Вещиците от Йист Енд

Глава трийсет и седма Салемският процес

Фрея направи гримаса към сестра си, която със стоически вид седеше до нея на задната седалка на полицейския автомобил. Майка им седеше от другата й страна. Не бяха разменили и дума, откакто тръгнаха. След като пристигнаха в управлението, веднага ги разделиха и Фрея остана с размишленията относно тяхната съдба сама в малката стая. Това, че полицаите, които й бяха приятели, не можеха да я погледнат в очите, придружавайки я до тук, тя сметна за много лош знак. Чудеше се какво още може да се случи, когато вратата се отвори и влезе Ингрид. Лицето й имаше пепелно бял цвят.

— Какво става? Успя ли да говориш с Мат? Какво всъщност се случва?

Ингрид поклати глава.

— Не, не ми казват. Искат да говорят първо с мама. След това стаята, в която бях, се наложи да използват за друг разпит и затова съм тук. Нямам идея за какво става въпрос.

— Явно някои наши приятели са се престарали — промърмори Фрея. Облегна се на стола си и огледа тясната стаичка, в която имаше огледало. Интересно, чудеше се тя, кой ли ги наблюдава от другата страна? — Е, най-вероятно ще се наложи да си припомним някои неща.

Ингрид, притваряйки очи и нервно захапвайки върха на палеца си, се съгласи.

— Зная.

Фрея въздъхна. През 1690 г. се бяха заселили в живописното малко градче Салем, Масачузетс. Животът като лечители, които тогава водеха, ги доведе в Новия свят. Майка им беше една от най-добрите акушерки, които помагаха на жените да родят в ония години, когато децата масово умираха или при раждането, или от болести — най-често от треска и шарка. По онова време Ингрид се занимаваше със същото, което правеше и сега през обедната си почивка — помагаше на хората, като правеше амулети и заклинания. Баща им беше рибар и поради способността му да накара водата да се движи, винаги носеше вкъщи богат улов.

И тогава се случи ужасното. Бриджит Бишоп, която помагаше на Джоана с прането, я помоли за помощ — бременността й протичаше тежко. Но Джоана се оказа безсилна. Въпреки всичките й усилия при раждането Бриджит умря. И тогава плъзнаха слуховете. За Фрея се заговори, че уж имала връзка с едно момче, което било сгодено за Ан Пътнам, която се превърна в главната й обвиняема. Двете, заедно с Мърси Люис свидетелстваха, че с очите си са видели как Фрея и Ингрид са „летели във въздуха в една зимна мъгла“. Съдът се превърна във фарс, при това с изключителен ефект. Хората, на които помагаха, се обърнаха срещу тях — Фрея и Ингрид бяха обявени за вещици, а Джоана — за чудовище. Макар че Норман и Джоана в крайна сметка бяха помилвани, за тях беше приготвено най-страшното и ужасно наказание — принудително ги отведоха до Хълма на обесените, за да гледат обесването на собствените си деца. Това се случи през 1692 г.

Фрея потръпна. Още си спомняше усещането на въжето около шията си, както и неговата грубост, която накара кожата й да я сърби. Начинът, по който тълпата ги беше наобиколила и хвърляше изгнили зеленчуци върху каруцата, в която ги бяха затворили, омразата, страхът и истерията.

— Недей — предупреди я Ингрид, знаейки с точност за какво мисли Фрея. — Това няма да помогне.

Съдът над вещиците от Салем сложи началото на края на използването на магията им в средния свят. Когато Джоана отново роди момичетата, те се озоваха в нов свят, в който трябваше да спазват нови правила и нови закони. Семейството се премести в Норт Хемптън и Джоана им обясни, че Белият съвет ги е посетил веднага след погребението им. И им е обяснил, че за да продължат да живеят всички валкирии в средния свят, трябва да спазват новите условия, а това е Забрана за използване на магическите им умения. А това означаваше да не използват и практикуват магията си. В противен случай ги очакваше обвинение, последвано от наказанието на Съвета. Трябваше да живеят като обикновени смъртни, водещи съвсем обикновен живот. Не трябваше повече да привличат внимание върху себе си и по този начин да излагат на риск съществуването си. За да продължат живота си в средния свят, трябваше да останат в сянка. И тази от тях, която не се подчини на Забраната, ще бъде строго наказана.

Джоана им съобщи и друго — че след посещението на представителя на Съвета Норман ги е напуснал завинаги. И те никога повече не видяха баща си.

Както тогава в Салем, така и днес в Норт Хемптън Фрея разбираше, че няма да им разрешат да използват магията си, за да се спасят. Съветът се постара това да им стане ясно веднага, след като се намериха от другата страна на моста, в един свят, който бе в самото си начало. Понякога Фрея се чудеше как ставаше така, че тя — толкова древна и едновременно с това толкова млада, се озоваваше в същата ситуация, както преди толкова години. Нима не се научи на нищо? Може би Съветът е прав. Може би магията няма място в средния свят. Всеки път, когато започваха да я използват, се случваше едно и също. Нервна и възбудена тълпа, бърз процес, съд и все същата присъда — вещиците биваха обесени или изгорени, а пепелта им пръсната по вятъра в четирите посоки.

В тази стая бяха прекарали едва няколко часа, но от нахлулите спомени и на двете им се струваше, че седят в нея от цяла вечност. Полицаите се държаха вежливо и любезно, особено онези, на които Фрея беше помогнала. Носеха им сандвичи и напитки от автомата, но не им разрешаваха да напуснат стаята. От време на време се появяваше и Мат, явно проверявайки ги.

Но по здраво стиснатите му устни, мълчаливото безпокойство и тревожните погледи от страна на Ингрид, Фрея се досещаше, че той не е доволен от начина, по който се развиваха нещата и че няма власт над случващото се.

Накрая, вратата се отвори и Джоана влезе в стаята.

— Какво става — скочи от мястото си Фрея, придърпвайки близкия стол към майка си.

— Това е някакъв абсурд — отвърна Джоана. Погледна дъщерите си, все още напълно объркана от ситуацията, в която се беше озовала. И трите се притесняваха от обвиненията на Съвета, страхуваха се да не бъдат наказани с гръм и мълнии и бяха забравили, че именно човешкото отношение е онази историческа причина, която им беше донесла най-много болка.

— Добре, какво става? За какво искаха да разговарят с теб?

Погледът на Джоана беше изпълнен все още с недоверие, когато обясни:

— Маура Татчър е излязла от комата.

— Но това е чудесно, нали? — попита Ингрид.

— И да, и не. Обяснила е на детективите, че аз съм тази, която ги е нападнала през онази нощ. Видяла, как съм нападнала Бил и съм го ударила в гръб с камък по тила. Същото съм сторила и с нея, но явно не съм успяла да го свърша както трябва. Представяте ли си? Според нея аз съм тази, която го е убила.

Глава трийсет и осма Най-добрата защита е нападението

Преди изобщо някои да може да реагира, вратата се отвори отново. Мат Нобъл влезе в стаята и се обърна към струпаното около масата трио:

— Много съжалявам, но поради късния час се налага да продължим утре — и той със съжаление погледна към Ингрид, която отказваше да срещне погледа му.

— Значи сме свободни да си тръгнем? — попита Фрея.

— Дори и аз ли? — внимателно попита й Джоана.

— Да, дори и вие, госпожо Бошан — потвърди Мат. — Още веднъж се извинявам за причиненото ви безпокойство. Надявам се, че утре, когато дойдете в участъка, ще отговорите на всичките ни въпроси.

Фрея кимна отривисто и изрече:

— Мамо, Ингрид, да тръгваме! — и повеждайки ги, се насочи към изхода. Ингрид все още беше вцепенена, а Джоана страшно изтощена и уморена.

— Няма да дойдем утре — каза Ингрид внезапно, поглеждайки Мат в упор. — Не и без адвоката ни!

Единственото хубаво нещо в адвокатите, помисли си Ингрид, е тяхната пунктуалност. И те самите, и сметките им пристигаха с невероятна точност. Антонио Форсети беше адвокат с безупречна репутация, също магьосник и един от най-старите приятели на семейството. Също както при тях, и над него тегнеше Забраната за използване на магия. Поради това, той се възползваше от природния си талант да води преговори, да балансира и да посредничи, което му даде възможност да изгради една от най-големите и най-успешните юридически кантори в Ню Йорк. Пристигна още на другия ден следобед, въоръжен с новости.

— Вече говорих с прокурора тук — започна Антонио, сядайки на стола във всекидневната. Беше солиден мъж с гърди, приличащи на бъчва, и тъмна гъста коса. След ръкостискането му Ингрид още усещаше пръстите си наранени.

— И какво каза той? — попита Джоана. Гласът й прозвуча малко по-висок от нормалното — Ще ме арестуват ли?

Сестрите бяха прекарали минала нощ успокоявайки я, защото тя бе на границата на истерията. Джоана искаше да напуснат града, колкото се може по-скоро, дори веднага. И едва когато Ингрид й напомни, че заминаването им означава да не види Тайлър никога вече, тя спря да ги убеждава да тръгват.

— Не още. Точно сега това са думите на една жена, която току-що се е събудила от кома. Твоята дума срещу нейната. Нямат никакви доказателства срещу теб и това няма да издържи в съда. Поне засега.

— А ние? За какво искат да ни разпитат? — поиска да разбере Фрея.

Форсети ги погледна напрегнато.

— Искат да те разпитат за твоите коктейли, а Ингрид — за нейните възелчета. — Той отпи дълга глътка от кафето си. — Намерили са тялото на Моли Ланкастър, заровено на няколко мили по-далеч на плажа. Била е пребита до смърт. Момчето на Адамс си призна, че той го е извършил през онази нощ.

Фрея притисна с ръце устните си, изплашена от мисълта за ужасната съдба, настигнала Моли. Преди да научи новината от Форсети, Фрея се надяваше Моли да е напуснала града сама, жива и здрава.

— Значи Дерек си е признал. Ами Фрея? Какво искат от нея? — поиска да узнае Ингрид.

— Адвокатът му смята, че Дерек е жертва. Че е нямал никакъв контрол над действията си…. Че те са били предизвикани от държанието на Моли, която е изпила един от коктейлите на Фрея — поясни Антонио. — И ако докажат, че той е жертва на магическите й коктейли, обвинението ще падне до трета степен — непреднамерено убийство — просто наказуема постъпка. И понеже момчето няма подобни изяви, най-вероятно ще получи една година затвор.

— А за мен? Същото ли си мислят и за мен? Че съм убила кмета? — попита Ингрид.

Едрият адвокат кимна.

— Да. Смятат, че могат да докажат, че твоето заклинание е довело до самоубийството на кмета.

— Но това е нелепо! — изсмя се Фрея. — Черна магия! Това е лудост! Нима това ще бъде обвинението им в съда? В кой век живеем!

Форсети въздъхна и вдигна ръка, давайки да се разбере, че още не е приключил.

— Бащата на Корки Хатчинсън е съдия. И макар да е пенсиониран има поддръжката от страна на прокурора. Родителите на Адам са наели скъпоструващ адвокат, който е известен с това, че използва прецеденти, които не се използват от векове. И само защото не са били използвани досега, не значи, че не струват. Има много остарели закони в правните книги. И не забравяйте Салем, когато деветнадесет от нас бяха обесени.

За момент желанието на Фрея да се бори секна, Джоана въздъхна, а Ингрид здраво стисна ръце. Повтаряше се същото, както и преди. Единствената разлика се състоеше в това, че сега Форсети носеше скъп костюм. Отново се повтаряше Салем — малък град, обхванат сякаш от истерия. Обвинения от високопоставени семейства, имащи тежест пред общността. Вещици пред съда. Магията като корен на цялото зло. Хората, които не можеха да го разберат, се страхуваха. Жените от семейство Бошан искаха да вярват, че хората в Норт Хемптън са различни, но явно грешаха.

— Кое е най-лошото, в което могат да ни обвинят?

— Ако намерят доказателства в подкрепа на тяхната теза — забележете, че не казвам, че ще го направят — тогава ще ви повдигнат обвинения. За съучастие в убийство, което е углавно престъпление и в зависимост от намерените доказателства могат да ви осъдят на доживотен затвор.

— А при мама? Свидетелските показания на Маура ще бъдат ли признати от съда?

— Възможно е, ако се намерят нови доказателства по случая. Точно сега можем с пълно право да апелираме, че нещастната Маура, току-що излязла от кома, не е надежден свидетел на смъртта на мъжа си. Според г-жа Татчър те са се срещнали с нея и когато са се обърнали да си тръгнат, тя ги е нападнала. Хубавото е, че Джоана не е обвинена в магьосничество, така че тук случаят е ясен. Ако показанията на Маура Татчър са всичко, с което разполагат в полицията, значи нямат нищо. Така че за момента няма повод за притеснение. Поне засега.

— Но в онази вечер аз дори не съм се доближавала до брега! Беше януари и аз си бях в леглото по времето, когато се е случило всичко. И защо да искам да им навредя? — запита Джоана, размахвайки ръце въпросително.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не съм сигурна. Трябва да проверя бележките в календара си и да видя къде са били момичетата през онази нощ и какво си спомнят.

Фрея се намръщи.

— Сигурна съм, че онази нощ бях на работа.

— А аз сигурно съм спала — въздъхна Ингрид. — Безнадеждно е.

— Добре тогава. Значи те мислят мама за убийца, разхождаща се наоколо и удряща по главите възрастни хора, а мен и Ингрид — за лоши вещици? Какво ще правим? — попита Фрея, обръщайки се към адвоката.

Форсети отпи поредната голяма глътка кафе.

— Искате ли съвета ми? — попита ги той, но без да изчака отговора им, продължи: — Предполагам, че го искате, след като Джоана ми звънна в два часа през нощта. Смятам, че е лесно и просто. Готови ли сте?

Двете кимнаха.

— Отговаряте на всички въпроси, които ви задават, като се стараете да им внушите следното: Магията. Не. Съществува. Хората луди ли са? Твоите отвари Фрея са сладки коктейли и нищо повече, а ти Ингрид си типичната библиотекарска мишка, прекалено много четяща за зороастризма26. — И Форсети сви широките си рамене. — Това не е Салем. И времето сега е различно. Ново е.

— Струва ми се разумно — съгласи се Джоана. — Какво мислите за това, момичета?

— Звучи ми добре — повдигна Фрея рамене. — Искам да кажа, че съм съгласна с господин Форсети. Не виждам, как обвиненията им ще натежат в съда, но…

— Но?

— Но се притеснявам.

— Разбирам притеснението ти, скъпа. Да бъдеш разпитвана от полицията не е шега. И както виждаш, не се смея. Но, повярвай ми, това ще бъде само в наша полза.

Ингрид се намръщи. Форсети изглеждаше по-различен от последния път, когато го видяха, но всичко останало, включително и абсурдната му убеденост в непогрешимостта на съдебната система, си оставаше все същата.

— Моите уважения, господин Форсети — взе думата Ингрид, — но последния път, когато ни посъветвахте да наблягаме на тезата, че магията не е реална и не съществува, предполагам не сте забравили, че двете с Фрея бяхме обесени въпреки всичко.

— Тогава какво смятате да кажете при разпита? — с обиден тон попита адвокатът.

Ингрид погледна семейството си. Джоана изглеждаше така, сякаш за една нощ е остаряла със сто години, а Фрея — сякаш всеки момент ще загуби съзнание.

— Този път ще кажем истината — че ние сме вещици и че магията ни е реална. Но не сме направили нищо от онова, в което ни обвиняват. Не практикуваме черна магия и нямаме никакво отношение към убийството на Моли и самоубийството на кмета.

Фрея бавно кимна, съгласявайки се с нея. Страните й възвърнаха розовия си цвят.

Адвокат Форсети поклати глава в знак на несъгласие.

— Рисковано, рисковано, рисковано.

— Сигурна ли си Ингрид? — попита и Джоана притеснено. — Надявам се, че знаеш какво предлагаш.

— Сигурна съм — потвърди Ингрид. Ясно помнеше случилото се в Салем и осемте месеца в тясната малка килия, хранейки се с червив хляб и вода. Гледаше как другите жени, обвинени в магьосничество, бяха откарвани на хълма, за да не се върнат никога повече. Седеше в съдебната зала и слушаше с какви грозни думи я наричаха най-добрите й приятелки. Как я обвиняваха за всяка своя болест или лош късмет, как превръщаха полезните й съвети в изкривен разказ за черна магия и дяволски заклинания. Всеки ден очакваше звука на каруцата, която да я заведе до мястото, на което ще умре. Не се страхуваше от смъртта. Страхуваше се от болката. А разпитът бележеше само началото. Ако не бяха внимателни, скоро щяха да последват арести, съд и присъда. Бесилките бяха изчезнали, но кой искаше да прекара остатъка от живота си в килия. А доживотният затвор за безсмъртните беше нещо съвсем различно от доживотната присъда на един смъртен.

Може би майка им е права, настоявайки, че бягството е единственият им шанс да се скрият и да изчезнат. Но тук беше домът им. Помисли си за приятелите си и за Мат, който беше прошепнал тайно в ухото й „Вярвам ти!“, докато я отвеждаха.

Отново погледна към майка си и сестра си.

— Може би е време да кажем истината. Когато ни попитат какво сме направили, ще им кажем. Ще призная коя съм и каква съм. Какво ще кажеш Фрея?

Сестра й кимна.

— Не виждам друг начин. И Ингрид е права. Не искам повече да живея в лъжа. Какво може да загубим?

Всичко, помисли си Ингрид. Но беше готова да поеме този риск.

Глава трийсет и девета Краткият и чудесен живот на Тайлър Алварез

Докато Форсети преговаряше с полицията за удобен ден и час, в който жените да отговорят на въпросите в управлението, Джоана реши да се възползва от възможността да посети на следващия ден Тайлър. Макар че детското крило беше украсено във весел розов и син цвят, Джоана реши, че никога не е попадала на по-мрачно място. Толкова много лъжливи обещания и надежди, когато навсякъде наоколо дебнеше смъртта, отнасяйки най-ценното в живота — децата. Не трябваше да се допуска децата да боледуват или да умират, за това трябваше да има правило, негодуваше Джоана. Не трябваше да им се разрешава да напускат този свят, докато не достигнат поне до … колко, осемнадесет? Тридесет? Шестдесет? Времето не беше от значение за онези, които го имаха в излишък, но беше твърде ценно за тези, за които беше ограничено.

Обеща си, че никога повече няма да обича друго дете. След това, което се случи с нейното момче, знаеше, че няма да преживее това да се случи и с друго. Как можа това да се случи отново? И с момичетата й — тя дори не искаше да мисли за продължаващото разследване и за предстоящия им разпит. Надяваше се, че знаят какво правят, но се опасяваше, че бяха прекалено оптимистични за възможностите си. Светът не се е променил. Беше живяла достатъчно дълго, за да го знае. Децата умираха. Или на бесилото, или в болницата.

Джоана погледна към малката сбръчкана купчина в болничното легло, омотана в кабели и системи. Стоеше в далечния край, докато родителите му стояха от двете страни на леглото, а Грациела държеше ръката му. Тайлър е бил преместен в интензивното отделение преди няколко дни. След като Фрея и Грациела го бяха довели в болницата, се възстановявал добре, но след това състоянието му отново се влошило, вследствие на усложнението от по-лоша инфекция. Лекарите нямаха обяснение. Момчето нямаше бактериална инфекция и нито едно противовирусно средство не помагаше. Състоянието му не се подобряваше, а точно обратно — влошаваше се. Освен Тайлър в отделението се намираха още няколко деца със същите симптоми. А в основното крило имаше възрастни пациенти със същата влажна и мъчителна кашлица, съпроводена със затруднено дишане. Също както при Тайлър, всички имаха признаци на алергия или грип, които след това преминаваха в усложнения на белите дробове и мозъка. Фрея посети и шефа си — Сал Маклафлин, който лежеше в стая, разположена в края на коридора. А на идване Джоана случайно се блъсна в Дан Джеродс, чиято приятелка Аманда беше включена към апарат за изкуствено дишане.

Джоана гледаше как се повдигат и падат гърдите на Тайлър и чуваше затрудненото му дишане. Влезе лекуващият лекар и тя събра смелост да го попита:

— Кажете ми истината… колко лошо е състоянието му?

Младият доктор първо погледна в краката си, след което тя чу напрегнатия му глас.

— Не можем да направим нищо повече за него, освен да му осигурим необходимите удобства. Много съжалявам.

Родителите на Тайлър се обърнаха към нея, надявайки се, че не са разбрали правилно думите му. Какво точно каза доктора? Какво имаше предвид? Джоана само успя да поклати глава и сълзите закапаха от очите й. И тогава Грациела започна да крещи. Хектор се опитваше да успокои съпругата си, когато ги наобиколиха няколко медицински сестри. Отведоха я в друга стая с обяснението, че ще й сложат инжекция с успокоително.

Джоана стоеше все още като вкаменена, опитвайки се да вникне в думите. Да му бъде удобно. Нищо повече не можем да направим. Нима това е краят? Наистина ли нищо не можеше да се направи за него? Стисна ръце в юмруци и прокле боговете, които не искаха да я чуят. Случваше се същото, както и преди. Още помнеше гласът, обрекъл сина й на вечността. Как около момчето й от земята се появи дим, обви го и го отнесе в Необятното, към неизвестното и към нищото, за да изтърпи наказанието си.

Вратата се отвори и Ингрид влезе, носейки кошница с плодове.

— От Табита и Хъдсън са. Вече са разбрали. Как е той?

— Все същото. Не, всъщност не е така. По-зле е.

— Толкова съжалявам, мамо! — Ингрид докосна рамото й утешително, докато от очите й капеха сълзи.

— Зная, скъпа! — Джоана поглади ръката на дъщеря си, сложена на рамото й и едва сдържа риданието си.

— Нищо ли не може да се направи… Имам предвид, ти нищо ли не можеш да направиш?

Джоана поклати глава, проклинайки своя дар и своята безполезна магия. Това беше най-голямата й трагедия. Можеше да върне към живот всеки, можеше да излекува всяка болест, можеше да дари здраве и щастие на човек, умиращ в съседната стая. Можеше да спаси и изведе Лайънъл Хорнинг от Царството на мъртвите. Но магията й не действаше върху хората, които обичаше. За тях тя беше напълно безполезна. Спомни си за девойката от Салем, Бриджит Бишоп, която обичаше колкото собствените си дъщери. Бриджит умря в река от собствената си кръв, докато Джоана стоеше безпомощна и не знаеше какво повече да направи, за да й помогне.

През следващите няколко дни жените от семейство Бошан решиха да направят Коледа, и то през август, в детското крило на болницата и специално в стаята на Тайлър. Докато адвокат Форсети водеше разговорите с полицията, Фрея успя да направи празненството красиво. Имаше огромна торта, обилно покрита със сметана, вкусни еклери, покрити с шоколадова глазура, сладкиши и великолепни шоколадови бисквити.

Ингрид използва заклинание, за да направи възглавницата на Тайлър мека и пухкава, а чаршафите му винаги сухи дори когато той се обливаше в пот. Джоана донесе куклите марионетки и войниците му.

Вечерта Тайлър отвори очи, видя Джоана и и се усмихна.

— Какво ти се иска, скъпи? Само кажи, радост моя, любов моя… — попита го тя, галейки го по главичката.

— Искам да полетя — отвърна той, гледайки тъжно през прозореца. — Там, навън. Също като теб.

Още същата вечер тя използва магията си, за да направи метла. Тя самата нямаше нужда от нея, но за Тайлър щеше да бъде по-лесно, ако имаше за какво да се държи.

Излетяха от болничното легло направо към звездите, а смехът на момченцето се носеше над върховете на дърветата.

Глава четирийсета Разпитът

Тъй като Фрея нямаше нищо прилично, което да облече за насрочената среща в полицейския участък, сега беше неин ред да рови в шкафа на Ингрид.

— Ето — доволно отбеляза сестра й. — Сега имаш вид на невинна девойка.

— Ние сме невинни — завъртя очи Фрея, след което се обърна към огледалото. Беше облякла кашмирен костюм с пола със скромна цепка, стигаща до коленете и обувки с нисък ток. — Всички ще помислят така. — Погледна към купчината картички на масата. Бяха започнали да пристигат в момента, в който из Норт Хемптън се разнесе новината, че полицията ще ги разпитва за тяхната така наречена магия.

Ингрид кимна. Много от техните приятели им бяха изпратили съобщения, че ги поддържат и обичат. Имаше мило послание от Таби и смешно от Хъдсън, дори и от Сал, който все още беше в болницата. А от Кристи имаше имейл, в който се казваше, че ако започне истински „лов на вещици“, могат да разчитат на скривалище при нея, докато „облаците не се разпръснат“. Нямаше причина за страх. Сега жителите на града бяха зад тях. За разлика от Салем, където бяха самотни и изоставени от всички. И това им даде кураж в деня на разпита. Форсети ги чакаше в колата си.

— Къде е Джоана? — попита той, когато видя, че са само двете.

— По-добре ще бъде, ако не идва с нас — отвърна Фрея. Предната вечер и тя и Ингрид бяха решили, че ще бъде най-добре да отидат в полицията сами. Според тях Джоана беше станала крайно нервна и не искаха да я огорчават допълнително. А тя и без това беше безутешна от безнадеждното състояние на Тайлър.

В полицейският участък ги съпроводиха до същата онази малка стая за разпити.

— Къде е Мат? — обърна се Ингрид към детектива, които влезе след тях вътре. — Мислех, че той ще води разпита.

— Детектив Нобъл е извън управлението по друго задание — подсмихна се следователя. — Е, ще започваме ли?

Ингрид пребледня, преди да седне. Фрея усети как стомахът й нервно се свива на топка. Детективът имаше ужасно чувство за хумор и мрачен вид. Отклони протегната за ръкостискане ръка на Форсети и избягваше да погледне момичетата в очите. В негово лице Фрея разпозна един от посетителите на бара. Както и неговата перверзна тайна — обичаше да наблюдава как жените мачкат с острите си токчета дребни животинки. Ама, че гадно!

Фрея беше първа.

— Госпожице Бошан, пред себе си имам меню от бар „Норт Ин“. Вие ли сте го съставили? — попита той, плъзгайки ламинирания лист по масата към нея.

Фрея погледна Форсети, който кимна леко. Бяха проиграли тези рутинни въпроси няколко пъти и тя беше подготвена.

— Да — отвърна тя.

„Направи признание за магията, но подчертай, че е безвредна“.

— Позволете ми да прочета малко от менюто. „Неотразим: водка, пюре от вишни, стрита на прах сърцевина от папур и сок от лайм. Не е за срамежливи. Подгответе се да изгубите задръжките си.“ Можете ли да ни кажете какво означава това?

— Това е любовен еликсир — бавно отговори Фрея.

— Да, очевидно — детективът направи гримаса. — И това е трябвало да направи пиещия го… неотразим? Как точно?

— Билките създават… поле около човека, който ги е изпил. Това усилва действието им и води до повишаване на отделяните феромони, като този на привлекателността на конкретния човек.

— С помощта на магия, така ли?

— Да, ако магията е думата, с която се означава действието, което прави невъзможното възможно. Това, което всъщност правя, е да извадя от човека неговата собствена магия и да я направя видима. Еликсирът позволява на всички да видят най-добрата му страна, което всъщност го прави привлекателен за останалите — поясни тя, използвайки внимателно думите, репетирани и одобрени от адвокат Форсети.

— Значи, коктейлът работи така?

— Да.

— А съществува ли някаква опасност, която би могла да се получи в резултат на тази… привлекателност? Например, може ли човек, изпил тази напитка, да стане толкова привлекателен, че да изгуби контрол над действията си. Или и двамата да изгубят контрол? — детективът сякаш размишляваше на глас.

Форсети се изкашля.

— Клиентката ми няма да отговаря на въпроси, свързани с нечии предположения.

— Извинете ме! Нека да перифразирам… Как точно се определя силата на самата напитка? Откъде сте сигурна, че тя няма някакви… странични отрицателни ефекти върху останалите хора? Може ли този… еликсир да застави някой да извърши… неща, които той никога преди не е правил?

Адвокатът впи недоволен поглед в детектива и се обърна към нея.

— Не си задължена да отговаряш на този въпрос, скъпа.

— Да, зная — отвърна Фрея. — Но ще отговоря. Не, не може да навреди на този, който го е изпил. Сигурна съм!

— Не можете да обясните действието му върху околните, но сте сигурна, че коктейлът не може да предизвика насилие? — раздразнено отвърна детективът.

— Еликсирът не действа така.

— А как точно действа тогава?

— Казах ви, не зная точно как. Това е просто… — и Фрея въздъхна. — … магия!

Детективът кимна, докато приключваше със записките си.

— Точно така. Благодаря ви, госпожице Бошан.

Ингрид беше следващата. Намусеният детектив я помоли да погледне към компютъра на бюрото. На монитора се виждаха две снимки. На едната — „възелчето за вярност“, което тя беше дала на Корки Хатчинсън, а на другата — примката на въжето, с което се беше обесил Тод. Възелът на въжето повтаряше съвсем точно нейното „възелче за вярност“.

— Кажете ми за вашата магия — започна детективът.

— Основно правя амулети, талисмани и леки заклинания. Голяма част от магиите, които правя, са свързани с възелчетата. Също както магията на моряците в отминалите времена — правели са я, за да ги съпътства благоприятния вятър.

— Дали ли сте този възел на съпругата на кмета? — и той посочи към първата снимка.

— Да.

— С каква цел?

— Тя подозираше съпруга си в измяна. Направих това „възелче за вярност“ и й казах да му го сложи под възглавницата. То щеше да го задържи вкъщи и настрана от изкушението. Но само ако тя също си остане вкъщи.

— Признавате ли, че възелът на въжето е абсолютно същият като този, който сте направили?

— Да, но… възелчетата не действат така — запротестира Ингрид. — Не са способни да доведат човек до самоубийство. Те ще се разплетат сами, ако се стигне до там…

— Значи искате да ми кажете, че този малък талисман, както го наричате вие, няма нищо общо със смъртта на кмета? И това, че възелът изглежда по същия начин, като този на въжето, е просто съвпадение?

— Да.

— Значи не „възелчето за вярност“ е било причината за безсънието му, не то е влияело на личността му и не то е причината за отчуждаването между съпрузите? Тогава какво е влиянието му?

— Не зная. Зная само, че възелчето задържа заедно онези двойки, които го искат. Прави нещата по-видими и засилва чувствата им.

— И няма начин нещо да се обърка?

— Ами, не съм казала това…

— Тогава какво?

— Не зная — отвърна Ингрид и се облегна на стола. — Преди никога не се е случвало. Ние правим бяла магия. А не…

— Бяла магия! — Изрече детективът презрително и захвърли бележника си на масата. — Мисля, че приключихме.

Когато излязоха от полицейския участък, Ингрид се обърна към Форсети, който в този момент бършеше челото си с носната си кърпа.

— Не мога да повярвам, че Мат не дойде и не ни помогна! Мислите ли, че постъпихме правилно, като признахме, че сме вещици? — попита тя.

Фрея въздъхна. Понякога сестра й проявяваше крайна недосетливост.

— Дори да е така, вече е много късно да променим каквото и да е.

— Мислите ли, че ще ни арестуват? — попита Ингрид уплашено. Това, че адвокатът им мълчеше, направо я ужасяваше.

— А ти как мислиш? — Отвърна на въпроса й с въпрос Фрея, безсилно свивайки рамене.

Ингрид се принуди да си признае, че може би в стратегията им имаше слабо място.

Глава четирийсет и първа Отровеното дърво

Дойде краят на август, влажен и лепкав, но арести нямаше. Джоана, Фрея и Ингрид си седяха вкъщи, всяка в своя ъгъл и сами се отдаваха на тревогата и отчаянието. Фрея не издържа и тайно се върна да помага в бара. Джоана прекарваше голяма част от времето си в болницата при Тайлър. А Ингрид продължаваше да работи в библиотеката.

Един ден, след като библиотеката затвори, в настъпилата тишина и спокойствие Ингрид се насочи към кабинета си. Чувстваше се удобно и комфортно в познатата обстановка, мислите й потекоха свободно. Седна на бюрото си и си спомни всичко, което се случи това лято в Норт Хемптън. Сребристите нишки, които тя често намираше в жените тук, необяснимата вълна от болести, мъртвите животни в обора на Лайънъл Хорнинг, експлозията, извадила сребристата неизвестна маса на повърхността на водата, същата, открита на много други места… Имаше ли някаква възможност тези беди и нещастия да бъдат свързани помежду си? Нещо липсваше. Някаква част, която пречеше на Ингрид да свърже всички тези събития.

И всичко сочеше към „Феър Хейвън“ и изчезналите копия. Сигурна беше. Джоана им обясни, че точно под „Феър Хейвън“ минава границата между двата свята, но имаше нещо друго, нещо скрито. Нещо, което някой не искаше тя да види и да намери. И тогава й проблесна като светкавица. Спомни си за снимката, която направи с телефона си още в началото на лятото. Както и това, че направи снимка не само на вратата, но и на плана на балната зала, след което ги изпрати на баща си. Включи настолната лампа на бюрото си на пълна мощност и извади телефона от чантата си. Пръстите й бързо стигнаха до търсените снимки. Да! Тук са! Изпрати ги в компютъра си и след няколко минути един от липсващите чертежи се подаде от стария принтер.

Ингрид разгледа копието. Принтерът автоматично беше наместил снимката върху пълния размер на листа. Копието бе зърнисто, защото увеличението му бе прекалено голямо, а оригиналът — твърде малък. Но все пак успя да намери „ключа“, заобиколен от декоративните винтажни плетеници от линии и тайнствени знаци. Когато проследи част от тях, погледът й се спря върху почти невидимо изображение от линии и букви, пресичащи през странен ъгъл изображението. Знаците бяха малки и много по-светли от останалата част на текста и изглеждаха много по-различни от тези, които бяха върху „ключа“.

Занесе принтерното копие на ксерокса и ги сложи върху стъклото. Увеличи максимално контраста, регулира яркостта и натисна копчето. След секунда планът се показа от другия край на машината. Ингрид се загледа в него и установи, че вторият текст е написан огледално. Озадачи се за момент, но осъзна, че това се дължи на светкавицата на новия й телефон — тя така беше осветила тънката хартия, че е извадила наяве всичко от обратната страна на чертежа. Трябваше да го запомни и да не забравя да оглежда задната страна на старите чертежи. Плановете бяха доста големи и достигаха до повече от метър на дължина и ширина. Ако някои искаше да ги разгледа, трябваше да отвие малка част от тях. А за да го види целия, най-добре щеше да бъде да го направи на бюро, широко към два метра.

Ингрид грабна чертежа и се втурна към тоалетната, решена да провери идеята си. Повдигна го срещу огледалото и направи снимка с камерата на телефона си, но с по-голяма разделителна способност. Огледалото трябваше да обърне текста така, че да стане читаем. Върна се на бюрото си и пусна за печат новата снимка.

И едва сега разбра. Текстът беше разделен на две групи. Горната беше написана на скандинавски език; език, който тя знаеше, тъй като беше дете на баща си. Втората част съдържаше същите букви, които се съдържаха около „ключа“ — език, който й беше напълно непознат. Текстовете съответстваха един на друг също като Розетският камък27. И понеже разбираше първият език, Ингрид реши, че няма да има проблем с разшифроването на втория.

Започна бързо да превежда. Буквите бяха избледнели или почти липсваха. Липсваха и цели думи, но тя бързо успя да хване основния смисъл. Прочете първата дума, която всъщност не беше и заглавие: „Игдрасил“.

Игдрасил.

Скочи от бюрото си и се втурна към задната част на библиотеката, където държаха книгите, които не разрешаваха да бъдат вземани за вкъщи. Там имаше една книга, която получи от баща си преди много години и която подари на библиотеката, когато започна работа тук. Книгата, в която беше написана тяхната история. Почти откъсна корицата, докато я сваляше от рафта, лежала тук необезпокоявана и дори неотваряна през последните няколко десетилетия.

Игдрасил.

В самата дума се криеше сила. Ингрид седна на земята пред рафтовете и сложи тежката книга върху коленете си. Бързо прелистваше страниците напред и назад, докато намери онова, което търсеше.

Имаше и рисунка на могъщо дърво, растящо не от земята, а в пространството, което имаше перфектната форма на пясъчен часовник — с кръга от клони от едната страна и корените, с формата на кръг, от другата му страна. Дървото сякаш плуваше. Гъсто преплетените клони на короната му образуваха линии, подобни на онези, които беше видяла в плана на „Феър Хейвън“. Сравни изображението в книгата с това от чертежа на неизвестния архитект. Изведнъж всичко си застана на мястото и придоби смисъл.

„Феър Хейвън“ беше част от огромното древно дърво. Именно в къщата се намираше и входът за Вселената. Започна да превежда знаците около ключовете, използвайки значението им на скандинавски. Ингрид прекара цял час, превеждайки дума след дума от непознатия език. Главата я заболя, а очите й бяха сухи и направо пареха от постоянното взиране в избледнелите символи на документа. Преведе и последния знак и се изправи. Гърбът я болеше от неудобната поза, в която остана твърде дълго, но в крайна сметка откри онова, което смяташе, че е от изключително важно значение.

Отново прочете текста, който преведе. Спомни си за тайното пътуване до „Феър Хейвън“ и откриването на скритата врата. Тогава си мислеше, че къщата е направена така, че да скрие някакъв таен вход. Но след като разчете символите, разбра, че всъщност къщата не е вход към дървото, а е построена, с цел да защитава входа към него. „Феър Хейвън“ служеше по-скоро като бариера, а не като вход.

Ингрид въздъхна. Всичко се изясни. Разбра кой е виновникът за всички проблеми, стоварили се върху жителите на Норт Хемптън — сребристата тъмнина, подземната експлозия, безплодието при жените, мъртвите животни, токсините във въздуха и във водата. Всички тези неща водеха в една посока — към мъжа, който още в самото начало сам й донесе чертежите.

Килиан Гарднър. Той беше безсмъртният пазител. На него беше поверена историческата роля да защитава „Феър Хейвън“ и входа към Дървото на живота. Но защо, вместо да защитава дървото, той го подлагаше на опасност? Беше се завърнал във „Феър Хейвън“, след като бе обиколил света. Беше работил по бреговете на Австралия, както и на един от товарните кораби в Аляска — все места, от които беше съобщено за открита сребриста маса. Ингрид не знаеше дали той е работил и в Рейкявик, но можеше да се обзаложи, че е така. Килиан пътуваше по света, за да разпространява токсина.

След като дочете текста, откри, че не може да диша.

Глава четирийсет и втора Gotterdammerung28

Преди много хиляди години, когато Земята била все още съвсем млада, Асгард и Мидгард били съединени с моста Бофрир. Той бил направен от кости на дракони, дошли във Вселената много преди боговете. Но в един ужасен ден мостът бил разрушен завинаги. Причината за това разрушаване станала изненада за всички. Виновни се оказали Фрир от Ванир и неговият голям приятел Локи от Аесир — двама от дръзките млади богове, чиито детски шеги довели до тежки последици. Мостът бил източник на божествена сила и затова Локи и Фрир били обвинени в опит да завземат властта.

Като наказание за престъпленията си, Локи бил замразен в дълбините на Вселената за пет хиляди години, докато Фрир бил изпратен в Необятното за неопределен период от време, тъй като неговото участие било сметнато за много по-тежко. Именно той с помощта на своя тризъбец изпратил моста в бездната.

Когато мостът бил разрушен, Царствата на боговете се оказали разделени. Ванир — боговете и богините на земята останали хванати в капан в Мидгард, докато в Асгард, от боговете на небето и светлината, останали само Один и съпругата му Фриг, както и двамата им сина, изгубени за хиляди години. Техните синове — Балдер и Локи. Бранфорд и Килиан Гарднър.

Килиан Гарднър. Локи. Килиан. Локи.

Нейният любовник. Фрея знаеше какво точно трябва да направи, след като Ингрид й разказа за разрушаването на Игдрасил. Токсинът се оказа сока от отровеното дърво. И съществуваше само един човек в цялата Вселена, който щеше да намери за забавно да унищожи основите на света, като с това доведе до Рагнарок. Краят на времето. Гибелта на боговете. Фрея осъзна, че пясъчните гиганти не са нищо друго, освен Снежните великани на Локи, неговата стража. Бяха се върнали и обикаляха около къщата, за да охраняват своя господар. Втурна се към „Феър Хейвън“ толкова бързо, колкото можеше и установи, че Килиан е на обичайното си място — на любимата му яхта.

Качи се на борда, изправи се срещу него и лице в лице му заяви:

— Зная кой си ти и какво си направил! — Осъзнаването на нещата бавно достигаше до нея. Щеше да отрича, нямаше да си позволи да го признае дори пред себе си, дори и насаме, но нямаше начин да го игнорира.

Килиан нежно я хвана за ръка.

— Толкова се радвам. Толкова дълго чаках… пет хиляди години само споменът за твоята целувка ме крепеше… — притегли я към себе си и я целуна по челото. — Толкова ми липсваше. Много повече, отколкото можеш да си представиш.

Дори изгаряща от ненавист, тя му позволи да я целуне и да я отведе долу в каютата. Трябваше да го задържи, докато Ингрид успееше да измисли как да поправи стореното от него. На всяка цена трябваше да го задържи и да остане с него тук, долу. Имаше същата настоятелност в целувките му, както през онази нощ в гората и същата страст.

И тогава Фрея забеляза, че не са сами.

— Мащехата ми каза, че ще те намеря тук, но аз не й повярвах — Бран Гарднър стоеше на вратата на каютата с пистолет в ръка. В кафявите му очи светеше дълбоко отчаяние. — И така, значи получи онова, което искаше, така ли е, братко?

Фрея съвсем забрави, че поиска да се срещнат преди час в бар „Норт Ин“. И естествено, когато тя не се появила, той е тръгнал да я търси. А това трябваше да бъде тяхната голяма и радостна среща.

Бран Гарднър. Балдер. Богът на радостта, мира, красотата и светлината, олицетворение на всичко хубаво и истинско, съществуващо на света. Най-добрият от всички. Нейната добра и нежна половинка. Създадени, за да бъдат заедно. Майка му, богиня Фриг, издаде декрет — нищо земно да не може да го нарани. Но беше забравила да го защити от най-опасното нещо — от имела. От нейните целувки и от любовта й.

Преди много години в Асгард, богиня Фрея имаше двама поклонника — двама братя красавци, съперници за ръката й. За свой спътник в живота си избра Балдер. Локи, изпълнен с гняв и ревност се закле да отмъсти. В навечерието на сватбата им пуснатата от него отровна стрела намери точно целта си — прониза сърцето на Балдер и го изпрати в Царството на мъртвите.

Фрея обезумя от мъка. Единствено сестра й Ерда (Ингрид), която можеше да вижда в бъдещето й даде надежда. Успокои я, че е видяла в линията на живота й как един ден, в друг свят, в друго време и място, Фрея и Балдер отново ще бъдат заедно.

Хиляди години по-късно тя срещна Бран Гарднър. Разбра, че точно той е мъжът, когото е чакала. Нейният скъп Балдер. Бяха се намерили само за да бъдат разделени отново от Локи. Този път тя сама беше пуснала змията в леглото си.

Фрея се изправи и се опита да заговори, но Бран поклати глава.

— Недей — обърна се той към нея. — Дори не мога да те гледам!

— Бран, остави пистолета, всичко свърши — дрезгаво проговори Килиан. Бавно се отдръпна от леглото и се хвърли към него. Мъжете се вкопчиха един в друг. На Фрея й се стори, че Килиан стана някак си по-едър и по-силен, отколкото беше преди малко, и надвисна над брат си с неочаквана сила.

Бран трепна и оръжието се отклони. Килиан се възползва от това и се опита да го избие. Не можа. Оръжието отново се обърна към него и той едва успя да обвие пръсти около дръжката му и да го отклони. Чу се изстрел — звукът беше оглушителен, наподобяващ небесен гръм, а не обикновено оръжие. Фрея извика. Куршумът прелетя над рамото на Килиан, засягайки кожата на врата му. Кръвта бързо започна да се стича от раната и ручейчетата потекоха надолу.

Фрея чу ново прещракване, сякаш се счупи кост. Мъжете все още се бореха за оръжието, като всеки от тях се опитваше да го насочи към другия, докато пръстите им се мъчеха да натиснат спусъка. Чу, как падайки, Килиан изпъшка от болка, след което светкавично ритна с крака към Бран, събори го на земята и отново се хвърли към него. Чуха се още два изстрела. Те пробиха завесите и пръснаха стъклото на единия илюминатор. Фрея не можеше да каже чий беше пръстът, натиснал спусъка, защото мъжете отново се завъртяха. Само след секунда лявата ръка на Бран пусна оръжието и нанесе на Килиан страхотно кроше в челюстта, последвано от още два бързи удара в лицето му. Разнесоха се още два изстрела и ситни частици боя и прах се посипаха от тавана.

Кой беше успял да стреля с оръжието, питаше се Фрея. И кой побеждаваше? Приближи се към борещите се. Знаеше, че в пълнителя трябва да има шест куршума. Досега бяха изстреляни само пет. Ръцете й се опитаха да хванат оръжието, но беше твърде късно. Разнесе се още един изстрел. Последният. Но този път не се разхвърчаха стъкла и не се посипа мазилка. Куршумът бе улучил единият от двамата.

С неистова сила Фрея успя да изтръгне Килиан от Бран, който лежеше неподвижно на земята. Килиан успя да се отдалечи, след което падна на земята, целият облян в кръв. Тя бликаше през дупката в дънките му и мокреше пода. Без да се замисля, Фрея притисна ръка към нея, опитвайки се да спре кръвотечението.

Килиан простена, докато цветът бавно се оттегляше от лицето му. Все пак ще живееш, помисли тя презрително. Стана, обърна се към Бран и с ужас установи, че той е… изчезнал!

В стаята нямаше друг, освен нея и Килиан.

Глава четирийсети трета Проклятието на Фрея и Балдер

— Локи! Какво направи! Къде изчезна той? — изкрещя тя. Къде изчезна любимият й? Нима я изостави завинаги?

Килиан премигна, отвори очи и погледна към Фрея.

— Локи? Избяга ли? Трябва да го хванеш… последвай го… — закашля се той. — Преди той да…

— Прекрати с това! Спри! Спри да лъжеш! Какво означава, че Локи е избягал? — попита Фрея, чувствайки се така, сякаш полудява. А точно сега нещата трябваше да са застанали по местата си.

Килиан поклати глава. Изглеждаше толкова, толкова наранен, че на Фрея изведнъж й просветна. Всичко, което изглеждаше неясно, заплетено и обгърнато от мъгла, сега започваше да се изчиства и да придобива ясни очертания и контури. Когато спомена името му, се почувства така, сякаш се събуждаше от най-дълбокия си сън.

— Балдер, ти ли си това?

— Да. Разбира се, че съм аз. — Върху лицето на Килиан, уморено и изцапано с кръв, разцъфна красива усмивка. Усмивката на момчето, спечелило сърцето й в Асгард. Усмивката на нейния любим. За миг го видя такъв, какъвто беше, когато го видя за пръв път — красив младеж, свирейки на своята лира в края на гората. С тези прекрасни и нежни синьо-зелени очи, изпълнени със смях, веселие и светлина.

И точно в момента Фрея осъзна, че тя всъщност го е разпознала със сърцето си още в самото начало, още на годежното парти. Това показваше и защо тръгна към него още на минутата, в която го видя. И защо любовта й към Бран беше толкова противоречива и объркваща, обременена от вина и тъга. Сега разбра и защо самата тя беше толкова объркана онази вечер.

Бран Гарднър беше Локи. Богът на бедите и хаоса. Лъжец. Двуличник. Хитрец. Мошеник, Крадец. Локи я беше оплел в паяжина от лъжи още от самото начало. С измама я накара да се влюби в него, оплитайки сърцето й в паяжина от заклинания. Запозна се с него, когато се скъса тънката презрамка на роклята й. Сега разбираше, че това е било негово дело, даващо му възможност да се докосне до нея. Вечерите в бара, общо седем, в които той не откъсваше очи от нея… Всичко това беше, за да я накара тя самата да направи първата съдбовна крачка към него и да довърши заклинанието.

— Нямам думи… — въздъхна Фрея и наведе виновно глава.

— Не съм чакал пет хиляди години, за да получа извинение — меко отвърна Килиан.

— Не съм достойна за теб!

— Ти явно не разбираш. Ние сме създадени, за да си принадлежим. Завинаги — поясни Килиан. — Не можех да кажа нищо. Не можех да обясня — бях свързан с пророчеството, докато ти не ме разпозна и не видя кой съм аз в действителност. Можех само да се надявам. Макар че се опитах да ви предупредя по някакъв начин за опасността.

— Мъртвите птици на брега, които Джоана намери в началото на лятото. Ти ли го направи?

Килиан просто кимна.

— Как разбра, че съм тук? Как ме намери?

— Всъщност Бран ме откри. Изпрати ми покана за годежа. Мисля, че той не успя да превъзмогне себе си. Искаше да видя с очите си, че той всъщност ме е победил, като те е открил пръв. Така трябваше да разбера, че той има това, което аз исках повече от всичко. Освен това винаги ме е обвинявал, че беше заключен в Хелхайм.

Фрея си даде сметка, че всъщност планът на Бран е щял да проработи, ако той не беше толкова уверен в победата си. Но неговата гордост се превърна в неговото унищожение. Изкуши съдбата, когато покани Килиан да стане свидетел на победата му. Заклинанието, направено върху нея от Бран, започна да изчезва, когато видя Килиан. Дори в съня си тя за малко не се омъжи за него там, в гората до езерото. Знаела е кой е той, някаква нейна част го беше разпознала.

— Когато пристигнах, той ми каза, че наказанието му е приключило и че е освободен от Хелда. Но аз започнах да се съмнявам. Отвори вратата на гардероба, на пода има чанта. Отвори я!

Фрея изпълни това, което й каза Килиан. В чантата намери пакет от кафява хартия, в която имаше вълнена шапка, покрита със засъхнала кръв.

— Това е шапката на Бил Татчър — прошепна тя.

— Намерих я в мазето, когато пристигнах, и понеже не знаех чия е, я скрих, докато открия на кого принадлежи и как е попаднала тук.

— Значи той е убил Бил. Маура и Бил винаги се разхождаха по дюните, точно срещу „Феър Хейвън“.

Килиан просто кимна.

— Бран пристигна на острова през януари в навечерието преди пълнолунието. Явно се е притеснил, че при пристигането му са го видели в истинския му образ и затова ги е нападнал.

Едва сега разбра, защо досега не беше видяла кой е убил Бил — магията на Локи пречеше да се види кой е извършителят.

— И е приел образа на майка ми — Фрея му разказа какво се е случило. — Как Маура Татчър се е събудила от комата и е посочила Джоана за убийца на съпруга си.

— Останах не само защото се опитвах да разбера какво планира, а и защото не можех да стоя далеч от теб. Подозирах, че лъже и че не е бил освободен. Смятам, че е избягал от затвора си и така е пуснал мрака в този свят. Все още не мога да разбера как го е направил. Трябва да притежава някакво мощно оръжие или друго средство, което му е дало възможност да пътува между световете.

— Пръстенът. Той носи пръстен! — възкликна Фрея. „На баща ми е, каза й Бран. Безценен е за мен, това е всичко, което ми е останало от него.“ — Пръстенът на Один. Направен е от кости на дракон и може да преведе приносителя си през всеки един от Деветте свята — обясни тя на Килиан.

— Това обяснява как е избягал. Мислех, че това има нещо общо с мястото, където живее — „Феър Хейвън“, и затова дадох плановете на Ингрид. Мислех, че тя може да го разгадае.

— Направи го. Тя знае, че „Феър Хейвън“ крие входа за Игдрасил.

— Значи това е тайната му — произнесе Килиан. — Използва пътеката, която свързва Дървото на живота и „Феър Хейвън“. Той познава легендата за пазителя и я използва, знаейки, че къщата ще го приеме, като всеки един от нас.

— Аз казах на Бран, че ти си дал чертежите на Ингрид и… че тя е открила в тях нещо, което скоро ще разгадае. Явно той ги е откраднал от библиотеката, след което я е нападнал в съня й, използвайки твоята външност. О, Килиан! Толкова съм…

— Спри! Той винаги е играл нечестно. Това е неговият начин. Той е знаел какво прави, когато е нарушил целостта на дървото и е пуснал отровният сок в Мидгард.

— Значи сме загубени — прошепна Фрея. Щастието, което изпита, откривайки истинската си любов, беше помрачено от мисълта за тъмнината, която Локи бе пуснал в този свят.

Ингрид застана на вратата.

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Фрея…

— Какво става? — сестра й изглеждаше неспокойна и нервна.

— Тайлър. Преди няколко минути той почина.

Глава четирийсет и четвърта Лабиринтът

— Трябва да побързаме, не разполагаме с много време — заяви Килиан. — Това е отрова и тя става по-силна. А децата са най-уязвимите. Ще има и други жертви и още повече смъртни случаи, ако не спрем това.

— Ингрид… Килиан е…

— Зная — отвърна бързо сестра й с отсечено кимване. — Разбрах го. Помниш ли, какво ти казах за Рагнарок.? Че първи ще умрат океаните? И как така отровното вещество, появило се в Норт Хемптън, е подобно на онова, открито около Сидней, Гренландия и Рейкявик? Открили са и такова петно около Виетнам. Бран явно старателно ги е разнасял по света от януари, когато е пристигнал тук, във „Феър Хейвън“. — Започна да обяснява как отначало се е опитала да си обясни разпространението на токсина с пътуванията на Килиан по света. И как не й се е отдало да открие търговският кораб на Аляска, където той уж бил работил. Не успяла да го проследи и в Сидней, където е трябвало да работи като инструктор по подводно гмуркане. А след това открила, че Гарднър-младши изобщо не е пътувал до нито едно от тези места, попаднали под влиянието на токсина. Ингрид бързо разбрала, че човекът, който разказвал за пътуванията на Килиан по света, го е направил нарочно. А този човек беше Бран.

Така Ингрид започнала да проследява пътуванията на Бран и веднага разбрала, че е заподозряла грешния брат. Проверила и съпоставила местата на появата на токсина в океаните с маршрута на Бран, официално изнесен на страницата на сайта на „Фондация Гарднър“. Датите и местата съвпадали абсолютно точно. Под прикритието на благотворителността Бран пътувал по света и разнасял отровата. А взривът в началото е означавал, че Дървото на живота започва да се руши отвътре. След като подозренията й се потвърдили, Ингрид продължила да изучава програмата на Фондация Гарднър. Открила, че целият шум в пресата около нея е безсмислен. От организацията всъщност нямало никаква полза. Голяма част от неговата работа се изразявала в безкрайни бюрократични срещи. Фондът едва ли някога е отделял дори и най-малката сума за благотворителни цели. Затова пък бил идеален параван, служещ за измама и скриващ състоянието на семейство Гарднър.

Ингрид разказа всичко това на Фрея и Килиан, ядосвайки се, че не е разбрала по-рано, че Бран всъщност е Локи. Подобно на сестра си и майка си, тя също се беше заблудила. Поради наложената от Съвета забрана и трите бяха малко „ръждясали“ — ослепени и съвсем изгубени без магията си. Затова и не разбраха, че е използвана друга, по-силна магия. Изчерви се, спомняйки си за онзи страстен сън с Килиан. Разбира се, това беше поредната уловка на Локи, за да я накара да се усъмни в малкия му брат, за да може да прикрие следите си.

— Зная къде е отишъл — заяви Ингрид. — Преминал е през тайната врата във „Феър Хейвън“. В балната зала. Трябва да побързаме.

— Отивай — съгласи се и Килиан. — У него е пръстенът на Один, може да е навсякъде във Вселената.

— Не мога да те оставя тук — възрази Фрея.

— Ранен съм, но мога да спра кървенето. Не се тревожи за мен. Само ще ви преча, като ви бавя.

Фрея целуна Килиан още веднъж и след това се присъедини към сестра си.

— Да тръгваме! Време е да приключим с това.

Ингрид първа влезе в балната зала. Направи заклинание, което разби мазилката, под която се показа тайната врата.

— Но как ще я отворим? — попита Фрея.

— Просто гледай! — Ингрид беше прочела за това „как“ в книгата на баща си. Езикът, който не успя да разчете, беше езикът на драконите и гигантите, появили се още преди боговете. Притисна длани към гърлото си и прошепна няколко думи.

Вратата се отвори със скърцане и зад нея се показа пълния мрак. Ингрид хвана ръката на Фрея и двете пристъпиха заедно напред. Очите им постепенно привикваха към тъмнината. Видяха бледосиньото сияние, което проникваше сред гъстите храсти, които ги заобикаляха отвред. Във въздуха се усещаше аромат на влажна земя и гора. Видяха и пътека, водеща навътре в гъсталака.

Но преди да успеят да направят първите крачки, на пътя им се изпречи Лайънъл Хорнинг — целият гниещ и покрит с кръв. Половината от лицето му липсваше, а единственото му око беше вперено в тях.

— Спрете! — дрезгаво извика той и вдигна ръка, от която липсваха два пръста. — Не можете да влизате тук!

Техният приятел се беше превърнал в куче пазач — пречка, която трябваше да ги забави.

— О, Лайънъл… — въздъхна Ингрид. — Отровата… Трябва да е била в кръвта му, когато е паднал от лодката в океана. Погълнал я е с водата, докато е потъвал. Затова Джоана не успя да го върне обратно в света на живите.

— Значи съм сбъркала. Той не се е превърнал в демон.

— Не, определено се е превърнал в зомби — продължи Ингрид. — Помниш ли реката под тяхната ферма? Тя се влива в океана. Отровата трябва да е навсякъде около къщата. Той я е вдишвал. Погълнал е отровната вода, а след това е живял в отровеното пространство около фермата. Нищо чудно, че се е превърнал в това. Много съжалявам Лайънъл, но съм принудена да направя това… — И Ингрид повдигна вълшебната си пръчица. От края й се появи бяло въже, което ставаше все по-дълго и по-дълго и се оплиташе около Лайънъл като усмирителна риза. — Надявам се, това да го задържи. Не можем да го върнем обратно. Тялото му е твърде изгнило. Но ако спрем Локи, душата на Лайънъл ще се възстанови и той ще може да се отправи в Царството на Хелда.

Тогава чуха вик от другата страна на пътеката, водеща сред храстите.

— Това е Тайлър. Ингрид, ти иди да го вземеш. Имаме двадесет и четири часа, преди Смъртта да заяви вечните си права върху него.

— Ами ти? — попита Ингрид, приготвила се да тича в посоката, от която се разнесоха виковете на момчето.

— Аз ще се заема с Локи — отвърна Фрея и тъмнината бързо я погълна.

Глава четирийсет и пета Кралица Фрея

Фрея прекара ръка по плетеницата от стъбла, мислейки ги за лози. Но тъмнината бавно се разпръскваше и тогава видя, че греши. Стоеше в началото на лабиринт, изграден от преплетените корени на дървото, което беше огромно. Хоризонтът изцяло се закриваше от короната му. Масивната коренова система се простираше във всички направления. Над главата й се простираше небето, изпълнено със звезди. Малките сини светлинки дори не потрепваха, а цветът им беше силен и постоянен.

Фрея се загледа в непознатите звезди. Сигурна беше, че вече не е нито в Мидгард, нито в някой от Деветте свята. Беше някъде другаде, някъде в самата Вселена.

Намери тъмната ивица, пресичаща небето, подобна на Млечния път. Това беше стволът на Дървото на живота. Тръгна към центъра му и клоните се отвориха и я пропуснаха напред. Стигна до място без изход, което я принуди да си пробива път от другаде. Корените бяха толкова гъсти, а повърхността им толкова груба, че ръцете на Фрея бяха покрити с мръсотия и драскотини, но тя упорито продължаваше да си проправя път напред.

В далечината дочу слаб глас, произнасящ заклинание и тогава корените пред нея се отместиха. Фрея, освободила се от задушаващата прегръдка на дървото, се втурна напред в тъмнината. Беше разпознала гласът на Бран, носещ се напред в тунела.

— Фрея, любов моя, ти все пак дойде при мен! — Бран изскочи от мрака. Очите му злобно светеха. Фрея осъзна, че сиянието от доброта, което постоянно го съпътстваше, не беше нищо повече от заблуждаваща магия. Просто още една част от неговите лъжи и заблуди. Нервността и неловкостта му на моменти се дължаха единствено на трудността му да поддържа заклинанията си.

— Не точно — отвърна тя, повдигайки вълшебната си пръчица, сияеща в мрака.

— Магията ти няма да окаже нужното въздействие върху мен. Не я хаби — присмя й се той. С всеки поглед към него Фрея разбираше нещо ново. Госпожа Гробадан в действителност беше великанката Ангробод, вечната любовница на Локи. Нищо чудно, че Фрея не й харесваше.

— Не точно. Мисля, че теб те е нямало толкова дълго време, че просто си забравил коя съм аз — отвърна Фрея и гордо се изправи. Съгласявайки се да бъде неин любовник, тя ставаше притежателка на пълната си власт над него. Това беше нейната сила над мъжете, това, за което е била родена още от самото начало. — Дай ми пръстена, Бран — каза тя тихо. — Не можеш да ми откажеш.

Тогава той прие истинския си облик на Локи. Чертите на лицето му се удължиха и заприличаха на гротескни. Придвижи се към тъмната част на тунела, за да остане в сянка и заяви:

— Можеш да вземеш пръстена, но няма смисъл. Няма да можеш да живееш с твоя скъпоценен Балдер в свят, който е отровен. Остави ми пръстена и аз ще се опитам да спра изтичането на отровата — погледна към Фрея, но тя остана непоколебима в искането си.

— Дай ми пръстена! — това вече беше заповед на богиня.

Бран не можеше да се съпротивлява. Фрея почувства, че я докосва топъл, зловонен въздух, докато Бран поставяше пръстена на Один върху дланта й. Вгледа се в него и видя, че не е изработен от злато. Матовата повърхност показваше, че е бил направен от парче кост, взето от моста. Знакът за мощ и сила, който Один изгуби в последната битка на Асгард. Пръстенът не принадлежеше нито на този свят, нито на който и да е друг. Затвори пръсти около него и стисна — от ръката й започнаха да падат малки парченца. Пръстенът беше толкова мек, че сякаш и най-лекото докосване можеше да го превърне в прах.

— Не го унищожавай, а по-добре ми го върни. Ще ти дам това, което желаеш най-много — прошепна Локи. — Ако тези, които ме наказаха, ме открият тук, няма да бъда върнат обратно. Ще ме унищожат, просто ще ме заличат и аз повече няма да съществувам. Нима у теб не са останали никакви чувства към мен?

Всяка негова дума е лъжа, мислеше си Фрея. Той няма да направи нищо, за да помогне. Погледна го още веднъж, но не намери нищо у него от предишния Бран, когото познаваше. Продължи да стиска пръстена, превръщайки го в прах.

— Няма да бъда толкова глупава и да ти повярвам, Локи.

— Идиотка! — извика той и се хвърли в краката й в опит да хване частиците, сипещи се от пръстите на Фрея, но те бяха премесени с пръст. Бавно се изправи и я изгледа в упор. — Тогава ще се наложи да прекараш останалата част от живота си в онзи умиращ свят.

— Не, Локи. Няма да се наложи! Ще си тръгнеш оттук така, както си дошъл от Мидгард — през тунела, който си направил в кората на дървото. И щом си тръгнеш, той ще се затвори след теб. Дървото отново ще бъде цяло! — Всъщност това беше идея на Ингрид и тя много се надяваше сестра й да е била права. В момента, в който Бран премине през Игдрасил, раната щеше да се затвори, а отровата — да изчезне.

Локи се колебаеше.

— Това е единствения път, по който можеш да си тръгнеш оттук, след като пръстенът вече го няма — настоя Фрея. — Без пръстена ти остава само това. И има само едно място, в което можеш да отидеш. Дори не искам да си мисля, какво може да ти се случи, когато Балдер успее да те открие. — Богът на яростта и светлината щеше да бъде страшен противник сега, когато се е възвърнала цялата му сила и повече не е свързан с древни проклятия.

Локи мълчеше. Стоеше неподвижно, докато премисляше нещата, след което се усмихна.

— Скъпа Фрея, ти си същата като мен, дори повече отколкото си мислиш — след което рязко се обърна и погледна ствола на дървото. Изрече думи на непознат език, който тя не беше чувала.

Звездите избледняха, а пътеките, водещи през гъсталака, започнаха да се извиват и да се местят в мрака. Върху повърхността на ствола се разкри тъмната и неравна рана, от която избликна силна енергия, подобно на ураганен вихър. Локи постави длани върху наранената кора и за момент се забави, сякаш искаше да се обърне и да се сбогува с нея, но не го направи. Вместо това прехапа устни и се хвърли в бездната. Тъмната енергия все още се изливаше от раната и се засилваше, подхранена от силата на тъмния бог, който току-що влезе в нея.

Фрея беше хвърлена на земята, която се раздвижи. Небето почерня и мракът бавно обгърна всичко наоколо.

— Локи! — извика тя. Не получи отговор. Затвори очи и се опита да издържи на напора на енергията, която я обгръщаше яростно и се разпространяваше във всички посоки. Накрая всичко стихна. Когато отвори очи, видя, че върху Дървото на живота няма и следа от рана. То отново беше станало цяло.

Изправи се, изтръска коленете си и извика:

— Ингрид! Добре ли сте с Тайлър?

— Да, всичко е наред.

Фрея се хвърли в посоката, от която се чуваха гласовете им.

— Настигнах го на пътеката — Ингрид все още беше задъхана. — Не беше преминал през първата порта. Да побързаме! Почти е светло. Помниш за Договора с мъртвите, нали?

— Ами Лайънъл — попита Фрея.

— Не го видях. Но ако Локи се е махнал оттук, Лайънъл сигурно е на път към царството на Хелда, както искаше. Душата му ще бъде пречистена.

— Сега вече отиваме ли си вкъщи? — попита Тайлър.

— Да, хвани ме за ръка и да вървим.

Малкото момченце изглеждаше уплашено и тогава Фрея си спомни, че детето не обичаше да го докосват. След кратко колебание Тайлър хвана ръката на Фрея, а другата подаде на Ингрид.

Така вървяха през цялото време, с детето между тях, докато не се прибраха в къщата.

Глава четирийсет и шеста Решението на Съвета

Джоана ги видя в момента, в който излязоха от главния вход на „Феър Хейвън“. Затича се към тях и сграбчи Тайлър в прегръдките си.

— Успели сте! — Джоана едва успя да проговори от вълнение. След години, прекарани в тих и спокоен живот, беше забравила колко силни са в действителност дъщерите й, когато са заедно, колко яростни и колко прекрасни са. — Направили сте го!

— Да — отвърна Фрея, вървейки към Килиан и го хвана за ръката. Върху крака му все още стоеше турникета, който тя беше направила бързешком. — Но не се знае къде ще се появи Локи следващия път.

— Всичко е наред. Той дълго време няма да бъде свободен — в разговора се намеси мъжки глас.

Ингрид се огледа невярващо:

— Татко?

Мъжът излезе от сянката. Беше висок и красив, с побеляла коса и уморено лице. Брадата му, леко разрошена, не разваляше външния му вид. Облеклото му се състоеше от износена вълнена жилетка и сив панталон — типичното университетско облекло. Фрея остана на място, обгърнала се с ръце, но щом Ингрид се втурна към него, тя стори същото.

— Момичетата ми — беше всичко, което Норман Бошан успя да каже, когато ги прегърна.

Джоана се обърна и скришом избърса сълзите си.

— Скади, плачеш ли — подразни я Норман.

— О, Нордж, престани — въздъхна тя.

Богът на моретата и океаните освободи от прегръдката дъщерите си и ги погледна сериозно.

— Майка ви ми каза, че сте тръгнали след Локи сами. Много бях притеснен, но вие двете заедно постигнахте повече, отколкото се надявах. Мидгард отново е цял.

— Къде беше, татко? Наистина ли си говорил с членовете на Белия Съвет?

— Да, поисках среща с оракула и говорих със самия Один. След като разгадах шифъра върху плановете, които ми изпрати Ерда, разбрах, че входът към корените на дървото е тайната врата във „Феър Хейвън“. И когато видях съобщенията за токсина на Рагнарок във водите около света, си помислих, че това трябва да означава само едно — Локи е избягал от наложеното му наказание и някак си е успял да се промъкне в нашия свят само с една цел — да си отмъсти.

— Великите умове мислят еднакво — заключи Фрея, подбутвайки Ингрид.

Норман въздъхна и продължи.

— Нося и други новини. Съветът е наясно с вашите многократни нарушения на Забраната, наложени върху семейството ни след процеса в Салем.

— О, страхотно!

— И какво смятат да правят сега с нас? — попита Ингрид със страх.

— На пръв поглед всичко е много просто — продължи Норман. — За да продължим да живеем в този свят, трябва да продължим да се придържаме към правилата и законите тук и да ги спазваме, както сме го правили винаги до сега. Ако към вас не бъдат повдигнати обвинения, Забраната ще бъде премахната и вие отново ще можете да практикувате магията си. Но не трябва да прекалявате и да привличате излишно внимание върху способностите си. Това се отнася за всички от нашия вид, останали в този свят след разрушаването на Бофрир.

Фрея, Ингрид и Джоана размениха щастливи усмивки. Ще могат отново да се занимават с магия! Но преди да започнат да ликуват, Норман продължи.

— Но ако бъдете арестувани, изправени пред съда и вината ви бъде доказана според действащите тук закони, то тогава ще бъдете изпратени в Царството на мъртвите за десет хиляди години, за да служите на Хелда.

— Така че, ако нищо от това не се случи, значи ще сме свободни? И отново ще можем да бъдем вещици? — с усмивка попита Фрея. Мислеше за всичко онова, което им беше отказано в продължение на хиляди години. Трябваше да извади метлата си, оставена да събира прах и да си намери чудесен котел, в който да вари отварите, които нямаше търпение да създаде.

— Да — потвърди баща й.

Ингрид поклати глава, обзета от съмнения.

— Значи, ако съдът повдигне обвинение срещу нас, ще ни превърнат в роби на Хелда, така ли?

— Точно така!

— А какво да кажем за Локи? Който все още е някъде там!

— Валкириите ще го намерят.

Фрея си спомни за жената, посетила бара в търсене на Килиан след празничния уикенд и за другата, която видя да разговаря с Бран онази вечер в Ню Йорк. Всъщност и двете бяха валкирии. Помнеше колко нервен беше Бран и колко държеше тя да прекара нощта с него. Почувства се облекчена, когато разбра, че Локи е успял да заблуди не само нея, а и свирепите девици воини.

Килиан стисна ръката й, но в този момент тя не можеше да си мисли нито за него, нито за любовта му. Защото още нищо не беше решено. Тяхната съдба, отново е в ръцете на простосмъртните.

Глава четирийсет и седма Закон и ред

Ежегодното мероприятие за събиране на дарения за библиотеката се състоя в градината зад главната сграда, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към океана. Точно същата гледка, която едва не стана причина за събарянето й. За радост, тази заплаха беше окончателно премахната. Новият кмет на Норт Хемптън повече се интересуваше да запази архитектурните забележителности на града, вместо да ги замени с нови. А Блейк Аланд предпочете да издига сградите си в покрайнините на града.

Ингрид бродеше сред гостите безкрайно доволна и щастлива. Изложбата беше призната за първата по рода си и получи много похвали от историци, архитекти и изкуствоведи. Всяка една от сградите на Норт Хемптън, имаща архитектурна стойност, заедно с чертежите си, беше красиво оформена и закачена в рамка на стената. Фрея успя да я уговори да облече ярка лятна рокля с дълбоко деколте и да остави косата си свободна. Чувстваше се лека и безразсъдна без обикновения си строг кок и удивена от факта, колко е дълга косата й.

Помаха на сестра си, забелязвайки я в далечния ъгъл на стаята. Устните на Фрея сякаш бяха залепнали към тези на Килиан. Планираха да се оженят в началото на следващото лято и единственото, което правеха, беше непрестанно да се целуват. Да, определено трябваше да си вземат стая, помисли си Ингрид, докато ги наблюдаваше. Все пак това е библиотека, а не хотел.

Родителите й стояха вежливо един до друг с чаши за пунш в ръка и водеха светски разговор. Ингрид се зачуди колко трябва да остарее, за да спре да иска двамата отново да се съберат заедно.

Приятелите й също бяха тук. Хъдсън се движеше между гостите, предлагайки шампанско, а Табита с лъчезарна усмивка управляваше масата с десертите.

— Ингрид? — дочу тя въпросителния тон на Мат Нобъл. Изглеждаше красив и свеж в костюма си в цвят каки и много по-елегантен, отколкото беше свикнала да го вижда във всекидневните му леко омачкани дрехи. — Честно казано, направо не можах да те позная!

Намери за странно това, че не се изчерви, когато му подаде ръка.

— Толкова се радвам да те видя, Мат.

— Аз също.

— Исках само да ти кажа…

— Не казвай нищо — прекъсна я той. — Не искам да ми благодариш всеки път, когато ме видиш. Всъщност, не съм направил нищо особено.

Което според нея не беше точно така. Преди няколко седмици всички убийства бяха разкрити. Първо, Маура Татчър напълно дойде на себе си и оттегли заявлението си от полицията. Самата тя не можеше да си обясни защо обвини Джоана в убийството на съпруга си. Килиан призна за намерените от него в мазето на „Феър Хейвън“ окървавена шапка на Бил Татчър и купчината кървави дрехи. Сакото и панталоните принадлежаха на Бран, а кръвта върху тях съответстваше на тази на Маура и Бил Татчър.

Оказа се, че Моли Ланкастър не само е била убита, но е била и изнасилена. Признанието беше направено от Дерек Адамс. Само че неуморните детективи бързо откриха, че последното позвъняване от телефона на Моли е било до номер, който е принадлежал на Тод Хатчинсън. И когато се получиха ДНК-тестовете, именно неговата ДНК беше намерена в тялото на Моли, а не тази на Дерек. Младежът се бил изплашил и затова направил фалшиви признания, които били част от плана на адвоката му, да хвърли цялата вина за това престъпление върху Фрея.

А след това излезе наяве и истината — Моли Ланкастър и Тод Хатчинсън са имали любовна връзка. Когато Фрея е „видяла“ как той мастурбира пред компютъра, гледайки онлайн порно, Тод всъщност е гледал на монитора си Моли. Цяло лято Моли е била подложена на сексуален тормоз от страна на кмета. Файловете, свалени от неговия компютър, доказваха това, а имейлите на Моли потвърждаваха, че тя е скъсала с него точно преди празника на Четвърти юли. В дневника си с ограничен достъп Моли подробно описала цялата история. Имаше написано и за това, как в петък вечер ще отиде в бар „Норт Ин“ и ще се запознае с някой, който е на нейните години.

В телефона й имаше и есемеси от кмета, в които той искаше да знае къде се намира тя и й заповядваше да го чака на плажа. Когато пристигнал, видял Моли да се целува с Дерек и това отприщило ревността му — първо я изнасилил, а след това я убил.

А Фрея не успя да види съкровените желания на кмета, защото са били блокирани от „възела за вярност“, направен от сестра й. След седмица на угризения Тод бяга и се скрива. Обадил се на жена си, че иска да се срещнат в мотела. Когато Корки пристигнала, той вече се е обесил. Но оставя бележка, в която описва цялата история. Корки срязва въжето и сваля съпруга си. След което вижда възела и решава да направи същия като този, който й е дала Ингрид. Никой не знаеше защо Корки е решила да обвини Ингрид за смъртта на съпруга си, но адвокатът й пледира за временна лудост, породена от мъката и шока от загубата на съпруга й.

Убийството на Моли и самоубийството на Тод нямаха нищо общо с тяхната магия. Или вампирите. Или зомбитата. Ако Азраел е взела заложник, той не принадлежеше към обществото на Норт Хемптън. Но Ингрид тъжеше за Лайънъл и Емили. Тялото на Лайънъл беше открито на близката ливада и те го погребаха с кратка церемония в местното гробище. Емили не се върна повече тук. Особено след убийството на животните им Норт Хемптън не беше градът, в който тя искаше да се върне. Но щеше да й липсва много. Опитваше се да намери успокоение във факта, че Лайънъл е завършил пътуването, към което се е стремял. Че не е проклет във вечността и че душата му е намерила покой.

Едва след като всичко това свърши, Ингрид си даде сметка, че Мат не ги е изоставил на произвола на съдбата. Той е заставил полицията да търси нови доказателства и точно затова е пропуснал разпита им. И през цялото време е работил, за да им помогне. А сега стоеше пред нея, държейки чаша вино, и се усмихваше.

— Мат! — извика Кейтлин и застана между тях. Изглеждаше пленителна в червената си рокля и обувки с високи токчета. — Ето те! Исках да…

Ингрид усети как сърцето й започва да бие по-бързо, но задържа усмивката върху лицето си. Може би отново са се събрали. И може би отложеният уикенд в Мартас Винярд съвсем скоро щеше да се състои… Извини се и се отдалечи.

След няколко минути Мат отново я настигна.

— Здравей!

— О, здравей!

— Слушай… Между Кейтлин и мен…

— Мат, не е необходимо да обясняваш нищо! Наистина! Радвам се, че сте се сдобрили и отново сте заедно.

— Наистина ли? Защото не искам да е така — произнесе той, смръщвайки вежди.

— Извинявай, не разбрах.

— Ако ме оставиш да довърша, мисля, че лесно ще разбереш — отвърна той, гледайки я в очите.

— Да разбера какво?

— Кейтлин и аз не сме се сдобрявали и не сме заедно. Тя искаше, но аз… — Мат просто сви рамене.

Ингрид усети как искрицата на надеждата започваше да разцъфва в сърцето й.

— Но ти?

— Но аз… не исках — отсечено отвърна Мат, оставяйки чашата си. После пъхна ръце в джобовете си, досущ като малко момче. — Послушай, помниш ли онзи път… когато те попитах… да ми помогнеш да поканя една жена на среща?

Разбира се, че помнеше.

— Не зная какво ми стана тогава. Ти изглеждаше сърдита и безразлична, така че аз изрекох първото име, за което се сетих. И когато видях, че на теб ти е безразлично, че ще се срещам с Кейтлин…

— Тогава?

— Трябваше да бъда честен още от самото начало. И не тя беше момичето, което исках да поканя да излезе с мен. А и ти… Струваше ми се, че не ме харесваш. Дори имаше периоди, когато мислех, че дори видът ми те дразни.

Ингрид се засрами от действията си. Тя наистина си го изкарваше на Мат, като се държеше просто отвратително с него… защото го харесваше. Не беше изпитвала нищо подобно и това я правеше нервна.

— Но след това Хъдсън каза…

— И Хъдсън ти каза… — попита Ингрид нетърпеливо.

— Каза ми, че си се зарадвала, когато си разбрала, че Кейтлин и аз сме се разделили. Тогава си помислих, че може би имам причина да… знаеш, да се надявам отново…

— Аха!

— Мисля, че и двамата се държахме ужасно! — Мат нежно повдигна брадичката й. Ингрид почувства, че трепери цялата от докосването му. Той беше помогнал. Беше притиснал полицаите да търсят нови и конкретни доказателства. Той й беше повярвал, вярваше в нея. — Искам да кажа… Отдавна те харесвам, Ингрид! Дори прочетох всички ония ужасни книги, които ти нарочно ми пробутваше. Не мислиш ли, че ние можем…

Сега беше ред на Ингрид да докосне ласкаво лицето му. И по средата на партито и пред очите на всички поканени, тя го целуна.

Мат се усмихна.

— Не зная какво ми стана — изнервяйки се, пророни тя.

Мат хвана ръката й и я задържа.

— Не зная коя си ти, Ингрид Бошан, вещица ли си или не си, но се надявам, че ще се съгласиш да излезеш с мен на среща!

Тогава я целуна той и сред тези първи целувки Ингрид успя да прошепне:

— Да, съгласна съм.

Не знаеше какво ще й донесе бъдещето. Никога преди не е била влюбена, още повече в обикновен смъртен мъж. Но сега просто не искаше да го пропусне. Остави това да се случи, казваше Фрея, а след това му се наслаждавай.