Виждащият камък

Глава четвърта

Когато навлязоха сред дърветата, Джерард усети лек хлад. Въздухът тук беше различен, наситен с миризмата на растения и влажна земя. Цареше зловещ полумрак. Двамата с Мелъри си пробиваха път сред плетеници от бодливи храсталаци и високи дървета с клони, натежали от паразитните стъбла и големите кълба на имела.

Над главите им грачеше някаква птица. Крещеше остро, тревожно, сякаш предупреждаваше някого, че в гората влизат неприятели. Бодливи клонки ги удряха безмилостно през лицата. Земята под краката им беше влажна и хлъзгава, покрита с мъх. В далечината ромонеше вода.

Чу се свистене. Бърза кафява сянка прелетя между дърветата и на най-ниския клон на отсрещното дърво кацна бухал. Бухалът изви глава към тях, после заби клюн в мишлето, което държеше между ноктите си…

Мелъри си проби път през голяма туфа бодливи храсталаци и Джерард я последва. По косата и дрехите му се полепиха безброй бодливи топчици. След малко заобиколиха гниещия ствол на паднало дърво, което гъмжеше от големи черни мравки.

— Ето оттук! — Мелъри кимна към един счупен клон и посочи изпомачканите стъбла на група папрати. — Минали са оттук.

Следата от изпочупени клони и смачкани треви скоро ги изведе до буен поток. Гората беше станала по-гъста и по-тъмна, огласяха я зловещи тайнствени звуци. Внезапно ги връхлетя рояк комари. Насекомите засвириха в ушите им, повъртяха се, нахапаха ги, после отлетяха към другия бряг на потока.

— Е, какво ще правим сега? — попита Мелъри. — Виждаш ли нещо?

Джерард се взря през камъка и поклати глава.

— Не, няма никой. Предлагам да вървим край потока. Рано или късно следата ще се появи отново.

Двамата тръгнаха по брега през гъстата гора.

— Мелъри, спри! — прошепна внезапно Джерард и се взря в един огромен дъб. На клоните му бяха накацали малки зелени и кафяви същества. Крилата им приличаха на листа, но лицата им бяха като на хора. Вместо коса на главите им растяха треви и цветя.

— Какво има? — Мелъри вдигна шпагата си и отстъпи две крачки назад.

— Струва ми се, че… Струва ми се, че виждам елфи.

— Не знам какво виждаш, но си се облещил като глупак… Изплаши ме.

— Те са просто… Невероятни са! — На Джерард му беше трудно да обясни на сестра си.

Едно от малките същества литна към него, той протегна длан и с почуда видя как съществото каца на пръста му. Малката горска феичка примигна и го загледа с черните си очи, а крачетата й загъделичкаха дланта му.

— Джерард, какво правиш? — дръпна го нетърпеливо Мелъри.

От звука на гласа й феичката подскочи, излетя, направи няколко кръга във въздуха и изчезна сред листака над главите им.

Слънчевите петна, които просветваха тук-там между дърветата, придобиха оранжев оттенък. В далечината потокът се разширяваше и минаваше под развалините на стар каменен мост.

Когато доближиха моста, Джерард усети как кожата му настръхва, макар че наоколо нямаше и следа от гоблини. Тук потокът ставаше много широк, повече от седем-осем метра. Водата по средата беше по-тъмна, сигурно защото там бе много дълбоко.

Внезапно прозвуча далечен писък — сякаш някой стържеше метал в друг метал. Мелъри спря, погледна към отсрещния бряг на потока и се ослуша.

— Чу ли това?

— Мислиш ли, че може да е Саймън? — попита Джерард. Надяваше се да не е. Не звучеше като писък на човек.

— Не знам — ослуша се отново Мелъри. — Но каквото и да е, знам, че е свързано с гоблините. Да тръгваме! — и тя пое в посоката на звука.

— Не влизай във водата, Мелъри! — опита се да я спре Джерард. — Дълбоко е!

— Не ставай бебе! — сопна се Мелъри и нагази в потока. Направи две големи крачки и след това внезапно потъна, сякаш бе скочила от ръба на висока скала. Тъмнозелената вода се затвори над главата й.

Джерард се втурна напред. Хвърли сабята на брега и започна да претърсва леденостудената вода. Малко след това сестра му успя да изскочи на повърхността. Улови се за ръката му, като плюеше и кашляше. Джерард започна да я тегли към брега. Беше изминал половината разстояние, когато зад гърба им водата заклокочи и започна да се надига.

Първо се появи нещо като хълм, покрит с мъхове. След това щръкна глава, тъмнозелена, като гнили водорасли, с малки черни очи, с изкривен възлест нос, който приличаше на коренище. От устата на страшилището стърчаха изпочупени гнили зъби.

То протегна ръка към тях, пръстите му бяха криви, дълги, с черни нокти, покрити с лигава слуз. Джерард усети ужасната смрад от дъното на дълбокия вир — воня на гниещи листа и стара, много стара мазна тиня.

Той изпищя. Мозъкът му спря да работи. Вцепени се от ужас, не можеше даже да помръдне.

Мелъри успя да се измъкне сама до брега и погледна назад.

— Какво има? Какво виждаш? Нещо страшно ли? — попита тя.

Гласът й стресна Джерард. Той излезе от вцепенението си и вдървено направи няколко крачки, като влачеше и Мелъри.

— Трол! — изхриптя той. — Бягай!

Чудовището се хвърли към тях. Дългите му пръсти задраскаха през тревата съвсем близо до мястото, където стояха Джерард и Мелъри, после изрева дрезгаво и спря.

Джерард се огледа, но не можа да разбере какво се е случило.

Тролът пак тръгна към тях, но отскочи, когато един от дългите му пръсти попадна в лъч слънчева светлина. Залюля се и изрева.

— Слънцето! — сети се Джерард. — Слънцето изгаря кожата му.

— След малко слънцето ще залезе. Няма време, да бягаме! — подкани го Мелъри.

— Ча-а-а-акайте! — прошепна чудовището. Гласът му беше тих. Жълтите му очи ги гледаха втренчено. — Върне-е-ете сеее! Ииимам нещо за ваа-а-ас! — и тролът протегна към тях ръка със затворена длан, сякаш наистина стискаше нещо в нея.

— Хайде, Джерард! Да вървим! — помоли отново Мелъри. — С кого говориш? Не виждам никого…

— Виждал ли си брат ми? — извика Джерард на трола.

— Мо-о-оже бииииии! Чух нещо преди извееестно вреееееме. Някой пищеееше, ала беше свееетло, много свееетло, за да поглее-е-една…

— Сигурно Саймън е пищял. Накъде тръгнаха?

Главата се люшна към останките на моста, след това отново се обърна към Джерард.

— Елааа по-блиииииизо и ще ти каааажа…

Джерард отстъпи назад.

— В никакъв случай!

— Елааа понеее да си взееееемеш сааааабята… — посочи тролът.

Сабята лежеше на брега, където я бе хвърлил Джерард. Той погледна към сестра си. Тя също беше без сабя. Сигурно я беше изпуснала на дъното на дълбокия вир.

Мелъри пристъпи напред.

— Трябва да вземем сабята. Това е единственото ни оръжие.

— Ела-а-а-ате и я вземеееете. Ако ииискате, аз ще затвооооря очи, за да не сеее страхуууувате — и тролът закри очи с огромната си ръка.

Мелъри хвърли поглед към сабята, която лежеше в калта.

Джерард видя как очите й се изпълниха с решителност и изтръпна. Сестра му май наистина мислеше да вземе сабята.

— Спри! — изсъска Джерард. — Ти дори не виждаш с кого си имаш работа. Да вървим!

— Но сабята…

Джерард свали монокъла и го вдигна към очите й. Мелъри пребледня, когато видя огромния трол. Той надничаше между закривените си пръсти, с които се предпазваше от слънцето и я дебнеше със злите си очи. Само няколко петна слънчева светлина все още го задържаха във водата, но и те бързо потъмняваха.

— Да вървим… — обърна се Мелъри към брат си.

— Не-е-е-е-е… — извика тролът. — Върниии сеее… Дааже ще се объъърна. Ще брояяя до десееет. Давам ти шааанс. Върниии сеее!

Джерард и Мелъри затичаха през гората и спряха, едва когато намериха малка полянка, огряна от лъчите на слънцето. Облегнаха се на дебелия ствол на стар дъб и си поеха дъх. Мелъри трепереше. Джерард не знаеше дали трепери, защото е мокра, или трепери заради трола. Той свали якето си и й го подаде.

— Свършено е с нас — каза Мелъри, като тракаше със зъби. — Ние сме с голи ръце. Нямаме никакво оръжие.

— Знаем поне, че гоблините не са могли да преминат потока — успокои я Джерард, докато се мъчеше отново да закрепи монокъла. — Тролът със сигурност щеше да ги хване.

— Но звукът идваше от другата страна на потока! — извика отчаяно Мелъри и така изрита едно дърво, че обели кора от ствола му.

Изведнъж Джерард усети миризма на изгоряло. Беше едва доловима, но му напомни миризмата на опърлена коса.

— Мирише ли ти на нещо? — попита той.

— Да. Миризмата идва от онази посока…

Двамата се втурнаха през храстите, без да обръщат внимание на клоните и трънаците. От драскотините по лицата им потече кръв, ръкавът на Мелъри се закачи за един клон, платът се раздра.

— Виж това! — рязко спря Мелъри, наведе се и вдигна една кафява обувка.

— На Саймън е! — ахна Джерард.

— И без да ми казваш, виждам, че е на Саймън — изсъска Мелъри и обърна обувката, за да разгледа подметката. Нямаше никакви следи, нищо особено, с изключение на калта.

— Нали не мислиш, че Саймън е… — Джерард не можеше да довърши изречението.

— Не, не мисля! — отсече Мелъри и мушна обувката в джоба на своя суичър.

Джерард кимна неуверено. Всъщност се остави да бъде убеден, че Саймън е добре. Дърветата пред тях станаха по-редки и след малко двамата излязоха на шосето.

Черната асфалтова лента се виеше към хоризонта. Зад него слънцето залязваше в пурпурночервени и оранжеви пламъци, а в далечината край една отбивка на пътя група гоблини се бяха скупчили покрай голям огън.