Вещиците от Йист Енд

Пролог Град на границата на небитието

Норт Хемптън не съществува върху нито една карта. Разположено в най-отдалечения край на Атлантическото крайбрежие, това малко градче представлява истински капан за пътешественици. Известно е, че ако някой заблуден чужденец случайно се озове тук, то в последствие се оказва, че вече не може да намери пътя си назад. Ето защо, тази местност със забележителни и съвършено пусти плажове, покрити със сребрист пясък, със закръглени зелени хълмове и колоритни дървени къщички, се възприема по скоро като полузабравен сън, а не като действителност. Подобно на царството на Фата Моргана, Норт Хемптън е винаги скрит в мъгла — отдалеко не го виждаш. Влажността на въздуха тук винаги е висока дори и през лятото, макар че топлите месеци са просто великолепни. Коренните му жители отдавна са се сплотили в една общност. Цялото население се състои от няколко разклонения на старинни семейства, които са се заселили на Лонг Айлънд преди много поколения. И в отличие от останалата територия на острова в Норт Хемптън се срещат както истински фермери, отглеждащи картофи, така и рибари, излизащи за прехраната си в открито море. Тези хора живеят изключително от плодовете на своя труд.

Соленият морски бриз ласкаво гали неспокойната повърхност на синята вода, а плитчините са богати на миди и раци. В невзрачните ресторантчета сервират местни рибни специалитети от морски костур, риба балон, както и гъста кремсупа от миди с домати, но без мляко. Нашето модерно време не е сложило отпечатъка си нито върху околностите на Норт Хемптън, нито върху самия град. Тук няма безобразни търговски молове, както и разни други свидетелства за корпоративните интереси на XXI-и век, които да нарушават живописните пейзажи.

Срещу Норт Хемптън се намира малкият остров Гарднър, забравен и покрит с руини. Никой вече няма спомен кога тамошното имение „Феър Хейвън“ е опустяло, а господарският дом практически се е превърнал в развалини. Всички от града знаят, че имотът повече от сто години принадлежи на членовете на семейство Гарднър, но в течение на последните десетилетия никой от собствениците не се е появявал. Има слухове, че този род, някога много известен, вече не може да се грижи за старинното имение. Говори се дори, че семейната линия на този знатен род се е изтощила, а със смъртта на последния наследник всичко е прекъснато. Самият „Феър Хейвън“, както и всички земи, принадлежащи на Гарднърови остават недокоснати, без дори да става въпрос за тяхната продажба.

Имението изглежда така, сякаш е забравено дори от времето. Водосточните тръби под островърхите покриви бяха набити с опадали листа, боята по стените се белеше и падаше, а по колоните се бяха образували пукнатини. Сградата бавно потъваше в състояние на пълна разруха. Кейовете и пристаните за лодки на острова отдавна изгниха и пропаднаха. Орли рибари свиха гнезда на неизползваните плажове, а гората, обкръжаваща къщата, се разрасна и се превърна в непроходим гъсталак.

Една нощ, в самото начало на зимата, от острова се разнесе отвратително скърцане, а след него — ужасен трясък, сякаш в самата Вселена се образува цепнатина. Зави вятър и върху океанската повърхност се надигнаха вълни. Съпрузите Бил и Маура Татчър, които се грижеха и наглеждаха имението и живееха наблизо, тъкмо бяха излезли на разходка с кучетата си, когато от острова се разнесоха странните звуци.

— Какво е това? — попита Бил, мъчейки се да успокои кучетата.

— Съдейки по всичко, грохотът дойде оттам — Маура посочи към имението. И двамата с изумление видяха как в най-северния прозорец на „Феър Хейвън“ проблясва светлина.

— Я виж, Мо — удиви се Бил. — Не съм и знаел, че къщата е дадена под наем.

— А може би са се появили новите собственици? — предположи Маура. „Феър Хейвън“ изглеждаше, както обикновено: прозорците смътно проблясваха и напомняха на очи с полупритворени клепачи, а провисналите врати приличаха на смръщени прегърбени старци.

Маура се отдалечи заедно с кучетата от водата и стъпи на обраслия с трева край на дюната. Бил продължи да гледа към острова, като удивено почесваше брадата си. След минута светлината в прозореца премигна и угасна. Къщата отново потъна в пълна тъмнина. Само че сега съпрузите Татчър вече не бяха сами — в мъглата, обвиваща плажа, се виждаше някаква фигура и кучетата залаяха яростно при приближаването й. Сърцето на стария градинар изведнъж тревожно се разтуптя, когато видя, че съпругата му е изплашена до смърт.

Пред тях се появи жена, която в мъглата изглеждаше толкова висока, че ръстът й предизвика смущение. Косите й бяха прибрани с яркочервена лента, докато коланът на дъждобрана плътно обвиваше кръста й. Очите й бяха сиви като околния здрач.

— Госпожа Джоана! — възкликна Бил. — Не ви забелязахме в тази мъгла!

Маура кимна, потвърждавайки думите на мъжа си, и прибави:

— Извинете, че ви обезпокоихме, госпожо.

— Най-добре си вървете оттук и то бързо! И двамата! Тук няма нищо за гледане — гласът на жената звучеше толкова студено, сякаш беше преминал през мразовитите води на Атлантика.

Бил почувства как по гърба му плъзва хлад. Маура също трепереше като в треска. Семейство Татчър отдавна бяха на мнение, че съседите им — Бошан — са хора особени и „не от този свят“. В тях винаги се усещаше нещо неземно и неуловимо, но до тази вечер не се беше налагало да изпитват никакъв трепет пред тях. Но сега се почувстваха наистина страшно. Бил свирна, викайки кучетата, взе Маура за ръката и бързо се отдалечиха в обратна посока.

А на отсрещната страна на брега една след друга започнаха да се появяват светлини. Скоро целият „Феър Хейвън“ засия като огромен фар, подаващ сигнал на някого в тъмнината. Бил не издържа и се обърна — Джоана Бошан беше изчезнала. Странно. Не забеляза следи от обувките й върху влажния пясък, макар че тя току-що стоеше на брега и разговаряше с тях.