Виждащият камък

Глава първа

Последният автобус остави Джерард Грейс в началото на неговата улица и замина. Оттук Джерард се изкачваше по склона на хълма, за да стигне до разнебитената стара къща на имението Спайдъруик. Семейството му щеше да живее в нея, докато майка му намери нещо по-добро или докато леля му Лусинда Спайдъруик излезе от лудницата и поиска да й освободят мрачната семейна съборетина.

Дребните камъчета на алеята към къщата изглеждаха жалки на фона на златножълтите листа на дърветата край разкривената входна врата на имението.

Джерард въздъхна тежко. Учебната година току-що бе започнала, а вече го наказаха да стои в училище след часовете. Не беше вярно, че не се опитва да се разбира с останалите деца. Напротив, опитваше се, но нищо не се получаваше. Така беше и днес, но виновен беше не той, а учителката. Докато тя говореше, той наистина рисуваше трол, но въпреки това слушаше внимателно. А дори и да не слушаше, учителката не трябваше да показва рисунката му на целия клас, защото след това децата го скъсаха от подигравки. Джерард побесня, грабна тетрадката на едно от момчетата и преди да се усети, я разкъса на парченца.

Надявал се бе, че в това училище нещата ще потръгнат, но след развода на родителите му всичко вървеше от зле на по-зле — той кипваше много лесно и правеше скандал след скандал…

Джерард влезе в кухнята. Саймън, неговият брат близнак, седеше унило до голямата стара дъбова маса, а пред него се мъдреше недокосната чиния с мляко. Когато Джерард влезе, той вдигна глава:

— Виждал ли си Тибс?

— Не. Току-що се прибирам — Джерард отиде до хладилника и отпи голяма глътка ябълков сок. Беше толкова студен, че го заболя гърлото.

— А не я ли видя някъде навън? — попита отново Саймън. — Къде ли не я търсих, но никъде я няма.

Джерард поклати глава. Глупавата котка на Саймън изобщо не го интересуваше. Тя беше просто последното попълнение в менажерията на брат му — още една досадна животинка, която ще иска да бъде галена, хранена и да скача на коленете му, точно когато е най-зает.

Джерард не можеше да разбере защо двамата със Саймън са толкова различни. Близнаците във филмите и книгите имаха удивителни способности, например само с поглед се разбираха какво мисли другият. В живота обаче най-голямото им постижение за еднаквост беше да носят панталони с един и същи размер.

Мислите му прекъсна сестра им Мелъри, която се спусна по стълбите с гръм и трясък. Влачеше след себе си голям сак, от който стърчаха дръжките на няколко саби.

— Ти си куку, Джерард! — извика Мелъри, метна сака на рамо и тръгна към задната врата. — Защо трябваше пак да се биеш? Май ти харесва да те държат в училище след часовете, а? Добре че този път се е разминало, без да чупиш носове…

— Не казвай на мама, Мел! — помоли Джерард.

Мелъри сви рамене.

— Както искаш. Но и да кажа, и да не кажа, рано или късно тя ще научи.

Мелъри излезе. Предишният й отбор беше с големи амбиции, но амбициите на отбора в новото училище минаваха всички граници. Мелъри тренираше всяка свободна минута. Хобито й се превръщаше в мания.

— Качвам се в библиотеката на Артър — каза Джерард и тръгна към стълбите.

— Преди това ми помогни да намеря Тибс — обади се Саймън. — Досега чаках да се прибереш, за да я потърсим. Длъжен си…

— Нищо не съм длъжен! — ядоса се Джерард и затича нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

В коридора на втория етаж той отвори вратите на шкафа за бельо и влезе в него. Зад купчините пожълтели от нафталина чаршафи беше скрита вратата към тайната стая на къщата.

Стаята беше сумрачна, слабо осветена от един-единствен прозорец и изпълнена със застояла миризма на прах. Стените й бяха покрити с рафтове с книги, чиито страници се ронеха от старост. Едната половина на стаята беше заета от голямо писалище, затрупано с купчини стари листове и стъкленици. Това беше библиотеката на прапрачичо Артър, любимото място на Джерард.

Той се обърна и погледна портрета до шкафа. Чичо Артър Спайдъруик сякаш го наблюдаваше с присвити очи, скрити зад малките кръгли стъкла на очилата. Не беше много стар, но тънките му устни бяха стиснати здраво, а той самият изглеждаше скован и скучен. Въобще не приличаше на човек, който вярва в съществуването на феи и духове.

Джерард издърпа първото чекмедже в лявата част на писалището и измъкна голяма книга, завита в скъсан плат: „Книга за духовете. Пълен справочник на Артър Спайдъруик за фантастичните същества, които ни заобикалят“. Беше намерил книгата само преди няколко седмици, но вече мислеше за нея като за своя. През повечето време я носеше със себе си, понякога дори я слагаше под възглавницата и едва тогава заспиваше. Щеше му се да я носи и в училище, но се страхуваше, че някой може да му я вземе.

Нещо в стената изшумоля.

— Малчо? Ти ли си! — тихо попита Джерард.

Никой не отговори. Никога не беше сигурен дали богъртът Малчо — домашният дух, е някъде наоколо.

Джерард сложи книгата до своята последна рисунка — портрет на баща му. Никой, дори и Саймън, не знаеше, че Джерард рисува. Не беше особено добър и всъщност рисуваше ужасно, но записките в справочника за духове се придружаваха с илюстрации и за да ги води по правилата, Джерард трябваше да се научи да рисува. След днешното унижение в училище обаче, след подигравките заради рисунката на трола, той не искаше да рисува повече. Честно казано, дори му се щеше да разкъса на парченца портрета на баща си.

— Наоколо мирише на опасност, усещам аз на козина ухание, не зяпай като жаба глупава, пази се с повече внимание! — изръмжа дрезгав глас почти в ухото му.

Джерард се обърна. На лавицата на библиотеката, на нивото на очите му, стоеше и го гледаше мургаво човече. Ризата му беше с кукленски размери, носеше панталони, ушити от къс чорап. Човечето се държеше за двоен конец висящ отгоре, а на най-високата лавица проблясваше сребърна игла, през която конецът беше прокаран като въже на алпинист.

— Какво има, Малчо? Какво не е наред? — попита Джерард.

— Може да са неприятности, може да са али-бали. Но каквото и да е, ти си го направи!

— Какво искаш да кажеш?

— Ти задържа книгата въпреки моя съвет и ще платиш страшна цена — всички ужаси, умножени по пет!

— Хайде, стига си ме плашил. Непрекъснато ми повтаряш това. А каква е цената на чорапа ми, който си нарязал, за да се издокараш така? Само не ми казвай, че това е стар чорап на леля Лусинда…

В очите на Малчо блесна гневна светкавица.

— Не ми се присмивай, виждал ли си на гоблини гмеж!? Страх и ужаси какво е, скоро ти ще разбереш! — изсъска той.

Джерард въздъхна и пристъпи към прозореца. Изобщо не искаше неприятности. Погледна навън. Оттук се виждаше целият заден двор. Близо до старата барака, в която някога бяха прибирали каретите, Мелъри подскачаше напред-назад и яростно размахваше шпага. По-нататък, край счупената дървена ограда, която разделяше двора от гората, вървеше Саймън. Беше вдигнал ръце, а дланите му бяха свити пред устата като фуния. Сигурно викаше глупавата си котка. Гъстата гора зад оградата се издигаше като стена и не позволяваше да се види какво има между дърветата. Далечният край на гората беше прорязан от шосе, което оттук приличаше на черна змия, криволичеща между високи треви.

Малчо хвана конеца, увисна на него и се залюля към перваза на прозореца. Поиска да каже нещо, но изведнъж млъкна и се вторачи навън. Когато проговори, гласът му трепереше.

— Гоблини в гората! Кошмарни и зли! Предупредих твърде късно, че връхлитат злини.

— Къде виждаш гоблини, Малчо?

— Ей там, край оградата виж! Ама че работа, ти да не спиш?

Джерард присви очи и погледна натам, накъдето сочеше духът. Там беше Саймън. Стоеше неподвижно, като замръзнал, и със странно изражение се взираше в тревата. После като в кошмарен сън Джерард видя как брат му започна да се отбранява. Саймън се навеждаше, извърташе, клякаше, махаше и риташе, сякаш отвръщаше на нечии удари, макар че край него нямаше никой!

— Саймън! — извика Джерард и дръпна прозореца, за да го отвори, но прозорецът беше закован.

Джерард заудря с юмруци по стъклото. Саймън внезапно падна, продължавайки да рита с крака и да удря с юмруци по своя невидим противник. Миг по-късно изчезна.

— Какво стана със Саймън? Не го виждам! — изкрещя Джерард към Малчо. — Къде изчезна Саймън?

Малчо пристъпи от крак на крак.

— Уф, очите ви са просто боклук. Но ако ме слушаш, ще видиш какво става тук!

— Как ще видя? Със Зрението ли?

Духът кимна.

— Добре, но нали виждам тебе. Защо тогава не мога да видя гоблините?

— Виждате, каквото ние искаме! Каквото ние кажем, това ще ви покажем! — започна да тананика и да подскача духът.

Джерард грабна справочника и бързо разлисти страниците. Знаеше ги наизуст: скици, акварелни илюстрации, бележките на чичо му, изписани с нечетливи драскулки.

— Ето, това е! — възкликна той. — За това говориш, нали?

Дребосъкът скочи от перваза на прозореца върху писалището и надникна в книгата. Джерард беше отворил страницата с указания за придобиване на Зрението. Погледът му бързо пробяга по редовете.

— „Трябва да имаш червена коса. Да си седмият син на седми син. Да се измиеш с вода, в която са се къпали феи.“ Това пък какво е? — Той вдигна поглед към Малчо, но дребното духче дори не го чу. То развълнувано сочеше долния край на страницата.

Илюстрацията беше хубава, времето я беше пощадило, не беше изтрита и се виждаше ясно — кръгъл камък с дупка в средата. Приличаше на пръстен.

— Камъкът ще ти открие онова, което крием ние! — викна Малчо, скочи от писалището на пода и се понесе към вратата на шкафа за бельо.

— Чакай! Нямаме време да търсим камънаци! — изкрещя Джерард след него, но не можа да го спре и хукна след него.