Вихърът на Жътваря

7.

Атри-Преда Ян Товис, известна на своите войници с прозвището Здрач, стоеше до перилото и наблюдаваше отминаващия назад стръмен бряг на река Ледер. Чайки бяха накацали по вълничките в плитчините. Рибарски лодки се хлъзгаха сред тръстиките, рибари спираха, преди да хвърлят мрежите си, и поглеждаха разнебитената флота, която наближаваше пристанището. Птици бяха накацали по сивите от кал клюмнали след последното сезонно наводнение клони. Оттатък сухите дървета по крайбрежния път се виждаха ездачи — препускаха в галоп към града, за да докладват на всевъзможните служебни лица, макар Ян Товис да беше сигурна, че дворецът вече е уведомен, че първата от флотите подхожда, а другата е само на половин ден назад.

С радост щеше да стъпи отново на твърда земя с ботушите си. И да види непознати лица, а не тези уморени и омръзнали й зад нея и от двете й страни: бе ги опознала твърде добре и понякога, длъжна бе да го признае, ги беше презирала.

Последният океан, който бяха преплували, вече беше далече зад тях и от това тя изпитваше дълбоко облекчение. Светът се бе оказал… необятен. Дори древните карти, описали дългия маршрут на преселението от земята на Първата империя, разкриваха само малка част от огромното пространство на това смъртно селение. Мащабът ги караше да се чувстват нищожни, все едно големите им драми бяха без последствие, все едно истинският смисъл бе твърде тънко разстлан, твърде неуловим, за да го обхване един-единствен ум. А и за тези обречени пътешествия бе платена опустошителна дан. Десетки кораби изгубени, стотици войници и моряци мъртви — там, навън, имаше войнствени и твърде способни империи и народи, малко от които проявяваха неохота да подложат на изпитание храбростта и решимостта на чужди нашественици. Ако не бяха страховитите магии на едурите и новите кадри ледерийски магове, в дневниците щяха да са записани повече поражения, отколкото победи, и още по-малко войници и моряци щяха отново да видят родната си земя.

Ханради Халаг, Урут и Томад Сенгар щяха да донесат потресаващи вести на императора, вести достатъчни, за да омаловажат жалките им успехи, и Ян Товис беше благодарна, че няма да присъства на това заседание. Освен това имаше да се оправя с твърде много неща. Ледерийската морска пехота бе намаляла рязко — трябваше да бъдат уведомени семейства, да се разпределят пенсии за смърт, да се наложат глоби за изгубена екипировка и да се прехвърлят дългове на наследници и близки. Потискащ и уморителен труд. Тя вече копнееше за последния свитък, който ще подпише и подпечата.

Щом дърветата и храстите се смениха с рибарски съборетини, диги и кейове, а след това със защитените със стени имения на елита, тя се отдръпна от перилото и огледа палубата. Видя Таралак Вийд близо до кърмата и отиде при него.

— Вече сме близо. Ледерас е седалището на императора, най-големият и най-богат град на този континент. А вашият поборник все още не иска да излезе на палубата.

— Виждам мостове отпред — подхвърли варваринът.

— Да. Терасите. В града има канали. Казах ли ти за Удавянията?

Мъжът направи гримаса, обърна се отново и се изплю над перилото.

— Те умират без чест, а това ви забавлява. Това ли искаш да види Икариум, Здрач?

— Гневът ще му трябва — отвърна тя тихо.

Таралак Вийд докосна косата си с длани.

— Когато се събуди следващия път, въпросът с решимостта няма да означава нищо. Императорът ще бъде унищожен и вероятно повечето от този бляскав град с него. Ако решиш да гледаш, и ти ще умреш. Както и Томад Сенгар, и Ханради Халаг.

— Уви — отвърна тя, — няма да присъствам, за да видя сблъсъка. Задълженията ми ще ме отведат отново на север, при разлива Фент. — Погледна над рамото му. — Повече от месец път на кон, Таралак Вийд. Достатъчно далече ли ще е?

Той сви рамене.

— Не давам обещания.

— И още нещо — каза тя.

— Какво?

— Той ще се бие, нали?

— Не познаваш Икариум така, както го познавам аз. Той може и да си стои долу, но около него витае възбуда. Някакво очакване вече, различно от всичко, което съм виждал досега. Здрач, той вече е стигнал дотам, че приема проклятието си. Прегърнал го е всъщност. Точи меча си непрекъснато. Смазва тетивата на лъка си. Всяко утро оглежда бронята си за недостатъци. Няма повече въпроси към мен, а това е най-злокобното от всичко.

— Вече ни провали веднъж.

— Имаше… намеса. Това повече не трябва да се случва, освен ако не проявите абсолютно безхаберие.

След плавен завой на реката се откри самият Ледерас, разпрострял се нагоре и назад от северния бряг. Величествените мостове се извиваха в дъги над боядисаните в най-различни цветове сгради, над които се вдигаха бледи пушеци. Куполи и тераси, кули и платформи, с ръбове, замъглени от окъпания в злато дим. Имперските кейове бяха право напред, точно след поредната дига, и първите дромони на флотата вече прибираха весла и подхождаха към пристаните. Десетки хора се трупаха по крайбрежната улица, включително официалната делегация от Вечния домицил, с развети високо знамена и пряпорци. Ян Товис забеляза, че в нея няма едури.

Тихата узурпация на Трайбан Гнол като че ли бе почти приключила. Тя не се изненада. Канцлерът навярно бе започнал да осъществява плановете си много преди крал Езгара Дисканар да изтегли фаталният жребий в тронната зала. „За да осигуря плавен преход — така трябваше да се е оправдал. — Империята е по-голяма от своя владетел и в това е истинската лоялност на канцлера. Винаги и за вечни времена.“ Похвални чувства несъмнено, но истината изобщо не беше толкова ясна. Жаждата за власт беше буря, загърната в облаци, които скриваха всичко за всекиго, освен навярно за самия Трайбан Гнол, който бе в самия център на вихъра. Заблудата му, че държи нещата под свой контрол, никога не беше поставяна на изпитание, но Ян Товис вече вярваше, че това няма да продължи дълго.

В края на краищата Тайст Едур се бяха върнали. Томад Сенгар, Ханради Халаг и тримата бивши бойни главатари на племената, както и над четири хиляди калени в боеве воини, които отдавна бяха оставили лековерието зад гърба си, изгубили го бяха в Калоуз, в Сепик, Немил, по крайбрежието на Периш, Шал-Морзин и Дрифт Авалий, сред неизброимите чужди води, сред мекросите — дълго беше пътуването. Отчаяно…

— Гнездото скоро ще бъде разбишкано — каза Таралак Вийд с наистина много гадна усмивка.

Ян Товис сви рамене.

— Трябваше да се очаква. Дълго отсъствахме.

— Може би вашият император вече е мъртъв. Не виждам нито един Тайст Едур сред множеството.

— Едва ли. К’риснан щяха да го знаят.

— Уведомени от своя бог? Ян Товис, никой дар от бог не идва безплатно. Нещо повече, ако реши, че му е изгодно, никой бог няма да каже нищо на следовниците си. Или ще излъже. Едурите не разбират нищо от това, но ти ме изненадваш. Не е ли в самото естество на вашето божество, този Блуден, да ви заблуждава на всяка крачка?

— Императорът не е мъртъв, Таралак Вийд.

— Значи е само въпрос на време.

— Това го повтаряш непрекъснато.

Той поклати глава.

— Не говоря за Икариум. Говоря за това кога един избраник на бог се проваля. А те винаги се провалят, Здрач. Никога не сме достатъчно добри в очите им. Никога не сме достатъчно верни, никога — достатъчно унизени. Рано или късно ги предаваме, от слабост или от прекалена амбиция. Виждаме пред себе си един град, пълен с мостове, но това, което виждаш ти, и което виждам аз, са различни неща. Не позволявай очите ти да те лъжат — мостовете, които ни очакват, са твърде тесни за смъртни.

Корабът им бавно възви към централния имперски кей като уморен от бреме звяр. Вонята на мътните води направо лютеше на очите. Таралак Вийд плю на ръцете си и отново приглади косата си назад.

— Почти е време. Отивам да доведа моя поборник.

Незабелязан от никого, Турудал Бризад, Блудния, стоеше до един склад на тридесетина крачки от главния кей. Погледът му се спря на слизащия Томад Сенгар — почтеният воин изглеждаше изтощен и състарен, а изражението му, щом забеляза липсата на Тайст Едур сред делегацията от двореца, стана още по-мрачно. Но нито той, нито никой друг от слизащите едури задържа задълго вниманието на бога. Вниманието му се изостри, когато Атри-Преда, командващата тази флота ледерийски морски пехотинци, закрачи по мостчето, следвана от неколцина адютанти и офицери. Той моментално усети, че около тази жена витае някаква обреченост. Подробностите обаче му убягваха.

Богът се намръщи, отчаян от отслабналата си прозорливост. Трябваше мигновено да усети какво очаква Ян Товис. Преди пет години щеше да го е направил, без дори да помисли за дарбата, за чистата привилегия от тази асцендентска сила. Блудния не беше се чувствал толкова раздвоен от последните буреносни дни на Първата империя — серията ужасни събития, довели до посредничеството на Т’лан Имасс, за да потушат фаталните гърчове на империята на Дессимбелакис. Хаос връхлиташе Ледерас със силата на гибелна вълна, огромна вълна, която просто поглъща теченията на реката — „Да, идва от морето. Това поне го знам, това поне мога да го усетя. От морето, точно като тази жена, тази Здрач.“

На мостчето се появи друга фигура. Чужденец, ръцете му от лактите надолу бяха нашарени с вихрушка от странни татуировки. Носеше груба вълнена пелерина, качулката скриваше лицето му. Варварин, настръхнал. Блясъкът в очите му попиваше всичко наведнъж. Той спря по средата на мостчето, наведе се и се изплю настрани — действие, което стъписа Блудния и като че ли повечето стоящи на кея.

Миг по-късно се появи друг чужденец и спря на мостчето. Блудния затаи дъх. Изведнъж го прониза студ, сякаш бе пристигнал самият Качулат и леденият му дъх шушнеше във врата му.

„Бездната да ме вземе, всичко това в него… Пламът, който никой тук не може да види, не може дори да предположи. Скъпият син на Готос и онази стара вещица… петното от азатската кръв е като облак около него.“ Това бе повече от проклятие — всичко, което бе изтерзало този безмилостен воин. Нишки бяха увити около него, преднамерено, кълбото на някакъв сложен, древен и гибелен ритуал. И той знаеше кой ги е усукал така. Безименните.

Двама войници от дворцовата гвардия на Трайбан Гнол пристъпиха към мостчето да посрещнат джага. Той бавно заслиза към кея.

Сърцето на Блудния туптеше като лудо. „Довели са поборник, противник за Императора на хилядата смърти…“

Джагът стъпи на кея.

От сградите изведнъж се разлетяха птици, стотици, после хиляди, изригнаха в хор от крясъци. Под нозете на Блудния камъните се размърдаха с тежък стенещ звук. Нещо огромно рухна далече някъде в града, отвъд канала Квилас, чуха се далечни писъци. Изригна облак прах.

А после подземният тънен замря и се утаи натежала тишина.

Бивнестата уста на Икариум се отвори в съвсем лека усмивка — доволен беше сякаш от посрещането на земята — и Блудния не можеше да е сигурен — от това разстояние — дали тази усмивка наистина е толкова детинска, колкото изглежда, или всъщност е иронична, или пък — горчива. Потисна подтика си да се доближи и да потърси отговор на този въпрос: напомни си, че не държи на вниманието на Икариум. Не и сега. Никога всъщност.

„Томад Сенгар, пред какво ще се изправи твоят син…“

Не беше никак чудно, осъзна изведнъж, че всичко, което предстоеше, бе загърнато във вихър от хаос. „Те са довели Икариум… в ядрото на моята власт.“

Беше ясно, че сред делегацията и другите ледерии наблизо никой не е направил особена връзка между досега на Икариум със земната твърд и малкия земетръс, изтътнал през Ледерас — но подобни трусове бяха непознати за този район. И макар ужасът сред птиците и мучащия разтревожено добитък да продължаваше, слисването на хората, които можеше да обхване погледът на Блудния, вече отминаваше. „Глупави смъртни, така лесно да отхвърлят инстинктивната тревога.“

А речните води бавно губеха тръпнещото си вълнение и чайките отново започнаха да кацат сред все повечето кораби, възвиващи към брега. И все пак някъде в града беше рухнала сграда, навярно някоя древна постройка, основите й се бяха предали на подземната вода, хоросанът се беше разпаднал и основите бяха поддали.

Имало беше жертви.

„Първите на Икариум, но не и последните.“

„А той се усмихва.“

Таралак Вийд се обърна към Ян Товис и изръмжа:

— Неспокойни земи. Бърн не си отдъхва леко тук.

Атри-Преда сви рамене. Едва потискаше гаденето си.

— На север оттук, покрай планините на Предела, земята често се тресе. Същото може да се каже за северния склон на веригата далече на юг, от другата страна на Драконово море.

Видя блясъка на оголените му зъби под сянката на качулката.

— Но не и в Ледерас, нали?

— Не бях чувала за такова нещо преди, но това не означава нищо — отвърна тя. — Този град не е моят дом. Не съм се родила тук. Не съм отраснала тук.

Таралак Вийд се приближи до нея, извърнал лице от Икариум, който стоеше и слушаше, докато дворцовите стражи му обясняваха какво предстои.

— Ти си глупачка — изсъска й. — Плътта на Бърн потръпна, Здрач. Потръпна. Заради него.

Тя само изсумтя.

Гралът кривна глава и Товис усети презрението му.

— Има осигурени резиденции, за теб и за твоя поборник. Колкото до това кога императорът ще благоволи да срещне претендентите, зависи само от него. Понякога е нетърпелив и сблъсъкът става веднага. Друг път изчаква, често по цели седмици. Но ще ти кажа какво ще започне да се приготвя веднага.

— Какво?

— Погребалната урна за Икариум и мястото му в гробищата, където почива всеки претендент, който се е изправял срещу Рулад.

— Дори и това място няма да оцелее — измърмори Таралак Вийд.

Гралът — стомахът му се беше свил — се приближи до Икариум. Не искаше и да мисли за предстоящото разрушение. Беше го виждал веднъж все пак. „Бърн, дори във вечния си сън ти усети пронизващата рана, каквато е Икариум — а никой от тези хора тук не го разбра, никой не е готов за истината. Техните ръце не са в земята, допирът е изгубен — но виж ги: те ме наричат дивак.“

— Икариум, приятелю…

— Не можеш ли да го усетиш, Таралак Вийд? — Блясък на предчувствие се появи в нечовешките му очи. — Това място… Бил съм тук — не, не в този град. Във времето преди този град да се роди. Стоял съм на тази земя…

— И тя помни — изръмжа Таралак Вийд.

— Да, но не по начина, по който си мислиш. Истини има тук, очакват ме. Истини. Никога не съм бил толкова близо до тях, колкото съм сега. Сега разбирам защо не ти отказах.

„Да ми откажеш? Обмислял си такова нещо? Наистина ли е било толкова близо до ръба?“

— Съдбата ти скоро ще те срещне, Икариум, както ти казвам непрекъснато. Можеш да го избегнеш толкова, колкото и джагътската кръв в жилите си.

Гримаса.

— Джагът… да, те са били тук. След мен. Навярно по дирите ми дори. Много отдавна, а сега отново…

— Отново?

— Омтоуз Феллак. Сърцевината на този град е лед, Таралак Вийд. Най-жестокото бреме.

— Сигурен ли си? Не разбирам…

— И аз. Все още. Но ще разбера. Нито една тайна не ще оцелее след моето пребиваване тук. Ще се промени.

— Какво ще се промени?

Икариум само се усмихна, поставил ръка на дръжката на меча си.

— Ще се изправиш ли срещу този император тогава?

— Така се очаква от мен, Таралак Вийд. — Ведър поглед. — Как бих могъл да откажа?

„Духове подземни, моята смърт наближава. Това, което искахме през цялото време. Защо негодувам тогава? Кой е отнел куража ми?“

— Все едно, че животът ми се пробужда отново — изшепна Икариум.

Ръката се стрелна в тъмното и спипа плъха на дървения кафез. На животинчето му остана време само колкото да изцвърчи, преди да му счупят врата. Чу се тупване — мъртвият плъх тупна на пода и се хлъзна в мътната вода на дъното на трюма.

— Ох, колко мразя, когато изгубиш търпение — каза с досада Сеймар Дев. — Това си е жива болест, Карса Орлонг.

— Животът е жива болест — изръмжа в сенките грамадният воин. И след миг добави: — Ще го дам за храна на костенурките. — После изсумтя: — Костенурки, достатъчно големи, за да повлекат този проклет кораб на дъното. Тези ледерии живеят в кошмара на някой полудял бог.

— Повече, отколкото съзнаваш — отвърна Сеймар Дев. — Чуй. Викове от брега. Най-после приставаме.

— Плъховете ще се зарадват.

— Нямаш ли нещо, което трябва да си приготвиш?

— Например?

— Не знам. Да си наточиш меча например. Ами бронята? Повечето раковини са счупени. То и броня не може да се нарече, няма да спре острие…

— Никакво острие няма да стигне до нея, вещице. Ще се изправя само срещу един мъж, не срещу двайсет. И той е дребен — моят народ ви нарича деца. И наистина не сте нищо повече. Мимолетни, с крака и ръце като клечки, с лица, които искам да пощипвам. Едурите не са много по-различни, просто са малко по-издължени.

— Да пощипваш? Това преди обезглавяването ли ще е, или после?

Той се изсмя.

Сеймар отново се облегна на балата, в която беше увито нещо твърдо и буцесто — не беше склонна да проучва какво е. И едурите, и ледериите имаха странни представи какво представлява добрата плячка. В трюма имаше амфори с ароматизирана човешка кръв и десетина покрити с восък трупа на едурски „бежанци“ от Сепик — бяха оцелели в пътуването, струпани като топове плат срещу зацапан с кръв трон от раковини, принадлежал на някакъв далечен островен главатар — набучената му на копие глава вероятно кротуваше в едно от гърнетата, на които се беше облегнал Карса Орлонг.

— Поне скоро ще слезем от този проклет кораб. Цялата ми кожа е изсъхнала. Виж ми ръцете — виждала съм мумифицирани, които изглеждат по-добре от тия. Цялата тази проклета сол — лепнала се е като втора кожа и се лющи.

— Духове подземни, жено, подтикваш ме да счупя врата на още някой плъх.

— Значи аз съм виновна за смъртта на плъха, тъй ли? Няма нужда да го казвам, възразявам на това. Твоята ръка се пресегна, тоблакай. Твоята ръка го…

— А твоята уста така и не млъква и ме кара да искам да убия нещо.

— Не съм аз виновна за свирепите ти импулси. Освен това просто убивам времето в безвреден разговор. От много време не сме си говорили с тебе. Май предпочитам компанията на Таксилиан. Ако не се беше поболял от мъка по дома и не беше още по-голям нещастник от тебе…

— Разговор. Така ли го наричаш? Тогава защо ушите ми са изтръпнали?

— Знаеш ли, и аз съм нетърпелива. Не съм хвърляла проклятие върху никого от дълго време.

— Твоите пискливи духове не ме плашат — отвърна Карса Орлонг. — Пищят, откакто влязохме в тая река. Хиляда гласа вият в черепа ми — можеш ли да ги накараш да млъкнат?

Тя въздъхна и затвори очи.

— Тоблакай… Голяма публика ще имаш, когато кръстосате мечове с едурския император.

— Какво общо има това с духовете, Сеймар Дев?

— Да, май трябва да съм по-точна. В града, който приближаваме, има богове. И те действат.

— Не си ли почиват от време на време? В храмовете?

— Те не живеят в храмове. И над вратите на домовете им няма никакви табели, Карса Орлонг. Те са в града, но малцина знаят за това. Разбери, духовете пищят и хленчат, защото не са добре дошли. И още по-обезпокоителното е, че ако някой от тези богове реши да ги изтръгне от мен, уви, не бих могла да направя кой знае какво срещу тях.

— Но те са свързани и с мен, нали?

Тя примижа към него в сумрака. Трюмът изтътна глухо, щом корабът се плъзна покрай кея. Сеймар Дев видя блесналите свирепи зъби на Карса Орлонг и я прониза мраз.

— Какво знаеш за това? — попита го.

— Проклятието ми е да привличам души — отвърна той. — Какво са духовете, вещице, ако не просто силни души? Те ме обсебват… аз ги обсебвам. Свещите, които палех в онзи твой дюкян за билки — те бяха във восъка, нали?

— Освободени и след това държани изкъсо, да. Аз ги събрах… след като те отпратих.

— Пленила си ги в ножа на колана ти — каза Карса. — Кажи ми, усещаш ли в моето оръжие душите на двама тоблакаи?

— Да и не. Тоест, усещам ги, но не смея да ги доближа.

— Защо?

— Карса, те са прекалено силни за мен. Те са като огън в кристала на кремъка, пленени от волята ти.

— Не са пленени. Обитават вътре, защото сами го избраха, защото оръжието е чест за тях. Те са моите спътници, Сеймар Дев. — Тоблакаят изведнъж се изправи, изгърбен под ниския за него таван. — Само някой бог да се окаже достатъчно глупав да се опита да ни открадне духовете, ще го убия.

Тя го изгледа изпод притворените си клепачи. Декларативни твърдения като това не бяха редки от устата на Карса Орлонг и Сеймар Дев отдавна се бе уверила, че не са празни хвалби, колкото и нелепо да изглеждаха.

— Това не би било разумно — промълви след малко.

— Всеки бог, лишен от благоразумие, получава каквото заслужава.

— Нямах предвид това.

Карса взе плъха и тръгна към люка за палубата.

Тя го последва.

Когато излезе на палубата, тоблакаят вече крачеше към капитана. Тикна плъха в ръцете му и каза:

— Сглобявайте скрипеца и вадете коня ми на палубата — махам се от тая проклета черупка.

Капитанът за миг зяпна гризача в ръцете си, после изръмжа и го запокити през перилото.

Сеймар Дев помисли дали да не поговори с капитана, за да предотврати приближаващата се буря — буря от онези, които Карса най-безгрижно бе предизвиквал безброй пъти по време на пътуването им. Но после реши, че не си струва. Капитанът, изглежда, стигна до същия извод. Един от моряците притича с ведро солена вода и ледериецът почна да си мие ръцете.

Вече отваряха капака на товарния трюм и сглобяваха скрипеца.

Карса закрачи към мостчето. Спря пред него и каза гръмко:

— Този град вони. Когато приключа с императора му, като нищо ще го изгоря до основи.

Дъските хлътваха и подскачаха, докато тоблакаят слизаше на кея.

Сеймар Дев забърза след него.

Един от двамата стражи на кея вече говореше на Карса с презрителен тон:

— … да си без оръжие всеки път, щом ти се разреши да напуснеш двора. Въпросното разрешение ще се дава от офицера на стражата. Непосредствената ни задача е да те придружим до квартирата ти, за да изтъркат мръсотията от тялото и косата ти…

Не продължи, понеже Карса се пресегна, сграбчи го за гърдите и го запокити във въздуха. Ледериецът излетя на цели шест крачки вляво и се натресе в трима пристанищни хамали. И четиримата паднаха.

Вторият страж изруга и посегна към късия меч на кръста си.

Карса го фрасна по главата с юмрук и мъжът рухна.

Притичаха още ледерийски войници, развикаха се.

Сеймар Дев се втурна напред.

— Гуглата да те вземе, тоблакай — с цялата империя ли си решил да воюваш?

Карса изгледа с яд затварящия се около него кръг от стражи, изръмжа и скръсти ръце.

— Ако ще сте ескортът ми, бъдете учтиви или ще ви откъсна главите на всичките. — После се обърна и изрева на екипажа: — Къде ми е конят? Къде е Хавок? Писна ми да чакам!

Сеймар Дев помисли дали да не се върне на кораба и да отплава обратно по реката, обратно в Драконово море, и още по-нататък. И да остави този луд тоблакай на Ледерас и неговите нещастни граждани.

„Уви, дори боговете не заслужават това.“

Бъг стоеше на трийсет крачки от парадния вход на имението на Хиванар, опрял ръка на стената. В някаква задна градинка писукаха пилци, като побеснели, сигурно се блъскаха, обзети от паника, в покритите си с решетки кафези. В небето все още прелитаха скорци, на рояци.

Бъг избърса потта от челото си и си пое дъх.

Ценно напомняне, каза си. Всичко е само въпрос на време. Което се изпъне, след това се свива. Събития се тълпят, сили се сблъскват и въпреки всичко това някаква отмерена скорост сякаш си остава непроменена, течение под всичко останало. И все пак, знаеше той, дори и тя забавяше, малко по малко, от един век към друг. „Смъртта е вписана в раждането — словата на велика, мъдра жена. Как се казваше? Кога живя? Ах, толкова е отвято от ума ми, тези спомени, като пясък между пръстите. И все пак тя беше успяла да прозре повече от онова, което другите не могат — дори боговете. Смърт и раждане. Дори в опозиция тези две сили са обвързани и да определиш едното значи да определиш и другото.“

А сега бе дошъл той. С първата си стъпка бе донесъл бремето на историята. На тази земя. Неговата. Две сили в опозиция, но безизходно свързани. „Чувстваш ли се вече все едно си се върнал у дома, Икариум? Аз те помня как излезе от морето, бежанец от селение, което бе превърнал в пустиня. Но баща ти не те чакаше — той беше заминал, прекрачил беше през гърлото на Азат. Икариум, той беше Джагът, а сред Джагътите никой баща не посяга, за да хване ръката на чедото си.“

— Зле ли ти е, старче?

Бъг примига, огледа се и видя някакъв слуга, явно се връщаше от пазара: крепеше на главата си кошница с храна. „Само от скръб, скъпи смъртни.“ Поклати глава.

— От наводненията е — продължи слугата. — Глината се раздвижва.

— Да.

— Къщата с люспите се срути — чу ли? Добре, че беше празна, нали? Имало жертва обаче. — Мъжът се ухили. — Една котка! — Изсмя се и си продължи по пътя.

Бъг изсумтя и тръгна към портата.

Стоеше на балкона, загледан намръщено надолу към изненадващо дълбокия изкоп, който екипът бе успял да прокопае в брега, после навън, през пластовете наноси на самата река. Подпорите бяха здрави и между накованите летви имаше съвсем малко течове. Все пак двама работници бяха на помпата, с плувнали от пот гърбове.

Раутос Хиванар дойде и застана до него.

— Добре дошъл, Бъг. Идваш да си прибереш екипа, предполагам.

— Да не бързаме — отвърна Бъг. — За мен вече е ясно, че този ваш проект е… амбициозен. Колко вода извира от дъното на ямата?

— Без постоянно помпане изкопът ще прелее след по-малко от две камбани.

— Нося ви съобщение от вашия слуга, Венит Сатад. Дойде да види напредъка ни с обновяването на хана, който купихте наскоро, и бе поразен, като видя загадъчния механизъм, който открихме в една пристройка. След това настоя, че е задължително вие лично да го видите. Също така спомена за колекция от артефакти… извадена от този изкоп, нали?

Раутос Хиванар помълча за миг. После като че ли стигна до решение, защото махна на Бъг да го последва.

Влязоха в имението, минаха през дълга стая със затворени кепенци — по стените висяха сушащи се билки, после през коридор и влязоха в стая, в която имаше голяма маса и фенери, закачени на куки така, че при желание да се придърпат или повдигнат от онзи, който работи на масата. Върху излъсканата дървена повърхност бяха поставени десетина предмета, метални, както и от печена глина, до един с неизвестно предназначение.

Бъг ги огледа, после вдигна един. Тежък, без драскотини и ръжда, с прави ръбове без никакви шевове.

— Вашите инженери не можаха да определят никакво предназначение на тези механизми — каза Раутос Хиванар.

При думата „механизми“ Бъг повдигна вежди.

— Опитвал съм се да ги сглобя — продължи търговецът, — но без никакъв резултат. Няма никакви места за съединяване и в същото време, по някакъв начин, ми се струва, че са части от едно цяло. Може би някоя важна част все още стои заровена в реката, но нищо не сме открили вече от три дни, освен една ръчна количка каменни късчета и чирепи — и те бяха намерени в един пласт утайка много под тези артефакти, което ме кара да мисля, че ги предхождат със столетия, ако не и хилядолетия.

— Да — каза Бъг. — Ерес’ал, женена двойка, приготвяха кремък за сечива, тук на брега на огромното блато. Той правеше ядрата, тя изсичаше ръбовете. Дойдоха тук за три сезона, после тя умря при раждане, а той тръгна да се скита с гладуващото бебенце в прегръдките му, докато и то не умря. Не намери други от своята раса, защото се бяха разпръснали след пожара в големите лесове, бушуващите пламъци бяха помели равнините. Въздухът бе натежал от пепел. Скиташе се, докато не умря, и остана последният от родословието си. — Взря се, без да вижда артефакта, макар че тежестта му сякаш се усилваше, заплашваше да повлече ръцете му надолу, да го смъкне на колене. — Но Икариум каза, че няма да има край, че прекъснатата нишка е само илюзия — в гласа му тогава успях да доловя баща му.

Ръка стисна рамото му и рязко го обърна. Сепнат, той срещна острия, блеснал поглед на Раутос Хиванар. Бъг се намръщи.

— Сър?

— Ти… Ти си склонен да си измисляш истории. Или може би си мъдрец, надарен с неестествено прозрение. Това ли чувам, старче? Кажи ми, кой беше този Икариум? Какво беше името на Ерес’ал? Този, който умря?

— Съжалявам, сър. — Вдигна по-високо предмета. — Този артефакт… ще откриете, че е идентичен с обекта в хана, без мащаба. Убеден съм, че слугата ви искаше да разберете точно това — както го направи самият той, когато за първи път погледна съоръжението, след като бяхме смъкнали стените, които го обкръжаваха.

— Сигурен ли си за всичко това?

— Да. — Бъг посочи подредените на масата неща. — Липсва централна част, както подозирахте, сър. Уви, няма да я намерите, защото тя не е физическа. Рамката, която ще го събере в едно, е енергийна, не материална. И — добави той, все така разсеяно, — все още не е дошла.

После остави нещото на масата и излезе. Мина обратно по коридора и през стаята с билките и излезе на терасата. Изобщо не обърна внимание на двамата работници, които го зяпаха, нито на Раутос Хиванар, който излезе след него с разперени ръце, сякаш го молеше за нещо. Бъг го изгледа само за миг, после продължи към страничната слугинска вратичка до входната порта.

Отново се озова на улицата. Почти не забелязваше минувачите в прохладната следобедна сянка.

„Все още не е дошло.“

„И все пак иде.“

— Внимавай къде стъпваш, старче!

— Остави го… не виждаш ли, че плаче? Един старец има право да скърби, остави го на мира.

— Трябва да е сляп тоя тромав глупак…

„А тук, много преди да се роди този град, се издигаше храм, в който влезе Икариум — изгубен като всеки син, детето, откъснато от нишката си. Но Древният бог вътре не можа да му даде нищо. Нищо освен онова, което той самият бе подготвен да стори.“

„Можеш ли да си представиш, К’рул, как щеше да приеме Икариум онова, което направи? Да го приеме в себе си, както би го направило всяко дете, търсещо напътстваща ръка? Къде си, К’рул? Усещаш ли завръщането му? Знаеш ли какво търси?“

— Тромав или не, това е въпрос на възпитание и полагащо се уважение.

Някой сграбчи изтърканата туника на Бъг, дръпна го и го блъсна в някаква стена. Той зяпна намръщеното лице под ръба на шлема. До онзи, който го беше хванал, стоеше друг навъсен страж.

— Знаеш ли кои сме? — попита строго мъжът, който го държеше. Зъбите му бяха почернели.

— Да. Главорезите на Карос Инвиктад. Личната му полиция, онези, които разбиват с ритници врати посред нощ. Онези, които откъсват майки от бебета и бащи от синове. Онези, които в праведната си слава, идваща с неоспоримата власт, след това плячкосват домовете на задържаните, да не говорим, че изнасилват дъщерите…

За втори път го блъснаха в стената, тилът му се натресе в олющения тухлен зид.

— Заради това ще се Давиш, кучи сине! — изръмжа мъжът.

Бъг примига да махне потта от очите си. После, щом думите на бияча проникнаха в мозъка му, се изсмя.

— Ще се давя? О, чудесно. Сега си махни ръцете от мен, че ще се ядосам.

Вместо да го пусне, мъжът стисна още по-здраво предницата на туниката му. Другият каза:

— Прав беше, Канорсос, на тоя му трябва бой.

— Най-големият страх на побойника е когато срещне някой по-голям и по-зъл — рече Бъг.

— И ти ли си това?

Двамата се разсмяха.

Бъг се огледа. Хората бързаха да ги подминат — не беше разумно да ставаш свидетел на такива събития, не и когато са замесени убийци на Патриотистите.

— Щом държите… — измърмори той тихо. — Господа, позволете ми да ви представя някой по-голям и по-зъл, или за да сме по-точни — нещо.

Миг по-късно вече беше сам. Оправи туниката си, огледа се пак и продължи към жилището на господаря си.

Знаеше, че някой неизбежно е видял внезапното изчезване на двама въоръжени мъже. Но никой не извика след него и го обзе облекчение. Не държеше да обсъжда това с когото и да било точно в този момент.

„Дали не си изтървах нервите току-що? Възможно е, но пък бях разсеян. Развълнуван дори. Случва се.“

Пернатата вещица бързо се махна от проклетите кораби и техните неизброими окаяни тълпи, винаги подозрителни, винаги нащрек. Воня на страдание лъхаше от стотиците пленници — пропадналите Едур от Сепик, всички до един със смесена кръв, по-лоши в очите на племената и от ледерийските роби. Десетките чужденци, притежаващи знания, смятани за полезни — поне засега. Рибарите от Немил. Четиримата меднокожи воини Шал-Морзин, отмъкнати от една заседнала търговска гемия. Жители на Седемте града, дошли от Ерлитан, островите Каранг, Пур Атрии и други места; моряци от Кюон, които твърдяха, че са жители на империя, наречена Малаз; обитатели на Малатат и Калоуз…

Сред тях имаше воини, смятани за достатъчно ценни, за да се отнасят с тях като с претенденти. Един секач от рухналия в развалини град Мекрос, на който флотата се бе натъкнала, един монах Кабалий и една мълчалива жена, която носеше порцеланова маска — челото й беше белязано с единадесет тайнствени глифа; бяха я намерили почти умряла в разнебитена от буря гемия на юг от Калоуз.

Имаше и други, оковани в трюмовете на други кораби в други флоти, но откъде бяха те и какво представляваха беше общо взето маловажно. Единствената подробност, която бе стъписала Пернатата вещица — сред всички тези окаяни същества, — беше изумителното множество богове, богини, духове и асценденти, които почитаха. Молитвите на десетки езици, гласовете, извисяващи се до необятна тишина — всички тези отчаяни глупци и всички тези призиви за спасение, на които не отвръщаше никой.

Край нямаше в този огромен хаотичен свят на заблудите на онези, които вярваха, че са избрани. Единствени сред своята раса, ликуващи под погледите на богове, които пет пари не даваха — след като истината беше, че всеки безсмъртен лик, при всичките си уникални черти, е само аспект на един-единствен, и този един-единствен отдавна се е отвърнал, за да води вечната битка срещу самия себе си. От небесата валеше само безразличие, като пепел; пареше очите, задавяше гърлото. Нямаше храна в този заслепяващ порой.

Избрани… виж, това беше заблуда с ужасни пропорции. „Или всички сме, или никой не е. А ако е първото, тогава всички ще се изправим пред един и същи съдник, една и съща ръка на правосъдието — богатите, Длъжниците, господарят, робът, убиецът и жертвата, изнасилвачът и изнасиленият — всички ние, тъй че молете се усилно, всеки — стига това да помогне, — и добре се вгледайте в своята собствена сянка.“ Според нея по-вероятно не беше избран никой и не съществуваше никакъв ден за съд, който да чака всяка душа. Всички смъртни до един бяха изправени пред един-единствен край. И той беше забрава.

О, да, боговете съществуваха, но никой от тях пет пари не даваше за съдбата на някоя смъртна душа, освен ако не можеха да склонят тази душа към своята воля, да им служи като още един войник в техните безсмислени самоунищожителни войни.

Колкото до самата нея, тя отдавна бе отхвърлила подобна мисъл. Беше намерила собствената си свобода, къпеше се в благословения дъжд на безразличието. Щеше да прави това, което сама пожелае, и дори боговете не можеха да я спрат. Заклела се беше, че самите богове ще дойдат при нея. Да я молят, на колене, впримчени в собствената си игра.

Вече се движеше безшумно, дълбоко в криптите под Стария дворец. „Бях робиня някога — мнозина вярват, че все още съм, но вижте — аз властвам в това погребано селение. Аз единствена знам къде са скритите камери, знам какво ме очаква в тях. Вървя по тази най-обречена пътека и щом дойде отреденият час, ще заема трона.“

„Трона на Забравата.“

Урут като нищо можеше да я търси точно сега, старата вещица с вирнатия нос, със самодоволството от хилядите въображаеми тайни, но Пернатата вещица знаеше всички тези тайни. Нямаше за какво да се страхува от Урут Сенгар — събитията я бяха завладели. Завладяна беше от най-младия си син, от другите си синове, които на свой ред бяха предали Рулад. От самото завоевание, най-сетне. Обществото на едурските жени вече бе разпръснато, разкъсано. Отиваха там, където пращаха съпрузите им. Самите те бяха обкръжени от ледерийски роби, ласкатели и Длъжници. Нищо вече не ги интересуваше. Все едно, на Пернатата вещица всичко това й бе омръзнало. Тя вече отново бе в Ледерас и като онзи глупак, Удинаас, бягаше от своите окови. А тук, в катакомбите на Стария дворец, никой нямаше да я намери.

Старите складове бяха добре запълнени и й предлагаха предостатъчно храна и напитки. Вино и бира, сушена риба и телешко, делви от печена глина, пълни с консервирани плодове. Завивки, дрехи и над сто свитъка, откраднати от Имперската библиотека. Истории на нереките, тартеналите, фентите и цяло гъмжило още по-странни народи, които ледериите бяха погълнали през последните седем, почти осем столетия — братаите, каттерите, дрешите и шейките.

Тук, под Стария дворец, Пернатата вещица беше открила стаи с рафтове, натъпкани с хиляди плесенясали свитъци, ронещи се глинени таблички и проядени от червеи подвързани томове. Избледнелите букви по повечето от тях бяха изписани с някакъв странен шрифт, но тя все пак успяваше да го разчете, макар и бавно. Други томове обаче бяха написани на абсолютно непознат език.

Първата империя, от която бе произлязла тази колония, изглежда, беше сложно място, родина на безброй народи, народи със собствени езици и богове. Въпреки всичките твърдения, че Империята е люлката на човешката цивилизация, за Пернатата вещица беше ясно, че подобна претенция не може да се приеме на сериозно. Навярно Първата империя бележеше първоначалната нация, включвала повече от един-единствен град, възникнала може би от завоевание, а после един след друг градовете-държави били поглъщани от развилнелите й се основатели. Но дори тогава прочутите Седем града са били империя, граничеща с независими племена и народи, и беше имало войни, а след тях — мирни договори. Някои бяха нарушавани, повечето — не. Имперските амбиции са били осуетявани и тъкмо този факт бе предизвикал века на колонизиране на далечни земи.

Първата империя беше срещнала врагове, които бяха отказали да се преклонят пред нея. За Пернатата вещица това бе най-важната истина, истина, която удобно и съзнателно беше забравена. Придобила беше сила от това, но такива подробности сами по себе си бяха само потвърждение за откритията, които вече бе направила — там, сред огромния свят отвъд. Имало беше сблъсъци, свирепи мореплаватели, противопоставяли се на чужди флоти, нахлували в техните води. Ледерийски и едурски кораби бяха потъвали; удавници сред изпълнените с отломки вълни, ръце, вдигнати в безнадеждна молитва — надигането и кръженето на акули, денрабъ и други загадъчни хищници от дълбините — и писъци, отчаяни писъци: все още екнеха в главата й, гърчеха празния й стомах. Отвращение и ликуване.

Бурите бяха разнебитили флотата, особено на запад от Драконово море, разкрили бяха необятността на природната сила, капризните й удари, които бяха погълнали цели кораби — наслада имаше в това да си толкова унизен и тази наслада я връхлиташе с тежестта на проникновение. Ледерийската империя беше хилава и претендираше за величие също като Урут Сенгар, която не беше нищо повече от досадна господарка на тръпнещи от страх смъртни.

И тя без съжаление щеше да я унищожи.

Сега, в любимата си камера с напукания таван, при полузаличените от петна и плесен стенописи, Пернатата вещица седна и извади малка кожена кесийка. Вътре беше най-ценното й притежание. Можеше да го опипа през тънката кожа: изпъкналостите, леко раздърпания край, а срещу него — извивката на нокът, който продължаваше да расте. Искаше й се да го извади, да го докосне отново…

— Глупаво момиченце.

Пернатата вещица трепна. На входа беше застанал изгърбен уродлив мъж. Не го беше виждала от много време, почти го беше забравила…

— Ханан Мосаг. Ако мислиш, че съм слаба…

— О, не — изхъхри магьосникът-крал. — Не си. Грижливо избрах думата, като казах „глупаво“. Зная, че дълбоко си затънала в ледерийската магия. Отишла си много по-далече от хвърлянето на онези стари, олющени плочки отпреди време, нали? Урут дори не подозира за твоя Цеданс — ти много добре прикри ученето си. Но въпреки всичко това все пак си глупава, с мечтанията си за всичко, което би могла да постигнеш — докато всъщност си сама.

— Какво искаш? Ако императорът разбере, че се промъкваш тук долу…

— Той нищо няма да разбере. Ние с теб, ледерийко, можем да действаме заедно. Можем да унищожим това изчадие…

— И кой ще заеме неговото място? Ти?

— Наистина ли мислиш, че бих позволил да се стигне до това? Рулад е луд, както и богът, който властва над него. Те трябва да бъдат премахнати.

— Знам за какво жадуваш, Ханан Мосаг…

— Не знаеш! — сряза я едурът, трепереше. Пристъпи навътре и вдигна сакатата си ръка. — Погледни ме внимателно! Виж какво прави с плътта магията на Окования — о, ние вече сме обвързани към силата на хаоса, към вкуса й, към изкусителната й миризма. Изобщо не трябваше да се стига до това…

— Така казваш непрекъснато — прекъсна го тя с презрителна усмивка. — И как щеше да изглежда великата империя на Ханан Мосаг? Дъжд от цветя по всяка улица, всеки гражданин освободен от дългове и благодушните Тайст Едур надзирават отгоре всичко това? — Наведе се към него. — Забравяш, че съм родена сред твоя народ, в собственото ти племе, магьоснико-крал. Помня глада по време на войните за обединение. Помня жестокостта, която изсипа над робите — щом остареехме, ни използваше за стръв за раците бескра — хвърляше старците в клетка и ги пускаше от борда на своята кнари. О, да, удавянето беше милост, но на онези, които не обичаше, им държеше главите над линията на прилива, оставяше раците да ги изядат живи и се смееше на писъците им. Мускул бяхме и щом този мускул се изтощеше, ставахме месо.

— А по-добра ли е Задлъжнялостта?

— Не. Защото е напаст, която се пренася върху всеки член на семейство, върху всяко поколение.

Ханан Мосаг поклати уродливата си глава.

— Нямаше да се предам на Окования. Той вярваше, че ме използва, но го използвах аз. Перната вещице, нямаше да има никаква война. Никакво завоевание. Племената се бяха обединили — погрижих се за това. Очакваше ни процъфтяване и свобода от страх и в такъв свят животът на робите щеше да се промени. Може би всъщност животът на ледериите сред Тайст Едур щеше да се окаже примамка за Длъжниците в южните земи, достатъчна, за да разбие гръбнака на тази империя, защото ние щяхме да предложим свобода.

Тя се извърна, като умело прикри кожената кесийка.

— Какъв е смисълът от всичко това, Ханан Мосаг?

— Искам да унищожа Рулад…

— Аз ще ви унищожа всички.

— Но трябва да се започне с Рулад — можеш да го разбереш това. Ако той не бъде унищожен, и мечът му също, не можеш да постигнеш нищо.

— Ако ти можеше да го убиеш, отдавна щеше да си го направил.

— О, но аз ще го убия.

Тя го изгледа навъсено.

— Как?

— Как ли? Със собственото му семейство.

Пернатата вещица помълча десетина мига.

— Баща му се свива от страх. Майка му не може да го погледне в очите. Бинадас и Трул са мъртви, а Феар е избягал.

— Бинадас? Не знаех.

— Томад мечтаеше за смъртта на сина си, а Ханради Халаг търсеше душата му — и се провали.

Магьосникът-крал я изгледа изпод гъстите си вежди.

— А моят К’риснан опита ли същото с Трул Сенгар?

— Не, защо? Самият Рулад уби Трул. Окова го в Новородения. Ако това трябваше да е тайна, провалило се е. Ние чухме… ние, робите, чуваме всичко…

— Чувате, да. И затова можем да си помогнем един на друг. Перната вещице, ти искаш да видиш тази проклета империя рухнала — аз също. И когато се случи това, знай: искам да направя дом за своите едури. Да ги върна в северните ни земи. Ако югът е в пламъци, това не е моя грижа — оставям ледериите на ледериите, защото за никой от нас няма по-сигурна рецепта за унищожение. Знам го от самото начало. Ледер не може да се самосъхрани. Нейният апетит е пристрастеност и този апетит надвишава ресурсите, които й трябват, за да оцелее. Вашите хора вече са прекрачили този праг, въпреки че не го знаят. Това беше моята мечта, Перната вещице, да издигна стена и с нея да осигуря неуязвимостта на Тайст Едур. Кажи ми, какво знаеш за предстоящата война на изток?

— Каква война?

Ханан Мосаг се усмихна.

— Разнищването започва. Нека всеки от нас да хване една нишка, ти в единия край, аз — в другия. Зад теб са робите. Зад мен — всички К’риснан.

— Трул Сенгар жив ли е?

— Феар Сенгар е този, който търси начин да унищожи Рулад. А аз съм решил да му помогна да го намери. Решавай сега, Перната вещице. В съюз ли сме?

Тя си позволи нещо като усмивка.

— Ханан Мосаг, когато дойде моментът на унищожението… гледай да пълзиш бързо.

— Не искам да ги виждам.

С тези думи императорът се изви на трона си и се вторачи в стената вляво. Мечът в дясната му ръка, с върха, опрян на подиума, трепереше.

На застаналата в алкова от другата страна Нисал й се искаше да се втурне напред, да прегърне измъчения, уплашен едур.

Но Трайбан Гнол стоеше изправен пред трона. Тази аудиенция бе негова и само негова. Канцлерът нямаше да допусне нейната намеса. Явно ненавиждаше самото й присъствие, но за тази подробност Рулад бе настоял — единствената победа на Нисал дотук.

— Ваше величество, съгласен съм с вас. Вашият баща, уви, настоя да ви предам неговите желания. Той би искал да поздрави най-обичния си син. Освен това носи ужасни вести…

— Любимите му — измърмори Рулад и очите му пробягаха из залата, сякаш търсеше изход за бягство. — Обичен? Негова дума? Не, не мисля. Това, което обича, е властта ми — иска я за себе си. За себе си и за Бинадас…

— Простете, че ви прекъсвам, ваше величество — каза Трайбан Гнол, свел глава в нисък поклон. — Има вести за Бинадас.

Императорът трепна. Облиза пресъхнали устни.

— Какво се е случило?

— Знае се — отвърна канцлерът, — че Бинадас е убит. Командвал е част от флотата. Имало е битка с неизвестен противник, приложена е била ужасна магия и останките от двете флоти били запокитени в Новородения, за да продължат сражението си в онзи наводнен свят. Всичко това е само предисловието. След като останалите вражески кораби побягнали, върху кораба на Бинадас връхлетял демон. Яростта му била такава, че всички едури били избити. Самият Бинадас бил прикован за стола си от копие, хвърлено от онзи демон.

— Как… — изграчи Рулад. — Как са разбрали всичко това?

— Вашият баща е… сънувал. В този сън се е оказал мълчалив, призрачен свидетел, привлечен там като по каприза на някой злонамерен бог.

— А демонът? Той още ли витае там, в Новородения? Аз ще го подгоня, ще го унищожа. Да, трябва да има възмездие. Той беше мой брат. Аз го изпратих, моя брат, изпратих го. Всички загиват от моята дума и точно това ще ми каже баща ми — о, как жадува за този момент, но няма да го има! Демонът, да, демонът, който дебне моите ближни… — Трескавите му думи заглъхнаха; беше толкова измъчен, че Нисал извърна очи, за да не се разплаче.

— Ваше величество — промълви тихо канцлерът.

Нисал се вцепени. Точно към това се стремеше Трайбан Гнол. Всичко досега бе само заради точно този момент.

— Ваше величество, демонът е докаран. Той е тук, императоре.

Рулад сякаш се сви в себе си. Нищо не каза, макар устата му да помръдваха.

— Съперник — продължи Трайбан Гнол. — Тартеналска кръв, но по-чиста, както твърди Ханради Халаг, от всеки тартенал на този континент. Томад е разбрал какво представлява от мига, в който гигантският воин е направил първата си стъпка върху кръвното дърво на Едур. Познал го е, ала не е могъл да се изправи срещу него, защото душата на Бинадас била в сянката на тартенала — наред с хиляда други окаяни жертви. Те зоват, всички, за свобода и за мъст. Ваше величество, истината вече трябва да ви е ясна. Вашият бог го достави. На вас, за да може вие да го убиете, за да може вие да отмъстите за смъртта на своя брат.

— Да — прошепна Рулад. — Той се смее — о, как се смее. Бинадас, близо ли си? Близо ли си до мен сега? Копнееш ли за свобода? Е, щом аз не мога да я имам, защо да я имаш ти? Не, няма за какво да се бърза, нали? Ти искаше този трон и сега ще научиш какво е — само намек, да, за всичко, което ме терзае.

— Ваше величество — каза канцлерът, — нима не жадувате да отмъстите за Бинадас? Томад…

— Томад! — Рулад подскочи на трона и изгледа Трайбан Гнол с такъв гняв, че той чак се отдръпна. — Видя как демонът уби Бинадас и сега си мисли, че ще направи същото с мен! Това е желанието за мъст, което действа тук, рибокож глупак такъв! Томад иска да умра, защото аз убих Бинадас! И Трул! Аз убих децата му! Но чия кръв тече в жилите ми? Чия? Къде е Ханради? О, знам защо го няма — той отива при Ханан Мосаг! Те се гмуркат в Мрака и шепнат за измяна — изчерпа се търпението ми към тях!

Трайбан Гнол разпери ръце.

— Ваше величество, смятах да говоря с вас за това, но не сега…

— За кое? Казвай!

— Скромно разследване от Инвигилатор Карос Инвиктад, ваше величество. С истинско уважение, уверявам ви, той моли за вашата воля по проблеми с държавна измяна — не между ледериите, разбира се, защото той го държи това под юзди, — а между самите Тайст Едур…

Ахването на Нисал отекна в изведнъж стихналата зала. Тя хвърли кос поглед към едурските стражи и видя, че са замръзнали като статуи.

Рулад изглеждаше готов да заплаче.

— Измяна сред едурите? Моите едури? Не може да бъде… Има ли доказателство?

Леко свиване на рамене.

— Ваше величество, съмнявам се, че той би се заел с подобно разследване, ако не се е натъкнал непреднамерено на такава… деликатна информация.

— Махай се. Вън!

Трайбан Гнол се поклони, после заотстъпва към изхода. Може би беше прекалил. Но семето все пак беше посято. В най-плодородната почва.

Щом външните врати се затвориха, Нисал излезе от алкова. Рулад й махна да се приближи.

— Любов моя — прошепна й с глас на дете, — какво да правя? Демонът… те са го довели тук.

— Ти не можеш да бъдеш победен, императоре.

— А за да го унищожа, колко пъти трябва да умра? Не, не съм готов. Бинадас беше могъщ магьосник, съперничеше на самия магьосник-крал. Брат ми…

— Възможно е канцлерът да греши — каза колебливо Нисал. — Може всъщност сънят на Томад да е бил измамно послание — има много богове и духове, които гледат на Сакатия бог като на свой враг.

— Стига. Объркан съм. Нищо не разбирам. Какво става, Нисал?

— Дворцови амбиции, любими. Връщането на флотата е раздвижило нещата…

— Моите собствени Едур… кроят измяна…

Тя сложи ръка на лявото му рамо. Най-нежният допир, мигновен. Веднага я отдръпна. „Смея ли?“

— Карос Инвиктад е може би най-амбициозният от всички. Той блаженства в своето царство на ужас сред ледериите и жадува да го разшири и да включи Тайст Едур. Ваше величество, аз съм ледерийка — познавам хора като Инвигилатора, зная какво ги тласка, какво подхранва злите им души. Той жадува за власт, защото сърцето му тръпне от страх към всичко, което е извън контрола му — от самия хаос. В неговия свят той е обсаден от всички страни. Ваше величество, идеалният свят на Карос Инвиктад е свят, обкръжен от море от трупове, всеки непознат и непознаваем е заличен. И дори тогава няма да намери мир.

— Може би трябва да се изправи срещу мен на арената — каза Рулад с неочаквано зла усмивка. — Лице в лице с едно чедо на хаоса, нали? Но не, той ми трябва, за да излавя своите ледерийци. Предателите.

— А трябва ли този ледериец да получи власт и над Тайст Едур?

— Измяната е безцветна — отвърна Рулад и отново с усилие се намести на трона. — Предателството тече невидимо, какъвто и да е цветът на кръвта. Не съм решил за това. Трябва да помисля, да разбера. Може би трябва отново да повикам канцлера.

— Ваше величество, вие назначихте Едур да наблюдава Патриотистите. Помните ли?

— Разбира се, че помня. За идиот ли ме смяташ?

— Може би Брутен Трана…

— Той беше, да. Нито веднъж не ми е докладвал. Направил ли е каквото му заповядах? Как изобщо мога да знам?

— Повикайте го тогава, ваше величество.

— Защо се крие от мен? Освен ако не заговорничи с другите заговорници.

— Ваше величество, зная със сигурност, че той търси аудиенция с вас почти ежедневно.

— Ти? — Рулад я изгледа с присвити очи. — Как?

— Брутен Трана ме потърси, помоли ме да говоря с вас от негово име. Канцлерът му отказва аудиенция с вас…

— Трайбан Гнол не може да отказва такива неща! Той е ледериец! Къде са моите Едур? Защо никога не ги виждам? А сега Томад се е върнал, и Ханради Халаг! Никой не иска да говори с мен!

— Ваше величество, Томад чака във външната стая…

— Той знае, че ще му откажа. Объркваш ме, курво. Не ми трябваш — никой не ми трябва! Само време ми трябва. Да помисля. Само това. Всички се страхуват от мен, и с пълно основание, о, да. Предателите винаги се страхуват, а когато кроежите им бъдат разкрити… о, как се молят за живота си! Може би трябва да избия всички — море от трупове, тогава ще има мир. А аз искам само това. Мир. Кажи ми, щастливи ли са хората ми, Нисал?

Тя сведе глава.

— Не зная, ваше величество.

— А ти? Ти щастлива ли си с мен?

— Нищо друго не изпитвам освен любов към вас, ваше величество. Сърцето ми е ваше.

— Същите думи, които си казвала и на Дисканар, несъмнено. И на всички други, с които си лягала. Нареди на слугите да ти приготвят баня — вониш на пот. После ме изчакай под коприните. — Повиши глас. — Повикайте канцлера! Искам да говоря с него незабавно! Върви, Нисал, призлява ми от ледерийската ти воня.

Тя заотстъпва, а Рулад вдигна ръка и каза:

— Моя прескъпа, златните коприни — ти си като бисер сред тях. Най-сладкият бисер…

Брутен Трана пресрещна в коридора Томад Сенгар, комуто бе отказана аудиенция, поклони се и каза:

— Моите поздравления, Томад Сенгар.

Старият Тайст Едур го изгледа намръщено.

— Ден-Рата? Какво желаеш от мен?

— Две думи, не повече. Аз съм Брутен Трана…

— Един от сикофантите на Рулад.

— Уви, не. Бях назначен в началото на режима да наблюдавам ледерийската организация за сигурност, известна като Патриотистите. Като част от отговорностите ми трябваше да докладвам лично на императора всяка седмица. Досега нито веднъж не съм се срещнал с него. Канцлерът ме отпраща всеки път.

— Най-младият ми син суче цицата на Гнол — каза горчиво Томад Сенгар.

— Убеден съм, че императорът не е съвсем наясно какви прегради са вдигнали канцлерът и агентите му около него, старейшина Сенгар. Макар да съм се опитвал да проникна през тях, досега се провалям.

— Защо тогава се обръщаш към мен, Ден-Рата? За мен е още по-трудно да се добера до своя син.

— Тайст Едур са изолираните от своя император — каза Брутен. — Не просто вие и аз. Всички ние.

— Ханан Мосаг…

— В немилост е. Напълно ясно е, че той е отговорен за всичко това. Неговата амбиция, договорът му с един зъл бог… Той искаше меча за себе си, нали?

— Значи Рулад наистина е сам?

Брутен Трана кимна, после каза:

— Има една възможност… има едно лице. Ледерийката, която е негова Първа конкубинка…

— Ледерийка? — изръмжа Томад. — Ти си луд. Тя е агентка на Гнол, шпионка. Тя е покварила Рулад — как иначе е станала Първа конкубинка? Моят син никога нямаше да я вземе, освен ако не го държи с нещо нечестиво. — Томад Сенгар се намръщи. — Не искам да говоря повече с теб.

И избута Брутен Трана настрани и продължи по коридора.

Карос Инвиктад извади пурпурна копринена кърпа и попи потта от челото си, без да откъсва очи от странното двуглаво насекомо, което продължаваше да кръжи на място, въртеше се и се въртеше в непрестанен кръг в клетката си — кутия.

— Нито едно подреждане на плочките не може да спре тази проклета безмозъчна твар. Започвам да вярвам, че това е някаква шашма.

— На ваше място — обади се Танал Ятванар — щях да съм стъпкал отдавна тази измишльотина под петата си. Наистина трябва да е шашма — доказателството е, че още не сте се справили.

Очите на Инвигилатора се вдигнаха, изгледаха Танал.

— Не знам кое е по-отвратително: признанието ти за поражение пред едно насекомо или жалките ти опити да ласкаеш. — Пусна кърпата на масата и се облегна назад. — Усърдното търсене на решения изисква търпение и нещо повече — известна доза интелигентност. Точно затова ти никога няма да постигнеш повече от онова, което имаш, Танал Ятванар. Пъплиш на самия ръб на своята компетентност — а, няма нужда да се изчервяваш толкова. Нещо повече, ти проявяваш необичайно благоразумие, като сдържаш амбицията си, тъй че не правиш никакво усилие да опиташ нещо, което е извън възможностите ти. Това е рядък талант. Е, какво имаш да ми докладваш в този чудесен следобед?

— Много близо сме до това усилията ни да обхванат и Тайст Едур.

Карос Инвиктад повдигна вежди.

— Трайбан Гнол е говорил с императора?

— Да. Разбира се, императорът бе потресен от идеята, че сред едурите има предатели. Дотолкова, че заповяда на канцлера да напусне тронната зала. За малко. — Танал Ятванар се усмихна. — Четвърт камбана всъщност. Въпросът не бе повдигнат отново през деня, но е явно, че подозренията на Рулад към неговите съотечественици се усилват.

— Това е добре. Няма да се чака дълго значи. — Инвигилаторът отново се наведе напред и загледа намръщено кутията-главоблъсканица. — Важно е всички пречки да бъдат премахнати. Единствените думи, които императорът трябва да чува, трябва да са от канцлера. Танал, приготви досие на Първата конкубинка. — Вдигна отново очи. — Разбираш, нали, че възможността да освободиш онази учена, която си оковал долу, е отминала? Вече няма друг избор освен тя да изчезне.

Онемял, Танал Ятванар успя само да кимне.

— Отбелязвам това — и то донякъде спешно, — защото бездруго несъмнено ти е омръзнала, а и да не е, би трябвало да е. Вярвам, че ме разбра. Няма ли да ти е забавно да я замениш с Първата конкубинка? — Карос се усмихна.

Танал облиза пресъхналите си устни.

— Такова досие ще е трудно…

— Глупости. Работи с агентите на канцлера. Не ни интересуват факти. Измисли каквото ни е нужно, за да я обвиним. Не би трябвало да е трудно. Блудния знае, имаме достатъчно практика.

— Въпреки това — простете, сър, но тя е единствената, която императорът обича.

— Май изобщо не разбираш. Тя не е първата любов на Рулад. Не, онази жена, едурката, се самоуби — о, забрави официалната версия, виждал съм докладите за това трагично събитие. Носела е детето на императора. Тоест му е изменила, по всякакъв въобразим начин. Танал, за Рулад дъждовете едва-що са отминали и макар глината да е здрава под краката му, всъщност е тънка като папирус. При първия намек за подозрения Рулад ще изгуби ума си от гняв — късмет ще имаме, ако успеем да измъкнем тая жена от ръцете му. Съответно арестът трябва да се извърши в двореца, когато Първата конкубинка е сама. След това трябва веднага да бъде доведена тук.

— Не вярвате, че императорът ще настои да му я върнем?

— Канцлерът ще го разубеди, разбира се. Виж какво, Танал Ятванар, остави тънките детайли по човешката — и едурска — природа на онези, които ги разбират. Ще имаш тази жена, не бой се. И ще правиш с нея каквото ти харесва — след като изтръгнем признанията й, естествено. Окървавени и подути, нали ги предпочиташ така? Сега ме остави. Убеден съм, че стигнах до решение на тази измишльотина.

Танал Ятванар постоя малко в коридора. Мъчеше се да успокои разтуптяното си сърце. Умът му работеше трескаво. Да убие Джанат Ейнар? Да я накара да изчезне като всички други? „Да нахрани раците на дъното на реката? О, Блудни, не знам… ако… не знам…“

Иззад вратата на кабинета се чу отчаяно ръмжене.

Странно, този път звукът го зарадва. „Да, висш интелект, то отново те надви. Този миниатюрен двуглав кошмар. Въпреки всичките ти надменни разсъждения за собствения ти гений тази главоблъсканица те затруднява. А може би, Инвигилатор, светът не е такъв, какъвто би искал да го имаш, не е толкова ясен, не е толкова съвършено замислен, че да посрещне с радост господството ти.“

Тръгна по широкия коридор. Не, нямаше да убие Джанат Ейнар. Обичаше я. Карос Инвиктад обичаше единствено себе си и това нямаше да се промени. Инвигилаторът не разбираше нищо от човешката природа, колкото и да се самозаблуждаваше. Всъщност Карос се беше издал с тази непредпазлива заповед да я убие. „Да, Инвигилатор, това е моето разкритие. Аз съм по-умен от теб. Стоя над теб във всички отношения, които наистина са важни. Ти и твоята власт, всичко е компенсация за онова, което не разбираш за света, за пустотата в душата ти, където трябва да е състраданието. Състрадание, и любов, която човек може да изпитва към друг човек.“

Щеше да й го каже, сега. Щеше да признае дълбочината на чувствата си, а след това щеше да свали веригите й и щяха да избягат. Извън Ледерас. Далече от ръцете на Патриотистите. Заедно щяха да създадат живота си отново.

Заслиза бързо по влажните изтъркани стъпала, вече извън погледа на всички, долу в своя личен свят. Където го чакаше любовта му.

Инвигилаторът не можеше да стигне навсякъде. И Танал щеше скоро да го докаже.

Долу през мрака, и всичко бе толкова познато, че нямаше нужда от фенер. Където той властваше, не Карос Инвиктад, не, не тук. Тъкмо затова Инвигилаторът го нападаше непрекъснато, винаги с едно и също оръжие, подразбиращата се заплаха от издаване, от опетняване на доброто име на Танал Ятванар. Но всички тези престъпления, те бяха на Карос Инвиктад. Представи си контраобвиненията, които можеше да хвърли срещу него, ако се наложеше — имаше копия от записите; знаеше къде е заровена всяка тайна. Сметките за зацапаното с кръв богатство, което Инвигилаторът бе натрупал от именията на своите жертви — Танал знаеше къде се пазят тези записи. А колкото до труповете на изчезналите…

Стигна до залостената врата на камерата за мъчения, взе фенера от лавицата и го запали. Махна тежкото резе и влезе.

— Толкова скоро се върна — изграчи хрипливо гласът.

Танал пристъпи към нея.

— Оцапала си се отново. Все едно — това е последният път, Джанат Ейнар.

— Дошъл си да ме убиеш значи. Така да бъде. Отдавна трябваше да го направиш. Очаквам с нетърпение да напусна това измъчено тяло. Не можеш да оковеш призрак. И тъй, с моята смърт ти ще станеш затворникът. Ти ще си онзи, когото ще мъчат. Докато си жив, а се надявам да е дълго, ще шепна в ухото ти… — Пристъп на кашлица прекъсна думите й.

Той се приближи. Чувстваше се празен. Страстта в думите й го бе лишила от всякаква решимост.

Белезниците й сякаш кървяха — отново се беше борила да се измъкне от прангите. „С мечтата да ме преследва, да ме унищожи. С какво е по-различна? Как съм могъл да очаквам, че ще е по-различна?“

— Виж се — каза й тихо. — На човек не приличаш вече. Не те ли интересува външността ти, как искаш да те видя, като дойда тук?

— Прав си — изхриптя тя. — Трябваше да почакам да дойдеш, да се доближиш. И тогава да повърна върху теб.

— Няма да ме терзаеш, жено. Душата ти е твърде безполезна. Бездната ще я отмете, сигурен съм. Освен това още дълго не мисля да те убивам…

— Аз пък не мисля, че вече зависи от теб, Танал Ятванар.

— Само от мен зависи! — изкрещя той. — Всичко!

Пристъпи до нея и започна да освобождава ръцете й, след това краката й. Тя изгуби съзнание, преди да е освободил втората й китка.

Не тежеше почти нищо и той бързо я понесе нагоре. След двайсетина стъпала стигна страничния проход. Хлъзгавият под постепенно започна да се спуска. Плъхове ситнеха встрани от пътя му, плясваха в тесните канавки, в които течеше канална вода.

По някое време капките черна вода от тавана се превърнаха в истински дъжд и за миг съживиха Джанат достатъчно, за да простене. След това се закашля и се задърпа. Танал дори се зарадва, когато отново изпадна в несвяст.

И ето че дойде вонята. „Изчезнали? О, не, те са тук. Всички. Всички, които Карос Инвиктад не харесваше, които не му трябваха, които искаше да махне от пътя си.“

В първата от огромните сводести камери каменен пасаж обкръжаваше дълбок кладенец, в който между костите пълзяха раци с бели черупки. Кладенецът отдавна беше съвсем пълен, затова се бе наложило да отворят нова камера, после още една и още — бяха много, тук долу под реката.

Най-сетне Танал стигна последната камера, пусна жената на пода и окова единия й крак за стената. От двете страни си имаше компания — макар и от мъртъвци. Танал отстъпи назад, а тя се размърда, без да дойде в съзнание.

— Това е временно — каза й. — Няма да идеш при приятелите до теб. Когато се върна — а ще е скоро, — ще те преместя отново. В нова килия, за която знам само аз. И там ще те науча да ме обичаш. Ще видиш, Джанат Ейнар. Не съм чудовището, което си мислиш. Карос Инвиктад е чудовището — той ме превърна в това, което съм. Но Карос Инвиктад не е бог. Не е безсмъртен. Не е… непогрешим. Всички ще го открием. Той си мисли, че я искам, онази курва на императора — онази мръсна пропаднала кучка. Едва ли би могъл да сгреши повече. О, много работа ме чака, но ти обещавам, няма да се бавя дълго. Ще видиш, моя любов…

Събуди се от звука на стъпките му, заглъхващи и след това — изгубени в ромона на капеща вода. Беше тъмно и студено, по-студено, отколкото преди — беше някъде другаде сега, в друга някоя килия, но в същия кошмар.

Вдигна ръка — колкото можа — и изтри лицето си. Дланта й се върна покрита със слуз. Но все пак… веригите ги нямаше. Помъчи се да свие крака и чу стърженето на железни брънки в камък. „Ах, не съвсем!“

И болката вече се беше върнала, във всяка става — пронизващ огън. Сухожилия, стояли изпънати безкрайно дълго, започваха да се стягат като изгарящи въжета… „Ох, Блудния да ме вземе…“

Очите й примигаха и се отвориха отново. Възвръщащото се съзнание й донесе дивашки глад, който сгърчи свития й стомах. Воднисти изпражнения потекоха по бедрата й.

Нямаше смисъл да плаче. Нямаше смисъл да се чуди кой от двамата е по-луд — той, заради низката си страст и безсмислена жестокост, или тя, защото така упорито се беше вкопчила в тази утайка живот. Битка на воли, ала дълбоко неравна — знаеше го с цялото си сърце, знаела го беше през цялото време.

Дългата серия величави лекции, които бе съставила в ума си, до една се бяха оказали заблуда, вкусът им бе твърде горчив, за да се понесе. Той беше победил, защото оръжията му не бяха оръжията на разума — „А аз отвърнах със собствената си лудост. Мислех, че ще подейства. Вместо това изгубих всичко ценно, което бях притежавала.“

„И ето че сега, когато студът на смъртта се прокрадва в мен, мога само да мечтая да се превърна в отмъстителен призрак, жаден да изтезава онзи, който изтезава мен, жаден да бъде за него онова, което той е за мен. Да вярвам, че такъв баланс е справедлив и праведен.“

„Лудост. Да отвърнеш със същото означава да си същият.“

„Тъй че сега нека да ме остави тук, изчезнала навеки…“

И усети, че лудостта се протяга към нея, прегръдка, която щеше да отмете усета й за самата себе си, знанието за онова, което е била, онзи горд самодоволен учен с чистия й, девствен интелект, който подрежда и преподрежда света. Дори практичността бе старомодна идея, недостойна даже за обсъждане, защото светът навън не заслужаваше да го прегърнеш, не — освен това бе омърсен, нали? От хора като Танал Ятванар и Карос Инвиктад — хора, които се наслаждаваха сред мръсотията, която създават, защото само вонята на жестокостта може да проникне през изтръпналите им сетива… — „Както прониква през моите. Чуй! Той се връща, стъпка след колеблива стъпка…“

Мазолеста длан се отпусна на челото й.

Джанат Ейнар отвори очи.

Смътна светлина, струяща от всички посоки. Топла светлина, нежна като дъх. Над нея беше надвиснало лице. Старческо, съсухрено и сбръчкано, с очи дълбоки като морета и блестящи от сълзи.

Усети, че веригите се стегнаха. После старецът ги дръпна с една ръка и брънките се разпаднаха като гнили тръстики. А след това той я вдигна без усилие.

„Бездната да ме вземе, колко е нежно лицето ти…“

И отново тъмнина.

Под речното корито, под наносите, дебели почти етаж, почиваха останките на почти шестнадесет хиляди граждани на Ледерас. Костите им запълваха древни кладенци, прокопани още преди появата на реката — преди дренажното русло от източните планини да се промени от катаклизъм, принудил влечугото да замята опашката си, пороят да издълбае нов канал, потопил един новороден град преди безброй хилядолетия.

Ледерийски инженери още преди столетия се бяха натъкнали на тези потопени съоръжения, удивявали се бяха на порутените коридори и сводести камери, удивявали се бяха на огромните дълбоки кладенци и тяхната чиста студена вода. И бяха оставали изумени, неспособни да обяснят как тези тунели са се съхранили повече или по-малко сухи: прорязаните канали сякаш попиваха водата като сюнгер.

Вече не съществуваха записки, описващи тези открития — тунелите и камерите бяха изгубеното знание за всички освен за малцина избрани. А за съществуването на успоредните проходи, скритите врати в стените на коридорите и стотиците по-малки гробници не знаеха дори и тези малцина. Някои тайни бяха притежание единствено на боговете.

Древният бог понесе изтощената от глад измъчена жена през един от тези странични проходи. В ума му кипяха упреци, порой от гняв към него самия. Не беше си представял пълния размер на извратеност и жестокост, налагани от Патриотистите, и беше силно изкусен да се пробуди, в най-пълна мяра да развихри своя гняв над тези отявлени садисти.

Разбира се, това щеше да доведе до нежелано внимание, което на свой ред щеше да причини още по-голяма касапница, и то такава, която нямаше да прави никаква разлика между заслужаващите смърт и онези, които не я заслужават. Това бе проклятието на властта в края на краищата.

Както Карос Инвиктад скоро щеше да открие.

„Какъв глупак си, Инвигилатор. Кой е извърнал гибелния си взор към теб? Гибелен, о, да.“

Въпреки че малцина щяха да го разберат предвид скромно чаровните, дълбоко добродушни черти на това лице.

„И все пак, Карос Инвиктад, Техол Бедикт реши, че трябва да се махнеш. И аз почти те съжалявам.“

Техол Бедикт — беше коленичил на пръстения под и ровеше в купчинката смет — чу тътрещите се стъпки, погледна през рамо и каза:

— Ублала Пунг, добър вечер, приятелю.

Грамадният полукръвен тартенал пристъпи в стаята, изгърбен под ниския таван.

— Какво е това?

— Дървена лъжица — или поне част от нея. Възложена й е централна роля в приготвянето на тазсутрешното ядене. Бях ужасен от възможността Бъг да я е хвърлил в огнището. А! Ето, виждаш ли? По нея е останала мазнинка!

— На мен ми прилича на мръсотия, Техол Бедикт.

— Е, че то и в мръсотията има миризмичка — отвърна Техол Бедикт и все така на колене изпълзя до къкрещото на огъня котле. — Най-сетне супата ми добива малко вкус. Можеш ли да го повярваш, Ублала Пунг? Виж ме само, дотам съм се унизил в слугинска работа, че даже да си приготвям яденето! Казвам ти, много си е вирнал носа слугата ми. Прекалява напоследък нашият Бъг. Може би няма да е зле да го треснеш по главата заради мен. Добре де, не съм толкова безразличен, колкото си мислиш — виждам блясъка на повишена възбуда в доста тъпите ти кучешки черти. Какво е станало? Да не би Шурк Елале да се е върнала?

— Щях ли да съм тук, ако беше? — попита Ублала. — Не, Техол Бедикт. Замина тя. По моретата тръгна, с цялата си пиратска банда млади мъже. Много голям бях, разбираш ли. Трябваше да спя на палубата, каквото и да е времето, а не беше забавно — а пък ония пирати все искаха да връзват платна по мен и се смееха. Какво му е смешно, а?

— Е, моряците са простодушни хора, приятелю. А пиратите са пропаднали моряци, тъй че простодушието при тях стига до пълни крайности…

— Това не го разбрах? Имам новина за теб, знаеш ли.

— Ти знаеш ли?

— Да.

— Може ли да я чуя?

— Искаш ли?

— Ами да, иначе нямаше да попитам.

— Наистина ли искаш?

— Виж, ако не държиш да ми я казваш…

— Държа. И ще ти я кажа. Затова съм тук, макар че ще хапна малко супа, ако предлагаш.

— Ублала Пунг, най-добре си дошъл на тази супа, но първо нека да извадя тоя парцал, дето го пуснах в нея, да не вземеш да се задавиш.

— Парцал ли? Какъв парцал?

— Ами, квадратен, общо взето. Мисля, че Бъг е бърсал с него кухненския килер, така че трябва да е попил безброй отбрани хранителни вещества.

— Техол Бедикт, един от чистата кръв е дошъл в града.

— Това ли ти е новината?

Грамадният мъж кимна важно.

— Чиста кръв? Ново кимване.

— Значи тартенал?

— Не — прекъсна го Ублала Пунг. — Чиста кръв. По-чиста от на всеки тартенал. И носи каменен меч. И най-ужасни татуировки на лицето — прилича на натрошена плоча. Целият е покрит с белези и след него се вихрят безброй призраци…

— Призраци? Можеш да видиш призраци около него?

— Да ги видя ли? Не, разбира се. Но ги подуших.

— Наистина? Е, и как миришат призраците? Все едно. Тартенал, който е повече тартенал от всеки тартенал, е пристигнал в града. Какво иска?

— Ти не разбираш, Техол Бедикт. Той е поборник. Тук е, за да предизвика императора на двубой.

— Ох, горкият човек.

— Да. Горкият човек, но той не е човек, нали? Той е Тайст Едур.

Техол Бедикт погледна намръщено Ублала Пунг.

— А, говорехме за двама различни горки човеци. Хм, преди малко ме посети един бегач от Ръкет — изглежда, Къщата с люспите се е срутила по време на земетресение. Но не обичайно земетресение, каквито бездруго никога не се случват тъдява. Ублала Пунг, има и друг поборник, който е много по-плашещ от всякакъв чистокръвен тартенал. Сред Ловците на плъхове има голям смут, а те явно знаят повече, отколкото издават. Гледната точка, изглежда, е, че този път мрежата на императора е изтеглила ужасен улов.

— Е, нищо не знам за това — рече Ублала Пунг и се потърка замислено по брадичката. — Само че тоя чистокръвен има каменен меч. Изчукан, като ония върхове за копия, дето ги продават на Долния пазар. Висок е почти колкото него, а той е по-висок от мен. Видях как хвана един ледерийски страж и го захвърли настрана.

— Захвърли го?

— Като торба с… гъби или нещо такова. В смисъл — не картофи, а нещо по-леко.

— Значи нравът му е по-лош и от твоя.

— Чистокръвните не познават страх.

— Вярно. А ти пък откъде знаеш за чистокръвните?

— От серегалите. Нашите богове, онези, които помогнах да убият. Те бяха паднали чистокръвни. Отхвърлени.

— Значи този, който е пристигнал току-що, е равен на един от боговете ви ли, Ублала Пунг? Моля те, не ми казвай, че се каниш да се опиташ да го убиеш. Искам да кажа, нали си има каменен меч и така нататък.

— Да го убия? Не, ти не разбираш, Техол Бедикт. Този, този чистокръвен, той заслужава истинска почит. Не както умилостивявахме серегалите — онова беше, за да ги държим настрана. Почакай и ще видиш, почакай и ще видиш какво ще стане. Родствениците ми ще се съберат, като се пръсне вестта. Ще се съберат.

— А ако императорът го убие?

Ублала Пунг само поклати глава.

Двамата се обърнаха, защото влезе Бъг. Носеше гола жена.

— Е, не — каза Техол. — Котлето не е чак толкова голямо. Освен това, колкото и да съм гладен, все пак си има граници и яденето на академици далеч ги надминава…

Слугата се намръщи.

— Познаваш тази жена?

— Да, от предишния си живот, нали беше пълен със строги възпитателки, обекти на младежки увлечения и разни такива. Уви, много зле изглежда сега. Винаги съм чувал, че светът на учените е жесток — що за спор над нюанси е довел до това, как мислиш?

Бъг положи жената върху постелята си.

И щом се изправи, Ублала Пунг го удари толкова силно, че старецът се натресе в стената.

— Чакай бе! — извика Техол на великана. — Стига!

Бъг потърка челюстта си и попита ядосано:

— Защо се биеш?

— Техол каза да…

— Остави какво съм казал, Ублала. Беше просто мимолетна мисъл, съждение, лишено от съдържание, непредпазливо изказване, несвързано по никакъв начин с физическо действие. Изобщо нямах предвид…

— Каза, че трябва да се тресне по главата, Техол Бедикт. Заради вирнатия нос и понеже прекалявал. Точно така каза. Бил над положението си, каза…

— Ох — и двамата — престанете да ме гледате така. Просто изрекох няколко дребни оплаквания от домашно естество. Изобщо не подозирах, че Ублала Пунг ще ме схване толкова буквално.

— Господарю, той е Ублала Пунг.

— Знам, знам. Явно чудесно наточените ръбове на интелекта ми напоследък са се захабили. — Изведнъж лицето му светна. — Но вече си имаме учител!

— Жертва на Патриотистите — каза Бъг, изгледа Ублала накриво и пристъпи към котлето на огнището. — Бездна подземна, господарю, да не си си мил краката?

— М-да, уви, ужасно се нуждае от кулинарната ти магия. Патриотистите ли? Измъкнал си я от затвора?

— Един вид. Но не предвиждам лов на мъже из целия град. Тя трябваше да е една от онези, които просто са изчезнали.

Ублала Пунг се изсмя дрезгаво.

— Никога нямаше да я намерят, ако имаше лов на мъже.

Двамата го изгледаха неразбиращо.

Полукръвният тартенал посочи очевидното.

— Ами… има си цици и всичко друго. Без онуй де.

— Тя има нужда от нежни грижи, господарю, — каза Бъг. — И от почивка.

— Какво пък, няма по-добро убежище от ужасите на света от жилището на Техол Бедикт.

— Лов на мъже! — Ублала се изсмя отново и поклати глава. — Тия Патриотисти са идиоти.

8.

Селението на Сянка бе изпълнено с жестоки места, но никое не можеше да се сравни с жестокостта на сенките над душата. Подобни мисли измъчваха в последно време Котильон.

Сега той стоеше на едно възвишение и гледаше кротките води на езерото долу. На петдесетина разтега вляво от него имаше самотна дълга къща, заобиколена от полуизгорели пристройки. Всичко запустяло, ако не се брояха десетината кокошки и петелът, една изнервена врана с превързан крак и две крави. И всичко това беше откраднато от друго селение, пленено по някаква приумица на сляпата случайност, или по-вероятно — вследствие нарушаването на мистериозни закони както, изглежда, ставаше спорадично в безкрайното преселение на Селението на Сянка.

Но се беше появило и Сенкотрон бе научил за него навреме, за да прати рояк духове, които да опазят сградите и стоката и да ги спасят от хищния глад на блуждаещи демони или, още по-лошо, на някоя от Хрътките.

След бедствието при Първия трон десетките оцелели бяха преместени в това място, за да се чудят и дивят на странните артефакти, останали от предишните му обитатели: извитите дървени корабни носове, украсяващи дългата къща с изкусно изваяната си змийска резба; загадъчните тотемни накити, предимно от сребро, макар че и кехлибарът, изглежда, бе обичаен за тях; топовете плат, грубо тъкан, както и фин; дървени купи и чаши от кован бронз. Да се дивят на всичко това смаяни, с изумление в очите…

„И да се съвземат.“

„Сякаш е възможно.“

Вдясно от него, до водата, стоеше самотна загърната в пелерина фигура, взряна в безметежно гладката повърхност на езерото. Нищо нормално нямаше в това езеро, знаеше Котильон, макар сцената, предлагана от неговия край на брега, да изглеждаше измамно ведра. И нямаше птици. И стриди нямаше, раци, дори насекоми.

Всяка троха храна за стоката — и за нещастната врана — бе донесена от духовете, на които Сенкотрон бе възложил тази задача. Въпреки това петелът беше умрял само дни след пристигането. „Умрял е от скръб, предполагам. Едно утро няма, което да събуди кукуригането.“

Някъде отвъд дългата къща се чуваха гласове. Панек, Айстар и другите оцелели деца — е, едва ли вече бяха деца. Бяха видели битка, видели бяха да загиват техни приятели, знаеха, че светът — всеки свят — е неприятно място, където човешкият живот не струва много. Знаеха също какво означава да те използват.

По-натам по брега, много отвъд закачулената фигура, крачеха Трул Сенгар и Т’лан Имасс, Онрак Прекършения. Като художник с неговата вечна муза до рамото му, не, по-скоро критик с отвратително нагло държане. Странно приятелство бе това. Но пък Т’лан Имасс бяха пълни с изненади.

Котильон въздъхна и тръгна надолу по склона.

Закачулената глава се извърна. Лице с цвета на излъскана мед, тъмни очи под плъстената гугла.

— Носиш ли ключа, Котильон?

— Бързи Бен, радвам се, че си се възстановил.

— Повече или по-малко.

— Какъв ключ?

Зъбите блеснаха в горчива усмивка.

— Онзи, който ме освобождава.

Котильон застана до чародея и огледа мрачната водна шир.

— Мислех, че можеш да си тръгнеш оттук по всяко време. Ти си Върховен маг, с повече от един лабиринт на разположение. Пробий портал и премини през него.

— За глупак ли ме взимаш? — попита тихо Бързия Бен. — Това проклето селение странства. Не може да се предвиди къде ще изляза, макар че ако предположението ми е вярно, сигурно ще ме чака дълго плуване.

— Аха. Е, боя се, че обръщам малко внимание на такива неща напоследък. Океан прекосяваме значи?

— Така подозирам.

— В такъв случай за отпътуването ти някъде наистина ще ти трябва помощта ни.

Магьосникът го изгледа накриво.

— Знаех си. Сътворили сте проходи, портали с фиксирани изходи. Как го постигате това, Котильон?

— О, не е наше дело, уверявам те. Просто се натъкнахме на тях, така да се каже.

— Азатите.

— Браво. Умът ти винаги е бил остър, Бен Делат.

Магът изсумтя.

— Не съм използвал това си име от много време.

— Тъй ли? Кога беше последният път — помниш ли?

— Тези Азат — рече Бързия Бен, явно пренебрегвайки въпроса. — Самият Дом на Сянката, тук в това селение, нали? Той някак е завладял портала, първоначалния портал. Куралд Емурлан. Домът съществува както като хвърлена сянка, така и като същинската си физическа проява. Никакво разграничение не може да се направи между двете. Връзка… но това не е необичайно за конструкциите Азат. Необичайното е, че този портал към Куралд Емурлан е бил уязвим на такова завладяване.

— Необходимост вероятно — отвърна Котильон и се намръщи, щом видя приближаващите се към брега вълни и източника им — някъде далече навътре. „Изобщо не е каквото изглежда…“

— Какво имаш предвид?

Богът сви рамене.

— Селението е разбито. Умиращо.

— Азатите да са взели участие в изцеряването на късовете? Съзнателно? По замисъл, от разум? Или така, както засъхва кръвта, за да образува коричка? Да не би Азатите да не са нищо повече от някакъв вид естествена имунна система, както нашите тела се стягат, за да се борят с болестта?

— Мащабът на научното ти познание е впечатляващ, Бързи Бен.

— Остави това. Лабиринтите са върховното жертвоприношение на К’рул — собствената му плът, собствената му кръв. Но не и Древните лабиринти — или така поне вярваме. Чии жили са били отворени, за да се създадат те, Котильон?

— Де да знаех. Наистина не знам. А и все едно, съмнявам се, че е важно. Дали Азатите просто реагират на увреждане, или зад действията им съществува насочващ разум? Не мога да ти отговоря. Съмнявам се, че някой би могъл. Важно ли е изобщо?

— Не знам, честно. Но незнанието ме изнервя.

— Имам ключ за теб — каза след миг Котильон. Трул Сенгар и Онрак вече се приближаваха към тях. — За вас тримата всъщност. Стига да го искате.

— Има ли избор?

— Не и за тях — отвърна Котильон и кимна към Трул и Т’лан Имасс. — Но биха могли да се възползват от помощта ти.

— Същото беше в сила и за Калам Мекхар — каза Бързия Бен. — Да не говорим за адюнкта Тавори.

— Те оцеляха — отвърна Котильон.

— Не можеш да си сигурен обаче — не и за Калам. Не можеш да си напълно сигурен, нали?

— Той беше жив, когато Скръбният дом го взе.

— Така твърди Сенкотрон.

— Той не лъже.

Чародеят се изсмя горчиво.

— Калам е жив, Бързи Бен. Скръбният дом го държи извън обсега на самото време. Той ще се изцери. Отровата ще закърнее, ще стане инертна. Сенкотрон спаси живота му.

— Защо?

— Виж, на този въпрос е по-трудно да се отговори — призна Котильон. — Може би просто за да се противопостави на Ласийн, и не бива да се изненадваш, ако причината е само това. Повярвай ми, за Сенкотрон тя е достатъчна. — „Радвай се, Бен Адефон Делат, че не ти казвам истинската причина.“

Трул Сенгар и Онрак дойдоха при тях. Новото копие на Тайст Едур — с каменен връх — бе стегнато на гърба му. Носеше дълго наметало срещу студа, от тъмночервена вълна — едно от по-полезните съкровища, намерени в дългата къща. Беше закопчано със сребърна брошка, изобразяваща някакъв стилизиран чук. Скелетната фигура на Онрак Прекършения бе толкова разбита и очукана, че беше цяло чудо как все още се държи цял.

Т’лан Имасс заговори:

— Това езеро, бог. Брегът отсреща…

— Какво?

— Не съществува. Котильон кимна.

— Как е възможно това? — попита Трул Сенгар. — Онрак казва, че от другата страна няма портал. Че всъщност няма нищо.

Котильон прокара длан през косата си, после се почеса по брадичката — съзнавайки, че има нужда от бръснене — и примижа над водата.

— Другият край е… нерешен.

— Какво означава това? — попита намръщено Бързия Бен.

— За да разберете, трябва да отидете там, магьоснико. Тримата. Натам е пътят ви. И трябва да тръгнете скоро.

— Извинявай, че не сме толкова силно впечатлени — каза сухо Тайст Едур. — Последният кошмар, в който ни отпрати, ни превърна в доста неохотни търсачи на приключения. Трябва ни по-сериозно основание, Котильон.

— Предполагам.

— Чакаме — каза Бързия Бен и скръсти ръце.

— Уви, не мога да ви помогна. Всяко обяснение, което опитам, ще повлияе на възприятието ви за онова, което ще откриете в края на пътуването си. А това не бива да се позволи, защото начинът, по който възприемате, ще оформи и всъщност ще определи реалността, която ви очаква. — Въздъхна отново. — Знам, че не помага много.

— Тогава повикай Сенкотрон — каза Трул Сенгар. — Може би той ще се справи по-добре.

Котильон сви рамене и кимна.

След десетина удара на сърцето от нищото изникна общо взето безформена сянка, от която се появи чвореста тояга, стисната от мършава разкривена ръка. Богът се озърна наоколо, после погледна надолу и разбра, че е нагазил до глезените във вода. Изсъска, надигна пешовете на опърпаното си наметало и заподскача до сухия бряг.

— Много смешно, нали? — възкликна. — Нещастници, всички до един. Какво искате? Зает съм. Не разбирате ли? Зает.

Онрак посочи с костеливата си ръка към езерото.

— Котильон иска да ни прати отвъд тази вода, на мисия, която не иска да обясни, за да постигнем цели, които отказва да определи, в място, което не може да опише. Ето защо призоваваме теб, о, безформени, да ни кажеш онова, което той не иска.

Сенкотрон се изкикоти.

Котильон извърна поглед настрани. Подозираше какво предстои.

— С удоволствие, о, костеливи. Отговарям ето така. Точно както си мисли Котильон е. Петелът умря от скръб.

И Сенкотрон се завихри и се стопи в нищото, сподирен от ругатнята на Бързия Бен.

— Продоволствието е пред дългата къща — каза Котильон. — Донесете го тук. Ще ви чака лодка. Сбогувайте се с Майнала и децата колкото може по-кратко. Пътят е дълъг и труден, а времето ни изтича.

Миришеше на лед. Скорген Кабан се доклатушка до носа при Шурк Елале, която стоеше там сякаш неподвластна на студа и вълните, дори бузите й, пердашени от бурния насрещен вятър, не бяха зачервени. Странна жена, наистина. Тайнствена, незадоволима, неземна. Беше като древна морска богиня, излъчваща похот сукуба, прелъстила ги всички към ориста им… но не, тази мисъл не беше добра, не и сега, нито никога. Или поне докато той плаваше с нея.

— Капитане! Става рисковано — ледените планини наближават протока по-бързо от нас! Откъде дойдоха, в името на Блудния?

— Ще се справим — увери го Шурк Елале. — Завиваме към подветрената страна на острова — ще го удари откъм северозападния бряг. Ще е учудващо, ако стените на цитаделата от онази страна удържат на това, което иде. Погледни разлива, Хубав — само ледени късове. Откъдето и да са дошли, ще пометат целия бряг.

— Адски е студено — изръмжа Скорген. — Може би да обърнем назад, а, капитане? Оная флота така и не ни последва. Можем да се отправим към устието на Ледер…

— И да измрем от глад, преди да сме стигнали и до средата? Не, Хубав, Втори девичи форт вече е независим и за мен това е доста привлекателно. Освен това съм любопитна. Ти не си ли?

— Не толкова, че да рискувам ледовете да ни смажат, капитане.

— Ще се справим.

Пяната по гребена на надигащите се ледени плочи беше с цвета на стара кожа, осеяна с корени, изпочупени дървета и огромни камъни, които сякаш се опълчваха на дърпането към дъното — поне достатъчно дълго, за да се появят над водата като предния ръб на връхлитащо свлачище, затъркаляло се пред бурята, преди с неохота да изчезне в морските дълбини.

От тази гигантска връхлитаща вълна като гнили парцали изригваше мъгла, раздрана и накъсана от свирепия вятър.

Шурк Елале стоеше на кърмата и гледаше настигащия ги бесен щорм. Още съвсем малко и щяха да заобиколят скалистия нос на острова, който изглеждаше достатъчно здрав, за да спре леда.

Поне така се надяваше. В противен случай пристанището на Втори девичи бе обречено. „Както и моят кораб, и екипажът.“ Колкото до нея самата, е, ако успееше да избегне леда, сигурно щеше да може да се измъкне, може би дори да се качи на някой кораб за дългия път до континента.

„Няма да се стигне до това. Островите не се местят. Това, което ни гони, е само външен ръкав и много скоро ще стихне. Блудния да ни пази, какво ли е сполетяло родината на едурите — целият им бряг сигурно е пометен — или напълно потопен. Какво е разкъсало бента, това искам да знам.“

Със стон, „Немряща благодарност“ заобиколи носа, вятърът бързо загуби силата си и корабът се успокои и започна пълзенето си в ограденото с високи стени пристанище. Затворнически остров наистина — всички доказателства си стояха: масивните укрепителни съоръжения, кулите с амбразури, извърнати както към морето, така и към сушата. Огромни балисти, мангонели и скорпиони, поставени на всяко удобно място. В самия залив пък на островчета от струпани камъни имаше малки укрепления, окичени със сигнални флагове, и до тях чакаха бързи лодки, всяка с по десетина гребци.

На котва сред покритите с бели гребени води се поклащаха кораби. Дребни фигури притичваха по кейовете, като мравки в разритан мравуняк.

— Хубав, хвърляме котва от другата страна на онзи странен на вид дромон. Изглежда, никой няма да ни обърне много внимание — чуваш ли онзи рев? Северозападният бряг вече е ударен.

— Целият проклет остров може да потъне, капитане.

— Значи оставаме на борда — да видим какво ще стане. Ако се наложи да бягаме на изток, искам да сме готови.

— Виж, към нас идва пристанищна лодка.

„Проклятие.“

— Типично. Светът пропада, но това няма да спре събирачите на такса. Приготви се да ги посрещнем.

Котвата вече се спускаше с тропот, когато лодката се лепна до тях. Две строги жени се качиха на борда, едната висока, другата ниска. Втората заговори първо.

— Кой тука е капитанът и откъде идвате?

— Аз съм капитан Шурк Елале. Идваме от Ледерас. Двайсет месеца по море с трюм, пълен със стока.

Високата — тънка, светлокожа, с мазна русолява коса — се усмихна.

— Много любезно от твоя страна, скъпа. Сега, ако бъдете така добри, Бревити ще слезе в трюма да ви огледа товара.

Ниската тъмнокоса Бревити на свой ред каза:

— А Пити ще ви вземе таксата за закотвяне.

— Петнайсет дока дневно.

— Малко е скъпичко!

— Е — отвърна Пити и вдигна рамо, — дните на пристанището, изглежда, са преброени. По-добре да вземем каквото можем.

Бревити гледаше намръщено първия помощник на Шурк.

— Ти май си Скорген Кабан Хубавия, а?

— Същият.

— Случайно имам изгубеното ти око, Скорген. В един буркан.

Скорген я изгледа навъсено над рамото на Шурк Елале и отвърна:

— Също като още петдесетина души.

— Какво?! Знаеш ли колко платих? Колко души си губят око от кихане? Кълна се в Блудния, прочут си!

— От кихане? Това ли си чула? И го повярва? Духове на дълбините, момиче, и колко плати?

Шурк се обърна към Пити.

— Двете с приятелката ти сте добре дошли да огледате товара. Но ако не разтоварим — само това. А дали ще разтоварим, или не зависи какви цени са готови да ни предложат купувачите ви.

— Ще ти го докажа — каза Бревити и тръгна към Скорген Кабан. — Съвпада точно — оттук го виждам.

— Не може да съвпада — отвърна първият помощник. — Окото, което изгубих, беше с различен цвят от това.

— Имал си различни?

— Точно така.

— Това е проклятие сред моряците.

— Може би затова го няма вече. — Скорген кимна към близкия дромон. — Тоя откъде е? Не бях виждал такъв досега. И малко поодраскан ми изглежда освен това.

Бревити сви рамене.

— Чужденци са. Дойдоха…

— Стига — прекъсна я Пити. — Провери товара, скъпа. Губим време.

След тези странни реплики Шурк Елале се обърна и огледа чуждия кораб по-внимателно. Дромонът наистина изглеждаше адски очукан, но единственото око на помощник-капитана й се оказа остро — корабът беше влизал в сражение, и то с магия. Черни овъглени резки покриваха корпуса като изрисувана паяжина. „Ужасно много магия. Този кораб би трябвало да е на трески.“

— Чуй — каза Пити, беше се извърнала към сушата. — Надвиват го, точно както казаха.

Катаклизмът междувременно като че ли умираше с бърза смърт от другата страна на острова, където към небето изригваха облаци ледени кристали. Шурк Елале се извърна към морето на юг, покрай носа. Лед, приличащ на огромно замръзнало езеро, се трупаше зад страховития авангард, който за малко не бе разбил „Немряща благодарност.“ Но енергията му бързо се разпръсваше. Полъх на топъл вятър облиза палубата.

— И колко жертви са хвърлили от скалата, за да го омилостивят? — изсмя се Скорген. — Но пък то вие сигурно не страдате от недостиг на затворници!

— Няма затворници на този остров — заяви Пити високомерно и скръсти ръце. — Все едно, невеж тъпако, кръвни жертви тук нямаше да помогнат — това е просто лед в края на краищата. Големите ледени шисти на север са се разбили на парчета — ами то само преди седмица тук се потихме необичайно, а това е нещо, което не ни е спохождало на Втори девичи. Би трябвало да го знам, родена съм тук.

— Родена от затворници ли?

— Не ме ли чу, Скорген Кабан? Няма затворници на този остров…

— Да де, след като си избихте тъмничарите, искаш да кажеш.

— Стига — намеси се Шурк Елале, не искаше да се стига до кавга. — Втори девичи вече е независим и заради това имате моето безгранично възхищение. Кажете ми, колко едурски кораба нападнаха острова ви по време на нашествието?

Пити изсумтя.

— Само хвърлиха един поглед на укрепленията ни, подушиха маговете, които бяхме разставили по стените, и ни заобиколиха отдалече.

Шурк Елале повдигна вежди.

— Чух, че е имало битка.

— Имаше, когато бе обявено славното ни освобождение. След ужасно трагичните злополуки, сполетели управителката и нейните слуги.

— Злополуки, ха! Това беше добро.

Шурк Елале изгледа сърдито първия си помощник, но като повечето мъже, той бе неотзивчив на подобни невербални предупреждения.

— Значи петнайсетте дока ще ги взема сега — каза хладно Пити. — Плюс петте дока такса, ако имате намерение да дойдете на брега за продоволствие или за продаване на товара си, или за двете.

— Изобщо не споменахте за петте…

— Виж какво — прекъсна го Шурк Елале. — Слез долу при Бревити — може да има въпроси за стоките ни.

— Слушам, капитане. — Скорген погледна ядосано Пити и закуцука към трапа.

Пити примижа за миг към Шурк Елале, после заоглежда моряците по палубата.

— Вие сте пирати.

— Стига глупости. Ние сме независими търговци. Вие нямате затворници на острова, аз нямам пирати на кораба.

— Какво намекваш с това изявление?

— И да намеквам нещо, явно не го схващаш. Доколкото разбирам, не си пристанищният началник, а само събирач на такси. — И се обърна, защото първи помощник Скорген и след него Бревити се появиха на палубата. Очите на ниската жена бяха грейнали.

— Пити, не можеш да си представиш какво карат!

— Е, на това му се вика сбит доклад — каза Шурк Елале. — Бревити, постарай се да уведомиш пристанищния началник, че желаем да пристанем на един от каменните кейове, за да можем по-ефективно да разтоварим стоката си. Един пратеник до потенциалните ни купувачи също може да се окаже… заслужаващ възнаграждение. — Погледна Пити и добави: — Колкото до таксите за закотвяне и приставане, ще го уредя пряко с пристанищния началник, щом уговорим комисиона за същия.

— На хитра ли ще ми се правиш! — сопна се Пити. — Трябваше да доведа едно отделение — щеше ли да ти хареса, а, капитане? Да поровим тук-там, да видим как изглеждат нещата наистина. Щеше ли да ти хареса?

— Бревити, кой управлява Втори девичи? — попита Шурк Елале.

— Брулиг, капитане. Той е Старши магистърът на Предполагаемото събрание. И е Шейк.

— Предполагаемото събрание? Сигурна ли си, че употреби подходящата дума, момиче? Предполагаемото?

— Точно както казах. Така е, нали, Пити?

— Капитанката се мисли за много хитра, но не е толкова хитра, нали? Чакай само да се срещне с Брулиг, да видим тогава няма ли да се изненада…

— Едва ли — отвърна Шурк. — Случайно познавам Брулиг. Знам дори престъплението, заради което го пратиха тук. Единствената изненада е, че още е жив.

— Никой не може лесно да убие Брулиг — заяви Пити.

Един от екипажа избухна в смях, но бързо го обърна на кашлица.

— Ще изчакаме отговора на пристанищния началник — заяви Шурк Елале.

Пити и Бревити се върнаха на лодката си и отплуваха.

— Тъпачки — измърмори Скорген Кабан.

— Остров, пълен с родени вътре затворници — отвърна тихо Шурк. — Изненадва ли те изобщо? И не стига това, ами и пълнокръвен шейк — който между другото е напълно луд — управлява кокошарника. Уверявам те, престоят ни тук ще се окаже интересен.

— Мразя интересното.

— И може би изгоден.

— О, обичам изгодното. Мога да преглътна интересното, стига да е изгодно.

Удинаас седеше и я гледаше как почиства и смазва оръжието си. Едурско оръжие, положено в ръцете й от воин Тайст Едур. Вече й трябваше само къща, за да може да го зарови това проклето нещо. О, да, и щастливото завръщане на бъдещия съпруг. Какво пък, може би това не означаваше нищо: просто услужлив жест от един от братята на Феар — единственият брат Сенгар, когото Удинаас всъщност уважаваше. Може би, а може би не.

Несекващото пеене бръмчеше монотонно през каменните стени, звук още по-мрачен от глухото пъшкане на жените едур по време на траур. Магьосниците на Оникса бяха на съвет. Ако в това твърдение се съдържаше някаква истина, то жреческият вариант на езика им бе непонятен и лишен от ритъма, долавян както в песен, така и в слово. А ако не беше нищо повече от пеене, значи старите глупаци не можеха да се споразумеят дори за темпото.

А той беше смятал Тайст Едур за странни. Не бяха нищо в сравнение с тези Тайст Андий, които бяха докарали мрачното отношение към света до нечовешки крайности.

Нищо чудно обаче. Андара бе разпадащо се здание от черен камък в подножието на запълнена със смет тясна клисура. Изолирано като затвор. Отвесните скали бяха нашарени с пещери, осеяни с грубо иззидани помещения, като гигантски издути мехури по протежението на лъкатушещи тунели. Имаше бездънни ями, задънени проходи, преходи толкова стръмни, че не можеха да се преодолеят без въжени стълби. Изровени кухи кули пронизваха като преобърнати шпилове скалната твърд, а над подземните пропасти в дъга се извиваха мостове от бяла пемза, укрепени без хоросан. На едно място имаше езеро от втвърдена лава, по-гладко от излъскан от вятъра лед — обсидианът бе прошарен с червено. Това бе Залата за събиране, там можеше да се побере цялото население — босоноги, — за да гледа безкрайните прения на Господарите Риви, известни иначе като Чародеите на Оникса.

Господар на Скалата, на Въздуха, на Корена, на Тъмната вода, на Нощта. Петима магьосници всичко, които се дърлеха за реда на процесиите, йерархията на изкупителните жертви, подходящата дължина на халатите на Оникса и Блудния знае за още какво. Полуобезумели невротици.

От онова, което Удинаас бе успял да разбере, не повече от петнадесетина от близо петстотинте обитатели — освен самите магьосници — бяха чисти Тайст Андий, а от тях само трима бяха виждали дневна светлина — и странно я наричаха ослепените звезди. Само трима изобщо се бяха изкатервали до света горе.

Нищо чудно, че всичките бяха побъркани.

— Защо когато някои хора се смеят, звучи все едно, че плачат? — попита Удинаас.

Серен Педак вдигна очи от меча на коленете си и го погледна.

— Не чувам никакъв смях. Нито плач.

— Нямах предвид високо — каза той.

Феар Сенгар — седеше на една каменна пейка — изсумтя:

— Скуката отнема последните частици здрав разум от ума ти, робе. На мен поне няма да ми липсват.

— Магьосниците и Силхас вероятно обсъждат формата на екзекуцията ти, Феар Сенгар — каза Удинаас. — Ти си най-омразният им враг в края на краищата. Дете на Предателя, Чедо на лъжи и така нататък. Добре подхожда на великия ти подвиг поне за момента, нали? В змийското гнездо всеки герой трябва да го направи това, нали? И мигове преди да дойде ориста ти, изсъсква вълшебният меч и злите изчадия гинат с десетки. Чудил ли си се някога какви трябва да са последствията от такова клане? Ужасяващо обезлюдяване, разбити семейства, плачещи бебенца — и премине ли се този съдбоносен праг, тогава неизбежното унищожение е гарантирано, надвисва над тях като зловещ призрак. О, да, чул съм каквото е трябвало, докато бях дете, епичните сказания, поеми и всичко останало. Но винаги съм започвал да се тревожа… за онези зли изчадия, жертвите на блестящите герои и на тяхната непоклатима правота. Искам да кажа, лошите нахлуват в убежището ти, в скъпия ти дом, и ти, разбира се, се опитваш да ги убиеш и да ги изядеш. Кой не би го сторил? Ето ги там, грозновати уж и шавливи на вид, плетат си там някакви примки или нещо такова. И изведнъж шок! Вдига се тревога! Натрапниците някак са се измъкнали от веригите си и смъртта се вихри във всеки коридор!

Серен Педак прибра меча в ножницата и каза:

— Мисля, че бих искала да чуя твоята версия за такива истории, Удинаас. Как ти се иска да ги преобърнеш. Поне ще убием времето.

— Не ми се ще да покваря невинните уши на Кетъл…

— Тя спи. Напоследък все спи.

— Може би е болна.

— Може би знае как да изчаква нещата — отвърна Аквиторът. — Продължавай, Удинаас. Как се преобръща твоят героичен епос, ревизираното от теб издание?

— Ами, първо, скритото леговище на злите. Назрява криза. Всичките им приоритети са се объркали — идва някакъв много зъл владетел без никакви водачески умения или нещо такова. Тъй че, имат си тъмници и хитроумни, но в крайна сметка неефективни инструменти за мъчение. Имат си огромните казани, очакващи човешка плът — но уви, никой не се е вясвал насам в последно време. В края на краищата леговището им уж е прокълнато, място, откъдето никой търсач на приключения никога не се връща — все съмнителна пропаганда, разбира се. Леговището всъщност е добър пазар за дървосекачи и събирачи на катран — огромни огнища, факли и мъждиви маслени светилници. Това е проблемът с подземните леговища — тъмни са. Нещо по-лошо, на всички там им е студено през последните осемстотин години. Както и да е, дори леговище на злите има нужда от потребностите за нормално съществуване. Зеленчуци, горски плодове, подправки и лекове, платове и грънци, кожи и плъст, шапки със зловещ вид. Разбира се, изобщо не споменавам всичките там оръжия и ужасяващи униформи.

— Отклоняваш се от сюжета, Удинаас — отбеляза Серен Педак.

— Така е, и това също е съществен момент. Животът е такъв. Отклоняваме се. Също като въпросните зли изчадия. Криза — няма нови пленници, никакво прясно месо. Дечицата гладуват. Пълно бедствие.

— Какво е решението?

— Ами, измислят си история. Магически предмет в тяхно притежание, който да подмами глупците в леговището им. Разумно е, ако си помислиш. Всяка въдица има нужда от гърчещ се червей. А след това избират един между тях да играе ролята на Безумния господар, онзи, който иска да отключи зловещите сили, скрити в този магически предмет, и с това въвеждат утопия за одухотворени трупове, които газят през царство на пепелища и презрени отломки. Е, и това ако не привлече герои на тумби, нищо няма да ги привлече.

— Успяват ли?

— За известно време. Но припомни си споменатите зле измислени инструменти за мъчение. Неизбежно някой находчив и щастлив глупак се измъква на свобода, после разбива черепите на двама-трима задрямали стражи и погромът се отприщва. Безкрайно клане — стотици, после хиляди необучени зли воини, които са забравили да си наточат мечовете, да не говорим за щитовете от брезова кора, дето им ги е пробутал някой дървар.

На това дори Феар Сенгар се изсмя.

— Добре, Удинаас, печелиш. Мисля, че в края на краищата предпочитам твоята версия.

Удинаас, смълчан от изненада, погледна Серен Педак, а тя му се усмихна и рече:

— Вече разкри истинския си талант, Удинаас. Значи героят се измъква на свобода. После какво?

— Нищо подобно не прави героят. Героят просто хваща настинка във влажните тунели. Измъква се жив обаче и се връща в близкия град и там заразата, която носи, се разпространява и избива всички. И хиляди години след това името на героя е проклятие както за хората, живеещи над земята, така и за тези под нея.

След кратко мълчание Феар каза:

— А, значи и в твоята версия има скрито предупреждение, робе. И точно в него искаше да се вслушам, но това ме кара да се чудя — какво толкова те интересува моята съдба? Ти ме наричаш свой враг, свой доживотен враг заради всичките несправедливости, които моят народ е нанесъл над твоя. Наистина ли искаш да си взема бележка от посланието ти?

— Твоя работа, едур — отвърна Удинаас. — Но моята вяра е по-дълбока, отколкото си представяш, и отива в съвсем друга посока от тази, която явно си мислиш. Казах, че героят се измъква, поне временно, но нищо не споменах за неговите нещастни спътници, храбрите му приятели.

— Умират до един в бърлогата на злите.

— Ни най-малко. Като последствие възниква необходимостта от нова кръв. Всички те до един са осиновени от злите, които са зли само в относителен смисъл, защото са болни, окаяни, гладни и не особено умни. Все едно, следва велико възраждане в културата на бърлогата, което произвежда най-великолепното изкуство и съкровища, които е виждал светът.

— И какво става после? — попита Серен.

— Нищо. Продължава си така, докато не идва новият герой, но това е друга приказка за друг път. Толкова говорих, че прегракнах.

— Сред жените на Тайст Едур — каза Феар Сенгар — се разказва приказката, че Бащата Сянка, Скабандари Кървавото око, избрал по своя воля да умре, да освободи душата си, като тръгне надолу по Сивия път, пътуване в търсене на освобождение, защото такава била вината му от стореното на равнините на Кечра.

— Виж, това е удобна версия.

— Ето, че този път на теб ти липсва проницателност, Удинаас. Това алтернативно тълкуване само по себе си е алегорично, защото всъщност то представя нашето чувство за вина. Заради престъплението на Скабандари. Ние не можем да върнем деянията на Бащата Сянка. Нито сме в положението дори да ги отречем. Той е предвождал, едурите са го следвали. Могли ли сме да му се опълчим? Вероятно. Но едва ли. И тъй, оставени сме с чувство за вина, която не може да бъде изкупена, освен в алегоричен смисъл. Ето защо се вкопчваме в легенди за изкупление.

Серен Педак стана и отиде да остави прибрания в ножницата меч до торбата с провизии.

— И все пак тази приказка се е пазела само сред жените от вашето племе, Феар. Да оставим за момента любопитния факт, че ти знаеш за нея, но защо обещанието за изкупление е присъщо само за жените?

— Воините следват друг път — отвърна Феар. — Това, че знам историята — и истината за Скабандари — го дължа на майка ми, която отхвърли традицията да се държи в тайна. Урут не бяга от знанието и не искаше синовете й също да бягат…

— Как тогава обясняваш Рулад? — попита Удинаас.

— Не го подмамвай — каза Серен Педак на роба. — Рулад е прокълнат. От меча в ръката му, от бога, направил този меч.

— Рулад беше млад — рече Феар, забил поглед в пода. — Имаше да се учи още на много неща. Стремеше се да стане велик воин, героичен воин. Чувстваше се ограничен в сянката на тримата си по-големи братя и това го направи припрян.

— Аз мисля, че богът го избра… пред Ханан Мосаг — заяви Удинаас. — Рулад нямаше избор.

Феар го изгледа, после кимна.

— Ако това е убеждението ти, значи си много по-щедър спрямо Рулад, отколкото който и да е Тайст Едур. Удинаас, ти непрекъснато ме объркваш.

Удинаас затвори очи и отпусна гръб на грубата стена.

— Той ми говореше, Феар, защото аз слушах. Нещо, което вие, останалите, така и не направихте — което не е толкова изненадващо, след като прехваленият ред на семейството ви току-що беше разбит. Скъпоценната ви йерархия беше объркана. Шокиращо. Ужасно. Тъй че след като той не можеше да ви говори, вие на свой ред не бяхте склонни да го слушате. Той мълчеше, а вие бяхте глухи за това мълчание. Като си помисля за това… не съжалявам, че не съм имал семейство.

— Поставяш цялата вина в нозете на хаотичния бог.

Удинаас отвори очи и се усмихна.

— Твърде удобно. Значи, ако търсех изкупление, щях да скоча на гърба на звяра и да го подкарам стремглаво чак до ръба на пропастта — и да скоча.

— После… какво?

— Какво да виня? Е, откъде да знам? Аз съм само един похабен роб. Но ако трябва да предполагам, първо бих погледнал суровата йерархия, за която споменах. Тя заклещва всеки и всеки гледа да заклещи всички останали. Докато никой не може да се движи, нито настрани, нито нагоре. Можеш да се движиш надолу, разбира се — просто да направиш нещо, което никой друг не харесва. Неодобрението изритва всяко стъпало на стълбата и вървиш стремглаво надолу.

— Такъв значи бил животът сред Тайст Едур — изсумтя Феар Сенгар.

— Ох — въздъхна Удинаас. — Дай да те попитам нещо. Защо мечът не беше предложен на някой ледерий — гениален офицер от някоя армия или богат търговец? Защо не на самия Езгара? Или още по-добре, на сина му Квилас? Виж, там имаше амбиция и глупост в съвършено равновесие. А ако не на ледерий, защо не тогава на някой нерекски шаман? Или фент, или тартенал? Разбира се, всички други… хм, тези племена бяха почти заличени, най-малкото всички техни табута, традиции и правила от всякакъв вид, които държат хората в ред — всичко е изчезнало, благодарение на ледериите.

— Правилно — намеси се Серен Педак. — Защо не на ледерий?

Удинаас сви рамене.

— Заради лошите и фатални недостатъци явно. Окования е разпознал абсолютното съвършенство на Тайст Едур — тяхната политика, историята им, културата им и политическото им положение.

— А, разбирам — промърмори Феар.

— Какво разбираш?

— Защо Рулад толкова те ценеше, Удинаас. Ти беше похабен в чистенето на рибешки люспи по цял ден, въпреки че ако се съди по интелигентността и проницателността ти, можеше да седиш високо, на трона на което и да е кралство.

Робът отвърна със стегната, зла усмивка.

— Проклет да си, Феар Сенгар.

— Защо те обижда това?

— Ти току-що приведе основния аргумент — както за, така и против институцията на робството. Че съм бил похабен. Или потискан по необходимост. Твърде много като мен на свобода и нито един владетел, тиранин или не, няма да седи сигурно на трона си. Защото ние непрекъснато ще объркваме нещата. Ще предизвикваме, ще протестираме, ще се опълчваме. С това, че сме просветлени, ще предизвикваме пълна бъркотия. Тъй че, Феар, сритай някой кош с риба насам, така ще е по-добре за всички.

— Освен за тебе.

— Не, дори и за мене. Така цялата ми интелигентност остава неефективна, безвредна за всекиго и следователно особено за мен самия, иначе възвишените ми идеи биха довели до реки от кръв.

— От собствените си идеи ли се плашиш, Удинаас? — изсумтя Серен Педак.

— Непрекъснато, Аквитор. А ти?

Тя не отвърна.

— Чуйте — каза Феар. — Спряха да пеят.

Както обикновено, дебатът приключи със загуба на всички. Сблъсъкът на несъвместими възгледи не доведе до съгласие, само до изтощение и болка в дъното на черепа. Клип, седнал в сумрака на най-горната тераса с изглед към нелепо назования Диск на съгласието, на който стояха петимата настръхнали Чародеи на Оникса, се постара да разбуди ума си, когато магьосниците се обърнаха като един към Силхас Руин.

Ордант Брид, Риви на Скалата, който бе изпратил Клип, за да доведе тези вдъхващи страх скитници, заговори пръв.

— Силхас Руин, брат по кръв на нашия Чернокрил господар, знаем какво търсиш.

— Значи знаете също, че не бива да заставате на пътя ми.

При тези хладни думи Клип се изправи.

— Точно както ви предупредих! — извика Рин Варалат, Риви на Нощта, с високия си стържещ глас. — Той идва като левиатан на унищожението! Кой от братята се оказа най-надарен с проникновение и мъдрост? Е, отговорът е ясен!

— Успокой се — рече Пенит Винандас.

Клип се усмихна, зачуден за пореден път дали аспектите на Риви създават личностите на своите господари — или господарка, в случая с Пенит — или обратното? Разбира се, Господарката на Корена щеше да зове към спокойствие, обуздаване на свирепите воли, след като беше така несъмнено… вкоренена.

— Аз съм спокоен! — изръмжа Рин Варалат. И изпъна пръст към Силхас Руин. — Не бива да се подчиним на тогова, иначе всичко, което сме постигнали, ще се срути върху главите ни. Равновесието е всичко, което ни държи живи, и всеки от вас знае това. А ако не го знаете, значи сте по-глупави, отколкото мога да си представя.

Драксос Хълч, Риви на Тъмната вода, заговори с дълбокия си баритон:

— Въпросът, мои приятели чародеи, е по-малко открит за дебат, отколкото бихте могли да се надявате. Освен, разбира се, ако можем да обясним на този воин естеството на нашата борба й нелекия баланс, който постигнахме наскоро.

— Защо трябва да го интересува? — попита Рин Варалат. — Ако всичко това рухне, за него е все едно. Той ще продължи напред, без да го е грижа — нашата смърт ще е без никакво значение за него.

Силхас Руин въздъхна и каза:

— Не съм безчувствен за битката, която сте водили тук, чародеи. Но вашият успех се дължи изцяло на неизбежното разпадане на ритуала на Джагът. — Огледа ги един по един. — Вие не можете да надвиете Омтоуз Феллак, след като неговият владелец беше не кой да е, а Готос. Все едно, балансът, който вярвате, че сте постигнали, е илюзорен. Ритуалът се проваля. Ледът, който беше държан под контрол, държан беше извън времето, е започнал да се движи. Стапя се в топлината на този век и обемът му е така огромен, че дори и разтопен ще предизвика огромна промяна. Колкото до глетчерите, пленени в най-високите предели на планините Блуроуз — тези на север, — е, те вече са започнали да се движат. Нехайни за пристъпите на далечния океан, те извличат сила от изменчивия поток на студения вятър. Тези глетчери, чародеи, все още държат копието на ритуала и скоро той ще се забие във вашето сърце. Андара е обречена.

— Изобщо не ни интересува Андара — заяви Гесталин Арос, Риви на Въздуха. — Балансът, за който говориш, не е този, който е важен за нас. Силхас Руин, джагътският ритуал бе от лед само в смисъла, по който огънят е от дърво — беше средство за домогване до определена цел и тази цел бе замразяване на времето. На живота и на смъртта.

Клип изгледа с присвити очи Силхас Руин. Албиносът Андий бавно кривна глава и каза:

— Говорите за различни провали, но двете неща са свързани…

— Знаем — прекъсна го Ордант Брид. И добави: — Знаем го по-добре от теб. Ти говориш за копие от лед, за самото ядро на Омтоуз Феллак, още живо и все още — силно. Това копие, Силхас Руин, хвърля сянка и тъкмо в тази сянка ти ще намериш онова, което търсиш. Макар и не, струва ми се, по начина, по който го желаеш.

— Обяснете.

— Няма — сопна се Рин Варалат. — Ако желаеш да разбереш, потърси свои родственици.

— Мои родственици? Да не би да сте способни да призовете Аномандър?

— Не него — отвърна Ордант Брид. Поколеба се и продължи: — Бяхме посетени, не толкова отдавна, от асцендент. Менандори. Сестрата Зора…

Гласът на Силхас Руин стана още по-хладен:

— Какво общо има тя с това?

— Балансът, невежи глупако! — Крясъкът на Рин Варалат отекна в залата.

— Къде е тя? — попита Силхас Руин.

— Уви, не знаем — отвърна Драксос Хълч. — Но е близо, по причини, които са само нейни. Боя се, че тя ще се противопостави, ако решиш да минеш през нас със сила.

— Аз търся душата на Скабандари Кървавото око. Не разбирам как ще възразите на такава цел.

— Ние разбираме истината на това — заяви Ордант Брид.

Последва дълго мълчание. Петимата Чародеи на оникса гледаха слисания Силхас Руин, който сякаш бе изгубил дар слово.

— Въпрос на… състрадание — промълви Пенит Винандас.

— Не сме глупци — каза Ордант Брид. — Не можем да ти се противопоставим. Но можем, навярно, да те водим. Пътят до мястото, което търсиш, е тежък — пътеката не е права. Силхас Руин, с известно изумление ти казвам, че постигнахме някакво единодушие за това. Нямаш си представа колко рядко е това — вярно, говоря за компромис, който е по-труден с някои от нас, отколкото с други. При все това, споразумяхме се да ти предложим водач.

— Водач? Да ме води по тази крива пътека или да ме дърпа настрана от нея?

— Такава заблуда не би подействала дълго.

— Вярно. Нито ще съм милостив, щом я разкрия.

— Разбира се.

Силхас Руин скръсти ръце.

— Ще ни осигурите водач. Добре. Кой от вас е доброволецът?

— О, никой от нас — отвърна Ордант Брид. — Нуждата от нас тук възпрепятства такова нещо. Както ти сам каза, към нас е насочено копие от лед и макар да не можем да го счупим, навярно можем да го… пренасочим. Силхас Руин, твоят водач ще е Смъртният меч на Чернокрилия господар. — И магьосникът махна с ръка.

Клип се изправи и заслиза към Диска на съгласието. Верижката и пръстените й се появиха в ръката му, завъртяха се и изтракаха, после се завъртяха отново.

— Той е Смъртният меч на Аномандър? — попита Силхас Руин невярващо.

Клип се усмихна.

— Мислиш, че ще е недоволен ли?

Братът на Рейк направи гримаса, после поклати глава.

— Вероятно не.

— Елате утре — рече Ордант Брид. — Ще подготвим начина да продължите пътуването си.

Клип леко стъпи върху лъскавия камък на Диска и се приближи до Силхас Руин. Верижката в ръката му се въртеше и потракваше.

— Винаги ли трябва да го правиш това? — попита намръщено Силхас Руин.

— Кое?

Силхас Руин влезе в стаята, последван от Клип.

Серен Педак изпита внезапен мраз, макар да не можа да определи източника му. Клип се усмихваше, но усмивката му беше цинична — и като че ли не откъсваше очи от Феар Сенгар, сякаш очакваше някакво предизвикателство.

— Аквитор — каза Силхас Руин, докато разкопчаваше токата на наметалото си, — поне една загадка намери отговора си.

— Така ли?

— Изобилието от духове тук, в Андара, безбройните призраци на мъртви Тайст Андий — зная защо са тук.

— Съжалявам, не знаех, че това място гъмжало от духове. Не съм виждала дори Уидър напоследък.

Той я изгледа, след което си наля вино и каза:

— Интересно как нещо толкова елементарно като липсата на вкус на езика може да се окаже най-мъчително изтезание… след като си бил заровен хиляди години.

Тя го гледаше как отпива от разводненото вино, как го вкусва.

— Времето, Аквитор. Ритуалът Омтоуз Феллак, който е замразил всичко, е надвил дори Гуглата… извинявам се, Бога на Смъртта. Духовете… те няма къде да отидат. Лесно са били пленени и поробени от Тайст Едур, но много от тях са успели да избегнат тази съдба и са тук, сред своите смъртни родственици. Чародеите на Оникса говорят за съчувствие и равновесие, разбирате ли…

„Не, не разбирам, но мисля, че това не е важно.“

— Магьосниците ще ни помогнат ли?

Силхас Руин отвърна с кисела гримаса, а после сви рамене.

— Нашата страховита компания вече си има нов член, Аквитор. Възложено му е да ни отведе до онова, което търсим.

Феар Сенгар изведнъж се стегна. Стана и се обърна към Клип.

— Тайст Андий. Знай едно, моля те. Не изпитвам никаква враждебност към теб и твоя народ. Ако наистина ни отведеш там, където е окована душата на Скабандари, ще съм ти в дълг — всъщност всички Едур ще са ти в дълг.

Клип се ухили.

— О, не, не и това.

Феар го изгледа объркано.

— Вие — заговори Силхас Руин на едура — сте най-ужасната заплаха за тези Андий. Вашата раса има сериозно основание да ги избие до последния. Ледериите също не са благоразположени към тях, заради съпротивата им срещу анексирането — съпротива, която продължава до ден-днешен. Блуроуз не обича да бъде окупирана. Хората, които живееха редом с притежаващите андийска кръв, изпитват вярност към ледерийските завоеватели. Когато е властвал орденът на Оникса, било е управление отдалече, не са били склонни да се месят в ежедневните дейности и са налагали малко искания над населението. А сега, Феар Сенгар, вашата раса управлява ледериите и усилва неприязънта, кипяща в Блуроуз.

— Не мога да говоря за империята — отвърна Феар. — Само за себе си мога да говоря. Но вярвам, че ако събитията се развият по начина, по който желая, тогава истинското освобождение може да е наградата, дадена от едурите за тяхната помощ — за цялата провинция Блуроуз и за всичките й обитатели. Разбира се, аз ще настоявам за това.

Клип отвърна с презрителен смях.

Верижката се завъртя и здраво се стегна около дясната му китка — това бе единственият коментар на тези тържествени изявления и храбри обещания.

Серен Педак усети, че й призлява. Клип, това влудяващо пале с неговата верижка, с вечно насмешливото му изражение…

„О, Феар Сенгар, не се доверявай на тогова. Изобщо не се доверявай.“

— Сигурен ли сте, че искате това, Надзорник?

— Тази експедиция трябва да е наказателна, Биват. Не е направено никакво официално обявяване на война — посланието от Ледерас е много ясно в това отношение. Явно, според задълженията ми на Надзорник, на мен се пада да гарантирам, че кампанията няма да надвиши параметрите си. Трябва да заловите и унищожите онези, които са избили заселниците.

Тя гледаше колоните ледерийски и едурски отряди, които се точеха по пътя. Прах висеше във въздуха, зацапала яркосиньото на небето. Тропотът на армията напомняше на Брол Хандар за кършещ се лед, който пращи и с грохот се свлича надолу към някоя река.

— Точно това е намерението ми, Надзорник — каза Биват. — Това и нищо повече. Точно както ми бе заповядано.

Той я изгледа, после се размърда на седлото, за да облекчи напрежението в кръста — предпочиташе да се възхищава на конете отдалече, вместо да кацне на гърба на някоя от тези проклети твари. Те сякаш разбираха неприязънта му и реагираха подобаващо, а точно този имаше навика да отмята глава назад, щом му дръпнеха юздите след всеки галоп, и явно се опитваше да му счупи брадичката. Атри-Преда му бе казала, че прекалено много се навежда напред и че конят знае това и гледа на грешката му като на възможност да му навреди. Дори само поради тази причина Тайст Едур не очакваше с нетърпение това пътуване, но каза:

— Все пак ще ви придружа.

Знаеше, че тази перспектива не я радва. Но все пак си имаше лична охрана, от своето племе. Собствен впряг, колар и два вола. Повече от достатъчно продоволствие, за да гарантира, че няма да е бреме за военния обоз.

— Загрижена съм за безопасността ви — рече тя.

— Не е нужно. Имам пълна увереност в своите арапаи…

— Простете, Надзорник, но ловът на тюлени не е същото като…

— Атри-Преда — на свой ред я прекъсна Брол Хандар, — моите воини са се изправяли срещу елитни ледерийски войници по време на завоеванието и вашите ледерии бяха разбити. Тюлени? Да, някои от тях тежат колкото вол, с бивни по-дълги от меч. И бели мечки, и пещерни мечки. Вълци, на цели глутници. И да не забравяме превъплъщенците джхеки. Нима си въобразявате, че белите пустини на Севера са пусти земи? Срещу онова, пред което един арапай трябва да се изправя всеки ден, ледериите изобщо не бяха голяма заплаха. Колкото до предпазването ми от оулите, такава необходимост вероятно би възникнала само след бягство на вашите сили. Ще разполагаме с К’риснан от Ден-Рата, както и с вашия магически кадър. Накратко — довърши той, — вашата загриженост звучи фалшиво. Кажете ми, Атри-Преда, каква бе същината на тайната ви среща с Фактор Летур Аникт?

Въпросът, изречен уж мимоходом, я порази като удар през лицето и очите й се приковаха в него широко отворени, изпълнени с тревога. После в тях кипна нещо по-мрачно.

— Финансови въпроси, Надзорник — отвърна тя хладно. — Всяка армия трябва да яде.

— Финансирането на тази наказателна експедиция е осигурено от Имперската съкровищница.

— Въпросните фондове са уредени от Фактора. В края на краищата това му влиза в задълженията.

— Не и в този случай — отвърна Брол Хандар. — Разходите се уреждат от моята канцелария. Всъщност тази експедиция се изплаща с едурски пари. Атри-Преда, в бъдеще трябва да сте сигурна за фактите, преди да се опитвате да лъжете. Изглежда, сте принудена да действате под бремето на две групи заповеди. Надявам се, в името на душевния ви мир, двете да не се окажат в конфликт.

— Едва ли.

— Убедена ли сте в това, Атри-Преда?

— Да.

— Добре.

— Надзорник, много от избитите заселници бяха от личното домакинство на Фактора.

Брол повдигна вежди.

— В такъв случай желанието за най-кърваво възмездие трябва да е много силно за горкия Летур Аникт.

— На онази среща, сър, аз просто повторих намерението си да накажа убийците, както заслужават. Факторът поиска уверения и аз с удоволствие му ги дадох, предвид обстоятелствата.

— С други думи, Летур Аникт е бил донякъде разтревожен, че контролът на ръководенето на експедицията му е отнет, защото такова решение беше безпрецедентно. Може да се приеме, че е достатъчно интелигентен да разбере — след като се поуспокои, — че този ход означава неодобрение на скорошните му ексцесии.

— Не бих могла да знам, сър.

— Ще ми е интересно да преценя степента на покорството му след нашето триумфално завръщане.

Тя не отвърна нищо.

Разбира се, добави той на себе си, тогава Летур Аникт щеше да е направо вбесен, като се имаше предвид фактът, че във всичко това нямаше нищо официално. Приятелите на Фактора в двореца — ледерийските слуги на канцлера най-вероятно — щяха да се ядосат, щом научеха за това заобикаляне. Но този път едурите бяха организирали малката узурпация — дело на племената, връзката, установена посредством К’риснан и едурския персонал на различните Надзорници. Във всичко това имаше огромен риск — самият император не знаеше нищо в края на краищата.

Летур Аникт трябваше да бъде озаптен. Нещо повече — да бъде спрян. Завинаги. Ако зависеше от Брол, до една година в Дрийн трябваше да има нов Фактор, а колкото до владенията на Летур Аникт, измяната от негова страна и корумпираността му несъмнено щяха да доведат до конфискуването им, с отнемането на всички фамилни права и ограничения от такова високо ниво, че всички роднини на Аникт щяха да са Длъжници за поколения напред.

„Той е покварен. И е заплел тук гибелна мрежа, от Дрийн до всеки пограничен народ. Търси война с всички свои съседи. Ненужна война. Безсмислена, извън ненаситната алчност на един човек.“

Такава корупция трябваше да бъде отрязана, защото имаше много като Летур Аникт в тази империя, процъфтяваха под закрилата на тръст „Свобода“ и, твърде вероятно, на Патриотистите. Летур Аникт щеше да е пример и предупреждение.

„Вие, ледериите, ни мислите за глупаци. Смеете се зад гърбовете ни. Подигравате ни се заради невежеството ни в хитрите ви заблуди. Е, има и друг вид хитрост, както скоро ще разберете.“

Най-сетне Брол Хандар вече не се чувстваше безпомощен.

Атри-Преда Биват кипеше отвътре, но мълчеше. Проклетият глупак до нея щеше да се убие и тя щеше да е виновна, че не е успяла да го защити. К’риснан и арапаите нищо нямаше да постигнат. Агентите на Фактора бяха заразили всеки ледерийски легион в този поход и сред тези агенти… „Проклети от Блудния убийци. Господарите на отровата.“

Харесваше воина до себе си, колкото и да беше кисел — което май бездруго си беше характерна черта за Тайст Едур. И макар и явно интелигентен, той беше също така… наивен.

Ясно беше, че Летур Аникт е проникнал в жалките неофициални усилия на Брол Хандар и на поне още няколко Надзорници и че възнамерява да премахне тази новопоявила се заплаха тук и сега. По време на тази експедиция.

„Имаме проблем с Брол Хандар“, бе казал Факторът. Бледото му закръглено лице приличаше на запрашен камък в обичайния сумрак на неговата светая светих, кабинета.

— Сър?

— Без разрешение свише се опитва да надвиши пълномощията си и по този начин да подрони традиционните функции на един Фактор в гранична провинция. Амбициите му са въвлекли и други в мрежата му, което би могло, уви, да има фатални последици.

— Фатални? Как?

— Атри-Преда, чуйте ме добре. Патриотистите вече не се съсредоточават изключително върху ледериите в империята. Има доказателство за надигащ се заговор сред Тайст Едур — срещу държавата, вероятно срещу самия император.

„Абсурд. Наистина ли ме мислиш за толкова глупава, Аникт? «Срещу държавата» и «срещу императора» са две различни неща. Държавата си ти и хора като тебе. Държавата е тръстът «Свобода» и Патриотистите. Държавата е канцлерът и неговите слуги.“ В това отношение идеята за заговор сред Тайст Едур да отърват империята на ледериите от корупцията изглеждаше повече от похвална. Достатъчно дълго бяха окупатори, за да разберат империята, която бяха спечелили. Да започнат да осъзнават, че всъщност те са губещите от това завоевание.

А Тайст Едур бяха горд народ. Не бяха склонни да търпят поражение, а фактът, че победителите бяха, според техните мерки, страхливци в истинския смисъл на думата, щеше да ги ужили още повече. Ето защо тя не беше изненадана, че Брол Хандар и неговите приятели едури най-сетне бяха предприели кампания срещу ръководещите държавата ледерии. „Нито пък е изненадваща степента, в която едурите са подценили своя противник.“

— Аз съм офицер в Имперската армия. Моят командир е самият император.

— Императорът властва над всички нас, Атри-Преда — каза Летур Аникт и се усмихна. — Заговорът сред неговия народ пряко застрашава неговата поддържаща структура — онези, които са се заели, с цената на големи лични жертви, да поддържат този апарат.

— Хора като вас.

— Точно така.

— Какво искате от мен?

— Брол Хандар ще настои да ви придружи във вашата наказателна експедиция. Убеден съм, че намерението му е да си присвои възвърнатите територии… — Махна с ръка. — Несъмнено в името на империята или някаква подобна нищо не значеща глупост.

„Тоест както направи самият ти?“

— Ще се постарая да го разубедя, сър — отвърна тя. — Не е безопасно…

— Не е, наистина. Точно това имам предвид. — След малко Летур Аникт отпусна гръб на облегалката на стола си. — Вие обаче няма да успеете с този аргумент. Надзорникът ще тръгне с вас и ще приеме рисковете.

„Рисковете, да. Като си представя, че идват от оулите.“

— Ще направя всичко, което мога, за да опазя живота му — заяви Биват.

Събеседникът й разпери ръце.

— Разбира се. Това е ваше задължение. Но и двамата знаем колко коварни могат да са оулите, особено след като сега се командват не от кого да е, а от Червената маска. Кой може да каже какви смъртоносни планове крои, за да избие командирите и други важни лица? Вие обаче си имате своите задължения и вярвам, че ще ги изпълните. Все пак ви напомням, че Брол Хандар е замесен в измяна.

— Ами тогава наредете на Орбин Търсача на истината да го арестува. — „Ако смее, защото това ще извади всичко на бял свят, а ти не си готов за това.“

— Ще сме подготвени при завръщането му — каза Факторът.

„Толкова скоро?“

— Императорът уведомен ли е за този развой?

— Да. Патриотистите нямаше да се заемат с този лов, ако не беше така… сигурен съм, че ме разбирате, Атри-Преда.

Разбираше го. Дори Карос Инвиктад нямаше да действа без разрешение.

— Това ли е всичко, сър?

— Това е. Дано Блудния се усмихне над вашия лов, Атри-Преда.

— Благодаря, сър…

И ето, че сега всичко се развиваше според предсказанията на Фактора. Брол Хандар бе тук, отхвърлил всички нейни аргументи защо не трябва да идва. И тя виждаше в изражението му подновена увереност и воля — Надзорникът се чувстваше така, все едно най-сетне е намерил здрава почва под краката си. Безпогрешно разпознаваше истинския си враг. Неоспоримият провал бе в увереността на едура, че той е направил първия ход.

— Сър, ако ме извините — каза тя. — Трябва да поговоря с офицерите си.

— Разбира се — отвърна Брол Хандар. — Кога очаквате сблъсък с противника?

„О, глупако, ти вече се сблъска.“

— Зависи дали бягат, или идат право срещу нас.

Веждите на Надзорника се повдигнаха.

— Страхувате се от Червената маска, така ли?

— Страхът, който вдъхва уважение, не е нещо лошо, сър. В този смисъл да, страхувам се от Червената маска. Както и той ще се страхува от мен, скоро.

И препусна надолу към войската си, за да говори не с офицерите си, а с един точно определен човек, конник сред воините на Блуроуз, по-висок и по-мургав от повечето.

Намери го, махна му да подкара коня си до нея и заговори за две неща, едното достатъчно високо, за да бъде чуто от всички — за това не са ли уморени конете и други такива досадни подробности; другото го каза много по-тихо и никой друг освен него не можеше да го чуе.

— Какво ще видиш от небето, ако си затулиш очите с ръка?

Червената маска погледна чужденеца.

Анастер Ток се усмихна.

— Лежането в изкоп сред човешки изпражнения е нещо, което бих препоръчал на всеки начинаещ поет. Ритмите на отцеждане и изтичане, наследството на онова, което изхвърляме. Богатство като течно злато.

Не беше съвсем с ума си вече, прецени Червената маска, но не се изненада. Кожа и кости, покрит със струпеи и мръсотия, непрекъснато се чешеше. Е, вече поне можеше да стои прав без помощта на тояга и апетитът му се беше върнал. Скоро, вярваше Червената маска, чужденецът щеше да се възстанови, поне физически. Виж, умът му беше съвсем друга работа.

— Вашите хора — продължи след малко Анастер Ток — не вярват в поезията, в силата на простите слова. О, вие пеете с идващата зора и залязващото слънце. Пеете на бурните облаци и вълчите дири, и разпилените еленови рога, които намирате в тревата. Пеете, за да решите низа на мънистата по конеца. Но без думи за никои от тях. Само тонални вариации, безсмислени като птича песен…

— Птиците пеят — отряза Натаркас, който стоеше от другата страна на чужденеца и беше примижал към гаснещото слънце, — за да кажат на другите птици, че съществуват. Пеят, за да предупредят ловците. Пеят, за да спечелят женските. Пеят в дните, преди да умрат.

— Е, неподходящ пример. Вие пеете като китове…

— Като какво? — попитаха Натаркас и другите двама Бакърени лица зад него.

— О, няма значение. Исках да кажа, че пеете без думи…

— Музиката е език сам за себе си.

— Натаркас — рече Анастер Ток. — Отговори ми на следното, ако обичаш. Песента, която използват децата, когато нижат мъниста на конеца, какво означава?

— Значенията са повече от едно, зависи от желаната шарка. Песента предопределя реда и вида на мънистото, и цвета му.

— Защо такива неща трябва да се предопределят?

— Защото мънистата разказват история.

— Каква история?

— Различни истории, зависи от шарката, която се предопределя от песента. Историята не се губи, нито се разваля, защото песента никога не се променя.

— В името на Гуглата — измърмори чужденецът, — какво им е лошото на думите?

— С думите значенията се променят — каза Червената маска и тръгна.

— Ясно де. — Анастер Ток се обърна и последва Червената маска към лагера. — Точно това е идеята. В това е стойността им — способността им да се приспособяват…

— Да се развалят, искаш да кажеш. Ледериите са майстори в развалянето на думите, на значенията им. Те наричат войната мир, наричат тиранията свобода. Това от чия страна на сянката стоиш решава значението на една дума. Думите са оръжията, използвани от онези, които гледат на другите с презрение. Презрение, което само се задълбочава, когато виждат как онези други са измамени и превърнати в глупци, защото са избрали да вярват. Защото в своята наивност са мислели, че значението на една дума е твърдо, неподвластно на злоупотреба.

— Циците на Тогг, Червена маско, това му се вика дълга реч от твоите уста.

— Аз презирам думите, Анастер Ток. Какво имаш предвид, като казваш „Циците на Тогг“?

— Тогг е бог.

— Не богиня?

— Не.

— Тогава той…

— Няма цици. Точно така.

— Ами онези, другите? „Дъх на Гуглата“?

— Гуглата е Господарят на Смъртта.

— Значи… няма дъх.

— Правилно.

— Милостта на Беру?

— Тя няма милост.

— Моври да пази?

— Господарката на Бедността не пази нищо.

Червената маска го изгледа.

— Вашият народ има странно отношение към боговете си.

— Всъщност да. Някои го осъждат като цинично и може би имат право. Всичко е свързано с властта, Червена маско, и с това какво тя прави на онези, които я притежават. Боговете не са изключение.

— Щом са толкова неотзивчиви, защо ги почитате?

— Представи си колко по-неотзивчиви щяха да са, ако не ги почитахме. — Анастер Ток зърна нещо в очите на Червената маска и се засмя.

Ядосан, Червената маска каза:

— Вие се бихте като армия, предана на Господаря и Господарката на вълците.

— И виж докъде ни докара това.

— Причината вашата сила да бъде избита е защото моите хора ви предадоха. Това предателство не е дошло от вашите вълци-богове.

— Може би си прав. Ние приехме договора. Допуснахме, че споделяме значението на думите, които разменихме със своите работодатели… — Ток удостои Червената маска с крива усмивка. — Тръгнахме на война, вярвайки в честта. Тъй. Тогг и Фандърей не са отговорни — особено за глупостта на своите поклонници.

— Безбожник ли си вече, Анастер Ток?

— О, чувах жалния им вой от време на време, или поне си въобразявах, че го чувам.

— На мястото на клането дойдоха вълци и взеха сърцата на падналите.

— Какво? Какво имаш предвид?

— Разкъсали са гърдите на твоите другари и са изяли сърцата им — нищо друго.

— Е, не знаех това.

— Ти защо не умря с тях? — попита Червената маска. — Избяга ли?

— Бях най-добрият ездач сред Сивите мечове. Съответно действах като свръзка между силите ни. За жалост бях с оулите, когато се взе решението за бягство. Те ме свалиха от коня и ме пребиха до безсъзнание. Не знам защо не ме убиха. Или просто да ме оставят за ледериите.

— Има нива на предателство, Анастер Ток. Граници, които дори оулите не могат да преминат. Могли са да избягат от битката, но не са могли да ти прережат гърлото.

— Виж, това е утешително. Моите извинения. Винаги съм бил склонен към язвителни коментари. Предполагам, че би трябвало да съм благодарен, но не съм.

— Разбира се, че не си. — Наближаваха широкия сенник, пазещ картите от кожа на родара, които бойният главатар бе нарисувал — най-вече от онова, което бе успял да си спомни от видените от него военни карти на ледериите. Новите карти бяха изпънати на земята, затиснати и подредени като късчета от пъзел, за да предадат цялостно изображение на огромен район — район, включващ южните гранични кралства. — Но ти си войник, Анастер Ток, а аз имам нужда от войници.

— Значи търсиш споразумение между нас.

— Да.

— Обвързване с думи.

— Да.

— А ако предпочета да напусна? Да си ида?

— Ще ти се разреши и ще ти се даде кон и храна за път. Можеш да яздиш на изток или югоизток, или дори на север, макар че нищо няма да намериш на север. Но не на запад, нито на югозапад.

— Не и към ледерийската империя, с други думи.

— Правилно. Не знам колко мъст таиш в наранената си душа. Не знам дали би предал оулите — в ответ на тяхното предателство към вас. За което не бих те винил ни най-малко. Нямам желание да те убивам и заради това ти забранявам да яздиш към Ледер.

— Разбирам.

Червената маска огледа картата на мъждивата светлина. Черните линии като че ли тънеха в забрава пред очите му.

— Искам да насоча желанието ти за възмездие срещу ледериите.

— Вместо към оулите.

— Да.

— Вярваш, че можеш да ги надвиеш.

— Ще го направя, Анастер Ток.

— Като подготвиш бойни полета предварително. Добре, като тактика не бих го отрекъл. Стига ледериите да са достатъчно глупави, за да се разположиш точно там, където ти искаш.

— Те са нагли — каза Червената маска. — Освен това нямат избор. Желаят да отмъстят за избиването на заселниците и кражбата на стадата, които наричат своя собственост — въпреки че те са ги откраднали от нас. Искат да ни накажат и затова ще са нетърпеливи да кръстосат мечове.

— Като използват конница, стрелци и магове.

— Да.

— Как смяташ да обезсилиш тези магове, Червена маско?

— Няма да ти кажа все още.

— За да не би да си тръгна, да се измъкна по някакъв начин от теб и преследвачите ти.

— Шансът за това е нищожен.

Чужденецът се усмихна, а Червената маска продължи:

— Разбирам, че си опитен ездач, но не бих пратил след теб оули. Бих пратил К’Чаин Че’Малле.

Анастер Ток оглеждаше лагера, безкрайните редици шатри, струйките дим от сушена тор.

— Изкарал си на полето, колко? Десет, дванадесет хиляди войни?

— Близо петнайсет.

— Но си разбил клановете.

— Да.

— По начин, необходим, за да сглобиш нещо наподобяващо професионална армия. Трябва да пренасочиш лоялността им към старите кръвни връзки. Виждал съм как действаш войсковите си командири, за да си сигурен, че ще следват заповедите ти в бой. Виждал съм как те на свой ред действат отдельонните си водачи, а отдельонните водачи — отделенията си.

— Ти си войник, Анастер Ток.

— И съм мразил всеки миг от службата, Червена маско.

— Това е без значение. Кажи ми за вашите Сиви мечове, тактиката, която прилагаха.

— Това няма да е от голяма полза. Бих могъл обаче да ти разкажа за една армия, в която бях първоначално, преди Сивите мечове. — Погледна го с блеснало око и Червената маска видя там насмешка, някакво лудешко веселие, което го притесни. — Бих могъл да ти разкажа за малазанците.

— Не съм чувал за това племе.

Анастер Ток отново се засмя.

— Не е племе. Империя. Империя три, четири пъти колкото Ледер.

— Ще останеш значи?

Анастер Ток сви рамене.

— Засега.

Нищо просто нямаше у този човек, осъзна Червената маска. Луд, и още как, но тази лудост можеше да се окаже полезна.

— Та как малазанците печелят своите войни?

Кривата усмивка на чужденеца блесна в сумрака, като блясък на нож.

— Разказът за това може да отнеме доста време, Червена маско.

— Ще пратя да ни донесат храна.

— И светилници — едно проклето нещо не мога да различа на картата ти.

— Одобряваш ли намерението ми, Анастер Ток?

— Да създадеш професионална армия? Да, това е съществено, но ще промени всичко. Народа ви, културата ви, всичко. — Помълча, после добави със сух, насмешлив тон: — Ще ви трябва нова песен.

— Тогава трябва да я съчиниш — отвърна Червената маска. — Избери нещо от малазанците. Нещо подходящо.

— Да — промърмори мъжът. — Погребална.

И белият нож блесна отново. На Червената маска много му се щеше да си беше останал в канията.

9.

Останки от ниска стена обкръжаваха поляната — порутен грубо изсечен базалт, разделящ ивиците зелена трева. Малко по-натам се издигаше рехава гора от брези и трепетлики, яркозелените пролетни листа сякаш пърхаха. Зад тази тънка ивица дръвчета гората се сгъстяваше, ставаше по-тъмна, сивокорите борови стволове надделяваха над всичко останало. Каквото и да беше ограждала стената, беше изчезнало под меката глина на поляната, макар тук-там да се виждаха хлътнатини — следи от някогашни зимници.

Огреният от слънце въздух сякаш се въртеше и вихреше, тъй гъсти бяха облаците летящи насекоми, и душният въздух сякаш бе зацапан от нещо, което будеше у Сукул Анкаду смътно чувство на безпокойство, сякаш призраци гледаха от тъмните чворове на дърветата, които ги заобикаляха. Неведнъж бе претърсвала навън, без да открие нищо освен дребни искрици живот — естествените обитатели на всяка гора — и тихото мърморене на земни духове, твърде немощни, за да направят нещо повече, освен да помръдват неспокойно в своя вечен умиращ сън. Нищо, което да ги притесни значи, което беше добре.

Тя погледна към набързо стъкмения заслон и потисна поредния пристъп на раздразнение и нетърпение.

Освобождаването на сестра й би трябвало да породи само благодарност у нея. Не можеше да се каже, че Шелтата Лор, тая кучка, бе прекарала много приятно в гробната могила — пребита до несвяст от Силхас Руин и някакъв проклет Локуи Вайвал, оставили я бяха почти удавена в едно бездънно блато, в свят в някоя гънка памет на Азата, където всеки миг се проточваше като столетия — дотолкова, че Шелтата се бе появила неизличимо зацапана от тъмните води, косата й бе почервеняла, кожата й бе добила цвета на бетел, восъчна и напластена като на някой Т’лан Имасс. Безкръвни рани бяха зейнали по тялото й. Извитите й нокти лъщяха като черупки на бръмбари — привличаха непрекъснато погледа на Сукул, сякаш очакваше да се разцепят, крила да се разгънат от гънките на кожата и да повлекат пръстите й да се завихрят към небето.

Освен това сестра й изгаряше от треска. Ден след ден бълнуваше, обзета от лудост. Разговори, уговаряния — това до този момент беше безнадеждно. Нищо повече не можеше да направи Сукул, освен да я измъкне от онзи пъклен град тук, в място на относителен покой.

Сега с мрачна усмивка хвърли око към навеса, който от този ъгъл скриваше спящата Шелтата Лор. Едва ли можеше да се нарече разкошно жилище, особено предвид царствената им кръв — ако огненият драконов поток в жилите им можеше да оправдае подобно определение, но защо пък не? Малко и нарядко бяха достойните асценденти в този свят в края на краищата. Като се оставеха настрана шепата мрачни Древни богове — и тези безименни духове на камък и дърво, на извор и поток. „Не се съмнявам, че Менандори се е уредила с великолепно обиталище, узряло, за да го присвои. Някоя планинска твърдина, с остри зъбери и недостъпна, толкова високо, че е вечно загърната в облаци. Искам да крача по онези въздушни коридори и да ги назова мои. Наши. Освен ако нямам друг избор, така че да заключа Шелтата в някоя крипта да си бълнува и пищи, без да безпокои никого…“

— Гърлото трябваше да ти разкъсам.

Гракът, дошъл изпод навеса от плетени клони, я накара да въздъхне. Сукул се приближи и надникна вътре. Сестра й се беше събудила и седеше, главата й беше наведена и дългата й пурпурна коса скриваше лицето й. Дългите й нокти лъщяха като протекло масло.

— Треската ти е минала — това е добре.

Шелтата Лор не вдигна глава.

— Тъй ли? Аз те виках — когато Руин се изтръгна на свобода, когато се нахвърли върху мен тоя безсърдечен кучи син! Нахвърли се върху мен! Виках те!

— Чух, сестро. Уви, твърде далече бях. Но все пак дойдох бързо, нали? Дойдох и те освободих.

Дълго мълчание. След това:

— Къде е тя тогава?

— Менандори?

— Тя беше, нали? — Вдигна глава и я изгледа с кехлибарените си очи, бялото беше зацапано като ръжда. Ужасен поглед, но ококорен, търсещ. — Удари ме в гръб. Не подозирах нищо — мислех, че ти си там, мислех… ти беше там, нали?

— Толкова жертва, колкото и ти, Шелтата. Менандори дълго се беше подготвяла за измяната, десетки ритуали — да порази теб, да остави мен безпомощна да се намеся.

— Тя удари първа, искаш да кажеш. — И добави с ръмжене: — Не замисляхме ли ние същото, Сукул?

— Тази подробност вече е без голямо значение, нали?

— И все пак, скъпа ми сестро, тя не зарови теб, нали?

— Не заради някаква сила от моя страна. Нито съм се пазарила за свободата си. Не, Менандори явно не е държала да унищожи мен. — Сукул усети как собствената й ненавист изкриви лицето й в зла усмивка. — Тя никога не ме е ценяла високо. Сукул Анкаду. Пъструшата. Променчивата. Е, скоро ще научи обратното, нали?

— Трябва да открием Азат — каза Шелтата Лор, оголила кафяви зъби. — Тя трябва да изстрада каквото изстрадах аз.

— Съгласна съм, сестро. Уви, тук няма нито един оцелял Азат — на този континент, искам да кажа. Шелтата Лор — ще ми се довериш ли? Имам нещо наум — начин да хванем Менандори в капан, да наложим нашето дълго чакано възмездие. Ще бъдеш ли с мен? Като верни съюзнички. Ако сме заедно, няма да се намери никой достатъчно силен, за да ни спре…

— Глупачка. Забравяш Силхас Руин.

— И за него имам отговор, сестро. Но ми е нужна помощта ти. Трябва да действаме заедно и само така ще постигнем смъртта и на Менандори, и на Силхас Руин. Доверяваш ли ми се?

Шелтата Лор отвърна с дрезгав смях.

— Забрави тази дума, сестро. Тя е безсмислена. Искам мъст. Ти имаш нещо да доказваш на всички ни. Добре, ще действаме заедно и ще видим какво ще произтече от това. Е, кажи ми великия си план. Кажи ми как ще съкрушим Силхас Руин, който няма равен в този свят…

— Трябва да надвиеш страха си от него — каза Сукул и огледа поляната. Сенките вече се бяха издължили. — Той не е несъкрушим. Скабандари го доказа достатъчно добре…

— Толкова ли си глупава, че да вярваш на това? — попита злобно Шелтата, измъкна се от навеса и се изправи като някое антропоморфно дърво. Кожата й лъщеше. — Бях в могилата на тоя кучи син хиляда вечности. Вкусвах сънищата му, пиех в потока на най-тайните му мисли — той ставаше непредпазлив…

Сукул я изгледа навъсено.

— Какво говориш?

Ужасните очи се приковаха в нея, изпълнени с насмешка.

— Той стоеше на бойното поле. Стоеше, с гръб към Скабандари, когото наричаше Кървавото око — и не е ли това достатъчен намек? Стоеше, казвам ти, и едва ли не очакваше ножовете.

— Не ти вярвам. Това е лъжа, трябва да е лъжа!

— Защо? Ранен, обезоръжен. Усеща бързото настъпление на силите на този свят — сили, които нямаше да се поколебаят да унищожат и него, и Кървавото око. Да ги унищожат в абсолютния смисъл — Силхас не беше в състояние да се защити от тях. Нито Скабандари — и той го знаеше. Въпреки цялото перчене на онзи идиот над безбройните мъртви. Тъй че споделяме съдбата на Скабандари… или спасение?

— Хилядолетия в могила на Азат — и ти наричаш това спасение, Шелтата?

— Повече от всеки от нас — повече дори от Аномандарис — отвърна тя с изведнъж замъглени очи, — Силхас Руин мисли… драконовски. Също толкова хладно, пресметливо, толкова безвременно. Бездната да ни вземе, Сукул Анкаду, нямаш представа… — Шелтата потръпна. — Бъди сигурна в плановете си, сестро, и колкото и на уверена да се правиш, остави ни път за бягство. За когато се провалим.

Нов смътен стон — от земните духове от всички страни — и Сукул Анкаду също потръпна, обзета от несигурност… и от страх.

— Трябва да ми кажеш повече за него. Всичко, което си научила…

— О, ще ти кажа. Свободата те е направила… арогантна, сестро. Трябва да смъкнем това от теб, трябва да освободим взора ти от това було на самоувереност. И съответно да прекроим плановете ти. — Дълга пауза, после Шелтата Лор се извърна към Сукул, със странен блясък в очите. — Кажи ми, съзнателно ли го избра?

— Кое?

Жест.

— Това място… за моето съживяване.

Сукул сви рамене.

— Отбягвано от местните. Самотно. Помислих, че…

— Отбягвано, да. С основание.

— И какво е то?

Шелтата Лор я изгледа продължително, после й обърна гръб.

— Няма значение. Готова съм да напуснем веднага.

„И аз, струва ми се.“

— Съгласна. На север…

Нов рязък поглед и кимване.

„О, виждам презрението ти, сестро. Знам, че изпитваш същото като Менандори — знам, че ме подценяваш. А си мислела, че ще пристъпя напред, щом тя нанесе удара? Защо? Говорих за доверие, да, но ти не разбра. Всъщност не ти вярвам, Шелтата. Вярвам само в твоята страст да отмъстиш. И това е всичко, което ми трябва. За десет хиляди живота обида и пренебрежение… ще е всичко, което ми трябва.“

Оголил татуираните си ръце във влажния зной, Таксилиан закрачи към ниската маса, където седеше Сеймар Дев, без да обръща внимание на любопитните погледи на другите посетители на градинския ресторант. Без думи седна, пресегна се за каната с разредено охладено вино, наля си, отпи и се наведе над масата.

— Кълна се в Седмината свещени, вещице, този проклет град е чудо… и кошмар.

Сеймар Дев сви рамене.

— Разчуло се е — цяла тумба герои чакат благоволението на императора. Неизбежно е да привлечем внимание.

Той поклати глава.

— Погрешно ме разбра. Някога бях архитект, нали? Едно е — той махна безгрижно с ръка — да стоиш зяпнал пред необикновените арки и мостове и онази съмнителна самонадеяност, наречена Вечен домицил — дори каналите с техните шлюзове, притоци и оттоци, акведуктите, огромните сгради и така нататък. — Отпи нова глътка. — Не, говоря за нещо съвсем друго. Разбра ли, някакъв древен храм рухнал в деня, в който пристигнахме — храм посветен, изглежда, на плъхове…

— На плъхове?

— Да, на плъхове. Не че можах да доловя и най-малкия намек за култ към такива мръсни същества.

— На Карса ще му се стори забавно — отвърна с усмивка Сеймар Дев. — Ще види в почитателите на такъв култ поредния си враг, като се има предвид склонността му да къса вратовете на гризачите…

— Не просто гризачи, доколкото схващам — каза тихо Таксилиан.

— А, но по онзи въпрос бих оставила на тоблакая малко място за маневри — той ги предупреди никой да не пипа меча му. Поне десет пъти. Стражата би трябвало да си опича ума.

— Скъпа ми вещице — въздъхна Таксилиан, — ти си невнимателна, дори по-лошо, мързелива. Свързано е с императора, не разбираш ли. Това е оръжието, предопределено да се кръстоса с меча на Рулад. Допирът означава благословия — не го ли знаеше? Лоялните граждани на тази империя искат поборниците да успеят. Искат техният проклет тиран да бъде унищожен. Молят се за това. Мечтаят за това…

— Знам — изсъска Сеймар Дев. — Говори по-тихо!

Таксилиан разпери ръце.

— Да, разбира се. В края на краищата всяка сянка крие Патриотист…

— Внимавай с кого се подиграваш. Те са капризна кръвожадна пасмина, Таксилиан, и това, че си чужденец, само те прави още по-уязвим.

— Трябвало е да надаваш ухо на повече приказки, вещице. Императорът е неубиваем. Карса Орлонг ще отиде при всички останали в онова гробище с урни. Не очаквай друго. А когато това се случи, ами, всичките негови… паразити, спътниците му — всички, които дойдоха с него, ще ги сполети същата съдба. Такъв е декретът. Защо Патриотистите да се занимават с нас, след като кончината ни е неизбежна? — Допи си чашата и си наля пак. — Все едно, ти ме разсея. Говорех за онзи рухнал храм и онова, което видях от подпорите му — самото доказателство за усилващите ми се подозрения.

— Не знаех, че сме обречени на екзекуция. Какво пък, това променя нещата — макар да не съм сигурна как. — Тя замълча. След това, премислила другите думи на Таксилиан, рече: — Продължавай.

Таксилиан се облегна на стола, гушнал чашата в ръцете си.

— Представи си Ерлитан, град, построен върху костите на безброй други. С това не е много по-различен от повечето поселения из Седемте града. Но този Ледерас, той не е нищо такова, Сеймар Дев. Тук по-старият град изобщо не се е срутил, изобщо не се е разпаднал на отломки. Той все още си стои, следва уличния план, не съвсем скрит. Тук-там древните сгради си стоят като закривени зъби. Никога не бях виждал такова нещо — като че ли изобщо никакво внимание не е било обърнато на старите улици. Поне два канала цепят право през тях — можеш да видиш изпъкналостите по каменните стени на каналите — като прерязани краища на дълги кокали.

— Странно наистина. Уви, проблем, който може да бъде източник на възбуда само за архитект или зидар, Таксилиан.

— Все още не разбираш. Този древен план, тази общо взето скрита решетка и останалите постройки, прикрепени към нея — вещице, всичко това не е случайно.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би не е редно да ти го казвам, но сред зидарите и архитектите има тайни от мистично естество. Някои истини, свързани с числа и с геометрия, разкриват скрити енергии, мрежи на сила. Сеймар Дев, има такива потоци на енергия, като усукани жици в хоросана, изтъкани през целия град. Рухването на Къщата с люспите го откри пред очите ми: зейнала рана, от която капе древна кръв — почти мъртва кръв, вярно, но неоспорима.

— Сигурен ли си в това?

— Да. И нещо повече, някой го знае. Достатъчно, за да подсигури важните конструкции, сградите, които оформят мрежата от опорни точки — фиксираните точки за енергийната мрежа — всички те си стоят…

— Освен Къщата с люспите.

Той кимна.

— Не е задължително да е лошо — всъщност не е задължително да е случайно това срутване.

— Тук вече ме обърка. Храмът да е паднал нарочно?

— Не бих изключил това. Всъщност то се съгласува точно с подозренията ми. Доближаваме се към значително събитие, Сеймар Дев. Засега мога да стигна само дотук. Нещо предстои. Моля се само да сме живи, за да му бъдем свидетели.

— Не направи много, за да разведриш деня ми — каза тя и изгледа накриво, недовършената си закуска от хляб, сирене и някакъв непознат плод. — Най-малкото можеш да поръчаш още една гарафа вино заради греховете си.

— Според мен трябва да бягаш — каза тихо Таксилиан, без да я поглежда. — Аз бих побягнал, ако не беше събитието, което вярвам, че предстои. Но както казваш, интересът ми вероятно е преди всичко професионален. Ти, от друга страна, ще направиш по-добре, ако се погрижиш за живота си — да го опазиш тоест.

Тя се намръщи.

— Не че храня неразумна вяра в бойната мощ на Карса Орлонг. Имаше достатъчно намеци, че императорът се е бил с други велики герои, с други воини със страховити умения и никой не е могъл да го победи. Все едно, признавам, че изпитвам известно… ами, чувство за лоялност.

— Достатъчно, за да го придружиш до Портата на Гуглата?

— Не съм сигурна. Във всеки случай, не мислиш ли, че ни наблюдават? Не мислиш ли, че и други са се опитвали да избегнат съдбата си?

— Несъмнено. Но дори да не се опиташ…

— Ще помисля по това, Таксилиан. Ето, че промених желанието си — втората гарафа вино ще трябва да почака. Хайде да се поразходим из този хубав град. Мисля да видя лично този рухнал храм. Можем да позяпаме като чужденци, а Патриотистите няма да си помислят нищо лошо. — И стана.

Таксилиан я последва.

— Вярвам, че си платила на собственика.

— Няма нужда. Имперска щедрост.

— Щедрост към обречените — това противоречи на възприятието ми за тази жестока империя.

— Нещата винаги са по-сложни, отколкото изглеждат.

Проследени от очите на десетина гости, двамата напуснаха ресторанта.

Слънцето погълна последните сенки в настлания с пясък двор и зноят се надигна на вълни от пара в ограденото с високи стени правоъгълно пространство. Пясъците бяха отъпкани и огладени от слуги и щяха да си останат гладки чак до късния следобед, когато чакащите претенденти за двубой щяха да излязат, за да се поупражняват или да се съберат — които споделяха общ език — и да поразмишляват над тези странни, дори злокобни обстоятелства. Облегнат на стената близо до вътрешния вход, Таралак Вийд наблюдаваше как Икариум бавно се движи покрай стената на двора и забърсва с пръсти олющения прашен камък и избелелия му фриз.

По фриза се редяха избелелите образи на имперски герои и плувнали в слава крале, сега надраскани и олющени от оръжията на нехайни чужденци, счепкали се в учебен бой, чужденци, всеки от които бе решен да убие сегашния император.

Тъй че — диря само от две стъпки сега покрай тази стена, сянка, смалена почти до нищо под високия смугъл воин, който спря и погледна към небето, щом рояк непознати птици прелетя през синия къс, а после продължи, докато не стигна до отсрещния край, където огромна решетеста порта преграждаше изхода към улицата. Стражите едва се виждаха зад дебелите, покрити с ръжда решетки. Икариум спря с лице към портата, постоя неподвижен, избелял от слънцето все едно току-що бе пристъпил навън от фриза вляво от него, похабен и изтъркан като всички древни герои.

„Но не, не герой. В ничии очи. Изобщо. Оръжие и нищо повече. И все пак… той живее, диша, а когато нещо диша, то е повече от оръжие. Гореща кръв в жилите, изяществото на движението, мисли и чувства бушуват в този череп, усет, като пламъци в очите. Твърде дълго бяха коленичили Безименните на каменния праг. В преклонение към един дом, осветения му терен, екнещите му зали — защо не към живите, дишащите, които може би обитаваха тази къща? Защо не към безсмъртните строители? Всеки храм е място, посветено не на собственото си съществуване, а на бога, в чиято почит е въздигнат. Но Безименните не го виждаха по този начин. Преклонение, доведено до нелепата му крайност… и в същото време навярно също толкова примитивно, като оставянето на жертвен дар в гънките на скала, на рисунка с кръв по захабената повърхност… о, не съм аз за това, за мисли, които смразяват душата ми до костите.“

„Грал, посечен и покрит с белезите на предателства. Онези, които дебнат в сянката на всекиго — защото ние сме и къщата, и обитателят. Камък и пръст. Кръв и плът. И затова ще витаем из старите стаи, ще крачим по познати коридори, докато на някой ъгъл не се озовем срещу странник, който не може да е никой друг освен нашето най-зло отражение.“

„И тогава ножовете се вадят и се води битката на живота, година след година, деяние след деяние. Кураж и зла измяна, страхливост и пламенна злост.“

„Странникът ме е изтласкал назад, стъпка по стъпка. Докато вече не мога да се позная — та кой със здравия си разум би дръзнал да познае собственото си безчестие? Кой би извлякъл удоволствие от усета за зло, задоволство от твърде горчивите му плодове? Не, вместо това ние бягаме със собствените си лъжи — не изричам ли своите клетви за мъст всяко утро? Не шепна ли проклятията си срещу всички, които са ме онеправдали?“

„И как смея да съдя Безименните, готови да хвърлят едно зло срещу друго. И какво е моето място в този ужасен план?“

Взря се отново към Икариум. Той все още стоеше с лице към портата, стоеше като статуя, замъглен зад вълните зной. „Моят странник. И все пак кой от нас е злият?“

Неговият предшественик Маппо — Треллът — отдавна бе оставил зад себе си такива борби, подозираше Таралак. Бе избрал да измени на Безименните, вместо на този воин пред портата. Лош избор? Гралът вече не беше толкова сигурен в отговора си.

Изсумтя и тръгна по дължината на двора, през вълните зной, и застана до рамото на джага.

— Ако оставиш оръжията си, свободен си да обикаляш из града.

— Свободен да се откажа? — попита Икариум със смътна усмивка.

— Това няма да промени много — освен може би незабавната ни екзекуция.

— Може да има милост в това.

— Не вярваш на собствените си думи, Икариум. Говориш, за да ми се надсмееш.

— Може и да е истина, Таралак Вийд. Колкото до този град… — Той поклати глава. — Не съм готов още.

— Императорът би могъл да реши всеки момент.

— Няма. Има време.

Гралът го изгледа навъсено.

— Откъде си сигурен?

— Защото, Таралак Вийд — каза Икариум, кротко и отмерено, докато се обръщаше, за да тръгне обратно, — той е уплашен.

Зяпнал след него, гралът замълча. „От тебе? Какво знае той? В името на Седемте свещени, кой би могъл да знае за историята на тази земя? За легендите й? Дали са предрекли за Икариум и за всичко, което се таи в него?“

Икариум се скри в сянката под входа на сградата. След десетина резки удара на сърцето Таралак го последва, не за да потърси отново мрачната близост на джага, а за да намери някой, който би могъл да му даде отговори на гъмжилото от въпроси, които вече го бяха връхлетели.

Варат Таун, доскорошен първи помощник на Атри-Преда Ян Товис, седеше свит в един ъгъл на голото помещение. Единствената му реакция на влизането на Ян Товис бе потръпване. Присви се още повече в ъгъла и не вдигна глава, за да я погледне. Този мъж, сам, беше извел Таралак Вийд и Икариум обратно през лабиринтите — тунел, раздран от неведома магия през всяко селение, което експедицията бе избродила в своя път. Самата Атри-Преда бе видяла раната на изходния портал; чула беше пронизителния й вой, глас, който сякаш беше бръкнал в гърдите й и бе стиснал сърцето й; зяпнала беше невярваща и удивена, щом трите фигури се появиха от нея, едната — влачена между другите две…

Никакви други оцелели. Никой. Нито едури, нито ледерии.

Умът на Варат Таун беше изключил. Негоден за смислени обяснения. Той ломотеше несвързано, крещеше на всеки, който се приближеше прекалено до него, ала не можеше да откъсне опулените си очи от изпадналия в несвяст Икариум.

Последвали бяха хрипливите думи на Таралак Вийд. „Всички са мъртви. Всички. Първият трон е унищожен, всеки бранител е заклан — единствено Икариум остана прав и дори той е тежко ранен. Той е… той е достоен за вашия император.“

Но гралът бе твърдял същото още от самото начало. Истината беше, че никой не знаеше със сигурност. Какво се беше случило в подземната гробница, където стоеше Първият трон?

Ужасните твърдения не свършваха тук. Тронът на Сянка също бе унищожен. Ян Товис помнеше отчаянието и ужаса по лицата на Тайст Едур, когато разбраха какво им казва Таралак Вийд.

Нужна беше нова експедиция. Това поне бе очевидно. За да се види истината за тези твърдения.

Порталът се бе затворил скоро след като бе изплюл оцелелите, изцеряването бе почти толкова яростно и отчаяно, колкото и нараняването, какофония от писъци — като изгубените души на прокълнати — изригна от портала в последния миг и остави всички с ужасното убеждение, че и други са се втурнали, за да излязат навън.

Скоро по дирите на това подозрение дойде вестта за провали — на кораб след кораб от флотата — на чародеите на Едур, докато се опитваха да всекат нови пътеки през лабиринтите. Травмата, нанесена от това хаотично раздиране, по някакъв начин бе запушила всяка възможна пътека до мястото с Трона на Сянка, както и до Първия трон на Т’лан Имасс. Завинаги ли щеше да е това? Никой не знаеше. Дори да посегнеш, както бяха сторили магьосниците, означаваше да се присвиеш от дивашка болка. „Горещо — казваха. — Самата плът на съществуването бушува като огън.“

Но в действителност Ян Товис малко се интересуваше от тези неща. Беше загубила войници, а за никого не я болеше повече, отколкото за първия й помощник Варат Таун.

Вторачи се в присвитата му в ъгъла фигура. „Това ли ще предам на жена му и детето му в Блуроуз?“ Ледерийските лечители се бяха погрижили за него, но без успех — извън силите им беше да изцерят раните на ума му.

Чу тропот на ботуши в коридора. Отстъпи встрани, щом на прага се появи стражът с босоногия си подопечен. Поредният „гост“. Монах от теократичния архипелаг Кабал, който, много странно, се бе присъединил доброволно към едурската флота, съгласно, както се оказа, традицията да се предоставят заложници като предпазна мярка срещу потенциални врагове. Едурският флот бе твърде много пострадал, за да представлява голяма заплаха по това време, все още ближеше рани след гонитбата с перишите, но това, изглежда, не означаваше много — традицията, предопределяща първия контакт с чужденци, си беше официална политика.

Кабалийският монах стигаше само до рамото на Здрач, хилав, плешив, закръгленото му лице бе изрисувано в комична маска с ярки бои и подсилваше изражението на веселост, съвършено отразено в блясъка на очите му. Ян Товис не беше знаела какво да очаква, но определено… не и това.

— Благодаря ви, че се съгласихте да го видите — рече тя. — Разбирам, че притежавате талант на лечител.

Монахът изглеждаше готов да се пръсне от смях при всяка нейна дума и Здрач изпита раздразнение.

— Разбирате ли ме? — строго попита тя.

Чертите под боядисаното лице бяха гладки, безизразни. Монахът заговори на гладък ледерийски:

— Разбирам всяка ваша дума. Ако се съди по ритъма на говора ви, произхождате от северния дял на империята, от крайбрежието. Освен това сте научили нужната интонация, която е част от военния акцент, което не поправя изцяло утайката от низшето ви рождение, но все пак е достатъчно посредничество, за да остави повечето ви другари разколебани за статута на семейството ви. — Очите, меко кафяви, преливаха от мълчалив смях при всяка изречена фраза. — Това, разбира се, не се отнася за временното зацапване, което произтича от дългата близост с моряци, както и с Тайст Едур. Което — може би ще ви облекчи, като го чуете — намалява бързо.

Ян Товис погледна към стоящия зад монаха страж и го отпрати с мълчалив жест.

— Ако това е представата ви за шега — каза на кабалиеца след това, — то дори боята не помага.

Очите му просветнаха.

— Уверявам ви, не е търсен никакъв хумор. Е, казаха ми, че вашите лечители не са имали никакъв успех. Вярно ли е това?

— Да.

— А Тайст Едур?

— Те… не се интересуват от съдбата на Варат Таун.

Монахът кимна, сбра широките коприни на халата си и безшумно тръгна към мъжа в ъгъла.

Варат Таун заскимтя и задраска по стените.

Монахът спря, кривна глава, после се обърна към Ян Товис.

— Желаете ли да чуете оценката ми?

— Давайте.

— Той е луд.

Тя зяпна в игривите му очи и изпита внезапно желание да го удуши.

— Това ли е всичко? — Въпросът й излезе хрипливо, натежал от закана.

— Всичко? Малко ли е? Лудост. Хиляди причини, някои в резултат от физическо увреждане на мозъка, други поради дисфункция на органи, което би могло да се припише на произхода — наследен недостатък тоест. Други източници включват нарушаване баланса на Десетте хиляди секреции на плътта, замърсяване на избрани флуиди, трескавата целувка на халюцинирането. Такива дисбаланси може да са резултат от гореспоменатото увреждане или дисфункция.

— Можете ли да го изцерите?

Монахът примига.

— Нужно ли е?

— Ами нали затова ви повиках… Извинете, как ви е името?

— Името ми беше премахнато с придобиването на сегашния ми ранг в Единените секти на Кабал.

— Разбирам. А какъв ранг е това?

— Старши оценител.

— Оценявате какво?

Изражението му не се промени.

— Всички неща, изискващи оценка. Повече обяснение нужно ли е?

Ян Товис се намръщи.

— Не съм сигурна. Мисля, че си губим времето.

Нов палав блясък в очите на монаха.

— Появата на чуждестранен флот сред островите ни изискваше оценка. Империята, която го е пратила, изискваше оценка. Настояванията на императора изискваха оценка. А сега, както виждаме, състоянието на този млад войник изисква оценка. И аз я дадох.

— Тогава в какво точно се състои вашият лечителски талант?

— Изцеряването обезателно се предшества от оценка на успеха или провала на лечението.

— Какво лечение?

— Тези неща следват последователност от изисквания, всяко от които трябва изцяло да бъде изпълнено, преди да се продължи към следващото. Тъй. Аз оцених настоящото състояние на този войник. Той е луд. Аз, след това, за ваша угода, описах различните състояния на лудост и техните възможни причини. След това обсъдихме проблема с персоналната номенклатура — страничен и маловажен, както се оказва — а сега вече съм готов да се заема с текущата задача.

— Простете за прекъсването тогава.

— Не е нужно. Сега да продължа. Войникът е претърпял травма, достатъчна, за да наруши нормалния баланс на Десетте хиляди секреции. Различни органи в мозъка му сега са попаднали в цикъл на дисфункция извън всякакви възможности за самовъзстановяване. Травмата е оставила утайка под формата на зараза с хаос — никога не е, бих добавил, разумно да отпиваш от гибелните води между лабиринтите. По-нататък, този хаос е зацапан с присъствието на лъжлив бог.

— Лъжлив бог — какво му е лъжливото?

— Аз съм монах на Единените секти на Кабал и, изглежда, сега е необходимо да обясня естеството на моята религия. Сред народа на Кабал има три хиляди и дванадесет секти. Тези секти са посветени, всички до една, на Единствения бог. В миналото ужасни граждански войни са измъчвали островите Кабал, тъй като всяка секта се е борила за господство както по светските, така и по духовните въпроси. Едва след Великия синод на Нова година Първа мирът бе осигурен и официализиран за всички следващи поколения. Оттук и Единените секти. Решението на безкрайните конфликти се оказа гениално просто: „Вярата в Единствения бог премахва всички други грижи.“

— Как е могло да има толкова много секти и само един бог?

— Постарайте се да разберете нещо. Единственият бог не записва нищо. Единственият бог е дарил своите чеда с език и мисъл, с очакването, че желанията на Единствения бог ще се записват от смъртни ръце и тълкуват от смъртни умове. Това, че на Нова година Първа имаше само три хиляди и дванадесет секти, е само изненадващо, след като някога е имало десетки хиляди, в резултат на предишната погрешна политика на разширено образование, осигурено за всеки гражданин на Кабал — днес тази политика е променена в интерес на единението. Сега има по един колеж на секта, където доктрината е официализирана. Вследствие на това Кабал живя цели двадесет и три месеца в непрекъснат мир.

Ян Товис изгледа дребния мъж, играещите му очи, нелепата маска от боя.

— А вие доктрината на коя секта научихте, Старши оценител?

— На Присмехулниците.

— И техният принцип е?

— Един-единствен: Единственият бог, след като не е написал нищо, след като е оставил всички въпроси на тълкуване на вяра и култ на ненасочваните умове на свръхобразовани смъртни, е неоспоримо луд.

— Поради което, предполагам, маската ви изобразява дивашки смях…

— Съвсем не. За нас, Присмехулниците, смехът е забранен, защото той е покана към истерията, заразила Единствения бог. В Святото изражение, красящо лицето ми, ви се дава възможност да видите истинския лик на Онзи зад Великия замисъл така, както го определя нашата секта. — Монахът неочаквано плесна с ръце под брадичката си. — Е, нашият нещастен войник бездруго вече страда дълго, докато ние отново се отклонихме. Аз оцених зацапването на лъжлив бог в измъчения ум на този ранен мъж. Съответно този лъжлив бог трябва да бъде махнат. След като това стане, ще премахна блокадите в мозъка, които пречат на самовъзстановяването, и така всички дисбаланси ще бъдат поправени. Ефектите от въпросното лечение ще са незабавни и съвсем очевидни.

Ян Товис примига.

— Наистина можете да го изцерите, така ли?

— Не казах ли точно това?

— Старши оценител.

— Да?

— Наясно ли сте с целта, която се очаква да изпълните тук в Ледерас?

— Мисля, че от мен ще се очаква да се срещна с императора на двубой, при което ще се постараем да се убием. По-нататък, дадено ми бе да разбера, че този император не може да бъде убит с никаква степен на окончателност, тъй като е прокълнат от лъжлив бог — същия лъжлив бог, който е заразил и този войник тук, между другото. Следователно, преценката ми е, че в този двубой ще бъда убит, за скръб на никого и на всички.

— И вашият Единствен бог няма да помогне на вас, старши жрец на негов храм?

Очите на мъжа проблеснаха.

— Единственият бог не помага на никого. В края на краищата, ако помогне на един, значи трябва да помогне на всички, а такава потенциално универсална помощ неизбежно би довела до непримирим конфликт, който на свой ред ще побърка Единствения бог. Както всъщност е станало, много отдавна.

— И този дисбаланс никога не може да се поправи?

— Карате ме да ви преоценя, Атри-Преда Ян Товис. Вие сте доста умна, по един интуитивен начин. Преценявам, че вашите Десет хиляди секреции текат равно и чисто, вероятно в резултат на безпощадна обективност или някое подобно духовно богохулство — за което, уверявам ви, не храня особено негодувание. Тъй че споделяме този въпрос, който формулира самата сърцевина на доктрината на Присмехулниците. Нашето убеждение е, че ако всеки смъртен в това селение постигне яснота на мисълта и неопровержимо зачитане на моралността, и по този начин постигне дълбоко смирение и уважение към всички други и към света, в който живеем, тогава неравновесието ще бъде поправено и Единственият бог отново ще възвърне разсъдъка си.

— А… разбирам.

— Убеден съм. Сега мисля, че лечението вече е неизбежно. Съчетание на лабиринтите на Висш Мокра и Висш Денъл. Физиологични подобрения, постигани от втория. Прочистване на покварата и елиминиране на блокадите посредством първия. Разбира се, въпросните лабиринти са слаби в проявата си тук в този град, по разнообразни причини. При все това аз все пак притежавам съществени таланти, някои от които са пряко приложими към настоящия проблем.

Леко замаяна, Ян Товис се потърка по челото. Затвори очи… после, при една хриплива въздишка от Варат Таун, отново ги отвори и видя как крайниците на помощник-командира й бавно се разгънаха, жестоко стегнатите мускули на врата му видимо се отпуснаха и той примига и бавно вдигна глава.

И я видя.

— Варат Таун.

Немощна усмивка, изтощена от скръб — но естествена скръб.

— Атри-Преда. Успяхме да се върнем значи…

Тя се намръщи, после кимна.

— Да. А оттогава, лейтенант, се върна и флотата. Вие сте в пристройката на Домицила, в Ледерас.

— В Ледерас? — Той понечи да се изправи, спря и погледна учудено кабалийския монах. След това се обърна към Здрач. — Но това е невъзможно. Имахме да прекосим цели два океана, най-малко…

— Бягството ви се оказа ужасно изпитание — каза Ян Товис. — Вие лежахте в кома в течение на много, много месеци. Предполагам, че се чувствате слаб…

Гримаса.

— Изтощен, Атри-Преда.

— Какво последно си спомняте, лейтенант?

Ужас изпълни изнуреното му лице.

— Касапница.

— Да. Варваринът, известен като Таралак Вийд, оцеля, както и джагът, Икариум…

Главата на Варат Таун рязко се вдигна.

— Икариум! Атри-Преда, той — той е изчадие!

— Момент! — извика Старшият оценител и очите му, пронизващи, се впиха в лейтенанта. — Икариум? Джагският воин? Икариум Крадеца на живот?

Изведнъж уплашена, Ян Товис отвърна:

— Да, кабалий. Той е тук. Като вас, ще се опълчи на императора… — И замълча стъписана, защото монахът се опули и вдигна ръце към лицето си, задраска с нокти пластовете боя, зъбите му се впиха в долната устна, захапаха, бликна кръв. Монахът залитна назад, удари се в стената до вратата — и изведнъж се завъртя вихрено и избяга от стаята.

— Блудния да ни вземе — изсъска Варат Таун, — за какво беше всичко това?

Забранен смях? Тя поклати глава.

— Не знам, лейтенант.

— Кой… какво…?

— Лечител — отвърна тя с разтреперан глас, мъчеше се да овладее дъха си. — Онзи, който те пробуди, Варат. Гост на императора — от флотата на Урут.

Варат Таун облиза напуканите си устни.

— Атри-Преда…

— Да?

— Икариум… Блудния да ни спаси дано, той не трябва да бъде събуждан. Таралак Вийд, той беше там, той видя. Джагът… накарайте да го отпратят…

Тя се приближи до него, ботушите отекнаха твърдо по пода.

— Твърденията на грала не са преувеличени значи? Той ще донесе разрушение?

Шепот.

— Да.

Не можа да се сдържи и посегна, ръцете й в ръкавиците сграбчиха предницата на раздраната риза на Варат, тя го придърпа към себе си.

— Кажи ми, проклет да си! Може ли да го убие? Може ли Икариум да го убие?

Ужас кипеше в очите на войника. Той кимна.

„Блудния да благослови, може би този път…“

— Варат Таун. Слушай ме. Повеждам отряда след два дни. Обратно на север. Ще яздиш с мен, толкова далече от брега, колкото трябва — после тръгваш на изток, към Блуроуз. Назначавам те към персонала на Фактора там. Разбрано? Два дни.

— Слушам.

Тя го пусна, притеснена от собственото си избухване. Краката й се огъваха като тръстики. Избърса потта от челото си.

— Добре си се върнал, лейтенант — каза, отбягваше погледа му. — Достатъчно силен ли си да ме придружиш?

— Да. Ще се опитам.

— Добре.

Щом излязоха, се озоваха лице в лице с грала варварин.

— Ти си се… съвзел. Не мислех… — каза Таралак Вийд. — Е, радвам се.

— Ти ни предупреди многократно — промълви Варат Таун.

Гралът отвърна намръщено:

— Да, предупредих ви. И да, бях достатъчно глупав да изгарям от желание да видя…

— А следващия път? — изръмжа Варат Таун.

— Няма нужда да ме питаш за това.

Лейтенантът изгледа дивака, след това започна да се свлича и Таралак го подхвана. „А, това, което са споделили. Това е. Това.“

Гралът я погледна ядосано.

— Полумъртъв е от изтощение!

— Знам.

— Ще му помогна. Накъде ни водиш, Атри-Преда?

— В по-гостоприемно жилище. Какво правиш тук, Вийд?

— Внезапен страх — отвърна той, крепеше изпадналия в несвяст Варат.

Тя се приближи да му помогне.

— Какъв страх?

— Че ще го спрат.

— Кого?

— Икариум. Че вие ще го спрете — сега особено, сега, когато този мъж отново е с ума си. Той ще ви каже — всичко ще ви каже…

— Таралак Вийд — каза тя дрезгаво, — с лейтенанта напускаме този град след два дни. Тръгваме на север. През това време Варат Таун е под моите грижи. И на никой друг.

— Никой освен мен, тоест.

— Ако настояваш.

Гралът я погледна изпитателно.

— Знаеш, нали? Той ти е казал…

— Да.

— И си решена да не казваш нищо, на никого. Никакво предупреждение…

— Точно така.

— Кой друг би могъл да подозира… Вашите древни истории за Първата империя. Вашите учени…

— Не знам за това. Има един, и ако успея, той ще дойде с нас.

„Онзи проклет монах. Би трябвало да е съвсем просто. Кабалийските жреци са разбрали погрешно. Пратили са ни посланик, а не поборник. Никаква стойност няма да бъде убит — горкият глупак не може да се бие… А Рулад ще се ядоса, че му губят времето… Да, това трябва да свърши работа.“

— Всички учени…

— Са мъртви или в затвора. — Тя погледна навъсено грала. — А ти? Ще избягаш ли с нас?

— Знаеш, че не мога — трябва да споделя съдбата на Икариум. Повече, отколкото разбира който и да е от тях. Не, Атри-Преда, няма да напусна този град.

— Това ли беше задачата ти, Таралак Вийд? Да доведеш Икариум тук?

Той отказа да срещне погледа й.

— Кой те изпрати? — настоя тя.

— Има ли значение? Ние сме тук. Чуй ме, Здрач, вашия император го използват жестоко. Има война между боговете, ние сме нищо — ти, аз, Рулад Сенгар. Тъй че замини, колкото можеш по-надалече. И отведи този храбър воин със себе си. Направи това и поне няма да скърбя…

— А да съжаляваш?

Той се изплю на пода. Единственият му отговор — но тя го разбра много добре.

Запечатан в дебела стена от дялан варовик в дъното на отдавна изоставен коридор в един забравен проход на Стария дворец, древният храм на Блудния вече не съществуваше в колективната памет на гражданите на Ледерас. Централната му куполна камера трябваше да остане неосветена, въздухът й стаен и неподвижен вече над четири столетия, а в разклоненията, водещи към по-малките помещения, стъпки бяха отеквали за сетен път преди сто, че и повече години.

Блудния беше излязъл в света в края на краищата. Олтарът бе хладен и мъртъв. Последните жреци и жрици — титли, пазени в тайна заради напастта от погроми — бяха отнесли своите гностически традиции в гробовете си, без последователи, които да заемат местата им.

„Господарят на Крепостите е излязъл в света. Сега е сред нас. Не може вече да има култ — никакви жреци, никакви храмове. Единствената кръв, която от днес ще вкусва Блудния, е неговата собствена. Той ни предаде.“

„Предаде всички нас.“

И все пак шепотите така и не заглъхваха. Отекваха като призрачни ветрове в божия ум. С всяко изричане на името му, като молитва, като проклятие, той можеше да усети онзи трепет на сила — с присмех към всичко, което бе държал в ръцете си, с присмех към кипящите огньове на кръвните жертви, на страстната и страховита вяра. Имаше времена, признаваше го, в които бе познавал съжалението. За всичко онова, което тъй драговолно беше предал.

Господарят на Плочите, Вървящият между Крепостите. „Но Крепостите бяха повехнали, силата им беше забравена, погребана от отминаващите век след век. И аз също съм повехнал, затворен в този къс земя, тази жалка империя в ъгъла на един континент. Вървях из света… но светът е остарял.“

Стоеше срещу каменната стена в дъното на коридора. Още няколко мига нерешителност. После пристъпи през нея.

И се озова в тъмнина. Въздухът бе застоял и сух. Някога, много отдавна, бе имал нужда от плочи, за да постигне такова нещо като преминаване през здрава каменна стена. Някога силите му изглеждаха нови, преливащи от възможности. Някога му се струваше, че би могъл да оформя и преоформя света. Такава арогантност. Беше се опълчвал на всеки напор на реалността… до време.

Знаеше много добре, че все още упорства в заблудата си — проклятие сред боговете. И обичаше да се забавлява — да бутне тук, да дръпне там, а после да се отдръпне и да погледа как съдбите се преподреждат, как всяка нишка бръмчи от намесата му. Но ставаше все по-трудно. Светът му се съпротивляваше. „Защото аз съм последният, аз самият съм последната нишка назад към Крепостите.“ И ако тази нишка се прекъснеше, напрежението изведнъж щеше да изплющи, да го изхвърли напред, в дневната светлина… и тогава какво?

Блудния махна с ръка и в нишите-раковини ниско по куполната стена отново лумнаха пламъци, замятаха треперливи сенки по мозаичния под. Бяха занесли тежък ковашки чук до олтара на издигнатия му подиум. Натрошените камъни все още кървяха обвинения в ушите на Блудния. „Кой кому служи, проклети да сте? Аз излязох, сред вас, за да променя — за да мога да ви донеса мъдрост, колкото мъдрост притежавах. Мислех… мислех, че ще сте благодарни.“

„Но вие предпочетохте да леете кръв в мое име. Думите ми просто се изпречиха на пътя ви, виковете ми за милост към съгражданите ви — о, как ви разгневиха.“

Мислите му се смълчаха. Той настръхна. „Какво е това? Не съм сам!“

Отвърна му тих смях от един от проходите. Той бавно се обърна.

Съществото, което се беше присвило там, бе по-скоро огре, отколкото човешко: широки рамене, покрити с настръхнали черни косми, издължена напред глава върху къс врат. Долната половина на лицето бе странно изпъкнала под дългите завити мустаци и рошавата брада, големи пожълтели бивни стърчаха от долната челюст. Късопръсти дълги ръце, кокалчетата достигаха пода.

От привидението лъхна зверска, противна воня.

Блудния примижа, мъчеше се да прониже сумрака под тежките вежди, където две малки тесни очи смътно блестяха като груби камъчета гранат.

— Това е моят храм — каза той. — Не помня да съм отправял покана към… гости.

Отново тих смях, но в него нямаше хумор, осъзна Блудния. Горчивина, толкова гъста и люта, колкото и миризмата, щипеща ноздрите на бога.

— Помня те — стигна до него гласът на съществото, нисък и гъгнив. — И знаех това място. Знаех какво беше. Беше… безопасно. Кой помни Крепостите в края на краищата? Кой знаеше достатъчно, за да заподозре? О, те могат да ме гонят колкото искат — да, ще ме намерят накрая, знам това. Скоро може би. Даже по-скоро, след като ме намери ти, Господарю на Плочите. Той можеше да ме върне, знаеш ли, наред с други… дарове. Но се провали. — Нов смях, този път груб. — Обичайният край при смъртните.

Въпреки че огрето говореше, никакви думи не излизаха от устата му. Тежкият глас кънтеше направо в главата на Блудния, и толкова по-добре — бивните щяха да огрубят всяка фраза до непознаваемост.

— Ти си бог.

Още смях.

— Съм.

— Тръгнал си по света.

— Не по избор, Господарю на Плочите. Не като теб.

— Аха.

— И тъй, моите следовници умряха — о, как умряха. През половината свят кръвта им напои земята. А аз не можех да направя нищо. Не мога да направя нищо.

— Не е малко — отбеляза Блудния — да се удържиш до такава скромна фигура. Но колко дълго ще продължи този контрол? Колко, преди да разбиеш тесните стени на този мой храм? Колко, преди да се извисиш пред взора на всички, да отмахнеш облаците с рамене, да разтърсиш планини и да ги превърнеш в прах…

— Дълго чакане ще е, Господарю на Плочите.

Блудния се усмихна кисело.

— Това е облекчение, боже.

— Ти оцеля — рече богът. — За толкова дълго. Как?

— Уви — отвърна Блудния, — съветът ми към теб ще е безполезен. Силата ми бързо се разсипа. Вече бях ужасно ранен — погромите на Форкрул Ассаил срещу верните ми се погрижиха за това. Мисълта за друго такова поражение бе твърде ужасяваща… затова драговолно отстъпих повечето, което ми бе останало. То ме правеше неефективен, освен може би в този град и по скромна ивица от реката. Тъй че вече не бях заплаха за никого. — „Дори за тебе, бивнести.“ — Ти обаче не би могъл да направиш подобен избор. Те ще искат суровата сила в теб — в твоята кръв — и ще им е нужно да бъде разлята, преди да могат да пият, преди да могат да се окъпят в онова, което е останало от теб.

— Да. Очаква ме една последна битка. Поне за това не съжалявам.

„Късметлия.“

— Битка. И… война?

Насмешка в очите.

— О, да, Господарю на Плочите. Война — такава, че сърцето ми се изпълва с живот, с жажда. Че как иначе? Аз съм Глиганът на Лятото, Господарят на Ордите на бойното поле. Хорът на онези, които ще мрат… ах, радвай се, че няма да е скоро…

— Не съм толкова сигурен.

Свиване на рамене.

Блудния се намръщи и попита:

— Колко дълго смяташ да останеш тук?

— Ами, колкото мога, преди да рухне самоконтролът ми — или да бъда призован на своята битка — към своята смърт, искам да кажа. Освен, разбира се, ако не решиш да ме изгониш.

— Не бих рискувал със силата, която ще се отприщи с това — отвърна Блудния.

Отвърна му тътнещ смях.

— Мислиш, че няма да си ида кротко?

— Знам го, Глигане на Лятото.

— Съвсем вярно. — Кратко колебание, след което богът на войната каза: — Предложи ми убежище, Блудни, и ще ти поднеса дар.

— Добре.

— Без пазарене?

— Без. Нямам нужната енергия. Е, какъв е този дар?

— Следният: Крепостта на Зверовете се е пробудила. Аз бях прогонен, виждаш ли, и имаше нужда, потребност, настойчивост някой наследник да се издигне и да заеме мястото ми — да събере гласовете на войната. Трийч е твърде млад, твърде слаб е. И затова Вълците се пробудиха. Сега те са около моя трон — не, те са тронът.

Блудния едва успя да си поеме дъх. Крепост — и събудена? И промълви с уста, суха като прах:

— Храмът е твой, Глигане на Лятото. И за следите ти дотук — разчитай на най-усърдните ми усилия… да ги заблудя. Никой няма да узнае, никой няма да заподозре дори.

— Моля те, спри тогава онези, които все още ме зоват. Виковете им изпълват черепа ми… прекалено е…

— Да, знам. Ще направя каквото мога. Името ти… Глигана на Лятото ли зоват?

— Рядко — отвърна богът. — Финир. Зоват Финир.

Блудния кимна и се поклони ниско.

Мина през каменната стена и отново се озова в забравения коридор на Стария дворец. „Събудена? О, Бездна… нищо чудно, че Цедансът се вихри в хаос. Вълци? Възможно ли е…“

„Това е хаос! Безсмислено е! — Пернатата вещица се взираше в олющените плочки, разпръснати на каменния под пред нея. — Брадва, свързана и със Спасителя, и с Предателя на Празната крепост. Ашици и Бялата врана кръжат над Ледения трон като листа във въртоп. Стареят от Зверската крепост стои при Портала на Крепостта Азат. Портата на Дракона и Кръволока се сливат над Стражата на Празната крепост — не, всичко това е лудост.“

Драконовата крепост беше буквално мъртва. Всеки го знаеше, всеки Гадател на плочи, всеки Сънуващ Вековете. Но тук тя съперничеше за господство с Празната крепост — а Ледът? Извън времето, непроменлив, този Трон бе мъртъв за хилядолетия. „Бялата врана — да, чух го. Някакъв разбойник из планините Блуроуз претендира сега за тази титла. Преследван от Ханан Мосаг — подсказва ми, че има сила в дръзката претенция на този разбойник. Трябва да говоря отново с краля-маг, тоя кучи син.“

Отри потта от челото си. Удинаас бе твърдял, че вижда бяла врана, преди столетия сякаш беше, там, на брега край селото. Бяла врана в сумрака. И тя бе призовала Вайвал, страстната й жажда за сила беше надвила всякаква предпазливост. Удинаас — колко много й беше отнел той. Мечтаеше един ден най-сетне да бъде пленен, жив, безпомощен и окован.

„Тоя глупак си мислеше, че ме обича — можех да използвам това. Трябваше. Моите вериги да щракнат на глезените и китките му, да го повлекат надолу. Заедно двамата щяхме да унищожим Рулад много преди да се добере до властта. — Вгледа се в плочките, онези, които бяха паднали с лице нагоре — другите не влизаха в играта, така бяха решили съдбите. — Но Блудния не се вижда никъде — как е възможно това? — Посегна към една от плочките с лице надолу и я вдигна, огледа скритата й страна. Оформителя. Виж, дори тук Блудния не показва ръката си. — Присви очи към плочката. — Огнена зора, тези податки са нови… Менандори. А аз си мислех за Удинаас — да, сега разбирам. Чакаше ме да те вдигна от това поле. Ти си тайната връзка към всичко това.“

Спомни си ужасното видение от съня си, онази ужасна вещица, която взима Удинаас и… „Може би веригите на него вече са нейните. Не помислих за това. Вярно, той беше изнасилен, но мъжете понякога намират удоволствие да бъдат такава жертва. А ако тя сега го защитава? Безсмъртна… съперница. Вайвалът го избра, нали? Това трябва да означава нещо — тя затова го взе, нали? Това трябва да е.“

С рязък жест събра плочките, прибра ги в дървената кутия, после уви кутията с ивици кожа, преди да я бутне под нара си. Извади от ниша в стената подвързан с кожа том, отвори зацапаната, покрита с плесен корица. Разтрепераните й пръсти зашариха през десетки чупливи страници, докато стигне мястото, където бе прекъснала преди наизустяването на изредените имена — имена, изпълващи цял том.

Компендиум на боговете.

Лъхна я хладен въздух. Пернатата вещица вдигна очи, огледа се. Нищо. Никого нямаше на входа, никакви сенки не дебнеха в ъглите — фенери горяха от всички страни. Някаква жилка имаше в този нечакан лъх, нещо като восък…

Затвори книгата и я сложи на мястото й, после с разтуптяно сърце притича до каменната плоча в центъра на стаята, където преди бе изчертала с желязно стило сложна шарка. Плен.

— Крепостите са пред мен — прошепна, затворила очи. — Виждам Търсача на Зверовете, стъпки газят по дирята на онзи, който се крие, който мисли да избяга. Но бягството е невъзможно. Жертвата кръжи и кръжи, но все по-близо е до клопката. Дърпа се, тегли — съществото пищи, но никаква помощ не е възможна — никаква освен моята милост, — а това никога не е даром! — Отвори очи и видя мъгливо петно сред изписаната шарка. — Хванах те! Призрак, шпионин — покажи се!

Отвърна й тих смях.

Мъглата се завихри, после улегна, пипала заиграха колебливо извън всечените в камъка граници. Пернатата вещица ахна.

— Надсмиваш ми се със силата си — и все пак си страхливец, не смееш да се покажеш.

— Скъпо момиче, тази игра жива ще те изяде. — Думите бяха най-смътен шепот, докосване на дъх по двете уши. Тя се сепна, озърна се сърдито, усети присъствие нечие зад себе си, обърна се рязко… никой.

— Кой си? — запита властно.

— Внимавай със събирането на имена. Това е… преждевременно…

— Назови се, призрак! Заповядвам ти.

— О, принудата, вечното оръжие на незаслужаващите. Я вместо това да се спазарим на вяра. Онзи пръст, който държиш на шията си, Гадателко — какво възнамеряваш да правиш с него?

Тя стисна амулета си.

— Няма да ти кажа…

— Тогава в замяна аз ще ти разкрия същото — нищо.

Тя се поколеба.

— Можеш ли да предположиш?

— А, и правилно ли предположих?

— Да.

— Преждевременно.

— Не бързам, призрако — не съм глупава.

— Не си, да — отвърна призракът. — Все пак нека продължим пазарлъка…

— Защо? Ти не си се разкрил…

— Търпение. Гадателко на плочки, изчакай ме, докато… добия кураж. Преди да направиш каквото възнамеряваш. Изчакай ме и ще ти помогна.

Тя изсумтя.

— Ти си призрак. Нямаш никаква сила…

— Призрак съм и точно затова имам сила. За онова, което търсиш.

— Защо трябва да ти вярвам? Защо трябва да се съглася с какъвто и да е твой съвет?

— Е, добре, ето ти моята част от пазарлъка. Сега ти говориш с Куру Кан, някогашния Цеда на крал Езгара Дисканар.

— Убит от Трул Сенгар…

Подобие на кикот.

— Да де, все някой трябваше да забие копието…

— Знаел си какво предстои?

— Да знаеш нещо и да можеш да направиш нещо по въпроса са две различни неща, Гадателко на плочи. Все едно, истинската вина можеш да я припишеш на Блудния. И признавам, мисля все някога да го повикам да си побъбрим. Но като теб разбирам необходимостта да не се бърза. Е, разбрахме ли се?

Тя облиза устни и отвърна:

— Да.

— Тогава ще те оставя на образованието ти. Но внимавай, когато хвърляш плочките — много рискуваш, като разкриваш така пророческите си дарби.

— Но аз трябва да знам…

— Да знаеш и да можеш да направиш нещо…

— Да — тросна се тя, — чух го вече.

— Липсва ти почтителност.

— Бъди благодарен за това.

— Може и да си права. Струва си да се обмисли май.

— Смяташ ли да ме шпионираш всеки момент тук долу?

— Не, това би било жестоко, да не говорим, че е тъпо. Когато идвам тук, ще бъдеш предупреждавана — от вятъра, от мъглата, нали? Сега виж как ще изчезнат.

Тя зяпна в завихрилия се облак, видя как се стопи — и след миг го нямаше.

В залата се възцари тишина, въздухът се затаи; чуваше само собствения си дъх.

„Куру Кан, кралският Цеда! Виж как си събирам съюзници. О, колко сладко ще е това отмъщение!“

Гаснещите запрашени слънчеви лъчи се стелеха над пространството, където бе стоял старият храм. Отломките, запълнили долната половина на зева, бяха потопени в сумрак. Фрагменти от фасадата се бяха пръснали по улицата — парчета от плъхове, в изумително обилие. Сеймар Дев се доближи, разрита отломките и намръщено огледа потрошените каменни гризачи.

— Това е крайно… обезпокоително.

— Охо! — Таксилиан се усмихна. — Вещицата говори. Кажи ми: какво усещаш в това страшно място?

— Неизброимо много духове — отвърна тя. — И всички са… плъхове.

— Някога имаше един д’айвърс, нали? Ужасно демонично същество, което скиташе по търговските пътища на Седемте града…

— Грилън…

— Така се казваше, да! Е, имаме ли и тук такъв… Грилън?

Тя поклати глава.

— Не, това ми се струва много по-старо.

— А кървенето? На сила?

— Не съм сигурна. — Тя се озърна и видя, че някакъв висок, загърнат в наметало мъж от другата страна на улицата ги наблюдава. — Някои неща, много отдавна спрели, не бива никога да се разбуждат. Уви…

Таксилиан въздъхна.

— Много използваш тази дума. „Уви“. Твърде примирена си, Сеймар Дев. Бягаш от собственото си любопитство — не мисля, че винаги си била такава.

Тя присви очи.

— О, любопитството ми си е същото. Но мисля, че ефикасността ми е надвита.

— Въртим се и кръжим по теченията на съдбата, така ли?

— Може и така да се каже, ако искаш. — Сеймар въздъхна. — Добре, видях достатъчно. Освен това скоро ще дойде комендантският час, а доколкото разбирам, стражите убиват нарушителите на закона на място.

— Видяла си — но не обясняваш нищо!

— Съжалявам, Таксилиан. Всичко това изисква… доста мислене. Ако стигна до важни заключения, бъди сигурен, че ще те уведомя.

— Заслужавам ли такава ирония?

— Не. Уви.

Бъг най-сетне се появи от сумрака на задната уличка и спря до Техол, който стоеше подпрян на една стена, скръстил ръце под одеялото, което бе увил около себе си като халат.

— Господарю, защо се колебаете пък сега?

— Аз ли? Ами… то само изглежда като колебание. Знаеш ли, можеше да ми позволиш да ти помогна да носим това.

Бъг остави тежкия чувал на земята.

— Изобщо не сте предлагали.

— Е, това щеше да е непристойно. Ти трябваше да настоиш.

— Сигурен ли сте, че сте прав, господарю?

— Ни най-малко. Но малко любезност от твоя страна щеше да ни помогне да подминем този неловък момент.

От чувала се чу тихо кудкудякане.

Техол примига.

— Бъг, ти каза пенсионирани кокошки, нали?

— Да. В замяна на някои скромни ремонти на водопровод.

— Но… те не са мъртви.

— Не са, господарю.

— Но… това означава, че някой от нас трябва да ги убие. Да им откъсне главите. Да види как погасва светлината на живота в мънистените им оченца. Ти си жесток човек, Бъг.

— Аз?

— Пенсионирани… дните им за снасяне на яйца са свършили. Не ги ли чака пасище някакво? Някакъв добре наръсен със зърно двор, където да си кълват?

— Само оня на небето, господарю. Но ви разбирам. Това, за убиването им имам предвид.

— Кръвта по ръцете ти, Бъг — радвам се, че не съм на твое място.

— Това е нелепо. Ще измисля нещо, като се върнем у дома.

— Бихме могли да си направим курник на покрива, както разните шантави си гледат гълъби. Птиците да могат да си летят насам-натам, напред-назад, да видят нещо от този чудесен град.

— Кокошките не могат да летят, господарю.

— Но е по-добре, отколкото да им късаш главите, не мислиш ли?

— Гледането на града?

— Е, за малко само.

Явно задоволен от решението си, Техол оправи одеялото и излезе на улицата. Бъг въздъхна, надигна чувала с кокошките и закрачи след него. После каза:

— Е, поне онази чуждестранна вещица си отиде.

— Тя чуждестранна вещица ли беше? Доста хубавичка, здрава, земна някак си. Добре де, чаровна, макар да те уверявам, че никога не бих го казал пред нея, като знам колко лесно се обиждат жените.

— От комплимент?

— Абсолютно. Ако е погрешният комплимент. Ти беше… неактивен от доста време, Бъг.

— Възможно е. Освен това съм мълчалив, стигне ли се до комплименти. Имат навика да ти се връщат.

Техол го изгледа с вдигнати вежди.

— Говориш, все едно си бил женен поне веднъж-дваж.

— Поне веднъж-дваж — отвърна с гримаса Бъг. Погледна срутената Къща с люспите и замръзна. — А, вече виждам онова, което тя несъмнено е видяла.

— Ако това, което виждаш, е причината всеки път, когато дойда тук, да настръхвам, ще се радвам, ако обясниш.

— За да влезе някой вътре — каза Бъг, — по необходимост трябва да съществува врата. А ако такава не съществува, някой трябва да я направи.

— Как може една срутена сграда да бъде врата, Бъг?

— Започвам да разбирам какво предстои.

— Достатъчно, за да предложиш курс на действие?

— В този случай, господарю, най-добрият курс е да не правиш нищо.

— Чакай малко, Бъг, точно това заключение май го ръсиш доста често.

— Най-добре да се приберем у дома преди комендантския час, господарю. Нещо против да поносите малко този чувал?

— Блудния да ме благослови, да не си полудял?

— Така си и мислех.

В мислите на Сирин Канар имаше малко неща, които достигаха до дълбините на душата му — той имаше усет за това, достатъчен, за да го накара да осъзнае, че е благословен с буквално безметежен живот. Имаше си достатъчно наплашена жена, за да прави всичко, което й кажеше. Трите му деца се отнасяха към него с подходящата смесица от почит и ужас и бе видял у най-големия си син развитието на подобни склонности към властничество и увереност. Постът му на лейтенант в Дворцовата клетка на Патриотистите не влизаше, доколкото това го засягаше, в конфликт с официалния му ранг на лейтенант от Гвардията — закрилата на могъщите налагаше и открито, както и прикрито усърдие в края на краищата.

Чувствата, които го владееха, бяха по същия начин прости и праволинейни. Страхуваше се от онова, което не можеше да разбере, и презираше онова, от което се страхуваше. Но признаването на страха не го правеше страхливец — защото за себе си бе обявил вечна война срещу всичко, което го заплашва, било то отчуждена жена, издигнала стени около душата си, или заговорници срещу империята на Ледер. Неговите врагове, добре разбираше това, бяха истинските страхливци. Мислите им витаеха в облаци, които скриваха суровите истини на света. Борбите им да „разберат“ неизменно водеха до бунтарски позиции срещу властта. Дори когато прощаваха на враговете на империята, те осъждаха слабостта на собственото си отечество — без да съзнават, че самите те олицетворяват тази слабост.

Една империя като Ледер винаги беше под обсада. Това бе първото изявление, изречено от Карос Инвиктад по време на набора и тренировъчния процес, и Сирин Канар бе разбрал истината в него няма и след миг размисъл. Обсада, вътрешна и външна, да — самите привилегии, които даваше империята, се експлоатираха от онези, които искаха да видят империята унищожена. И не можеше да има място за „разбиране“ на такива хора — те бяха зли, а злото трябваше да се прочиства.

Визията на Карос Инвиктад го бе поразила със силата на откровение, тя предлагаше такава съвършена яснота и всъщност мир в някогашната му смутна понякога душа — нападана и разбивана понякога от свят, замъглен от объркване и несигурност, — тъй щото всичко, което беше бушувало в него, улегна, след като дойде тази яснота, ярка и ослепителна в своя удивителен дар на облекчение.

Сега той живееше безметежен живот и с това бе пример за своите колеги агенти в двореца. В техните очи бе виждал многократно блясъка на благоговение и страх, или, също тъй удовлетворително, съвършено отражение на самия себе си — равнодушни очи, безмилостни, неподатливи на никаква заблуда, която врагът може да опита.

Ето защо сега най-равнодушно махна с ръка на двамата яки Патриотисти и те пристъпиха напред и изритаха вратата. Тя буквално излетя от хлабавите си панти и се разби на трески. Писък, след него нов, от сумрака вляво — където спяха слугините, но водещите агенти вече прекосяваха стаята към отсрещната врата. Още ритници и дървото се пръсна под тежките ботуши.

Зад Сирин в коридора лежеше проснатото тяло на Тайст Едур — някой беше поставил пазач. Любопитно, но без особени последствия. Отровните стрели се бяха оказали бързи и естествено безшумни. Двама от хората му вече се готвеха да изнесат трупа — просто поредният загадъчно изчезнал едур.

Сирин Канар се разположи в центъра на първата стая, а друг от агентите дойде с фенер и застана от едната му страна, за да му осигури достатъчно светлина.

Хората му се появиха от вътрешната стая, влачеха жена — полугола, разчорлена, с невярващ поглед… Не. Очите на Сирин Канар се присвиха. Не неверие. „Примирение. Добре, изменницата е знаела съдбата си, знаела е, че изобщо не може да я избегне.“ Без нищо да казва, той махна на агентите си да я изведат.

Трите слугини плачеха, присвити до стената.

— Погрижете се — нареди Сирин и четирима от отделението му тръгнаха към тях. — Старшата ще бъде разпитана, другите да се премахнат незабавно.

Огледа се, доволен от лекотата на операцията, без да обръща внимание на предсмъртните викове на двете жени.

Скоро щеше да достави двете си пленнички на отделението, което чакаше при страничната слугинска вратичка на двореца, и щяха бързо да ги поведат в нощта — по пустите толкова късно след комендантския час улици — към щаба на Патриотистите. Към килиите за разпит. И работата щеше да започне, и единственото облекчение от мъките щеше да е пълното признаване на престъпленията им срещу империята.

Проста, праволинейна процедура. Доказала ефикасността си. Предателите неизменно се оказваха хора със слаба воля.

Сирин Канар не мислеше, че Първата конкубинка ще е по-различна. Напротив, сигурно щеше да се окаже с по-крехък дух от повечето.

Жените обичаха да се загръщат в мистерия, но тази обвивка бързо изчезваше пред бурята на мъжката воля. Вярно, курвите умееха да крият неща по-добре от повечето жени — зад безкраен низ от лъжи, които никога не можеха да го подведат. Знаеше, че изпитват презрение към него и мъже като него, вярваха, че е слаб само заради това, че ги използва — сякаш това използване произтичаше от истинска, искрена нужда. Но той винаги беше знаел как да изтрие презрителните усмивки от боядисаните им лица.

Завиждаше на разпитващите. Тази кучка Нисал не беше по-различна от жена му, сигурен беше.

„Враговете ни са легион — казваше Карос Инвиктад, — тъй че трябва да разберете, всички вие — тази война ще продължи вечно. Вечно.“

Тази идея допадаше на Сирин Канар. Правеше нещата прости.

„И нашата задача — казваше Командирът на Патриотистите — е да гарантираме това. Да останем винаги незаменими.“

Виж, тази част бе някак по-объркваща, но Сирин не изпитваше особен подтик да проследи мисълта. В края на краищата Карос беше много умен. „Умен и на наша страна. На правилната страна.“

Мислите му се отклониха към леглото, което го чакаше, и курвата, която бе заповядал да му доставят там. Той закрачи по пустия коридор. Хората му тръгнаха след него.

Брутен Трана влезе в стаята и очите му се спряха на труповете на двете слугини.

— Преди колко? — попита той магьосника арапай, който вече бе клекнал до телата. Други двама едури влязоха в стаята на Първата конкубинка и след миг излязоха.

Магьосникът измърмори нещо неразбрано, после каза по-високо:

— Камбана може би. Къси мечове. Като на Дворцовата гвардия.

— Съберете още десет воини — каза Брутен Трана. — Тръгваме към щаба на Патриотистите.

Магът бавно се изправи.

— Да уведомя ли Ханан Мосаг?

— Все още не. Не можем да се бавим тук. Шестнадесет воини едури и един маг би трябвало да сме достатъчно.

— Смяташ да настоиш да освободят жените?

— Те са две, нали?

Кимване.

— Те ще започнат разпитите незабавно — каза Брутен Трана. — Не е приятна процедура.

— А ако вече са изтръгнали признания от тях?

— Разбирам притеснението ти, К’ар Пенат. От насилие ли се опасяваш тази нощ?

Другите двама воини бяха приковали очи в магьосника арапай.

— Да се опасявам? Ни най-малко. Но ако разполагат с признания, Карос Инвиктад и следователно Трайбан Гнол ще могат с основание да претендират за…

— Губим време — прекъсна го Брутен Трана. — Търпението ми към Карос Инвиктад приключи. — „И къде е стражът, когото поставих в коридора? Ха, все едно не знам…“

Откъм вратата се чу глас:

— Личната враждебност, Брутен Трана, е много опасен наставник в действията ти.

Тайст Едур се извърна.

Канцлерът, с двама охранители, надвиснали в коридора зад него, стоеше там, сплел пръсти. След миг пристъпи в стаята и я огледа. Съжаление се изписа на лицето му, щом видя двете мъртви жени.

— Очевидно е имало съпротива. Бяха най-верните слугини на Първата конкубинка, вероятно невинни във всички грехове — трагедия, наистина. Кръвта им сега е на ръцете на Нисал.

Брутен Трана изгледа продължително високия слаб мъж, след което мина покрай него и излезе в коридора.

Никой от двамата охранители не се оказа подозрителен и никой от двамата нямаше време да извади оръжието си, преди ножовете на едура — по един във всяка ръка — да се хлъзнат нагоре под челюстите им и остриетата да се забият дълбоко в мозъците им. Брутен Трана остави оръжията забити, завъртя се вихрено и ръцете му се вкопчиха в тежкия брокат по яката на канцлера. Ледериецът изпъшка. Брутен го вдигна и го натресе в стената.

— Моето търпение към теб също се изчерпа — изръмжа едурът. — Трагична кончина на охранителите ти. Кръвта им е на твоите ръце, уви. И точно сега не съм настроен да ти простя за смъртта им.

Краката на Трайбан Гнол се разлюляха, чехлите с коравите върхове заритаха леко пищялките на Брутен Трана. Лицето на ледериеца потъмняваше, очите му се издуваха, зяпнали в коравия, хладен поглед на едура.

„Би трябвало да го убия сега. Би трябвало да остана тук и да гледам как се души в гънките на халата си. Още по-добре ще е да извадя нож и да му разпоря вътрешностите — да гледам как се изсипват на пода.“

К’ар Пенат зад него каза:

— Командире, както сам казахте, нямаме време за това.

Брутен Трана се озъби и запокити нещастника настрана. Трайбан Гнол протегна едната си ръка да спре падането си и изпращяването на костите на пръстите — като железни пирони, забити в дърво — моментално бе последвано от охкане и болезнен хленч.

Брутен Трана махна на воините си да го последват, прекрачи през канцлера и бързо закрачи по коридора.

Щом стъпките им заглъхнаха, Трайбан Гнол, притиснал ръка към гърдите си, бавно се изправи, изгледа с яд празния вече коридор и изсъска:

— Ще умреш за това, Брутен Трана. Ти и всички, които стояха зад теб и не направиха нищо. Всичките ще умрете.

Можеше ли да предупреди Карос Инвиктад навреме? Едва ли. Какво пък, Старшият на Патриотистите беше способен мъж. С повече от някакви си двама негодни жалки телохранители. Небрежни бележки за жените им: „Съпрузите ви се провалиха в изпълнението на задачите си. Пенсии за смърт няма да се отпуснат. Веднага напуснете жилищата на Дворцовата гвардия — освен най-голямото ви дете, което вече е Длъжник към имението на Канцлера.“

Презираше некомпетентността — а да бъде принуден да страда от последствията й… е, добре, някой плащаше. Винаги. „Две деца значи, да. Дано са момчета.“ И вече щяха да му трябват още двама стражи. Измежду женената гвардия, разбира се. „Някой да плати дълга, ако ме провалят.“

Счупените му пръсти изтръпваха, болката вече го жилеше в китката и нагоре по ръката.

Канцлерът тръгна към жилището на личния си лечител.

Избутаха я в стая без прозорци, осветена от една-единствена свещ, поставена на малка масичка в центъра. Влажният въздух вонеше на стар затаен страх и на човешки изпражнения. Разтреперана от вървенето по улиците, Нисал за миг застана неподвижно, мъчеше се да се загърне в тънката като мъгла тъкан.

Две невинни млади жени бяха мъртви. Заклани като престъпнички. „И Тисин е следващата — най-близката до майка, която съм имала. Тя нищо не е направила… не, стига! Никоя от нас не е направила нищо. Но това е без значение — друго не мога да помисля. Не мога да се преструвам, че каквото и да кажа, ще има значение, ще промени по някакъв начин съдбата ми. Не, това е смъртна присъда. За мен. За Тисин.“

Императорът нямаше да чуе за това. Сигурна беше. Трайбан Гнол щеше да обяви, че е изчезнала от двореца. Че е избягала — просто поредната измяна. Рулад щеше да потръпне и да се свие в трона си, да се свие в себе си, докато канцлерът грижливо, безжалостно подхранва многобройните му опасения, а после щеше да се отдръпне и да гледа как отровните му слова са изтръгнали живота от измъчените очи на Рулад.

„Не можем да спечелим срещу това. Те са прекалено умни, прекалено безскрупулни. Единственото им желание е да унищожат Рулад — ума му, — да го оставят да бълнува, обзет от неописуеми ужаси, неспособен да направи нищо, нежелаещ да види никого. Без никой, който би могъл да му помогне. Блудния дано го спаси…“

Вратата се отвори рязко, отметна се и се тресна в стената — стари пукнатини по нея показваха, че това бясно известяване е част от схемата. Но тя вече ги беше забелязала, тъй че не се сепна от трясъка, а само се обърна, за да види мъчителя си.

Не друг, а самият Карос Инвиктад. Вихър от пурпурни коприни, ониксови пръстени по пръстите, служебният му скиптър в едната ръка, отпуснат между дясното му рамо и ключицата. Израз на смътен ужас, изписан на иначе равнодушното му лице.

— Прескъпа — започна той високо, — нека приключим бързо с това, за да мога да съм милостив. Нямаме никакво желание да ти нанесем щета, каквато си хубава. Значи, подписано заявление, изтъкващо твоята измяна към империята, и след това бърза екзекуция. Твоята слугиня вече се подчини и милостиво беше обезглавена.

„О, Тисин!“ Все пак се пребори, потърси в себе си подобна храброст — да приеме нещата каквито са, да признае, че не е възможно никакво друго средство.

— Обезглавяването не е щета?

Куха усмивка.

— Щетата, която имах предвид, разбира се, засягаше изтръгването от теб на признанието ти. Един съвет: успокой лицето си в мига преди острието да падне. Нещастен факт е, че главата продължава да живее няколко мига след като е отделена от врата. Няколко примигвания, едно-две завъртания на очите и ако не си в… съзнание, поток от неприятни изражения. Уви, слугинята ти не беше склонна да се вслуша в този съвет, твърде заета се оказа с безсмислена тирада от проклятия.

— Моля се Блудния да я е чул — каза Нисал. Сърцето й биеше като лудо.

— О, тя не ме прокле в името на Блудния, сладка курво. Не, тя разкри вяра, за която отдавна се вярваше, че е изчезнала. Знаеш ли, че прадедите й са били шейки? Кълна се в Крепостите, не мога дори да запомня името на бога, когото спомена. — Сви рамене и отново се усмихна с кухата си усмивка. — Все едно. И на Блудния да беше се позовала, нямаше да имам повод за паника. Каквито сте изнежени — или бяхте, по-точно — в палата, сигурно не знаете, че няколкото храма в града, посветени уж на Блудния, всъщност са частни и изцяло светски — бизнеси всъщност, печелят от невежеството на гражданите. Жреците и жриците им са артисти до един. Понякога се чудя дали Езгара Дисканар дори е знаел — изглеждаше странно предан на Блудния. — Замълча и въздъхна. Скиптърът затупа по рамото му. — Опитваш се да отложиш неизбежното. Разбираемо, но нямам никакво желание да оставам тук цяла нощ. Спи ми се и ми се ще да се оттегля колкото може по-рано. Изглеждаш настинала, Нисал, тази стая бездруго е ужасна. Хайде да отидем в кабинета ми. Имам един резервен халат, много мек и топъл. И принадлежности за писане.

Махна със скиптъра и се обърна.

Вратата се отвори и Нисал видя в коридора двама стражи.

Изтръпнала, тръгна сред Карос Инвиктад.

Един етаж нагоре, после по тесен проход и до кабинета му. Както бе обещал, Карос Инвиктад грижливо я загърна с резервния си халат. Тя се загърна още по-плътно.

Той й махна към стола пред огромното писалище, на което чакаше лист плътна хартия, четчица от конски косъм и бурканче мастило от сепия. До мастилницата имаше странна малка кутия, отворена. Нисал не можа да се сдържи и се наведе да погледне в нея.

— Не е твоя работа. — Думите излязоха по-пискливо от обичайното и тя вдигна очи, и видя, че Карос Инвиктад се е намръщил.

— Имате си насекомо — домашен любимец? — попита учудена от избилата на лицето му червенина.

— Не е твоя работа.

— И от него ли търсите признание? Ще трябва да го обезглавите два пъти. С много малък нож.

— Забавляваш ли се, курво? Седни.

Тя сви рамене и изпълни заповедта. Зяпна празния лист, после взе четчицата. Ръката й трепереше.

— Какво желаете да призная?

— Всичко. Ти, Нисал, собственоръчно признаваш участието си в заговор срещу императора и империята. Заявяваш това по своя воля и в пълно съзнание, и приемаш съдбата, която очаква всички предатели.

Тя топна четчицата в мастилницата и започна да пише.

— За мен е облекчение, че го приемаш толкова добре — каза Карос Инвиктад.

— Не се притеснявам за себе си — отвърна тя, след като довърши сбитото заявление и го подписа, без да успее обаче да прикрие треперенето на ръката си. — Притеснявам се за Рулад.

— Той няма да ти спести нищо освен отрова, Нисал.

— Повтарям — отвърна тя и се отпусна в стола, — не се притеснявам за себе си.

— Съчувствието ти е достойно за възхищение…

— То засяга и теб, Карос Инвиктад.

Той се пресегна, взе листа и го размаха във въздуха да подсуши мастилото.

— И мен? Не ме обиждай, курво…

— Не беше преднамерено. Но когато императорът научи, че си екзекутирал жената, която носи детето му, ами, Старши на Патриотистите или не…

Листът изпадна от пръстите му. Скиптърът спря доволното си потупване. И Карос Инвиктад изхриптя:

— Лъжеш. Лесно ще се докаже…

— Да, лесно ще се докаже. Повикай лечител. Предполагам, че трябва да имате поне един на разположение в случай, че палачът се убоде с някоя треска или му излязат пришки по ръцете от усърдие.

— Когато разкрием измамата ти, Нисал, край с идеята за милост, независимо от подписаното признание. — Той се наведе и взе листа. Намръщи се. — Прекалено много мастило си използвала — потекло е и сега е нечетливо.

— Повечето писма, които пиша, са със стило и восък.

Той плесна листа пред нея, с празната страна отгоре.

— Напиши го пак. Ще се върна след малко — с лечителя.

Тя чу как вратата се затръшна зад нея. Написа отново признанието, остави четчицата и стана. Наведе се над кутийката с въртящото се двуглаво насекомо. „Въртиш се и въртиш, и въртиш. Изпитваш ли отчаяние? Безпомощност?“

Врява, някъде долу. Гласове. Нещо падна тежко на пода.

Вратата зад нея се отвори.

Тя се обърна.

Карос Инвиктад пристъпи вътре, право към нея.

Видя го как изви долната част на скиптъра, видя късия нож, подал се от основата му.

Нисал вдигна глава, срещна очите му.

И не видя в тях нищо човешко.

Той заби ножа в гърдите й, в сърцето й. След това — още два пъти, докато тя се свличаше.

Видя как подът се надига да посрещне лицето й, чу как изпращя челото й, усети лекото ужилване, а след това мракът я обгърна. „О, Тисин…“

Брутен Трана избута с рамо ранения страж и нахлу в кабинета на Инвиктад.

Старшият на Патриотистите отстъпваше от сгърченото тяло на Нисал, стискаше скиптъра. Острието лъщеше пурпурно.

— Признанието й наложи…

Едурът закрачи към бюрото, изрита съборения стол настрана. Вдигна листа, примижа да разчете ледерийските думи. Един ред. Заявление. Признание, как не. За миг сърцето му сякаш замря.

В коридора — воини Тайст Едур. Брутен Трана каза, без да се обръща:

— К’ар Пенат, приберете тялото на Първата конкубинка…

— Това е наглост! — изсъска Карос Инвиктад. — Не я докосвайте!

Брутен Трана изръмжа, направи крачка към него и замахна, с лявата си ръка, с опакото.

Плисна кръв и Карос Инвиктад се олюля, скиптърът изхвърча, рамото му се натресе в стената — още кръв, от устата и носа, и ужас в очите, щом зяпна пръските по ръцете си.

От коридора един от воините заговори на езика на едурите:

— Командире. Другата жена е обезглавена.

Брутен Трана нави грижливо листа и го напъха под ризницата си. Наведе се и вдигна Карос Инвиктад на крака.

Отново го удари, и още веднъж. Още кръв, избити зъби, нишки пурпурна слуз.

Още веднъж. И още веднъж.

Воня на урина.

Брутен Трана сграбчи коприната под меката гуша и разтърси ледериеца, силно, загледа как главата му се тресе.

Нечия ръка стисна китката му.

Като през червена мъгла Брутен Трана се извърна и видя спокойните очи на К’ар Пенат.

— Командире. Ако продължавате така с този изпаднал в несвяст човек, ще му счупите врата.

— И какво?

— Първата конкубинка е мъртва, от неговата ръка. Вам ли се пада да изпълните това наказание?

— Сестрата да те вземе дано — изръмжа Брутен Трана и хвърли Карос Инвиктад на пода. — Двете тела идват с нас.

— Командире, канцлерът…

— Него го остави, К’ар Пенат. Увийте телата добре. Връщаме се във Вечния домицил.

— А мъртвите ледерии долу?

— Стражите му? Какво толкова? Те се осмелиха да застанат на пътя ни, магьоснико.

— Както кажете. Но след като лечителят им е мъртъв, ще им изтече кръвта, ако не повикаме…

— Не е наша грижа — отсече Брутен Трана.

К’ар Пенат се поклони.

— Както кажете, командире.

Изстинал от ужас, Танал Ятванар вървеше към щаба. Нямаше я! Избягала беше от онова място, най-скритото място — прангите й бяха строшени, желязото извито и изкривено, брънките на веригата — скъсани като мокра глина.

„Карос Инвиктад, твоя работа е това. Отново. Поредното ти предупреждение — прави каквото ти заповядам. Ти знаеш всичко, виждаш всичко. За теб всичко са само игри, такива, в които гледаш да си сигурен, че винаги ще печелиш. Но тя не беше игра. Не и за мен, кучи сине. Аз я обичах! Къде е тя? Какво си направил с нея?“

Бавно започна да осъзнава, че нещо не е наред. Стражи тичаха из двора. Викове, треперлива светлина от факли. Входът на щаба зееше — видя от прага да се подават крака в ботуши… Труп!

„Блудния да ни вземе, нападнати сме!“

Забърза напред.

Появи се страж и прекрачи през вкочаненото тяло.

— Какво е станало тук? — извика Танал.

Мъжът отдаде чест. Беше пребледнял.

— Пратихме за лечители, сър…

— Какво е станало проклет да си?

— Едурите… коварна засада… не очаквахме…

— Старшият?

— Жив е. Но е пребит. Пребит, сър, от Тайст Едур! Свръзката… Трана… Брутен Трана…

Танал Ятванар избута глупака от пътя си и забърза по коридора, после по стълбището. Още тела, стражи, посечени без дори да са извадили оръжията си. „Какво е предизвикало това? Дали едурите не са научили за разследванията ни? Брутен Трана — останало ли е досието му? Проклет да е, защо просто не е убил кучия му син? Да му изтръгне животеца — лицето му да почервенее като проклетите коприни! О, съвсем другояче щях да го направя аз, да. Стига да имах шанс…“

Стигна до кабинета и замръзна, като видя кръвта, плиснала по стените и по пода. Воня на пикня бе натежала във въздуха. Дребен, смазан, Карос Инвиктад седеше изгърбен в огромния си стол, затиснал лицето си с оцапани с кръв парцали. В очите му, остри като диаманти, кипеше гняв. И той го насочи към Танал Ятванар.

— Старши! Лечителите идват…

Думите излязоха глухо от премазаните устни:

— Къде беше?

— Какво? Ами… у дома. Спях.

— Арестувахме Нисал тази нощ.

— Не бях уведомен, сър…

— Защото никой не можа да те намери! Нито у вас, нито никъде!

— Значи Брутен Трана е взел курвата?

Отвърна му глух хриплив смях.

— О, да. Тялото й — но не и духа й. Но той носи писменото й признание… В името на Крепостите, боли ме, като говоря! Той ме удари!

„А колко пъти юмрукът ти е правил същото със затворници?“

— Глътка вино, сър? Ще ви помогне.

Сърдит поглед над парцалите, след това — рязко кимване.

Танал бързо отиде до бюфета. Намери глинена делва с неразредено вино. „По-добре от… от пикнята на ужаса ти, дребосъко. — Напълни един бокал, поколеба се и наля още един, за себе си. — Проклет да си!“

— Лечителите скоро ще са тук — казах на стражите, че всяко забавяне ще им струва живота.

— Умният ни Танал Ятванар!

Той подаде бокала на Карос Инвиктад. Не беше сигурен дали има ирония в последните думи, така глух беше гласът.

— Стражите са били нападнати с изненада — коварна измяна…

— Тези, които не са мъртви, ще съжалят. Защо не бяхме предупредени? Канцлер или не, ще искам отговора му.

— Не мислех, че ще задържаме курвата толкова рано — каза Танал и отпи от виното си. Видя над ръба на чашата как Карос смъкна парцала, видя и ужасно разраненото му лице, докато боязливо отпиваше от виното. Изохка, щом алкохолът опари разкъсаните устни. — Може би едурът трябваше да е пръв. Брутен Трана… Не изглеждаше такава змия. Дума не казваше, нищо не разкриваше…

— Разбира се, че не. И аз не бих го направил на негово място. Не. Чакаш, наблюдаваш, после удряш без предупреждение. Да, подцених го. Е, такъв провал става само веднъж. Тази нощ, Танал Ятванар, започна война. И този път ледериите няма да загубят. — Още една глътка. — Облекчен съм, че се отърва от онази учена — колко лошо, че не можа да вземеш Нисал, да си поиграеш с нея, но трябваше да действам бързо. Кажи ми как се отърва от учената. Имам нужда поне от една приятна вест…

Танал го зяпна изумено. „Ако не е той…“

В коридора се чуха забързани стъпки. Лечителите идваха.

— Командире — заговори К’ар Пенат, забързан до Брутен Трана, — ще искаме ли аудиенция с императора?

— Не, още не. Ще погледаме малко как ще тръгнат нещата.

— А телата?

— Скрийте ги добре. И уведомете Ханан Мосаг, че държа да говоря с него. Колкото е възможно по-скоро.

— В момента той не се радва на благосклонността на императора…

— Не ме разбра добре. Това няма нищо общо с Рулад. Още не. Ние завладяхме тази империя. Изглежда, ледериите са забравили това. Дошло е времето да разбудим Тайст Едур. Да наложим терор, да покажем явно недоволството си. Тази нощ, К’ар, ще се вадят оръжия.

— Говорите за гражданска война, командире.

— В известен смисъл, макар да не очаквам нищо открито от страна на канцлера или Инвиктад. Война, да, но водена зад гърба на императора. Той няма да знае нищо…

— Командире…

— Изненадата ти от думите ми не ме убеждава. Ханан Мосаг не е глупак — нито ти, нито никой от другите магьосници. Хайде кажи ми сега, че не си очаквал нищо… А, така си и мислех.

— Боя се, че не сме готови…

— Не сме. Но и те не са. Това задържане на Нисал — това убийство — ми подсказва, че нещо им е дало повод за паника. Нещо се е случило или се случва в момента, нещо, което е ускорило работите. И тази диря трябва да проследи Ханан Мосаг — не, не си въобразявам, че го командвам…

— Разбирам, Брутен Трана. Така трябва да говори един Тайст Едур. Ще подкрепя съвета ви пред краля-маг с цялото си усърдие.

— Благодаря.

— Тази нощ, командире — заговори К’ар Пенат, — докато ви наблюдавах… бях горд. Ние сме… пробудени. Тази цивилизация е отрова. Гнило по душите ни. Трябва да бъде изрязано.

„А сега чувам как Ханан Мосаг говори през теб, магьоснико. Отвръща на други… подозрения. Така да бъде.“

„Нисал. Първа конкубинке, съжалявам. Но знай: ще отмъстя истински за теб. Ще отмъстя за моя храбър воин — Сестрата да ме вземе, каква непредпазливост…“

— Канцлерът ще говори на императора…

— Само ако е глупав — прекъсна го Брутен Трана — или ако е податлив на паника. Не е нито едното, нито другото. Не, той трябва да бъде подбутнат, да излезе от равновесие — о, ще предизвикаме паника, да, и рано или късно той ще направи, както казваш. Ще говори на Рулад. И тогава ще го хванем. И Инвиктад. Две змии в една кошница — кошница, накисната в масло. И самият Трайбан Гнол ще драсне искрата.

— Как?

— Ще видиш.

Техол зяпна в пълен ужас надолу през таванския отвор.

— Това беше грешка.

Приклекнал до него и също загледан надолу, Бъг кимна.

— Беше акт на милост, господарю. Дванайсет кокошки в чувал, почти се бяха премазали една друга, натикани в зловонния мрак. Имаше риск от задушаване.

— Точно! Мирна кончина, далечна, невидима. А не да им късаш главите! Но виж ги сега! Те завзеха стаята ни! Моята къща! Моето жилище! Огнището ми…

— Колкото до това… едната май се подпали, господарю.

— Дими и е толкова безмозъчна, че не й пука. Ако изчакаме, може да ядем печено за закуска. А коя е снесла онова яйце ей там?

— Хм, наистина мистерия, господарю.

— Точно сега може и да ти е забавно, Бъг, но ти си тоя, дето ще спи долу. Ще ти изкълват очите, знаеш ли. Злото е развито в тях, поколение след поколение, и малките им колкото грахчета мозъци са станали възелчета от злоба…

— Показвате необичайни познания за кокошките, господарю.

— Имах учителка, която беше човешката версия.

Бъг хвърли поглед към жената, която спеше в леглото на Техол.

— Не е тя. Джанат беше само умерено зла, колкото се полага на учители, измъчени от хленчещи влюбени до уши пъпчиви ученици.

— О, господарю, съжалявам.

— Млъкни. Не говорим за това. Не, Бъг, къщата ми беше завзета от побеснели кокошки заради твоя навик да прибираш безпризорни и разни такива.

— Безпризорни? Ние ще ги ядем тия неща.

— Нищо чудно, че безпризорните те отбягват напоследък. Чуй ги — как ще спим при това непрекъснато кудкудякане?

— Предполагам, че са щастливи, господарю. А и все едно, доста бързо се справят с напастта на хлебарките.

Скърцане откъм леглото привлече вниманието им.

Учената се беше надигнала и се оглеждаше объркано.

Техол припряно подбутна Бъг към нея.

Тя се намръщи.

— Къде съм? Кой си ти? На покрив ли сме?

— Какво си спомняш последно? — попита Бъг.

— Че съм сама. В тъмното. Той ме премести… на друго място.

— Свободна си — каза й той.

Джанат огледа раздърпаната си груба риза.

— Свободна… — промълви тихо.

— Само тая риза успяхме да намерим така набързо — рече Бъг. — Разбира се, ще се постараем да, хм, подобрим облеклото ти при първа възможност.

— И съм изцерена.

— Физическите ти рани, да.

Тя кимна и се намръщи.

— Е, другият вид е по-труден за изцеряване.

— Изглеждаш забележително… здрава, Джанат.

— Познаваш ме?

— Моят господар някога е бил твой ученик. — Видя я как се помъчи да погледне зад него, първо от едната страна, после от другата. Развеселен, Бъг се обърна и видя, че Техол се мести насам-натам в усилие да го задържи между себе си и жената на леглото. — Техол? Какво правиш?

— Техол? Техол Бедикт?

Бъг обърна глава и видя, че Джанат приглажда туниката си и я опъва очевидно с цел да покрие колкото може повече от тялото си.

— Онзи развратен жалък червей? Ти ли си това, Техол? Криеш се тук зад този старец? Е, явно не си се променил! Излез на дъската!

Техол пристъпи напред. После спря.

— Чакай малко, вече не съм ти ученик, Джанат! Освен това съм те преодолял, да знаеш. Не съм те сънувал от… от… години! От месеци!

Тя вдигна вежди.

— Седмици?

Техол се поизправи.

— Добре известно е, че юношеските недоразумения на всеки порасъл мъж често се промъкват тайно, когато въпросният мъж спи, в сънищата му, искам да кажа. Или по-скоро в кошмарите му…

— Съмнявам се да се явявам в кошмарите ти, Техол — каза Джанат. — Макар че ти го правиш в моите.

— О, нима? Не бях по-жалък от други жалки влюбени до уши ученици. Нали?

На това тя не отвърна нищо.

— Наистина си на покрив — каза й Бъг.

— Над курник?

— Е, колкото до това… Гладна ли си?

— Устата ми се пълни със слюнки от чудесния аромат на печено пилешко — отвърна тя. — О, моля ви, нямате ли никакви други дрехи? Изобщо не се съмнявам какво точно става в момента в отвратителното мозъче на бившия ми ученик.

— Утре ще прескоча до Селуш — каза Бъг. — Гардеробът й, макар и наистина безвкусен, все пак е доста богат.

— Искаш ли одеялото ми? — попита Техол.

— Богове подземни, господарю, гледате почти похотливо.

— Не ставай идиот, Бъг. Хвърлях светлина. Ха-ха, впримчени сме в оскъдица на дрехи. Ха-ха. В края на краищата, ами ако това е било детска ризка?

— И какво ако е била? — каза Джанат.

— Блудния да ни благослови — въздъхна Техол, — летните нощи са наистина горещи, нали?

— Познавам една кокошка, която ще се съгласи с теб — отбеляза Бъг и закрачи към отвора, откъдето вече се вдигаше стълб дим.

— Техол Бедикт, радвам се, че те виждам — каза Джанат.

— Нима? — попитаха в хор Бъг и Техол.

Тя кимна, без да ги поглежда.

— Аз… полудявах — мислех, че вече съм полудяла. Ятванар ме биеше, насилваше ме… и непрекъснато ми говореше за вечната си любов. Тъй че, Техол, ти си неговата противоположност — безвреден в сляпата си влюбеност. Напомняш ми за по-добри времена. — Замълча. — Да, по-добри времена.

Бъг и Техол се спогледаха, после слугата заслиза по стълбата. Чу как горе Техол каза:

— Джанат, не си ли впечатлена от това, което постигнах с разностранното си образование?

— Много хубав покрив, Техол Бедикт.

Бъг поклати глава и тръгна да търси печено пилешко из облаците лютив дим. Обкръжен от всички страни от безумно кудкудякане. „Бездната да ме вземе, по-добре щях да съм си в някой храм…“

Утринното слънце се промуши през летвите на кепенците и изпъна ленти от светлина по дългата маса, заела по-голямата част от заседателната зала. Раутос Хиванар влезе — бършеше ръцете си с кърпа — и застана зад стола си в единия край на масата. Остави кърпата на нея и огледа лицата, които се извърнаха към него — повечето бяха изопнати от страх и тревога.

— Скъпи приятели, добре сте дошли. Две неща имаме в дневния ред. Първо ще обсъдим проблема, който подозирам, че е най-важният в умовете ви в момента. Стигнали сме до състояние на криза — недостигът на твърда валута, на сребро, на злато, на обработени скъпоценни камъни и дори на медни кюлчета вече е остър. Някой активно саботира икономиката на нашата империя…

— Знаехме, че това предстои — намеси се Устер Таран. — Но какви мерки все пак са взети от Тръста? Доколкото разбирам, никакви. Раутос Хиванар, събралите се тук в не по-малка степен размисляме дали да се задържите на поста Управител.

— Разбирам. Представете ми списък на притесненията ви в това отношение.

Грубоватото лице на Устер пламна.

— Списък?! Притеснения?! Блудния да ни вземе, Раутос, не сте ли пуснали поне Патриотистите по дирята на това безумно същество? Или същества? Не е ли възможно това да е опит отвън — от някое от граничните кралства — да ни дестабилизира преди инвазия? Вестите за тази конспирация на Болкандо би трябвало да…

— Момент, моля. Да обсъдим проблемите един по един, Устер. Патриотистите всъщност провеждат разследване, без резултат засега. Едно общо изявление по този въпрос, макар потенциално да би облекчило тревогите ви, щеше по моя преценка най-вероятно също така да предизвика паника. Ето защо предпочетох да запазя дискретност. Собствените ми проучвания междувременно ме накараха да елиминирам външни източници на финансовата атака. Източникът, приятели, е тук, в Ледерас…

— Защо тогава не сме хванали тоя кучи син? — попита ядосано Друз Теникт и главата му се заклати като махало на дългия му тънък врат.

— Следите са много умно заличени, драги Друз — отвърна Раутос. — Най-просто казано, водим война с един гений.

От другия край на масата Хорул Ринесикт изсумтя:

— Защо просто не насечем повече монети, за да свалим напрежението?

— Бихме могли — отвърна Раутос. — Макар че едва ли ще е лесно. Добивът от Имперските мини е фиксиран и по необходимост е доста скромен. И, за жалост, доста непроменлив. Освен това притеснение бихте могли да се запитате: какво бих направил аз, ако съм на мястото на саботьора? Внезапен приток на нови пари? Ако целта ви беше да предизвикате хаос в икономиката, какво бихте направили?

— Пускам моя запас — изръмжа Ларакта Илк — и предизвиквам неконтролирана инфлация. Ще се удавим в обезценени пари.

Раутос Хиванар кимна.

— Моето убеждение е, че нашият саботьор не може да се крие дълго. Който и да е той — мъж или жена, — ще му се наложи да се разкрие. Ключът ще е в наблюдението кое предприятие ще се срине първо, защото там неговата или нейната следа ще се разкрие ясно.

— В който момент ще ударят Патриотистите — каза Маракта.

— А, това ме отвежда към втория въпрос. Разбирам, че е имало новина от Дрийн — не, все още не разполагам с подробностите, но изглежда, че тя е предизвикала нещо много подобно на паника сред Патриотистите. Нощес в Ледерас са извършени много безпрецедентни арести…

Устер се изсмя.

— Какво може да му е безпрецедентното в това, че Патриотистите арестуват хора?

— Арестувана е била и Първата конкубинка.

Тишина.

Раутос Хиванар се покашля, мъчеше се да не издаде гнева си.

— Изглежда, Карос Инвиктад е действал припряно, което, сигурен съм, че всички го знаете, е доста непривично за него. В резултат на това нещата са тръгнали на зле. Имало е сблъсък, както вътре, така и извън Вечния домицил, между Патриотистите и Тайст Едур.

— Проклет глупак! — изрева Баракта и удари с юмрук по масата.

— Първата конкубинка, доколкото разбрах, е мъртва. Както и много охрана — най-вече в щаба на Патриотистите, и поне двама от охраната на канцлера.

— И тази ли проклета змия е самоубийствено настроена?

— Почти така изглежда, Баракта — съгласи се Раутос. — Много обезпокоително — особено неохотата на Карос Инвиктад да обясни какво точно се е случило. Единственият намек, с който разполагам за крайността на снощните събития, е слух, че Карос е бил пребит почти до смърт. Не мога да потвърдя този слух, тъй като той не се вижда с никого, а и несъмнено впоследствие са го посетили лечители.

— Раутос? — попита Друз. — Налага ли се да се дистанцираме от Патриотистите?

— Струва си да се обмисли — отвърна Раутос. — Би могъл, ако желаеш, да предприемеш някои подготвителни действия в тази посока. Междувременно обаче Патриотистите ще ни трябват, но признавам, че изпитвам опасение, че може да се окаже, че ни липсват, когато услугите им ще са ни най-необходими.

— Да си наемем свои — каза Баракта.

— Направих го.

Резки кимвания отвърнаха на спокойното му изявление.

Устер Таран се покашля.

— Моите извинения, Раутос. Действаш по проблемите с обичайната си увереност. Съжалявам за съмнението си.

— Както винаги — отвърна Раутос и се пресегна за нова кърпа, с която да избърше ръцете си. — Всякакви обсъждания са добре дошли. Всъщност приемам дори предизвикателството. За да не стана невнимателен. Сега трябва да оценим здравословното състояние на имуществата ни, да добием по-добра представа за нашата гъвкавост…

Заседанието продължи, Раутос непрекъснато бършеше ръцете си. Някакъв труп се беше закачил тази сутрин за пилоните на кея срещу имението му. Подут и гниещ, плъпнал от раци и гъмжащ от змиорки.

Случайно събитие, но от онези, които всеки път го поразяваха с все по-голяма сила през последните няколко години. Тази сутрин беше особено лошо и макар да не се беше доближил до най-предната тераса на двора, все едно утайка някаква го беше достигнала и бе направила дланите му странно лепкави — утайка, която той сякаш не можеше да махне, колкото и да се мъчеше.

10.

Хайде да си поиграем, прошепна вятърът. И се изсмя с тихия съсък на прах и пясък.

Хедж се надигна рязко, вслушан. Ронливият каменен блок под него се беше изтъркал до форма на седло, съвсем удобно, общо взето. Можеше да е бил олтар някога, паднал през някоя дупка в небето — Гуглата знаеше, не малко странни предмети се бяха изтърколвали от ниските непроницаеми облаци по време на неговото дълго криволичещо пътуване през този злокобен свят. Някои от тях — съвсем не толкова удобни.

Да, вероятно олтар. Вдлъбнатината, в която си почиваше задникът му, бе някак твърде равна, твърде симетрична, за да е естествена. Но богохулството не го притесняваше — тук в края на краищата идваха мъртвите. А мъртвите понякога включваха и богове.

Вятърът поне го казваше. Беше му спътник вече от толкова дълго, че бе свикнал с леките му откровения, кроткото нашепване на тайни и нежната му прегръдка. Когато се натъкнеше на разпръснати огромни кости, намекващи за някакъв нечовешки, чудовищен бог отпреди много време, вятърът — докато се хлъзгаше сред тези кости, просмукваше се между щръкнали ребра и се процеждаше през очни кухини в кухите каверни на черепи — простенваше святото някога име на този бог. Имена. Като че ли бяха толкова много, изричанията им — сега и завинаги пленени във владението на вятъра. Изричани в прашна вихрушка, вече без ек.

Хайде да поиграем.

Няма никаква порта — о, ти си я видял, знам го.

Но тя е лъжа. Тя е каквото умът ти строи, камък по камък.

Защото вашият вид обича граници. Прагове, деления, очертания. За да влезете в някое място, вие вярвате, че трябва да напуснете друго. Плътта, която те обгръща, е последната ти приумица. Напусни я, моя обич. Ти се разпръсна някога и ще го сториш отново. Щом дойде мъдростта. Дойде ли вече мъдростта?

Усилията на вятъра да го изкуси, да го прикани да приеме някакъв вид драговолен разпад започваха да стават дразнещи. Той изпъшка и се надигна.

По склона вляво, на сто или повече крачки, лежеше проснат драконов скелет. Нещо беше разбило гръдния му кош, пронизващи удари бяха натикали навътре трески и парчета — фатално, това можеше да се види дори и отдалече. Костите изглеждаха странно, покрити до една с нещо като черно мътно стъкло. Стъкло, прокапало до земята и след това протекло на замръзнали потоци през гънките на склона. Сякаш топящата се плът на звяра по някакъв начин се бе превърнала в стъкло.

Видял беше същото по останките на други два дракона, на които се беше натъкнал.

Стоеше и се наслаждаваше на приумицата си — и на тъпата болка в кръста, на заглъхналите от настойчивия вятър уши и на сухотата в гърлото, която го принуждаваше непрекъснато да се покашля. Нещо, което направи, преди да каже:

— Всички чудеса и загадки на едно тяло, ветре, това е, което си забравил. За което копнееш. Искаш да се присъединя към теб? Ха, обратното е.

Никога няма да спечелиш тази игра, моя обич…

— Защо тогава да я играя?

Тръгна нагоре по склона. На билото — още каменни отломки, останки от храм, пропаднал през дупка в земята, изтръгнат от тленните очи сред взрив от прах и тътен. Като посичане на божии крака. Като заличаване на вяра с един-единствен срез на ножа. Дупка в земята — и парчетата от храма се сриват през Бездната, ефирните пластове на селение след селение, докато световете, през които да се гмуркат, не свършат.

Чук-чук, право върху главата на Качулатия.

Непочитанието ти ще ти донесе най-дълбоко съжаление, любими.

— Най-дълбокото ми съжаление, ветре, е, че тук никога не вали. Никакъв съкрушителен порой, да удави всяка твоя дума.

Днес настроението ти е отвратително. Не приличаш на себе си. Играли сме игри толкова пъти заедно, ти и аз.

— Дъхът ти става студен.

Защото вървиш по грешния път!

— А. Благодаря ти, ветре.

С внезапен порив вятърът го блъсна в гърдите, издаде недоволството си. Прах защипа очите му и той се изсмя.

— Тайната на Гуглата най-сетне се разкри. Тичай обратно при него, изгуби я тази игра.

Глупак. Размисли над този въпрос: сред падналите, сред мъртвите, ще намериш ли повече войници — повече бойци, отколкото не-бойци? Ще намериш ли повече мъже, отколкото жени? Повече, богове от смъртни? Повече глупци от мъдреци? Сред падналите, приятелю, удавя ли всичко останало ехото на армии в марш? Или стоновете на болните, плача на гладните?

— Допускам, че в края всичко се изравнява — отвърна след миг той.

Грешиш. Аз трябва да ти отговоря, въпреки че това ще разбие сърцето ти. Трябва.

— Няма нужда — отвърна той. — Вече знам.

Нима? — изшепна вятърът.

— Искаш да се разколебая. От отчаяние. Знам хитрините ти, ветре. И зная също, че навярно си единственото, останало от някой древен, отдавна забравен бог. Гуглата знае, а може би си всички тях, всеки техен глас в заплетено кълбо, разнасящо прах и пясък, и нищо друго. Искаш да падна на колене пред тебе. Жалко преклонение, защото може би тогава някоя трошица сила ще се върне в теб. Достатъчно, за да избягаш. — Изсмя се. — Но ето нещо, над което ти да помислиш, ветре. От всички паднали защо преследваш точно мен?

Защо не? Ти дръзко утвърждаваш костта и плътта. Готов си да заплюеш Гуглата в лицето — готов си да заплюеш мен, ако можеше да измислиш как да избегнеш ответното ми плюене.

— А, да. Точно това имам предвид. Погрешно си избрал, ветре. Защото съм войник.

Хайде да поиграем.

— Хайде не.

Сред Падналите кой…

— Отговорът е децата, ветре. Повече деца от всеки друг.

Къде е тогава отчаянието ти?

— Нищо не разбра — отвърна той и замълча, за да се изплюе. — За да достигне един мъж или една жена зрелостта, първо трябва да убие детето в себе си.

Ужасно зъл си, войнико.

— Все още нищо не разбираш. Аз току-що изповядах отчаянието си, ветре. Ти спечели играта. Ти печелиш всяка игра. Но аз ще продължавам напред, през ледения ти дъх, защото това правят войниците.

Странно, нямам чувството, че съм спечелил.

На един равен участък студена, но още незамръзнала кал, се натъкна на дири. Широки, плоски и кокалести стъпала, две, тръгнали в същата посока. Някой… търсеше навярно онова, което и той. Дълбоките отпечатъци се бяха напълнили с вода, неподвижна и отразила оловното небе.

Той се наведе и ги заоглежда.

— Бъди полезен, ветре. Кажи ми кой върви пред мен.

Мълчалив. Един, който не играе.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?

Немрящ.

Той присви очи към дирите и забеляза широката, леко изкривена походка, леките драскотини, оставени от туфи козина, кожа или каквото бе там.

— Т’лан Имасс?

Прекършен.

— На две, може би три левги пред мен.

Повече. Водата тук пълзи бавно.

— Надушвам сняг и лед.

Дъхът ми издава всичко, което поглъщам. Ела за сладка целувка, любими.

— Имаш предвид вонята на пълното с мухи блато, която търпях последните два месеца? — Изправи се и намести тежката си пътна торба.

Ти си жесток. Онзи напред поне не казва нищо. Не мисли нищо. Не чувства нищо.

— Т’лан Имасс със сигурност значи.

Прекършен.

— Да, разбрах го още първия път.

Какво ще правиш?

— Ако трябва, ще ти направя подарък, ветре.

Подарък? О, какъв?

— Нова игра — трябва да отгатнеш.

Ще мисля и ще мисля, и…

— Дъх на Гуглата… о! Забрави какво казах.

… и ще мисля, и ще мисля, и…

Яздеха бързо, най-напред на запад, успоредно на голямата река в продължение на почти два дни, и стигнаха пътя, възвиващ леко на север към Алмас, скромно градче, забележително само с гарнизона си и конюшните, където Атри-Преда Ян Товис, Варат Таун и ледерийският им отряд можаха да отдъхнат, да попълнят припасите си и да реквизират отпочинали коне.

Варат Таун разпознаваше бягството, щом го видеше, щом се окажеше част от него. Далече от Ледерас, където ден преди заминаването им дворецът и казармите като че ли бяха обзети от надигаща се буря от напрежение, миризмата на кръв бе натежала във въздуха, хиляди слухове пъплеха във всички посоки, но никой не бе особено конкретен освен новината, засягаща прогонването на две семейства, вдовици и деца на двама бивши телохранители на канцлера — които явно не бяха вече между живите.

Дали някой се беше опитал да убие Трайбан Гнол? Вече беше задал този въпрос, а Ян Товис само изсумтя, сякаш нищо не я изненадваше, нито я тревожеше. Тя, разбира се, знаеше повече, отколкото издаваше, но пък Здрач открай време не беше от приказливите.

„И аз също, както се оказва. Ужасите, на които станах свидетел в онази пещера… не, каквото и да кажа, не би могло да изрази… самата крайност на истината. Тъй че по-добре да се откажа. Онези, които ще го видят, няма да живеят дълго след преживяното. Какво ще остане от империята тогава?“

„И дали не бягаме точно заради това?“

С тях пътуваше и един чужденец. Присмехулник, беше казала Ян Товис, каквото и да означаваше това. Монах някакъв. „С изрисувано лице като на подскачащ смешник — що за безумна религия ще да е това?“ Варат Таун не можеше си спомни странният дребосък да е изричал и дума — може би беше ням, може би езикът му беше отрязан. Някои фанатици правеха ужасни неща със себе си. Пътешествията по моретата и океаните на света бяха донесли безкрайно изобилие от странни култури и обичаи. Никакво самоосакатяване в криворазбрана служба на някакъв бог не можеше да изненада Варат Таун. Присмехулника беше един от поборниците, дошли за двубоя, но нелепостта на това бе очевидна — след първия ден езда той залиташе изтощен на седлото. И очевидно беше лечител.

„Нали той ме изцери. Той ме извади от ужаса и объркването. Изрекох благодарността си, но той само кимна. Дали надзърна във виденията в ума ми? Дали не е онемял сега, дали самият му разум не е в опасност?“ Във всеки случай не беше никакъв противник на императора и точно заради това яздеше сега до Ян Товис, макар че стойността, която тя влагаше в този „Присмехулник“, убягваше на лейтенанта.

„Може би не е по-различно от начина, по който тя гледа на мен. Пътуването ми в тази компания е акт на милост. Скоро ще ме пратят на служба в родния ми град. Да съм с жена си и детето си. Здрач не разсъждава като Атри-Преда — дори дългът й на войник не е достатъчен да я принуди да докладва на старшите си какво е научила.“

„Но това не е за първи път, нали? Защо трябва да се изненадвам? Тя предаде Разлива Фент на едурите, нали? Без битка, просто отвориха портите.“

„Тя явно обича едурите толкова, че може да тръгне с тях, да поеме командването на ледерийските сили във флотите.“

„Истината може да е, че Ян Товис е страхливка.“

Варат Таун не харесваше тази мисъл, макар че тя го преследваше безмилостно. Припомняше си битките, ръкопашните боеве и престрелките както по море, така и на сушата. В тях не бе имало нищо — дори един-единствен момент, — което да му даде повод да се усъмни в храбростта й.

Но тук, сега, тя бягаше от Ледерас с елитния си отряд.

„Защото аз потвърдих предупрежденията на грала. Освен това сам аз бих ли застанал отново по своя воля до Икариум? Не, не до него, не и в същия град, за предпочитане не и на същия проклет континент. Прави ли ме това също страхливец?“

Едно дете бе имало в онази пещера. Странно същество, дяволче по-скоро, отколкото човек. И то бе постигнало нещо, което никой друг не бе могъл — да отнеме яростта на Икариум и цялата мощ, която идваше с нея. Варат Таун не мислеше, че ще има друга такава намеса. Бранителите на Първия трон бяха имали съюзници. Императорът в злато не можеше да направи същото. Нямаше да има никой, който да спре Икариум. Никой освен самия Рулад, което, разбира се, бе възможно.

„Липсата ни на вяра в нашия император ни изведе на този път.“

„Но ако никой от двамата не се провали? Ако Икариум се окаже в положението да убива Рулад отново и отново? Десет пъти, петдесет, сто — десет хиляди? Безкраен низ от битки, заличаващи всичко друго? Дали тогава няма да видим края на света?“

„Икариум не може да се предаде. Рулад няма да се предаде. Тази неизбежност ще е обща за двамата. И обща ще е лудостта, произтичаща от нея.“

Блуроуз нямаше да се окаже достатъчно далече. „Никое място няма да е достатъчно далече.“

Оставил беше зад себе си единствения човек, който най-добре разбираше какво предстои. Варварина. Който носеше тежка качулка, за да скрива лицето си, когато е сред непознати. Който плюеше на ръцете си, за да приглади косата си назад. Който поздравяваше всякое утро с литания от проклятия срещу всички, които са го онеправдали. „Но ето, че сега го виждам в ума си все едно, че гледам брат.“

„Само ние двамата оцеляхме. Заедно извлякохме Икариум навън.“

Мислите му го доведоха до този момент, до тази сплав от откровения, и той усети как сърцето му изстива. Подкара коня си по-бързо и се изравни с командира си.

— Атри-Преда.

Тя го погледна през рамо.

— Трябва да се върна.

— Да ги предупредиш?

— Не.

— А семейството ти, Варат Таун?

Той извърна очи.

— Осъзнах нещо. Никъде не е достатъчно далече.

— Разбирам. Тогава не би ли искал да си до нея?

— И да знам, че не мога да ги спася… — Варат поклати глава. — Гралът и аз… заедно… не знам, навярно можем да направим нещо… ако сме там.

— Бих ли могла да те разубедя?

Той поклати глава.

— Е, добре. Блудния да те благослови, Варат Таун.

— Той е прав — каза зад нея Присмехулника. — Аз също трябва да се върна.

Ян Товис въздъхна тежко.

— Така да бъде — трябваше да се сетя и да не се опитвам да спасявам никого освен себе си — не, не съм чак толкова ядосана, колкото изглеждам. Моите извинения. И двамата имате благословията ми. Гледайте да не пришпорвате много конете обаче.

— Разбира се, Атри-Преда. И… благодаря ви.

— Какво да предам на жена ти?

— Нищо. Моля.

Ян Товис кимна.

Варат Таун отби коня си от пътя и спря. Монахът го последва, някак непохватно. Лейтенантът го погледа развеселено.

— Нямате ли коне във вашите земи?

— Малко. Кабал е архипелаг в по-голямата си част. Континенталните владения са по склоновете на доста високи стръмнини, ивица бряг, която е сурова и планинска. А малкото коне, които имаме, са товарна порода и за ядене.

На това Варат Таун не отвърна нищо.

Изчакаха до пътя, загледани в отминаващата конна колона.

„Блудния да ме вземе, какво направих?“

Езерото се простираше до безкрай. Тримата бяха дърпали веслата на натоварената с припаси лодка цял ден и по-голямата част от това, което минаваше за нощ в селението на Сянка, а после се натъкнаха на плитчини. Нарамиха торбите, слязоха и загазиха в тинестата, дълбока до коленете вода. Сега, към средата на следващия ден, едва тътреха уморените си и изтръпнали крака през езеро, което не беше по-дълбоко от бедрата им — и изведнъж се натъкнаха на пропад.

Трул Сенгар водеше и проучваше с копието си водата напред. Тръгна настрани, стъпка по стъпка, краят на копието разбъркваше млечносивите наноси по ръба.

— Не ми изглежда естествено — каза и тръгна обратно при тях. — Пропадът е гладък, равен. — Подмина Онрак и Бързия Бен и тръгна в другата посока. — И тук е същото.

Магьосникът изреди дълъг и сложен низ ругатни на малазанския си език и рече:

— Мога да литна, като привлека от Серк — макар че никой не може да каже за колко дълго ще успея. — Погледна сърдито Онрак. — А ти можеш просто да се стопиш в тинята, проклет Т’лан Имасс.

— С което оставам аз — рече Трул и сви рамене. — Значи ще плувам — плитчините все трябва да се появят пак отсреща. Знаете ли, от доста време вървим по неестествено равно дъно. Представете си за момент, че сме на нещо като потопен площад — огромен, вярно, но все пак. Този пропад може просто да очертава канал. В такъв случай би трябвало скоро да стигна отсрещната страна.

— Площад? — изпръхтя Бързия Бен. — Трул, ако под нас има площад, трябва да е колкото цял град-държава.

— Има такъв площад, магьоснико — каза Онрак. — Покрива югоизточния полуостров Стратем. К’Чаин Че’Малле. Място, където са се водили ритуални войни — преди целият ритуал да бъде изоставен.

— Имаш предвид, когато въстанали Късоопашатите.

— Мразя когато всички знаят повече от мен — изсумтя Трул. — Ох, все забравям, че компанията ми се състои от маг и немрящ, тъй че не е изненада, ако им отстъпвам в съпоставката.

— Отстъпваш? — Онрак се обърна да погледне едура и вратът му изпука. — Трул Сенгар, ти си Рицарят на Сянка.

Бързия Бен само дето не се задави.

— Какво съм? — изрева Трул. — Това идея на Котильон ли е? Онова проклето парвеню…

— Не Котильон те избра, приятелю — отвърна Онрак. — Не мога да ти кажа кой те е направил това, което си. Може би Ерес’алът, макар да не разбирам същината на претенциите й в селението на Сянка. Едно обаче е съвсем ясно — питае интерес към теб, Трул Сенгар. Все пак не вярвам, че тя е причината. Мисля, че си ти самият.

— Как? Какво съм направил?

Т’лан Имасс леко кривна глава.

— Ти се изправи срещу Икариум. Ти удържа Крадеца на живот. Направи нещо, което никой воин не е правил никога.

— Това е нелепо — отсече Трул. — Аз бях свършил. Ако не беше Бързия Бен — и Ерес’алът, — щях да съм мъртъв, попилените ми кости щяха да се търкалят пред тронната зала.

— Имаш навика да обезоръжаваш постиженията си, приятелю.

— Онрак, това са глупости…

Бързия Бен се засмя.

— Нарича те скромен, едур. И не си прави труда да отричаш, че е истина — все още успяваш да ме смайваш по този пункт. Повечето си живот съм преживял сред магове или във войнишките редици, но в никоя от двете компании не съм срещал такова самоосъждане. Твърде заети бяхме да си препикаваме постиженията като кучета дърветата. Е, трябва ти известна доза… мм… нахалство, когато работата ти е да убиваш хора.

— Трул Сенгар се би като войник — каза Онрак. — Разликата между двама ви е, че той не може да крие скръбта си заради крехкостта на живота.

— Нищо крехко няма у нас — изсумтя Бързия Бен. — Животът е упорит и си остава такъв, докато няма друг избор, освен да се предаде, но и тогава най-вероятно ще заплюе за последен път в очите онова, което го е убило. Жестоки сме в победа и сме жестоки в поражение, приятели. А сега, помълчете малко и двамата. Ще ида да потърся изход.

— Няма ли да летим? — попита Трул, беше се подпрял на копието.

— Не. Проклет портал. Започвам да подозирам, че това езеро не свършва.

— Трябва да свърши — каза едурът.

— Бездната не винаги е сгърчена в свирепи бури. Понякога е като това — кротък безцветен прилив, който се надига толкова бавно, че е невъзможно да се забележи, но се надига и поглъща това умиращо селение.

— Селението на Сянка умира ли, Бързи Бен?

Магьосникът облиза устни — нервен жест, който Трул вече бе виждал у този висок слаб мъж, — после сви рамене.

— Така мисля. Щом всяка граница е отворена рана, не е толкова изненадващо. Хайде млъкнете. Трябва да се съсредоточа.

И Бързия Бен затвори очи.

След миг тялото му стана едва различимо, зърнесто по краищата, започна да тръпне — ту материално, ту безплътно.

Трул, все така подпрян на копието, погледна Онрак и се ухили.

— Е, приятелю, май пак странстваме през неизвестното.

— Не съжалявам за нищо, Трул Сенгар.

— При мен е точно обратното — с изключение на това, че те уговорих да ме освободиш, когато щях да се удавя в Новородения. Току-що осъзнах, че не изглеждаше много по-различен от това тук. Наводняване на светове. Дали не е по-разпространено, отколкото си мислим?

Т’лан Имасс сви рамене, сухите му кости изтракаха.

— Все пак знам нещо, Трул Сенгар. Когато мирът дойде за един воин…

Очите на едура се присвиха срещу грохналия немрящ.

— Как така сте отхвърлили всичко останало? Тръпката на удоволствие в кипежа на битката, притока на чувства, всяко застрашаващо да те обсеби, да те удави в себе си? Пращящото усещане да си жив? Онрак, мислех, че вашият вид… че не чувствате… нищо.

— Със събудените спомени — отвърна Онрак. — И с други… сили на духа. — Т’лан Имасс вдигна съсухрената си ръка. — Това спокойствие отвсякъде — то ми се подиграва.

— По-добре свирепа буря?

— Мисля, че да. Враг, с когото да се сразиш. Трул Сенгар, ако се слея с тази вода като прах, не мисля, че ще се върна. Забравата ще ме вземе с обещанието за край на всяка борба. Не това желая, приятелю, защото то би означавало да изоставя теб. И да предам спомените си. И все пак: какво прави един воин, когато мирът е спечелен?

— Отива за риба — измърмори Бързия Бен все така със затворени очи и потръпна. — Хайде стига приказки. Имам работа.

Потръпна още веднъж, стопи се и изведнъж изчезна.

Откакто Сенкотрон го беше отвлякъл — когато Калам най-много се нуждаеше от него, — Бързия Бен кипеше отвътре. Изплащането на дълг в една посока означаваше измяна спрямо приятел в друга. Неприемливо.

Долно.

„И ако Сенкотрон си мисли, че има моята вярност само защото набута Кал в Скръбния дом, значи наистина е луд, както сме убедени всички. О, сигурен съм, че Азатът или какъвто страховит страж обитава там ще посрещне Калам радушно. Ще окачи главата му на стената над полицата на камината може би — е, добре, това не е много вероятно. Но Азатът събира. Точно това прави и сега държи най-стария ми приятел. Тъй че как, в името на Гуглата, да го измъкна?“

„Проклет да си, Сенкотрон.“

Но този гняв го караше да се чувства неуравновесен, затрудняваше съсредоточаването. „А и гниещата кожа под стъпалата ми не помага.“ Все пак им трябваше изход. Котильон не беше обяснил много. „Не, той просто очакваше сами да отгатнем всичко. Това означава, че има само една вярна посока. Няма да е добре да ни накара да се изгубим точно сега, нали?“

Окуражен от тази мисъл — моментен триумф над колебливостта, — Бързия Бен успя да се съсредоточи. Сетивата му заопипваха обкръжаващия го ефир. Плътна лепкава гладка повърхност, поддаваше като гъба под тласъка на въображаемите ръце. Тъканта на това селение, пъпчивата кожа на един опустошен свят. Започна да прилага повече натиск, да търси… меки места, слабости — „зная, че съществувате“.

„А, вече знаете за мен — усещам го. Любопитно, допирът е почти… женствен. Какво пък, всяко нещо си има първи път.“ Онова, което беше лепкаво и влажно под допира му, стана студено. „Дъх на Гуглата, не ми харесват образите, които идват с тази мисъл за пробив.“

Извън усета му за допир не съществуваше нищо. Нищо, което да намерят очите. Никакъв мирис в спарения въздух. Никакъв звук освен смътния съсък на кръвта в тялото — ту се появи за миг, ту изчезне, докато той се мъчеше да отдели душата си, да я пусне да странства на воля.

„Хм, не е толкова лошо…“

Грозен, раздиращ звук, след него — огромно, неумолимо вдишване, което изтръгна духа му. Дръпна го напред и той залитна сред лютив вихрен зной, гъсти облаци го притиснаха от всички страни; мека прогизнала земя. Зашари напред с ръце, дробовете му се изпълниха с кисела пара, главата му се замая. „Богове, що за гадост е това? Не мога да дишам…“

Вятърът го завъртя, тласна го напред… внезапен студ, търкалящи се камъни под краката му, благословено чист въздух, той вдиша отчаяно…

Падна на четири крака. На камениста земя, с лишеи и мъх. От двете страни — рехава миниатюрна гора. Дъбове, смърч, елши, стари и криви, и всички — не по-високи от бедрото му. Кафеникави птици прелитаха между малки зелени листа. Рояци мушици налитаха, опитваха се да го накацат — но той беше призрак тук, привидение — „Засега. Но точно тук трябва да дойдем.“

Бавно вдигна глава и се изправи.

Стоеше в плитка широка долина, гората от дървета-джуджета се катереше по склоновете от всички страни, странно подобна на парк, с големи разстояния между дърветата. А дърветата гъмжаха от птици. Някъде наблизо ромолеше вода. Прелитаха водни кончета, разперили криле като на врани, гонеха с тайнствена прецизност мушиците и ги изяждаха. Над това трескаво пиршество небето беше синьо, почти лилаво по хоризонта. Дрипи бели облаци се носеха на ивици като замръзнали вълни на някой небесен бряг.

Първична красота — „Краят на тундра. Богове, мразя тундрата. Но — да бъде, както казват кралете и кралиците, щом всичко се е срутило в помийната яма. Нищо не може да се направи. Тук трябва да дойдем.“

Трул Сенгар се сепна от внезапната кашлица — Бързия Бен се беше появил, превит и с насълзени очи, от тялото му се вдигаше нещо като пушек. Изкашля се, изплю и бавно се изправи.

Ухилен.

Собственикът на кръчмата „Харидикт“ живееше като под обсада. Страдание, проточило се от месеци в години. Заведението му, посветило се някога да обслужва охраната на острова-затвор, бе завзето, наред с всичко останало в пристанищното градче след въстанието на затворниците. Сега тук властваше хаос, от който свестен човек направо можеше да се състари преждевременно. Но пък парите бяха добри.

Беше свикнал да сяда при капитан Шурк Елале и Скорген Хубавия на предпочитаната от тях маса в ъгъла по време на затишията в суматохата, когато слугините и кухненските прислужници шетаха с повече цел, отколкото паника, с тъпа умора, заменила ужаса в оцъклените им очи — и когато всичко поне за момента изглеждаше както трябва и добре.

Тази капитанка излъчваше определено спокойствие — „пиратка, ако Блудния пикае право, а той не е грешил досега“. А и в поведението й се долавяше елегантност и възпитание, което му подсказваше, че е крала от знатните не само пари, но и култура, което я правеше умна, схватлива жена.

Мислеше си, че се влюбва в нея, колкото и да беше безнадеждно това. Стресът от професията и твърде многото бира от Ледер го бяха превърнали — според честната му, не прекомерно сурова преценка — във физическа развалина, подобаваща на моралната му апатия, която в добрите времена бе наричал „бизнес прозорливост“. Шкембе, кръгло като казан и почти толкова мазно. Нос като патладжан — с издути вени, космите от ноздрите се сплитаха с мустаците — мода някогашна сред косматите мъже, но вече не, уви. Малки воднисти очи — бялото им вече беше толкова пожълтяло, че не беше сигурен дали изобщо е било бяло. Малко предни зъби му бяха останали, четири всичко, един горе, три долу. По-добре беше обаче от жена си, тя беше загубила последните си два, като се удари в стената, докато надигаше буренце ейл — месинговият чеп изкърти двата „гробни камъка“ от дупките им и ако не се беше задавила с тях, щеше още да си е с него, благословена да е. Когато беше трезва, работеше като кон и хапеше също толкова здраво — и и двата й таланта й помагаха в работата по масите.

Но животът му беше самотен напоследък, тъй че защо да не се помотае и да позяпа тази възхитителна знойна пиратска капитанка. Много по-хубава гледка от ония чужденци, дето влизаха и излизаха от Палата на Шейк Брулиг все едно че е дом на предците им и после прекарваха нощите си тук, превити над масата за игри — най-голямата маса в цялата проклета кръчма, със само една кана ейл за цялата нощ, колкото и от тях да се струпваха около странната им, чужда и сякаш безкрайна игра.

О, той беше настоял за дял, то си му беше в правото, и те му плащаха съвсем прилично — въпреки че така и не можеше да схване правилата на играта. И как се въртяха само онези странни правоъгълни монети: напред — назад! Но приходът за кръчмата не си струваше. Една нормална игра на „Черпака на Бейл“ всяка вечер щеше да донесе два пъти повече. А и бира се лееше — на човек не му трябваше остър ум, за да играе Черпака на Бейл, слава на Блудния. Тъй че тия чужденци бяха като буци мъх, цепещи скала, както често казваше скъпата му жена, щом седнеше да отдъхне.

„Размишляваш над живота ли, скъпа?“ „Ти над тоя юмрук размисли, скъпи.“ Голяма работа беше, м-да. Обаче се кротна, когато онзи чеп й натика зъбите в гърлото.

— Добре де, Балант — каза Скорген Кабан, наведе се над масата и тежкият му, кисел от бирата дъх го блъсна в лицето. — Идваш тук и сядаш с нас всяка проклета вечер. И само седиш. Нищо не казваш. Ти си кръчмарят с най-стиснатата уста, дето съм го познавал.

— Остави човека на мира — каза капитанката. — Той скърби. На скръбта не й трябват думи за компания. Всъщност думите са последното нещо, което трябва на скръбта, тъй че избърши сополивия си капещ нос и затвори тая щърбава дупка под него.

— Ей, така и не знаех нищо за скръбта, капитане. — Първият помощник забърса с ръкав двете протекли дупки на мястото на носа си и рече на Балант: — Ти си седи тука, кръчмарю, и продължавай да не казваш нищо на никого, колкото си искаш.

Балант се постара да откъсне изпълнения си с обожание поглед от капитанката достатъчно дълго, за да кимне и да се усмихне на Скорген Кабан, след което отново се зазяпа в Шурк Елале.

Диамантът в челото й проблясваше на жълтеникавата светлина на фенерите като слънце в мъгла — о, трябваше да го запомни това! — но тя все пак се мръщеше, а това не беше добре. Не и за жена.

— Хубав — каза тя тихо, — помниш ги ония двамата, от Пурпурната гвардия в отделението, нали? Единият беше тъмнокож — само малко по-сивкав от едурите. И другия, с леко синкавата кожа, някаква островна смесица, казваше.

— Какво за тях, капитане?

— Ами… — Тя кимна към чужденците около игралната маса в другия край на помещението. — Онези там. Нещо ми напомня за оная двойка в отделението на Лоста. Не просто кожата, а жестовете им, как се движат — дори някои от думите, които подочух в езика, който говорят. Просто… нещо като ехо. — След това прикова сияйния си поглед в Балант. — Какво знаеш за тях, кръчмарю?

— Капитане, той скърби — възрази Скорген.

— Мълчи, Хубав. Ние с Балант си водим тука един незначителен разговор.

Да, съвсем незначителен, въпреки този диамант, който го заслепяваше, и чудесния билков аромат на дъха й, от който главата му се замайваше като от най-хубав ликьор. Той примига, облиза устни, вкуси потта по тях и каза:

— Имат много частни срещи с Шейк Брулиг. После идват тука да си убият времето.

Дори ръмженето, с което му отвърна, беше прелестно. Скорген изсумтя — сополиво, — после се пресегна със здравата си ръка и забърса плота на масата.

— Можеш ли да го повярваш това, капитане? Брулиг е твой стар приятел, а не можеш дори да се доближиш да го видиш, докато някаква пасмина евтини чужденци могат да му бъбрят на ушенце по цял ден и всеки ден! — Надигна се от стола. — Мисля да поговоря малко с тия типове…

— Сядай, Хубав. Нещо ми подсказва, че не държиш да се бъркаш с онази тълпа. Освен ако не си наумил да загубиш още някоя част от тялото си. — Намръщи се още повече и бръчките едва не погълнаха диаманта. — Балант, ти каза, че си убиват времето, нали? Ето това е най-любопитното в цялата тази работа. Хора като тях не си убиват времето. Не. Те изчакват. За нещо или за някого. А срещите с Шейк — звучи ми като преговори, някакво преговаряне, от което Брулиг не може да се измъкне.

— Това не изглежда добре, капитане — измърмори Скорген. — Всъщност даже ме изнервя. Остави ледените лавини — Брулиг не побягна, когато онова идваше…

Шурк Елале удари с юмрук по масата.

— Точно така! Благодаря ти. Беше нещо, което каза една от онези жени. Бревити или Пити — една от тях. Ледът беше разбит, да, но не благодарение на шепа магьосници, работещи за Шейк. Не — ония чужденци са спасили този проклет остров. И затова Брулиг не може да затръшне вратата си пред тях. Не са преговори, защото само те говорят. — Тя бавно се отпусна на стола си. — Нищо чудно, че Шейк не иска да ме види — Блудния да ни вземе, бих се изненадала, ако още е жив…

— А, жив е — рече Балант. — Поне някои хора са го виждали. Освен това си пада по фентската бира и си поръчва от мен по буре на всеки три дни, винаги е точен и това не се е променило. Ами, точно вчера…

Капитанът отново се наведе над масата.

— Балант. Следващия път като ти поръча бира, дай на мен с Хубавия да направим доставката.

— Че аз нищо не мога да ти откажа, капитане — отвърна Балант и усети как се изчервява.

Но тя само се усмихна.

Обичаше несъществените разговори. Не по-различни от онези, които бе имал с жена си. И… да, ето го — внезапното усещане за зейнала пропаст, която го чака да направи следващата стъпка. В душата му се надигна носталгия, очите му се размътиха.

Под обсада ли, скъпи съпруже? Ей тоя юмрук само да се развърти и стените ще се порутят — знаеш го това, съпруже, нали?

О да, моя любов.

Странно, понякога бе готов да се закълне, че тя изобщо не си е отишла. Мъртва или не, още имаше зъби.

Синьо-сивкава плесен изпълваше гънките на прогнилия лед като козина на самия сняг, окапваща със сезона, докато зноят на яркото слънце поглъщаше ледника. Но зимата, щом дойдеше следващата, нямаше да направи кой знае какво, за да забави неизбежния разпад. Ледената река умираше, отстъпваше вече от век.

Серен Педак имаше съвсем смътен усет за идещия век, чувстваше се, сякаш се дави в рождението му, пометена в калта и тинята на отдавна замръзнали наноси. От време на време, докато постоянно дърлещата се група се катереше все по-високо в северните планини на Блуроуз, чуваха гръмовните срутвания на далечни ледени стръмнини, подсечени от щурма на слънцето. И навсякъде извираше вода по голата скала, проправяше си път през дерета и цепнатини, шуртеше покрай тях в своя бяг надолу към тъмното — пътуването към морето току-що бе започнало — стичаше се, за да запълни подземни кухини, сенчести клисури и влажни гори.

Плесента разпръсваше спори и това бе истинско мъчение за сетивата на Серен — носът й беше запушен, гърлото й пресъхнало и надрано, разтърсваха я пристъпи на кихавица, които се бяха оказали достатъчно забавни, за да предизвикат дори съчувствената усмивка на Феар Сенгар. Този намек за съчувствие сам по себе си печелеше прошката й — удоволствието, което другите изпитваха от неразположението й, не заслужаваше нищо друго освен взаимност, щом се появеше удобна възможност, а тя беше сигурна, че ще се появи.

Силхас Руин, разбира се, не бе заразен от чувство за хумор, доколкото поне тя можеше да прецени. Или беше по-сухо от пустиня. Освен това той крачеше достатъчно напред, за да си спести пристъпите й на кихане. Клип вървеше само на няколко крачки след него — като врабец, тормозещ ястреб. От време на време по някое късче от монолога на Клип долиташе назад, където се тътреха Серен и спътниците й, и макар да беше ясно, че хвърля стръв на брата на своя бог, също тъй очевидно беше, че Смъртният меч на Чернокрилия господар, както бе отбелязал Удинаас, използва неподходяща стръв.

Вече от четири дни продължаваше това пътуване през опустошения север, това катерене по планинския гръбнак. Заобикалянето на огромни грамади натрошен лед, който се хлъзгаше — почти осезаемо — все надолу по склона с ужасни стонове и грохот. „Левиатаните са фатално ранени — отбеляза веднъж Удинаас — и няма да си идат тихо.“

Освен лютивата захапка на плесенните спори топящият се лед изхвърляше и воня. Гниещ детрит: растителност и кал, замръзнали за столетия; сгърчените трупове на животни, някои от тях — отдавна изчезнали видове, оставяха след себе си чупливи ивици козина, развявани във въздуха от всеки шепот на вятъра, начупени кости и издути кухини, пълни с газове, които рано или късно се пръскаха и изсъскваха мръсния си дъх. Нищо чудно, че тялото на Серен Педак се бунтуваше.

Преселението на планините от лед беше, както се оказа, повод за почти паниката сред Тайст Андий, които обитаваха подземния манастир. Дълбоката клисура, бележеща входа му, се разклоняваше като дърво на север и сега долу във всяко разклонение пълзяха буци сняг и огромни блокове лед, с потоци разтопена вода за смазка, и водата все ускоряваше придвижването им на юг. И в този лед се таеше мръсна магия, останки от древен ритуал, все още толкова силен, че да надвие Чародеите на оникса.

Серен Педак подозираше, че в това пътуване, както и в присъствието на Клип, се крие нещо повече, отколкото я бяха накарали да повярва със спътниците си. „Вървим към сърцето на този ритуал, към ядрото, което е останало. Защото там ни очаква тайна.“

„Дали Клип смята да разбие ритуала? Какво ще стане, ако го направи?“

„А ако за да го направи, трябва да провали нас? Нашия шанс да намерим душата на Скабандари Кървавото око, да я освободим?“ Започваше да се плаши от края на това пътуване.

„Ще има кръв.“

Загърнат в кожите, които му бе осигурил Тайст Андий, Удинаас се обади:

— Аквитор, мислех си…

— Това разумно ли е? — попита тя.

— Не, разбира се, но не мога да го избегна. Същото е и с теб, сигурен съм.

Тя се начумери.

— Загубих целта си тук. Сега води Клип. Не… не знам защо още вървя в гадната ви компания.

— Размисляш дали да не ни оставиш, нали?

Тя сви рамене.

— Не го прави — каза Феар Сенгар зад тях.

Изненадана, тя се извърна.

— Защо?

Воинът изглеждаше неловко след казаното. Поколеба се.

Удинаас се засмя.

— Брат му ти предложи меч, Аквитор. Феар разбира — не е било просто целесъобразност. Нито това, че си го взела — готов съм да се обзаложа…

— Не — възрази Серен, изведнъж притеснена. — Трул каза… увери ме, че не е нищо повече…

— Нима очакваш всеки да говори ясно? — попита бившият роб. — Нима очакваш някой да говори ясно? В що за свят живееш, Аквитор? — Изсмя се. — Не е същият като моя, това е сигурно. За всяка дума, която изричаме, няма ли хиляда, останали неизречени? Не казваме ли често нещо, като имаме предвид точно обратното? Погледни ни — погледни себе си. Душите ни все едно са затворени в някоя обладана от духове крепост. Вярно, ние я построихме, всеки от нас — със собствените си ръце, но сме забравили половината стаи, изгубили сме се в коридорите. Залитаме в стаи с огнен зной и се отдръпваме назад, надалече, за да ни опекат живи собствените ни чувства. Други места са студени като лед — студени като тази замръзнала земя около нас. Други пък си остават тъмни завинаги — никакъв фенер не върши работа, всяка свещ умира, прегладняла за въздух, и ние опипваме наоколо, сблъскваме се с невидими вещи, със стени. Гледаме навън през високи прозорци, но виждаме само недоверие. Бронираме се срещу нереални фантазии, ала от сенките и шепотите кървим.

— Добре, че хилядата думи за всяка от тези останаха неизказани — измърмори Феар Сенгар. — Иначе щяхме да се окажем в зората на цялото съществуване, преди да си свършил.

Удинаас отвърна, без да се обръща:

— Аз разкъсах булото на разума ти, Феар, за да помолиш Аквитора да остане. Отричаш ли го? Ти гледаш на нея като на годеница на брат ти. А това, че той случайно е мъртъв, не означава нищо, защото, за разлика от най-младия ти брат, ти си доблестен мъж.

И изпъшка от изненада, понеже Феар Сенгар го сграбчи и го блъсна в калния сипей.

След което понечи да тръгне към останалия без дъх ледериец, но Серен Педак препречи на пътя му.

— Спри. Моля те, Феар. Да, зная, че той си го изпроси. Но… спри.

Удинаас бе успял да седне, Кетъл бе до него — бършеше петната кал от лицето му. Удинаас се закашля, после каза:

— Това ще е последният път, когато ти правя комплимент, Феар.

Серен се обърна към бившия роб.

— Доста зъл комплимент беше, Удинаас. И ти напомням собствения ти съвет — никога повече не казвай такова нещо. Никога. Ако цениш живота си…

Удинаас изплю кал и кръв.

— Ах, как се спънахме този път в тъмна стая. И, Серен Педак, ти не си добре дошла там. — Изправи се. — Предупредена си. — Сложи ръка на рамото на Кетъл и очите му изведнъж блеснаха жадно, огледаха Серен, Феар, после продължиха нагоре по пътеката: Силхас Руин и Клип стояха един до друг и ги гледаха. — Един много красноречив въпрос — от тези, които малцина смеят да изрекат, между другото. Кой между нас, приятели, не е обсебен от желанието за смърт? Може би трябва да обсъдим взаимно самоубийство…

Няколко мига никой не проговори. После Кетъл каза:

— Аз не искам да умра!

Серен видя как повехна горчивата усмивка на бившия роб, как се претопи в нескрита скръб.

— Трул беше сляп за собствената си истина — каза тихо Феар. — Аз бях там, Аквитор. Зная какво видях.

Тя не можа да го погледне в очите. „Целесъобразност. Как би могъл такъв воин да изрече любовта си към мен? Как би могъл дори да повярва, че ме познава достатъчно за това?“

„И защо мога да видя лицето му в ума си така ясно, все едно стои пред мен? Обсебена съм, и още как. О, Удинаас, ти си прав. Феар е доблестен мъж, толкова доблестен, че да разбие сърцата на всички ни.“

„Но, Феар, няма смисъл в почитта към мъртъв.“

— Трул е мъртъв — отвърна тя, поразена от собствената си жестокост, щом видя как Феар потръпна. — Мъртъв е.

„И аз също. И няма смисъл да почитаме мъртвите. Твърде много съм видяла, за да вярвам в обратното. Скърби за изгубена възможност, Феар, за края на възможности, за вечно безмълвния край на едно обещание. Скърби за това, Феар Сенгар, и ще проумееш накрая как смъртта не е нищо повече от огледало, поднесено пред собственото ти лице.“

„И всяка сълза извира от избора, който самите ние не направихме.“

„Когато аз скърбя, Феар, не мога да видя дори цвета на собствения си дъх — какво ти говори това?“

Продължиха нагоре. В мълчание.

На сто крачки над групата Клип завъртя верижката и пръстените и попита:

— За какво беше всичко това?

— Твърде дълго си живял в чистата ви пещеричка — отвърна белокожият Тайст Андий.

— О, доста често излизам навън. Пирувам из Блуроуз — боговете само знаят колко копелета са се пръкнали от семето ми. Защо…

— Един ден, Смъртен меч — прекъсна го Силхас Руин, — ще откриеш какво реже по-дълбоко от всяко желязно оръжие.

— Мъдри думи от някой, който още мирише на гробници и плесенясала паяжина.

— Ако мъртвите можеха да говорят, Клип, какво щяха да ти кажат?

— Малко, предполагам, освен оплаквания за това-онова.

— Може би тогава само това заслужаваш.

— О, липсва ми чест, така ли?

— Не съм сигурен какво ти липсва — отвърна Силхас Руни. — Но съм сигурен, че ще го разбера.

Пръстените изтракаха.

— Ето ги, идват. Продължаваме, нали?

Толкова много неща съществуваха, които Ток-младши — Анастер, Първородния на Мъртвото семе, Трижди ослепения, Избрания от Вълчите богове, Нещастния — не искаше да си спомня. Първо, тялото му. Тялото, в което се беше родил, първия дом за душата му. Взривове срещу Лунния къс над обречения град Пейл, огън и разкъсващ, изпепеляващ зной… После онази проклета кукла, Хеърлок, носеща забвение, в което душата му си бе намерила ездач, друга сила — вълк, едноок и скърбящ.

Как бе жадувал Пророкът на Панион за смъртта му. Ток помнеше клетката, онзи духовен затвор, и изтезанието, докато пребиваха тялото му, изцеряваха го, прекършваха го отново, сякаш без край. Но това бяха спомени и болката и страданието се задържаха само като абстрактни представи. Да, колкото и изтерзано и изродено да бе онова тяло… „то поне беше мое“.

Смъкни годините, свикни с новата кръв, почувствай тези странни крайници, тъй уязвими на студ. Да се пробудиш в плътта на друг, да започнеш срещу спомени в мускули, да се бориш с онези, които изведнъж са изчезнали. Ток се чудеше дали друга нечия смъртна душа е залитала някога по тази стръмна пътека. Камък и огън го бяха белязали, както му бе казал веднъж Туул. Загубата на око носи дара на свръхестествения взор. А ако замениш похабено тяло за по-младо, по-здраво? „Разбира се, че е дар — желаеха го вълците… или не беше ли Силвърфокс?“

„Но чакай, чакай. Огледай по-добре този Анастер — който загуби око, дадоха му ново, после и него загуби. Чийто ум — преди да бъде пречупен и захвърлен — бе изкривен от ужас, терзан от ужасна майчина любов. Който беше живял живот на тиран сред човекоядци — о, да, добре виж тези крайници, мускулите вътре, и си спомни — това тяло е пораснало с яденето на човешка плът. И тази уста, тъй неистово жадна с думите си, тя беше пила вкусните сокове на свои събратя — помниш ли това?“

Не, не можеше.

„Но тялото може. То познава глада и страстта на полето на битката — да вървиш сред мъртъвци и издъхващи, да виждаш разпраната плът, щръкналите кости, да вдъхваш вонята на пролята кръв — ах, какви сладки слюнки…“

Какво пък, всеки си има своите тайни. И малко от тях си струва да споделиш. „Освен ако не те радва да губиш приятели.“

Яздеше встрани от кервана, под предлог, че заема позиция на ездач по фланга, както беше правил преди много време като войник. Оулската армия на Червената маска, към четиринадесет хиляди воини, още половината на това в точещия се след тях обоз — ковачи, лечители, коняри, старци, старици, хроми и веднъж родени деца и, разбира се, към двадесет хиляди родара. Наред с фургони, талиги и близо три хиляди пастирски кучета и по-големите вълкодави, които оулите наричаха дрей. Ако нещо можеше да вдъхне хладен страх у Ток, това бяха тези зверове. Твърде много — и рядко хранени, — те вилнееха на глутници и сваляха всяка твар из равнините на левги околовръст.

„Но да не забравяме и К’Чаин Че’Малле. Живи, дишащи.“ Туул — или може би беше лейди Енви — му беше казала, че са изчезнали преди хиляди години — десетки, стотици хиляди дори. Цивилизацията им беше прах. „И рани в небето, които никога не се изцеряват; виж, това е подробност, която си заслужава да помниш, Ток.“

Огромните същества осигуряваха охраната на Червената маска в челото на авангарда — никакъв риск от убийство, несъмнено. Мъжкарят — Саг’Чурок — беше Ловец К’елл, отгледан, за да убива, елитната гвардия на Матроната. „Тогава къде е Матроната? Къде е неговата Кралица?“

Може би беше младата самка, Гунт Мач. Ток бе попитал Червената маска как е научил имената им, но бойният главатар бе отказал да му отговори. Мълчалив кучи син. „Един водач трябва да има своите тайни, повече от всеки друг. Но тайните на Червената маска ме влудяват. К’Чаин Че’Малле, в името на Гуглата!“

Прокуденият млад воин беше странствал из източните пустини. Така се говореше, макар че след първото твърдение това бе приказка, чиято истина не стигаше доникъде, тъй като буквално нищо друго не се знаеше за приключенията на Червената маска през онези десетилетия — „но в някакъв момент този мъж е надянал маска с червени люспи. И си е намерил К’Чаин Че’Малле от плът и кръв, Които не са го насекли на късове. Които по някакъв начин са му съобщили имената си. След това са му се заклели във вярност. Какво впрочем има в тази история, което всъщност не ми харесва?“

„Да кажем — всичко.“

Източните пустини. Типично описание за място, което даващите имена ще намерят за негостоприемно и непревзимаемо. „Не можем да го присвоим, защото не струва нищо, пуста земя, пустош. Ха, и си мислил, че сме лишени от въображение?“

Обитавана от духове и демони земя, суха, всеки стрък трева се е вкопчил в съседа си в окаян ужас. Светлината на слънцето е по-тъмна, топлината му — по-студена. Сенките са размити. Водата солена, твърде вероятно — отровна. Двуглавите бебета са обичайни. Всяко племе има нужда от такова място. За да странстват из него героични бойни главатари в някое отчаяно дирене, пълно със смътни мотиви, които лесно могат да бъдат пречупени в поучителни приказки. „А уви, точно тази приказка все още не е свършила. Героят трябва да се завърне, да избави своя народ. Или да го унищожи.“

Ток си имаше своите спомени, колкото цяло бойно поле, и като последния останал на него хранеше малко илюзии за величие, било като свидетел или като играч. „Тъй че това самотно мое око не може да не гледа накриво. Чудно ли е, че съм се заловил с поезия?“

Сивите мечове бяха посечени. Изклани. О, те бяха отдали живота си в достатъчно кръв, за да платят Данта на Хрътката, както обичаха да казват гадробите. Но какво означаваше тяхната смърт? „Нищо. Прахосване.“ Но ето го, че яздеше тук, със своите предатели.

„Предлага ли Червената маска изкупление? Той обещава поражение на ледериите — но те не бяха нашите врагове, не и докато не се съгласихме на договора. Тъй че какво е изкупено? Избиването на Сивите мечове? О, нямам нужда от много усукване и огъване, за да свържа тези двете, а как се справям досега?“

„Зле. Никакъв шепот за правота — никаква врана не грачи на рамото ми, докато вървим на война.“

„О, Туул, как ми е нужно твоето приятелство точно сега. Няколко ясни думи за безсмислие, които да ме окуражат.“

Двадесет мириди бяха убити, изкормени и одрани, но не и увесени, за да се изцеди кръвта им. Кухините, където бяха вътрешностите им, бяха натъпкани с местни гулии, запечени на сгорещени камъни. След това труповете бяха увити в кожи и натоварени в един фургон, който караха встрани от всички други. „Плановете на Червената маска за предстоящата битка. С нищо не е по-особен от всички други. Този човек е прекарал години с мисълта за тази неизбежна война. Това ме изнервя.“

„Хей, Туул, сигурно щеше да помислиш, че след всичко, което съм преживял, нямаше да ми останат нерви. Но аз не съм Уискиджак. Или Калам. Не, за мен само става по-зле.“

„В поход към война. Отново. Светът, изглежда, иска да бъда войник.“

„Е, светът може да се ебе.“

— Обсебен човек — изръмжа дрезгаво старецът и се почеса по жестокия червен белег, обезобразил шията му. — Не трябваше да е с нас. Умът му блуждае в тъмното на тоя. Сънува, че тича с вълци.

Червената маска сви рамене, зачуден за сетен път какво иска този старец от него. Старейшина, който не се боеше от К’Чаин Че’Малле, който беше толкова смел, че караше стария си кон между него и Саг’Чурок.

— Трябваше да го убиеш.

— Не питам за съвета ти, старей — рече Червената маска. — Дължим му облекчение. Трябва да възстановим честта на своя народ в очите му.

— Безсмислено — отсече старецът. — Убий го и няма да трябва да си възстановяваме честта пред никого. Убий го и сме свободни.

— Не можеш да избягаш от миналото.

— Нима? Тази вяра трябва да има горчив вкус за такъв като теб, Червена маско. По-добре я зарежи.

Червената маска бавно извърна лице към него.

— За мен, старей, ти не знаеш нищо.

Крива усмивка.

— Уви, знам. Ти не ме познаваш, Червена маско. А би трябвало.

— Ти си ренфаяр — моето племе. Имате обща кръв с Масарч.

— Да, но повече от това. Аз съм стар. Разбираш ли? Аз съм най-старият сред народа ни, последният останал… който беше там, който помни. Всичко. — Усмивката се разшири, оголи гнили зъби и остър — почти лилав — език. — Знам твоята тайна, Червена маско. Знам какво означаваше тя за теб и знам защо. — Очите лъщяха, черни, плувнали в червени кръгове. — Добре ще е да се боиш от мен, Червена маско. Добре е да се вслушваш в думите ми, в съвета ми. Ще яздя до рамото ти, нали? От този момент до самия ден на битката. И ще ти говоря с гласа на оулите, гласът ми ще е гласът на техните души. И знай това, Червена маско: няма да допусна да бъдат предадени. Нито от теб, нито от онзи едноок чужденец и кръвожадните му вълци.

Червената маска изгледа стареца продължително, после погледът му отново се зарея напред.

Тих, дрезгав смях до него.

— Не смееш да кажеш нищо. Не смееш нищо да направиш. Аз съм кама, надвиснала над сърцето ти. Не бой се от мен — не е нужно, освен ако не мислиш зло. Желая ти велика слава в тази война. Желая края на ледериите, завинаги. Може би тази слава ще дойде от твоята ръка — заедно, ти и аз, да се стремим към това, нали?

Дълго мълчание.

— Говори, Червена маско — изръмжа стареят. — Иначе ще заподозра непокорство.

— И край за ледериите, да — най-сетне отвърна Червената маска с ръмжене.

— Добре — изпъшка старецът. — Добре.

Магическият свят свърши изведнъж; край, внезапен като затръшване капак на скрин — звук, който винаги я беше стъписвал, караше я да замръзне. В града, в онова място на воня и шум, беше имало домашен иконом, тиранин, който ловеше робските деца, които, по думите му, са го разочаровали. Една нощ, изкарана в мухлясалата вътрешност на бронзовия сандък, щяла да ги научи на това-онова, нали?

Стаянди беше прекарала една такава нощ, затворена в тъмния тесен сандък, два месеца преди робите да тръгнат със заселниците по равнината. Здравото изщракване на капака тогава наистина й се бе сторило краят на света. Писъците й бяха изпълнили спарения въздух в скрина, докато нещо не се пречупи в гърлото й, докато всеки писък не се превърна в съсък.

Оттогава беше няма, ала това се бе оказало дар, защото я бяха избрали да влезе във владенията на Господарката като обучаваща се лична слугиня. Никакви тайни нямаше да излязат от устата й в края на краищата. И все още щеше да е там, ако не беше заселването.

Магическа дума. Толкова много пространство, толкова въздух. Свободата на сините небеса, несекващият вятър и мракът, огрян от безброй звезди — не беше си и представяла, че съществува такъв свят, толкова близо.

А след това една нощ той свърши. Жесток кошмар, оживял от писъците на заколение.

Абасард…

Беше побягнала в тъмното, зашеметена от съзнанието за неговата смърт — брат й, който се беше хвърлил на пътя на демона, който бе умрял вместо нея. Бягаше озъбена, лека като перце, съсъкът на тревите бе единственият звук, стигащ до ушите й. Блестяха звезди, равнината се къпеше в сребро, вятърът охлаждаше потта по кожата й.

Краката й сякаш я носеха през целия континент. Далече от света на хората, на роби и господари, на стада, войници и демони. Сега беше сама, виждаше низ от зори и зацапани залези, сама сред равнина, простираща се непрекъсната във всички посоки. Виждаше диви същества, винаги на разстояние. Пробягващи зайци, антилопи, загледани бдително от ниските хълмове, кръжащи в небето ястреби. Нощем чуваше воя на вълци и койоти, а веднъж — гърления рев на мечка.

Не ядеше. Болките в стомаха скоро отшумяха, тъй че се рееше и всичко, което виждаха очите й, сияеше с лъчезарна чистота. Водата, която облизваше от натежалите от роса треви, от дупчиците от дирите на сърни и лосове в долчинките, й стигаше, а веднъж намери и извор, почти скрит в гъсти храсти, от които изпърхаха стотици птичета. Чуруликащите им песни бяха привлекли вниманието й.

Бяга цяла вечност, а след това падна. И не намери сили да се вдигне, да продължи възхитителното пътуване през тази сияйна земя.

Нощта я загърна, а скоро след това дойдоха четирикраките хора. Носеха кожи, които миришеха на вятър и прах, и се струпаха един до друг, налягаха да споделят топлината на дебелите си меки наметала. Деца имаше сред тях, бебенца — пълзяха и се гушеха до нея.

И както те се хранеха с мляко, така и Стаянди.

Четирикраките хора бяха неми като нея, докато не започнеха скръбния си плач, когато нощта бе най-дълбока. Плачеха — знаеше тя, — за да призоват слънцето.

Оставаха с нея, бранители с даровете си на топлина и храна. След млякото имаше месо. Смачкани трупчета — мишки, земеровки, змия с откъсната глава — тя ядеше всичко, което й даваха, малки кости хрускаха в устата й, мокра козина и жилава кожа.

Това също ставаше сякаш извън времето, във вечността. Големите идваха и си отиваха. Децата наедряваха и тя вече пълзеше с тях, дойдеше ли времето за скитане.

Когато дойде мечката и връхлетя срещу тях, тя не се уплаши. Звярът искаше децата, това беше ясно, но големите нападнаха и го прогониха. Хората й бяха силни, безстрашни. Те властваха в този свят.

Но една сутрин се събуди и се оказа сама. Надигна се с усилие на задните си крака и от гърлото й заизлизаха хлипове, накъсани от болка. Огледа земята във всички посоки…

И видя великана. Гол от кръста нагоре. Тъмният тен на обгорялата му от слънцето кожа беше почти напълно скрит под бяла боя — боя, която превръщаше гърдите, раменете и лицето му в кост. Очите му, когато се доближи, бяха две черни ями, зейнали в напластената маска на череп. Носеше оръжия: дълго копие и меч с широко извито лезвие. Кожата на четирикраките хора беше увита около бедрата му, а малките, но смъртоносни ножове, нанизани на гердан около врата на воина, също бяха на нейните хора.

Уплашена, разгневена, тя оголи зъби срещу великана — нямаше къде да побегне, знаеше, че може да я хване без усилие. Разбираше, че още един от световете й е разбит. Страхът беше бронзовият й скрин и тя бе затворена, не можеше да помръдне.

Той бавно я огледа, докато тя ръмжеше и се зъбеше. После бавно се наведе и приклекна, докато очите му не се изравниха с нейните.

И тя се смълча.

Спомни си… неща.

Очите не бяха добри, но бяха — знаеше го — като нейните. Както и обезкосменото лице под мъртвешката боя.

Беше избягала, спомни си тя сега, и бягащият й ум сякаш бе смъкнал от себе си плът и кост, и се беше втурнал към нещо непознато и непознаваемо.

А това свирепо лице срещу нея бавно връщаше ума й на мястото му. И сега тя разбра кои бяха четириногите хора и какво бяха. Спомни си какво е да стоиш права, да бягаш на два крака, вместо на четири. Спомни си един стан, копаенето на зимници, първите къщи със стени от чим. Спомни си семейството — брат си — и нощта, в която демоните дойдоха, за да отнемат всичко.

След дълго и мълчаливо взиране в нея той се изправи. И тръгна.

Тя се поколеба, след това се надигна.

И го последва. Отдалече.

Крачеше към изгряващото слънце.

Ток се почеса по белега на мястото на едното си око и загледа децата: тичаха около първите запалени лагерни огньове. Около огньовете шетаха старци с железни котли и увити в кожи меса за печене — бяха жилави, калени хора, но дългите дни поход бяха притъпили плама в очите им и не един от тях се сопваше сърдито на децата, щом се доближат много.

Видя Червената маска, с Масарч, Натаркас и още един, с червена боя по лицето — появиха се близо до участъка, заделен за юртата на бойния главатар. Щом зърна Ток, Червената маска се приближи.

— Кажи ми, Ток Анастер. Ти пазеше похода ни по северния фланг днес — видя ли следи?

— Какви по-точно?

Червената маска се обърна към спътника на Натаркас.

— Торент яздеше от юг. Видял е дири, следващи пътеката на антилопа — на десетина пешаци…

— Или повече — намеси се Торент. — Опитни хора.

— Не са ледерии значи — предположи Ток.

— С мокасини — отвърна Червената маска с тон, издаващ раздразнението му от прекъсването на Торент. — Високи, тежки.

— Нищо такова не съм забелязал — каза Ток. — Макар да признавам, че гледах повече линията на хоризонта.

— Тук ще е станът ни — каза Червената маска. — Ще срещнем ледериите на три левги оттук, в долината Баст Фулмар. Ток Анастер, ще останеш ли със старците и децата, или ще ни придружиш?

— Имал съм предостатъчно битки, Червена маско. Казах, че отново се видях войник, но дори и обозът има нужда от охрана, а точно сега съм готов само за това. — Сви рамене. — Може би по-нататък.

Очите зад люспестата маска изгледаха Ток няколко мига, после бавно се извърнаха.

— Торент, ти също ще останеш тук.

Воинът се вцепени от изненада.

— Бойни главатарю…

— Ще започнеш да обучаваш децата, които са близо до смъртните си нощи. Лъкове, ножове.

Торент се поклони.

— Както заповядаш.

Червената маска ги остави, Натаркас и Масарч тръгнаха след него.

Торент изгледа накриво Ток.

— Моят кураж не е прекършен.

— Още си млад — отвърна той.

— Ти ще наглеждаш по-малките деца, Ток Анастер. Само това и нищо друго. Ще стоиш с тях настрана от мен.

На Ток му беше дошло до гуша от този.

— Торент, ти яздеше до стария ви боен главатар, когато оулите ни изоставиха пред ледерийската войска. Внимавай с дръзките си хвалби за кураж. А когато дойдох при вас и замолих за живота на войниците ми, ти ми обърна гръб с останалите. Мисля, че Червената маска току-що ти взе мярката, Торент, и ако чуя нова заплаха от теб, ще ти дам повод да ме прокълнеш — с последния си дъх.

Воинът се озъби в зла усмивка.

— Единственото, което виждам в едното ти око, Ток Анастер, ми подсказва, че ти вече си прокълнат. — Обърна се и се отдалечи.

„Е, да, кучият му син е прав. Тъй че може би не съм толкова добър в тези компромиси, колкото си въобразявах. За тези оули това е начин на живот в края на краищата. Но пък и малазанските армии са доста добри в това — нищо чудно, че никога не съм се вмествал добре.“

Няколко деца минаха забързано покрай него, с оцапано с кал прощъпулниче по петите им — мъчеше се да не изостане. Шумната групичка се скри зад една от шатрите и малкият спря и се разрева.

„М-да, ти и аз — двамата.“

Изпръхтя с устни, високо, и детето го погледна, ококорено. След това се засмя.

Ток се почеса по белега, който отново го засърбя ужасно, после пак се изпърдя с устни. „Виж ти каква невинна забава. Е, Ток, взимай си наградите където и когато можеш.“

Червената маска стоеше в самия край на просналия се стан и оглеждаше хоризонта на юг.

— Има някой там.

— Така изглежда — отвърна Натаркас. — Чужденци… Крачат по земята ни, все едно е тяхна. Бойни главатарю, ти нарани Торент…

— Торент трябва да научи цената на почитта. И ще го направи, като стане учител на куп непослушни хлапета. Когато отново дойде при нас, ще е по-разумен. Оспорваш ли решенията ми, Натаркас?

— Да ги оспорвам? Не, Бойни главатарю. Но понякога ще ги разчепквам, ако изпитам нужда да ги разбера по-добре.

Червената маска кимна и каза през рамо на воина, застанал малко по-настрани.

— Вслушай се в тези думи, Масарч.

— Да — отвърна младият воин.

— Утре ще поведа своите воини на война. Баст Фулмар.

— Прокълната долина! — изсъска Натаркас.

— Ще почетем кръвта, пролята там преди триста години, Натаркас. Миналото ще умре там и оттам насетне ще гледаме само към ново бъдеще. Ново във всяко отношение.

— Този нов начин на воюване, Бойни главатарю… Не виждам голяма чест в него.

— Истината казваш. Няма и да видиш. Такава е необходимостта.

— Трябва ли необходимостта да е отстъпление?

Червената маска изгледа воина, чието лице бе боядисано в подобие на неговата маска.

— Когато отстъпените начини не съдържат нищо освен обещание за провал, тогава — да. Трябва да се направи. Трябва да се отхвърлят.

— За стареите това ще е трудно за приемане, Бойни главатарю.

— Зная. Двамата с теб вече играхме тази игра. Това не е тяхната война. Това е моя война. И съм решен да я спечеля.

Замълчаха. Вятърът — траурна песен през сухата трева — застена призрачно по земята.

11.

Следобеда беше валял дъжд. И толкова по-добре, защото нямаше много полза да изгори цялата гора. А и той не беше много популярен и в най-добри времена. Надсмиваха му се на странността, а и казваха, че миришел, ама толкова, че никой никога не се доближаваше на досег от огромните му лапи. Разбира се, ако го беше направил, като нищо щеше да го разкъса заради годините присмех и оскърбления.

Стария Арбат Гърбицата вече не теглеше количката си от ферма на ферма и от колиба на колиба да събира изпражнения, с които заравяше идолите на тартеналските богове, властващи сред една почти забравена поляна дълбоко сред лесовете. Тази нужда бе отминала в края на краищата. Проклетите страховити кошмари бяха мъртви.

Съседите му не се бяха зарадвали на внезапното му оттегляне, защото вонята от изпражненията им сега мърсеше собствените им домове. Каквито мързеливи пройдохи си бяха, изобщо нямаше да им хрумне да изкопаят по-дълбоко отходните си ями — та нали Старата гърбица им ги опразваше най-редовно! Е, вече не.

Дори само това можеше да е достатъчна причина да духне. А на Арбат нямаше да му хареса нищо повече от това просто да изчезне в горския сумрак и да не го видят повече. Далече да иде, да, до някое селце, където никой не го знае и никога не го е знаел. И миризмата умита от дъжда. Просто един добродушен безопасен тартенал със смесена кръв, който може за някой петак да оправя счупени неща, включително плът и кост.

Да се махне. Да загърби старите тартеналски земи, да отиде далече от буренясалите статуи в обраслите поляни. И може би дори далече от древната кръв на своето наследство. Не всички знахари са шамани, нали? Нямаше да му задават неудобни въпроси, стига да ги лекува добре, а той го можеше това, наистина го можеше.

Старците като него заслужаваха отдиха си. Цял живот служба. Изкупителни жертви, Маските на Сънуването, ухилените каменни лица, самотните ритуали — всичко свърши вече. Можеше да тръгне по сетния си път, към неизвестното. Селце, паланка, стоплен от слънцето камък край ромолящ поток, където да отпусне изнуреното си тяло и да не помръдне, докато и последната маска не се смъкне…

Ала вместо това се беше пробудил в мрака, в миговете преди лъжливата зора, разтреперан като обзет от треска, и пред очите му бавно бяха надвиснали разпадащите се късове на най-неочаквана Сънна маска. Маска, каквато не беше виждал досега, видение с ужасяваща мощ. Маска нашарена с пукнатини, маска, която всеки миг щеше да се пръсне с взрив…

Легнал на нара — дъските скърцаха под него, понеже трепереше от глава до пети, той зачака откровение.

Слънцето бе високо, когато най-сетне излезе от колибата. Тумби облаци пълзяха по небето на запад — почти заглъхнал щорм, идещ откъм морето. И той се захвана с подготовката си, и изобщо не обърна внимание на дъжда, когато заваля.

Сега, докато здрачът вече се спускаше, Арбат взе наръч суха тръстика и запали една от огнището. Подпали колибата си, после навеса за дърва, а накрая и старата барака, където държеше количката. После, доволен, че всички постройки са се разгорели добре, метна на рамо торбата с вещи и храна, които щяха да му трябват, и тръгна надолу към пътя.

И спря изненадано, когато излезе на пътя и видя двайсетина селяни, вървяха на тумба към него. Водеше ги Факторът — и извика облекчено, щом видя Арбат.

— Слава на Блудния, че си жив, Гърбица!

Навъсен, Арбат изгледа за миг конското му лице, после погледна смръщените лица на другите, скупчени зад Фактора.

— Къде сте тръгнали?

— Войска едури се отбиха снощи в хана, Арбат. Щом разбраха за пожара, наредиха да тръгнем да помогнем — да не се подпали гората, нали…

— Гората значи. И къде са тия натрапници?

— Те си останаха там, разбира се. Но ми заповядаха… — Факторът замълча и се доближи до Арбат. — Врагър беше, нали? Тоя глупак обича пожарите, а и не ти е приятел.

— Врагър ли? Би могло. Често се промъква нощем и ми пикае на вратата. Не приема, че съм се отказал, нали разбираш. Вика, че съм бил длъжен да изнасям лайната с количката.

— Ами длъжен си я! — изръмжа някой от тълпата зад Фактора. — Иначе защо ти разрешихме да живееш тука?

— Е, тоя проблем вече е решен, нали? — Арбат се ухили. — Врагър ми изгори къщата, тъй че си тръгвам. — Замълча, после попита: — Какво им влиза в работата на тия едури? Ей на, почна да вали — няма как да тръгне огънят. Не им ли каза, че около мястото ми е разчистено на осемдесет — сто крачки отвсякъде? А и старите локви — все едно че е ров.

Факторът сви рамене.

— Питаха за теб и решиха, че може някой нарочно да те е запалил, от яд. Което пък нарушава закона, а едурите не ги обичат тия неща.

— И ви пратиха вие да им свършите работата — изсмя се Арбат. — Виж ти!

— Врагър, викаш… Това официално обвинение ли е, Арбат? Ако е, трябва да го издиктуваш, да подпишеш и да останеш за съда, а ако Врагър наеме адвокат…

— Врагър има братовчед адвокат в Ледерас — обади се някой отзад.

Факторът кимна.

— Може много да се проточи, Арбат, а и никой от нас не е длъжен да те взима под покрива си и…

— Тъй че най-добре да не ви докарвам беля на главата, нали? Можеш да кажеш на едурите, че нямам официално обвинение, и толкова. А и тия съборетини както са изгорели съвсем, и както студът ви е смразил кокалите, и като не се вижда огънят да е тръгнал нанякъде… — Арбат го тупна по рамото, тупване, от което той едва не се смъкна на колене, и го подмина. — Хайде, направете път, че може още да нося зараза от болестите, с които ми тъпчехте количката.

Това свърши добра работа. Те се разкараха и Арбат продължи по пътя си.

Врагър щеше да си има неприятности — не е добре да привличаш погледа на едури в края на краищата, — но нямаше да е нищо фатално. Пикаенето на нечия врата не застрашаваше живота на тоя глупак, нали? Все едно, едурите щяха да си продължат по пътя, той също…

Сега пък какво? Ездачи. Идваха в лек галоп. Арбат Старата гърбица изсумтя, дръпна се встрани от пътя и изчака.

Още проклети войници. Ледерии този път.

Първият ездач, офицерка, забави коня си и му подвикна:

— Ей, ти — има ли село напред?

— Има — отвърна Арбат. — Ама май ще трябва да се биете за място в хана.

— Че защо? — попита тя и подкара срещу него.

— Някакви едури са отседнали снощи там.

Тя дръпна юздите и го изгледа изпод ръба на железния си шлем.

— Тайст Едур?

— Тъй чух.

— Какво правят тук?

Преди Арбат да успее да отговори, един от войниците се обади:

— Атри-Преда, нещо гори напред — виждат се пламъци и мирише на пушек.

— Моята къща — каза Арбат. — Злополука. Няма да плъзне, сигурен съм. Нямал съм работа с ония едури. Просто минават оттук.

Атри-Преда изруга тихо.

— Тартенал си, нали?

— Общо взето.

— Можеш ли да измислиш някое място, където можем да лагеруваме за нощта? Наблизо, но да е по-далече от пътя.

Арбат примижа към нея.

— Далече от пътя да е, а? Достатъчно, че да не ви досажда никой?

Тя кимна.

Арбат потърка четината по издадената си челюст.

— Четиридесетина разтега напред има пътека, вдясно от пътя. Води до една гора, после до стара овощна градина, а оттатък нея има изоставена ферма — плевникът още си е с покрив, макар да се съмнявам, че пази от вода. Има и кладенец. Би трябвало да ви свърши работа.

— Толкова близо и никой не я е заел или разграбил?

Арбат се ухили.

— О, скоро ще го направят те. Ама е по посока на вятъра от мястото ми, затуй.

— Не разбирам.

Той се ухили още по-широко.

— Местните малко пребледняват, когато го казват на чужденци. Все едно де. Тая нощ ще ви мирише на дървесен дим, а това ще държи буболечките настрана.

Почака, докато тя мислеше дали да позадълбае. После, щом конят тръсна глава, отново дръпна юздите.

— Благодаря ти, тартенал. Дано пътуването ти е безопасно.

— И твоето, Атри-Преда.

Те продължиха по пътя си, а Арбат изчака встрани от пътя, докато го подминат.

„“Дано пътуването ти е безопасно." Съвсем безопасно си е то. Нищо няма на пътя, с което да не се оправя."

„Не, крайната цел е това, от което коленете ми чукат като черепи в торба.“

Лежеше по корем и надничаше през таванския отвор. Истинска менажерия в стаята долу, но въпреки всичко домашно уютна някак си. Какво пък, той познаваше художници, готови да платят за такава сцена. Десет мотаещи се насам-натам кокошки, които от време на време изкудкудякваха на пътя на тромаво размахания крак на Ублала Пунг, докато грамадният мъж крачеше напред-назад. Учената Джанат, облегната, май скубеше една кокошка и тъпчеше перушината в някаква торба, която сигурно трябваше да послужи за възглавница в някой момент — което несъмнено и безспорно доказваше, че академиците не знаят нищо за нищо, което си струва да се знае. Да не говорим, че вдъхваше трошица опасение, че изцеряването на ума й от страна на Бъг не е стигнало доникъде. И най-сетне самият Бъг, клекнал до огнището. Бъркаше с ноктест кокоши крак врящата в котлето чорба, детайл, в който, Техол го признаваше, се криеше определено злокобно подмолно течение. Както и в беззвучното мънкане на непоколебимия му слуга.

Съвсем вярно, домакинството този път беше благословено с изобилна храна, бележеща проточилия им се голям късмет. Грамадните риби до канала преди две седмици, а сега и пенсионирани кокошки — пенсионираха се една по една, неумолимо като ръмженето в собствения му стомах. Плюс в още три. Или четири, ако се приемеше, че Ублала Пунг има повече от само един стомах. Селуш може би щеше да знае, след като беше изкормила толкова трупове. Тартеналите имаха повече органи в огромните си тела от обикновените хора в края на краищата. Тази особеност, уви, не стигаше и до мозъците.

Ето, че още една смътна, неизказана тревога беше поразила Ублала Пунг. Можеше да е поразен от любов — или поразен от страх от любов. Полукръвният живееше в свят на тревога, което общо взето беше по-скоро изненадващо. Но пък и онази безспорна ценност между краката му гарантираше подобаващ брой поклоннички, женски очи, светнали с блясъка на притежанието, на алчност и зло съперничество — накратко, най-обичайните черти за един култ. Но си беше култ по възможно най-неподходящите причини, както ясно показваше раздразнението на Ублала. С дребното си мозъче той искаше да бъде обичан заради самия него.

Което, уви, го правеше пълен идиот.

— Ублала — рече Бъг, без да вдига глава от котлето, — погледни нагоре, ако обичаш, да се убедиш дали ония очи мънистени, дето ни гледат оттам, са на господаря ми. Ако е тъй, моля те бъди така добър да го поканиш да слезе на вечеря.

Ублала наистина беше височък и щом се надигна и примижа нагоре към Техол, лицето му се оказа на ръка разстояние. Техол се усмихна, потупа го по главата и рече:

— Приятелю, ако обичаш, отдръпни се от това, което служи за стълба тука — предвид немощните усилия на слугата ми да я ремонтира използвам дефиницията доста предпазливо, — за да мога да сляза по начин, подходящ за положението ми.

— Какво?

— Разкарай ми се от пътя, тъпак!

Ублала се дръпна, присви се и изсумтя.

— Защо е толкова нещастен? — попита и показалецът му щръкна към Техол. — Светът е на свършване, но пука ли му на него за това? Не. Не му. Изобщо. Светът свършва. А той?

Техол се завъртя и намести крака си на най-горната стъпенка на стълбата.

— Речовити ни Ублала Пунг, кога ли ще можем да проследим нишката на мисълта ти докрай? Отчаян съм. — Кракът му зашари отчаяно във въздуха.

— При гледката, която ни предлагате, господарю, отчаяние наистина е точната дума — рече Бъг. — По-добре да не гледаш, Джанат.

— Много късно — отвърна тя. — За мой ужас.

— Ужас, живея с воайори! — Техол успя да напипа стъпенката с крак и бавно заслиза.

— Мислех, че са кокошки — каза Ублала.

Чу се отчаяно кудкудякане, последвано от хрущене.

— Уф!

— Проклет да си, Пунг! — изруга Бъг. — Тая ти ще я ядеш. Цялата и сам! И можеш да си я сготвиш сам!

— Ама тя сама ми се навря в краката! Ако беше построил повече стаи, Бъг, това нямаше да се случи.

— А ти ако се разхождаше на улицата вместо тук — и още по-добре, ако беше престанал да се тревожиш за разни неща и да си носиш грижите тук — да не говорим, че винаги идваш около вечеря…

— Хайде, хайде — прекъсна го Техол, смъкна крака си от последното стъпало и си оправи одеялото. — Кокошката е готова, тук е тясно и няма място за спорове, кокошият мозък на Ублала не държи да спори с нашите, тъй че ще е най-добре да…

— Господарю, той току-що сгази една кокошка!

— Не кокошка. Воайор — настоя Ублала.

— … да се отдадем на естествените си стремежи — довърши Техол.

— Помня, Техол — каза Джанат, — че имаше известен талант за това, особено когато се измъкваше при многото опити да те изхвърлят…

— Да бе — рече Ублала. — Къде обаче го правим това?

— Кое? — попита Джанат.

— Естествения стремеж.

— Ей там, до склада. — Техол забута гиганта към вратата, без особен успех обаче. — Ублала, утоли си стремежа зад склада, в канавката. Използвай храста зарасляк, дето стърчи от сметището, и после си измий ръцете в коритото под капчука.

Ублала се наведе почти на две и се измъкна на улицата, а Техол се обърна и изгледа Бъг.

— Добре. Сега малко мълчание. В памет на споминалата се кокошка.

Бъг се потърка по челото и въздъхна.

— Съжалявам. Не съм свикнал с такива… тълпи.

— Това, което ме удивлява — замърмори Техол, загледан в оцелелите кокошки, — е злокобното им безразличие. Виж ги, обикалят си около смазаната си посестрима…

— След малко ще почнат да я кълват — каза Бъг и я вдигна. — Лично аз предпочитам безразличието. — Вдигна кокошката, изгледа я намръщено и въздъхна: — Кротка в смъртта, като всички неща. Повечето неща, искам да кажа… — Тръсна глава и хвърли кокошката пред Джанат. — Още перушина за тебе, ученко.

— Страшно подходяща работа — измърмори Техол. — Да скубеш хубавите перца, за да оголиш пъпчивия кошмар отдолу.

— Все едно човек неволно да те погледне отдолу, Техол Бедикт.

— Ти си жестока жена.

Тя го погледна и каза:

— То да бяха само пъпки…

— Ужасно жестока. Караш ме да подозирам, че всъщност си ме желаела.

Джанат се обърна към Бъг.

— Що за лечение си ми приложил, Бъг? Светът ми изглежда… по-малък. — Почука се по слепоочието. — Тук вътре. Мислите ми пътуват докъде ли не… и чезнат в бяла пустота. Блажена забрава. Тъй че помня какво се е случило, но и шепот за чувство не стига до мен.

— Джанат, повечето защити си бяха твои. Нещата ще се… разширят. Както и да е, не е чак толкова изненадващо, че развиваш привързаност към Техол, виждаш го като свой млад закрилник…

— Чакай, чакай, старче! Привързаност? Към Техол? Към бивш ученик? Това е по всякакъв въобразим начин отвратително.

— Мислех, че е обичайно — каза Техол. — Все пак историите, които съм чувал…

— Обичайно е за глупаците, които бъркат любовта с уважението — само за да заситят жалкото си его, бих добавила. Обикновено мъже при това. Женени мъже. Това е… долно…

— Джанат, ти… Не, край. — Техол потърка ръце и се обърна към Бъг. — Леле, тая чорбичка мирише чудесно.

Ублала Пунг се върна — провря се с наведени рамене през вратата.

— А бе, тоя зарасляк е много гаден на вкус.

Тримата го зяпнаха. Най-сетне Бъг проговори:

— Виждаш ли онези изрязани кратуни, Ублала? Донеси ги тука да ви ги напълня с воайорската супа.

— Мога да изям цяла кокошка сам, толкова съм гладен.

Техол му посочи настъпената.

— Ей я там, Ублала.

Грамадният мъж погледна мъртвата кокошка, после тикна кратуните в ръцете на Техол.

— Бива.

— Малко пера ще ми оставиш ли? — попита Джанат.

— Бива.

— Имаш ли нещо против, Ублала, ако ние останалите ядем… горе на покрива? — попита Техол.

— Че яжте си.

— След вечерята — продължи Техол, докато полукръвният се разполагаше на пода и късаше кокошката на две. — Казвам, след вечерята, Ублала, можем да поговорим за това, което те безпокои, нали?

— Няма к’во да говорим — отвърна Ублала с уста, пълна с пера, кожа и месо. — Трябва да ви заведа при него.

— При кого?

— При героя. Тоблакая.

Техол погледна Бъг и видя в очите му неприкрита тревога.

— Трябва да проникнем в двора — продължи Ублала.

— Ъъ, да де.

— И да гледаме да не ни убие.

— Май каза, че няма к’во да говорим!

— Казах де. Няма.

Джанат си взе кратунката със супа.

— Значи трябва да се катерим с една ръка нагоре по стълбата? И очакваш аз да съм първа? За идиотка ли ме мислиш?

Техол я изгледа намръщено, после лицето му светна.

— Имаш избор, Джанат. Тръгваш след мене и Бъг и рискуваш да си загубиш апетита, или ние сме след тебе и те издигаме към небесата с възторжените си въздишки.

— А не може ли нито едното, нито другото? — И тя тръгна навън към уличката.

Откъм Ублала се разнесе ужасно хрущене и Техол и Бъг бързо се ометоха след Джанат.

Ормли, някогашният шампион сред ловците на плъхове, седна срещу Ръкет.

Тя му кимна за поздрав и продължи с яденето си.

— Бих ти предложила от тези хрупкави свински уши, но както виждаш, не са останали много, а и много ги обичам.

— Нарочно го правиш, нали?

— Мъжете винаги предполагат, че красивите жени не мислят за нищо друго освен за секс, или че поне са обсебени от възможността за секс във всеки момент. Но те уверявам, в яденето има сладострастие, каквото рядко се постига в непохватното пъхтене на някой изяден от бълхи дюшек на течение, от което можеш да настинеш, докато сменяш позата.

Сбръчканото лице на Ормли се сбръчка още повече.

— Сменяш позата? Това пък какво значи?

— Нещо ми подсказва, че няма никакъв легион злочести жени, които да оплакват загубата на някой си Ормли.

— Нямаше и да знам. Слушай, изнервен съм.

— А как мислиш се чувствам аз? Вино? Жалко, надявах се да откажеш. Знаеш ли, криенето в тази погребална крипта придава известна жилка на определени реколти. На тебе ти е лесно, промъкваш се в сенките всяка нощ, но като новия командир на бунтовническата ни организация аз трябва да се крия тук долу и по цял ден да приемам и отпращам хора, а и безкрайната бумащина…

— Каква бумащина?

— Ами бумащината, която върша, за да си убедя подчинените колко съм заета, тъй че да не тичат непрекъснато при мен.

— Да де. Но какво записваш, Ръкет?

— Записвам откъслеци от подслушани разговори — акустиката тук долу е впечатляваща, макар и малко шантава. Направо си е чиста поезия понякога, стига да я подредиш.

— Ако е произволно, не е поезия — отвърна навъсено Ормли.

— Явно не следиш модерните направления.

— Само едно е, Ръкет, и заради него съм изнервен. Техол Бедикт, разбираш ли.

— Страшно необичайно съчетание имаме там — отвърна тя и си взе още едно свинско ухо. — Идиотщина и гениалност. Особено предвид гения му да създава идиотски моменти. То последния път като се любехме…

— Ръкет, моля те! Не виждаш ли какво става? О, извинявай, предполагам, че не виждаш. Но поне ме изслушай. Той е прекалено успешен! Всичко става прекалено бързо! Патриотистите са забъркали нещо ужасно и можеш да си сигурна, че тръст „Свобода“ ги поддържа с всички налични ресурси. В Долните пазари почнаха замени, защото няма никакви пари.

— Ами точно това беше планът…

— Но ние не сме готови!

— Ормли, Къщата с люспите се срути, нали?

Той я изгледа подозрително, после изпъшка и извърна поглед.

— Добре, значи знаехме какво предстои. Бяхме готови за това, да. Вярно. Въпреки че изобщо не ни е ясно какво точно ще се случи, когато се случи, при положение че изобщо разберем, че се случва, когато се случи. Все едно, ти просто се опитваш да ме объркаш, защото губиш цялата си обективност, стане ли дума за Техол.

— О, за глупачка ли ме взимаш?

— Да. Любов, похот, каквото е там, повредило ти е способността да мислиш логично, стане ли дума за онзи луд.

— Ти си този, дето не мисли логично. Техол не е загадката тук. Техол е лесен — не в онзи смисъл — о, добре, и в онзи смисъл също. Все едно, както казах — лесен. Истинската загадка пред нас, Ормли, е неговият проклет слуга.

— Бъг?

— Бъг.

— Но той му е слуга…

— Сигурен ли си, че не е обратното? Какво прави той с всичките монети, които прибират? Заравя ги в задния двор? Те даже и заден двор нямат. Ормли, тук говорим за тонове монети. — Махна с ръка. — Може да напълнят тази крипта десет пъти. Е, да, под града има и други крипти, но ние ги знаем всичките. Пращала съм бегачи до всяка от тях, но са празни, прахта по пода не се е вдигала от години. Пращали сме плъхове във всяка пукнатина, всяка цепнатина, всяка дупка. Нищо. — Щракна с пръсти. — Изчезнали са. Ей тъй, във въздуха. И не само в този град при това.

— Може би Техол е открил скривалище, което още не сме видели? Нещо едновременно умно и идиотско, както каза.

— Мислила съм за това, Ормли. Вярвай ми, като ти казвам — всичко е изчезнало.

Лицето му изведнъж светна и той се пресегна да си налее пак.

— Сетих се. Всичко е потопено в реката. Просто. Лесно.

— Само дето Техол настоява, че може да се извади — да наводни пазара, ако финансистите на тръста изпаднат в паника и почнат да секат повече от обичайната квота. А дори и тази квота се обезценява, след като няма рециклиране на стари монети. Нищо не се връща за претопяване. Чувам, че дори Имперската съкровищница закъсва. Техол твърди, че може да изсипе всичко на улиците всеки момент.

— Може би лъже.

— А може би — не.

— Може би аз да изям последното свинско ухо.

— А, не!

— Добре. Имаме нов проблем обаче. Голямо напрежение между едурите и Патриотистите — и армията биячи и шпиони на канцлера. Пролята е кръв.

— Нищо чудно — отвърна Ръкет. — Трябваше да се случи. И не мисли, че финансовото напрежение няма нищо общо с това.

— И да има, е само косвено — рече Ормли. — Не, този сблъсък според мен е личен.

— Можем ли да се възползваме от него?

— А, най-после можем да обсъдим нещо и наистина да стигнем донякъде.

— Просто ревнуваш от Техол Бедикт.

— И да ревнувам, какво? Дай по-добре да съставяме планове.

Ръкет въздъхна и махна на един от слугите си.

— Донеси друга бутилка, Ун.

Когато грамадният слуга се повлече към една от страничните камери, Ормли попита тихо:

— Ун? Онзи, дето…

— Дето уби Джерун Еберикт? Същият, да. Със собствените си ръце, Ормли. Със собствените си ръце. — Усмихна се. — А тези ръце, хм… убиването не е единственото нещо, в което ги бива.

— Знаех си! Наистина мислиш само за онова!

Тя се отпусна в стола си. „Накарай ги да се чувстват умни. Единственият сигурен начин да опазиш мира.“

Под град Ледерас имаше огромно ледено ядро. Юмрук от Омтоуз Феллак, стиснал неумолимо в хватката си древен дух. Примамен, а след това пленен от изумителен съюз между Цеда Куру Кан, заклинателка Джагът и Древен бог. За Блудния не беше лесно да приеме този съюз, колкото и изгодно да беше последствието. Пленен дух, докато древният ритуал не отслабнеше — или, по-вероятно, не бъдеше разбит от преднамерена злост. Тъй че макар и временно — а кое всъщност не е временно? — той бе предотвратил смърт и разрушение в колосален мащаб. Всичко дотук много добре.

Куру Кан, свързан с чародейка Джагът — изненадващо, но не и тревожно. Но намесата на Маел непрекъснато глождеше мислите на Блудния.

„Древен бог. Но не К’рул, не Драконъс, не Килмандарос. Та нали това е единственият Древен бог, който никога не се намесва! Проклятието на Маел е благослов за всеки друг. Тъй че какво се е променило? Кое е тласнало ръката на стария кучи син дотолкова, че да сключва съюзи, да отприщва мощта си по улиците на града, да цъфне на далечен остров и да пребие до несвяст един бог?“

Приятелство към някакъв жалък смъртен?

„И какво, драги Маел, смяташ да правиш сега с всички онези поклонници? Онези, които така злоупотребиха с твоето безразличие? Те са легион и от ръцете им капе кръв, в твое име. Радва ли те това? От тях в края на краищата добиваш сила. Достатъчна да удави целия този свят.“

Война между боговете. Но толкова просто ли бе очертана бойната линия, колкото изглеждаше? Блудния вече не беше сигурен.

Стоеше в здравата скала, на досег от огромния леден възел. Можеше да я помирише, онази смразяваща магия, дошла от друга ера. Затвореният в нея дух, замръзнал в акта на издигане от дълбините на зловонно езеро, бе кипнала буря от безпомощен гняв, замъглен и едва различим в центъра й. Някой от събратята на самия Маел, подозираше Блудния, като парче, откъснато и запокитено, за да понесе проклятието на Сакатия бог. Без изобщо да съзнава — засега — ужасните пукнатини, които пълзяха като безумна паяжина през този лед, пукнатини, които дори в този момент се разширяваха.

„Разбит, разбира се. Преднамерено? Не, не и този път. Но докато са си представяли място на вечен затвор, са направили грешен избор. И не, не са могли да го знаят. Това… подтикване… не е мое. Просто… нещастно обстоятелство.“

„Знае ли Маел? Бездната да ме вземе, трябва да говоря с него — ах, как ме ужасява тази мисъл! Колко още мога да отлагам? Що за гнила изгода ще ми донесе мълчанието? Що за жалка награда — предупреждението ми?“

„Може би още някоя дума с онзи бог на войната, Финир. Но не, онова окаяно същество навярно е знаело още по-малко и от него. Наплашено, буквално сразено… сразено, виж, това е интересна мисъл. Богове във война… да, възможно е.“

Блудния се отдръпна, премина призрачно през скалата. Внезапна страст, нетърпение го тласна навън. За онова, което бе намислил, щеше да му трябва ръка на смъртен. Кръвта на смъртен.

Появи се на под с плесенясали каменни плочи. Колко далече бе пътувал? Колко време беше изминало? Тъмнина и приглушен ромон на капеща вода. Подуши въздуха и долови мирис на живот. Подлютен от ровене в стара магия. И разбра къде е. Недалече значи. И не дълго. „Никога не се крие на едно и също място, дете.“ С пресъхнала уста — от нещо като предчувствие — забърза по кривия коридор.

„Нищо не мога да направя, какъвто съм слаб. Да отклонявам посоката на съдби — някога бях много по-силен. Господар на Плочите. Цялата онази сила в онези изписани образи, почти-думите от време, когато не съществуваха писани думи. Щяха да се стопят от глад без моята благословия. Да се сбръчкат. Нищо ли не значи това? Не ми ли бива вече за спазаряване?“

Усещаше вече в себе си пламъка на живот, изтлелия доскоро въглен на… „На какво? Ах, да, виждам го ясно. Виждам го.“

Беше амбиция.

Стигна до тайната зала и усети процеждащата се от входа топлина.

Присвита над мангала, тя рязко се обърна, щом той пристъпи в стаята. От натежалия от миризми на подправки влажен въздух той се почувства почти пиян. Видя я как се ококори.

— Турудал Бризад…

Блудния залитна напред.

— Виж, просто… Просто сделка…

Видя как ръката й се протегна, надвисна над жаравата.

— Всички искат да се пазарят. С мен…

— Крепостите, вещице. Те се тресат, тромави като бабички. Срещу младите — Лабиринтите. Само глупак би го нарекъл танц на равни. Силата беше груба някога. Сега е… — Усмихна се, направи нова крачка към нея. — … Сега е нежна. Разбираш ли какво ти предлагам, вещице?

Тя се мръщеше, за да скрие страха си.

— Не. Воните на отходна яма, консорт… не сте добре дошли тук…

— Плочите искат да играят, нали? Но подрънкват кухо долу, в разбъркани фигури. Разбъркани. Няма никакъв приток. Те са демодирани, вещице. Демодирани.

Жест с увисналата под жаравата ръка — и очите на Пернатата вещица пробягаха зад Блудния. Смътен глас проговори зад него:

— Не прави това.

Блудния се обърна.

— Куру Кан. Тя те призова? — Изсмя се. — Мога да те пропъдя с едно мигване на окото, призрако.

— Тя не бива да знае това. Вслушай се в предупреждението ми, Блудни. Тласнат си от отчаяние. И от илюзия за слава — не разбираш ли какво те е заразило? Твърде близо стоя до леда. Обзет си от буря на страст от пленения демон. Това е амбиция. Лъст.

Искра на съмнение го опари. После Блудния поклати глава.

— Аз съм Господар на плочите, Цеда. Никой жалък воден дух не би могъл да ме зарази така. Мислите ми са чисти. Целта ми… — Обърна се отново, забравил призрака зад себе си. И леко залитна.

Призракът на Цеда заговори:

— Блудни, мислиш да се опълчиш на Лабиринтите ли? Нима не разбираш, че както Плочите някога имаха Господар, тъй и Лабиринтите имат?

— Стига глупости — отвърна Блудния. — Няма Плочи, които да описват тези Лабиринти…

— Не са Плочи. Карти. Колода. Да, има Господар. Нима ще се изправиш срещу него? За да постигнеш какво?

Блудния не отвърна, макар отговорът да изшепна в черепа му. „Узурпация. Като дете пред такъв като мен. Бих могъл дори да го съжаля, докато изтръгвам от него цялата сила, всяка капка кръв, самия му живот.“

„Не ще се оттегля повече от този свят.“

Куру Кан продължи:

— Ако пуснеш Крепостите да се сразят с Лабиринтите, Блудни, ще разбиеш съюзи…

— Те вече са разбити, Цеда — изсумтя Блудния. — Това, което започна, е пореден поход срещу Сакатия бог, за да се нанесе жестоко наказание — сякаш Падналия извършва престъпление по силата на самото си съществуване — е, това повече няма да е така. Древните са се пробудили, пробудили са се за самите себе си — със спомена за онова, което бяха някога, което биха могли да са отново. Освен това — добави той и направи нова стъпка към вече треперещата вещица — врагът е разделен, объркан.

— Всички са чужди за теб. За нас. Сигурен ли си, че онова, което чувстваш, е истина? Не просто каквото твоят враг иска да вярваш?

— Пак ми играеш игри, Куру Кан. Вечният ти недостатък.

— Това не е наша война, Блудни.

— О, нашата е. Моята война. На Рулад. На Сакатия бог. В края на краищата нали Древните богове жадуват да унищожат Падналия.

— Щяха, ако бяха разбрали, Блудни. Но те са заслепени от съблазънта за възкресение — толкова заслепени, колкото си и ти, тук, сега. Всички освен един, и той е създателят на Лабиринтите. Самият К’рул. Блудни, послушай ме! Да вдигнеш Крепостите срещу Лабиринтите означава да обявиш война на К’рул…

— Не. Само на децата му. Деца, които ще го убият, ако могат. Те не го искат. Той си отиде, но сега отново крачи през селенията и влачи със себе си Плочите, Крепостите, древните места, които познаваше така добре — това е истинската война, Цеда!

— Вярно, идиотската носталгия на К’рул се оказва най-силна отрова — макар той все още да не го е осъзнал. Аз съм мъртъв, Блудни — пътеките, които извървях…

— Не ме интересуват.

— Не прави това. Всичко това е игра на Сакатия бог!

Усмихнат, Блудния се пресегна мълниеносно. Сграбчи ледерийската вещица за гърлото. Надигна я от пода.

В другата му ръка се появи нож.

„Кръв. Смъртен дар за Древния…“

Тя държеше нещо. Замята се, започна да се бори с отнемащата живота й хватка, с оцъклени очи, с потъмняло лице, замахна…

И заби един отсечен пръст в лявото му око.

Блудния изрева: нажежено копие прониза мозъка му.

Ножът му се заби в нея. Той я блъсна, после залитна, хвана се за лицето — по което се стичаше кръв, пред което нещо се полюшваше в края на жила до бузата му. „Хванах я, все едно какво ми направи, хванах я, това мръсно същество — кръвта й — моята кръв — Бездната да ме вземе, как боли!“

А после тя се върна. Ноктести ръце задраха лицето му — докопаха нещо, откъснаха го — болка! И злото и ръмжене, в ухото му:

— Аз събирам!

Отдръпна се, докато той отново замахваше с ножа, но острието все пак се вряза, изстърга по кости.

Беше откъснала око. Смачкано в кървавата й ръка.

Но кръвта й лъщеше по ножа му. Достатъчно. Повече от достатъчно.

Блудния — единственото му око бе напрегнато да сглоби накъсаната гледка — залитна към изхода.

„Всичко, което ми трябва.“

Плувнала в кръв, Пернатата вещица допълзя до стената и се сви на пода. Стискаше око на бог в едната си ръка, а в другата — отсечения пръст на Брис Бедикт. Струваше й се подут сега, сякаш беше попил кръвта на Блудния. Топъл… не, горещ.

— Събирам — прошепна тя.

Призракът на Цеда се доближи.

— Ти умираш, дете. Трябва ти лечител.

— Ами намери ми някой — изръмжа тя.

Жаравата в мангала пулсираше, но тя изпитваше само студ, дълбоко в тялото си, студът пълзеше навън, за да изпие живота от крайниците й.

— Побързай — промълви тя изтръпнала.

Но не отвърна никой.

Блудния залитна по моста. Плочите на Цеданса от двете страни кръжаха в безредие. Той се изсмя, вдигнал лепкавия нож пред себе си като факел — усещаше зноя, разкъсващ лицето му, изсушаващ кръвта и лимфата, които се цедяха от лявата му очна кухина.

Някой беше идвал тук. Наскоро.

Ханан Мосаг. За да рови в загадките на древна мощ.

Но той беше Тайст Едур. Чужд за тези сили.

„Не, те са мои. Те винаги са мои. И сега дойдох.“

„Да си ги взема.“

„И те предизвиквам, Господарю на Колодата, който и да си, каквото и да си. Изправи се срещу мен тук, ако имаш кураж. Предизвиквам те!“

Стигна до централния подиум. Вдигна ножа високо и го запокити надолу към плочите.

Върхът се заби дълбоко в изрисувания камък.

Той се взря отгоре. С едно око. Ококорено.

Ножът бе пронизал центъра на една плоча, приковал я беше. А другите сега започваха да кръжат около нея, привлечени като във въртоп.

Центърът на плоча.

Неговата собствена. Острието се беше забило в гърдите на образа. „В моите гърди. Какво означава това? Все едно. Коя друга плоча да е?“

Светът трепереше — усещаше го. Трепереше дълбоко в недрата си, раждаше вълни, вълните се надигаха, пиеха енергия, все по-мощни. Надигаха се, набираха скорост, прииждаха…

Блудния се изсмя, щом силата се вля в него.

— Смъртна кръв!

Беше ли мъртва вече? Удари я два пъти. Заби ножа дълбоко. Кръвта й вече трябваше да е изтекла. Труп, сгърчен в онази прокълната килия. Докато не я намерят плъховете. И това беше добре. Не можеше да й позволи да оцелее — не искаше никаква Върховна жрица, никаква смъртна връзка към възкресената му божественост. „Другите молитви мога да преглътна. Да пренебрегна. Те всички знаят, че никога не отвръщам. Никога нищо не давам. Не очаквам нищо, тъй че те не получават нищо и не съм обвързан с тях.“

„Но Върховна жрица…“

Трябваше да се увери. Да се върне. И да се увери.

Блудния рязко се обърна. И закрачи.

— Мръсник — промълви Пернатата вещица. Устата й беше пълна с вкус на кръв. Кръв капеше от ноздрите й, къркореше в гърлото й. Огромна тежест смазваше гърдите й от дясната страна.

Не можеше да чака повече. Призракът беше много закъснял.

— Умирам.

„Не. Блудни, бог-мръсник, забравен бог, алчен бог. Е, не си единственият алчен.“

Оголи зъби в кървава усмивка и лапна изваденото око.

И го глътна.

Блудния се олюля, отблъснат сякаш от стената на коридора, защото нещо бръкна в гърдите му и изтръгна огромен къс сила. Заграби я. И остави кухина, пълна с болка.

— Кучка!

Ревът отекна от студения камък.

И той чу гласа й, изпълнил черепа му:

— Вече съм твоя. Ти си мой. Поклонница и кумир, вкопчени във взаимна омраза. О, как ще изкриви това всичко, нали? Трябваше да си намериш някой друг, Блудни. Чела съм историите. Дестраи Анант, Избрания бог, Извора на Духа. Пернатата вещица. Ти си мой. Аз съм твоя. И слушай молитвата ми — слушай! Твоят Дестраи го иска! В моята ръка сега чака нашият Смъртен меч. Той също е вкусил твоята кръв. Твоята сила може да го изцери, както направи с мен. Още ли не усещаш това… докосване?

Смехът й изхриптя в главата му, отекна горчиво с ограбената му сила.

— Призови го, Блудни. Той ни трябва.

— Не.

— Трябва ни! И Щит-наковалня — Т’орруд Сегюл на езика на Първата империя. Кой от нас ще избере? О, разбира се, ще претендираш за това свое право. Но аз имам кандидат. Още един, здраво заплетен в мрежи от злъч — изричам името му и с това намирам лик за най-дълбоката си омраза — не е ли това подобаващо? И да, той още е жив. Удинаас. Нека направим от това жречество компания от предатели. Нека посегнем към Празния трон — той винаги по право е бил наш, Блудни — любими… Удинаас. Призови го! Избери го! Можем да си поглъщаме душите един на друг хиляда години. Десет хиляди!

— Остави ме, проклета да си!

— Да те оставя? Бог мой, аз те принуждавам!

Блудния се смъкна на колене, отметна глава и закрещя от гняв.

И светът затрепери отново.

Беше забравил. Веригите. Воли, вплетени във вечната прегръдка на война. Потоп от свирепи чувства, прииждащ непрекъснато. Безсмъртно давене. „Отново съм в света. Предадох своята слабост и съм пленен от сила.“

— Само слабите и безполезните са истински свободни — прошепна.

Тя го чу.

— Не е нужно да си толкова сантиментален, Блудни. Върни се в Цеданса и се погрижи за себе си. Кръв вече тече между Плочите. Между всички тях. Лабиринтите. Цедансът най-сетне показва истината за нещата. Истината за нещата. Да използвам твоите думи, Плочите вече… текат. Можеш ли да ги вкусиш? Тези нови Лабиринти? Хайде да ги проучим, двамата с теб, и да изберем своя аспект. Има вкусове… светлина и мрак, сянка и смърт, живот и… о, какво е това? Шутовете на Шанса, Необвързан, Опонн — скъпи Блудни, парвенюта са заели мястото ти. Тези Близнаци играят твоята игра, Блудни. Какво ще направим за това?

— Бездната да ме вземе — простена богът и се смъкна на студените лепкави камъни.

— Призови го, Блудни. Той е нужен. Сега. Призови нашия Смъртен меч.

— Не мога. Проклета глупачка! Изгубен е за нас.

— Аз притежавам…

— Зная какво притежаваш. Наистина ли мислиш, че стига? Да го изтръгнеш от хватката на Маел? Тъпа жалка кучка. Хайде, спри тази проклета молитва, Дестраи. Всяко твое искане ми отнема силите — а това не е разумно. Не и сега. Много е рано. Аз съм… уязвим. Едурите…

— Магьосниците Едур сега треперят и се стряскат от сенки — не знаят какво се е случило. Изпитват само заслепяващ страх…

— Млъкни! — изрева богът. — Кой може да проникне през онези магьосници, цивреща свиньо? Остави ме на мира! Веднага!

Отвърнаха му с… нищо. Внезапна липса, изпълнено с ужас присъствие.

— Така е по-добре — изръмжа той.

Но остана така, свлечен на студения под, обкръжен от мрак. Мислеше. Но и мислите не идваха без цена.

„Бездната да ме вземе, май направих грешка. И сега ще трябва да живея с нея.“

„И да кроя планове.“

Гадаланак надникна иззад кръглия си щит. Една огромна ръка го стисна за лакътя и след миг той летеше през тренировъчния двор. Падна тежко, изпързаля се й се натресе в стената.

Простена, тръсна глава, после пусна късата си двуостра брадва и смъкна шлема си.

— Не е честно — измърмори и примижа от болка, докато се надигаше. Погледна сърдито Карса Орлонг. — Императорът не може да го направи това.

— Толкова по-зле за него — изръмжа в отговор тоблакаят.

— Май ми скъса нещо в ръката.

Сеймар Дев се намеси от стола си под навеса:

— По-добре си намери лечител, Гадаланак.

— Кой още ще посмее да се изправи срещу мен? — попита Карса и изгледа шепата други воини, подпрян на меча си. Очите на всички се обърнаха към жената с маска, която стоеше мълчалива и неподвижна, унила и похабена като забравена статуя сред руини. Изглеждаше безразлична към вниманието им. И все още не беше извадила двата си меча.

Карса изсумтя:

— Страхливци.

— Чакай малко — обади се един, казваше се Пъди. — Не е това, проклет бедерински бик такъв. Стилът ти на бой е. Няма нужда да се учим да се оправим с него, щото тоя император едур не се бие така. Не би могъл. В смисъл, няма я тая сила. Нито обхвата. Освен това е цивилизован — ти се биеш като животно, Карса, и можеш само да го свалиш кучия му син — само че няма да ти се наложи, щото аз ще го направя преди теб. — Надигна късото копие в едната си ръка. — Първо ще го нанижа — да го видя после как ще се бие прободен. Ще го пробуча от шест крачки, ясно? После се доближавам и го сека на парчета.

Сеймар Дев престана да слуша. Чувала беше хвалбите на Пъди. Погледът й се спря на жената, която воинът мекрос бе нарекъл Сегюле. Дума от Първата империя. „Наковалня“. Странно име за хора — може би някакъв оцелял клан от колониалния период на империята на Дессимбелакис. Част от армия, заселена на някой приятен остров като награда за някоя велика победа — всичките тези армии си бяха имали име, а „Наковалня“ е било само вариант по тема, обща за военщината на Първата империя. Виж, маската обаче беше уникална особеност. Гадаланак бе казал, че всички Сегюле носели такива и че нещо в драскулките по лъскавите им маски показвало ранг. „Но ако тези знаци са писмо, не е от Първата империя. Изобщо. Любопитно. Колко жалко, че тя изобщо не говори.“

Гадаланак стана и тръгна да търси лечител.

В двореца се бяха разиграли събития, трусовете от които не можеха да не стигнат и до лагера на претендентите. Може би списъкът вече бе уточнен и редът на двубоите — официално решен. Слух, който да зарадва събралите се тук видиотени воини — макар единствената реакция на Карса на тази възможност бе да изръмжи кисело. Сеймар Дев беше склонна да се съгласи с него — не беше убедена, че слухът е точен. Не, нещо друго се беше случило, нещо кърваво. „Фракции, които се дърлят като псета на пир, след като можеха всичко да си поделят, ако имаха малко мозък. Но така става винаги, нали? Достатъчното никога не стига.“

И в този момент долови нещо, потръпване по жилите — костите, — дълбоко заровени в плътта на този свят. „Този свят… и всеки друг. Богове подземни…“ Усети се, че се е изправила. Примига. И видя в центъра на двора обърналия се към нея Карса, със свиреп поглед в озверелите очи. Тоблакаят се беше озъбил.

Тя откъсна погледа си от ужасния воин, бързо влезе в обкръжения с колонади параден коридор и продължи по прохода между помещенията, в които бяха настанени поборниците.

Влезе в скромната си стая.

Затвори вратата — вече мълвеше ритуала на затварянето. Нещо лошо ставаше отвън, кръв се лееше и съскаше като киселина. Страховити събития, нещо невероятно старо, ликуващо в новата си мощ…

Сърцето й подскочи. От пода в центъра на стаята се надигаше привидение. Провря се с рамо през преградите й.

Тя извади ножа си.

Беше призрак. Призрак на прокълнат маг. Бляскавите, но боязливи очи се спряха на нея.

— Вещице… Не се съпротивлявай, моля те.

— Не си канен тук. Защо да не се възпротивя?

— Трябва ми помощта ти.

— Изглежда малко късно за това.

— Аз съм Цеда Куру Кан.

Тя кимна намръщено.

— Чух това име. Паднал си при завоеванието на Едур.

— Паднал? Идея, която си струва да се обсъди. Уви, не сега. Трябва да изцериш… едно лице. Моля те. Мога да те заведа при нея.

— Коя?

— Ледерийка е. Наричат я Пернатата вещица…

Сеймар Дев изсъска:

— Не си избрал подходящия човек, Цеда Куру Кан. Да изцеря тая руса ризан? Ако умира, ще се радвам да й помогна да свърши по-бързо. Тази жена носи лошо име на вещиците.

Нов трепет разтърси невидимите мрежи, опасващи света.

Видя как призракът на Куру Кан потръпна, видя внезапния ужас в очите му.

И Сеймар Дек плю на острието на ножа си, втурна се и посече с него през призрака.

Писъкът на Цеда заглъхна бързо, щом желязното оръжие го впримчи, засмука го, плени го в себе си. Дръжката на ножа в дланта й изведнъж стана студена като лед. Пара блъвна от острието.

Тя бързо добави няколко думи, за да затегне обвързването.

След това се олюля назад и се смъкна разтреперана на нара. Очите й се спряха на оръжието в ръката й.

— Богове подземни — изломоти. — Хванах още един.

След миг вратата се отвори и Карса Орлонг влезе приведен.

— Стига си го правил това, проклет да си!

— Тази стая вони, вещице.

— Газиш през преградите ми все едно са паяжини. Тоблакай, цял проклет бог трябва, за да направи това, което ти направи току-що — но ти не си бог. Готова съм да се закълна в това над костите на всеки нещастен глупак, когото си убил.

— Не ме интересуват проклетите ти прегради — отвърна грамадният воин, опря меча си на стената и направи една стъпка, с което се озова в центъра на стаята. — Знам я тази миризма. Призраци, духове… това е вонята на забравянето.

— Забравяне?

— Когато мъртвите забравят, че са мъртви, вещице.

— Като твоите приятели в тъпия ти каменен меч?

Очите, които се приковаха в нея, бяха студени като мъртва пепел.

— Те излъгаха смъртта, Сеймар Дев. Такъв бе моят дар. Такъв бе техният — да се отвърнат от покоя. От забвението. Живеят, защото мечът живее.

— Да, магически свят в оръжие. Не си въобразявай, че е толкова уникален, колкото ти се иска.

Той се озъби.

— Естествено. Нали и ти имаш същия нож.

Тя се сепна.

— Едва ли има лабиринт в този нож, Карса Орлонг. Той е просто нагънато желязо. Нагънато по много особен начин…

— За да стане затвор. Вие цивилизованите много обичате да затъпявате смисъла на думите. Може би защото имате много и ги използвате твърде често и без причина. — Огледа се. — Значи си обвързала призрак. Не ти е присъщо.

— Не бих могла да възразя на това — призна тя. — Вече не съм сигурна коя съм. Каква би трябвало да съм.

— Веднъж ми каза, че не си принуждавала, не си обвързвала. Споразумявала си се.

— Е, да де, според избора. Това, че съм в компанията ти, като че ли стъпква всякакъв избор под петата си, тоблакай.

— Обвиняваш мен за алчността си?

— Не е алчност. По-скоро непреодолима нужда от сила.

— За да ми се противопоставиш?

— На теб? Не, не мисля. За да остана жива, струва ми се. Ти си опасен, Карса Орлонг. Твоята воля, силата ти, твоето… пренебрежение. Предлагаш странния и ужасяващ аргумент, че с упорито отричане на законите и правилата на вселената не си подвластен на тяхното влияние. Както може би се досещаш, самият ти успех доказва това убеждение, с което не мога да се примиря, защото противоречи на цял живот наблюдение.

— Пак твърде много думи, Сеймар Дев. Кажи го просто.

— Добре де — сопна се тя. — Всичко в теб ме ужасява.

Той кимна.

— И възхищава също.

— Нагъл кучи син. Вярвай каквото си искаш!

Той взе меча си, обърна се и каза през рамо:

— Сегюле извади мечовете си за мен, вещице.

И излезе.

Сеймар Дев остана на нара си още няколко мига.

— Проклет да е!

Вдигна се и забърза, за да стигне, преди двубоят да започне.

„Проклет да е!“

Слънцето бе допълзяло до другия край на небето, така че целият двор беше загърнат в сянка. Сегюле стоеше в центъра на зоната за упражнения с по един дълъг меч с тънко острие във всяка ръка в метална ръкавица. Черната й коса бе провиснала на мазни кичури по раменете й, иззад цепките на маската тъмните й като катран очи следяха Карса Орлонг, който закрачи към нея по настлания с пясък кръг.

Цели двадесет претенденти наблюдаваха, а това показваше, че вестта се е разнесла бързо. Сеймар Дев видя — стъписана — грала, Таралак Вийд, и зад него Икариум. „Богове подземни, името, този Джаг… всичко, което знам, което съм чувала… Икариум е тук. Претендент.“

„Ще остави този град на куп развалини. Ще остави гражданите му на планина от натрошени кости. Богове! Стои спокоен, така дълбоко в сенките, че е почти невидим — Карса не го вижда, не. Тоблакаят се е съсредоточил върху Сегюле и кръжи около нея на разстояние. А тя се движи като котка, все с лице към него.“

„О, боец е тя, и то какъв!“

„А Карса ще я изхвърли над проклетата стена. Ако дръзне да го доближи. А трябва. Да влезе покрай огромния кремъчен меч.“

„Над стената. Или през нея.“

Сърцето й затуптя бързо, на пресекулки.

Усети някого до себе си и видя — с тревога — Тайст Едур… И го позна. „Преда… Томад. Томад Сенгар.“

„Бащата на императора.“

„Не ти трябва такава публика, Карса…“

Двамата съперници настъпиха с взрив от движения — по-късно щяха да спорят кой се е задвижил първи, като по някакво инстинктивно споразумение между Сегюле и Карса, задействало се по-бързо и от мисъл.

И докато желязото кънтеше в кремъка — или кремъкът в желязото — Карса Орлонг направи нещо неочаквано.

Тупна с единия си крак. Силно, по пясъка.

Посред ловкия танц на Сегюле.

Тупна толкова силно, че всички зрители се олюляха, чак целият двор се разтресе.

Безспорно бе само за част от мига, олюляването бе толкова малко, че малцина дори го забелязаха, и безспорно изправянето бе също толкова мигновено — но тя вече залиташе назад от свирепия замах с плоската страна на меча на Карса. И двете й китки бяха счупени от сблъсъка.

Но все пак, докато падаше, тя се изви и единият й крак се изстреля като мълния към слабините на тоблакая.

А той я улови за глезена с една ръка и я вдигна във въздуха.

Тя изрита е другия крак.

А тоблакаят се изсмя, пусна меча си и докопа и него.

И я задържа така.

Увиснала.

Зад Таралак Вийд се чу тиха въздишка и гралът се обърна.

Икариум се усмихна. И каза тихо:

— Срещали сме се, мисля. С него. Отдавна като че ли. Двубой, който беше прекъснат.

„От Маппо. Това трябва да е. Маппо, който е видял бурята, връхлитаща между тези двамата. О, Трелл…“

Таралак облиза пресъхналите си устни.

— Би ли подновил този двубой, Икариум?

Веждите на джага леко се вдигнаха. После той поклати глава. Само това бе отговорът му.

„Благодаря на духовете.“

Преда Томад Сенгар изсумтя.

— Тези игри — заговори Сеймар Дев, за да привлече вниманието му, — са за забавление, нали? Всяка среща по-предизвикателна от предишната.

Тайст Едур я изгледа безизразно.

— Някои от публиката се забавляват.

— Да.

След малко той добави:

— Да, този тартенал ще е последен. Решението на наблюдателите ни беше единодушно. — Сви рамене. — Дойдох да видя с очите си. Макар че преценката ми е без значение.

— Сегюле беше много добра — каза Сеймар Дев.

— Може би. Но с други не е партнирала.

— Уважават я много.

— Дори и сега? Кога ще я пусне на земята?

Тя поклати глава.

Томад Сенгар се обърна да си тръгва.

— Тартеналът е превъзходен.

— Но вашият син е по-добър.

Това го спря отново и той я изгледа през рамо, с присвити очи.

— Вашият тартенал е превъзходен. Но все едно ще умре.

И си тръгна.

Най-сетне, откликнал на виковете и подканите на зрителите, Карса Орлонг пусна жената на пясъка.

Трима ледерийски лечители се втурнаха да се погрижат за нея.

Карса взе меча си, изправи се и се огледа.

„О — помисли Сеймар Дев, — о, не!“

Но Икариум си беше отишъл. Пазачът му грал също.

Тоблакаят закрачи към нея.

— Нямаше нужда да го знам — рече тя.

— Е, вече го знаеш.

„О, богове!“

Придърпа я към себе си и я погледна отгоре.

— Джагът избяга. Трелла, който беше с него, го няма. Сигурно е мъртъв. Сега вместо него има пустинен воин, когото мога да прекърша с едната си ръка. Нямаше нищо вече, което да ни спре, този Икариум и мен. Той разбра това. Затова избяга.

— Проклет глупак си ти, Карса. Икариум не е от воините, които партнират. Разбираш ли ме?

— И аз нямаше да партнирам, Сеймар Дев.

— Защо тогава да се хабиш срещу него? Не са ли тези едури и техните ледерийски роби, срещу които искаш мъст?

— Щом свърша с техния император, ще намеря Икариум. Ще свършим онова, което започнахме.

— Гледай да събереш мъже за тарана, Карса Орлонг.

— Тъпо — отвърна той.

— О, и защо?

— При теблор мъжете са таранът. Погледни ме, Сеймар Дев. Бих се и спечелих. Виждаш ли потта по мускулите ми? Ела да легнеш с мен.

— Не, прилошава ми.

— Ще се почувстваш по-добре. Ще те разцепя на две.

— Звучи забавно. Махай се.

— Трябва ли да гоня друга курва?

— Всички ще побегнат, ако те видят сега, Карса Орлонг. Презглава.

Той изсумтя и се огледа.

— Може би онази Сегюле?

— О, нима! Ти току-що й счупи ръцете!

— Няма да й трябват. Освен това лечителите вече ги оправят.

— Богове подземни. Махам се!

И си тръгна, и чу зад себе си гъгнивия му смях. „О, знам, че ми се подиграваш. Знам, и все пак падам в капаните ти всеки път. Твърде умен си, варварино. Защо не си тъп, безмозъчен варварин? Онзи, който щеше да подобава на позата ти?“

Повлякъл сакатите си нозе — болката пронизваше изкривения му гръбнак при всяко залитане, — Ханан Мосаг примижа напред и едва различи сипея лъскави камъни, издигащ се като път между скалите на долината. Не знаеше дали това, което вижда, е реално.

Но беше както трябва.

„Като у дома.“

Куралд Емурлан, селението на Сянка. Не фрагмент, не откъснато петно, пропукано от нечистотии. Дом, какъвто си беше някога, преди всички измени да го раздерат. „Рай ни очаква. В умовете ни. Призрачни образи, цялото съвършенство, събрано от волята и само от нея. Вярвай в това, което виждаш, Ханан Мосаг. Това е родният дом.“

И все пак родният дом се съпротивляваше. Мъчеше се да отхвърли осакатеното му тяло, опетнения му от хаос ум.

„Майко Тъма. Татко Светлина. Погледнете изтерзаните си чеда. Погледнете ме. Погледнете Емурлан. Изцерете ни. Нима не виждате света, сътворен в моя ум? Всичко, което бе той някога. Държа все още на тази чистота, на всичко, което се опитах да създам в смъртното селение, сред племената си, които подчиних на мира, който исках и спечелих.“

„Никой дори не можеше да предположи най-дълбокото ми желание. Тронът на Сянката — той беше за мен. И под моята власт Куралд Емурлан щеше отново да стане могъщ. Цял. На мястото си, както подобава.“

„Да, имаше хаос — суровата отприщена сила, потекла като неизбродни реки, изолирала всеки остров на Сянка. Но аз щях да използвам този хаос — за да изцеря.“

„Вериги. Вериги, за да събера фрагментите, да ги обвържа в едно.“

„Падналия бог бе инструмент, нищо повече.“

Но Рулад Сенгар бе унищожил всичко това. С детската си ръка. И сега всичко умираше. Отровено. Рухваше и се разпадаше.

Зарови ръка в сипея, гладки кръгли камъчета се заплъзгаха между чворестите му пръсти. Груб пясък под ноктите, влажен, жилещ. „Моят свят.“

Дъжд, дрипи мъгла, остър мирис на мъх и гниещо дърво. А на крилете на вятъра — морето. Обкръжили стръмния каменен склон, стволовете черно дърво стояха като стражи.

Нямаше настървени духове тук. Този свят бе светът на Тайст Едур.

Сянката на ниско зареяна сова се плъзна над лъсналия склон, прекоси избраната от него пътека и Ханан Мосаг замръзна.

„Не. Не може да бъде. Няма жив, който да претендира за тази титла.“

„Той е мъртъв.“

„Той дори не беше Тайст Едур!“

И все пак кой застана сам пред Рулад Сенгар? „Да, тя отсече пръста му. Совата — най-древната поличба — совата, знамение за онзи, който иде.“

В душата му кипна гняв.

„Аз съм този, който трябва да избира! Аз! Майко Тъма! Татко Светлина! Отведете ме до Трона на Сянката. Емурлан прероден! Или това, казвам на двама ви, или това, или Кралят на Веригите, а зад него — Сакатия бог! Чуйте какво ви предлагам!“

— Андии, Лиосан, Едур — Армиите на Тайст. Никаква измяна — с измените се свърши. Обвържете ни към словата си, както обвързахте всеки друг. Светлина, Мрак и Сянка, първите елементи на съществуванието. Енергия и пустота, и безкрайното движение, оттокът и притокът между тях. Тези три сили — първата, най-великата, най-чистата. Чуйте ме. Толкова искам да врека Едур за този съюз! Пратете ми онези, които ще говорят от името на Андиите. На Лиосан. Пратете ги — съберете ведно децата си! Майко Тъма. Татко Светлина. Чакам вашата дума. Чакам…

Млъкна. Не можеше да продължи.

Разхлипан отпусна глава на камъните.

— Ваша воля — промълви. — Не мога да отрека поличбата. Добре, не аз ще избирам… Той ще е нашият Смъртен меч на Емурлан — не, не старата титла. Новата, да подобава на този век. Смъртен меч. — „Лудост… Защо изобщо би се съгласил? Ледерий…“ Тъй да бъде.

Сумракът се беше сгъстил. Но той усети топлина по страната си и вдигна глава. Облаците се бяха разкъсали. Там, на изток — издути валма мрак.

А на запад — нов лъч прониза тъмната пелена.

Тъжният блясък на слънцето.

— Тъй да бъде — прошепна той отново.

Кървясалите очи на магьосника се отвориха. И като че ли отначало не видяха нищо. После примигаха.

— Воине — заговори Ханан Мосаг хрипливо, намръщи се и изплю гъста храчка върху мръсните каменни плочи. — Брутен Трана. К’ар Пенат говори смело за твоята вярност и чест. Ти си Тайст Едур — каквито всички бяхме някога. Преди… преди Рулад. — Закашля се, после седна и вдигна глава, явно искаше да сплаши Брутен Трана с погледа си. — И тъй, трябва да те отпратя.

— Магьоснико-крал, аз служа на тази империя…

— Блудния да я вземе тази империя! Ти служиш на Тайст Едур!

Брутен Трана го гледаше мълчаливо.

— Знам — заговори Ханан Мосаг, — искаш да поведеш воините ни… през двореца над нас. Стая по стая, да изколите всички зловредни шпиони на канцлера. Да освободите Рулад от мрежата, в която са го оплели — но онзи глупак на трона не би могъл да разпознае свободата дори да му поникнат крила. Той ще погледне на това като на нападение, на бунт. Чуй ме! Оставете канцлера на нас!

— А Карос Инвиктад?

— Всичките, Брутен Трана. Заклевам се.

— Накъде желаете да тръгна, магьоснико-крал? След Феар Сенгар?

Ханан Мосаг поклати глава.

— Не. Но не смея да изрека името на онзи, когото трябва да намериш. Тук, в това селение, Сакатия бог тече в жилите ми — там, където бях отпътувал допреди малко, бях свободен. Да разбера. Да се… помоля.

— Как ще узная къде да търся? Как ще разбера, когато намеря онзи, когото търсите?

Магьосникът-крал се поколеба. Облиза устни и проговори:

— Той е мъртъв. Но не е мъртъв. Далече е, но е призован. Гробницата му е празна, ала никога не е била заемана. Никога не говорят за него, но докосването му ни терзае непрекъснато.

Брутен Трана вдигна ръка. Не се изненада, че трепери.

— Стига. Къде ще намеря началото на пътя?

— Където слънцето умира. Така мисля.

Воинът се намръщи.

— На запад? Но не сте сигурен?

— Не съм. Не смея.

— Сам ли да пътувам?

— Ти трябва да го решиш, Брутен Трана. Но преди всичко друго, трябва да вземеш нещо — един предмет — от ледерийската робиня, Пернатата вещица. Тя се крие под Стария дворец…

— Познавам тунелите, магьоснико-крал. Какъв е този предмет?

Ханан Мосаг му каза.

Брутен Трана изгледа още за миг сгърчения на пода магьосник — взря се в пламналите като в треска алчни очи на Ханан Мосаг, — обърна се рязко и излезе.

Фенерите на отделението стражи хвърляха локви жълтеникава светлина по водите на канала Квилас. Най-после, с подрънкване на оръжия и унило мърморене, стражите стигнаха другата страна, завиха надясно и продължиха по широкия булевард към квартала Крийпър.

Техол сръга Ублала и двамата забързаха по моста. Техол блъсна полукръвния в ребрата и изсъска:

— Мен гледай, глупако! Виждаш ли? Аз се промъквам. Значи — привеждаш се ниско, оглеждаш се, притичваш насам-натам. Наведи се, Ублала!

— Ама като се наведа, не мога да виждам.

— Шшшт!

— Извинявай. Не може ли да се махнем от този мост?

— Първо да видя, че се промъкваш. Хайде, трябва да се упражняваш.

Ублала Пунг изръмжа, приклекна и завъртя глава.

— Добре — похвали го Техол. — Сега по-живо и точно след мен.

— Добре, Техол. Обаче този комендантски час… не искам да си имам неприятности.

Минаха по моста и Техол рязко свърна наляво към склада на Данъчното. Присви се в сенките и замаха на Ублала да направи същото.

— Е? — прошепна. — Кое крило?

Ублала примига.

— Какво?

— Къде е настанен този тартенал?

— Ами… при всички други герои.

— Ясно де. Къде е това обаче?

— Ами…

— Браво бе, Ублала. Значи — стоиш близо до мен. Аз съм майсторът на хитрините в краденето.

— Наистина ли? Но Бъг каза…

— Какво? Какво е казал нещастният ми слуга? За мене? Зад гърба ми?

Ублала сви рамене.

— Много неща. Ммм… нищо. Уф! Че не си тромав тъпак с глава пълна с илюзии за величие или нещо такова. Подобно де. — Очите му светнаха. — Искаш ли пак да го цапна по главата?

— После. Виж сега какво мисля. Близо до Имперските казарми, но крило от Вечния домицил. Или между Вечния домицил и Стария дворец.

Ублала кимаше.

— Е, тръгваме ли? — попита Техол.

— Къде?

— Някак си не ми се струва, че тази нощ ще тръгне добре. Няма значение. Просто стой близо до мен.

Техол поведе в сенките покрай стените. Когато се приближиха до Вечния домицил обаче сенките намаляха — по пресечките горяха фенери и навсякъде имаше войници, прекалено много войници.

Техол придърпа Ублала в последната пригодна за целта задна уличка и отново се свиха в тъмното.

— Лошо — зашепна Техол. — Много са, Ублала. Добре, чуй, беше добър опит. Но сме надвити от по-силна охрана, и толкова.

— Те всичките са на светло — каза Ублала. — Не могат да видят нищо, Техол. Освен това какво ще кажеш за отвличане на вниманието?

— Като обичайните ти отвличания ли, Ублала? Забрави. Шурк Елале ми разказа за последния път.

— Обаче свърши работа, нали?

— Но онова беше, за да се влезе в имението на Джерун — да влезе тя, не ти. А сега ти искаш да говориш с претендента, нали?

— Точно затова ти ще направиш отвличането, Техол.

— Аз? Да не си луд?

— Това е единственият начин.

Чуха скърцане на ботуши по улицата, после висок глас:

— Ей! Кой е там?

Ублала се сепна.

— Как ни усети бе?

— Да бягаме!

Побягнаха към другия край на уличката.

Където Техол сви наляво.

А Ублала — надясно.

В нощта отекнаха викове.

Отвръщането на молитвите му изобщо не се оказа такова, каквото си беше представял. Не и чрез онова гротескно същество Ханан Мосаг, магьосника-крал. Същият, който бе повел едурите по този път на унищожението. Амбиция, алчност и измяна — единственото, което Брутен успя да направи, бе да се сдържи и да стои пред Ханан Мосаг, вместо да го удуши и да изтръгне живота му.

И все пак от разкривената уста беше дошла… надежда. Изглеждаше невъзможно. Ужасно. Подигравка с всички представи на Брутен Трана за героично спасение. „Рулад пада — цялото родословие на Сенгар е унищожено — и след това… Ханан Мосаг. За престъпленията му. Честта може да се спечели — аз ще се погрижа за това.“

„Да.“

Ледериите не го притесняваха особено. Канцлерът нямаше да живее дълго. Дворецът щеше да се прочисти. Патриотистите щяха да бъдат съкрушени, агентите им избити, а нещастните затворници, чието единствено престъпление, поне доколкото можеше да разбере, беше, че не са съгласни с практиките на Патриотистите — тези затворници, всички до един ледерии, можеше да бъдат освободени. Никаква подмолна дейност нямаше тук. Никаква държавна измяна. Карос Инвиктад прибягваше до предполагаема вина, която не се нуждае от доказателства, което оправдаваше всякакво отношение към обвинените. И с това унищожаваше човечността, което пък го превръщаше в най-големия предател. Наистина ирония.

Но дори и това не беше особено важно. Брутен Трана не харесваше този човек — неприязън, която като че ли беше достатъчна причина да го убие. Карос Инвиктад извличаше удоволствие от жестокостта, което го правеше едновременно и жалък, и опасен. Ако му се позволеше да продължи, съществуваше съвсем реален риск народът на ледериите да се вдигне на истинско въстание и по канавките във всеки град на империята да потече кръв. „Все едно. Не го харесвам. Години наред гледах презрението му към мен, виждах го в очите му. Няма да търпя повече тази обида.“

Тъкмо това тревожеше Брутен Трана най-много. Настояването на Ханан Мосаг да го остави незабавно — заради някое място, където слънцето умирало. „Запад. Но не, не запад. Магьосникът-крал погрешно е разбрал видението си…“

Споходи го внезапна мисъл и той забави стъпките си из подземните коридори под Стария дворец. „Кой отвръща на неговите молитви? Кой му е показал този път? Намекна, че не е Сакатия бог, Бащата Сянка? Върнал ли се е при нас Скабандари Кървавото око?“

„Не, не е. Тогава… Кой?“

Брутен Трана се намръщи, изруга и продължи по пътя си. „Дадена ми е надежда — и какво да правя? Да я убия със собствените си ръце? Не, разбирам пътя — по-добре от самия Ханан Мосаг.“

„Където слънцето умира, не е запад.“

„То е под вълните. В дълбините.“

„Дали някой демон на моретата е възвърнал тялото си? О, Ханан Мосаг, ти не посмя да го назовеш по име. Той дори не е Тайст Едур. И все пак трябва да е нашето спасение.“

Стигна до стръмно спускащия се тунел, който трябваше да го отведе до уж тайното обиталище на робинята. Тези ледерии наистина бяха жалки.

„Всички ние носим шепот от Емурлан у нас — всеки Тайст Едур. Затова никой роб не може да избяга от нас.“

Освен един, поправи се той. Удинаас. Но пък К’риснан знаеха къде е — или така поне подозираше Брутен Трана. Знаеха, но предпочитаха да не правят нищо.

Нищо чудно, че Рулад не им вярваше.

„Аз също.“

Надуши вонята на горчива магия, щом се приближи, чу мърморенето й от стаята и разбра, че нещо се е променило. В онази, която наричаха Пернатата вещица. В силата, която притежаваше.

Все едно. Нямаше да й остане време да се подготви.

Пернатата вещица го погледна със страх и тревога. Изскимтя и заотстъпва, опря гръб в стената, смъкна се на пода и затули лицето си с ръце.

Решимостта, изписана на лицето на воина, беше свирепа.

Той я сграбчи за косата и я дръпна рязко да се изправи, после още нагоре. Тя изпищя от болка.

Той сграбчи малката кожена кесийка между гърдите й и дръпна. Каишката я поряза като тел зад едното ухо. Тя усети кръвта. Помисли си, че ухото й е почти откъснато, че виси на жилка от…

Той отново я блъсна долу. Главата й изкънтя в стената. От гърдите й се изтръгнаха хлипове.

И тя се вслуша — отвъд рева на кръвта в черепа си — в заглъхващите му стъпки.

Беше взел отсечения пръст.

„Отива да намери душата на Брис Бедикт.“

Техол залитна и се срути до огнището. Плувнал в пот, зинал да си поеме дъх.

Бъг отпи от чая и бавно вдигна вежда.

— Пострадал от заблудата за компетентност, разбирам.

— Онова… онова, което си казал на… Ублала… Ах, ти, жесток, безсърдечен…

— Наблюдението беше направено по отношение на всички смъртни всъщност.

— Той не го е възприел така обаче!

От другия ъгъл се обади Джанат — и тя пиеше чай от олющена глинена чаша.

— Всичките тия сигнали за тревога, дето кънтяха из града, заради тебе ли бяха, Техол Бедикт?

— Сега ще има издирване — отбеляза Бъг. — За мъж с одежда от одеяло.

— Е, те трябва да са много такива, нали?

Не последва незабавен отговор.

— Трябва да са — настоя Техол, малко разгорещено дори за собствените му уши. После побърза да мине към по-уравновесен тон. — Вечно растящото разделение между богатите и бедните, и прочие. Ами… одеялата са новата мода сред нищите. Убеден съм.

Никой от двамата слушащи не отвърна. Отпиваха мълчаливо от чая си.

Техол ги погледна навъсено.

— Какво пиете всъщност?

— Кокоши чай — отвърна Бъг.

— Супа имаш предвид.

— Не — каза Джанат. — Чай.

— Чакай, а къде са кокошките?

— На покрива — отвърна Бъг.

— Няма ли да паднат?

— Една-две би могло. Редуваме се да ги наглеждаме. Дотук проявяват нехарактерна за тях интелигентност. Доста уникално за това домакинство.

— О, дайте да се подиграваме на чуждото нещастие, така ли? Сигурно са хванали милия Ублала.

— Може би. Все пак мислеше за отвличащ ход.

Техол присви очи и изгледа слугата си.

— Тия кичури над ушите ти… трябва да ги подстрижем. Джанат, би ли ми намерила някой нож?

— Не.

— Съюзяваш се с него, така ли?

— Бъг всъщност е много способен човек, Техол. Не го заслужаваш, знаеш ли.

— Уверявам те, незаслужаваемостта ни е взаимна.

— Това пък какво означава?

— Знаеш ли, по миризмата си мисля, че не бих могъл да извадя силен аргумент, че кокошият чай е нещо по-различно от водниста пилешка супа или поне бульон.

— Семантиката винаги ти е убягвала, Техол Бедикт.

— И други неща ми убягваха, доколкото си спомням. Все пак ще защитя своето прилежание, простодушната си страст към съблазнителната ученост, чистотата на истинската академична… методика — мога да продължа още и още…

— Вечният ти недостатък, Техол.

— … но няма, при такава невъзприемчива публика. Е, кажи ми, Бъг, защо Ублала толкова държеше да говори с този чистокръвен тартенал?

— Иска да открие дали е бог, предполагам.

— Какво?

— Нов бог имам предвид. Или асцендент, по-точно. Съмнявам се да са замесени и поклонници. Засега.

— Е, тартеналите почитат само онова, което ги плаши, нали? Това е просто някакъв воин, обречен да умре от императорския меч. Едва ли е субект, който да вдъхнови горкия ни Ублала.

Бъг само сви рамене.

Техол изтри потта от челото си.

— Няма ли да ми налееш малко кокоши чай?

— Със или без?

— Със или без какво?

— Пера.

— Зависи. Чисти ли са перата?

— Вече да — отвърна Бъг.

— Е, след като не мога да измисля нещо по-нелепо — със.

Бъг взе една глинена чаша.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, господарю.

Събуди я метално дрънчене в коридора.

Сеймар Дев подскочи и се взря в тъмното.

Стори й се, че чува нечий дъх, точно зад вратата, а след това, съвсем отчетливо, приглушен стон.

Стана, уви се в одеялото и пристъпи на пръсти до вратата. Дръпна резето и я открехна.

— Карса?

Грамадната фигура бързо се обърна към нея.

— О, не си Карса. Кой си?

— Къде е той?

— Кой?

— Онзи като мене. В коя стая?

Сеймар Дев излезе от стаята си и видя неподвижните тела на двамата стражи, които обикновено стояха в коридора. Главите им бяха долепени една до друга, шлемовете им бяха смачкани като с чук.

— Убил си ги?

Гигантът изсумтя:

— А, не. С гръб бяха.

— Искаш да кажеш, че не са те видели.

— Може би само ръцете ми.

Безсмисленият, но странно изчерпателен диалог мина шепнешком. Сеймар Дев махна с ръка и поведе гиганта по коридора към стаята на Карса Орлонг.

— Вътре е.

— Почукай — заповяда гигантът. — После влизаш пред мен.

— Иначе?

— Иначе ще ти тресна главата… една в друга.

Сеймар Дев въздъхна и потропа с юмрук по вратата.

Тя се открехна и в гърлото й изведнъж се опря връх на каменен меч.

— Кой е зад тебе, вещице?

— Гостенин — отвърна тя. — От… отвън.

Карса Орлонг, гол до кръста, с татуировките на избягал роб, спускащи се като безумна паяжина до раменете и гърдите му, прибра меча и отстъпи.

Непознатият избута настрани Сеймар Дев и нахлу в малката стая.

Смъкна се на колене и сведе глава.

— Чист — промълви той. Като молитва.

Сеймар Дев пристъпи вътре, а Карса Орлонг хвърли меча си на нара, пресегна се с една ръка… и стовари юмрука си в слепоочието на госта си.

Непознатият рухна на пода. Кръв бликна от ноздрите му и той примига глупаво към Карса.

— Кръв на тоблакай има в теб. Тоблакай не коленичат пред никого!

Сеймар Дев скръсти ръце и се облегна на вратата.

— Първи урок, когато си имаш работа с Карса Орлонг. Очаквай неочакваното.

Гигантът се надигна и избърса кръвта от лицето си. Не беше широк в раменете колкото Карса, но почти като него.

— Аз съм Ублала Пунг. От тартенал…

— Тартенал?

— Смесена кръв, от някакво местно население на тоблакай — каза Сеймар Дев. — Имало е повече от тях в града. Но са били буквално премахнати, като повечето останали покорени от ледериите племена.

Ублала й изръмжа:

— Не премахнати. Победени. Сега тези, които са останали, живеят на острови в Драконово море.

Сеймар Дев видя как се намръщи Карса на думата „победени“.

Ублала отново се обърна към тоблакая и някак странно неловко промълви:

— Води ни, Бойни главатарю.

Очите на Карса изведнъж грейнаха и той погледна Сеймар Дев.

— Казах ти, вещице. Един ден ще поведа армия от моята раса. Започна се.

— Те не са тоблакаи…

— Само капка тоблакайска кръв да пари в жилите им, вещице, значи са тоблакаи.

— Унищожени от ледерийската магия…

— Ледерийска магия? — изръмжа той. — Все ми е тая.

Но Ублала Пунг клатеше глава.

— Дори с нашите шамани, о, Чисти, не можахме да ги победим. Че то самият Арбанат…

Този път го прекъсна Сеймар Дев:

— Ублала. Виждала съм Карса Орлонг да гази през тази магия.

Полукръвният я зяпна.

— Да гази?!

Едва промълвено, шепнешком.

Тя кимна.

— Ще ми се да можех да ти кажа друго, жалък кучи сине. Ще ми се да можех да ти кажа да бягаш и да се скриеш със събратята си на онези острови, защото този тук дава празни обещания. Уви, не мога. Той не дава празни обещания. Не и досега поне. Разбира се — добави тя и сви рамене, — този едурски император ще го убие.

При тези думи Ублала Пунг поклати глава.

Отрицание? Отчаяние?

Карса Орлонг се обърна към Ублала.

— Трябва да тръгнеш, като свърши това, воине. Трябва да отидеш на островите ви, да събереш народа ни и да го доведеш тук. Сега вие сте моята армия. Аз съм Карса Орлонг, тоблакаи и теблор. Аз съм бойният ви главатар.

— Белезите по лицето ти… — прошепна Ублала.

Карса се намръщи.

— Какво им е на белезите ми?

— Натрошени като Тартенал. Като Тоблакай — прекършени, разкъсани. Тъй казват най-старите легенди — разпръснати, от лед и от измяна…

Леден дъх сякаш обля Сеймар Дев, като студена вълна, поглъщаща скала, и тя потръпна. „О, колко мразя това. Прилича на истина. Твърде ясно.“

— Но виж лицето ми зад тях — каза Карса. — Две истини. Каквото е било и каквото ще бъде. Отричаш ли това, Ублала от Тартенал?

Мълчаливо поклащане на глава. После воинът погледна притеснено Сеймар Дев и каза:

— Бойни главатарю… имам думи за теб. За… Рулад Сенгар, императора едур. Думи… за неговата тайна.

— Излез, вещице — каза Карса.

Тя се сепна.

— Какво? А, не!

— Излез или ще заповядам на моя воин да ти тресне главата една в друга.

— О, сега пък идиотщината ли те вдъхновява?

— Сеймар Дев. Този воин надви всички прегради около този двор. Не ме интересуват думите му. Не чу ли тревогата? Той се бие като тоблакай.

— Те и в Удавянето ме пробваха веднъж — каза Ублала.

— С него до теб е трудно да останеш сериозен, камо ли важен — изсумтя Сеймар Дев. — Лек за помпозността, Карса Орлонг — гледай да си го държиш винаги край теб.

— Изчезни.

Тя махна презрително.

— О, добре, оставям ви. По-късно обаче, Карса, ще ти напомня едно нещо.

— Какво?

Тя отвори вратата.

— Този тъпак не можа дори да намери стаята ти.

Излезе в коридора и чу как един от стражите се размърда, простена и каза съвсем ясно:

— Какви са всичките тези светлини?

12.

Миризмата на горяща тор я удари в ноздрите още преди да зърне оулската армия. Атри-Преда, Брол Хандар и отрядът съгледвачи продължиха до подножието на възвишението. Там слязоха, оставиха един войник да пази конете и се заизкачваха по склона.

Билото беше почти голо, дори трева нямаше, само изронени от неспирните ветрове камънаци. Неколцина ледерии плюс Брол Хандар се запромъкваха между тях.

Отпред, на една третина левга, горяха лагерните огньове на враговете. Море от нападали тлеещи звезди, изпълнило цялата долина и плъзнало нагоре по отсрещния склон.

— Колко са според вас? — попита тихо Брол Хандар.

Биват въздъхна.

— Бойци ли? Може би десет, единадесет хиляди. Тези войски са повече като преселение, Надзорник. Всички се движат с тях.

— Тогава къде са стадата?

— Сигурно отвъд другия склон.

— Значи утре влизаме в бой.

— Да. И ще кажа отново. Съветвам ви да останете с охраната си при обоза…

— Няма да е нужно — прекъсна я Брол Хандар и повтори онова, което бе казвал десетина пъти през последните три дни и нощи. — С вас има и воини едур и те ще се използват, нали?

— Ако се наложи, Надзорник. Но битката, която ни предстои, изглежда, няма да е по-различна от всички други, които сме водили с този народ от равнините. Изглежда, Червената маска не е успял да склони старейшините към нови схеми. Значи старите тактики — онези, които винаги са се проваляли. — Замълча за миг и добави: — Долината зад нас се нарича Баст Фулмар. Има някакво тайнствено значение за оулите. Там ще се срещнем.

Той се извърна и я изгледа в тъмното.

— Готова сте да позволите те да изберат бойното поле?

Тя изсумтя.

— Надзорник, ако тези земи бяха пълни с дефилета, клисури и непребродими реки — или гори, — тогава наистина щях да си помисля добре дали срещна противника там, където иска той. Но не и тук. Видимостта не е проблем — с нашите магове оулите бездруго не могат да се прикрият. Няма никакви тайни пътища за оттегляне, никакви задънени пътеки. Битката утре ще е брутална в своята простота. Свирепостта на оулите срещу ледерийската дисциплина.

— Е, след като ги води Червената маска, наистина ще са свирепи.

— Да. Но краят ще е провал.

— Уверена сте, Атри-Преда.

Тя се усмихна.

— Облекчена съм, Надзорник. Тази нощ виждам само онова, което вече съм виждала десетина пъти. Не си мислете обаче, че подценявам врага. Ще се лее много кръв. — Даде знак и групата започна да се оттегля от рида.

Докато слизаха надолу, Брол Хандар рече:

— Не видях никакви постове, Атри-Преда. Нито конни съгледвачи. Това не ви ли се струва странно?

— Не. Те знаят, че сме близо. Искат да видим лагера им.

— С каква цел? Някакъв безсмислен опит да ни сплашат?

— Нещо такова, да.

„Подканяш ме да изпитвам презрение към тези оули. Защо? За да можеш да оправдаеш невлизането на Тайст Едур в бой? На К’риснан? Искаш утрешната победа да е ледерийска. Не искаш да се окажеш задължена пред едурите — не и за тази гигантска кражба на земя, за тази жътва на роби.“

„Така те е посъветвал Факторът, подозирам. Летур Аникт няма да е единственият, който ще сподели плячката.“

„Аз, Атри-Преда, не съм облекчен.“

— Стрели с кремъчен връх? Ти наистина си глупак. Ще се чупят в ледерийската броня. Нищо не мога да очаквам от теб. Добре поне, че го разбирам сега, а не насред боя.

Седнал край огъня, Ток Анастер зяпна след тръгналия нанякъде из тъмното Торент. „Бърза. За нещо важно. За нужника, да речем.“ Отново заоглежда перата на имасските стрели. „Дар от стар приятел. Онази подрънкваща и поскърцваща торба кокали.“ Почти не помнеше последния път, когато е бил с приятели. Грънтъл може би. Друг континент. Пиянска вечер… салтоанско вино ли беше? Гредфалански ейл? Не помнеше.

Наоколо се носеше многохилядно бръмчене — от движението из лагера, от тихите разговори край огньовете. Старци и старици, сакатите, децата. Огън, пращящ за всеки оул.

„И там някъде, в равнината — Червената маска и неговите воини. Нощ без огньове, без разговори. Нищо освен тихото точене на желязо. Шепотът на желязо и камък в нощта.“

Простичка хитрина. Успехът й зависеше от очакванията на ледериите. Вражески съгледвачи бяха зърнали този лагер в края на краищата. Както беше предвидено. Безброй огньове в тъмното, подходящо близо Баст Фулмар, полето на предстоящата битка. Точно така, както уж трябваше да е.

Но Червената маска имаше други планове. И в помощ на заблудата, подозираше Ток, някоя тайнствена магия от К’Чаин Че’Малле.

Появи се старец, изникна в светлината на огъня с кривите си крака. Ток го беше виждал да говори с Червената маска, често дори яздеше до бойния главатар. Седна срещу Ток, погледна го, после се изплю в пламъците, кимна на цвърченето и рече:

— Не ти вярвам.

— Съкрушен съм.

— Тия стрели… обвързани са с ритуална магия. Но дух не ги е благословил. Що за чародейство е това? Ледерийско? Да не си същество на Плочите и Крепостите? Предател в редиците ни. Измяна кроиш, мъст, че ви изоставихме.

— Да ме разпалиш ли се опитваш, старей? Съжалявам, че ще те разочаровам, но няма жарава в пепелта, нищо, което да се разпали.

— Млад си.

— Не толкова, колкото си мислиш. А и какво общо има това с всичко останало?

— Червената маска те харесва.

Ток се почеса по изваденото око.

— Да не ти се е размътил умът от възрастта?

— Знам тайни.

— И аз.

— С моите не могат да се сравнят. Там бях, когато сестрата на Червената маска се самоуби.

— А аз суках мляко от цицата на Матрона на К’Чаин Че’Малле. Стига „цица“ да е подходящата дума.

Старецът като че ли дори се подсмихна.

— Хм, добра лъжа. Но не е играта, която играя аз. Видях с ей тия очи големите морски канута. На северния бряг. Хиляди и хиляди.

Ток почна да прибира стрелите в кожения колчан.

— Тези стрели ги направи мъртвец. Мъртъв от стотици хиляди години, дори повече.

Сбръчканото лице срещу него се сбръчка още повече.

— Виждал съм скелети да тичат нощем — ей в тая долина.

— Това тяло, което виждаш, не е моето. Откраднах го.

— Само аз знам истината за Баст Фулмар.

— Бащата на това тяло беше мъртвец — издиша последния си дъх, докато взимаха семето му на бойното поле.

— Онази победа всъщност беше поражение.

— Това тяло крепнеше от човешко месо.

— Червената маска ще ни предаде.

— Тази уста се пълни със слюнка, като те гледам.

Старецът се надигна.

— Злото говори с лъжи.

— А доброто знае само една истина. Но тя е лъжа, защото винаги има повече от една истина.

Нова тлъста храчка в пламъците, последвана от сложна поредица жестове във въздуха над тях, плетеница от магически прегради, която за миг сякаш се завихри над тънкия дим.

— Ти си пропъден — заяви стареят.

— Представа си нямаш, старче.

— Мисля, че отдавна трябва да си умрял.

— Толкова пъти, че не мога да ги преброя. Почна се с един къс луна. След това една кукла, после… о, не е важно.

— Торент казва, че ще побегнеш. Накрая. Казва, че куражът ти е свършил.

Ток сведе поглед към пламъците.

— Отдавна.

— И тогава той ще те убие.

— Стига да може да ме хване. Ако има нещо, което знам как се прави, то е язденето.

Стареят изръмжа и си тръгна, побеснял.

— Куражът — промърмори на себе си Ток. — Да, това е. И може би страхът наистина е насаден в костите.

„Защото нека да си го признаем, Анастер изобщо не беше хладно желязо. Нито горещо, впрочем.“

Някъде в нощта отекна пронизителен вълчи вой.

Ток изсумтя.

— Е, добре. Не че съм имал привилегията на избора, нали? Чудно дали някой от нас я има. Изобщо. — Леко повиши глас. — Знаеш ли, Торент — да, виждам те как се спотайваш ей там — струва ми се, че тъкмо въпросът със страха е този, пред който трябва да се изправят вашите оули утре. Не се съмнявам, че Червената маска — ако се тревожи за нещо — точно сега мисли за същото. Чуди се. Може ли да ви тласне всички към доблестта?

Смътната сянка на Торент се отдалечи.

Ток се смълча. Хвърли още буца суха тор от родара в огъня и се замисли за отдавнашни приятели.

Дирите свършваха при фигура, тътреща се нагоре по глинестия склон. Това му беше особеното в следенето на дири, напомни си Хедж. Лесно забравяш, че проклетите стъпки са на нещо реално, особено след като си следил кучия син едва ли не седмици.

Т’лан Имасс, както беше подозирал. Кривите кокалести стъпала се влачеха, но пък поради високия свод оставяха странни отпечатъци. Вярно, някои кривокраки уикци можеха да оставят нещо подобно, но не и да вървят с такава крачка, че да останат пред Хедж толкова задълго. Нямаше начин. Все пак беше странно, че древният немрящ изобщо вървеше.

По-лесно беше да кръстосва пустошта като прах.

„Може би е твърде влажно. Може би не е забавно да си кал. Ще трябва да го попитам.“

„Стига да не ме убие веднага. Или да се опита тоест. Все забравям, че вече съм мъртъв. Ако има нещо, което мъртвите трябва да помнят, то е тази съдбовна подробност, не мислиш ли, Фид? Ба, какво ли пък ще знаеш ти? Ти все още си жив. А и не си тука.“

„Гуглата да ме вземе, как ми е нужна компания.“

Не и този проклет шепнещ вятър обаче. Добре, че беше стихнал, преди да успее да догони този… да, еднорък Т’лан Имасс. „Осакатен е, да, и то зле.“

Сигурен беше, че преследваният знае, че е тук, на хиляда крачки зад него. „Вероятно знае и че съм призрак. Затова не си прави труда да ме нападне.“

„Май започвам да свиквам с това.“

Още една третина левга мина, преди да успее да се доближи достатъчно, за да може да привлече погледа на немрящия воин. Съществото се спря, извърна се бавно. Кремъчното оръжие в единствената му ръка приличаше по-скоро на къса сабя, отколкото на меч, със странно извит връх. Дръжката бе направена от плоската част на еленов рог, с плитък, назъбен по ръба камбановиден предпазител, с кафеникава патина от старостта. Част от лицето на воина беше жестоко премазано, но едната страна на масивната челюст бе останала незасегната и това придаваше на ужасното му лице странна несиметричност.

— Махни се, призрако — хрипливо изръмжа Т’лан Имасс.

— Щях, само че май вървим в една и съща посока — отвърна Хедж.

— Не може да бъде.

— Защо?

— Защото не знаеш къде отивам.

— О, съвършена имасска логика. С други думи — нелепа идиотщина. Да, не знам точно къде отиваш, но не може да се отрече, че е в същата посока, в която съм се запътил и аз. Твърде проницателно ли е това наблюдение за теб?

— Защо държиш на плътта си?

— По същата причина, по която ти държиш на това, което е останало от твоята, предполагам. Слушай, аз съм Хедж. Някога бях войник, Подпалвач на мостове. От Малазанска морска пехота. Ти да не си някой изгнаник Логрос Т’лан Имасс?

Воинът помълча за миг, после отвърна:

— Бях някога от Крон Т’лан Имасс. Родена в Сезона на планинската кръв в клана на Ептр Финана. Кръвта ми дойде на бреговете на Джагра Тил. Аз съм Имрот.

— Жена?

Отвърна му свиване на рамене — и потракване на кости.

— Е, Имрот, та защо си тръгнала така из този забравен зимник на Гуглата?

— Няма зимник тук.

— Както кажеш. — Хедж се огледа. — И какво, тук ли идват изгубилите надежда Т’лан Имасс?

— Не тук — отвърна Имрот. Кривата сабя бавно се вдигна и посочи.

Напред. Посоката, която Хедж бе решил да нарича север.

— Да не би да сме се запътили към някоя огромна купчина замръзнали кости?

Имрот се обърна и закрачи отново.

Хедж тръгна до немрящото същество.

— Красива ли беше някога, Имрот?

— Не помня.

— Аз бях безнадежден с жените — рече Хедж. — Ушите ми са много големи — да, точно затова нося тази кожена шапка. И коленете ми са като буци. Затова и станах войник, да ти кажа. Да срещам жени. И открих, че жените войници са ужасни. В смисъл, много по-ужасни от нормалните жени, което говори нещо. Предполагам, че при вас, имассите, хм, всички сте воини, нали?

— Разбирам — каза Имрот.

— Тъй ли? Какво разбираш?

— Защо си нямаш спътници, Хедж от Подпалвачите на мостове.

— Няма сега да ми се превърнеш в облак прах, нали?

— В това място не мога. Уви.

Ухилен, Хедж продължи:

— Не че умрях девствен или нещо такова, разбира се. Дори грозни копелета като мен… е, стига да имаш достатъчно петаци в шепата. Но ще ти кажа нещо, Имрот, това човек не го нарича любов, нали? Тъй че все едно, истината си е, че това не съм го споделял с никого. Любов. В смисъл, откакто престанах да съм дете, та чак докато умрях. Виж, имаше един войник. Жена. Грамадна и зла. Казваше се Деторан. Реши, че ме обича, и го показваше, като ме спукваше от бой. Е, свикнах. Виждаш ли, беше още по-малко обичлива и от мен. Горката дърта крава. Жалко, че не го разбрах навреме. Но много бях зает да бягам от нея. Смешно, нали?

— Тя също умря. Тъй че имах възможност да поговоря с нея, знаеш ли. След като се озовахме на едно и също място. Проблемът й е, че не може да събере достатъчно думи, за да направи истинско изречение. Не че е тъпа. Просто не може. С такива хора как да предположиш какво им е на ума? Не могат да ти кажат, тъй че предположението си е предположение и повечето пъти толкова грешиш, че е направо жалко. Все едно, оправихме се общо взето, мисля. Като призрак говори още по-малко, да ти кажа. — Хедж въздъхна. — Но точно там е цялата работа, Имрот. Големият взрив, бялото, после черното, после се размърдаш и се събудиш, отново и отново. Един проклет призрак, който няма къде да иде… и всичко, което ти е останало, са осъзнавания и съжаления. И списък с несбъднати желания, по-дълъг от на Гуглата оная работа…

— Стига, Хедж от Подпалвачите на мостове — прекъсна го Имрот. — Не съм глупава. Разбирам играта ти. Но моите спомени не са за теб.

Хедж сви рамене.

— Нито за теб, предполагам. Изоставила си ги всички, за да водиш война с джагътите. Били са толкова зли, толкова опасни, че вие сте превърнали самите себе си в първите си жертви. Нещо като връщане назад, вид мъст някаква, нали? Един вид, свършили сте тяхната работа. А най-големият майтап е, че те изобщо не са били особено зли или опасни. О, може би шепа от тях, но тази шепа е познала много бързо яростта на своята раса — често преди армиите ви изобщо да се появят. Могли са да се владеят чудесно. Хвърляли са ледници срещу вас, тъй че какво сте направили, за да ги надвиете? Ами, направили сте сърцата си още по-студени, още по-безжизнени и от ледник. Гуглата знае, ето в това е иронията с вас.

— Аз съм необвързана — изхриптя Имрот. — Моите спомени си остават с мен. Точно тези спомени ме прекършиха.

— Прекършиха?

Ново свиване на рамене.

— Хедж от Подпалвачите на мостове, за разлика от теб, аз помня любовта.

Дълго никой от двамата не проговори. Вятърът плющеше, хаплив и сух. Скованите в ледена кора останки сняг хрущяха под стъпките им в падините с мъх и лишей. Отпред на хоризонта се виждаше някакъв тъмносив хребет, ъглест и ръбат като грамада от срутени здания. Небето над него бе млечнобяло. Хедж посочи на север.

— Е, Имрот, това ли е то?

Разкривената глава се вдигна.

— Омтоуз Феллак.

— Нима? Но…

— Трябва да го прекосим.

— О? И какво има отвъд?

Т’лан Имасс спря и се вгледа в Хедж с присвитите си, скрити в гънките сянка очи.

— Не съм сигурна. Но вече вярвам, че може да е… домът.

„Проклета да си, Имрот. Току-що направи нещата много по-трудни.“

Храмът се издигаше на нисък хълм сред гола и пуста земя. Огромните му циклопски стени изглеждаха разнебитени, блъскани сякаш от десет хиляди каменни юмрука. Цепнатини нашарваха тъмносивия гранит от основата до масивния каменен трегер, килнат над някогашния величествен вход. Останки от статуи стърчаха по пиедестали, наредени от двете страни на широките, вече хлътнали стъпала.

Удинаас не знаеше къде е. Беше просто поредният сън или нещо, започнало като сън. Обречен, като всички други, да се хлъзне надолу към нещо още по-лошо.

И тъй, той чакаше и трепереше върху сакатите си безжизнени крака — нов вариант на темата негодност. Жесток символ на многото му недъзи. Последния път, спомняше си, лазеше по земята, безкрак и безног, змия със счупен гръбнак. Подсъзнанието му сякаш не притежаваше и капка деликатност. Горчиво признание.

Освен, разбира се, ако някой или нещо друго не изпращаше тези видения.

По склоновете под храма се появиха трупове. Десетки, а после — стотици.

Високи, бледокожи като ципата на костенурче яйце, очите им — в червени кръгове — хлътнали дълбоко и дръпнати; изсечени лица; и твърде много стави по дългите им крайници. В скованите им изражения имаше нещо свръхреално — но тази последна подробност не бе изненадваща.

А после в мрака под каменния трегер се появи смътно движение. Очерта се залитаща фигура. Не като мъртвите. Не, този приличаше на… човек.

Зацапан с кръв от глава до пети, мъжът залитна напред, спря се на горната площадка на стълбището и се огледа с диви, гневни очи. После отметна глава и изкрещя към безцветното небе.

Без думи. Само ярост.

Удинаас се присви, понечи да се отдръпне.

И мъжът го видя. Вдигна алена капеща длан към него. Приканващо.

Стиснат сякаш за гърлото, Удинаас залитна към мъжа, към храма, към студения сипей от трупове.

— Не — промълви. — Не мен. Избери някой друг. Не мен.

— Можеш ли да изпиташ тази скръб, смъртни?

— Не е за мен!

— Е. Ти си единственият останал. Трябва ли тяхната смърт да бъде празна, забравена, без смисъл?

Удинаас се помъчи да се задържи на земята, но камъните се изтръгваха от ръцете му, песъчливата пръст се сипеше, ноктите му дълбаеха бразди.

— Намери някой друг!

Писъкът му отекна, запокитен сякаш право към храма, през зейналия вход, и закънтя вътре — пленен, ограбен, кънтеше и екнеше, все едно вече не беше собственият му глас, а на самия храм — скръбен вик на умиране, на отчаяна борба. Храмът, дал глас на жаждата си.

И нещо разтърси небесата. Мълния без блясък, гръм без звук — поява, разтърсила света до основи.

Целият храм се наклони на една страна, облаци прах блъвнаха между зиданите без хоросан камъни. Само мигове преди да рухне…

— Не! — изрева мъжът на стълбището. — Този е мой! Моят Т’орруд Сегюл! Виж тези мъртъвци — те трябва да бъдат спасени, изкупени, трябва да бъдат…

И отекна друг глас, зад Удинаас, висок, далечен, гласът на самото небе:

— Не, Блудни. Тези мъртъвци са Форкрул Ассаил. Мъртви от собствената ти ръка. Не може да ги убиеш, за да ги спасиш…

— Зла вещице, ти нищо не знаеш! Те са единствените, които мога да спася!

— Проклятието на Древните богове — виж кръвта по дланите си. Всичко това е твое деяние. Всичко.

И над Удинаас закръжи огромна сянка. Завъртя се в кръг.

Задуха вятър, задърпа нагоре черните коси на мъртъвците, заплющя в разкъсаните дрипи. Последва внезапен натиск, като от огромна, спускаща се от небесата тежест и драконът се появи — между Удинаас и Блудния; дългите задни крайници се изпънаха, ноктите се впиха в студените тела, премазаха ги с хрущенето на кости, докато гигантското същество кацаше на склона. Гъвкавият врат се изви, огромната глава се доближи до Удинаас. Очите бяха бял пламък.

Гласът на дракона прокънтя в черепа му:

— Познаваш ли ме?

Сребристи пламъци пробягаха по златните люспи, присъствие, излъчващо нажежен зной — телата на Форкрул Ассаил почерняха, запращя опърлена кожа, започна да се лющи. Мазнини се топяха, изригваха от издути мехури, закапаха от стави.

Удинаас кимна.

— Менандори. Сестрата Зора. Насилницата.

Отвърна му гъгнив смях. Главата се извърна, кривна се нагоре към Блудния.

— Този е мой. Заявила съм го отдавна.

— Заявявай каквото си искаш, Менандори. Преди да свършим тук, ще ми го дадеш. Драговолно.

— Нима?

— Като… отплата.

— За какво?

— За вест за сестрите ти.

Тя се изсмя отново.

— Нима допускаш, че не знам?

— Но аз предлагам повече. — Богът вдигна червените си ръце. — Мога да се погрижа да се отстранят от пътя ти, Менандори. Просто… подбутване.

Драконът завъртя глава, изгледа отново Удинаас.

— Заради този?

— Да.

— Е, добре. Можеш да го имаш. Но не и детето ни.

Този път се изсмя Блудния.

— Кога за последен път навести онова… дете, Менандори?

— Какво искаш да кажеш?

— Само, че вече е пораснал. Умът му си е негов. Не твой, Менандори. Предупредена си и този път не искам нищо в замяна. Древните богове, мила, могат понякога да са милостиви.

Тя изсумтя — лъх от груба сила.

— Чух за това. Чудесна пропаганда, залъка, който подхвърляш на своите прегладнели жалки поклонници. Този мъж, този баща на моето дете, той ще те провали. Т’орруд Сегюл. Той няма вяра. Състраданието у него е като мийр-рат в яма с лъвове — танцува по-бързо, отколкото можеш да видиш, но е на няколко мига от унищожението. Дълго си е играл с него, Блудни. Няма да го уловиш, не можеш да го поискаш, не можеш да го обвържеш за своята кауза. — Отново се разнесе жестокият й смях. — Той взе от мен повече, отколкото съзнаваш.

„Включително страха ми от теб, кучко.“

— Мислиш си, че можеш да ме дадеш ли, Менандори?

Очите лумнаха в насмешка или презрение, или и двете.

— Говори тогава, Удинаас. Да чуем дръзките ти претенции.

— Двамата си мислите, че вие сте ме призовали тук, нали? За своята глупава война. Но истината е, че аз ви призовах.

— Ти си луд…

— Може би, Менандори. Но това е мой сън. Не твой. Не негов. Мой.

— Глупак — сопна се тя. — Само се опитай да ни прогониш…

Удинаас отвори очи, зяпна студеното ясно нощно небе и си позволи да се усмихне. „Мой сън, мой кошмар.“ Придърпа кожите около себе си, сви крака — да се увери, че не са счупени. Скованост в коленете — нормално след толкова пълзене през скали и лед, — но топли от живот.

— Всичко е наред — въздъхна той.

— Добре — каза Кетъл.

Удинаас се обърна. Тя беше приклекнала до него.

— Защо си будна? — попита учудено.

— Не съм. И ти не си. Онзи храм… рухна. След като ти напусна.

— Дано да е размазал Блудния. Нея също.

— Не. Ти вече го отпрати. И нея.

— Но не и теб.

— Да. Ти не знаеше, че съм там.

— Добре, значи все още сънувам. Какво искаш?

— Онзи храм. Не можеше да побере всички онези души. Цялата онази скръб. Беше счупен и затова падна. Това трябваше да видиш. За да разбереш, когато всичко се случи. И да не бъдеш тъжен. И да можеш да правиш това, което той иска от теб да правиш, само че не по начина, по който той си е мислил, че ще бъде. Това е всичко.

— Хубаво. Сега изпълзи обратно в твоите си сънища, Кетъл.

— Добре. Само запомни: не бързай да плачеш. Трябва да изчакаш.

— Тъй ли? Колко да чакам преди този плач?

Но тя си беше отишла.

Хванал беше някаква проклета треска от гниещия лед. Трепереше и халюцинираше вече от три-четири нощи. Шантави сънища в други сънища, и още и още. Халюцинации за топлина, за удобни, а не подгизнали от пот кожи, за загадъчни приятни разговори, в които смисълът не беше важен. „Обичам този живот. Предсказуем е. Общо взето. А когато не е, не е по-различно. Приемам каквото и да ме споходи. Сякаш всяка нощ получавам уроци по… контрол.“

Сега бе времето за огромната маса, отрупана с любимите му ястия.

Казваха, че бил измършавял като призрак.

Но всяка нощ ядеше до насита.

Утринните лъчи бяха избутали сенките в клисурите и долините и бяха превърнали увенчаните със сняг върхове в топено злато. Серен Педак се надигна от кожите и стана, мръсна и чорлава. Гърлото я дращеше, очите й сълзяха — алергиите й само влошаваха положението. Разтреперана в режещия вятър, тя загледа как Феар Сенгар се мъчи да разпали огъня. Замръзналото от векове дърво гореше трудно. Кетъл беше събрала трева и сега коленичи с нея до Тайст Едур.

От мястото, където Удинаас още лежеше под тежките кожи, се чу накъсана кашлица. След миг той бавно се надигна и седна. Лицето му се бе зачервило от треската, пот бе избила на челото му, очите му бяха помръкнали. Издаде някакъв хриплив звук и Серен чак след миг разбра, че е смях.

Феар завъртя рязко глава, като ужилен.

— Разсмива ли те това? Или предпочиташ да започнеш деня със студено ядене?

Удинаас примига към едура, после сви рамене и извърна поглед.

Серен се покашля.

— Каквото и да го е разсмяло, Феар, нямаше нищо общо с теб.

— Сега пък от мое име ли ще говориш? — попита Удинаас. Изправи се немощно на крака, още загърнат в кожите. — Това би могло да е поредният сън. Всеки момент онзи белокож воин, кацнал ей там, може да се превърне в дракон. А детето Кетъл ще си отвори устата като порта, в която Феар Сенгар ще потъне погълнат от собствения си глад за измяна. — Вялите му помръкнали очи се спряха на Серен Педак. — А ти ще сътвориш изгубени векове, Аквитор, сякаш в безумията на историята изобщо има какъвто и да било смисъл.

Тракване на завъртяна около пръст верижка придружи странните му фрази.

Удинаас се обърна към Клип и се усмихна.

— А ти бленуваш да топнеш ръце в езеро от кръв, но не някоя стара кръв. Въпросът е, можеш ли да манипулираш събития, за да постигнеш този червен потоп?

— Треската ти е сварила ума — каза с ответна усмивка воинът Тайст Андий. И се обърна към Силхас Руин. — Убий го или го остави тук.

Серен Педак въздъхна.

— Клип, кога ще започнем спускането? Долу ще се намерят билки, които да надвият треската му.

— Чак след дни — отвърна той, без да спира да върти верижката в дясната си ръка. — А и тогава… съмнявам се, че ще намериш каквото търсиш. Освен това болестта му не е съвсем естествена.

Силхас Руин рече, загледан нагоре по пътеката, която щяха да изкачват този ден.

— Истината казва. Стара магия изпълва този зловонен въздух.

— От кой вид? — попита Серен.

— Смесена е. Може би… К’Чаин Че’Малле — те рядко прилагаха магията си по лесноразбираем начин. Никога в битка. Спомням си нещо… некромантско.

— Това същото ли е?

— Не мога да кажа, Аквитор.

— Тогава защо само Удинаас е заразен? А ние не?

Никой не отвърна, чу се само поредният хриплив смях на Удинаас.

Изтракаха пръстени.

— Имам си предположения — подхвърли Клип.

Разговорът отново замря. Кетъл отиде и застана до Удинаас, сякаш за да му предложи закрилата си.

Огънят най-сетне се разгоря. Серен взе котлето и тръгна за чист сняг, което уж трябваше да е съвсем лесна задача. Но полуразтопените преспи бяха замърсени с останки. Петна гнила растителност, пластове въглен и прах, трупчетата на някакви обитаващи леда червеи или буболечки, съчки и клони и късове от безброй животни. Едва ли щеше да е вкусно. Чудеше се защо всички не са се поболели.

Спря пред дълга тясна ивица покрит с кора сняг, запълнил пукнатина или гънка в скалата. Извади ножа си, коленичи и започна да рови в нея. Закъртиха се ледени парчета. Тя ги оглеждаше едно по едно, хвърляше настрана най-посивелите от мръсотия, а другите слагаше в котлето. Не беше съвсем като обикновените ледници — малкото, които бе виждала отблизо. В края на краищата те бяха съставени колкото от пълзящ лед, толкова и от многобройните снеговалежи. Снеговете обикновено образуваха сравнително девствени пластове. Но тук беше все едно въздухът, през който е падал снегът, е бил наситен с мръсно и е зацапвал всяка падаща снежинка. „Въздух, пълен с пушеци, пепел, късове от живели някога твари. Какво ли е могло да причини това?“ Да беше само пепел, щеше да си го обясни като последица от вулканично изригване. „Но не и проклетите парчета кожа и месо. Що за тайни крият тези планини?“

Заби върха на ножа в леда и натисна силно. Цялата останала ивица лед изведнъж се повдигна и се откърти от цепнатината. А там, под леда, лежеше копие.

Прътът, дълъг колкото ръста й, не беше дърво. Лъскаво, пъстро кехлибарено и кафяво, изглеждаше почти… люспесто. Широкият връх беше от един къс, острие и ствол, нефрит, млечно гладък и листовиден. Не се виждаше лепило или каишка за стягане към жлеба в пръта.

Тя издърпа оръжието. Видя, че повърхността е получена от последователно и сложно рогово напластяване, което обясняваше пъстротата. Не успя да открие обаче как са положени пластовете. Копието беше изненадващо тежко, сякаш прътът се беше минерализирал.

— Виж, това е интересно — проговори глас зад нея.

Тя се обърна и изгледа Клип с насмешка, макар за миг да изпита раздразнение.

— Навик да следиш хората ли имаш, Клип?

— Не, предимно ги водя. Знам, тази задача служи да те избута настрани. Кара те да се чувстваш безполезен.

— Други гениални наблюдения, които да споделиш?

Той сви рамене и отново завъртя проклетата верижка.

— Това копие, дето го намери. То е на Т’лан Имасс.

— Това нещо важно ли трябва да ми говори?

— Ще.

— Не е оръжие, с което ти се биеш, нали?

— Не. И не се крия зад дърветата да повръщам.

Тя се намръщи.

Той се засмя и се обърна.

— Роден бях в Тъмата, Аквитор.

— И?

Той я погледна през рамо.

— Защо според тебе съм Смъртният меч на Чернокрилия господар? Заради хубавата ми външност? Чаровния ми нрав? Уменията ми с ножовете?

— Е, ти изчерпа целия ми списък от причини.

— Ха-ха. Чуй ме. Роден в Тъмата. Благословен от нашата Майка. Първият от хиляди години — тя се отвърна, знаеш. Отвърна се от избраните си синове. Хиляди години ли? По-скоро десетки хиляди. Но не и от мен. Аз мога да вървя в Мрака, Аквитор. — Махна с верижката към другите. — Дори и Силхас Руин не може да заяви това.

— Той знае ли?

— Не. Това ще е нашата тайна толкова задълго, колкото ти решиш.

— И защо да не му кажа, Клип?

— Защото аз съм единственият, който може да го спре да не ви убие. Теб и Удинаас — двамата, които смята за най-безполезни. Всъщност — потенциални врагове.

— Врагове? Защо трябва да мисли така? — Поклати глава невярващо. — Ние сме само буболечки, които може да стъпче, когато му хареса. Враг е този, който представлява заплаха. Ние — не.

— Е, по този въпрос не виждам нужда да те осведомявам. Засега.

Тя изсумтя, обърна се и вдигна котлето с парчетата искрящ лед.

— Смяташ да си задържиш находката? — попита Клип.

Серен погледна оръжието в дясната си ръка.

— Удинаас може да го използва за тояга.

Клип й отвърна с горчиво жесток смях.

— О, каква несправедливост, Аквитор. За оставено оръжие като това.

Тя го изгледа намръщено.

— Говориш сякаш си го разпознал. Така ли е?

— Да кажем само, че мястото му е с нас.

Объркана, тя го подмина и тръгна назад към бивака.

Копието плашещо бързо привлече вниманието на Силхас Руин, — преди да се обърне рязко към нея, той сякаш потръпна. Удинаас също — вдигна рязко глава, щом тя тръгна към него. Обзе я внезапен страх.

— Удинаас, намерих това. Можеш да се подпираш на него.

Той изпъшка и кимна.

— Връх от нефрит — не може да е много остър, нали? Поне няма да залитна и да си избода окото, освен ако не се постарая много, а защо да го правя?

— Не се подигравай с това — намеси се Силхас Руин. — Използвай го както ти предложи Аквиторът, разбира се. Но знай, че не е твое. Ще се наложи да го предадеш — знай това, Удинаас.

— Да го предам. На теб ли?

Отново потръпването.

— Не.

И Силхас Руин отново им обърна гръб.

Удинаас се усмихна отпаднало на Серен.

— Прокълнато оръжие ли ми даде току-що, Аквитор?

— Не знам.

Той се подпря на него.

— Е, все едно. Нося цял куп проклятия — едно в повече едва ли ще промени нещо.

Стопиха леда и напълниха меховете. Още едно котле осигури водата за бульон от билки, сланина от мирид, диви плодове и мъзга от явор — последните дървета, които бяха видели преди десет дни при едно изкачване, където въздухът беше свеж и наситен със сладникаво острия мирис на живот. Тук нямаше никакви дървета. Нямаше дори храсти. Растителността, която ги обкръжаваше, едва стигаше до глезените — заплетен свят на лишеи и мъхове.

Стиснал купата с бульон в треперещите си ръце, Удинаас заговори на Серен.

— Тъй. Просто за да изясним нещата в този наш епичен фарс, ти ли намери копието, или то — тебе?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Сега е твое.

— Не. Силхас е прав. Ти само ми го зае, Аквитор. Хлъзга се като мас в ръцете ми. Не бих могъл да го използвам за бой дори и да знаех как, а не знам.

— Не е трудно — подхвърли Клип. — Просто не го държиш откъм острия край и мушкаш хората с него, докато не паднат. Още не съм срещал воин с копие, когото да не мога да насека на парчета.

Феар Сенгар изсумтя.

И Серен знаеше защо. Беше достатъчно, за да разведри тази сутрин, достатъчно, за да докара кисела усмивка на устните й.

Клип забеляза и се подсмихна, но си замълча.

— Прибирайте — каза след малко Силхас Руин. — Омръзна ми да ви чакам.

— Непрекъснато ти го казвам — рече Клип и отново завъртя пръстените. — Всичко ще си дойде на мястото, когато му дойде времето, Силхас Руин.

Серен извърна лице към високите върхове на север. Златото бе избледняло, изцедено от всякакъв живот, от всякакво чудо. Чакаше ги нов ден изнурителен път. Настроението й помръкна и тя въздъхна.

Да имаше избор, тази игра щеше да си е неговата. Не на Котильон, не на Сенкотрон. Но предостатъчно подробности бяха засипали Бен Адефон Делат, тежки и мрачни като пепел от горски пожар, така че не искаше да се занимава с чужди проблеми. След Анфиладата при Пейл животът му бе тръгнал главоломно. Чувстваше се все едно се търкаля по склона на стръмен хълм, все на стъпка от кършещ кости и пръскащ кръв сблъсък.

Такива чувства някога само го правеха по-силен. Бяха доказателство, че е жив.

Но… твърде много приятели бяха паднали по пътя. Твърде много. И той с неохота приемаше други да заемат местата им — не дори този примирен Тайст Едур с толкова изпълненото му с мъка сърце от раната на скръбта; не дори онзи проклет Т’лан Имасс, който газеше сега през кипящо море от спомени, сякаш търсеше някой — само един, — който да не хлипа от безсилие. Лоша компания за Бързия Бен — направо открито подканяха към приятелство. Не жал — тя щеше да е по-лесна. Не, проклетото им благородство унищожаваше тази възможност.

А виж къде бяха отишли всичките негови приятели. Уискиджак, Хедж, Дужек Едноръкия, Калам… е, не беше ли винаги така, тази болка от загубата тъй лесно надвиваше… още неизгубените? А този тъжен списък бе само най-новата версия. Всичко след Пейл. А другите, от толкова отдавна? „Не ни е леко на нас, проклетите оцелели. Никак.“

Тази мисъл го накара да се подсмихне вътрешно. Какво бе това чувство на самосъжаление? Жалко самооправдание — и нищо друго.

Газеха през хладката дълбока до кръста вода и оставяха подире си облаци нанос, улегнал над невидимото павирано езерно дъно. Следваха ги някакви риби, извитите им гърбове се показваха от време на време от едната или от другата им страна; назъбените гръбначни перки и издуването на водата намекваха за размери малко прекалено големи за спокойно съзерцание.

Най-неприятното от всичко бе коментарът на Трул Сенгар само отпреди няколко мига, че тези риби сигурно са от същия вид, който се бил опитал да го изяде веднъж.

А Онрак Прекършения добави:

— Да, същите са като ония, дето се бихме с тях на бента, макар че онези, разбира се, бяха в сухоземния си стадий на живот.

— И защо са тук? — попита Трул.

— Гладни са — отвърна Онрак.

Предостатъчно беше, точно тук и в този момент, за да извади Бързия Бен от мрачното му мълчание.

— Слушайте, вие двамата! Тука ще ни напада риба, която яде магьосници, а вие си припомняте! Вижте, наистина ли сме в опасност, или не?

Грубото скулесто лице на Онрак се извърна да го изгледа и Т’лан Имасс каза:

— Предполагахме, че ти ни пазиш от тях, Бързи Бен.

— Аз? — Той се огледа с надеждата да види какъвто и да било знак за суша, но водата се простираше до безкрай.

— Значи е време да ти използваме портала тогава?

Бързия Бен облиза устни.

— Така мисля. В смисъл, съвзех се от последния път, общо взето. И намерих накъде да вървим. Само дето е…

Трул Сенгар се подпря на копието си.

— Ти се върна от онова магическо пътуване, Бързи Бен, с усмивката на осъдените. Ако крайната ни цел наистина е толкова страховита, мога да разбера неохотата ти. И също тъй, след като те наблюдавам вече от толкова време, ясно ми е, че битката срещу Икариум те е изтощила докрай — може би се страхуваш, че няма да можеш да сътвориш портал достатъчно издръжлив, за да преминем и тримата. Ако е така…

— Чакай — прекъсна го чародеят. — Добре, малко съм… крехък. От Икариум насам. Твърде много виждаш, Трул Сенгар. Но мога да ни прехвърля всички. Това е обещание. Просто е… — Погледна Онрак. — Хм, може да има някои… ъъ… неочаквани развития.

— Аз ли съм в риск? — попита Онрак.

— Не съм сигурен. Може би.

— Това не трябва да влияе на решението ти — отвърна Т’лан Имасс. — Може да минете и без мен. Тази риба не може да ме изяде в края на краищата.

— Ако те оставим, ще останеш затворен тук завинаги.

— Не. Ще изоставя тази форма. Ще се слея със забравата на тези води.

— Онрак… — почна Трул притеснено, но Бързия Бен го прекъсна.

— Идваш с нас, Онрак. Просто казвам, че има известна несигурност какво ще се случи с тебе. Не мога да обясня повече. Просто е свързано с мястото, където ще се озовем. С аспекта на онова селение тоест.

Трул Сенгар изсумтя и рече с кисела усмивка:

— Понякога наистина си безнадежден, магьоснико. Хайде, отвори портала веднага, преди да сме се озовали в рибешките кореми. — И посочи зад Бързия Бен. — Онова там изглежда още по-голямо — виж как се пръскат другите — и идва право към нас.

Чародеят се обърна и се облещи.

Дълбоката до кръста вода не можеше дори да покрие очите на чудовищната риба и тя просто ореше през плитчините. Някакъв вид проклета морска котка, по-дълга от напанска галера…

Бързия Бен вдигна ръце във въздуха и изрева с някак странно изтънял и писклив глас:

— Да се махаме!

„Крехък. О, да, има го това. Твърде много влях през себе си, докато се мъчех да го отбия. Тленната плът и кост не могат да понесат повече. Най-старото правило от всички, Гуглата да ме вземе.“

Отвори портала с усилие, чу как водата рукна с грохот към отвъдното селение — течението повлече краката му — и се хвърли напред с вик:

— След мен!

Отново онзи замайващ, ужасен миг на задушаване, а след това той вече газеше през поток, вода плискаше от всички страни, течеше устремно… и го обгърна студен зимен въздух, сред облаци пара.

Трул Сенгар залитна покрай него, опита да се подпре на копието, но падна.

Задъхан, Бързия Бен се обърна.

И видя другият му спътник да изниква от белите мъгли.

Изненаданият вик на Трул Сенгар стресна птиците в близката гора — дърветата бяха високи до коленете и те се понесоха във въздуха и закръжиха над главата на Онрак Прекършения. А той вдигна глава нагоре и спря.

И Бързия Бен видя как гърдите на Онрак се издуха от поетия дъх, който продължи сякаш безкрай.

И зяпна лицето му — гладка обветрена кожа. Зелени очи блестяха под тежкия ръб на челото. После два потока студен въздух блъвнаха от широкия, хем сплеснат, хем леко извит нос на Онрак.

— Онрак? — извика слисано Трул Сенгар. — В името на Сестрите, Онрак!

Малките очи, почти скрити под гънките на клепачите, го погледнаха. Нисък отекващ глас проехтя от устата на воина от плът и кръв.

— Трул Сенгар. Това ли… това ли е то тленността?

Тайст Едур пристъпи към него.

— Не помниш ли? Какво е да си жив?

— Аз… да. — Израз на почуда на широкото лице. — Да. — Нов дълбок дъх и издишване, диво в ликуващото си тържество. — Илюзия ли е това, магьоснико? Сън? Пътуване на духа ми?

— Не мисля. В смисъл, мисля, че си е съвсем истинско.

— Тогава… Този свят. Това е Телланн.

— Може би. Не съм сигурен.

Трул Сенгар се беше смъкнал на колене и Бързия Бен видя сълзите по смуглото му лице.

А едрият мускулест воин, все още облечен в прогнилите кожени дрипи, бавно огледа смразения пейзаж на волната тундра. И прошепна:

— Телланн. Телланн.

— Когато светът бил млад — започна Червената маска, — тази планини, които ни обкръжават, били по-високи, по-близо до небето. Пръстта била като тънка кожа, покрила дебелата плът от замръзнало дърво и листа. Покрили изгнилия труп на древни лесове. Под лятното слънце невидими реки течали през тази гора, между всяка вейка и всеки прекършен клон. И с всяко лято слънчевият пек ставал по-силен, сезонът по-дълъг, и реките течали, отмивали огромния погребан лес. И тъй равнините се спускали, улягали, пресъхналата гора се разпадала на прах, и с дъждовете още вода попивала надолу, отнасяла тази прах на юг, на север, на изток, на запад, по руслото на долини, събирала се в потоци. И течала, и течала, във всички посоки…

Масарч седеше и слушаше с другите воини — двадесетина или повече вече, събираха се да чуят древната приказка. Никой обаче — включително и той — не я беше чувал разказана точно по този начин, думите да излизат от люспестата червена маска — от воин, който рядко говореше, ала сега говореше с лекота, уподобяваше със съвършена точност ритъма на стареите.

К’Чаин Че’Малле стояха наблизо, тежки и неподвижни, като две гротескни статуи. Но Масарч си мислеше, че и те слушат — също като него и приятелите му.

— Земята напуснала небето. Земята улегнала на камък, самата кост на света. Така земята се променила, за да отвърне на прокълнатите заклинания на Рогатите шамани, онези, които коленичат сред балваните, поклонниците на камъка, майсторите на оръжия. — Помълча за миг. — Това не е случайно. Това, което описах току-що, е само едната истина. Има и друга. — Последва по-дълга пауза, след нея — много дълга въздишка. — Рогатите шамани, чепати като коренища, малкото останали, малцината, които още терзаят сънищата ни и странстват из тази древна равнина. Крият се в цепнатините на костта на света. Телата им понякога почти ги няма и само сбръчканите им лица се взират от тези цепнатини, воюват с вечността, както подобава на ужасното тяхно проклятие.

Не само Масарч потръпна в предутринния мраз от образите, разбудени от думите на Червената маска. Всяко дете знаеше за извратените злонамерени духове, обвивките на отдавна, отдавна умрели шамани, неспособни да умрат истински. Търкалянето на камъни в странни фигури под осеяни със звезди нощни небеса, дъвченето със зъби по повърхността на канари, за да изрисуват страховити сцени, които се появяваха едва в предвечерния сумрак или на зазоряване, когато слънчевата светлина е новородена или гасне в смърт — а много по-често балваните стояха под ъгъл така, че тъкмо няколко мига преди свечеряване се разбуждаше дълбоката магия и образите изникваха от привидно случайните драскулки в камъка. Магия, караща и вятъра да замре по такива места…

— Във времето преди равнините да се спуснат, шаманите и техните ужасни поклонници свирели музика в часа на смъртта на слънцето, в нощта на най-късия му преход и в други свещени моменти, преди снеговете да дойдат. Те не използвали кожени барабани. Нямало нужда. Не, те използвали кожата на земята, погребаната отдолу гора. Биели по кожата на света, докато всеки звяр в равнината не затрепери, докато бедерините не наскачат обзети от ужас и не побегнат, десетки хиляди в нощта — та с това да отговорят на музиката на Рогатите шамани, да захранят черната им магия.

— Но земята пропаднала накрая — вкопчени във вечността, шаманите убили самата земя. Това проклятие е неуморно. Това проклятие е готово да ни стисне за гърлата — всеки един от нас тук — още тази нощ, стига да можеше. — Червената маска замълча, сякаш за да остави ужаса да протече през сърцата на слушащите го. — След това Рогатите шамани събрали своите безсмъртни воини и се отправили на война. Изоставили тази равнина — и от онова време само падналите в битка били връщани тук. Разбити на късове, съсухрени като самата равнина, без никога да посегнат или да погледнат към небето дори. Такова било проклятието им.

— Ние не забравяме. Не ни е дадено да го забравим. Нито ще го забравим. — Червената маска пак замълча за миг. — Баст Фулмар, Долината на барабаните. Ледериите вярват, че изпитваме към нея велико преклонение. Вярват, че тази долина е била мястото на древна война между оулите и К’Чаин Че’Малле — макар ледериите да не знаят истинското име на нашия древен враг. Навярно наистина е имало схватки, съхранени от паметта, но изкривени и наново скалъпени в лъжливи форми. Мнозина от вас се придържат към тях, вярват, че са истина. Древна битка. Която сме спечелили. Която сме загубили — някои стареи са горди с втората тайна, сякаш поражението е било нож, скрит в ръката им. — Червената маска презрително сви рамене. Бледата светлина се усили. Птичи зов се извиси от ниските храсти.

— Баст Фулмар — повтори Червената маска. — Долината на барабаните. Ето я тайната истина. Рогатите шамани са барабанили по кожата на тази долина преди нас. Докато целият живот не бил отнет, докато не останало нищо. Защото по това време шаманите не били сами, не и за своя зъл ритуал. Не, други от техния вид се присъединявали към тях — на далечни континенти, на стотици, хиляди левги оттук, всички до един в същата онази нощ. Да изтръгнат своя живот от земята, да изтръгнат от земята собствения й живот.

Тишина. Нито един воин не посмя да си поеме дъх. Задържа се… дълго.

Червената маска ги освободи от вцепенението с нова въздишка.

— Баст Фулмар. Сега ставаме и тръгваме на бой. В Долината на барабаните, мои воини, ледерийската магия ще се провали. Едурската магия ще се провали. В Баст Фулмар няма вода от магия, няма поток на сила, от който да се гребе. Всичко е изпито, за да утоли огъня, който е животът. Нашият враг не знае това. Те ще открият истината този ден. Твърде късно. Днес, мои воини, ще бъде желязо срещу желязо. Това и нищо друго.

Червената маска стана.

— Разнесете истината до всеки воин. И се пригответе. Тръгваме на бой. Към победа.

Кураж изпълни гръдта на Масарч и той се усети, че е станал на крака, разтреперан, и ето, че се движеше вече в отстъпващия сумрак и шепнеше думите му на всички, които срещнеше. Отново и отново.

— Баст Фулмар пее днес. Пее: няма магия. Няма магия!

Коняри взимаха конете и ги отвеждаха през двора зад нея. Атри-Преда Ян Товис връчи юздите на един прислужник и закрачи към ниския вход на имението. На тридесет левги от пристанищното градче Ренис, цитаделата Боарал бе рожденото място на бригада „Зелени куртки“, но това бе станало преди столетие, а сега някакъв трети или четвърти син на далечен родственик на Боарал държеше това укрепление, съхранил остарялата титла Дреш-Преда или „лорд владетел“. И под негова команда — гарнизон, състоящ се само от десетина войници, поне двама от които — при външната порта — бяха пияни.

Уморена, със схванати от седлото мускули и определено изнервена, Ян Товис изкачи четирите широки ниски стъпала до увенчаната с трегер входна врата. Никакъв часови на пост. Дръпна резето, изрита тежката врата и продължи през сумрачното фоайе, като стресна две старици с ведра и бърсалки от халит.

Те трепнаха, сведоха очи и припряно се поклониха.

— Къде е Дреш Боарал? — попита намръщено Здрач, докато смъкваше тежките си ръкавици.

Стариците се спогледаха, после едната опита някакво подобие на реверанс и отвърна:

— Мадам, ами той, такова, спи май, тъй де. Пък ние викаме, такова, да му попочистим вечерята.

Другата само изсумтя глухо.

Чак сега Ян Товис улови киселата миризма на повръщано под тази на сапуна за пране.

— А Оръжейникът къде е?

— Мадам… — Ново приклякане. — Тръгна той, с четири войничета, на запад рекоха, до брега, бръз като мидена цръцка, ей на, то облакът още не е улегнал.

— Скоро е тръгнал значи? По каква причина? И колко далече е оттук до брега?

— Мадам, под камбана ще да е, какъвто е бръз.

— А причината?

Ново загадъчно споглеждане.

— Мадам, черен е брегът, и шъпне тия дни. Рибари много чезнат и демонски очи се блещят от дълбокото. Островите всичките са в лед, бял и мъртвешки кат’ череп.

— И Оръжейникът тръгна заради суеверни слухове?

— Мадам, то аз братовчедка имам една на брега…

— Оная празноглавата, да — намеси се другата старица.

— Бе и празноглава да е, сега т’ва не е важно, като е чувала гласове от морето тя, и то неведнъж. Гласове, мадам, като призраци на удавените, дет’ вика тя, кат’ ги е чувала, и то не като да е веднъж.

Двама от сержантите вече бяха зад Атри-Преда и слушаха. Здрач разхлаби каишката на шлема.

— Този ваш господар… остава ли трезвен някога?

— Бивало е някой път.

— Тъй, я — съгласи се другата. — Обаче иначе само работа ни създава посред нощ…

— Шът! Тая мадам е войник с по-висок ранг от самия Дреш!

— Не го знаеш т’ва, Пули! Че то…

— Не го знам я! Чий племенник чистеше клозетите на Зелените куртки, а! Токите на шиите гледай и кройката на пелерината…

Ян Товис се обърна към единия сержант.

— Има ли отпочинали коне в конюшните?

— Четири, Атри-Преда.

Първата дърта сръга другата с лакът.

— К’во ти казах аз?

Ян Товис изви глава назад да отпусне мускулите на врата си, затвори очи за миг и въздъхна. После каза:

— Оседлайте ги, сержант. Изберете ми трима най-малко уморени ездачи. Отивам да намеря Оръжейника.

— Слушам. — Той отдаде част и напусна.

Атри-Преда отново се обърна към стариците.

— Къде е най-близката част на Тайст Едур?

Няколко мига невербална комуникация между двете. Накрая първата кимна и отвърна:

— В Ренис, мадам. И ни веднъж не са минавали насам.

— Радвайте се, че не са — каза Здрач. — Щяха да резнат главата на Боарал.

Втората изсумтя:

— То тя не му трябва…

— Шът! — сгълча я първата и се обърна към Здрач: — Мадам, той, нашият Дреш Боарал… загуби си всичките близки, кога дойдоха едурите. И жена си загуби, в блатото Клупа, че то колко, три години минаха май…

Другата дърта се изхрачи на пода, който току-що бяха почистили.

— Загубил я? Като едното нищо е удушена и заровена в тинята, Пули, от господаря лично! Затуй сега се дави с пиене, казвам ти! Ама тя ох какъв огън беше, нямаше време за циврещи мъже, пък той толкоз си обича да циври, че и жена си затри, от мен да знаеш!

Здрач каза на втория сержант:

— Ще останем тук за няколко дни. Дрешът да бъде поставен под домашен арест. Изпрати ездач до Ренис с молба за съдебно съдействие от Тайст Едур. Разследването ще включи малко магия, в частност говорене с мъртвата.

Сержантът отдаде чест и напусна.

— То по-добре да не говорят с господарката, мадам.

Здрач я изгледа намръщено.

— Защо?

— Щото като почне да говори, не спира. Господарят пиян, а тя огън, цялата огън — очите може да му извади, тъй я.

— Вещици ли сте двете?

Нова размяна на погледи между двете дърти, после първата протегна кривия си космат крак и размаза храчката върху плочите. Пръстите й бяха ноктести.

— Шейки ли сте? От старите заклинателки?

Сбръчканите чела се вдигнаха, после Пули приклекна в онова нещо, дето приличаше на реверанс.

— Тукашна ще да сте, аха. Тъй ще да е, мадам, дете от брега сте и виж колко далеч сте отишла, ама не чак толкова далеч, че да забравяте. Господарката не ни обичаше много.

— Та кой я удуши и после хвърли трупа в блатото, Пули?

Другата щеше сякаш да се задави, после отвърна:

— Дрешът ни дава заповеди, ясни като паяжина на диря, нали, Пули? Дава ни заповеди, пък ние сме тука още кога сложиха първия черен камък на Цитаделата. Верни сме обаче. Кръвта на Боарал беше ледерийска кръв, първата на тези земи, първите господари изобщо. Дреш Първия ни даваше неговата кръв сам, нарочно, да почерни Черния камък.

— Първият Дреш ви е разкрил и ви е принудил да го благословите?

Втората се изкиска.

— Е, той си мислеше, че е благословия.

Здрач извърна поглед, пристъпи настрани и подпря рамо на мръсната стена. Твърде уморена беше за това. Родословието на Боарал, прокълнато от вещици шейки — останали живи поколения наред. Затвори очи.

— Пули, колко съпруги сте убили двете?

— Не и без заповед на Дреша, мадам.

— Но те полудяват от вашето проклятие, всичките. Не ме карай да задавам въпроса отново.

— Двайсет и една ще да са, мадам. Като им свършат дните за раждане. Най-вече.

— И сте се потрудили да държите Тайст Едур настрана.

— Не е тяхна работа, мадам.

„Нито моя. И все пак… не е съвсем вярно, нали?“

— Прекратете проклятието, Пули. Направили сте достатъчно.

— Боарал уби повече шейки от всеки друг Дреш, мадам. Знаете го.

— Прекратете го — каза Здрач, отвори очи и погледна двете жени. — Или главите ви ще идат в торби и ще ги заровят в блатото Клупа, преди да е свършила тази нощ.

Пули и приятелката й се ухилиха една на друга.

— От брега съм, да — каза с твърд глас Ян Товис. — Шейкското ми име е Сумрак. Сега се водя Здрач.

Дъртите изведнъж се дръпнаха, после се смъкнаха на колене, опрели чела на пода.

— Прекратете проклятието — каза пак Здрач. — Нима ще се опълчите на принцеса от Последната кръв?

— Вече не принцеса — каза Пули на пода.

Ян Товис усети как кръвта се отцеди от лицето й — ако не беше стената, на която се беше подпряла, щеше да залитне.

— Майка ви умря преди година — промълви Пули тихо, е тъжен глас.

Другата вещица добави:

— Прехвърляли се от Острова, лодката се обърнала. Казват, че било някой демон от дълбините, избутан толкова близо от черна магия, от открито море — същата магия, кралице, която е подгонила и Оръжейника, на запад, както разправят. Демон изпод лодката — и всички се удавили. Шепнел от водите, кралице, тъмни като черна нощ.

Ян Товис си пое дълбоко дъх. Да си шейк значеше да познаваш скръбта. Майка й беше мъртва, вече лице, лишено от живот. Но тя не я беше виждала вече повече от десетилетие, нали? Откъде тогава тази болка? „Защото тук има нещо друго.“

— Как се казва този Оръжейник, Пули?

— Йедан Дериг, ваше величество. Стражът.

„Братът, когото не съм срещала никога. Онзи, който избяга — от своята кръв, от всичко. Избяга почти толкова далече, колкото и аз.“ И все пак вярна ли бе изобщо онази стара приказка? Стражът беше тук, в края на краищата, едва на камбана езда от брега. Вече разбираше защо е препуснал в тази нощ. „Нещо друго има.“

Ян Товис придърпа наметалото си, започна да надява ръкавиците.

— Нахранете добре войниците ми. До съмване ще се върна с Дериг. — Тръгна към вратата, но спря. — Лудостта, поразила Дреша, Пули.

Вещицата зад нея отвърна:

— Че то ще е много късно за него, ваше величество. Но ще остържем Черния камък тази нощ. Преди да дойдат едурите.

„О да, пратих да ги доведат, нали?“

— Предполагам, че бързата екзекуция на Дреш Боарал ще е нещо като милост за горкия човек.

— Смятате да го направите, преди едурите да дойдат тука ли?

— Да, Пули. Ще умре, предполагам, при опит да избяга. — И попита: — Пули, колко заклинателки са останали?

— Над двеста, ваше величество.

— Хм.

— Кралице — намеси се другата, — вестта ще се разнесе, от нишка на нишка по паяжината, дет’ викат, преди изгрев-слънце. Избран ви е годеник.

— Така ли? Кой?

— Шейк Брулиг, от Острова.

— И моят годеник остава ли на Втори девичи форт?

— Така мислим, ваше величество — отвърна Пули.

Тя се обърна.

— Не знаете?

— Паяжината е скъсана, ваше величество. Вече близо месец. Лед, мрак и шепоти, не можем да стигнем през вълните. Брегът е сляп за морето, ваше величество.

„Брегът е сляп за морето.“

— Такова нещо случвало ли се е преди?

Двете вещици поклатиха глави.

Здрач бързо излезе навън. Конниците й я чакаха, смълчани от умора.

— Атри-Преда?

— Към брега — каза тя и яхна коня си. — В галоп.

— Какво им е станало?

Лицето на кучкаря се бе изкривило от отчаяние, сълзи се стичаха по обветрените му страни и лъщяха като пот по брадата му.

— Отровени са, Атри-Преда! Отровено месо, оставено на земята — ще ги загубя всичките!

Биват изруга тихо.

— Тогава ще трябва да минем без тях.

— Но едурските магове…

— Щом нашите не могат да ги изцерят, Беликт, няма да могат и магьосниците им — едурските племена не гледат кучета за война, нали? Съжалявам. Сега ме оставете.

Само поредната неприятна изненада, посрещнала утрото. Армията й беше вървяла в марш през последните две камбани, за да стигне долината — тя искаше първа да подреди войските си за предстоящия бой, да принуди Червената маска да реагира, вместо да има инициативата. Предвид разположението на оулския лагер не беше сметнала за нужно да бърза в този марш: допускаше, че диваците ще се появят на източния склон на Баст Фулмар най-рано по обед и че ще се лишат така от всякакво предимство с яркото утринно слънце зад гърбовете им.

Но вражеският лагер се беше оказал заблуда.

Съгледвачите се бяха върнали при колоната и донесоха, че врагът е строен в пълна готовност при Баст Фулмар.

Как маговете й не ги бяха открили? Нямаха отговор, освен притеснителния страх в очите им. Дори К’риснан на Брол Хандар, Ден-Рата и неговите четирима заклинатели не можеха да обяснят успеха с измамата на Червената маска. Вестта бе оставила у Биват горчивия вкус на самообвинението — разчитането на магове се бе оказало грешка, мързел, тежко облегнат на предишни успехи. Конните съгледвачи щяха да разкрият заблудата преди дни, ако си беше направила труда да ги прати извън линията на видимост. Държането им наблизо бе гарантирало, че няма да има внезапни набези и ненадейни засади, ходове, с каквито оулите бяха прочути. Следвала беше доктрината до последната буква.

„Проклет да е Червената маска. Явно знае тази доктрина не по-зле от мен. И я използва срещу нас.“

Сега битката бе неизбежна и яркото утринно слънце щеше да блести в очите на войниците й, когато се пролееше първата кръв.

Изправена на стремената, тя примижа към отсрещната страна на долината. Конни оули се движеха вихрено, в привиден хаос, вдигаха облаци прах, златна на утринната светлина. Конни стрелци най-вече. Струпани главно във фронт на един от по-широките склонове на юг, вдясно от нея. Втори полегат склон имаше леко вляво и на него се виждаха ясно пет клина оулски пешаци, подредени по хребета… и се виждаха дългите им копия, разлюлени като тръстика по бряг. Копия, не онези трошливите мечове, продадени им от агентите на Фактора. Пресметна по около хиляда воини за всяка формация „клин“. „Би трябвало да са пияни. Да блъскат по щитовете. Шаманите им би трябвало да притичат напред, чак до речното корито. Да си покажат задниците, докато серат. Да крещят проклятия, да танцуват, за да призоват ужасни духове и така нататък. Но вместо това…“

„Добре, колко вероятно е тези клинове да устоят при сблъсъка с моите войници? Те не са обучени за този вид война — а и Червената маска не е имал време да постигне нещо освен тази тънка черупка военен ред. Водя шестнадесет хиляди. Осемнадесет, ако включа Тайст Едур. Само тази моя армия надвишава воините на цялото оулско население — и макар наистина да изглежда, че Червената маска като че ли ги е събрал всички, все пак не са достатъчно.“

Но той я затрудняваше да прецени броя им. Обърканото движение на конните стрелци напред-назад, облаците прах, отсечената линия на видимост зад билото — всичко това я държеше сляпа.

Брол Хандар дръпна юздите до нея и заговори високо, за да го чуе над тропота на войските и ревящите заповеди офицери.

— Атри-Преда, изглежда, се каните да задържите повечето от полутежката пехота в резерв. — Посочи зад тях, за да подчертае думите си. После, след като разбра, че тя няма да му отвърне, махна с ръка напред. — Фланговете на тази долина, макар да не са стръмно наклонени, са накъсани от оврази…

— Тесни — прекъсна го тя. — Не дълбоки.

— Вярно, но все пак разделят бойното поле на сегменти.

Тя го погледна през рамо.

— Имаме три такива оврага на нашата страна и всички те са вдясно от мен. Те имат четири, един вдясно от мен, два пред мен и един вляво — а в онази посока, на север, долината се стеснява. — Посочи. — Виждате ли ската там от нашата страна, където поставят Дреш балистите? Той не може да се щурмува от дъното на долината. Това ще е нашата скала в потока. И преди да е свършил този ден — не само скала, а наковалня.

— Стига да удържите теснината под нея — отбеляза едурът.

— Моля се на Блудния оулите да се опитат да побегнат по дефилето. Може да не изглежда гибелно, но ви уверявам, тласнете няколко хиляди изпаднали в паника варвари в онова гърло и още толкова ще измрат прегазени, докато ние ги избиваме.

— Значи смятате да пометете надолу и с десния фланг да избутате врага по долината на север до теснината. Не може ли Червената маска да види същото?

— Той е избрал този терен, Надзорник.

— Ако допуснем, че вижда каквото виждате вие — че това място приканва към полуобкръжение, за да вкарате воините в гърлото на север — към смъртта им. Сама казахте, нали, че Червената маска не е глупак. Как тогава ще контрира онова, което търсите вие?

Тя отново огледа долината.

— Надзорник, опасявам се, че нямам време за този…

— Бавното разполагане на силите ви няма ли да е в наше предимство, предвид положението на слънцето?

— Мисля, че той вече е готов — отвърна тя, след като преглътна раздразнението си. — Може да настъпи във всеки момент — а ние не сме готови.

— Защо тогава не се оттеглим?

— Защото равнината зад нас е равна на левги — а той има повече конни воини от мен, с по-лека броня от моите пиконосци блуроуз, и на отпочинали коне — могат да ни пускат кръв, когато поискат, Надзорник. По-лошото е, че изгубихме бойните си кучета, докато, ако се съди по лая, Червената маска разполага със стотици дрей и браничари. Предложението ви води до хаос, кървав низ от схватки, щурмове, набези…

— Разбрах — прекъсна я Брол Хандар. — Но, Атри-Преда, моят К’риснан ми казва, че тази долина е мъртва.

— Какво значи мъртва?

— Лишена от енергиите, с които се твори магия. Била е… убита.

— Затова ли никой от маговете не усети оулската армия?

Брол Хандар кимна.

„Убита? От Червената маска? Все едно.“

— Попитахте ли своя К’риснан за предстоящата битка? Ще може ли да приложи магия?

— Не. Вашите магове също. Както каза той, тук магия няма да има. В тази долина. Точно затова отново ви съветвам да се оттеглим. Дори на равнината, колкото и да сме изложени на нападения, както казахте, поне ще имаме магия.

Биват замълча, замисли се. Вече знаеше, че нейните магове ще са безпомощни в долината долу, макар да не можеха да обяснят защо. Това, че едурските магьосници бяха открили причината, потвърждаваше, че е замесена духовна магия. След дълга пауза тя изруга и поклати глава.

— Все пак ги превъзхождаме числено и бойците ни са по-добре дисциплинирани, по-добре снаряжени. Желязо срещу желязо, днес ще съкрушим оулите. Край на тази война, Надзорник. Не предложихте ли тъкмо вие бърза, кратка кампания?

— Да. Но съм неспокоен, Атри-Преда…

— Очаква ни сражение — всички сме неспокойни.

— Не и по този начин.

Биват се намръщи.

— Надзорник, задръжте своите воини по средата между нашия обоз и моите резервни части, — полутежката пехота между другото е построена в отделни взводове, по петстотин души минимум, и всеки защитава по един от маговете ми. Те не са в долината.

— Така че ако бъдете принудена да отстъпите…

— Ще сме на позиции да можем да притъпим щурма с магия, да.

— Това ли е планът ви? Лъжливо отстъпление, Атри-Преда?

— Един от плановете ми. Но не вярвам да се наложи.

Брол Хандар я изгледа продължително, след което стисна юздите и обърна коня си.

— Ще сменя позициите на воините си.

Докато се оттегляше, от различни места по западната страна на долината зазвучаха сигнални рогове — частите известяваха, че са по местата си и в готовност. Биват се изправи на стремената и огледа бойните линии.

Тази част на долината определено предлагаше настъпление в рог — западният рид се извиваше, очертал някогашния широк завой на отдавна пресъхналата река. Вражеската страна беше по-вълниста, издута в центъра. Най-широкият подстъп за оулите се падаше вдясно от нея. За да го спре, тя бе разположила три легиона от бригадата Пурпурна ярост в щитообразна формация на върха на склона, хиляда и петстотин полутежка пехота, фланкирани откъм отсамната страна от петстотин тежки пехотинци на бригадата Харидикт. От другата страна и надолу към долината бяха хиляда души лека пехота на Пурпурна ярост. Отсам тежките имаше други хиляда и петстотин леко снаряжени пехотинци, от Занаятчийския батальон — те също се спускаха бавно надолу в раздърпан строй. Пехотата от тази страна прикриваше три крила конница на блуроуз: хиляда и петстотин пиконосци, които щяха по даден от нея сигнал да се изсипят надолу между южната лека пехота и стената от щитове на Пурпурна ярост, за да започнат силния натиск върху противника в посока север по руслото на долината, докато стената настъпва към речното корито.

Непосредствено вдясно, на скромна издатина в линията на хребета, Атри-Преда бе разположила гарнизона на Дрийн — хиляда и петстотин полутежка пехота — с фронт към подстъп отдолу между два оврага. Право пред нея изчакваха съединените клинове от две хиляди тежка пехота на Търговския батальон — формация „трион“, която тя щеше да придвижи напред и след това да я обърне или надясно, или наляво — според бойните условия. Настъплението им надясно беше проблематично, понеже щеше да се наложи да прехвърлят овраг, но щяха да го направят толкова рано в хода на настъплението, че това не я притесняваше особено.

Непосредствено вляво от нея изчакваха три полулегиона тежки от Батальона на занаятчиите, прикрити по фронта от хиляда леки на батальона Харидикт, които тъкмо започваха да се придвижват надолу към широкото равно речно корито. Точно на север от тези части чакаше стоманеният юмрук на Атри-Преда, хиляда тежки от Пурпурна ярост, отново във формация „трион“, срещу които тя очакваше Червената маска да хвърли главната си воинска сила — бяха точно срещу тях и все още държаха формациите си „връх на копие“, всичко пет.

Зад плътната стена от тежка пехота чакаха останалите три ескадрона пиконосци на блуроуз, макар това да беше заблуда, тъй като Биват възнамеряваше да ги прати на север, за да заобиколят хълма с балистите и да се спуснат отвъд гърлото на долината.

На север от тежката пехота на Пурпурна ярост имаше друга стена от щитове на полутежката пехота на бригадата, разположени да пазят фланга на тежките вдясно от тях и подстъпа към хълма отляво.

Биват махна с ръка и един от адютантите й притича до нея.

— Дайте сигнал на Пурпурна ярост да настъпи в долината и да спрат по средата между сегашната си позиция и коритото. Потвърдете, че Дреш балистите са в добър обсег за анфилада.

Адютантът затича към блока сигналисти, струпани на издигнатата платформа зад нея. Без магове се осланяха на древните практики на комуникация. Далече от идеалното, признаваше тя, но вдигнеха ли се облаците прах над полесражението… е, в този момент такова сигнализиране щеше да е безсмислено.

Махна на друг адютант да се приближи до нея.

— Пратете пиконосците на левия фланг към северната част на гърлото.

Вдясно и вляво по склона на долината пред нея ледерийската лека пехота достигаше равния терен на коритото, все още без да срещне съпротива. Звукът от движещите се маси войници се носеше като шепот над тътена на конските копита от другата страна на долината.

На онази страна огрените от слънцето облаци скриваха почти всичко, но тя забеляза, че тези облаци се разпръсват както на север, така и на юг, много извън бойното поле. „Добре, едното от тях е заблуждаваща маневра, най-вероятно на север. Той знае кой от рогата ми ще удари първи и ще обърне.“ Повика трети вестоносец.

— Пиконосците на десния фланг да настъпят до брега на речното корито, в разтеглен ред, в случай че се наложи леките да се изтеглят бързо. Полутежките на Пурпурна ярост и тежките на Харидикт да тръгнат надолу след тях.

„Да започваме това проклето нещо, Червена маско.“

Не можеше да го види. Никакво ядро с щандарти или бойни знамена не издаваше командната му позиция. Никакво струпване на конници от едно място на друго.

Но ето, най-после движение. Леко снаряжени пехотинци се изсипаха надолу, за да срещнат настъпващия й десен фланг. Прашкари, стрелци с къси лъкове, хвърлячи на къси копия, бойци с кръгли кожени щитове и ятагани. Множеството конни стрелци, които бяха яздили напред и назад по същия рид, изведнъж бяха изчезнали.

— Пиконосците на юг да задържат! — отсече Биват. Леките части на оулите бяха подкана за атака, в който момент флангът на конницата й щеше да бъде ударен от конните стрелци — и от онова, което дебнеше скрито зад тях.

Лека схватка вече между предните части, точно под гарнизона на Дрийн. Късите копия бяха неочаквано въведение и опасно ефективни.

Най-южните отряди лека пехота на Пурпурна ярост бяха преминали речното корито и възвиваха на север — още на хиляда или повече разтега от сблъсъка с оулските си противници. Стрели започнаха да се сипят върху редиците им — обстрелваха ги конници, струпани на хребета точно над най-стръмната част на брега. Не чак на облаци, но достатъчно, за да стреснат леко снаряжените нападатели и те да се свият назад към коритото.

Там, където бе започнал ръкопашен бой, щурмоваците на Занаятчийския — понесли удара на копията — вече изтласкваха оулите.

Ранният утринен въздух си оставаше изнервящо спокоен — нямаше никакъв вятър и прахта се вихреше на все по-гъста мъгла.

Щом забелязаха появата на петстотин тежка пехота на Харидикт при западния бряг на речното корито, оулските щурмоваци започнаха пълно отстъпление, мнозина от тях хвърляха кръглите си щитове.

„Червената маска не владее сърцата им. О, тук можем да ги съкрушим. Здраво и бързо.“

— Сигнал за тежката на Търговския да настъпят и да завият на юг!

Вляво от нея единственото движение бе от страна на нейните сили, леките щурмови отряди на Харидикт и северно от тях тежката пехота на Пурпурна ярост — вече почти при речното русло. Тя примижа към отсрещната страна на долината. Може би хаосът, който виждаше, бе доказателство, че Червената маска е изгубил контрол. „Не, изчакай. Изчакай, докато вземем южния край на долината.“

Щурмоваците на Занаятчийския напираха да влязат в бой с изтеглящите се оули, но Биват виждаше, че сержантите им ги задържат в ред, малко пред настъпващите тежки на десния им фланг. „Все пак обаче хвърлиха проклетите си щитове…“

А после точно пред нея се появиха конни стрелци, остро копие, което се понесе надолу към центъра на бойното поле, само с леките предни отряди срещу тях — те пък бързо отстъпиха нагоре по склона под ъгъл на юг, за да се изтеглят зад настъпващата й тежка пехота на Търговския батальон. „Луд ли е Червената маска? Върхът на това копие ще се пречупи в тежките… конница не атакува така — те са само конни стрелци!“

И в този момент конните стрелци обърнаха, копието се превърна в редица — хиляда воини или повече, които изведнъж завиха на юг.

За да ударят леките на Занаятчийския във фланг.

Засвяткаха стрели.

Ледерийската лека пехота сякаш се стопи, западаха тела. Оцелели затичаха да спасят живота си.

А широката редица конни стрелци се преля в сложна, зашеметяваща маневра, външната й част в най-източния край забави, възви на запад, притегли линията вече в посока юг — север, замята облаци от стрели към предните редици на тежката пехота на Харидикт, после над средната на Пурпурна ярост, други полетяха в дъга към пиконосците на блуроуз, които отвърнаха с вой на рогове и се понесоха напред, за да се сблъскат с оулите.

Но подобен сблъсък не ги интересуваше. Линията се разпадна и ездачите пришпориха назад към източния хребет.

— Спрете атаката! — извика Биват. — Кой командва онова крило?

Докато пиконосците се разпръсваха, подгонили противника си, три крила по-тежко въоръжени и конни воини на оул се появиха на билото и се изсипаха надолу по склона, за да ударят ескадроните на блуроуз във фланг. Три крила, превъзхождащи числено пиконосците две към едно.

Биват загледа с яд как конницата й се мъчи да обърне, за да посрещне атаката.

Твърде късно.

Оулските конници пометоха пръснатите леки на Пурпурна ярост и удариха с все сила ескадроните на Блуроуз.

Тя чуваше цвиленето на ранени животни, усещаше тътена на сблъсъка през земята — достатъчно силен, за да запристъпва на място нейният кон. После прахта скри всичко.

— Тежките да настъпят на бегом!

— Кои тежки, Атри-Преда?

— Харидикт и Търговският, глупак! И същата команда за средните на Пурпурна ярост! Бързо!

Успя да види ездачи и коне без ездачи през кипналите облаци прах. Пиконосците й бяха разбити — гонеха ли ги оулите? „Кръвта им трябва да е кипнала — о, дано да изгубят контрол и да срещнат юмруците на моите тежки!“

Но не, ето ги, връщаха се нагоре по склона, размахваха оръжия във въздуха да възвестят победата си.

Оулските леки отново се появиха на билото, на блокове с пространства между тях да пропуснат конниците — но тази лека пехота беше преобразена. Снаряжена беше вече с правоъгълни обшити с бронз щитове и всички носеха дълги копия; стегнаха редиците си, след като преминаха и последните конници, и уплътниха фронта си на самото било.

В долината прахта се слягаше и бавно разкриваше опустошителния резултат от фланговата атака по ескадроните на блуроуз. „Блудния да ме вземе, помели са ги.“

Десният й фланг бе наранен дълбоко — не смъртоносно все пак, но…

— Средните и двата тежки да настъпят през долината и да атакуват противника на хълма. Формации клин! — „Онези леки са твърде разтеглени, за да удържат.“

— Атри-Преда! — извика един адютант. — Раздвижване откъм север!

Тя пришпори коня си до самия ръб на възвишението и огледа сцената долу и вляво.

— Докладвай!

— Пиконосците блуроуз отстъпват, Атри-Преда — долината отвъд теснината е тяхна…

— Какво? Колко проклети конни стрелци има той? Офицерът поклати глава.

— Бойни кучета, Атри-Преда. Поне две хиляди! Не се виждат във високата трева — хвърлиха се върху пиконосците, преди да ги усетят. Конете подивяха…

— Мамка му! — Видя опулените очи на вестоносеца и се стегна. — Добре. Придвижете резервните полутежки до северния фланг на хълма.

„Седемстотин и петдесет, Батальонът на търговците — съмнявам се, че ще пратят кучета срещу тях. Все още мога да настъпя и да завзема отново теснината…“

Огледа фронта пред себе си. Точно срещу нея хилядата леки на Харидикт бяха прехвърлили сухото корито на реката, а „трионът“ на Пурпурна ярост се придвижваше по равния терен.

А петте клина воини на Червената маска се придвижваха в марш да ги посрещнат. „Чудесно. Влизаме в бой — с анфиладата на балистите по северния им фланг — после слизат полутежките на Пурпурна ярост и обръщат по фланга им.“

Изненадващо, но оулските клинове общо взето спазваха формациите си, въпреки че поддържаха значителна дистанция от съседите си — иначе клиновете щяха да започнат да се смесват, остриетата да се затъпят. Маршируването в крак бе най-трудната маневра на бойното поле в края на краищата. Между клиновете обаче можеше да се намерят слаби места. Може би достатъчно, за да бъдат изтласкани със зъбите на триона и да започне изолирането на всеки клин.

— Бойни кучета на хълма! — чу се вик.

Тя се обърна и изруга:

— Ритник на Блудния!

Яростен лай, писъци откъм оръжейните екипи…

— Втори резервен легион — Занаятчиите! Напред на бегом! Изколете тия проклети твари!

Изведнъж си спомни сцена отпреди няколко месеца — няколко кучета, ранени, но живи, на един хълм. Гледаха как ледериите доизбиват господарите им. И се зачуди, с трепет на суеверен страх, дали онези зверове не нанасят свирепото си отмъщение. „Проклятие, Биват — не мисли за това!“

Видя, че оулските клинове не се събират един към друг — не се и налагаше, след като тя временно беше загубила балистите си. Всъщност най-северният клин в момента скосяваше, за да удари по нейните полутежки на Пурпурна ярост. Но това щеше да е бой в стария стил, знаеше тя… а оулите нямаха нито дисциплината, нито опита за такова желязно клане.

„И все пак Червената маска не води това сражение в стила на оулите, нали? Не, това е нещо друго. Гледа на него като на равнинна битка в миниатюра — както завиха онези конни стрелци, престроиха се, след това отново — тактиката удряш и бягаш, всичко в по-малък мащаб.“

„Вече разбирам… но това няма да продължи дълго.“

Веднъж само воините му да бъдат заклещени в стоманения й юмрук.

Остриетата на оулските клинове вече наближаваха равното дъно на долината — двете страни щяха да се сблъскат на здраво отъпкания пясък на пресъхналото речно корито. Никакво предимство на височина от двете страни… „докато натискът не се огъне. На едната страна или на другата… не, не мисли за…“

Земята отново се разтърси. По-дълбок тътен, прииждащ, злокобен.

Между клиновете на оул се появиха огромни неща, затъркаляха се напред.

Фургони. Оулски фургони, шестколесните проклятия — не теглени, а бутани. Долниците им бяха пълни с полуголи воини, с настръхнали копия. Цялата предница на всеки търкалящ се с грохот напред и подскачащ фургон представляваше водоравна гора от дълги копия. Кръгли щитове се застъпваха на редици, за да оформят коруба на костенурка, обхванала предната част.

Затрополиха, набираха инерция през широките зевове между клиновете — двайсет, петдесет, сто — поклащаха се, но се търкаляха толкова бързо след дългото спускане по склона, че множеството яки воини, които ги бяха бутали, вече тичаха след тях, за да не изостанат.

Фургоните се врязаха във фронта на тежката пехота на Пурпурна ярост.

Облечени в тежка броня тела се затъркаляха под тях и цялата формация „трион“ се разкъса… а гологърдите фанатици, возещи се на тези фургони, започнаха да се хвърлят от тях на всички страни с демонски крясъци.

Биват се взря невярващо в сцената, после отсече:

— Тежката на Занаятчийски, напред, в полумесец. И да са готови да прикрият оттеглянето.

Адютантът до нея я зяпна.

— Оттегляне Ли, Атри-Преда?

— Чухте ме! Сигнал за общо отстъпление и Пурпурна ярост да се оттегля! Бързо, докато не са ги изклали до един!

Чу тропота на още фургони, този път вдясно.

— Сигнал за общо отстъпление!

Зазвучаха рогове.

Викове зад нея.

— Атака по обоза! Атака…

— Тихо! Мислите ли, че едурите не могат да се справят с това?

Молеше се Брол Хандар да успее. Без запасите тази кампания беше обречена. „Без запасите изобщо няма да можем да се оттеглим до Дрийн. Блудния да ни пази, надхитрена бях на всеки ход…“

А ревът зад нея се извисяваше, надмогваше врявата в долината долу. Със свито от страх сърце, тя обърна коня и препусна към платформата на сигналистите.

Останалите й резервни части бяха обърнали фронта. Тя видя един офицер, който препускаше между две от каретата, и пришпори коня си да го настигне.

— Какво става там, в името на Блудния? — викна му.

Далечни крясъци, воня на дим…

Той я погледна, лицето му под шлема бе пребледняло.

— Демони, Атри-Преда! Маговете ни ги гонят…

— Какво?! Да се върнат веднага! Веднага!

Брол Хандар седеше на седлото си сред осем бойни главатари арапаи, четирима магьосници и К’риснан Ден-Рата. Двете хиляди пехотинци — воини Тайст Едур, категоризирани по ледерийската военна терминология като полутежка до лека пехота — бяха подредени в осем карета, в пълно снаряжение, и чакаха заповед.

Лагерът на обоза се беше проснал на широк полегат склон на хиляда и петстотин разтега на запад. От мястото си Надзорникът можеше да види болничните палатки, издигнати от отсамната страна, платнените им стени белееха на утринната светлина. Над друг хълм, на север от обоза, кръжаха два ястреба, може да бяха и орли. Иначе небето бе пусто — тъмносин купол, който бавно изсветляваше, докато слънцето се издигаше все по-нависоко.

Пеперуди прелитаха сред дивите жълти цветя. Крилата им наподобяваха точно цвета на цветята, осъзна Брол изненадан, че не е забелязал тази подробност досега. „Природата разбира от маскиране и измама.“ Тайст Едур бяха схванали добре тези истини — сиви като сенките, от които бяха родени, сиви като дървесните стволове сред сумрачните лесове на своя свят; сиви като пелените от сумрак.

— Какво сме пропуснали? — промълви той.

Един от бойните главатари на арапаите — Преда — извърна покритата си с шлем глава; нашареното му с белези лице остана скрито в сянка под ръба на шлема.

— Надзорник? Заехме позиции, както заповядахте…

— Не това — прекъсна го Брол Хандар, необяснимо раздразнен. — Каква е охраната при лагера?

— Четиристотин смесена пехота — отвърна воинът и сви рамене. — Тези ледерии са наистина самоуверени.

— Върви със смазващото превъзходство — обади се друг от арапаите.

Първият Преда кимна.

— Добре помним, приятелю, изненадата на лицата им, когато ги разбихме извън Ледерас. Сякаш изведнъж светът разкри, че не е такъв, какъвто винаги са вярвали. — Воинът се изсмя дрезгаво. — Твърде увлечени бяха да го отричат, за да се приспособят, когато най се налага.

— Спрете — отсече Брол Хандар. — Силите на Атри-Преда са влезли в бой с оулите — не чувате ли? — Вгледа се на изток и примижа. — Вижте прахта. — Отново се обърна към първия Преда. — Вземи две кохорти и бързо към лагера. Четиристотин ледерии не са достатъчно.

— Надзорник, а ако ни призоват за подкрепление на Атри-Преда?

— Ако ни призоват, този ден е загубен. Чу заповедта ми.

Преда пришпори коня си към строените воини Едур.

Брол Хандар изгледа за миг К’риснана до себе си. Съществото седеше изгърбено на седлото — приличаше на накокошинена врана. Беше закачулен, несъмнено за да прикрие уродливото си обезобразено, красиво някога лице. Син на племенен вожд, превърнат в ужасяващ образ на хаотичната сила, пред която се кланяха сега Тайст Едур. Видя го как потръпна.

— Какво те гложди? — попита го строго.

— Всичко. Нищо. — Отговорът излезе гъгниво от осакатеното гърло. Звукът на болката — упорит и неподатлив.

— Казвай!

Ново потръпване, което трябваше да мине за свиване на рамене, осъзна Брол.

— Стъпки по мъртва земя.

— Бойна оулска част?

— Не. — Закачулената глава се извърна, скритото в сянка лице се озова срещу Надзорника. — По-тежки.

И изведнъж Брол Хандар си спомни огромните ноктести дири в онзи двор с разрушената къща.

— Къде?

Дълга пауза, след това К’риснан посочи с кривопръстата си ръка…

Към лагера на обоза.

Откъдето изригнаха писъци.

— Кохорти, в бърз ход! — изрева Брол Хандар. — К’риснан, ти и магьосниците ти — с мен! — И пришпори коня си.

Видя напред, че арапаят Преда, поел с двете кохорти, вече дава команда на бойците да тичат.

Пред тях се извиси мучене на изплашени волове и рев на мулета, тъжни и безпомощни над грохота на касапницата. Падаха палатки, откъснати въжета плющяха във въздуха. Хора бягаха от лагера, тичаха с все сила на север…

… където ги очакваше оулска засада. Надигнаха се от високите треви. Стрели и копия засвистяха във въздуха. Западаха тела, диваците нададоха бойни викове и се втурнаха напред с копия, брадви и мечове.

„Нищо не може да се направи за тях… Трябва да спасим запасите си…“

Препуснаха с все сила към редицата болнични палатки.

Звярът, който скочи точно пред тях, наистина беше демон — образ, който се впи като нокти в ума му — шока от разпознаването. „Нашият древен враг — това трябва да е — едурите не могат да забравят…“

Главата — издадена напред върху гъвкав дълъг врат, широка челюст, оголени остри дълги като ками зъби. Масивни мишци зад врата, дълги мускулести ръце с огромни извити мечове на мястото на дланите. Тичаше срещу тях, приведен напред на огромните си задни крака, грамадната опашка изпъната назад за баланс… И изведнъж се озова сред тях.

Зацвилиха коне. Брол се озова вдясно от демона, почти в обсега на свистящите като коси остриета, и се облещи от ужас, когато главата на влечугото се изпъна рязко напред, челюстите се стегнаха около врата на кон, затвориха се, захапаха, дръпнаха, плисна кръв, устата все още бе пълна с месо и кост, гръбнакът на коня лъсна от ужасната рана, нанесена от чудовищните челюсти. Едно от остриетата посече през кръста магьосника на гърба на коня. Другият меч замахна надолу, вряза се през бедрото на друг маг, през седлото, след това в рамото на коня, премаза лопатка и ребра. Животното рухна, а ездачът — с отсечен крак, от който шуртеше кръв — се килна, падна на земята и копитото на друг обезумял кон се заби в извърнатото му лице.

Конят на Надзорника като че ли се блъсна в нещо, двата му предни крака поддадоха и Брол изхвърча над врата му. Удари се в земята, превъртя се, падна върху ятагана… Беше ги помела опашката на демона.

Чудовището се обръщаше да ги нападне.

Кипнала вълна от магия изригна на пътя му, заиздига се, набираше сила.

И демонът изчезна от погледа на Брол.

Нещо затули слънчевата светлина…

… демонът — във въздуха, извит в дъга над гребена на магията на К’риснан, после надолу, с изпънати нокти на задните крака. Единият сграбчи друг от маговете, притисна под невъзможен ъгъл главата му, дори конят рухна под тази смазваща сила, краката му се скършиха като съчки. Другият крак се изпъна мълниеносно към К’риснан и със забърсващ удар го изхвърли от гърба на тичащия кон, пръстите се вкопчиха в конската задница, преди животното да успее да се измъкне, ноктите се забиха дълбоко, разкъсаха месото и оголиха — сред кървав фонтан — костите.

Конят се срути в ужасен гърч, при който запращяха ребра — на три крачки от лежащия на земята Брол. Той видя бялото в очите на животното — шок и ужас, взора на самата смърт.

Понечи да се надигне, но нещо не беше наред с левия му крак — беше странно натежал, подгизнал в заплетените лепкави треви. Той го погледна. Червен от бедрото надолу — собственият му ятаган беше отворил дълбока кървава рана, свършваща точно над коляното.

Смъртоносна рана. Кръвта бликаше като фонтан. Брол Хандар зяпна невярващо към небето. „Убих се сам.“

Чу тътена на демонските крака — чудовището се отдалечаваше. После други стъпки, на тичащи воини. Обкръжиха го, с извадени оръжия. Свирепи лица крещяха думи, които той не можеше да разбере, звуците глъхнеха, отдръпваха се — фигура някаква идваше към него, закачулена, кръв капеше от носа й — единствената част от лицето, която се виждаше — разкривена ръка се протегна към него… И Брол Хандар затвори очи.

Щом се озова между две части от резервната средна пехота, Атри-Преда Биват дръпна юздите на коня. Занаятчиите бяха вдясно, Харидикт — отляво.

Видя как някакво влечугоподобно изчадие се вряза в редиците им — войниците сякаш се стапяха по пътя му, други политаха във въздуха сред гейзери кръв — ноктестите ръце на звяра сечаха надясно и наляво. Черен, съвършено балансиран на двата си масивни задни крака, демонът раздираше пътека право в ядрото на гъсто струпаното каре…

Чудовището се пресегна с две ръце, сграбчи някого — воин? маг? — вдигна го високо във въздуха и го скъса, както дете скъсва сламена кукла.

По-натам, в най-южната част, седемстотин и петдесетте души полутежка пехота от Търговците вече представляваха гмеж от трупове и издъхващи войници.

— Магия! — изкрещя тя и обърна коня към частта на Занаятчиите вдясно — да потърси мага в средата им.

Облаци прах привлякоха погледа й — откъм лагера. Легионът на Едур не се виждаше никъде — бяха се втурнали да бранят лагера. „Срещу още такива демони?“

Демонът изскочи от карето и се понесе на юг от вече отстъпващата част на Харидикт. Двама магове затичаха след него, спряха и закрещяха заклинания.

Демонът зави наляво, вместо да продължи атаката, и побягна покрай частта, която току-що бе разпердушинил, поставяше я между себе си и чародейството, което вече изригваше отприщено с грохот изпод земята пред маговете.

Скоростта на чудовището беше смайваща.

Биват чу как ритуалът запращя и замря и викна:

— Проклети да сте! Поразете го!

— Ама войниците…

— Забавихте се! — Видя един Преда от Харидикт. — Изтегли всички резерви зад маговете! На север, глупако — сигнал за строй! Кадър, дръжте проклетата магия в готовност!

— Готови сме, Атри-Преда!

Смразена въпреки изгарящия зной, Биват обърна коня си и препусна към долината. „Надхитрена съм. Дърпах се отвсякъде, свивах се, реагирах… Червена маско, тази битка е твоя.“

„Но ще те хвана накрая! Заклевам се.“

Видя, че бойците й се оттеглят в ред. Червената маска, изглежда, бе доволен — нямаше да се остави да го привлекат извън долината, дори с демонските му съюзници…

Лагерът. Трябваше да върне войниците си в проклетия лагер… „Дано едурът да отбие атаката. Дано Брол Хандар да не е забравил да мисли като войник.“

„Дано да се справи по-добре от мен днес.“

„Брегът е сляп за морето. Все едно да кажеш, че луната завинаги е избягала от нощното небе.“ Премръзнала, изтощена, Ян Товис яздеше с тримата си войници по равния тесен път. Гъсти горички от двете страни, листата черни там, където лунната светлина не достигаше, бреговете високи и стръмни, свидетели на древността на този път до брега, с протягащите се коренища, чорлави като вещици, чворести и капещи във влажния мрак. Камъни чаткат под копитата, бяла пара от конските ноздри, приглушено подрънкване на броня. Зората бе все още на две камбани напред.

Сляп за морето. Морският глад бе ненаситен. Истината за това можеше да се види в безкрайното му глозгане на брега, можеше да се чуе в жадния му глас, можеше да се открие в горчивата отрова на вкуса му. Шейките знаеха, че в началото светът е бил само море и че в края ще е същото. Водата се повдига, поглъща всичко — и това бе неизбежна съдба, на която шейките бяха безпомощни свидетели.

Битката на брега винаги е била, беше и сега битката на нейния народ. Островът, който някога беше свещен, бе осквернен, превърнат във вонящ затвор от ледериите. „Но вече е освободен отново. Много късно.“ Преди поколения тук беше имало провлаци, свързвали многобройните острови на юг от Разлива. Вече ги нямаше. Самият Остров се издигаше от морето висок и скалист, с един-единствен залив. Такъв бе умиращият свят.

Сред шейките често се бяха раждали целунати от демон деца. Някои биваха избрани от Сборището и научени на Старите заклинания; останалите ги хвърляха от скалите на жадното море. Дар от смъртна кръв — мигновено, жалко утоляване на глада му.

Тя не случайно бе избягала преди години. Благородната кръв в жилите й я изгаряше като отрова, варварското наследство на народа й я смазваше със срама и вината. Със суровата жизненост на младостта, тя бе отказала да приеме варварската жестокост на предците си, отказала бе да преглътне втръсващия, задушаващ нихилизъм на самоналоженото престъпление.

Цялото непокорство в нея се бе заличило, когато бе видяла с очите си раждането на целунато от демон дете — ноктестите длани и стъпала, люспестото издължено лице, закърнялата опашка, гърчеща се като безглав червей, зловещо зелените очи. Ако само ноктести ръце и ходила бяха белязали демонското семе, Сборището щеше да избере това новородено, защото истинска сила се криеше в демонската кръв, когато не повече от една капка се влее в детските жили. Повече от това — и новороденото беше изчадие.

„Бебета-уроди, пълзящи в тинята на морското дъно, ноктите им дращят в тъмното. Легионът на морето. Армията, която ни чака.“

Семената съзряваха в пенестите вълни, поколения след поколения. И изхвърлени на брега, потъваха в земята. Обитаваха сред живи същества — жертва и плячка; обвързани в растения, полепнали по стръковете на тревите, по листата на дърветата — от тези семена не можеше да се избяга: друга горчива истина сред шейките. Щом намереха женска утроба, където вече израства дете, семената отнемаха съдбата му. В търсене на… нещо. Ала постигаха само форма, противна на онова, което е човешко.

Демоните били чисти някога. Раждали своя си вид, свят на майки и чеда. Семената, обитаващи морето, намирали демонски утроби. Така било до войната, погрижила се коремите на онези майки да бъдат разпрани, да се разпръсне онова, чието място не било в този свят — семената, които дори морето се мъчело да отхвърли. Война на избиване — но демоните намерили начин да оцелеят. До ден-днешен. В пяната на приливните езера, в грохота на разбиващите се вълни. Изгубени, но не и победени. Изчезнали, но решени да се завърнат.

Да потърсят вярната майка.

И тъй, вещиците бяха останали. Ян Товис бе повярвала, че Сборището е унищожено, съкрушено и заличено — ледериите добре знаеха, че съпротивата на тиранията се подхранва в училища на вярата, предавана от вгорчени жреци и жрици, от старци, решени да проникнат в душите на младите, да ги използват като оръжия, да ги захвърлят, щом се прекършат, да ги оплачат мелодраматично, щом загинат. Жреци и жрици, чиято версия на вярата оправдаваше злоупотребата със собствените им поклонници.

Раждането на жречество, разбрала бе вече Ян Товис, налагаше йерархия над благочестивостта, сякаш правилата на робството бяха по-меки там, където такава схема — загърната в мистично познание и учение — придаваше на живота на жрец или жрица по-голяма стойност и добродетел от стойността на живота на невежото простолюдие.

През годините на ледерийското си образование Ян Товис беше разбрала как появата на „заклинателите“ — или магьосниците и вещиците — всъщност е регрес при шейките, връщане назад от истинското познание за бога, който беше брегът. Хитрост и светска амбиция, криенето на святото познание от онези, които така и няма да бъдат инициирани — тези неща не бяха по волята на брега. „Не, само онова, което са искали магьосниците и вещиците.“

„Ноктестите ръце и крака всъщност са само иконични.“

Но силата идваше с демонската кръв. И всяко дете, родено с такава сила и оставено да оцелее, биваше инициирано — и тази сила ставаше изключителна.

Ледериите в своето завоевание над шейките бяха извършили погром над Сборището.

И се бяха провалили.

С цялото си същество Ян Товис съжаляваше, че не бяха успели.

Шейките бяха свършили като народ. Дори войниците от нейната част — всеки подбран грижливо през годините въз основа на шейкските останки в кръвта им — всъщност бяха повече ледерии, отколкото шейки. В края на краищата тя не бе направила много, за да събуди кръвното им наследство.

„Но все пак ги избрах, нали? Исках верността им, извън онази, която всеки ледерийски войник проявява към своя или своята Атри-Преда.“

„Признай си го, Здрач. Сега ти си кралица и тези войници — тези шейки — го знаят. И това е, което търсеше в дълбините на своята амбиция.“ Сега явно трябваше да се изправи лице в лице срещу истината за тази амбиция, раздвижването на знатната й кръв — търсенето на полагащото й се превъзходство, на правото й. Вече не беше Здрач — беше Сумрак.

„Какво е довело брат ми на брега? Като шейк ли е яздил насам, или като ледерийски Оръжейник на Дреш-Преда?“ Усети, че не може да повярва на собствения си въпрос. Знаеше отговора, той се забиваше като нож в душата й. „Брегът е сляп…“

Продължиха да яздят в тъмното.

„Никога не сме били като нереките, тартеналите и другите. Можехме да вдигнем армия срещу нашествениците. Вярата ни в брега не съдържа голяма сила, защото е вяра в променливото, в превращението. Бог без лице, но с всякакво лице. Нашият храм е ивицата пясък, където се води вечната война между суша и море, храм, който се вдига само за да рухне. Храм на звук, на мирис, на вкус и сълзи на върха на пръста.“

„Сборището ни изцеряваше рани, очистваше болести и убиваше бебета.“

„Тартеналите гледаха на нас с ужас. Нереките избиваха народа ни из горите. За фередите ние бяхме детекрадци в нощта. Оставяха ни комати хляб по пъновете, все едно сме врани.“

„На този народ, на тези шейки… сега съм кралица.“

И мъжът, който трябваше да е нейният съпруг, я чакаше. На Острова.

„Блудния да ме вземе, нямам сили за това.“

Конските копита зацапаха през локви — наближаваха брега. Напред сушата се извиси отново — стара някаква граница на прилива, широк вал от огладени камъни и чакъл в песъчливата глина — глината, която се превръщаше под тежестта на времето в шисти, прошарени от камъни. В тези шисти човек можеше да намери раковини, фрагменти от мекотели, доказателство за многобройните победи на морето.

Дърветата тук бяха по-редки, огънати от вятъра, който тя все още не можеше да усети на лицето си — безветрие, което я изненада, предвид сезона. Мирисът на брега тежеше във въздуха, неподвижен и душен.

Забавиха ход. От невидимото все още море нямаше нито звук, нямаше го дори шепота на леките вълни. Сякаш светът от другата страна на хребета беше изчезнал.

— Тук има следи — каза един от войниците, когато спряха над склона. — Ездачи. Движат се покрай брега, на север и на юг.

— Все едно, че преследват някого — отбеляза друг.

Ян Товис вдигна облечената си в метална ръкавица ръка.

Коне на север. Яздеха в тръс, към тях.

Поразена от внезапен, почти суеверен страх, Ян Товис рязко свали ръка и войниците й извадиха мечовете. Тя посегна за своя.

Първият от ездачите се приближи.

Ледериец.

Ян Товис издиша облекчено.

— Стой, войник!

Неочакваната команда явно стресна ездача и тримата зад нея. Копита застъргаха по чакълестия бряг.

Снаряжени бяха като за бой — плетени ризници, черните пръстени лъщяха, забралата на шлемовете бяха спуснати. Водачът им държеше брадва с дълга дръжка. Тези зад него стискаха пики с широки назъбени остриета все едно бяха тръгнали на лов за глиган.

— Аз съм Атри-Преда Ян Товис.

Водачът кимна и отвърна:

— Йедан Дериг. Оръжейник. Цитаделата Боарал.

Тя се поколеба.

— Страж.

— Сумрак — отвърна той. Макар и в тъмното виждам, че си ти.

— Трудно ми е да го повярвам — ти избяга…

— Избягах ли, кралице?

— От Дома на нашата майка, да.

— С баща ти не се разбирахме, Сумрак. Ти едва беше проходила, когато те видях за последен път. Но това е без значение. Сега виждам в лицето ти онова, което видях тогава. Не мога да го сбъркам.

Тя въздъхна и слезе от коня.

Другите я последваха. Йедан кимна и двамата с Ян Товис се отдалечиха малко. Застанаха под най-високото дърво близо до хребета — съсухрен бор. Заваля лек дъжд.

— Току-що идвам от Цитаделата — каза тя. — Твоят Дреш направи опит да избяга от арест и е мъртъв. Или скоро ще бъде. Говорих с вещиците. Ще има Тайст Едур, от Ренис, но докато пристигнат, разследването ще е приключило и ще трябва да се извиня, че са си губили времето.

Йедан замълча. Забралото скриваше лицето му, но се виждаше как брадата му помръдва — като че ли си говореше нещо наум.

— Страж — продължи тя, — ти ме нарече „кралица“ пред своите войници.

— Те са шейки.

— Разбирам. Значи ти си тук… на брега…

— Защото аз съм Стражът, да.

— Титлата е без значение — каза му по-рязко, отколкото искаше. — Почетна, някаква древна останка…

— И аз вярвах в същото — прекъсна я той. „Като по-голям брат, проклет да е.“ — Допреди три нощи.

— Защо си тук тогава? Кого търсиш?

— Иска ми се да можех да ти отговоря ясно. Не съм сигурен защо съм тук. Знам само, че съм призован.

— От кого?

Той сякаш помисли отново, преди да отвърне:

— От брега.

— Разбирам.

— Колкото до това кого — или какво — търся, изобщо не мога да кажа. Дошли са чужденци. Тази нощ чухме за тях, но колкото и да яздехме, колкото и бързо да пристигнахме, не намерихме никого. Никакъв знак — никакви следи, нищо. И все пак… те са тук.

— Може би са призраци?

— Може би.

Здрач бавно се обърна.

— От морето?

— Пак казвам. Никакви следи по брега. Сестро, откакто сме дошли, въздухът е неподвижен. И въздишка няма. Ден и нощ брегът е бездиханен. — Той погледна нагоре. — Виж този дъжд сега — за първи път.

Мърморене откъм войниците привлече вниманието им. Бяха се обърнали към билото, шест застинали призрачни фигури, проблясъци по метал и кожа.

Отвъд билото просветваше и гаснеше треперливо сияние.

— Това е — промълви Йедан и тръгна натам.

Ян Товис го последва.

Закатериха се през хлабави камъни, голи клони и корени, добраха се до възвишението. Шестимата войници идваха зад тях. Излязоха на пясъчната ивица.

И спряха, взрени към морето.

Кораби.

Редица кораби, всички далече в морето. Редица, изпъната на север и на юг.

И всички горяха.

— Блудния да ни благослови — прошепна Ян Товис.

Стотици кораби. Горяха.

Пламъци играеха над затаената вода, вдигаха се стълбове пушек, огрени отдолу като огромни въглени в огнището на черното небе.

— Не са ледерийски кораби — каза Йедан. — Нито едурски.

— Да — прошепна Ян Товис. — Не са.

„Дошли са чужденци.“

— Какво означава това?

Във въпроса се таеше искрен страх и Ян Товис се обърна да погледне войника, който го изрече. Беше уморен, оранжевият отблясък на далечните огньове играеше по лицето му.

Погледна отново корабите и каза:

— Дромони.

Сърцето й биеше силно в някаква трескава възбуда, странно помръкнала от злоба и… дива радост.

— Какво е това име? — попита Йедан.

— Познавам ги — тези носове, такелажа. Нашето търсене — на далечен континент. Империя. Избихме стотици — хиляди — нейни поданици. Сблъскахме се с техните флоти. — Помълча няколко мига, после се обърна към един от войниците. — Тръгвай към цитаделата. Погрижи се Дрешът да е мъртъв. Отрядът да тръгне незабавно — ще се срещнем с вас на север от Ренис на крайбрежния път. А, и вземете с вас онези проклети вещици.

Йедан я погледна.

— Какво…

Тя го прекъсна с жестока усмивка.

— Ти си Стражът. Твоята кралица се нуждае от теб. Тръгваш с нас, Йедан. С твоите бойци.

Брадатата челюст се стегна:

— Къде?

— На острова.

— А ледериите и техните господари? Трябва да ги предупредим.

Взряна в горящите в морето кораби, тя почти изръмжа:

— Ние убихме техни поданици. И те явно няма да го простят. Блудния да ги вземе ледериите и едурите. — Обърна се рязко и тръгна към коня си. Другите тръгнаха след нея. — Непознати ли, Йедан? Не и за мен. Те ни преследваха. — Метна се на коня и го подкара към пътеката на север. — Оставихме данък в кръв. Малазанска кръв. — „И изглежда, че те няма да го простят.“

„Те са тук. На този бряг.“

„Малазанците са на нашия бряг.“