка елша и брези вляво, кола без ритли и със счупен ок бе затънала във високата трева вдясно от портата.

Трантало дръпна юздите пред входа. Портата. Виждаше се добре по-голямата част от двора, странно безжизнен. Щом чу, че някой от спътниците му се приближава в тръс, младият воин подкара напред, към опушената фасада на самото укрепление. Никакви светлини нямаше в тесните прозорци. Тук предната врата също зееше.

— Защо се колебаеш, Трантало? — попита Естав, щом спря до него.

— Преда — отвърна Трантало, както винаги изричаше с удоволствие тази нова ледерийска титла, — цитаделата изглежда изоставена. Може би сме се натъкнали не на която трябва…

— Боарал е — потвърди войнът зад Естав. — Бил съм тук.

— И винаги ли е толкова тихо? — попита Естав, вдигнал едната си вежда по начина, така добре познат на Трантало.

— Почти — отвърна воинът и се повдигна предпазливо на въртящите се ледерийски стремена, за да огледа наоколо. — Би трябвало да има поне две факли, едната закрепена над ей онази кола — дето е в самия двор.

— Никаква охрана?

— Поне един трябва да има. Може да е прескочил до клозетната яма.

— Не. Няма никой — каза Естав. Подкара коня си покрай Трантало и влезе през портата.

Трантало го последва.

Приближиха стъпалата пред входа на укреплението.

— Естав, нещо е текло по стъпалата.

— Прав си. Добро око имаш, братле. — Воинът Бенеда се смъкна от коня с явно облекчение, подаде юздите на Трантало и закрачи към стъпалата. — Следи от кръв.

— Да не е бунт?

Другите едури бяха оставили конете с един от отряда и се пръскаха из двора, към конюшнята, налбантницата, кокошарника и склада.

Естав стоеше до стълбището и оглеждаше земята.

— Някакво тяло е извлечено навън — рече той и тръгна да проследи дирята кръв.

Трантало видя как брат му вдига глава към конюшнята. И изведнъж изпъшка и седна на земята.

— Естав?

В същия миг четирима воини нападаха на земята. Тримата при конюшнята се развикаха, нещо като камък излетя и тупна между тях.

Блесна огън. След него — силен трясък. Тримата отхвърчаха назад. Изригна облак пушек, последваха крясъци.

Трантало скочи от коня и се приведе. Устата му беше суха като прахан. Сърцето му туптеше толкова силно, че почти го оглушаваше. Той извади меча и се затича към брат си.

— Естав?

Брат му седеше, изпънал крака пред себе си безгрижно като дете, с ръце опрени на калната земя. Нещо стърчеше от гърдите му. Една педя пръчка, по-дебела от обичайна стрела, вместо пера — извити кожени перки. От устата на Естав беше потекла кръв, покриваше брадичката му и попиваше в предницата на вълненото наметало. Очите му не мигаха.

— Естав?!

В двора се разнесе трясък на мечове.

Изумен и невярващ, Трантало вдигна очи от тялото на брат си. Двама воини се опитваха да се изтеглят с бой, отстъпваха заднешком към неспокойните коне, които все още стояха на пет-шест крачки от портата. Едурът, когото бяха оставили с тях, беше паднал на четири крака и пълзеше към изхода. Нещо стърчеше от едната му скула.

Трудно беше да различи нападателите в тъмното, но бяха добре въоръжени и бронирани. Бяха четирима и притискаха двамата едури.

Изведнъж в гърлото му изригна огън. Задавен, Трантало залитна напред. Усети как нещо студено се хлъзга по и през врата му. Блъвна кръв, навътре и навън. Закашлян, задавен, той падна само на ръка разстояние от брат си. Тъмнината се сгъсти. Той запълзя към брат си за помощ.

„Естав…“

Така и не стигна.

Хелиан излезе от конюшнята. Леко трепереше, след като бе минало времето на голямото потене. Боят винаги я уравновесяваше — не знаеше защо е така, но общо взето като че ли беше добре.

— Някой да запали поне един скапан фенер — изръмжа тя. — Мейби, прибери го тоя пунгаш — оправихме ги всички. — Въздъхна шумно. — Големия гаден враг.

След това се приближи до двамата едури на земята пред цитаделата и махна с меча си.

— Тавос, провери ги тия двамата. Няма само да ги мушнеш и после да ми стоиш там и да зяпаш. Може да трябва още едно боцване, нали.

— И двамата са умрели като половия ми живот — каза Тавос Понд. — Кой удари първия, сержант? Скапано точен изстрел.

— Лютс — отвърна тя и погледна към Ърб, който бе повел останалите да огледат телата на едурите из двора. — Подпря оръжието на гърба ми.

— На гърба ти?

— Повръщах, макар че не е твоя работа. Пусна между спазмите. Шибна го точно в сърцето, нали?

— Да, сержант.

— А ти не пожела да носиш рома. Е, затова аз командвам, а ти не. Къде ми е ефрейторът?

— Тук.

— Тук.

— Събери конете. Не ми пука какво е заповядал Юмрукът — ще яздим.

— Хелиан… — почна Ърб.

— Хич не се опитвай да ме уговаряш. Почти помня какво направи. — Извади шишенцето си и удари глътка. — Тъй че внимавай, Ърб. Хайде, всички, които са пуснали стрели, да ги намерите. Казах всички! — Отново погледна двамата мъртви едури при входа.

— Мислите ли, че сме първите пуснали кръв? — попита Тавос Понд, беше клекнал да почисти меча си в наметалото на единия едур.

— Гадна война, Тавос Понд. В това се набутахме тук.

— Не са толкова трудни, сержант.

— Но и нищо не очакваха, нали? Смяташ, че можем просто да се прокраднем със засади чак до Ледерас ли? Помисли пак. — Отпи още две глътки, въздъхна и изгледа навъсено Ърб. — Колко остава, преди те да направят засадата? Точно затова съм решила да яздим — ще стоим пред лошите новини колкото може по-дълго. Така ние можем да сме лошата новина, нали? Както трябва да е.

Ефрейтор Рийм се приближи до Ърб.

— Сержант, имаме дванайсет коня.

— Значи по един за всеки — каза Хелиан. — Идеално.

— По мои сметки — Рийм присви очи — двама ще трябва да яздят на един кон.

— Щом казваш. Хайде, разкарайте тия трупове. Някакви пари имат ли? Провери ли някой?

— Малко — каза Мейби. — Но повече лъскави камъчета.

— Лъскави камъчета?

— Първо помислих, че са за прашки, но никой от тях не носи прашка. Да, сержант. Лъскави камъчета.

Докато войниците извличаха едурските трупове от двора, Хелиан се обърна към сградата. Късметът на Опонн — да намерят това укрепление без никой вътре, освен един наскоро убит ледериец в коридора. Мястото беше ометено, макар че в зимниците се намери малко складирана храна. Нито капка вино или ейл, окончателното доказателство според нея, че тази чужда империя е пълен и безполезен боклук и че напълно си заслужава да я сринат до последната тухла.

Колко лошо, че нямаха никакъв шанс да го направят.

„Но пък е адски хубаво понякога да разбереш погрешно заповеди. Тъй че хайде на лов за едурски глави. — Хелиан се обърна към двора. — Проклета тъмнина. Съвсем лесно е за маговете сигурно. И за тия сивокожите.“

— Ърб — каза тя тихо.

Той се приближи колебливо.

— Хелиан?

— Трябва да си подготвяме засадите за привечер и призори.

— Да. Права си. Знаеш ли, радвам се, че отделенията ни са съединени.

— Много ясно, че ще се радваш. Ти ме разбираш, Ърб. Ти си единственият, който ме разбира, знаеш ли. — Избърса си носа с опакото на ръката. — Тъжно е, Ърб. Тъжно.

— Кое? Да избиваме тия едури ли?

Тя примига.

— Не бе, тъпак. Това, че никой друг не ме разбира.

— Да, Хелиан. Трагично.

— Точно това ми казваше Банашар винаги, за каквото и да говорех. Просто ме погледне, както ти сега, и рече: „трагично“. Защо е това? — Разклати шишето. „Още е наполовина пълно, но още глътка и ще го опразня, тъй че трябва да го затапя. Трябва да съм умерена в тия неща, да не стане нещо ужасно и да нямам време да го напълня.“ — Хайде, време е да тръгваме.

— А ако се натъкнем на отряд ледерии?

Хелиан се намръщи.

— Тогава правим каквото каза Кенеб. Говорим им.

— А ако не им хареса каквото им казваме?

— Тогава ги убиваме, разбира се.

— И продължаваме до Ледерас?

Тя се усмихна на Ърб и почука с пръст леко изтръпналата си глава.

— Опаметих к-картата… зап… паметих картата. Има градове, Ърб. И колкото по-близо сме до Ледерас, толкова повече са. К-какво има в градовете, Ърб? Кръчми. Пивници. Тъй ч-че не караме по прав, предсказуем маршрут.

— Завзимаме Ледер от кръчма на кръчма?

— Н-да.

— Хелиан, неприятно ми е да го кажа, но звучи доста умно.

— Н-да. И така ще можем да ядем сготвена храна при това. Това е цивилизованият начин на водене на война. Начинът на Хелиан.

Труповете отидоха при трупа на ледериеца, в клозетната яма. Полуголи, с прибрани всякакви ценности, западаха в гъстата воняща кал, която се оказа по-дълбока от очакваното и изгълта труповете без следа.

След тях малазанците хвърлиха лъскавите камъчета.

И препуснаха по тъмния път.

— Онова там прилича на пътна станция — каза тихо капитанът.

Бийк примижа и отвърна:

— Надушвам коне. Онази дълга постройка ей там.

— Конюшни — каза Фарадан Сорт. — Някакви Тайст Едур тука?

Бийк поклати глава.

— Тъмносиньото на Рашан — това е тяхната свещ, предимно. Не толкова тъмно като Куралд Галайн. Наричат го Куралд Емурлан, но тези тук, хм, мръсна пяна има по синьото, като онова, дето е на вълните извън залив. Хаотична сила. Болна сила. Сила като болка, ако болка е вярното, може би още по-силно. Не знам. Не ми харесват тия едури тук.

— Тук ли са?

— Не. Исках да кажа този континент. Тук има само ледерии. Четирима. В малката къща край пътя.

— Някаква магия?

— Само малко заклинания.

— Искам да откраднем четири коня, Бийк. Можеш ли да замаеш ледериите?

— Сивата свещ, да. Но ще го разберат, след като си идем.

— Вярно. Някакви предложения?

Бийк беше щастлив. Не помнеше някога да е бил толкова щастлив. Тази капитанка го питаше. Питаше го за предложения. За съвет. И не беше просто така, показно. „Влюбен съм в нея.“ Кимна, дръпна кепето на една страна да се почеше по косата и каза:

— Не и обикновеното замайване, капитане. Нещо доста по-сложно. Ще завърши с оранжевата свещ…

— А тя е?

— Телланн.

— Кърваво ли ще е?

— Не и ако вземем всичките коне, капитане.

Тя го изгледа съсредоточено и той се зачуди какво е видяла. Не беше много изразителна с това кораво, но красиво лице. Дори очите й не издаваха много. Обичаше я, вярно, но и малко се страхуваше от нея.

— Добре, Бийк. Къде искаш да съм?

— В конюшните, с всички коне готови да излязат и може би два оседлани. А, и повече зоб.

— И мога да направя всичко това, без да вдигнат сигнал за тревога?

— Нищо няма да чуят. Всъщност можете да се качите още сега и да почукате на вратата им, няма да го чуят.

Все пак тя се поколеба.

— Значи мога просто да ида до конюшните, ей така на открито, сега?

Бийк кимна с широка усмивка.

— Богове подземни. Не знам дали изобщо ще свикна с това.

— Мокра е завладяла умовете им, капитане. Нямат защити. Никога досега не са били замайвани, поне така мисля.

Тя тръгна към конюшните приведена и на прибежки, макар всичко това да не беше нужно, и след няколко мига се скри вътре.

Бийк знаеше, че ще й отнеме известно време, докато направи всичко, за което я беше помолил. „Току-що казах на капитана какво да прави! И тя го прави! Означава ли това, че и тя ме обича?“ Овладя се бързо. Не беше най-умното да се разсейва точно сега. Пристъпи безшумно иззад дърветата на каменистия път, наведе се, взе камъче, заплю го и го остави отново на земята — да задържи Мокра на място, — а след това затвори очи и потърси бялата свещ.

Царството на Гуглата. Смърт. Студено, студено. Дори въздухът беше мъртъв. Взря се в ума си в това селение, все едно надничаше през прозорец, с дървения перваз — напластен от стопения восък, самата бяла свещ примигваше от едната страна. Зад прозореца — затрупана с пепел земя, осеяна с кости от всякакъв вид. Пресегна се и ръката му стисна дълга тежка кост, издърпа я. Заработи бързо, измъкна колкото можа кости, които да минат през реещия се прозорец, избираше винаги едри. Представа нямаше от какви зверове са костите, но щяха да свършат работа.

Щом струпаната на пътя бяла прашна купчина го задоволи, Бийк затвори прозореца и отвори очи. Капитанът стоеше пред конюшнята и му даваше знак.

Бийк махна с ръка в отговор, после се обърна и поднесе към костите пурпурната свещ. Те се вдигнаха над пътя като пера, лъхнати от порив на вятъра, и щом магът забърза към чакащата Фарадан Сорт, го последваха, зареяни на височината на кръста му над земята.

Капитанът отново се скри в конюшнята, преди Бийк да стигне дотам, после се появи с конете тъкмо когато той спря пред широката двукрила врата.

Ухилен, Бийк влезе вътре — костите го последваха. Надуши чудесния мирис на плесен, на конска пот, кожа, тор и опикана слама. Разпръсна костите, по няколко във всяка ясла, след това духна пурпурната свещ. Отиде до купчината слама в единия край, затвори очи да запали оранжевата и се изплю в сламата.

Излезе при капитана и й каза:

— Вече можем да тръгваме.

— Това ли е всичко?

— Да. Ще сме на хиляда разтега, преди Телланн да пламне…

— Пожар?

— Да, капитане. Ужасен пожар — те дори няма да могат да се доближат — ще гори бързо, но само там, а на заранта ще има само пепелища.

— И овъглени кости, които може да са от коне?

— Да, сър.

— Добре се справи тази нощ, Бийк — каза Фарадан Сорт и се метна на гърба на единия кон.

Почувствал се невероятно олекнал, Бийк скочи на другия и с гордост погледна назад, към останалите седем животни. Прилични животни, просто лошо гледани. Толкова по-добре за тях, че ги открадваха. Малазанците знаеха как да се грижат за конете си в края на краищата.

После погледна намръщено стремената си.

Капитанът правеше същото със своите.

— Какво е това? — изсъска тя.

— Счупени ли са?

— Не, доколкото виждам. А и твоите са същите като моите. Що за глупак ги е измислил тия?

— Капитане, не мисля, че ледерийската конница ще ни притесни особено, нали?

— Прав си, Бийк. Е, да потегляме. С малко късмет може и да не си счупим вратовете по този път.

Бащата на мъжа, наричан Троутслитър, често разказваше истории за завоюването на Ли Хенг от императора, много преди Келанвед да стане император на каквото и да било. Вярно, беше узурпирал владението на Мок на остров Малаз и се беше провъзгласил за островния владетел, но откога остров Малаз бе нещо друго освен жалко убежище на пирати? Малцина на континента обръщаха голямо внимание на такива неща. Нов тираничен престъпник на мястото на стария тираничен престъпник.

Завладяването на Ли Хенг бе променило всичко това. Не беше имало никакъв флот, струпан при устието на реката североизточно от града. Всъщност нямало нищо, което да предизвести щурма. Вместо това в една хубава пролетна сутрин, не по-различна от безброй други такива сутрини, бащата на Троутслитър заедно с хиляди други сърцати граждани забелязал, при едно случайно поглеждане към Вътрешния център, където се издигаше дворецът на Закрилницата, неочаквано и необяснимо присъствие на странни фигури по стените и бойниците. Ниски, с широки рамене, облечени в кожи и държащи криви мечове и брадви. И с костени шлемове.

Какво се било случило с прехвалената Гвардия? И защо от казармите в двора и при парадния терен се виел дим? И наистина ли били видели самата Закрилница да пада от Високата кула до Градския храм в самия център?

Някой бил отсякъл главата на Ли Хенг в двореца. Немрящи воини стояли на стража по стените, а скоро след това се появили хиляди от тях от портата на Вътрешния център, за да окупират града. Домашната армия на Ли Хенг, след петдесетина самоубийствени схватки, капитулирала същия ден. Келанвед вече властвал над града-държава и служители и благородници коленопреклонно му се заклели във вярност, а трусът от това завоевание разтресъл прозорците на дворците по целия континент Кюон Тали.

„Това, сине, беше пробуждането на Логрос Т’лан Имасс. Немрящата армия на императора. Бях тук, по улиците, и видях със собствените си очи онези страховити воини с дълбоките им очни кухини, изпънатата разкъсана кожа, сноповете изсъхнала избеляла коса. Казват, сине, че Логрос винаги са били там, под пропадите на Рийчър. Може би в Дълбокия процеп, може би не. Може да са просто прахта, навявана от запад всеки проклет ден и всяка проклета нощ — кой може да каже? Но той ги пробуди, той ги командваше и ти казвам, в онзи ден всеки владетел в Кюон Тали видял лице на череп в огледалото си, да… Флотата дойде по-късно, под командата на трима луди — Кръст, Урко и Нок, — но първото лице, което стъпи на брега, не беше никое друго, а Въслата и ти знаеш коя стана тя, нали?“

Знаеше, и още как. Командването на Т’лан Имасс не спря ножа в гърба, нали? Да командваш хиляди, десетки хиляди. Да командваш чародеи и имперски флотилии. Да държиш в ръката си живота на милион граждани. Истинската власт изобщо не беше това. Истинската власт бе ножът в ръката, ръката зад гърба на глупак.

„Егалитарното затъване. Ето ти, тате, стара пича въшко, две думи, които никога не си чувал от петдесетината души, които си познавал в своя дълъг и безсмислен живот. Рисуване на грънци, виж, това му се вика безполезно умение, защото грънците не оцеляват и всички хубави образи стават накрая на чирепи по чакълести плажове, в пълнежа между стените, по нивите на селяците. И съвсем вярно е, нали, тате, че изпеченото от самия теб «Пришествие на логросите» не стана чак толкова популярно.“

Обикалянето на пещта в деня за печене не беше бъдещето, за което мечтаеше. „Но можеш да нарисуваш мен и да го наречеш «Пришествието на убиеца». Образът ми да краси погребални урни — на онези, които са паднали под ножа, разбира се. Колко лошо, че така и не разбра света достатъчно добре, за да ме почетеш. Избраната ми професия. Моята война срещу неравенството в това окаяно, зло съществуване. А да заличиш името ми от родовата книга, виж, това наистина бе незаслужено.“

Четиринайсетгодишен, Резача на гърла се озова в компанията на потайни мъже и жени. „Защо“ и „как“ още тогава станаха неуместни. Бъдещето му беше предопределено в отмерени стъпки и дори боговете не можеха да го отклонят от тази пътека.

От време на време се замисляше за старите си учители. Всичките мъртви, разбира се. Въслата се бе погрижила за това. Не че смъртта означаваше провал. Агентите й се бяха провалили в издирването на Троутслитър в края на краищата и той се съмняваше, че е единственият, изплъзнал се от Ноктите. Чудеше се също така дали всъщност още е на пътеката — както беше откъснат от Малазанската империя. Но беше търпелив човек. Избралият тази професия трябва да е търпелив в края на краищата.

„Все пак адюнктата помоли за вярност. За служба на неизвестна кауза. Ще останем незасвидетелствани, така каза. Това ме устройва чудесно. Точно така убийците вършат своя занаят.“ Тъй че бе готов да върви с нея и с тази ръчкана от Опонн армия от жалки глупци. Засега.

Стоеше скръстил ръце и леко изгърбен, подпрян на стената, и от време на време усещаше допира, лек като миша лапичка на гърдите си, докато почти равнодушно гледаше ставащото в личните покои на Брулиг.

Жалкият „владетел“ на шейките се потеше и никакво количество от любимия му ейл не можеше да усмири треперенето на ръцете му, докато седеше свит на стола си с високия гръб, забил поглед в халбата, която стискаше, вместо в двете жени в броня, които стояха пред него.

Лостара Юил според Троутслитър беше с доста по-хубава външност, отколкото Т’амбър преди. Или най-малкото повече подхождаше на личния му вкус. Татуировките парду бяха сласт, изписана на кожата й, а закръглената й фигура — неуспешно прикрита от бронята — се движеше с изяществото на танцьорка (когато се движеше, нещо, което сега не правеше, макар че и сега обещанието за елегантност бе непогрешимо). Адюнктата, горката жена, изпъкваше в мрачен контраст. Като обречените да тънат в сянката на по-привлекателните си приятели, тя понасяше сравнението с всички присъщи белези на безразличието. Но Троутслитър, опитен в съзирането на неизречени истини, можеше да долови болката, която нанасяше тази невзрачност, и това бе човешка истина, ни по-малко, ни повече горчива от всички други човешки истини. Лишените от красота го компенсираха по други начини, формалните, но изкуствени начини, свързани с ранг и власт, и точно така стояха нещата по целия свят.

„Разбира се, когато най-сетне получиш тази власт, е все едно колко си грозен, можеш да се сближаваш с най-добрите.“ Може би това обясняваше присъствието на Лостара до Тавори. Но Троутслитър не беше напълно сигурен в това. Не мислеше, че са любовници. Не беше дори убеден, че са приятелки.

В редица до стената вдясно от вратата стояха останалите от свитата на адюнктата. Юмрук Блистиг с грубоватото му широко лице, помръкнало и унило като от някакво духовно изтощение. „Не е добре, адюнкта, да държиш до себе си човек като него — той изцежда живот, надежда, вяра. Не, Тавори, трябва да се отървеш от него и да повишиш нови Юмруци. Фарадан Сорт. Мадан’Тул Рада. Фидлър. Не и капитан Кайндли обаче, да не си и помислила за това. Освен ако не държиш да ти се стовари истински бунт на главата.“

Бунт. Ето, че го каза. Помисли си го всъщност, но беше почти същото. Да оформиш думата означава да събудиш възможността, все едно да се порежеш, за да предизвикаш гнойта. Ловците на кости сега ветровете ги бяха отвели и това бе ужасен риск. Подозираше, че в края на тази странна кампания войниците ще потекат обратно съвсем малобройни. Ако изобщо се върнеше някой.

„Незасвидетелствани. На повечето войници тази идея не им допада. Вярно, направи ги корави, когато им го каза — но тази свирепост не може да трае дълго. Желязото е твърде студено. Вкусът му е твърде горчив. Богове, виж само Блистиг, за да разбереш колко е вярно.“

До Блистиг стоеше Уидал, ковачът мекрос — „мъжът, заради когото отидохме в град Малаз, да го вземем, а все още не знаем защо. О, кръв има в сянката ти, нали? Малазанска кръв. На Т’амбър. На Калам. Може би на Бързия Бен също.“ Троутслитър още не беше видял Уидал да говори с войник. С нито един. Никаква дума на благодарност, никакво извинение за пожертван живот. Беше тук, защото адюнктата се нуждаеше от него. За какво? „Ха, не че тя говори, нали? Не и нашата затворена в себе си Тавори Паран.“

Вдясно от Уидал стоеше Банашар, низвергнат върховен жрец на Д’рек, стига слуховете да бяха верни. Още един пътник в тази проклета армия от ренегати. Но Троутслитър знаеше предназначението на Банашар. „Пари. Хиляди, десетки хиляди монети. Той е нашият платец, а всичкото сребро и злато в кесиите ни е откраднато отнякъде. Така трябва да е. Никой не е толкова богат. Явният отговор? Ами, какво да кажем за съкровищницата в храма на Червея на есента?“

„Моли се на Червея, плащай на армия недоволни бунтари. Всички вие, вярващи, някак си се съмнявам, че това го е имало в молитвите ви.“

Горкият Брулиг имаше малко съюзници в покоите си. Източникът на страст за Балм, тази капитанка на капера „Немряща благодарност“ Шурк Елале, и първият й помощник-капитан Скорген Кабан Хубавия. И никой от двамата не изглеждаше готов да скочи на страната на Брулиг в ямата за юмручен бой.

Тази Шурк обаче бе адски наблюдателна. Може би доста по-опасна от узурпатора на този боклучарски остров.

Адюнктата обясняваше, на прилична търговска реч, новите правила за управление на Втори девичи форт и с всяка нейна фраза изражението на Брулиг ставаше все по-унило.

Забавно, стига да си склонен към язвителен хумор.

— Кораби от нашия флот — обясняваше тя в момента — ще влизат в залива за продоволствие. Един по един, тъй като няма да е добре гражданите ви да изпадат в паника…

Шурк Елале изсумтя. Беше придърпала стола си настрана, почти пред стената, на която се беше облегнал Троутслитър, за да вижда по-добре и домакина, и гостите. До нея Скорген пълнеше тумбака си с любимия ейл на Брулиг с халба в едната ръка; показалецът на другата проучваше дълбините на нацепеното му розово-червено ухо. Беше подхванал серия от оригвания, всяко придружено от тежка въздишка, и това продължаваше вече камбана време без никакъв знак, че ще свърши. Цялата стая вонеше на киселия му дъх.

Презрителното сумтене на капитана привлече вниманието на адюнктата.

— Разбирам нетърпението ви — каза с хладен тон Тавори — и не се съмнявам, че желаете да напуснете. За съжаление трябва да говоря с вас и ще го направим скоро…

— След като опишете подробно скопяването на Брулиг имате предвид.

Шурк повдигна дългия си крак, преметна го върху другия, скръсти ръце в скута си и се усмихна мило на адюнктата.

Безцветните очи на Тавори я изгледаха продължително, после тя се обърна към свитата си.

— Банашар.

— Адюнкта?

— Какво й е на тази жена?

— Тя е мъртва — отвърна бившият жрец. — Некромантско проклятие.

— Сигурен ли си?

Троутслитър се покашля.

— Адюнкта, Детсмел каза същото, когато я видяхме долу в кръчмата.

Брулиг беше зяпнал Шурк с опулени очи и увиснала челюст.

Скорген Кабан до Шурк изведнъж взе да се мръщи и очите му зашариха из стаята. После извади пръста, с който бърникаше в ухото си, и заоглежда жълтата кал по него. А след това го облиза.

— Е — въздъхна Шурк Елале и погледна Тавори, — направихте го все пак, нали? Уви, цената на тази тайна е най-нищожната от всичко, а именно — суета. Значи, ако притежавате някакъв тесногръд фанатизъм по отношение на немрящите, ще ми се наложи да променя оценката си за вас, адюнкта. И за пъстрата ви компания.

За изненада на Троутслитър Тавори се усмихна.

— Капитане, Малазанската империя познава добре някои немрящи, въпреки че малко от тях притежават вашите многобройни чарове.

„Богове подземни, флиртува с този благоуханен труп!“

— Многобройни, и още как — измърмори Банашар и доста неучтиво не предложи уточнение. „Проклети от Гуглата жреци. За нищо не ги бива.“

— Все едно — продължи Тавори, — нямаме никакви предразсъдъци по този въпрос. Извинявам се, че поставих въпрос, довел до това разкритие. Просто бях любопитна.

— Аз също — отвърна Шурк. — Тази ваша Малазанска империя — имате ли някаква конкретна причина да нахлуете в Ледерийската империя?

— Останах с разбирането, че този остров е независим…

— Така е, след едурското завоевание. Но вие едва ли сте дошли, за да завземете един жалък остров. Не. Просто го използвате за база за нападения на континента. Така че позволете да попитам отново — защо?

— Нашият враг — заяви адюнктата, вече без никаква насмешка, — са Тайст Едур, капитане. Не ледериите. Всъщност готови сме да окуражим едно всеобщо въстание на ледериите…

— Няма да го получите — прекъсна я Шурк Елале.

— Защо не? — попита Лостара Юил.

— Защото случайно харесваме нещата такива, каквито са. Повече или по-малко.

След като никой не проговори, тя се усмихна и продължи:

— Едурите може да са свалили владетелите в нелепия им полудовършен дворец в Ледерас. И може да са унищожили няколко ледерийски войски на път към столицата. Но няма да намерите чети примиращи от глад бунтовници в горите, които да мечтаят за независимост.

— Защо не? — повтори навъсено Лостара със същия тон.

— Те завладяха, но ние спечелихме. О, съжалявам, че Техол Бедикт не е тук, защото е доста по-добър в обясняването на нещата, но позволете ми да опитам. Ще си представя, че Техол седи тук, за да ми помага. Завоевание. Има различни видове завоевания. Значи, имаме Тайст Едур, които командват тук-там, елита, чиято дума е закон и не се оспорва. В края на краищата магията им е жестока, присъдите им са хладнокръвни и ужасно опростени. Те всъщност са над закона — така, както ледериите разбират понятието…

— А те как разбират понятието за закон? — настоя Лостара.

— Ами, система от съзнателно неясно определени правила, за да избегне които, ако се наложи, човек си наема адвокат…

— Вие, Шурк Елале, каква бяхте, преди да станете пират?

— Крадец. Наела си бях няколко адвокати навремето. Все едно, имах предвид следното. Едурите управляват, но било поради невежество или от безразличие — а нека си го кажем, без невежество нямаш безразличие — не се интересуват особено от ежедневното администриране на империята. Тъй че точно този апарат си остава ледерийски и напоследък е още по-малко регулиран, отколкото беше преди. — Усмихна се отново и поклати крак. — Колкото до нас, по-нисшите слоеве, ами за нас нищо не се е променило. Оставаме си бедни. Затънали в дългове и удобно нещастни, и, както може би щеше да каже Техол, нещастни в своето удобство.

— Значи дори ледерийските благородници не биха посрещнали с радост промяна на сегашния ред — каза Лостара.

— Те най-малко.

— А императорът ви?

— Рулад ли? Доколкото е известно, той е луд и ефективно изолиран при това. Империята се управлява от канцлера, а той е ледериец. Беше канцлер и по времето на крал Дисканар и остана там, за да гарантира преходът да мине гладко.

Блистиг изпъшка и се обърна към Тавори.

— Морските пехотинци, адюнкта…

И Троутслитър разбра и убийствен мраз стегна сърцето му.

„Изпратихме ги, като очаквахме да намерят съюзници, да вдигнат страната на войнствена ярост. Но няма да го получат.“

„Цялата проклета империя ще се вдигне, да. За да разкъса нашите гърла.“

„Адюнкта, ти го направи отново.“

15.

Юмрукът се стовари върху масата, блюда заподскачаха, плъзнаха се по плота и спряха, бокалите се раздрънчаха.

Разтреперан, с изтръпнала от удара ръка, Томад Сенгар бавно се отпусна назад.

Пламъците на свещите се успокоиха, нетърпеливи да донесат отново радост с ясножълтата си светлина, която все пак бе оскърбление за горчивия гняв на едура.

Съпругата му срещу него поднесе към устните си копринена кърпа, попи ги, остави кърпата на масата и каза:

— Страхливец.

Томад трепна и извърна очи към варосаната стена вдясно. И очите му зашариха по различните накачени по нея предмети, за да намерят някое място с по-малко… болка. По петната под тавана, начертали смътни карти. Варта се беше надигнала и издула, подровена от непрекъснатия теч.

— Няма да го видиш — каза Урут.

— Той няма да ме види — отвърна Томад, но не беше потвърждение. Беше язвителен отговор.

— Един отвратителен мършав ледериец, който спи с момченца, те е надвил, съпруже. Застанал е на пътя ти и ти си готов да се напикаеш от страх. Не го отричай — страх те е погледа му да срещнеш дори. Предал си последния ни син.

Устните на Томад се извиха в ръмжене.

— На кого, Урут? Кажи ми. Канцлер Трайбан Гнол, който наранява деца и нарича това любов? — Погледна я, без да е готов да признае дори на себе си усилието, което му струваше това. — Врата му ли да счупя за теб, жено? По-лесно, отколкото да скършиш сух клон. Какво ще направят телохранителите му според теб? Ще стоят настрана?

— Намери съюзници. Нашите…

— Нашите са глупци. Размекнали са се от леност, заслепени са от несигурност. Те са по-изгубени и от Рулад.

— Днес имах посетител — каза Урут, докато си допълваше бокала от гарафата с вино, която едва не се бе прекатурила при внезапния изблик на Томад.

— Радвам се за тебе.

— Естествено. Един К’риснан. Дойде да ми каже, че Брутен Трана е изчезнал. Подозира, че Карос Инвиктад — или канцлерът — са наложили възмездието си. Че са убили Брутен Трана. Оцапали са ръцете си с кръв на Тайст Едур.

— Може ли твоят К’риснан да го докаже?

— Опитва, но признава, че не храни голям оптимизъм. Но не това исках да ти кажа.

— Аха. Значи смяташ, че съм безразличен към проливането на едурска кръв от ръцете на ледерии?

— Безразличен ли? Не, съпруже. Безпомощен. Ще ме прекъсваш ли още?

Томад замълча, но не от примирение, а защото нямаше повече какво да каже. На нея. На никого.

— Добре. Искам да ти кажа едно. Убедена съм, че този К’риснан лъже.

— За кое?

— Убедена съм, че той знае какво е станало с Брутен Трана, и че дойде при мен, за да се добере до женския съвет и до тебе, съпруже. Първо да прецени реакцията ми към новината в момента на получаването й, след това да прецени по-обмислената ни реакция през следващите дни. Второ, като изрази подозрението си, макар и фалшиво, той се опита да подсили омразата ни към ледериите. И нашата жажда за мъст, с което да продължи тази задкулисна вендета, която, предполага се, ще отвлече вниманието на Карос и Гнол.

— Тоест докато вниманието им е отвлечено, те да не усетят някоя по-голяма заплаха — която трябва да има нещо общо с мястото, където се е дянал Брутен Трана.

— Много добре, съпруже. Може и да си страхливец, но не си глупав. — Замълча и отпи. — Това поне е нещо.

— Колко още ще ме мъчиш, жено?

— Колкото трябва.

— Ние не бяхме тук. Преплавахме половината от този проклет свят. Връщаме се и заварваме, че заговорът е победил, властва и е добре окопан. Върнахме се, за да разберем, че сме загубили последния си син.

— Значи трябва да си го спечелим отново.

— Нищо не е останало за спечелване, Урут. Рулад е луд. Измяната на Нисал го е прекършила.

— По-добре, че тая кучка я няма, отколкото да стои на пътя ни. Рулад повтаря грешките си. С нея направи същото, каквото и с роба, Удинаас. Не можа да се научи.

Томад се усмихна горчиво.

— Не можа да се научи. Като всички нас, Урут. Разбрахме каква отрова е за нас Ледер. Предвидихме добре заплахата и затова тръгнахме да я завладеем и с това да премахнем тази заплаха завинаги. Или поне така си мислехме.

— А тя ни погълна.

Той отново извърна очи към стената вдясно, където на желязна кука висеше сноп фетиши. Пера, ивици тюленова кожа, нанизи от раковини, зъби от акула. Жалките опърпани останки от три деца — единственото, което им напомняше за живота им.

На някои не им беше мястото тук, защото синът, на когото принадлежаха, беше отхвърлен, животът му бе заличен, все едно никога не го е имало. Ако Рулад ги видеше, дори връзката на синовната кръв нямаше да спаси живота на Томад и Урут. Трул Сенгар — самото име бе анатема, престъпление, наказанието за изричането му беше смърт.

Все едно им беше и на двамата.

— Най-коварна отрова, наистина — продължи Урут и погледна бокала си. — Ние дебелеем. Воините се напиват и спят в леглата на ледерийски курви. Или лежат в несвяст в бърлогите с дъранг. Други просто… изчезват.

— Връщат се у дома — отвърна Томад и едва потисна жегващата болка от тази мисъл. — У дома. Преди всичко това.

— Сигурен ли си?

— Какво намекваш?

— Карос Инвиктад и неговите Патриотисти не спират денонощната си тирания над хората. Всеки ден извършват арести. Кой може да каже, че не са арестували и Тайст Едур?

— Не биха могли да го скрият, жено.

— Защо не? След като Брутен Трана го няма, Карос Инвиктад прави каквото му скимне. Никой вече не стои над рамото му.

— Той и преди правеше каквото му скимне.

— Не можеш да знаеш това, съпруже. Нали? Какви задръжки — истински или въображаеми, все едно — си е налагал Карос Инвиктад, докато знаеше, че Брутен Трана го наблюдава?

— Знам какво искаш — отвърна с ръмжене Томад. — Но кой е виновен за всичко това?

— Това вече е без значение. — Изгледа го внимателно. „От какво я е страх?“ — зачуди се той. От поредния неудържим изблик на гняв? Или от много по-прозрачен израз на отчаянието му?

— Не разбирам как можеш да твърдиш това. Той прати синовете ни да донесат меча. Това решение обрече всички тях. Всички нас. И виж, седим сега в двореца на Ледерийската империя, гнием в мръсотията на ледерийското изобилие. Нямаме защита срещу леността и апатията, срещу алчността и упадъка. Тези врагове не падат под меча, не бягат пред вдигнатия щит.

— Ханан Мосаг е единствената ни надежда, съпруже. Трябва да идеш при него.

— Да заговорнича против нашия син?

— Който е обезумял, както сам каза. Кръвта е едно — каза Урут и бавно се наведе към него, — но сега говорим за оцеляването на Тайст Едур. Томад, жените са готови — готови сме от дълго време.

Той се взря в нея, зачуден коя е тази жена, това студено, ледено същество. Може би наистина беше страхливец в края на краищата. Когато Рулад прокуди Трул, не каза нищо. Но пък и Урут си замълча. А заговорът му? С Бинадас? Намери Трул. Моля те. Намери най-смелия между нас. Спомни си родословието на Сенгар, сине. Първите ни крачки на този свят. Повели легион по тази камениста земя, верни слуги на Скабандари. Кой първи проля андийска кръв в деня на измяната? Онова е нашата кръв. Онова — не това.

Така че Томад бе отпратил Бинадас. Изпратил бе сина си на смърт. „Защото нямах волята да го направя сам.“

„Страхливец.“

Без да откъсва очи от него, Урут отново напълни бокала си.

„Бинадас, сине мой, твоят убиец чака благоволението на Рулад. Това стига ли?“

Като стар глупак, заложил веднъж на живота на смъртни, Блудния се луташе из коридорите на съживена власт и мърмореше до безкрай литанията си от пропуснати възможности и грешни избори. Издишването на магия извръщаше погледите на онези, които подминаваше, стражи пред всевъзможните входове и пресечки, забързаните слуги, водещи губещата си битка с рухващата резиденция, известна с името (вече с ирония) „Вечния домицил“. Виждаха, без да виждат, и никакъв образ не оставаше в умовете им, след като ги подминеше.

Блудния го забравяха по-лесно от всеки призрак. Но не толкова лесно, колкото би му харесало. Сега той имаше поклонници, с цената на око, обвързващо него и силата му, воюващо с волята му под маската на вяра. Разбира се, всеки бог знаеше за тази война — това покваряване, изглежда, бе основната цел на всеки жрец. Принизяване на святото в ежедневния свят на смъртни съперничества, политики и игри на власт и манипулиране на толкова хора, колкото са поклонниците. А, и да, трупането на богатство, било то в земя или пари, било в раздаването на присъди или в събирането на души.

Измъчван от такива мисли, Блудния пристъпи в тронната зала и безшумно зае обичайното си място до една от стените, между двата огромни гоблена, точно толкова незабележим, колкото сцените, извезани в рамките им — образи, сред които можеше да се открие една фигура, която силно наподобяваше Блудния.

Канцлерът Трайбан Гнол — с когото Блудния делеше ложе, щом изгодата го наложеше — стоеше пред отпуснатия в трона си като преситено от богатство и безумие чудовище Рулад. Един от телохранителите на канцлера бе надвиснал зад гърба му, на две стъпки зад него, отегчен, докато господарят му изреждаше числа. Изреждаше за пореден път в детайли усилващия се спад на хазната.

Тези заседания, разбра с известно възхищение Блудния, представляваха съзнателно усилие, целящо да изтощи императора още повече. Приходи и загуби, разходи и рязък ръст на дълговете, трупащи се в монотонен ритъм като сили, подготвящи се да наложат обсада. Атака, срещу която Рулад не разполагаше със защита.

Щеше да се предаде, както винаги. Да отстъпи цялото управление на канцлера. Ритуал толкова изнервящ за гледане, колкото за изтърпяване, но Блудния не изпитваше никаква жал. Едурите бяха варвари. Като деца пред цивилизованото лукавство.

„Защо идвам тук ден след ден? Какво очаквам да видя? Окончателното рухване на Рулад? Ще ме зарадва ли това? Ще ме забавлява ли? Колко мизерни са станали вкусовете ми!“

Огледа императора. Потъмнели, зловещо проблясващи монети в ритъма на смътно отражение, което се усилваше и гаснеше с дъха на Рулад; черната кръвна закана на дългото право острие на меча с връх, забит в мраморния подиум, посивялата костелива ръка, стиснала увитата със златна жица дръжка. Изпружен в своя трон, Рулад наистина представляваше въплътена метафора. Брониран в богатства и въоръжен с меч, който носеше едновременно безсмъртие и унищожение, неуязвим на всичко освен на собствената си усилваща се лудост. Паднеше ли Рулад, щеше да е отвътре навън, Блудния беше убеден.

Измъченото лице издаваше тази истина в порой от подробности, от срасналите белези на предишни поражения, към които, по силата на това, че ги бе преживял, той беше безразличен, до уроците, които те може би съдържаха за него. Нашарена пъпчива плът, горчива пародия на отдавна изгубено богатство. Хлътнали очи, в които се таеше отчаяната немощ на духа му, дух, който понякога прозираше иззад лъскавата им чернота и надаваше оттам безмълвния си вой.

Тръпки пробягваха по това грозно лице, вълни под петнистата кожа, шествие от изражения, мъчещи се да се изтръгнат от плена на императорската маска.

Докато гледаше Рулад на трона, можеше да разбере лъжата за простота, която властта нашепва в ухото на притежаващия я. Лъстив глас, подканящ към носещото наслада и доволство отстъпление от бъркотията на живота към яснотата на смъртта. Така се разбулвам, шепнеше властта. Разголвам се от всички маски. Аз съм заплаха, а ако заплахата не стигне, тогава действам. Като косата на жътвар.

Лъжата за простота. Рулад все още вярваше в нея. В това, че не е по-различен от никой друг владетел, през всеки век и навсякъде, където хората се събират, за да създадат общото, благото на общността с неговата нужда от организираност и разделение. Властта е насилие — в своята закана и в своето действие. Властта не се интересува от благоразумие, от справедливост, от състрадание. Тя всъщност е пълното отрицание на тези неща — смъкне ли се булото на заблудата, се разкрива тази единствена истина.

А на Блудния му беше омръзнало от нея. От всичко това.

Маел веднъж бе казал, че отговор няма. За никое от тези неща. Казал бе, че нещата просто били такива и винаги ще са такива, и че единственото облекчение, което може да се намери, е, че цялата власт, колкото и да е огромна, колкото и да е централизирана, колкото и да е тиранична, накрая ще се самоунищожи. Забавното в този момент било да видиш изненадата на лицата на упражняващите я.

Такава отплата бе твърде горчива според Блудния. „Липсва ми способността на Маел за хладна, бездънна преценка. Нямам и прословутото му търпение. Нито избухливия му понякога нрав, впрочем.“

Никой Древен бог не беше сляп за глупостта на властниците по многото светове. Стига изобщо да беше способен да мисли, разбира се, а за някои това съвсем не беше сигурно. Аномандър Рейк я разбираше съвсем ясно и затова бе обърнал гръб на мащабността й, бе предпочел да се съсредоточи върху конкретни дребни конфликти. И отричаше поклонниците си, толкова тежко престъпление спрямо тях, че те просто отхвърляха това, без да се замислят. Оссерк, от друга страна, заявяваше своето отрицание на тази безнадеждна истина, опитваше се непрекъснато и всеки път се проваляше. За Оссерк самото съществуване на Аномандър Рейк се бе превърнало в безсъвестно оскърбление.

„Драконъс — о, виж, той не беше глупак. Щеше да се отегчи от тиранията си — стига да бе живял достатъчно дълго. Още се чудя дали всъщност драговолно не е приел унищожението си. Да загине от меч, изкован от собствените му ръце, да види най-обичната си дъщеря да стои отстрани, да гледа и да остава сляпа за нуждата му… Драконъс, как си могъл да не изпиташ отчаяние заради всичко, за което си бленувал?“

„И Килмандарос. Виж, на нея й допадаше идеята за… простота. Непоклатимата правота на юмрука й бе достатъчна за нея. Но пък виж докъде я отведе?“

„А какво да кажем за К’рул? Виж, той беше…“

— Спри! — кресна изведнъж Рулад и се наведе напред, тъмните му очи бяха блеснали в закана. — Какво каза току-що?

Канцлерът се намръщи и облиза набръчканите си устни.

— Императоре, изброявах разходите по ликвидирането на труповете от каторгите…

— Труповете, да. — Ръката на Рулад върху гравираната облегалка на трона потрепери. Той се взря със странна усмивка в Трайбан Гнол и попита: — Какви трупове?

— От флотите, ваше величество. Робите, спасени от остров Сепик, най-северния протекторат на Малазанската империя.

— Роби. Спасени. Роби.

Блудния забеляза объркването на Трайбан Гнол, мигновеното трепване на лицето му, след това… досещането. „Охо, я да видим това!“

— Вашите деградирали родственици, ваше величество. С кръв на Тайст Едур, страдали под тиранията на малазанците.

— Спасени. — Рулад помълча, сякаш за да вкуси думата на езика си. — Кръв на Едур.

— Разредена…

— Кръв на Едур!

— Да, императоре.

— Защо тогава са били в каторгите?

— Осъдени за това, че са пропаднали, ваше величество.

Рулад се сгърчи на трона, поразен сякаш отвътре. Главата му се отметна рязко назад, той се разтрепери. И заговори объркано:

— Пропаднали? Но те са наши родственици. Единствените наши родственици в целия този проклет свят!

— Самата истина, императоре. Признавам, бях донякъде притеснен от решението да ги затворят в онези ужасни килии…

— По чие решение, Гнол? Отговори ми!

Последва поклон, който Блудния знаеше, че скрива доволния блясък в очите на канцлера — умело прикрит.

— Затварянето на пропадналите Едур от Сепик бе по решение на Томад Сенгар, императоре.

Рулад бавно се отпусна.

— И те измират.

— На тълпи, ваше величество. Уви.

— Освободихме ги, за да им нанесем своето наказание. Спасихме ги, за да ги убием.

— Бих казал, че по мое скромно мнение тази съдба е донякъде несправедлива…

— Несправедлива? Мършава змия такава — защо не си ми казал затова досега?

— Императоре, вие не проявявахте никакъв интерес към финансовите детайли…

„О, тук допусна грешка, Гнол.“

— Към какво?!

Ето, че по тила на канцлера изби пот.

— Различните разходи, свързани с тяхното затваряне, ваше величество.

— Те са Тайст Едур!

Нов поклон.

Рулад скри лицето си в длани.

— Едурска кръв… Спасени от робство. И каторга за награда.

Трайбан Гнол се покашля.

— Много от тях са измрели в корабните трюмове, ваше величество. Доколкото разбирам, жестокото отношение към тях е започнало още с напускането на остров Сепик. Какво следва да направя, императоре?

„Колко ловко върна позициите си, Трайбан Гнол.“

— Доведи Томад Сенгар. И Урут. Доведи баща ми и майка ми.

— Сега?

Мечът изстърга по пода и се насочи право в гърдите на Трайбан Гнол.

— Да, канцлер. Веднага.

Трайбан Гнол и охранителят му излязоха почти тичешком. Рулад остана сам в тронната зала, мечът сочеше в празното.

— Как? Как са могли да сторят това? Тези нещастни хора — те са от нашата кръв. Трябва да помисля. — Отпусна меча, намести се на трона, прибра крака. — Как? Нисал? Обясни ми това… не, ти не можеш, нали. Ти избяга от мен. Къде си, Нисал? Някои твърдят, че си мъртва. Къде е тялото ти тогава? Нима си поредният подут труп в канала — онези, които виждам от кулата — да не си от онези, които течението отнася? Казват ми, че си била предателка. Казват ми, че не си предателка. Всички ме лъжат. Знам това, виждам го. Чуй. Всички ме лъжат… — И захлипа, закри устата си с ръка, очите му зашариха отчаяно из празната зала.

Блудния видя как този поглед се плъзна точно над него. Помисли дали да не пристъпи напред, да спре магията, която го скриваше, да каже на императора: „Да, ваше величество. Всички ви лъжат. Но аз не ще ви излъжа. Смееш ли да чуеш истината, император Рулад? Цялата истина?“

— Роби. Това… това е грешно. Томад — тате! — откъде дойде тази жестокост?

„О, скъпи Рулад…“

— Ще си поговорим, тате. Двамата. Насаме. И, мамо, да, ти също. Ние тримата. Отдавна не сме го правили. Да, точно това ще направим. И вие трябва… трябва да не ме лъжете. Не, това няма да го приема.

— Тате, къде е Нисал? — изхлипа. — Къде е Трул?

Можеше ли да се скъса сърцето на един Древен бог? Блудния едва не рухна от покруса, когато жаловитият въпрос отекна из залата. После ехото затихна и остана само тежкият дъх на императора.

След това императорът проговори, вече с много по-твърд глас:

— Ханан Мосаг, ти си виновен за всичко. Ти причини това. На нас. На мен. Ти ме изврати, накара ме да ги отпратя всички. Да намерят противници. Но не, тази идея беше моя, нали? Не мога… не мога да си спомня… толкова лъжи има тук, толкова много гласове, и всички лъжат. Нисал, ти ме остави. Удинаас… ще ви намеря и двамата. Ще заповядам да ви одерат живи, ще слушам писъците ви…

В коридора отекна тропот на ботуши.

Рулад погледна гузно натам и се намести на трона. Изправи оръжието. И когато вратата се отвори, вече седеше озъбен, за да посрещне родителите си.

Десертът пристигна на върха на меча. Цяла дузина гвардейци ледерии, водени от Сирин Канар, нахлуха в частните покои на Томад и Урут Сенгар. С извадени оръжия влязоха в трапезарията и завариха там двамата едури да седят в двата края на дългата маса.

Никой от двамата не помръдна. Никой от двамата не изглеждаше изненадан.

— Станете — изръмжа Сирин, без да може да скрие задоволството си, наслаждението, което изпитваше в този момент. — Императорът заповяда да се явите пред него. Веднага.

Стегнатата усмивка на лицето на Томад сякаш трепна за миг, преди старият воин да се изправи. Урут изсумтя презрително.

— Императорът желае да види майка си? Чудесно, би могъл да помоли.

Сирин я изгледа отвисоко.

— Това е заповед, жено.

— А аз съм върховна жрица на Сянката, нещастен тъпак.

— Изпратен съм тук по волята на императора. Ще станеш, или…

— Или какво? Ще дръзнеш ли да ми посегнеш, ледериецо? Не забравяй къде ти е мястото.

Гвардеецът вдигна ръка.

— Спри! — извика Томад. — Освен ако не искаш плътта ти да бъде откъсната от костите. Съпругата ми е разбудила Сянката и няма да търпи да я докоснеш.

Сирин Канар усети, че трепери. От гняв.

— Тогава я предупреди, Томад Сенгар, за нетърпението на сина й.

Урут бавно допи бокала си, остави го внимателно на масата и се изправи.

— Приберете си оръжията, ледерии. Двамата със съпруга ми можем да отидем до тронната зала в компанията ви или сами. Предпочитанията ми са за второто. Предупреждавам ви обаче: приберете мечовете или ще ви убия всички.

Сирин даде знак на войниците и оръжията се хлъзнаха в ножниците. „Ще си върна за това, Урут Сенгар. Да не забравям мястото си? Добре, щом тази лъжа те устройва, както и мен… засега.“

— Най-сетне ще имаме възможност да кажем на нашия син всичко, което трябва да му се каже — обърна се Урут към Томад Сенгар. — Аудиенция. Каква привилегия.

— Може да ви се наложи да чакате за благоволението му — каза Сирин.

— Нима? Колко дълго?

Ледериецът се усмихна.

— Не аз решавам това.

— Играта не е на Рулад. Твоя е. Твоя и на канцлера.

— Не и този път — отвърна Сирин.

— Убивал съм Тайст Едур и преди.

Тоблакаят оглеждаше опърпаната си ризница от раковини, която бе изпънал на нара. Седефените люспи бяха потъмнели и олющени, между тях прозираха кръпки от дебелата кожена основа, съшити с ивици сурова кожа. Карса Орлонг беше събрал няколкостотин продупчени монети — калаени и буквално без никаква стойност — и явно се канеше да подсили бронята с тях.

Дали това бе жест на подигравка, зачуди се Сеймар Дев. Ясен присмех в лицето на Рулад? Не можеше да го разбере тази Карса Орлонг.

— Разчистих палубата от глупаците — продължи той. — А онези в леса на анибарите? Колкото до ледериите, те са още по-жалки — виж ги как се свиват от страх още сега. Ще обиколя този град, с меча си на гърба, и никой няма да ме спре.

— Говори се, че скоро ще призоват първия кръг претенденти. Разгневиш ли тези хора, Карса, няма да чакаш дълго, преди да се изправиш срещу императора.

— Чудесно — изсумтя той. — Тогава ще обиколя Ледерас като новия му император.

— Това ли искаш? — попита тя изненадано.

— Ако се наложи, за да ме оставят на мира.

Сеймар изсумтя.

— Значи последното, което искаш, е да си император.

Той се изправи и изгледа намръщено ризницата.

— Бягството не ме интересува, вещице. Няма никаква причина да ми забраняват.

— Можеш да излезеш извън този двор и да обикаляш колкото искаш… просто си остави меча.

— Това няма да стане.

— Тогава стоиш тук и бавно полудяваш, докато чакаш благоволението на императора.

— Може би ще изляза с бой навън.

— Карса, те просто не искат да избиваш граждани. Като знаем колко… мм… лесно се обиждаш, молбата им не е неоснователна.

— Това, което ме обижда, е липсата им на доверие.

— Точно така — сопна се тя. — А ти си го спечели напълно, като избиваше едури и ледерии под път и над път. Включително един Преда…

— Не знаех, че е Преда.

— Щеше ли да има разлика? Не мисля. А фактът, че беше брат на императора?

— И това не го знаех.

— И?

— И какво, Сеймар Дев?

— Уби го с копие, нали?

— Той ме нападна с магия…

— Разказвал си ми историята, Карса Орлонг. Ти просто си избил екипажа му. После си отворил с ритник каютата му. После си разбил черепите на телохранителите му. Казвам ти, на негово място и аз щях да прибягна до своя лабиринт — стига да имах такъв, но нямам. И щях да хвърля по теб всичко, което имам.

— Няма смисъл от този разговор — изръмжа тоблакаят.

— Чудесно — заяви тя и стана. — Излизам да намеря Таксилиан. Неговите упорити мании поне са по-малко дразнещи.

— Той ли ти е любовникът сега?

Тя се спря на прага.

— И ако е?

— Радвам се за теб — рече Карса и отново загледа навъсено опърпаната си броня. — Аз бих те разкъсал.

Ревност, към множеството други безумия? Духове подземни!

— Повече склонност бих проявила към Старшия оценител. Уви, той е положил клетва за целомъдрие.

— Онзи умилкващ се монах още ли е тук?

— Още.

— Гаден вкус имаш, вещице.

— Е, не виждам възможен начин да отговоря на такъв коментар.

— Естествено.

Стиснала устни, Сеймар Дев напусна стаята.

Настроението на Карса Орлонг бе отвратително, но изобщо не му хрумна, че тъкмо то придава вкус на разговора му със Сеймар Дев. Тя беше жена, а всяка размяна на думи с жена гъмжеше от всевъзможните й инструменти за изтезание, всеки от които — зареян на самата граница на мъжкото разбиране. С мечовете беше по-просто. Дори опустошителният разгром във война бе нещо по-просто и от най-краткия, най-лекия досег на женско внимание. Това, което го разгневяваше, бе колко му липсва този досег. Вярно, за борците, чакащи императорското благоволение, курви имаше в изобилие. Но нищо фино, нищо истинско нямаше в това.

Трябваше да съществува някакъв среден терен, мислеше Карса. Където размяната да тържествува сред всичките искри и хитрини, които правят нещата по-интересни, без да излага достойнството му на риск. Но все пак беше в достатъчна степен реалист, за да не се надява много, че ще го намери.

Светът бе пълен с оръжия и двубоят беше начин на живот. Може би единственият начин на живот. Беше кървил под камшици и под думи, от пробождания и от погледи. Блъскали го бяха невидими щитове, удряли го бяха с незрими тояги и беше влачил нозе, спънат от веригите на собствените си клетви. И както щеше да каже Сеймар Дев, човек оцелява, като устоява на тази яростна атака, на тази история на тогава и сега. Провалът означаваше падение, но падението не винаги бе синоним на бързата, милостива смърт. По-скоро човек можеше да изпадне в бавен разпад, загубите да се трупат на грамада, докато не свлекат смъртните на колене. Това ги превръщаше в бавни самоубийци.

Успял беше да разбере собствените си капани и в този смисъл навярно все още не бе готов да попадне в чужди, да стъпи погрешно и да изпита шока от болката. Все пак гладът така и не си отиваше. А този смут в душата му бе най-уморителната и гадна причина за толкова киселото му настроение.

Една касапница го решаваше лесно.

„Лишен от любов, воинът търси насилието.“

Карса Орлонг се усмихна, докато стягаше каменния меч над лявото си рамо, и излезе в коридора.

— Чувам те, Байрот Джилд. Искаш да си моята съвест? — Изсмя се горчиво. — Ти, който открадна жената ми.

„Може би си намерил друга, Карса Орлонг.“

— Ще я разкъсам.

„Това не те е спирало преди.“

Но не, това бе само игра. Душата на Байрот Джилд беше затворена в един меч. Тези язвителни думи, изпълнили черепа на Карса, си бяха негови. Лишен от чуждо внимание, сега той копаеше собствените си трапове.

— Май имам нужда да убия някого.

От коридора — в по-широк коридор, след това между колоните, през страничния проход и към северната задна врата на казармения двор. Без да срещне никого по пътя си. Вляво от портата имаше стражева кабина, откъдето се отключваше тежкото мандало.

Седящият вътре ледериец успя да вдигне глава, преди юмрукът на тоблакая да се натресе в лицето му. От смазания нос бликна кръв и нещастникът се строполи в стола си, после се смъкна на пода като чувал с лук. Карса го прекрачи, вдигна мандалото и хлъзна бронзовия лост, за да може да отвори вратата.

В мига, в който прекрачи прага, се възпламени някаква поставена там магическа преграда. Лумнаха пламъци, смътна болка го порази, после пламъците заглъхнаха и изчезнаха. Той тръсна глава да прочисти металния ек на заклинанието от ума си и продължи.

Съвсем малко граждани се мяркаха. Само един забеляза появата му, облещи се, ускори крачка, зави на ъгъла и изчезна.

Тоблакаят си пое дълбоко дъх и тръгна към канала, който бе видял от покрива на казармите.

Внушителна като речна баржа, гигантската чернокоса жена в бледоморави коприни изпълни входа на ресторанта-градина, прикова очи в Техол Бедикт и се понесе напред с решимостта на прегладнял левиатан.

Бъг до него се сви от ужас в стола си.

— В името на Бездната, господарю…

— Хайде, хайде — измърмори Техол. — Прагматизмът, скъпи ми Бъг, в момента трябва да бъде водещото ти, хм, съображение. Намери Хулдо и накарай момчетата му да домъкнат онзи голям диван от кухнята. Побързай, Бъг!

Слугата драсна към кухнята с неприсъща за него бързина.

Жената — оказала се изведнъж в центъра на вниманието, при което разговорите наоколо заглъхнаха — въпреки впечатляващия си обем сякаш се плъзна между благодатно широко разделените маси. В тъмновиолетовите й очи грееше толкова противоречива на неграциозните й пропорции знойна увереност, че, Техол усети притеснително раздвижване в слабините си и пот изби на толкова места по него, че той се размърда неспокойно в стола си и всякакви мисли за храната в блюдото пред него се смъкнаха като ненужни дрехи.

Не вярваше, че е възможно плът да може да се движи в толкова много посоки едновременно. Всяка издутина под коприната сякаш притежаваше своя собствена телесна независимост и в същото време всичките напредваха в цялостен хор от ликуваща сексуалност. Щом сянката й го погълна, Техол изскимтя безсилно и се опита да издърпа погледа си нагоре, над пластовете гънки на корема й, над невероятно високите, издути като торби със зърно гърди — потъна за миг в бездънната цепка между тях — след това, с героично усилие, още по-нависоко до гладкото виме под брадичката й. И още по-високо, с изпънат врат до невъзможно кръглото лице и ярко боядисаните устни — и още нагоре — „Блудния да ми е на помощ“ — до сладките, разбиращи очи.

— Ти ме отвращаваш, Техол.

— Аз… какво?

— Къде е Бъг с онзи проклет диван?

Техол се наведе над масата, после отново се дръпна назад, подведен от инстинкта за самосъхранение.

— Ръкет? Ти ли си това?

— Тихо, глупако. Имаш ли представа колко време ни отне, докато усъвършенстваме тази илюзия?

— Н-но…

— Най-доброто прикритие е подвеждането.

— Подвеждането? О, ами… о, ама разбира се. Ако го поставиш… така… В смисъл целия… По целия този начин. Извинявай, изтървах се. Грешно се изразих, в смисъл…

— Престани да зяпаш циците ми.

— Ще съм единственият, който не зяпа — не остана длъжен той, — а това ще е много подозрително. Освен това кой реши за точно това… отрицание на вечното земно притегляне? Вероятно Ормли — свинските му очички намекват за извратени фантазии.

Бъг се върна с двама от слугите на Хулдо и с дивана. Те го оставиха на пода и припряно се оттеглиха.

Бъг седна на мястото си, поклати глава и въздъхна:

— Ръкет, да не би да си въобразяваш, че жена от твоя калибър вече няма да е в немилост в Ледерас?

— Не, ако изобщо не се показвам навън, нали? Както се оказва, в този град е пълно със саможивци…

— Защото повечето от тях бяха илюзиите на Гилдията — фалшиви самоличности, които можете да приемете, ако необходимостта го наложи.

— Точно така — отвърна тя все едно, че е поставила нещата на място.

Което веднага след това направи със съвършено изящество — отпусна се плавно в огромния диван и просна алабастровите си ръце на облегалката, от което гърдите й се повдигнаха още нагоре и се разтвориха като Портите на прокълнатите.

Техол се обърна към Бъг.

— Съществуват известни закони, свързани със свойствата на физическите тела, нали? Трябва да има такива. Сигурен съм.

— Тя е непокорна жена, господарю. И моля ви, ако обичате, нагласете си одеялото. Там, да, под тази благословена маса.

— Престани.

— Кого или какво по-точно обсъждате? — попита Ръкет с похотлива колкото за две жени усмивка.

— Проклета да си, Ръкет, току-що поръчахме. Бъг плаща, в смисъл, компанията му. А ето, че апетитът ми… ами… той…

— Се измести? — попита тя и съвършените тънки вежди се повдигнаха над разбиращите очи. — Проблемът с мъжете току-що бе изяснен: вашата неспособност да се насладите на повече от едно удоволствие едновременно.

— Нещо, което ти в момента олицетворяваш с ужасно съвършенство. Всъщност колко точно е съвършена тази ваша илюзия? В смисъл, диванът скърца и прочие.

— Не се съмнявам, че гориш от желание да проучиш този труден въпрос. Но най-напред, къде е Хулдо с обяда ми?

— Той само те погледна и излезе да наеме още готвачи.

Тя се наведе над масата и придърпа блюдото му.

— Това ще свърши работа. Особено след жестокия ти опит за хумор, Техол. — Започна да се храни с нелепо изящество.

— Там няма истински вход, нали?

Хапката спря по средата на пътя към отворената уста.

Бъг нещо като че ли го задави.

Техол отри потта от челото си.

— Блудния да ме вземе, започвам да губя ума си.

— Принуждавате ме — каза Ръкет — да ви докажа обратното. — Хапката потъна в устата й.

— Очакваш от мен да се поддам на илюзия?

— Защо не? Мъжете го правят по хиляда пъти на ден.

— Без това светът би спрял да се върти.

— Твоят може би.

— Като стана дума — прекъсна ги припряно Бъг, — вашата гилдия, Ръкет, скоро ще банкрутира.

— Глупости. Разполагаме с повече скрито богатство и от тръст „Свобода“.

— Това е добре, защото те много скоро ще открият, че повечето им тайни активи са така дълбоко подронени, че не само нищо не струват, но и са фатални пасиви.

— Нашето го прехвърлихме извън империята, Бъг. Преди месеци. Още щом разбрахме какво правите двамата с Техол.

— Къде? — попита Бъг.

— Трябва ли да ви го кажа?

— Няма да ви закачаме. Нали, Бъг?

— Разбира се, че не. Исках само да се уверя, че е, хм, изнесено достатъчно далече.

Ръкет присви очи.

— Толкова ли сте близо?

Двамата си замълчаха.

Тя погледна за миг блюдото пред себе си, след което се отпусна назад като жив шлюз, коремът й отново се надигна от сенките на копринените вълни.

— Е, добре, господа. Южен Пайлот. Достатъчно далече ли е, Бъг?

— Горе-долу.

— Този отговор ме изнервя.

— Скоро ще обявя неплатежоспособност по всичко, което дължа — обясни Бъг. — Това ще предизвика огромен финансов срив, който няма да пощади нито един сектор на индустрията и не само тук в Ледерас, а из цялата империя и извън нея. Щом го направя, ще настъпи хаос. Анархия. Може да умрат хора.

— Толкова голяма ли е „Конструкции Бъг“?

— Ни най-малко. Ако беше, отдавна щяха да са ме хванали. Не, има около две хиляди привидно независими малки и средни холдинга, всеки от които е идеално поставен според подлия замисъл на Техол така, че да гарантира убийствения срив. „Конструкции Бъг“ е само първият надгробен камък, който ще се прекатури — а гробището е доста претъпкано.

— Тази аналогия ме изнервя още повече.

— Обаянието ти леко помръква, когато си изнервена — отбеляза Техол. — Моля те, върни си самоувереността, Ръкет.

— Затвори си устата, Техол.

— Във всеки случай — продължи Бъг, — тази среща беше, за да поднесем на теб и на Гилдията последното предупреждение преди срива. Излишно е да казвам, че случи ли се това, ще съм труден за намиране.

Очите й се спряха върху Техол.

— А ти, Техол? И ти ли се каниш да се набуташ в някоя дупка?

— Мислех, че вече не говорим за това…

— В името на Бездната, господарю — измърмори Бъг.

Техол примига, първо към Бъг, после към Ръкет.

— О. Съжалявам. Имаше предвид дали се каня да се крия, така ли? Ами, колебая се. Знаете ли, част от удовлетворението е в това да видиш с очите си цялата бъркотия. Защото независимо как сме се вписали в огромния икономически механизъм на Ледер, най-горчивата истина е, че причините зад този неизбежно предстоящ хаос всъщност са системни. Вярно, ние донякъде ускоряваме нещата, но разпадът — в най-истинския му смисъл — е интегрален недостатък на самата система. Тя може да гледа на себе си като на безсмъртна, изключително приспособима и прочие, но всичко това е едновременно илюзорно и подвеждащо. Ресурсите никога не са безкрайни, въпреки че може да изглежда така. А тези ресурси не включват само суровия продукт на земята и морето. Те включват също така труд, както и фаталната самоувереност на една монетарна система, с нейните условни понятия за стойност — двете сили, към които сме насочили погледите си, между другото. Извади от системата най-низшите класи — лишените от собственост, — за да притиснеш инфраструктурата, а след това извади от пазара твърдата валута, за да ускориш рецесията… Защо сте ме зяпнали така?

Ръкет се усмихна.

— Домогваш се до удобството на научния си анализ, за да ни отклониш от по-жалките си мании. Това, Техол Бедикт, е може би най-ниското ниво, до което си стигал досега.

— Но ние тъкмо започнахме.

— Може би ти се ще да вярваш, че случаят е такъв. Колкото до мен, любопитството ми се изчерпа бързо.

— Но помисли за предизвикателствата, които ни очакват, Ръкет!

Тя се изправи.

— Ще изляза през задния вход.

— Няма да можеш да се мушнеш.

— Уви, Техол, същото важи и за теб, ако ме разбираш. Лек ден, господа.

— Почакай!

— Да, Техол?

— Ами, хм, вярвам, че този разговор ще го продължим на някоя по-късна дата?

— Не мисля да се мотая тук заради това — заяви Бъг и скръсти мускулестите си ръце в израз на… нещо. Отвращение може би. Или пък, помисли си Техол, по-скоро на жалка завист.

— Нищо не е сигурно — отвърна Ръкет. — Освен истината, че някои мъже са склонни да потъват в илюзиите си за величественост.

— О! — измърмори Бъг. — Много мило, Ръкет.

— Ако това не ме беше оставило без думи, щях да кажа нещо — заяви Техол, след като Ръкет се измъкна през вратата.

— Не се съмнявам, господарю.

— Вярата ти ми носи облекчение, Бъг.

— Слаба утеха в сравнение, предполагам.

— В сравнение — съгласи се Техол и кимна. — Е, дали да не се поразходим, стари приятелю?

— Стига облеклото ви да не е обезобразено от неприлични издутини.

— Един момент.

— Господарю?

Техол се усмихна на тревогата, изписала се на лицето на Бъг.

— Просто си я представих заклещена в задния проход на Хулдо. Без да може да се обърне. Безпомощна всъщност.

— Ето на — въздъхна Бъг. — Успя да паднеш още по-ниско.

Имаше една стара гралска легенда, която бе започнала да измъчва Таралак Вийд, въпреки че не можеше да схване добре връзката й с този момент; тук в Ледерас, с Крадеца на живот, който крачеше до него през гъстата тълпа около пазарските сергии срещу канала Квилас.

Гралите бяха древен народ. Племената им бяха обитавали дивите хълмове на Първата империя и беше имало гралски отряди на служба в прочутите армии на Дессимбелакис като следотърсачи, авангардни и ударни части, въпреки че този начин на бой не им подхождал добре. Дори тогава гралите предпочитали своите кръвни войни, проливането на кръв в името на личната чест. Търсенето на възмездие било достойна кауза. Избиването на чужденци било безсмислено опетняване на душата, изискващо мъчителни ритуали на очищение. Нещо повече, такова убийство не носело никакво удовлетворение.

Два месеца преди Големия разгром Ворлок Дювен, повела легиона на Караш в дивите земи на югозапад, изпратила своите седемдесет и четири воини Грал в хълмовете на Тасси, за да започнат кампания за покоряване на племето, което се смятало, че владее този неприветлив район. Гралите трябвало да предизвикат тассите на бой, а след това да се оттеглят, та диваците да ги подгонят по петите и да се натъкнат на подготвената в самия край на височините засада.

Водачът на гралите бил мъдър ветеран от племето бок’ар. Казвал се Сидилак, наричан от мнозина и Змийския език след едно забиване на меч в устата му, който срязал езика му по дължината. Неговите воини, пуснали вече предостатъчно кръв в завоевателните кампании сред пустинните и равнинни народи на юг от Угари, били опитни в намирането на скрити пътеки, отвеждащи в суровите височини, и скоро започнали да се натъкват на груби поселища и скални убежища посред древни руини, което намеквало, че тассите, цивилизовани някога, преди много време са претърпели ужасен упадък.

Привечер на третия ден седем боядисани със синило диваци ударили от засада предните съгледвачи и убили единия, преди да се оттеглят. От четиримата тасси, които паднали в сблъсъка, само един не бил издъхнал от раните си. Езикът на предизвиканите от болката му бълнувания не приличал на нищо от онова, което Сидилак и воините му били чували. Под прашно синята боя тассите физически не приличали на нито едно от околните племена. Високи, жилави, със странно малки длани и ходила, те имали издължени лица, тънки брадички и големи зъби. Очите им били сближени, ирисите жълтеникавокафяви като изсъхнала трева, бялото на гледеца опръскано с толкова много кръвоносни съдове, че изглеждало сякаш може да плаче с червени сълзи.

И сред четиримата тасси признаците на обезводняване били очевидни, а като бойци те били изключително безпомощни с каменните върхове на копията си и дебелите си сопи.

Скоро раненият дивак умрял.

Гралите навлизали все по-навътре и по-нагоре сред хълмовете. Намерили древни тераси, по които някога се отглеждало зърно, но почвата вече била безжизнена, едва можела да подхрани сухи пустинни тръни. Открили зидани с камък канали, които да събират дъждовна вода, която вече не идвала. Глинени чирепи и бели парчета кост хрущели под краката им.

По обед на четвъртия ден се натъкнали на селището на тассите. Десетина схлупени колиби, от които изтичали трима воини с копия, закрещели и се наредили в жалка отбранителна линия пред пет примрели от глад жени и само едно тригодишно момиченце.

Сидилак, ветеранът с двадесет битки зад гърба си, с душа, опетнена с убийството на безчет чужденци, пратил своите грали напред. Битката траяла само няколко удара на сърцето. Когато мъжете тасси паднали, жените се нахвърлили върху гралите, хапели и дращели. Убили и тях, а момиченцето се смъкнало на земята и засъскало като дива котка.

Меч се вдигнал, за да го посече.

Но така и не се спуснал. Поляната изведнъж притъмняла от сенки. Седем ужасяващи хрътки се появили и заобиколили детето, и се появил и мъж. Раменете му били толкова широки, че изглеждал изгърбен, облечен бил в дълга до глезените синкава ризница, дългата му черна коса не била вързана. Хладни сини очи се приковали в Сидилак и мъжът заговорил на речта на Първата империя:

— Те са последните. Не ви осъждам за избиването им. Те живееха в страх. Тази земя — която не е техният дом — не можеше да ги изхрани. Изоставени от Дерагот и тяхната раса, те се провалиха в живот на оцеляване. — Обърнал се и погледнал детето. — Но тази ще я взема.

Сидилак, казваше легендата, усетил тогава как най-черното петно се утаило в душата му. Това, което никой ритуал на очищение не можел да изкорени. Разбрал в този момент мрачната съдба, която му била предопределена, пропадане в лудостта на неутешима скръб. Богът пожелал да вземе последното дете, но то със сигурност било последното. Кръвта на всички други била на ръцете на Сидилак, проклятие, терзание, което само смъртта можела да облекчи.

Но той бил грал. Забранено му било да посегне на живота си.

След тази легенда идваше друга. Описваше дългия път на Змийския език до окончателния край в гонене на въпроси, за които нямал отговори, в патоса на изнурителния му вървеж в Пустинята на мъртвия — царството на падналите грали, — където и най-благородните духове отказвали на душата му кухото оправдание за престъплението му.

Таралак Вийд отказваше да мисли за тези неща. Ехото от онова дете, онова съскащо, не съвсем човешко същество, привлечено в сянката на един бог — с каква цел? Загадка се таеше в легендата, загадка, която никога нямаше да бъде разрешена. Ала той не вярваше, че в сърцето на онзи бог се е таяла милост. Не искаше да мисли за младите женски с малките длани и ходила, с издължени брадички и големи кучешки зъби, с лъскави очи с цвета на степна трева.

Не искаше да мисли за Сидилак и за безкрайната нощ на неговата орис. Воинът с кръв на убиец, зацапала ръцете и душата му. Онзи трагичен глупец нямаше нищо общо с Таралак Вийд, повтаряше си той непрекъснато. Истините не се криеха в смътни подобия в края на краищата, а само в конкретни черти. А никакви общи черти нямаше между него и Змийския език.

— Рядко говориш напоследък, Таралак Вийд.

Гралът погледна Икариум.

— Уплашен съм за теб.

— Защо?

— Не виждам твърдостта в очите ти, приятелю, онази твърдост, която може би никой друг освен отдавнашен спътник е способен да засече. Твърдостта, издаваща твоята ярост. Тя сякаш е приспана и не знам дали дори Рулад може да я събуди. Ако не може, тогава ще умреш. Бързо.

— Ако всичко, което казваш за мен, е вярно — отвърна джагът, — тогава смъртта ми ще е добре дошла. И оправдана във всякакъв смисъл.

— Никой друг не може да надвие императора…

— Защо си сигурен, че аз мога? Аз не владея магическия меч. Не се връщам в живота, ако падна. Това са слуховете, свързани с онзи Тайст Едур, Рулад, нали?

— Когато яростта ти е отприщена, Икариум, нищо не може да те спре.

— А, но изглежда, аз мога.

Таралак Вийд присви очи.

— Да не би това да е промяната, настъпила у теб, Икариум? Да не би спомените ти да са се върнали?

— Мисля, че ако бяха, нямаше да съм тук — отвърна Икариум и спря пред една сергия, предлагаща увити с въже глинени съдове. — Погледни тези вещи тук, Таралак Вийд, и ми кажи какво виждаш. Празни съдове? Или безкрайни възможности?

— Това са само грънци.

Икариум се усмихна.

— Надсмиваш ли ми се, Икариум?

— Нещо ме очаква. Нямам предвид този луд император. Нещо друго. Отговори ми на следното. Как се измерва времето?

— По хода на слънцето, по лунните фази, по въртежа на звездите. И, разбира се, в град като този, с биенето на камбана на определени интервали — изцяло нелепа самонадеяност всъщност, духовно затъпяваща.

— Думи на грал.

— Ето, че наистина ми се подиграваш. Не ти е присъщо, Икариум.

— Биенето на камбани, отрязъците, установени от преминаването на пясък или вода през стеснен съд. Самонадеяност, както казваш. Условно наложено постоянство. Можем ли наистина да твърдим обаче, че времето е постоянно?

— Както би ти отвърнал всеки грал, не е. Иначе сетивата ни лъжат.

— Може би лъжат.

— Тогава сме загубени.

— Допада ми интелектуалната ти войнственост днес, Таралак Вийд.

Крачеха бавно по улицата покрай канала.

— Разбирам твоята обсебеност от времето — каза гралът. — Ти, който си преминавал от век във век, непроменлив, незнаещ.

— Незнаещ, да. Това е проблемът, нали?

— Не съм съгласен. Това е спасението ни.

Помълчаха още няколко крачки. Много бяха любопитните погледи — съжалителни понякога, — които им хвърляха. Претендентите също бяха и обречени в края на краищата. И все пак имаше ли надежда, скрита дълбоко зад тези плахи очи? Трябваше да има. За края на кошмара, наречен Рулад Сенгар, императора на Ледер.

— Без разбиране на времето историята не означава нищо. Следиш ли мислите ми, Таралак Вийд?

— Но ти не разбираш времето, нали?

— Така е. И все пак, мисля си, че… съм проучвал това… многократно. От век на век. С вярата, че едно разкритие на смисъла на времето би отключило собствената ми скрита история. Бих искал да открия истинската му мярка, Таралак Вийд. И не просто мярката му, а самото му естество. Помисли си за този канал и свързаните с него. Водата се изтласква от течение и прилив от реката, след това обикаля из града, само за да се влее отново в реката недалече от мястото, откъдето е дошла тук. Можем да се опитаме да излезем от реката и да изберем своя собствен път, но колкото и прав да изглежда той, накрая отново ще се върнем в тази река.

— Значи, както и с камбаните, водата проследява хода на времето — каза гралът.

— Погрешно ме разбра — отвърна Икариум, но не поясни думите си.

Таралак Вийд се навъси, спря, плю на дланите си и приглади косата си назад. Някъде сред тълпата изпищя жена, но звукът не се повтори.

— Течението на канала не може да промени закона, предопределящ посоката му. Каналът е само отклонение.

— Да, отклонение, което забавя преминаването на водата му. И на свой ред тази вода се променя, като събира боклука на града, през който преминава, и по този начин, щом се върне в реката, е с различен цвят. По-кална, по-замърсена.

— Колкото по-бавен е пътят ти, толкова по-кални са ботушите ти?

— Дори така — съгласи се Икариум.

— Времето изобщо не е това.

— Сигурен ли си? Когато трябва да чакаме, умовете ни се запълват с тиня, произволни мисли, смет. Когато сме тласнати към действие, течението ни е бързо, водата привидно бистра, студена и режеща.

— Бих предпочел да чакаме дълго, Икариум. Тук пред лицето на онова, което предстои.

— Пътят на Рулад? Както искаш. Но ти казвам, Таралак Вийд, това не е пътят, по който аз вървя.

Нови няколко крачки в мълчание.

След това гралът каза:

— Увиват въжето около тях, Икариум, за да ги опазят да не се счупят.

Старши оценителят стоеше сред тълпата на двайсетина крачки от Икариум и Таралак Вийд, спрели се пред грънчарската сергия. Беше скръстил ръце, пръстите му потрепваха. Дъхът му беше рязък и ускорен. Очите му блестяха.

— Да ме умориш ли си решил? — попита Сеймар Дев. — Ако знаех, че тази „разходка“ ще включва дебнене в сянката на джага, щях да си остана в казармите.

— Изборите, които правиш в живота, трябва на всяка цена да са твои собствени, Сеймар Дев. Достатъчно различими от моите или на когото и да било друг. Казано е, че историята на човешкия конфликт е изключително в сблъсъка на очаквания.

— Нима?

— Нещо повече…

— Зарежи го „нещо повечето“, Старши оценител. Компромисът е договарянето на очакване. С твоите своеволни възгледи ние не преговаряме, тъй че целият компромис остава за мен.

— Изборът е твой.

Тя помисли дали да не го удари, но реши, че не държи да прави сцена. Какво им ставаше на мъжете с техните мании?

— Той най-вероятно ще умре, и то скоро.

— Не мисля. Да, съвсем определено не мисля.

Икариум и гралът продължиха обиколката си из тълпата. Старши оценителят ги последва от разстояние. Сеймар Дев въздъхна и тръгна след него. Не й харесваше тази тълпа. Нещо в нея не беше наред. Напрегната, настръхнала. Напрежението се виждаше по лицата, долавяше се във виковете на продавачите, резки и някак отчаяни. Малцина минувачи купуваха, забеляза тя.

— Нещо не е наред.

— Тук няма нищо, което да не може да се обясни с предстояща финансова паника, Сеймар Дев. Макар и да си мислиш навярно, че не забелязвам нищо освен него, уверявам те, че съм оценил състоянието на Ледерас и по индукция — на цялата империя. Надвисва криза. Богатството, уви, не е безкрайно благо. Системи като тази обаче са зависими от допускането за неограничени ресурси. Тези ресурси варират от евтин труд и материали до неутолимо търсене. Това търсене на свой ред зависи от много по-ефимерни ценности, такива като увереност, воля, предвиждана потребност и от блаженството на краткосрочното мислене, всяка от които е уязвима на загадъчни и често необясними влияния. Тук сме свидетели на въздействието на сложно съчетание от фактори, които служат да подронят споменатите ценности. Нещо повече, убеждението ми е, че ситуацията е дирижирана.

Тя не слушаше дрънканиците на Старшия оценител, но последното му наблюдение я върна към действителността.

— Ледерас е под икономическа атака?

— Добре казано, Сеймар Дев. Някой манипулира ситуацията, за да постигне лавинообразен срив, да. Такава е скромната ми преценка.

— Скромна?

— Разбира се, че не. Гледам на собствената си гениалност с ирония.

— С каква цел?

— Ами, за да изглеждам скромен.

— Целия следобед ли ще следим Икариум и неговото пале грала?

— Аз съм единственият жив обитател на Кабал, Сеймар Дев, който е видял със собствените си очи нашия бог. Чудно ли е, че го следвам?

„Бог? Той не е бог. Той е един проклет джаг от Одан, западно от Седемте града. Страдащ заради едно трагично проклятие, но не е ли така с всички тях?“ Една фигура, далече пред Икариум и Таралак Вийд, привлече вниманието й. Висока фигура, поизгърбена, с огромен каменен меч на гърба.

— О, не — промълви тя.

— Какво има? — попита Старшият оценител.

— Той го видя.

— Сеймар Дев?

Но вече беше зад нея, а тя бързаше напред и грубо си пробиваше път през хората. Очаквания? Със сигурност. Компромис? Никакъв шанс.

Един от светилниците беше с повредена клапа и изпускаше гъсти черни струи дим, които се извиваха като змии във въздуха, и кашлицата на Урут отекваше в преддверието като кучешки лай. С гръб към вратата на тронната зала, Сирин Канар стоеше скръстил ръце и следеше с поглед двамата Тайст Едур. Томад Сенгар крачеше напред-назад по пътека, която грижливо отбягваше другите чакащи стражи, макар да се преструваше, че все едно ги няма. Жена му се беше загърнала в сивата си роба толкова плътно, че напомняше на Сирин за присвил крилете си лешояд. Старостта леко бе изгърбила раменете й и усилваше впечатлението за хищна птица, което предизвика усмивка на устните на гвардееца.

— Явно това чакане те забавлява — изръмжа Томад.

— Значи ме гледате все пак.

— Вратата гледам, случайно стоиш пред нея.

Размисляше дали да я отвори с ритник, несъмнено. Усмивката на Сирин се разшири. „Уви, за да го направиш, трябва да минеш през мен, а това няма да направиш, нали?“

— Императорът е много зает.

— С какво? — запита ядосано Томад. — Трайбан Гнол решава всичко в края на краищата. Рулад само седи с оцъклен поглед и от време на време кима.

— Нямате високо мнение за сина си.

Видя, че това опъна нерв — двамата заковаха погледи в него.

— Още по-ниско е за Трайбан Гнол — каза Урут.

Нямаше нужда от повече обяснения. Сирин знаеше много добре какво е мнението им за канцлера — всъщност мнението им за всички ледерии. Сляп фанатизъм, разбира се, още по-лицемерен заради увлечението, с което едурите бяха прегърнали ледерийския начин на живот, колкото и да се присмиваха и да заявяваха своето отвращение и презрение. „Щом сте толкова отвратени, защо все още сучете от цицата, Едур? Имахте своя шанс да унищожите всичко това. Нас. И цялата ни ужасна цивилизация.“ Не, нищо не струваха твърденията на тези двама диваци.

По-скоро усети, отколкото чу драскането на вратата зад себе си и бавно се изправи.

— Императорът ще ви приеме.

Томад рязко се обърна към вратата и Сирин видя как се напрегна лицето на кучия син зад високомерната фасада. Урут отметна наметалото си назад и освободи ръцете си. Страх ли беше това в очите й? Видя как пристъпи и застана до съпруга си, но тази близост сякаш ги напрегна още повече.

Сирин Канар отстъпи встрани и разтвори широко вратата.

— Стойте в оградения с плочки кръг — каза им. — Прекрачите ли го, ще ви надупчат със стрели. Предупреждение няма да има. По заповед на самия император. Сега тръгнете. Бавно.

В същия този момент един Тайст Едур и четирима войници ледерии се приближаваха към градските порти на запотени коне. Пешеходците се пръскаха в паника. Петимата конници бяха покрити с кал, двама бяха ранени. Едурът също — от гърба му стърчеше стрела. Едурът умираше. Умираше вече от четири дни.

Блудния следеше с поглед Рулад Сенгар. Императорът седеше сковано на трона, откакто канцлерът се бе върнал да оповести предстоящото пристигане на Томад и Урут. Страх ли беше разколебал куража на императора, че се бавеше да поиска незабавното им явяване? Не можеше да се разбере. Дори предпазливите въпроси на канцлера не бяха довели до нищо.

Традиционните факли изригваха пушек, треперливата им светлина облизваше стените. Трайбан Гнол стоеше, скръстил ръце, и чакаше.

В главата на Рулад се водеха битки. Армии от воля и страст се сблъскваха с кипнали сили на страх и съмнение. Полето бе прогизнало от кръв и осеяно с паднали герои. Или пък в черепа му се бе завихрила заслепяваща мъгла, потискаща като самото забвение, и Рулад се скиташе изгубен сред нея?

Седеше като истукан, облечен в помръкнало злато, кошмарна визия на обезумял художник. Лъскави очи и овъглена плът, изкривена уста и черни кичури сплъстена коса. Изваян на трона да приласкае символи на неизменчивост и плен, но тази лудост бе изгубила всякакъв финес — вечното проклятие на тоталната, крепяща се на угодничеството власт, тиранията на ликуващото раболепие, нетърпящо другомислие.

„Погледни го и разбери какво иде, когато правосъдието е мъст. Когато опълчването е престъпно. Когато скептицизмът е измяна. Призови ги, императоре! Твоя баща, твоята майка. Призови ги да застанат пред теб в този преобърнат кошмар на преданост и отприщи своя гняв!“

— Да влязат! — изграчи Рулад.

Канцлерът махна на един от стражите до страничната врата и той се обърна и я отвори.

Всичко това ставаше вляво от Блудния, на същата стена, на която се беше облегнал, така че не успя да долови какво се случи отвън, чу само няколко неясни думи.

Томад и Урут пристъпиха в тронната зала, спряха в очертания с плочи кръг. И се поклониха на своя император.

Рулад облиза напуканите си устни и промълви:

— Наши родственици.

Томад мълчеше и гледаше намръщено.

— Поробени от човеци. Заслужаваха да ги освободим, нали?

— От остров Сепик ли, императоре? — попита Урут. — За тях ли говорите?

— Те наистина бяха освободени — допълни Томад и кимна.

Рулад се наведе напред.

— Поробени родственици. Освободени. Защо тогава, скъпи ми татко, сега гният във вериги?

Томад изглеждаше неспособен да отговори, на сбръчканото му лице се изписа объркване.

— Чакат твоето благоволение — каза Урут. — Императоре, ние търсихме аудиенция с теб много пъти след завръщането си. Уви… — Тя погледна през рамо към Трайбан Гнол. — Канцлерът ни отпращаше. Неизменно.

— И тъй — изхриптя гласът на Рулад, — вие ги обявихте за гости на империята, каквото бе тяхното право, след което ги настанихте — къде? Не в многобройните ни чудесни резиденции около двореца. Не. Избрахте каторжническите изкопи — ямите, редом с Длъжници, предатели и убийци. Това ли е представата ти за Дара на гостенина в твоя дом, Томад? Урут? Странно, защото не помня в младостта си такова тежко предателство спрямо обичая на Тайст Едур. Не и в Дома на моето семейство!

— Рулад, императоре — каза Томад, почти отстъпил пред гнева на своя син, — видя ли тези наши родственици? Те са… жалки. Да ги погледнеш означава да се почувстваш опетнен. Омърсен. Духът им е съкрушен. Превърнали са се в подигравка на всичко, което е Тайст Едур. Това бе престъплението, нанесено от хората на Сепик срещу нашата кръв, и за това ние отвърнахме, императоре. Островът вече е мъртъв.

— Наши родственици — изшепна императорът. — Обясни ми, татко, защото не разбирам. Ти виждаш престъплението и налагаш присъдата си, да, в името на едурската кръв. Колкото и да е омърсена, колкото и да е нечиста. Всъщност тези подробности са несъществени — те по никакъв начин не засягат наказанието освен, може би, да го направят още по-сурово. Всичко това, тате, е една нишка на мисълта и тя върви вярно. Но има и друга, нали? Изкривена, заплетена. Тази, според която жертвите на онези човеци не заслужават нашата обич, според която те трябва да бъдат скрити, оставени да изгният като мръсотия.

— За какво отмъщаваш тогава?

— Къде — о, къде, тате — е Дарът на гостенина? Къде е честта, обвързваща всички Тайст Едур? Къде, Томад Сенгар, къде, във всичко това, е моята воля? Аз съм императорът и лицето на империята е мое и само мое!

Докато крясъкът му отекваше в тронната зала и бавно заглъхваше, Урут и Томад стояха като онемели. Лицата им бяха сиви като пепел.

Трайбан Гнол, застанал на няколко крачки зад и между двамата едури, приличаше на каещ се жрец, забил поглед в пода. Но Блудния, чиито сетива притежаваха чувствителност, далеч надвишаваща усета на който и да било смъртен, успя да чуе учестения пулс на поквареното му сърце; успя да подуши мрачното ликуване, прикрито зад добродушната скръбна маска на лицето му.

Урут като че ли най-сетне се съвзе. Изправи рамене и заговори:

— Императоре, не можем да знаем каква е волята ти, след като бяхме възпрепятствани да се видим с теб. Нима е в правото на канцлера да отказва на родните баща и майка на императора? На кръвта на самия император? А какво да кажем за всички други Тайст Едур? Императоре, около теб е издигната стена. Ледерийска стена.

Блудния чу как сърцето на Трайбан Гнол за миг замръзна в клетката си.

— Ваше величество! — извика с възмущение канцлерът. — Не съществува такава стена! Вие сте защитен, да. Наистина, От всички, които искат да ви навредят…

— Да му навредят? — изрева Томад и се обърна рязко към канцлера. — Той е нашият син!

— Разбира се, не вие, Томад Сенгар. Нито вие, Урут. Може би необходимата защита около един владетел ви прилича на стена, но…

— Искаме да говорим с него!

— От вас — изхриптя жестоко гласът на Рулад — не желая да слушам нищо. Вашите думи са само лъжи. И двамата ме лъжете, както лъже Ханан Мосаг, както ме лъже всеки от ближните ми Тайст Едур. Нима си мислите, че не мога да надуша вонята на страха ви? Омразата ви? Не, нищо няма да слушам от двама ви. Но вие сега ще ме чуете.

Императорът бавно се изправи в трона си. Изгледа ги сурово.

— Нашите родственици ще бъдат освободени. Това заповядвам аз. Ще бъдат освободени. За вас, мои скъпи родители, изглежда, е нужен урок. Вие ги оставихте да гният в тъмницата. В корабите. В каторжните ями. От тези нечувани действия мога само да съдя, че не съзнавате ужаса на това изтезание. Ето защо присъдата ми е да вкусите малко от онова, което сте им наложили. Двамата ще прекарате два месеца затворени в подземните тъмници на Петото крило. Ще живеете в мрак, ще получавате храна само веднъж на ден през улеи в таваните на килиите си. Няма да има с кого да говорите освен помежду си. Ще бъдете в окови. В мрак — разбра ли, Урут? В истински мрак. Никакви сенки, с които да си играеш, никаква сила, която да шепне в ухото ти. Този път ви съветвам да си помислите дълго какво означава Дарът на госта за един Тайст Едур, какво означава почитта към наш ближен, все едно колко са пропаднали. Какво наистина означава да освободиш. — Рулад махна с ръка. — Отпратете ги, канцлер. Призлява ми от тяхното предателство към ближните ни.

Блудния, стъписан почти толкова, колкото бяха Томад и Урут, пропусна жеста, подаден от Трайбан Гнол към стражите ледерии да пристъпят напред. Бяха се появили бързо, сътворени сякаш от голия въздух, и обкръжиха Томад и Урут.

Ледерийски ръце, в желязна броня и неумолими, се впиха в ръцете на двамата Тайст Едур.

И Блудния разбра, че краят е започнал.

Надеждата на Сеймар Дев да приключи нещата, преди да са започнали, се изпари бързо. Все още беше на четири разтега от Карса Орлонг, когато той се озова при Икариум и Таралак Вийд. Беше подходил отстрани, почти зад джага — който се беше обърнал, загледан в мътните води на канала — и пред очите й се пресегна, спипа Икариум за ръката под мишницата и го обърна рязко.

Таралак Вийд се хвърли да го отблъсне и главата му се отметна от удар, който изглеждаше почти нехаен. Гралът се строполи на паважа и не помръдна.

Икариум се беше вторачил учудено в ръката, стиснала го над левия лакът.

— Карса! — извика Сеймар Дев. Минувачите — видели какво бе сполетяло Таралак Вийд — бързаха да се отдалечат. — Само да си убил грала…

— Той е нищо — изръмжа Карса, без да откъсва очи от Икариум. — Предишният ти пазач, джаг, беше много по-труден. Сега стоиш тук и няма никой, който да ме нападне в гръб.

— Карса, той е невъоръжен.

— Но аз съм.

Икариум продължаваше невъзмутимо да гледа ръката, която го стискаше над лакътя — червените ръбове, оставени от прангите около дебелата китка, точките и резките от стари татуировки — все едно не можеше да схване предназначението й. После се обърна към Сеймар Дев и лицето му светна в топла усмивка.

— А, вещицата. Таксилиан и Варат Таун говорят с почитание за теб. Жалко, че не сме се срещали досега — макар да съм те виждал от другата страна на двора…

— Тя не е твоят проблем — изръмжа Карса. — Аз съм твоят проблем.

Икариум бавно се извърна и срещна погледа на тоблакая.

— Ти си Карса Орлонг, който не разбира какво значи да партнираш. Колко приятели си осакатил?

— Те не са приятели. Нито ти.

— А аз? — настоя Сеймар Дев. — Аз не съм ли твой приятел, Карса?

Той се намръщи.

— Какво от това?

— Икариум е невъоръжен. Ако го убиеш тук, няма да се изправиш срещу императора. А ще се озовеш във вериги. Поне докато не ти отсекат главата.

— Вече ти казах, вещице. Вериги мен не ме държат.

— Искаш да се изправиш срещу императора, нали?

— А ако този го убие преди мен? — изръмжа Карса, което видимо изненада Икариум.

— Това ли е проблемът? — попита Сеймар Дев. „И заради това осакатяваш другите борци? Не че някой ще си играе повече с теб, безмозъчен катил.“

— Искаш да се изправиш срещу император Рулад преди мен? — попита учудено Икариум.

— Не моля за разрешението ти, джаг.

— И все пак ти го давам, Карса Орлонг.

Карса изгледа с гняв Икариум, а той, макар и по-нисък, успя някак да срещне очите му като равен, без да вдига глава.

И тогава се случи нещо странно. Сеймар Дев видя как очите на Карса леко се разшириха, докато оглеждаше лицето на Икариум.

— Да — каза той дрезгаво. — Сега разбирам.

— Радвам се — отвърна Икариум.

— Какво разбираш? — настоя Сеймар Дев.

Карса пусна ръката на джага и се отдръпна назад.

— Държиш ли на думата си?

Икариум леко се поклони и отвърна:

— Как бих могъл да не държа?

— Това е вярно. Икариум, свидетел съм.

Джагът се поклони за втори път.

— Не посягай към меча!

Този вик ги накара да се обърнат. Половин дузина ледерийски стражи се приближаваха бавно, с извадени оръжия.

Карса им се изсмя презрително.

— Връщам се в казармата ви, деца. Отдръпнете се от пътя ми.

Раздвоиха се като тръстики пред носа на кану, щом тоблакаят закрачи напред, а след това тръгнаха подире му, подтичваха да не изостанат от дългите му крачки.

Сеймар Дев зяпна след тях, после неволно изохка, преди да е успяла да запуши устата си с ръка.

— Напомняш ми за Старшия оценител, като правиш това — подхвърли Икариум с нова усмивка. Погледът му затърси зад нея. — А, да, там си стои, моят личен лешояд. Ако му махна, мислиш ли, че ще дойде при нас, вещице?

Тя поклати глава, мъчеше се да надвие ледената прегръдка на ужаса, от който ръцете й все още трепереха.

— Не. Той предпочита да те боготвори от разстояние.

— Боготвори? Този човек е заблуден. Сеймар Дев, ще го уведомиш ли за това?

— Както искаш, но ще е все едно, Икариум. Разбираш ли, неговият народ те помни.

— Нима? — Очите на Икариум леко се присвиха към Старшия оценител, който бе започнал да трепери от страх пред изключителното внимание на своя бог.

„Духове подземни, защо изобщо ме заинтересува този монах? Нищо привлекателно няма в блясъка на фанатичното преклонение. Единствено непримирима упоритост и скритите ножове на рязката преценка.“

— Може би трябва да поговоря с него в края на краищата — каза Икариум.

— Ще избяга.

— Тогава в двора…

— Където можеш да го хванеш натясно?

Джагът се усмихна.

— Доказателство за всемогъществото ми.

Възбудата на Сирин Канар бе като кипващ казан, с капака готов всеки момент да задрънчи, но той се беше овладял по дългия път надолу в подземните крипти на Пето крило, където влажният въздух лепнеше на езика, където плесента скърцаше под ботушите и пипалата на студа стигаха чак до костите.

Това щеше да е домът на Томад и Урут Сенгар през следващите два месеца и Сирин не можеше да е по-доволен. На светлината на носените от стражите фенери виждаше, с неизмеримо задоволство, изражението на двамата едури, изражението, което се изписваше на лицето на всеки затворник: изтръпналото неверие, потреса и страха в очите им на моменти, а после отново онзи глупав отказ да приемат реалността.

Знаеше, че тази нощ ще изпита сексуално удоволствие и че този миг сега е само едната половина от диалога на страстта. Щеше да заспи задоволен, доволен от света. Неговия свят.

Вървяха по най-долния коридор чак до самия му край. Сирин даде знак да отведат Томад в килията вляво; Урут — в килията срещу него. Погледа как жената Едур, с последен поглед през рамо към съпруга си, се обърна и тръгна с тримата ледерийски стражи. След миг Сирин я последва.

— Знам, че ти си по-опасната — каза й, докато един от стражите се наведе да постави прангата на десния й глезен. — Тук има сенки само докато и ние сме тук.

— Оставям съдбата ви на други — отвърна тя.

Той я изгледа за миг.

— Посетители ще ви бъдат забранени.

— Да.

— Шокът си отива.

Погледна го и той видя в очите й сурово презрение.

— На негово място идва отчаянието.

— Върви си, окаянико.

Сирин се усмихна.

— Свалете наметалото й. Защо само Томад да понася студа?

Тя избута ръката на тъмничаря и сама разкопча токата.

— Като бяхте толкова глупави да откажете Едурския дар — каза той, — сега получете Ледерийския. Даден с удоволствие.

Тя не отвърна и Сирин махна на охраната.

— Хайде. Да ги оставим на тъмнината им.

Щом последният ек на стъпките им заглъхна, Пернатата вещица излезе от килията, в която се беше крила. Гости бяха дошли в личния й свят. Гости нежелани. Нейни бяха тези коридори. Неравните камъни под нозете й, хлъзгавите мръсни стени на ръка разстояние, влажният въздух, вонята на гнило, самата тъмнина — всичко това беше нейно.

Томад и Урут Сенгар. Урут, която някога бе притежавала Пернатата вещица. Какво пък, имаше справедливост в това. Пернатата вещица беше ледерийка в края на краищата, и кой можеше да се усъмни, че големият прилив се е обърнал?

Промъкна се в коридора, обутите й в мокасини крака стъпваха безшумно по пода. След това се поколеба. Искаше ли да ги види? Да се присмее на ориста им? Изкушението бе твърде силно. Но не, по-добре да остане невидима, незнайна за тях.

А те вече си говореха. Тя се приближи, за да слуша.

— … скоро — говореше Томад. — Това, повече от всичко друго, налага намесата ни. Ханан Мосаг ще се обърне към жените и ще се сключи съюз…

— Не бъди сигурен в това — отвърна Урут. — Не сме забравили истината за амбицията на краля-магьосник. Това е негово дело…

— Преодолей го това — няма избор.

— Може би. Но ще са нужни отстъпки, а това ще е трудно, защото не му вярваме. О, той ще даде думата си, несъмнено. Както казваш, нямаме избор. Но колко струва думата на Ханан Мосаг? Неговата душа е отровена. Той все още копнее за онзи меч, за силата, вложена в него. А това ние няма да му дадем. Никога в неговия обсег. Никога!

Чу се дрънчене на вериги и след това — гласът на Томад:

— Не говореше като луд, Урут.

— Да — тихо отвърна тя.

— Беше прав в гнева си.

— Да.

— Както и ние, на Сепик, когато видяхме колко ниско са паднали нашите родственици. Злочестината им, това, че бяха предали всичката си воля, всичката си гордост. Та те са били Тайст Едур! Ако знаехме това отначало…

— Щяхме ли да ги оставим, съпруже?

Мълчание. А след това:

— Не. Отмъщението над малазанците беше необходимо. Но заради нас самите, не заради родствениците. Рулад погрешно разбра това.

— Не е. Томад, онези наши сънародници изтърпяха трюмовете на флотата. Изтърпяха ямите. Рулад не го разбра погрешно. Ние ги наказвахме заради падението им. Това също беше отмъщение. Срещу собствената ни кръв.

Този път в гласа на Томад имаше горчивина:

— Не каза нищо, когато бе дадена присъдата, жено. Утешавай се с тази фалшива мъдрост, ако ти харесва. Ако трябва да чуя нещо от теб, бих предпочел мълчанието.

— Тогава ще го получиш, съпруже.

Пернатата вещица се успокои. Да, Ханан Мосаг щеше да го научи. И какво щеше да направи тогава? Да потърси жените Едур? Надяваше се, че не. Ако Пернатата вещица имаше истински враг, това бяха тъкмо те. Равен ли им беше Ханан Мосаг? В коварството — със сигурност. Но по сила? Вече не. Освен ако нямаше скрити съюзници, разбира се.

Трябваше да поговори с Блудния. Със своя бог.

Трябваше да наложи някои… отстъпки.

Съдбата на Томад и Урут Сенгар се понесе в ума й и отмина като заглъхваща вълна.

Един от подземните тунели на Стария дворец стигаше във вътрешността на града почти до стока на Главния канал с канала Крийпър. Беше запушен от срутени тухли на три места и Ханан Мосаг бе оставил тези прегради — изкривяваше реалността с помощта на Куралд Емурлан, за да минава през тях, този път с Брутен Трана по петите му.

Верните на краля-магьосник бяха крили воина, докато Ханан Мосаг довърши приготовленията си, а това не беше лека задача. Не че дворецът гъмжеше от претърсващи групи — треската на смут и страх бе заразителна в последно време в края на краищата. Хора изчезваха обезпокоително често, особено Тайст Едур. Не, трудността бе свързана със самия Брутен Трана.

„Волеви мъж. Но това ще ни послужи добре само ако успея да набия в черепа му факта, че нетърпението е слабост.“ Вярно, един воин трябва да е решителен, но аз това си имаше време и място, а и двете все още не бяха дошли.

Ханан Мосаг отведе Брутен в камерата в самия край на тунела, осмоъгълно помещение с груба каменна зидария. Куполният таван, облицован със светли някога, но вече почернели бронзови плочи, беше толкова нисък, че човек се чувстваше по-скоро като в колиба.

Когато кралят-магьосник откри тази камера, тя и поне четиридесет крачки от тунела бяха под водата, дълбочината следваше наклона, а черната мътна вода почти докосваше тавана на камерата.

Ханан Мосаг източи водата с помощта на малък разлом, отвеждащ към Новородения, след това го затвори и бързо, с рачешко дращене, домъкна наръч от седем дълги един разтег пръта черно дърво по калния коридор. Тя беше започнала да се пълни отново, разбира се, и магьосникът-крал загази из калта до центъра, развърза вързопа и започна да гради осмоъгълна ограда, всеки прът на педя разстояние от стените, по два от всяка страна, задържани почти прави от гъстата тиня. Щом привърши работата си, разбули в най-пълната си мяра от Куралд Емурлан.

На убийствена цена. Искаше да прочисти силата от всичкия хаос, от отровния лъх на Сакатия бог, но задачата се оказа почти непосилна. Изтерзаната му плът, изкривените кости, рядката кръв във вените и артериите — те вече служеха на гибелния свят на Падналия, симбиоза на живот и на сила. Толкова отдавна за последен път бе усетил — истински — чистотата на Куралд Емурлан, че сега, макар и разкъсан и слаб, изгарящият допир на Лабиринта почти го накара да се свие от ужас.

Ханан Мосаг се мъчеше да наложи освещаването над камерата. Да плени силата на Сянката в този свой нов, личен храм. Цяла нощ се бори. Студената вода продължаваше да се вдига, нозете му бяха ледени. Започна да усеща как цялата му съсредоточеност се разпада. И в отчаяние — усещаше как всичко се изплъзва от ръцете му — призова Бащата Сянка.

Скабандари.

В отчаяние. Съзнаваше, че се е провалил…

И внезапно в залата изригна сила, чиста и непоколебима. От водата се вдигнаха гъсти валма пара, от каменните стени запращя зной като от отворена ковашка пещ. Калта на пода се втвърди и циментира прътите от черно дърво.

Горещината проникна в плътта на Ханан Мосаг, прониза го чак до костите. Той закрещя в агония и в същото време го изпълни някакъв нов вид живот.

Не го изцери. Не направи нищо, за да изправи костите му или да отпусне покритата с белези тъкан.

Не, беше по-скоро като обещание, като нашепната подкана за някое по-блажено бъдеще. Заглъхна след десетина удара на сърцето — но споменът за това обещание остана.

Скабандари, Бащата Сянка, все още живееше. Откъснат от кост и от плът, вярно, но духът оставеше. Отвърнал бе на отчаяната му молитва, дарил бе това място със святост.

„Открих пътя. Мога да видя края.“

Сега Ханан Мосаг седеше присвит на коравия сух напукан под, а Брутен Трана — принуден да се изгърби заради ниския таван — стоеше до него. Магьосникът-крал посочи центъра на камерата.

— Там, воине. Трябва да легнеш. Ритуалът е подготвен, но те предупреждавам, пътуването ще е дълго и трудно.

— Не разбирам това, магьоснико-крал. Това… този храм. То е истински Куралд Емурлан.

— Да, Брутен Трана. Благословено от силата на самия Баща Сянка. Воине, самото твое пътуване е благословено. Не ти ли говори това, че сме на правия път?

Брутен Трана го изгледа отгоре, помълча няколко мига.

— Точно ти трябваше да бъдеш отхвърлен. От Бащата Сянка. Твоята измяна…

— Моята измяна не означава нищо — отсече магьосникът-крал. — Воине, ние сме благословени! Това място не е просто храм на Куралд Емурлан! То е храм на Скабандари! На самия наш бог! Първият такъв храм в този свят — нима не разбираш какво означава това? Той се връща. При нас.

— В такъв случай може би онова, което търсим, е безсмислено — отвърна Брутен.

— Какво?

— Скабандари ще се върне и ще застане пред Рулад Сенгар. Кажи ми, твоят Сакат бог ще рискува ли с такова противопоставяне?

— Не бъди глупав, Брутен Трана. Задаваш погрешен въпрос. Дали Скабандари ще рискува с това противопоставяне? В същия миг, в който се върне? Не можем да знаем каква е мощта на Бащата Сянка, но съм убеден, че ще е слаб, изтощен. Не, воине, нам се пада да го защитим при завръщането му. Да го защитим и захраним.

— Тогава намерил ли го е Феар Сенгар?

Тъмните очи на Ханан Мосаг се присвиха.

— Какво знаеш за това, Брутен Трана?

— Само това, което знаят повечето едури. Феар замина, за да издири Бащата Сянка. В отговор на своя брат. В отговор на теб, магьоснико-крал.

— Явно е имало помирение — каза със свити устни Ханан Мосаг.

— Може и да е имало. Не отговори на въпроса ми.

— Не мога. Защото не знам.

— Пак ли ще увърташ?

— Обвинението ти е несправедливо, Брутен Трана.

— Да започнем ритуала. Кажи ми, пътуването ми в плът ли ще бъде?

— Не. Така би загинал мигновено, воине. Трябва да изтръгнем духа ти на свобода.

Брутен Трана отиде в центъра на камерата, свали меча и колана си и легна по гръб.

— Затвори очи — каза магьосникът-крал и припълзя до него. — Поведи ума си към сладката утеха на Сянката. Ще усетиш допира ми на гърдите си. Скоро след това всякакъв усет за физическото ти тяло ще изчезне. Тогава отвори очи и ще се озовеш… другаде.

— Как ще разбера, когато намеря пътеката, която търся?

— По силата на търсенето ще намериш, Брутен Трана. А сега — тишина. Трябва да се съсредоточа.

След малко магьосникът-крал се пресегна и отпусна длан на гърдите на воина.

Само това.

Тялото, лежащо пред него, повече не вдиша. Оставено само задълго, щеше да започне да гние. Но мястото бе осветено, оживяло вече от силата на Куралд Емурлан. Развала тук нямаше да има. Времето повече нямаше да тече за това тяло.

Ханан Мосаг започна да претърсва облеклото на Брутен Трана. Воинът имаше нещо скрито по себе си — нещо с аура на груба сила, която порази сетивата на магьосника-крал като воня. Той зарови из джобовете от вътрешната страна на коженото наметало на воина и не намери нищо освен някакво опърпано писмо. Изсипа на пода кесийката му за монети, вързана за оръжейния колан. Едно лъскаво камъче, черно като оникс, но нищо повече от огладен от вълните обсидиан. Три дока — местните пари. И нищо друго. С нарастващо раздразнение Ханан Мосаг започна да разсъблича воина.

Нищо. И все пак го надушваше, то се просмукваше през дрехите.

Ханан Мосаг изръмжа и се отдръпна, ръцете му трепереха.

„Взел го е със себе си. Би трябвало да е невъзможно. Все пак… каква друга възможност има?“

Трескавият му поглед се спря на смачканото писмо. Взе го, приглади тънкия лен и зачете написаното.

Отначало не можа да проумее показанието — не, не беше показание, осъзна след миг. Изповед. Подпис, какъвто не бе виждал преди, толкова стилизиран по ледерийския обичай, че почти нечетивен. След няколко мига трескаво мислене прозрението дойде.

Вдигна очи и погледът му се спря на вече голото тяло на Брутен Трана.

— Що за измама си замислял с това, воине? Може би си по-умен, отколкото си представях. — Замълча и се усмихна. — Вече е без значение.

Извади камата си.

— Малко кръв, да. Да подпечата свещения живот на моя храм. Скабандари, ти ще разбереш това. Да. Необходимостта.

Пропълзя до Брутен Трана.

— Доведи онзи, когото търсим, воине. Да. Ала извън това, уви, не си ми нужен повече.

Вдигна ножа и го заби в сърцето на воина.

Техол Бедикт погледна Бъг и видя как слугата му се завъртя в пълен кръг, докато очите му следяха огромния тартенал, все едно бяха приковани във варварския воин с нелепия му каменен меч. Стражите около великана уместно бяха изпаднали в ужас.

— Е, все пак не е Ублала Пунг, нали? — измърмори Техол.

Бъг като че ли изобщо не го чу.

— О, добре. Така да бъде. Аз мисля да поговоря с другия — как го нарече? А, да, джага. Всеки, който не трепва от хватката на този тартенал, е безмозъчен тип или — о, неприятна мисъл — дори още по-страшен. Може би ще е по-добре да се поколебая в този момент, да се съобразя както винаги със съвета на верния си слуга… не? Не да бъде.

И Техол тръгна към джага. Другият дивак, докаран до безсъзнание от шамара на тартенала — тартенала, заради когото Ублала Пунг беше нахълтал в палатата — вече седеше насред улицата и се озърташе замаян. Кръв капеше от счупения му нос. Жената, привлекателна по някакъв грубоват, земен начин, отбеляза отново Техол, говореше с татуирания гигант, а на десетина крачки от тях един чужденец стоеше зяпнал с нещо като благоговение може би жената, а може би джага.

Общо взето интересен сценарий, реши Техол. Достатъчно интересен, за да се намеси в изисканите му обикновено обноски. Така че той се приближи, разпери ръце и заяви:

— Мисля, че е време за едно подобаващо добре дошли в нашия великолепен град!

При което одеялото му се смъкна в краката.

Бъг, уви, пропусна това прелестно представяне, защото докато очите му се бяха впили в тоблакая, се усети, че следва стъпка по стъпка воина и ескорта му към Палатата на шампионите — иронично название, дадено от простодушните дворцови служители. Но на улицата покрай заградения с висока стена двор всичките им надежди да продължат се сведоха до внезапен смущаващ край. Защото улицата беше пълна с хора.

Мършави, зацапани с екскременти, с почти гола плът, покрита с отоци и рани, те се бяха стълпили като изоставени деца, изгубени и самотни, примигваха под жестокото следобедно слънце. Стотици окаяни същества.

Пазачите на тоблакая спряха пред тази неочаквана преграда и Бъг видя как първият залитна назад, ударен сякаш от непоносимата воня, а после се обърна и заспори с другите. Техният „пленник“, от друга страна, просто изрева на тълпата да отвори път, след което продължи с рамо напред през гъмжилото.

Направил беше може би двадесетина крачки, когато и той спря — главата и раменете му се извисяваха над тълпата, — огледа се гневно и изрева на малазански:

— Зная ви! Някогашни роби на остров Сепик! Чуйте ме!

Тълпата около него се отдръпна и оформи груб кръг.

„Те слушат. Слушат отчаяно.“

— Аз, Карса Орлонг, ще ви дам отговор! В това се заклевам. Вашият род ви отказва. Те ви отхвърлят. Живеете или умирате, не ги засяга. Нито никого в тази прокълната страна. За съдбата ви не предлагам нищо! В мъст за онова, което ви бе причинено, предлагам всичко. Сега вървете по пътя си. Веригите ви ги няма. Вървете, за да не се върнат никога повече при вас! — След тези думи воинът тоблакай продължи напред, към главната порта на палатата.

„Не точно това, което имаха нужда да чуят, мисля. Поне засега. След време чутото ще се върне при тях, подозирам.“

„Не, друг вид водачество иска това, тук и сега.“

Стражите се бяха изтеглили да търсят друг маршрут.

Малцината граждани наоколо правеха същото. Никой не искаше да види последиците.

Бъг се провря напред. Привлече силата си, усети как тя се съпротивлява пред тази непозната цел. „Проклетите ми поклонници — които и да сте, където и да сте. Тук аз ще наложа своето!“ Сила, лишена от съчувствие, студена като морето, тъмна като дълбините му. „Ще наложа своето.“

— Затворете очи — каза той на тълпата. Думите бяха не повече от шепот, ала ги чуха всички, силно и неопровержимо в умовете си. И не помръднаха.

„Ще наложа своето.“

— Чуйте ме. Има място за спасение. Далече оттук. Ще ви изпратя там. Сега. Приятели ще ви намерят. Те ще ви донесат цяр и ще имате храна, дрехи и подслон. Когато усетите земята да се размества под вас, отворете очи и ще намерите своя нов дом.

Морето не прощава. Силата му е глад и напираща ярост. Морето воюва с брега, дори със самото небе. Морето не плаче за никого.

На Бъг му беше все едно.

Беше като вир, застинал под жаркото слънце, кръвта му се бе… нажежила. И най-малкият вир е изпълнен с обещание за океан, за десетки океани — цялата им мощ може да се побере в една-единствена капка вода. Такъв бе Денает Рюзен, такъв бе Рюз, лабиринтът, в който бе роден животът. „И там, в това обещание на самия живот, аз ще намеря каквото ми трябва.“

Съпричастие.

Топлина.

Силата дойде. Беше истински поток. Гневен, да, но истински. Водата бе познавала живота от толкова дълго, че не таеше спомен за чистота. Сила и дар се бяха слели ведно — и водата се покори на своя бог.

И той ги отпрати.

Бъг отвори очи и видя пред себе си пуста улица.

В стаята си Карса Орлонг свали от рамото оръжието си и се вторачи в дългата маса, на която гореше маслен светилник.

Толкова много имаше да премисли, кипнала пяна от нещо, забито дълбоко в него. Робите. Низвергнати, защото животът им беше безсмислен. И едурите, както и ледериите, бяха безсърдечни същества, при това страхливи. Готови да обърнат гръб, за да не видят цената на безразличието си. Готови да лишат от братство всекиго и всеки път, когато това ги устройва.

И в същото време го наричаха варварин.

Щом е така, той с охота приемаше това различие.

И верен на ясното си, дивашко разбиране за добро и зло, щеше да затаи в ума си онази сцена — онези изтерзани лица, насълзените очи, които сякаш грееха така ярко, че докосването им го изгаряше — да я затаи за мига, в който щеше да се изправи срещу император Рулад. И за след това, когато се изправеше срещу всеки ледерий и всеки едур, дръзнал да застане на пътя му.

Така се закле и всички те щяха да видят това.

Тази хладна мисъл го задържа вцепенен още десетина мига, а после в ума му се върна друг образ. Икариум, онзи, когото наричаха Крадеца на живот.

Малко му оставаше да прекърши врата на джага.

И тогава беше видял… нещо… в пепелявото лице. И дойде разпознаването.

Той щеше да отстъпи пред Карса. Дал беше думата си и Карса знаеше, че няма да я наруши.

Джагска кръв имаше у този Икариум, но за нея Карса знаеше малко. Баща или майка Джагът; едва ли беше важно кое.

Но другият родител. Баща или майка. Достатъчно бе видял в лицето на Икариум, за да познае тази кръв. Да я познае като шепота на своята собствена.

Тоблакай.

В разточително обзаведения си кабинет канцлер Трайбан Гнол седна бавно, с неприсъща за него предпазливост. Пред него стоеше прашен, потен и зацапан с петна кръв ледерийски войник. Вдясно от него стоеше Сирин Канар — връщането му от криптите бе съвпаднало с пристигането на вестоносеца.

Трайбан Гнол извърна поглед от грохналия от умора войник. По-късно щеше да повика робите да замият пода, където стоеше сега мъжът; наново да освежат въздуха в стаята с борово масло. Очите му се спряха на лакираната кутия на бюрото пред него и той попита:

— С колко души дойдохте, ефрейтор?

— Още трима. И един едур.

Трайбан Гнол вдигна рязко глава.

— Къде е той сега?

— Умря няма и на три крачки в парадния вход на Домицила, сър.

— Нима? Умря?

— Беше тежко ранен, сър. Съобразих да предотвратя някой лечител да стигне навреме до него. Приближих се да му помогна, когато се олюля, завъртях няколко пъти стрелата в гърба му и натиснах по-навътре. Издъхна, без болка при това, задържах го и когато го положих на пода, натиснах с палеца главната артерия в шията му. Успях да задържа така малко над трийсет мига. Оказа се повече, отколкото може да понесе един едур.

— И сте само ефрейтор на служба при мен? Не мисля. Сирин, след като приключим тук, напишете заповед за повишение на този мъж.

— Слушам.

— И тъй — продължи Трайбан Гнол, — след като сте с най-високия ранг сред останалите ледерии, задължението да докладвате се падна на вас.

— Да, сър.

— Трябват ми имената на останалите.

Ефрейторът като че ли трепна за миг.

— Сър, без моите войници никога нямаше да мога да…

— Разбирам лоялността ви и ви поздравявам. Уви, трябва да погледнем ситуацията с ясно око. Трябва да осъзнаем необходимостта. Тези войници не са мои. За разлика от вас.

— Те са лоялни, сър…

— Спрямо кого? Спрямо какво? Не, рискът е твърде голям. Но ще ви отстъпя това. — Погледът на канцлера пробяга към Сирин. — Бързо и безболезнено. Никакви разпити.

Сирин вдигна вежди.

— Никакви?

— Никакви.

— Както заповядате, сър.

Ефрейторът облиза устни и промълви с явно усилие:

— Благодаря ви, сър.

Канцлерът кимна разсеяно и погледът му отново се спря на лъскавата кутия от черно дърво на бюрото му.

— Бих искал да попитам отново. Никакъв отличителен знак ли нямаше кои са те? Никакво официално обявяване на война?

— Нищо такова, сър — отвърна ефрейторът. — Стотици горящи кораби — това беше тяхната декларация за война. И дори тогава изглеждаха… малобройни. Никаква армия — никаква следа изобщо за дебаркирането.

— И все пак имаше такова.

— Блудния да пази, да! Сър, яздех с двадесет ледерии, всички ветерани, и шестима Тайст Едур от арапаите. Въпреки едурската магия ни хванаха в засада на една поляна зад изоставен чифлик. В един момент — докато мислехме да вдигаме лагера си — яздехме през висока трева — сами — а в следващия имаше гръм и огън, и хвърчаха тела — хвърчаха, сър, във въздуха. Или само крайници. Парчета. Стрели засъскаха в тъмното.

— Все пак вашият отряд се възстанови.

Но ефрейторът поклати глава.

— Едурът, който ни командваше — той знаеше, че новината, която носим за столицата — тази за горящите кораби и за телата на Тайст по пътищата — тази новина налага да се измъкнем. Колкото от нас успеят да се измъкнат. Сър, с едура в челото ние побягнахме. Седем от нас в началото — другите петима едури бяха избити в първия момент на атаката — седем, след това пет.

— Този враг преследва ли ви? — попита с тих, замислен тон Трайбан Гнол.

— Не, сър. Те нямаха коне — поне не видяхме коне.

Канцлерът само кимна. После попита:

— Човеци ли?

— Да, сър. Но не ледерии, нито от някое племе, доколкото можахме да видим. Сър, те използваха арбалети, но не като малките, които използваме в плитчините при лов на шаран. Не, тези оръжия бяха от черно желязо, с дебели корди и стрели, които пробиват броня и щит. Видях как един от войниците ми бе съборен от такава стрела, умря на мига. И…

Замълча, когато Трайбан Гнол вдигна пръста си с изящен маникюр.

— Един момент, войник. Момент. Нещо, което казахте. — Канцлерът вдигна очи. — Петима или шестима едури, убити в самото начало на засадата. И откриването на тела на едури по пътищата, водещи от крайбрежието. Никакви тела на ледерии по пътищата, така ли?

— Не намерихме такива, сър.

— И все пак шестият едур оцеля след първия удар в поляната — как?

— Трябва да им се е сторило, че не е. Стрелата беше в гърба му, сър, тази, която в края на краищата го уби. Той се беше смъкнал от седлото си. Съмнявам се някой да е очаквал, че ще стане отново, ще се качи на коня си…

— Вие видяхте това със собствените си очи?

— Да, сър.

— А стрелата… преди или след гърма и огъня дойде?

Ефрейторът се намръщи, после отвърна:

— Преди. Точно преди — нямаше и едно мигване от едното до другото, мисля. Да, сигурен съм. Той беше първият поразен.

— Защото явно е бил командирът?

— Предполагам, че да, сър.

— Този гръм и огън… къде удари първо магията? Позволете сам да отговоря на това: сред останалите едури.

— Да, сър.

— Е, вече можете да си вървите. Сирин, останете за момент.

Щом вратата се затвори, Трайбан Гнол се изправи.

— Блудния да ни пази! Проклето нашествие! Срещу Ледерийската империя!

— Звучи по-скоро срещу едурите, сър.

Канцлерът го изгледа с гняв.

— Проклет глупак. Това е случайност — интересен детайл най-много. Без никакво значение. Сирин, едурите ни управляват — може би само на думи, да, но те са наши окупатори. Сред нас. Могат да командват ледерийските сили както намерят за нужно.

Удари с юмрук по бюрото. Лакираната кутия подскочи, капакът падна и издрънча. Трайбан Гнол зяпна онова, което лежеше вътре.

— Ние сме във война. Не война, която ние сме планирали, не. Война!

— Ще съкрушим тези нашественици, сър…

— Разбира се, стига да можем да отвърнем на магията им с нашата. Това също е без значение.

— Не разбирам, сър.

Трайбан Гнол го изгледа с гняв. „Знам, че не разбираш. Точно затова рангът ти никога няма да бъде повишен, жалък простак.“

— След като приключиш с „усмиряването“ на другите войници, Сирин — а, да, и с повишението на нашия млад и находчив ефрейтор — искам да предадеш, лично, съобщение на Карос Инвиктад.

— Сър?

— Покана. Трябва да дойде в двореца.

— Кога?

— Незабавно.

Сирин отдаде чест.

— Слушам, сър.

— Върви.

Когато остана сам, Трайбан Гнол отново заби поглед в бюрото си. В кутията с падналия капак. Където лежеше малка плоска бутилка. Беше останала само една трета от съдържанието й.

Трайбан Гнол често извличаше задоволство от самото знание, че е скрита в кутията. Често си спомняше как налива от съдържанието й в съда за вино, от който знаеше, че ще пие Езгара Дисканар там, в онзи последен ужасен ден. В тронната зала. Езгара и онзи жалък Първи евнух. Нисал трябваше да е следващата. Не Брис. Не, всеки друг, но не и Брис.

Жалко.

16.

Огън беше изял тревите. Вятър и вода бяха изяли пръстта. Равното пространство, прорязано от две дерета, бе осеяно с топчести кактуси, големи колкото юмрук камъни и напукана скала. Трупът на ледерийския конен съгледвач се бе изтъркалял по склона, оставяйки след себе си пътека от кръв, вече черна като мастило. Койоти, вълци или навярно оулски псета бяха издъвкали по-меките тъкани — лице и вътрешности, задник и вътрешната част на бедрата — и бяха оставили другото на мухите и тяхното потомство от личинки.

Надзорник Брол Хандар — който знаеше, че трябваше да умре при Баст Фулмар, всъщност бе повярвал, че ще умре, нелепо убит от собствения си меч — даде знак на двама от отряда си и махна на другите да продължат към възвишението на трийсет крачки напред, от другата страна на едното дере, след което бавно подкара коня си по равното. Стегна се, за да понесе вонята от мъртвия войник, и с усилие накара дърпащия се кон да се приближи.

К’риснан бяха стигнали до него навреме. Със силата на изцелението, чиста сила — неопетнена от хаоса. Това беше благослов, разбираше вече Брол Хандар. Куралд Емурлан. Прероденият мрак. Нямаше да я оспорва, нямаше да се съмнява в нея. Благослов.

От гърлото на конния съгледвач стърчеше стрела. Оръжията му бяха взети, както и хубавата плетена ризница под светло боядисаната кожена туника. От коня му нямаше и следа.

Бръмченето на мухите му се стори свръхестествено силно.

Брол Хандар обърна коня си и го подкара назад към възвишението. Заговори на съгледвача соланта.

— Някакви следи?

— Само от коня му, Надзорник — отвърна воинът. — Мисля, че нападателят е бил пешак.

Брол кимна. Това беше шаблонът. Оулите събираха коне, оръжия и броня. Атри-Преда вече бе заповядала никой да не излиза на разузнаване сам. На това Червената маска несъмнено щеше да отвърне с повече воини в засада.

— Оулът е препуснал на югоизток, Надзорник.

Преди дни, уви. Нямаше никакъв смисъл от гонитба.

Присвил очи на ярката слънчева светлина, Брол Хандар огледа равнината на всички страни. Как можеше да се скрие един воин в тази пуста равнина? Деретата изглеждаха очевиден отговор и щом забележеха някое, от конете слизаше отряд, напредваха спешени и се спускаха да заклещят врага. Досега бяха намерили само сърни и леговища на койоти.

Нападали бяха райони с висока степна трева, както на коне, така и спешени. Отново нищо освен случайна сърна, побягнала почти изпод краката на някой стреснат ругаещ войник. Или ята яребици или дроздове, изригващи към небето сред вихър от пера и тупащи криле.

Маговете настояваха, че тук не действа магия. Всъщност повечето места из Оул’дан като че ли изглеждаха лишени от каквото там трябва, за да се сътвори магия. Все по-ясно ставаше, че долината, известна като Баст Фулмар, не е единствена в това отношение. В началото Брол Хандар вярваше, че равнините не са нищо повече от южния вариант на тундрата. В някои отношения това беше вярно. В други — ни най-малко. Хоризонтите мамеха, разстоянията лъжеха. Долини, скрити от погледа, докато не се натъкнеш на тях. „И в същото време толкова приличат на тундрата. Ужасно място за водене на война.“

Червената маска и армията му бяха изчезнали. О, дири имаше в изобилие. Огромни откоси стъпкана трева, лъкатушещи насам-натам. Но някои бяха от стада на бедерини; други бяха стари; а пък трети като че ли очертаваха пътувания в противоположни посоки, застъпваха се напред и назад, докато целият смисъл не се изгуби. И така ден след ден. Ледерийските сили се спускаха напред, припасите им намаляваха, губеха предни отряди в засади, сменяха посоката на похода като обречени да търсят загадъчна битка, която така и нямаше да дойде.

Брол Хандар беше събрал тридесет от най-добрите си ездачи и всеки ден ги повеждаше извън колоната, далече по фланговете — опасно далече — с надеждата да открият оулите.

Сега отново изгледа с присвити очи съгледвача соланта.

— Къде са се дянали?

Воинът отвърна с гримаса.

— Много мислех за това, Надзорник. Всъщност за нищо друго не мисля от седмица. Врагът според мен е навсякъде около нас. След Баст Фулмар Червената маска е разделил племената. Всяка част е взела фургони, за да бъдат неразличими — както сме виждали от безбройните следи, тези фургони ги теглят насам-натам, по осем и по десет в редица, и се движат последни, с което заличават дирите на всичко, което е минало преди тях. Може да са сто воини напред, може да са пет хиляди.

— Ако е така, щяхме да се натъкнем поне на един такъв керван — възрази Брол.

— Не се движим достатъчно бързо, Надзорник. Спомнете си, останахме на лагер южно от Баст Фулмар цели два дни. Това им е осигурило жизненоважна преднина. Колоните им, с фургоните и всичко, се движат по-бързо от нас.

— А Атри-Преда отказва да изпрати разузнаване със сила.

— Разумно решение — отвърна съгледвачът.

— Защо?

— Червената маска ще се нахвърли на такава сила. Ще я смаже и ще избие всеки войник в нея. Тъй или иначе, Надзорник, играем неговата игра.

— Това е… неприемливо.

— Допускам, че Атри-Преда е съгласна с вас, сър.

— Какво може да се направи?

Воинът повдигна вежди.

— Не аз командвам тази армия, Надзорник.

„Аз също.“

— А ако я командваше?

На лицето на съгледвача се изписа притеснение и той хвърли поглед към другия конник с тях на билото. Но той като че ли се бе съсредоточил върху нещо друго, зареял беше поглед към хоризонта, късаше парчета сушено месо от една тънка ивица й дъвчеше бавно.

— Все едно — въздъхна Брол. — Въпросът бе некоректен.

— Все пак бих отговорил, Надзорник, ако желаете.

— Давай.

— Оттегляне, сър. В Дрийн. Възстановяваме спорната земя и я браним добре. Тогава Червената маска ще трябва да дойде при нас, ако държи да се бие за кражбата на оулска земя.

„Съгласен съм. Само че тя няма да го приеме.“

— Свирете отбой. Връщаме се при колоната.

Когато отрядът на Тайст Едур отново видя ледерийската колона, слънцето бе превалило зенита. Веднага стана ясно, че нещо се е случило. Обозните фургони бяха събрани в каре, воловете и мулетата вече ги разпрягаха и ги вкарваха в две отделни заграждения в защитеното пространство. Части на отделните бригади и полкове се подреждаха в бойна линия на север и на юг от карето, с конните отряди на изток и на запад.

Повел отряда си в бърз тръс, Брол Хандар каза на водещия си съгледвач:

— Върнете се при моите арапаи — виждам ги на запад.

— Слушам.

Докато отрядът зад него обръщаше, Надзорникът пришпори коня си в галоп към малката гора от знамена, отличаващи позицията на Атри-Преда, леко встрани от източната бариера от фургони. Теренът тук беше сравнително равен. Друг, малко по-висок хребет минаваше грубо на изток — запад хиляда разтега южно, докато топографията от тази, северната страна, беше повече или по-малко равна с пътя, терен, гъсто обрасъл с висока до кръста остра сребриста трева, известна като „тревата-нож“, буквален превод на оулското име мастебе.

„Червената маска би трябвало да е глупак, ако ни срещне тук.“

Щом наближи, забави коня в тръс. Вече можеше да види Атри-Преда, лицето й се бе зачервило от възбуда, на мястото на напрежението, което сякаш я състаряваше с година всеки ден от Баст Фулмар насам. Беше събрала офицерите си и сега те тръгваха един по един да изпълнят заповедите й. Докато Надзорникът стигна до тях, бяха останали само няколко вестоносци и знаменосецът на отряда под командата на самата Биват.

Брол дръпна юздите.

— Какво се е случило?

— Изглежда, му е омръзнало да бяга — отвърна Биват със свирепо задоволство.

— Открили сте го?

— В момента настъпва към нас, Надзорник.

— Но… защо ще прави това?

В очите й пробяга безпокойство. После тя се извърна и впери поглед на югоизток. Брол също погледна натам и видя прашния облак на хоризонта.

— Вярва, че вече сме изтощени. Знае, че изпитваме недостиг на храна и фураж и че фургоните ни са пълни с ранени. Решил е да ни обезкърви още повече.

Топлият лъх на вятъра изсуши потта от челото на Брол Хандар. Като несекващ дъх на равнините бе този вятър, все от запад или северозапад. Надзорникът облиза напуканите си устни, покашля се и каза:

— Може ли тук да бъде отприщена магия, Атри-Преда.

Очите й светнаха.

— Да. И това ще е нашият отговор.

— А техните шамани? Шаманите на оул?

— Безсилни са, Надзорник. Техните ритуали са твърде бавни за бой. Нито могат да използват груба сила. Днес ще ги съкрушим, Брол Хандар.

— Отново сте поставили Тайст Едур в тила. Торта, оставена от воловете ли се очаква да пазим, Атри-Преда?

— Ни най-малко. Вярвам, че днес ще видите достатъчно бой. Неизбежно ще има удари по фланговете, насочени към обоза ни, и вашите едури ще трябва да ги отблъскват. Спомнете си и за онези два демона.

— Трудно се забравят — отвърна той. — Добре, ще заемем позиции за отбрана. — Той стисна юздите. — Желая ви хубава битка, Атри-Преда.

Биват изгледа отдалечаващия се Надзорник, подразнена от въпросите му, от скептицизма му. Червената маска беше смъртен човек, като всеки друг. Не беше неуязвим за грешки, а в този ден беше направил такава. Отбраняващият се винаги имаше предимство, а общото правило гласеше, че нападащият се нуждае от значително числено превъзходство. Биват беше загубила над осемстотин души от войниците си, загинали или ранени в разгрома при Баст Фулмар. При все това Червената маска не разполагаше с достатъчно хора, ако възнамеряваше да атакува.

В идеалния случай тя щеше да предпочете да разположи силите си по височината на юг, но време за това нямаше. А и като оставаше на място, щеше да изключи височината като фактор в хода на битката. Имаше вероятност Червената маска просто да заеме билото и да я чака, но тя повече нямаше да играе неговата игра. Ако той искаше битка днес, трябваше да атакува. И то бързо. Стоенето и изчакването на височината нямаше да бъде търпяно, не и след като Биват разполагаше със своите магове. „Стой там, ако смееш, Червена маско, срещу вълна след вълна магия.“

Но той идваше. Биват не вярваше, че ще заеме билото и просто ще чака с надеждата тя да изостави защитната формация и да настъпи срещу него.

„Не, той изгуби търпение. Разкри слабостта си.“

Огледа разположението на войските си. Тежката пехота на Пурпурна ярост закована на място най-отляво, на най-източния край на бойната й линия. Тежката пехота на Търговския батальон — най-вдясно. Тежката на Занаятчийския — в центъра. По фланговете им, разтеглени в два ешелона — двадесет вместо десет редици — средната пехота от нейната част. Резервни стрелци и лека пехота, бойците от гарнизона на Дрийн и от средната пехота бяха строени по-близо до карето от фургони. Конницата на блуроуз, разделена в две крила, бе оставила отзад, готова за бърз отговор, за контраатака или да затвори пробив.

Тайст Едур на Брол Хандар пазеха северната страна. Щяха да са с гръб спрямо главната битка, но Биват беше сигурна, че ще има атака срещу тях, друг удар по обоза. И подозираше, че той ще дойде от високите треви откъм северната страна на пътя.

Надигна се на стремената и загледа приближаващия се прашен облак. Съгледвачите й бяха потвърдили, че това наистина е Червената маска. Прашната мъгла като че ли възвиваше към хребета. Атри-Преда изсумтя и махна на един от вестоносците.

— Доведете маговете. На бегом.

Бяха намерили стареца мъртъв в шатрата му. Отпечатъците на ръцете, които го бяха душили, бяха оставили пъстра карта на жестокост под подутото лице и оцъклените очи. Убиецът му беше седял върху него и го бе гледал, за да види добре идването на смъртта. Последният старейшина на ренфаярите, племето на самия Червена маска, може би най-старият мъж сред всички племена на оул. Дебнещият слепец, смъртта — трябваше да е докоснал с най-нежната си милувка такъв човек.

Страх и отчаяние свистеше и се вихреше из лагера като пленен в дълбока клисура вятър, накъсван от ужасяващия траурен плач на старици и от виковете им, огласящи зла поличба. Червената маска бе дошъл, за да погледне трупа, докато го изнасяха. Разбира се, никой не можеше да види какво се крие зад люспестата маска, ала там не падна на колене до тялото на своя съплеменник, своя мъдър съветник. Остана прав, неподвижен, с кръстато увития бич кадаран около кръста и отпуснатата в лявата му ръка брадва ригта.

Виеха псета, възбудени от гласовете на скърбящите, а по хълбоците на склоновете на юг стадата родара се местеха насам-натам, изнервени и наплашени.

След това Червената маска се обърна. Командирите му с бакърените маски се приближиха с Масарч и Ток Анастер, няколко крачки по-назад.

— Бягането беше дотук — заяви Червената маска. — Днес ще леем ледерийска кръв.

Точно това очакваха да чуят воините на оул. Верността им не беше под въпрос, не и след Баст Фулмар, но все пак бяха млади и вече бяха вкусили кръв. Искаха да я вкусят отново. Сложният заешки танц, в който бяха повели ледериите, бе продължил твърде дълго. Дори хитроумните засади срещу вражеския конен авангард и съгледвачите не бяха достатъчни. Криволичещият хаотичен марш през равнините твърде много приличаше на бягство.

Воините се събраха северно от стана. Кучкарите и помощниците им бяха отвели леко на изток вързаните на каиши неспокойно ръмжащи псета. Конете нервно тъпчеха покритата с роса земя, клановите знамена се полюшваха като гора от високи тръстики. Бяха изпратени съгледвачи и конни стрелци, за да влязат в контакт с предните ездачи на ледериите и да ги изтласкат назад в гнездото им. Това щеше да гарантира, че разположението на силите на Червената маска ще остане неизвестно за врага колкото се може по-дълго.

Малко преди армията да потегли, Торент се приближи до Ток. Беше се намръщил, както повечето утрини напоследък — а също и следобеди, и вечери — когато забравяше да си сложи боядисаната маска. Откакто бе започнала да оставя червени петна от стягането по бузите, брадичката и челото му, напоследък той често я „забравяше“ — и Ток отвърна на това войнствено изражение с широка усмивка.

— Мечове ще се вадят днес, Торент.

— Червената маска разрешил ли ти е да влизаш в боя?

Ток сви рамене.

— Нищо не е казал, което е достатъчно разрешение според мен.

— Не е.

Торент подкара коня назад, обърна го и препусна към Червената маска, който бе яхнал ледерийския си жребец пред готовите да тръгнат конници.

Отпуснат в странно високото оулско седло, Ток отново огледа лъка си, после — стрелите в колчана, вързан на дясното му бедро. Не държеше особено да влиза в истинския бой, но най-малкото щеше да е готов да се защити, ако се наложи. Зли поличби. Явно Червената маска беше безразличен към подобни суеверия. Ток почеса мъртвата тъкан, обкръжаваща празната му очна кухина. „Липсва ми това око, дарът на Висш Денъл, сякаш отпреди векове. Боговете знаят, направило ме беше отново истински стрелец — напоследък съм почти безполезен. Бърз и неточен, това е Ток Неудачника.“

Щеше ли Червената маска да му забрани да язди в този ден? Едва ли. Виждаше, че Торент говори с бойния главатар, конят на воина без маска пристъпяше на една страна и клатеше глава. „Съвсем вярно, всяко животно започва да прилича на господаря си. Представи си всички еднооки псета, които можех да имам.“ Торент обърна коня си и пое обратно към Ток в бърз галоп.

Беше се намръщил още повече. Ток отново се усмихна.

— Мечове ще се вадят днес, Торент.

— Това вече го каза.

— Мислех, че можем да започнем отново.

— Той иска да си вън от опасност.

— Но все пак мога да яздя с армията.

— Не ти вярвам, тъй че не мисли, че каквото направиш, не ще остане невидяно.

— Твърде много станаха „не“-тата, Торент. Но тази сутрин се чувствам щедър, тъй че ще оставя юздите отпуснати.

— Човек никога не трябва да стяга юздите — каза Торент. — Знае го всеки глупак.

— Както кажеш.

Армията пое, всички на коне засега — включително и кучкарите, — но това нямаше да продължи дълго. Нито, както подозираше Ток, силите щяха да останат събрани в едно. Червената маска не гледаше на нито една битка като на единично събитие. Виждаше ги по-скоро като множество сблъсъци, сплитане на воли. Там, където острието на атаката затъпееше, щеше да измести вниманието си към друга схватка и тъкмо в това оркестриране на многобройни сблъсъци се печелеше или губеше едно сражение. Фланговите елементи щяха да се развърнат далече встрани от главната колона. Повече от една атака, повече от една цел.

Ток много добре разбираше това. Подозираше, че тъкмо в това е същината на тактиката на най-успешните пълководци по целия свят. Малазанците определено се бяха сражавали така, с огромен успех. Отбягваха идеята за маневриране. Всеки сблъсък за тях беше преднамерен и съзнателно целящ да впримчи врага в жесток и отчаян двубой.

„Оставете маневрите за благородниците — беше казал веднъж Келанвед. — И могат да отнесат елегантните си хитрини в гробниците си.“

Това беше, докато двамата с Дасем Ълтър наблюдаваха кралете на Унта на бойното поле източно от Джурда. Яздеха напред и назад, напред и назад. Изтощаваха претоварените си бойни коне, сееха объркване в прашните облаци, обгърнали собствените им бойни редици. Маневри и заслепяване. Дасем беше пренебрегнал тия чистокръвни глупци и преди да е изтекъл денят на битката, бе съкрушил цялата армия на Унта, включително прославените, всявали ужас крале.

Ледериите не разполагаха с тежка конница. Но ако имаха, щяха да играят на маневри и заслепяване през целия ден, убеден беше Ток.

А може би не. Магията им по време на бой не беше нито изтънчена, нито изящна. Грозна като юмрука на Фенн всъщност. Това предполагаше известен прагматизъм, интерес към ефикасност за сметка на помпозност — и всъщност известна неприязън към маниерниченето във война.

Магията. Забравил ли беше Червената маска ледерийските магове?

Просторната равнина, където ги чакаше врагът — оулите я наричаха Предегар, Стара сол — не беше мъртва за магията. Шаманите на Червената маска бяха прибягвали до тамошните утайки от магия, за да проследяват движението на вражеската армия в края на краищата.

„Червена маско, ума ли си загуби?“

Оулите яздеха напред.

„Не само мечове ще се вадят този ден, боя се.“ Почеса отново дупката на изваденото си око и пришпори коня в галоп.

Орбин Търсача на истината не обичаше земята да поддава под краката му. Пръст, кал, пясък — мразеше всичко, което се огъваше под тежестта му. Готов беше да изтърпи друсане във впряг, здравите колелета му носеха утеха всеки път, щом си помислеше за несигурността отдолу. Сега стоеше на здрава каменна твърд, оголена издатина встрани от пътя, който се виеше в долината.

Въздухът бе постоплен от слънцето, миришеше на студена вода и на бор. Мушици кръжаха на рояци покрай потоците топящ се лед, стичащи се от планинските склонове, възвиваха насам-натам, щом сред тях се гмурваха водни кончета. Небето беше безоблачно, чисто и рязко в сравнение с прашната атмосфера на Дрийн — както и на всеки друг град, впрочем — и Орбин отново и отново се улавяше, че поглежда нагоре, сякаш се мъчи да надвие някакво свое неверие.

Когато не гледаше към небето, очите му се приковаваха в тримата ездачи, които се спускаха от прохода. Бяха изпреварили много неговата група, изкачили бяха височините, след това бяха прехвърлили планинския хребет до далечния проход, където бе избит цял гарнизон. И където — по-важното — не бе пристигнал определен товар с оръжие. В по-общата схема подобна загуба не означаваше много, но Фактор Летур Аникт не беше човек на големите схеми. Мотивите му бяха раздробени, разграфени в точен език, нетърпящ отклонения и почти невротичен, изправеше ли се пред нещо заплетено. А това наистина беше заплетено. Накратко, въпреки цялото си богатство и власт, Летур Аникт си беше бюрократ в най-истинския смисъл на думата.

Конният авангард най-сетне се връщаше, но Орбин не изпитваше особено задоволство от това. Знаеше, че няма да кажат нищо добро. Приказки за гниещи трупове, овъглено дърво, грачещи гарвани и плъхове, ровещи из плесенясващи кости. Най-малкото поне можеше да се замъкне отново в каляската, да седне срещу омразния буквояд и да го посъветва — с по-голяма убедителност този път — да обърнат колоната и да поемат обратно за Дрийн.

Не че щеше да успее. За Летур Аникт всяко оскърбление беше тежко и всеки провал беше оскърбление. Някой трябваше да плати. Някой винаги плащаше.

Някакъв инстинкт го накара да погледне през рамо към лагера — и видя излизащия от каляската Фактор. Е, това поне беше облекчение, защото Орбин винаги се потеше обилно в тясното возило на Летур. Загледа как изнуреният мъж върви към него. Бе прекалено навлечен за това топло време; рехавата му побеляла коса бе покрита с плъстена шапка с широка периферия, за да пази бледата му кожа от слънцето; странно закръгленото му лице вече се бе зачервило от усилието.

— Търсачо на истина — заговори той задъхано, щом спря под скалната издатина, — и двамата знаем какво ще ни кажат съгледвачите.

— Да, Фактор.

— Тогава… къде са те?

Тънките вежди на Орбин се вдигнаха и той примига да махне потта, изведнъж опарила очите му.

— Както знаете, те никога не се спускат повече от това — където е сега лагерът ни. С което остават три възможности. Първо, завили са обратно нагоре и през прохода…

— Не са ги видели да правят това.

— Не са. Второ, оставили са пътя тук и са тръгнали на юг, може би за да потърсят Прохода на перлите към Южен Блуроуз.

— И да вървят по планинския хребет? Изглежда малко вероятно, Търсачо на истина.

— Трето, тръгнали са на север.

Факторът облиза устни, сякаш премисляше нещо. След това каза глухо:

— Защо да го правят?

Орбин сви рамене.

— Ако човек поиска, би могъл да тръгне покрай хребета и да стигне крайбрежието, а там да наеме съд буквално до всяко село или пристан по морето Блуроуз.

— Месеци.

— Феар Сенгар и компанията му са привикнали с това, Фактор. Никоя група бегълци досега не е бягала толкова дълго в границите на империята като тях.

— Не е само благодарение на умения, Търсачо на истина. И двамата знаем, че едурите можеха да ги хванат сто пъти досега, на сто различни места. Нещо повече, и двамата знаем защо не го направиха. Въпросът, около който се въртим двамата с вас вече от толкова време, е какво да правим във връзка с всичко това, ако изобщо трябва да правим нещо.

— Този въпрос, уви, може да бъде отправен единствено към нашите господари в Ледерас — отвърна Орбин.

— Господари? — Летур Аникт изсумтя. — Те си имат други, по-неотложни грижи. Ние трябва да действаме независимо, съобразно отговорностите, които са ни възложени. Всъщност съобразно със самото очакване, че ще се окажем достойни за тези отговорности. Стоим ли настрана, докато Феар Сенгар търси бога на едурите? Стоим ли настрана, докато Ханан Мосаг и неговите тъй наречени „ловци“ ловко играят на некомпетентност в това тъй наречено „преследване“? Още ли има някакво съмнение у вас, Орбин Търсачо на истина, че Ханан Мосаг извършва предателство? Срещу императора? Срещу империята?

— Сигурен съм, че Карос Инвиктад и канцлерът се занимават с проблема около предателството на магьосника-крал.

— Несъмнено. Но какво би могло да стане с техните планове в случай, че Феар Сенгар успее? Какво ще стане с всички наши планове, ако едурският Бог на Сенките се вдигне отново?

— Това, Фактор, е почти невъзможно. — „Не, всъщност съвсем невъзможно.“

— Добре съм запознат с вероятностите и оценката на риска, Търсачо на истина — каза Летур Аникт.

— Вашето желание какво е?

Летур Аникт се усмихна сдържано. Обърна се на север.

— Те се крият. И ние двамата знаем къде.

Това никак не зарадва Орбин.

— Величината на знанията ви ме изненадва, Фактор.

— Търсачо на истина. Водя с мен двадесет от най-добрите ми гвардейци. Вие разполагате с четиридесет войници и двама магове. Имаме достатъчно фенери, които да прогонят мрака и да отнемат силата на онези грохнали магьосници. Колцина са останали в онова скрито укрепление? Ако ударим бързо, можем да се отървем от проклетия култ и това само по себе си си заслужава усилието. Залавянето на Феар Сенгар само ще подслади блюдото. Помислете за радостта, за похвалите в случай, че доставим на Карос и канцлера ужасния предател Феар Сенгар и онзи глупак Удинаас. Помислете, ако искате, за наградите.

Орбин Търсача на истината въздъхна.

— Добре.

— Значи знаете тайната пътека. Подозирах го.

„А ти не я знаеш и аз го знаех.“ Извади кърпа, попи потта по челото си, после — по гушата под брадичката.

— Това изкачване е мъчително. Ще трябва да оставим впряговете и конете тук.

— Вашите трима съгледвачи могат да пазят лагера. Заслужили са почивката си. Кога тръгваме, Търсачо на истина?

Орбин отвърна с гримаса:

— Веднага.

Единият от тримата съгледвачи до огъня стана, разкърши гръб и тръгна към скромния керван, изкарал почти целия ден в спускане към долината.

Размениха се обичайните поздрави, последвани от поканата да пренощуват заедно.

— Печатът на онзи впряг не е ли на Фактора на Дрийн? — попита колебливо водачът на кервана.

Съгледвачът кимна.

— Той е. — Погледът му се плъзна по невзрачния мъж, застанал срещу него. — Виждам, че не сте търговци. И все пак, доста стражи.

— Разумно вложение според мен — отвърна мъжът. — Гарнизонното укрепление е достатъчно доказателство за това. Все още е изоставено, наполовина опожарено и осеяно с костите на избитите войници.

Съгледвачът сви рамене.

— Западната страна на този хребет е прословута с многото разбойници. Чух, че ги били изловили и избили.

— Така ли?

— Така чух. А и насам идва нова част, с дърводелци, секачи и ковач. Укреплението трябва да е възстановено до края на сезона. Рисковете на пътя.

Венит Сатад кимна отново.

— Не срещнахме никого по пътя. И Факторът при вас ли ще дойде?

— Да.

— Не е ли необичайно това пътуване? Дрийн в края на краищата е отвъд морето.

— Това си е работа на Фактора — отвърна доста сдържано съгледвачът. — Така и не отговорихте на въпроса ми.

— Нима? Какъв беше той?

— Попитах какво карате, че ви трябват толкова малко мулета и толкова много стражи.

— Не ми е в правото да ви казвам, уви — отвърна Венит Сатад и заоглежда лагера. — Допреди малко имахте повече войници тук.

— Слязоха в долината.

— Да посрещнат Фактора?

— Точно така. И тъкмо си помислих — ако дойдат тази нощ, лагерът няма да е достатъчно голям. Няма да стигне мястото и за тях, и за групата ви.

— Сигурно сте прав.

— В такъв случай май ще е най-добре да продължите. Има друго удобно място, на две хиляди разтега надолу в долината. Имате още достатъчно светло до там според мен.

Венит Сатад се усмихна.

— Ще направим каквото искате. Може пък да срещнем Фактора по пътя.

— Може би.

Венит Сатад видя лъжата в очите му. Все още усмихнат, тръгна обратно към коня си.

— Яхвайте — каза на охраната. — Продължаваме.

Пренеприятна заповед, но Венит Сатад си беше подбрал охраната добре. Керванът отново тръгна по пътя си.

Представа нямаше защо човекът, с когото го бяха пратили да се срещне, се намира на този път, толкова далече от Дрийн. Нито пък знаеше къде е отишъл Аникт, след като напред нямаше нищо освен диви планински зъбери, населени единствено с рогати овни и гнездящи из скалите кондори. Може би щеше да го разбере, рано или късно. Рано или късно Летур Аникт щеше да се върне в Дрийн и той, Венит Сатад, агент на Раутос Хиванар и на тръст „Свобода“, щеше да го чака.

С някои въпроси от своя господар.

И някои отговори.

В далечината отекна писък и заглъхна. По-наблизо, сред мигащата светлина на фенери и блуждаещи сенки, последните викове на избитите отдавна бяха замрели. Войниците от охраната на Орбин обикаляха струпаните тела — повечето младежи, жени и старци, — за да се уверят, че никой не диша.

Никой не дишаше. Орбин Търсача на истина лично се бе уверил в това. Някак разсеяно, разкъсан между отвращението и необходимостта да не допуска никаква небрежност. Най-много четири камбани време в този подземен лабиринт от първия пробив на магическите прегради при входа в скалната цепнатина до всичко, което бе последвало — от помещение в помещение, от коридор в коридор, атака от светлина и бляскава магия.

Каквато и сложна организация на сила да бе устоявала в това погребано владение, унищожена бе със загубата на не повече от един ледерийски живот, и всичко, което остана след това, беше просто клане. Излавяне на криещите се, на онези, които бягаха към най-далечните кътове, най-малките складови помещения, децата, свити в нишите; едно се бе свряло в наполовина пълна с вино делва.

Тъй че — по-малко от четири камбани за унищожението на Култа на Чернокрилия бог, тези западнали, изродени братовчеди на Тайст Едур. Едва ли си заслужаваше усилието, ако питаха Орбин Търсача на истина. Още повече горчеше на езика това, че от Феар Сенгар и неговите спътници нямаше и следа. Всъщност никаква следа, че изобщо са били тук.

Гледаше купищата трупове и се чувстваше омърсен. Летур Аникт го беше използвал в маниакалното си търсене на ефективност, в жестокото опростяване на собствения си свят. Един досаден дразнител по-малко за Фактора на Дрийн. А сега щяха да се върнат и Орбин се чудеше дали това пътуване с няколко фургона, пълни с евтино оръжие, не беше всъщност нищо повече от уловка. Хитрина, подлъгала го толкова лесно, колкото щеше да подлъже наивно дете.

Извади парче плат, за да изтрие кръвта от камата си, после напъха дългото острие в канията под дясната си мишница.

Един от маговете му се приближи.

— Търсачо на истина.

— Приключихме ли тук?

— Да. Намерихме залата с олтара. Половин дузина едва кретащи жреци и жрици, паднали на колене да молят своя бог за избавление. — Магът направи кисела физиономия. — Уви, Чернокрилият бог не си е вкъщи.

— Каква изненада.

— Да, но има още една, сър.

— Казвай.

— Олтар, сър. Наистина осветен.

Орбин изгледа мага с присвити очи.

— В смисъл?

— Докоснат е от Тъмата, от самата Крепост.

— Не знам да е съществувала някога такава Крепост. Тъма?

— Плочите притежават аспект на Мрака, сър, макар че само най-древните текстове го отбелязват. На Осите, сър. Бялата врана.

Орбин изведнъж затаи дъх. Взря се в лицето на стоящия пред него мъж, загледа се в сенките, пробягващи по сбръчканото му лице.

— Бялата врана. Наричат така странния едур, който придружава Феар Сенгар.

— Ако го наричат така, значи не е Тайст Едур, сър.

— А какъв е?

Магът посочи телата, лежащи на купчини около тях.

— Наричат се Тайст Андий. Деца на Тъмата. Сър, малко знам за този… Бялата врана, който пътува с Феар Сенгар. Ако наистина вървят заедно, значи нещо се е променило.

— Какво имаш предвид?

— Едурите и Андиите, сър, са били най-яростни врагове. Ако в това, което сме доловили в легендите на Едур, има някаква истина, то те са воювали и тази война е завършила с предателство. С убиването на Бялата врана. — Магът поклати глава. — Затова не вярвам в тази Бяла врана, която е с Феар Сенгар — това е само име, име дадено по погрешка или може би на подигравка. Но ако греша, сър, това означава, че една стара кръвна вражда е заровена в дълбок гроб и това би могло да се окаже… обезпокоително.

Орбин извърна очи.

— Избихме последните от тези Андий, нали?

— Тук — да. Можем ли да сме уверени, че това са последните останали Андий? Дори в Блуроуз? Дали едурите не са намерили свои родственици отвъд океана? Може да е имало други контакти, незасечени от нашите шпиони във флотите. Всичко това ме безпокои, сър.

„Не само теб, маг.“

— Помислете още по това.

— Ще мисля.

Магът се обърна да си тръгне, но Орбин протегна ръка, сложи месестата си длан на рамото му и го задържа.

— Говорихте ли с Фактора?

Магът го погледна намръщено, сякаш въпросът го беше обидил.

— Не, разбира се, сър.

— Добре. За олтара и освещаването не казвайте нищо. — Помисли за миг и добави: — За другите си съображения също не казвайте нищо.

— Не бих го и направил, сър.

— Чудесно. Сега съберете войниците. Искам да напуснем колкото може по-скоро.

— Да, сър, с удоволствие.

„Остави Летур Аникт в неговия по-опростен свят. Но какъв го иска той и какъв е не е едно и също. А това, скъпи Фактор, е пътят към провала. Ще го извървиш без мен.“

Клип стоеше прав, загледан на север. Беше вдигнал дясната си ръка, верижката с двата пръстена — усукана здраво около дланта. Не я завъртя повече от десетина удара на сърцето. Вятърът вееше развързаната му коса. На няколко крачки встрани Силхас Руин седеше на една канара и точеше единия от пеещите мечове.

От светлосиньото небе се сипеше сняг, високопланински вариант на ръмеж при слънце навярно, или пък ветровете бяха подели снежинките от младите върхове, извисили се от всички страни. Въздухът беше хаплив и толкова сух, че вълната искреше и пращеше. Предния ден бяха прекосили последната част от платото, като оставиха зад себе си грамадите натрошен черен камък, очертали центъра на кратера. Катеренето тази сутрин беше опасно, понеже повечето каменни плочи под нозете им бяха покрити с ледена кора. Късно следобед достигнаха ръба на огромния казан и пред очите им се откри стръмен склон, който се простираше на половин или малко повече левга на север, до равната тундра. По-натам хоризонтът достигаше до равна мъгливо бяла линия. Ледени поля, беше казал Феар Сенгар, на което Удинаас се беше изсмял.

Серен Педак крачеше неспокойно по хребета. Беше вървяла с другите, много зад Клип и Силхас Руин. Все още имаше достатъчно дневна светлина, за да продължат, но младият Тайст Андий се беше покачил на билото и се взираше назад, откъдето бяха дошли. Мълчалив и безизразен.

Тя спря при Удинаас, който отново беше понесъл имасското копие. Сега седеше на една скала и ровеше с върха на копието в мъхнатия торф.

— Какво става тук? — попита тя тихо. — Знаеш ли?

— Позната ли ти е птицата джарак, Аквитор? Горският крадец и убиец със сивия гребен?

Тя кимна.

— А какво става, когато един женски джарак намери гнездо с новоизлюпени на друга птица? Непазено гнездо?

— Убива пиленцата и ги изяжда.

Той се усмихна.

— Вярно. Повечето го знаят. Но понякога джараките правят нещо друго, в началото на пролетния сезон. Избутват едно яйце от гнездото и оставят на неговото място едно свое. Другите птици, изглежда, не забелязват подмяната. И когато джаракът се излюпи, разбира се, убива и изяжда съперниците си.

— След това издава своя зов — продължи тя вместо него. — Но той не се различава от зова на пиленцата на другата птица. И птиците идват с храна в човките си.

— За да ги нападнат от засада двамата възрастни джараки, скрити близо до гнездото. Още храна за потомството им.

— Джараките във всяко отношение са неприятни птици. Защо ми говориш за джараки, Удинаас?

— Без повод всъщност. Но понякога си струва да си напомним, че ние, хората, не сме уникални в своята жестокост.

— Фентите вярват, че джараките са душите на изоставени деца, умрели сами в гората. Поради това копнеят за дом и семейство, но в същото време дотолкова са подвластни на гнева, че когато ги намерят, унищожават всичко, за което са копнели.

— Фентите имат ли навик да изоставят деца?

Серен Педак се намръщи.

— Само през последните стотина години.

— Препятствия за самоунищожителните им апетити, предполагам.

Серен нищо не отвърна на тази бележка, но в ума си видя как Хул Бедикт изведнъж застана до нея, извиси се до пълния си ръст, пресегна се, спипа Удинаас за гърлото и го надигна.

Удинаас изведнъж залитна напред, задави се, ръката му задраска във въздуха към нея.

Серен Педак се отдръпна стъписана. „Не, проклятие!“ Помъчи се да прогони образа.

А той не искаше да се махне.

Оцъклен, с посиняло лице, Удинаас задраска с ръце около гърлото си, но нямаше нищо, което да махне…

— Серен! — изкрещя Кетъл.

„Блудния да пази! Какво… как… о, аз го убивам!“ Хул Бедикт стоеше и изтръгваше глътките живот от гърлото на Удинаас. Тя искаше да посегне към него, да издърпа ръцете му, но знаеше, че силите й няма да стигнат. Не, трябваше й друг някой…

И сътвори в сцената в ума си друга фигура, а тя пристъпи напред, гъвкава, едва видима. Една ръка замахна и порази Хул Бедикт в гърлото. Ледериецът залитна и пусна Удинаас. После посегна за меча си.

Пред вътрешния й взор изсвистя дръжка на копие и перна Хул по челото. Той се строполи.

Воинът Едур вече стоеше между Хул Бедикт и Удинаас, стиснал копието за отбрана.

Щом го видя, щом видя лицето му, Серен се присви назад, стъписана. „Трул Сенгар? Трул…“

Образът се разми, изчезна.

Закашлян, задъхан, Удинаас се надигна.

Нечия ръка стисна Серен за рамото и я обърна. Тя зяпна в лицето на Феар, удивена от странното му изражение. „Той не може да е видял. Това би било…“

— Остриган — прошепна Феар. — Тъга… — Замълча, неспособен да продължи, обърна се и я остави.

Тя зяпна след него. Тъга в очите му…

„В неговите очи!“

— Убийствени игри, Аквитор.

Тя се сепна. Силхас Руин я гледаше от мястото, където седеше. Зад него Клип не се беше обърнал, не бе помръднал дори.

— Не. Не го исках. Аз не…

— Въображението — изхриптя Удинаас от земята вдясно от нея — винаги бърза да съди. — Закашля се отново, после се разсмя. — Попитай всеки ревнивец. Или ревнива жена. Следващия път, щом кажа нещо, което те ядосва, Серен Педак, просто ме наругай, може ли?

— Съжалявам, Удинаас. Не мислех, че…

— Няма нищо.

„О, Удинаас.“

— Съжалявам — повтори тя шепнешком.

— Що за магия си открила? — попита Феар Сенгар и я изгледа с гняв. — Аз видях…

— Какво видя? — попита невъзмутимо Силхас Руин, хлъзна меча в ножницата и извади другия.

Феар не отвърна. След миг откъсна погледа си от Серен Педак.

— Какво прави Клип?

— Скърби, предполагам.

Този отговор стресна Удинаас и той се надигна. Погледна Серен, кимна и промълви беззвучно: „Джарак.“

— За какво скърби?

— Всички, които живееха в Андара, са мъртви — отвърна Силхас Руин. — Избити от ледерийски войници и магове, Клип е Смъртният меч на Тъмата. Ако беше там, сега всички щяха да са живи — ближните му. А застиналите в мрака тела щяха да са ледерийски. Чуди се дали не е направил ужасна грешка.

— Тази мисъл беше мимоходом — проговори младият Тайст Андий. — Те гонеха теб, Феар Сенгар. И теб, Удинаас. — Най-сетне се обърна. Лицето му бе ужасяващо сдържано. Верижката се завъртя, изтрака в студения въздух, след това се завихри на обратно. — Моите близки са се погрижили да не остане никакво доказателство, че сте били там. А ледерийските магове не бяха достатъчно силни — нито умни достатъчно, — за да осквернят олтара, макар да се опитаха. — Усмихна се. — Донесоха си фенерите, виждате ли.

— Портата бездруго не се задържа там задълго — изхриптя гласът на Удинаас.

Очите на Клип се спряха на бившия роб.

— Не знаеш нищо.

— Зная какво се завърта от пръста ти, Клип. Веднъж вече ни го показа в края на краищата.

Силхас Руин, привършил вече и с втория меч, го прибра, стана и заговори на Клип:

— Удинаас е точно такава загадка, каквато е и Аквиторът. Знание и сила, ръката и ръкавицата. Трябва да продължим. — Замълча, вторачен в Клип. — Освен ако не е време.

„Време? Време за какво?“

— Време е — изпъшка Удинаас и се надигна с помощта на имасското копие. — Те знаеха, че ще умрат. Криенето в онази дълбока дупка не ги доведе доникъде. Все по-малко млади, все по-слаба кръв. Но тази кръв, ами, пролей достатъчно от нея и…

Клип пристъпи навъсен към бившия роб.

— Недей — каза Силхас Руин.

Смъртният меч спря, поколеба се сякаш, после сви рамене и се обърна. Верижката се въртеше.

— Майката Тъма — продължи Удинаас със стегната усмивка. — Отвори проклетата порта, Клип, платено е.

И въртящата се верижка се изпъна. Хоризонтално. Във всеки край — по един пръстен, застинал. В халката по-близо до тях имаше… мрак.

Серен Педак се взря, щом черното кълбо започна да се разраства, да се излива от пръстена.

— Има го това тя, с родилните проходи… — промърмори Удинаас.

Силхас Руин пристъпи в Тъмата и изчезна. Призрачен полъх — и Уидър прелетя през портата. Кетъл взе ръката на Удинаас и го преведе.

Серен погледна Феар. „Оставяме зад себе си твоя свят, Тайст Едур. И все пак виждам прозрението в очите ти. Отвъд. Зад тази порта, Феар Сенгар, чака душата на Скабандари.“

Той отпусна ръка на меча си и закрачи напред.

Серен Педак го последва и погледна Клип. Срещна очите му — той стоеше, с едната ръка вдигната, порталът очертаваше спирален тунел от най-близкия пръстен. Сигурно в някой друг свят портата изникваше от другия пръстен, помисли си тя. „Носил го е със себе си. Нашия път натам, където трябва да идем. През цялото време.“

Той й намигна.

Смразена от това, тя пристъпи напред и се гмурна в непрогледния мрак.

Трети девичи форт беше точно зад кърмата, издигаше се над издутите вълни и след това пропадаше в браздите. Корабът стенеше като мятащ се звяр под гората от мачти и грубо скърпените платна по тях, а тълпата шейки се свиваше изтръпнала от страх по палубата. Вещици и заклинатели, паднали на колене, виеха молитвите си, но брегът вече бе далече и бяха изгубени.

Йедан Дериг, прогизнал от пръските, които периодично заливаха сякаш с демонично ликуване ниските планшири, вървеше към Ян Товис, която стоеше до четиримата мъже при кърмовото весло. Държеше се за въжената стълба, разтворила широко крака, за да поема подскачанията и пропаданията, и щом видя лицето на брат си, разбра, че онова, което вече си мислеше, е истина.

„Няма да се справим.“

Минали бяха покрай солените блата, после нагоре, покрай полуострова и навън покрай северния край на рифовете, пътуване от три дни и две нощи, преди да могат да влязат в някое от заливчетата откъм подветрената страна на Трети девичи остров. Времето се бе задържало хубаво и до заранта на този ден всичко изглеждаше възможно.

— Сглобките, Сумрак — каза Йедан Дериг. — Вълните ги блъскат като ковашки чук и ги разтварят. Потъваме… — Последва дивашки смях. — Далече от брега, ти да видиш, дето викат! Още кости по дъното!

Беше пребледнял — пребледнял, колкото и самата тя, не се съмняваше — и все пак в очите му грееше мрачна ярост.

— Храчката на Тур е на два хвърлея от курса и има плитчини, но, сестро, това е единствената суша, до която можем да стигнем.

— О, и колко на палубата тук знаят да плуват? Поне един има ли? — Тя поклати глава. — Какво искаш да направим, да разбием тази проклета развалина в скалите? Да се молим на брега да успеем да се промъкнем през плитчините непокътнати? Да се свреш в скута на псетата ли искаш, скъпи ми Страж?

Брадатата челюст се стегна, възлестите мускули по лицето се изопнаха толкова, че тя зачака да изпукат кости и зъби. После той извърна очи.

— Ти какво искаш да направим тогава?

— Накарай тия проклети глупаци да изгребват, Йедан. Потънем ли още, следващата вълна ще ни залее.

Но сама знаеше, че вече е много късно. Всички велики планове, които бе подхранвала за спасяването на своя народ, се бяха сринали. От този единствен щорм. Беше лудост да тръгне с тази пълзяща покрай брега баржа в открито море, въпреки че единствената наистина опасна отсечка беше… „тази тук, на север от Трети девичи остров до подветрието на остров Спайрок. Единствената отсечка, наистина открита към западния океан.“

Вятърът изведнъж набра сила и стовари юмрука си в левия борд. Една от мачтите се счупи, платното се изду, изплющяха въжета, после платното се откъсна и понесе мачтата със себе си. Такелажът оплете няколко нещастници по палубата и ги дръпна към небето. Втора мачта рухна, тази достатъчно тежка, за да повлече платното си надолу. Още писъци надмогнаха свирепия вой.

Баржата сякаш приклекна, готова всеки миг да се гмурне в дълбините. Ян Товис се усети, че се е вкопчила във въжетата, все едно могат да я спасят от всичко това. „Кралицата заповядва. Поданиците й умират.“

„Поне ще съм с тях…“

Чу вика на Йедан Дериг, обърна се…

И ги видя. Два огромни кораба, дошли откъм кърмата, по един от всяка страна, надвисваха като гладни китове. Онзи отляво отне свирепия дъх на вятъра и баржата се успокои сред белогривите вълни.

Ян Товис се взря и видя фигури, закатерили се по бордовите балисти, видя други да се придвижват към парапета под грамадните въжени намотки.

„Пирати? Сега?“

После извърна очи и видя, че екипажът на кораба отдясно прави същото.

Но това, което най-много я изплаши, бяха самите кораби. Защото ги позна.

„Периш. Как ги наричаха? Да, Тронове на Войната.“ Добре помнеше онази битка, сблъсъка на магии, раздиращи гребените на вълните, взривовете, докато едурските галери се разпадаха пред очите й. Виковете на давещи се воини…

Балистите изстреляха огромни стрели, но те се извисиха в дъга, на два или повече човешки боя над палубата. А от тях изпълзяха надолу въжета. Изстрелът бе почти залпов, от двата кораба. Видя как стрелите пронизаха мазните платна, врязаха се през такелажа, тежките железни глави потънаха в морските води от двете страни.

А после въжетата се изпънаха здраво и зъбците заораха дълбоко в планширите на баржата.

И докато вятърът ги тласкаше всички напред, Троновете на Войната се приближиха.

Големи чували, натъпкани със сухи водорасли, се спуснаха, за да омекотят допира на корпусите.

Моряци от перишките кораби тръгнаха по въжетата, повечето изправени въпреки кипналото море — и заскачаха на палубата на баржата, с въжета и всевъзможни инструменти в ръце.

И почнаха да затягат въжетата за баржата.

Една жена се появи на главната палуба сред гъстото множество, слезе и спря пред Ян Товис.

И заговори на търговската реч:

— Вашият съд потъва, капитане. Трябва да евакуираме пътниците ви.

Вцепенена, Ян Товис успя само да кимне.

— Ние плаваме за Втори девичи остров — каза жената.

— И ние бяхме за там — отвърна Ян Товис.

Внезапна усмивка, толкова добре дошла за очите на Ян Товис, колкото зора след дълга нощ.

— Добра среща тогава.

„Добра среща, да. И добре сте дошли. Втори девичи форт. Тихия остров е завладян. Не само малазанците значи. Перишите. О, виж какво сме разбудили!“

Банашар, бившият Демидрек на Червея на Есента, бе имал на разположение месеци за размисъл и накрая много малко от нещата, случили се в Малазанската империя, вече го изненадваха. Може би в някоя погранична земя, където истинската власт бе толкова ефимерна, толкова неуловима, колкото облак пред лунния лик, хората щяха да изпитат изумление и дори неверие. От това, че смъртната жена, властваща над най-могъщата империя на света, би могла да се окаже толкова… безпомощна. Толкова обвързана с амбициите и страстите на безименните играчи зад завесите. Хора, блажено невежи за машинациите на политиката, като нищо можеха да вярват, че същество като императрица Ласийн е всемогъщо, че тя може да прави всичко каквото иска и както иска. И че един Върховен маг като Тайсхрен също е свободен, неограничен в амбициите си.

Банашар разбираше, че за хора с такива опростенчески възгледи за света катастрофите са несвързани помежду си неща, изолирани и сами за себе си. Че не съществува усет за причина и следствие отвъд непосредственото, отвъд пряко наблюдаемото. Скали рухват върху някое село, избиват стотици. Следствието: смърт. Причината: рухването на скалите. Разбира се, ако някой след това заговори за изсичането на всяко дърво наоколо, включително и тези над скалите, като за истинската причина за бедствието — причина, която по своето същество е по вина на самите жертви, то отговорът е яростно отрицание. Или още по-жалко — тъпо объркване. А ако някой след това започне да обяснява надълго и широко за икономическия натиск, наложил това варварско обезлесяване, като се започне от необходимостта от дърва за огрев при местните и желанието да се разчисти земя за пасища, за да се увеличат стадата, та чак до глада за дървен материал, за да се отговори на нуждите от корабостроене в някой пристанищен град на левги разстояние, за да се тръгне на война със съседно кралство заради спорни риболовни зони — спорни, защото пасажите изчезват, което води до глад в двете кралства, което на свой ред би могло да разклати властта на управляващите династии, което на свой ред събужда призрака на гражданската война… е, тогава целият възглед за причина и следствие, изведнъж разкрил същинското си ниво на сложност, просто смазва.

Въстание в Седемте града, последвано от ужасна епидемия, и изведнъж ядрото на Малазанската империя — Кюон Тали — беше изправено пред недостиг на зърно. Но не, знаеше Банашар, човек можеше да отиде още по-назад. Защо изобщо избухна въстанието? Да оставим настрана удобните пророчества за апокалипсис. Кризата бе породена като последица от преврата на Ласийн, когато буквално всички командири на Келанвед изчезнаха — удавени, според злата шега. Тя самата се настани на трона, но много скоро откри, че най-способните й управители и военни водачи ги няма. И във вакуума, възникнал с изчезването им, се издигнаха далеч по-неспособни и по-неблагонадеждни хора. Не трябваше да я изненадва тяхната алчност и поквареност — защото главата, която тя бе започнала в историята на империята, бе предизвестена с измяна и кръв. Посей горчиви семена и ще пожънеш горчиви плодове, гласеше поговорката.

Поквара и некадърност. Това бяха искрите на въстанието. Родени в имперския дворец в Унта, за да се върнат с мъст.

Ласийн бе постигнала своя преврат с помощта на Нокътя. В своята арогантност явно си бе въобразила, че никой друг не би могъл да направи същото. Да се внедри в нейния сеещ смърт кадър от убийци. Но Банашар вече вярваше, че е станало точно това. И тъй, най-могъщата жена в света изведнъж се бе оказала обезсилена, затънала всъщност в капан от множество неизбежни нужди, непоносими тежести, неотвратими искания. А най-опасното й оръжие за вътрешен контрол беше безвъзвратно ерозирало.

Не бе последвала никаква гражданска война — адюнктата се бе погрижила за това, — но бе напълно възможно анфиладата при град Малаз да е забила последния шип в обремененото сърце на властта на Ласийн. Нокътят бе покосен, може би дотолкова, че никой да не може да го използва в идните години.

Нокътят бе обявил война на погрешни хора. И тъй, най-сетне Котильон — някогашният Танцьор — бе нанесъл своята мъст над организацията, която бе унищожила собствената му подобна организация и след това бе издигнала Ласийн на трона. Защото в онази нощ в град Малаз бе имало Танц на Сянката.

Причини и следствия. Те бяха като нишките паяжина, обвили кулите на град Картуул. Смъртоносна паяжина, плетеница, обвързала хиляда места. А да си въобразиш, че нещата са прости, означава да си наивен, често пъти фатално.

Престъпление, в каквото сам той беше виновен, разбираше вече Банашар. Гневът на Д’рек срещу нейните поклонници не беше изолирано, вътрешно събитие. Беше част от мащабна война, а във война умират хора. Може би, за разлика от Банашар, Тайсхрен не бе засегнат толкова много от трагедията. Може би всъщност през цялото време имперският Върховен маг го беше знаел.

Такива неприятни мисли често блуждаеха в ума му, след като слънцето отдавна бе избягало от небето и когато трябваше вече да е заспал — запокитен в пиянския ступор на забравата тук, в порутената стая, която бе наел в таверната Харидикт, на този проклет остров. Но вместо да спи, стоеше до прозореца съвсем буден и се вслушваше в студения вятър, който скърцаше в затворените кепенци. А дори и да беше топла нощта, съмняваше се, че щеше да отвори кепенците. По-добре беше да не вижда нищо освен тези олющени летви. По-добре беше да му се напомня, че изход няма.

Червеят на Есента се гърчеше в корема му. Безсмъртен паразит и неговият смъртен гостоприемник. Богинята отново се беше вселила в него след всичките тези години. Отново нищо изненадващо. „Та нали аз съм единственият останал в края на краищата.“ Но Д’рек все пак си оставаше не повече от присъствие, смътен вкус на езика му. Нямаше я битката на воли. Но той знаеше, че ще дойде. Богинята се нуждаеше от него и рано или късно щеше да стегне хладния си юмрук около душата му.

Чу шумолене и топуркане зад себе си и бавно затвори очи.

— Миризми. Миризми, миризми, миризми. — Думите бяха тих хленч, вътре в главата му.

— Това е проблемът, Телораст. С този остров. С целия този континент! О, защо ли дойдохме тук? Трябваше да откраднем телата на две чайки, не тези гнили купчинки с празни кореми, дето не можем изобщо да ги напълним! Колко плъхове убихме, Телораст? Отговори ми!

— И да не можем да ги изядем — измърмори Телораст. — Убиването им беше забавно, нали? Най-чистите кораби на света. Престани да се оплакваш, Кърдъл. Не усещаш ли колко сме близо?

— Тя е вървяла тук! — Този път в гласа на Кърдъл имаше страх. — Какво изобщо правим ние тук?!

Банашар се обърна. Двете високи до коленете му скелетчета на влечуги крачеха по нара, катереха се и се провираха тромаво между гънките на разхвърляната постеля.

— Хубав въпрос — рече той. — Какво наистина правите тук? И коя е „тя“?

Кърдъл поклати глава, челюстите й изщракаха.

— Не-не-Апсалар ни изгони. Но трябва да кажем на някого!

— На когото и да е! — звънливо добави Телораст. — Дори на тебе!

— Казва се Лостара Юил — каза Банашар. — Не Не-не-Апсалар… богове, казах ли го току-що?

— „Тя“ — заговори Кърдъл и шибна с опашка във въздуха — е тази, която е вървяла тук. По-отдавна, отколкото можеш да си представиш, толкова много отдавна. Телораст е луда. Възбудена е, но как може да си възбудена, когато сме толкова близо до нея? Лудост!

— Само затова, че е вървяла тук, още не значи, че още се мотае тъдява — каза Телораст. — Няма ги големите черепи, които да троши с юмрука си, от дълго време ги няма, нали? Виж ни само двете, Кърдъл. Можем да танцуваме в дланта на едната й ръка. Всяка от нас. Или двете, една за мен и една за теб — и тя няма да може нищо да каже за нас, нищо. — Съществото отново се извъртя към Банашар. — Тъй че няма никаква причина за паника и точно това трябва да кажеш на Кърдъл, Храна на Червея. Хайде, кажи й.

Банашар примига бавно и каза:

— Няма за какво да се безпокоиш, Кърдъл. Е, сега ще ме оставите ли на мира? Имам още да мисля, а половината нощ мина.

Главата на Телораст с острия като бръснач клюн се завъртя към Кърдъл.

— Видя ли? Всичко е наред. Близо сме, защото трябва да сме. Защото Ходещия на ръба го иска…

— Млък! — изсъска й Кърдъл.

Телораст се сви уплашено.

— О! Сега трябва да го убием, нали?

— Не, много мръсно ще е това. Трябва просто да се надяваме на ужасна злополука. Бързо, Телораст, измисли някоя ужасна злополука!

— Нищо не съм чувал за Ходещия на ръба — каза Банашар. — Успокойте се, идете си и престанете да мислите да ме убивате. Освен ако не държите да събудите Д’рек, разбира се. Богинята като нищо може да знае кой е този Ходещ на ръба и оттам би могла да отгатне нещо за опасната ви тайна мисия, а оттам може да реши, че ще е по-добре, ако двете бъдете смлени на прах.

Кърдъл тутакси скочи от нара, припълзя в краката на Банашар и взе да раболепничи:

— Изобщо нямахме предвид това. Ние изобщо нищо нямахме предвид, нали, Телораст? И освен това ние сме съвсем безпомощни и мънички.

— Много добре надушваме Червея ние — каза Телораст и заклати черепчето си. — По тебе. В тебе. Още една злокобна миризма наоколо. Не ни харесва никак. Хайде да си ходим, Кърдъл. Той не е този, с когото трябва да говорим. Не е толкова опасен като Не-Апсалар, но е почти толкова плашещ. Отвори ги тези кепенци, Храна на Червея. Оттам ще излезем.

— Лесно ви е на вас — измърмори Банашар и се обърна, за да дръпне дървените прегради. Вятърът лъхна като дъха на Качулатия и прероденият жрец потръпна.

Двете влечуги мигновено скокнаха на перваза.

— Виж, Телораст, хоп!

И двете същества скочиха и се скриха от погледа му. Банашар отново затвори кепенците. За да стане светът отново какъвто трябваше да е пред очите му. Неговият свят поне.

— В името на Гуглата, Кръмп, спри това проклето пеене!

Длъгнестият сапьор се изправи, зяпна, после се изгърби отново и продължи да копае. Затананика тихо под нос безумната си блатна песен.

Ефрейтор Шард погледа още малко хвърчащата нагоре пръст, подхваната от дивашки завихрилия се вятър. На двайсет разтега от дълбоката яма и святкащата лопата на Кръмп бе ниската каменна стена, където отделението беше струпало снаряжението си и където в момента се бяха присвили сержант Корд, Мейсан Джилани, Лимп и Иброн, намерили подслон от разбушувалата се вихрушка. След малко сержантът щеше да ги накара всички да станат и патрулът по тази част от крайбрежието щеше да започне.

Междувременно Кръмп копаеше яма. Дълбока яма, точно както бе заповядал сержантът. Точно както беше заповядвал сержантът всеки ден вече от близо седмица.

Шард потърка изтръпналото си от студа лице. Тревожеше се за сестра си. Онази Синн, която познаваше, вече я нямаше. И помен не беше останало от нея. Беше намерила силата си и това бе докарало нещо алчно, злокобно почти, в погледа й. Плашеше го и не беше единственият. Лимп свиваше болните си колене всеки път, щом тя се приближеше, а Иброн правеше зад гърба й жеста „зло да пази“, мислеше си, че го прави дискретно, незабележимо. Мейсан Джилани не изглеждаше притеснена — това поне беше нещо, може би женска работа при това, след като с Фарадан Сорт беше съвсем същото.

Толкова просто? Плашеща за мъжете, но не и за жените? Но защо трябваше да е така?

Нямаше отговор на това.

Тананикането на Кръмп се усили и отново привлече вниманието на Шард. Беше толкова силно, че почти надмогваше далечните стонове на умиращия лед от другата страна на пролива. Струваше ли си отново да ревне на глупака? Май не.

Пръстта хвърчеше навън, вихреше се към небето и вълната на ледения вятър я понасяше.

Дупки бяха осеяли половин левга ивица по този северен бряг на острова. Кръмп се гордееше с постижението си и щеше да продължи да се гордее, навярно завинаги. Най-хубавите дупки, изкопани някога. Десет, петдесет, сто, колкото поиска сержантът, слушам, сър.

Шард вярваше, че трескавата надежда на Корд някоя такава яма да се срути и да погребе веднъж и завинаги проклетия идиот е нещо повече от пожелателно мислене.

„В края на краищата Кръмп копае страхотни дупки.“

Чу пронизителен писък някъде зад себе си и се обърна. Ето я, там. Синн, момичето, което някога мяташе на рамото си като чувал с грудки — кикотещ се чувал — и тичаше от стая в стая, докато смехът й не обърнеше на врясък и краката й започнеха да ритат. Кичури черна коса плющяха из въздуха, костената флейта в ръцете й, музиката й се вливаше на тъмни струи в бесния вихър, и тя подскачаше като ухапана от паяк срещу вятъра.

Синн, детето-вещица. Върховен маг, обзет от жажда за кръв.

Дете на бунта. Лишена от живота, който й се полагаше да изживее, превърната от ужаса в нещо ново. Дете на Седемте града, на Апокалипсиса, о, да. Благословеното от Дрижна чедо.

Зачуди се колко ли такива същества имаше там, тътрещи се сред руините като прегладнели псета. Въстанието, големият погром, после — чумата: колко рани може да понесе една млада душа? Преди да се изроди в нещо непознаваемо, нещо почти нечовешко?

Беше ли намерила спасение в магията Синн? Шард не вярваше, че такова спасение е добро. Оръжие за волята й, а докъде можеше да стигне един смъртен с такова оръжие в ръцете? Колко тежеше волята на смъртните, свободна и необвързана?

Прави бяха да се страхуват. Много прави.

Сержант Корд изръмжа заповед: беше време да започне патрулът. Левга дължина по голия, помитан от ветровете бряг. Кръмп изпълзя от ямата, изтупа ръцете си от прахта и зяпна с грейнало лице надолу в творението си.

— Не е ли чудесна, ефрейтор? Дупка, изкопана от Висш маршал от Леса на Мот, а ние знаем да копаем, и още как. Че то, като гледам, май е най-добрата досега! Особено с ония бебешки черепчета на дъното, като камъченца са, само дето се трошат много лесно — трябва да се стъпва леко! Леко!

Изведнъж смразен, в място по-дълбоко, отколкото можеше да стигне който и да е вятър, Шард се доближи до ръба на ямата и надникна долу. След няколко мига другите от отделението се наредиха около него.

В сумрака долу, на дълбочина почти един човешки бой, блещукаха кръгли очертания. „Като камъченца са.“

И се движеха.

Иброн изсъска и се обърна към Синн, чиято музика и танц бяха достигнали влудяваща височина и ритъм.

— Богове подземни! Сержант…

— Хващай отново проклетата лопата! — изръмжа Корд на Кръмп. — Заравяй, глупак! Запълни я! Запълни ги всичките!

Кръмп примига, взе лопатата и започна да бута сухата пръст обратно в дупката.

— Няма да намерите по-добър пълнач на дупки никъде! Ще видите, сержант! Ами че то няма и да видите дупки, запълнени толкова добре като от Висш маршал от Леса на Мот!

— Бързо, проклет глупак такъв!

— Слушам, сър! Бързо. Кръмп го може!

И след малко сапьорът се разпя отново:

Нимандър Голит, загърнат в тежко тъмносиньо вълнено наметало, стоеше в края на лъкатушещата улица. Порутени, килнати и хлътнали пристанищни огради, тухлена гримаса, кривяща се чак до водите на залива, лъснали на стотина крачки надолу. Дрипави облаци се рееха под нощно небе с унили звезди, затичани на юг като задъхани вестоносци от сняг и лед.

Тайст Андий, страж на мрака. Щяха да му харесат такива величави представи, загърнати около него толкова плътно, колкото това наметало. Митична поза, натежала със… с нещо. И мечът на кръста му, оръжие на героична воля, което той щеше да извади, щом дойдеше злата съдба с нейния вой на банши, и да борави с него с майсторството на великите древни, съвършен образ на мощ, разбулен в името на Майката Тъма.

Но всичко това беше блян. Умението му в боравенето с меча бе повече от скромно, символ на посредственост, зацапана като родословната кръв, течаща в жилите му. Никакъв воин на мрака не беше той, само един младеж, изгубен в една непозната улица, мъж, който нямаше къде да иде — и тласкан все пак, тласкан дори и сега, в този миг — да тръгне за някъде.

Не, дори и това не беше истина. Стоеше тук в нощта заради необходимостта да избяга. Злобата на Фаед се бе превърнала в бяс, а Нимандър беше единственият, комуто тя бе избрала да се довери. Щеше ли да убие Сандалат Друкорлат тук, в този пристанищен град, както се бе заклела? По-важното, трябваше ли той, Нимандър, да го позволи? Имаше ли изобщо куража да предаде Фаед — като знаеше колко бързо щеше да се обърне тя и колко гибелна бе отровата й?

„Аномандър Рейк нямаше да се поколебае. Не, той щеше да изрита вратата на стаята на Фаед и да я извлече за врата тая малка скимтяща белка. И след това щеше да изтръска живота от нея. Нямаше да има избор, нали? Само един поглед в очите на Фаед, и тайната щеше да се разкрие. Тайната за огромната празнота в нея, на мястото на съвестта й. Щеше да го види ясно и тогава в нейните очи щеше да се появи ужасът на оголването“ — мигове, преди да изпука вратът й.

Майката Тъма щеше да зачака душата на Фаед, идването й с писък, злостното раждане на справедлива екзекуция, на избора, който не е бил никакъв избор. Защо? „Защото нищо друго не може да се направи. Не и за такава като нея.“

И Рейк щеше да приеме кръвта на ръцете си. Щеше да понесе ужасното бреме като само един сред безбройните други, които бе пренесъл през сто хиляди години. Детеубиец. Дете от собствената му кръв.

Куражът на силния. И точно това бе копнеещата пустота в ядрото на душата на самия Нимандър. „Може да сме негови деца, негови внуци, може да сме от неговата кръв, но всеки от нас е несъвършен, Фаед и нейната злокобна нравствена пустота. Ненанда и неговият безпричинен гняв. Аранта с глупавите й надежди. Кедевис, която се буди с писъци всяка сутрин. Скинтик, за когото цялото съществувание е една шега. Десра, която е готова да разтвори краката си за всеки мъж, стига да може да я избута още едно стъпало нагоре към славата, която си въобразява, че заслужава. И Нимандър, който си въобразява, че е водачът на това пропаднало семейство от несбъднати герои, който ще гони краищата на земята в своето търсене на… на кураж, на увереност, на основание да направи, да изпита каквото и да било.“

О, за Нимандър тогава — една пуста улица посред нощта. С гражданите, потънали в трескавия си жалък сън — сякаш забравата предлагаше някакво избавление, каквото и да е избавление. За Нимандър са тези безконечни мигове, в които би могъл да помисли наистина да вземе решение, наистина да застане между невинните древни Тайст Андий и собствената си сестричка убийца. Да каже? „Не, Фаед. Ти няма да получиш това. Никога вече. Ти няма да си тайна повече. Ще се знае за теб.“

Стига да можеше да го направи това. Стига само да можеше да го направи.

Чу някакъв звук. Шепотът на тънка верижка проряза пътека във въздуха — близо, толкова близо, че Нимандър се завъртя, наострил сетива — но нямаше никой. Беше сам. Върти се, завърта се, съсък — после внезапно пляссс, две ясно различими траквания на два малки предмета в двата края на тънката верижка — „да, този звук, пророчеството — Майката да пази, пророчеството ли е това?“

И тишина. Но въздухът трепереше като в треска, а дъхът на Нимандър излизаше рязък и хриплив.

— Той носи портите, Нимандър, тъй е речено. Не е ли това достойна кауза? За нас? Да претърсим селенията, да намерим не нашия прадядо, а онзи, който носи портите? Нашия път към дома. Към Майката Тъма, към нейната най-дълбока прегръдка — о, Нимандър, обич моя, нека да…

— Спри — изграчи той. — Моля те. Спри.

Тя беше мъртва. На плаващия остров. Посечена от Тайст Едур, който бе проявил пълно пренебрежение към нея. Пълно. Беше мъртва.

И тя беше неговата смелост. И не беше останало нищо.

Пророчеството? Не и за такъв като Нимандър.

„Не бленувай за слава. Тя също е мъртва.“

„Тя беше всичко. И е мъртва.“

Въздишката на хладния вятър отвя напрежението — напрежение, за което той вече разбираше, че само си го е въобразявал. Миг на слабост. Нещо пробяга по близкия покрив.

Тези неща не идваха за несъвършените. Трябваше да се досети навреме.

В нощта отекнаха три тихи звъна, знак за поредната смяна на предните постове. Заизправяха се безшумно войници, тъмни фигури се очертаха на позициите, заменени бързо от онези, които щяха да пазят след тях. Зашумяха оръжия, защракаха токи и колани, ремъци и броня заиздаваха животински звуци. Фигури се задвижиха напред и назад из равнината. Някъде там в тъмното, отвъд онова възвишение, сред високата трева и в далечните дерета се криеше врагът.

Войниците знаеха, че според Биват битката е неизбежна. Червената маска и неговите оули се приближаваха бързо. Кръв трябваше да се лее в късния следобед на този вече изминал ден. О, както знаеха много добре ледерийските войници в по-предните постове, диваците наистина бяха дошли. И Атри-Преда бе строила маговете си, за да ги поздравят. Мръсни магии бяха пращели и храчили във въздуха, обгорили бяха цели ивици степ, докато пепел не изпълни въздуха.

И все пак врагът не пожела да се приближи, проклетите оули не пожелаха лицата си да покажат дори. Въпреки че се движеха, малко извън полезрението, за да обкръжат ледерийската армия. Звучеше по-страховито, отколкото беше в действителност — никоя оулска линия варвари нямаше да може да удържи на един масиран пробив и стотици тактически гении с ниски рангове, познати на всички армии, бяха предричали многократно, че Биват ще направи точно това: забиваш здравия клин в оулите и ги разпръсваш на ветровете.

Тези предсказания бяха започнали да отпадат, докато следобедът гаснеше, докато се сбираше сумракът, докато нощта ги загръщаше с непроницаемия си саван.

„Е — казваха те тогава, — тя, разбира се, не захапа стръвта. Това е явен капан, толкова непохватен, че чак да не повярва човек. Червената маска иска да напуснем позициите си. Иска объркване, сещате ли се? Биват е твърде умна, за да се хване на това.“

И седяха сега в нощта, уморени, изнервени, и чуваха във всеки звук крадливото приближаване на убийци в тъмното. Да, приятели, движеше се нещо ей там, никакво съмнение за това. А какво ли правеха кучите синове?

„Те чакат. Да извадят мечовете си на разсъмване, както направиха последния път. Ние седим тука, будни и ококорени за нищо. А на заранта ще са гуреливи и вкочанени като трупове, поне докато не почне сериозният бой, а после кожите им ще съдерем. Меч и магия, приятели. Те ще възвестят идващия ден.“

Атри-Преда крачеше нервно напред-назад. Брол Хандар я виждаше много добре, макар че и да не можеше да я види, щеше да може да я проследи по потракването на бронята й. И макар нощта да смаляваше подробностите, Тайст Едур знаеше, че тя е превъзбудена. Знаеше, че й липсва нужното спокойствие, очаквано от един командир. Тъй че беше добре, заключи той, че двамата се бяха отделили на повече от двайсет крачки от най-близкия бивак.

Доста изложени всъщност. Ако врагът беше проникнал през постовете, оулите можеше да се крият на не повече от десет крачки, да наместват дръжките на ножовете в дланите си мигове преди да се втурнат право към тях. За да убият двамата водачи на тази нашественическа армия. Разбира се, за да направят това, диваците трябваше първо да излъжат преградите, заплетени от маговете, а това не изглеждаше възможно. Биват не беше единствената с изопнати нерви и той не биваше да забравя за тази слабост.

Червената маска ги превъзхождаше в изненадите. Вече го беше доказал и щеше да е глупаво да се очаква внезапна промяна, драматичен провал в коварствата му. И все пак дали беше въпрос на търсене на битка по изгрев-слънце? Прекалено лесно изглеждаше.

Атри-Преда се приближи и каза тихо:

— Надзорник, бих искала да пратя вашите едури навън. Трябва да разбера какво прави той.

Сепнат, Брол в първия миг не отвърна нищо.

Тя с право го изтълкува като неодобрение.

— Вашата раса сте по-пригодни да виждате в тъмното. Не е ли така? Определено сте по-добри от нас, ледериите. Но по-важното е, че сте по-добри от оулите.

— А кучетата им, Атри-Преда? Те ще ни подушат, ще ни чуят — и ще разбудят нощта. Също като вашите войници — продължи той, — моите са на позиция, срещу високите треви, и очакват врагът да се появи всеки момент.

Тя въздъхна.

— Да, разбира се.

— Той си играе с нас — каза Брол Хандар. — Иска да гадаем ходовете му. Иска умовете ни да са изтръпнали от умора на заранта и това да забави възможността ни да реагираме, да отвръщаме припряно. Червената маска иска да сме объркани — и успя.

— Мислиш ли, че не знам всичко това? — изсъска тя.

— Атри-Преда, в момента вие не вярвате дори на своите магове — на преградите, които се поставили да ни пазят тази нощ. Нашите войници трябваше да спят.

— Ако имам причина да не съм уверена в маговете си — отвърна сухо Биват, — то тя е основателна. Вашият К’риснан също не ме е впечатлил досега, Надзорник. Макар че дарбата му на лечител се оказа повече от задоволителна.

— Казвате го едва ли не с негодувание.

Тя махна пренебрежително, обърна се и закрачи отново.

Притеснен командир, и още как.

Червената маска сигурно беше доволен.

Ток се наведе над конския врат. Яздеше без седло и усещаше топлината на животното, а острата му, но приятна миризма изпълни ноздрите му, когато го остави да направи още една крачка напред. От височината на конското рамо виждаше малко над линията на хребета вляво.

Ниските отбранителни насипи се виждаха като гърбици на пресни гробове по равното от тази страна на ледерийския лагер. Сменяха стражата — звънът на камбаните се чуваше съвсем ясно, — а това означаваше, че поредният идеален момент за атака е изтекъл.

Ток изобщо не беше военен гений, но беше убеден, че тази нощ не може да е по-идеална, от гледна точка на оулите. Противникът им беше смутен, изтощен и изнервен. Но вместо да даде сигнал за атака, Червената маска изтощаваше воините си, като ги пращаше насам-натам като че ли с единствената цел да вдигат прах, който никой дори нямаше да види. Никаква команда за начало на сблъсъка. Никакво масирано струпване на сили за внезапен удар по ледерийския лагер. Нямаше ги дори жилещите залпове от стрели, да западат със съсък в тъмното.

Той мислеше, че разбира причината за тази колебливост на Червената маска. Ледерийските магове. Съгледвачите му бяха видели с очите си смъртоносната магия, готова да посрещне атаката на оулите. Донесли бяха за изпепелена земя, за камъни, цепещи се в убийствения зной, и тези разкази се разпространяваха бързо, забиваха в армията шипа на страха. Проблемът беше прост. Тук, на това място, Червената маска нямаше отговор на тази магия. И Ток вече вярваше, че Червената маска скоро ще подаде сигнал за оттегляне, колкото и оскърбително да беше. Без проливане на кръв, без битка, но все пак поражение.

Конят му, без да го кара, направи още една стъпка, навел глава, за да може да поскубва от тревата. Ако това продължеше дълго, червата му щяха да се стегнат на възли.

„Водим те на заколение без никакво колебание. И да, някои от вас го харесват, копнеят за онази суматоха, за миризмата на кръв и насилието. И ние споделяме с вас, скъпо ми конче, странното си безумие. Но кой ни съди за това престъпление срещу теб и твоята порода? Никой.“

„Освен ако вие, конете, си нямате бог.“

Замисли се дали няма поезия в това. „Но стиховете, които ни напомнят за най-грозните ни черти, никога не са популярни, нали? Най се харесват монотонните лъжи за герои и велики подвизи. Измамната утеха в песента за нечия чужда храброст и увереност. Та да можем да се къпем в праведния им блясък и така да се чувстваме извисени на свой ред.“

„Да, ще остана с тези лъжи. Защо не? Всички го правят.“

„А на тези, които не го правят, им казват, че много мислят. Ха, ето ти една достатъчно страховита атака, която да сплаши всяка готова на риск душа. Виж ме как треперя.“

Конят му чу тихо цвилене някъде отдясно и какъвто и език да споделяха животните, звукът явно означаваше повик, защото вдигна глава и бавно тръгна натам.

И Ток видя пред себе си плътна редица конни воини, с вдигнати пики.

Пред редицата беше младият ренфаяр, Масарч.

— Какво е това, Масарч? Конна атака в тъмното?

Младият воин сви рамене.

— Подготвяхме се три пъти тази нощ, мезла.

Ток се усмихна на себе си. Беше подхвърлил това презрително обръщение в изблик на самонасмешка преди няколко дни и вече се бе превърнало в почетно. Което, признаваше си той, допадаше на чувството му за ирония. Доближи коня и попита тихо:

— Имаш ли представа какво прави Червената маска, Масарч?

Намръщен поглед и ново свиване на рамене.

— Е — настоя Ток, — това ли е главното съсредоточение на сили? Не? Къде тогава?

— На северозапад, мисля.

— Значи вашето ще бъде заблуждаваща атака?

— Изсвири ли рогът, мезла, ще яздим за кръв.

Ток се извърна и погледна назад към рида. Ледериите щяха да усетят барабанния тътен на копитата и след това щяха да видят силуетите, щом оулите излезеха на билото. А и бяха изкопали трапове — все едно вече чуваше пукота от трошащи се кокали на конски крака и жално цвилене.

— Масарч, не можете да атакувате онези постове…

— Виждаме ги достатъчно добре, за да ги заобиколим…

— Докато конете не почнат да се блъскат.

В първия миг Ток си помисли, че чува вълчи вой, но после внезапният зов се изравни — беше рогът родара на Червената маска.

Масарч вдигна пиката си.

— Препускаш ли с нас, мезла?

„Без седло?“

— Не.

— Дръпни се тогава настрани! Бързо!

Ток срита коня си и докато препускаше пред редицата, видя оулите да приготвят оръжията си над обзетите от трескаво нетърпение коне. Дъхът им излизаше на бели валма в студения въздух. Някъде откъм далечната страна на ледерийския лагер закънтяха оръжия.

Прецени, че Масарч е повел със себе си около седемстотин оулски конници. Срита коня в галоп и успя да се махне от пътя им точно когато те се понесоха напред.

— Това е лудост!

Обърна коня, смъкна лъка от рамото си и намота юздите около лявата си китка. Затъкна единия край на лъка в мокасината — между палеца и следващия пръст — натисна с цялата си тежест и изпъна тетивата. Ловко хвана юздите с другата си ръка и ги върза, за да не ги изтърве и да се оплетат в предните крака на коня.

Докато животното препускаше в тръс в прахта на конната атака, Ток Анастер издърпа от колчана на бедрото си първата стрела с каменен връх. „Какво правя, в името на Гуглата?“

„Подготвям се да прикривам отстъплението, което знам, че ще последва? Да бе! Едноок стрелец…“

С натиск на бедрата и леко изместване на тежестта подкара коня към билото — воините оули тъкмо излизаха на него и едва сега занадаваха бойните си викове. Някъде в далечината се разнесе лаят на псета, сля се с усилващата се суматоха от грохот на желязо и крясъци.

Червената маска най-сетне беше ударил и хаосът вече царстваше в нощта.

Конницата, излязла на билото, се изсипа надолу по другия склон и се скри от погледа му.

Ток подкара коня си напред и опъна лъка. Нямаше стремена, на които да се изправи, докато стреля, поради което цялото това упражнение изглеждаше нелепо. Няколко мига преди да стигне билото чу сблъсъка далече напред — виковете, пронизителните писъци на ранени коне, а под всичко това — тътена на копитата.

Въпреки мрака и пушилката успя да види, че повечето пиконосци са възвили покрай предните заграждения и нахлуват в самия лагер. Видя от окопите да излизат войници, много ранени, някои — просто замаяни. По-младите воини оул препускаха сред тях, сечаха с ятаганите в гротескна касапница.

Някъде отдясно блесна мълния — кипнала вълна от магия — и Ток видя, че оулската конница започва да се оттегля, отдръпваше се като нокти на звяр от плътта.

— Не! — изрева той и препусна с все сила към тях. — Стойте сред врага! Върнете се! В атака, проклети глупци! В атака!

Но макар и да можеха да го чуят, те бяха видели магията, грохота, надигащ се на кипнала вълна от страховита мощ. И страх стегна сърцата им. Страх ги обзе и побягнаха…

Ток все пак продължи да препуска напред, озова се между насипите. Проснати тела, ритащи по земята коне от всички страни, с изпънати уши и оголени зъби. Трупове запълваха рововете.

Първите оттеглящи се оули препускаха покрай него, без да го виждат, с изопнати от ужас лица.

Изригна втора вълна от магия, този път отляво, и той загледа как връхлетя и удари първата редица конни воини от тази страна. Взрив от плът и гейзери кръв. Магията се извиси, забавена сякаш в натиска си срещу стотиците бойци на пътя си. Писъци. Ток се смрази. Стотици измряха, преди магията да се изчерпа, и сред прахта вече се вихреше бяла пепел — всичко, което бе останало от хора и коне по целия западен фланг.

Ездачи се изливаха на порой покрай Ток редом със самотни коне, понесени от вихъра на паниката. Прах жилеше единственото му око, прах запълзя в гърлото му, сенки се гърчеха около него в своята лична война на светлина и мрак, а магиите изригваха, търкаляха се напред и гаснеха сред облаци пепел.

А след това Ток се озова сам, все още със заредена стрела, сред опустялата земя отсам загражденията. Загледан как нова вълна от магия се излива встрани от него, подгонила бягащите оули.

И преди да е успял да помисли каквото и да било, се усети, че препуска с все сила зад тази смъртоносна вълна, сред нажежения въздух в дирята на магията — и там, на шестдесет крачки от себе си, сред множеството настъпващи войници, видя мага. Беше стиснал юмруци и сила изригваше от тях в поредната унищожителна вълна, надигнала се, за да го посрещне.

С едно око или не, виждаше ясно проклетия маг.

Невъзможен изстрел, както подскачаше на гърба на коня. Животното вдигна рязко глава, изведнъж усетило смъртната опасност.

Прошарена от сребристи жилки, силата напираше точно към тях.

Ток — вече препускаше в галоп, обезумял като всеки друг глупец в тази нощ — видя вляво от себе си дълъг изкоп — вероятно лагерните нужници — и подкара животното право натам, а магията се сбираше по пътя си и връхлиташе право към него, отдясно.

Конят видя изкопа, прецени бързо ширината му, след това се изпъна, миг преди да събере сили за скока.

Ток усети как животното под него се вдигна, понесе се във въздуха — и в този единствен миг всичко бе неподвижно, всичко плавно, и в този единствен миг Ток се извърна, притиснал колене в раменете на коня, изпъна лъка, прицели се — проклинаше този плосък, едноок свят, който му беше останал — и пусна стрелата с каменния връх.

Конят се приземи и Ток се люшна напред, с лъка в дясната ръка и с лявата вкопчен отчаяно в мускулестия врат — а зад тях и вдясно зноят на вълната напираше все по-близо, по-близо…

Конят изцвили, понесе се напред. Ток се задържа.

И усети лъха на хладния въздух зад себе си. Рискува да погледне през рамо.

Магията беше замряла. Зад нея, в първата редица на настъпващите — вече спрели и струпани на място — ледерийски бойци нечие тяло се смъкваше на колене. Тяло без глава; врат, от който бълваше не кръв, а нещо като дим…

Взрив? Взрив ли беше имало — глух тътен, разтърсил въздуха — да, май това беше чул…

Овладя коня, хвана вързаните за лявата си китка юзди и подкара уплашеното животно назад към възвишението.

Въздухът вонеше на опечено месо. Нови мълнии огряха нощта. Псета ръмжаха. Войници умираха. А от конницата на Масарч, щеше по-късно да разбере Ток, половината нямаше да видят зората.

Високо горе публиката от немигащи звезди беше видяла достатъчно. И небето избледня, изцедено сякаш от всичката кръв, изцедено от сетната капка живот.

Немилостивото слънце изгря в утринното небе и освети гъстата люта пепел от изгорени човешки тела, коне и псета. И касапницата от току-що завършилото сражение. Брол Хандар вървеше почти изтръпнал покрай източния край на опустошения лагер. Стигна до Атри-Преда и свитата й и спря.

Тя беше слязла от коня си. Беше коленичила до един труп отсам насипите, където някой явно обезумял оул бе решил да нападне. Брол се зачуди колко ли от тях са загинали тук от ледерийската магия. Всички до един навярно. Стотици със сигурност, може би хиляди — нямаше как да се разбере при тези последици, нали? Шепа ситна пепел за цял един човек. Две шепи — за кон. Половин — за псе. Толкова.

Приближи се и спря срещу Биват и трупа — обезглавен, както се оказа.

Тя вдигна очи и може би заради ярката слънчева светлина или от полепналата прах — но лицето й беше по-бледо от всякога.

Брол огледа безглавото тяло. Един от маговете.

— Знаете ли кой би могъл да е направил това, Надзорник? — попита дрезгаво Биват.

Той поклати глава.

— Може би магията му се е върнала към него, изтървана от контрол…

— Не — прекъсна го тя. — Беше стрела. От самотен стрелец, дръзнал да надбяга… да се вреже между… Надзорник, стрелец, който язди без седло, пуска стрелата си, докато конят му прескача изкоп…

Взираше се в него невярващо и сякаш го предизвикваше да направи нещо друго, вместо само да клати глава. На него също му бе омръзнало от това. Беше загубил воини през изтеклата нощ. Псета, връхлитащи от високите треви. Псета… и две Кечра — две, съществата бяха само две, нали? Същите, които беше видял и преди. Само едното с онези мечове на ръцете.

Мечове, които бяха посекли неговия К’риснан на две, единият замахнал от едната страна, другият — от противоположната. Не че остриетата се бяха срещнали. Лявото беше ударило по-високо, горе от рамото до малко под гръдния кош. Десният меч се беше врязал в ребрата, през корема, излязъл беше под бедрото и го беше отнесъл. Тъй че, по-точно, не на две. На три.

Другият Кечра беше използвал само ноктите и челюстите си, но не по-малко убийствено — всъщност според Брол той беше още по-свиреп от по-едрия си родственик, жестокостта явно му носеше повече наслада. Другият се биеше с небрежно изящество. По-дребният, без мечовете, кормеше и късаше крайници, и ги разхвърляше във всички посоки.

Но тези зверове не бяха безсмъртни. Можеше да им се пуска кръв. Да им се нанасят рани. И достатъчно копия и мечове бяха успели да се врежат в дебелите им кожи и да ги прогонят.

Брол Хандар примига към Атри-Преда.

— Добър изстрел значи.

Гняв изкриви лицето й.

— Той беше свързан с друг от маговете ми и двамата извличаха сила заедно. Бяха изтощени… всичките тези прегради. — Изплю се на земята. — Другият, Надзорник… неговата глава също избухна. Също като на този тук. Изгубих двама магове от една проклета стрела. — Тя се изправи чевръсто. — Кой беше онзи стрелец? Кой?

Брол не отвърна.

— Накарайте своя К’риснан да…

— Не мога. Той е мъртъв.

Това я накара да замълчи. За миг.

— Надзорник, ние ги смазахме. Разбирате ли? Умряха хиляди срещу едва няколкостотин от нашите.

— Аз загубих осемдесет и двама воини Тайст Едур.

Остана доволен, като я видя как потръпна, от колебанието в твърдия й поглед.

— Стрела. Самотен ездач. Но оул — свидетелите се кълнат в това. Убиец на магове.

„Единственият трън от тази дива езда в нощта. Разбирам, да. Но не мога да ти помогна.“ Брол Хандар обърна гръб и закрачи. Десет, петнадесет крачки по тази обгорена, напукана, покрита с пепел земя.

Магията беше изяла тревите. Магията беше изяла пръстта и самия неин живот. Слънцето, чийто блясък беше изяден, преди да е успяло да се издигне този ден, гледаше отгоре еднооко. Оскърбено от своя съперник.

„Да. Оскърбено.“

17.

Бийк можеше много лесно да говори за мистерия и да изпише на лицето си маска на радостна възхита. Но истината беше, че мистерията го плашеше. Можеше да надушва магията, да, можеше да долавя поетичната й музика, тъй подредена и красноречива, но зноят й можеше да изгори един смъртен чак до сърцевината. Хич го нямаше с храбростта. О, виждаше я много добре сред другите войници — виждаше я във всяка подробност у капитан Фарадан Сорт, докато седеше на коня си до него — но знаеше, че самият той изобщо не е храбър.

Страхлив и глупав бяха две думи, които вървяха заедно, вярваше Бийк, и и двете важаха за него. Надушването на магия беше начин да я избягва, да бяга от нея, а колкото до всички онези свещи в него, е, най-щастлив биваше, докато нямаше нищо, което би могло да накара пламъците им да затреперят, да загорят по-ярко, да лумнат в пожар. Предполагаше, че това е поредното му глупаво решение — това да стане войник, но вече нищо не можеше да направи по въпроса.

По време на марша през онази пустиня, в онова място, наречено Седемте града (макар да беше видял само два града, беше сигурен, че някъде там има още пет), Бийк беше слушал оплакванията на всички други войници. За… ами за всичко. Боевете. Липсата на боеве. Дневната горещина, нощния студ, проклетите койоти, чийто вой в тъмното звучи толкова близо, че си мислиш, че стоят до тебе, с уста до ухото ти. Хапещите насекоми, скорпионите, паяците и змиите, и всичко, което иска да те убие. Да, намираха много причини за оплакване. Онзи ужасен град Ю’Гатан и богинята, която беше отворила едно око в онази нощ и бе отмъкнала злия бунтовник Леоман. А после, когато всичко изглеждаше изгубено, онова момиче — Синн — бе показало своята свещ. Ослепително ярка, толкова чиста, че Бийк се беше присвил от ужас. За всичко това също се бяха оплаквали. Синн трябваше да потуши онази огнена стихия. Адюнктата трябваше да изчака още няколко дни, защото нямаше начин онези морски пехотинци да са умрели толкова лесно.

А какво да кажем за Бийк? Беше ли ги усетил той? Е, може би. Онзи маг, Ботъл, оня с животинчетата. Бийк може би ги беше надушил, още живи под всичките пепелища. Но пък той беше страхливец, нали? Да иде, да речем, при адюнктата или при капитан Кайндли и да им каже — не, твърде много беше. Кайндли беше като баща му, не обичаше да слуша, когато е нещо, което не държи да чуе. А колкото до адюнктата — ами, дори собствените й войници не бяха сигурни в нея.

Беше слушал с всички останали речта й, след като бяха напуснали град Малаз (ужасна нощ беше и той толкова се радваше, че се оказа далече от всичко, на един от транспортните), и помнеше как им бе говорила, че оттук насетне ще продължат сами. И ще правят неща, за които никой друг изобщо не знае. „Незасвидетелствани“, беше казала. Сякаш това беше важно. Такива приказки обикновено объркваха Бийк, но не и този път. Знаеше, че целият му живот беше незасвидетелстван. Тъй че с думите си тя бе направила всички останали войници също като него, точно като Бийк, и това за него бе един неочакван дар от тази толкова студена, студена жена. Колкото и страхлив и глупав да беше, в онази нощ тя го спечели. Нещо, за което едва ли бе мислила, но за него означаваше много.

Все едно, сърцето му вече бе забавило дивия си бяг и той вдигна глава и погледна капитана. Тя седеше на коня си в дълбоката сянка, неподвижна също като него, и все пак за миг му се стори, че долови от нея звук — грохота на вълни срещу бряг, писъците на войници в битка, мечове и клане, пики, пронизващи като лед гореща плът, и вълните — а после всичко това заглъхна.

Трябваше да е усетила вниманието му, защото попита тихо:

— Отдалечиха ли се достатъчно, Бийк?

— Да.

— Без изобщо да ни подушат?

— Изобщо, капитане. Скрих ни със сивата и синята. Лесно беше. Техният маг… тя коленичи пред Крепостите. Нищо не знае за сивите и сините лабиринти.

— Ледериите уж трябваше да се присъединят към нас — измърмори Фарадан Сорт. — Но вместо това яздят с Тайст Едур и вършат тяхната работа.

— Всичко е объркано, да. Особено тук, около нас.

— И това е проблемът — отвърна тя, подръпна юздите и смуши коня си изпод тежките клони, където се бяха скрили — на петнайсет крачки от пътеката, — докато бойната група отминаваше в далечината. — Ние сме много пред другите отделения. Или Хелиан, или Ърб са си изгубили ума — ако не и двамата.

Бийк я последва на коня си, кротка дореста кобила, беше я нарекъл Лили.

— Като нажежен ръжен, капитане, който рови до дъното на пещта. Направиш ли това и ръката ти ще изгори, нали?

— Ръката, да. Кенеб. Ние с теб. Всички други отделения.

— Мм, вашата ръка имах предвид.

— Уча се да различавам тези моменти — каза тя и го погледна накриво.

— Какви моменти?

— Когато се самоубеждаваш колко си глупав.

— О. — „Онези моменти.“ — Никога не съм бил толкова верен, капитане. Никога.

Тя го изгледа странно, но си замълча.

Излязоха на пътеката и обърнаха конете на изток.

— Те са някъде там, напред — каза капитанът. — Създават куп неприятности.

Бийк кимна. Следяха двете отделения вече от две нощи. Беше си истинска пътека от трупове. Задействани засади, мъртви ледерии и Тайст Едур, телата извлечени встрани от пътя, съблечени и толкова голи, че Бийк трябваше да извръща очи, за да не се промъкнат зли мисли в ума му. Всички онези места, които майка му толкова обичаше да докосва в онази нощ — не, зла мисъл беше това, зли спомени, от онова зло, което можеше да го накара да се обеси, както бе направил брат му.

— Трябва да ги намерим, Бийк.

Той кимна отново.

— Трябва да ги озаптим. Тази нощ, как мислиш?

— Балгрид е, капитане. И другият, Боул — той много бързо е научил магията. Балгрид има от бялата свещ, виждате ли, а на тази земя не е имало много бяла свещ от дълго време. Той извлича миризмата от всички тела, които оставят, и това зацапва нещата — ушите, дето ги режат, пръстите и разни други неща, дето връзват на коланите си. Затова вървим от засада на засада, нали? Вместо право към тях.

Тя го изгледа много продължително, с любопитство.

— Добре, но ние сме на проклетите коне, нали?

— Те също вече, капитане.

— Сигурен ли си?

— Така мисля. От снощи. Крепостите. Има една за зверове. И ако ледериите го открият, могат да тръгнат по тази диря и да ги намерят много бързо.

— Дъх на Гуглата, Бийк. А нас?

— Нас също. Разбира се, наоколо има много хора на коне, с лоши стремена или не. Но ако се доближат, дори сивата и синята свещи няма да свършат работа.

— Най-много да се наложи да покажеш още няколко тогава.

Ах, как не му харесваше тази идея.

— Надявам се да не се наложи. Много се надявам.

— Тогава да тръгваме, Бийк.

„Не ме изгаряй до дъно, капитане. Моля те. Няма да е хубаво, за никого. Още чувам писъците им. Винаги има писъци и аз започвам пръв. Моите писъци най-много ме плашат, капитане. Плашат ме до оглупяване, да.“

— Жалко, че Мейсан Джилани не е с нас — каза Скант, докато скубеше туфи мъх да изтрие кръвта по ръцете си.

Хелиан примига към глупака. Какво дрънкаше пък сега?

— Слушай, сержант — повтори Балгрид.

Винаги го казваше това, тъй че тя беше престанала да го слуша. Беше като пикаене в огъня, както можеха да го правят мъжете, докато жените не можеха. Просто изсъска, изведнъж стане тъмно и после онази ужасна миризма. „Слушай, сержант“ и — сссс. Престана да го слуша.

— Длъжна си — настоя Балгрид и я сръга с пръст. — Сержант?

Тя погледна ядосано въпросния пръст.

— Искаш ли да си отрежа лявата буза, войник? Пипнеш ли ме още веднъж, ще съжаляваш, казвам ти.

— Някой ни следи.

Хелиан се намръщи.

— От колко време?

— От две, може би от три нощи вече — отвърна Балгрид.

— И реши да ми го кажеш чак сега? Всичките ми войници са идиоти. Как ни следят? Двамата с Боул казахте, че сте го покрили, че нещо сте покрили поне. Какво сте покрили? Тъй де, опикали сте цялата диря или нещо такова. — Изгледа го ядосано. — Сссс.

— Какво? Не. Слушай…

Пак се почна. Тя се изправи, взе да залита по меката глинеста земя. Където човек можеше да падне на всяка стъпка, ако не внимава.

— Някой… ти, ефрейтор, издърпай ония трупове настрана.

— Да, сержант.

— Веднага, сержант.

— А вие двамата. Мейби. Лутс…

— Лютс.

— Помогнете на ефрейтора. Голяма каша забъркахте, като ги убихте тия.

И си беше чистата истина, нали? Каша от най-гадните. Стрелите на арбалетите можеха да правят с главите на тия едури същото, каквото и на нормални хора. Като чували с камъни по нанадолнището, жж-ък, и падат от конете. После две „острилки“, една в челото на ледерийската колона, друга — в опашката. Бум, бум, и сумракът стане само на писъци и мятащи се човешки крайници или конски, човек не може да разбере какво.

Проклетият ледерий се беше оправил малко прекалено бързо за вкуса й. Адски бързо за вкуса на Хано най-вече, щото Хано падна с половин череп останал след едно от най-гадните посичания с меч, каквито беше виждала изобщо. Изкара войника от равновесие обаче, заради тъпите им стремена, тъй че не беше трудно за Ърб да се пресегне с едната си великанска ръка, да го награби за колана или не знам за какво и да го вдигне тоя тъпак от коня. Хвърли го долу с такава сила, че въздухът му излезе от двата края. При което Ърб заби стоманения си юмрук толкова здраво в лицето под шлема, че чак кокалчетата на пръстите го заболяха, като ги натресе в черепа — ниско, точно над прешлените или както им викат там. Зъби, парчета кокал и месо се пръснаха на всички страни.

Първата загуба в отделенията. И само защото Хано скочи много бързо, мислеше си, че ледериецът още е объркан и безпомощен. Но не, тия войници бяха ветерани. Окопитили се бяха адски бързо.

Солтлик беше посечен лошо, макар че Балгрид се бе потрудил над него и вече нито кървеше, нито беше в безсъзнание. А пък на ефрейтор Рийм му отсякоха два пръста на лявата ръка — лоша блокада с щита. Горкият Ърб не се оправяше много добре като сержант.

Хелиан се обърна много внимателно и видя Ърб да седи на един прогнил дънер. Изглеждаше нещастен. Тя удари здрава глътка ром и закрачи към него.

— Ърб, вече и двамата сме сержанти, нали? Дай да намерим някои храсти и да се сврем. Навита съм за малко потене и пъшкане с някой, пък и като сме с еднакъв ранг и всичко, ясно е, че никой тука няма да се оплаква.

Той примига и я погледна, опулен като бухал.

— К’ъв ти е проблемът, Ърб? Не съм толкоз грозна като тебе, нали?

— Ърб не е грозен — обади се с недоверчив смях Рийм. — Мейсан си губеше ума покрай него! Може би затова се остави да я прехвърлят в отделението на Балм.

Хелиан изпръхтя.

— Млъквай, Рийм. Ти си капрал. Това тука е сержантска работа.

— Искаш да се въргаляш с Ърб, сержант. Няма нищо общо с това, че сте сержанти, и има всичко общо с това, че Ърб прилича на проклет от боговете бог и че ти си толкова пияна, че си зажадняла за потене и пъшкане.

— Пак не е твоя работа.

— Може и да не е, но ние тука ще слушаме. Както каза Скант, ако Мейсан беше тука, всички можехме да ги сънуваме ония сънища и сигурно даже да опитаме, като се надяваме тя като е толкова отчаяна, дето не стига доникъде с Ърб, току-виж вземе да…

— Откога стана толкова хлевоуст, Рийм? — изръмжа Балгрид. — По-добър беше, докато мълчеше загадъчно. Сега загуби два пръста и какво става?

— Млъквай, всички! — ревна Хелиан. — Искате да дойде още някой патрул и да не сте готови навреме ли? Хайде всички, без Ърб тука, провери снаряжението, събирай трофеите и каквото е там, и ако искате да слушате, просто не издавайте прекалено много стонове. От завист и разни такива.

— Няма да стенем от завист, Хелиан. По-скоро…

— Мълчалив и загадъчен, проклет да си, Рийм!

— Приказва ми се, Балгрид, и не можеш да ме спреш…

— Само че мога и изобщо няма да ти хареса.

— Проклет некромант.

— Просто от другата страна на Денъл, Рийм, непрекъснато ти го казвам. Денъл дава, Качулатия взима.

Хелиан се приближи до Ърб, който я погледна с ужас.

— Отпусни — каза му тя. — Нищо няма да режа. Нищо от теб поне. Но ако бъда отхвърлена жестоко тука…

— Ей там има хубав мъх — подхвърли Скант, стана и се отдалечи, като посочи с ръка.

Хелиан се пресегна и дръпна Ърб да го вдигне.

Балгрид изведнъж се озова до него.

— Слушай, сержант…

Тя задърпа Ърб покрай мага.

— Не, сержант! Ония, дето вървят по дирята ни — мисля, че са ни намерили!

Всички моментално извадиха оръжията си и се пръснаха на защитни позиции — груб кръг с лице навън, с Хелиан и Ърб в средата.

— Балгрид — изсъска тя. — Можеше да…

Конски копита, тежкият дъх на животни, после един глас извика ниско, на малазански:

— Капитан Фарадан Сорт и Бийк. Идваме, тъй че си приберете проклетите „острилки“.

— О, просто страхотно — въздъхна Хелиан. — Свободно, всички. Това е оная ужасна капитанка.

Морска пехота, моля ви се. Никак не му харесаха на Бийк, като ги видя. Зли, гладни, навъсени, след като капитанът ги беше намерила. А и един умрял имаше също така.

Фарадан Сорт подкара коня си между тях и слезе. Бийк остана засега където си беше, недалече от двамата войници, които чак сега заприбираха мечовете си. Виждаше ясно некроманта, с призрачно бялата аура около него. Смъртта тук беше навсякъде, стаеният въздух бе натежал от последния дъх на умиращите и той го усещаше като юмрук в гърдите си.

Винаги беше така, когато умираха хора. Изобщо не трябваше да става войник.

— Хелиан, Ърб. Трябва да поговорим. Насаме. — Гласът на капитана беше хладен и твърд. — Бийк?

— Капитане?

— Ела с нас.

О, не. Но все пак подкара напред, а след това се смъкна от седлото. Твърде много внимание към него изведнъж, от всички страни. Наведе глава и застана до капитана.

Малката група се отправи към гората.

— Нищо лошо не сме направили — почна сержант Хелиан, след като се отдалечиха на двайсетина крачки от другите. Олюляваше се напред-назад като плоскоглава змия, готова всеки миг да блъвне отровата си.

— Трябваше да напредвате отмерено и да не се отдалечавате прекалено от другите отделения. Много скоро, сержант, ще започнем да срещаме патрули не от двайсет, а от по двеста души. След това — от по две хиляди.

— Т’ва не е проблем — отвърна Хелиан с акцент, какъвто Бийк не беше чувал досега. — Проблемът, капитане, е, че ледериите не се бият с тия едури…

— Опитахте ли се да установите контакт с тези ледерии?

— Пробвахме — намеси се Ърб. — Но се оплеска. — Поклати глава. — Никакъв знак няма, че тези хора искат да се освободят, капитане.

— Точно както каза Ърб — добави Хелиан и закима енергично.

Капитанът извърна очи.

— Другите отделения казаха същото.

— Може пък да ги убедим, знам ли — измърмори Ърб.

Хелиан се подпря на едно дърво.

— Според мен, капитане, две неща можем да направим, и само две. Можем да се върнем на брега. Строим десет хиляди сала и драпаме колкото може по-бързо. Или продължаваме напред. Бързо и много зло. И ако ни дойдат две хиляди наведнъж, бягаме и се крием, както сме тренирали. Бързо и много зло, капитане, или дълго драпане.

— Има само едно нещо по-лошо от това да спориш с пиян — каза Фарадан Сорт. — И то е да спориш с пиян, който е прав.

Хелиан се ухили широко.

Пияна ли беше? Пияна беше. Пиян сержант, само че както каза току-що капитанът, не и глупава.

Фарадан Сорт продължи:

— Имате ли достатъчно коне за отделенията ви?

— Да, капитане — отвърна Ърб. — Повече от достатъчно.

— Все пак искам да позабавите, поне за няколко дни. Смятам да се свържа с другите отделения и да ги накарам да започнат да правят същото като вас, но това ще отнеме известно време…

— Капитане — прекъсна я Ърб. — Имам чувството, че те вече се учат. Тук вече има повече патрули и стават по-големи и много по-предпазливи. Очакваме да се натъкнем на засада всеки момент и това ни притеснява. Следващия път, когато тръгнете да ни търсите, може да намерите купчина трупове. Малазански трупове. Нямаме муниции за целия път — никой няма толкова, — тъй че ще започне да става все по-трудно.

— Зная, сержант. В тази битка сте загубили един, нали?

— Хано.

— Стана непредпазлив — добави Хелиан.

Ърб се намръщи, после кимна.

— Да, вярно е.

— Е, да се надяваме, че един тежък урок е достатъчен — каза капитанът.

— Приемете, че е така — потвърди Ърб.

Фарадан Сорт се обърна към Бийк.

— Кажи им за Крепостите, Бийк.

Той трепна, после въздъхна и заговори:

— Ледерийските магове… те биха могли да ни откриват по конете. По миризмата им имам предвид.

— Балгрид прикрива дирите ни — каза Ърб. — Искаш да кажеш, че няма да свърши работа?

— Може би — отвърна Бийк. — Некромантиката е нещо, което не могат да схванат. Не и ледериите. Нито Тайст Едур. Но има Крепост на зверовете, виждате ли.

Хелиан извади шише, отпи глътка и рече:

— Трябва да го знаем със сигурност. Следващия път, Ърб, ни доведи един от тия ледерийски магове. Задаваме някои въпроси и между писъците получаваме отговори.

Бийк потръпна. Не само пияна, но и кръвожадна при това.

— Внимавайте — каза капитанът. — Всичко това много бързо може да загорчи.

— Всичко знаем за внимаването, сър — отвърна с тънка усмивка Хелиан.

Фарадан Сорт я изгледа така, както гледаше самия Бийк понякога, след което заяви:

— Приключихме. Позабавете и си отваряйте очите за малки патрули — може да са стръв. — Поколеба се за миг, след което добави: — Това играем вече. Разбрано?

— Без салове?

— Без салове, Хелиан.

— Добре. Ако не видя никога вече море, ще умра щастлива.

Не лъжеше, помисли си Бийк. Да умре щастлива. Имаше го това у нея.

— Връщайте се при отделенията си — каза капитанът. — Успокойте изнервените си войници.

— Не е миризмата — каза Бийк.

Другите се обърнаха питащо към него.

— В смисъл, не това ги изнервя — обясни Бийк. — Миризмата на смърт — всичко това те си го носят със себе си, нали? Тъй че вече са свикнали с нея. Нервни са само защото много дълго седят. На едно място. Това е всичко.

— Тогава да не губим повече време — каза Фарадан Сорт.

Добра идея. Затова беше капитан в края на краищата. Толкова умна, че начинът й на мислене си оставаше загадка за него — но това беше загадка, която го правеше щастлив. Може би единствената.

Залегнаха в края на гората. Краят, да — твърде много проклети краища. Нататък имаше парчета орна земя и синори. Виждаха се две малки ферми, през затворените с кепенци прозорчета не прозираше светлина. С болезнено разтуптяно сърце, Фидлър се надигна да види колко са се справили. От разпръснатите в сумрака от двете страни на сержанта бойци — хор от хрипливи вдишвания. Всички бяха тук. Благодарение на Коураб и невероятния късмет на пустинния воин.

Засадата беше хитра, призна той. Трябваше да ги свали до един. Вместо това, на половин левга назад, в малка тревиста поляна имаше труп на сърна — сърна, която Коураб нехайно беше затичал да улови — с около двайсет стрели в нея. Атаката на тежките на Геслер прекърши фланга на засадата…

А след това бе закипяла магията, нещо грубо и страховито, поглъщаше дърветата като киселина. Сиви езици хаотичен огън, набъбваше като вълна. Понесе се напред и погълна Сандс — писъкът му бе милостиво кратък. Фидлър, няма и на десет крачки от мястото, където изчезна Сандс, видя ледерийския маг, който сякаш също крещеше от своя болка, докато вълната се понасяше напред, изрева, извъртя арбалета и усети ритника му в рамото си щом пусна тежката стрела.

Трошачът удари дънер точно над и зад главата на мага. Експлозията покоси близките дървета и направи на кайма двайсетина ледерийски войници. Магията спря. Малазанците бързо се изтеглиха и побягнаха…

Фидлър усети движение вляво и миг след това Геслер се надигна с усилие.

— Гуглата ни е проклел всички, Фид. Свършва ни гората… Как е Кътъл?

— Стрелата е дълбоко — отвърна Фидлър. — Но не кърви много. Можем да я измъкнем.

— Мислиш ли, че ни преследват?

Фидлър поклати глава. Представа нямаше. Ако бяха останали достатъчно. Обърна се и изсъска:

— Ботъл, тука.

Младият маг пропълзя към тях.

— Можеш ли да опипаш назад? Да разбереш дали са след нас?

— Вече го направих, сержант. Използвах всяка проклета твар зад нас.

— И? — попита нетърпеливо Геслер.

— Оная „проклетия“ ги оправи повечето, сержант. Но шумът привлече други. Поне десетина Тайст Едур и няколкостотин ледерии. Дали ни преследват? Да, но все още са далече назад — учат се на предпазливост, предполагам.

— Губим тъмното — каза Геслер. — Трябва да се скрием някъде, Фид — само че онова май няма да свърши работа този път, нали? Те няма да се спрат.

— Можем ли да ги заблудим? — обърна се Фидлър към Ботъл.

— Доста съм уморен, сержант…

— Остави. Направи достатъчно. Какво мислиш, Геслер? Време ли е да стане мръсно?

— И да си изгърмим малкото проклетии?

— Не виждам голям избор, честно казано. Разбира се, аз винаги си държа една резерва. Същото важи за Кътъл.

Геслер кимна.

— Нашите си ги разпределихме. Толкова по-добре, както изхвърча Сандс. Все пак той имаше муниции по себе си, а не гръмнаха…

— О, гръмнали са, и още как — каза Фидлър. — Само че не в този свят. Прав ли съм, Ботъл? Оная магия беше като счупена порта, като ония, дето сдъвкват всеки, който мине през тях.

— Духове долни, Фид, надушил си я адски вярно. Тая магия почна като едно, после стана друго — а магът губеше контрол още преди да го гръмнеш.

Фидлър кимна. Това го беше видял. Или поне си мислеше така.

— Е, Ботъл, какво означава това?

Младият маг поклати глава.

— Нещата се изплъзват от ръцете… някъде. Имаше от старото, примитивна магия, отначало. Не толкова древна като онова с обвързването на духове. Но примитивна все пак. А после нещо хаотично я спипа за гърлото и…

Недалече от тях Корик се превъртя на гръб. Уморен беше до костите. Ботъл и сержантите да си мърморят там, знаеше, че до гуша са затънали в прашните лайна на Гуглата.

— Ей, Корик.

— Какво има, Смайлс?

— За малко не изгуби там, знаеш ли.

— Тъй ли?

— Ония четиримата като ти скочиха наведнъж, голяма джига му отпра, полукръвен. — Тя се изсмя, тихо и някак доста злобно. — И ако не бях дошла да натикам ножа в окото на оня — оня, дето ти влезе под гарда и беше готов да ти порне една усмивка на корема — ами, щеше да изстиваш много бързо в момента.

— А другите трима? — попита Корик, ухилен в тъмното. — Бас слагам, изобщо не знаеше, че съм толкова бърз, нали?

— Нещо ми подсказва, че и ти не го знаеше.

Замълча си, защото беше права. Беше изпаднал в някакъв бяс, но окото и ръката му си останаха хладни, точни. През цялото време беше все едно просто наблюдава, всяко движение, всеки блок, всяко изместване в стойката и извиване, всяко посичане на тежкия му меч. Наблюдаваше, да, но дълбоко влюбен в онзи миг, във всеки миг. Нещо подобно бе изпитал при стената от щитове на пристанището онази нощ в град Малаз. Но онова, което бе започнало като смътна еуфория, вече се превръщаше в чисто прозрение. „Харесва ми да убивам. Богове подземни. Наистина ми харесва и колкото повече ми харесва, толкова по-добър ставам.“ Никога не се беше чувствал по-жив, никога по-съвършено жив.

— Нямам търпение да те видя отново да танцуваш — измърмори Смайлс.

Корик примига в тъмното, после извърна лице към нея. Възбудена ли беше? Да не би да я беше целунал неволно между мускулестите крака? Защото беше убила добре? „Наистина ли танцувах онази джига, Смайлс?“

— Колкото повече те опознавам, по-плашеща ставаш.

Тя изсумтя.

— Както трябва да бъде, полукръвен.

Тар проговори от другата страна на Корик:

— Стига, че ще повърна.

Малко по-надалече Кътъл се изсмя.

— Да, Тар, така става, когато целият ти мироглед рухне. Разбира се, ако успееш да затанцуваш поетично, докато убиваш хора, кой знае…

— Спри. Моля те.

— Не се притеснявай де — продължи Кътъл. — Теб те няма хич в танците. Вкоренен си като дърво и си точно толкова бавен, Тар.

— Може да съм бавен, Кътъл, но глупаците рано или късно падат, нали?

— О, падат, разбира се. Изобщо не намеквам друго. Ти си еднолична стена от щитове, спор няма.

Ефрейтор Сторми плюеше кръв. Някакъв проклет лакът беше разбил устата му и сега два зъба се клатеха, а и беше прехапал езика си. Лакътят като нищо можеше да е неговият — някой се беше сблъскал с него в целия боклук и той беше вдигнал дясната си ръка високо нагоре с върха на меча — надолу. За малко не измъкна рамото си от скапаната става.

Свиреп замах с ефеса беше разбил слепоочието на нападателя и той беше залитнал назад, едното му око само дето не изхвърча от дупката си. Шортноус след това бе посякъл ледериеца.

Биваше си я оная атака, той с тежките, Шортноус и трите убийствени дами, всяка от които можеше да закове с поглед разгонен бедерин и да го направи на пихтия, ако се стигне до това. И да направи от Сторми един много щастлив сержант. Лош късмет със Сандс обаче. „Но повече няма да губим. Нито един. Имам си тежките и можем да свалим всичко, което хвърлят по нас.“

„И не само ние при това. Онзи Тар, и Корик… Тия двамата на Фид са много зли. И оная Смайлс, има сърце на Нокът, от черен камък. Добри отделения сме тука, точно за такава работа. А сега ще се обърнем и ще ги сритаме в ченето, чувствам го. Фид и Геслер, тия двамата готвят в стария казан на Келанвед.“

Доволен беше, че адюнктата най-после ги беше оставила да се развихрят. И точно по този начин при това. Да вървят при Гуглата проклетите маршове в колона. Не, врязваш се бързо и ниско и продължаваш напред, и главите се въртят във всички посоки. Глупаците значи са им тръгнали по дирята да ги спипат, нали? И защо не? Някакви си две жалки отделения. А те сигурно са няколкостотин вече.

— Проклятието на Келанвед — измърмори той ухилен.

Закръгленото лице на Флашуит изникна пред него.

— Каза ли нещо, ефрейтор?

— Малазанска морска пехота, драга. Това сме ние.

— Не тежка? Мислех, че…

— И двете, Флаш. Отпусни. Просто, виждаш ли… малазанската морска пехота не е правила това, за което е тренирана, от години, откакто умря Келанвед. Тренирана. Да прави точно това, което правим сега, слава на Финир. Ония нещастни кучи синове, ледериите и едурите… богове на бездната, нещастни невежи копелета.

— Достатъчно умни да ни спретнат засада — обади се Уру Хела зад Флашуит.

— Не се получи обаче, нали?

— Само щото…

— Стига, Уру Хела. Аз говоря тука, ясно? Твоят капрал. Тъй че просто слушай.

— Просто питах…

— Още една дума и ще те докладвам, войник.

Щеше да изсумти, но набързо го обърна на кашляне.

Геслер, горе с Фидлър, подвикна:

— Тихо там!

Съвсем на място. Сторми кимна.

„Малазанската морска пехота. Ха!“

Фидлър кимна към тясната пътека, виеща се като змия към най-близката ферма.

— Изнасяме се на бегом и прибираме ранените, ей там. Право към къщата, по коларския път.

— Все едно, че още бягаме в паника — каза Геслер. — М-да. Ще трябва да разчистим къщата обаче, което значи да убием цивилни, и трябва да ти кажа, Фид, това не ми харесва.

— Може да измислим начин да избегнем това — отвърна Фидлър. — Ботъл?

— Разбрано, сержант. Уморен съм, но може да успея да ги замая. Дори бих могъл да им вкарам някои фалшиви идеи в главите. Примерно, че сме тръгнали на север, след като тръгнем на юг. Нещо такова.

— Само гледай да не ни умреш, Ботъл — каза Геслер и отново се обърна към Фид. — Отивам да събера муниции от отделението ми.

— Аз и Кътъл — каза Фидлър.

— Примки?

— Не, дотогава ще е светло. Не, правим барабана.

— Гуглата да ме вземе — изпъшка Геслер. — Сигурен ли си? В смисъл, чувал съм за него…

— Чувал си, защото го изобретихме двамата с Хедж. И го усъвършенствахме, повече или по-малко.

— Повече или по-малко?

Фидлър сви рамене.

— Или действа, или не. Имаме заблудата на Ботъл, ако не…

— Но няма как да се върнем да си приберем „проклетиите“ после, нали?

— Не, освен ако не държиш да видиш ярка бяла светлина, Геслер.

— Е — каза с широка усмивка мъжът с кехлибареното лице, — щом има шанс да видя как легендата се превръща в реалност и гения, който я е изобретил, тука до мен… няма да те разубеждавам, Фид.

— Половината гений. Хедж беше другата.

— Втори акъл?

— Втори, девети и десети, приятел. Все едно, правим го. Когато всички са готови, повеждаш ги напред, освен мен и Кътъл. До оная къща — близката. Мисля, че другата е изоставена. Може собственикът да се е пренесъл в тая. Нивите изглеждат адски добре поддържани, нали?

— Да, особено за такава малка ферма.

— Ботъл да подуши, преди да затичате.

— Ясно. Чу ли, маг?

— Какво? Извинявам се, май бях заспал.

Геслер погледна намръщено Фид.

— Животът ни е в ръцете на този? Гуглата да ни е на помощ.

Заповедта се предаде по раздърпаната редица залегнали войници. Зората тъкмо обагряше въздуха, когато Геслер, с Ботъл плътно до него и Коураб Билан Тену’алас по петите им поведоха разширеното отделение по коларския път. Влачеха крака, оставяха бразди тук-там — не прекалено явно, но достатъчно — и се приближаваха към скромната фермерска къща.

Фидлър и Кътъл ги изчакаха, докато се отдалечиха достатъчно от мястото, за което бяха решили, че ще е най-подходящо за капана. Храсти от двете страни на коларския път стесняваха гледката към тази отсечка. Зад тях имаше две средно големи дървета отляво и едно много старо отдясно.

Четири „проклетии“ за това. Две близо една до друга, после една, и накрая последната.

Кътъл, с плувнало в пот лице заради върха на стрелата, заседнал в рамото му, странно не възрази, когато Фидлър му нареди да измери с крачки отсечката отсам стеснението до двайсет разтега след него и да забие пръчки в земята където му укаже. Следващата задача на Кътъл бе да изрови дупки в твърдата пръст на мястото на пръчките. Плитки.

Един сапьор, залагащ на дърпането на Опонн, можеше да остави работата дотук и да се моли на капризните Близнаци конско копито да стъпи върху поне една от поставените „проклетии“. „Барабанът“ обаче не действаше така. Единственото, което му трябваше, беше вибриране. Стига „проклетиите“ да бъдеха изтънени от едната страна точно колкото трябва. Стига острият камък срещу тази страна да е достатъчно остър и поставен под подходящ ъгъл тъй, че вибрацията да набие върха му в глинената обвивка. Същинското предизвикателство, както бяха открили Фидлър и Хедж, бе в самото остъргване на проклетията — тънко като яйчена черупка, — без да се счупи, за да не боядисаш листата на най-високите дървета наоколо с кръвта и червата си.

Щом Кътъл приключи с първата дупка, Фидлър тръгна към нея с мината в шепите. Постави я внимателно на земята, извади нож и направи няколко дребни напасвания на дупката. След това насочи вниманието си към мината. Тази, най-отдалечената на пътя, трябваше да гръмне първа. Това трябваше да задейства другите, в средата на колоната, с две в задния край в случай, че колоната се окаже особено дълга.

Намести проклетията в дупката, после легна по корем и опря ръба на ножа до едната страна на мината. И започна да стърже глина.

Слънцето се беше издигнало и макар въздухът да бе прохладен, по лицето на Фидлър потече пот, докато обелваше малки стружки. Искаше му се слънчевата светлина да пада пряко върху кълбото, върху страната, по която стържеше, за да може да продължи, докато не види как смътното сияние стига до светложълтата възпламенителна прах с железните парчета в нея. Но нямаше този късмет. Всичко оставаше в сянка.

Най-после едно последно остъргване и той внимателно отдръпна острието. Намери един остър камък и го нагласи до изтънената черупка. С върха срещу глината направи полузавъртане — затаил дъх и стисна очи, — после бавно отдръпна ръка. Отвори очи. Огледа изделието си.

Още няколко вдишвания, за да отпусне нервите си, след което започна да пълни дупката с шепи пръст. После поръси над заровеното чакъл.

Изпълзя назад по корем до края на пътеката, където бе оставил другите муниции. Обърна се и видя Кътъл, застанал в другия край на пътя, присвил ръце около тялото си и с вид все едно, че току-що се е напикал. „Да, знае защо сме умиращ сой.“

Взе втората проклетия и тръгна — спокойно — към втората дупка. Не толкова тънко този път, но достатъчно. Всяка следваща поред беше малко по-лесна, което обаче правеше забелването на всяка все по-опасно — поради риска да станеш по-непредпазлив, след като те обземе облекчението от това, че си се справил с първата… е, той знаеше всички опасности в това, нали?

Стиснал зъби, стигна до втората дупка на пътя, бавно се смъкна на колене. Постави проклетията и посегна за ножа си.

Кътъл наистина беше по-близо до напикаването от всякога. И не заради риска да умре — с това вече нямаше проблеми, откакто се озова в Четиринадесета, — а заради това, на което беше свидетел тук.

Последният велик малазански сапьор. Никой друг не можеше да се сравни с него. Представи си, да бръснеш проклетии. С нож. Тънко до яйчена черупка. Беше гледал, без да може да различи подробностите от разстояние, как Фидлър нагласи първата, най-опасната от всички. И се беше молил на всеки бог, за който можеше да се сети, на богове, чиито имена не знаеше дори, на духове и призраци и на всеки сапьор, жив или мъртъв, всяко име — благословия за гениалността на един човек. Молеше се този един, когото наистина боготвореше, да не… да не какво?

„Да не ме разочарова.“

Колко жалко. Знаеше го. Непрекъснато си го повтаряше след всяка тихо изречена молитва. Сякаш щеше да му остане време да съжали за провалената си вяра.

И ето го там Фидлър, вече по-близо, при втората дупка, правеше всичко отново. Представи си ги, Фид и Хедж, както трябваше да са действали заедно. Богове, Подпалвачите на мостове трябваше да са били страхотии. Но сега… само Фидлър, а Кътъл тук беше по-жалък и от сянка на прочутия Хедж. На всичко идваше краят. Но докато Фидлър оставаше жив, какво пък, проклети да са всички, струваше си да се държи човек. А тази стрела, заседнала в лявото му рамо, вярно, че я беше видял, но не като да се беше навел пред нея, нали? А можеше. Можеше да я избегне. Но пък не беше имал време да мисли за всичко, което ставаше около него. Не беше свръхчовек все пак, нали?

Фидлър изпълзя предпазливо от втората заредена мина и пак погледна към Кътъл. Лицето на другия беше бяло като смърт. Е, всъщност нямаше нужда вече да стои толкова близо, нали?

Даде му сигнал с ръка: „Върви при отделенията.“

Кътъл поклати глава.

Фидлър сви рамене — нямаше време за спор, а ако Кътъл го гонеха самоубийствени желания, това не беше новина за него — надигна се и тръгна да вземе третата проклетия. Дори стъпките вече бяха рисковани, което го принуди да се движи бавно покрай трасето на пътя. Много суеверие имаше в това къде да се струпат мунициите при работа. Хедж щеше да настои мините през цялото време да са пред обекта, но колкото по-малко ги държеше Фидлър в ръце, толкова по-добре се чувстваше. Все едно, ходенето напред-назад с проклетите неща не можеше да се избегне, нали?

Стигна до мястото и погледна останалите две мини. Друго суеверие. Коя от двете? Сърцевидната страна или челната страна? С лице към дупката или с дупката зад него, както беше сега? Дъх на Гуглата, Хедж лазеше из черепа му като зъл дух. Стига суеверия! Наведе си и взе едната.

Сърцевидната страна.

А дали случайният избор не беше всъщност нещо повече? Морантите бяха фанатици, стигнеше ли се до точност. Всеки клас муниции — невероятно съвършен. Никакви вариации. Ако съществуваха такива, един сапьор нямаше да е нещо повече от хвърляч на камъни — експлозивни камъни, да, но все пак камъни. Никакъв талант нямаше да е нужен, никакви умения, придобити по трудния начин.

Фидлър си спомни с удивителна яснота на вдъхновено от бог прозрение първата си среща с морантски муниции. Северен Дженабакъз, седмица преди марша към град Мот, последван от двата кошмара в Леса на Мот и Блатото на Черното псе. Появили се бяха слухове за контакти и оживени преговори с някакъв странен народ, владеещ място, наречено Облачната гора, далече на юг. Изолиран народ, разправяха, че били ужасни и не приличали на хора, яздели огромни опитомени четирикрили насекоми — гигантски водни кончета — и можели да ръсят смърт над враговете си от големи височини.

Малазанските преговарящи включваха Тайсхрен, някакъв знатен сановник на име Араган и един Т’лан Имасс, Онос Т’уулан. Втора и Трета армии бяха вдигнали лагер в натийските нивя на два дни път от десанта южно от Малинтаис. Донесоха някакъв сандък — много плахо, от изпотени войници от щабната част — и го оставиха на десетина крачки от лагерния огън на отделението. Уискиджак махна с ръка на Хедж и Фидлър.

— Вие двамата правите повечето сапьорска работа в това нещастно отделение — каза им с гримаса, все едно беше глътнал нещо неприятно — и си беше така, с узаконяването на разрушителния анархизъм на двамата. — В тоя сандък има гранати и още по-гадни неща, от морантите, след като се съюзихме с тях. Изглежда логично — макар да е безумно — да ги зачисля на вас. Значи явно ще трябва да поекспериментирате със съдържанието на тоя сандък. Просто гледайте да го направите на половин левга или повече от лагера. — Поколеба се, почеса се по брадатата челюст и добави: — Големите са прекалено големи за хвърляне надалече, прекалено далече да оцелееш като гръмнат, искам да кажа. Тъй че трябва да си поблъскате главите двамата, за да измислите как да се пробват. Като последна заповед, войници, не се убивайте. Това отделение бездруго е в непълен състав, а ще трябва да избирам други двама да мъкнат тези проклети неща. А единствените, които бих могъл да използвам, са Калам и Тротс.

Тротс, да.

Фидлър и Хедж отпраха капака и зяпнаха слисано добре опакованите гранати, подредени в гнезда с дървени рамки и слама. Малки и кръгли, други с дълъг връх, трети като шипове и изключително гладки, без никаква изпъкналост по тях — а на дъното много по-големи, достатъчно големи, за да ги поставиш в гнездото на катапулт, ако искаш (самоубийствено, както се оказа, защото избухваха още щом рамото на катапулта удари скобата. Страхотни за унищожаване на катапулти и нещастните им екипи обаче).

Експериментиране, и още как. Хедж и Фидлър се отправиха със сандъка между двамата на дълга разходка до едно място встрани от пътя, където хвърлиха от малките и решиха да ги нарекат „острилки“, тъй като засипваха хвърлящия с железни стружки и ушите кървяха от взрива; откриха и възпламенителните свойства на „запалките“, с цената на отчаяните вопли на някакъв селяк, станал свидетел на огнения ад, унищожил един фургон със сено (докато не му дадоха четири златни имперски скиптъра, новата монетна емисия на Келанвед, достатъчно пари да си купи нова ферма). Трошачите, набити в издължени клинообразни дупки в отъпканата пръст, правеха на пух и прах каменни основи, зидани с хоросан или без. И най-сетне „проклетиите“, най-грозните и най-гадни муниции, създавани някога. Бяха предназначени да се хвърлят отвисоко от морантите на техните кворли, а Хедж и Фидлър бяха използвали повечето си запас, за да измислят алтернативно и нефатално приложение. Накрая им бяха потрябвали още двайсет — цели два сандъка, — за да стигнат до окончателния извод, че един глупак трябва да е целунат от богинята Опонн, за да опита нещо друго освен вторично приложение — добавки към трошачи и запалки, или при сгоден случай — добре хвърлена острилка.

Големите арбалети се появиха по-късно, както и налудничавите варианти с барабана и „бавното горене“. И през цялото това време дърпането на Богинята си оставаше последната надежда. Фидлър знаеше много добре, че ако беше религиозен, щеше да се чувства задължен да пуска всяка спечелена, платена или плячкосана монета в съкровищниците на храмовете на Господарката, след като толкова пъти беше пускал проклетия по цели толкова близо, че да помете взривната вълна и него, и безброй други малазанци. Хедж беше дори още по-малко… въздържан. Поради което, уви, естеството на кончината му съвсем не беше изненадващо.

Споменът имаше навика да се връща в най-лошите моменти, обаянието на носталгията с неуловимата, но подмамваща склонност към самоубийство и Фидлър се принуди да избута настрана всички тези спомени, когато се приближи до Кътъл и последната дупка на пътя.

— Трябваше да подвиеш опашка и да духнеш оттук — каза му, докато се навеждаше над дупката.

— Няма начин — отвърна тихо Кътъл.

— Както искаш, но да не ми застанеш там при Портата на Гуглата, ако я оплескам тая.

— Чух те, Фид.

И като се мъчеше да не мисли за Хедж, за Уискиджак, за Тротс и всички останали; като се мъчеше да не мисли за старите дни, когато светът все още изглеждаше нов и възхитителен, когато поемането на безумни рискове бе само част от играта, Фидлър, последният велик сапьор, се залови за работа.

Ботъл примижа към селската къща. Някой или някои имаше вътре, беше напълно сигурен в това. Живи, дишащи същества, о, да. Но… нещо, някакъв смътен мирис, спомен от костница или… каквото беше там. Не беше сигурен, не можеше да е сигурен и това сериозно го притесняваше.

Геслер се беше приближил до него, лежал беше търпеливо като кърлеж на стрък трева, или поне в началото. Но сега, след стотина удара на сърцето, Ботъл го усещаше, че става все по-неспокоен. Той си беше добре, с тая негова златна кожа, дето не изгоря в Ю’Гатан — разбира се, Трут беше показал, че странната кожа изобщо не е неуязвима, особено ако става дума за морантски муниции. И все пак Геслер беше човек, минал през огън във всякакъв смисъл на думата, за който Ботъл можеше да се сети, тъй че цялото това дебнене, хитрини и жестоко клане не беше проблем за него.

„Но аз съм този, на когото разчитат всички, и не бих могъл да използвам тоя глупав меч на колана ми, за да се измъкна от ято добродетелни пуритани със сочещите им пръсти и дългите нокти и… богове на бездната, откъде дойде този образ? Проклета Мокра, някой внушава мисли.“ Ботъл обърна глава към Геслер и прошепна:

— Сержант?

— Какво?

— Да са ти дошли някакви странни образи в главата случайно?

Подозрителен поглед, след това Геслер поклати глава.

— Мислех за един стар маг, когото познавах. Кълп. Не че ми напомняш за него. Ти си по-скоро като Бързия Бен и това доста ни притеснява. Последния път, когато видях Кълп обаче, нещастния кучи син изхвърча над кърмовото перило на един кораб — при пожар. Все се чудех какво ли е станало с него. Обичам да си мисля, че се е оправил чудесно, паднал е от оная пещ лабиринт и се е намерил в задната градинка на някоя млада вдовица, нагазил до кръста в хладната вода на фонтанчето й. Докато тя се моли на колене за спасение или нещо такова. — Изведнъж се смути и извърна очи. — М-да, рисувам си хубави картинки какво би могло да стане, след като винаги се оказва скапано лошо.

Ботъл изсумтя тихо и кимна.

— Това ми харесва, сержант. Някак си… отпуска ме.

— В смисъл?

— Просто показва, че не си толкова далече от нас останалите, колкото изглежда понякога.

Геслер отвърна с гримаса:

— Значи бъркаш, войник. Аз съм сержант, което ме поставя толкова далече от теб и другите идиоти, колкото пещерна мечка от проклета трикрака белка. Ясно?

— Да, сержант.

— Е, защо още се крием тука? От оня комин пуши, което значи, че вътре има хора. Тъй че дай ни проклетия си знак да тръгваме, Ботъл, и задачата ти е приключила засега.

— Добре. Смятам, че вътре има двама. Кротки, съзерцателни мисли, никакъв разговор още.

— Съзерцателни? Каквото си мисли една крава с пълен търбух, докато телето с мократа муцуна й суче от вимето? Или като някоя гигантска двуглава змия, дето се кани да изпълзи през комина и да глътне стария Кръд и стопанката му?

— Някъде по средата според мен.

Геслер го изгледа с яд, после изсумтя, обърна се и даде сигнал с ръка. След миг Уру Хела пропълзя покрай Коураб Билан Тену’алас — който беше точно зад сержанта — и спря вляво от Геслер.

— Сержант?

— Ботъл вика, че там имало двама. Искам да отидеш миролюбиво и да им извикаш — жадна си и искаш да ги помолиш за един-два черпака от кладенеца.

— Не съм жадна, сержант.

— Излъжи, войник.

Ботъл забеляза, че идеята я притесни. „Духовете да не дават, какви неща открива човек…“

— А ако просто помоля да си напълня меха?

— Добре, и така става.

— Разбира се, ще трябва първо да го изпразня — рече тя намръщено.

— Защо просто не го направиш?

— Да, сержант.

Геслер отново се извърна към Ботъл и младият маг ясно видя по лицето му борба между патос и отчаяние.

— Приготви се да ги удариш с някакво замайване, ако всичко се оплеска.

Ботъл кимна и като забеляза съвсем новото изражение на Геслер, попита:

— Какво не е наред, сержант?

— Хм, или току-що се подмокрих, или Уру Хела си изля меха. На известно ниво мисля, че разликата е спорна.

„Точно така, сержант. Току-що ме спечели. Тук. Спечели ме, тъй че ще ти дам каквото имам. Отсега нататък.“ Но макар и с тази уж сериозна мисъл в главата, трябваше да се обърне и да захапе здраво ръкава на кожената ризница. „Чакай само да видим всички хубавото петно на слабините ти, сержант. Няма да преживеете тази сутрин, сър, няма шанс. Ох, колко скъп спомен ще е!“

Уру Хела закачи празния вече мях на колана си, пропълзя още малко напред и стана. Оправи тежката броня по себе си, измъкна клонките и стръкчетата трева от свръзките й, затегна каишката на шлема си и тръгна към къщата.

— О! — измърмори Ботъл.

— Какво?

— Изведнъж се оживиха — не знам, може би единият я видя през процеп в кепенците — не, нещо тук не е наред.

— Какво?

— Още не си говорят, но се раздвижиха. Много. И много бързо. Сержант, не мисля, че я видяха. Мисля, че я подушиха. И нас.

— Подушиха? Ботъл…

— Сержант, не мисля, че са човешки същества…

Уру Хела тъкмо подминаваше кладенеца, на петнайсет крачки от вратата на къщата, когато въпросната врата рязко се отвори — бутната толкова силно, че се откъсна от кожените панти — а съществото, което изникна пред очите им, изглеждаше толкова огромно, че едва се побираше в рамката, издигаше се, все едно се изкачва по стъпала дълбоко под приземния етаж — извиси се, повлякло след себе си гигантска двуръчна брадва…

Уру Хела спря.

— Напред! — ревна Геслер, изправи се с пъшкане и надигна тежкия арбалет…

Коураб Билан Тену’алас се втурна покрай сержанта с изваден меч…

Ботъл усети, че устата му се движи, но никакъв звук не излезе. Зяпна. Демон. Проклет от Гуглата демон Кенрил’а!

Вече се беше измъкнал и връхлиташе върху Уру Хела.

Тя хвърли по него меха, обърна се и хукна с всичка сила назад, мъчеше се да извади меча си.

Не беше достатъчно бърза, за да избяга — гигантската брадва на демона блесна в мълниеносна дъга и я удари в лявото рамо. Ръката й отхвърча настрани. Кръв блъвна от свръзките на ризницата по гърба й, докато широкото острие се забиваше все по-дълбоко. Разкъса гръбнака й и изсвистя навън.

Още кръв, толкова много, но убийственото червено бликане бързо секна — сърцето на Уру Хела беше спряло, животът й вече напускаше посеченото тяло — и тя залитна и падна по очи на земята.

Арбалетът на Геслер изтътна и металната стрела изсвистя на по-малко от педя от дясното рамо на Коураб.

Демонът изрева от болка — желязната пръчка затъна дълбоко в гърдите му, много над двете сърца.

Коураб Билан Тену’алас връхлиташе, ревеше нещо на племенната си реч, нещо като „Топките на Леоман!“

Геслер презареди, на едно коляно. Сторми, Солтлик и Шортноус профучаха покрай него, последвани от Корик и Тар. Смайлс възви настрани, с арбалет в ръцете — едно от оръжията на Фид, заредено с острилка — и го насочи към входа на къщата, където се бе появил втори демон. О, бърза беше и още как: стрелата профуча със странен птичи звук и вторият демон, щом я видя, замахна с оръжието си — тълвар — на пътя й, но без голяма полза, когато гранатата се взриви.

Нов болезнен врясък, гигантското същество залитна назад, изгубило равновесие, натресе се в стената на къщата до вратата. Дърво, кирпич и вар се огънаха навътре и докато демонът падаше, цялата стена се срути с него.

„А аз какво правя? Проклет да съм, какво правя аз?“ Ботъл скочи на крака, затегли отчаяно от първия лабиринт, отвърнал на зова му.

Демонът с брадвата замахна към Коураб. Клинообразното острие посече в убийствена дъга. Порази щита на Коураб под тъп ъгъл, изстърга нагоре и щеше да го посече в главата, ако той не беше залитнал, стъпил беше в някаква дупка и лявото му коляно се огъна, той изгуби равновесие и се килна на една страна. Успя обаче да забие меча в дясното коляно на съществото и то нададе ужасен вой.

В следващия момент Сторми, с двамата тежки на фланговете, се озоваха до Коураб. Засякоха мечове, щитове заблъскаха ранения Кенрил’а. Кръв и парчета месо плиснаха из въздуха.

Нов демонски рев, съществото се хвърли назад от убийствения близък бой, за да спечели пространство, развъртя брадвата в дивашко хоризонтално посичане, което направи на трески трите щита, вдигнали се да го прихванат. Метален обков и дърво, се разхвърчаха на всички страни. Солтлик изпъшка — ръката му беше счупена.

— Разчисти! — изрева някой и Сторми и двамата тежки хукнаха назад. Коураб, все още на земята, се изтъркаля след тях.

Все още замаян, демонът се изправи, стиснал брадвата.

Острилката, хвърлена от Смайлс, го удари в лявата скула.

Ослепителна светлина, оглушителен пукот, дим — и демонът залитна назад, едната страна на чудовищното му лице беше размазана на червена каша.

Но Ботъл усети, че умът на съществото се окопитва бързо.

— Изтегляй се! Всички — ревеше Геслер.

Събрал всичката сила, на която бе способен, Ботъл удари мозъка на демона с Мокра. Усети го как се сви зашеметен.

Смайлс хвърли нова граната в развалините. Втори оглушителен взрив, още дим и още една част от сградата рухна в развалини.

— Изтегляме се!

Ботъл видя как Корик и Тар се поколебаха, обзети от отчаяна стръв да довършат замаяния демон. В този момент пристигнаха Фидлър и Кътъл.

— Ташаци на Гуглата! — изруга Фидлър. — Движение, Корик! Тар! Бързо!

Геслер правеше някакъв странен жест.

— Тръгваме на юг! На юг!

Солтлик и Шортноус завиха натам, но Сторми ги дръпна назад.

— Това му викат заблуждаваща посока, идиоти проклети!

Отделенията се прегрупираха в движение, на изток, вече на бегом. Шокът от смъртта на Уру Хела и последвалата битка ги беше смълчал, чуваше се само тежкият дъх и тихото скърцане на броня. Зад тях от фермерската къща се вдигаха валма черен дим. Демонът, стиснал брадвата, залиташе като в мъгла; кръв шуртеше от главата му.

Проклетата острилка трябваше да му пръсне черепа, знаеше Ботъл. „Дебели кокали, предполагам.“ Кенрил’а, да, не от поданиците им. Не, Знатните от Арл Гамелон, сигурен беше в това.

Сторми подхвана:

— Проклети от Гуглата демони земеделци! Проклети от Гуглата скапани демони земеделци! Сеят, дърпат кравешки вимета, предат вълна — и секат пътници на парчета! Геслер, приятелю, мразя го това място, чу ли ме? Мразя го!

— Млък! — изръмжа Фидлър. — Пак извадихме късмет, че ония острилки не ни накълцаха на кайма на пътя. Не ща да ти слушам глупостите!

— Няма повече — отвърна Сторми. — Кълна се…

— Опичай си акъла — сряза го Геслер. — Проклет да си, Сторми, не давай обещания, които не можеш да спазиш — ние сме в бой и ще мрат хора. Никакви обещания повече, разбра ли ме?

Навъсено кимване беше единственият му отговор.

Тичаха, краят на дългата, дълга нощ се изтърколи и денят дойде. Другите ги чакаше почивка напред, знаеше Ботъл. Някъде. Но не и за него. Не, той трябваше да прави илюзии, за да ги скрие. Трябваше да прескача от твар на твар из тази гора, да заличи дирята им. Трябваше да опази живи тези глупаци.

Демонът принц изпълзя от развалините, изплю кръв, седна на задника си и се огледа замаяно. Брат му стоеше наблизо, насечен, с пребито тяло и без половин лице. Е, то и бездруго не беше кой знае какво лице, а и бързо щеше да израсте отново. Освен окото може би.

Брат му го видя и се олюля към него.

— Никога повече няма да ти повярвам.

— Какво искаш да кажеш? — Думите излязоха хрипливо, болезнено от устата му. Беше вдишал пламъци с втората граната.

— Каза, че фермерството било мирно. Каза, че можем просто да се оттеглим на спокойствие.

— Беше мирно — отвърна той кисело. — Всичките ни съседи се разбягаха, нали?

— Тези не са.

— Не бяха фермери обаче. Мисля, че мога да го кажа със сигурност.

— Главата ме боли.

— И мен.

— Накъде побягнаха?

— Не на юг.

— Дали да не тръгнем след тях, братко? Каквато стана тя, склонен съм да споделя мнение, че ни надвиха в тази малка схватка, а това ме дразни.

— Струва си да го обсъдим. Гневът ми се пробуди в края на краищата. Но бих те посъветвал да си намериш кирката, братко, вместо тази тъпа дърварска брадва.

— Най-близкото подръка. И сега ще трябва да копая в тоя наш съсипан тлеещ дом — цялото това копаене, за нищо!

В този момент чуха отчетливо тропот на коне. Идваха бързо насам по пътя.

— Чуй, идват още. Няма време да си търсиш кирката, братко. Да тръгнем и да нанесем сладкото си отмъщение, а?

— Страхотна идея. Едното ми око още работи, би трябвало да стигне.

Двамата демонски принцове Кенрил’а забързаха по коларския път.

Наистина не им беше ден.

На четвърт левга от фермерската къща Фидлър рязко се обърна и това за сетен път потвърди за Ботъл, че сержантът има скрити дарби.

— Коне — каза той.

Ботъл беше усетил същото.

Отделенията спряха насред чакълестия път, зарязан при недовършен ремонт. На хиляда разтега източно имаше друга ферма. От комина не се вдигаше дим. „Нищо чудно при демони за съседи.“

Взривовете бяха като барабанен ритъм от оглушителни трясъци, разтърсиха земята под краката им.

— Четири! — обяви с дивашка усмивка Фидлър.

Ботъл видя как Кътъл зяпна сержанта с неприкрито благоговение. Облаци пушек в далечината, пелена от пръст се вдигна над дърветата.

— Давайте към оная ферма — каза Фидлър. — Ще си отдъхнем там за деня — не мисля, че преследвачите ни са в състояние да направят много.

— Барабана — прошепна Кътъл. — Видях го. Барабана. Вече мога да умра щастлив.

Проклети сапьори. Ботъл поклати глава. Болка имаше вече там, в онази опустошена ивица път, на четвърт левга назад. Човешка, животинска… о, и демонска. „Щеше да е по-добре да подгоните нас. Ох, каква каша забъркахме.“

Много болка, да. Но още повече — смърт. Равна, заглъхваща смърт, разсипваше се тъмна като прахта във въздуха. Барабанът на Фидлър. Човек не можеше да си представи по-добро възвестяване, че малазанците са тук.

Спускането на Том Тиси от дървото беше малко шумно, малко прибързано. Сред плетеница от счупени клони, клонки, листа и изоставено гнездо на оси пльосна тежко по гръб.

— О, богове на пъкъла! Богове на пъкъла!

— От оная страна няма никакъв бог, само опашна кост — подвикна един войник от отделенията наблизо.

Кенеб изчака още няколко мига и попита:

— Сержант, какво видя?

Том Тиси бавно, предпазливо се изправи. Закрачи с късите си криви крака, трътлест и грозен като огре, чак до пъпчивото лице и месестите длани.

— Дим, Юмрук, и то много. Преброих десет места всичко, едното петно голямо — сигурно оня гръм, дето го чухме преди малко — повече от една проклетия със сигурност. Може би три или повече.

Което значеше, че някой там е изпаднал в ужасна беда. Кенеб огледа пъстрата сбирщина от войници, струпани на горската поляна.

— Десет?

— Да, Юмрук. Доста сме ги размърдали май, толкова, че боят става свиреп. Като се върне капитанът, ще научим подробности, предполагам.

Да. Фарадан Сорт. Но двамата с Бийк вече ги нямаше от няколко дни, от близо седмица почти.

— Десет.

— Повече ли очаквате, Юмрук? — попита Том Тиси. — Гледката ми не беше лоша, но не беше и идеална. Видях шест на северната страна, четири на юг, което ни поставя почти в центъра и на половин нощ път зад тях. Все едно, най-външните пушеци бяха чак на хоризонта, тъй че продължаваме да се развръщаме добре, както трябваше да бъде. А пушекът просто ми казва къде става по-големият бой, не разни дребни засади и така нататък. Нещо не е наред ли, Юмрук?

— Настани отделенията — каза Кенеб и се обърна. Боевете продължаваха, о, да. Но все по-неравни. Противникът превъзхождаше морските му пехотинци по численост; нямаше шанс да спечелят съюзниците, на които бяха разчитали. Вярно, бяха натоварени с муниции, но колкото повече магове идваха с отрядите едури и ледерии, толкова повече смазващото превъзходство щеше да си казва тежката дума. Отделенията му, макар и обединени по две, не можеха да си позволят загуби. Четирима или петима убити и прагът на ефективност щеше да бъде преминат. Щяха да последват сливания, събирания на оцелели — и дългата левги линия на настъпление щеше да започне да изтънява. Вместо да печелят в сила и инерция, когато настъплението започне да се приближава до самата столица на империята, малазанските морски пехотинци щяха всъщност да отслабват.

Разбира се, това нашествие не беше просто прикритото настъпление на морската пехота на Кенеб. Имаше други елементи — редовната пехота на адюнктата и на Блистиг, които щяха да бъдат изкарани на полето, като им дойдеше времето, поведени от ужасния, но опитен капитан Кайндли. Имаше ги и Изгорените сълзи на Хундрил, и перишите — макар че те засега бяха много далече. Сложно нашествие, наистина.

„За нас тук единственото, което ни трябва, е да сеем объркване, да прекъсваме снабдителните линии на столицата, когато можем, и просто да държим противника извън равновесие, да предполага, да реагира вместо да поема инициативата. Фаталните удари ще дойдат от другаде и трябва да си го напомням това. За да не се опитвам да правя прекалено много. Важното е да опазя колкото може повече от моите морски пехотинци колкото може по-дълго — не че тактиката на адюнктата с нас ми дава много възможност за това. Мисля, че започвам да разбирам как са се чувствали Подпалвачите на мостове, когато са ги хвърляли във всеки кошмар, отново и отново.“

„Особено в края. Пейл, Даруджистан, онзи град, наречен Черния Корал.“

„Но не, това тук е различно. Адюнктата не иска да бъдем пометени. Това би било безумие, а тя може да е студена кучка, но не е луда. Поне не го е показала.“

Кенеб се изруга наум. Стратегията беше дръзка, да, но все пак основана на здрави принципи. На традиционни принципи всъщност. Принципите на самия Келанвед в целта зад създаването на морската пехота. В начина, по който сапьорите бяха издигнати в елитна част, след като дойдоха морантските муниции, за да революционализират малазанския стил на воюване. Това всъщност беше старият, оригинален начин на използване на морската пехота — макар че отсъствието на снабдителни линии, колкото и да са рехави или разтегнати, налагаше ангажимент, недопускащ никакво отклонение, никаква възможност за отстъпление — „тя изгори транспортните и никакъв кворл няма наоколо“ — и това създаваше ситуация, която можеше да накара и самия император да се загърчи.

Или не. Келанвед беше разбирал цената на хазартните ходове, знаел беше, че цяла една война може да се измести, може да се обърне от този единствен неочакван, дързък ход, нарушаването на протокола, врагът залита назад от ужас и след това, изведнъж, е напълно съкрушен.

Точно такива ходове правеха военни гении. Келанвед, Дасем Ълтър, Шер’ара от Корел, Принц К’азз Д’авори от Пурпурната гвардия. Каладън Бруд. Колтейн. Дужек.

Беше ли адюнкта Тавори сред тази почетна компания? „Все още него е показала, нали? Богове небесни, Кенеб, трябва да престанеш да разсъждаваш така. Ще се превърнеш в поредния Блистиг, а един Блистиг ни е повече от достатъчен.“

Трябваше да се съсредоточи върху непосредствените неща. Той и морските му пехотинци бяха посветени на тази кампания, на този дързък хазартен ход. Остави другите да свършат своята част, като вярваш през цялото време, че ще успеят, че ще се появят на отредените им позиции, когато дойде моментът. Ще се появят, да, с очакването, че той, Кенеб, ще е направил същото. Със своите морски пехотинци.

„Игрални фигури, да. Остави решаващия ход на някой друг. На съдбата, на боговете, на Тавори от Дома Паран, адюнкта на никого. И това да ме върне към вярата, проклятие. Отново. Вярата. Че тя не е полудяла. Че е военен гений, съперничещ на една жалка шепа други през цялото протежение на малазанската история.“

Вяра. Не в бог, не в съдба, а в един смъртен като него. Чието лице той познаваше добре, помнеше с мрачна яснота оскъдните му изражения, от скръб, през гняв, до свирепата воля да постигне… „каквото се стреми да постигне. Виж, да можех само да зная какво е то.“

Може би този вид бой устройваше морските пехотинци. Но не устройваше самия Кенеб. Не като командир, не като Юмрук. Трудно беше да не се чувства безпомощен. Не беше дори в контакт с армията си, извън спорадичното мърморене между отдельонните магове. „Ще се почувствам по-добре, когато се върне Фарадан Сорт.“

„Ако се върне.“

— Юмрук.

Кенеб се обърна.

— По петите ли ми вървиш, сержант?

— Не, сър — отвърна Том Тиси. — Просто си помислих да го кажа, сър, преди да заспя, че, хм, ние разбираме.

— Разбирате какво? Кои са това „ние“?

— Всички ние, сър. Невъзможно е. Искам да кажа, за вас. Ние знаем това.

— Знаете?

— Да. Вие не можете да водите. Затънали сте в изпълнителност и не знаете какво в името на Гуглата става с войниците ви, защото всичките са пръснати и…

— Идете да поспите, сержант. И кажете на останалите, че няма невъзможни неща. Продължаваме настъплението, и толкова.

— Ами, ъъ…

— Твърде много си позволявате, сержант. Сега се върнете при отделението си, кажете на войниците си да престанат с всякакво теоретизиране и легнете да поспите.

— Слушам, сър.

Кенеб изгледа набития мъж, докато той се отдалечаваше. Колко мили глупости от негова страна. Мили, но безсмислени и опасни. „Ние не сме приятели, Том Тиси. Никой от нас не може да си го позволи.“

Усмихна се кисело. Всички тия оплаквания от Тавори, а ето го и него, правеше същото проклето нещо като нея — отблъскваше ги всички.

Защото беше необходимо. Защото нямаше избор.

„Тъй че ако тя е луда, значи и аз съм луд.“

„Гуглата да ме вземе, може би всички сме луди.“

Дългият леден склон се изпъна пред тях, осеян с отломки, единственото останало от Века на Джагът. Стояха един до друг, тяло без душа и душа без тяло, и Хедж съжали, че не може да се замисли по-дълбоко над тази прелестна ирония, но след като не можеше да реши кой от двамата е по-нещастен, студеното бреме на прозрението му се изплъзна.

Отвъд разядения край на леденото поле, на две хиляди крачки напред, се издигаха в предизвикателно обилие горички широколистни дървета, накъсани тук-там от поляни тучна, висока до гърдите трева. Този накъсан пейзаж продължаваше напред, катереше се по малки хълмчета, по-нататък те се извисяваха все по-нагоре, все по-стръмни, и горският саван, вече непрекъснат, бе с тъмнозеленото на иглолистните.

— Признавам — заговори Хедж, — не очаквах нищо такова. Накъсана тундра може би, купища чакъл, прашни дюни, набраздени от ветровете. Общо взето — безжизнено. Изтощително, с други думи.

— Да — отвърна с хриплив глас Имрот. — Неочаквано е толкова близо до Трона на Лед.

Поеха надолу по склона.

— Мисля — колебливо подхвърли след малко Хедж, — че по някое време може би трябва да обсъдим, мм, кой от нас накъде върви.

Жената Т’лан Имасс го изгледа с празните си очи.

— Дотук пътувахме заедно, Призрак. По-нататък няма нищо, което да те обвързва с мен. Аз съм Прекършена, Необвързана, и съм коленичила пред един бог. Така е отреден моят път и всичко, което ми се противопостави, ще бъде унищожено от ръката ми.

— И как точно смяташ да ме унищожиш, Имрот? — попита Хедж. — Аз съм един презрян от Гуглата призрак в края на краищата.

— Неспособността ми да реша тази дилема, призрак, е причината все още да си с мен. Както и любопитството ми. Вече съм убедена, че кроиш нещо враждебно спрямо моя господар — може би всъщност задачата ти е да ми попречиш. И все пак, като призрак ти не можеш да направиш нищо…

— Толкова ли си сигурна?

Тя не отговори. Излязоха на трийсетина крачки от края на леда и отново спряха, Т’лан Имасс се обърна и го изгледа.

— Проявление на волята — каза Хедж, усмихна се и скръсти ръце. — Дълго време ми отне, докато стигна до тази фраза и идеята зад нея. Да, аз съм призрак, но явно не от твоя обичаен вид призрак. Аз устоявам дотам, че да сътворя тази привидно здрава плът и кости — откъде идва тази сила? Това е въпросът. От дълго време го предъвквам. Всъщност откакто отворих несъществуващите си очи и разбрах, че вече не съм в Корал. Бях някъде другаде. А после, когато се озовах в твоята, мм, непозната компания, е, нещата станаха още по-загадъчни. — Замълча и й намигна. — Нещо против да ти говоря, Имрот?

— Продължавай — подкани го тя.

Усмивката на Хедж се разшири и той кимна.

— Подпалвачите на мостове, Имрот. Така ни наричаха. Елитна дивизия в малазанската армия. Почти унищожена в Корал — последния ни официален ангажимент, предполагам. И това трябваше да е краят. Но не беше. Не. Някакъв Сънебродник на Танно ни даде песен и тя беше много мощна песен. Подпалвачите на мостове, Имрот — мъртвите, имам предвид; за малцината все още живи не бих могъл да кажа нищо — ние, мъртвите, ние се възнесохме. Проявление на волята, Т’лан Имасс. Готов съм да се обзаложа, че схващаш това понятие вероятно по-добре и от мен. Но тази сила не свършва с вашия прокълнат Ритуал. Не, вие може би просто сте създали прецедент.

— Ти не си плът без душа.

— Не, аз съм по-скоро твое отражение. Някак преобърнато, нали?

— Не усещам никаква сила от теб — каза Имрот, кривнала леко глава. — Нищо. Ти дори не си тук.

Хедж отново се усмихна и извади една „проклетия“ изпод пелерината си. Вдигна я пред очите й.

— А това има ли го, Имрот?

— Не знам какво е.

— Да, но тук ли е?

— Не. Илюзия, също като теб.

— Илюзия или проявление на волята? На моята воля?

— Нищо ценно няма в различието — заяви Т’лан Имасс.

— Не можеш да видиш истината в мен, защото взорът, който ти трябва, за да я видиш, го няма в теб. Вие го отхвърлихте, при Ритуала. Съзнателно се заслепихте за единственото нещо, което може да ви унищожи. В смисъл, може би ви унищожава и в момента — някаква беда на континента на Ассаил, нали? Аз имам смътни спомени за някой, който чува нещо… добре, все едно. Важното тук, Имрот, е това: ти не можеш да ме разбереш, защото не можеш да ме видиш. В смисъл, онова, което съм материализирал с волята си — това тяло, тази проклетия, това лице…

— В което виждам своето унищожение — каза Имрот.

— Не е задължително. Много зависи от този наш малък разговор тук. Казваш, че си коленичила пред бог — тук всичко е наред, вече се досетих кой, Имрот. И сега правиш каквото ти повелява той. — Хедж погледна „проклетията“ в ръката си. Тежестта беше съвсем както трябва. „Има я, също като там, при статуите на Дерагот. С нищо по-различна.“ — Изминах дълъг път — продължи той, — като започнах в долния свят на Джагът. Не помня да съм прехвърлял някакви явни граници или да съм преминавал през портали. А ледените поля, през които вървяхме сигурно седмици наред, е, те също са логични. Всъщност дори не съм изненадан много, че намерихме Ледения трон — в края на краищата какво друго трябваше да бъде? — Махна със свободната си ръка към гористото пространство пред тях. — Но това…

— Да — отвърна Т’лан Имасс. — Ти се придържаш към представата за различието, като всички от твоя вид. Лабиринтите. Все едно, че всеки от тях е отделен…

— Но те са — настоя Хедж. — Не съм маг, но познавам един. Много добър, с повече от няколко лабиринта на разположение. Всеки от тях представлява аспект на силата. Има прегради между тях. И хаос в корените им, и нишки помежду им.

— Какво търсиш тук тогава, призрак?

— Не знам, но не е Джагът. И все пак, мисля си за Древен, също като Джагът. Древен лабиринт. Което не ми оставя голям избор, нали? Особено след като това е и твоята цел.

— Виж, в това грешиш — отвърна Имрот.

— Но ти го познаваш.

— Разбира се. Това е Телланн. Родният дом.

— Но е тук, заклещен в долния свят на Джагът, Имрот. Как е възможно това?

— Не знам.

— Ако това е твоята цел, мисля, че трябва да разбера дали откритието ни променя нещо. За теб, искам да кажа.

Главата се кривна още.

— И на този отговор виси съдбата ми, нали, призрак?

Хедж сви рамене. Проклетията си беше съвсем истинска: ръката беше започнала да го боли.

— Нямам отговор за теб — каза Имрот, а Хедж като че ли долови нещо като съжаление в гласа на съществото, макар че по-вероятно бе просто от въображението му. — Може би — продължи тя след малко, — това, което виждаш, е проявление на волята.

Сапьорът се ококори.

— Чия?

— По време на Джагътските войни паднаха много Т’лан Имасс. Тези, които не можаха да избягат от онова, което бе останало от телата им, бяха оставени там, където паднаха, защото се бяха провалили. В редки случаи някой Т’лан Имасс биваше дарен, тъй щото вечният му взор да вижда надалече вместо само тясна и тъмна просека земя. За Т’лан Имасс, които бяха унищожени по-пълно, се вярваше, че са намерили забвението. Истинското не-съществуване, което се приемаше за най-големия дар от всички.

Хедж извърна очи. Тези Т’лан Имасс разбиваха сърца във всякакъв смисъл на думата.

— Може би — продължи Имрот — някои от тях не са намерили забвение. Били са отнесени долу, в джагътския свят на мъртвите. Място без война, без самия Ритуал навярно.

— Без война? Но това е долният свят на джагътите — не трябва ли да е пълен с джагъти? С техните души? Техните духове?

— Джагътите не вярват в души, призрак.

Хедж я зяпна озадачен.

— Но това е… нелепо. Ако няма души, тогава как, в името на Гуглата, съм тук?

— Струва ми се, че проявлението на воля може да е двупосочно — каза сухо, с хриплив глас Имрот.

— Тяхното неверие е унищожило собствените им души? Защо са сътворили тогава долен свят?

— Вердит’анат е древно творение. Възможно е първите джагътски души да не са го харесали. Да сътвориш свят на мъртвите е най-истинското проявление на воля в края на краищата. И все пак сътвореното не винаги е единствено желаното. Всеки свят си намира своите… местни обитатели. Всеки свят, щом бъде създаден, гъмжи от мостове, порти и портали. Ако джагътите не са го харесали, харесали са го други.

— Като вашите Т’лан Имасс.

— В ледените векове, сполетели моята раса — каза Имрот, — са съществували кътчета богата земя, често обкръжена от лед, но възпротивила се на свирепата му сила. В тези кътчета, призрак, са се съхранили старите обичаи на Имасс. Места с гори, понякога тундра и винаги — със зверовете, които познавахме така добре. Нашето име за такова място е Фарл вед тен ара. Прибежище.

Хедж огледа гористите хълмове.

— Там има Имасс?

— Така мисля.

— Смяташ ли да ги потърсиш, Имрот?

— Да. Трябва.

— А твоят нов бог?

— Ако трябва да ме унищожиш, направи го сега, призрак. — С тези думи тя се обърна и закрачи към Прибежището.

Хедж остана на място. Премести проклетията в дясната си ръка и прецени разстоянието. „Сакатия бог би приел с охота още съюзници, нали? Върви, Имрот, да срещнеш безсмъртните си ближни. Да ги склониш с думите си, да им предложиш нова вяра. Твоите ближни. Може да са хиляди. Десетки хиляди.“

„Но ти не дойде за тях.“

„Запътила си се към портата като мен, Имрот. Старвалд Демелайн. Където всичко е възможно.“

„Дори унищожението на лабиринтите.“

„Кръвта е всичко, виждаш ли. Кръвта на дракони. Отвън и отвътре. Мъртва и жива. Да, удивителни неща проумява човек, когато е мъртъв. Но не мъртъв. Да, всичко е във волята.“

Проклетията се върна в лявата му ръка.

Ръката се изви назад. След това замахна напред. За много кратък миг той видя дъгата на гранатата, след това по навик се хвърли на земята…

А тя се надигна, за да го посрещне. Камък го удари силно в брадичката. Взривът го оглуши, разбира се, и той се огледа и изплю кръв. Лявата му ръка я нямаше, както и повечето от лявото бедро. Сипеше се сняг и прах, искреше на слънчевата светлина. Камъчета и буци замръзнала пръст вече падаха около него, подскачаха и се търкаляха. Снегът във въздуха искреше като магия.

Изплю още кръв, опипа брадичката си с оцелялата ръка и намери дълбоката рана на нея, пълна с пясък и натрошен камък. Намръщи се презрително на тези досадни подробности. Никаква кръв нямаше вече, езикът си беше цял. Гладка брадичка, необезобразена от никаква рана. Е, гладка колкото можеше под цялата тази четина. Нов ляв крак, бедро, ръка. „Да, така е по-добре.“

Сапьорът стана.

Кратерът беше прилично голям, подобаващо дълбок, стигаше под кожата от лед и сняг чак до земята, която вече димеше, мокра и лъскава. Късове от Имрот тук-там. Не много. Проклетиите бяха такива в края на краищата.

— Фид е сантименталният, да — измърмори Хедж.

Трийсет, после трийсет и пет крачки напред, стигна до първите туфи буйна трева и спря до още един къс от тялото на Имрот. Взря се в него. След това се обърна и огледа пътя, по който бе дошъл, граничната линия между лед и земя.

Фарл вед тен ара. Прибежище, как не.

— Мамка му.

И още по-лошо, беше му казала. Място без Ритуала.

Отново се обърна към леса. Прекрачи някакъв трънлив храст: един откъснат крак кървеше в тревата. Женски крак. Адски добре оформен при това.

— Мамка му — повтори той и забърза напред. — Фид е мекосърдечният, да. Не аз. Не аз. — Изтри бузите си с опакото на ръката, проклинаше тези призрачни сълзи по призрачното си лице, отново сам в този досаден и вял свят на мъртвите. Подпалвачът на мостове продължи напред. Немрящ, Паднал и Възкръснал достатъчно, за да тръгне отново. И най-сетне, на трийсетина крачки от връщането си в живота…

Мрачен урок за избор на лоша компания.

Към леса. Под гъстите клони най-сетне. При ромона на болезнено зелените листа на нова пролет. Вихрушки насекоми, чуруликане на птици. В леса, да, далече от онзи откъснат крак, от границата, от димящия кратер.

„Мамка му!“

— Скапано мек си, Фид. Но ние сме във война, както ти казвам непрекъснато. Ние сме във война. И не ми пука, че това е някакъв проклет Джагътски Мост на смъртта, все пак е мост, а ти знаеш какво правим с мостовете, нали?

Прибежище.

„Но няма прибежище за мен.“

Малките на емлавата бяха тежки като псета браничари, но по-късокраки и не толкова енергични. Искаха само да спят. И да се хранят. През първите няколко дни носенето им водеше до убийствено дращене на нокти и ужасни налитания с широко отворени челюсти. Нехаен за злата ирония, Онрак беше скърпил чувал от одраната кожа на майка им. Вързаха го за един тънък ствол и имассът и Бързия Бен или Трул се редуваха да носят двете съскащи и мятащи се същества.

Ай повече не се доближиха до тях.

Бяха мъжко и женско, с все още бледосива като пепел козина вместо желязночерното на майка им. В пещерата беше имало и трето, мъртво отпреди седмица или повече. Ако се съдеше по състоянието на тялото, братчето и сестричето му бяха решили да го премахнат. Такава бе съдбата на слабите в този, както и във всеки друг свят.

Усещането за чудо у Трул се разбуждаше всеки път, щом погледнеше Онрак. Приятел от плът и кръв, истинско откровение. Беше си въобразявал, че отдавна е оставил зад гърба си тази способност да изпитва дълбоко, трайно удивление. В деня, в който бе подложен на Острижението от своя брат, му се беше сторило, че сърцето му е умряло. Окован за камък, в очакване на водата и гниенето, което носеше тя, мускулът, тласкащ приливите на кръвта му, сякаш бе продължил да бие в сънен унес.

Съсухреният труп Онрак, дошъл и спрял се на мястото, където бе окован, му се беше сторил тогава невъзможно спасение.

Трул помнеше, че трябваше дълго да спори с Т’лан Имасс, за да си спечели освобождението. Тази мисъл все още го развеселяваше. Скърцащи жили, възлест мускул и огъната кост, Онрак тогава бе самото олицетворение на безразличието. Нехаен за живота и борбата му да устои, както може да бъде само нещо безжизнено.

Тъй че Трул просто се беше лепнал за него, без да иска да си признае избуяващата истина за спасението си — неохотното му завръщане към живота в компанията на немрящ воин, който бе започнал да открива собствения си живот, спомените, за които бе мислил някога, че е предал — на времето и жестокия ритуал, на упоритото отрицание, проточило се десетки хиляди години.

Какво ги беше обвързало? Каква невероятна гмеж от сухи и сбити разговори, непредвидени чувства и споделена борба ги беше споила един за друг, вече като братя, но повече брат от всички онези, с крито, Трул Сенгар имаше обща кръв? „Стояхме рамо до рамо, и двамата изправени пред сигурното поражение. За да намеря благослов в плахата длан на едно същество, което не е и наполовина човешко. О, добре я познавам нея.“

„И все пак тя е тайна, която не мога да споделя с Онрак, с приятеля ми. Виж, да беше и той толкова сдържан, толкова предпазлив. Не този… открит поглед, това отхвърляне на всяка естествена, благоразумна самозащита. Тази девственост… в името на Сестрите, Трул, намери си поне дума, която съществува. Но той изглежда толкова млад! Не на възраст, а по излъчване. Вид на неподправената невинност — възможно ли е изобщо това?“

Какво пък, може би много скоро щеше да научи отговора. Бяха намерили следи, докато обхождаха този млад свят. Биваци, камъни, наредени в кръг около огнища. Места, където бяха правили каменни сечива, плоска скала, на която беше седял Имасс, докато е очуквал късчета от кремъка. Ями за смет, пълни с кости, овъглени или сварени, за да се извлече маста, останали трошливи и леки като пемза. Опърлени парчета от кратуни за нагряване на костите във вода; и натрошените камъни, пускани горещи в тази вода, за да кипне. Следи от някой минал оттук само преди няколко седмици, според преценката на Онрак.

Знаеха ли тези Имасс, че сред тях са дошли чужденци? На това дори и Онрак нямаше отговор. Неговите хора били срамежливи и потайни, обясни той. Можело да наблюдават от скривалища дни наред, и нощи, и едва когато сами решали, щели да се разкрият достатъчно пред сетивата на Онрак, пред неговия животински усет с инстинктивния си шепот. „Очи ни гледат, приятели. Време е.“

Трул чакаше за тези думи.

Малките емлава скимтяха, че са гладни.

Трул, който бе поел челото, докато Онрак и магьосникът носеха зверчетата в чувала, спря и се обърна.

Време за ядене. Иначе нито миг покой.

Бързия Бен изпъшка и остави на земята своя край от кола. Загледа слисано как двете животинчета скимтят, съскат и дращят с нокти да изпълзят от кожата, а после засъскаха на Онрак, който започна да вади увитите в листа късове сурово месо от антилопа. Месото миришеше лошо, но явно това не беше пречка за малките емлава, които се хвърлиха към него.

Имассът хвърли мръвките на земята, за да пощади ръцете си, и се отдръпна настрана със странна усмивка.

Твърде много странни усмивки напоследък, помисли си магьосникът. Сякаш ослепителната възхита и радост помръкваха — не много, само трошица, но Бързия Бен бе убеден, че я има, тази смъкна сянка на страх. Не беше изненадан. Никой не можеше да съхрани такова чисто удоволствие безкрайно. И въпреки целия този привиден рай — рай поне според мярката на Имасс — в него все пак си оставаше нещо смътно нереално. Сякаш не беше нищо повече от илюзия, започнала вече да изтлява по краищата.

Нямаше реално доказателство за това обаче. Магът усещаше колко здраво е това място. Здраво, силно и растеше, вече подозираше той. Докато Омтоуз Феллак се стопяваше от всички страни. Краят на един век значи. Век, който навсякъде другаде е свършил много, много отдавна. „Но не е ли самият Телланн мъртъв навсякъде другаде? Може би не. Може би просто се е променил, пораснал е вътре в себе си. Може би навсякъде другаде онова, което виждахме — в което живеехме, — е асцендент на Телланн, победител във войната отпреди хилядолетия, властващ и уверен в своята зрялост. Възможно ли е това?“

Но това не се връзваше с Онрак, с онова, което бе той доскоро и което беше сега. Освен ако… „богове долни, за разлика от навсякъде другаде, този фрагмент от Телланн лежи някак си отвъд Ритуала. Затова той е от плът и кръв тук. В това място не е имало никакъв Ритуал на Телланн, никакво откъсване на души на Имасс. Което предполага, че живеещите тук Имасс не знаят нищо за него.“

„А какво би се случило, ако Логрос доведеше тук своите хиляди? Ако Крон… Но не, Силвърфокс не би позволила това. Трябвали са й за нещо друго. За друга война.“

Щеше да е хубаво да научи как този фрагмент е свързан със създадения за вълците в края на Войната на Панион. Доколкото бе разбрал, Крепостта на Зверовете или както там я бяха наричали, била оплодена с душите на Т’лан Имасс. Или поне със спомените на тези души — „възможно е точно това да представлява една душа: заплетената, навързана купчина спомени от нечий живот. Хм. Би могло да обясни защо моята е такава бъркотия. Твърде много животи, твърде много отделни нишки, и сега всичко намотано в едно кълбо…“

Трул Сенгар беше отишъл за вода — изворчета бълбукаха почти навсякъде от голата скала, сякаш дори камъкът бе подгизнал от разтопения лед.

Онрак погледа котетата още миг и се обърна към Бързия Бен.

— Отвъд тези хълмове има ивица лед. Надушвам гниенето му — древен път, по който някога са пътували Джагът. Бягали са от заколение. Това нахлуване ме безпокои, магьоснико.

— Защо? Тази битка нали е била преди хиляди години и всички Джагът са мъртви.

— Да. Все пак пътят ми напомня за… неща. Събужда спомени…

Бързия Бен кимна замислено.

— Като сенки, да.

— Точно така.

— Трябва да си знаел, че не може да продължи дълго.

Имассът се намръщи, което подсили грубостта на странно нечовешките му черти.

— Да, може би дълбоко в себе си. Бях… забравил.

— Прекалено жесток си със себе си, Онрак. Не е нужно да сияеш толкова ярко през цялото време.

В усмивката на Онрак се таеше тъга.

— Дарявам своя приятел — каза той тихо. — Заради всичките дарове, които ми даде той.

Бързия Бен го изгледа замислено.

— Дарът губи стойността си, Онрак, ако трае прекалено дълго. Започва да ни изтощава, всички ни.

— Вече го разбирам.

— Освен това — добави магьосникът, загледан в двете емлава, които вече с пълни кореми се боричкаха по зацапаната с кръв трева, — да покажеш уязвимата си страна е друг вид дар. От този, който буди съпричастие, вместо само възхита. Стига това да има някакъв смисъл.

— Има.

— Рисувал си много картини, нали?

Внезапна усмивка.

— Умен си. Когато намеря каменна стена, която говори… да, друг вид дар. Забранените ми дарби.

— Забранени? Защо?

— Сред нашия народ е табу да изобразяваме собствените си фигури в подобие на истината. Твърде много остава пленено, твърде много бива затворено във времето. Сърца може да се разбият, предателства да се наплодят като напаст.

Бързия Бен вдигна очи към Онрак, после извърна поглед. „Сърца може да се разбият. Да, една душа може да терзае, и още как.“

Трул Сенгар се върна с два пълни мяха. Видя Онрак и възкликна:

— В името на Сестрите, Онрак, мръщене ли е това на лицето ти?

— Да, приятелю. Искаш ли да знаеш защо?

— Ни най-малко. Просто е, ъъ, адски облекчаващо, честно казано.

Онрак се пресегна, сграбчи едно от котетата за тила и го вдигна. Зверчето засъска от гняв и се загърчи.

— Трул Сенгар, можеш да обясниш на нашия приятел защо на Имасс им е забранено да си правят изображения. Можеш също да му разкажеш моята история, тъй че да разбере и да не ме пита повече защо съм пробудил болката в себе си, като си спомних, че смъртната плът е истинска само тогава, когато се храни с дъха на обичта.

Бързия Бен изгледа Онрак с присвити очи. „Не помня да съм молил за нещо такова. Е, не на глас поне.“

Облекчената физиономия на Трул Сенгар помръкна и той въздъхна, но беше лека въздишка, от онези, които бележат отпускане на отдавна сдържано напрежение.

— Ще му кажа. Благодаря, Онрак. Някои тайни се оказват тежко бреме. А когато свърша с разказа си пред Бързия Бен за една от подробностите в живота ти, която скрепи приятелството ни, ще разкажа и на двама ви за моята тайна. Ще ви разкажа за Ерес’ал и какво ми причини тя много преди да се появи пред всички нас в пещерата.

Последва дълго мълчание.

След това Бързия Бен изсумтя:

— Страхотно. А аз ще ви разкажа история за дванайсет души. И за обещание, което дадох пред един мъж, казваше се Уискиджак — обещание, което ме доведе чак дотук и с толкова още път пред мен. И тогава, предполагам, наистина ще се познаваме един друг.

— Днес е ден за дарове — каза Онрак и вдигна и второто коте, за да може да ги носи под мишниците си.

Някъде далече отвъд хълмовете отекна гръм. Заглъхна й не се повтори.

Двете емлава изведнъж се стаиха.

— Какво беше това? — попита Трул Сенгар.

Бързия Бен усети как лудо заби сърцето му.

— Това, приятели, беше проклетия.

Фидлър закрачи по мръсния под към ъгъла, където спеше Ботъл. Изгледа отгоре младия войник, свит под тъмносивото одеяло. „Горкият кучи син.“ Подбутна го с крак и Ботъл изпъшка.

— Залез-слънце — каза Фидлър.

— Знам, сержант. Видях го, че залезе.

— Сглобили сме носилка. Стани, хапни нещо и те чака подвижно легло за останалата част от нощта.

— Освен ако не ви потрябвам.

— Освен ако не ни потрябваш, да.

Ботъл се надигна, потърка лице.

— Благодаря, сержант. Няма да ми трябва цялата нощ — половината ще стигне.

— Взимаш каквото ти давам, войник. Съкратиш ли, може да съжаляваме всички.

— Добре, добре, сержант, накарахте ме да се чувствам виновен. Все едно не ми пука.

Фидлър се усмихна и се обърна. Останалите от отделението приготвяха багажа. Геслер и екипът му бяха в изоставената къща — нямаше смисъл да се трупат всички на едно място. Лоша тактика, между другото.

Преследване не беше имало. Барабанът си беше свършил работата. Но това означаваше четири изгубени проклетии, в добавка към другите, които вече бяха използвали. Останали им бяха само две, а това беше лошо. Ако ги намереше друга вражеска колона… „мъртви сме, че и оттатък“. Е, на морските пехотинци не се очакваше да им е лесно. Пак добре, че все още бяха живи.

Кътъл се приближи.

— Тар казва, че сме готови, Фид. — Обърна се към Ботъл. — Падна ми се гадната страна на носилката, войник. Гледай да нямаш много газове.

Ботъл, издул бузи с уста, пълна с лешници и свинска мас, само го зяпна.

— Богове долни — изруга Кътъл, — ядеш от ония хундрилски пити, а? Виж, Фид, ако ни потрябва факла да ни осветява пътя…

— Не разрешавам, Кътъл.

— Да бе, прав си май. Ще освети половината нощно небе. Дъх на Гуглата, защо все на мен ми се пада късата клечка?

— Докато играеш срещу Коураб в това нещо, прякорът ти е Късия — каза му Фидлър.

Кътъл се приближи и му заговори тихо:

— Онова голямо „дум“ вчера ще привлече тука цяла проклета армия…

— Стига да са изкарали армията. Засега срещаме само роти, батальонни части — все едно разпръсната армия, което общо взето очаквахме от тях. Няма смисъл да поддържаш цялостна сила на едно място, когато врагът ти се е пръснал по целия пъпчив гъз на Гуглата. Ако бяха достатъчно умни, щяха да издърпат резервите си и да наситят целия район, тъй че да не ни остане и една пътека на сърни, по която да се провираме.

Кътъл примижа към другите от отделението и разтри едва заздравялото си рамо.

— Засега май не са много умни.

— Морантските муниции са нови за тях — изтъкна Фидлър. — Както и магията ни. Който командва тук, сигурно все още се свива от страх, още се опитва да отгатне плановете ни.

— Според мен, Фид, тоя дето командва, е Раналед и клати гората.

Фидлър сви рамене, нагласи мешката на раменете си и си взе арбалета.

Ефрейтор Тар провери за последен път нещата си и се изправи. Пъхна лявата си ръка през ремъците на щита, намести колана си с меча и затегна каишките на шлема.

— Повечето хора просто си носят щитовете на гърбовете — подхвърли Корик от входа на плевника.

— Не и аз — отвърна Тар. — Спипат те в засада и нямаш време да се подготвиш, нали? Тъй че си стой готов.

После завъртя рамене да намести ризницата с така познатото, доволно шумолене и подрънкване на желязо. Чувстваше се нестабилен, изправен на крака без тази здрава, закотвяща го към земята тежест. Имаше бързо разхлабващи се стеги за багажа, можеше да хвърли всичко зад себе си, докато стъпва напред и вади меча си. Поне един в това отделение трябваше да е първи във фронт в края на краищата, да остави на другите време да се включат.

Точно това беше трениран да прави, от самото начало. Брейвън Тут го беше видял съвсем вярно, видял беше у Тар стабилната, упорита душа и го беше казал, нали? „Името ти е Тар1, войник. Под краката ти е и си залепнал здраво. Когато трябва. Това ти е работата оттук насетне. Задържаш врага при първия намек за контакт и гледаш отделението ти да преживее този момент, ясно? Значи, не си достатъчно стабилен още. Окачай допълнителните тежести, войник — и упражнения…“

Харесваше му идеята да е непоклатим. Харесваше му да е ефрейтор също така, особено както не му се налагаше да казва нищо. Имаше добро отделение за това. Бързо се учеха. Дори Смайлс. Виж, за Коураб не беше толкова сигурен. Че Опонн му намигаше, си беше самата истина, да. И кураж не му липсваше. Но като че ли все напираше да е пръв, преди самия Тар. Опитваше се нещо да докаже, разбира се. И тук нямаше нищо странно. За отделението Коураб си беше новобранец. Повече или по-малко. Е, може би малко над това — никой не го наричаше „новобранец“, нали? Макар Тар все още да мислеше за него така.

Но Коураб беше извлякъл Фидлър. Сам-самичък. Проклет пленник, а го беше направил. Спасил беше живота на сержанта. Почти достатъчно, за да го извиниш затова, че бе на страната на Леоман, когато двамата примамиха Ловците на кости в огнения кошмар на Ю’Гатан.

Почти.

Да, Тар знаеше, че не е от тези, които прощават. Нито от тези, които забравят. И знаеше, дълбоко в себе си, че ще остане на позицията си заради всеки войник от своето отделение, да стои, докато не падне. Освен, може би, заради Коураб Билан Тену’алас.

С Корик в челото, колоната им пое в нощта.

В края на най-близката група дървета, на пътеката между дънерите и кафявата угар, мълчаливо се сляха с отделението на Геслер. Продължиха в тъмното под изгряващите звезди.

Тежките на Сторми бяха добри да ги има човек край себе си, реши Тар. Яки и упорити почти колкото него. Толкова по-зле за Уру Хела. Но тя бе проявила небрежност, нали? Дори ако носиш мях, най-малкото, което трябва да държиш в готовност, е щитът. Още по-ужасното — беше се обърнала и побягнала, с което бе изложила гърба си на удар.

„Трябваше мен да пратят да свърша всичко това. Демон или не, щях да остана на място и да посрещна кучия син. Да остана и да се държа.“

„Помни името си, Тар. И само за да ти помогна да го запомниш, ела тука и седни старшият ти сержант да ти разкаже една история. За друг един войник с катран под краката. Името му беше Темпър и в деня, в който падна Дасем Ълтър, извън Ю’Гатан… та ето я историята…“

И Тар беше слушал. Достатъчно, за да разбере, че не е възможно да е съществувал такъв човек, освен в ума на старши сержант Брейвън Тут. Но беше вдъхновяващо. Темпър2. Добро име, адски добро име. Почти колкото Тар.

На три крачки зад ефрейтора Смайлс оглеждаше с неспокоен поглед двете страни на пътеката, с толкова изострени сетива, че черепът я болеше. Ботъл спеше в носилката. А това означаваше без малки дебнещи очи, които оглеждат наоколо, без горски животинки, подлъгани да се подчинят на жалката воля на Ботъл, онова съпричастие на сходни мозъчета и разум, което толкова добре им беше служило досега.

И проклетият им ефрейтор, дрънчащ метал и скърцаща кожа, който сигурно не можеше да събере и петнайсет думи в някакъв що-годе разумен, смислен ред. Биваше си го за пробив, с неговия нелепо грамаден щит — единствения останал, след като онзи демон се бе погрижил за щитовете на тежките — и късия му меч с широко острие. От тези войници, които ще стоят на мястото си дори и мъртви. Полезен, да, но за ефрейтор? Това не можеше да си го обясни.

Не, на Фид много по-добре щеше да му служи някой ефрейтор с бърз ум, пъргав, гаден и труден за убиване. Е, имаше поне една утеха и тя беше, че всеки можеше да схване кой е на ред. А беше много близо предния път, нали? Можеше да пратят Тар да каже здрасти на онзи демон, и толкова. Сега тя щеше да е ефрейтор Смайлс — и много внимавайте в картинката, рибешки черва скапани.

Но да го оставим Тар. Корик беше този, който й яхаше, ъъ, ума. Убиец, о, да, истински убиец. Също като нея, но без нейната изтънченост, а това ги правеше добра двойка. Опасни, вдъхващи страх, ядрото на най-гадното отделение в Ловците на кости. О, екипът на Балм можеше и да поспори за това, особено онзи, джавкащият Троутслитър, но те в момента се мотаеха на някакъв скапан остров, нали? Не бяха тук, да вършат онова, което се очаква да върши морската пехота, да се инфилтрира, да рита скапаните едури и ледерии в топките и да гръмва от време на време по някоя рота, просто за да напомни на Качулатия кой нанася удара.

Харесваше й този живот, да. По-добър беше от онова мизерно съществуване у дома, от което бе изпълзяла. Бедно селско момиче, треперещо от страх в призрачната сянка на мъртвата си сестра. Чудеше се кога ли следващото пропадане в плитчините ще предвещае водната й кончина. О, но колко я искаха момчетата, когато остана само тя, искаха да запълнят онази сянка със своята, сякаш това изобщо беше възможно.

Но виж, с Корик тука беше друго. Усещането поне беше друго. Вероятно защото сега беше по-голяма. По-опитна, дотолкова, че да знае какво разбужда малкото й крилато пърхащо птиченце. Да гледа как Корик убива хора, ах, как сладко беше това, и имаше късмет, че другите бяха толкова заети и не можеха да чуят стоновете й и да се досетят какво означават те.

Прозренията бяха най-силната подправка на света, а ноздрите й бяха пълни с тях. С което нощта ставаше някак по-ясна, по-чиста. Всяка подробност — рязко очертана, жадна да бъде видяна, да я забележат блесналите й очи. Чуваше тихото шумолене на дребни животинчета в нивата, чуваше жабоците, щъкащи по стволовете на близките дървета. Жуженето на комарите и…

Изведнъж — ослепителна мълния някъде на юг, кълбо от огнена светлина се издигна към небето. Миг след това до ушите им достигна грохотът от два взрива. Всички се бяха заковали на място, присвити. Дребните твари наоколо бяха замръзнали, разтреперани от страх.

— Лош момент за засада — измърмори Корик, върнал се назад покрай Тар.

— Значи не е от морската пехота на Малазан — заяви Фидлър и тръгна да посрещне Корик и Тар. — Това беше на левга оттук, или по-малко. Някой да помни кои отделения бяха вдясно от нас първата нощ?

Мълчание.

— Дали да не тръгнем натам, сержант? — попита Тар. Беше извадил късия си меч. — Може да им трябва помощ.

Появи се Геслер.

— Сторми казва, че е чул острилки след проклетиите. Четири или пет.

— Може засадата да се е обърнала — каза Смайлс, мъчеше се да скрие вълнението си. „О, заведи ни там, проклет сержант. Дай ми да видя отново как се бие Корик. Сладката тръпка…“

— Нямаме такива заповеди — заяви Фидлър. — Ако са разбити, оцелелите ще свият на север или на юг да потърсят приятели. Продължаваме напред.

— Намират ни, а по петите им може да има хиляда души противник — рече Геслер.

— Има я тая възможност — съгласи се Фид. — Добре, Корик, връщай се в челото. Продължаваме, но още по-предпазливо. Не сме единствените, които са видели или чули това, тъй че можем да се натъкнем на отряд, препускащ на пътя ни. По-бавно и предпазливо, войник.

Корик кимна мълчаливо и се запъти напред.

Смайлс облиза устни и изгледа намръщено Тар.

— Прибери го тоя касапски сатър, Тар.

— За тебе съм ефрейтор, Смайлс.

Тя завъртя очи.

— Дъх на Гуглата, набило му се е в главата.

— А това в ръцете ти не са ли ножове?

Смайлс ги прибра мълчаливо в каниите.

— Продължавай напред — заповяда Фидлър. — Корик чака.

Коураб отново надигна своя край на носилката и пое след другите. Ботъл не се беше събудил от тази серия далечни взривове. Знак колко изтощен е горкият. Все пак беше изнервящо, че не го будеха да държи всичко наоколо под око, както можеше да прескача от едно животинче на друго. И птици. Че и насекоми даже. Макар Коураб да се чудеше колко надалече може да вижда едно насекомо.

Пресегна се и смачка комара, кацнал на клепача му. Носилката зад него се кривна и той чу как Кътъл тихо изруга. Коураб бързо сграбчи пръта отново. Проклети насекоми, трябваше да спре да мисли за тях. Защото мисленето за тях водеше до чуването и усещането им, как пълзят и го хапят навсякъде, докато двете му ръце са заети. Това тук не беше като в пустинята. Там човек можеше да види бълхите, понесени от вятъра, можеше да чуе бръмченето на мухата-кръвниче от пет места, можеше да се досети, че под всяка скала или камък се крие скорпион или голям космат паяк, или змия, и всички искат да те убият. Просто и откровено, с други думи. Никакво измамно шепнене в тъмното, без това бръмчене в ушите, това пърхане на крилца в ноздрите ти. Или пълзене в косата ти, за да те ухапе и да остави в плътта ти подуваща се и адски сърбяща дупка.

А и ония плъзгави гадни твари, които смучеха кръв. Крият се под листата и чакат някой нещастен скапан войник със заети ръце да мине покрай тях. И боц. И растенията, които, ако ги забършеш невинно, предизвикват ужасен сърбеж и след това започва да тече нещо мазно — това си беше направо долният свят, населен с демони земеделци и всякаква нощна гад, зяпнала да налапа невинния човек от пустините. Отделно проклетите Тайст Едур и безгръбначните ледерии. Представи си, да се бият на страната на тираничните си господари. Капка гордост ли нямаха тези хора? Май щеше да е разумно да хванат един-двама пленници, просто за да получат някои отговори. Някой ледерий. Можеше да подхвърли идеята на сержанта. Фидлър нямаше проблем с предложенията. Всъщност като че ли цялата малазанска армия нямаше проблем с такива неща. Нещо като постоянен воински сбор, когато всеки може да си каже думата, всеки може да спори и така се взимаха решения. Разбира се, при племената, след като сборът свършеше, свършваха и споровете.

Малазанците правеха почти всичко различно, по техен си начин. Това отдавна вече не притесняваше Коураб. Може би беше добре, че се беше придържал към всички онези невежествени, крайни убеждения за тях, докато беше с бунтовниците. Иначе щеше да му е трудно да мрази врага така, както се полагаше, както трябваше да го мрази.

„Но вече знам какво е да си морски пехотинец в малазанската армия, дори империята да е решила, че сме извън закона или нещо такова. Все пак — морска пехота. Все пак — елитът. И заради това си струва да воюваш — за войника до теб, за този в носилката, за този в челото. Не съм сигурен за Смайлс обаче. За нея, виж, изобщо не съм сигурен. Напомня ми за Дънспароу, с този разбиращ поглед и как все си облизва устните, щом някой заговори за убиване. И тия нейни ножове — не, никак не съм сигурен за нея.“

Добре поне, че си имаха добър ефрейтор обаче. Кораво копеле, многото приказки не го интересуваха. Тар говореше с щита и с меча си, а Коураб все се улавяше, че тича напред да застане до него при всяка скапана схватка. Откъм дясната му ръка, но с една стъпка пред него, тъй като парирането на Тар с късия забивач беше в много близък обхват и бе изложен на риск пред мръсния замах отдолу — стилът, който прилагаха пустинните племена срещу войник „стена от щитове“ като Тар, когато няма никаква стена от щитове, когато е само един мъж с незащитен фланг и прекалено стегнат гард. Блъскаш в щита, докато коленете му поддадат малко повече, и той залитне зад и под този щит, с единия крак напред — после само пристъпваш встрани и мушкаш покрай щита, над или под забивката на късото острие, за да поразиш сухожилията на ръката или незащитената подмишница.

Коураб знаеше, че трябва да пази Тар от тази страна, макар това да означаваше неподчинение на заповедите на Фидлър да стои плътно до Ботъл. Докато Ботъл изглеждаше в безопасност, Коураб се задвижваше напред, защото разбираше Тар и неговия стил на бой. Не като Корик, който беше пустинен воин повече от всеки друг в тези две отделения, и трябваше фланговете му само да се пазят от някой като Смайлс, със святкащите й ножове, със стрелите на арбалета и разни такива. Да стои зад и встрани, извън обхвата на свирепите замахвания на дългия меч на Корик, и да сваля всеки противник, влязъл му във фланг. Виж, това париране си го биваше.

Кътъл, нещастният стар ветеран, разполагаше със своите „проклетии“ и ако Ботъл изпаднеше в опасност, сапьорът щеше да се погрижи за нещата. Освен това беше доста точен и бърз с арбалета, стара опитна ръка на спусъка и зареждане на бегом.

Не беше чудно, че Седемте града бе завладян още при първия щурм, с малазанската морска пехота на бойното поле. Остави ги Т’лан Имасс. Тях ги бяха пуснали да се развихрят едва при бунта на Ейрън в края на краищата. „А и Фидлър каза, че изобщо не е бил императорът. Не, Ласийн е издала заповедта.“

„Геслер не е сигурен, тъй че истината си е, че никой не знае истината. За Ейрън. Точно както скоро никой няма да знае истината за Колтейн и Кучешката верига, предполагам. Или пък — духове долни! — за адюнктата и за Ловците на кости при Ю’Гатан, и в град Малаз.“

И усети как го прониза мраз, сякаш се беше натъкнал на нещо много дълбоко и важно. За историята. Така, както се запомняше тя, както се разказваше и преразказваше. Как се губи в лъжи, когато истината се окаже твърде неприятна. „Нещо, да… Нещо… Проклятие! Изтървах го!“

От носилката зад него Ботъл промърмори в съня си, после каза съвсем отчетливо:

— Той никога не вижда бухала. Това е проблемът.

„Горкият кучи син. Бълнува насън. Изтощен. Спи леко, войник, трябваш ни.“

„На мен ми трябваш. Както никога не съм трябвал на Леоман, така ми трябваш. Защото вече съм морска пехота.“

— Питай мишките — каза Ботъл. — Те ще ти кажат. — После изломоти нещо, въздъхна и каза: — Ако искаш да останеш жив, обръщай внимание на сянката. Сянката. Сянката на бухала.

В другия край на носилката Кътъл изсумтя и поклати дръжките. Ботъл простена отново, извъртя се на хълбок и отново затихна.

Продължиха напред в нощта. И отново, малко по-късно, чуха взривове в далечината. Този път от север.

О, разбудили ги бяха, и още как.

Билките на Шурк Елале вече губеха сила. Всичко беше наред на „Немряща благодарност“, на обветрената палуба и в интимното пространство на каютата й. С мъж без особено силно обоняние за компания. Но сега се беше озовала в една претъпкана стая с карти, с половин дузина непознати и Брулиг, самозвания крал на това жалко островче, и освен това и жените — виждаше ясно как бърчеха ноздри, щом уловяха неприятните миризми в душния пренагрят въздух.

О, добре. Щом държаха да се спогодят с нея, трябваше да го преживеят. Че и да са благодарни за „преживяването“. Изгледа накриво адюнктата, която като че ли така и не искаше да седне. И макар да стоеше зад стола, който си бе присвоила в единия край на дългата изподраскана маса, отпуснала ръце на гърба му, не издаваше нервността, която човек може да очаква от някой, за когото седенето е като да си осъден да те вържат в кошара насред селски мегдан.

Колкото до външния вид, у Тавори Паран нямаше кой знае какво. Подчертано сиво безполово равнодушие, гардеробът на безразличния. Жена, за която женският чар е по-маловажен и от мъха в гънките на кесията й. Можеше да се направи на по-привлекателна — почти женствена всъщност, — ако пожелаеше. Но явно такъв чар не влизаше в списъка от ценности в нейните представи за командване. А това беше интересно по някакъв смътен, теоретичен начин. Водач, който се стреми да води без физическо присъствие, без героично, будещо похот или друго някакво въобразимо излъчване. Какво оставаше тогава за Тавори?

Е, умът й може би. Някаква тактическа гениалност? Не беше убедена в това. Според всичко, което бе успяла да улови от мърморенията в отделението на Балм, Тавори вече бе допуснала някаква огромна грешка в преценката. Май беше имало някакъв авангарден десант. Елитни части, промъкващи се посред нощ на дивия бряг с обърканите му блата и гори. Войници с мисия да сеят смут, да разклатят властта на едурите и да подтикнат покорените ледерии да се вдигнат на въстание.

Тактически гений ли? По-скоро лошо разузнаване. На ледериите положението им харесваше такова, каквото си е. Тази Тавори като нищо можеше да е осъдила на гибел най-важния елемент от армията си. Бяха изгорили транспортните си съдове — „а това пък защо? Да остави собствените си бойци без никакъв избор, освен да продължават напред? Това намирисва на недоверие, на пълна липса на увереност — да, вони по-лошо дори от мен. Освен ако не го тълкувам погрешно. Което е вероятност. Сложна работа са тези малазанци.“

Малазанската империя, да. Но нищо общо с Ледерийската империя, с нейните дребнави игри на родословия и расова йерархия. Не, тези малазанци бяха с всевъзможни и най-разнообразни стилове. Първият помощник-командир на Тавори например — варварката с изумителните татуировки, всяко нейно движение беше самото олицетворение на чувствеността. Тук, в Ледерийската империя, всеки, който приличаше на нея, щеше да чисти оборите. И Мейсан Джилани — друг повод за много хълцане — ах, как съжаляваше Шурк, че няма този неин сладък лъскав тен и изящните очертания на тези дълги крака и пищни бедра, полюшващите се твърди гърди с цицки, които й напомняха за презрели фурми — „не че ми се налага да надничам, у нея има по-малко свян, отколкото и у мен, а това наистина говори много. Значи Тавори държи хубавите край себе си. Виж, това би могло да подсказва нещо.“

— Е, какво чакаме още? — попита Шейк Брулиг, вече достатъчно пиян, за да провлича думите. Седеше отпуснат в стола в другия край на дългата маса, точно срещу адюнктата, но очите му с натежалите клепачи си оставаха приковани в Мейсан Джилани. Тоя май наистина вярваше, че мазните, похотливи погледи могат да накарат една жена да припадне от страст. Но Мейсан Джилани прикриваше отвращението добре, играеше, та жалкият крал да продължава да се самозалъгва. Варварският войник изпълняваше много изрична заповед, подозираше Шурк. Да не допусне Брулиг да стане войнствен. До момента, в който нямаше повече да им трябва.

Е, това обаче нямаше да подейства с нея, нали? Освен ако малазанците не държаха наблизо някой Ублала Пунг. О, това наистина щеше да е неприятно, да я видят как се превръща в незадоволено разгонено животно пред всички. Тази тайна беше по-добре да си я затаи.

— Спокойно, Брулиг — каза Шурк. — Всичко това сигурно е свързано с онези огромни тримарани, които влязоха снощи в пристанището. — Виж, щеше да й хареса да си имаше един такъв, макар че щеше да й трябва двоен екипаж, което означаваше по-малко пари за всички — „проклета логистика, винаги убива мечтите ми“.

Адюнктата я гледаше изпод вежди — един от онези преценяващи погледи, които хвърляше на Шурк Елале всеки път, щом немрящата пиратка кажеше нещо. Виж, това си беше нейна грешка — беше пратила Скорген обратно на „Немряща благодарност“. Ужасните недъзи на първия й помощник-капитан се бяха оказали твърде разсейващи за всички останали, докато тя не осъзна, че това се превръща във възможност, подронваща нейния… професионализъм. „Да, точно тази дума ми се губеше. Тук трябва да ме вземат на сериозно. Подозирам, че самото ми съществуване зависи от това.“ Но неволно се усещаше, че й липсва капещата дупка на лицето му, смачканото му ухо, сляпото му око, сакатата ръка и болният крак — всичко, което да отвлича вниманието на Тавори всеки път, щом проявеше неблагоразумието да изкаже мнение или наблюдение.

Троутслитър, който седеше срещу Шурк, се покашля — някакво странно цвърчене — и й се усмихна.

Тя преднамерено извърна очи. Не беше приятен мъж. Също както Джерун Еберикт не беше приятен мъж. Твърде много удоволствие извличаше от работата си, подозираше Шурк. А дори за войник това не беше разумно. Такива хора обикновено се бавеха, когато бавенето не е добро. Склонни бяха да излагат другите войници на риск. Склонни бяха да се разсейват. Не, не й харесваше Троутслитър.

Но извръщането на погледа неизбежно отклони вниманието й към ефрейтор Детсмел. В известен смисъл този беше още по-лош. Никакви тайни не можеше да се скрият от него, колкото и да беше предпазлива — да, той я надушваше, и не само поради отслабналите билки. Беше я надушил от самото начало. Дали пък някой кучи син като него не беше хвърлил проклятието, което я мъчеше? Не, това не беше редно. Детсмел имаше дарби, непознати тук на Ледер. Дарби, които й напомняха за онази умираща кула в Ледерас и за Кетъл, и за гробниците в двора.

За щастие в момента той дремеше, отпуснал обраслата си с четина брадичка върху широката гръд, което й спести разбиращия му поглед.

„Ех, да можеше сега Техол Бедикт да е тук с мен — щеше да им завърти главите на всички. Да ги обърка… или разсмее? Смехът щеше да е лошо, много лошо. За мен. За всеки, който седи близо до мен. Е, добре, да забравим за Техол Бедикт. Май си губя ума.“

Адюнктата се обърна към нея.

— Капитане, говорих много с Шейк Брулиг, в желанието си да разбера по-пълно тази Ледерийска империя. Но за съжаление отговорите му ставаха все по-незадоволителни…

— Горкият Брулиг е изпаднал в униние — отвърна Шурк. — И е нещастно влюбен. Е, може би неудовлетворена похот е по-точното описание за мизерното некомуникативно състояние на ума му. — „Ха, ето че мога да надтехолна и Техол Бедикт! Без риск да се разсмея при това!“

Брулиг примига към нея.

Сержант Балм се наведе към Троутслитър.

— Какво каза тя току-що?

— Императорът — каза Тавори.

Шурк сви рамене и изчака.

— На хилядата смърти.

— Титлата е преувеличение, убедена съм. Може би няколкостотин. Шампиони. Всички умират накрая.

— Предполагам, че едурите му в двореца го пазят добре.

Шурк отново сви рамене.

— Малко подробности излизат извън Вечния домицил, адюнкта. Канцлерът с целия си персонал — ледерии — беше задържан на поста след завоеванието. Сега има и много могъща тайна полиция, също ледерии. Колкото до икономическия апарат, те също са ледерии.

Татуираната жена — Лостара Юил — изсумтя:

— Тогава какво правят едурите, в името на Гуглата? Къде са се вместили?

— На върха — отвърна Шурк. — И се клатят.

Последва дълго мълчание.

— Но все пак императорът едур не може да бъде убит — отрони накрая Тавори.

— Това е вярно. — Шурк изчака, докато малазанците осмислят тази подробност. С изключение на Детсмел, разбира се, чието хъркане бе като морски прибой в тази пещера — стаята.

— Това несъществено ли е? — попита Тавори.

— Понякога изглежда така — призна Шурк. О, как съжаляваше, че не може да пие вино, без да го разлее навсякъде. Един-два бокала щяха да й дойдат добре.

— Император, чиято власт се диктува от меча — каза Тавори. — Неуредена обаче остава самата необходимост от администриране на империята.

— Досадна необходимост, да — отвърна с усмивка Шурк.

— Тайст Едур, залагащи твърдо на своя неумиращ непоклатим император, съществуват под самозаблуждението, че са господари — продължи Тавори. — Но реалността не е толкова щедра.

Шурк Елале кимна.

— Тайст Едур бяха рибарски народ, ловци на тюлени. Строят дървени къщи. Пет-шест племена. Имаше някакъв, когото наричаха краля-магьосник, Ханан Мосаг, и той значи повел война за покоряване — защо този меч не се е озовал в неговите ръце, това само едурите знаят, но не е нещо, за което говорят.

— Този Ханан Мосаг жив ли е още? — попита Тавори.

— Той е новият Цеда на императора.

Хъркането на Детсмел спря.

— Имперският Върховен маг — заговори той. — Цеда, деградирало от Цеданс, обзалагам се. Цеданс е бил някакъв ритуал от времето на Първата империя. — Очите му леко се отвориха. — Иброн изобщо нямаше да се изненада. Тези ледерии са някаква изгубена колония на Първата империя. — Тежките му клепачи се спуснаха и след миг той захърка отново.

Шурк Елале помисли дали да не се покашля деликатно, но се отказа. Тук бездруго вонеше достатъчно.

— Това, което исках да подчертая, адюнкта, е, че едурите не можеха да се оправят и с една такса за пристан. Те са воини и ловци — мъжете, искам да кажа. Жените, доколкото мога да преценя, са някаква напълно безполезна мистика, а след завоеванието буквално изчезнаха от очите ни.

В коридора отекна тропот на ботуши и миг след това вратата се отвори. В стаята влязоха двама ледерийски войници, придружени от Галт и дребосъка Уидършинс. Единият от войниците беше Атри-Преда.

Шейк Брулиг залитна в стола си и едва не падна. Изкриви лице и стана.

— Проклети да са всички проклети вещици до дълбините!

— По-лошо става — отвърна му с лека усмивка Атри-Преда. — Аз избирам своя Изгрев и не си ти. Йедан, изхвърли този глупак — всеки прозорец ще свърши работа.

В очите на Брулиг изведнъж се появи тревога и той зяпна войника до капитана, който тръгна към него.

Мечът на Галт изсвистя от ножницата, опря се в корема на войника и го спря.

— Казвам това малко да го поотложим — изръмжа той. — Адюнкта, позволете да ви представя Атри-Преда Ян Товис и Крайбрежния страж Йедан Дериг — което според мен трябва да е нещо като сержант, командващ някакъв крайбрежен патрул. Какво е Атри-Преда не знам. Капитан? Командир? Все едно, те командваха онази полуиздавена паплач, която перишите измъкнаха от бурята.

Адюнктата гледаше намръщено Ян Товис.

— Атри-Преда, добре дошли. Аз съм адюнкта Тавори Паран от Малазанската империя…

Ян Товис извърна очи към нея.

— Вие ли командвате това нашествие? Колко войници сте хвърлили на брега, адюнкта? Десет хиляди? Двайсет? Видях горящите кораби — проследили сте нашите флоти по пътя от империята ви? Доста дълъг път за едно дребно отмъстително кръвопролитие, нали?

Шурк си мечтаеше за вино. Добре поне, че малазанците не я гледаха вече.

Адюнктата се намръщи още повече, което само подсили впечатлението за сивота.

— Ако желаете — заговори тя хладно, — можем да официализираме статута ви на военнопленници. Въпреки че ми е трудно да охарактеризирам потъващия ви сал като наказателна експедиция. Според докладите, които получих, статутът ви е по-скоро на бежанци, нали? Скромен отряд войници, поели настойничество над множество старци и старици, деца и други цивилни. Да не би да сте плавали насам с идеята, че този остров е останал независим? — Погледът й пробяга към Брулиг, който стоеше подпрян на отсрещната стена. — Това, че сте познати с Шейк Брулиг, предполага, че сте тук, за да решите някакъв личен проблем между двамата.

Ян Товис я погледна невъзмутимо, сви рамене и отвърна:

— Личен — едва ли. „Шейк“ е племенно име, не е титла, и би могло, при желание, да предшества моето име и на Йедан тук, както и нашето „множество бежанци“. Шейките са първоначалните обитатели на централното западно крайбрежие и някои крайбрежни острови. Преди много време сме били покорени от ледериите. — Сви отново рамене. — Моят проблем с Брулиг е свързан с наследството на трона.

Тавори повдигна вежди.

— Наследство? Държите на такива неща въпреки че сте покорени?

— Повече или по-малко. Наследството се предава по женска линия. Кралицата — майка ми — наскоро умря. Брулиг се надяваше да не се върна и да претендирам за титлата. Искаше сам да властва над шейките. Искаше също така, подозирам, да обяви някаква дръзка претенция за независимост, яхнал вълната на вашето нашествие — стига то да се окаже успешно. Да отхвърли ледерийското иго и да създаде нов център за нашия народ на този свещен някога остров. Макар и убиец и изменник, Брулиг е амбициозно същество. Уви, властта му на този остров приключи.

Троутслитър се изсмя злобно.

— Чу ли това, Мейсан Джилани? Можеш вече да престанеш да изтъкваш сладката си плът.

— Не съм сигурна, че вие трябва да вземете решението, Атри-Преда — заяви адюнктата.

— Този ранг вече не съществува. Можете да се обръщате към мен с „кралице“ или Сумрак, ако желаете.

Шурк Елале видя как се отвориха изведнъж очите на Детсмел и се приковаха немигащи в Ян Товис.

Адюнктата също не го пропусна, защото го погледна за миг, после отново се обърна към Ян Товис.

— Сумрак, Страж и Изгрев — измърмори Детсмел. — Цялата нощ покривате, нали? Но проклет да съм, кръвта ужасно е изтъняла. Кожата ви е с цвят на глина — не може да сте били повече от шепа в началото, вероятно бежанци, криещи се между местните диваци. Жалка шепа, но старите титли са се запазили. Пазите Бреговете на Нощта.

Ян Товис облиза устни.

— Само Брега.

Детсмел се усмихна.

— Другото сте го забравили, а?

— Ефрейтор? — каза Тавори.

— Нашето отделение беше на подходящия кораб — обясни Детсмел. — Достатъчно, за да си поговоря доста с чернокожите ни гости. Сумрак — обърна се той към Ян Товис, — тази дума е ледерийска. Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че думата за „сумрак“ на първоначалния ви език е била „йенандър“? И че „антовис“ е означавало „нощ“ или дори „мрак“? Собственото ви име е титлата ви и по изражението ви виждам, че не сте го знаели. Йедан Дериг? Какво значи „дериг“ не съм сигурен — ще трябва да питаме Сандалат, но „йеданас“ е „страж“, действието, както и титлата. Богове подземни, коя вълна е било това? Най-първата? И защо Брега? Защото оттам са дошли новородените К’Чаин Че’Малле, нали? Непотърсените от Матроната. — Суровият му поглед се задържа още миг на Ян Товис, после той отново се отпусна и затвори очи.

„Блудния да пази, цяла вечер ли ще го прави това?“

— Не знам за какво говорите — каза Ян Товис, но беше ясно, че е притеснена. — Всички вие сте чужденци — какво можете да знаете за шейките? Дори в ледерийската история почти не се споменава за нас.

— Сумрак — каза Тавори, — вие сте тук, за да заявите титлата си на кралица — ще обявите ли също така този остров за суверенен?

— Да.

— И в тази си роля ще търсите ли договаряне с нас?

— Колкото по-скоро се договоря с вас, малазанците, да се махнете от този остров, толкова по-щастлива ще съм. И вие също.

— Защо?

Магът Уидършинс взе думата:

— Онези нейни бежанци, адюнкта. Напаст от вещици и магове. Гърчави са като червеи повечето — мърсят водата и ни кълнат с циреи и мехури. Могат обаче да се съберат наедно и да спретнат по-гадни магии…

Шурк Елале зяпна странния мъж. Гърчави?

— Могат да създадат неприятности, да — заяви Ян Товис.

Галт изсумтя:

— Значи това, че им спасихме живота на всички, не означава нищо?

— Означава, разбира се. Но като всички неща, дори благодарността изтлява с времето, войник. Особено когато деянието виси над нас като брадва на палач.

Галт се намръщи още повече и подбутна назад Йедан Дериг с меча си.

— Още ли трябва да го държа това?

Брадатият войник с шлема помисли, преди да отвърне:

— Това ще го реши кралицата ми.

— Последната заповед я отложи — каза Ян Товис. — С Брулиг можем да се разправяме по-късно.

— Ще се разправяш друг път, демонско изчадие такова! — Брулиг се изправи. — Адюнкта Тавори Паран, настоявам за вашата закрила. След като ви съдействах от самото начало, последното, което можете да направите за мен, е да опазите живота ми. Прехвърлете ме на континента, ако така ви устройва. Все ми е едно къде ще свърша, само да не е в ръцете на тази жена.

Шурк Елале се усмихна на тоя глупак.

„Само че не го заслужаваш, Брулиг. Милост ли? В пръднята на Блудния, там ще я намериш.“

Гласът на Тавори стана много студен.

— Шейк Брулиг, вашето съдействие е отбелязано по достойнство и имате нашата благодарност, макар че май си спомням за едно надвиснало унищожение на този остров под ледено море — което ние предотвратихме и продължаваме да предотвратяваме. Може би кралицата ще се зарадва да разбере, че не възнамеряваме да се задържаме повече тук.

Брулиг пребледня.

— Но ледът? Ако си отидете…

— Със затоплянето на сезона заплахата намалява. Буквално.

— Тогава какво ви задържа тук? — попита Ян Товис.

— Търсим лоцман до река Ледер. И Ледерас.

Ново мълчание. Шурк Елале, която с насмешка наблюдаваше емоционалния срив на Брулиг, бавно се намръщи. После се огледа. Очите на всички бяха приковани в нея. Какво беше казала адюнктата току-що? О! Река Ледер и Ледерас.

„И лоцман, който да поведе нашественическата им флота.“

— Каква е тази миризма? — попита внезапно Уидършинс.

Шурк се навъси.

— Пръднята на Блудния, предполагам.

18.

Майка му обичаше ръцете му. Ръце на музикант. Ръце на скулптор. Ръце на художник. Уви, бяха на друг, защото канцлер Трайбан Гнол не притежаваше такива дарби. Но през годините обичта му към ръцете му, колкото и да бе зацапана от подигравката с един физически дар без подходящо изражение, беше нараснала. Те в известен смисъл се бяха превърнали в собственото му произведение на изкуството. Изгубеше ли се в дълбок размисъл, ги наблюдаваше — плавните им движения, пълни с изящество и елегантност. Никой художник не можеше да улови истинската красота на тези безсмислени инструменти и макар да имаше нещо мрачно в тази преценка, той отдавна се бе примирил с това.

Но ето, че съвършенството вече си бе отишло. Лечителите направиха каквото можаха, но Трайбан Гнол добре виждаше грозните белези по безукорните някога линии. Все още можеше да чуе пукането на костите на пръстите си, предателството на всичко, което майка му беше обичала, което бе боготворила в тайните им занимания.

Баща му, разбира се, щеше да се изсмее. С онова горчиво сумтене, което минаваше за смях. Е, не истинският му баща все пак. Просто мъжът, който бе управлявал домакинството им с дебелоглава мрачна жестокост. Беше знаел, че любимият син не е негов. Неговите ръце бяха дебели и тромави — толкова по-жестока бе иронията с артистичния талант в тези възлести инструменти. Не, съвършените някога ръце на Трайбан Гнол бяха дошли от любовника на майка му, младия (толкова млад тогава) консорт Турудал Бризад, мъж, който бе всичко друго, но не и онова, което изглеждаше, че е. Всичко, да, и нищо също така.

Знаеше, че тя щеше да одобри това, че синът й бе намерил в консорта — своя баща — съвършен любовник.

Такива бяха гнусните прищевки на дворцовия живот в блаженото кралство на крал Езгара Дисканар, но всичко това вече изглеждаше така отдавна, изтляло, горчиво като пепелта в устата на Трайбан Гнол. Консортът си беше отишъл — и не беше. Отдръпнало се докосване, навярно вече завинаги, консорт, чието съществуване бе станало толкова ефимерно, колкото неувяхващата красота.

Ефимерно, да. Като всички неща, които бяха държали някога тези ръце; като всички неща, които бяха преминавали през тези дълги тънки пръсти. Знаеше, че изпитва самосъжаление. Старец, загубил всякаква надежда да бъде привлекателен за някого. Обкръжаваха го призраци, безкраен низ от избелели цветове, които някога бяха боядисвали тези произведения на изкуството, пласт след пласт — о, единствения път, в който наистина бяха плувнали в кръв, бе нощта, когато бе убил баща си. Всички други бяха умрели някак встрани от едно такова пряко усилие. Множеството любовници, които му бяха изменяли по един или друг начин, често пъти с простото, но ужасно престъпление, че не го обичаха достатъчно. А сега като уродлив старец взимаше в леглото си деца и ги душеше, за да заглуши виковете им. Използваше ги. Гледаше как ръцете му си вършат работата — провалилият се и вечно провалящ се артист, художник, творец, търсещ някакъв вид съвършенство и унищожаващ всичко, до което се докосне.

Ордата призраци бяха достатъчно обвинение. Нямаше нужда да шепнат и в черепа му.

Трайбан Гнол седеше зад писалището си и гледаше ръцете си, гледаше жаждата им за красота и съвършенство, вече загубени безвъзвратно. „Той счупи пръстите ми. Още чувам…“

— Канцлер?

Вдигна очи. Беше Сирин, новият дворцов агент фаворит. Да, този човек беше идеален. Глупав и лишен от въображение, сигурно бе изтезавал по-слаби деца извън класната стая, за да компенсира мъглата в главата си, заради която всякакъв опит да научи нещо е бил безсмислено губене на време. Същество, жадно за вяра, сукалче на някоя цица, сякаш си проси да го убедиш, че всичко — абсолютно всичко — може да има вкус на нектар.

— Вече е близо осма камбана, сър.

— Да.

— Императорът…

— Не ми казвай нищо за императора, Сирин. Не ми трябват твоите наблюдения за императора.

— Разбира се. Моите извинения, канцлер.

Искаше му се да види тези ръце отново боядисани в пурпур, осъзна той. В най-буквалния смисъл.

— Намерихте ли Брутен Трана?

Очите на Сирин примигаха и той сведе поглед към пода.

— Не. Той наистина е изчезнал, сър.

— Ханан Мосаг го е отпратил — рече замислено Трайбан Гнол. — Върнал го е в отечеството на едурите, подозирам. Да рови в торищата.

— Торищата ли, сър?

— Купищата боклук, Сирин.

— Но… защо…

— Ханан Мосаг не е одобрил прибързаната глупост на Брутен. Глупакът едва не развихри дворцова кървава баня. Прогонен или не, Брутен Трана най-малкото показа ясно на всички, че такава кървава баня е неизбежна.

— Но императорът не може да бъде убит. Не може да има никаква…

— Това не означава нищо. Никога не е означавало. Аз управлявам тази империя. Освен това сега има поборник… — Трайбан Гнол замълча, поклати глава и бавно се изправи. — Хайде, Сирин, време е да кажем на императора за войната, в която сме въвлечени.

В коридора чакаха седем ледерийски магове, призовани от четирите армии, струпани западно от Ледерас. Канцлерът за миг изпита съжаление, че го няма Куру Кан. И Енедиктал, и Некал Бара, магове с впечатляваща мощ. Тези новите бяха само бледи сенки, общо взето изместени от Цеданса Тайст Едур на Ханан Мосаг. Но щяха да са нужни, тъй като не бяха останали достатъчно К’риснан. И скоро, подозираше канцлерът, докато крачеше към тронната зала с другите зад него, скоро щеше да има още по-малко К’риснан.

Чуждоземният враг беше смъртно опасен. Убили бяха магове, без окото да им мигне. С помощта на експлозиви, гранати. Успяваха по някакъв начин да се крият от търсещата ги магия, устройваха убийствени засади, при които рядко оставяха свой труп.

Но най-важната подробност бе тази, която Трайбан Гнол щеше да затаи от императора. Тези чужденци преднамерено избиваха Тайст Едур. Тъй че макар ледерийските войници да се събираха за поход срещу нашествениците, канцлерът беше приготвил тайни указания за командирите. Щеше да се погрижи за благоприятен изход през всичко това. Изход за ледериите естествено.

— Подготвил ли си снаряжението си, Сирин? — попита той, докато подхождаха към вратите на тронната зала.

— Да — отвърна объркано войникът.

— Трябва ми някой, на когото да мога да разчитам с армиите, Сирин, и този някой си ти.

— Да, канцлер!

„Просто да предадеш думите ми до последната буква, идиот.“

— Провалиш ли ме, Сирин, по-добре не се връщай.

— Разбрано, сър.

— Отвори.

Сирин забърза напред.

В тронната зала го чакаше неочаквана, нежелана изненада. Изгърбената купчина криви кости и изтерзана плът на Ханан Мосаг — и четирима от неговите К’риснан. Едва ли можеше да се намери по-уродлив образ, който така да се запечата в мозъка на канцлера, от тези захранени с мръсна магия едури. Баща му щеше да одобри сцената, щеше всъщност да събере огромни късове мрамор, от които да извае статуите им в цял ръст, сякаш с подражанието на реалността може някак да открие какво се крие под нея, в подмолните течения на духа. Губене на време, ако питаха Трайбан Гнол. Освен това някои неща бе по-добре да не се разкриват изобщо.

Уродливото лице на Ханан Мосаг сякаш се ухили, когато канцлерът мина покрай Цеда и четиримата магьосници Тайст Едур, но в очите на Цеда имаше страх.

Императорът на хилядата смърти се намести притеснено на трона, върхът на меча изскърца по надрасканите и напукани плочи на пода.

— Канцлер — изхриптя Рулад, — колко добре, че дойдохте. И ледерийските магове. Изключително впечатляваща, макар и безполезна група.

Трайбан Гнол се поклони и заговори:

— В съюз с могъщия Цеданс на Ханан Мосаг, ваше величество, нашата магическа мощ би трябвало да е повече от достатъчна, за да се отървем от тези чуждестранни натрапници.

Лицето на Рулад се изкриви в гримаса и монетите по него изстъргаха.

— А маговете на бригадата Бортен достатъчно ли бяха? А самата бригада, канцлер? Бяха разбити! Ледерийски магове, ледерийски войници! Тайст Едур! Вашите чуждестранни „натрапници“ секат пътя си през, цяла проклета армия!

— Непредвидено беше — замърмори навел очи Трайбан Гнол, — че имперските флоти, в търсене на поборници, ще раздразнят толкова една далечна империя. Колкото до войнствеността на тази империя, тя изглежда почти несравнима. Всъщност буквално безумна, предвид огромните разстояния за нанасяне на възмездие. Странно е също така, че нямаше никакво официално обявяване на война — макар, разбира се, да е съмнително доколко нашите флоти са направили същото, преди да избият граждани на тази империя. Може би — добави той и вдигна очи, — преговорите си остават възможни. Някаква форма на финансова компенсация, стига да уговорим примирие…

Ханан Мосаг се изсмя.

— Вие сте провинциален глупак, Гнол. Да можехте само да разгърнете този ваш жалък мелодраматичен театър в ума си, унижението сигурно щеше да усмири бъбривия ви език.

Вдигнал вежди, канцлерът се извърна леко да изгледа Цеда.

— А с какво тайно знание за този враг разполагате вие? И ще благоволите ли да осветлите мен и императора?

— Това не е наказателна експедиция — каза Ханан Мосаг. — Въпреки че може би изглежда така. Империи си трошат носовете винаги, а имаше достатъчно морски сблъсъци, които да ни известят, че тази Малазанска империя не е за подценяване. Нашите флоти са били подгонени от водите им — Ханради Халаг беше брутално искрен в преценката си. Малазанските магове ни най-малко не отстъпват на нас и на ледериите.

— Като не е наказателна експедиция, тогава какво е? — попита Трайбан Гнол.

Ханан Мосаг се обърна към императора.

— Ваше величество, най-добре е да запазя отговора си само за вас.

Рулад изръмжа.

— Няма да ме хванеш в игрите си, Цеда. Говори.

— Ваше величество…

— Отговори му!

— Не бива!

Последва тишина, в която Трайбан Гнол можеше да чуе само сърцето си, отмерените му удари под ребрата. Ханан Мосаг бе допуснал ужасна грешка, бе станал жертва на собственото си самонадценяване. Опитваше се да използва информацията си, за да може отново да допълзи до императора. Но усилието… беше толкова тромаво!

— Кажи ми, защо това трябва да е наша тайна — каза Рулад шепнешком.

— Ваше величество, този въпрос засяга Тайст Едур.

— Защо?

„Ах. Защото, императоре, тези малазанци идват за тебе.“ Трайбан Гнол се покашля и пъхна пръсти в колана на халата си.

— Не е нужно — заговори той с най-мекия тон. — Не съм толкова провинциален, колкото Ханан Мосаг би искал да вярва. Императоре, вашите флоти бях изпратени на шир и длъж по света, за да търсят поборници, и наистина събраха най-добрите, най-способните борци от множество народи. Това, което не можаха да предвидят, е, че цяла империя ще се обяви за шампион. И ще се настрои срещу вас, ваше величество. Донесенията ни дават ясно да се разбере, че врагът се стреми съм Ледерас. — Изгледа Ханан Мосаг и добави: — Те — и да, Цеда, виждам истината изписана ясно на лицето ви — те идват за Императора на хилядата смърти. Уви, не очаквам да решат да ви призовават на дуел войник по войник.

Рулад сякаш се беше смалил в трона си. Зачервените му очи се бяха разширили от ужас.

— Трябва да бъдат спрени — изсъска той. — Вие ще ги спрете. Ти, Ханан Мосаг! И ти, канцлер! Нашите армии трябва да ги спрат!

— И ще го сторят — отвърна Трайбан Гнол, поклони се, изправи се и се обърна към Цеда. — Ханан Мосаг, въпреки всички наши… спорове, нито за миг не се бойте, че ние ледериите ще изоставим нашия император на тези чуждоземни псета. Трябва да се обединим, двамата с вас, и да съберем всичко, което имаме, за да унищожим тези малазанци. Такава наглост трябва да бъде наказана сурово. Истински съюзени, Тайст Едур и ледериите не могат да бъдат победени.

— Да — каза Рулад. — Това е вярно. Стройте армиите в непрекъсната линия пред града — ясно е, че те не разполагат с толкова бойци, за да пробият такова нещо, нали?

— Ваше величество — осмели се да каже Трайбан Гнол, — може би ще е най-добре все пак да понапреднат малко. На запад. По този начин ще можем, ако се наложи, да съберем своите резерви в случай, че се получи пробив. Две отбранителни линии, ваше величество, за по-сигурно.

— Да. Тази тактика е разумна — каза Рулад. — Колко далече оттук са тези малазанци? Колко време имаме?

— Седмици — отвърна Трайбан Гнол.

— Добре. Това е добре. Да, трябва да направим това. Всичкото, както го каза. Цеда! Вие и вашите К’риснан ще минете на подчинение на канцлера…

— Ваше величество, той не е никакъв военен командир…

— Тихо! Чу моята воля, Ханан Мосаг. Опълчиш ли ми се отново, ще заповядам да те набият с камшик.

Ханан Мосаг не трепна от заканата. А и защо ли, в това изтерзано тяло? Ясно беше, че Цеда, бившият магьосник-крал, познава агонията добре. Всъщност понякога като че ли смъртоносната магия, изливаща се през него, превръщаше болката в екстаз и очите на Ханан Мосаг лумваха в трескав огън.

— Ще ви защитим, ваше величество — увери Трайбан Гнол императора. — Помълча достатъчно дълго, след което вдигна ръка, споходен уж от внезапна мисъл. — Императоре, чудя се, може би ще е най-добре да започнем Двубоите? Скоро? Присъствието на поборниците разсейва, дразнещо е за охраната. Имаше инциденти на насилие, нетърпението расте. — Отново замълча, два удара на сърцето, след което добави по-тихо: — Спекулации, ваше величество, че ви е страх да се изправите срещу тях…

Ханан Мосаг изръмжа като звяр:

— Вие сте едно жалко същество, Гнол…

— Нито дума, Цеда! — изсъска Рулад. Петнистото му лице се сгърчи в спазъм. Мечът изскърца отново.

„Да, Рулад, ти разбираш какво е да се боиш от смъртта повече от всекиго от нас. Може би повече от всяко смъртно същество, което този свят е виждал. Но ти не тръпнеш от смътната представа за забвението, нали? Не, за теб, скъпи императоре, смъртта е нещо друго. Никога край, само онова, което предшества поредното изпълнено с болка прераждане. Дори в смъртта ти не можеш да се изгубиш, не можеш да избягаш — някой друг тук освен мен дали наистина схваща чистия ужас на това?“

— Двубоите ще започнат след четири дни — каза императорът. — Канцлер, вашите оценители споразумяха ли се за реда?

— Да, ваше величество. Трима от най-слабите за начало. Вероятно ще убиете и тримата за един ден. Ще ви измъчат, в това можем да сме сигурни, но не прекалено. Вторият ден е запазен за един противник. Маскирана жена. Изключителна бързина, но може би й липсва въображение. Все пак ще е трудна.

— Добре.

— Ваше величество…

— Да? Какво има?

— Двамата, за които говорихме преди. Тартеналът с кремъчния меч. Непобеден от никой друг претендент — всъщност никой вече не смее да се упражнява с него. Има навика да троши кокали.

— Да. Онзи наглият. — Рулад се усмихна. — Но съм се изправял срещу тартенали и преди.

— Но никой не беше с мощта на Карса Орлонг, ваше величество.

— Без значение.

— Може да успее да ви убие, ваше величество. Може би повече от веднъж. Не седем. Тези дни отминаха отдавна. Но може би три или четири пъти. Отредили сме три дни.

— След маскираната жена?

— Не, има други шестима за два дни.

Ханан Мосаг се беше вторачил в канцлера.

— Три дни за този тартенал? На никой шампион досега не са отреждани три дни.

— Все пак моите оценители са единодушни, Цеда. Този е… уникален.

Рулад трепереше отново. Посечен от Карса Орлонг три, четири пъти. „Да, ваше величество, изпитайте чистия ужас на това…“

— Остава още един — каза императорът.

— Да. Икариум. Той ще е последният. Ако не на осмия ден — на деветия.

— А с него колко дни, канцлер?

— Неизвестно, ваше величество.

Той не тренира.

— Тогава откъде знаем как може да се бие?

Трайбан Гнол отново се поклони.

— Ваше величество, това го обсъждахме. Донесението на Варат Таун, потвърдено от спътника на Икариум, Таралак Вийд. А сега, както днес научих, и нещо ново. Нещо съвсем необичайно.

— Какво? Кажи ми!

— Сред отхвърлените претенденти, ваше величество, има един монах от далечен архипелаг. Изглежда, ваше величество, че този монах — и всъщност целият негов народ — почитат един-единствен бог. И този бог не е никой друг, а самият Икариум.

Рулад потръпна, все едно го удариха през лицето. Върхът на меча подскочи от пода и отново издрънча. Парчета мрамор зачаткаха по стъпалата на подиума.

— Ще кръстосвам меч с бог?

Канцлерът сви рамене.

— Дали тези твърдения съдържат достоверност, ваше величество? Кабалиите са примитивен, невежествен народ. Виждат в денрабъ душата на морските бури, а в рачешките черупки — лицата на удавените. Трябва да добавя, императоре, че според вярата на този монах неговият бог е безумен, и единственият отговор на това е боядисана маска, изобразяваща смях. Диваците имат изключително странни представи.

— Бог…

Трайбан Гнол рискува да хвърли поглед към Ханан Мосаг. Магьосникът-крал гледаше Рулад с присвити очи. Нещо в това събуди у канцлера червея на безпокойството.

— Ще убия бог…

— Няма причина да вярваме друго — отвърна със спокоен, уверен тон Трайбан Гнол. — Ще е съвсем навременно, ваше величество, да провъзгласите своята божественост.

Очите на Рулад се разшириха.

— Вече напълно установено безсмъртие — промълви канцлерът. — Дали сте боготворен? О, да, от всеки гражданин на тази империя. Твърде сте скромен, за да провъзгласите онова, което е очевидно за всички. Но когато застанете над трупа на Икариум, е, това ще е достатъчно провъзгласяване според мен.

— Божественост. Бог.

— Да, ваше величество. Със сигурност. Дал съм указания на гилдията на скулпторите и най-добрите им творци вече са започнали работа. Ще обявим края на Предизвикателството по най-подходящия, най-величествения начин.

— Мъдър си, безспорно — каза Рулад и се отпусна на трона. — Да, мъдър.

Трайбан Гнол се поклони, пренебрегнал киселото сумтене на Ханан Мосаг. „О, Цеда, вече си мой и ще те използвам. Теб и твоите мръсни едури. О, да.“ Очите му се съсредоточиха върху ръцете му, спокойно отпуснати на токата на колана.

— Ваше величество, трябва да се изпратят заповеди на армиите ни. Двамата с Цеда трябва да обсъдим разполагането на маговете и К’риснан.

— Да, разбира се. Оставете ме, всички. Заемете се със задачите си.

Трайбан Гнол заотстъпва към изхода с наведена глава, забил очи в пода.

Чу как Ханан Мосаг и неговата уродлива сбирщина се повлякоха към вратите като гигантски жаби в преселение. Приликата го накара леко да се усмихне.

В коридора, щом вратите се затръшнаха, Трайбан Гнол бавно се обърна, за да погледне Ханан Мосаг. Но Цеда продължи, без да спира, с жабоците, квакащи след него.

— Ханан Мосаг — извика канцлерът. — Двамата с теб трябва да…

— Спести си боклука за Рулад — отряза го Цеда.

— Ще остане недоволен, като чуе за нежеланието ви да сътрудничите.

— Прибери си бъбривия език зад зъбите, Гнол. Недоволствата, които скоро ще дойдат, ще надмогнат жалкото ти дърдорене.

— Какво имаш предвид?

Но Ханан Мосаг не отговори.

Трайбан Гнол ги гледа, докато не завиха по страничния проход. „Да, ще се справя с тебе, Цеда, с най-голямо удоволствие.“

— Сирин, събери свитата си в двора и до една камбана да сте хванали пътя. Вземи и тези магове с теб.

— Да, сър.

Канцлерът остана на място, докато и те си отидоха, след което се запъти към кабинета си, напълно доволен. Червят на безпокойството обаче не преставаше да го гризе. Трябваше да помисли за това — твърде опасно беше просто да пренебрегне инстинктите си в края на краищата. Но не и точно сега. Важно беше да се възнагради, подобаващо, и така да се освободи от прилива на доволство. Всичко засега се развиваше добре — подробността, че императорът е крайната цел на тези чужденци, просто подслади сценария. Тайст Едур, разбира се, щяха да застанат да бранят императора си — щяха, със сигурност.

„Но братята на самия Рулад, в деня на възкачването на трона…“ Червеят продължаваше да се гърчи, мъчеше се да се добере до лицето му и той ускори крачките си, нетърпелив да се добере до убежището на кабинета си.

Но го завари зает.

Трайбан Гнол застана на прага изненадан и смутен от мъжа, застанал до огромното писалище. Пурпурните коприни, пръстените от оникс, проклетият скиптър, потупващ ритмично по закръгленото рамо.

— Какво, в името на Блудния, правите тук, Инвигилатор?

Карос Инвиктад въздъхна.

— Споделям недоволството ви, канцлер.

Трайбан Гнол влезе, заобиколи писалището си и седна.

— Имам навика да допускам, че вашият контрол над града е в здрави ръце…

— Къде е Брутен Трана?

Канцлерът изду устни.

— Не съм имал време за това. Успокойте се — Брутен Трана вече не е в Ледерас.

— Тогава къде е отишъл? По кой път? Преди колко време? Колко голям е ескортът му?

Трайбан Гнол се отпусна с въздишка в стола и загледа ръцете си, полегнали на плота с дланите надолу.

— Жаждата ви за отмъщение, Инвигилатор, компрометира отговорностите ви по поддържането на реда. Трябва да се успокоите, да си поемете дълбоко дъх…

Скиптърът изтрещя върху плота точно между ръцете на канцлера. Трайбан Гнол се дръпна назад, стъписан.

Карос Инвиктад се наведе силно напред, в стремежа да си придаде властна, дори застрашителна поза — стремеж, който, уви, се провали. Твърде дребен беше за това, простичко казано. Челото му беше лъснало от пот, капките блестяха по носа му и от двете страни на прекалено пълната уста.

— Високомерно говно такова — изсъска Инвигилаторът. — Дадено ми е разрешение да залавям Тайст Едур. Дадено ми е разрешение да извършвам арести. Исках го онзи К’риснан, който придружаваше Брутен Трана, но се оказа, че е извън обсега ми заради Ханан Мосаг и това проклето нашествие от запад. Чудесно. Може да изчака, докато неприятността отмине. Но Брутен Трана… не, това не мога да го оставя настрана. Искам го. Искам го!

— Измъкнали са го оттук, Инвигилатор. И не, нямаме информация кога или по кой път, или на кой кораб е заминал. Заминал е. Дали ще се върне? Предполагам, че да, и когато дойде този момент, разбира се, че е ваш. Междувременно, Карос, сме изправени пред много по-важни грижи. Имаме четири армии, трупащи се на запад от града, а заплащането им се отлага вече от две седмици. Защо? Защото съкровищницата изпитва недостиг на монети. Докато вие и доверените ви агенти красите стените на новите си имения със заграбена плячка, докато налагате контрол над конфискувани едно след друго имущества. Кажете ми, Инвигилатор, в какво състояние е съкровищницата на Патриотистите напоследък? Без да броим плячката? — Канцлерът се надигна от стола си, като се възползва изцяло от по-високия си ръст, и с мрачно задоволство видя как дребният мъж отстъпи назад. Този път бе ред на Трайбан Гнол да се надвеси над бюрото. — Имаме криза! Заплахата от финансов колапс е надвиснала над всички нас — а вие идвате и ми се пените заради някакъв си варварин Тайст Едур! — Изигра усилие да овладее гнева си и продължи: — Получавам все по-отчайващи послания от тръст „Свобода“, от самия Раутос Хиванар — най-богатия човек в империята. Послания, Инвигилатор, да ви призова — е, вече бездруго сте тук, така че ще отговорите на въпросите ми! И ако тези отговори не задоволят мен, уверявам ви, че няма да задоволят и Раутос Хиванар!

Карос Инвиктад се усмихна пренебрежително.

— Хиванар. Тоя стар глупак е изкуфял. Обсебен е от шепа артефакти, изкопани от речното дъно. Виждали ли сте го напоследък? Загубил е толкова тегло, че кожата му виси като драперия на кокалите.

— Може би вие сте източникът на стреса му, Инвигилатор…

— Едва ли.

— Раутос изтъква, че сте били… разточителен в използването на ресурсите му. Започва да подозира, че използвате парите му, за да плащате на цялата организация на Патриотистите.

— И ще продължавам да го правя. В търсене на заговорниците. — Карос се усмихна. — Канцлер, мнението ви, че Раутос Хиванар е най-богатият човек в империята, е погрешно, уви. Най-малкото ако преди е било така, вече не е.

Трайбан Гнол го зяпна. Тлъстото зачервено лице срещу него излъчваше триумф.

— Обяснете се, Карос Инвиктад.

— В началото на това разследване, канцлер, разбрах съществената слабост на нашата позиция. Самият Раутос Хиванар. Като водач на тръст „Свобода“. И следователно — самият тръст „Свобода“, като организация, с вродения й недостатък. Изправени бяхме пред надвисващ срив, за който не можех да остана сляп, и бях длъжен да поправя ситуацията колкото може по-бързо. Виждате ли, властта беше в ръцете ми, но богатството оставаше в прегръдката на Хиванар и неговия тръст. Това беше неприемливо. За да отвърна на заплахата на заговорниците — или както вече разбирам, заговорника — да, той е само един — за да отвърна на неговата заплаха, трябваше да атакувам от консолидирана позиция.

Трайбан Гнол го гледаше невярващо, като в същото време започваше да долавя посоката на помпозния мегаломански монолог на Инвигилатора.

— Най-сладката ирония е в това — продължи Карос Инвиктад, скиптърът отново потупваше на рамото му, — че въпросният престъпник й жалките му усилия да извърши финансов саботаж ми предложиха най-голямото вдъхновение. Не беше трудно за човек с моята интелигентност да напредна и всъщност да доразвия темата за привидна дестабилизация. Разбира се, единствените хора, които са дестабилизирани, бяха Раутос Хиванар и надутите му приятели със „синя кръв“, а трябваше ли да проявя съчувствие? Аз, Карос Инвиктад, роден в семейство, съкрушено от убийствен дълг? Аз, който се борих, прилагайки всяка дарба, която имах, за да се отърва най-сетне от своята наследена мизерия? Не — засмя се той тихо, — капка състрадание нямаше в сърцето ми. Само ярко проникновение, бляскаво вдъхновение — знаете ли кой беше най-великият ми идол, докато водех своята война срещу Задлъжнялостта? Техол Бедикт. Помните ли го? Онзи, който не можеше да губи, чието богатство се изстреля към небесата с такава смайваща бързина, достигна такива необичайни висини, преди да угасне като изтощена звезда в нощното небе. О, той обичаше игрите си, нали? Все пак тук имаше урок, в който се вслушах добре. Такъв гений — и да изгори така бляскаво, толкова бързо, да свърши като празна коруба. А това, канцлер, не смятам да го повторя.

— Значи вие сте истинският източник на този имперски саботаж.

— Кой друг? Кой е с по-добра позиция? О, ще ви призная, моят колега саботьор проявява напоследък все по-голямо коварство. И несъмнено нямаше да мога да постигна равнището на сегашния си успех без него. Трайбан Гнол, пред вас в този момент стои най-богатият човек, който някога е живял в Ледер. Да, наистина изчезна ужасно количество монети. Да, напрежението нанесе фатални пропуквания на всяка търговска къща в империята. И да, много велики фамилии скоро ще се сгромолясат и нищо не може да ги спаси, дори да съм склонен на това. А не съм. Така. — Скиптърът замръзна на рамото. — Аз съм и властта, и богатството, и съм готов да спася империята от финансов колапс — стига да реша така.

Ръцете на канцлера върху бюрото бяха пребледнели, вените и артериите изпъкваха с болнаво сините си и зеленикави жилки. Ръцете — неговите ръце — бяха студени като смъртта.

— Какво искате, Карос Инвиктад?

— О, общо взето вече го имам, канцлер. Включително, радвам се да видя, че съвсем добре разбирате положението. Такова, каквото е сега. Каквото ще е в бъдеще.

— Изглежда, забравяте, че има война.

— Винаги има война. Възможности за още повече печалба и власт. През следващите седмица-две, канцлер, ще стана още по-известен, по-обичан, по-могъщ, отколкото изобщо бихте могли да си представите, или, дали да не го кажем така… да се страхувате. — Усмивката му се разшири. — Допускам, че ви е страх, но успокойте се, не сте в списъка ми. Постът ви е сигурен и след като се разправим с тези проклети Тайст Едур, включително и с императора, тази империя ще я управляваме вие и аз. Да, ще го видите съвсем ясно, както и всички останали. Саботьорът е арестуван. Парите са възстановени. Нашествениците се махат срещу откуп. Тръст „Свобода“ е премахнат и Патриотистите властват. Виждате ли, моите агенти ще контролират вътрешните работи, докато вашите ще разполагат с армиите — добре платени армии, уверявам ви — и абсолютно господство в двореца.

— Какво? — попита сухо Трайбан Гнол. — Не се ли стремите към трона?

Скиптърът махна пренебрежително.

— Ни най-малко. Тупнете някой келеш на него, ако сметнете за необходимо. Или отдайте чест на легендата и го оставете празен.

Трайбан Гнол сплете пръсти.

— И скоро ли ще арестувате вашия заговорник?

— Да.

— А моите армии?

— Ще им се заплати. Веднага.

Канцлерът кимна, после каза:

— Инвигилатор… — пак оглеждаше ръцете си, — получавам смущаващи донесения…

— О?

— Да. Изглежда, че по начин смущаващо подобен на Раутос Хиванар, и вие сте станали жертва на странна обсебеност. — Вдигна очи питащо, невинно. — Нещо за някаква главоблъсканица?

— Кой ви каза това?

Канцлерът сви рамене.

Червенината по кръглото лице на Инвиктад се стопи на петна по бузите и той сви рамене.

— Празно занимание. Забавление. Малко предизвикателство, което ще разреша до няколко дни. За разлика от Раутос Хиванар, виждате ли, тази главоблъсканица всъщност изостри ума ми. Светът никога не е бил по-ясен пред очите ми. Толкова чист, точен и съвършен. Тази загадка, канцлер, се превърна в моето вдъхновение.

— Безспорно. Но все пак ви тормози — викате насън…

— Лъжи! Някой ви заблуждава с лъжи, Трайбан Гнол! Дойдох тук, нали, за да ви уведомя за неизбежния триумф на плановете ми. Всеки детайл ще стигне до най-пълното си узряване. Този ваш опит сега, с цялата му жалка прозрачност, е напълно ненужен. Както ви казах, вашият пост е сигурен. Вие сте и ще останете изцяло необходим.

— Както кажете, Инвигилатор.

Карос Инвиктад се обърна, за да си тръгне.

— Веднага щом научите за Брутен Трана…

— Ще бъдете уведомен веднага.

— Великолепно. Доволен съм. — Спря се до вратата, без да се обръща. — Колкото до онзи К’риснан под закрилата на Цеда…

— Сигурен съм, че може да се уреди нещо.

— Двойно съм доволен, канцлер. Желая ви лек ден.

Вратата се затвори. Омразното безумно същество се беше махнало.

Омразно и безумно, да, но… вече най-богатият човек в империята. Трябваше да изиграе всичко това предпазливо, много предпазливо. „Но Карос Инвиктад разкри слабостта си. Твърде нетърпелив в злорадството си и твърде готов да се поддаде на това нетърпение. Прекалено рано.“

„Императорът на хилядата смърти все още е на трона.“

„Чужда армия, която не се интересува от преговори, настъпва насам.“

„Шампион, който е бог, скоро ще извади меча си.“

„Карос Инвиктад има ръце на дете. Злостно дете, което си тананика, докато ги гледа как измъкват червата от разпраното коремче на все още живото му котенце. Или кученце. Или на някой нещастен затворник в някоя от килиите му. Дете, да, но разюздано, свободно да прави каквото му хрумне.“

„В името на Блудния, децата са такива чудовища…“

Тази нощ, осъзна канцлерът, щеше да поръча да му доведат дете. За собственото му удоволствие. Щеше да унищожи това дете, както можеше да го направи само един възрастен с красиви ръце. Да го унищожи напълно.

Единственото, което може да прави човек с чудовища.

Едноокият бог, който стоеше невидим в тронната зала, беше гневен. Незнанието беше вечният му враг, а Блудния разбираше, че е под заплаха. От канцлера Трайбан Гнол. От Ханан Мосаг. Сблъсъкът на тези две сили на империята бе нещо, което императорът на своя трон едва съзнаваше — Блудния бе убеден в това. Рулад беше затворен в собствения си капан от чувства, ужасът го терзаеше с всичките си инструменти за изтезание, бодеше, мушкаше, извиваше дълбоко. Но Блудния все пак бе видял с ясни очи — не, ясно око — в тази отчаяна, свършила вече аудиенция колко все по-жестока става тази битка.

„Но не мога да проумея тайните им. Нито на Трайбан Гнол, нито на Ханан Мосаг. Това е моят свят. Моят!“

Можеше да поднови една стара пътека. Онази, която водеше в спалнята на канцлера. Но дори тогава, когато тази връзка бе в най-пълния си разцвет, Трайбан Гнол таеше тайните си. Скриваше се под всевъзможните си маски на невинна жертва и на ококорено дете, ставаше не повече от глупаво хлапе, докато беше с Блудния — с Турудал Бризад, консорта на кралицата, който не остаряваше никога — и не можеше да бъде отвлечен от игрите, от които толкова се нуждаеше. „Не, това няма да свърши работа, защото никога не е вършило.“

Имаше ли друг път към канцлера?

Дори и сега Трайбан Гнол беше безбожно същество. Не човек, който би коленичил пред Блудния. Тъй че и този път беше затворен. „Бих могъл просто да го следя. Навсякъде. Да сглобя плановете му, като слушам заповедите, които дава, като чета посланията, които праща. Като се надявам, че ще говори насън. Бездна пъклена!“

Гневен, и още как. Заради собствената си усилваща се паника, след като „сливането“ наближаваше. Не знаеше повече и за Ханан Мосаг, макар че някои подробности не можеше да се скрият. Силата на Сакатия бог, първо. Но дори и в това магьосникът-крал не беше прост слуга, не беше безразсъден роб на това хаотично обещание. Стремял се беше към меча в края на краищата. Но като всеки друг бог, Падналия не залагаше на фаворити. Първият, дошъл пред олтара… Не, Ханан Мосаг не беше жертва на самозаблуди в това.

Блудния отново погледна Рулад, този Император на хилядата смърти. Глупакът въпреки цялата си внушителна осанка седеше на трона убийствено нищожен — толкова явно, че го болеше дори само да го гледа. Сам в тази просторна зала с купола, с хилядата смърти, пречупени в десет хиляди потръпвания в блесналите му очи.

Канцлерът и свитата му си бяха отишли. Цеда също се беше махнал с шепата си следовници. Не се виждаше и един страж, но Рулад оставаше. Седеше и лъскавите монети проблясваха. А на лицето му всичко, което доскоро бе лично, затаено, сега се редуваше в отчаян низ. Цялата страст, всички мизерни терзания — Блудния ги виждаше; виждал ги бе винаги от лице на лице толкова много години, че не можеше да ги изброи, раздвоението на душата, разликата между лицето, което знае, че го наблюдават, и лицето, което вярва, че е само. Самотата. И беше виждал, когато вътрешното изпълзява навън в един уж не виждащ нищо свят.

„Раздвоена душа. Твоята, Рулад, е разрязана надве. От този меч, от пролятата кръв между теб и всеки от братята ти, между теб и родителите ти. Между теб и твоята раса. Какво би ми дал, Рулад Сенгар от Хирот Тайст Едур, за да бъдеш изцерен?“

„Стига да можех да постигна такова нещо, разбира се. А аз не мога.“

Но за Блудния вече бе ясно, че Рулад е започнал да разбира поне едно нещо. Бързото приближаване на сливането, страховитото сбиране и неизбежния сблъсък на сили. Може би Сакатия бог беше шепнал в ухото на този владелец на меча. Или навярно Рулад не беше чак такъв глупак, за какъвто го взимаха повечето. „Дори и аз, понякога — а кой съм аз, че да се подсмихвам презрително? Проклета ледерийска вещица глътна едното ми око!“

Нарастващият страх на лицето на императора не можеше да се скрие. Монети, вгнездени в изгоряла кожа. Набраздени петна, където монетите бяха изпадали. Брутално богатство и уязвима нищета, още едно проклятие, измъчващо модерния век. „Да, разделена е на две душата на човечеството. В имащи и в нямащи. Рулад, ти всъщност си един жив символ. Но това бреме никой не може да понесе много дълго. И все пак виждаш, че краят идва. Или многото краища и да, един от тях е твоят.“

„Тази чужда армия ли ще е, според умните думи на Трайбан Гнол, която се е провъзгласила за шампион?“

„Икариум ли ще е, Крадеца на живот? Скитникът през времето?“

„Или нещо много по-долно — някоя съвършена засада от Ханан Мосаг; или някое последно предателство, което да те унищожи напълно, както би те унищожила една измяна от твоя канцлер?“

„И защо съм убеден, че отговорът няма да е нито един от тези? Нито един. Нито едно нещо, толкова… пряко. Толкова очебийно.“

„И кога ще престане да капе кръв от тази празна очна кухина? Кога ще секнат тези пурпурни сълзи?“

Блудния се стопи в стената. Омръзнало му беше самотното лице на Рулад. Твърде много приличаше на неговото, подозираше. „Въобразява си, че никой не го гледа — но и аз ли съм наблюдаван? Чии ли студени очи са приковани в мен, разпознават пресметливо значения, измерват слабости?“

„Да, виж къде плача, виж за какво плача.“

„И да, всичко това от ръката на смъртен.“

Движеше се бързо, без да обръща внимание на преградите от хоросан и камък, от гоблени и килери, покрити с плочи подове и тавански греди. През мрак и светлина, и сенки във всичките им оттенъци, през хлътнали тунели, където газеше през дълбока до глезените вода, без да разлюлее мътната й повърхност.

В драгоценните й покои.

Беше донесла камъни, за да съгради платформи и пътеки, да направи мостове и острови над плиткото езеро, вече наводнило подземната камера. Маслени светилници рисуваха вълни и Блудния стоеше, отново възвърнал форма, срещу жалкия олтар, който тя бе издигнала, с разядения му връх, отрупан със странни жертвени дарове, предмети за обвързване и власт, реликви, събрани да придадат нов облик на божия култ. „На култа към мен.“ Целият този гностично-хтоничен кошмар можеше да развесели Блудния някога, преди много време. Но сега той само усети как лицето му се изкриви от презрение.

Тя проговори от сумрачния ъгъл вляво.

— Всичко е съвършено, Безсмъртен.

Самота и безумство, най-естествените любовници.

— Нищо не е съвършено, Перната вещице. Виж, само огледай това място — не е ли очевидно? Родилните мъки на развалата…

— Реката е висока — отвърна тя пренебрежително. — Една трета от тунелите, по които обикалях, вече са под вода. Но съхраних всички стари книги, свитъци и таблички. Спасих ги всичките.

Под водата. Нещо в това го притесни — не явното, развалата, за която бе споменал, но… нещо друго.

— Имената — каза тя. — Да освободят. Да обвържат. О, ние ще имаме много слуги, Безсмъртен. Много.

— Видях пукнатините в леда — каза богът. — Разтопената вода. Разпадащия се затвор на онзи огромен морски демон. Не можем да се надяваме да пленим такова същество. Когато се изтръгне на свобода, опустошението ще е пълно. Освен, разбира се, ако не се върне Джагът — за да поправи своя ритуал. Във всеки случай — и за щастие на всички — не вярвам, че Маел ще позволи да се стигне дотам — да се освободи.

— Ти трябва да го спреш! — изсъска Пернатата вещица.

— Защо?

— Защото го искам онзи демон!

— Казах ти, не можем да се надяваме да…

— Аз мога! Зная имената! Всички имена!

Той я зяпна.

— Цял пантеон ли искаш, Перната вещице? Един бог под петата ти не стига ли?

Тя се изсмя и той чу как нещо цопна във водата до нея.

— Морето помни. Във всяка вълна, всяко течение. Морето, Безсмъртен, помни брега.

— Какво… какво означава това?

Пернатата вещица се засмя отново.

— Всичко е съвършено. Тази нощ ще навестя Удинаас. В сънищата му. До заранта той ще е мой. Наш.

— Мрежата, която хвърляш, е твърде тънка, слаба. Разпънала си я повече, отколкото може да издържи, и тя ще се скъса, Перната вещице.

— Зная как да използвам силата ти — отвърна тя. — По-добре от тебе. Защото ние смъртните разбираме някои неща много по-добре от теб и твоя вид.

— Например? — попита Блудния с насмешка.

— Фактът, че преклонението е оръжие, първо.

Мраз прониза бога при тези сухо изречени думи.

„Ах, горкият Удинаас.“

— Сега си върви — рече тя. — Знаеш какво трябва да се направи.

Нима? „Е… да. Подбутване. Това, което правя най-добре.“

Скиптърът фрасна Танал Ятванар по слепоочието. Искри засвяткаха пред очите му и той се олюля, после се смъкна на колене. Потече му кръв. Карос Инвиктад, застанал зад него, заговори с напълно безгрижен тон:

— Съветвам те следващия път, когато понечиш да донесеш за заниманията ми на някой от агентите на канцлера, да си помислиш добре. Защото следващия път, Танал, ще се погрижа да умреш. По най-неприятен начин.

Танал гледаше тежките капки кръв, които тупкаха по прашния под. Слепоочието му запулсира; пръстите му напипаха отпрано парче кожа, провиснало почти до бузата му. Окото от тази страна влизаше във фокус и го губеше, в ритъм с пулсирането. Чувстваше се беззащитен, уязвим. Чувстваше се като дете сред възрастни със студени лица.

— Инвигилатор — промълви той с разтреперан глас. — Не съм казвал нищо на никого.

— Излъжи още веднъж и милостта ми ще се изчерпа. Излъжи още веднъж и дъхът, с който ще изречеш лъжата, ще е последният ти.

Танал облиза устни. Какво можеше да направи?

— Съжалявам, Инвигилатор. Никога повече. Заклевам се.

— Махай се и прати тук слуга да почисти мръсотията, която направи в кабинета ми.

Замаян, със стиснато гърло от надигащото се гадене, Танал Ятванар излезе бързо навън, ниско приведен.

„Не съм направил нищо. Нищо, с което да заслужа това. Параноята на Инвиктад го е хвърлила в бездната на лудостта. И това — докато властта му нараства. Представи си, да заплашва да убие канцлера, и то в кабинета на самия Трайбан Гнол!“ Разбира се, това беше версията на Инвигилатора за разигралото се. Но Танал беше видял яркия блясък в очите на Инвиктад, когато се бе върнал след визитата си във Вечния домицил.

Всичко беше стигнало прекалено далече. Всичко.

Тръгна да потърси лечител. Все още имаше да свърши толкова неща този ден. Трябваше да извърши арест, а с разцепен череп или не, трябваше да спази точния график на Карос Инвиктад. Днес щеше да е триумфален ден. За Патриотистите. За великата Ледерийска империя.

Щеше да облекчи напрежението, все по-стягащата се примка около гърлата на хората. И не само тук, в Ледерас, а из цялата империя. Твърде много отчайващи слухове за битки и претърпени поражения. Ограниченията с недостига на монети на пазара, странните изчезвания на черноработници, приказките за осигурени доскоро фамилии, изпаднали в Задлъжнялост. Шепненето за могъщи финансови дружества, рухващи като дървета с изгнили корени. Героични победи трябваха и този ден щеше да отбележи една такава. Карос Инвиктад беше открил най-големия предател в историята на империята и той, Танал Ятванар, щеше да извърши ареста. „И те ще чуят тази подробност. Моето име, в центъра на всичко, което ще се случи днес. Да, ще се погрижа за това.“

Карос Инвиктад не беше единственият, опитен в жъненето на слава.

Древните градове притежават много тайни. Средният гражданин се ражда, живее и умира в мъглата на огромно невежество.

Блудния знаеше, че добре е усвоил презрението си към човечеството, към боклука на тленното съществуване, което наричаше слепотата визия, невежеството — разбиране и заблудата — вяра. Виждал беше достатъчно често съзнателното осакатяване, което хората приемаха с края на детството (и чудото на неговите безкрайни възможности), сякаш за да съществуваш, трябва да пожертваш както необузданите мечти, така и безстрашната амбиция, нужна за постигането им. Сякаш тези самоналожени ограничения, служещи да оправдаят провала, бяха добродетели, в добавка към благочестивостта на праведниците и унижението на самобичуващите се.

О, но защо не погледнеше себе си, тук и сега, да погледне това, което се канеше да направи. Древните тайни на града, превърнати в неща за използване, и то — използване, за да се постигнат жестоки цели. И все пак, не беше ли той бог? Не беше ли негов този свят? Ако всичко съществуващо не беше за употреба и всъщност — за злоупотреба, то какво бе тогава предназначението му?

Крачеше през призрачни стени и погребани пластове и си признаваше смътното усещане за скрити, заличени почти шаблони, структури, за низ от неща, в които се таеше смисъл, макар че разбирането не бе за него, не и за настройката на ума му, а по-скоро нещо чуждо, нещо отдавна изгубено в мъртвите векове на далечното минало.

Безкрайни проявления, малко от които пленяваха съзнанието на смъртните, сред които той крачеше сега — крачеше невидим, не повече от леден лъх в тила; а Блудния продължаваше напред и наблюдаваше всеки детайл, привлякъл вниманието му.

Намери търсеното място и спря. Пред него се издигаха стените на имение. Не кое да е, а на покойния Джерун Еберикт. Стоеше изоставено, собствеността се бе замъглила в някакъв безкраен съдебен възел от претенции. Джерун Еберикт, изглежда, беше отнесъл богатството си със себе си, подробност, която безкрайно забавляваше Блудния.

Основите на огромната главна сграда пресичаха едва забележимите очертания на по-стара постройка, която се беше издигала някога тук, ограничена от трите страни с вода: два изкуствени канала и поток, извиращ от дълбоки артезиански кладенци, пълни със студена черна вода под варовикова кора, която на свой ред лежеше под дебел слой тиня, пясъчни слоеве и залежи от глина. В тези канали беше вложено значение, както и във факта, че от четвъртата страна, под нещо, което беше минавало за улица преди седем хиляди години, имаше тунел от твърдо изпечена глина. В този тунел, несвързан с никакви други водоизточници, беше текла вода от дълбините на реката. Така и четирите страни на някогашния храм, издигал се на това място, представляваха жизнената кръв на Древния бог.

Еберикт трябваше да е обърнал внимание на тази подробност, в която някой нает пророк можеше да е разчел гибелта на Джерун от грубите ръце на полукръвен гигант. Не беше никак случайно в края на краищата, че съществата с тартеналска кръв бяха така привлечени към Маел дори и сега — някакъв шепнещ инстинкт за онзи първи съюз, скрепен върху водата, между Имасс и Тартенал — или Тоблакай, за да използваме истинското им име. Преди Първите десанти, довели последните гиганти, избрали да съхранят кръвта си чиста на този и на други брегове, където първите основатели щяха да се превърнат в жестоките, злостни богове на тартеналите.

Но не само Джерун Еберикт и безбройните други граждани на Ледерас не си даваха сметка — или навярно бяха забравили — за древното значение на всичко, пометено от повърхността на този град.

Блудния продължи напред. През външната стена на имението. После надолу през каменната настилка на двора, плъзна се призрачно през отломки и пясъчен пълнеж долу в мръсния застинал въздух на тунела с глинените стени. Затънал до коленете в гъста пенлива вода.

Обърна се към вътрешната наклонена стена и прецени местоположението си спрямо останките от стария храм зад тунела. И прекрачи.

Натрошен камък, здраво отъпкан и почернял от дебелата плътна глина, изпълнила вече всяка пролука. Следи от огън в пукнатините на пръсналите се основни каменни блокове. Останки от рисунки с охра, все още задържали се по късовете неизронена замазка. Навсякъде — глинени чирепи, безформени бучки зеленясала мед, смачкани и почернели пръчици сребро, предизвикателният блясък на потъмняло до червено злато — всичко, което бе останало от отдавнашен тленен живот, спомени за ръце, които някога бяха докосвали, оформяли, натискали с пръсти, за да огънат, или с нокти, за да врежат, търкали до блясък прахта и боята от олющени ръбове. Ръце, не оставили след себе си нищо освен тези предмети, затаили горчивия спомен за провал.

Отвратен, замаян, богът продължи напред през отломките, провря се с усилие, докато не излезе на чисто: стръмно наклонено пространство, създадено от частично срутена вътрешна стена. Сини тесери, изрисували гладко море, но парчетата тук-там се бяха изронили и се виждаше сивата варова подложка, още съхранила по себе си отпечатъците от малките рязани стъклени плочки. В това тясно пространство Блудния се сви и си пое дъх. Времето не разказваше красиви приказки. Не, времето носеше безмълвното си послание за развала с неумолима монотонност.

„В името на Бездната, каква съкрушителна тежест!“

Вдиша дълбоко спарения мъртъв въздух. После — още веднъж.

И долови, някъде отблизо, смътния шепот на сила. Утаечна, толкова нищожна, че почти нищо не значеща, и все пак накара сърцето му да се разтупка. Светостта се бе съхранила. Никакво оскверняване. Което правеше целта му много по-лесна. Облекчен от мисълта, че ще приключи бързо с това отвратително място, Блудния се запъти към източника на тази сила.

Олтарът се намираше под грамада от отломки, натрошеният варовик беше така здраво отъпкан, че трябваше да е дошъл от срутил се таван, огромната тежест се беше стоварила достатъчно силно, за да разбие камъните на пода под набраздения блок на свещения камък. „Толкова по-добре. И… да, сух като кост.“ Можеше да измърмори хиляда подтика в тази обкръжаваща го матрица. Десет хиляди.

Блудния се приближи и опря длан на олтара. Не можеше да усети тези бразди, не можеше да почувства проядения от водата базалт, не можеше да долови дълбоко врязаните жлебове, през които бе текла някога живата кръв на солени потоци, изпълнили вадичките. „Ах, как жадни бяхме в онези дни, нали?“

Разбуди собствената си сила — толкова, колкото бе готова да му даде, но за тази задача беше повече от достатъчно.

И започна да заплита своя ритуал.

Адвокат Слийм беше висок и слаб. Повечето от челото му и надолу по лявата буза, чак до очертанието на челюстта, бе покрито с кожен балсам, напукан на люспи, които напомняха за корема на новоизлюпено крокодилче. Имаше лечебни мазила, които можеха да изцерят заболяването му, но беше ясно, че легендарният адвокат на ледерийския закон всъщност култивира тази рептилна дерматоза, която така добре допълваше както репутацията му, така и студените му безжизнени очи.

Сега той стоеше в кабинета на Бъг, изгърбил рамене сякаш за да се направи на още по-тесен, а високата яка на тъмнозеленото му наметало стърчеше като змийска качулка зад плешивата му пипонеста глава. Погледът му, отправен към Бъг, беше вял и безжизнен.

— Правилно ли ви чух? — попита адвокатът с глас, в който вложи много усилие да прозвучи като съсък, но който вместо това излезе непохватен и колеблив. Ефектът, осъзна с леко изумление Бъг, напълно съответстваше на представата му за думи, излезли от лишена от устни змийска паст. Макар че, добави той наум, едва ли можеше да се очаква, че конкретния въпрос ще го изрече змия. „Змиите не молят за разяснение.“

„Нали?“

— Изражението ви е изключително странно — заяви след малко Слийм. — Моята неспособност да разбера ли ви обърка, господин Бъг?

— Вие наистина ли не ме разбрахте?

— Точно затова помолих за повторение.

— Аха. А какво мислите, че сте чули?

Очите примигаха.

— Наистина ли изрекохме всички тези думи, за да се върнем на първоначалния ми въпрос?

— Приканвам ви да използвате повечко, Слийм.

— Вместо просто да се повторите.

— Мразя да се повтарям.

Адвокат Слийм, знаеше Бъг, не понасяше дискомбобулация3, въпреки че най-вероятно това дори не беше дума.

— Господин Бъг, както знаете, не понасям дискомбобулация.

— О, съжалявам.

— И би трябвало, тъй като взимам такса на дума.

— И на двамата ли, или само вашите?

— Малко е късно да питате вече за това, нали? — Сгънатите ръце на Слийм направиха нещо усукано и някак смътно неприлично. — Вие току-що ми поръчахте, ако съм ви разбрал правилно — и ме поправете, ако съм в грешка — и тъй, вие ми поръчахте да се обърна към вашия финансист и да го помоля за поредния заем с изразеното намерение да го използвате, за да изплатите част от лихвата по предишния заем, който, ако си спомням точно, а си спомням, беше предназначен да покрие част от лихвата по друг заем, което ме кара да се чудя, след като не съм единственият ви адвокат, колко точно заеми сте уговорили, за да изплатите лихвата на още други заеми?

— Е, виж това беше скъпо.

— Ставам многословен, когато се изнервя, господин Бъг.

— Работата с вас излиза по-скъпа, когато сте изнервен? Слийм, това наистина беше доста умно.

— По-скъп ставам, да. Сега ще отговорите ли на въпроса ми?

— Щом настоявате. Има може би около четиридесет по-сериозни заема, предназначени да покрият плащания по лихви на още други заеми.

Адвокатът облиза оправдано пресъхналите си устни.

— Доброто възпитание и уважение, господин Бъг — и, както вече разбирам, някои погрешни представи за вашата платежоспособност — ме подтикнаха да се въздържа да поискам заплащане в аванс — в смисъл, за услугите ми, които бяха значителни. Макар и не толкова значителни пропорционално, колкото бях склонен да вярвам.

— Не помня да съм ви навеждал на подобни предположения, Слийм.

— Разбира се, че не сте. Нали са предположения.

— Като адвокат, от вас, струва ми се, трябва да се очакват колкото може по-малко предположения. За каквото и да било.

— Позволете ми да бъда груб, господин Бъг. Къде в тази ваша финансова схема са парите, които дължите на мен?

— Никъде засега, Слийм. Може би трябва да уредим още един заем.

— Това е крайно смущаващо.

— Сигурен съм, че е така, но как според вас се чувствам аз?

— Въздържам се да си задам този въпрос, защото се опасявам, че отговорът ще е нещо като: „Чувства се чудесно.“ Не, ако се вкопча с голяма вяра тъкмо в онези предположения, за които говорихме преди малко, сега би трябвало да настоя този ваш следващ заем да е посветен изключително на изплащането на моите хонорари. Независимо от лъжите, които ще поднеса на вашия финансист. Което, уви, ни връща на първоначалното ми твърдение, изречено с тон на отчаяно неверие. Виждате ли, това, което ме доведе тук, е настоящото състояние на паника сред вашите кредитори, защото те стигнаха до такова ниво на тормоз спрямо кантората ми във връзка с вас, господин Бъг, че нараснаха до абсурдни пропорции. Дотам, че ми се наложи да си наема охранители — за ваша сметка. Поради което си позволявам да ви попитам: колко точно пари имате на разположение.

— В момента?

— Да.

Бъг извади опърпаната си кожена кесийка, отвори я и надникна вътре.

— Два дока.

— Разбирам. Преувеличавате, разбира се.

— Е, отрязах една стружка да платя за подстрижка.

— Вие нямате коса.

— Точно затова беше само стружка. Космите в носа. Космите в ушите, подрязване на миглите. Важно е да се поддържаш представителен.

— На своето Удавяне?

Бъг се засмя.

— Виж, това би било забавно. — После отново стана сериозен и се наведе над писалището. — Не мислите, че ще се стигне до това, разбира се. Като ваш клиент, очаквам най-усърдна защита на делото ми.

— Като ваш адвокат, господин Бъг, ще съм първият на опашката, който иска кръвта ви.

— О, това не е много лоялно от ваша страна.

— Не сте платили за лоялността ми.

— Но лоялността не е нещо, за което се плаща, адвокат Слийм.

— Ако не се бях заблудил по отношение на вашата вече очебийна некомпетентност, господин Бъг, изобщо нямаше да се съглася да ви представлявам по какъвто и да било въпрос.

Бъг се отпусна в стола си.

— Това е безсмислено. Както е изтъквал Техол Бедикт по безброй поводи, заблужденията са в самата сърцевина на нашата икономическа система. Договорът като етическа добродетел. Късчета иначе безполезен метал — освен за украса — като богатство. Робството като свобода. Дългът като собственост. И прочие.

— А, но така описаните заблуждения са съществени за моето благополучие, господин Бъг. Без тях моята професия не би съществувала. Цялата цивилизация по същество е сума от договори. Ами че дори самото естество на обществото се основава на взаимно договорени мерки за стойност. — Замълча и бавно поклати глава — смущаващо змийско движение. — Защо ли изобщо обсъждам това с вас? Вие очевидно сте безумен и безумието ви скоро ще предизвика лавина от финансови сривове.

— Не разбирам защо, господин Слийм. Освен, разбира се, ако вярата ви в идеята за обществен договор не е нищо повече от циничен егоизъм.

— Разбира се, че е, глупак такъв!

Дотук с неловкото съскане.

Пръстите на Слийм се загърчиха като дъждовни червеи.

— Без цинизъм — продължи той със сподавен глас — човек се превръща в жертва на системата вместо в неин господар, а аз съм твърде умен, за да бъда жертва!

— Което трябва да доказвате непрекъснато с измерване на богатството си, с удобствата на живота ви, с необходимия контраст спрямо жертвите — контраст, с който трябва да се обграждате всеки миг, изразен в материалните ви излишества.

— Твърде многословно, господин Бъг. Самодоволна показност е достатъчно.

— Краткост от вас, адвокат Слийм?

— Получавате това, за което плащате.

— По тази логика се изненадвам, че изобщо казвате нещо — отбеляза Бъг.

— Следващото е даром от мен. Ще се заема незабавно да уведомя вашите кредитори, че всъщност сте разорен, и на свой ред ще предложа услугите си в разгарящия се бяс за материалните ви авоари.

— Щедро от ваша страна.

Устните на Слийм изчезнаха в костелива гримаса. Едното око затрепери. Пръстите му бяха станали бели като смърт.

— Междувременно ще взема онези два дока.

— Не точно два.

— Все едно.

— Но ще ви дължа липсващата стружка.

— Бъдете сигурен, че ще си я потърся един ден.

— Добре. — Бъг бръкна в кесийката и извади двете монети. — Това е заем, нали?

— Срещу моите такси?

— Естествено.

— Усещам, че вече не играете играта, господин Бъг.

— И коя ще да е тази игра?

— Тази, в която печелещите печелят, а губещите губят.

— О, онази игра. Не, предполагам, че не. Ако приемем, че изобщо съм я играл, разбира се.

— Обзе ме внезапно подозрение — тази много реална истина зад всичките слухове за предстоящ пазарен срив — всичко това е ваше дело, нали?

— Едва ли. Безброй печеливши скочиха вътре, уверявам ви. Вярвайки, естествено, че накрая ще спечелят. Така действат тези неща. Докато престанат да действат. — Бъг щракна с пръсти. — Пуф!

— Без тези договори ще има хаос, господин Бъг.

— Искате да кажете, че печелещите ще изпаднат в паника, а губещите на свой ред ще затънат в собствения си разгарящ се бяс. Да. Хаос.

— Вие наистина сте луд.

— Не, просто уморен. Вглеждал съм се в очите на твърде много губещи, Слийм. Твърде много.

— И отговорът ви е да направите всички ни губещи? Но няма да постигнете това, знаете ли. Трябва да го знаете, Бъг. Няма. Вместо това мутрите ще се изкатерят на върха на всяка купчина и вместо дълг ще получите истинско робство; вместо договори ще получите тирания.

— Всички маски свалени, да.

— Къде е добродетелта в това?

Древният бог сви рамене.

— Опасностите от необузданата експанзия, адвокат Слийм, се виждат в оставащите по пътя й прах и пепелища. Допускате безсмъртието на вида, защото това устройва играта. Всяка игра. Но това допускане няма да ви спаси накрая. Не, всъщност то вероятно ще ви убие. Точно това самообслужващо ви благочестиво арогантно допускане.

— Каза вгорченият старец.

— Представа си нямате.

— Жалко, че не си взех нож. Защото щях да ви убия, тук и веднага.

— Да. Играта винаги свършва в някой момент, нали?

— И вие смеете да ме наричате „циник“?

— Вашият цинизъм е в съзнателното насилие спрямо други, за да утвърдите превъзходството си над тях. Моят цинизъм е към упоритата слепота на човечеството спрямо собственото си унищожение.

— Без тази упорита слепота няма нищо освен отчаяние.

— О, аз не съм толкова циничен. Всъщност изобщо не съм съгласен с това. Може би когато упоритата слепота измине неизбежния си курс, ще се породи упорита мъдрост, проникновението да виждаш нещата такива, каквито са.

— Нещата? За кои неща намекваш, старче?

— Ами, това, че всичко с истинска стойност е всъщност гратис.

Слийм пусна монетите в издутата си кесия и тръгна към вратата.

— Доста странен възглед. Уви, няма да ви пожелая лек ден.

— Не си прави труда.

При резкия тон му Слийм се обърна. Веждите му се вдигнаха от любопитство.

Бъг се усмихна.

— Чувството няма да излезе гратис, нали?

— Да, няма.

Щом жалкият адвокат си отиде, Бъг се надигна. „Е, започна се. Почти до деня, в който Техол предрече, че ще започне. Странен човек. И може би точно в това се крие някаква надежда за човечеството. Всички тези неща, които не може да се измерят, не може да се оценят количествено по никакъв начин.“

„Може би.“

Трябваше да изчезва веднага. За да не го разкъсат убийствени адвокати, за кредиторите да не говорим. А това щеше да е крайно неприятно преживяване за Бъг. Но най-напред трябваше да предупреди Техол.

Древният бог се озърна из кабинета си с нещо като съжаление поради привързаност, носталгия почти. Беше забавна в края на краищата. Тази игра. Като повечето игри. Зачуди се защо ли Техол се беше спрял първия път. Но не, може би изобщо не беше озадачаващо. Изправяш се пред жестока истина — пред която и да е жестока истина — и е разбираемо да отстъпиш.

„Както каза Слийм, никаква стойност няма в отчаянието.“

„Но твърде много отчаяние в стойността, когато илюзията се разкрие. Ах, наистина съм уморен.“

И напусна кабинета си, в който никога повече нямаше да се върне.

— Как е възможно да са останали само четири кокошки? Да, Ублала Пунг, точно теб гледам.

— В името на Блудния — въздъхна Джанат, — остави на мира горкия човек. Какво очакваше да се случи, Техол? Те са кокошки, които вече не снасят яйца, мършави са, сухи и безполезни като почтени учени в старото ми училище. Това, което направи Ублала, е всъщност акт на дълбока смелост.

— Да ми изяде кокошките? Сурови?

— Поне им оскуба перата.

— Умрели ли бяха в този момент?

— Хайде да не обсъждаме точно тези подробности, Техол. На всеки му е позволена по някоя грешчица.

— Горките ми галеничета — проплака Техол и погледна накриво натъпканата възглавница на Ублала Пунг в единия край на рогозката, служеща за постеля на тартенала.

— Не бяха галеничета.

Той изгледа с присвити очи бившата си учителка.

— Май си спомням как надълго и широко ни говореше за ужасите на прагматизма, през цялата история. Но какво чувам сега от тебе, Джанат? „Не бяха галеничета.“ Декларативно твърдение, изречено с най-прагматичен тон. Сякаш със самите думи можеш да пречистиш онова, което трябва да е било акт на брутално птицеубийство.

— Ублала Пунг има повече стомаси от теб и мен взети заедно. Те трябва да се пълнят, Техол.

— О? — Той сложи ръце на бедрата си — всъщност за да се увери, че иглата държи одеялото на мястото му, жегнат от спомена за онова най-публично излагане преди седмица. — О? — отново попита Техол и добави: — И какво, казано точно и прагматично, не й беше наред на моята прословута Зърниста супа?

— Беше зърниста.

— С намек за най-дискретен букет от аромати, който може да се култивира само в грижливо събрана подова смет, особено от под, по който са цвъкали гладни кокошки.

Тя го зяпна.

— Не говориш сериозно, нали? Наистина ли беше пясък от пода? Този под?

— Това едва ли е повод за такова стъписано изражение, Джанат. Разбира се — подхвърли той безцеремонно и отиде до оцапаната с кръв възглавница, — творческата кулинария налага определена деликатност на небцето, култура на възприятие… — Изрита възглавницата и тя изкудкудяка.

Техол се обърна рязко и изгледа с гняв Ублала Пунг, който седеше подпрял гръб на стената и с наведена глава.

— Пазех си една за после — изломоти гигантът.

— Оскубана или неоскубана?

— Ами, вътре е да й е топло.

Техол отново погледна Джанат и възкликна:

— Виждаш ли? Виждаш ли, Джанат? Видя ли най-после?

— Какво да видя?

— Убийствения склон на прагматизма, драга ми госпожо учителко. Самото доказателство за вашите аргументи преди толкова години. Историята на безчувствените рационализирания на Ублала Пунг — стига човек да може да нарече нещо, ставащо в този череп, рационално — които водят — и, смея да добавя, и неизброими, нищо не подозиращи кокошки — до неизбежната, нечувана крайност на… на окаяна голота в една възглавница!

Тя вдигна вежди.

— Хм, онази сцена миналата седмица наистина те е уязвила, нали?

— Не ставай глупава, Джанат.

Ублала беше изплезил език — огромно пъпчиво парче месо — и се опитваше да го огледа, очите му се кръстосваха от усилие.

— Сега пък какво правиш? — попита ядосано Техол.

Езикът се прибра и Ублала примига няколко пъти да си оправи очите.

— Поряза ме един клюн.

— Ял си им клюновете?

— По е лесно да почнеш от главата. Не се мятат толкова без глави.

— Нима?

Ублала Пунг кимна.

— И предполагам, че смяташ това за милостиво?

— Какво?

— Не, разбира се — сопна се Техол. — Просто е прагматично: „О, мен ме ядат. Но всичко е наред. Нямам глава!“

Ублала го изгледа намръщено.

— Никой не те яде, Техол. И главата ти си е още на мястото — виждам я.

— Говорех за кокошките.

— Но те не говорят ледерийски.

— Няма да ми ядеш последните кокошки.

— А тази във възглавницата, Техол? Искаш ли си я? Перата й може да порастат отново, макар че може да хване настинка или нещо такова. Мога да ти я върна, ако искаш.

— Щедро от твоя страна, Ублала, но не. Отърви я от мизерията, но внимавай с клюна. Междувременно обаче трябва да се организираш — трябваше да напуснеш преди няколко дни в края на краищата, нали?

— Не искам да ида на островите — отвърна Ублала и задраска смутено с олющен нокът по пръстта на пода. — Обадих се. Това е достатъчно, нали? Обадих се.

Техол сви рамене.

— Щом е достатъчно, така да е. Нали, Джанат? Ама разбира се, стой си с нас, само че сега ще трябва да идеш да намериш храна. За всички ни. Ловна експедиция, и няма да е лесно, Ублала. Изобщо няма да е лесно. По реката не е идвал кораб с продоволствие вече от няколко дни и хората са започнали да трупат запаси все едно, че предстои някакво ужасно бедствие. Тъй че, както казах, Ублала, няма да е лесно. И колкото и да ми е неприятно да го призная, има хора, които не мислят, че можеш да успееш.

Ублала Пунг вдигна рязко глава, с пламък в очите.

— Кой? Кой?

Четирите кокошки спряха да щъкат и кривнаха глави в унисон.

— По-добре да не казвам — каза Техол. — Все едно, трябва ни храна.

Тартеналът вече се беше изправил, главата му изпращя в тавана, преди той да заеме обичайната си изгърбена поза вътре. Прах от вар се посипа по косата му, понесе се надолу и поръси пода. Кокошките заподскачаха и се струпаха около краката му.

— Ако се провалиш, ще трябва да почнем да ядем, ъъ, вар.

— Варта е отровна — изтъкна Джанат.

— А кокошата тор не е ли? Да не би да чух, че се оплакваш, след като ми изсърба супата?

— Изобщо не я изсърбах, плюех я обратно.

— Мога да го направя — заяви Ублала, стиснал юмруци. — Мога да ни донеса храна. Ще ви покажа. — Измъкна се през рамката на вратата и изчезна.

— Как го направи това, Техол?

— Няма да си го приписвам. Шурк Елале се оправя така с него. Ублала Пунг гори от желание да покаже какво може.

— Залагаш на ниската му самопреценка, имаш предвид.

— Доста лицемерно от устата на учител, нали?

— Оо, всичките стари рани още те сърбят, а?

— Остави ги старите рани, Джанат. Трябва да напуснеш.

— Какво? Да не би да има слухове, че съм некадърна или нещо такова?

— Сериозно говоря. Всеки момент може да ни сполети неприятност. Тук.

— И къде се очаква да отида?

— Трябва да се свържеш с някой, останал от учените ти приятели — намери някой, на когото можеш да се довериш…

— Техол Бедикт, я остави това. Никакви приятели нямам между бившите си колеги и определено никой, на когото мога да разчитам. Явно нищо не знаеш за професията ми. Ние трошим клюнове между зъбите си като стой та гледай. Все едно, за каква неприятност говориш? Този твой икономически саботаж ли?

— Бъг определено трябва да се научи да мълчи.

Тя го гледаше по най-смущаващия си начин.

— Знаеш ли, Техол Бедикт, изобщо не бях си представяла, че си агент на злото.

Техол приглади косата си и се изпъчи.

— Много впечатляващо, но не съм убедена. Защо го правиш всичко това? Някаква рана ли има от миналото, която надмогва всички други? Някаква ужасна нужда за мъст в отговор на някоя убийствена травма от младостта ти? Не, наистина съм любопитна.

— Идеята беше на Бъг, разбира се.

Тя поклати глава.

— Пробвай отново.

— Има всякакви видове зло, Джанат.

— Да, но твоето ще доведе до кръвопролитие. Много голямо.

— Има ли разлика между пролята кръв и кръв, изстисквана бавно и мъчително в хода на един съкратен от стрес, мизерия, болка и отчаяние живот — и всичко в името на някакъв аморфен бог, когото никой не смее да нарече свят? Докато превиват коляно и повтарят литанията за свят дълг?

— Леле, леле. Е, добре, това е интересен въпрос. Има ли разлика? Може би не, може би е само въпрос на степенуване. Но това едва ли те прави по-извисен морално, нали?

— Никога не съм претендирал за морална извисеност — отвърна Техол, — което само по себе си ме различава от моя враг.

— Да, това го разбирам. И, естествено, си готов да унищожиш този враг със собствените му инструменти, като използваш собственото му свето писание; накратко, използваш го, за да се самоубие. Ти си в самия край на склона, на който се е курдисал твоят враг. Или може би трябва да кажа „вкопчил“. Виж, това, че си подъл, не ме изненадва, Техол. Отдавна забелязах тази черта у теб. И все пак, тази кръвожадност? Това все още не мога да го разбера.

— Може би има нещо общо с уроците по прагматизъм.

— О, не смей да се оправдаваш с мен! Истинският прагматизъм в този случай щеше да те доведе до огромно богатство и неговата награда, леността, до най-пълното експлоатиране на системата. Съвършеният паразит — проклети да са всички онези отдолу, безимотните и безмозъчните, отритнатите нещастници, клечащи на всеки ъгъл. Ти определено притежаваш необходимия талант и гений и всъщност, ако сега беше най-богатият гражданин на тази империя, ако живееше в някое огромно имение, обкръжен от цяла армия телохранители и с петдесет конкубинки в конюшните ти, нямаше ни най-малко да съм изненадана.

— Не изненадана — отвърна Техол, — но може би разочарована все пак?

Тя прехапа устни и извърна очи.

— Е, това е друга тема, Техол Бедикт. Не я обсъждаме тук.

— Щом казваш, Джанат. Все едно, истината е, че аз съм най-богатият гражданин в тази империя. Благодарение на Бъг, разбира се, моя верен слуга.

— И въпреки това живееш в бордей.

— Не одобряваш жилището ми? Ти, гостенката, която не плаща! Дълбоко съм наранен, Джанат.

— Не, не си.

— Добре де, кокошките са и след като те не говорят ледерийски…

— Най-богатият гражданин или не, Техол Бедикт, твоята цел не е показното парадиране с това богатство, нито пълното експлоатиране на властта, която то ти носи. Не, твоето намерение е да срутиш фундаменталната икономическа структура на тази империя. И аз все още не мога да проумея защо.

Техол сви рамене.

— Властта винаги се самоунищожава накрая, Джанат. Би ли оспорвала това твърдение?

— Не. Значи искаш да ми кажеш, че всичко това е упражняване във власт? Упражняване, стигащо до урок, който никой не би могъл да проумее? Метафора, превърната в реалност?

— Но, Джанат, като казах власт, която се самоунищожава, изобщо не говорех метафорично. Имах го предвид буквално. И тъй, колко поколения Длъжници трябва да страдат — докато съблазните на цивилизацията се плодят и размножават от всички страни, с непрекъснато увеличаваща се пропорция на материални боклуци извън финансовите им възможности? Колко, преди всички заедно да спрем и да кажем: „Вай! Стига вече! Стига страдание, моля! Стига глад, стига война, стига неравенство!“ Ами, доколкото аз мога да разбера, поколенията никога не стигат. Ние просто продължаваме да дращим, все напред и напред, да поглъщаме всичко, до което се доберем, включително и собствения ни вид, все едно че това не е нищо повече от неопровержимото изразяване на някакъв естествен закон, и като такова не е предмет на никакъв морален контекст, на никакви етични задръжки — въпреки всички повсеместни и лицемерни свръхбъбриви свръхапели на онези със свръхвеликите възгледи.

— Твърде много емоция в изразяването, Техол Бедикт. Свалям оценката.

— Връщане към сухия хумор ли, Джанат?

— Оф. Добре, започвам да схващам мотивите ти. Искаш да предизвикаш хаос и смърт за доброто на всички.

— Ако бях от самоокайващия се тип, може би щях да захленча, че никой дори не ми благодари.

— Значи приемаш отговорността за последствията.

— Все някой трябва да го направи.

Тя помълча десетина мига и Техол видя как очите й — красиви очи, наистина — бавно се разшириха.

— Ти си метафората, превърната в реалност.

Техол се усмихна.

— Не ме ли харесваш? Но това е нелогично! Как може да не съм приятен? Възхитителен даже? Превърнал съм се в олицетворение на триумфалното користолюбие, в самата икона на този велик безименен бог! И ако не правя нищо с цялото си това огромно богатство, ами, спечелил съм си това право. Според всички правила, прогласени в свещената литания, спечелил съм си го!

— Но къде е добродетелта в унищожаването на цялото това богатство? В унищожаването на самата система, с чиято помощ си го създал преди всичко?

— Джанат, къде е добродетелта в каквото и да е от това? Притежаването добродетел ли е? Да работиш цял живот за някой богат жабок добродетел ли е? Лоялната служба в някоя търговска къща добродетел ли е? Лоялна към какво? Към кого? О, хайде да им платим за тази лоялност със стотина дока на седмица? Като за всяка друга услуга? Но в такъв случай коя версия е по-вярна — добродетелта на егоистичното користолюбие или лоялността към нечий работодател? Нима не са търговците на върха на своите богатства безскрупулни главорези, както подобава на привилегиите, които уж са си спечелили? И ако за тях е съвсем нормално, защо да не е същото и за най-нископоставения работник в къщата им? Къде е добродетелта в тези две системи от правила, които са в противоречие една спрямо друга? И защо тези красиви думи като „морално“ и „етично“ са първите, избълвани от устите на онези, които са изгубили представа и за двете в катеренето си към върха? Откога етиката и моралът са се превърнали в оръжия за подчинение?

Беше го зяпнала, с неразгадаемо изражение.

Техол помисли да вдигне ръце, за да подсили ефекта от тирадата си, но вместо това само сви рамене.

— И все пак сърцето ми се разбива заради една гола кокошка.

— Сигурна съм в това — прошепна тя.

— Трябваше да си идеш — каза Техол.

— Какво?

В уличката затупкаха ботуши, втурнали се към входа. Паянтовата врата от летви, скована наскоро от Бъг заради свяна на Джанат, се отметна. Нахлуха въоръжени мъже.

Джанат тихо проплака.

Танал Ятванар зяпна невярващо. Стражите му нахлуваха покрай него, докато не се принуди да изпъне ръце настрани, за да спре другите, напиращи да влязат в тази нелепа стая с кудкудякащи уплашени кокошки и двама стъписани граждани.

Е, тя поне беше стъписана. Мъжът, който трябваше да е мизерникът Техол Бедикт, просто гледаше, нелеп в закопчаното си с игла одеяло. Погледът на Танал се спря на Джанат и той се усмихна.

— Доста неочаквано.

— Аз… ви познавам, нали?

Техол попита с много спокоен тон:

— Какво обичате?

Объркан от въпроса на Джанат, Танал в първия миг не схвана думите на Техол. След това изсумтя презрително:

— Тук съм, за да арестувам слугата ви. Някой си Бъг.

— О, виж ти. Не готви чак толкова лошо.

— Както се оказва, изглежда, съм се натъкнал на още едно престъпление в ход.

Техол въздъхна, след това се наведе, вдигна една възглавница, бръкна в нея и извади кокошката. Повечето оскубана, само няколко туфи бяха останали тук-там. Птицата се опита да размаха вяло розовите си криле и главата й заклюма на мършавата шия. Техол я протегна на Танал.

— Ами, вземете я. Бездруго не очаквахме откуп.

Един от стражите зад Танал се изсмя сподавено.

Танал се намръщи и си напомни да открие кой е. Седмица дисциплинарен наряд щеше да послужи за предупреждение, че подобен непрофесионализъм струва скъпо в присъствието на Танал Ятванар.

— Двамата сте арестувани. Джанат затова, че е избягала от ареста на Патриотистите. А Техол Бедикт затова, че е приютил въпросната бегълка.

— Значи, ако си направите труда да проверите в Съдебния архив — каза Техол, — ще намерите официалната оправдателна присъда, дадена на лицето Джанат Ейнар, в отсъствие. Оправданието, което издавате винаги, когато някой напълно и обикновено перманентно е изчезнал. Така че учената дама тук е под пълно оправдание, което на свой ред означава, че аз не приютявам беглец. Колкото до Бъг, ами, в случай, че го откриете, кажете му, че е уволнен. Няма да търпя престъпници в дома си. И като стана дума за това, благоволете да напуснете веднага.

„О, не, тя няма да ми се измъкне за втори път.“

— Ако въпросната оправдателна присъда съществува — отвърна Танал на Техол Бедикт, — тогава, разбира се, и двамата ще бъдете освободени, с извинения. Засега обаче сте под арест. — Махна на един от стражите си. — Сложи им белезниците.

— Слушам, сър.

Бъг зави към тясната задна уличка и я завари блокирана от току-що убито теле с кръстосани крака, белият му език се люшкаше; Ублала Пунг — беше стегнал с една ръка прекършения врат на животното — пуфтеше и дърпаше с почервеняло лице, с посинели и издути жили на слепоочията. Странният множествен туптеж на сърцата му видимо пулсираше от двете страни на дебелия тартеналски врат.

Дребните му очички светнаха, щом видя Бъг.

— О, добре. Помогни.

— Къде го намери това? Все едно. Изобщо няма да мине през вратата, Ублала. Ще трябва да го разсечеш тук, навън.

— О. — Гигантът махна с ръка. — Все забравям разни неща.

— Техол вкъщи ли си е?

— Не. Никой не е.

— Дори и Джанат?

Тартеналът поклати глава и изгледа накриво телето, което вече се бе заклещило във входа на уличката.

— Ще трябва да му откъсна краката — каза той. — О, кокошките са си вкъщи, Бъг.

Бъг все повече се беше изнервял с всяка стъпка, приближаваща го до дома им, и сега разбра защо. Но трябваше да е не само изнервен. Трябваше да е разбрал. „Умът ми… разсеян съм. Далечни поклонници, нещо по-близко…“

Прекатери през телето, промуши се покрай Ублала Пунг — той беше толкова плувнал в пот, че направо се хлъзна по него — и забърза към входа.

Вратата беше разбита. Вътре четири кокошки маршируваха по пода като войници без цел. Възглавницата на Ублала Пунг се опитваше да прави същото.

„Мамка му. Хванали са ги.“

Щеше да има сцена в щаба на Патриотистите. Не можеше да се избегне. Пълно унищожение, развихреният гняв на Древен бог — о, твърде преждевременно беше. Твърде много глави щяха да се надигнат, очи да се присвият, глад да бликне като сок под езика. „Само стой на мястото си. Стой където си, Икариум. Крадецо на живот. Не посягай към меча си, не оставяй веждите ти да се свъсят. Бразди на ярост да не загрозят нечовешкото ти лице. Стой, Икариум!“

Влезе в стаята и намери една голяма торба.

Ублала Пунг изпълни рамката на вратата.

— Какво става?

Бъг бе започнал да хвърля малкото им вещи в торбата.

— Бъг?

Той спипа една кокошка за врата и я натика вътре, после друга.

— Бъг?

Движещата се възглавница беше последна. Бъг завърза торбата и я връчи на Ублала Пунг.

— Намери си друго място за скривалище. Дръж, всичко е твое…

— Ами кравата?

— Теле.

— Опитах, но се запречи.

— Ублала… добре, стой си тук тогава, но да знаеш, че си сам. Разбрано?

— Къде отиваш? Къде са всички?

Ако Бъг му беше казал, с ясни думи, та Ублала Пунг да разбере, всичко можеше да се развие съвсем различно. Древният бог щеше да се връща към този момент, над всички други, през дългото време на размисли, което последва. Ако беше казал истината…

— Просто са си отишли, приятелю, и никой от нас няма да се върне. За много дълго. Може би завинаги. Грижи се за себе си, Ублала Пунг, и внимавай с новия си бог — той е много повече от това, което изглежда.

След тези думи Бъг излезе, отново се прекатери през трупа… и спря.

Щяха да го търсят. По улиците. Желаеше ли битка в бяг? Не, само един прост удар, една сцена на развихрена мощ, от която тела на Патриотисти да се разхвърчат из въздуха. Бързо и край. „Преди да съм разбудил цялата проклета зверилница.“

„Не, сега трябва да се движа невидим.“

„И бързо.“

Древният бог съживи малко от силата си, достатъчно сила, за да се впие в материалното му същество, да го разпадне. Вече безтелесен, се плъзна надолу през каменния паваж, в жилите просмукала се вода, замрежили целия град.

Да, много по-бързо бе тук, движението бързо като мисъл…

Спъна се в примката, преди да си е дал сметка, че нещо го тегли извън курса — привличаше го като късче метал към магнит. Дърпаше го, все по-силно, а след това като във въртоп, надолу към каменен блок, заровен дълбоко в мрака. Камък на сила — сила на самия Маел — проклет олтар!

Изпиваше го жадно, оковаваше го така, както искаха да направят всички олтари с избраните си богове. Нищо общо със злонамерен разум, разбира се, просто определена склонност на структурата. Мирис на древна кръв, просмукала се частица по частица в кристалната плетеница на камъка.

Маел се съпротивляваше, нададе рев, от който основите на Ледерас потръпнаха, докато се мъчеше да възвърне физическата си форма, да съсредоточи силата си…

И така изщрака капанът — от самия акт на възвръщане на тялото му. Олтарът, заровен под отломките, скърцащата и местеща се зидария, хиляди нищожни намествания, които затиснаха под тежестта си Маел — той не можеше да се движи, не можеше вече дори да извика.

„Блуден! Кучи сине!“

„Защо?“

„Защо ми направи това?“

Но Блудния никога не бе показвал особен интерес да се задържа над триумфите си. Блудния изобщо не беше наблизо. А и да беше, нямаше да отвърне.

Един играч беше изваден от играта.

Но играта продължаваше.

В тронната зала на Вечния домицил Рулад Сенгар, Императорът на хилядата смърти, седеше сам, с меч в едната ръка. Седеше и се взираше в нищото на мигащата светлина на факлите.

В ума му имаше друга тронна зала и там той не беше сам. Братята му стояха пред него; а зад тях баща му Томад и майка му, Урут. В сенките покрай стените стояха Удинаас, Нисал и жената, която Рулад нямаше да назове и която някога беше жената на Феар. А близо до заключените врати още една фигура, твърде скрита в тъмното, за да я различи. Много скрита.

Бинадас наведе глава и каза:

— Провалих се, императоре. Провалих се, братко. — Посочи надолу и Рулад видя копието, пронизало гръдта на Бинадас. — Тоблакай, призрак от нашите древни войни след падането на Кечра. Нашите войни по море. Върна се, за да ме убие. Той е Карса Орлонг, Теблор, Тартено Тоблакай, Тартенал, Фенн — о, сега те имат много имена, да. Аз съм убит, братко, но не умрях за теб. — И Бинадас вдигна очи и се усмихна с усмивката на мъртвец. — Карса те чака. Чака те.

Феар направи стъпка напред и се поклони. Изправи се и прикова тежкия си поглед в Рулад — който се свиваше и трепереше в своя трон.

— Императоре. Братко. Ти не си детето, което отгледах. Не си детето, което научих. Ти ни предаде при Ледения стълб. Предаде ме, когато отне годеницата ми, моята любов, когато й направи дете и й причини такова отчаяние, че тя сложи край на живота си. — Докато говореше, жена му пристъпи напред и застана до него, ръцете им се сплетоха. Феар каза: — Сега стоя с Бащата Сянка, братко, и те чакам.

Рулад нададе вик — жалък, отчаян вопъл, който отекна в празната зала.

Трул, с побеляло теме на мястото на някогашната му коса, с очи на Остриган — празни, невидяни от никой друг Тайст Едур. Очи на самотник. Вдигна копието в ръцете си и Рулад видя червената лъскавина по дръжката, по широкия железен връх.

— Поведох воините в твоето име, братко, и сега всички те са мъртви. Всички мъртви. Върнах се при теб, братко, след като Феар и Бинадас не можаха. За да помоля за душата ти, старата ти душа, Рулад, за детето, брата, който беше някога. — Отпусна копието, подпря се на него. — Ти ме удави, окован за камък, а Рулад, когото търсех, се скри в тъмата на твоя ум. Но вече няма да се скрие.

От сумрака при вратите смътната фигура тръгна напред и от своя трон Рулад видя самия себе си. Млад, без оръжие, не пуснал кръв, кожата му без златните монети, кожата му — гладка и чиста.

— Ние стоим в реката на кръвта на Сенгар — каза Трул. — И те чакаме.

— Спрете! — изкрещя Рулад. — Спрете!

— Истината — заговори Удинаас, като се приближи, — е безпощадна. Господарю. Приятелю? — Робът се изсмя. — Никога не си ми бил приятел, Рулад. Ти държеше живота ми в ръцете си — в която и да е ръка, празната или тази с меча, все едно. Моят живот беше твой, а ти си мислеше, че съм отворил сърцето си за теб. Блудния да ме вземе, защо да правя това? Погледни лицето ми, Рулад. Това е лице на роб. Не по-запомнящо се от глинена маска. Тази плът по костите ми? От нея стават крайници, нищо повече от сечива. Държах ръцете си натопени в морето, Рулад, докато всякакво чувство си отиде. Целият живот, отиде си. От непокорната ми някога хватка. — Удинаас се усмихна. — А сега, Рулад Сенгар, кой е робът? Аз стоя в края на веригите. Само в единия край. Една двойка пранги. Тук, виждаш ли? Стоя и те чакам.

Нисал заговори, като се плъзна гола напред, движение като на змия под светлината на свещ.

— Аз те шпионирах, Рулад. Разкривах всяка твоя тайна и сега те са с мен, като семена в утробата ми, и скоро коремът ми ще се издуе и чудовищата ще се появят, едно след друго. Рожби на твоето семе, Рулад Сенгар. Изчадия, всички до едно. И ти си въобразяваше, че това е любов? Аз бях твоята курва. Монетата, която пускаше в ръката ми, изплащаше живота ми, но не беше достатъчно. Стоя там, където никога няма да ме намериш. Аз, Рулад, не те чакам.

И най-сетне, смълчани, баща му и майка му.

Спомни си кога за последен път ги беше видял, деня, в който ги беше пратил да живеят оковани в търбуха на този град. О, колко умно, нали?

Но няколко мига преди това един от стражите на канцлера бе помолил за аудиенция. За да съобщи за ужасно събитие. Гласът на ледериеца се бе разтреперил като зле настроена лира. Трагедия. Грешка при въртенето на тъмничарите, цяла седмица изтекла, без никой да слезе до килиите им. Без храна, но, уви, много вода.

Надигнала се от пода всъщност.

„Императоре. Намериха ги удавени. Килиите пълни до гърдите, ваше величество. Веригите им… недостатъчно дълги. Недостатъчно дълги. Дворецът плаче. Ридае дворецът. Цялата империя, ваше величество, е навела глава в скръб. Канцлер Трайбан Гнол е получил удар, ваше величество. На легло е и не може да дойде да засвидетелства скръбта си.“

Рулад можа само да зяпне отгоре разтреперания мъж. Да зяпне отгоре, да, с празния поглед на човек, познал смъртта многократно — познал я беше повече от всякакво чувство. И да слуша тези празни слова, тези подобаващи изрази на ужас и скръб.

А в ума на императора можаха да се появят само тези думи: „Аз ги пратих долу, за да се удавят.“

„Вдигащите се води, този топящ се, този потъващ дворец. Този Вечен домицил. Аз удавих баща си. Майка си.“ Виждаше в ума си килиите, черния порой, цепнатините в стените, в които се бяха вкопчвали с нокти в края на веригите. Виждаше го всичко.

И сега те стояха. Мълчаливи. Изгнила и подута от газове плът, локви тиня около белите им сбръчкани стъпала. Баща, чиито рамене Рулад беше яхал, беше врещял от смях, дете, покачило се на своя бог, докато той тичаше по пясъчната ивица с безгранична сила и мощ, с обещанието за сигурност като нежна целувка на детското чело.

Майка му… „Не, стига. Умирам и умирам. Повече смърти, да, отколкото някой би могъл да си въобрази. Умирам и умирам, и умирам.“

„Но къде е моят мир?“

„Виждаш ли какво ме чака? Виж ги!“

Рулад Сенгар, Императорът на хилядата смърти, седеше сам на своя трон и мечтаеше за мир. Но дори смъртта не можеше да предложи това.

В този момент един от братята му, Трул Сенгар, стоеше до Онрак — малките емлава се боричкаха в пръстта зад тях — и гледаше в почуда как Бен Адефон Делат, Върховен маг на Малазанската империя, гази през плитката река. Без да мисли за ледения студ на потока, от който можеше да изтръпне плътта, костите му, самите чувства в ума му — нищо не можеше да го отклони от това.

Щом видя самотната фигура, появила се от храстите на другия бряг, Бързия Бен спря. И след дълго мълчание се усмихна и отрони едва чуто нещо като:

— Къде другаде, ако не тук? Кой друг, ако не той? — След което, със смях, Върховният маг тръгна напред.

За да срещне стар приятел, който също газеше, без да спре, през тази широка река.

Друг малазанец.

Онрак отпусна ръка на рамото на Трул й рече:

— Много лесно се разплакваш, приятелю.

— Знам — въздъхна Трул. — Това е, защото… ами, защото си мечтая за такива неща. За себе си. Братята ми, семейството ми. Моите хора. Даровете на мира, Онрак — това е, което ме прекършва, отново и отново.

— Мисля, че избягваш една по-дълбока истина — каза Онрак.

— Нима?

— Да. Има и друго, нали? Не брат, не родственик, нито дори Тайст Едур. Някой, който предлага друг вид мир, за теб, нов вид. И това е, за което копнееш, и виждаш ехото му дори в тази среща на двама приятели, която гледаме сега… Плачеш, когато заговоря за моята древна любов. Плачеш, Трул Сенгар, защото не са отвърнали на твоята любов, а няма по-голяма болка от това.

— Моля те, приятелю. Стига. Виж. Чудя се какво ли си казват?

— Реката отнася думите им, както всички нас. — Ръката на Онрак стисна Трул за рамото. — Хайде, приятелю, разкажи ми за нея.

Трул Сенгар избърса очи и се усмихна.

— Имаше някога, да… Най-красивата жена…