Виждащият камък

Глава трета

През дупчицата в средата на камъка Джерард видя гоблините. Бяха пет. Имаха глави на жаби, а очите им бяха мъртвешко бели, без зеници. Отстрани на главите им стърчаха уши, които приличаха на котешки, но без косми. Зъбите на гоблините бяха всъщност парчета стъкла и остри назъбени камъни.

Зелените издути тела на петте чудовища се носеха бързо през ливадата. Единият гоблин влачеше мръсна, лекьосана торба, а другите душеха въздуха като кучета. След малко всички се насочиха към бараката за каретите. Джерард отстъпи толкова бързо от прозореца, че щеше да се спъне в голяма стара кофа.

— Идват право към нас! — прошепна той.

Мелъри стисна още по-силно дръжката на шпагата. Кокалчетата на пръстите й побеляха.

— А Саймън? С тях ли е?

— Не го виждам.

Тя се надигна леко и надникна навън.

— Не виждам нищо.

Джерард стисна камъка в дланта си и се приведе още по-ниско. Гоблините отвън приближаваха. Той съвсем ясно чуваше как грухтят и душат, но не посмя да погледне отново през отвора на камъка. Внезапно голяма буца пръст се разби в стената до прозореца.

— Идват! — прошепна той и напъха справочника в ученическата си раница, но не му остана време да я закопчае.

— Идват ли? — възкликна Мелъри. — Не идват, а са тук!

По стената отвън се чу дращене на нокти, а изпод черчеветата на прозореца захвърчаха тресчици. Стомахът на Джерард се сви на топка. Не можеше да помръдне от ужас.

— Не можем да стоим така. Трябва да направим нещо! — зашепна той.

— Трябва да изтичаме до къщата — каза Мелъри, също шепнешком.

— Няма да можем — поклати глава Джерард. Спомни си за острите зъби и нокти на гоблините.

— Ще трябва да можем. Тия чудовища ще откъртят още няколко дъски и са вътре…

Джерард кимна колебливо, но после решително тръсна глава и се подготви да се изправи. Като въртеше неумело камъка между пръстите си, той се опита да го нагласи в чудатия монокъл и да го прикрепи към главата си. Клипсът стисна носа му като щипка.

— Ще тръгнем по мой знак — нареди Мелъри. — Внимание! Едно! Две! Три! Сега!

Тя отвори вратата и двамата хукнаха към къщата. Гоблините се втурнаха след тях. Нечии остри нокти сграбчиха Джерард. Той се отскубна и продължи да тича.

Мелъри беше по-бърза от него. Тя почти стигна къщата, когато един от гоблините докопа якето на Джерард и го дръпна силно. Джерард се просна по корем в тревата. Камъкът изхвърча от монокъла. Той заби пръсти в земята и се опита да се задържи, но някой го дръпна и го повлече назад. Момчето почувства как някой задърпа ученическата му раница и изпищя.

Мелъри се обърна, спря, после хукна назад към него. Все още държеше шпагата, но не виждаше гоблините и не знаеше с какво си има работа и какво да прави.

— Мелъри, връщай се! Бягай! — изкрещя Джерард.

Някой от гоблините сигурно беше минал край него и се беше докопал до Мелъри, защото видя как ръката на сестра му подскочи неестествено и тя извика. По кожата й се появиха алени ивици, а веднага след това невидима лапа изтръгна слушалките на уокмена. Мелъри се извърна и размаха шпагата, нанасяйки свирепи удари във въздуха. Като че ли не успя да засегне никого. Тя се завъртя в кръг, но отново нищо.

Джерард ритна силно с десния си крак и улучи нещо твърдо. Усети как желязната хватка около краката му се отпусна и бързо запълзя напред, изтръгвайки раницата от гоблините. Съдържанието й се разпиля и Джерард едва успя да грабне справочника. Той трескаво опипа тревата около себе си, намери камъка и бързо допълзя до Мелъри. Успя да нагласи камъка пред окото си и погледна през него.

— Шест часа! — извика Джерард, за да покаже посоката на сестра си.

Тя се завъртя, нанесе страхотен удар в посока „шест часа“ и засегна ухото на един от гоблините, който зави от болка.

Джерард успя да се изправи на крака и опря гръб в гърба на Мелъри.

— Удряй по-ниско! Те са ниски! — извика той.

Петте гоблина ги заобиколиха. Този от дясно се хвърли в атака.

— Три часа! — изкрещя Джерард.

С един удар на шпагата Мелъри просна гоблина на земята.

— Десет часа! Девет часа! Седем часа! — всички гоблини едновременно се втурнаха към тях. Мелъри едва ли щеше да се справи.

Джерард вдигна справочника и с всички сили го запокити към най-близкия гоблин. Даннн! Книгата цапардоса гоблина, той залитна назад и се просна на земята.

С няколко силни удара на шпагата си Мелъри събори още два гоблина. Сега те свиваха примката на своя кръг много по-предпазливо и ядно скърцаха със зловещите си остри зъби.

Изведнъж прозвуча странен призив, нещо средно между лай и свирене. Един по един гоблините започнаха да се оттеглят към гората.

Джерард се срина на тревата. Кракът го болеше, не му достигаше въздух.

— Отидоха си — изпъхтя той и подаде камъка на Мелъри. — Погледни.

Мелъри се стовари до него и вдигна камъка към очите си.

— Нищо не виждам, но това не значи, че вече ги няма. Преди малко също не виждах нищо, а те бяха тук.

— Те могат да се върнат всеки миг. — Джерард се извърна и извади справочника. Прелисти бързо страниците му, намери каквото търсеше и го подаде на Мелъри. — Прочети това.

— „Гоблините обикалят на по-малки или по-големи групи. Те скитат из гори и поля, правят злини и създават големи неприятности“ — Лицето на Мелъри ставаше все по-мрачно. — „Необяснимото изчезване на котки и кучета е сигурен знак, че в района са се появили гоблини.“

— Тибс! — възкликна Джерард и изтръпна. — Тибс, котката на Саймън…

Мелъри продължи да чете.

— „Гоблините се раждат без зъби, затова си намират различни заместители — жило от животни, остри камъни, парчета стъкло.“

Джерард я прекъсна.

— Остави сега тези описания. Не пише ли как да бъдат спрени? Или пък къде може да са отвели Саймън?

Без да вдигне поглед от книгата, Мелъри поклати глава и продължи да разлиства страниците. Джерард се опита да не мисли какво могат да сторят гоблините на Саймън. Беше му от ясно по-ясно какво правят с кучетата и котките, но не му се щеше дори да си помисли, че брат му може да бъде… Че може да е изяден.

Погледът му попадна върху илюстрацията с ужасните зъби и той отново потръпна. Не, разбира се, това не можеше да се случи.

Мелъри пое дълбоко въздух и посочи илюстрацията.

— Скоро ще се мръкне, а с такива очи те сигурно виждат по-добре от нас в тъмното.

Изводът на сестра му беше много важен. Джерард си каза, че трябва да впише наблюдението й в справочника, но това щеше да стане, след като намерят Саймън. Той свали монокъла и се опита да закрепи камъка в него, но рамките бяха доста хлабави, за да го задържат.

— Уф, не става… — изпъшка Джерард.

— Ще трябва да го застопориш по-здраво. Нямаш ли отвертка или нещо подобно?

Джерард извади джобното си ножче. То беше с отвертка, малко ножче, ножички, пиличка и държател-гнездо, в който някога бе имало клечка за зъби.

Момчето внимателно завинти рамките и здраво закрепи камъка на мястото му.

— Браво! — похвали го Мелъри. — Дай сега да вържа това чудо на главата ти.

Тя нагласи кожените връзки и ги върза здраво. Джерард трябваше да примижава, за да вижда както трябва, но камъкът вече беше много по-стабилен.

— Вземи и това — Мелъри му подаде една сабя. Беше тренировъчна, върхът й не беше остър и той не знаеше дали ще му свърши работа.

Все пак, друго беше да се чувства въоръжен. Джерард напъха справочника в раницата, провери още веднъж връзките на монокъла и като държеше сабята пред себе си, започна да се спуска по склона на хълма към притъмняващата гора.

Трябваше час по-скоро да намерят Саймън.