Вихърът на Жътваря

Пролог

Сред пейзаж, раздран от скръб, труповете на шест дракона лежаха разхвърляни в накъсана редица, проснала се на над хиляда разтега из равнината, с разкъсана плът, натрошени щръкнали кости, зейнали челюсти и оцъклени сухи очи. Там, където кръвта им се бе проляла върху земята, духове се бяха сбрали като рояци мухи, за да смучат, и вече впримчени, призраците се гърчеха и надаваха глухите си отчаяни ридания, докато кръвта потъмняваше и попиваше в безжизнената пръст. А после, когато всичко се втвърди и заякна като лъскав камък, призраците се оказаха обречени, пленени навеки в тъмния си затвор.

Голото същество, което газеше по грубата пътека, очертана от падналите дракони, не им отстъпваше по големина, но бе привързано към земята и крачеше на два огънати като лъкове крака, с бедра, дебели като хилядолетни дървеса. Ширината на раменете му бе равна на ръста на Тартено Тоблакай. Дебелият врат бе скрит под грива лъскава черна коса; лицевата част на главата бе издадена напред — чело, скули и челюст, а хлътналите му очи разкриваха черни зеници, обкръжени от млечна белота. Огромните ръце бяха непропорционално дълги, грамадните длани почти задираха земята. Гърдите му бяха големи, бели и провиснали. Крачеше покрай разлагащите се трупове, а походката му бе някак странно плавна, съвсем не тромава, сякаш всеки негов крайник имаше повече от обичайния брой стави.

Кожата му бе с цвета на избеляла на слънцето кост, потъмняла на червеникави жилки в краищата на ръцете; подутини покриваха кокалчетата на пръстите, плетеница напукана плът тук-там оголваше костта. Дланите бяха пострадали след нанасяните убийствени удари.

Съществото спря, кривна глава нагоре и се загледа в трите дракона, зареяли се високо във въздуха над кълбестите облаци. Изникваха и чезнеха отново сред дима на загиващия свят.

Дланите на съществото потръпнаха и дълбоко от гърлото му се изтръгна тихо ръмжене.

След дълга пауза то продължи по пътя си.

Оттатък последния мъртъв дракон се издигаше низ от хълмове и най-големият от тях беше прорязан, сякаш нечий гигантски нокът бе изровил недрата на възвишението, и в тази ровина кипеше рана, раздрана в пространството, и от тази рана на седефени струи кървеше магическа мощ. Злобата на тази енергия бе явна от начина, по който поглъщаше страните на пролома — разяждаше като киселина скалите и балваните на древното русло.

Разломът скоро щеше да се затвори; онзи, който бе преминал последен, се беше постарал да запечата портала зад себе си. Но подобно изцеряване не можеше да се извърши припряно и тази рана щеше да продължи да кърви.

Съществото се приближи, без да обръща внимание на бликащата отрова. На прага отново спря, обърна се и погледна назад, откъдето бе дошло.

Драконовата кръв се втвърдяваше в камък, трупащи се един връз друг пластове непроницаемо вещество, което вече започваше да се отделя от обкръжаващата го пръст, надигаше се по краищата и оформяше странни неразчленени стени. Някои от тях започваха да затъват, да изчезват от това селение. Пропадаха, свят след свят надолу. За да се появят отново, здрави и несъкрушими, в други селения, според вида на кръвта, и това бяха закони неоспорими от никого. Старвалд Демелайн. Кръвта на дракони и смъртта на кръвта.

В далечината зад съществото Куралд Емурлан, Селението на Сенките, първото селение, породено от сливането на Мрак и Светлина, се гърчеше в смъртния си пристъп. Далече-далече бушуваха гражданските войни, а в други райони разкъсването вече бе започнало, огромни части от тъканта на този свят се откъсваха, несвързани, изгубени и забравени — или за да се изцерят сами, или за да загинат. Ала тук все още щяха да прииждат натрапници, като мършояди, струпани около паднал левиатан, жадни да откъснат и отнесат със себе си късове от селението. И щяха да се унищожават взаимно в жестоките битки над късовете.

Никой и никога не си беше въобразявал, че цяло едно селение би могло да загине така. Че деянията на потъналите му в поквара обитатели могат да унищожат… всичко. Световете продължават да живеят, това бе вярата — убеждението — независимо от действията на обитаващите ги. Разкъсаната плът се изцерява, небето се прочиства, нещо ново пропълзява от солената тиня.

Но не и този път.

Твърде много сили, твърде много предателства, твърде огромни и всепоглъщащи бяха престъпленията.

Съществото отново се извърна към портала.

И тогава през него пристъпи Килмандарос. Древната богиня.

Дървета се пръскаха в жестокия мраз, спуснал се като траурен саван — невидим, но осезаем над този изтерзан, опустошен лес.

Готос без усилие бе проследил пътя на битката, последователните сблъсъци на двама Древни богове, сражаващи се с дракона соултейкън, и докато крачеше по раздраното протежение на този път, носеше със себе си жестокия мраз на Омтоуз Феллак, Лабиринта на Лед. „Подпечатвам договора, както поиска от мен, Маел. Заключвам на място истината, за да я превърна в нещо повече от спомен. До деня, който ще съзре разбиването на самия Омтоуз Феллак.“ И се замисли разсеяно дали изобщо някога е вярвал, че такова разбиване няма да дойде никога. Че расата на Джагът, всички те в съвършения си блясък, ще са единствени, ще триумфират във вечното си господство. Безсмъртна цивилизация — докато всички други бяха обречени.

Е, възможно беше. В края на краищата някога беше вярвал, че цялото съществувание е под благонравната власт на някое любящо всемогъщество. „И щурците ги има само за да ни пеят приспивната си песен.“ Нямаше как да разбере какви други глупости са се прокрадвали в младия му и наивен мозък през всичките онези хилядолетия.

Но вече не, разбира се. Нещата свършват. Видовете измират. Вярата във всичко друго е заблуда, плодът на неокованото его, проклятието на върховната самозначимост.

„В какво вярвам вече тогава?“

Нямаше да си позволи мелодраматичен смях в отговор на този въпрос. Какъв бе смисълът? Нямаше никой наоколо, който да го оцени. Включително и той самият. „Да, прокълнат съм да живея в собствената си компания.“

„Това е лично проклятие.“

„От най-добрия вид.“

Изкачи се по начупено, осеяно с падини възвишение, някакво стремглаво надигане на скалната основа там, където се бе разтворила огромна цепнатина. Отвесните й стени вече лъщяха от мраза, когато Готос се добра до ръба и се взря надолу. Някъде долу от мрака се извисяваха два гласа, увлечени в яростен спор.

Готос се усмихна.

Разтвори лабиринта си, извлече тънък сноп сила и с помощта й бавно, предпазливо се спусна до сумрачното корито на дефилето.

Щом се приближи, двата гласа секнаха и остана само хрипливият съскащ звук, пулсиращ — поемане на дъх сред вълни от болка, — и Джагът чу стърженето на люспи по камък малко встрани.

Спря се върху грамада от натрошена скала, на няколко крачки от мястото, където стоеше Маел, и на десет крачки зад него видя грамадното туловище на Килмандарос, със смътно искрящата й — болезнено за очите — кожа: стоеше със свити юмруци и с войнствено изражение на грубото лице.

Скабандари, драконът соултейкън, беше натикан и свит в една кухина в скалата, натрошените му ребра несъмнено превръщаха всяко поемане на дъх в непоносимо страдание. Едното му крило беше счупено, почти отпрано. Един от задните крайници също беше счупен, костите се показваха през плътта. Никога вече нямаше да полети.

Двамата Древни гледаха Готос накриво, но той закрачи напред и заговори:

— Винаги ме е радвало, когато на един изменник на свой ред му изменят. В този случай го предаде собствената му глупост. Което е още по-радващо.

Маел, Древният бог на моретата, рече:

— Ритуалът… приключи ли, Готос?

— Повече или по-малко. — Очите на Джагъта се приковаха в Килмандарос. — Древна богиньо. Чедата ти в това селение са изгубили пътя си.

Чудовищната жена-звяр сви рамене и отвърна с неочаквано звучен глас:

— Те винаги са губили своя път, Джагът.

— Ами защо не направиш нещо по въпроса?

— Ти защо не направиш?

Вдигнал едната си тънка вежда, Готос оголи бивните си в усмивка:

— Подкана ли е това, Килмандарос?

Тя погледна над рамото му към дракона.

— Нямам време за това. Трябва да се върна в Куралд Емурлан. Ще го убия веднага… — И пристъпи към Скабандари.

— Не — спря я Маел.

Килмандарос се извърна към него, огромните й ръце отново се свиха в юмруци.

— Казваш ми го непрекъснато, сварен рак такъв.

Маел сви рамене и се обърна към Готос.

— Обясни й, моля те.

— Колко дългове още искаш да ми дължиш? — попита го Джагът.

— Е, не, Готос!

— Добре. Килмандарос. В Ритуала, който сега се спуска над тази земя, над бойните полета и над тези грозни лесове, самата смърт е отречена. Убиеш ли Тайст Едур тук, душата му ще се изтръгне от плътта, но ще остане, съвсем нищожно ощетена откъм сила.

— Решена съм да го убия — заяви Килмандарос с тихия си глас.

— Тогава ще ти трябвам аз.

Маел изсумтя.

— Защо да ми трябваш? — попита Килмандарос.

Готос сви рамене.

— Трябва да се приготви Финнест. За да приюти, за да плени душата на този соултейкън.

— Ами направи го тогава.

— Като услуга за двама ви? Не, Древна богиньо. Уви, двамата с Маел трябва да признаете един дълг. Към мен.

— Имам по-добра идея — отвърна Килмандарос. — Да строша черепа ти между палеца и показалеца си и да натикам трупа ти в гърлото на Скабандари, та да се задави с надутото ти „аз“. Това ми се струва подобаваща кончина и за двама ви.

— Богиньо, хаплива и свадлива си станала в старостта си — рече Готос.

— Не е изненадващо — отвърна тя. — Направих грешка, като се опитах да спася Куралд Емурлан.

— Защо бе нужен целият този труд? — попита Маел.

Килмандарос оголи разядените си зъби.

— Прецедентът е… нежелан. Иди и отново си зарови главата в пясъците, Маел, но те предупреждавам, смъртта на едно селение е закана за всяко друго селение.

— Щом казваш — отвърна след миг мълчание Древният бог. — Да, признавам тази възможност. Все едно, Готос настоява за отплата.

Юмруците се отпуснаха, стиснаха се отново.

— Е, добре. Хайде, Джагът, сътвори Финнест.

— Това ще свърши работа — отвърна Готос, извади нещо от гънките на раздраната си риза и го вдигна пред очите им.

Двамата Древни го зяпнаха. После Маел изсумтя:

— Да, разбирам. Прелюбопитен избор, Готос.

— Само такива правя — отвърна Готос. — Е, хайде, Килмандарос, иди и сложи край на коварния си заговор жалкото съществувание на соултейкъна да свърши.

Драконът засъска, запищя от ярост и страх, щом Древната богиня приближи.

Тя удари с юмрук костния ръб в центъра между очите на Скабандари. Пукотът на дебелата кост изкънтя като траурен химн в тясната урва. Между пръстите на богинята швирна кръв.

Счупената глава на дракона изтътна тежко върху каменистото корито, от устата блъвнаха лиги и слуз.

Килмандарос рязко се обърна към Готос. Той кимна и каза:

— Държа го тоя нещастник.

Маел пристъпи към Джагъта и протегна ръка.

— Тогава ще взема Финнеста…

— О, не.

Двамата Древни изгледаха Готос, а той се усмихна още по-широко.

— Отплата за дълга. За двама ви. Задържам Финнеста, душата на Скабандари, за себе си. Между нас вече нищо не остава неуредено. Нима не сте доволни?

— Какво ще правиш с него? — попита навъсено Маел.

— Още не съм решил, но ви уверявам, че ще е прелюбопитно неприятно.

Килмандарос отново сви юмруци и ги надигна.

— Изкусена съм да пратя децата си след тебе, Джагът.

— Колко жалко, че са се залутали някъде.

Никой от двамата Древни не промълви нито дума повече. Готос тръгна нагоре по склона на урвата. Винаги се радваше да надхитри бъбривите стари отрепки въпреки цялата им страховита брутална мощ. Е, моментно удоволствие поне.

„Най-доброто.“

При цепнатината Килмандарос видя друга фигура. С черно наметало, белокоса. Потънало в размисъл лице, с вдигнати вежди, взряно в раздраната тъкан.

Канеше се да премине портала или очакваше нея? Древната богиня го изгледа навъсено и каза:

— Не си добре дошъл в Куралд Емурлан.

Студените очи на Аномандарис Пурейк се спряха на чудовищното същество.

— Нима си въобразяваш, че възнамерявам да си присвоя трона?

— Едва ли ще си първият.

Той отново извърна очи към разлома.

— Затруднена си, Килмандарос, а Еджуокър — Ходещия на ръба — е зает другаде. Предлагам ти помощта си.

— Доверието ми не се печели лесно от такива като тебе, Тайст Андий.

— Несправедливо — отвърна той. — За разлика от мнозина други от моята раса, приемам, че отплатата за измяна никога не е достатъчна, за да надмогне цената. Освен дивите дракони вече има соултейкън, който воюват в Куралд Емурлан.

— Къде е Оссерк? — попита Древната богиня. — Маел каза, че той…

— Че се кани отново да ми се изпречи на пътя? Оссерк си въобрази, че ще взема участие в убийството на Скабандари. А защо да го правя? Ти и Маел сте повече от достатъчно. — Аномандарис изсумтя. — Мога да си представя Оссерк, как кръжи и кръжи. Търси мен. Идиот.

— А предателството на Скабандари? Той предаде брат ти. Никакво желание ли нямаш да отмъстиш за това?

Аномандарис я погледна и се подсмихна.

— Отплатата за измяна. За Скабандари цената се оказа висока, нали? Колкото до Силхас… е, дори Азат не траят вечно. Почти му завиждам, че ще е изолиран от всичко, което ще ни сполети в идните хилядолетия.

— Несъмнено. Желаеш ли да се присъединиш към него в сходна гробна могила?

— Не държа.

— Тогава допускам, че Силхас Руин няма да е склонен да ти прости за безразличието в деня, в който бъде освободен.

— Може пък и да се изненадаш, Килмандарос.

— Ти й расата ти сте загадка за мен, Аномандарис Пурейк.

— Зная. Е, богиньо, споразумяхме ли се?

Тя кривна глава.

— Решена съм да прогоня претендентите за селението. Ако Куралд Емурлан трябва да умре, то нека да си умре сам.

— С други думи, искаш да оставиш Трона на Сянка незает.

— Да.

Той помисли малко и кимна.

— Разбрано.

— Не ми изменяй, соултейкън.

— Няма. Готова ли си, Килмандарос?

— Те ще сключат съюзи — рече тя. — Всички ще воюват срещу нас.

Аномандарис сви рамене.

— Нищо по-добро нямам за вършене днес.

Двамата асценденти прекрачиха през портала и затвориха разлома зад себе си. Други пътеки имаше към това селение обаче. Пътеки, които не бяха рани.

Озоваха се наново в Куралд Емурлан и огледаха опустошения свят.

И се заловиха да прочистят онова, което бе останало от него.

Преда Биват, капитан в гарнизона на Дрийн, беше далече от родния дом. На двадесет дни път с фургони, начело на експедиция от двеста войници от армията Дрипавото знаме, ескадрон от тридесет души лека конница блуроуз и четиристотин поддържащ персонал, сред които цивилни. Та след като нареди да вдигнат лагера, тя се смъкна от коня си, за да измине пеш петдесетината крачки до ръба на скалите.

На ръба вятърът я удари в гърдите като чук, сякаш жадуваше да я отхвърли назад, да я изстърже от това разнебитено късче суша. Океанът под нея бе като кошмарно видение на живописец, накъсан и кипнал морски простор, с тежки виещи се облаци, които се разпадаха високо в небесата. Водата бе по-скоро бяла, отколкото синьо-зелена, кипнала пяна, пръски, полетели нагоре по скалите от връхлитащите в брега вълни.

И все пак, с мраз, просмукал се чак в костите й, тя видя, че точно това е мястото.

Рибарска лодка, отклонена далече от курса си в гибелния въртоп, в който никой търговски кораб, колкото и да беше голям, нямаше да навлезе по своя воля. Въртоп, който преди осемдесет години беше сграбчил плаващия град Мекрос и го беше разкъсал на парчета, повлякъл беше в морските дълбини над двадесет хиляди негови жители.

Рибарите обаче бяха оцелели в дълбоката до бедрата вода на тридесетина крачки от скалистия бряг. Бяха четирима. Ледерии. И бяха успели да стигнат до брега…

За да заварят… това.

Преда Биват затегна каишката на шлема си, та вятърът да не го откъсне от раменете заедно с главата й, и продължи да оглежда осеялите бреговата линия отломки. Носът, на който стоеше, беше подровен, пропадаше на три човешки ръста до бряг с бял пясък, затрупан с дълги редици сухи водорасли, изкоренени дървета и останки от осемдесетгодишния град на мекрос. И още нещо. Нещо по-неочаквано.

Бойни канута. От презморския вид, всяко с дължината на обрасъл с корали кит, с висок нос, по-дълги и с по-широки греди от кораба на Тайст Едур. И не изхвърлени на брега като отломки — нито едно, доколкото можеше да види, не изглеждаше пострадало. Издърпани бяха в редици високо над пясъчната ивица, макар да личеше, че това е станало някъде в миналото — преди месеци, може би дори преди години.

Някой застана до рамото й. Търговецът от Дрийн, нает с договор, за да снабдява експедицията й. Светлокож, с бледоруса коса, толкова светла, че изглеждаше почти бяла. Вятърът изпъваше до червено кръглото му лице, ала тя виждаше как светлосините му очи са приковани в редицата бойни канута, шареха, първо на запад по бреговата ивица, после на изток.

— Имам известен талант — каза той високо, така че тя да го чуе над воя на вятъра.

Биват не отвърна нищо. Търговецът несъмнено се оправяше добре с числата — претенцията му за талант. А тя беше офицер в ледерийската армия и добре можеше да прецени попълнението на всеки огромен съд и без неговата помощ. Сто души, с двадесет по-малко или повече.

— Преда?

— Какво?

Търговецът махна безпомощно с ръка.

— Тези канута. — Посочи нагоре по плажа и после — надолу. — Трябва да са… — И не намери нужните думи.

Но тя го разбра много добре.

„Да.“ Редица след редица, всички — изтеглени на този суров бряг. Дрийн, най-близкият град на кралството, бе на три седмици път, на югозапад. Право на юг оттук бяха степите Оул’дан, а за сезонните скитания на племената с огромните им стада се знаеше буквално всичко. В края на краищата ледерийското им завоюване беше в ход. Нямаше нито едно донесение за нещо такова.

Така. Неотдавна на този бряг беше пристигнала флота. При което всички бяха дебаркирали, взели бяха всичко със себе си и след това, изглежда, бяха навлезли в сушата.

Трябваше да има някакви белези, слухове, събитието най-малко щеше да отекне сред обитателите на Оул. „Трябваше да сме чули за това.“

Но не бяха. Чуждоземните нашественици просто бяха… изчезнали.

„Невъзможно. Как би могло да се случи?“ Тя отново огледа редиците, сякаш се надяваше, че някаква важна подробност ще се открои сама, ще облекчи учестения пулс на сърцето й и оловната, смразяваща тежест в крайниците й.

— Преда…

„Да. По сто души на лодка. И тук пред нас… струпани по четири, пет в дълбочина… колко? Четири, може би пет хиляди?“

Бреговата ивица на север представляваше грамада от бойни канута от сиво дърво, докъдето стигаше погледът й на запад и изток. Извлечени. Изоставени. Изпълнили целия бряг като съборен от бурята лес.

— Над половин милион — каза търговецът. — Това е преценката ми. Преда, къде, в името на Блудния, са отишли всички?

Тя се намръщи.

— Сритай онова твое гнездо на магове, Летур Аникт. Накарай ги да си заслужат безбожните заплати. Кралят трябва да знае. Всяка подробност. Всичко.

— Тутакси.

А тя самата трябваше да направи същото с отделението послушници на Цеда. Колкото повече информация — толкова по-добре. Без наличието на отбраните ученици на Куру Кан така и нямаше да научи всичко, което Летур Аникт бе затаил в последното си донесение, така и нямаше да може да отличи истините от полуистините и откровените лъжи. Вечният проблем с наемането на частни доставчици — имаха си своите лични интереси в края на краищата и лоялността към короната беше, за същества като Летур Аникт, новия Фактор на Дрийн, винаги нещо вторично.

Биват заоглежда за път надолу до брега. Искаше да огледа добре тези канута, особено след като части от носовете им като че ли бяха разглобени. „Което е доста странно. Все пак е поносима загадка, мога да я разнищвам и така да не мисля за всичко останало.“

„Над половин милион!“

„Блудния да ни благослови, кой е дошъл сред нас?“

Вълците бяха дошли и си бяха отишли, и там, където труповете бяха извлечени от плътната грамада на билото, където незнайните войници бяха дали последния си отпор, следите от техния пир бяха явни и тази подробност не излизаше от ума на самотния ездач, подкарал бавно коня си между вкочанените разпръснати тела. Такова опустошение на мъртъвци беше… необичайно. Тъмносивите вълци бяха едни от най-стръвните хищници в тази равнина, разбира се. И все пак дългият им опит с хората трябваше да ги е прогонил още с първата миризма на разложено, нищо, че се беше смесила с тази на пролятата кръв. Какво тогава ги беше привлякло към това безмълвно бойно поле?

Самотният ездач със скрито зад червена люспеста маска лице дръпна юздите в подножието на ниския хълм. Конят му умираше, трепереше в треска и едва се държеше на крака. Преди да е свършил денят, мъжът щеше да продължи пеш. Докато вдигаше бивака си тази заран, рогата змия бе ухапала коня му, както пасеше залинялата трева покрай оврага. Отровата действаше бавно, но безмилостно, не можеше да бъде спряна с никоя билка или цяр, каквито мъжът носеше в дисагите. Загубата щеше да е достойна за съжаление, но не и бедствена, след като не бързаше.

Високо в небето кръжаха гарвани, но не се спускаха, идването му не ги бе смутило преди очаквания пир. Всъщност тъкмо кръженето им над този хълм го беше довело тук. Гракът им беше накъсан и някак странно приглушен, почти жалостив.

Легионите на Дрийн, бяха извлекли своите мъртъвци, оставили бяха само жертвите си да наторят тревите на равнината. Утринната слана още прошарваше с лъскави петна мъртвешки тъмната кожа, ала топежът вече бе започнал и му се струваше, че тези мъртви войници сега плачат — от замръзналите си лица, от широко отворените очи, от смъртните рани.

Изправен на стремената, той огледа хоризонта, за да зърне двамата си спътници, но страховитите същества все още не се бяха върнали от своя лов и ездачът се зачуди дали не бяха хванали нова, по-изкусителна диря на запад — ледерийските войници на Дрийн, заситени и поели триумфалния си марш към своя град. Ако се окажеше това, то този ден щеше да има касапница. Но идеята за мъст тук бе случайно съвпадение. Спътниците му бяха безразлични към подобни чувства. Убиваха за удоволствие, доколкото можеше да прецени. Тъй че унищожението на воините на Дрийн и всякакво възмездие, което можеше да се припише на това деяние, съществуваше само в ума му. Това разграничаване беше важно.

Заблуда, носеща удовлетворение все пак.

Тъй или иначе, жертвите тук, тези войници в сиви и черни униформи, бяха странници. Със смъкната броня вече и без оръжия, с прибраните им за трофеи знамена… присъствието им тук, в Оул’дана, в сърцевината на родната му земя, бе смущаващо.

Нашествениците ледерии все пак ги познаваше. Знаеше многобройните им легиони със странните им имена и яростните им съперничества. Знаеше също тъй неустрашимата конница на блуроуз. Знаеше и свободните все още кралства и територии, гранични на Оул’дана, съперниците д’расилани, керините, кралството Болкандо и държавата Сафинанд — договарял се беше или бе кръстосвал меч с всички тях преди години. Но никой от тях не беше като тези войници.

Светлокожи, с коса с цвят на слама или пък червена като ръжда. Сини или сиви очи. И… толкова много жени.

Погледът му се спря на един такъв войник, жена, близо до самото било. Убита с магия. Бронята й се беше сляла с раздраната плът, но… по нея имаше някакви знаци.

Той слезе от коня. Заизкачва се по склона, покрай разпръснатите тела, мокасините му се хлъзгаха в разкаляната от кръв земя. Наведе се над жената.

На черния бронзов нагръдник имаше рисунка. Две вълчи глави. Едната беше с бяла козина и едноока, другата — сребриста, на черни петна. Военен знак, какъвто не беше виждал.

Странници, несъмнено.

Чужденци. Тук, в любимата му земя.

Мъжът се намръщи зад маската. „Отишли са си. Отдавна. Аз ли сега съм странникът?“

Тежък барабанен тътен отекна и разтърси земята под нозете му. Той се изправи. Спътниците му се връщаха.

Никакво възмездие значи.

Какво пък, все още имаше време.

Скръбният вълчи вой го бе пробудил тази заран, зовът им пръв го беше привлякъл тук, до това място, сякаш зверовете търсеха свидетел, сякаш наистина го бяха призовали. Зовът им го беше привлякъл насам, но така и не зърна зверовете, дори отдалече.

Вълците обаче се бяха хранили и тази сутрин. Извличали бяха трупове от грамадата.

Стъпките му се забавиха надолу по склона. Най-сетне той спря и отново заоглежда мъртвите войници.

„Вълците са яли. Но не както го правят вълци… не като… като това.“

Разпрани гърди, щръкнали ребра… бяха яли сърца. Нищо друго. Само сърцата.

Барабанният тътен се усили, по-близък; птичи нокти засъскаха сред тревите.

Гарваните горе заграчиха, разлетяха се във всички посоки.