Вещиците от Йист Енд

Глава първа Лекомислено увлечение

Фрея Бошан така силно разклащаше чашата си с шампанско, че балончетата въздух рязко изплуваха на повърхността и със съскане се пукаха. Това трябваше да бъде най-щастливият ден в живота й. Е, всъщност един от най-щастливите й дни, но всичко, което усещаше, беше само вълнение. И това се превръщаше в сериозен проблем, защото всеки път, когато Фрея изпитваше подобно вълнение, около нея веднага започваха да се случват разни странни и необясними неща. Ето и сега например, сервитьорът най-неочаквано се спъна в края на обюсонския килим. Бедният, не само разсипа шедьоврите на кулинарното изкуство, които носеше върху подноса, но изцапа с тях и роклята на Констанс Бигелоу. Домашното куче, което обикновено пазеше мрачно мълчание, изведнъж започна да лае и вие, без да спира, заглушавайки музиката на квартета цигулки. А столетното бордо, извадено от фамилната изба на Гарднърови, придоби вкус на евтин киселяк.

— Какво е това? — попита нейната по-голяма сестра Ингрид, нежно хващайки Фрея под ръка. Ингрид притежаваше идеална модна фигура, а облеклото — както винаги бе елегантно и безупречно. Обикновено не можеше лесно да бъде заблудена, но сега и тя изглеждаше необичайно нервна. През цялата вечер навиваше на пръста си кичур коса, измъкнал се от стегнатия кок на тила й. Отпи глътка вино и не можа да сдържи гримасата си. — Ух, каква гадост! Цялото вино е пропито с магическо проклятие! — прошепна тя и остави чашата си на близката маса.

— Не съм аз! Кълна се! — запротестира Фрея. И не лъжеше. Почти. Фрея не можеше да направи нищо. Просто понякога магията, която притежаваше, съвсем случайно излизаше наяве. И тя наистина не правеше нищо, с което да събуди тази могъща сила. Прекрасно знаеше какво може да се случи и никога не би рискувала — особено в този важен момент. Усещаше, че Ингрид с помощта на вродените си умения се мъчи да проникне дълбоко в съзнанието й, за да погледне в бъдещето и да разбере какво е предизвикало това толкова силно безпокойство… Уви, нито един от опитите й не се увенчаваше с успех. Фрея чудесно можеше да охранява своето вътрешно аз. И разбира се, точно сега най-малко се нуждаеше от предсказанията на по-голямата си сестра. Но Ингрид ненапразно се опасяваше от последствията от импулсивните постъпки на Фрея.

— Уверена ли си, че не искаш да поговорим? — ласкаво попита тя. — Струва ми се, че всичко стана много бързо…

За момент на Фрея й се прииска наистина да излее душата си, да разкаже за мъчителните си съмнения, но… премисли. Трябваше й прекалено много време за обяснения. И макар че мрачните предзнаменования буквално висяха във въздуха — кучешкият вой, дребните „малки“ проблеми, както и противният мирис на изгорели цветя, необяснимо обгърнал къщата, Фрея реши да не им обръща внимание. Тя обичаше Бран! Беше си загубила ума по него. И това си беше чистата истина, нямаща нищо общо с мъничката лъжа, до която обикновено прибягваше, желаейки да се самоуспокои. Фрея често си говореше нещо от типа на „Днес, това е последната чаша вино.“, или „Аз няма да подпаля дома на тази кучка, макар че много ми се ще да го направя.“ и така нататък. Любовта й към Бран се оказа всепоглъщаща. Имаше нещо, което й даваше усещане за дом, сякаш се гушкаше под топло одеяло и потъваше в сън, изпълнен с покой и пълна безопасност. В никакъв случай не трябва да разказва на Ингрид за безпокойствата си. Въпреки че двете винаги са били не просто сестри, но и добри приятелки, макар от време на време се бяха оказвали и неволни съпернички. Ингрид нямаше да я разбере. Напротив, тя ще се ужаси, а точно сега на Фрея не й бяха нужни упреците на сестра й.

— Изчезвай, Ингрид! Лицето ти е толкова разтревожено, че ще изплашиш всичките ми нови приятели — прошепна Фрея и се обърна към поредната група доброжелателки, приемайки неискрените им поздравления.

Разбира се, всичките тези доброжелателки бяха поканени на празненството по случай годежа на Фрея, само че тя нямаше никакво съмнение, че главната цел на идването им е да поогледат жениха и невестата и после на воля да поклюкарстват. Всички най-достойни невести на Норт Хемптън, лелеещи заветната мечта (не толкова безпочвена!) да станат госпожа Гарднър, бяха запълнили целия просторен и почистен до блясък дом. Те се опитваха да скрият недоволството си и да приветстват победителката. А Фрея хвана и отнесе желания приз още преди играта да е започнала. Някои от участничките в състезанието дори не успяха да разберат, че изстрелът от стартовия пистолет е прозвучал.

А кога в града се появи Бран Гарднър? Съвсем скоро. Само че обитателите на Норт Хемптън вече знаеха кой е той и с какво се занимава. Младият филантроп беше постоянен предмет на слухове и на състезанията, и на събранията на обществото на домашното консервиране, и по време на неделните регати — накратко, по време на най-важните събития в тукашния живот. Навсякъде се обсъждаше историята на Гарднърови. Всички говореха за това, как преди много години те напуснали „Феър Хейвън“, макар че вече никой не помнеше точната дата. Освен това, нито един достопочтен гражданин не знаеше продължението на тази история. Известно беше само това, че наследниците на славното семейство се върнали в родното гнездо, а богатството им придобило още по-внушителни размери.

На Фрея не й трябваше умението да чете чуждите мисли, за да знае за какво говорят нортхемптънските клюкарки. Ама, разбира се, нужно е било Бран само да се появи в Норт Хемптън и негова избраница веднага станала тази младичка, симпатична сервитьорка! Може на пръв поглед той да не се е оказал като всички останали, само че те всички са сякаш от един дол дренки. Мъже! Вечно за едно и също мислят! Какво, кажете, е намерил той в нея, в тази сервитьорка? Барманка, искаше да поправи сплетниците Фрея. Като сервитьорка при тях работи девойката в селски костюм и пищен бюст, поднасяща чашите с бира на фермерите, седящи на разклатените дървени маси. Между другото, най-добрата бира се подава в халби. Напитката беше с вкус на сливи, ванилия и дъб заради испанските бъчви, в които се съхранява. Не, наистина много благодаря!

В действителност Фрея беше на деветнадесет (макар че шофьорската книжка, благодарение на която й бяха разрешили да разлива спиртни напитки, сочеше, че е на двадесет и две). Тя имаше поразителна, приковаваща вниманието възбуждаща красота, особено рядка в наше време, когато за еталон на женствеността служат кльощави диви, безплътни като модели. Фрея никога не е изглеждала така, сякаш е на диета, заставя се да гладува и тайничко да си мечтае да се поглези със сладкиш. Напротив, тя имаше такъв вид, сякаш всичко на света е в нейна услуга и може да получи желаемото само за секунда. Трудно се намираше правилната дума, но може да се каже, че тя изглеждаше по женски зряла. Сексапилността й беше очевидна — трябваше само да се хвърли един поглед на прелестните й закръглени форми. Дребна и миниатюрна, тя притежаваше гъсти и непокорни червеникави коси, приличащи на златиста праскова. А за скулите й известните модели просто биха дали всичко. Фрея притежаваше изящно носле и големи, леко скосени като на котка зелени очи, тъничка талия, сякаш създадена за най-тесните корсети и разбира се, великолепни гърди, които не можеше да бъдат подминати. Всеки представител на мъжката половина на човечеството просто трябваше да погледне Фрея и повече не можеше да откъсне очи от гърдите й.

Със сигурност лицето й оставаше незапомнено, но „близначките“ — както Фрея обичаше сама да нарича гърдите си — моментално се запечатваха в паметта на всеки. Те не бяха прекалено големи и не притежаваха онова сладострастие, заради което бившите й гаджета наричаха всички големи гърди „буфери“, което за Фрея еднозначно означаваше краве виме. Не, нейните „близначки“ бяха изящни — съвършено закръглени и стегнати, покрити с мека и нежна като сметана кожа. Тя не носеше сутиен и именно този факт й навличаше маса неприятности.

Запозна се с Бран по време на събирането на дарения в полза на Музея на изкуствата. Подобно мероприятие беше ежегодна пролетна традиция за местното изкуство в Норт Хемптън. В този ден Фрея направи истински фурор. Но едва влязла в залата и проблемите започнаха — тъничката презрамка, на която се крепеше предизвикателната й рокля, се скъса. Това неудобство внезапно я накара да отстъпи бързо назад, опитвайки се да се прикрие зад гърбовете на влизащите. Само че това отстъпление я озова в прегръдките на един костюм от крепон. Този костюм се оказа Бран, който стана неволен участник в това безплатно шоу. И точно тук и така започна всичко. Фрея буквално „изпадна“ от роклята си в ръцете му. И той веднага се влюби в нея. А и кой мъж би устоял в подобна ситуация?

Смущението на Бран бе толкова голямо, че незабавно и у Фрея се надигнаха горещи страсти към него. Той стана толкова червен, колкото и хризантемата на ревера му.

— О, Боже… извинете! Ударихте ли се?… Мога ли да ви по…? — той не довърши и почти задавяйки се с последната дума изумено се втренчи в нея. Така Фрея най-накрая разбра, че горната част на роклята й, крепяща се на тънките като спагети презрамки, някак си е успяла да се смъкне до талията й, заплашвайки във всеки един момент да се свлече на пода. А това би довело до друг, още по-голям проблем, защото Фрея просто не носеше бельо.

— Позволете ми… — Бран се опита да отведе Фрея настрани, като едновременно с това да я прикрие с тялото си. Но точно в този момент копринената тъкан, която той се опитваше да придърпа нагоре, се изплъзна от пръстите му. И това накара топлата му длан да се озове върху прелестната й гола бяла гръд. — О, Боже… — изпъшка той.

„Ама че работа — помисли си Фрея. — Като нищо ще си помислиш, че е начинаещ в подобни неща! И за какво толкова се смути?“ И тя бързо, защото подобна обстановка явно бе мъчителна за този младеж, се приведе в подобаващ вид. Презрамката се върна на законното си място, надлежно забодена с игла, а скъсаната материя беше бързо замаскирана (повечето показваща се плът на гърдите би се възприела като естествено продължение на дълбокото деколте). След това Фрея, вече взела се в ръце, с най-непринуден тон се представи.

— Аз съм Фрея. А вие сте…?

Бранфорд Лайън Гарднър. Живее на острова в имението „Феър Хейвън“. Между другото, именно той, като богат и щедър филантроп, е направил много щедро дарение в полза на музея и затова името му е отбелязано по очебиен начин в програмата. Фрея знаеше, че Гарднър заемат особено положение сред старинните и богати фамилии от североизточната част на Лонг Айлънд, която по принцип и Лонг Айлънд може да се нарече трудно. При всички случай, Норт Хемптън явно нямаше отношение към този луксозен окръг, който представляваше царство на дългокоси младежи, люшкащи се по редиците от търговски молове. Градчето повече напомняше Ню Джърси, отколкото Ню Йорк, и сякаш се намираше в друго измерение.

В края на краищата Норт Хемптън, стоящ на края на океанските води, не само е последният бастион на старата гвардия — той е бил активен път в далечни и отдавна отминали времена. В него без съмнение могат да се намерят всички необходими атрибути на класическия анклав Ийст Енд с неговите безупречни голф-клубове и вечнозелени ограждения. Само че Норт Хемптън се отказа от титлата за лятно местенце за забавления на почиващи туристи, защото по-голяма част от обитателите му живееха тук постоянно. Очарователните улици със засадени по края дървета са изпъстрени със семейни магазинчета. Парадът в чест на Деня на независимостта жителите отбелязваха задружно и весело с неизменните платформи, теглени на буксир от пожарните машини. И съседите не избягваха компанията си — напротив, те мирно и по приятелски си устройваха чаепитиета на откритите веранди. Макар че имаше нещо странно в Норт Хемптън — например Шосе 27, което свързваше богатите крайбрежни вили, но нямаше изход към града. Или пък че никой в щата не е чувал за градчето! („Норт Хемптън ли? Вие сигурно имате предвид Ийст Хемптън, нали?“) Местните жители не възразяваха и не се задълбочаваха много — свикнаха да използват околните пътища, а немногочислените туристи предпочитаха основно района на плажовете.

Дългото отсъствие на Бран Гарднър от местната социална сцена никак не влияеше на популярността му. На собственика на „Феър Хейвън“ му се прощаваха всякакви чудатости, а странностите в поведението му се забравяха след секунди. И разбира се, преобразяването на имението не предизвика никакви коментари. По време на възраждането си „Феър Хейвън“ дни наред остана тъмен и безжизнен, докато в едно ясно утро хората от града установиха, че колонадата на имението е напълно възстановена. След още неделя-две се появиха нови прозорци и покриви. Тук се криеше някаква тайна! Никой не си спомняше в имението да е работил строителен екип. Създаваше се усещане, че „Феър Хейвън“ сякаш е оживяла — изкъртват се старите дъски, сменят се покриви, стените са прясно боядисани — и всичко става без участието на хора.

И така, тържеството се състоя на 30-ти май, неделя, точно на Възпоменателния ден в чест на всички американци, мъже и жени, загинали във войните. Безусловно, няма нищо по-хубаво за отбелязване на начало на лятото в Норт Хемптън от празнуването на годеж в реновирано имение. Тенис кортовете проблясваха в далечината, представлението на океанските вълнички по повърхността на водната шир беше безпрецедентно, а масите преливаха от изискани ястия. Имаше охладени лобстери, огромни и тежки като топки за боулинг, блюда със сладка царевица, няколко килограма черен хайвер, разположен в микроскопични кристални купички със седефени лъжички (към деликатеса не се предлагаше нищо банално, като препечен хляб или сметанов крем, за да не се наруши истинския вкус на хайвера). Връхлетялата сутринта буря, придружена от дъжд, нанесе малки корекции. Спасявайки се от лошото време, гостите се преместиха в балната зала на къщата, оставяйки снежнобелите тенти пусти и самотни на ръба на скалата.

Тридесетгодишният Бран, умен, образован и най-важното неженен, а също така и невъобразимо богат, стана в действителност най-голямата риба в брачното езеро на Норт Хемптън. Но онова, което болшинството от хората не знаеха или не искаха да знаят за Бран, беше най-важното — той беше невероятно добър. Когато Фрея го срещна, бе сигурна, че той е най-добрият човек, който изобщо може да съществува. Усети го веднага — добротата струеше от него като сияние около светулка. Показа го и начинът, по който се погрижи за нея, по смущението и по заекването му… а когато се съвзе достатъчно, й донесе и питие. После през цялата вечер остана с нея, предпазвайки я от всякакви неприятности.

И сега Бран — висок и тъмнокос, облечен в спортно сако, което не му стоеше много добре, бродеше сред поканените и приемаше пожеланията на гостите с обичайната си срамежлива усмивка. Той не можеше да се нарече очарователен, ерудиран или остроумен. Не можеше да бъде причислен и към светския елит, към който принадлежаха представители на знатните фамилии, които обичаха да карат предизвикателно италианските си коли последен модел по малките уличките на Норт Хемптън. В действителност, за толкова богат наследник Бран беше тромав, срамежлив и имаше прилика с „Талантливият Мистър Рипли“1 — изглеждаше аутсайдер, а не център на елитния кръг в Норт Хемптън.

— Ето къде си! — Бран се усмихна, когато Фрея застана на пръсти, за да поправи папийонката му. Забеляза, че маншетите на ризата му малко са се намачкали и изцапали, а когато Бран я прегърна, усети слаба миризма на пот. Горкият! Знаеше с какъв ужас той очакваше този прием! Явно не се чувстваше добре сред многото хора. — Помислих, че съм те изгубил! Ти как си? Искаш ли да ти донеса нещо?

— Добре съм, всичко е наред! — отвърна му тя с усмивка, чувствайки, че пърхането на пеперудените крилца в корема й затихва.

— Това е добре. — Бран я целуна по челото с меките си и топли устни. — Много ще ми липсваш — продължи той, нервно въртейки пръстена с монограм, който носеше на дясната си ръка. Това беше един от лошите му навици, нещо като тик, и Фрея стисна ръката му, стараейки се да го успокои. На следващия ден Бран трябваше да пътува за Копенхаген по семейни дела, касаещи „Фонд Гарднър“ — некомерсиална организация, занимаваща се с разпределянето на хуманитарна помощ във всички страни. Заради осъществяването на този проект Бран трябваше да замине за цялото лято. Вероятно точно поради това Фрея се чувстваше много нервна. Изобщо не искаше да се разделят и то тъкмо сега, когато се бяха открили един друг.

Когато се срещнаха онзи първи път, Бран дори не я покани на среща. В началото такъв развой на събитията малко я раздразни, но Фрея бързо съобрази, че Бран е доста скромен и изобщо не допуска, че тя може да е заинтересувана от него. На следващата вечер обаче той се появи в бара по време на нейната смяна, на по-следващата вечер — също, а след това се превърна в постоянен клиент на заведението. Така Бран започна да идва всеки ден и да я гледа мълчаливо с големите си кафяви очи, пълни с неизказан копнеж. Накрая самата тя трябваше да го покани на среща. И в този момент разбра, че ако трябва да чака той да вземе инициативата, нещата дори нямаше да помръднат. И беше права. Четири седмици по-късно те бяха сгодени и това бе най-щастливият ден в живота й!

Но така ли беше в действителност?

Отново той. Проблемът. Не, не Бран. Той нямаше нищо общо. Той беше чудесен и тя бе обещала да го обича вечно. Току-що го видя как потъна в тълпата, но не и преди да успее да види, че Бран разговаря с майка й. Тъмнокосата му глава бе наведена към белокосата на Джоана и отстрани изглеждаха като най-добри приятели.

Не, той не е проблемът.

Проблемът беше младежът, който я гледаше от другия край на залата. Фрея усещаше очите му върху себе си като физическа ласка. Килиан Гарднър. По-малкият брат на Бран. Двадесет и четири годишният Килиан я гледаше така, сякаш беше обявена на търг. И той ясно даваше да се разбере, че би платил много повече от исканата цена.

Килиан неотдавна се върна у дома след дълъг престой в чужбина. Бран беше споделил с Фрея, че не е виждал брат си в продължение на много години, защото той постоянно обикалял по света. Тя дори не запомни откъде пристига сега той — от Австралия ли беше, или пък от Аляска? Единственото нещо, което имаше значение е, че когато се запознаха, Килиан така я погледна с удивителните си синьо-зелени очи, че по гърба й пробяга тръпка. Да, той безспорно беше красив. Удивителните му очи бяха заобиколени от дълги и тъмни мигли, макар че чертите му притежаваха известна острота, дължащи се на орловия нос и квадратната брадичка. Изглеждаше така, сякаш винаги с готов за снимка — мрачен и замислен, с цигара в края на устните — също като киногерой от френските „ню уейв“ филми, ползващи се с невероятен успех сред жените.

Беше съвършено благ и възпитан, прегръщайки я като своя сестра. И в нейна чест трябваше да отбележи, че върху лицето й не се отрази дори капка от това невероятно смущение, което изпитваше в тези минути. Със скромна усмивка му позволи да я целуне по бузата, след което по време на коктейла го въвлече в обичайния светски разговор за хладното време, за предполагаемата дата за сватбата и дали харесва Норт Хемптън. Макар че всъщност не помнеше ясно за какво точно са говорили. Вероятно изобщо не е слушала и отговорите му — толкова бе запленена от звука на гласа му — равен и монотонен, като на диджей в нощен клуб. После някой от присъстващите привлече вниманието на Килиан и Фрея най-накрая остана сама. И точно тогава започнаха да се случват малките, но ужасно неприятни неща.

Фрея не си намираше място. Просто като някакъв сърбеж, който не може да бъде достигнат, не може да бъде почесан или успокоен. Имаше усещането, че се намира в огън и че във всеки един момент може да се възпламени и от нея да не остане нищо друго, освен купчинка пепел и диаманти. „Престани да го зяпаш — повтаряше си тя. — Това е безумие, още една от глупавите ти измислици. Дори е по-лошо от онзи случай, когато ти проблясна идеята да съживиш плъх“. За което тогава, разбира се, получи едно конско от майка си — първо, за тази нейна постъпка биха узнали членовете на Съвета, и второ, едва ли някой щеше да иска за домашен любимец плъх зомби. Трябва й свеж въздух, трябва да излезе навън и да подиша свеж въздух. А после, сякаш нищо не се е случило, ще се върне при гостите. Фрея се плъзна покрай вазата с кичести розови рози, опитвайки се да задуши емоциите си и вдишвайки от аромата им. Но цветята не помогнаха. Тя все още отчетливо можеше да почувства силата на желанието му.

По дяволите, трябваше ли този мъж да бъде толкова привлекателен? Фрея смяташе, че е имунизирана срещу подобни неща. Но Килиан е като клише, което се описва като висок, тъмен и неотразим. Тя мразеше наперени, арогантни типове, уверени, че жените съществуват единствено и само, за да удовлетворяват сексуалните им желания и потребности. И Килиан принадлежеше към най-лошите разновидности на тези типове. Той яздеше своя „Харлей“ напред и назад с коса, разрешена и летяща зад гърба му. И очи, в които тлееше огънчето на съблазнението — немислими и завладяващи, от които не можеш да се откъснеш просто ей така. Но в тях имаше и още нещо — интелигентност и разбиране. На Фрея й се струваше, че когато Килиан я гледа, знаеше коя е тя и на какво прилича — вещица, богиня. Същество, което не принадлежи на този свят, но също така е и неотделимо от реалността. Жена, която не само трябва да бъде обичана, но от която трябва да се опасяват и която трябва да боготворят.

Фрея отмести очи от вазата и откри, че Килиан все още гледа към нея. Сякаш през цялото време е очаквал точно този миг. Продължавайки да я наблюдава, той й кимна с глава, насочвайки се към близката врата. Наистина ли? Точно тук? Сега? В дамската тоалетна? Това беше поредното клише, подобно на неговия „Харлей“ и поведението му на „лошо момче“! И тя наистина ли възнамеряваше да влезе в дамската тоалетна с друг мъж — братът на своя жених, за бога, и то точно на годежа си?

Да, щеше да го направи. Фрея вървеше като зашеметена към мястото на срещата, след което затвори вратата зад гърба си и зачака. В огледалото видя лицето си — зачервено и сияещо. Беше щастлива, екзалтирана и толкова развълнувана, че не знаеше какво да прави със самата себе си. Къде е той? Нима я караше да чака? Килиан Гарднър изглежда знаеше какво да прави с безсрамните жени.

Дръжката на вратата безшумно се завъртя и той се плъзна вътре — леко и гладко като нож, разрязващ масло, и моментално заключи след себе си. Устните му се извиха в хищната усмивка на победител.

— Ела тук! — прошепна Фрея. Тя беше направила своя избор и не искаше да чака нито секунда повече.

И в този момент в средата на залата кичестите розови рози във вазата избухнаха в пламъци.

Глава втора Селска мишка

Стара мома. Неудачница. Презряла круша. Ингрид Бошан знаеше мнението на околните за нея. Много пъти беше ставала свидетел как хората, навели глави един към друг си шепнат, прикрили уста с ръка. Особено когато тя минаваше през читалнята на библиотеката, връщайки книгите по местата им. За десетте години, през които работеше тук, Ингрид се сдоби едва с двама-трима приятели, които бяха сред постоянните посетители на библиотеката. Останалите жители на Норт Хемптън я намираха за прекалено строга и високомерна. Тя не прощаваше на сгрешилите и имаше навик да чете лекция за това, как трябва да се отнасят с книгите. Ако й върнеха книга с пречупено гръбче, скъсана корица или със страници, огризани от кучешки зъби, това неизменно пораждаше поредица от хладни упреци. Понеже библиотеката едва успяваше да свърже двата края, Ингрид настояваше постоянните й посетители да се отнасят внимателно с книжния фонд, намиращ се под нейно попечителство.

Разбира се, да мърмори на безгрижните читатели основно се налагаше на колегата й Хъдсън. А самата Ингрид, макар и първокласна библиотекарка обичаше да комуникира с посетителите и отдаваше предпочитание на „физическите“ аспекти на работата. Тя не прекарваше деня си седнала на бюрото в подреждане на старинни манускрипти и каталози. Ингрид обичаше да държи книгите в ръце, да усеща тежестта им, да глади страниците им, омекнали от разлистване, и да подлепя разлепените части. Когато минаваше през читалнята, можеше да наблюдава не само цялата библиотека, но и да следи както за безделниците, заспали между рафтовете, така и за младежите, прегръщащи се по тъмните ъгли.

Прегръдка. Каква странна дума? Не че някой вече се занимаваше с това. Съвременните тийнейджъри бяха преминали отдавна това ниво и бяха стигнали много по-нагоре, т.е. всъщност по-надолу. Впрочем, Ингрид харесваше младежите, посещаващи библиотеката. Те искаха последните постапокалиптични издания, с което предизвикваха усмивката й. Тя не се интересуваше с какво се занимават в своите уютни или неподредени домове или пък в автомобилите си. Ингрид прекрасно знаеше какво значи да си млад, влюбен и да не се страхуваш от нищо. Та нали в края на краищата живееше с Фрея. Но библиотеката не е спалня или мотелска стая. Тя е място, където се чете и учи и затова трябва да се пази тишина. И докато тийнейджърите се опитваха да спазят последното условие, тишината в читалната зала се нарушаваше единствено от шумното им дишане.

Впрочем, в прохода между рафтовете се натискаха не само подрастващи. Понякога на Ингрид й се налагаше да се прокашля няколко пъти, за да може възрастната двойка да успее да се опомни и да прекъсне страстната си прегръдка, преди тя да стигне до тях с количката си.

Публичната библиотека на Норт Хемптън беше разположена върху квадратна площ, обрасла с трева, точно срещу градския парк и спортната площадка. И работата в нея беше организирана и наместена в рамките на разрешените й скромни средства. Градският бюджет беше леко пресъхнал заради икономическата криза, но Ингрид правеше всичко възможно да попълва регулярно библиотечния фонд. Обичаше всичко, свързано с библиотеката, макар че понякога й се искаше да има вълшебна пръчка (не че още я притежаваше, но ако имаше). И тогава стъпка по стъпка би променила доста неща — щеше да обнови изтърканите канапета в читалната зала, щеше да замени остарялата компютърна техника с нова, включително старите черно-зелени екрани на мониторите, щеше да направи сцена, подходяща за кукления театър на малките… и още куп много други неща. Намираше утеха в миризмата на мастило от новите издания, в прашния, мускусен мирис на старите томове и в златните слънчеви лъчи, които в края на деня осветяваха всичко вътре. Библиотеката се намираше недалеч от океанския бряг и от една от залите й се разкриваше такъв изглед, от който дъхът просто спираше. От време на време Ингрид специално ходеше там, за да може в тишина и самота да се полюбува на вълните, разбиващи се на плажа.

За нещастие, точно тази спираща дъха гледка се превърна в сериозна заплаха за съществуването на библиотеката. В последно време кметът на Норт Хемптън пусна в ход достоверно звучащи слухове, от които се разбра, че ако се продаде участък от бреговата ивица, получените средства ще стигнат, за да се покрият постоянно растящите общински дългове. Ингрид нямаше възражения против подобен проект, но скоро стана известно, че според мнението на кмета би било добре да се разделят и с библиотеката — в Интернет имало много полезна информация. Този бюрократичен подход и възможното унищожение на безценната й библиотека толкова много я обезпокои, че тази сутрин тя се почувства невероятно безпомощна.

Слава богу, нищо страшно не се случи на годежното парти на Фрея миналата седмица. Макар че за миг изпита притеснение, когато една от цветните композиции необяснимо пламна. За щастие един от сервитьорите, без да се бави, заля пламъците със студен чай и така попречи на огъня да причини по-голяма вреда. Разбира се, малкият пожар се оказа дело на Фрея. Нервното й напрежение подбуди към активност неовладяната й магия. Впрочем Фрея и сама би могла да устрои подобно нещо, макар че в последно време показваше по-добър контрол. И то, след като векове наред и трите трябваше да живеят с това ограничение. Засега Ингрид се радваше да се върне към любимата си работа и да намери утешение в познатата рутина. Не беше чак толкова отдавна, когато животът й беше съвсем различен от този, а работата й — вълнуваща и необичайна. Но, уви, всичко остана в миналото. И е по-добре да си остане там.

Публичната библиотека не е просто някаква запустяла, рушаща се сграда в далечните покрайнини на града. След основаването си, благодарение на щедрите дарения на живееща в съседство знатна дама, библиотеката приюти една от най-хубавите колекции на архитектурни планове и чертежи в страната, а много известни архитекти се заеха със строителството на домове тук. Като библиотекар Ингрид беше отговорна за тяхното запазване и съхраняване за следващите поколения. Затова тя ги разгъваше върху горещата пара, изправяше ги, след което ги изсушаваше и прибираше в чекмеджета, обвивайки ги грижливо в мек плат.

И точно сега имаше един такъв чертеж под пластмасовия капак, който постепенно поемаше необходимото му количество влага. Създаването на такъв архив е монотонно и повтарящо се действие и затова Ингрид обичаше да си прави почивки, по време на които се разхождаше между рафтовете и подреждаше книгите по местата им.

Табита Робинсън, библиотекарка на средна възраст, завеждаща младежкия раздел по литература и изпитваща истинска страст към детските издания, приближи, когато я видя между пътеките. Ингрид много обичаше Табита, защото тя бе умна и весела, ефектна професионалистка и гледаше сериозно на работата си. Когато Табита не бе потънала в четене на новия бестселър за подрастващи, тя се отдаваше на другата си голяма слабост — романи за красавци, както ги наричаше Ингрид. Имаше предвид онези книги — сантиментални романтични истории, чиито корици красяха голите тела на мускулести, сексапилни „мъжкари“. Съпътстващите ги едрогърди красавици с разхлабени корсети вече бяха минало, а интригуващата история се въртеше около сексуалните и неустоими еталони на мъжката красота. Всеки си намираше своето. Нейното греховно удоволствие бяха историческите саги — Ингрид обичаше тези вечно спорещи Тюдори.

Жените си обмениха обичайните шеги и градски клюки, споделяни между колеги, когато телефонът на Табита звънна.

— О, това е лекарят ми! — просия тя. — Извини ме, но трябва да вдигна веднага — дългата й плитка се залюля върху гърба, когато тръгна към вратата.

Ингрид посегна да прибере следващата книга — ново и доста тежко издание на местен автор, при това ужасно досаден. Който пък имаше навик да оставя своите произведения в кутия точно пред входа на библиотеката и постоянните читатели можеха да си ги вземат безплатно. И какво можеше да направи тя? В библиотеката се държаха книги, които са от постоянния библиотечен фонд. И явно никой нямаше желание да отдели дори и минута на този автор, както сега, така и в бъдеще. Ингрид не се съмняваше, че и следващата кутия ще пречи по същия начин и ще затруднява минаването между рафтовете.

Разбира се, тя винаги се стараеше да популяризира неизвестните писатели, подреждайки ги на най-видно място — на бюрото в централната зала, като по този начин ги предлагаше да бъдат прочетени поне веднъж. Повече от това не можеше да направи. Дж. Дж. Рамси Бейкър (Господи, защо са му цели четири имена? И тези два еднакви инициала действително идват малко в повече!), автор на „Умираща симфония. Тъмнината, като център на съществуването“ им донесе и последното си отчайващо произведение — „Слоновете на дъщерята на обущаря“. За да се прочете тази история, биха били необходими месеци. Книгата обхващаше живота на слепия обущар от Ливан, живял през 19 век, и наблягаше на любимите слонове на дъщеря му. Ингрид смяташе, че дори вълшебство не би могло да помогне на тази книга.

И разбира се, най-лошото е, че на никоя от тях трите не се разрешаваше да използват магия! Наложи се да се примирят с това след решението на Съвета. Никакви полети. Никаква магия. Никакви заклинания, вълшебни прахчета, напитки или проклятия. Трябваше да живеят като обикновени хора, без да използват могъществените си и наистина великолепни свръхестествени способности. И през изминалите години те се научиха да се сдържат. Е, всеки посвоему, разбира се. Фрея, например, изгаряше натрупаната си енергия в маниакалната си любов към развлеченията. Докато по-голямата й сестра, Ингрид, прие сериозен външен вид, опитвайки се да потисне вълшебството, което напираше в нея.

И тъй като срещу тази забрана не можеше да се направи нищо, Ингрид откри, че няма как да не негодува срещу тези обстоятелства. Обидата и съжалението правеха нещата само още по-лоши. Защо да се надяваме на това, което не може да стане? В течение на стотици години тя се бе научила да води живот, тих като на мишка — малка и незначителна и почти беше убедила себе си, че това е по-добрият начин.

Ингрид приглади кока на тила си и премести количката към стената. Отправяйки се към кабинета си, видя Блейк Алънд да преглежда новите постъпления. Той беше един от най-успешните предприемачи и пръв предложи на кмета изгодно предложение за купуването на библиотеката на Норт Хемптън, ако разбира се градът все пак се съгласи с продажбата. Преди месец той донесе различни чертежи, принадлежащи на неговата фирма, и Ингрид имаше деликатната мисия да му съобщи, че неговите документи не притежават естетическа и ценностна стойност, за да бъдат добавени към библиотечния архив. Блейк прие добре отказът й да вземе чертежите му, но не и отказът й на поканата му за съвместна вечеря. Продължи да упорства, докато Ингрид най-накрая прие да вечерят заедно. Само че вечерята миналата неделя беше просто ужасна. През цялото време й се налагаше да сваля ръката му от бедрото си, докато пътуваха с колата му, защото естествено седеше на предната седалка до шофьора. В резултат на това, настроението й съвсем се развали. Накратко казано, именно благодарение на Блейк тя получи името „фригидната Ингрид“. Колко жалко, че един умен мъж се държа по такъв дребнав и отвратителен начин!

Затова сега побърза да се отдалечи, преди да я беше забелязал. Нямаше ни най-малко желание да се бори с ръцете му, които бяха като пипала на октопод. Фрея беше такава късметлийка да срещне Бран! Впрочем, Ингрид отдавна знаеше, че малката й сестричка непременно ще го срещне. „Видя“ го още преди няколко века в линията на живота на Фрея. Но самата Ингрид досега нито веднъж не беше изпитвала подобни чувства. Освен това, едва ли любовта може да реши проблемите й, помисли тя, докато потупваше пачката писма, които винаги носеше в джоба си. Влизайки в кабинета си, провери как е поредният чертеж оставен да се овлажнява. Всичко бе наред, хартията се беше изправила и сега той трябваше да отиде под пресата за сушене, а следващият — да повтори стъпките му. Ингрид направи отметка на картотечното картонче, вписвайки името на архитекта и неговия проект — в случая Експерименталния музей, който така и не е бил построен.

Когато се върна в централната зала на библиотеката, от съседното бюро се носеше тихо и подозрително подсмърчане. Погледна и видя Табита да трие сълзите си, прибирайки мобилния си телефон.

— Какво е станало? — попита Ингрид, макар че вече се досещаше. Имаше само едно нещо, което Табита искаше повече от всичко. Дори повече от това да успее да накара Джуди Блум да посети библиотеката.

— Не съм бременна!

— О, Таб! — въздъхна Ингрид, като я прегърна. — Много съжалявам… — През последните седмици Табита беше в приповдигнато настроение, дължащо се на оптимизма след поредната инвитро процедура. Тя бе маниакално уверена, че точно този път всичко ще се получи и ще бъде наред, защото това беше последният й опит. — Може би има нещо друго, което може да се направи…

— Не. Това беше последния ни шанс. Не можем да си го позволим пак. Вече и без това сме затънали до уши в дългове заради този последен опит. Това си е. Не е било писано да се случи…

— А как стои въпросът с процедурата по осиновяване?

Табита избърса очи.

— Заради инвалидността на Чарлз също ни беше отказано. Край. Съжалявам… Зная, че думите ми звучат много егоистично, но наистина ли е толкова лошо да искаш да имаш дете? Дори само едно?

Ингрид беше свидетелка на всички опити на Чад и Табита. Тя знаеше за надутите пуяци от Центъра за изкуствено оплождане, за хормоналните таблетки и за коктейлите срещу безплодие (Clomid и Lupron). Именно тя помагаше на Табита в определен час да си прави инжекции с игла, толкова дебела, сякаш предназначена за кобили. Знаеше колко много Табита иска дете. На работното й място стоеше снимка на двамата с Чад, направена по време на медения им месец в Кона. Преди петнайсет години те изглеждаха глупаво щастливи в хавайските си ризи.

— Може би просто не ми е писано да бъда майка — през хлипане говореше Табита.

— Не говори така! Това не може да е истина!

— Защо не? Щом като досега всичко е било напразно… — Табита въздъхна. — Явно трябва да спра да се надявам.

Ингрид я прегърна силно и бързо излезе от кабинета. Страните й горяха, а сърцето й биеше силно, защото знаеше, че думите на Табита не са верни. Има някой, който би могъл да й помогне, някой, който би могъл да промени живота й, някой много по-близко до Таб, отколкото тя предполагаше…

„Не, ръцете ми са вързани, нали? — мислеше си Ингрид. — Нищо не мога да направя за нея. Не и без да наруша Забраната. Не и ако не искам да се изложа на опасност.“

След известно време се върна на работното си място — скромна библиотекарка от малкия град, потънала в ежедневните си задължения. Само че блузата й още беше мокра от сълзите на приятелката й. Досега Ингрид не беше негодувала и не се беше бунтувала срещу Забраната, наложена върху тях. Добре, явно за всичко си имаше първи път!

Глава трета Домашни увлечения

Джоана Бошан нямаше съмнения, че старите къщи по някакъв начин проникват не само под кожата, но и в душите на своите собственици. Въпреки разумът и логиката винаги се опитваш да търсиш съвършенството им. Фамилната къща на семейство Бошан, издигаща се недалеч от плажа, пресъздаваше колониалния стил от края на 1740 г. и смайваше с величествени фронтони и двускатни покриви. Великолепната сграда бе претърпяла доста реставрации и модернизации — рушили са се стени, кухненските помещения са се местили другаде, а спалните са били преправяни. Къщата е преживяла доста изпитания, наложени от времето и годините, а рушащите се стени са пълни със спомени — как масивната камина е топлела през изминалите зими, а множеството петна по мрамора в кухнята говореха за вкусните ястия, приготвяни там.

Подът в хола е развалян и правен няколко пъти. Сега е дъбов, преди това — от травертин2, след това отново е бил дървен, но вече с цвят на презряла череша. И поради безкрайните ремонти на тези стари сгради това е причината те да бъдат наричани бездънни ями, редки бели слонове и чисто безумие.

Джоана обичаше сама да се грижи за къщата. За нея обновяването на дома бе непрекъснато развиващ се еволюционен процес, който не се знае кога ще завърши. Освен това, тя обичаше да върши всичко с ръцете си. Например, цяла седмица реди плочките в банята за гости и поставя фугите. А днес е ред на гостната. Топвайки валяка в легенчето с боя, тя бе убедена, че нейните момичета пак ще й се смеят. Заради навика й да пребоядисва стените в различен цвят по няколко пъти в годината. Един месец стените в гостната бяха в тъмно бордо, а следващия — в безоблачно синьо. Джоана обясни на дъщерите си, че животът в статична обстановка, в която нищо не се променя, й действа задушаващо и затова смяната на интериора за нея е много по-важна, отколкото да си купи нова дреха например. А вече е лято, така че дойде време стените в гостната да станат жълти.

Беше сложила обичайното си домашно работно облекло — типичната каубойска карирана риза, стари дънки, латексови ръкавици и зелени гумени градински галоши. Посивялата й коса бе прибрана с червена лента. Смешно наистина, че са сиви. Независимо колко често и упорито ги боядисваше, всяка сутрин се събуждаше с коса, сияеща в сребърно. Джоана, както и дъщерите й, не бяха нито стари, нито млади. Всъщност физическият им облик съответстваше на особеностите на таланта на всяка от тях. В зависимост от ситуацията, Фрея можеше да изглежда между шестнадесет и двадесет и три години, поруменяла от срещата си със своята първа любов. Докато Ингрид, пазителката на дома, изглеждаше между двадесет и осем и тридесет и пет години, което се подчертаваше и от съответното й държание. И понеже мъдростта идва с опита и макар че в душата си Джоана се чувстваше като ученичка, запазеният й вид беше на жена в началото на шестдесетте.

Беше й приятно да се върне и да заживее отново в родния си дом, но този път заедно с дъщерите си. Раздялата им продължи дълго и тя си даваше ясна сметка, че бе пропуснала повече, отколкото й се щеше да признае. В продължение на много години след наложената забрана, дъщерите й трябваше да се скитат в различни посоки, сами и без конкретна цел. И Джоана не можеше да ги обвинява за това. И двете даваха знак за себе си крайно рядко. Само когато им трябваше нещо, но не просто пари, а поддръжка, съчувствие или състрадание. И Джоана търпеливо чакаше. Беше сигурна, че на момичетата им харесва да знаят, че независимо къде се намират те — Ингрид живя в Париж и Рим в течение на дълъг период от миналото столетие, докато Фрея прекара времето си в Манхатън до последно — майка им винаги ще бъде в кухнята, режеща лук и чакаща ги да се приберат под крилото й.

Тя завърши с далечната стена и сега оценяващо оглеждаше направеното. Избра бледожълт оттенък на боята като пролетни нарциси, като „Усмивка на нимфа“ според Бугеро3. Удовлетворена от резултата, Джоана се премести на другата стена. Внимателно боядисвайки около прозоречната рамка, погледът й се плъзна през океанската вода и се спря на остров Гарднър и „Феър Хейвън“. Вихърът около събитията, свързани с годежа на Фрея, бяха изморителни. Безкрайното усукване и увъртане около госпожа Гробадан, мащехата на Бран, която смяташе, че „момчето й“ е прекалено добро за Фрея, й дойдоха малко в повече. Разбира се, Джоана се радваше за дъщеря си, но това не й пречеше да оцени трезво ситуацията. Дали нейната дъщеря бунтарка този път наистина щеше да се успокои? Тя се надяваше Фрея да е права за Бран — че това е той, единственият, когото тя е чакала дълги години.

Но не всички имат нужда от мъж до себе си. И Фрея трябваше да научи, че започват и въпросите — къде беше, какво прави… И ако в някои дни Джоана се чувстваше като сбръчкана и суха стара вещица с душа, която е изсъхнала като прах, и с тяло, което не е познало мъжка ласка в продължение на столетия, то в такива дни тя просто се самосъжаляваше. И това не беше, защото тя непременно трябваше да живее сама. В Норт Хемптън имаше няколко възрастни мъже, които ясно й бяха дали да разбере, че с огромно удоволствие биха направили нощите й много по-малко самотни.

Джоана не беше нито вдовица, нито разведена, но не можеше да се счита и за толкова свободна, колкото й се искаше. Тя просто живееше самостоятелно. Да, това бе хубава и подходяща дума. Те живееха разделени. Така, както тя винаги е желала.

Съпругът й беше добър и грижлив мъж, нейната опора и стабилност. Но не можа да им помогне по време на кризата и това тя никога не му прости. Разбира се, той не беше виновен за настъпилата истерия и кръвопролитие, но и не попречи на Съвета да ги осъди, когато нещата се успокоиха. Бедните й момичета! Тя никога нямаше да забрави безжизнените им тела, едва забележими в полумрака. Не, никога нямаше да можеше да го забрави! После те се върнаха при нея, но не свободни и невредими — бяха като птици с подрязани крила. И тогава Джоана не можа да открие в сърцето си дори едно съвсем малко ъгълче за него.

— Нали така, Гили? — попита Джоана, обръщайки се към домашния си любимец, враната Гилбърт. Тя бе посветена в мислите й, кацнала върху стенния часовник с махало. Гили разпери крила и протягайки дългата си черна шия, погледна през прозореца. Джоана проследи погледа й. Видя онова, което Гили се опитваше да й покаже и изтърва валяка в боята. Пръските се разпиляха по пода и в опита си да ги изтрие с градинските си галоши, тя само успя още повече да размаже капките.

Враната нетърпеливо изграчи.

— Добре, добре, ей сега ще сляза и ще проверя какво става — каза Джоана, излизайки през задната врата и тръгвайки към дюните. Разбира се, те бяха тук — три мъртви птици. Изглежда, бяха се удавили. Перата им бяха разрошени и мокри, а около ноктите им кожата изглеждаше като изгорена. Върху гладкия пясък телата им бяха оформили грозен кръст.

Джоана дълго ги гледа. Колко жалко! И колко безсмислено! А са красиви птици, грабливи птици с бели гърди и абаносови клюнове. Орли рибари. Това беше естествената им среда и на остров Гарднър, направо на брега гнездеше цяла колония. Птиците бяха опасни създания и истински хищници, но също толкова лесно уязвими, като всички останали диви животни, оцеляващи под натиска на цивилизацията.

Също като нейните дъщери, Джоана се бореше да остане в рамките на ограниченията. Бяха се съгласили със Забраната в замяна на запазване на безсмъртието си. Съветът отне вълшебните им пръчки и голяма част от книгите им, изгори летящите метли и конфискува котлите им. Като допълнение, Съветът им отне възможността да бъдат самите себе си, задължавайки ги да не използват магическите си способности в света на хората. Но с магия или без, за тях трите така и не се намери сигурно място.

Джоана изкопа с ръце дупка във влажния пясък и внимателно погреба мъртвите птици. А трябваше само да бъдат произнесени няколко думи от правилното заклинание и птиците щяха отново да оживеят. За съжаление, ако се беше опитала да използва дори частица от удивителния си дар, не се знаеше чий живот би отнел тогава Съветът, за да възстанови нарушения баланс.

Когато се върна в къщата, поклати глава при вида на кухнята. Навсякъде имаше разхвърляни мръсни чинии. Момичетата бяха придобили навик да използват чистите чинии и прибори до последния, само и само да не включват миялната машина. Така че върху мивката и плота имаше камара мръсни чинии и използвани антични чаши. Бюфетът беше почти празен. Ако продължаваха така, следващото нещо, от което щяха да се хранят, оставаха подносите. Не, такова поведение определено не беше приемливо. От Фрея, разбира се, можеше да се очаква всичко. Тя беше привикнала към хаоса и безпорядъка. Но Ингрид винаги е била безупречна. Не само на работното й място, а и в цялата библиотека цари чистота. Макар че това не можеше да се твърди за домакинските й умения. Джоана беше възпитала момичетата си да бъдат очарователни и интересни във всяко едно отношение. Всяка от тях беше с толкова силен характер, колкото силна беше магията й, което обаче изобщо не се отнасяше за домакинските им умения.

И разбира се, като тяхна майка тя също имаше вина. Можеше да прекара сутринта в чистене и прибиране на кухнята, а не да пребоядисва за пореден път стените в гостната. Впрочем, Джоана с удоволствие се занимаваше с всякакви малки и незначителни ремонти и преподреждаше къщата, но не можеше да търпи ежедневната рутина, удържаща всичко в стандартните рамки. Примиряваше се единствено с хигиенните норми. Видя Зигфрид, любимия черен котарак на Фрея, да се промушва в специално изрязания отвор на вратата.

— Надяваш се, че момичетата са поканили тук много мишки, нали? — усмихна му се тя, вдигна Зигфрид на ръце и започна да гали меката му козина. — Много съжалявам, но това няма да стане liebchen4.

„Поради липсата на вълшебна пръчка къщата просто е загубена“, помисли си Джоана. Ако можеше да използва магия в къщата, нямаше да има нужда от миялна машина. На вратата се позвъни. Изтри ръце в дънките си и забърза към нея. Отвори бавно и с усмивка каза:

— Грациела Алварез?

— Si5 — усмихна се в отговор дребната тъмнокоса жена, стояща на вратата, хванала за ръката малко момче.

— Bueno6! Влизайте, влизайте — зарадва се Джоана, като буквално ги вмъкна в наполовина боядисаната гостна. — Благодаря, че дойдохте толкова рано. Както виждате, наистина имаме нужда от помощ — и тя се огледа така, сякаш виждаше къщата за първи път. По ъглите се бяха събрали кълба от прах, до стълбата имаше множество торби, пълни с дрехи за пране, а огледалата бяха толкова прашни, че в тях не можеше да видиш дори собственото си отражение.

Агенцията бе дала на Алварез чудесни препоръки. Грациела трябваше да се грижи за домакинството, докато нейният съпруг Хектор — за къщата. Това включваше басейна, лехите и цветята в градината, както и покрива. Грациела обясни, че Хектор трябва да довърши някаква работа в града и следобед ще бъде тук. Семейство Алварез беше пренесло вещите си в къщата, намираща се в далечния ъгъл на градината.

Джоана кимна, изслушвайки Грациела и накланяйки се към детето попита:

— А кое е това ангелче? — и тя го погъделичка по коремчето. Момченцето отскочи със смях, като радостно запляска с ръце.

— Това е Тайлър — Грациела подтикна детето да говори.

— Аз съм на четири години — и поклащайки се от пети на пръсти, продължи — Четири. Четири. Четири. Четири.

— Чудесно! — Джоана веднага си спомни своето малко момченце. Ех, беше толкова отдавна! Дали ще го види някога!

Върху тениската на Тайлър, изцапана с разноцветни петна, стоеше Мики Маус. Очите на детето бяха ясни и весели. Когато Джоана опита да хване ръката му, той изплашено се отдръпна, но след това позволи да го погали по главата.

— Много се радвам да се запозная с теб, Тайлър Алварез. Аз съм Джоана Бошан. Не искаш ли, докато майка ти оправя багажа, да се поразходим до плажа?

Тайлър прекара следобеда бягайки наоколо, докато Джоана го гледаше неотстъпно. От време на време момченцето поглеждаше през рамо, за да се увери, че тя още е там. Тайлър като че ли бързо се отпусна в присъствието на Джоана, което бе забелязано и от майка му, преди да го пусне на разходка с нея. Когато се умори от бягане, заедно събраха морски раковини. Джоана намери една съвършено оформена раковина и момченцето веднага я доближи до ухото си. Тайлър се смееше на звуците, които тя издаваше, като с това предизвикваше и нейната усмивка. Само че през цялото време се чувстваше неспокойна, дори в присъствието на малкия си приятел. Дори и в този момент усещаше някакво пулсиране.

Имаше нещо, което не беше както трябва при мъртвите птици на брега от тази сутрин. Онези, които тя погреба в пясъка недалеч оттук. Усещаше го с връхчетата на пръстите си.

Беше ли това заплаха? Или предупреждение? За какво? И от кого?

Глава четвърта Във всяко дребно нещо има магия

Преди да се сдобие миналата есен с къдрокосата барманка, бар „Норт Ин“ беше заспало място с вид на занемарена кръчма, в която местните жители обичаха да се събират. Те спокойно си обменяха клюки помежду си, без да се притесняват, че трябва да се бият за свободен стол с подпийнали клиенти. Възпоменателният ден на падналите във войните официално отбелязваше настъпването на лятото и дори в малкоизвестният Норт Хемптън започваше поток от туристи, които просто се изсипваха в Ийст Енд. Това наложи откриването на нови заведения, които да ги поемат и обслужат. Но не и бар „Норт Ин“ с неговите силни, но евтини питиета и с прекрасна гледка към океана. Много от посетителите му идваха само заради нея.

Как само се промениха нещата! От миналата есен той просто не можеше да бъде наречен тихо и спокойно място, защото буквално се цепеше по шевовете от постоянния шум. Джубоксът не спираше и от него се носеше музика, изпълнявана от истински рок звезди — още един изчезнал вид от новата ера. Мъже в тесни панталони, които пееха за страстната любов към цените, дрогата, алкохола, както и всякакви други безумства — от целулоидната пародия до TV-реалити шоутата. Сега старата гвардия се бе пренасочила към рап музиката. Единствения жанр, който се ползваше с благосклонността на аудиторията, обхващаща всички възрасти. Момчетата с китари се впуснаха да съчиняват унили и толкова емоционални песни, на които дори не можеше да се танцува.

Фрея харесваше рапа и от време на време се наслаждаваше на саундтраковете на последните гангстерски филми, но в бар „Норт Ин“ предпочиташе класиката. Британците — „Секс Пистълс“, „Клаш“. Рок оперите на 70-те — „Куин“, „Йес“, ранния „Дженезис“ (при Питер Гейбриъл, а не, в каквато дразнеща ухото се превърна после, при Фил Колинс). Метал — „Лед Цепелин“, „Дийп Пърпъл“, „Металика“. Рок групи, като „АС/DC“ и „Деф Лепърд“. Слушаше Мотли Крю, ако се чувстваше дори и мъничко в иронично настроение. Откакто Фрея започна да работи в бар „Норт Ин“, там винаги оглушително дрънчаха ударни и звънтяха китари, които не позволяваха на клиентите да се задържат по масите, а ги подканваха да напълнят дансинга. А колкото до напитките, които приготвяше Фрея, то музика беше без значение.

Тази червенокоса барманка си имаше свой начин на приготвяне дори и на класическите коктейли. Джинът с тоник беше тръпчив и освежаващ, сладък и силен. Така беше всяка нощ, а всяка вечер завършваше с танцуващи върху бара, загубили всякакви задръжки и дори част от дрехите. Ако в бара влезеше някои самотен и потиснат клиент, много бързо щеше да си намери нов приятел (или приятелка) и махмурлук, а понякога и двете заедно.

Въпреки това, седмица след годежното парти барът, както и самата Фрея, изглеждаше притихнал, макар че музиката си беше все така силна и гръмка. Но сега в мелодиите се намесваха и печални нотки. „Роулинг Стоунс“ пееха „Аз чакам не жена, просто приятел…“. Коктейлите вече не бяха така пивки и сладки, джинът загуби остротата си, шампанското не бе газирано, а бирата след пет минути ставаше топла.

Беше същото, което се бе случило и на годежното й парти. Само че ситуацията вървеше към по-лошото. Фрея бе доволна, че Ингрид не е наоколо. По-голямата й сестра веднага щеше да забележи, че нещо не е наред и подозренията й, че във всичко това някак си е замесена Фрея, само щяха да се задълбочат. Онова, което се случи между нея и Килиан, бе импулсивна постъпка, но тя се надяваше, че това е минало и че сега вече всичко ще е наред. Нямаше причина за паника. И какво от това, че всичко, за което мечтаеше през последните дни, беше Килиан? Какво от това, че той й се привиждаше дори през деня? Когато затвореше очи, все още виждаше красивото му лице, наведено над нейното. Проблемът беше, че не може да спре да си го представя. Трябваше да го застави някак си да си отиде. Дори това място да е на другия край на света… И да, нещо много важно — той не я обичаше.

Неотдавна звънна Бран, за да съобщи, че е пристигнал благополучно в Дания и че вече е на път за деловата среща. Фрея знаеше, че трябва да свиква с това. Бран още в началото й обясни, че животът и работата му са свързани с чести и много пътувания, че рядко си е у дома, но планира да ги намали, след като се оженят. След като чу гласа му, Фрея се пооживи, но мрачното й настроение моментално се завърна, когато влизайки в бара, видя новопристигналите — Дан Джеродс и новата му приятелка Аманда Търнър. Пред очите на Фрея неволно се появи непристойна картинка — Дан, притиснал Аманда към стената, и двамата дишат тежко и се задъхват във взаимната си прегръдка; блузата на Аманда е разкопчана, а дънките на Дан — смъкнати до коленете… И това се е случило няколко минути, преди да влязат през вратата на бара. Техните отношения бяха едва в началната си фаза на развитие и затова да правиш секс при тях си беше равно на поздрав — все едно са си казали едно здравей. Разбира се, Фрея също владееше този „език“.

Веднага зад разгорещената двойка се показа кметът на града Тод Хатчинсън (ревностно мастурбирал пред компютъра си предната нощ) заедно със своя приятел — успешния предприемач Блейк Аланд. Фрея си припомни неясното и размито видение на кълбо от тела в колата му, както и усещането за неудовлетворена сексуалност. След това се появиха преподобният отец и съпругата му (светкавично видение на кожени камшици и маски през този уикенд). Понякога Фрея се чувстваше леко замаяна от получаваната информация, макар че отдавна трябваше да е свикнала с таланта си (тя упорито отказваше да го нарича подарък или дар). Но все още се изненадваше.

Това беше нейна друга особеност — да „вижда“ интензивните емоции. Тя лесно забелязваше не само чистата сексуална страст, но и нежната и чиста романтична любов. Фрея можеше да „види“ у хората и всички други чувства, нямащи нищо общо с любовта — силен гняв, омраза, ненавист, убийствена ярост и тревога. През вековете талантът й беше вършил много полезна работа. И макар че случаите бяха много редки, Норт Хемптън също не беше неуязвим за престъпленията. Затова, когато те се случваха, бяха скандални и грандиозни — като смразяващото убийство на дамата от хайлайфа, отровена на вечерното парти, организирано от самата нея, или тъжни и неочаквани — като това, което се бе случило с Бил и Маура Татчър. Телата им бяха открити миналата зима на плажа с кървави рани по главата. Бил почина вследствие на тях, докато Маура все още лежеше в кома в интензивното отделение на болницата.

Фрея беше съдействала на полицията за залавянето на убиеца на дамата от висшето общество. Виновна за смъртта й се оказа огорчената й икономка. Фрея успя да „види“ как тя изсипа отрова в шампанското, след което умело върна тапата на място. Именно Фрея насочи полицията и им помогна да повдигнат обвинение. Детективите успяха да намерят сред вещите на икономката малката бутилка с остатъци от отрова, която тя не бе успяла да изхвърли. Тя, разбира се, беше арестувана и предадена на съда, след което понесе суровите последствия от извършеното си деяние.

Фрея се радваше да помогне, използвайки дадения й талант дискретно и внимателно, защото над нея все още тегнеше забраната за използването му. Така де, тя все пак не прилагаше магия! Това ставаше, без тя да може да оказва някакъв контрол. Ей така, просто си седеше и хоп — „виждаше“ го! Но Фрея не можеше да „види“ цялото престъпление, както и мотивът за извършването му. И понеже много малко от жители на Норт Хемптън не се отбиваха в бара, тя беше в течение на всичко. Първа научаваше кой е откраднал пари от касата в магазина, кой е разбил ключалката на къщата за гости или кой е вандалствал в училище. Ако полицаите в началото се отнасяха скептично към предположенията й, то към настоящия момент от подобно недоверие не остана и следа. Само един-единствен детектив настояваше тя да му обясни откъде точно възникват основанията за тези нейни предчувствия. Затова Фрея смяташе за много странен факта, че не можеше да „види“ кой е извършителят на нападението над семейство Татчър. Може би точно за този случай полицията беше права — случилото се насилие е дело на чужд човек за града. Но това не пречеше Фрея да се разстройва от факта, че не може да разбере и да помогне.

Сервира с усмивка питиетата на Дан и Аманда. Те празнуваха началото на връзката си, а Фрея знаеше, че първите две седмици от всяка връзка бяха нещо като меден месец за всяка двойка. Днешните двойки обикновено живееха заедно години наред, като все отлагаха сватбата, така че техните медени месеци на практика се оказваха лишени и от меда и от романтиката под лунната светлина. Сексът, ако имаше такъв, носеше интериорен характер в мисионерски стил. Много от двойките се възбуждаха повече от обстановката в луксозните хотелски стаи, отколкото от вида на голите си тела. Дните, когато треперещата невеста девственица смирено лягала в брачното легло и се завивала до брадичката, отдавна са в миналото. Което обясняваше, защо Фрея гледа на двойката с такава симпатия. Това бяха хората, които се прекланяха пред ново божество и които тя дари с усмивка и безплатни напитки.

Преподобният и жена му си поръчаха бутилка вино, а Блейк поиска бира. Фрея сервира напитките на бара и се обърна към последния си клиент, кмета.

— Какво да ви предложа, сър? — попита тя.

— Уиски, чисто. Благодаря ти, Фрея.

— На вашите услуги, кмете! — отвърна тя. Тод Хатчинсън бе млад, ловък и честолюбив. Имаше големи планове за Норт Хемптън и беше подкрепен за този пост от хора като Блейк Аланд, направили предизборни дарения за кампанията му. Младият кмет се ползваше с популярност в града, но Фрея знаеше, че сестра й, Ингрид, не беше сред поддръжниците му, след като разбра за плановете му за продажба на библиотеката. Бедната Ингрид! Тя нямаше да може да направи нищо, ако предложението на кмета бъде одобрено.

За разлика от Ингрид Фрея нямаше нищо против Тод — беше вежлив и оставяше добри бакшиши и бе женен за журналистка от местна медия, водеща колонката с новините. Според слуховете именно съпругата му е сред претендентите за длъжността онлайн сътрудник в държавен интернет сайт. Може би това беше причината Тод да се обърне към онлайн порното. Изграждането на две големи кариери в едно семейство означава, че двойката рядко има време един за друг, което разбира се е много лошо. Фрея му подаде поръчаното уиски и се обърна към бара.

— Какво става? Много е тихо за петък вечерта — попита я шефът й, Сал Маклафлин, който бе наследил бар „Норт Ин“ от брат си след пенсионирането. Седемдесетгодишен веселяк, Сал притежаваше рунтави вежди и дълбок гръден смях. Веднага взе Фрея на работа и започна да се отнася с нея като достоен дядо. Изкашля се, прикрил уста с носната си кърпа и леко изхриптя.

— Да не би да си се разболял? Защото това не звучи добре — Фрея лекичко го подразни, когато той звучно издуха носа си.

— Алергия — присви рамене Сал. — Явно времето се променя. — И той отново се издуха, въздъхна, а раздразнените му очи се насълзиха. — Винаги ме напада през юни. — И действително, това беше необичайно рязка промяна от дъждовна пролет към влажно лято. Въздухът беше плътен и тежък, дори повече от обикновено. А и горещината бе задушаваща и потискаща, съвсем нехарактерна за началото на сезона.

— Тук е като на погребение. Кой е умрял? — опита се да се пошегува Сал.

Фрея присви рамене. Знаеше, че мрачната й енергия витае наоколо, но не можеше да направи нищо. Просто още един лош ден. Не можеше да очаква да запази и съхрани собствената си бодрост, като едновременно с това поддържа доброто настроение на околните. Една ръка призивно й помаха и тя се приближи към противоположния край на образния бар, където Беки Бауман поглъщаше мартинитата като бонбонки.

— Още едно? — попита Фрея.

— А защо не! — въздъхна Беки, гледайки към мъжа си, флиртуващ с жената до него. Беки и Рос се разделиха неотдавна. Бяха женени отскоро, но бяха успели да станат родители на шест месечно бебе. Фрея видя как някаква тъма поглъща любовта, която някога ги е събрала. Как умората и недоспиването стават причина за безкрайни караници, след които и двамата се чувстваха още по-нещастни и по-неудовлетворени. Най-накрая Рос реши, че това е краят и се изнесе.

В този момент той беше погълнат от разговора си с Наташа Майлс, бивш модел, към която стоеше прикрепена думичката „много“ — много богата, много хубава, много придирчива. Прекалено добра към всеки мъж, който я доближи. Такива като Наташа Майлс бяха твърде себелюбиви, за да се захванат с всеки срещнат. Чудо е, че е приела да излезе с Рос, който дори още не беше разведен.

— Какво стана с нас? — попита Беки, докато гледаше как Фрея забърква поредния коктейл. — Мразя го! Наистина. И не зная какво да правя.

Пред Фрея проблясна нова сърцераздирателна сцена от неотдавнашният им семеен живот — последната кавга, завършила с насилие, така нехарактерно за тях — размахани юмруци, детски плач, единият избута другия по стълбите… Обърна се колебливо. Независимо от това, какво смятаха майка й и сестра й, тя не влагаше в приготвянето на коктейлите повече от това, което беше нужно — просто се стремеше да ги направи по-вкусни. И това, че коктейлите й се харесваха на всички, беше просто допълнителен бонус към майсторството й. Всичко, което Фрея приготвяше — дори и готвените ястия, имаха възхитителен вкус, дължащ се явно на магическото й наследство.

Но грозната сцена, която „видя“ преди малко като неволен свидетел, я накара сериозно да се замисли. Не разбра кой точно е бил подложен на опасност — Рос, Беки или тяхното бебе. Може би, ако между Рос и Беки не съществуваше дори капка любов, Фрея нямаше да се замисли да наруши Забраната. Но тази капка любов я имаше. Тя я видя и то неведнъж. Двамата скришом поглеждаха един към друг, когато мислеха, че другият не ги гледа. И освен това, Наташа Майлс изобщо не беше подходящата партия за Рос. Тя се отличаваше с надменния си акцент и отегчителния си псевдоевропейски начин на говорене.

Наистина, тази Забрана е нелепа! Защо да не може да използва магия? Каква е причината? Само заради няколко глупави момичета, изрекли няколко глупави лъжи! Нима тези лъжливи мерзавки успяха да разрушат живота им завинаги? Фрея винаги щеше да помни как тези глупави момичета изкусно плетяха историята си, устройвайки истински спектакъл в съдебната зала. Как списъкът със заподозрените растеше заедно със затворническите карети, които откарваха виновните на Галоус Хил7. Колко упорита и сляпа е била през цялото това време! Тя предполагаше, че никой няма да повярва на повдигнатите им обвинения. И че никой здравомислещ човек, няма да допусне дори за миг, че тя и Ингрид са способни на такива злодеяния. И за да допълнят нанесената им обида, членовете на Съвета, също такива като обвинителите, им нанесоха тежък удар — лишиха ги от магическата им сила. И това след целия ужас, който преживяха! Добре! Стига толкова! Тя се умори да се страхува и да се чувства безполезна! Умори се да се преструва на такава, каквато в действителност не е! Умори се да крие светлината в себе си под маската на сдържаността! Умори се!

Фрея Бошан е изтъкана от магия. Без магическия си дар тя бе просто онази, която разлива напитки на бара. Много дълго време беше послушна! Всички бяха послушни! И за какво? Какъв беше смисълът? Това си беше пълна загуба на таланта им. Нима трябва, както се предполагаше, просто да живеят в сянка и да изчезнат? Да прекарат остатъка от живота си като обикновени хора? Не, няма да стане!

Фрея си спомни всичко, от което се отказаха. Например от летенето. Припомни си колко беше хубаво — като стрела да се носиш в небето, усещайки вятъра в косите си. Липсваха й среднощните надбягвания в гората, могъщите ритуали, които сега бяха забранени за тях, особено след като езичник се превърна в мръсна дума. Както се очакваше, светът оттогава доста се промени. А може би това, което им се случи, щеше да стане и без намесата на Съвета. Сега обаче никога нямаше да го разберат. Фрея, както и членовете на семейството й, бяха блокирани в единия край на моста, свързващ двата свята, без възможност да се върнат назад.

И Фрея реши. Докосна чашата с бира на Рос, като добави в нея малко корен от джинджифил и щипка настъргана лимонена кора. После я разбърка със сламката от коктейла на Беки. За части от секундата бирата придоби розов оттенък. Е, сега вече определено наруши Забраната, приготвяйки лека любовна напитка. Разбира се, Фрея и по-рано беше правила малки магии ту тук, ту там. Например, излекува онова момче от Ню Йорк, познато на един вампир. Но това се случи в Ийст Вилидж. Тогава беше сигурна, че капката магия, използвана от нея, ще остане незабелязана и скрита, погълната от собствената енергия на града.

Но това, което направи преди малко, беше нещо различно. По-различно дори от малките подсказки, които правеше на полицията, за да им помогне в разкриването на случая. Тази вечер тя създаде любовна напитка, за пръв път от… е, когато числото на изживените години е толкова голямо, кой ги брои? А освен това би било кощунство такава двойка да се раздели. Фрея потръпна от мисълта какво би могло да се случи, ако тя не се беше намесила. Онази караница, детето, което най-вероятно щеше да порасне без родители — единият може би щеше да е мъртъв, а другият — да лежи в затвора за убийството му. Усили още съвсем малко действието на напитките, които се канеше да сервира на Рос и Беки. Двамата не трябваше да се развеждат. Имаха нужда от съвсем малко помощ, за да превъзмогнат ситуацията. Имаха нужда от съвсем малко напомняне защо са се събрали. И Фрея решително постави мартинито пред Беки, а бирата — пред Рос.

— Наздраве и на двамата! — каза им тя, вдигайки собствената си чаша.

— За наше здраве! — промърмори Беки, леко смутена, че е доверила на Фрея толкова лични неща.

— До дъно! — извика Рос от другия край на бара, без да сваля очи от Беки и отпи голяма глътка. В същата секунда лицето му буквално посивя — изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. Фрея нервно потрепери. Ами ако беше забравила правилното съотношение на съставките на еликсира и го е отровила, без да иска?

Бързо се спусна към него, надявайки се, че ще успее да му даде противоотровата, когато лицето му възвърна цвета си. Пое си дълбоко дъх и я попита:

— Какво сложи вътре?

— Защо? Нещо не е наред с бирата ли? — отвърна на въпроса му с въпрос Фрея, потискайки тревожното си чувство.

— Няма нищо нередно! Направо е страхотна! — заяви Рос и с една голяма глътка пресуши чашата си. После очите му светнаха и той с удивление погледна жена си с лице, изпълнено с любов. Тя му се усмихна колебливо и след няколко минути и двамата се заляха в смях над нещо, разбираемо само за тях, докато Наташа Майлс изглеждаше смутена и враждебна. Рос се извини за причиненото й неудобство и за това, че слага край на срещата им, след което тръгна към жена си. Сложи ръка на гърба й и последва победна целувка в стил „Таймс Скуеър — Втората световна война свърши“. А Наташа обидено си тръгна към изхода.

Фрея облекчено въздъхна. Няколко минути по-късно тя се облизваше също като чеширски котарак. Любовният й еликсир работеше. А това означаваше, че тя все още помни как да ги прави. Джубоксът отново оживя и Аксел Роуз започна „Мило мое дете“ с дрезгавия си глас — „тя притежава сладка усмивка, която навява детски спомени…“. Мелодията изпълни нощта, страстна и чувствена и подтикна дамите да хванат кавалерите си за ръка и да тръгнат към дансинга. Дан и Аманда първи започнаха чувствения танц, към който се присъединиха дори и преподобният отец и съпругата му. А в ъгъла семейство Бауман се трудеха за възвръщането на семейното си разбирателство. Това ръката на Рос ли беше, която се плъзна под блузата на Беки? Двойката определено трябваше да си помисли за заминаване, защото страстите се разгорещяваха. Дори кметът седеше на бара със замечтано изражение върху лицето.

Фрея потупваше с пръсти върху бара в такт с музиката. Сал беше прав — сякаш за момент в бара бе настъпила мразовита зима. Но от студа не остана и следа. Разбира се, Фрея все още се чувстваше ужасно заради случилото се с Килиан. Но все пак успя да направи едно малко вълшебство!

Глава пета Разговор между сестри

— Не си го направила! — възкликна Ингрид, вдигайки очи към Фрея над купата с овесени ядки, и бързо върна в джоба си писмото, което четеше.

— Напротив! Направих го! — отвърна радостно Фрея. Дори твърде радостно, помисли си Ингрид, чувствайки лека завист при вида на сестринското й ликуване. Откъсна няколко зърна грозде, за да нахрани грифона. Домашният любимец беше странен хибрид между две животни — орел и лъв и единственото магическо създание от тяхното минало. Съветът беше разрешил да им го оставят, защото бе невъзможно дори те да разделят вещицата от нейния най-добър приятел, без това да унищожи и двамата. Действително Оскар стана доста голям, макар че преди много векове върху него бе направено защитно заклинание, което го правеше невидим за околните. Макар че имаше размера на лабрадор, той си оставаше с душа нежна като на домашна котка.

— И нищо не се случи? — със съмнение попита Ингрид. — О, Зигфрид, аз те чувам отлично! Но ти не обичаш грозде! — обърна се тя към черния котарак.

— Абсолютно нищо не се случи! — извика Фрея, навряла глава в шкафа в търсене на брашно. Току-що се върна от нощната си смяна в бара. Тази нощ беше дълга и изморителна, но пък една от най-хубавите в последно време. — Слушай, искам да направя палачинки. Ти искаш ли?

— Да, разбира се, иска ли питане? И така, какво ще правиш?

— А ти как мислиш? Смятам да го направя пак. Почувствах се много добре, Ингрид. Почувствах… че отново съм самата себе си… разбираш ли? — ловко разби яйцата в купата и се огледа с възхищение в блесналата от чистота кухня. Нещата започваха да изглеждат много по-добре, откакто семейство Алварез поеха грижата за къщата. А Джоана силно се привърза към Тайлър, което беше много хубаво. Всъщност, той много се хареса и на трите им. Беше забавно хлапе, доста умно за годините си — можеше да победи всички на шах, както и да събира и изважда големи числа на ум. Един ден, с много тържествен вид им беше съобщил, че от къщата до плажа са петдесет и седем крачки. Много обичаше сладко, което го правеше идеален партньор на Джоана — трудно би се намерило нещо сладко, на което тя да откаже. Ингрид му носеше книги за шахмата от библиотеката, а Фрея играеше с него на криеница в градината. Казано накратко, къщата стана много по-щастлива, откакто семейство Алварез дойдоха при тях.

Фрея забеляза, че Ингрид отново чете тайно писмото. Сестра й започна да получава тези писма в началото на лятото и те винаги пристигаха в обикновен бял плик без обратен адрес. Кой е авторът им, Ингрид не каза, а и Фрея не я попита. След като и двете се прибраха у дома в Норт Хемптън, поддържаха установения мир. Фрея не попита Ингрид защо е прекарала последните няколко години като скромен библиотекарски чиновник. От своя страна Ингрид също не попита Фрея защо е напуснала Нюйоркския университет и защо е продала бара си в Ню Йорк. Ако искаха да поговорят, щяха да го направят без отлагане. Разменяха си дрехи, без да се питат, но уважаваха личния си живот. Забавно, но връщайки се в Норт Хемптън и Ингрид, и Фрея се върнаха към старите си привички и се разпределиха както преди — Ингрид работеше през деня, а Фрея през нощта. Но винаги се срещаха на закуска — в началото на работния ден на Ингрид и в краят на работния ден на Фрея.

Буквално за няколко минути Фрея направи първите палачинки. Не се нуждаеше от магия, за да е сигурна, че на вкус са просто фантастични — леки и маслени, с привкус на ядки. Фрея успя да изпече две пълни чинии и ги постави на масата. Своята порция поля с кленов сироп, защото Ингрид обичаше нейните да са с плодове.

— Мама говори ли с теб за мъртвите птици, които намерила на плажа? — попита Ингрид.

Фрея кимна, набождайки палачинката си.

— Да. И какво му е особеното?

— Тя не е сигурна. Но мисли, че това е някакво предзнаменование, някаква поличба.

— Ух. Помниш ли, когато мама мислеше стария ми учител по английски за магьосник, и когато ме обвини в осми клас, че приписвам на изпита?

Ингрид само се подсмихна.

— Бедният господин Суини! Слава богу, че на мама й беше забранено, иначе тя самата щеше да го превърне в нещо! — Ингрид се наслаждаваше на сестринската солидарност. Едно от удоволствията в живота им бяха разговорите за страховитата им майка. Това беше неизчерпаемата им тема за разговор.

— Това, от което мама наистина се нуждае, е ухажор — каза Фрея, хранейки котарака Зигфрид направо от чинията си. — Тя трябва да превъзмогне отношенията си с татко. — И двете не бяха виждали баща си от времето, когато Съветът им наложи забраната. А и това беше една от темите, по която не говореха.

Разговорът за баща им щеше да направи Джоана много сърдита. Това, което се беше случило в отношенията между родителите им, беше позорно, но те не можеха да направят нищо. Баща им изчезна, а майка им не желаеше да говори за него. Точка по въпроса. Фрея се опитваше да не се сърди на родителите си, макар че баща й изчезна от живота им и повече не се опита да се свърже с тях.

Така беше по-удобно. Да си мисли, че в тяхното семейство децата винаги са били само две — тя и Ингрид. Защото много мъчителни и печални са спомените за изчезналия й брат близнак. Освен запалената всяка година свещ на рождения им ден през февруари тази тема също не се коментираше. Колкото до баща им — за него запалена свещ нямаше. Нямаше и спомени, а само пустота. Като празно място на тържествено подредена маса.

— Какво мислиш за мама и Сал? Мога да направя така, че това да се случи — и Фрея пакостливо се усмихна. — Ще се влюби в нея до ушите.

— Не, не го прави! Не причинявай това на Сал. Мама ще го изяде на закуска. И изобщо ти трябва да престанеш да мислиш, че всички проблеми могат да бъдат решени, ако хората се влюбят — каза Ингрид, чувствайки се неудобно и избута чинията си.

— Ех! — въздъхна Фрея и ставайки от стола, започна да отсервира.

— Трябва да бъдеш по-внимателна. Може би този път направата на еликсира ти се е разминала без последствия, но кой знае какво може да се случи при следващият? — Ингрид продължи. — Ще си създадеш големи неприятности, ако продължиш пак да го направиш.

— Може би — кимна Фрея. — Само че ми е все едно! Не ми пука! И ако те наистина не дойдат лично при нас и не ми кажат да спра, аз ще продължа да го правя! — заяви Фрея. — Повдига ми се от този живот с ръце, вързани зад гърба ми! — тя замълча, обливайки чиниите с гореща вода. Така или иначе чистата и блестяща кухня, дължаща се на семейство Алварез, явно подтикваше Фрея да поддържа реда и чистотата, което беше съвсем несвойствено за нея. — Но каквото и да правиш, просто не казвай на мама!

— Какво да не казвате на мама? — весело попита Джоана, влетявайки в кухнята и усмихвайки се на двете си дъщери красавици. Над рамото й, както винаги, летеше Гили.

— Нищо — в един глас отвърнаха сестрите. За миг те отново се превърнаха в децата, току-що погребали нещастното морско свинче зомби, съживено от Фрея. Тогава им се струваше, че земята на гроба му ще се тресе още много дълго. Ингрид беше намерила една стара книга на Джоана; онази, която не трябваше да докосват и която майка им беше скрила след Забраната. Тя доста прелиства страниците, докато намери правилното заклинание, и не спря действието на магията, толкова неудачно приложена от Фрея.

— Хммм… — измърмори Джоана, поглеждайки скептично ту едната, ту другата. — Интересно, защо ми се струва, че някои тук крие нещо от мен?

Глава шеста Възел в корема

Пътувайки за работа, Ингрид не спираше да мисли за думите на сестра си, както и за невероятния ентусиазъм, който струеше от нея. Осъзна, че никога досега не е виждала Фрея толкова щастлива. Не и през последните години. И не просто щастлива, доволна или радостна… Имаше нещо друго. Фрея изглеждаше някак си много по-ярка, по-жива. Животът без магия ги беше накарал да изгубят част от себе си. Без да разберат, те се бяха превърнали в безцветни и сиви също като светът, който ги заобикаляше. Ингрид заключи велосипеда си на стоянката пред централния вход и влезе в библиотеката. Минавайки покрай празното бюро на Табита, отново почувства как я обхваща неудовлетвореност. Години наред Ингрид стоеше тихо и в сянка, оставила науката и медицината да си вършат работата, но сега почувства в душата си безразсъдна смелост и кураж. Нямаше повече да стои и да гледа как Табита страда. С толкова ненужна болка.

И Ингрид се огледа страхливо наоколо. Боже мой, що за мисли? Тя не беше сестра си, дръзка и храбра. Още помнеше много добре как я оставиха да умира от глад в онази тъмница, как тълпата злобно се смееше, колко беше уплашена и как мразеше самотата си. Ако тя направи това, за което си мисли, щеше да наруши споразумението, позволяващо им да живеят в този свят.

Но какво каза тази сутрин Фрея? „Повдига ми се от този живот с ръце, вързани зад гърба ми!“. Е добре, Ингрид, нали и с теб е същото! Тя също се чувстваше безполезна и незначителна.

Когато Табита пристигна и тръгна към бюрото си, Ингрид я пресрещна и отведе леко встрани.

— Таб, може ли да поговорим за минутка? — и двете тръгнаха към задната част на библиотеката, където се пазеше архивът. — Само помни, че трябва да ми вярваш! — И Ингрид изключи светлината. Стаята потъна в зеленикав полумрак, проникващ през прозорците, полузакрити от сиво-зелените щори.

— Какво става? — попита Табита нервно. — Какво ти става, Ингрид? Изглеждаш така сякаш си… обладана!

— Просто стой тук — инструктира я Ингрид. Коленичи на пода и започна да рисува пентаграм около краката на Табита. Бялата линия сякаш светеше в полумрака.

— Това не е ли…?

— Ш-ш-шт! — нареди Ингрид и извади от джоба си свещ, която постави в центъра на нарисувания пентаграм. Запали я и промърмори няколко думи, след което се обърна към Табита и каза: — Ти ми вярваш, нали? Опитвам се да ти помогна — двете бяха не само колежки, но и приятелки и Ингрид се надяваше, че приятелството им ще изтърпи и това изпитание. Тя се захвана за работа спокойно и внимателно, но сърцето пърхаше в гърдите й. Правеше го. Отново правеше магически ритуал! Магия! Фрея беше права! Усещаше, че нещо дълбоко погребано в душата й се възражда; просто сякаш откриваше, че може да диша под вода. Ингрид усещаше замайване, но едновременно с това и някаква лекота. Не беше правила такова нещо от… дори не можеше да си спомни откога. Очакваше отнякъде да тресне гръм и да падне мълния… но това не се случи.

С опитен поглед на вещица Ингрид премести очи от пентаграма към приятелката си. Тя толкова пронизително я гледаше, че на Табита й стана неприятно. Пентаграмата веднага откри на Ингрид онова, което подозираше. Имаше нещо, което блокираше енергията на Табита, някаква тъма в центъра, някаква сребриста маса — възел, плътен и свит като стиснат юмрук. Нещо като тумор. Нищо чудно, че не можеше да забременее.

Ингрид и преди беше виждала подобно нещо, но не толкова животозастрашаващо. Сложи ръка върху корема на Табита и с внезапно дърпане се опита да махне сребърната маса, като едва не падна назад. Слава богу, успя! Зловредния възел моментално се разтвори щом се озова извън физическото тяло.

А Табита я гледаше с такова изумление, сякаш приятелката й внезапно беше полудяла. Разбира се, Таби не усети нищо затова в нейните очи всичко изглеждаше доста подозрително — Ингрид, махаща във въздуха с ръце, докато си мърмори нещо.

— Свършихме ли вече?

— Не още — отвърна Ингрид. Премахването на възела беше едва първата стъпка. Тя включи светлините в залата и духна свещта. — Сега трябва да направиш нещо с косата си.

— С косата ми! Какво имаш предвид? — скептично отговори Табита.

Ингрид чак сега осъзна, че за толкова години откакто се познават, никога не е виждала Табита да носи косата си пусната. Тя винаги беше гладко сресана назад, опъната и вързана така, че чак изглеждаше болезнено. Или пък така стегнато заплиташе гъстата си коса в плитка, че тя повече приличаше на корабно въже, отколкото на коса. Ингрид забеляза и още нещо — старомодните й ниски закрити обувки също бяха стегнато завързани, а жилетката (макар че в помещението беше прохладно, защото работеше климатик) не се закопчаваше, а се завързваше с лентички. По себе си тази жена имаше повече възли, отколкото добре оборудван кораб, излизащ на плаване. Ако продължаваше в този дух, сребристият възел можеше да се появи отново. Тази тъмна маса черпеше сили от задушаването и притискането на плътта — привличаше се от това, като пеперуда от пламък.

Ингрид прошепна с ярост.

— Опитай още веднъж! Разпусни косата си! Отърви се от тези обувки и от тази жилетка. Намери си обувки без връзки и си купи друг тип връхна дреха. От онези, които не се закопчават — без ципове и копчета! Нещо свободно. Разбра ли ме? Без възли!

— Но какво общо има…

— Просто ме послушай за един-два месеца… Прочетох някъде, че смяната на дрехите въздейства добре върху кармата. — В сегашните времена подобни термини лесно можеха да се обяснят с прилагане на бяла магия. Табита отвърна, че ще помисли и излезе от хранилището, недоумявайки клатеща глава.

Ингрид изтри линиите на пентаграма от пода и се зае с текущите си дела. Но мислите й все още блуждаеха. Разбира се, носенето на свободни дрехи нямаше да реши проблема. Знаеше, че трябва да пребори огъня с огън, а възлите трябва да се унищожат със собствените й магически възли. Когато Табита се обърна, Ингрид успя да вземе няколко нейни косъма, закачили се на офисния й стол. Но сега трябваше да намери и косъм от Чад, макар и само един… Внезапно си спомни, че в колата си Табита държи одеяло… Имаше голяма вероятност към него да има полепнали негови косми. Чад е с тъмна коса и тя лесно ще ги различи от русите на Табита. По време на почивката Ингрид си позволи да претърси „Камри“-то й и след няколко минути намери онова, което й трябваше. Връщайки се в офиса си, тя взе по косъм от двамата, усука ги и започна да прави малки възелчета по тях, като едновременно с това бързо изричаше правилните думи на заклинанието.

Сърцето й блъскаше в гърдите, косъмчетата по ръцете й настръхнаха, но палците й продължаваха бързо и ловко започнатото. Това не е магия, твърдеше Ингрид на себе си. Това са само няколко думи. И няколко малки възелчета. Никой няма да разбере. Това, което правеше сега, беше много по-хубаво от премахването на сребристия възел. В момента тя не премахваше нещо ненужно, а създаваше нещо хубаво. Ингрид усещаше кипенето на магията вътре в тялото си. Усещаше вълнуващия порив, причинен от това, че тя отново използва и направлява тази дива магическа сила, която напълно й се подчиняваше. От изпитаното вълнение страните й се зачервиха. Явно, че беше пропуснала повече, отколкото можеше да си признае.

— Какво правиш?

Звукът на гласа я разтърси и магията едва не се разруши.

Ингрид бързо прибра възелчето в джоба си, след което отвърна с възмущение:

— Матю Нобъл! Уплаши ме! — но не отговори на въпроса му.

— Няколко пъти се опитах да привлека вниманието ти! Дори си казах името — Мат Нобъл я гледаше и й се усмихваше. Той беше старши следовател в полицейското управление и макар че бе навършил тридесет години, изглеждаше като атлет от колеж. Висок, със светлокафява коса и приятни, типично ирландски черти на лицето — светла кожа, изгоряла от слънцето, ясни сини очи и както винаги облечен с неизменното леко поизмачкано спортно сако и светлокафяви панталони. Ингрид усещаше нещо особено в начина, по който той я гледаше — твърде откровено и твърде оценяващо. Изглеждаше добре, но Ингрид ни най-малко не се интересуваше от него. Дори повишеният му интерес към нея само я караше да се чувства неудобно. Още повече, че никога не го е поощрявала. Но и той не предприемаше никакви стъпки. Ако само се осмелеше да я покани на среща, тя щеше да му даде по-сериозен отпор. Но той се задоволяваше само да я гледа и да иска книги. Ингрид изпитваше съмнения не само дали изобщо ги чете, а дали въобще ги отваря, защото никак не приличаше на „книжен червей“.

— Извинявай, че те обезпокоих, но на регистратурата няма никой. И аз си помислих, че може би ти ще ми препоръчаш нещо. — Когато Мат се усмихнеше, белите му зъби направо блестяха.

— Разбира се — отвърна Ингрид, мислено обхождайки новите книги. — Ето, вземи — и тя бутна в ръката на Матю последното издание на Дж. Дж. Рамси Бейкър. Ха. Да видим какво ще каже за това! Какво изпитание за Матю Нобъл (Дали семейство Нобъл и преди са живели в нашия град? Дали фамилията му не е просто съвпадение — помисли си Ингрид). В крайна сметка тя намери чудесен начин да се възползва от неговата симпатия. — Ако ти хареса книгата, ще се радвам да я препоръчаш и на повече читатели. — Може би по този начин няма да я държи по рафтовете на библиотеката, а чувствителният автор няма да изпадне в душевна криза, ако намери книгата си, изхвърлена в някоя канавка край пътя. Ингрид постави печат в читателския картон на Мат и нанесе необходимата информация в компютъра си.

— Разбира се, че ще го направя — кимна Мат и взе книгата, без дори да хвърли поглед върху корицата й. Изглеждаше така, сякаш искаше да добави още нещо, но премисли и си тръгна. Ингрид погледна след него, любувайки се на широките му рамене и плавна походка, след което отново се зае с връзването на магическите възелчета. До края на работния ден тя успя тайно да сложи едно от тях в чантата на Табита.

Никаква магия! Само възел на щастието, който да помогне на приятелката й, твърдеше сама на себе си Ингрид. И никой няма да разбере за това.

Глава седма Новото момче

Джоана знаеше, че майчинството я е лишило от прекрасната й фигура. Без значение чии диети беше спазвала (а тя ги беше изредила всичките — на д-р Аткинс, нискокалорийната и нисковъглеродната, зелевата, плодовата, Джени Крейг и храненето й по часове, захарната, чайната, пречистващата организма и т.н.), те не й помогнаха да постигне някакъв резултат. Джоана прекара часове в тренировки и упражнения — бягаше, въртеше педали, занимаваше се със степ, йога и пилатес, но така и не успя да смъкне тези последни десетина килограма, и то основно около корема си. Дъщерите й я упрекваха за нейната вманиаченост и я убеждаваха, че изглежда много добре за възрастта си. И колко е възрастна? Шест хиляди години?

Смята се, че жените след една определена възраст спират да полагат грижи за себе си, но това не е така. Тщеславието, и особено женското, не умира с идването на старостта особено при красивите. А Джоана също беше красива някога, толкова красива, че се омъжи за най-страховития бог от всички. Сега вече е късно да мисли за миналото. Съпругът й я изостави заедно с нейната хубава външност още преди много години. О, при правилното осветление тя все още изглеждаше привлекателна и красива. Но кой можеше да се смири с определението красива, когато някога е било използвано прекрасна?

Проблемът, доколкото го виждаше тя, се състоеше в това, че когато успяваше да си възвърне фигурата, бам… отново се оказваше бременна. Така целият цикъл започваше отново. Налагаше се децата да се прераждат, защото често попадаха в беди и трябваше да напуснат този свят. Ставаха жертва на нелепи инциденти (най-често автомобилни катастрофи, а един път Фрея загина в хотел по време на пожар) или на злонамереност (като кризата, отнела живота им през XVII век). Джоана винаги усещаше признаците. Това обикновено се случваше, когато не получаваше известие от дъщерите си за столетие или две. Първо сивата й коса постепенно ставаше светла и руса, а после се радваше и на промените, настъпили с лицето й — бръчките изчезваха, скулите се изостряха, а ръцете не боляха от артрита. И тогава се случваше — гаденето, повръщането и изтощението. После идваше и осъзнаването: по дяволите, пак съм бременна!

Девет месеца по-късно тя имаше пухкаво, плачещо бебе, нуждаещо се от любов и грижи. Този път момичетата отново се раждаха само с няколко години разлика и растяха като истински сестри — вечно каращи се за играчки и дразнейки се в колата по време на дългите пътувания. Животът се превръщаше в щастлив период, запълнен с уроците в началното училище, занятия по плуване и гимнастика, както и с празнуване на безкрайни рождени дни, на които се появяваха непланирани магически изблици. Грифонът на Ингрид понякога устройваше погром сред цветните лехи, а пък Фрея трябваше да бъде удържана да не омагьоса онези противни момичета, които не харесваше.

Беше много лесно да заблуди и съседите. Забраната не попречи на Джоана да се възползва от пълномощията си, за да скрие безсмъртието им. Нямаше нужда хората да се чудят, защото вдовицата Бошан толкова се е подмладила и виж ти, дори забременяла. В такъв случай помагаше само магията.

Независимо от това, колко дълго ще продължава, нито една нова бременност нямаше да върне момчето й. Никога! Знаеше, че е безполезно да храни дори някаква надежда. Разбра го ясно по време на произнасянето на Забраната, когато бе рухнал мостът между двата свята. Джоана знаеше, че синът й е жив, но дори магията й не можеше да му помогне. Той беше и си оставаше извън нейния досег.

Навярно някои биха предположили, че вечният живот може да намали болката. Но това не е така. С всяка изминала година тя се увеличаваше и ставаше все по-голяма. Джоана тъгуваше по него повече от всякога и мислеше за него всеки ден. Това беше и главният проблем с майчинството — то те караше да пълнееш и по челото ти да се образуват тревожни бръчки, но и те дарява с любов, толкова интензивна и всепоглъщаща, че приличаше на двуостър, изящен нож. Именно той нараняваше сърцето й. Нейното момче съществуваше някъде, но за нея все едно беше мъртво. Не можеше да си го върне. Отнеха й го. Това беше най-жестокият удар, който една майка можеше да понесе.

Хубавото й момче. Щастливото й дете с усмивка, сияйна като слънцето, а светлината му би озарила целия свят. Вярно е, когато казват, че между майка и син съществува особена връзка и взаимно обожание. Но има и една друга истина, скрита в думите „обичаш всичките си деца еднакво, но едното винаги обичаш повече от другите“. Джоана оплакваше загубата му много дълго, а момичетата й служеха за огромно утешение. Но не беше същото. Сега тя си имаше чудесно момченце — Тайлър Алварез — с лепкави ръчички и хитрееща усмивка, който с кимване даваше да се разбере, че могат да го целунат по главата. Разбира се, той не можеше да излекува раната в душата й, но успяваше да запълни празнината, стояща там от много дълго време. Джоана го прие веднага. Той я наричаше Абуела8 или за по-кратко „лала“, докато тя го наричаше Чикерс9. Не беше сигурна откъде дойде това прозвище, но най-вероятно заради вида на бузките му, които тя харесваше да пощипва. Джоана обичаше дъщерите си, но чувстваше, че не им е нужна толкова. Бяха пораснали и вече си имаха собствени проблеми. Докато Тайлър беше съвсем друго нещо.

Точно сега двамата правеха пай. Майчинствата може би бяха причината, лишили Джоана от идеалната й фигура, но ако трябваше да бъде честна, тя също имаше вина за това. Освен постоянните освежаващи ремонти в къщата друга нейна слабост бяха печивата. Кухнята винаги миришеше на разтопено масло, а във въздуха се носеше богатият аромат на сметана и карамел. Джоана учеше Тайлър да пече пай с нектарини и къпини, като плодовете за тях беряха в градината. Нектарините се оказаха необичайно сладки, а къпините — тръпчиви и сочни.

Тайлър държеше мерителната лъжичка.

— Колко захар да сложа? — попита той, поглеждайки в пакета, стоящ на плота. Джоана му беше поставила задачата да приготви захарния сироп.

— Повече скъпи, сложи повече — уговаряше го тя, докато разточваше тестото така, че то да образува хрущяща коричка след изпичането.

След като Тайлър изсипа две чаши захар във водата, тя разряза по дължина една шушулка ванилия, остърга сърцевината й и я добави към сиропа. Когато паят доби завършен вид, Тайлър й помогна да го сложи във фурната на старата печка, закупена при предишния голям ремонт.

— И сега какво? — попита момчето. Лицето му беше изцапано от използваните плодове, а в косата му белееше от брашното.

— А сега ще почакаме — усмихна се Джоана.

Вчера двамата изпекоха шоколадови кексчета с ядки, предния ден — миникексчета, а още по-предишния — сочно и хрупкаво руло с ядки. Това беше такова изобилие от печива, че Ингрид и Фрея бяха принудени да поискат спирането на тази захарна вълна. Макар и безсмъртни, телата им не бяха неуязвими към хаоса и разрушението на подобна „диета“.

Джоана отвърна, че на момичетата ще им се наложи да се примирят с това, както правеха с всичко останало — с дисциплина и сдържаност. Това, че тя е изпекла всичките тези изкушения, не означава, че те непременно трябва да ги изядат. Тя не пъхаше парчетата кекс или пай насила в устата им, нали? Тайлър обичаше да пече сладкиши, а и тя самата прекалено много се наслаждаваше, за да спира сега. Намираше, че да играеш ролята на майка, без да поемаш бремето на отговорността, е забавно. Всичко, което трябваше да направи, е да се увери, че детето е доволно, нахранено и обичано, докато възпитанието и всичко останало е дело на родителите.

— Ще имаме нужда и от сладолед, който да ядем с пая — каза Джоана и извади от хладилника цяла кутия. — Искаш ли да опиташ?

Тайлър енергично закима с глава и тя разроши косите му. В малките момченца винаги имаше нещо особено. Те обожаваха майките си. Момиченцата бяха по-сложни. Знаеше, че момичетата й я обичат, но в дълбините на душата си усещаше, че я виняха за напускането на баща им. И двете не я разбираха и тя понякога се затрудняваше да говори с тях. Всичко, което казваше, те приемаха като критика и осъждане. И в течение на изминалите години Джоана се научи да не коментира нищо.

Каза ли нещо, когато Ингрид се върна вкъщи и вместо да заеме позицията в университета, избра да работи като чиновник в местната библиотека? Не! Поне веднъж намекна ли, колко е разочарована от това, че дъщеря й, получила блестящо образование и докторска степен, се занимава с овлажняването на хартия? Нито дума! Каза ли нещо, когато Фрея отвори бар в Ню Йорк, без да има лиценз за продажбата на спиртни напитки? Не! Някога намекна ли на Фрея да се облича по-малко предизвикателно? Никога! И за тази прибързана сватба? Разбира се, Фрея и Бран са създадени един за друг — един поглед върху щастливите им лица казваше всичко, което една майка трябваше да знае. Дори да не беше съгласна или да не одобряваше нещо, за Джоана беше по-добре да не обсъжда тази тема с дъщерите си. Защото веднага щеше да последва нещо такова: „Може би, бисквитките са ни достатъчни!“ (А между другото всяка от тях вече бе излапала по три!), след което лицата им ще направят онази физиономия, която сякаш казваше — „Това майките не го разбират!“.

А понякога те буквално я принуждаваха да не се намесва в разговора им. Както тази сутрин, например. Нима си мислеха, че не забелязва нищо? На моменти изпитваше лека ревност заради тясната връзка помежду им. Същата ревност, която беше изпитвала преди много години заради непринуденото отношение, което имаха момичетата към баща си. Дъщери! Те можеха да те накарат да замълчиш само с един поглед.

Джоана знаеше, че Тайлър никога няма да я погледне по този начин. Той я обожаваше и чувството беше взаимно. Сама заплати за модерната целодневна подготвителна школа за началното училище и докато родителите на Тайлър го водеха сутрин, тя го прибираше всеки следобед с приготвена лека закуска или сандвич в ръка. След училище двамата отиваха на брега, където Тайлър прекарваше остатъка от следобеда, като с часове гонеше птиците или събираше раковини и през цялото това време Джоана го наблюдаваше с удоволствие.

Нищо особено не се беше случило, след като преди седмица намери трите мъртви птици на брега и започна да се успокоява. Беше възможно безпокойството й да е страничен продукт от тяхната история. Вероятно вече й се привиждаха знаци там, където те не съществуваха. Животът в Норт Хемптън не се променяше. Видя го веднага още когато за пръв път дойде в града.

Боже мой, паят изгоря. Забрави да включи таймера на фурната и сега той беше напълно почернял, а от фурната излизаше дим като при пожар. Ако на нейно място беше Фрея, това нямаше да се случи никога, но за съжаление нейната магия беше друга. Личицето на Тайлър се смръщи, заплашвайки с лавина от сълзи. Лала беше обещала и пай и сладолед…

— Извинявай, скъпи! — въздъхна Джоана.

— Пай — упорито дуднеше Тайлър. — Искам пай!

— Е, явно ще трябва да направим друг…

— Пай!

Джоана сложи ръце на кръста си. Прекрасно дочу за какво си говореха тази сутрин дъщерите й. Нещо за това, как Фрея е направила любовен еликсир. От тях трите Фрея беше най-смелата поради вродената си решителност и импулсивност. Но ако на нея не й се беше случило нищо, тогава… какво пък… нима не можеше да си направи извода, че тя също може да го направи. Ще бъде едно малко движение на китката, едно малко заклинание и всичко в света на Тайлър ще бъде наред. Нямаше да изхаби толкова много енергия и освен това, Оракулът мълчеше от много години. А и кой знае, дали Забраната се прилагаше за нещо толкова малко! Ръцете на Джоана започнаха да треперят. Тя иска да го направи! Тя ще го направи! Та това е само един пай, уговаряше себе си тя, само част от един процес на изпичане. Изпечи пай — изгори пай — възстанови пай.

— Не казвай на никого — прошепна тя. Възстановяването и обновяването бяха сред любимите й разновидности от вълшебства. Покри изгорелия пай с кухненската кърпа и прошепна няколко думи. Когато я махна, паят се оказа съвършен, покрит със златистокафява коричка.

Очите на Тайлър се разшириха и той започна да подскача.

— Ти си магьосница! — каза той радостно.

— Ш-шт! — Очите на Джоана светеха, но тя се огледа страхливо. Никой не я беше наричал така от столетия и това пробуди много спомени не всички, от които бяха приятни.

— Такава ли си? Наистина ли си магьосница?

Джоана се разсмя.

— И какво, ако съм?

За миг малкото момче изглеждаше изплашено. Леко се отмести от нея, вероятно спомнило си за грозните вещици от приказките, които набутваха децата в пещи и ги изпичаха вместо пай.

Но Джоана го прегърна и този път Тайлър не само й позволи повечко да го подържи, но и дори да го целуне по тила. От него се носеше миризма на детски крем и захар.

— Не, скъпи мой! Никога! Ти не трябва да се страхуваш от мен!

Глава осма Щедър подарък

— Извинявай, Ингрид, но имаш посетител — прошепна Хъдсън Рафърти, влизайки в кабинета й. Младшият библиотекар повдигна вежди и тя разбра, че това не беше свързано с обичайните въпроси — кога ще има четене в библиотеката на детски книжки или може ли да бъде отменена нечия глоба за поредното задържане (за последния въпрос отговорът неизменно беше „не“, но глобените не спираха да питат).

— Кой е? — попита Ингрид, сваляйки очилата, които ползваше, за да прочете дребния шрифт по последния архитектурен чертеж.

— Не го познавам, но изглежда доста привлекателен — каза Хъдсън с обичайния си мек и вежлив тон. Той предпочиташе да носи сака на карета, гравирани копчета за ръкавели и вратовръзки. След седем години в Харвард завършваше докторската си дисертация по романски езици. Семейството на Хъдсън фактически владееше почти цялото Източно крайбрежие и в действителност той нямаше нужда да прекарва лятото си като стажант в библиотеката, пренареждайки книгите по рафтовете. Другите колеги често се шегуваха, че той бе най-старият (а Хъдсън едва бе навършил трийсет) и най-скъпо облеченият помощник. Който й да е от костюмите му, струваше повече от целия гардероб, на който и да е от тях. Вършеше си работа съвестно, а движенията му бяха премерени и внимателни. Например, никой не можеше да си представи Хъдсън да бяга, да бърза поради някаква причина или да се поти. По природа той си беше истински дилетант с широк спектър от познания по много въпроси, свързани с хуманитарните науки и изкуствата, както и опитен пътешественик. Точно Хъдсън беше човекът, който при необходимост можеш да питаш, да кажем за цената на руската литография или къде в Мадрид се продава най-доброто тапас10, или на кого да се обадиш, ако хотелът в Кайро случайно е загубил резервацията ти. Имаше мрежа от познати по целия свят и лесно можеше да уреди всичко. Бързо стана един от най-добрите приятели на Ингрид, защото и двамата споделяха любовта към операта, театъра и класическата музика.

— Извини ме, но алергията ми се е обострила тази година — каза Хъдсън, издухвайки носа си, след което се закашля. — И не заставяй младия човек да те чака, защото някой би могъл да ти го отмъкне.

За момент Ингрид си помисли, че Хъдсън говори за Маг Нобъл и се почувства леко раздразнена, че детективът се е върнал толкова скоро. Невъзможно беше да се е справил с хиляда страници, и то толкова скоро! Но когато стигна до залата за четене, видя, че мъжът, който я чакаше там, не беше Матю.

Килиан Гарднър стоеше облегнат на бюрото, облечен със сива тениска с дизайнерски дупки и дънки, ниско смъкнати на бедрата. Даже в горещината носеше черно кожено моторджийско яке, а със слънчевите си авиаторски очила със златна рамка и притегателна аура приличаше на телевизионна звезда. Не, не на TV-звезда. По-скоро на икона. Имаше лице, което можеше да бъде отпечатано върху плакат, който тийнейджърка можеше да закачи в стаята си. Щом я видя, Килиан свали слънчевите си очила и я целуна по бузата.

— Здравей, Килиан! — поздрави го тя, опитвайки се да вложи в гласа си повече топлина. Нещо в по-малкия от братята Гарднър я караше да настръхва. И това не се дължеше на зрелищната му красота. По правило Ингрид се отнасяше много скептично и почти враждебно към „изписаните красавци“. Смяташе ги за прекалено тщеславни, себични и егоистични. Блейк Аланд беше живото потвърждение, как първата среща може да се превърне и в последна. Тя предпочиташе обикновени мъже. Не че Мат Нобъл влизаше в тази категория, не, той не можеше да се опише като обикновен мъж и може би именно затова толкова я дразнеше, независимо от приятната си външност. Красивите мъже приемаха женското обожание за даденост, докато Ингрид не харесваше хора, които се приемаха твърде на сериозно.

Без съмнение Килиан Гарднър бе надут паун. Беше му ясно колко добре изглежда с тъмната си коса, небрежно паднала над очите му, със силното си и стегнато тяло, подчертано от тениската и избелелите дънки. Тя можеше да види и оцени добре тренираното му мускулесто тяло — широките рамене и тънката талия. Ингрид се запозна с него на годежното парти на сестра си и веднага попита с какво се занимава. Получи мъгляв и неопределен отговор. По-късно разбра, че той всъщност не прави нищо. Също така чу, че Килиан е неблагонадежден, че се мести заедно със сезоните от страна в страна, че имал лодка за гмуркане около бреговете на Австралия и е работил като готвач на товарен кораб на Аляска. Имаше и други слухове — че едно момиче е забременяло от него, че е вземал дрога и че е лежал в затвора. Дали това беше истина или лъжа, Ингрид не можеше да определи, но знаеше, че когато наоколо има красив мъж, бедите не закъсняват. И не очакваше животът да й докаже обратното.

— Мислех, че вече си напуснал градчето ни — каза тя, припомняйки си колко отегчен и разсеян беше Килиан на партито. — С какво мога да ти помогна?

— Всъщност, аз мога да ти помогна — увери я той, повдигайки от пода огромна чанта с логото на Л. Л. Бийн, която сложи върху бюрото. В нея имаше завити на руло няколко чертежа. — Случайно чух, че помоли Бран за тези чертежи и реших тази сутрин да ти ги донеса.

— О, много мило от твоя страна! Не очаквах толкова бързо да ги получа! Бран обеща да ги потърси и да ми ги даде, но не беше сигурен къде са и дали изобщо все още се пазят. Направо чудесно! — Ингрид с благоговение повдигна сака. Библиотеката искаше да направи изложба на колекцията си от рисунки и чертежи, които да покажат строителните планове на най-важните сгради в града. Като най-старата и най-видна къща в района, „Феър Хейвън“ беше изключително важна за техния каталог. От архитектурна гледна точка много важни домове имат планове, „прибрани“ някъде. Старите собственици са ги пазили и предавали на новите им стопани като част от традицията, свързана с безценните обекти на изкуството.

Ингрид запляска с ръце и засия, поглеждайки към Килиан с малко повече симпатия. Какво прави той в свободното си време в края на краищата не беше нейна работа. Свободен е да разпилява живота си в леност и апатия.

— Това е чудесно!

— Радвам се, че помогнах! — каза Килиан. — Не мога да чакам повече, за да чуя какво мислиш за имението. То е една наистина интересна къща, пълна с история. Ако имаш нужда от нещо друго, не се колебай, а звънни. — Той погледна към дървената кутия, която Ингрид държеше върху бюрото си с надпис „Дарения за библиотеката“, и попита: — Какво е това?

Тя обясни ситуацията — недостигът на пари в бюджета и печалната съдба на библиотеката, която е в ръцете на градския съвет.

Килиан се намръщи.

— С тази кутия няма да събереш пари дори за смяната само на едната врата. И ти знаеш какво трябва да направиш, Ингрид. Накарай ги да платят за това, което можеш да им дадеш само ти.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво говориш — леко се смути Ингрид, — но ти благодаря за плановете. — Той наистина е очарователен, помисли си тя, получила мегаватовата му усмивка. Толкова искрено се заинтересува за плановете за библиотеката, сякаш наистина го вълнуваше какво ще стане с нея в бъдеще…

— Удоволствието беше мое, винаги си добре дошла! — отвърна той, махвайки с ръка. — Ще се видим ли на празника в събота? — Болничната благотворителна организация устройваше акция за събиране на средства този уикенд във вид на летен празник в селски стил — със сено и танци — обичайното лятно парти за Норт Хемптън.

Ингрид поклати глава. Фрея с наслада участваше в социалния живот, но Ингрид предпочиташе да си стои вкъщи и да плете, да чете или да слуша стари хитове на грамофона си. Ако се осмелеше да излезе от укритието си, обикновено го правеше с Хъдсън. Например, когато отидоха да гледат възродените филми на Трюфо.

— Аз няма да ходя, но Фрея вероятно ще бъде там.

Килиан се оживи при споменаването на името на Фрея.

— Тя ще ходи ли? Наистина?

Ингрид кимна и попита:

— Значи оставаш тук, в Норт Хемптън? За цялото лято ли?

— Мисля, че да. Ще видя с какво мога да се захвана — намигна й Килиан. — Не се тревожи! Ще бъда послушен!

— Значи двамата с теб ще се срещаме пак… — Ингрид кимна.

Сбогуваха се приятелски и след миг шумът от мотора на Килиан разтърси прозорците на библиотеката.

Когато Ингрид се върна в стаята си, Хъдсън я очакваше с нетърпение, кръстосал ръце на гърдите си.

— Е?

— Какво, е?

— Този млад красавец покани ли те на среща? Или двамата си разменихте телефонните номера? — Хъдсън направи „кавички“ с пръстите си. — За бъдещата „нужда от плячка“? — Устните му се свиха с насмешка. Понякога тридесетгодишният Хъдсън се държеше така, сякаш беше на осемдесет. И напълно грешно възприемаше това, което той наричаше език на съвременната младеж.

— Не! — Ингрид смръщи нос — Няма такова нещо! Той само ми донесе чертежите на „Феър Хейвън“. За нашата изложба — каза тя, вдигайки сака. — И между другото, твърде млад е за мен!

— О — въздъхна разочаровано Хъдсън — Quel dommage11. Ти изглеждаше толкова развълнувана за момент, че си помислих, че вече имаш среща. — И той се обърна към попълването на каталога, понеже получи неблагодарната задача да въведе всичката архаична информация в компютъра. След кратка съпротива от няколко години старата библиотечна система най-накрая премина към цифрова. След малко Хъдсън отново зачука по клавиатурата с един пръст, спирайки от време на време, за да намери нужните данни.

Ингрид поклати глава и погледна в какво състояние се намира чертежът, сложен да се овлажнява. След това започна да изправя донесените от Гарднър копия. Изложбата беше насрочена за края на август, когато библиотеката обикновено закриваше летния сезон. Събраните средства ще станат последният „хит“ в нея и всичките те ще помогнат за компенсиране на разходите по преместването й, ако разбира се, изобщо се стигнеше до такова.

Кейтлин Паркър, седяща на бюрото до Хъдсън, се престори, че не чува разговора им. За разлика от останалите, Кейтлин не притежаваше афинитет към книгите или дизайна и беше попаднала на работа при тях съвсем случайно. Тя беше приятна и симпатична, но никога не клюкарстваше. Хубава и сладка, тя имаше вид на възпитателка в детската градина. Ингрид много искаше да бъде като нея, в което нямаше нищо лошо, освен че я намираше за скучна и безвкусна. Честно казано момичето беше безкрайно мило — позволяваше на посетителите да вземат редки книги, които бяха строго забранени да се изнасят от хранилището. И никого не беше глобила за просрочено време. А това дразнеше Ингрид.

И тримата работеха в мълчание за известно време, след което Хъдсън заговори.

— Е, ти видя ли я вече?

— Кого? — попита Ингрид.

— Стиви Никс12.

— Какво искаш да кажеш?Ингрид поклати глава

И точно в тази минута в стаята влезе Табита. Дългите й коси се спускаха по гърба. Бе облякла свободна блуза и дълга пола, а отгоре — широка, изящно драпирана наметка. Като цяло, облеклото й напомняше на хипи от седемдесетте години, разположило се на морския бряг.

Хъдсън, разбира се, започна да си тананика под нос „Свлачище“13, намеквайки за общата прилика с вокалистката на Флийтуд Мак.

— Какво е толкова смешно? — попита Кейтлин, местейки поглед от компютъра си към Хъдсън, който се подхилкваше, и към Ингрид, която широко се усмихваше. — Не разбирам…

— Чувствам се… странно — призна Табита със смутен вид, застанала в рамката на вратата.

— Няма такова нещо! Наистина! — горещо възрази Ингрид. Даже нямаше нужда да рисува пентаграма, за да види, че няма следи от сребристата заплаха около Табита — приятелката й я очакваше здраве и щастие. Толкова просто! Трябваше само да се развържат възлите и хоп, всичко се получи! Ингрид виждаше как магията работи около нея и създаваше около тялото й сияеща аура, отваряше чакрите, освобождавайки духа, подготвяйки тялото и душата й да приемат новия живот и да го въведат в новия свят. Ингрид нямаше съмнение, че Табита щеше да зачене в средата на следващата седмица.

Глава девета Да обичаш ближния

Бран се връщаше от поредната си задгранична командировка и към десет часа вечерта трябваше да бъде в Норт Хемптън. Фрея помоли Кристи Ханаган, втората барманка, която Сал нае за лятото, да покрие отсъствието й, защото в противен случай трябваше, както обикновено, да стърчи в бара, докато не си заминеше и последният клиент. Семейството на Кристи от поколения работеше в града. Баща й и братята й ловяха омари, а приятелят й ловеше огромни риби тон, които с охота купуваха японски прекупвачи. Кристи имаше твърди като кремък очи, остър език и лека усмивка. Тя бързо стана една от най-добрите приятелки на Фрея.

— Нали нямаш нищо против, Крис? — попита Фрея.

Кристи поклати глава с широка усмивка.

— Ни най-малко! Ако аз имах такъв приятел, щях да искам да ме заместват цяла нощ! Хайде, тръгвай! — Кристи бе успяла да се разведе два пъти и имаше четири деца, като най-голямото нямаше дори пет годинки. Оприличаваше работата си в бара като да спориш с малки деца. — Аз ще управлявам кораба!

— Длъжница съм ти! — каза Фрея, потупвайки Кристи по дупето на път към дамската тоалетна, за да се освежи. Бран щеше да влезе в бара всеки момент. Фрея наплиска лицето си с хладка вода, сякаш тя можеше да измие вината й. Страхуваше се да го погледне, но не можеше да отлага повече. Това щеше да бъде първият им път заедно след празника по случай годежа им. (И, о боже, и какво трябваше да празнува, докато си мисли за Килиан, започна тя отново да се укорява сама).

А Бран вече я чакаше. Седеше на обичайното си място на бара, разгърнал вестник пред себе си. Изглеждаше свеж и мъжествен в тъмния си костюм и червена вратовръзка.

— Ето те и теб — дрезгаво и ниско произнесе той, след което меко я придърпа към себе си, обвивайки с ръце талията й. — Не забравяй да ми напомняш, че съм обещал повече да не те оставям сама — и допря главата си до нейната.

Фрея се разсмя и отмествайки се леко назад, отвърна:

— Съжалявам, че се забавих, но Сал не се чувства добре и днес не дойде на работа. Така че трябваше да почакам, докато детегледачката на децата пристигне и Кристи успее да дойде и да ме смени. — Радваше се да открие, че при срещата си с Бран все още изпитваше същите чувства — топла и стабилна любов, която я привлече към него още при първата им среща. Всичко си беше още тук. Той бе мъжът, когото тя бе очаквала през тези дълги години. Зарови нос в косата му и притисна тялото си към неговото, усещайки удоволствие от забързващия ритъм на сърцето му. От много време не се е чувствала по този начин.

— Горкият Сал! Сериозно ли е? — загрижено попита Бран, въртейки около пръста си златния пръстен с фамилния герб.

— Не, ще се оправи! — успокои го Фрея. — Обикновена алергия, но понеже е инат, не взема нужните лекарства.

— Ясно — кимна Бран. Едва пристигнал в Норт Хемптън (а Фрея смяташе това за добър знак), Сал веднага постави върху него печата си на одобрение, когато обявиха годежа си. И не само защото Бран се оказа единственият, който успя професионално да оцени домашно приготвеното му уиски. „Твоят Бран е кротко момче! — заяви й Сал — един от тези, за които ти трябва време, за да го опознаеш. Харесват ми такива. Не са като другите, приказливите, които ти пълнят главата с глупости, а всъщност нищо не казват.“

— Как мина срещата? Успя ли да раздадеш всички пари? — подразни го Фрея. Главната му цел, както й беше обяснил, е да раздаде част от наследството си на тези, които действително се нуждаеха от него.

— Почти — разсмя се той. — Или поне съм в процес на раздаване.

— Предполагам, че ние не сме Елизабет и мистър Дарси14 и каретите и имението Пембърли не е част от моето бъдеще — и Фрея въздъхна драматично. Бран незабелязано свали ръката си, обвита около кръста й, към колана на дънките й, като погали нежно голата кожа под него. Сякаш я белязваше, давайки възможност на света да разбере, че тя е негова собственост. И между другото от срамежливостта му не беше останала никаква следа.

— Надявам се, че няма да бъдеш много разочарована? — усмихна се той, предварително знаейки отговора. — И какво е това? — Бран взе в ръце новото ламинирано меню за коктейли.

— О, това ли? Ами нищо особено… — повдигайки рамене каза Фрея, макар че в действителност много се гордееше с него. След успеха й с малкото вълшебство със семейство Бауман тя се осмели да разшири сферата на дейността си. Нейните нови коктейли в бар „Норт Ин“ се превърнаха моментално в хит и не беше трудно да се разбере защо. Любовни напитки — гласеше заглавието с големи розови букви — 17 $. Единственият си коментар Сал сведе до следното: ако Фрея смята да използва в новите си „творения“ скъпи първокласни ликьори и свежи съставки, то за тях трябва да си плаща единствено от своя джоб.

Коктейл „Безумно увлечение“, съчетание на хибискусова отвара и английски джин. Завърта главата и вдъхновява към гореща привързаност.

Коктейл „Неотразим“: водка, пюре от вишни, стрита на прах сърцевина от папур и сок от лайм. Не е за скромни. Подгответе се да изгубите задръжките си.

Коктейл „Несподелен“: ликьор „Сен Жермен“, лавандула с мед и вино „Просеко“. Спри да копнееш, а започни да обичаш. Гаранция за осъществяване на вашето сърдечно желание.

Коктейл „Завинаги“: две чаши от най-доброто френско шампанско, обогатено със стрити на прах листа на маргарита. За тези, които се надяват да разпалят пламъка на взаимната страст.

— Това е нещо, което просто смесих за Сал — поясни Фрея, надявайки се, че Бран няма да започне да задава излишни въпроси.

— Отлично свършено! — похвали я той, отмествайки менюто. — Всичко, до което се докоснеш, се превръща в злато. — Само Бран можеше да каже такова клише, без това да прозвучи банално. — Между другото, партито не те е изплашило чак толкова, нали? — попита той, мръщейки чело. — Успя ли да се повеселиш?

— Всичко беше чудесно — отвърна Фрея. — Не се плаша толкова лесно, така че не се притеснявай. — Почувства леко безпокойство и съжали, че не можа веднага да изхвърли от ума си появилата се картинка — на нея и Килиан, слети в страстни обятия. За миг се отвърна от Бран, така че русите й коси скриха внезапно пламналото й лице.

— Е, какво мислиш за моя отклонил се от правия път брат? — попита я Бран и усмивката му бавно угасна.

— Ами, според мен си е нормален — отвърна Фрея, надявайки се да смени темата. За щастие, Бран не намери нищо подозрително в отговора й. Излязоха от бара, държейки се за ръце, и се насочиха към колата му, радвайки се на близостта си.

Преминаха по моста, водещ до остров Гарднър и Фрея за пореден път се възхити на гледката на „Феър Хейвън“ и околността му. Знаеше, че Бран сам е взел участие в дизайна и по негово настояване са оставили непокътната естествената красота на острова, без да се нарушава целостта на дивата флора и фауна. Той паркира автомобила в гаража и изключвайки мотора, се обърна към Фрея.

— Слушай, аз разбирам, че всичко между нас се случва много бързо… Ако искаш да промениш нещо или си размислила… просто кажи. Ще те разбера. Мога да почакам. Просто искам едно — да си щастлива. — Той нежно я погледна с добрите си кафяви очи и Фрея се влюби в него още по-силно. Тъй като лицето му се намираше много близо до нейното, забеляза първите фини бръчици в крайчеца на очите му, които му придаваха особено очарование и изисканост. — И още, искам да си сигурна, че искаш мен…

— Скъпи… — въздъхна Фрея, — аз не съм сигурна за нищо друго, освен че искам теб! — и го притегли за целувка, разбирайки защо почти веднага се съгласи да се омъжи за него. Макар че реално познанството им беше по-кратко и от месец. От всички млади мъже, които бе срещнала в безсмъртния си живот, Бран беше единственият, който я накара да се почувства в безопасност. Тя даряваше щедро любовта си, но единствено в прегръдката на Бран разбра какво значи да бъде обичана любима.

„Феър Хейвън“ беше тъмен и обгърнат в мъгла, но Бран никъде не включи осветлението.

— Ш-ш-шт, тихо… — прошепна той. — Нека не будим госпожа Гробадан!

— Разбира се, че няма — съгласи се и Фрея. Госпожа Гробадан беше мащеха на Бран и Килиан. Отгледала и двамата, но присъствието й в живота на Бран бе голямо. И понеже Фрея малко се страхуваше от нейната особа, затова й позволи да организира партито по случай годежа, като прие всичките решения и се съгласи с всичките строги правила. Госпожата обичаше момчетата си като родни, а величествената й осанка и пренебрежително на моменти отношение беше до голяма степен още по-плашещо, отколкото това на истинска тъща.

Удивително, но тази вечер къщата изглеждаше още по-великолепна, отколкото по време на партито, може би защото сега стаите бяха празни. Роялът проблясваше, окъпан в лунна светлина и понеже Бран отвори френските прозорци, можеха да чуят шума на прибоя. Къщата беше толкова огромна, че в голямата зала можеше да се настани цял военен полк, а жилищното крило имаше дори друг пощенски код. Фрея отиде до количката с напитки и приготви сухо мартини за Бран. Маслините изглеждаха леко сбръчкани, но едно докосване на пръстите й бе достатъчно, за да станат те отново гладки и сочни. Фрея слагаше в устата му маслина след маслина, докато той с наслаждение отпи една последна, голяма глътка. Остави чашата си и се отпусна в едно от меките, големи и удобни кресла пред камината. Разхлаби вратовръзката си — жест, с който искаше да й подскаже, че я иска седнала на коленете му. Бран изглеждаше неуверен, колеблив и силно съмняващ се, че Фрея ще го разбере и ще направи това, което той иска. Мъжката му нежност бе толкова очарователна, че тя бързо го възседна, така че дългите й непокорни къдрици погалиха лицето му. Бран я притисна жадно към тялото си и след миг събличаше роклята през главата й, докато тя откопчаваше колана му и му помагаше да се освободи от панталоните си.

— И сега… — попита тя — не е ли по-добре да се преместим в стаята ти?

— Те са далеч оттук и дълбоко спят… Ще бъдем тихи — успокои я с шепот Бран.

В лунните лъчи тялото на Фрея изглеждаше сякаш изваяно от мрамор и абсолютно съвършено. Когато се отпусна върху него, дишането й се учести от нахлулите чувства да бъдеш оттласната и после отново взета, от мекото движение на телата им заедно, така че с всеки тласък тя усещаше, че се откриват наново. Той стенеше, а лицето му бе напрегнато от страст, когато я повдигна на ръце и промени позата им, без да излиза от тялото й. След това отново се обърна, намествайки я върху себе си, после я преобърна така, че тя застана на колене с гръб към него и ръце под главата и продължи по впечатляващ начин да я държи за кръста, като това му разрешаваше да нахлува по-дълбоко в нея. Ръцете му бяха силни и пируваха върху тялото й. Обръщаха я и я местеха във всички посоки — сега по корем, сега по гръб, сега отгоре… Ловко управляваше силата на страстта си, карайки я да се задъхва от удоволствие, като умело контролираше всичко. Фрея никога не е имала партньор, с който да изпитва подобни чувства…

Всъщност, не… това не е цялата истина, нали?

Имаше още един, който…

Тя се опита да изхвърли образа от главата си… но той остана…

Килиан, неговите силни ръце под полата й, докато тя разкопчаваше ципа на дънките му…

Този спомен нямаше място тук… особено сега… Защо дори сега продължаваше да мисли за него? А не искаше да го прави. Не искаше да мисли изобщо за него и разбира се, още по-малко точно в този момент, но… беше безсилна… Помнеше как стоеше на колене, как го пое с устни, как го вкуси и как Килиан се притисна към нея и тя помисли, че ще се взриви от желание…

Не… Спри, прекрати това… Трябваше да спре да мисли за него, трябваше да спре да го сънува, трябваше да спре да мисли за случилото се…

Отново оседла Бран. Той стисна гърдите й, галейки зърната им и тя притисна ръце върху неговите, преплитайки пръстите им. Сви юмруци така, както бедрата й стиснаха неговите, поддържайки неистовото безумно темпо… Най-накрая успя да изхвърли образа на Килиан от главата си… фокусирайки се върху красивото лице на Бран, върху тялото му и върху страстта му…

Но противно на волята й, лицето отново се прокрадна в ума й…

Не успя да го спре. Знаеше, че това, което направи по време на годежното си парти беше грешка. Но продължаваше да вижда тях двамата, допрени в стената на малката баня. И себе си с крака обвити около кръста на Килиан, докато той се тласкаше все по-надълбоко в нея… А това й напомни какво прави в момента… Простена и се изгуби в неприятното усещане да бъде с един мъж, а да мисли за друг… Прехапа устни и загуби контрол, когато тялото й се затресе от спазми…

В същото време под нея Бран нададе животински рев (толкова с това „Ще бъдем тихи!“) и продължи да тласка тялото си отново и отново към нейното, докато не спря да тръпне и не остана неподвижен, потънал за последно в нея. След малко, когато Бран бавно излезе, Фрея усети болка от бавно затихващата възбуда.

Той я целуна по бузата в сладък жест на благодарност, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Фрея се усмихна, когато устните му докоснаха кожата й, докато тялото й все още потръпваше. Когато отвори очи, видя как някаква сянка помръдна в далечината на тъмната зала.

Значи, не са били сами!

Някой ги е наблюдавал през цялото време — някой, с тъмна коса и блестящи аквамаринови очи. Мъжът, който постоянно отвличаше мислите й.

Но когато Фрея погледна отново, Килиан го нямаше.

Глава десета Бизнесът на вещицата

Както предсказа Ингрид, Табита скоро забременя. След седмица тази новост се знаеше от целия Норт Хемптън. А след още няколко дни група местни дами също решиха, че искат да се видят с местната библиотекарка с надеждата, че Ингрид ще може да помогне за решаването на проблемите им. В една ясна понеделнишка сутрин на юни, сияещата бъдеща майка за пореден път разказваше историята си на група жени, събрали се около нея в читалнята. Нямаше вероятност те да не знаят историята в подробности, но Табита не се смущаваше от такива повторения. И женската аудитория с удоволствие се вслушваше в думите й, докато мнозина от тях очакваха реда си, за да се видят с Ингрид.

— Докторите казаха, че това е истинско чудо! Защото тестовете, включително и последните, бяха много лоши… Дори ме увериха, че на практика е невъзможно да забременея. Но това се случи! И то благодарение на Ингрид! А чухте ли какво направи тя за Стефани Карън? Излекува я от онзи обрив, който не й минаваше! Кълна се, тази жена е направо вълшебница! Е, не точно вълшебница, може би магьосница!

— Вещица ли? — потресено повтори Мона Бойард.

— Вещица? Ама, моля ви се… — решително се намеси Хъдсън, подпрял ръка на хълбока си. — Тук е Норт Хемптън. Ние предпочитаме да използваме думата нетрадиционна лечителка. Знаете, нещо като медиум или екстрасенс — поясни им той. Никой не знаеше как точно Ингрид помага на хората. Беше очевидно само едно — тя работеше без медицинско или научно обяснение. И сякаш в това се криеше някаква… магия. Но кой вярва в магии в наши дни? На жените от Норт Хемптън не им пукаше за названието, искаха само то да работи и да дава резултат.

Отначало Ингрид отричаше да има нещо общо с бременността на Табита или да оказва подобни услуги и на други. Но съвсем скоро й стана ясно, че нямаше как да откаже. Тъй като не беше поразена от небесна мълния за това, че помогна за зачеването на Табита с малко магия, й се стори съвсем справедливо да помогне на всеки, който се нуждаеше от помощта й. Може би Фрея е права, че от налагането на Забраната от Съвета беше изминало много време. Може би ги бяха забравили и най-вероятно поради този факт за тях нямаше неприятни последствия. Ингрид беше готова да поеме този риск. И по никакъв начин не можеше да отрече, че връщането към практическата магия й достави не само радост, но и придаде цел на съществуването й. Сякаш животът й отново придоби смисъл. Загуби толкова много години и усилия да отрича вродената си дарба, погребвайки се в безкрайни малки задачи и напълно отдавайки се на работата си като обикновена библиотекарка… Разбира се, че на нея й харесваше да работи тук, но все пак… Това е нещото, което й е възложено да прави на земята. Да вървят по дяволите с тази Забрана! След като толкова много години са се съобразявали с нея, нима не са заслужили снизхождение? Може би Съветът дори няма да ги забележи. А жителите на Норт Хемптън бяха просветени — не изпитваха страх и не робуваха на суеверия. Бяха скептични, но и любопитни и имаха желанието да опитат нещо ново.

Ингрид с изненада откри необичайната серия от лош късмет в разказите на всеки потърпевш. При това за някои проблеми, определени като незначителни, се оказа невъзможно да бъдат разрешени на момента. Към тях се отнасяха странните болки, неподдаващи се на лекуване с медикаменти, временната слепота, странните главоболия и честите кошмари. Имаше няколко жени, много по-млади от Табита, които също имаха проблем със зачеването — тяхното тяло бе блокирано от същата сребриста маса, която за пръв път видя у колежката си. И Ингрид без никакво бавене се захвана сериозно за работа. Рисуваше пентаграми, палеше особени свещи, раздаваше множество магически възелчета, правеше талисмани, заклинания или и двете.

Тя приемаше „клиентите“, както ги наричаше Хъдсън, само по време на обедната си почивка. В края на краищата имаше си и друга работа — да планира изложбата и да овлажнява документи. Като компенсация за услугите си Ингрид молеше „клиентите“ си да дарят сумата, която бяха решили и която можеха да си позволят, на библиотечния фонд, като дарените средства щяха да бъдат за благородна цел. Може би по този начин Ингрид щеше да успее да запуши дупката в градския бюджет и така да принуди амбициозния кмет да се откаже от идеята си за продажбата на земята, върху която се намираше библиотеката.

Нейният последен посетител за днес беше Емили Фостър, привлекателна млада жена в края на тридесетте. Емили беше уважавана художничка в града, известна със своите гигантски пана с морски пейзажи и коне. Нейният съпруг, Лайънъл Хорнинг, също беше художник. Съпрузите имаха ферма в покрайнините на града, където отглеждаха домашни животни. Точно те снабдяваха семейство Бошан с пресни яйца и домашно мляко, но не даваха и дума да се отвори за заплащането им, тъй като пък Джоана редовно ги снабдяваше със зеленчуци от градината си.

— С какво мога да ти помогна? — зададе Ингрид стандартния си въпрос.

— Това е толкова странно… — Емили издуха носа си и продължи, — но имам нужда от… и аз не зная… това е толкова глупава…

— Тук никой няма да те съди, Ем — обеща Ингрид.

— Аз, само… не мога да се съсредоточа в последно време. Никога не съм имала този проблем преди… Сякаш някой ми пречи, разбираш ли? Дори ми пречи да рисувам или изобщо да правя нещо… Това е толкова странно! Разбирам, че от време на време е нормален такъв период на застой… Но при мен той вече продължава две седмици и аз все още не мога да се концентрирам. Имам чувство, че в главата ми е… пусто и празно… Сякаш не мога да видя нищо — нито форма, нито цветове… Виждам само сивота — и тя опита да се засмее, но смехът й не се получи. — Дали можеш да излекуваш художник, загубил способностите си на творец?

— Мога да опитам — отвърна Ингрид.

— Благодаря ти — Очите на Емили се насълзиха. — Имам организирана изложба след няколко месеца. И наистина оценявам това, което правиш за мен.

Ингрид накара Емили да застане в центъра на пентаграмата, запали свещ и пристъпи към огледа на вътрешното състояние на душата. Да, ето я, пак е тук! Същата сребриста маса, стояща точно над сърцето й. Ингрид вече бе придобила невероятна ловкост в премахването й, давайки си сметка, че точно това „образувание“ не само блокира създаването на новия живот, но блокира и всеки съзидателен градивен процес. „Хм — помисли си тя, — навярно трябва да го спомена на Джоана“. Тези случаи бяха зачестили прекалено много, за да бъдат сметнати за чиста случайност. Тук, в Норт Хемптън, ставаше нещо странно.

По-късно следобед Ингрид се върна към обичайната си работа — подготовката на чертежите, донесени от Килиан Гарднър. Разполагайки ги на голямата маса в конферентната зала, тя бавно започна да ги развива. Листовете бяха големи почти колкото самата маса, а хартията пожълтяла по краищата от старост, правейки ги крехки и чупливи. Тя умело ги прелистваше, докато не стигна до главния план на имението. Винаги започваше от него. Наборът от архитектурни планове приличаше на книга, изпълнена със сложен текст, предназначен за строителите. А самата история в нея беше написана от архитекта, който обясняваше подробно как трябва да бъде построена къщата. И именно основният план бе въведението на тази книга.

На централния чертеж се виждаше как вълнисти концентрични линии обграждаха една-единствена точка в центъра на ъгловатите линии, нарисувани с тъмен молив и представляващи „Феър Хейвън“. Ингрид се наклони, разглеждайки ясните линии на молива. Всеки чертеж си имаше свои собствени ключове — различни символи и знаци, които трябваше да се търсят по другите чертежи, изобразяващи отделните части на къщата. Дизайнерското вдъхновение разцъфтяваше във всички части на сградата — от пода до тавана на всички етажи, както и в спецификата на всеки един отделен детайл.

Когато Ингрид осмисли видяното, постепенно в ума й сградата започна да придобива ясен образ. Проследи ключа от основния етаж до стълбите на балната зала и след това обратно, за да се увери, че е разчела всичко правилно. Колко странно! Ключът на стълбите беше различен от този, изобразен на основния план. Повечето ключове на архитектите се състояха от цифри и букви, например като А 2.1/1, ограден в кръг. Но този бе различен — беше богато украсен с винтажни шарки.

Ингрид дръпна един стол така, че да може да седне и да погледне по-отблизо миниатюрния декоративен надпис. Имаше нещо интригуващо в този вихър от форми. Във вълнообразните линии се криеха природни флорални мотиви, напомнящи на арабески от „Арт нуво“. Колкото повече Ингрид се вглеждаше в тези знаци, фигурите все повече й заприличваха на букви. Послание на неизвестен език, който тя никога не беше виждала. Това не бяха египетски йероглифи или думи от някакъв вече „мъртъв“ език. И тя беше сигурна в това, защото благодарение на своя дълъг живот на земята, се бе запознала с много диалекти.

Отново започна да преглежда схемите и откри още няколко знака, аналогично декорирани като първите. И те определено не бяха означения за стая или стена, а явно за нещо друго, защото всеки от тях беше богато украсен със сложни винтяжни заврънкулки, отличаващи се една от друга. Досега не беше виждала такива уникални ключове. Ингрид беше запозната със стандартните означения на архитектите и беше сигурна, че това не е ключ, предназначен за строители или изпълнители. Обикновено такива „ключове“ дават възможност с голяма лекота да се премине от един чертеж към друг, докато тези обрисувани в линии „ключове“ имат някаква скрита функция, нямаща нищо общо с архитектурата или строителството на къщата.

Извади телефона от джоба си, увеличи и направи снимка на един от странните символи на чертежа и го отправи по електронната си поща към един адрес. И тъй като самата тя не беше в състояние да разшифрова езика, поне познаваше онзи, който може да го стори, мислейки си за писмата, които винаги носеше в джоба си.

Глава единайсета Светлината на нейния живот

Ето какво значи да бъдеш баба! Джоана не беше подготвена за това специално преживяване. Не и с тези нейни необвързани дъщери, направили избора си да живеят сами в продължение на векове. А може би това е скрита благословия? Нека не забравяме какво се е случило с гърците, когато създали полубожествата. Бъркотия. Най-вероятно Фрея ще промени мирогледа си, когато се омъжи за Бран, но Ингрид все още беше загубена кауза.

Но нямаше никакво съмнение, че малкият Тайлър Алварез плени сърцето й. След инцидента с изгорелия пай, Джоана, също като дъщерите си стана много по-смела в използването на магията си. Тя с удоволствие го удивяваше. Караше войниците му да оживяват и тогава и двамата прекарваха часове, изпращайки войската в сражение. Когато Джоана влезеше в детската, плюшените мечета започваха да говорят, а марионетките да танцуват, без някой да ги движи. Тя беше за Тайлър и бавачка, и фокусник и най-добър приятел в игрите. Дори му показа домашния любимец на Ингрид — грифонът.

— Това е Оскар — обясни тя на Тайлър. — Могат да го видят само членовете на нашето семейство, но аз много държа да те запозная с него. — Оскар подуши ръката на Тайлър и с достойнство размаха опашка, когато момчето раздели с него любимия си снакс, марка „Чиитос“. — Това е наша семейна тайна — допълни Джоана.

И вярно на дадената дума, четиригодишното момченце не каза дори на родителите си какво правеше Джоана. А да вдъхне живот на неодушевените предмети, за нея беше страшно лесно. И беше толкова лесно да забавляваш едно малко момче.

Онзи следобед разрохкваше лехите в градината. Джоана винаги имаше малка градина зад къщата си. Не й трябваше голямо пространство, защото притежаваше изключителния талант да отглежда всичко. Затова тя имаше най-големите и най-сочни зеленчуци в Норт Хемптън. Отглеждаше царевица и тиквички, краставици и зеле, както и големи месести домати с размер на баскетболна топка. Плевеше, когато телефонът зазвъня. Поглеждайки към изписалия се номер, сърцето й бързо се разтуптя — беше номерът на подготвителното училище „Слънчева светлина“. И понеже от училището нямаха навик да звънят по никое време на деня, това означаваше само едно: нещо се е случило с Тайлър. Ръцете й трепереха, когато го отвори и го доближи до ухото си.

— Джоана? — чу тя спокойния глас на директорката, Мери Мей, основала училището преди тридесет години. В малък град като Норт Хемптън, където всички се познаваха, двете жени често разговаряха, засичайки се в магазина, на бензиностанцията или на щанда за плодове.

— Мери, какво се е случило? — бързо попита Джоана. Ако нещо се беше случило с Тайлър, гласът на директорката нямаше да звучи толкова спокойно, твърдеше Джоана на себе си. Ако той си беше ударил главата или се беше наранил, гласът на Мери щеше да е по-тревожен, нали? Страшно съжали, че в този момент не притежава таланта на Ингрид да вижда в бъдещето. Какво става? Защо от училището й звъняха? Сутринта Грациела бе завела Тайлър в девет, а Джоана трябваше да го вземе в два. Смяташе да му покаже как се правят „непукащи“ се сапунени балончета с помощта на малко стабилизиращо заклинание.

— Скъпа, не искам да предизвиквам излишна паника, но има нещо, което не е наред с Тайлър. Той не е падал, не се е наранявал, но не спира да плаче. Опитахме какво ли не, за да го успокоим, но без успех. Опитах да позвъня на родителите му, но те не отговарят. А ти си следващата в списъка… Нали не възразяваш?

— О, боже! Разбира се, че не! Хектор и Грациела са в Ню Джърси, за да помогнат на брат му да се премести. И ми повериха отговорността за детето си. Веднага идвам…

Сърцето на Джоана биеше толкова бързо, а краката й така трепереха, че тя не успя да съобрази веднага, че вече лети. Без ясен спомен беше превърнала търмъка си в метла и излетя в небето, забравяйки да свали дори градинарската си шапка и калните галоши. Бързо се издигна над островърхите здания и върховете на най-високите дървета, като внимаваше да остане под защитата на облаците, за да не бъде видяна отдолу. Отново нарушаваше правилата, но не това я безпокоеше сега. Това беше напълно естествено, като дишането. А след като отново пусна магията в живота си, се чувстваше така, сякаш никога не е спирала да я използва. Защо Тайлър не спира да плаче? Какво се е случило? Мери се стараеше да прикрие безпокойството си, но Джоана успя да различи страха, промъкнал се в гласа й.

Тайлър никога не плачеше. Беше най-веселото дете от всички, които някога беше срещала, и то в буквалния смисъл на думата — със светещи очи и очарователна и мила муцунка. И разбира се, той не беше идеален. Като всяко четиригодишно дете устройваше грандиозни скандали, особено когато се опитваха да го нахранят с нещо, което не влизаше в никоя от четирите му любими хранителни групи. Той ядеше само ябълки, риба тон, крекери във вид на рибки и сладки. Всеки път помирисваше хляба, който майка му печеше специално за неговите сандвичи, за да бъде сигурен, че е точно този, който предпочита. Иначе просто отказваше да ги яде. Сърцето на Джоана се свиваше при мисълта, че можеше да му се е случило нещо лошо.

Подготвителното училище „Слънчева светлина“ се намираше в две ниски плажни вили, заобиколени от метална ограда.

Когато Джоана вземаше Тайлър следобед в ръцете си, той винаги държеше някакъв артпроект — нещо, което бе направил собственоръчно. Това можеше да бъде фигура от макарони, залепени върху пластмасова чиния за еднократна употреба, или нов държател за тоалетна хартия. Имаше и весел седмичен бюлетин с допълнителни приложения — фотографии или видеоклипчета на деца, играещи в пясъчника. Беше чудесно училище — чисто и безопасно, и Тайлър обичаше да ходи в него. Джоана забрави кода на входната врата и с едно махване на ръката бързо я накара да се отвори. Нямаше време за бавене. Искаше да види момченцето и то веднага. Не спираше да си повтаря, че не бива да се поддава на паниката, но мислите й препускаха, подгонени от всевъзможни страхове. Имаше толкова много заболявания, които биха могли да засегнат децата в днешно време. Цяла плеяда от нелечими грипове и загадъчни заболявания, които могат да атакуват неукрепналата имунна система на едно мъниче! Тя тичаше, въобразявайки си най-лошото: свински грип, менингит или стафилококова инфекция. Мери беше в кабинета си и виждайки Джоана, се изправи.

— Той е добре, добре е… но все още плаче. Не исках да те тревожа излишно, но си помислих, че все пак е по-добре да го направя… — каза директорката с извиняващ се тон.

В този момент една от възпитателките, пълничка, но много приветлива жена, родом от Ямайка и фаворитка на Тайлър, влезе в кабинета с плачещото момченце в ръцете си. Личицето му беше зачервено, а големите сълзи се търкаляха по пухкавите му бузки. Тайлър притискаше дясното си ухо и продължаваше да плаче.

— Съжалявам, но опитахме всичко — извини се възпитателката. — Няколко деца се оказаха с неприятна инфекция, която ще ги задържи вкъщи за няколко дни. Може би Тайлър се е заразил от същата.

— И ако това е ушна инфекция, то тя наистина е много болезнена — допълни Мери. — Мислехме да се обадим на „Бърза помощ“, но той няма висока температура и не повръща, затова решихме, че е най-добре да го види неговият педиатър.

— Разбира се — веднага се съгласи Джоана, вземайки плачещото момченце на ръце и целувайки мокрите му от сълзите бузки. — Тайлерино — нежно каза тя — всичко ще бъде наред, мъничкият ми. — След което бързешком благодари, сбогува се и излезе от директорския кабинет, скърцайки с градинските си галоши по чакълената пътечка.

Кабинетът на педиатъра се намираше само на няколко преки от училището, което се указа удачно, защото в бързането си Джоана забрави, че не дойде в „Слънчева светлина“ с колата. Сестрата бързо ги придружи до стаята за прегледи. Тайлър все още плачеше, но вече много по-тихо, явно изтощен от хлипането и подсмърчането. Блузката му беше мокра от сълзи и пот. Джоана здраво го държеше за ръката, надявайки се Мери да не е сгрешила. И че това се дължи на проста настинка, съпроводена с леки усложнения. Докторът, който преглеждаше и нейните две момичета, когато бяха малки, внимателно прегледа Тайлър. Разбира се, дъщерите й никога не са били болни — нито веднъж през всичките си животи. Като безсмъртни, те и трите имаха имунитет към всички вируси.

— Изглежда, че това е тежък случай на отит — беше категорична диагнозата на доктора. — Той върлува сред децата както в града, така и в околността. — И сложи настрани „лъжичката“, с която прегледа гърлото му.

— А на какво се дължи? — попита Джоана, притискайки още по-силно момченцето към гърдите си.

— Ушна инфекция — докторът написа рецепта за приема на антибиотици. — Погрижете се да ги взема в определения час. Вие ли сте официалният настойник на детето? Ще ми трябва вашия подпис за съгласие с предписаните лекарства.

Джоана почувства как облекчението я залива цялата.

— Не, не съм му настойник, но ще ви донеса подписа на родителите му при първа възможност. Те ще се върнат в града още тази вечер. — Тайлър най-после престана да плаче, но продължаваше да подсмърча и често да премигва с все още мокрите си мигли. Сестрата му подари стикер, заедно с чаена лъжичка детски тайленол срещу болката.

— Сладолед? — предложи Джоана, целувайки бузката му.

Момченцето кимна, твърде уморено, за да говори. Джоана го прегърна още по-плътно. Тайлър щеше да се оправи. Тя никога не се е чувствала толкова благодарна на традиционната медицина, както в момента.

Глава дванайсета Библиотекарски неволи

Когато на следващия ден Ингрид отиде на работа, в пощенската й кутия я чакаше писмо. Тя се втренчи в екрана на монитора. Едва вчера му изпрати снимка на ключа на „Феър Хейвън“, а днес вече имаше отговора му. Очакваше го, но все пак се изненада от неговата бързина.

Да, разбира се! Тя беше получила писмата му и се умори от препрочитането им. Въпреки че се чудеше, как би се почувствала, ако те просто спрат да пристигат. Ако за седмица не получеше нито едно писмо, по-щастлива или по-тъжна щеше да бъде? Ингрид помасажира слепоочията си. Не трябваше да си пише с него. Майка й и сестра й никога не биха го одобрили. Но сега не ставаше въпрос нито за нея, нито за тях или пък за него. Имаше нещо в тези богато украсени ключове. Нещо важно и тя го усещаше. Нещо, което беше забравила. А той е единственият, който знае как да го разчете. Единственият, който може да й помогне да разшифрова тайната на този код. И Ингрид бързо му отговори:

Отговорът дойде след секунда.

Ингрид въздъхна, без да върне отговор. Беше настъпило времето за нейния магьоснически час, както го наричаше Хъдсън. Редицата започваше от бюрото в читалнята зала и се губеше зад вратата. Много от жените бяха дошли още преди библиотеката да отвори и търпеливо изчакаха цялата сутрин. Някои от тях разглеждаха книгите по рафтовете, други четяха, а трети просто търпеливо очакваха определения час. Най-впечатляващите резултати от работата на Ингрид се изразяваха в спирането на кошмарите, изчезването на странните болки в тялото, както и нарастването на положителните тестове за бременност.

Беки Бауман, наскоро помирила се със съпруга си, беше първата, която влезе в кабинета й. Беки седна на бюрото срещу Ингрид, която й зададе стандартния въпрос:

— С какво мога да ти помогна?

— Дори не зная как да започна… И дали това е правилното място да попитам… Аз просто… Аз просто усещам, че в къщата ни има… призраци. Имам странното усещане през нощта, че не съм сама, че има още някой. Рос каза, че трябва да дойда при теб, макар че той никога не е имал такова усещане. Но аз съм уверена, че в къщи има някой, или нещо… Просто усещам нечие присъствие. Осветлението се включва и изключва само. Телевизора се включва по никое време. Ти вярваш ли в призраци?

— Не, не вярвам — бавно и спокойно отвърна Ингрид. Призраците не съществуваха, но тя знаеше какво хората възприемаха за призраци или духове. Това бяха илюзорните видения, забелязани в настъпващия мрак, както и още едно свръхестествено явление, което се появяваше там, където беше границата между реалния свят и светът на вечния мрак. Когато тази граница станеше твърде малка, тези, които се намираха от двете й страни, можеха да почувстват присъствието на „другите“. Границата между тези два свята се удържаше от магическото заклинание на Джоана, направено от нея в отдавна отминалите времена, когато се преместиха в Норт Хемптън. Напълно е възможно, предположи Ингрид, силата на приложената магия да е отслабнала с течение на времето, въпреки че това не се бе случвало преди… Направи за Беки талисман, който трябваше да затвори и стегне границата между световете, както и да я избави от досадните паранормални неудобства, като например включването на телевизора в три часа през нощта на пълен звук.

Ингрид продължаваше търпеливо с изслушването на посетителките, когато в кабинета й влезе неочакван посетител.

— Здравей, Ингрид — каза Мат Нобъл, влизайки в кабинета й. Беше висок и изглеждаше нелепо, когато седна на малкото столче срещу бюрото й. — Чух, че умееш да помагаш на хората.

— Да, така е. Какво те води насам, Мат? — попита Ингрид, докато старателно приглаждаше полата си и избягваше да го гледа в очите. Дразнеше се на себе си, защото в негово присъствие държанието й ставаше като на развълнувана стара мома.

Мат се наклони напред към бюрото и тя най-накрая се принуди да срещне ярките му сини очи.

— Имам проблем… — поясни той с дрезгав глас.

— Какъв?

— Много харесвам една жена, разбираш ли? Наистина много. Тя е умна, хубава, мила и изглежда наистина се грижи за хората. Само че, не ми обръща внимание.

Ингрид се напрегна.

— Ясно.

— И затова си помислих… Казано накратко, какво трябва да направя, за да я накарам да каже „да“, когато я поканя на среща? — очите му заблестяха, докато устните му се присвиха за усмивка.

Ингрид се намръщи. Не обичаше, когато й се подиграваха. Разбира се, имаше чувство за хумор, но не й харесваше да бъде обект на насмешки. А тя нямаше никакво съмнение, че Мат говори за нея. И ако това е неговият начин да я покани на среща, то преди това трябваше добре да го обмисли. Трябва да го разкарам, но вежливо, реши Ингрид. Горкият! Очевидно беше влюбен в нея, а тя не искаше да нарани чувствата му. Все пак не трябваше да бъде толкова безсърдечна.

— Послушай, Мат, ти си страхотен човек, но аз…

— Боже! Наистина ли мислиш, че Кейтлин няма да се съгласи? — прекъсна я той.

На Ингрид й трябваха няколко секунди, за да дойде на себе си. За щастие, детективът не забеляза нищо. Имал предвид Кейтлин. Нейната колежка. Тази, която дори не четеше книги. Ингрид си спомни, че когато Кейтлин дойде да работи при тях, този красавец и пазител на закона започна доста редовно да посещава библиотеката. Така че, през цялото това време той се е интересувал от Кейтлин, а не от нея, от Ингрид. Как бе успяла да се заблуди до такава степен? И защо я заболя сърцето, когато Мат изрече името на колежката й? Изобщо не трябваше да й пука коя харесва той! Наистина. Дори изпита облекчение! Успя да му се усмихне сухо.

— Всъщност, подобни неща не са в моята компетенция. Романтика, това е. И затова най-добре се виж със сестра ми в „Норт Ин“. Помоли я да ти направи коктейл от нейното ново меню. Разкажи й това, което разказа на мен, и може би тя ще ти помогне.

— Наистина ли? — попита Мат.

Ингрид кимна и го придружи до вратата. Погледна часовника си. Възнамеряваше да приема клиенти само един час, но вече беше два и половина. Не успя да обядва. Фрея й беше приготвила сандвич — бял хляб със салата от риба тон. Обикновено всичко, което сестра й приготвяше, беше страшно вкусно, но днес на Ингрид й се струваше, че сандвичът има вкус на пясък.

Е, добре! Значи съм сгрешила! Той харесва Кейтлин. Всъщност, кой не харесва Кейтлин? Всички в Норт Хемптън харесваха Кейтлин, която много несериозно се отнасяше към книгите, не четеше лекции при задържането им, не налагаше глоби, не полагаше надеждни грижи за ценните ръкописи и не досаждаше на посетителите с разговори за старите сгради и техните архитектурни особености. Разбира се, никой нямаше дори да се сети да награди Кейтлин с отвратително прозвище, като „фригидната Ингрид“, например. Хората не я смятаха за сдържана или странна и пред нея не се редяха на опашка в очакване на магии и заклинания. Кейтлин беше обикновено младо момиче, симпатично и малко скучновато. Такова момиче, каквото Ингрид никога нямаше да може да бъде.

И след безвкусния сандвич тя се върна към архитектурните си планове, изпълнена с решимост никога повече да не мисли за Мат Нобъл.

Глава тринайсета Шокиращи последствия

— Върни се в леглото, жено! — изръмжа Бран, претегляйки Фрея обратно.

— Престани! Закъснявам за работа — смееше се тя, опитвайки се да се обуе, когато той нежно потри нос във врата й. Топлите му длани обгърнаха кръста й и Фрея се предаде. Изритвайки гуменките си, позволи на ръцете му отново да я притеглят сред завивките.

След нощта прекарана пред камината, малко се въздържаше от ласките на Бран, твърде засрамена от мислите си за Килиан. Така да се каже, отказа да изпълнява съпружеския си дълг, оправдавайки се със силно главоболие и невероятна умора. Но знаеше, че това оправдание днес няма да мине. Бран отново заминаваше след няколко часа за Стокхолм. Раздялата им този път щеше да бъде кратка — само няколко дни, но това никак не радваше Фрея. Не се виждаше в ролята си на „сламена вдовица“ и ръководителка на фонда и макар и да знаеше с какво благородно дело се е захванал Бран, щеше да й липсва страшно много.

Той свали тениската й и нежно я целуна между гърдите, докато Фрея ласкаво зарови пръсти в меките му кестеняви коси.

— Не тръгвай — много тихо прошепна тя.

Бран я погледна с тревога.

— И на мен не ми се иска, повярвай ми! Предпочитам да остана тук, с теб!

— Зная — и въздъхна. — Не ми обръщай внимание. — Поклати глава и погледна към отворения прозорец. Стаята му гледаше на север и от тук можеше да види доковете и лодките, стоящи на пристана.

Бран въздъхна и се наведе да оближе възхитителното й розово зърно. Фрея изстена, пръстите й се свиха в косата му и го притисна към себе си. С другата си ръка посегна към него, намери го — твърд и готов и го насочи към себе си. Той нахлу в тялото й и тя още повече се притисна към неговото, след което и двамата, задъхани и стенещи, продължиха да се движат, докато тя обсипваше с целувки лицето му и засмукваше езика му в синхрон с яростните му тласъци. Но със сърцето си Фрея не участваше в това. Може би се дължеше на отчаянието, че Бран ще отсъства отново или че обръщаше прекалено много внимание на грешните си мисли. Но това й пречеше да се наслаждава на съединението им — просто се движеше и правеше всичко, каквото трябва, но без да влага чувства. Килиан развали всичко, а Бран нямаше никаква вина — вината беше само и единствено нейна.

По-късно, вече облечени, тъкмо се канеха да излязат от къщата, когато Бран рязко спря, като почти се препъна върху килима в хола.

— Забравих нещо — каза той, обърна се и бегом започна да изкачва стълбите.

— Паспорта ли? — извика Фрея, забелязала документа на масичката в коридора. — Той е тук, долу.

— И пръстенът ми — връщайки се, той сложи златния пръстен с монограм на пръста си, след което я целуна, вземайки подадения паспорт.

— Нима не можеш без пръстена? — подразни го Фрея.

— Бил на баща ми — отвърна Бран — и затова ми е много скъп. Той е единственото нещо, което ми е останало от него. — Фрея смутено кимна. Знаеше, че Бран и Килиан са останали сираци като много малки.

След като я остави на работа, Фрея още с влизането си в „Норт Ин“ започна да се извинява за закъснението си, знаейки, че в събота вечер обикновено е претъпкано с посетители.

Но вместо обичайния хаос с изненада установи, че в бара не звучи музика, а всички посетители са се събрали около телевизора.

— Какво става? — попита тя Сал, прибирайки чантата си отдолу и с присвити очи се вгледа в екрана. В момента местният канал излъчваше репортаж за атлантическото крайбрежие от хеликоптер. Съобщаваше се за нещо като експлозия, станала дълбоко под водите, недалеч от брега. Може би някакво вулканично изригване или земетресение, в което обаче експертите не са сигурни, обясняваше говорителката. На повърхността на океана се виждаха да плуват множество мъртви риби, както и някакво сребристосиво петно, което постоянно се увеличаваше. Учените напълно са изключили причината, че е изтичане на петрол, защото най-близкият петролопровод се намираше много далеч от Норт Хемптън.

— Само погледнете! — възкликна някой, когато камерата от въздуха показа плътната, но все по-нарастваща маса от странното вещество върху синьо-зелените води на Атлантика. — Това определено не е на хубаво!

Репортажът продължи с интервю на друг експерт, който изказваше предположение, че става дума за природно бедствие. Най-вероятно вулканична експлозия, която е изтласкала на земната повърхност токсична нефтоподобна субстанция, която се е просмукала над океанската вода. Той предупреди, че сивата лепкава субстанция ще застраши не само морските обитатели, а ще се превърне в заплаха както за дивите животни и техните местообитания, така и за самите хора в Норт Хемптън. За тях няма да е безопасно да ловят риба или други ядливи морски обитатели и да ги консумират. Също така, съобразно нарежданията, къпането и плуването се забраняваха, докато се изучи какво представлява този токсин.

— Олеле! — неволно възкликна Фрея, докато тълпата, събрала се в бара, започна нервно да коментира.

— Чудя се… — чу тя до себе си ясен глас и с изненада видя Килиан Гарднър. Той седеше на високия стол на бара, без да откъсва очи от екрана, отпиваше от бирата си и сякаш не забелязваше нищо друго около себе си.

— Чудиш се за… какво? Не довърши — промълви Фрея. Тя за пръв път разговаряше с него след случката по време на годежното парти, затова се постара гласът й да прозвучи спокойно. Срамуваше се и от другата нощ — онази пред камината с Бран, когато Килиан ги наблюдаваше от мрака. И дали и той мислеше за това, което се случи между тях на партито?

— Чудех се, от колко време това петно стои във водата — едва погледна към Фрея, допивайки останалата в чашата си бира и мълчаливо напусна бара.

През целия уикенд всички в Норт Хемптън говореха само за това. В понеделник сутринта леката паника достигна до Ингрид и колегите й. Разбира се, през Норт Хемптън минаваха урагани, но като цяло местенцето беше спокойно. През лятото не избухваха пожари, както в Малибу, и не ставаха внезапни наводнения. Казано накратко, градът беше встрани от подобни бедствия. И затова подводното земетресение и изплувалата върху водата сребристосива маса преобърна живота им с главата надолу. Сякаш техният оазис бе поразен от отдавна забравена епидемия на едра шарка. В помощния офис на библиотеката имаше старичък телевизор, включен на канала на новините. Те постоянно показваха увеличаващото се сребристо петно и настъпателното му придвижване към бреговете на Норт Хемптън. Ингрид не беше сигурна дали точно това бедствие възпрепятстваше клиентите й днес, но тя най-накрая щеше да успее да хапне обяда си извън библиотеката. Когато се върна, едно познато женско лице я очакваше.

— Току-що гледахме репортажа ви! — каза тя, отключвайки вратата на офиса си.

Корки Хатчинсън криво се усмихна.

— Сега съм в почивка. И мога да не се връщам в студиото до началото на новинарския блок в четири следобед.

Жената на кмета беше направо бляскава. Лицето й професионално обработено и гримирано, за да изглежда пред камерата още по-добре. Само че журналистката изглеждаше крайно неуместно в сивотата на библиотеката.

— За консултация ли си тук? — попита я Ингрид. — Много съжалявам, но ще трябва да те помоля да дойдеш утре, защото приемам през обедната почивка — между дванадесет и един.

— Зная, твоето момиче вече ми каза — и Корки презрително изсумтя. — Но се надявам да направиш изключение за мен!

Ингрид се намръщи. Знаеше, че това е неизбежно. Винаги ще се намерят хора като Корки Хатчинсън, които имат твърде високо мнение за себе си, за да се редят на опашка. Освен всичко, не й хареса и начинът, по който Корки нарече колежката й „твоето момиче“. Таби не беше ничия секретарка. Знаеше и друго: че жени като Корки Хатчинсън, със скъпите си Блекбъри дрънкулки и претъпкан график, не приемаха думата „не“ за отговор.

— Добре, но само този път. Влез — каза Ингрид. — Учените знаят ли вече какво е това вещество?

— Още не са съвсем сигурни. Изпратили са образци за изследване до няколко лаборатории. Имаше подобен случай преди няколко месеца в близост до пристанището на Сидни. Същото беше и в Гренландия. Признаците са едни и същи: мъртви риби и някакъв вид отрова над водата, на която се дължи намаляването на местната популация на китове. Подводна вулканична активност, за която няма никакви доказателства.

— Интересно — удиви се Ингрид. Тя смътно си припомни, че преди време чете нещо подобно, но явно не му е обърнала необходимото внимание. — Така или иначе зная, че идваш при мен с друга цел. И така, с какво мога да бъда полезна? — Знаеше това-онова за Корки. Тя и съпругът й бяха сред най-влиятелните семейства в града. Сватбата им стана събитието на сезона миналата година и когато Тод Хатчинсън беше избран за кмет, в известно списание се появи петстраничен материал, посветен на тяхната любовна история.

Корки се поколеба за миг, след което бързо изрече:

— Мисля, че Тод ми изневерява.

Ингрид не се изненада. Тя и Фрея понякога си споделяха тайни, свързани с общите им познати, които случайно бяха разбрали. А съвсем скоро Фрея беше споменала, че кметът е по-близък с компютъра си, отколкото с жена си. Ингрид не изпита злорадство от това заявление, макар че в последно време възприемаше Тод Хатчинсън като своя най-голям и най-зъл враг. Предложението му за продажбата на парцела, върху който беше построена библиотеката, трябваше да бъде гласувано от градския съвет в края на лятото. Документите отдавна бяха готови и „сложени на масата“ и според Блейк Аланд тази сделка трябваше отдавна да се счита за приключен факт. Дори лично той дойде преди няколко дни заедно с помощниците си, коментирайки по коя точно стена трябваше да удари желязната тежест, за да я разруши.

Ингрид се опита да запази неутралитета си. Нямаше значение кой беше съпругът на Корки Хатчинсън — жената имаше право на същата помощ, оказвана от Ингрид на всяка друга.

— Защо мислиш така? — попита я тя.

— Ами съдя по обичайните неща. Работи до късно вечерта, а когато се върне, от него се носи миризма на парфюм. Не ми отговаря, когато го търся на мобилния телефон и когато го питам защо не ми е върнал обаждането, измисля някакви банални обяснения. Сменил е паролата на всичките си електронни пощи в Интернет. На гласовата си поща също. Проверих! — с горчивина уточни тя. — Поради този инцидент през целия уикенд бях на брега и водех репортажи постоянно, а Тод дори не ми се обади.

— И какво очакваш да направя аз? — попита я Ингрид.

— Не ме е грижа, как да кажа… за неговите интрижки настрани. Не искам да се конфронтирам с него. Аз наистина не искам да се ровя в това. Искам само… Искам само да си го върна. Искам отново да бъде с мен. Зная, че работя много и не става дума само за този уикенд, а за цялата изминала година. Но не съм заслужила да ме лъжат. Аз обичам съпруга си и предполагам, че и той все още ме обича. Донесох това. — Тя сложи книжния плик на бюрото и го побутна към Ингрид. — Чух, че трябва да се донесат косми от косата… за… онова, което правиш. Възелчетата — въздъхна жената на кмета. — Имам предвид, че това е някаква вуду магия… И вероятно аз сама трябваше да поговоря с Тод, но… какво пък толкова? Да става каквото ще!

Ингрид взе пакета и за кратък миг и се прииска да отпрати Корки с уверението, че не може да направи нищо за нея. Но намери за странно, че тя, толкова бляскава, уверена и напориста, е взела решение да търси разрешаване на проблема с изневярата на съпруга си с помощта на вещица. Корки изобщо не се вместваше в този образ. По-скоро би хвърлила събраните улики в лицето на съпруга си, устройвайки му грандиозен скандал. А ако се сдобряха, щеше да последва див и страстен секс. Макар че в тази ситуация Фрея щеше да бъде по-полезна.

Ингрид все още не беше сигурна, че иска да помогне. Особено след като Корки Хатчинсън използва думичката с „в“ — вуду магия. Това означаваше, че се съмнява в таланта и способностите на Ингрид. Освен това ясно беше и друго — такава жена като Корки трудно би напуснала кабинета на Ингрид, без да получи онова, за което е дошла. Какво можеше да навреди? Може би, ако семейният живот на кмета стане по-щастлив, той най-сетне ще се откаже от идеята си да продаде библиотеката? Отвори плика и се захвана за работа. Бързо направи възелче от косъма на Тод и след това вплете в него нишка от блузата на жена му, която тайно взе от нея, когато се ръкуваха. След това Ингрид сложи възелчетата в малка кадифена торбичка и подаде талисмана на Корки с думите:

— Сложи го под матрака. Това ще го предпази да залита настрани и така ще го имаш изцяло за себе си. Амулетът ще го задържи вкъщи, точно както ти искаше. Но ти трябва да намериш време за същото. Ако не сте заедно вкъщи достатъчно време, мощта на възела ще изчезне.

Корки кимна.

— Колко ти дължа? — попита тя и извади чековата си книжка.

— Аз моля само за дарение на сума към библиотечния фонд, и то толкова, колкото всеки прецени сам за себе си — отвърна Ингрид. — Колкото и да дариш, ние ще сме ти благодарни.

— И това е всичко? — разсмя се Корки, докато попълваше чека. — Изглежда, че ти наистина не знаеш много за хората, нали така?

Ингрид се изпълни с неприязън към наглата и самоуверена репортерка. Може би не трябваше да й помага! А и възелчето можеше да спре кмета, но само за кратко. Ако жена му не положеше усилия, Тод нямаше да остане при нея. Спомни си за хвалебствения шест (или беше пет) страничния материал в местното лъскаво списание, посветени на чудесния живот на Корки и Тод Хатчинсън. От тези страници лъхаше щастие и любов. Хората бяха толкова бляскави и лъскави, че дори Ингрид изпита малко завист. А точно това чувство целеше да събуди списанието у читателите си — около нас има хора, които живееха толкова бляскав и важен живот, който дори не можеш да си представиш. Смешно е, че истината никога не е толкова съвършена, колкото се мъчат да ти я представят! Трудно можеш да прецениш хората, помисли си Ингрид. Бракът прилича на повърхността на водата — спокойна и безметежна. Но ако не внимаваш, може да се развълнува, да се разбушува и дори да се разлюлее от изригнал подземен вулкан.

Глава четиринайсета Изгодно приятелство

Понеже това стана в Норт Хемптън, единственият начин да се отговори на такова бедствие стана разширената дарителска кампания. „Риболов в името на една велика цел“, както я наричаха местните жители и която започна да развива дейността си с пълна сила. Събранието започна на площада пред кметството, където Тод Хатчинсън се ръкуваше с присъстващите и обещаваше активна подкрепа от страна на държавните и местни фондации за изчистване на замърсената вода. Все още нямаше официално обяснение какъв е съставът на загадъчната океанска субстанция. Учените продължаваха да недоумяват какво точно е това.

Разбира се, братята Гарднър бяха основни спонсори на инициативата. Предполагаше се, че Бран ще успее да се върне и да произнесе реч, но полетът му беше отложен. Така ролята на домакин на събитието се падна на Килиан.

— Благодаря на всички, които успяха да дойдат днес тук — започна той, въодушевено приветствайки всички присъстващи. Килиан изглеждаше мъжествено красив и сериозен в светлината на прожекторите. Той прочисти гърлото си и продължи. — Норт Хемптън е особено място и ние трябва да го запазим такова. То означава много за мен и за моето семейство. Зная, че семейство Гарднър дълго време не бяха тук, но дори аз, връщайки се в Норт Хемптън, макар и за кратко, го смятам за свой роден дом. — Килиан се оказа красноречив и трогателен. Не спираше да говори за тясната историческа връзка на семейството му с околността, за доброволно вложените средства за пречистването на крайбрежните води и колко много са помогнали на онези, чието препитание е свързано с океана.

Придружена от майка си и сестра си, Фрея също присъстваше. Толкова голяма беше бедата, стоварила се върху Норт Хемптън, че дори Ингрид отстъпи от антиобществената си позиция, а Джоана пое ангажимент да помага, с каквото може. Фрея усещаше, че майка й жадуваше да приложи магията си и да възстанови крехкия екологичен баланс в района, но наложената Забрана все още й пречеше. Беше впечатлена от думите на Килиан, макар че не искаше да си го признае.

— Какъв нафукан идиот! — прошепна тя на сестра си.

Ингрид удивено я изгледа, поразена от страстните й думи.

— Ами… Мисля, че той произнесе много мила реч. Какво имаш против него? Всеки път, когато се спомене името му, ти изглеждаш като… — и Ингрид направи кисела физиономия, имитирайки изражението на Фрея.

— Нищо подобно! — промърмори Фрея. — Забрави! Смятай, че нищо не съм казала. — Наистина не желаеше да говори за Килиан. Вместо това направи една обиколка из стаята и говори с кмета, който не изглеждаше добре — имаше изморен вид, а под очите му се виждаха тъмни кръгове.

— Тази неприятност ли не ви дава да спите? — попита Фрея.

— Да. А и в последно време ме мъчи безсъница. Докторът ми предписа сънотворно, но то изобщо не помага.

Фрея по-внимателно се вгледа в него и веднага забеляза следите от направената магия, в която разпозна работата на Ингрид. Сестра й беше направила заклинание срещу изневяра, което скриваше „сексуалната история“ на клиента, защото магиите на двете сестри взаимно се неутрализираха. Фрея се надяваше, че жената на Тод знае какво прави, защото малките възелчета „на верността“, които сестра й връзваше, съвсем не бяха шега.

Фрея продължаваше да броди сред насъбралите се хора, стараейки се да избегне една евентуална среща с Килиан на всяка цена. Нямаше какво да му каже, а и не искаше отношенията им да стават все по-объркани, отколкото са в действителност. Не го беше виждала от онзи ден в бара, когато течаха първите репортажи от природното бедствие. И когато го видя, застанал до нея и изчакващ реда си за шведската маса, тя му се усмихна вежливо и сложи един плодов шиш в чинията си. За съжаление се оказа, че плановете на Килиан бяха други — този път той имаше да й казва много неща.

— Видях ви — прошепна той на ухото й. Беше се доближил толкова много, че дъхът му накара косъмчетата по кожата й да настръхнат. — Онази нощ. Пред камината.

Значи не грешеше. Той ги беше видял. Фрея почувства как страните й почервеняват.

— Ти беше просто потресаваща.

— Спри! — почти изсъска тя. — Просто спри!

— Зная, че онази нощ ти мислеше за мен. Усещах го. И това ме накара да сляза долу — продължи той. — Признай, че мислеше за мен, когато той…

— Килиан! Моля те, не тук!

— А къде? — бързо я попита той.

— Никъде! — Фрея поклати глава и се огледа, за да се убеди, че никой не е обърнал внимание на разговора им. Ингрид с мрачно лице следеше с поглед красавецът детектив Мат Нобъл, който разговаряше с младата й колежка, прегърнал я през раменете. На близката до тях маса забеляза Джоана, която ядеше еклери с блажено изражение на лицето. Всъщност, детективът беше единственият, който се усъмни във възможността Фрея да работи в бар „Норт Ин“, позовавайки се на скоро завършеното й средно образование (номерът с подправената шофьорска книжка при него не беше минал).

— Казвам ти същото, което ти казах и тогава — това няма да се повтори — прошепна Фрея.

— Но ти всъщност искаш това да продължи! — настойчиво възрази Килиан.

— Не! Не го искам!

Да, те правиха любов по време на годежното й парти… не, всъщност се чукаха. В мига, в който той затвори и заключи вратата зад себе си, Фрея се нахвърли върху него, разкъсвайки дрехите му, подтиквана от желанието си да докосне голата му кожа. Това отне и последните й капчици воля, за да не изкрещи в момента, в който дланите му се плъзнаха по бедрата й. А когато я притисна към умивалника и нахлу в нея, тя беше толкова открита и така гладна за него. А после… а после, когато видя красивото му лице отблизо и й се прииска да заплаче. В отговор той отново я целуна и те се чукаха пак, но вече по-бавно и без бързане, наслаждавайки се на всеки миг. И това беше още по-прекрасно от първия път…

Стига толкова! Сега можеше да мисли трезво. Предупреди го, че между тях всичко е приключило, че е направила грешка. След което избяга от партито, без да се обади дори и на годеника си.

Фрея знаеше, че не е идеална и че никога няма да може да твърди, че е такава. Но знаеше, че никога не би направила нещо, с което да нарани човека, когото обича с цялото си сърце. Това беше една грешка, нещастен случай, предсватбени колебания или собствените й проблеми със спомените. Измина много време, откакто в животът й присъстваше съпруг… Но сега тя беше настроена твърдо и решително. Обичаше Бран и един допуснат миг (или два, ако трябваше да бъде честна) на слабост с Килиан не трябваше да променят това. Всъщност, този миг не променяше нищо.

— Килиан, аз трябваше да ти се обадя и да говорим. Извинявай, че не го направих. Мога само да повторя същото, което ти казах онази вечер. Не зная какво ме прихвана. Не бях на себе си и това доведе до онова ужасно недоразумение.

Килиан сложи върху чинията й сочна и съблазнителна ягода.

— Наричай го както искаш и… знаеш къде да ме намериш — и той пъхна в джоба й ключ. — Ключът е от моя „Дракон“, закотвен от другата страна на острова. И не се притеснявай. Бран никога не ходи там. Ще те чакам всяка нощ тази седмица. Ако не дойдеш до неделя, повече няма да ти досаждам.

И преди Фрея да успее да му отговори, се обърна и бързо се изгуби в тълпата.

— Извинявай! Какво интересно пропуснах — чу тя в този миг гласа на Бран. Най-накрая се появи! Изглеждаше уморен и изтощен от пътуването. — Аукционът започна ли? — попита той и взе плодовото шишче от чинията й, след което го погълна парченце по парченце. — Толкова съм гладен! Остана ли някаква храна?

— Сега ще видим — отвърна Фрея и го целуна по бузата. Усещаше ключа в джоба си тежък и горещ като нажежен метал.

Глава петнайсета Определено дива магия

Роклята й стягаше в талията и Джоана едва дишаше в старомодния си корсет. Това беше основателната причина, поради която пропускаше всевъзможните партита и вечеринки — презираше тесните дрехи. Дали беше игра на въображението й или роклята й е с няколко размера по-малка, отколкото помнеше. Боляха я краката и се чудеше на себе си как, по дяволите, позволи на Фрея да я уговори да обуе обувки с високи токчета? Беше приятно да се види, че ужасното бедствие обедини общността на Норт Хемптън. Макар че безпокойството и несигурността още се усещаха във въздуха. Не се знаеше какви ще са последствията от природния катаклизъм и как това ще се отрази върху местната икономика — не само на риболова, но и на множеството местни ресторантчета, специализирани изключително върху морските блюда. И това, че никой не го споменаваше, беше позорно и го превръщаше в още една болезнена тема. А последствията вече се усещаха — вместо разпространените летни рибни морски продукти, основният специалитет се беше превърнал в ала скучно пиле.

Джоана си беше взела довиждане с дъщерите си. Фрея беше изчезнала нанякъде с Бран, а Ингрид стоеше на масата, обкръжена от своята библиотекарска кохорта. Напусна партито и се отправи към вкъщи. Градският площад се намираше на няколко преки от началото на плажа, докато домът й бе почти на брега на океана. Беше чудесна лятна вечер. Обраслите с трева дюни караха тази част на брега да изглежда много по-уединена, отколкото останалата плажна ивица. Едва можеше да различи далечните звуци на партито, което остави зад гърба си, когато стъпи на пясъка. Свали обувките си и ги понесе в ръка, наслаждавайки се на топлината на песъчинките под краката си. Тя все още се излъчваше от земята, от което ходилата й се чувстваха прекрасно. Сякаш вървеше по мраморна пътека с подово отопление — такава, каквато имаше само в разкошните вани на най-луксозните хотели.

Високите дюни оформяха коридор, където можеше да остане сама с рева на океана и с крясъка на чайките. Но тази вечер цареше пълна тишина. Вълните бяха спокойни, а чайките — отлетели. Може би именно сребристосивата неизвестна маса е причината те да замлъкнат. Джоана погледна в далечината и повърхността на океана й се стори по-тъмна от нормалното. Сякаш това, което ставаше в дълбините му, изсмукваше блещукането на водата. Океанът изглеждаше мъртъв и пуст; по-черен от небето над него.

Съжали, че не носеше дъждобрана си, когато я връхлетяха първите капки, понесени от вятъра. Вече не чуваше какво става на площада — навсякъде се носеше грохотът на разбиващите се вълни. Джоана спря и погледна към мястото вляво от нея, все още оградено с жълта полицейска лента. Беше се пооръфала, оставена на поривите на силния вятър още от януари, когато един любител на ранното бягане откри на брега телата на Бил и Маура. Не беше близка с тях, но споделяше привързаността на двойката към разходките по брега. Срещаше ги обикновено вечер, разхождащи се сред дюните. Понякога ги виждаше качени на най-високия връх на някоя от тях, загледани в океана или любуващи се на звездното небе. Джоана внимателно заобиколи ограденото място, проследявайки жълтата лента с периферното си зрение.

Пясъкът по края на водата беше студен и мокър и затова тя предпочете да върви през дюните. Тръгна нагоре, усещайки гъстата трева под краката си, както и убождането на сухите стъбла. Най-накрая стигна до върха и пред нея се разкри прекрасна гледка. Можеше да види всичко — от остров Гарднър и имението „Феър Хейвън“ до фара, който Бран възстанови. Джоана реши да си почине за няколко минути и седна направо на земята. Пръстите й неволно се обвиха около едно от мъртвите изсъхнали стъбла. Мразеше да вижда мъртви неща, затова се изненада, когато стръкчето в ръката й започна да се съживява, да се налива със сок и да променя цвета си — от сребристо до искрящо зелено, и да се възвръща към живот. Но какво става? Беше абсолютно уверена, че не е направила нищо, с което да го съживи. Напълно очарована проследи как зеления цвят залива дюната като вълна и възвръща към живот изсъхналите растения. Захвърли стръкчето и с удивление проследи разкошната гъста трева — беше мека, приятна и висока.

Вече се беше засмяла, когато усети внезапно гъделичкане по тила, което я накара бързо да се завърти. Около нея тревата продължаваше да се разраства и да се извива нагоре във всички посоки. Но сега зеленото сякаш придоби по-тъмен оттенък, все едно тъмна сянка покри дюните. Растенията се виеха яростно около нея и това нямаше нищо общо с магията й, ако случващото се въобще се дължеше на нея. Обърна се с намерението да си тръгне, но не успя да направи и крачка, когато някой силно я блъсна в гърба и я събори на земята. Звездите избледняха, тъмнината обгърна тялото й, а тревата се обви около гърлото и гърдите й. Зелените стръкове вече не бяха меки и сочни, а твърди и груби. Джоана се бореше с нея, но напразно. Тревата я обвиваше плътно и стегнато като усмирителна риза, обездвижваше крака й и притискаше гърдите й. Усещаше как зелената маса я притиска надолу, изтласквайки въздуха от дробовете й. Тогава изкрещя и чу как ехото отговори от пустинния бряг. Събранието беше останало много назад и звуците бяха станали съвсем недоловими.

Хвана най-близките до главата си стъбла и стискайки ги, изрече заклинание, което не беше използвала от много дълго време. Но думите още работеха и мрежата от трева около главата й започна да изчезва. Тя отново видя звездите, а стръковете отново започнаха да изсъхват пред очите й. Отдръпваха се и оредяваха също като косата на старец.

Каквото и да беше събудило тревата за живот, вече го нямаше — тя отново си беше сива и изсъхнала както преди. Джоана не беше сигурна дали растенията са реагирали така на нейното присъствие или нейната магия е нарушила хармонията им. Разбира се, Норт Хемптън беше точно това място, където такива неща можеха да се случат, поради разположението му почти на границата, свързваща двата свята. Ингрид беше споменала мимоходом една сутрин, че е забелязала сивата маса в душите на хората от града. Джоана имаше намерение да я изучи, но се бе увлякла с поредния ремонт, а после и с Тайлър. За щастие момченцето се възстанови от ушната инфекция и се върна към старите си привички — да реди влакчетата си в редица, да бяга в кръг и да отказва да яде всичко, което не е сандвич с риба тон.

Джоана се укори, че е допуснала да се разсее, защото постоянната бдителност беше от ключово значение за запазването на защитата на Норт Хемптън. Изправи се и тръгна надолу, мачкайки стъблата на мъртвата трева, докато се насочваше към плажа. Първо бяха мъртвите птици, а сега и това. Нещо ново и странно се беше появило, някакво зло, което се бе заселило в града.

Глава шестнайсета Приятел или измамник

— Да пусна ли тези неистови пълчища? — попита Хъдсън Рафърти, опрян на вратата с ръка на дръжката. Ингрид беше наясно, че той приема работата й с хората от забавната страна и упорито я нарича Бялата Вещица от Библиотеката. Дори се заканваше, че ще започне да продава фланелки с лика й или още по-лошо — ще й направи уебсайт в Интернет.

— Не се подигравай! — Ингрид леко се намръщи, прибирайки папките и разчиствайки бюрото в очакване на посетителите си. Харесваше й, когато пред очите на клиентите й нямаше камара от чертежи и планове, а чисто и подредено бюро.

Хъдсън направи физиономия на засегнат.

— Нищо подобно. Напротив, намирам го за много мило!

— Вярваш ли в това, което говорят за мен? — бързо го попита Ингрид. В действителност, до този момент те никога не бяха разговаряли за това, което Ингрид правеше. Всичко беше станало толкова бързо, че тя нямаше дори свободна секунда, за да поговорят. Обикновено заедно ходеха да обядват, но напоследък Ингрид не можеше да отдели време дори за приятелски разговор с колегите си, какво оставаше за обяд.

— За магията ли? — уточни Хъдсън. — За твоите амулети и заклинания? — Той замислено допря показалец до бузата си. — Не съм много сигурен, че вярвам въобще на нещо. Просто смятам, че ти казваш на хората това, което те искат да чуят. Нали така работят и тъй наречените „медиуми“? Също като онзи брадат шарлатанин по кабелната телевизия, дето разговаря с мъртвите?

— Хъдсън! За измамница ли ме смяташ? — засмя се Ингрид, опитвайки се да не се чувства твърде засегната от думите му. Тя очакваше да чуе отговор, изпълнен със съмнение и скептицизъм, но не и сравняването на дарбата й с обичаен трик на измамник.

— А не е ли така? — с невинна физиономия попита Хъдсън. — Предполагам, че това е уловка, с която да примамиш хората в библиотеката под предлог да четат книги и да правят доброволни дарения за библиотеката. Наистина много умно! Ти винаги си се старала да направиш библиотеката много популярна и аз предположих, че най-накрая си измислила как да го направиш…

Представено по този начин всичко звучеше толкова разумно, че на Ингрид й се прииска да му демонстрира способностите си. Тя му отправи замислен поглед, който накара Хъдсън да възкликне:

— Почакай, почакай… Искаш да кажеш, че не се преструваш?

— Ами, изпитай ме — предложи му Ингрид. — Със сигурност има нещо, което искаш да знаеш.

— Не можеш да ми помогнеш — Хъдсън присви рамене, бръкна в задния джоб на дънките си и извади оттам посмачкана брошура, след което й я подаде.

Тя я взе в ръце, бавно я разгъна и прочете заглавието: „Ти си гей? Не трябва да бъдеш такъв! Хетеросексуалност в дванайсет крачки“.

— Майка ми настоява да се консултирам с този… „терапевт“. Един от онези доктори, които… нали знаеш, могат да ме излекуват от тази болест.

— Господи! — Ингрид притисна пръсти към устните си.

— Смешно, нали? — въздъхна Хъдсън, завъртайки очи в знак на съгласие.

— Разбира се, че не! Само е… Хъдсън, това е абсурдно! — тя му върна брошурата и задържа ръката му повече, отколкото бе необходимо. — Хъдсън?

— Да, госпожице?

— Ела с мен отзад и ми позволи да погледна пътя на живота ти.

— Не, благодаря! Не искам да зная какво бъдеще ме очаква. Не искам да зная, дори къде ще бъда утре.

— Утре ще си пак тук. Ще работиш в библиотеката, докато я разрушат. Хайде ела, настоявам — и Ингрид го поведе към склада. Спря го в средата на стаята и начерта на пода пентаграма.

Хъдсън погледна надолу и стараейки се да не се разсмее, каза:

— Колко призрачно!

— Ш-ш-шт, тихо! — отвърна Ингрид, опитвайки се да надникне в съдбата му. Със зрението си на вещица и с помощта на пентаграмата тя трябваше ясно и отчетливо да види линията на живота му, но нещо блокираше погледа й. Някаква мъглива сива тъмнота, някаква празнина там, където не й беше мястото. Запали друга свещ, прошепна магическо заклинание и сивата мъгла се разсея дотолкова, че Ингрид успя ясно да види линията на живота му.

Включи осветлението и го погледна.

— Ако това е от значение, майка ти също ще ме посети един ден — беше успяла да види как постепенно се топи ледът в упоритото сърце на майката на Хъдсън и как тя омеква спрямо хомофобията. (Всъщност майка му приемаше за съвсем нормално, че фризьорът й, вътрешният й дизайнер и готвачът й са гейове — само не и нейният син). Как се бори с любовта си към своето красиво момче, без което й е толкова самотно на Коледа. Видя бавните и внимателни стъпки, които водеха към опрощение и помирение. Видя как той, приятелят му и майка му заедно заминават за Париж. — Тя те обича Хъдсън. Не се отказвай от нея.

— Хммм… — беше всичко, което каза Хъдсън, но Ингрид почувства, че е развълнуван и леко поразтърсен. По-късно върху бюрото си намери букет от любимите си цветя, оставени от него.

През следващите няколко часа Ингрид помогна на много жени с проблеми — множество главоболия, странни кожни инфекции, както и един или два домашни любимци, умрели внезапно. Ингрид не беше сигурна какво си мислят, че може да направи за мъртвите им любимци клиентите й, но си го отбеляза за себе си, мислейки за мъртвите птици, които майка й погреба в началото на лятото. Емили Фостър, художничката, която се оплакала от творческа криза, влезе в стаята в края на определения за прием час.

— Съжалявам, че отново те притеснявам… — започна тя. Изглеждаше бледа и измъчена, облечена в индийска туника и копринен панталон, изцапан с боя.

— Не ме притесняваш изобщо, Ем. Отново ли нямаш вдъхновение?

— Не, не, с рисуването всичко е наред! Става въпрос за Лайънъл — гласът на Емили трепна. — Не зная дали си чула, но той не е добре.

— Не, не съм чула. Какво се е случило?

— Той беше точно на мястото, където е станал инцидентът… Имам предвид онази експлозия, близко до брега. Лайънъл винаги лови риба сутрин на това място. Вълните го преобърнали и той се нагълтал с вода. — С треперещи пръсти Емили изтри сълзите от ъгълчетата на очите си и пое дълбоко дъх. — Щял е да се удави… Щял е да потъне… но за щастие сърфисти са го намерили и извадили на брега.

— Господи!

— Слава богу, видели са го навреме — Емили кимна — и са успели да му окажат първа помощ — изкуствено дишане и масаж на сърцето, след което са го откарали в болницата.

Ингрид въздъхна с облекчение.

— Значи, той е жив?

— Едва, едва… Свързан е към апарат за изкуствено дишане. Лекарите казват, че е в мозъчна смърт — и Емили заплака, без да се сдържа повече.

— О, толкова съжалявам! — Ингрид се протегна към нея и съчувствено стисна ръката й. И двамата им бяха семейни приятели. Именно към Лайънъл се обръщаха, ако трябваше да се смени изгоряла крушка в труднодостъпно място или да се извърши някаква дърводелска поправка по къщата — все неща, които трябваше да се пипнат от майсторска ръка.

— Още не мога да повярвам. Имам предвид, че всичко беше наред онова утро, а сега… кома! — Емили се разплака. — И като капак на всичко, неговата майка ме мрази. И иска да ме изхвърли навън.

— Какво каза?

— Ами, технически погледнато, къщата е на Лайънъл. Никога не сме се женили — обясни Емили. — Не планирахме деца и аз не виждах особен смисъл в това. Господи, как ми се ще да не бях проявявала такъв инат. Аз и моите идеалистични бохемски модели! А сега неговите роднини искат къщата. Дадоха ми срок — искат да се изнеса до края на месеца. Искат да се нанесат в къщата, уж да са близо до него, като едновременно с това се избавят от мен. Никога не са ме харесвали. Така или иначе аз не бях достатъчно добра, за да вляза в тяхното семейство. Живеем в този дом, откакто се запознахме. Това е моят дом! Там е ателието ми. Просто не зная къде да отида! Само ако Лайънъл се събуди! Докторите казват, че няма надежда, че на практика той просто вече вегетира.

— Какво мога да направя за теб? — попита я Ингрид.

Емили я погледна, смачквайки на топка поредната мокра носна кърпичка.

— Зная, че той е там. В онова тяло. И не иска да ме напусне! Той трябва да се събуди! Трябва! Можеш ли да го събудиш, Ингрид? Моля те!

— Иска ми се да можех! Наистина ми се иска! — отвърна Ингрид, поклащайки глава — Но моята магия… имам предвид това, което правя, няма да проработи този път.

Тъгуващата жена кимна.

— Разбирам. Просто трябваше да те попитам — и тя бавно стана и започна да събира кърпичките си. Гледайки разстроената си от мъка приятелка, нещо в сърцето на Ингрид трепна. Същият импулс, който я накара да помогне на Табита да забременее, като с това наруши Забраната.

— Почакай — спря я Ингрид и се изправи, — аз не мога да му помогна, но познавам един човек, който може да го направи.

Глава седемнайсета Сън в лятна нощ

В продължение на една мъчителна седмица ключът от яхтата на Килиан стоя в джоба й, докато в неделя вечерта тя не откри, че стои в сенките, недалеч от дока. Всеки ден мечтите й за Килиан ставаха все по-ярки — не можеше да направи нито крачка, нито дори да си поеме въздух за дишане, без да си помисли за него. Целувките му я бяха заклеймили, а през нощта усещаше желанието, което я измъчваше.

„Дракон“ се оказа спортна яхта от среден клас, популярна сред местните със своя шестметров стабилизатор. Бащата на Фрея някога също имаше такава лодка. Не се съмняваше, че Килиан е вътре. Чувстваше близкото му присъствие, можеше да усети очакването му в тишината. Ако затвореше очи и се концентрираше, би могла да види дори мислите му — притиснатите им едно в друго тела и какво биха направили, ако тя влезе вътре. Нещо, което тя не трябваше да прави. Да излезе от сенките и да се качи на яхтата. Да пъхне ключа в ключалката и да отвори вратата. И да падне в пропастта. Фрея извади ключа от джоба си. Усети нещо като вибриране и разбра, че цялата трепери.

Забеляза движение на палубата и Килиан се появи от каютата долу, вперил поглед в тъмната нощ.

— Фрея…? — дочу тя шепота му. — Ти ли си това? Влез.

Това беше достатъчно, за да сломи волята й. С наистина героично усилие хвърли проклетия ключ в океана, след което се обърна и побягна към колата си. Усети как в душата й започна да се формира нещо тъмно, нещо безразсъдно, което нито беше в състояние да спре, нито да се бори. Трябваше на всяка цена да избяга от него.

По-късно същата вечер Фрея сънува, че не е сама в леглото. Имаше нечие тяло върху нейното. И макар че тежестта му й бе позната, тя с всички сили започна да се мъчи да го отмести от себе си. Не можеше да говори и не можеше да отвори очи, затова най-накрая притихна и се остави тишината да я обгърне. Когато успя да премигне и да се огледа, видя че се разхожда сред гората с Килиан, държейки го за ръка.

— Не се страхувай — усмихна й се той.

— Не се страхувам — отвърна му тя. Знаеше къде се намира. Двамата вървяха към средата на гората зад къщата към тайния извор, за който само тя знаеше, към самия център на дивата местност, към самата сърцевина на запазената девствена гора на брега на чистото синьо езеро и към естествения природен плувен басейн.

— Откъде знаеш за това място? — попита тя Килиан, чиито синьо-зелени очи блеснаха дяволито.

— Ти беше тази, която ме доведе тук — прошепна той.

Фрея се зачуди. Не разбираше дали това е сън или реалност. Разбира се, тя го усещаше като реалност, но имаше нещо странно в това. Как беше дошла тук? Изобщо не можеше да си спомни.

Приближи се до брега на езерото и с едно плавно движение съблече роклята си, оставайки напълно гола. Позволи му да я гледа — очите му преминаха през гърдите й, през изящната и тънка талия, през стегнатия й корем и загорелите бедра. Дълбокият му поглед бе толкова проникновен, че тя го усещаше като физическа ласка.

— Следвай ме! — Извика му и стъпи във водата.

Килиан изрита обувките си, разкопча ризата си, после колана и заедно с панталона ги захвърли на земята.

— Гледай, защото преди не си виждала такова нещо! — каза й със сардонична усмивка и я последва, гмурвайки се пред нея. Тялото му, право като стрела, грациозно прободе водата и се показа с плясък на повърхността, образувайки фонтан от пръски, които я намокриха цялата.

Усещаше въздуха като топло одеяло върху кожата си, когато се хвърли обратно във водата. Гмурна се толкова надълбоко, докато усети, че не й достига въздух. После се оттласна с крака и изплува на повърхността, където Килиан я посрещна с нови пръски. Плуваха и играеха, гмуркайки се далеч един от друг, смееха се и се дърпаха в опити взаимно да се потопят.

Фрея имаше усещането, че водата се движи заедно с нея, а щастието й изпълваше въздуха като вик на валкирия15. Помнеше старите традиции — танцуването голи около огъня, покрити със смола и боя, маските и пеенето, възторженото общуване с природата, както и с всичко друго, сътворено от нея. Едно време човечеството беше споделяло тази духовна връзка, но това беше отдавна. Но тук, с Килиан, Фрея отново се чувстваше предишната — готова да танцува и да се смее, празнувайки красотата на това да бъдеш млад и да живееш вечно.

Внезапно се надигна воден стълб, който се превърна в закачлив фонтан, обгърнат от ослепителна светлина. Това беше магията на Фрея, която се разширяваше в синхрон с радостта й, докато Килиан не спираше да се усмихва от удивление. Сякаш ги благославяше самата земя — тревата, влажна от капките роса, и песента на вятъра, нашепващ нежната си мелодия сред клоните на дърветата. Фрея се гмурна под водата и заплува към най-дълбоката част на езерото, а когато изплува, ръцете на Килиан я прегърнаха през кръста и я притиснаха към тялото му. Тя отвърна на целувката му и почувства страстта, бушуваща в него. Сърцето й туптеше все по-бързо и по-бързо, докато ръцете на Килиан ласкаво описваха кръгове около гърдите й и бавно се придвижваха надолу… Изнесе я на брега и нежно се отпусна върху нея.

Фрея затвори очи и започна да създава кръга, призовавайки земните и водните елементи да засвидетелстват тяхното съединение. Започна да си припява съвсем тихичко и гората се изпълни с магия. Всяко живо същество — от стръкчето тревичка до малките клончета на дъбовете — празнуваха тяхната любов.

— Аз ти отдавам… — Аз ти отдавам себе си — искаше да каже тя, но не можа да завърши изречението си. От небето със силен гръм се спусна светкавица, която сякаш откъсна Килиан от тялото й. Горещото привличане между телата им изчезна. Магията спря. Призованите елементи изчезнаха. Килиан също…

Фрея отвори очите си. Беше в спалнята си и телефонът й звънеше. Тя го вдигна и чу загрижен глас.

— Скъпа?

— Бран! — облекчението й бе огромно. Отпусна се обратно върху възглавницата си и въздъхна дълбоко. Беше спасена — и от самата себе си, и от Килиан.

— Липсваш ми… Имам няколко минути, преди да започнат преговорите в Осло, и реших да ти позвъня — каза той. — Извинявай, ако съм те събудил.

— Радвам се, че го направи! — отвърна тя. Започна да трепери. Какво се случи? Какво щеше да направи в съня си? Едва не стана жена на Килиан, за бога! Ако беше довършила онези думи, всичко щеше да приключи. Това, което боговете са съединили, никой не може да разедини — това беше правилото, което се спазваше и което винаги щеше да се спазва… Фрея щеше да бъде негова и само негова — сега и завинаги. И това щеше да бъде краят на всичко…

Притисна телефона към ухото си и остави гласът на Бран да прогони надалеч последните остатъци от съня й. Пулсът й постепенно се нормализира и тя се унесе отново, под звуците от шума на океанските вълни, разбиващи се в брега.

Глава осемнайсета Застъпник на загубена кауза

Джоана не знаеше защо дъщеря й беше обещала това чудо. Знаеше, разбира се, че Ингрид е устроила нещо като свой кабинет в библиотеката, където раздаваше на жените магически амулети и талисмани, докато Фрея предлагаше магическите си напитки в новото меню на бар „Норт Ин“. Действията и на двете нарушаваха Забраната, но Джоана не намери сили в себе си да им се скара или да ги смъмри и да поиска да спрат с това. И понеже случайно подслуша разговора им онзи ден осъзна, че и тя самата не беше толкова невинна в съблюдаването на същата тази Забрана. Оказа се, че съседи са видели НЛО в небето над града, когато Джоана припряно излетя върху метлата си, за да спаси Тайлър. Значи не беше успяла да се скрие в облаците толкова бързо, колкото си мислеше. НЛО — ама че смешно! Но пък от друга страна успя да излети без труд, което означаваше, че всъщност не е толкова дебела, нали така?

Отначало заяви на Ингрид, че няма начин да го направи и че използването на сериозна магия е просто немислимо. Все още не се беше успокоила от невинния си опит да съживи тревата на пясъчния хълм. През нощта често й се струваше, че пълзящите растения се обвиват около тялото и краката й, запълват устата й и я задушават. Затова Джоана провери „шева“ между двата свята и откри, че на места е доста поизносен. Разбира се, не спомена нищо за това на дъщерите си — не искаше да ги тревожи, преди тя самата да разбере какво точно ставаше.

Да съживиш оловните войници или да поправиш изгорелия пай е дреболийка, в сравнение с това да „Възкресиш Лазар“16 — каквато беше молбата на голямата й дъщеря. Това си е възкресение и да, тя е върната на Земята точно с тази цел. Но всичко беше останало в миналото. Забраната сложи край на това. О, и освен това съществуваше и Договорът на мъртвите, което изобщо не трябваше да се пренебрегва — не може безнаказано да се навлиза в територията на Хелда. „Кесаревото — кесарю“17 — само това е начинът. Нека предположим, че Лайънъл технически е още жив и не се е превърнал в зеленчук, както твърди доктора. Джоана потръпна от използването на този термин и й се прииска хората просто да спрат да го използват. Да мислят за човек, като за някакво примитивно растение според нея беше доста… унизително. Знаеше, че думата се използва, с цел да се намали болката на семейството от загубата. Така или иначе близките трябваше да го пуснат да си отиде, защото любимият човек вече не е същият, какъвто е бил преди.

Но Ингрид продължаваше да настоява, а положението се превръщаше в ужасяваща история. Емили, която рисуваше великолепните морски пейзажи, която им носеше красиви бежови яйца от нейните кокошки и прясно мляко от нейната крава можеше да бъде изритана от дома си и то от роднините на мъжа й. Джоана определено беше наясно със ситуацията. Нито една свекърва не харесваше съпругата на своя драгоценен син, защото според нея на света не съществуваше жена, достойна за него. Странното е, че никой не смяташе дъщерите за безценни. Всъщност, нищо не се е променило през изминалите столетия. И днес жени като Емили, Ингрид, Фрея и Джоана няма на кого да се опрат, освен на самите себе си. Мъжете са страхотни, когато са наоколо, но техният огън гори много ярко и живеят много близо до слънцето. Я виж какво се случи с нейния син и със съпруга й. Изчезнаха. Накрая жените винаги оставаха сами. Джоана се съгласи да направи за Лайънъл всичко, което беше по силите й, и то изключително заради Емили.

Отдавна се чудеше дали опитът й да провокира Съвета няма да е добра идея. Предстоящата сватба на Фрея я изпълваше с оптимизъм. И ако капризната богиня на Любовта плетеше възлите си по пълнолуние в нощта преди есенното равноденствие (а уикендът преди Деня на труда, който в градчето празнуват на първия понеделник от септември, съвпада точно с тяхното старинно тържество — не, че не им е забранено да го празнуват), може би все още има надежда, че нещата тук най-накрая ще се променят.

И ако Джоана наистина откликне на молбата на Ингрид, трябваше да бъде добре подготвена. Така или иначе, това би й свършило работа, особено след случката на плажа. Всички щяха да имат нужда от защита срещу невидимото зло, дошло от другата страна. Джоана се качи на тавана и провирайки се в тясното пространство между натрупаните вехтории, се отправи към фалшивата стена, зад която беше скрила най-големите си съкровища. Прояви особено внимание в старанието си Съветът да не им отнеме всичко. Аха. Ето го черният ключ точно там, където го остави преди много години — скрит между нотите. Отмести прашните листове, отключи, повдигна капака и погледна вътре. Показа се обикновена дървена кутия, от която Джоана извади три пръчици от слонова кост — толкова древни и красиви, както в деня, в който са били направени.

— Мамо? Какво правиш на тавана? — Джоана чу гласа на Ингрид някъде отдолу. — Трябва да отидем до болницата сега, преди да е минал часът за посещенията.

— Идвам, скъпа — отвърна и се спусна долу, здраво стискайки в лявата си ръка трите пръчици. Подаде й двете с думите: — Непременно предай едната на Фрея, когато се прибере вкъщи. Не забравяйте да се отнасяте с тях много внимателно. Използвайте ги само в случай на крайна необходимост.

— Мамо, сигурна ли си за това? — попита Ингрид, държейки благоговейно пръчиците. Бяха изработени от костта на дракон, един от древните богове, по-стари и от самата Вселена. Тези същите кости, които бяха създали Земята. Същите, които някога поддържаха моста между двата свята. Полупрозрачната почти бяла костена пръчица проблясваше в преливащи цветове.

— Не съм сигурна. Но нещо ми подсказва, че времето да ги извадим от скривалището им е дошло — каза Джоана и прибра своята в джоба на палтото си. — А сега нека да тръгваме и да видим дали можем да събудим Лайънъл.

Пристигнаха в болницата в късния следобед малко преди да свърши часът за посещение на пациентите.

— И от колко време е така? — попита Джоана, запретвайки ръкави, докато си проправяха път към стаята на Лайънъл.

— От около седмица.

— И няма никаква мозъчна дейност?

— Много малка и крайно недостатъчна, за да гарантират връщане в съзнание.

Джоана кимна.

— Това е добре. Значи няма да бъде толкова трудно — ако у Лайънъл имаше дори малка мозъчна дейност, това означаваше, че е стигнал само до първо ниво и лесно ще може да го върне обратно.

— Така си и мислех — каза Ингрид и спирайки се пред вратата на стаята, се обърна към Джоана — Благодаря ти, мамо!

В отговор Джоана я поглади по ръката. Никога не би се съгласила на такова нещо, ако Ингрид не я беше помолила. И понеже дъщеря й никога за нищо не я беше молила, тя като любяща майка не можеше да откаже. Историята на Емили Фостър събуди в душата на Джоана чувство на справедливост. Бракът бе нещо повече от подписи, положени върху къс хартия. Възмущаваше я мисълта, че роднините на Лайънъл искаха да изхвърлят Емили от собствения й дом — крайно лош късмет и несъвършенства в закона.

Ингрид отвори бързо вратата и двете видяха Емили Фостър, плачеща до постелята му. Лайънъл беше покрит с чаршаф и Ингрид размени пораженчески поглед с Джоана, докато и двете се приближаваха към леглото.

— Те са изключили апаратурата, когато се върнах във фермата, за да се погрижа за животните ни. Когато се върнах тук, сестрата ми каза, че майка му е дала съгласието си за това и е подписала необходимите документи. Тя знаеше, че аз не съм съгласна и въпреки всичко го е направила зад гърба ми! Той си отиде Ингрид! Отиде си! Дойдохте твърде късно! — и Емили отново захлипа.

Джоана бавно придърпа чаршафа надолу и хвана Лайънъл за ръката. Кожата му беше сива, ноктите — побелели, но в горната част на ръцете му се забелязваше лек намек за жива розова плът.

— Тялото му все още е топло. Те са го изключили… преди няколко минути, нали?

— Точно преди да влезете — потвърди Емили.

— Емили, майка ми е тук. Дойде, за да му помогне — внимателно каза Ингрид.

— Помня — подсмъркна Емили. — Здравейте, госпожо Бошан.

— Затвори вратата — инструктира дъщеря си Джоана, — пусни завесите и я изведи от тук.

Ингрид бързо изпълни всичко и двете с Емили се отправиха към вратата.

— Какво смятате да правите? Искам да кажа, че е мъртъв, нали? — възкликна внезапно Емили, поглеждайки ги със страх и объркване.

Ингрид и Джоана се спогледаха.

— Не е съвсем така. Дори при изключен апарат за изкуствено дишане сърцето на Лайънъл много слабо бие — просто пулсът му е толкова забавен, че е почти невъзможно да се улови — обясни Джоана, надявайки се, че съкрушената Емили ще се хване на тази малка лъжа в името на спасението му. Щеше да й бъде много трудно да признае пред нея, че смята да върне Лайънъл от света на мъртвите, понеже беше преминал отвъд преди няколко минути, не часове и връщането му назад беше напълно възможно.

Когато остана сама в стаята, Джоана хвана здраво студената ръка на мъртвия, затвори очи и пристъпи в мрака — в Царството на безплътните свободни души. В сумрака се виждаше пътечка, виеща се сред пясъците. Използвайки пръчицата си, за да освети пътя, Джоана видя, че Лайънъл вече е стигнал второто ниво — изкачваше върха на хълма към сребристата порта. Знаеше, че ако премине през нея, много трудно ще може да го върне назад, защото зад Царството на мъртвите лежеше границата на Ада.

Имаше нещо различно в този сумрак. Джоана усещаше как я заливат чувства на гняв и отчаяние, толкова силни и всепоглъщащи, каквито не беше изпитвала никога преди това.

— Лайънъл! Лайънъл! — извика тя името му. Искаше й се колкото се може по-бързо да излезе от тук.

Лайънъл Хорнинг се обърна. Беше облечен с всекидневното си облекло, изцапано с боя в различни цветове. Изглеждаше много сериозен, но когато я видя се усмихна.

— Госпожо Бошан, какво правите тук?

Джоана се изкачи до него и двамата се огледаха в мрака наоколо.

— Дошла съм, за да те отведа у дома.

— Аз съм мъртъв, нали? — попита той.

— Само от човешка гледна точка. Сърцето ти спря да бие — отвърна Джоана.

— Удавих ли се? Струва ми се, че помня вода навсякъде около мен.

— Да, потъна и се удави.

— Емили винаги казваше, че все някога океанът ще надделее над мен.

Джоана провери състоянието на душата му и откри следи от сребърна паяжина, омотана навсякъде. И понеже преди не беше я виждала, сега се разтревожи.

— Може би предпочиташ да останеш тук? — попита тя.

Лайънъл се огледа наоколо.

— Не мисля. Какво е това място?

— Мисли за него като за спирка, преди да стигнеш до крайната точка на пътуването си. Виждаш ли онази порта? Веднъж минал през нея, много трудно можеш да се върнеш назад.

— Как е Емили?

— Не е добре. Смятат да я изхвърлят от къщата.

— Зная, че са родителите ми! — простена Лайънъл. — Зная, че трябваше да я принудя да се омъжи за мен! Но тя е толкова упорита, нали знаете… — въздъхна той. — Не мога да я напусна, не мога да я оставя сама!

— Тогава не го прави!

Лайънъл се загледа в пътеката, леко проблясваща в мрака и достигаща до сребърната порта на върха на хълма. Джоана знаеше колко му е трудно да вземе решение — в този сумрак, в царството на безплътните души той беше прекарал цяла седмица, забравил за несгодите на живота. Беше преодолял страха и беше започнал да преминава в света на духовете. Може би идеята за връщането му не е толкова добра, помисли си Джоана. И може би тя не трябваше да се съгласява.

Лайънъл погледна към портата, блестяща на върха и каза:

— Добре, да се връщаме!

Джоана хвана ръката му и го поведе надолу по пътеката, от която дойдоха. Той внимателно я следваше, но изведнъж спря.

— Не мога да се движа — промърмори той. — Не мога да помръдна краката си.

— Опитай по-настоятелно! — нареди му Джоана. Тя самата усещаше как някой ги дърпа в противоположната посока. Със сигурност беше нейната сестра, Хелда, която все още държеше духа му.

— Не ме изпитвай, сестро! — извика Джоана, все още стискайки ръката му и размаха пръчката си във въздуха. От върхът й избухна ярка бяла светлина. — Спомни си, че се съгласи да изпълняваш условията на Договора! Неговото време още не е дошло! — И тя го дръпна към себе си. Зави вятър, океанът се разбушува, засвяткаха мълнии. Царството на мъртвите не пускаше душите си толкова лесно.

Но магията на Джоана беше по-силна. Силата, която се таеше в нея, беше по-стара от Земята и по-древна от Мъртвите… Волята й беше свирепа и това беше достатъчно да го удържи и измъкне от мрака… Последва мощна светкавица…

Джоана седеше до леглото на Лайънъл, все още здраво стискайки ръката му. Мъртвецът премигна с очи, прокашля се и се огледа наоколо.

— Къде е Емили?

Родителите на Лайънъл бяха развълнувани, че синът им отново е сред тях, макар и леко разочаровани от загубата на къщата. Опитваха се да не го показват. Джоана и Ингрид се сбогуваха с всички.

— Как да ви се отблагодаря? Не зная какво направихте или как го направихте, но… много ви благодаря! — заплака Емили. — Какво да ви дам в отплата? Аз ви дължа всичко! Може би къщата! — засмя се тя — Дължа ви всичко, задето ми върнахте Лайънъл!

Джоана я прегърна, целуна я по страните и отвърна:

— Грижете се един за друг! И го наблюдавай! Ден или два няма да се чувства съвсем добре… И ако състоянието му се влоши, обади ни се веднага!

Двете се отправиха надолу по коридора.

— И какво стана с нарушаването на Забраната… — обърна се Ингрид към майка си. — Бих казала, че връщането на човек обратно към живота едва ли може да се смята, че не е в нарушение на наложените върху нас ограничения, нали така? — подразни я тя.

Джоана се усмихна. След цялото това приключение се чувстваше просто… фантастично също като в добрите стари времена. Пъхна магическата си пръчка в кока на тила си и продължи с все същата доволна усмивка.

— По дяволите с правилата! Ние сме и си оставаме вещици! Нека се опитат да ни забранят нещо този път!