Виждащият камък

Глава втора

Малчо тичаше през ливадата, като скачаше от сянка на сянка. Явно се страхуваше от някой и внимаваше този някой да не го забележи.

С гръб към мястото, където беше стоял Саймън, Мелъри все още размахваше шпага срещу стената на старата барака за карети. Докато тренираше, слушаше музика от уокмен. Джерард я приближи в гръб, дръпна слушалките на уокмена и ги свали от ушите й.

Мелъри се извърна рязко и допря острието на шпагата в гърдите му.

— Какво искаш?

— Гоблините отвлякоха Саймън!

— Голбините? Саймън? — Мелъри огледа ливадата.

— Хайде, бързо! Да не губим бреме! Ще съжалява, който дреме! — нервно изписука Малчо. От вълнение гласът му беше станал тънък като на щурец.

— Тръгвай, Мелъри! — Джерард дръпна сестра си към бараката за каретите, където вече ги чакаше малкото духче. — Тръгвай, преди да хванат и нас!

— Саймън! — развика се Мелъри. — Саймън, къде си?

— Млъквай! — сграбчи я Джерард, издърпа я в бараката и затвори вратата. — Не викай, ще те чуят!

— Кой ще ме чуе? — ококори се Мелъри. — Гоблините? Ти добре ли си?

Досега двамата не бяха влизали в бараката. Вътре миришеше на газ и мухъл. В единия ъгъл имаше стара черна карета, покрита с брезент. Бяха запазени и няколко прегради, в които много, много отдавна бяха връзвали конете. Покрай стените минаваха рафтове, отрупани с метални кутии и стъкленици, наполовина пълни с кафеникави и жълти течности. До едната стена бяха струпани купчини сандъци и кожени вързопи.

Малчо скочи върху кутия с боя и посочи сандъците.

— Търсете бързо! Хайде! Да се стягаме! Дойдат ли, веднага трябва да избягаме!

— Да кажем, че ви вярвам, че Саймън е отвлечен от гоблини. Какво общо обаче има това с тези боклуци? — не мирясваше Мелъри. — Защо ще ровим в тях?

— Ето затова! — каза Джерард, извади книгата и тикна пръст в илюстрацията с камъка. — Търсим този камък.

— Страхотно! — възкликна подигравателно Мелъри. — Веднага ще го открием в този хаос.

— Моля те, побързай! Не говори, а просто побързай! — помоли Джерард.

В първия вързоп имаше седло, юзди, няколко гребена и разни други пособия за коне. Следващия сандък отвориха заедно, като си помагаха.

Сандъкът беше пълен със стари, ръждясали сечива. После попаднаха на няколко сандъка, натъпкани със съдове, увити в мръсни кърпи и покривки.

— Леля Лусинда май никога нищо не е изхвърляла — измърмори Джерард.

— Тук има още един — изпъшка Мелъри и повлече към брат си малък дървен сандък.

Тя плъзна капака по прашните жлебове. Сандъкът беше наблъскан с някакви неща, увити във вестници.

— Тези вестници са много стари. Виж, този е от 1910 година! — прошепна Мелъри.

— 1910? Аз даже си мислех, че тогава не е имало вестници — призна Джерард.

Той разви един от намачканите пакети. В него имаше метален бинокъл. В следващия пакет намери лупа. Под стъклото й датата на вестника изглеждаше огромна.

— Този пък е от 1927 година. Тук има вестници от най-различно време.

Джерард вдигна друга страница.

— „Момиче се удави в празен кладенец“. Ама че работа, как е възможно?

— Я чуй това. — Мелъри приглади един намачкан вестник. — 1885 година. „Момче изчезва безследно“. По-нататък пише, че било изядено от мечка. Знаеш ли как се казва оцелелият брат на момчето? Никога няма да се сетиш! Артър Спайдъруик!

— Ето го! Това е! Скоро ще ви смае! — извика в този миг Малчо.

Той се беше покатерил по стената на един сандък и се спусна в него. След секунда се появи отново. Държеше някакво странно устройство, което приличаше на монокъл, но не беше монокъл.

През него се гледаше само с едно око. Устройството можеше да се прикрепи за носа с подвижен клипс. За прикрепване служеха още две кожени връзки и една метална верижка. Четири метални скоби, обвити стегнато в кафява кожа, щяха да притиснат и придържат лещата, която засега липсваше. Най-странната част на чудноватото устройство бяха няколко лупи, монтирани на сгъваеми лостчета.

Малчо позволи на Джерард да вземе устройството, да го повърти в ръце и да го огледа. Едва тогава духчето извади иззад гърба си кръгъл камък с дупка в средата.

— Каменната леща! — ахна Джерард и протегна ръка, но Малчо отскочи назад.

— Никой елф няма да ви я даде, ако не получи от вас обещание за послушание!

Джерард се ужаси.

— Какви са тия глупости! Няма никакво време за игри!

— И да има, и да няма, аз се пазя от измама. Този камък ще ви дам, ако…

— Камъкът ни трябва, само за да намерим Саймън — прекъсна го Джерард. — След това веднага ще ти го върнем!

Малчо го изгледа иронично, не каза нищо, изви очи нагоре и започна да разглежда тавана.

— Обещавам ти, че няма да го давам на никой друг, освен на Мелъри… И на Саймън, разбира се. Хайде, дай го! Та нали ти ни предложи да го търсим!

— Човекът рядко действа честно, обещанията си нарушава лесно! — изсъска духът.

Джерард стисна устни. Задави го чувство на безсилие, после го обзе неудържим гняв. Той сви юмруци.

— Дай камъка!

Малчо не каза нищо.

— Дай ми камъка!

— Джерард, успокой се! — намеси се Мелъри.

Но Джерард не я чу. Пред очите му причерня, ушите му писнаха и той сграбчи Малчо. Дребният дух започна да се гърчи в ръцете му. Превърна се в гущер, после в плъх, който ухапа Джерард, след това се преобрази в мокра хлъзгава змиорка и се опита да се изхлузи. Джерард обаче беше по-силен и успя да задържи змиорката. Камъкът се плъзна и се търкулна на земята. Джерард го настъпи с крак, грабна го и едва тогава пусна Малчо. Дребосъкът мигом изчезна.

— Може би не трябваше да постъпваш така с него… — обади се Мелъри.

— Не ми пука! — Джерард засмука ухапания си пръст. — Трябва да намерим Саймън.

— Това нещо действа ли?

— Сега ще видим.

Джерард вдигна камъка, нагласи го на окото си и погледна през прозореца.