Вещиците от Йист Енд

Глава деветнайсета Rhinemaiden18

— Привет, Мат. Кейтлин привършва с обработката на новите книги и скоро ще дойде — каза Ингрид с усмивка, която се надяваше да изглежда приятелска и дружелюбна.

Симпатичният детектив кимна и седна на обичайното си място на пейката, точно срещу нея. На Ингрид все още й се струваше, че едва успя да премигне и хоп, Мат и Кейтлин вече бяха двойка. Всичко стана толкова бързо и стремително, че тя не без основание започна да подозира, че именно Фрея е добавила нещо от своите любовни отвари в кафето на ченгето. Разбира се, сестра й се закле, че Мат отдавна не се е появявал в бара, както впрочем и Кейтлин. И че колежката й Кейтлин принадлежеше към онзи тип момичета, които се напиваха от една чаша вино, а това я изключваше от редовните посетители на бара.

Ингрид се опита да се концентрира върху файловете пред нея, но присъствието на Мат срещу нея й пречеше. Ако преди го приемаше като нещо нормално, сега нямаше причина да се опитва да го избягва. Всеки следобед той се появяваше в библиотеката около пет часа — точно като по разписание. Разбира се, днес е четвъртък — началото на празничните почивни дни, но те все още не бяха настъпили, нали така. Нямаше ли какво друго да прави? Откъде у него толкова свободно време, че да седи тук и да чака? Нима нямаше престъпления за разкриване? Повече от шест месеца, откакто намериха Бил Татчър мъртъв на плажа, полицията все още нямаше предположения за извършителя.

Единственият свидетел на случилото се бе съпругата му Маура, която все още беше в кома.

Присъствието на детектива беше дразнещо, но още по-дразнеща беше подготовката на Кейтлин за срещата. Момичето беше в съседната стая, седнало на бюрото си, и докато нанасяше пудрата и червилото върху устните си, не спираше да обяснява на всички наоколо как се развиват отношенията й с Мат. Дори Табита и Хъдсън не останаха встрани — Таби, защото обожаваше романтическите сюжети, а Хъдсън, като отявлен театрал, попиваше такива драматични истории като гъба. И понеже Ингрид се опита да избяга от бръщолевенето й точно затова сега се озова срещу другия участник в любовната драма.

Опита се да си представи, че Мат го няма и че тя е неуязвима за очарованието му, което се оказа много трудно. Само един поглед върху него караше гърлото й да пресъхва, по гърба й да пропълзява хлад и да вижда как настръхват ръцете й. Придърпа жилетката си и се постара да овладее обзелите я тръпки. Не, тя категорично нямаше да му позволи да я засегне по този начин! Толкова се бе концентрирала в опитите си да остане равнодушна към присъствието на детектива, че дори не видя как пред нея застана някой, докато Емили Фостър не я докосна по рамото с думите:

— Ингрид … Земята вика Ингрид…

— Емили! Извинявай, аз…

— Ти какво? Мечтаеше? Спеше с отворени очи? — Емили с усмивка й подаде няколко нови книги. — Не се притеснявай! Свикнала съм! И Лайънъл така прави.

— Как е той? — попита я Ингрид, но нещо я разсея. Видя с ъгълчето на окото си Мат да почуква по блекберито си.

— Добре! Той е добре — отвърна Емили. — Малко повече разсеян от обикновено, но предполагам, че това се дължи на новия му цикъл от картини, от които направо е погълнат. Те са чудесни, но изглеждат някак… призрачни… Пътеки, които водят наникъде, планина с порта на върха, облята от сребриста светлина… Лайънъл отдавна не е правил изложби в Ню Йорк и неговата галерия е много развълнувана.

— Радвам се да чуя това. Предай му привет от нас — и Ингрид подаде на Емили описаната купчина книги.

След възкресението на Лайънъл Съветът с нищо не показа, че за него те все още съществуваха. Никакви послания от оракула или някакви други признаци, че са забелязали техните магически действия — пълна липса на интерес. Което беше малко тревожно, и Ингрид се зачуди дали и трите не са следвали правилата прекалено стриктно? И ако Съветът не се интересуваше от това, дали ги нарушават, може би е трябвало да започнат да използват магията си много по-рано.

В библиотеката имаше още от постоянните й посетители, които избираха книги за дългия уикенд и задържаха Ингрид заета. Погледнете, искаше й се да изкрещи тя на надутия им кмет, хората все още ползват библиотеката и тя все още е част от ежедневието им. Но нямаше никаква надежда кметът да я чуе. Пълзяха слухове, че има план да се премести архивът от архитектурни чертежи в склад с малък офис, предоставен за ползване от самия собственик, получил помещението в наследство. Колкото до самата библиотека — бъдещето й си оставаше мрачно.

Накрая клиентите съвсем оредяха и пред погледа на Ингрид отново се оказа Мат Нобъл, все още търпеливо чакащ Кейтлин. Тишината помежду им направо я побъркваше и Ингрид реши да вземе мерки.

— Ще отида да видя какво я задържа толкова — каза му тя, когато приключи с прибирането и всичко върху бюрото й бе в идеален ред. Бързо се отправи към другия офис, където Кейтлин седеше на бюрото си с присвити устни, които разглеждаше в огледалцето.

— Ти знаеш, че Мат е тук, нали? — попита направо Ингрид.

— Да, зная. И вечно закъснявам! — Кейтлин въздъхна и затвори огледалцето. — Той, разбира се, нищо не казва, но и на мен ми е много неприятно да го карам да ме чака. Знаеш, че той никога не закъснява — точен е до минутата. Предполагам, че това е просто част от неговата същност. В кръвта му е. Нали знаете, че баща му е бил капитан в полицията? И дядо му също. Семейна традиция, мило нали?

На Ингрид й се струваше, че момичето сякаш е пораснало за една нощ. Макар че, за съжаление, си оставаше все още голяма бъбрица — нищо не беше в състояние да я накара да млъкне. Всичките й колеги бяха осведомени относно хранителните навици на Матю (предпочиташе закусвалните по пътя), политическите му възгледи (също като Ингрид и той не е гласувал за сегашния кмет) и за бившите му приятелки (малочислени). Ингрид усещаше как все по-трудно и по-трудно удържа желанието си да омагьоса Кейтлин. Тринадесет черни свещи и пентаграма — само толкова беше необходимо и глупавото момиче изобщо нямаше да разбере защо цялата ще се покрие с пъпки.

Ингрид предпочиташе да не знае толкова много за Мат Нобъл. Особено след описанията на Кейтлин. Защото пред нея се появяваше портрета на един обикновен, честен и трудолюбив мъж, който заслужаваше пълното й уважение и възхищение, но… сега вече от разстояние.

— Добре ли изглеждам, Хъдсън? — попита Кейтлин, завъртайки се пред него в новата си бяла ленена рокля, която караше тенът й красиво да изпъква.

Хъдсън повдигна вежда.

— Като имам предвид, че аз ти помогнах в избора на роклята… да, мисля, че си страхотна!

— Направо си потресаваща — съгласи се и Табита, поглеждайки я със завист. Бременността й все още не личеше, ако не се вземеха под внимание леко подпухналото й лице и леките сутрешните пристъпи на гадене. — Къде ще те води Матю тази вечер?

— На открита опера. Знаете я, онази на плажа… Само че не помня името на постановката…

— Вагнер, „Пръстенът на нибелунгите“ — Тонът на Ингрид беше направо леден. Тя също имаше планове да посети постановката. Всяка година за празника на Деня на независимостта оркестърът на града изпълняваше инструменталната версия на операта, чийто край завършваше с фойерверки. Плановете на Ингрид включваха семейно посещение, но Фрея отказа в последния момент, а Джоана заяви, че ще наруши традицията, защото няма настроение да слуша и това лято „Sturm unci Drang“19. Ингрид също се отказа, защото не изпитваше желание да ходи на опера сама.

— Почакай — и Хъдсън пристегна още малко колана около талията на Кейтлин, подчертавайки по този начин още повече силуетът й тип пясъчен часовник. — Така е по-добре — кимна той одобрително.

„Ах, предател такъв!“ — помисли си Ингрид с горчивина. Хъдсън се превърна в най-добрият приятел на Кейтлин. Тридесетгодишният мъж се оказа с душа на тринадесетгодишно момиченце. Той замираше от възторг, когато ставаше свидетел на нова любовна история. А това безусловно беше много по-интересно от вечерното риалити шоу.

Кейтлин се изчерви и захихика. Ингрид се стараеше да не ги слуша, опитвайки се да убеди себе си, че не е ревнива и че и е безразлично. Ех, ако можеше да пренебрегне чувствата, избуяли в нея в този момент! Тя можеше да помогне на другите жени и да реши проблемите им, но не и своите. Фрея щеше да я посъветва да опита един от нейните любовни коктейли, но Ингрид не желаеше да го прави. Не искаше някой да я харесва само защото е отпил от вълшебната микстура. Не че Мат не й харесваше. Нищо подобно. Все по-трудно и по-трудно ставаше да заблуждава самата себе си в безразличието си към него. Тя харесваше Мат Нобъл не затова, защото беше зает. Ингрид не страдаше от любов към мъже, които не можеше да има. Честно казано, за целия си дълъг живот не беше обичала никого. Предпочиташе собствената си компания. И поради това, увлечението й по Мат дойде в грешното време. Тя си мислеше, че не му е безразлична и това събуди интереса й. Но явно е грешала. И сега не можеше нищо да направи с чувствата си.

Хъдсън прошепна нещо в ухото на Кейтлин, като я накара да се изчерви още повече, което я направи да изглежда още по неустоима.

— И ако искаш да знаеш — Ингрид дочу гласа на Кейтлин и нямаше как да не чуе и останалото, — тази вечер ще бъде „онази щастлива нощ“!

— Щастлива нощ за какво? — попита Табита. — О, о — продължи тя, досещайки се за какво точно говореха Кейтлин и Хъдсън и за какво хихикаха.

— От две седмици сме заедно и мисля, че вече е време — прозвуча превзето Кейтлин.

— Това някакво правило ли е, че не разбрах? — удиви се Хъдсън и продължи: — Значи, достатъчни са една-две седмици срещи? — И той въпросително погледна към Ингрид и Табита.

— Не и за мен — усмихна се отново Таби. — На мен ми беше достатъчна една нощ.

— Таб! Ти си била истинска лека жена — пошегува се Хъдсън. — Една нощ, а? Която, какво… продължи цели петнадесет години!

— Предполагам, че е нещо такова — усмихна се Табита.

— Ами ти, какво ще кажеш Ингрид? — не преставаше Хъдсън.

Ингрид кръстоса ръце. Имаше дни, когато се чувстваше като най-старата девственица на света.

— Една истинска дама никога не говори за това — и тя поклати глава, извини се и тръгна към тоалетната. Кейтлин я последва.

И там, между мивките и тоалетните кабинки, колежката й изведнъж се разприказва.

— Заклевам се, че всичко това е много странно! Бях уверена, че през цялото време идва тук, за да се види с теб. — Включи водата и изми ръцете си. — И освен това Матю постоянно разпитваше за теб.

Ингрид я погледна крайно удивена.

— Така ли?

— Да. Какви книги обичаш да четеш… Какво правиш с чертежите… Мислех, че си пада по теб! — Кейтлин плътно притисна устните си, разпределяйки равномерно червилото върху тях. — Но се оказа, че той е говорел за теб, защото ужасно е нервничал, говорейки с мен! Не е ли забавно?

Весело и забавно! Ингрид затръшна вратата на тоалетната и се запъти към работното си място. Детективът, предмет на всички клюки от задната стая, вдигна глава от книгата, която четеше и я постави на масата. Разбира се! Една от книгите на Дж. Дж. Рамси Бейкър, която Ингрид не можеше да накара никой друг да вземе и да прочете.

— Хареса ли ти? — попита тя сладко.

Мат Нобъл се замисли за момент.

— Тя е… интересна, но не е съвсем по моя вкус.

— А какви книги са по твоя вкус? — леко агресивно се заинтересува Ингрид.

— Дори не зная… — Той сви рамене. Значи съм била права, със злорадство си помисли Ингрид. Не е никакъв читател и любител на художествената литература, а по-скоро библиотечен наблюдател. Или един от онези чудаци, обичащи да подремват в някое скрито ъгълче на библиотеката сред рафтовете.

— Коя е любимата ти книга? — зададе въпроса напълно уверена, че той няма да си спомни нито едно заглавие. Или ако го направи, то ще бъде толкова скучно, като например…

— „Да убиеш присмехулник“20.

— Наистина ли? — Ингрид бе потресена. — И на мен ми е любимата книга… — Ама той наистина ли каза точно тази книга?

Дали Кейтлин не му е казала? Но тя кога е обсъждала „присмехулника“ с Кейтлин? Кейтлин не обича да чете. Тя прекарваше свободното си време в обновяването на статуса на блога си в интернет пространството.

— Наистина — Матю се усмихна и за момент заприлича на Атикус Финч или може би на Грегъри Пек, който играеше Атикус Финч, ако разбира се Грегъри Пек21 имаше светлокафява коса, лунички и сини очи. Задържа погледа й, сякаш искаше да каже нещо, но в този момент в читалнята се появи Кейтлин, сияеща в новата си бяла рокля.

— Матю!

Той се обърна, целуна я по скулата и двамата се прегърнаха. Едва сега Ингрид забеляза кошницата за пикник, която Матю държеше в ръцете си, от единия край, на която се подаваха гърлото на бутилка вино и част от франзела.

Табита и Хъдсън влязоха веднага след нея.

— Всичко е чисто, шефе! — каза Таби, имайки предвид, че в библиотеката няма читатели. Ингрид изключи осветлението, активира алармата и всички заедно излязоха навън. Беше топло и прохладно, а след залеза светлината щеше да се задържи — идеална нощ за слушане на музика. Ингрид почувства остра болка.

— Хей, искаш ли да те закараме? — попита я Кейтлин, когато Ингрид се насочи към велосипеда си. — Ингрид заедно с майка си и сестра си всяка година са на концерта — обясни тя на Мат.

— Не, благодаря… Тази година са заети и няма да ходим. Така че и аз се прибирам вкъщи — отвърна тя и помаха на Табита за довиждане.

— Хей, ако не искаш да ходиш сама, ела с нас тогава! — предложи спонтанно Кейтлин.

— О, не… не искам да ви преча! — Ингрид почувства как страните й започват да горят. Ако продължава така, нищо чудно да се сдобие с тен! Това беше едно от нещата, които избягваше да прави — да бъде третият излишен при една романтична двойка.

Но по някакви си лични причини Кейтлин не прие отговора й.

— Повярвай, няма да ни пречиш! А и Мат няма да възрази, нали Матю?

Детективът само поклати глава и й се усмихна.

— Разбира се. Присъедини се към нас, моля те! И без това съм взел толкова сирене, че мога да нахраня цял полк!

Хъдсън отключи велосипеда си и тъкмо да потегли, когато Кейтлин се хвана и за него.

— Хъдсън, моля те, ела с нас. Можем да си направим вечер за четирима! На Ингрид ще й е нужен кавалер! — нямаше начин Кейтлин да бъде разубедена и Ингрид просто се отказа да се съпротивлява.

Хъдсън я погледна въпросително. По-рано тази сутрин, когато разбра за ангажиментите на останалите от семейството й, той предложи да отидат заедно. Тя отказа. Ингрид се надяваше Хъдсън да не спомене това в момента. За щастие, той се оказа съобразителен, което се потвърди и от отговора му.

— За мен Вагнер е доста мрачен. Аз лично предпочитам Пучини. Но с вас ще отида с удоволствие на концерта.

Оркестърът се беше разположил на малка сцена насред тревата на няколко километра от плажа. Имаше огромна насъбрала се тълпа от чакащи. Четворката им откри празно място между две групи оперни поклонници, които ги приветстваха с повдигане на пластмасовите си чаши с вино. Няколко балона се поклащаха във вечерния въздух, служещи за ориентир както на закъснелите, така и за указване на обратния път за онези, отбили се до тоалетните. Слънцето залязваше на хоризонта и къпеше сцената в топла, оранжева светлина. Тогава започна концертът… Само че Ингрид не можа да оцени красотата му.

Кейтлин се притискаше в Мат през цялата вечер, а когато двамата не се гушкаха, се целуваха. Към края на концерта Ингрид сериозно се замисли дали да не изгори всички записи на Вагнер, които притежаваше. Почувства се толкова зле, че я заболя стомаха. Чудесната библиотека, в която работеше, щеше да бъде разрушена, за да се изгради поредната етажна собственост, а мъжът, който харесваше, излизаше с друга. Тя си обеща, че ще преодолее влечението си към Мат Нобъл на всяка цена. Дори за това да се наложи да използва някои от горчивите антидота, приготвяни от Фрея.

Глава двайсета Видима тъма

Семейство Алварез поканиха Джоана да отпразнува заедно с тях Деня на независимостта. Вечерта в петък, след празничното барбекю тя вървеше по брега към своя дом. Независимо от случилото се на дюните предишния път, все още се придържаше към старите си привички. Направи голям завой, преди да стигне до къщата, изпитвайки нужда да се разсее и размисли върху случилото се през миналия ден. Освен това, искаше да се освободи от погълнатите излишни калории, които си взе, изяждайки не едно, а две парчета от великолепната торта. Грациела беше превъзходна готвачка и тортите й винаги се получаваха нежни и неустоими. Вечерта се получи чудесна и Джоана се радваше, че не изкара празника сама, а сред приятели и съседи. Някои от тях бяха научили за чудото, което тя направи за Лайънъл Хорнинг, и сега я засипваха с молби за помощ за техни болни роднини. Джоана обещаваше да помогне при първа възможност, но предупреждаваше, че Лайънъл е особен случай.

В последно време и трите жени от семейство Бошан се ползваха с голяма известност в Норт Хемптан. И това се дължеше на способностите им — правеха това, което другите не могат. Джоана си задаваше въпроса, дали Съветът знае? До този момент от него нямаше ни вест, ни кост и слава богу! Може би бяха решили да не обръщат внимание на действията им или все още обмисляха решението си. Така или иначе, вдъхновението от направената магия миналата седмица започна да стихва. Не можеше да се каже, че Джоана се бои от наказанията, които можеха да им наложат. Тя просто искаше да знае какво да очаква. Нямаше начин да се предскаже реакцията им. Искаше й се оракулът да е взел решение и вече всичко да е приключило — наказание, порицание или каквото там са решили. Трудно е да живееш с неизвестността.

Зарадва се, когато враната Гили я догони и безшумно полетя до нея. Двете заедно продължиха съвместната си разходка по добре утъпканата пътека надолу по брега и покрай строящите се нови домове. Джоана реши да се връщат вкъщи, когато Гили полетя към моста, свързващ брега с остров Гарднър.

— Искаш да отидеш там? Но защо?

Гили я погледна съсредоточено, сякаш казваше: „Трябва да видиш това“.

— Сега? Тази нощ ли?

„Ела. Много дълго го отлагаш“.

— Права си! Както винаги си права. Тази вечер е толкова подходяща, колкото и всяка друга.

В града се случваха странни неща и Джоана не можеше да го отрече. Намерените от нея мъртви птици на пясъка, сребристият токсин, който замърси водата в океана, както и заплахата на хищните треви, опитали се да я задушат сред дюните. А от момента, в който освободи Лайънъл от Царството на мъртвите, тревожното чувство изобщо не я напускаше. Каква беше тази сребриста паяжина, увила се около душата му? Джоана не беше се сблъсквала с подобно нещо преди. Нима е направила грешка, като го върна от Царството на мъртвите? Но тя беше връщала души и преди и за нея това не е нещо ново. Понякога възкресението ставаше по естествен път. В съвременния свят го наричаха „живот след смъртта“. Именно такива „върнали се от отвъдното“ разказваха, че душите им се носели свободно над телата и че са забелязали бялата светлина в края на тунела. Смъртта беше начало на едно пътуване, което всеки човек предприема в даден момент. Но душите, прибрани от Смъртта, не са забулени в сребърна мъгла. Напротив, те сияят с цветовете на дъгата. Джоана приписваше видяното на факта, че от доста време не бе посещавала Царството на мъртвите. Може би бяха направили ремонт? На остроумието й Гили реагира осъдително — леко я клъвна по бузата и заграчи. Тя последва птицата по моста. „Феър Хейвън“ сияеше в тъмнината, осветявайки пътя им. В края на лятото малката й дъщеря щеше да стане господарката на къщата и острова. Но фактът, че всичко вървеше добре (Фрея дори се съгласи да облече бяла рокля за сватбата си) караше Джоана да изпитва леко безпокойство, което не можеше да си обясни. Въпреки че всичко се случваше така, както го беше предсказала Ингрид.

— Нека сега бъдем тихи, Гили! Увери се, че никой не ни вижда — прошепна Джоана, когато тихо се промъкваха по моста към пустия плаж. Виждаха се някакви купчини, които в началото тя взе за сплетени корени. Но след като приближи, разбра, че това не са океански отпадъци, изхвърлени от вълните на брега. Плажът беше осеян с мъртвите тела на орли рибари. Хиляди мъртви птици! Върху перата им беше полепнала някаква особена лепкава субстанция, а клюновете им сякаш бяха изгорени. Изглеждаха по същия начин, както птиците, които намери на пясъка край дома си в началото на лятото. Така. Значи беше права. Трите мъртви птици бяха предупреждение и предчувствие за лоша поличба! Искаше й се да каже на дъщерите си „Нали ви казах!“, макар че това нямаше да й донесе облекчение. Сърцето на Джоана просто се обливаше в кръв при гледката на всичката тази смърт наоколо. Можеше да върне душите им назад, но телата им не ставаха за възкресяване.

Защо никой не каза нищо? Тя погледна към „Феър Хейвън“ — къщата, която беше точно на границата между двата свята и която предпазваше Норт Хемптън от света на мрака. Джоана беше тук, когато започна строежът й, и знаеше, че тя винаги е била празна. Затова се изненада много, когато пристигнаха семейство Гарднър. А може би те бяха много повече от това, за което се представяха?

Тя се огледа и забеляза големите пясъчни дюни, обграждащи къщата. Странно. Не си спомняше на острова да е имало толкова грамадни дюни. Когато се насочи към тях, усещането, че някой я наблюдава, не я напусна. Дюните приличаха на огромни мъже — високи хълмове с очи и носове, но когато се подпря на едната, между пръстите си почувства гранит, не пясък. Погледът й се отправи към хоризонта. И тогава го видя! Сребристото петно се беше преместило. То се плискаше около бреговете на остров Гарднър, обграждайки го като в сребърен пръстен.

Джоана бръкна в джоба си и извади чифт дебели кожени ръкавици, топлещи ръцете й през зимата, и коленичи до плискащите се вълни. Искаше да види какво има във водата.

Гарванът изграчи предупреждаващо и тя го успокои.

— Не се притеснявай! Направени са от змийска кожа — никаква отрова не може да проникне през тях — тя се премести върху купчината хлъзгави скали и потопи внимателно пръстите си в тъмната вода. Извади ги, разтърка полепналото по тях и ги обърна към светлината.

Учените все още нямаха обяснение за експлозията и не бяха успели да идентифицират токсичния материал, който се беше просмукал в океанската вода. Жителите на Норт Хемптън бяха посъветвани да продължават да се въздържат от плуването, риболова и консумацията на местна морска храна. Но най-лошото беше, че нито един експерт не можеше да каже кога ще започне почистването на района. Защото никой не беше сигурен какво точно е това.

Погледна пак към пръстите си, разглеждайки полепналата по тях течност. Изглеждаше хлъзгава, но когато стисна пръстите си, установи, че всъщност не е толкова течна. Структурата й бе зърниста и сякаш се състоеше от твърди, макар и малки крехки прозрачни кристали. Джоана усети, че й призлява. Това беше лош знак! Много лош знак! Едва сега разбра и защо самата тя толкова дълго отлагаше контакта си с това непознато вещество, като се опитваше да не обръща внимание на изтънялата граница между двата свята; на сивата тъма и на чувството на отчаяние и безпокойство, обхванали града. Спомни си думите на Ингрид, че жените в Норт Хемптън не могат да забременеят и че много от домашните им животни умират без видима причина.

Затова повдигна вълшебната си пръчка. Ограничението в магията й нямаше да издържи дълго, но щеше да попречи на отровата да се разпространи, макар и само за кратък период от време. Тя не може да се справи сама с настъпващата опасност, не притежаваше необходимите пълномощия за това. Трябваше й помощ. Дори и трите заедно нямаше да могат да се справят с тази заплаха. Свали бързо ръкавиците си и ги хвърли във водата. Вече имаше малка дупка на върха на единия пръст — точно там, където беше задържала тъмния кристал.

Глава двайсет и първа Единственият начин да избегнеш изкушението

В петъчната нощ преди празничния уикенд за Деня на независимостта над водата все още тегнеше забрана. Туристите буквално изчезнаха от града, докато местните хора започнаха да празнуват. Музиката на Бон Джоуви тресеше бар „Норт Ин“ и макар че до полунощ имаше доста време, група момичета танцуваха между масите — тънките презрамки на потниците им се свличаха надолу, а плитките им дънки заплашваха да се смъкнат съвсем.

Както обикновено, Бран беше извън града и това щеше да е най-дългата им раздяла. Заедно с група дарители той обикаляше Югоизточна Азия. Фрея си мислеше, че досега вече трябва да е свикнала с отсъствията на бъдещия си мъж и се упрекваше за тази си слабост.

За да се почувства по-добре, увеличи музиката.

В този момент в бара влезе Килиан Гарднър. Фрея се опита да придаде на лицето си маската на пълно безразличие, но усети как се изчервява само при вида му. Когато към това се прибави и нейното горещо видение — гола в обятията му, докато той обсипва цялото й тяло с жадни целувки, страните й буквално пламнаха. Беше твърдо решена да остави това в миналото и да не го повтаря. Трябваше да се дистанцира от него независимо какво ще й струва. Няма значение колко нощи ще го сънува. Той може да си фантазира за нея всичко, каквото си иска — може да проиграва онзи първи път безкрайно, дори до края на света. Но между тях никога повече нямаше да се случи нищо. Тя щеше да се погрижи затова.

— Привет — каза Килиан приближавайки се, и седна на бара точно срещу нея. Как стана така? Беше сигурна, че преди той да влезе, всички места на бара бяха заети, но при появата му тълпата се раздели като библейската река Нил.

— Килиан — каза Фрея решително, — казах ти да ме оставиш на мира!

— Исках да те видя. Освен това, Бран е на път, така че пътят е разчистен — усмихна й се той и взе ламинираното меню със списъка на предлаганите коктейли. — Харесвам сърчицата, много са сладки.

Сантименталната идея да украсят менюто със сърчица беше на Сал. Фрея съжаляваше, че не можа да го разубеди, но не искаше да нарани чувствата на шефа си.

Наблюдаваше Килиан, който със саркастична усмивка четеше менюто, и си мечтаеше тази нощ той да не е тук. Нямаше нужда от усложнения. Клиентите на бара не принадлежаха към светските кръгове, в които се движеше Бран, но Норт Хемптън беше малък град и сплетниците в него нямаше да им простят, ако забележат приятелските или интимните им отношения.

— Извинете, госпожице…

— Почакай! — отряза го Фрея и се обърна към клиентката си. Дребничката и миниатюрна девойка толкова усърдно четеше менюто с коктейлите, сякаш от запомнянето му цялото и наизуст зависеше животът й. Фрея инстинктивно я оприличи на малкото, дребно птиче мушитрънче. — Какво ще поръчате?

— Хм… Не зная… — изрече Моли Ланкастър. Тя успя да завърши колежа и това лято работеше като стажантка в общината. Беше леко нервна и Фрея долови намек от неудачна любовна история — младежите и девойките често поддържаха връзки в интернет пространството, които после преживяваха. — Може би „Неотразим“… Да, пригответе ми „Неотразим“, моля — прошепна най-накрая Моли.

— И за мен същия — подразни я Килиан, оставяйки менюто на бара.

Фрея се направи, че не го чува и започна да приготвя коктейла за Моли. Държеше сърцевината от папура на долния рафт в стъклена кана. Отчупи парченце и започна да го стрива.

— Нека да ти помогна с това — заяви Килиан, мина зад бара и се приближи толкова близо до нея, че тя почувства горещия му дъх по врата си.

— Килиан, моля те! Иди си на мястото! Тръгвай!

— Но на теб не ти стигат ръцете — заяви той безцеремонно и кимна на клиент, който размахваше банкнота от двадесет долара. Бързо му наля желаната халба бира, върна рестото и затръшна чекмеджето на касовия апарат. — Хайде, позволи ми!

Изглеждаше добра идея. Барът беше претъпкан, клиентите чакаха… Сал не би възразил, а и Кристи се обади, че е болна… Да, да има помощник определено беше добра идея.

— И така, какво още слагаш вътре? — попита я Килиан, докато наблюдаваше отмерването на стритото в шейкъра.

— Нищо особено. Добавям сок от лайм, вишни и прибавям алкохол — в случая водка.

— Звучи напълно безобидно. Трудно е за вярване, че тази смес е способна да превърне тази сива мишка в Мерилин Монро.

— Не съм написала в менюто всички съставки, които използвам — призна Фрея и извади тайния си комплект от черни буркани, които държеше в хладилника. Започна да слага по капка от всички — димитровче, венерин косъм, корен от ветивер22. Харесваше й да усеща погледа на Килиан върху себе си, вниманието и интересът, с които наблюдаваше действията й, и реши леко да го шашне. Извади нова стъклена бутилка с цвят на кехлибар, пълна с екстракт от „райски семена“ — малки зрънца, изпълнени с магическа сила, и сложи няколко капки в коктейла. Той придоби червен оттенък, избухна пламък и над чашата се понесе лек дим. Във въздуха се разнесе главозамайващ аромат на ванилия и мед.

— Това мирише почти толкова хубаво, колкото ти — прошепна Килиан, потърквайки носа си във врата й, докато ръцете му обгърнаха талията й.

— Хей! — възмути се Фрея и се измъкна от прегръдката му, но без да прилага много усилия. — Долу ръцете! Имаш клиенти. Забрави ли, че щеше да ми помагаш? — продължи тя, наливайки коктейла в чаша за мартини. Опита се да си спомни дали добави вътре и корена от ветивер. И понеже не можа, добави още малко, просто за да е сигурна. След което постави пред Моли чашата, пълна с пенлива лилава течност.

— Ето, моля! Твоят „Неотразим“.

Оказа се, че Килиан действаше много умело, което изобщо не изненада Фрея. Работеха един до друг, смесваха напитки, трошаха лед, поддържаха настроението и се грижеха за усмивките на клиентите.

— Хайде, признай най-накрая, че ти липсвам — каза Килиан в паузата между сервирането на втория поднос с шотове на шумна компания от дами. — Искаш да ме накажеш с мълчанието си, нали? — въздъхна той, тъй като тя не отговори. — Не можеш вечно да ми се сърдиш за това, което се случи на годежа ти, нали? Или можеш? Колко отегчително! Значи няма да дойдеш на яхтата, така ли?

Фрея сметна, че е чула достатъчно.

— Килиан!

— Да, любов моя!

— О, моля те!

— Молиш ме за какво?

— Остави ме на мира!

— Не, няма.

— Няма ли?

Очите им се срещнаха и двамата сякаш отново се пренесоха в деня на годежа. Фрея не можеше да отрече безумното си влечение към него. Сякаш невидима сила я тласкаше към Килиан. Чувството й към него беше също толкова силно, колкото силна беше и любовта й към Бран. Спомни си за Бран и сърцето й едва не спря. Опита се. Толкова упорито се опита да устои на изкушението. В продължение на много дни се владееше толкова добре!

Килиан се наведе към Фрея, докосвайки с устни скулата й. В последния момент тя се обърна и забърза към другата страна на бара, докато пулсът отекваше в слепоочията й. Може би, ако усили музиката, ще заглуши вихъра от объркани емоции в душата си.

— Не се крий от мен — чу тя гласа на Килиан няколко минути по-късно в склада, където Сал държеше всякакви запаси. — Няма да те ухапя, обещавам! Подай ми онази бутилка „Мараскино“ с череши, моля.

Фрея сви рамене и повдигна ръце, сякаш искаше да каже „Предавам се!“ и му подаде бутилката. Пръстите му докоснаха нейните и тя усети как огънят между тях се разгаря с нова сила. Не смееше да го погледне, защото щеше да види отражението на същия този огън върху красивото му аристократично лице.

— Какво правиш? — попита тя, когато Килиан остави бутилката на рафта встрани и я прегърна.

— Ти прекрасно знаеш какво правя! — и започна да я целува, притиснал тялото си към нейното. Топлината от огъня направо ги погълна… Но какво прави?… И защо продължава?… Защо не може да спре?… Защо не може да каже и една дума в знак на протест?

— Фрея — въздъхна той. Гласът му беше нисък и музикален, сякаш инструментът, на който свиреше, беше тя. Обхвана лицето й в ръцете си и започна да я целува по лицето, по гърлото. Прегръдката им ставаше по плътна, целувките — страстни, нежни и нетърпеливи. Усещаше нарастващата му възбуда и се чувстваше като лакомство, топящо се на върха на езика му.

„Това е началото на края“, помисли си Фрея. Първият път беше грешка, случайност, импулсивно действие на млада и глупава девица. Този път трябваше да помисли…. Но вече се беше подала на чара му и бе отстъпила, Фрея нетърпеливо и с наслаждение отговори на целувките му и се хвърли с главата напред в потока от чувства.

Глава двайсет и втора Дългият път към дома

Колкото и храброст да притежаваш, понякога не можеш да се пребориш сам с опасността. Затова, когато се върна вкъщи, Джоана, без да се бави се отправи направо към спалнята си и започна да приготвя багажа си. Нямаше представа как ще завърши пътуването или колко дълго ще продължи. Ясно беше само едно — разполагаше с ужасно малко време и с надеждата, че след толкова години раздяла той ще се съгласи да й помогне. В края на краищата и двамата носеха отговорност както за техния свят, така и за онези, останали от другата страна на моста.

Замисли се върху годините, през които живя тук. Беше й болно да признае, че семейство Бошан с цялата им история, гордост и магически умения не можеха да се похвалят с нищо, освен с един рушащ се дом и син в затвора. Джоана притежаваше стил и вкус, които, съчетани с манията й за промяна и подобрения в собствения й дом, подлагаха къщата на постоянни ремонти. Въпреки че притежаваше изискани украшения (особено се гордееше с чифт обици, украсени с редки перли, които носеше при особени случаи), тя се беше оказала неудачница за всички важни неща в живота. Подведе сина си и мъжа си. Не можа да спаси детето си, когато светът бе млад и не прости на съпруга си, когато същото сполетя и дъщерите й. Изминалите години не бяха преминали щастливо и тя беше твърдо решена да поправи това. Щеше да се постарае да поправи поне част от тази несправедливост.

— Мамо? Какво правиш? Нима заминаваш някъде? — без очилата си Ингрид примигваше по-начесто. Облечена в бял пеньоар и с разпилени по раменете светли коси тя изглеждаше по-млада, отколкото беше в действителност. И Джоана за кой ли път съжали, че дъщеря й не носи косата си пусната — така изглеждаше още по-млада и по-свободна.

— Само за малко — отвърна тя, сгъна пуловера си и го подреди в куфара.

— Не отговори на въпроса ми! — укори я Ингрид.

— Ще бъде по-безопасно за всички, ако не знаете къде отивам и защо — отвърна Джоана, прибирайки вълшебната пръчица в джоба на наметалото си. Надяваше се да спести на дъщерите си болката, която щяха да изпитат, ако от пътуването й не излезеше нищо. По-добре е да ги остави в неведение. Те така и така тъгуват по баща си и искат той да се върне. Разбира се, че знаеше за това. Джоана осъзнаваше, че именно тя разби семейството, като начерта линията, разрушила целостта им. Между другото, нямаше нужда да се самосъжалява, защото не можеше да промени миналото. И затова се опита да смени темата.

— Как беше Вагнер?

— О… — Ингрид вдигна рамене. Нейната по-голяма дъщеря, помисли си Джоана, беше много недоволна от нещо. Съжали, че не може да я успокои — просто Джоана не беше такава майка, а и Ингрид не беше такава дъщеря. Баща им беше този, който умееше да го прави. Говоренето и изслушването бяха неговата емоционална подкрепа: първо към баща си се обръщаха, когато им се струваше, че сърцата им са разбити или просто когато искаха да споделят някаква новина.

— О, добре… Ами, приятно пътуване, мамо, накъдето и да си се отправила — промълви Ингрид.

Джоана я прегърна с думите:

— Пази се, скъпа. И ще внимаваш за Тайлър, нали? — Не беше по силите й да се сбогува с детето, затова като страхливка реши да се измъкне посред нощ и да избегне тази мъчителна част. Ако има късмет, скоро щеше да се върне. Налагаше се да замине само защото трябваше да спаси града и всичките му жители.

Дан Джеродс и семейството му държаха единственото такси в града и той я чакаше пред къщата в автомобила си — старичък буик, чиито седалки миришеха на пури. Джоана се качи отпред и сложи на коленете си очуканата си пътническа чанта, а в краката си — клетката на Гили.

— Къде отиваме, госпожо Бошан? — попита Дан.

— Към гарата. И побързай, моля те.

— Оставете това на мен.

— Как вървят нещата? — попита тя. Дан много й харесваше. Беше приятен млад човек, който при нужда винаги беше насреща. Сега обаче пръстите му толкова силно стиснаха волана, че кокалчетата им побеляха.

— В момента изобщо не е добре — отвърна той. — Аманда е в болница. Извинявай, че те натоварвам с проблемите си. Но много съм притеснен за нея.

— Не се извинявай. Съжалявам да го чуя. Какво се случи? Мога ли да помогна с нещо?

— Пипнала е някакъв вирус — отвърна Дан. — Докторите казват, че са наблюдавали разпространяването на такъв вид зараза и преди. Успокояват ме, че ще се оправи, но в момента е включена към апарат за изкуствено дишане.

— Непременно ще я посетя, като се върна — обеща му Джоана и докосна ръката му в знак на съчувствие. — В добри ръце е, Дан. Лекарите няма да се откажат да се борят за живота й.

Понеже в Норт Хемптън влаковете нямаха спирка, продължиха към най-близката гара в Монтоук, която изглеждаше пуста. Наближаваше полунощ и Джоана трябваше да убеждава Дан да си тръгне, докато той се притесняваше за безопасността й.

Най-накрая експресът за Ню Йорк спря на перона. С него Джоана трябваше да достигне до северната дъга на метрото и оттам — да тръгне за Ню Хейвън. Докато изчакваше слизащите пътници, забеляза млада и симпатична двойка да спорят. Девойката явно беше раздразнена, а момчето се опитваше да я успокои. Джоана долови част от разговора им и разбра, че е сгрешила — не бяха двойка, а бяха просто приятели.

— Само си губим времето! — сърдеше се момичето. — Трябва да се върнем в Кайро. Изобщо не съм сигурна, че ще успея да намеря града — има някакво защитно заклинание около него.

— Но ти самата каза, че те биха могли да знаят нещо. Онези Древните, които ти помогнаха. Освен това, ние опитахме веднъж и не успяхме. Няма какво да правим в Египет, ако не можем да открием информацията, която ни е необходима. И имам усещането, че ще ни провърви — нещата никога не са толкова безнадеждни, колкото изглеждат — заключи младежът.

— Какво сте ни зяпнали? — внезапно попита момичето, обръщайки се към Джоана.

Тя се напрегна. До този момент не беше забелязала нищо особено в момичето, защото от много дълго време не се беше срещала с Паднали.

Девойката се втренчи в нея с високомерно презрение, сякаш разбирайки, че старата вещица знае коя е тя в действителност и проблесна с острите си зъби.

Арогантно малко изчадие. Джоана се намръщи. Най-оскърбителното в ситуацията беше, че те се лишиха от много неща вследствие на Забраната, докато на Падналите се разрешаваше да използват своите свръхестествени способности, без Съветът да им налага някакви ограничения при използването им. А от това болеше. Запита се какво беше довело момичето вампир и нейния човешки спътник в Норт Хемптън. Не се усъмни дори за секунда, че точно това е градът, който двамата търсеха. Освен това не приличаха на двойка, дошла в този край да търси развлечения в навечерието на празничния уикенд. Но момичето грешеше. Върху града нямаше защитно заклинание, защото то би могло много лесно да бъде отстранено. Затова, когато преди много години се установиха тук, решиха да направят дезориентиращи „джобове“, образували се при рухването на моста. Норт Хемптън беше разположен на място, което е много особено във Вселената — нито „тук“, нито „там“, а извън пределите на времето. И всичко това се дължеше на факта, че градчето бе много близо до „шева“ на двете граници.

Момичето продължи да гледа гневно Джоана, докато момчето не я дръпна за ръката и не я поведе към отсрещната страна на улицата.

— Мими, хайде! — настоя младежът. След което се обърна към Джоана и каза: — Извинете приятелката ми, тя не е на себе си — и продължиха да се отдалечават.

Джоана въздъхна и се качи на влака. Искаше й се да полети, но този път трябваше да бъде много внимателна с желанията си. Само това оставаше — още едно НЛО да се появи в небето над Норт Хемптън! Намери мястото си и качи багажа си на горния рафт. В купето нямаше никой и тя с удоволствие полегна, изпънала удобно крака.

След векове на раздяла, Джоана Бошан отиваше да се види със съпруга си.

Глава двайсет и трета Изчезнала

Понеделникът след празничния уикенд приличаше на събуждане след тридневен пиянски запои. Фрея отваряше бара с опасение за изненадите, които я очакваха вътре, големите щети, нанесени от клиентите. Завъртя ключа, бутна вратата и в носа веднага я удари познатият аромат — на пот, цигари и разсипан алкохол. Петъчната вечер се оказа най-дивата нощ, която бар „Норт Ин“ беше преживявал от много години. Присъствалите още дълго време щяха да говорят за това, как въздухът буквално искреше от топлината, как музиката направо се просмукваше в душата, колко ароматни и пристрастяващи бяха напитките и как всички просто бяха загубили контрол над собствените си тела. Празникът се преля в събота и неделя без най-малък отдих или прекъсване. Фрея успя да задържи бара отворен през цялото време, музиката ставаше все по-силна, а тълпата просто обезумя. Получи се нещо средно между карнавал, цирк и фестивал едновременно.

Фрея се чувстваше емоционално и физически изтощена. Не само от непрекъснатата си работа зад бара, а и поради компанията на Килиан Гарднър, който буквално не се отделяше и на крачка от нея. Три дни двамата не прекъснаха работата си, за да хапнат или да починат. Ако единият беше отзад и се опитваше да дремне, другият обслужваше клиентите. И нямаше никакво значение, че скоро щяха да станат едно семейство, че тя щеше да стане съпруга на брат му и че датата на сватбата приближаваше. Между тях имаше само страст, желание; сякаш утрешният ден не съществуваше. Съществуваше само Килиан. А Фрея се чувстваше много уязвима, откликвайки на всяко негово желание или настояване.

Той дори предложи да й помогне понеделник сутринта с почистването, но тя отказа. Имаше нужда от няколко дни, в които да бъде сама. По пътя за бара позвъни на Бран, но телефонът му не отговаряше. Тя обаче продължи настоятелно да го набира, надявайки се той да вдигне и тя да чуе тъй желания му глас, който да я върне в реалността.

Фрея не беше съвсем сигурна какво точно изпитваше и към кого. Усещаше, че сякаш я теглят в две противоположни страни. От една страна, тя не се съмняваше в Бран и взаимната им любов. От друга — беше уверена, че не може да живее без Килиан. И какво беше различното? Приличаше на момиче, което скача от легло в легло при първа покана. В миналото имаше много любовници и от двата пола и постоянно беше във вихъра на емоциите. Но със секса е различно. Сексът за нея не беше обвързващ — смяташе го за нещо като освобождаване на напрежението, като игра или форма на забавление. „Временна загуба на ума, опиянение“, както обичаха да казват англичаните. Не го смяташе за важен. Докато любовта беше нещо друго и съвсем различно. И определено не беше готова за такова развитие на нещата — да обича и двамата. Дори не искаше да мисли за това. Беше сигурна в чувствата си към Бран, но сега вече имаше и Килиан, който за изключително кратко време грабна сърцето й.

Слава богу, барът не изглеждаше толкова зле, колкото очакваше. Фрея започна да вдига от пода захвърлените сутиени и да ги прибира в кутията за изгубени вещи. Сал беше предложил да ги окачват по стените като трофеи, но Фрея сметна, че това е малко лигаво и успя да го убеди да не го прави. Чистачите бяха успели да поизметат повечето мръсотия по пода, да заредят и пуснат миялната машина и да изнесат боклука и счупените стъкла. Оставаше само да се изправят съборените столове и да се поправят няколкото счупени, така че за Фрея нямаше чак толкова много работа. За което беше много благодарна на помощниците си. Затова започна подготовката за коктейлите си — наряза листа от мента, изцеди сока от няколко лимона, направи същото и с няколко лайма, приготви сладък сироп и зареди водка във фризера. Дори и в понеделник вечер бар „Норт Ин“ привличаше хората.

За Фрея беше облекчение да държи ръцете си заети, защото това я отвличаше от мислите й за Килиан. Той няколко пъти звъня на телефона й, но тя не му вдигна. Тази сутрин тя се измъкна от леглото, докато той спеше, без да му остави дори бележка. Типичното клише — измъкна се крадешком и избяга!

— Извинявайте, но още не сме отворили! — извика Фрея, когато чу звука от звънчето на входната врата, сигнализиращ за влизането на клиент.

В бара влезе висока и стройна жена, облечена в черно. Русата й коса беше вързана на конска опашка, лицето й не издаваше възрастта й, но изражението й бе безгрижно.

— Вие ли сте Фрея Бошан? — попита непознатата.

— Да, аз съм. А вие сте? — на свой ред я попита Фрея.

— Казаха ми, че тук мога да намеря Килиан Гарднър — жената не отговори на въпроса й, което Фрея намери за много неучтиво.

— Той не е тук в момента — отвърна равнодушно тя и продължи да забърсва бара.

— Знаете ли, къде мога да го намеря?

Фрея се замисли, дали да й каже истината. В крайна сметка реши, че няма смисъл да я лъже.

— Най-вероятно е на яхтата си. Тя е на дока на остров Гарднър, вляво от къщата. Не можете да я пропуснете.

— Благодаря.

Припомни си какво й е разказвал Бран за странстванията на Килиан, както и думите на Ингрид, че той е оставил след себе си голяма купчина от разбити сърца. И все пак непознатата нямаше вид на бивша приятелка, по-скоро изглеждаше като официален представител на фирма, свързана с прилагането на закона. Нима Килиан се е забъркал в нещо противозаконно? Изглеждаше така, сякаш не крие нищо. Когато го попита за слуховете около миналото му, той просто се разсмя. След което заяви, че хората обичат историите и че им харесва да ги преувеличават, но нищо от това, което разправят за него, не е вярно.

Няколко минути по-късно звънчето се чу отново и в бара влезе младо момиче.

— Извинете, но сме затворени. Елате след около час — информира я Фрея, вдигайки глава от дъската, върху която режеше зелените съставки за коктейлите.

— Не съм дошла за питие — намръщи се новодошлата.

— Добре тогава, но въпреки всичко не сме отворили — усмихна й се Фрея. След това се вгледа по-внимателно в новодошлата и пред очите й буквално проблясна сексуалната история на момичето: на 22, девственица, няколко целомъдрени целувки и няколко несподелени увлечения. Това напомни на Фрея за ограничения любовен опит в тази област на по-голямата й сестра, Ингрид.

— Търся приятелката си.

Фрея огледа празния бар със съмнение.

— И вие смятате, че тя е… тук?

— Тя каза, че ще дойде тук в бара — продължи момичето упорито. — В петък вечер.

— Но това е било преди цели три дни.

— Да, зная — въздъхна девойката. — Но, разбирате ли, аз мисля, че тя е изчезнала! Между другото, аз съм Пам.

Извади от джоба си снимката на момиче с кафяви коси и големи очила. Същото момиче, което Фрея оприличи на птичето мушитрънче и което си поръча „Неотразим“ в петък вечер.

— Да, спомням си. Моли, нали?

— Да. Делим една квартира, а тя не се е прибирала вкъщи от петък. Зная, че е пълнолетна, но от полицията ми обясниха, че трябва да изчакам 48 часа, преди да я обявят за издирване. Всъщност са убедени, че тя просто си прекарва времето с приятел. Но аз съм готова да се закълна, че това не е така. Наистина, много се тревожа. Тя никога преди не е правила подобно нещо.

Фрея леко се намръщи, но практическият опит й подсказваше, че Пам прибързва с изводите си. С поръчания коктейл, на Моли определено й е излязъл късметът в петък вечер. И навярно сега закусваше с новия си приятел. Фрея си спомни как тя самата прекара уикенда като в мъгла — смесване на напитки, работа и… Килиан.

Трите дни изминаха толкова бързо, че никой не знаеше къде е тя. Не се обади нито на Ингрид, нито на Джоана, нито дори им остави бележка (Не, че щяха да изпаднат в паника де — Фрея се прибираше и излизаше, когато решеше.)

— Моли винаги ми се обажда, за да каже къде е — продължи Пам. — Притеснявам се за нея!

Фрея си спомни онази нощ. Моли танцуваше върху масата, припявайки „Ти ме разтърсва цяла нощ“, очилата й се счупиха, защото ги настъпи, косата й беше пусната и дива, а тялото й се извиваше в ритъма на музиката. Такава я видяха и групата колежани, също подпийнали и развеселени, и започнаха да подвикват в знак на одобрение. Моли изглеждаше така, сякаш беше настъпил най-щастливият миг от живота й. По-късно Фрея я забеляза да се прегръща с едно от онези момчета. Толкова плътно се бяха притиснали един към друг, че не се виждаше къде свършва единият и къде започва другият.

Нямаше място за притеснения. Пам нямаше да може да го разбере, защото никога не беше изпитвала подобно нещо и не знаеше как се забавя или забързва времето, прекарано в обятията на любовник. Как ежедневието постепенно изчезва и животът ти започва да се върти около един човек, с когото искаш да си толкова дълго, колкото е възможно. Там, където цари любов и страст, времето не съществува. Но дори тогава, трябва да бъдеш нащрек.

Фрея взе фотографията.

— Ще поразпитам наоколо. Може някои да е видял с кого си е тръгнала Моли онази вечер. Но съм сигурна, че тя е добре. И най-вероятно ще се върне още този следобед.

Глава двайсет и четвърта Ангелът на смъртта

Когато Ингрид пристигна в понеделник сутрин на работа, уведомителното писмо от кмета я чакаше сред останалата поща. Във връзка с ограничаването на средствата градският съвет отново беше съкратил бюджета на библиотеката, което означаваше, че работните часове също ще бъдат съкратени. Както се казва, търкаляха се надолу по склона с пълна сила. А нахалството на кмета нямаше край. Към писмото беше приложил молба, с която искаше Ингрид да подкрепи плана му за продажба на библиотеката пред градския съвет в края на лятото. Самодоволството му и нахалството му бяха абсолютно вбесяващи. Тя смачка писмото и го захвърли в далечния ъгъл на стаята.

Това беше отвратително начало на един ужасен ден. Единственото хубаво нещо беше, че Кейтлин се обади, за да каже, че е болна — така в крайна сметка нямаше да бъде принудена да слуша за всеки детайл от любовната й нощ с Мат. И понеже Ингрид не притежаваше способността на сестра си да заблуждава околните, колегите й бяха достатъчно разбрани, за да се държат по-надалеч. Не беше дори в състояние да се концентрира върху магическите си способности и затова помоли Хъдсън да съобщи на всички, които идваха при нея, да дойдат утре.

Ингрид се отправи към хранилището и отново се зае с разглеждането на загадъчните символи върху плановете на „Феър Хейвън“, които донесе Килиан. Все още чакаше да получи информация от човека, на когото ги беше изпратила по електронната поща. Разглеждайки и другите чертежи, тя откри още символи, чието значение все още си оставаше загадка. Дори се консултира с един от архитектите, който често посещаваше библиотеката — просто, за да се увери, че това не е някакъв ключ, използван отдавна и сега вече забравен. Архитектът само потвърди догадката й, като сподели, че никога не е виждал подобно нещо.

Остави настрана единия чертеж и тогава чу от библиотеката ясен женски глас да произнася настоятелно:

— Съжалявам, но тя трябва да се срещне с мен.

Няколко минути по-късно, Хъдсън влезе при нея с объркан вид, изумени очи и с подозрително спокоен глас й съобщи:

— Трябва да се видиш с нея. — И бързо излезе от стаята. След секунда красива, русокоса девойка пристъпи вътре. Увереността и достойнството, с което го направи, накараха Ингрид моментално да се приготви за отбрана.

Посетителката й бе на около осемнадесет години, със студени зелени очи и дълга права платиненоруса коса, която красиво падаше върху гърба й. Излъчваше власт, сила и богатство, което обкръжаваше онези, които имаха много високи привилегии. Ингрид веднага забеляза, че в тази девойка няма нищо обикновено, защото беше една от Падналите — с аристократичен произход, обезпечен със „синя кръв“; безсмъртен вампир, едно от изгубените деца на Всевишния.

— Явно не си тукашна — рязко се обърна към нея Ингрид. — Не харесвам, когато с приятелите ми си играят като с играчки. На сънародниците ти може и да са им разрешили да използват магическите си способности, но в моята библиотека няма да допусна това. Особено ако си дошла за помощ. За което, ако питаш мен, забрави.

— Успокой се, Ерда! Не съм тук, за да търся спасение — момичето седна срещу Ингрид и с презрение огледа скромния й кабинет.

— Добре, защото това е извън нашите възможности — Ингрид се намръщи, раздразнена от това, че блондинката спомена истинското й безсмъртно име. Семейство Бошан не използваха истинските си имена в света на хората. Бяха излезли от мода, а и тяхната необичайност само би привлякла вниманието им към тях. И именно поради това Съветът ги беше помолил да не го правят. Разбира се, Фрея продължаваше да използва безсмъртното си име, без да се страхува. А и името на сестра й беше толкова хубаво, колкото красива бе и самата тя.

— И така, какво мога да направя за теб, Маделин Форс? — Ингрид не пожела да последва примера й, затова не се обърна към нея с името, дадено й в миналото. Намираха се в Норт Хемптън в XXI-и век и миналото нямаше никакво значение.

Девойката се облегна по-удобно на стола и кръстоса загорелите си крака.

— Знаеш коя съм, нали? — огледа се тя със самодоволен вид. — Интересно местоположение. Норт Хемптън… Но в действителност това не е Норт Хемптън, нали? Умно използване за дезориентиране на пространството. Щастливка съм, че имам приятел, който разбира от такива неща. За съжаление, ни отне време, но все пак открихме това подобие на град. Посетителите на бара до нашия хотел бяха страхотно зрелище в петък вечер. Но би било добре да посъветваш сестра си малко да позабави темпото. Не възразявам, ако случайно ме залеят с алкохол един път, но три пъти за една вечер ми идва твърде много, да не говорим за обслужващите химическото чистене.

— Какво искаш, Мими? Нали така те наричат тия дни? И аз чета медии.

— Искам същото, което правиш за всички онези хора, които не го заслужават. Помощ. — Мими загуби за миг студеното си изражение, което се смени със сериозно, когато тя смутено подръпна подгъва на полата си.

— И какво те кара да мислиш, че ще се съглася да ти помогна? В Договора между нашите видове — на вещиците и вампирите, такова съгласие не съществува, нали знаеш? Освен това, аз трябва да се съобразявам със Забраната. Предполагам, че си наясно с това, нали? — Ингрид все още беше раздразнена.

— О, нямам нужда от глупавата ти магия! Оливър дори трябваше да ме убеди да се срещна с вас. Между другото, той се е срещал със сестра ти преди. Но снощи тя не можа да го познае. Печално! И той беше много разочарован. — Мими се наклони и започна да барабани с маникюрираните си нокти по полираната повърхност на бюрото в очакване.

Ингрид едва се удържаше да не избута ръката й.

— Ако нямаш нужда от магията ми, тогава защо си тук?

— Искам да освободя една душа от Царството на мъртвите. Нарушила е правилата и е в капана на седмия кръг в subvertio. Опитах се, но се провалих. И не искам това да се случи отново.

— Знаеш правилата. Когато душата стигне до Хелда и падне под седмото ниво, остава нейна завинаги. — Ингрид изсумтя. — Губиш си времето. Невъзможно е. Тези правила на Вселената са ненарушими.

— Трябва да има начин. Замяна, сделка, нещо друго… — настоя Мими. В гласа й се промъкваше отчаяние. — Мислех, че ти ще знаеш за някоя вратичка. Та нали вашето съществуване е най-първото във Вселената?

Вещицата въздъхна. Падналите и проблемите им не я касаеха, но Ингрид знаеше, че ако не се отърве от досадната вампирка, Мими вероятно ще използва силите си и ще предизвика вълнение и хаос из градчето им. Ако вече не го беше сторила. А Ингрид имаше колеги, за които да се вълнува, да не говорим за останалите жители на града. Разбира се, разбунтувалите се ангели бяха изгонени от Рая, но на практика притежаваха Средния свят. Оттам те управляваха живота тук, докато вещиците се оказаха избутани съвсем в края му. Така или иначе, Мими Форс не трябваше да си играе с Царството на Мъртвите.

— Моля те, Ерда! Умолявам те! — в очите на Мими се показаха сълзи. — Обичам го! Не мога да загубя Кингсли! Ако има нещо, което мога да ти дам, нещо, което мога да направя за теб… Ще съм ти длъжница за цял живот!

Ингрид въздъхна.

— Добре. Има един начин душата да бъде възкресена преди subvertio. Поправката Орфей. Чувала ли си за нея?

— Мислех, че това е само мит — усмихна се Мими през сълзи.

— Скъпа, ти също си мит — отвърна Ингрид. — Хелда направи изключение един път и Поправката Орфей остана. Правилата обаче също останаха — един поглед назад и всичко свършва. Връщане назад вече няма.

— Това ли е всичко?

— Да, това е.

— Готова съм да поема този риск — отвърна Мими и сърдечно стисна ръката й. — Благодаря ти!

— О, има и още едно нещо, което забравих да ти кажа — добави Ингрид. — Поправката на Орфей изисква жертва — да заплатиш с душа за освободената душа.

— Душа за душа — кимна Мими палаво. — Не се притеснявай, подготвила съм се за тази част. Никога не бих се спуснала неподготвена в Ада.

Ингрид се надяваше, че не прави грешка, помагайки на младата вампирка. Падналите можеха да бъдат опасни врагове и тя се зарадва, когато я видя да си отива. В края на краищата, Мими Форс искаше от нея същото, което очакваха и обикновените хора — да намери изход от трудна ситуация. И Ингрид им показваше правилната посока. Всичко останало зависеше от самите тях.

Глава двайсет и пета Пръстът, който сочи

Освен смъртта на богата дама от хайлайфа и убийството на Бил Татчър в Норт Хемптън от времето на неговото създаване не се беше случвало нито едно престъпление. Фрея не гледаше новини, освен ако някой от клиентите не привключеше на новинарския канал. Не четеше и вестници и затова последна научи за изчезването на Моли Ланкастър. Сал й го съобщи след седмица, като спомена, че младежите, които са били с Моли онази вечер в бара, са извикани на разпит при окръжния прокурор.

— Почакай… искаш да кажеш, че според полицията младежите имат отношение към изчезването на Моли?

— Ама ти къде беше цяла седмица? — присмя й се Сал и бутна вестника към нея. Беше се съвзел след последната си среща с грипа, за който продължаваше да твърди, че е обикновена настинка. Страните му все още имаха нездрав цвят и очите му сълзяха. А явно и покрай боледуването беше изгубил и част от доброто си настроение. Когато се върна на работа, се дразнеше и от най-малкото нещо.

Фрея не отговори и продължи да смесва подбел и кандилка за коктейлите си. Бран също още го нямаше. Предната вечер успяха да си поговорят за малко, но връзката беше лоша и основно чуваха пращенето и съскането по линията. С всеки изминал ден тя сякаш все повече и повече се отдалечаваше от него. Стараеше се да избягва Килиан, но той се промъкваше в сънищата й всяка нощ. Ако можеше точно сега да види Бран! Но той щеше да се върне чак след няколко седмици.

Остави всичко, придърпа вестника и започна да чете статията. Дерек Адамс, Майлс Ашли, Джок Пембъртън и Холис Артър са били извикани на разпит. Свидетелите, които са били в бар „Норт Ин“ вечерта преди празника за Деня на благодарността, са дали показания в полицията. Моли Ланкастър се държала много предизвикателно, танцувала диво и флиртувала с всеки млад мъж. И напуснала бара, прегърната с Дерек Адамс. След това цялата компания потеглила с колата на Джок, с Майлс и Холис на задната седалка. Чрез адвоката си Дерек заявил, че той и Моли се спуснали за една разходка до плажа. След което той я оставил и си тръгнал, защото Моли му обяснила, че трябвало да се срещне и с още някой. В история като тази естествено беше трудно да се повярва, включително и от репортера, който намекваше, че момчетата най-вероятно лъжат, за да спасят кожите си. Младежите бяха на възраст между деветнадесет и двадесет и четири години — все синове от богати семейства, имащи влиятелни и дълбоки корени в Норт Хемптън. Следователят, който водеше делото — Мат Нобъл, се въздържа от коментар.

— Бедните момчета! — прошепна Фрея.

— Какво? — изсумтя Сал. — Заслужават да седнат на електрическия стол! Кой ще им повярва, че само са завели момичето на онзи плаж? Ама моля ви се! Знаеш, че са я убили и са скрили тялото й! Това е тяхна работа и затова хората ги смятат за виновни!

Фрея вдигна поглед от вестника. Дори не разбра, че е проговорила на глас, но осъзна, че изпитва съчувствие към обвиняемите. Тя всъщност трябваше да им вярва. Моли си беше поръчала „Неотразим“, а това беше коктейл, който защитаваше от подобен род насилие. Фрея се беше постарала за това още когато го създаваше. Наложи силна магическа защита именно с такава цел — да не се случват такива неща. Това, което се е случило на Моли онази вечер, нямаше нищо общо с любовната микстура. И значеше също, че младежите, с които си тръгна от бара, нямат нищо общо с изчезването й.

Сигурна беше, че те казват истината и че не са убили Моли. Но как да го докаже?

Опита се да си спомни присъстващите в бара онази вечер. Някакви признаци, които издаваха напрежение, дълбоко разочарование или лоши намерения… Само че за разлика от Ингрид не можеше да надникне в бъдещето, да се вгледа в душата на човека и да „види“ лошите му намерения. Ако Ингрид беше тук, дали щеше да види тъмнината, която скоро щеше да обгърне Моли? Но и кой да предполага, че тя е в опасност? В края на краищата, беше почти дете! Ами ако просто е решила да изчезне от града? Напълно възможно! Тогава всички изводи за смъртта й са прибързани!

— Мисля, че е време да спрем с твоите знаменити коктейли — продължи Сал, прибирайки ламинираното меню. Погледна пак вестника, заби пръст в средата на статията и зачете параграфа: — „… момичетата предполагат, че е имало нещо в напитката на Моли, която я е направила дива и предизвикателна. Нещо, от което тя направо е обезумяла…“. Чу ли това, Фрея? Някакъв безумен коктейл, който са й сервирали в нашия бар, я е накарал да обезумее. Бъди сигурна, че и ние ще сме сред заподозрените!

— Не, невъзможно е! — Фрея изумено поклати глава. Как може някой да повярва в това? Как може един коктейл да е виновен за изчезването й? Смешно, нали? Опита се да си спомни какво се случи онази нощ и да възстанови всичко буквално минута по минута. Ето го Килиан зад бара, навеждайки се твърде близо към нея. Ето я и нея, приготвяща коктейла с Килиан до рамото си. Нима е възможно да е добавила повече от корена от вертивер? И ако го е сторила, какво от това? Билката е безвредна. Използва се, за да засили способността на пиещия да възприема чувствата и страстта на другия. Беше малко вероятно по-голямото количество на съставката да нанесе сериозна вреда, на който и да е. Разбира се, магията невинаги е предсказуема. Винаги има възможност, нещо да не се получи както трябва. Но Фрея не видя нищо особено в настроението и държанието на младежите — просто обичайния ентусиазъм и вълнение на група млади хора, предизвикани от присъствието на симпатични и танцуващи момичета. Ако един от тях беше убиец, тя щеше да го види. Тя винаги го виждаше. С изключение на убиеца на Бил Татчър. Но в полицията за този случай също нямаха информация — нямаха нито доказателства, нито нови улики, които да добавят към онези, събрани в деня на убийството. По всичко личеше, че и за съпругата му също няма никаква надежда. Роднините на семейството дори говореха за изключването на апаратурата, която я поддържаше жива.

Така. Трябва да се опита да си спомни по-добре. Кой още беше в бара в петъчната вечер? Но спомените й сякаш оставаха обвити в лека, загадъчна мъгла. Дали не беше страничен ефект на чувството й за вина от това, че мами Бран? И точно поради това Фрея се чувстваше ужасно. Трябваше да бъде по-внимателна! Може би, ако не бе така обсебена от Килиан през празничните дни, щеше да забележи нещо. Сега Моли беше изчезнала, а младежите, с които флиртуваше, бяха заподозрени.

— Ще видиш — дочу тя гласа на Сал. — Просто трябва малко да се скрием. Само за малко.

Фрея усети, че сякаш мрака в бара се сгъсти.

— Сал, мислиш ли, че моят коктейл я е убил?

— Разбира се, че не! — възмути се той. — Не зная какво точно слагаш в напитките си, но те са силни. Много от клиентите ни говорят, че те ги карат да се чувстват добре. Други обясняват, че са срещнали любовта на живота си в нашия малък бар. Но мисля, че хората ще искат отговори. А и момчетата са богати. Родителите им ще търсят изкупителна жертва, а те това го могат. Бъди внимателна! Може би трябва да си вземеш няколко дни почивка.

Глава двайсет и шеста Вихърът се завърта

Седмица, след като Фрея взе принудителна отпуска, Ингрид започна да обмисля дали да не напусне библиотеката. Но какво щеше да прави без работата си? За нея, ако работата беше непоносима, всичко останало също губеше смисъл. Нямаше „домашен живот“ и затова й липсваше компанията на буйната й сестра. Преди Фрея да срещне Бран, Ингрид разчиташе на сестра си за киновечерите или на вечерята им заедно. Но покрай ангажимента с годежа си Фрея почти не се прибираше вкъщи, дори при отсъствията на Бран от града или пътуванията му по света. Странно, помисли си Ингрид. Знаеше, че Бран липсва на Фрея, но страните на сестра й розовееха, погледът й беше замечтан и тя се прибираше чак на сутринта, независимо дали Бран е в града или не е. Може би те правеха… как се казваше сега? Секс по телефона? Ингрид повдигна рамене. В последно време Фрея изглеждаше без настроение и развълнувана. Дали най-накрая раздялата не й беше оказала влияние?

А що се отнася до това, къде отиде Джоана, Ингрид не се осмеляваше дори да предположи. Майка й се намираше там, където явно липсваше телефонна връзка, защото всичките обаждания на Ингрид до нея попадаха на гласовата й поща. Винаги можеше да използва други начини, за да определи местоположението й или да изпрати грифона си Оскар да я потърси, но всъщност разбираше, че така Джоана защитава правото си на личен живот.

Ингрид никога не се почувства самотна, докато в библиотеката имаше толкова книги за четене, толкова приятели и работа, която очакваше с нетърпение всяка сутрин през последните седем години. Знаеше и това, че майка й смяташе, че тя си губи времето, уменията, интелекта и всичко останало, работейки в библиотеката на малкия град, докато Фрея намираше всичко това за невероятно отегчително. Но за Ингрид библиотеката се превърна в роден дом. Макар че през последните няколко седмици влизаше с натежало сърце в нея. Започваше да се чуди, дали майка й и сестра й не бяха прави. Може би трябваше да се откаже. Практикуването отново на магията беше върнало вълнението и целта в живота й. А може би тя не трябваше да го прави в библиотеката. Би могла да отвори собствена Клиника за нетрадиционна медицина в подходяща сграда с офис и регистратура. Имаше толкова много неща, които можеше да направи с магията си, освен избавянето от нощните кошмари и оказването на помощ при зачеването на деца.

След Деня на независимостта Ингрид с радост забеляза, че в настроението на хората се прокрадва все по-малко сребриста тъма. Може би изчезваше от града също като неизвестното петно, което според последните репортажи не само че не се разпространяваше повече, а дори се свиваше. За съжаление, обаче, късен репортаж потвърди появата на същото петно в океанските води недалеч от Аляска.

Както и всеки друг ден Ингрид паркира колелото си на обичайното му място и го заключи. Велосипедът на Хъдсън вече беше там. Вратата беше отворена, осветлението — включено, а библиотеката изглеждаше блестяща и подредена.

— Добро утро — поздрави весело Ингрид и се запъти към бюрото си.

— Добро да бъде — прозявайки се отвърна Хъдсън.

— Привет, Ингрид! — добави Табита с усмивка. Беше бременна във втория месец, но се наслаждаваше на всичко, свързано с новото си състояние — от сутрешното гадене и невъзможността да хапне нищо друго, освен чай с крекери, до леко подпухналото си лице.

От страна на Кейтлин нямаше нищо друго, освен пълна тишина. Ингрид нито й обърна внимание, нито дори се разтревожи, защото не гореше в очакване на драматичната част на любовната среща. Миналата седмица трябваше принудително да изтърпи непрестанното бърборене на Кейтлин за това, как с Мат плануваха далечен романтичен уикенд със закуска този месец в Мартас Винярд23. Кейтлин сподели с Хъдсън и Таби подробности за бельото си, чаршафите, шампанското… Хъдсън се забавляваше, докато измисляше модел на бански за Кейтлин, едва прикриващ зърната на гърдите й, а Табита даваше сериозни указания за използване на лубриканти и разни други еротични приспособления — от белезници, вериги и метални пръстени, до електронни играчки и приспособления.

Права беше да мисли за напускане. Или трябваше да уволни Кейтлин, за да може да остане? Определено нямаше да успее да изкара още един подобен ден в офиса в такава обстановка. И защо всички са едва ли не заети с изпращането на тази лекомислена девица в любовна нирвана, радостно размахвайки презервативи вместо знамена?

Когато Кейтлин излезе от стаята, Ингрид написа на Хъдсън: „Какво става с нея?“

Той се обърна с насмешка на лицето. Направи й знак да затвори вратата и прошепна:

— Още ли не си чула?

— Да чуя какво? — попита Ингрид.

— Романтичният уикенд в Мартас Винярд не се е състоял!

— Какво каза току-що?

— Ти май си си тръгнала по-рано вчера…

— Явно!

Табита погледна през рамо, след което започна:

— Мат дойде вчера следобед, както обикновено. Видях ги да спорят, а после той се качи на колата си и си тръгна. Попитах я какво става, а тя отговори, че всичко е свършено. Мат е отменил резервацията им, защото трябвало да работи по случая с изчезналото момиче, ти знаеш, Моли Ланкастър. Съжалявал, но между тях не се получавало въпреки усилията му. Не изпитвал чувства към нея.

— О, боже — успя само да пророни Ингрид.

— Представяш ли си?

— Горката Кейтлин! — Ингрид наистина изпитваше съжаление към момичето. Макар и малко. Знаеше колко е трудно, когато харесваш някого, да разбереш, че той не те харесва.

— Между другото, Кейтлин смята, че той е излъгал. И че в живота му има друга жена. Помниш ли концерта? И нощта, която трябваше да стане най-щастливата в живота им? Още тогава й е обяснил, че иска да почакат и се надява на друг момент, който да остане особено запомнящ се за тях. И тогава е предложил да отидат в Мартас Винярд. Но го е отменил — продължаваше Табита.

— Значи… те не са… — и Ингрид дори леко се наклони напред.

— Не, не са! — намеси се Хъдсън разочаровано. — Изглежда, че в нашия офис аз съм единственият, на когото му върви в това отношение, тъй като Таб се страхува „да не навреди на бебето“. А и моят Скот не ми се сърди за забележката, която му направих преди няколко дни, че не успява дори да си свали боксерките.

— Ако питате мен, Кейтлин и Мат изобщо не си подхождаха — сподели Таби, поглаждайки корема си, който леко беше започнал да се закръгля.

— Ш-ш-шт! Връща се! — предупреди ги Хъдсън. Ингрид се престори на вглъбена в чертежите, докато останалите се върнаха зад компютрите си.

И внезапно денят за Ингрид се оказа много по-светъл. Жените, дошли при нея през обедната й почивка за съвети, получиха различни амулети. Тя не само избави всяка от болките и тревогите й ами едва ли не ги облъчи с радост и весело настроение. Нещо, което липсваше в магиите й до сега. Амулетите й имаха аромат на орлови нокти, заклинанията й сякаш искряха в злато, а всеки възел бе перфектен, като безценно произведение на изкуството.

— И това, ако не е Малката Мери Саншайн24 — подразни я Хъдсън. — А тази сутрин изглеждаше така, сякаш беше готова да пиеш отвара от бучиниш и да приключиш сметките си с живота.

— Тихо — отвърна Ингрид. — Дори нямам представа за какво говориш! — Опита се да запази сериозното си изражение и се върна на бюрото си. Компютърът й сигнализираше за получено съобщение.

Ингрид се поколеба, но след няколко минути изпрати кратък и ясен отговор:

Глава двайсет и седма Сърдечна мъка

Норт Хемптън все още кипеше, обсъждайки новината за изчезването на Моли Ланкастър, когато от кабинета на кмета обявиха, че днес Тод Хатчинсън не се е появявал в офиса си и никой не знае къде е. Излязъл е от дома си към полунощ, без да съобщи къде отива както на съпругата си, така и на колегите си. След океанската експлозия и загадъчното изчезване на Моли напрежението в града се усили. Започна да се носи мълвата, че Норт Хемптън е прокълнат и че вече не е онзи красив и идиличен малък град, който е бил някога.

Вкъщи, проследявайки напрегнатия репортаж по местния канал, Фрея изключи телевизора и се замисли. Новините бяха лоши. А времето, когато трябваше да вземе Тайлър от училище наближаваше. Облече палтото си и взе ключовете на колата. Хм, първо Моли, а сега и кметът… Какво става? Такива престъпления никога не са се случвали в това градче, с изключение на нападението над семейство Татчър. Фрея се опита да си спомни кога за последен път видя Тод. Той обичаше да идва в бара, но от няколко седмици не се беше появявал. Най-вероятно заради онова „възелче за вярност“, което съпругата му Корки получи от Ингрид. Не че Тод принадлежеше към онзи тип мъже, които се определяха като женкари. Беше достигнал твърде далеч в кариерата си, за да направи някаква глупава стъпка.

Фрея се умори да се шляе безцелно из къщата и новината за изчезването на кмета я разстрои още повече. Беше позабравила колко скучен е животът без бара — без работата в него, без шума и глъчката на хората, с които спираш да поговориш и напитките, които им сервираш. А и доброто настроение на Ингрид малко по малко се връщаше. Колкото до Оскар, грифонът изобщо не помагаше — той също не беше в настроение, ако стопанката му бе раздразнена. Търпението беше чуждо за Фрея, когато Оскар я кълвеше с острия си клюн, ако Ингрид забравеше да купи от любимите му котешки консерви. А и той толкова много обичаше този оранжев буламач, че Фрея изобщо нямаше да се изненада, ако един ден клюнът му се оцвети в оранжево.

Къщата изглеждаше по-пуста от обикновено. Джоана още не се беше върнала от загадъчното си пътуване. Замина, обзета от някакъв порив веднага след празниците. Ингрид я беше изпратила, но тя също не знаеше причините за внезапното й заминаване. Единственото ясно беше, че Джоана отново им е дала вълшебните пръчки, макар че Фрея не виждаше голяма полза от своята. Въпреки всичко, хубаво беше да си я получи обратно, защото беше забравила колко е приятно да я докосва и колко силна се усеща, държейки я в ръка.

Стигна до училището и тръгна по алеята към малката вила, където се помещаваше подготвителният клас. Тайлър играеше със строителя, когато я видя. Нацупи устни, поглеждайки неодобрително Фрея и попита:

— Къде е Лала? — и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Хайде да тръгваме, Тай. Знаеш, че тя все още не се е върнала! — Малкото момче реагираше много остро на отсъствието на Джоана. Например вчера, когато я видя, започна да се съпротивлява и яростно да крещи:

— Не искам да си ходя с теб! Искам с Лала!

— О, миличък, нека да тръгваме! — отвърна Фрея, стараейки се да не губи търпението си към детето. Тя също беше разстроена и тревожна и не искаше да предава чувствата си на него. Преминаха през портата и стигнаха до колата. Докато Фрея закопчаваше предпазните колани на детската седалка върху гърдите му, Тайлър я попита с подозрение:

— А ти какво можеш да правиш?

— Какво имаш предвид?

— Лала може да накара самолетите ми да летят! Като истинските — отвърна той с обвинителен тон.

Фрея знаеше, че Джоана използваше магията си пред детето, но за нея беше много изненадващо да го чуе, изречено толкова небрежно от Тайлър. Тяхната майка явно нямаше никакви задръжки в общуването си с него. Фрея добре помнеше детството си, в което не влизаше изобилие от печени вкуснотии и говорещи плюшени играчки. Основно имаше спомен за това, как Джоана постоянно си мърмори колко е трудно да се отглеждат деца.

Огледа се наоколо, за да се увери, че няма никой друг.

— Е, аз мога да правя това — за малко се превърна в черна котка, а след това отново прие човешкия си образ.

Тайлър силно се разсмя, след което веднага се закашля. Когато свали ръчичката от устата си, Фрея видя върху нея петно от зеленикава маса с големината на монета. Когато се прибраха, Тайлър се закашля отново и тя попита Грациела дали с детето всичко е наред.

— Да — отвърна майката. — Лекарят му изписа антибиотик.

— Трябва да изкараме един курс на лечение. Надяваме се след седмица-две всичко да е наред.

— Той наистина изглежда здрав, само тази странна кашлица… — отвърна Фрея, усещайки първия порив на тревога и страх. Джоана не беше единствената в семейството им, която успя да обикне момченцето. — Всичко ще бъде наред! — обърна се тя към Грациела, като се чудеше кого всъщност успокоява — нея или себе си?

Бран й се обади по-късно вечерта. С извинение, че не е можал да отговори на повикването й заради постоянното придвижване от едно място на друго и че поради часовата разлика, връзката била затруднена.

— Как е моето момиче?

— Скучае по теб! — отвърна Фрея, усещайки стягане в гърдите си. — Кога ще се прибереш? Кога ще се върнеш при мен?

— Скоро, обещавам. — Къде е той сега? В кой град? В коя държава? Вече не можеше да проследи пътя му. Той просто бе… някъде. В края на разговора настъпи дълга тишина и Фрея се разтревожи — Бран, там ли си?

— Да, извинявай — чу тя гласа му пак. — Трябваше да върна важен документ. Което ми напомни, че майка ми иска да разбере дали имаш някакви възражения по програмата на сватбения план, която ти е изпратила миналата седмица?

Фрея изобщо не се беше сещала за него и с удивление осъзна, че всъщност го е забравила. Разбира се, сватбената церемония ще бъде по всички правила — бяла рокля, петстотин гости, оркестър и така нататък.

— Кажи й, че може да прави всичко така, както го е решила — цветята, гостите, храната. И да не забрави да покани семейството ми и разбира се Сал и Кристи. Изобщо, може да прави всичко, каквото си иска.

— И не си разтревожена? — попита я Бран. — Това си е направо новост. За младоженка, искам да кажа.

Да, тя нали ще бъде булката. Думата й причини такава болка, сякаш някой заби нож в гърдите й и по най-бруталния начин го завъртя. За момент Фрея остана безмълвна.

— Хей… скъпа, какво стана? Плачеш ли?

— Не… — тя поклати в отрицание глава, макар че Бран не можеше да я види. — Няма нищо.

— Кажи ми, скъпа… нали знаеш, че можеш да ми кажеш всичко?

Фрея отново поклати глава и замълча. Сълзите започнаха да се стичат по страните й.

— Знаеш, че те обичам, нали? — Гласът на Бран стана напрегнат и леко нервен. — Че каквото и да се случи, винаги ще те обичам, Фрея! Винаги!

— Да, знам — прошепна тя. — И аз винаги ще те обичам! — и затвори телефона.

Сърцето й биеше като лудо в гърдите. Нима Бран щеше да продължи да я обича, ако знае какво прави тя? Или разбереше какво беше направила? Щеше ли да я приеме такава, каквато е в действителност? И ще може ли Фрея да му бъде вярна? Моногамията не беше в характера й и затова сега се чудеше защо даде съгласието си за тази сватба, за този брак?

Телефонът иззвъня отново и тя машинално го вдигна, мислейки, че Бран отново ще я уверява в любовта си.

— Фрея — гласът на Килиан прозвуча в ухото й, нисък и дрезгав. Не бяха разговаряли от онзи див празничен уикенд, прекаран заедно. — Сбърках ли нещо? Не отговаряш на обажданията ми! Липсваш ми. — Гласът му подейства като балсам на разбитото й сърце. А може би й е било предначертано да бъде с Килиан? И ако не направеше нещо, никога нямаше да узнае дали е така. И ако трябваше да бъде честна към самата себе си, той също й липсваше.

— Добре съм! Веднага ще дойда — и Фрея изтри сълзите си.

Умори се да се чувства виновна! Бран беше далеч. Тя знаеше, че той има работа, която е важна за него и която трябва да свърши, но не можеше да сдържи раздразнението си. Може би имаше причина всичко да се случва така. Може би нещата не са били наред още преди Килиан да се появи.

Защото, наслаждавайки се на всичко, което й се случи през това лято с Бран и Килиан, тя се почувства като част от голяма история. А любопитната и безразсъдна част от Фрея — онази, която пиеше много, флиртуваше и разбиваше милион сърца още преди закуска — искаше да види как ще завърши всичко това най-накрая.

Глава двайсет и осма Тайната врата

Ингрид огледа празната бална зала в „Феър Хейвън“ и с наслада протегна крака. Когато летеше, мускулите й винаги се схващаха, особено когато беше във формата на грифона Оскар. От същото се оплакваше и Фрея, когато приемаше формата на котарака Зигфрид, а Джоана — на гарвана Гили. Оскар беше част от нея и затова тя лесно можеше да приема формата му, но го правеше изключително рядко и то само когато го налагаха особени причини. Още по време на празника по случай годежа на Фрея, Ингрид забеляза, че горните прозорци на балната зала са винаги отворени. И сега, преди разсъмване, предполагайки, че всички в къщата спяха дълбок сън, влетя през единия от тях. Можеше да вземе и летящата си метла, но си спомни неразумната постъпка на Джоана от преди няколко дни. Тя беше забелязана и в новините съобщиха за НЛО, видяно над града им. Затова Ингрид предпочете много по естествен начин на придвижване — във формата на животно. Вещиците имаха много начини за придвижване, но Ингрид предпочиташе най-естествения — да се издигне във въздуха и да полети към небесата, докато магията й поддържаше тялото й високо над земята. Летящите метли използваха като център за равновесие при приземяване, като котва, която ги задържаше на земята.

Вече влязла, Ингрид изпрати съобщение по електронната си поща.

Беше прав. Имаше нещо различно в знака, изобразен на чертежа. Приличаше на малък диамант, чиито страни сочеха към стените. „Ключът“ беше обкръжен от странни калиграфски символи. Една от страните на диаманта изглеждаше крива. Това можеше да се дължи на небрежна грешка на художника, но Ингрид се вгледа внимателно. Върхът на диамантът в този ъгъл беше само малко по-дълъг от останалите, но ясно сочеше десния ъгъл на чертежа. Тя вдигна поглед и бързо откри нужните стена и ъгъл. Беше вълнуващо да усети как един абстрактен чертеж на едно пространство прави връзка с действителността.

Като режисьор тя почука по стената, която издаде тежък и кух плътен звук.

Ингрид знаеше, че обикновената стена издава по-плътен и по-тежък звук.

Ингрид излезе и след малко се върна с железен лост, който намери в гаража. Заби острата му част в ъгъла и от стената се посипаха парченца мазилка. Реши, че по-късно ще приложи едно от заклинанията на Джоана — за възстановяване на поражения по стени. Но сега трябваше да разбере какво има зад нея. Не трябваше да мисли за пораженията, а да открие онова, за което беше дошла.

Опита се да забие острата част по-навътре, но след малко повече от сантиметър лостът опря в нещо. Ингрид натисна дръжката и част от мазилката с размер по-голям от този на бейзболна топка падна на пода. Тя го повдигна и го разгледа. За реставрирането на стените на стара къща като „Феър Хейвън“ трябваше да се използват съвременни методи и материали. Циментът трябва да е нанесен на слоеве върху метална мрежа. А мазилката, която беше в ръцете й, бе груба, с песъчлива структура и следователно много по-стара. Остави я на пода и коленичи до дупката, която направи. Около неравните краища се виждаха остатъци от боя, външният слой, на която приличаше на гъста метална емулсия с наситен тъмен оттенък, характерен за боите с оловна основа. Но под лъскавия слой, докъдето бе влязла острата част на лоста, се виждаше и още нещо. Започна да сваля останалата мазилка, докато не видя онова, което бе зад нея.

Част от врата. Не се виждаха панти или дръжка, но Ингрид разпозна формата веднага. Напуканото дърво издаваше слаб аромат на смола. Когато вдъхна чистия му аромат, се пренесе в дълбокото минало.

Мислите й бяха насочени към забравено място, което се възприемаше по скоро като легенда или измислица, отколкото действителност. Спомни си какво каза на младата вампирка. Ти самата си мит! Но те всички бяха тук — живееха, дишаха и се разхождаха в средния свят така, както го правеха и хората в техния. Едновременно си приличаха и се различаваха от тях.

Ингрид докосна нежно боровото дърво, след което отново взе чертежа. Вратата стигаше от пода до тавана, цялата обвита в сложен дизайн. Имаше и инструкции за майстора, който трябваше да я изработи — щеше да му отнеме години, за да изобрази отделните форми върху дървото. А орнаментът, който сега видя, съвпадаше с малките декоративни форми около всеки от „ключовете“.

Направи няколко снимки с телефона си, след което ги изпрати на адреса на своя помощник.

Ингрид замахна с вълшебната си пръчка и промърмори заклинанието, което мигновено възстанови стената. Не беше толкова изкусна, колкото Джоана във възстановяването на първоначалния вид на нещата, но вълшебната пръчка помогна. Тъкмо свърши, когато дочу стъпки, които бързо приближаваха. Прие образа на Оскар и излетя през прозореца точно в секундата, в която Килиан Гарднър влезе в празната бална зала.

— Има ли някой тук? — извика той. — Чух, че има някой! Покажи се!

Ингрид отлетя, но сърцето й продължи да тупти забързано в гърдите. Беше толкова близо. Каква беше онази врата и накъде водеше? Подмина острова, мислейки си за Забраната, от чието налагане семейството й страдаше в продължение на хилядолетия. За разрушения мост между световете и за изчезналия си брат… Какво имаше зад онази врата? Нейният помощник знаеше. Значи, тя също щеше да го открие. Скоро.

Глава двайсет и девета Съпруг и съпруга

За последен път Джоана посети университета в Западен Кънектикът преди много години, когато Ингрид се дипломираше. Само на няколко часа път от Норт Хемптън, в онзи ден разпръснатите сгради на колежа изглеждаха празнично — със сини развети ленти над централната сграда. Дворът беше пълен с випускници със зачервени страни, облечени в черни мантии и с четириъгълни шапки на главите, които размахваха червени пръчици, украсени с ленти с цветовете на университета. О, беше толкова горда в този ден! И нервна, разбира се, от мисълта за срещата със съпруга си, който за щастие се държа на разстояние. Ако Ингрид разбереше, че учи в същия университет, в който преподава баща й, щеше да я намрази за това, че не й го е казала. Затова Джоана принуди съпруга си да си вземе четиригодишна отпуска, докато дъщеря им не завършеше университета.

Премина по пътеката между готическите сгради. Всичко изглеждаше така, както и преди — варовик и бръшлян.

— Извинете — обърна се тя към първия срещнат младеж. — Бихте ли ми помогнали да намеря професор Бошан?

Само защото не беше говорила със съпруга си през по-голямата част от века, не означаваше, че не знае какво се е случило с него, когато е далеч от нея. Следеше го постоянно още от момента на тяхната раздяла. А това никак не беше трудно. Знаеше, че прекарва по-голяма част от времето си покрай брега на океана, но когато работата замря, той се отказа от риболова и се отдаде на работата си на университетски професор. Преподаваше тук вече доста години и беше цяло чудо, че никой не е забелязал колко е стар всъщност. Най-вероятно и той използваше същото заклинание като нейното, когато се засели за постоянно с дъщерите си в Норт Хемптън. Това им даваше спокойствие, а и така не предизвикваха любопитството на съседите си.

Джоана лесно намери кабинета на съпруга си, но асистентът му вежливо й съобщи, че професорът не идва тук всеки ден. И после я посъветва да го посети в дома му, който се оказа в близост до университетското градче. След няколко минути тя намери скромната, добре изглеждаща сграда. Портиерът веднага й отвори вратата, след като Джоана се представи като съпругата на професора. Апартаментът му беше на първия етаж.

— Ехо, има ли някой вкъщи? Аз съм, Джо.

Почука на вратата, преди да я отвори, но забеляза, че е открехната. Пристъпи навътре. Беше малка, едностайна квартира и Джоана се изненада от това, което видя. Малката стая повече приличаше на монашеска килия. Имаше легло, върху което лежаха сгънати одеяла. В отсрещния ъгъл — хладилник с размерите на шкаф, а до прозореца стоеше бюро, върху което имаше само няколко фотографии — снимка на Ингрид от завършването на университета, вероятно тайно направена от него, и друга на Фрея от времето, когато снимката й често се появяваше върху обложките на списанията, когато живееше в Ню Йорк. Джоана почувства пристъп на тъга и съжаление.

А някога бяха толкова щастливи! Истински щастливи в брак, който беше далеч от идеалния — вечно спореха един с друг, както го правеха всички нормални двойки. Имаше остри пререкания, пристъпи на гняв и буен темперамент. Той не беше от търпеливите, а тя беше също толкова упорита, колкото него. И ако не беше онзи проклет съдебен процес, най-вероятно все още щяха да бъдат заедно. Ако той само беше изпълнил молбата й, може би сега нещата щяха да бъдат съвсем различни… „Но защо мисля за това сега?“ — запита се Джоана. И двамата не можеха да направят нищо, което би могло да спре онова, което се случи. Нищо не можеше да заличи момента, когато мостът се разруши и те се оказаха в капан по средата между двата свята. А за да останат тук, трябваше да следват законите на обитателите му, без право да се намесват в земните дела.

Джоана свали палтото си и седна на леглото. Гили моментално се настани на рамото й. Щеше да чака съпруга си да се прибере вкъщи толкова дълго, колкото се налагаше.

След няколко часа, през които задряма, дочу в просъница, че вратата бавно се отваря.

— Норман? — попита тя. — Ти ли си?

Глава трийсета Първият камък

На следващия ден Ингрид постоянно мислеше за тайната врата, която откри в балната зала на „Феър Хейвън“. Едва пристигна на работа и веднага изпрати съобщение на адреса, който беше наизустила. Изненада я снощното прекъсване на връзката и днес с нетърпение очакваше новините. Обикновено отговорът се получаваше на минутата, а вече измина цял час без отговор.

Натисна бутона за изпращане и зачака. Екранът остана безмълвен. Реши да се върне към обработката на останалата част от чертежите на къщата семейство Гарднър и да ги подготви за обработка. Преди няколко дни хареса красиви дървени рамки, които се оказаха много по-евтини от онези, които използваха миналата година. И понеже сега в библиотеката се налагаха икономии, всяка спестена монета беше от полза. Странно! Чекмеджето, където обикновено държеше чертежите, се оказа празно. Ясно помнеше как вчера, след като се върна в библиотеката, прибра основния план на имението в папката при останалите и ги затвори отново в чекмеджето. Може би някои ги е преместил в конферентната зала? Не. И там нямаше нищо.

Сърцето на Ингрид се сви от лошо предчувствие. Побърза към компютъра си и започна да изпраща съобщение след съобщение на същия адрес:

Видя, че съобщенията й се трупат едно след друго и отново никакъв отговор. Написа и последното:

— Да си местил случайно чертежите ми? — попита тя Хъдсън, натискайки бутона за изпращане. — Нали знаеш, онези на „Феър Хейвън“, които приготвях за изложбата?

Хъдсън вдигна глава от компютъра си и свали слушалките от ушите си. Прокашля се и отвърна:

— Не. Не съм ги докосвал дори. Може би Таби знае нещо?

Табита също не знаеше, както и Кейтлин, която се върна на работа след грипното си заболяване. Както винаги, преди да си тръгне вчера вечерта, Хъдсън заключи вратата и активира алармата. Дотук нищо притеснително — алармата не се беше активирала и освен изчезналите чертежи нищо друго не липсваше. Не че в библиотеката имаше някакви ценности.

Ингрид се обади и разпита дори фирмата, която почистваше библиотеката. Предишната нощ те също не бяха забелязали нещо необикновено. Върна се в склада и отново провери чекмеджето — пак празно! Провери пощата си. Отново нямаше отговор. Чертежите бяха изчезнали, а помощникът й беше неоткриваем. Остана да провери още една нишка. Вдигна телефона и набра номера на Килиан Гарднър.

— Ало — дочу тя съненият му глас.

— Килиан… здравей. Аз съм Ингрид Бошан.

— Здравей, Ингрид — изглежда той още не можеше да се разсъни. — Какво мога да направя за теб?

— Събудих ли те? Извинявай, Килиан, но понеже вече е ден и… — тя се почувства неудобно и спря.

— … И ти искаш да ме питаш за? — отвърна той дружелюбно.

— Извинявай, беше глупава забележка от моя страна. Денят беше напрегнат и аз… Обаждам ти се за чертежите на „Феър Хейвън“, които ми донесе. Съществува ли някаква вероятност да си си ги взел обратно?

— Защо да ги вземам? — този път гласът му прозвуча по-бодро. — Аз сам ти ги дадох. Нещо е станало с тях ли?

— Не, не… Не се тревожи — Ингрид поклати глава енергично, сякаш Килиан можеше да я види. Нямаше нужда да всява паника. — Мисля, че някой от колегите ми ги е преместил на друго място. Извинявай, че те обезпокоих.

— Нека това не те притеснява — отвърна Килиан.

Ингрид затвори. Сърцето й радостно се разтуптя. Сканираните файлове! Та нали беше сканирала всички чертежи — лист по лист и ги бе запазила в компютъра си. Всички тези „ключове“ и скрити символи трябва да са тук. Започна да търси и след малко започнаха да я обземат все по-лоши предчувствия. Всички сканирани чертежи също бяха изчезнали!

Ингрид се опита да остане спокойна. Кой би откраднал чертежите? И кой би изтрил всички файлове от нейния компютър? И защо? Въпросите, които си задаваше бяха прекъснати от Хъдсън, който буквално влетя в стаята. Вратовръзката му бе развързана и изглеждаше доста разрошен.

— Мисля, че трябва да дойдеш в читалнята. Всичко изглежда така, сякаш Корки Хатчинсън внезапно си е загубила ума.

Ингрид последва Хъдсън до читалнята, където на мястото за връщане на книги завари подпряна известната репортерка. Тя имаше безумен вид, а облеклото й — горница на пижама и увиснало долнище — изключително точно отговаряха на истеричното й състояние. Още щом я видя, Корки насочи към нея пръст, лакиран в яркочервено и се разкрещя:

— За всичко е виновна тя!

— Какво става? — попита Ингрид. Библиотеката беше пълна с майки с деца, тийнейджъри, вечно струпани около компютрите, и редовни читатели около рафтовете със списания. Мат Нобъл, който тъкмо влизаше, носейки книги за връщане, се втурна да й помогне.

— Тя е виновна! Тя го направи! — продължи да крещи Корки. — Накара ме… да сложа този възел под възглавницата на Тод! И той не можеше да спи… държеше се странно… Тя му направи нещо!

— Корки, успокой се! За какво говориш? — приближи се Мат и обгърна раменете на крещящата жена, която сякаш всеки момент щеше да се нахвърли на Ингрид.

— Тя е вещица! Тя го направи! Тя направи така, че това да се случи! С черната си магия и глупавите си възли! — продължаваше да крещи Корки.

— Много съжалявам… но моите възли нямат такова влияние — отвърна Ингрид и поклати глава. Всяка част от тялото й трепереше, но тя се опитваше да запази спокойствие.

Мат я погледна въпросително.

— Почакай малко… За какво говори тя? Какво отношение има това към черната магия?

— Тод се обеси! И е завързал същия възел като този! — едва ли не изсъска Корки, държейки кафявия възел, който Ингрид й беше дала преди месец.

— Какво става? — попита Ингрид, поглеждайки към Хъдсън с молба за помощ. Хората започнаха да се събират около тях, гледайки я с любопитство и страх. Проблесна спомен от миналото, когато тълпата я беше притиснала на площада в една друга чудесна сутрин. И я бяха притиснали точно така, както сега в библиотеката.

— Сякаш не знаеш? Намериха тялото му тази сутрин! Тод се е обесил! В някакъв долнопробен хотел на шосе 27! — извика Корки.

Ингрид ахна.

— Вярно ли е? — попита тя Мат.

Той кимна утвърдително.

— От хотела са се обадили на 911 тази сутрин. Полицаите все още са там — след което се обърна към Корки. — Хайде, успокой се! Нека да те съпроводя до управлението. — Мат погледна Ингрид с дълъг, изразителен поглед и поведе журналистката към изхода.

— Господи… ама че луда! — подхвърли Хъдсън, тръгвайки към вратата. Забеляза, че в библиотеката някои я гледаха скептично, а други с открита враждебност. — Добре ли си?

Ингрид кимна, въпреки че не беше вярно. Първо, бяха изчезнали чертежите на „Феър Хейвън“, след това спряха да идват отговори от този, който беше разгадал единия „ключ“, а сега я обвиняваха в… какво? Дори не разбра в какво точно, но не можеше да се отърси от думите и обвиненията на Корки.

Табита я потупа приятелски по гърба.

— Не се притеснявай, никой няма да я слуша! — каза тя уверено и продължи — Загубила е съпруга си и не знае какво говори.

Имаше само шепа жени, дошли при нея с проблемите си по време на обедната й почивка. Обикновено бяха много повече и това накара Ингрид да се почувства зле. Опита се да не мисли повече за това, но не успя. Защото имаше нещо в думите на Корки, които изрече тя по-рано. Какво каза точно? Черна магия? Че тя е магьосница, че е вещица?

Помисли си за Фрея. Сал просто й беше забранил да прави коктейлите си и я беше накарал да си вземе почивка. А от днес нататък всички в Норт Хемптън нямаше да свалят очи от тях. Почувства студените тръпки по гърба си. Вече го преживя веднъж и знаеше как свършва.

Някога в Масачузетс Ингрид имаше клиника и процъфтяваща практика. Тогава тръгнаха слуховете и заваляха обвиненията. Но сега времето е друго, опитваше се да се убеди тя. Може би никой няма нужда от помощта й, защото на хората всичко им е наред. Наистина. И ако Ингрид повярваше в това, то все едно изграждаше мост, върху който можеше да стъпи. Хълмът на обесените го нямаше, но сянката му оставаше. Не беше толкова глупава да си мисли, че онова, което се е случило веднъж, не може да се повтори отново.

А денят все още не беше свършил! Преди да затвори библиотеката, при нея дойде още един посетител — Емили Фостър — бледа и трепереща.

— Ингрид, ще ми отделиш ли минутка? Трябва да говоря с теб.

Глава трийсет и първа Безизходно положение

Фрея гледаше как Килиан внимателно поставя телефона обратно. Не можеше да се нагледа както на красивия му профил, така и на ясно изразените мускули на гърба му. Постави длан върху кожата му. Просто не можеше да спре да го докосва. Прекараха цялата вечер, дарявайки си удоволствие един на друг, като опитваха нови и все по-възбуждащи варианти на така познатия любовен танц. За кратък миг Фрея се притесни, че Килиан изобщо не се умори и беше все така жаден за нея. Никога не беше срещала мъж, който да й е равен по възможности и издръжливост. Свършваха само за да започнат отново след няколко минути — невинно докосване с ръка или крак, допир или споделен дъх… и всичко се повтаряше отново. Фрея установи, че пак е гладна за него въпреки всички онези чувства, които той я накара да изпита в обятията му тази нощ. Кожата му беше гладка, когато я докосваше, както и всичко останало в него. Просто идеален — никакви неравности, недостатъци или белези — навсякъде имаше само кожа, покрита с равен златист загар.

Бяха в каютата на яхтата му „Дракон“. Съдейки по нахлуващата през илюминаторите ярка дневна светлина, сигурно беше много късно следобед. Кой ден е днес? Фрея изобщо не беше сигурна. Как само изтичаше времето в прегръдките на Килиан. Изобщо не забелязваше. Минутите и часовете й се изплъзваха и тя дори нямаше ясни спомени за това, какво правеха заедно, когато не бяха в леглото, разбира се. А точно постелята бе мястото, което Фрея мислеше, че няма да напуснат никога. Вратата се затваряше херметически, а те не бяха излизали от каютата няколко дни. Фрея дори успяваше да им приготви някаква храна с онова, което намери в хладилника в малкия камбуз. Но в каютата, вместо да мирише на пот, секс и готвено, въздухът беше чист и свеж. Като затвореше очи, Фрея дори усещаше аромата на смола и цъфнали полски цветя. Интересно, защо Килиан живееше на лодката, а не във „Феър Хейвън“, който определено разполагаше с достатъчно спални? Откакто пристигна, Гарднър-младши беше избрал лодката за свой дом.

— Кой беше на телефона? — попита Фрея, освобождавайки ръката си.

— Сестра ти — отвърна той, облягайки се на възглавницата с ръце под главата и замислен вид. Тъмен кичур коса падна на лицето му, закривайки едното му око и той нетърпеливо го отмести.

— Ингрид ли? Какво искаше? — изправи се на лакът Фрея и го погледна.

— Дадох й архитектурните планове на имението преди време, защото тя ги поиска за изложбата. Изглежда, чертежите са изчезнали — обясни й Килиан. — Тя не го каза направо, но съм сигурен, че съм прав.

— Какво има в тези чертежи? Бран също пита за тях преди няколко дни — каза Фрея, издърпвайки нишка от чаршафа. — Ингрид му разказа, че е открила нещо скрито в дизайна на „ключовете“ върху чертежите. Някакъв код, който тя мисли, че почти е разгадала и който е свързан с някаква древна история. — Фрея се усети, че забърбори в старанието си да смени темата — не искаше да говори за Бран, когато е в леглото с Килиан.

Късно. Той повдигна вежди.

— Говорила си с Бран?

— Да, вчера — Фрея също се отпусна на възглавницата и дръпна чаршафа върху лицето си, в опит да се скрие.

— Хей! — повика я Килиан, опитвайки се нежно да махне плата.

— Не зная, защо съм тук! — поклати глава Фрея. Нямаше сили да го погледне в очите.

— О, не! Знаеш!

— Слушай, трябва да си вървя — Фрея се опита да го отблъсне и да се добере до дрехите си.

— Не си отивай! — Килиан започна да обсипва врата й с леки, галещи като крилца на пеперуда целувки, които наелектризираха всеки нерв в тяло й. — Ти току-що дойде!

Фрея имаше усещане за дежа вю. Нима не беше изпитала същите чувства с Бран преди време? А сега ги изпитваше с другия брат…

— О, Килиан, престани! Дойдох тук преди четири дни — и нежно отблъсна ръцете му.

— Обичам те — прошепна той, докато се накланяше напред и уютно наместваше главата си в рамото й. Ръцете му нежно покриха гърдите й и накараха топлината да облее цялото й тяло.

— Нямаш право да го казваш — заяви Фрея. — Казах ти! Нищо не може да се промени. Ще се омъжа за Бран през септември! — И прехапа устни.

— Не прави това с нас! — помоли се Килиан, обгръщайки раменете й.

— Няма никакво нас, Килиан! И никога не е имало!

— Дори не го казвай! — каза той с отчаяние и стисна раменете й.

— Спри, нараняваш ме! — извика Фрея. Сърцето й се късаше, неговото също. Толкова много го обичаше. Това чувство беше така дълбоко, трайно и укрепено в душата й, че бушуваше в нея с яростен бял пламък. Но е грешка! Знаеше, че е грешка! Знаеше, че тези силни чувства към него са грешни! Ако го беше срещнала първи… Само ако го беше срещнала… Сега е твърде късно. Двамата с Бран се откриха взаимно и тя даде обещание да се омъжи за него. Така беше редно и беше правилно. И тя щеше да постъпи по правилния начин. Не можеше да промени съдбата си…

Килиан се изправи и започна да крачи из каютата, закрил лицето си с ръце. Изглеждаше объркан, разтревожен и смутен.

— Фрея, моля те… — бе всичко, което успя да каже.

— Това беше грешка, Килиан. Голяма грешка — Фрея обу дънките си, дръпна ципа и навлече тениската си. Пъхна крака в гуменките и се изправи. — Много съжалявам, Килиан. Наистина. И ти казах още в самото начало, че идеята не е добра.

След като слезе от яхтата, Фрея изпита нужда да се разходи, за да проветри главата си. Не искаше да мисли за Килиан и затова просто безцелно се разхожда няколко часа. И се озова в центъра на Норт Хемптън, близо до полицейския участък — малка сграда в близост до кметството. И понеже вече беше тук, реши да попита дали няма някакво раздвижване по делото за изчезването на Моли Ланкастър. Или да предложи помощта си, като поговори с онези момчета например… Категорично отхвърляше мисълта, че коктейлът, приготвен от нея, има нещо общо с изчезването на Моли, но започваше да изпитва съмнения дали не се е получила някаква грешка в нейната магия. И затова искаше да разбере, дали може да помогне. Сигурна беше, че момчетата нямат нищо общо със случая на Моли, но бе сред малцината, които вярваха в невинността им. Останалата част от хората в града дори се ядосваха на градския прокурор, че обвинените младежи получаваха доста преференции, защото някои от тях произхождаха от заможни семейства.

В полицейският участък както винаги цареше пълен хаос.

— Привет, Фрея — приветства я с широка усмивка Джим Люис, един от патрулите и в момента дежурен. — Какво става?

— Минавах от тук и реших просто да отскоча и да попитам какво става със случая на Моли?

— Ами… нямам право да говоря за този случай.

— Не можеш или не искаш, Джим? Хайде, стига. Това съм аз! Нали помниш как ти помогнах да откриеш онзи крадец на велосипеди? — подмаза се Фрея.

— Зная, момиченце… Но сега случаят е различен.

— Какво става там? — попита Фрея, забелязала насъбраните полицаи около бюрото на Мат Нобъл. — Това Корки Хатчинсън ли е? Нима нещо се е случило с Тод?

— Наистина не мога да ти кажа, Фрея — Джим нетърпеливо потропваше с пръсти по бюрото. — А колкото до случая Ланкастър, ще ти кажа нещо: изглежда, че един от студентите смята да направи признания. Скоро ще има арестуван, можеш да ми вярваш.

Когато се върна у дома, Грациела буквално се хвърли върху нея на секундата, в която отвори вратата.

— Съжалявам, че те притеснявам, Фрея, но Тайлър…

— Остави притесненията, Грациела. Какво става?

Икономката им нервно мачкаше кърпата за прах, която държеше в ръцете си.

— Има много висока температура. От тази нощ. Може би трябва да го отведа в болницата, но ме е страх? А и Хектор не е вкъщи…

Фрея последва развълнуваната Грациела до техния дом в другия край на градината. Детската заемаше втория етаж. Стаята беше облепена с тапети с весели герои от анимационните филми, а етажерките бяха препълнени с детски книжки и играчки с различни форми и размери. Но сега войниците стояха струпани на купчина, марионетките лежаха неподвижни в кутиите си, а влакчето стоеше тихо и безмълвно върху металните релси. В леглото с формата на състезателен автомобил лежеше Тайлър. Приличаше на костенурка, завит с всичките тези одеяла. Фрея остана изненадана, когато видя промяната, настъпила у него за няколко дни. Беше отслабнал, а лицето му бе придобило мъртвешки цвят.

— Привет, момченце! — нежно каза Фрея, докосвайки с ръка челото му. То направо гореше. — Трябва да го заведем в болницата. Мисля, че няма какво да чакаме още. — И се обърна към Грациела. — Ще ви закарам.

Грациела сложи детето на задната седалка, обезопаси го и Фрея потегли.

— Всичко ще бъде наред, не се притеснявай. А и веднага ще се обадя на Джоана, когато се появи на линия — каза Фрея, докато шофираше по пустите улици на Норт Хемптън към болницата. — Обещавам — повтори тя, макар да знаеше, че не трябва да го прави. Нито тя, нито Ингрид имаха представа докъде се простират пълномощията на Джоана. Особено когато ставаше въпрос за някого, когото майка им обича.

Глава трийсет и втора Нощен крадец

Същата нощ Ингрид сънува романтичен сън. Той започна с усещането, че не е сама в леглото. Върху тялото си усещаше приятната тежест на друго топло тяло, което се опитваше да махне долната част на пижамата й. Объркана, тя се опита да я дръпне нагоре, но откри, че не може да помръдне. А неизвестният насилник продължаваше да я съблича. Усети как студеният въздух плъзва по кожата й. Ингрид не беше уверена какво точно се случваше в леглото й. И къде изчезна завивката й? Почувства ръката му върху устните си, опита се да се измъкне и да извика, но не успя. Не можеше дори да отвори очи.

Върху нея лежеше непознат мъж и я прегръщаше с топли и нежни ръце. Пръстите му притиснаха гърдите й и тя започна да се бори. Много бързо разбра, че не може да направи нищо и затова просто замря под него — неподвижна и безпомощна. След което той започна да прониква в нея, бавно и чувствено. Отново се опита да извика, но мъжът започна да я целува толкова нежно и страстно, че тялото й неволно започна да отговаря на движенията му. Съпротивата й беше преодоляна и самата тя вече не можеше да се съпротивлява на разбуденото си желание. Беше влажна, а той твърд и това я караше да се чувства прекрасно. Чувстваше се толкова добре под тежестта и движенията му, да прави любов с него, макар че това не беше истинска любов.

Най-накрая очите й се отвориха и тя успя да види лицето му.

Красиво, изискано лице с черна коса и очи с цвета на океанските вълни. И той стана невероятно силен… Ръцете му се увиха около врата й и започнаха да я задушават… Пръстите му се забиваха все по-навътре в плътта й, карайки я да се задъхва, докато той не спираше с движенията си в нея, стремейки се да я доведе до кулминацията… Това наистина се случваше… Килиан искаше да я убие… Усещаше как духът й се възнася над тялото й и блещука в мрака… Не, няма да го допусне! Няма да умре така!… Няма да позволи това да се случи… Събра сили, сви коляно и го ритна в гърдите… Това беше достатъчно, за да го извади от равновесие и той пусна гърлото й.

Ингрид отвори устни, за да изкрещи…

И се събуди.

Този път наистина беше будна.

Лош сън. В края на краищата, беше само един лош сън. Седна в леглото задъхана и трепереща. Беше сама и облечена, но гърбът на пижамата й беше мокър от пот. Само един сън! Просто един кошмар! Сънува, че Килиан Гарднър иска да я изнасили и убие. Сънят беше толкова реален, че тя все още не можеше да определи чувствата си, защото все още изпитваше и възбуда и объркване. Мислеше, че ще умре!

Какво се случи?

Видение? Предупреждение?

И тогава внезапно разбра.

Всичко застана на местата си. Странното държание на Фрея още от нощта на годежното парти, пламналите цветя, разрошената коса, мълчаливостта й, отсъствията й, останали без обяснение, пламналото й лице и разсеяността й. Ингрид се замисли за начина, по който се държеше Фрея цялото лято — замечтаният вид, разсеяността и объркването, които се сменяха с напрегнатост и нервност. Това не беше характерно за сестра й. С нея се случваше нещо. Или по-скоро й се беше случил някой. Също както преди. Разбира се, чак сега всичко придоби смисъл.

Стана от леглото си и се облече. Погледна към часовника — половин час след полунощ. Фрея все още не се беше прибрала, но знаеше къде да я намери. Двете бяха успели за кратко да разговарят, когато Фрея се върна от болницата. Ингрид също се разтревожи за Тайлър. Надяваше се лекарите да овладеят грипа и той да не премине в нещо по-лошо. Дори не можеше да си представи на Тай да му стане още по-зле! Независимо от това, че бе в принудителна почивка и не работеше в бара, Фрея не можеше да спре да го посещава, но сега като клиент. Ингрид не беше сред редовните му посетители, но нямаше нищо против такъв тип забавления. Дори беше наясно и с удоволствията, които доставят — приятна компания, вълнение от приятно приготвено питие, музика и комфорт. От време на време тя, заедно с колегите си от библиотеката, се отбиваха в „Норт Ин“ в петъчната вечер. Но откакто Табита забременя, а Хъдсън премина курса на лечение в клиниката за лечение на алкохолици и наркомани, барът се беше лишил от присъствието им. Влезе в пълното заведение и кимна на няколко познати лица.

— Какво мога да направя за теб, скъпа? — попита я Криси, върлинестата барманка, заметна през рамо парцала, с който бършеше плота и зачака.

— Нищо за тази вечер, благодаря ти. Аз търся…

Шумните възгласи от другия край на бара почти заглушиха думите й. Кристи само сви рамене с думите:

— Сестра ти е в страхотна форма. Но я предупредих, че ако не се вземе в ръце, аз лично ще й помогна — и прекара пръсти пред гърлото си в ясен жест. — Не пожела да ми обясни, но явно нещо се е случило. Освен това, цяла вечер пие текила.

Ингрид само кимна. Текилата беше отговорът на Фрея за всяко емоционално сътресение. Отново погледна към шумната групичка и я видя — тя обръщаше поредния шот и отговаряше на глупавите въпроси на подпийналите младежи, смучейки парченце лайм.

— Фрея!

— Ингее! Каквоо правиш тук? — попита Фрея изненадано. Всъщност, това дори я зарадва и затова я прегърна силно. Ингрид усети мириса на алкохол в дъха й и реши да не си губи времето напразно. Наклони се към нея и прошепна сърдито в ухото й:

— Имаш ли интрижка с Килиан Гарднър?

Фрея изтрезня моментално.

— И помисли, преди да отречеш — предупреди я Ингрид. Фрея мрънкаше и искаше да допие текилата си, но тя беше непреклонна. Затова сега и двете седяха в колата на път за вкъщи. Докато Ингрид шофираше, Фрея замислено гледаше през прозореца.

— Не отричам! — тонът на малката й сестра бе капризен. Естествено беше Ингрид да знае за връзката й с Килиан. Тя отдавна очакваше това да се случи и остана изненадана колко дълго време този път беше необходимо на по-голямата й сестра, за да разбере за тях двамата. А тя винаги разбираше за тайните й дори по-рано от самата нея.

Ингрид я погледна с крайчеца на очите си.

— Почувствах го!

— Ау! Не ми обяснявай повече! Присънил ти се е поредният кошмар, нали?

— Много меко казано — потръпна Ингрид, спомняйки си за ръцете му около врата си и тежестта на тялото му върху нейното. Леко тръсна глава, за да се избави от спомена. — Какво правиш, Фрея? Мислех, че обичаш Бран, че си влюбена в него! Нали казваше, че той „единственият за теб“, твоята „сродна душа“?

— Така е. Днес следобед казах на Килиан, че между нас всичко е свършено. Край! Скъсах с него, Ингрид — въздъхна Фрея.

— Добре! — хвърли кратък поглед към сестра си, внимавайки за трафика по пътя. — Знаеш, че е за добро, нали! Спомни си какво стана последния път, когато се омъжи.

Фрея замълча. Продължиха пътуването си в пълна тишина. Пътят изглеждаше тъмен и безлюден.

— Страхувам се — наруши тишината Ингрид. — Имах ужасен ден. Днес ме нарекоха вещица. Пред всички в библиотеката.

— Господи! — потръпна Фрея.

— Беше Корки Хатчинсън. Знаех си, че не трябваше да й давам този глупав възел. Тя нямаше да може да задържи съпруга си по никакъв начин! Дявол да го вземе! — Ингрид никога не ругаеше, но явно сега беше притеснена и разстроена. — Извинявай.

— Вината не е твоя — започна да я утешава Фрея. — Магията ти действа по друг начин. Твоите възелчета не убиват! Не са убили и Тод. Той се е самоубил, Ингрид! И причината все още не е ясна.

— Знам ли… — и тя прехапа долната си устна. — И на мен ми се иска да мисля, че не съм направила нищо, но бях разстроена. Тод искаше да разруши библиотеката… Ами ако аз не съм го искала, а все пак съм го направила? Измина толкова време откакто не съм правила магии. Ами ако съм объркала нещо? Ако не съм произнесла верните думи? — Ингрид почувства как коремът й се свива на възел. Ами ако неволно е направила черна магия? Точно както я обвини Корки. В подобни неща няма правила и ограничения. Винаги може да се случи нещо непредсказуемо. И може точно тя да е убийцата на Тод. Може би го е направила.

— Превръщаш се в параноичка! — раздразни се Фрея. — Ти не можеш да убиеш дори муха! Няма начин ти да си виновна за това, което му се случи.

— Но аз му бях много ядосана… И Корки — тя крещеше, а около нас имаше хора. Нарече ме вещица! И хората от града чуха това, Фрея! Те мислят, че аз практикувам магьосничество! Виждат как им действат амулетите ми!

— Е и какво от това? — сви рамене Фрея.

— Как какво? Забрави ли какво стана последния път, когато започнахме да използваме магията си, без да се крием?

Фрея започна несъзнателно да рисува върху запотеното стъкло.

— Сериозно ли говориш? И за това се тревожиш? Но тук е Норт Хемптън! И последния път, когато проверявах календара, той сочеше двадесет и първи век. Разбира се, хората могат да вярват, че си им помогнала и че си решила проблемите им, но смяташ ли, че те наистина вярват в магията? Няма начин, повярвай ми! Никой не вярва, че съществуваме! В безопасност сме! — възкликна Фрея. — Огледай се наоколо — светът принадлежи на науката и техниката, на компютрите и джаджите. Всички имат iPad, GPS и микровълнови печки. Дори не се вълнуват от смъртта, защото вярват, че могат да победят дори рака, ако в менюто им има тофу! Преди и сега не могат да бъдат сравнявани по никакъв начин, Ингрид!

— Надявам се да си права!

Фрея отвори прозореца, пускайки в купето океанския бриз.

— Разбира се, че съм права!

Ингрид рязко натисна спирачки и Фрея едва не удари главата си в предното стъкло.

— Извинявай — смутено отрони Ингрид. — Но имам да ти разказвам още нещо. Помниш ли, че мама спаси от смърт Лайънъл Хорнинг?

— Да. И какво за него?

— Ами, няма го — отвърна тя. Не можеше да повярва, че беше забравила за това. Толкова се стресна от обвиненията на Корки и нощния си кошмар, че забрави за посещението на Емили.

— Какво имаш предвид под „ами, няма го“?

— Ами дойде Емили и разказа, че Лайънъл е започнал да се държи много странно. Говорел за някаква пътека, която водела към върха и че той не принадлежал към това място. И как щял да си тръгне и да вземе няколко души със себе си.

— Какво?

— Знам, знам… Звучи така, сякаш той се превръща в зомби — въздъхна Ингрид. Също като Фрея и тя знаеше, че ако човешката душа е прекарала известно време в Царството на сенките, съществува рискът физическото тяло да не приеме възкръсването си, ако душата и тялото са били разделени известно време. Рядко се случваше, а и Джоана беше много добра в работата си. За съжаление, понякога мъртвите се завръщаха в света на живите само за да им вредят, превръщайки се в отвратителни зомбита.

— Мислиш ли, че той може да е направил нещо на Моли? — попита Фрея и потръпна.

— Наистина не зная. Мисля, че Лайънъл не е склонен към насилие. Но ако е попаднал при Хелда преди мама да отиде и да го спаси…

— От кога липсва той всъщност?

— От уикенда преди Деня на независимостта.

Същата нощ, в която беше изчезнала и Моли Ланкастър.

— О, господи!

— Има и още нещо — Ингрид спря да върти палците си и започна да оправя очилата си, плъзнали се надолу по носа й. Бързайки да намери Фрея забрави да си сложи контактните лещи. Затова сега носеше старите си очила с дебела, черна рамка, които я състаряваха. Не обичаше да ги носи, защото с тях приличаше на типичната суха библиотекарка от малкия град.

Фрея нетърпеливо се обърна към нея.

— Смяташ, че в Норт Хемптън има нещо по-лошо от свободно движещо се зомби?

Ингрид се опита да не изглежда глупаво.

— Веднага след празничните дни…

— Да?

— Имах посещение от една от Падналите.

Фрея се втренчи в нея.

— При теб идва вампир и ти не ми казваш? Защо?

— Защото не мислех, че е от значение — отвърна Ингрид. — Може би и защото бях смутена. И понеже не знаех как да я накарам да си тръгне, затова реших да й помогна. Помня правилата и зная, че не трябва да имаме никакви отношения с тях, но тя помоли за помощ и… аз й помогнах — нищо повече от това.

— Кога се видя с нея?

— Казах ти, точно след празниците. Отседнала в града за уикенда. Дори спомена, че те е видяла в бара в петък вечер.

Фрея се опита да си спомни. Нима не беше видяла вампирка в бара? Последният път, когато имаше контакт с Паднал, беше чрез момчето, което излекува в Ню Йорк миналата есен. Точно преди да се премести тук, в Норт Хемптън. Може би за кратко го бе видяла някъде отново… Да, точно така, тук в бар „Норт Ин“. Как се казваше? Оливър? В компанията на студена блондинка? Спомените й за онази нощ все още си оставаха мъгляви. Освен това, точно онази вечер започна връзката й с Килиан… Така че не се учудваше, че не им е обърнала особено внимание.

— И коя е блондинката? — попита Фрея.

— Азраел.

— Интересно… Значи така, Ангелът на смъртта идва в града ни и какво става? Изчезва едно младо момиче, а нашият кмет сам слага въжето на шията си.

— Но защо смяташ, че тя има някакво отношение към тях? — възрази Ингрид. — Знаеш, че Падналите са обвързани със собствен кодекс. На тях не им е разрешено да вредят на хората. И от много векове нямат участие в нито едно човешко убийство. Така че, в предположението ти няма смисъл… — Лицето й пребледня. — Чакай малко… Казах й за поправката Орфей… и за това, че трябва да жертва на Хелда друга душа, в замяна на онази, която иска да получи. А тя ми отговори, че е готова да го направи… — Ингрид изглеждаше ужасена.

— Мислиш ли, че може да е решила да прибере душата на Моли? Или на Тод?

— Всичко може да е станало — отвърна й Фрея. — Всичко е възможно, след като наоколо се разхождат зомби и вампир. Сигурно следващото нещо, което ще ми кажеш е, че татко се е върнал вкъщи.

— Всъщност… — започна Ингрид, но след това прехапа устни. — Няма значение. — Надяваше се Фрея да не се досети. — Така или иначе, какво смяташ, че трябва да направим сега? — В такива моменти тя винаги се обръщаше към по-малката си сестра, разчитайки на това тя да поеме лидерството и да започне да действа. По своята същност Ингрид беше наблюдател — този, който изучава и анализира ситуацията. Обичаше да слага фактите на масата, но даваше възможност друг да взема трудните решения.

— Ами първо, ще навестим Азраел — отвърна Фрея, — а след това ще потърсим Лайънъл.

Глава трийсет и трета Надеждно убежище

— Мислех, че мама отдавна е унищожила всички тунели — заяви Ингрид, докато и двете стояха пред вратата на гардероба на Фрея. Бяха се върнали вкъщи, вместо да обърнат към големия град, следвайки съвета на по-малката й сестра. — Наистина ли смяташ, че все още е тук?

Фрея сложи ръце на кръста си и се усмихна.

— Тя е запазила вълшебните ни пръчки, Ингрид! Защо мислиш, че няма да е запазила и още нещо? — отвори вратата на гардероба и взе пръчицата от кост. На върха й избухна ярък пламък, който освети тунела. — Толкова е глупаво. Защо трябваше да живея в оная мрачна дупка в Ню Йорк, когато през цялото време сме имали това?

Всяка вещица си създаваше собствена мрежа от разрастващи се тунели, които да използва при дълги пътувания и които изморяваха много, ако трябваше да се изминат върху летяща метла. Но когато къщата им в Норт Хемптън беше построена, Съветът нареди тунелите да бъдат разрушени, като част от наказанието им. Фрея подозираше, че Джоана е запазила поне един просто за всеки случай. И преди време откри, че е била права. Тръгна първа покрай рафтовете с окачени палта и видя знака, който беше оставила: „Търсиш Нарния? Сбъркал си гардероба!“25, след което се озоваха в стария апартамент на Фрея в Ню Йорк.

И понеже апартаментът беше свързан с Норт Хемптън, той също беше малко извън времето. Ако в реалния свят изглеждаше малък отвън, то отвътре беше огромен и просторен. Имаше голяма и разкошна камина, красива кухня и елегантна английска мебел, тапицирана с плюш.

— Приятно, нали — усмихна се Фрея. — За тази цена, която платих някога, днес дори не можеш да намериш нещо малко.

— Значи, докато ние живеехме скромно и не можехме да използваме магия дори за да измием чиниите, ти през цялото това време си живяла тук, в този разкош? Сега вече изобщо не се чудя, защо не си идваше вкъщи.

— Хей, ама нали все пак аз намерих този тунел! Мама трябва да го е запазила за всеки случай, ако някога трябва спешно да напуснем Норт Хемптън. Полезно, нали? — продължи да се усмихва Фрея. — Господи, колко ми липсваше това място! Използвах едно от старите заклинания, за да променя дизайна вътре. Реших, че Забраната касае само новите магии.

— Добре тогава. Какво трябва да направим, за да открием един вампир в този град? — попита Ингрид, с одобрение разглеждайки плюшеното великолепие, създадено от Фрея. — Не вярвам адресите им да са записани в специален телефонен указател.

— Ами всъщност, точно там са записани — отвърна Фрея, седна на бюрото си и включи компютъра. — Падналите може да се каже, че „управляват“ Ню Йорк. Да видим какво мога да открия. — И написа „Мими Форс“ в прозорчето на търсачката.

Освен че е красива и модерна и че е дъщеря на един от най-богатите мъже в Ню Йорк, ако не и в света, за Мими Форс имаше още много информация. Според таблоидите и клюкарските колонки имаше огромно количество сплетни за безпорядъчният й светски живот, коментари относно красотата й, хранителните й навици и кои нощни клубове обича да посещава. Но Интернет премълчаваше информацията за личния й живот. Като една от най-богатите и известни фамилии, около тях имаше защитна стена, която спираше достъпа до частния им живот. Семейство Форс също не правеха изключение, криейки се зад мрежа от тръстове и адвокати.

— Ако искаш да знаеш, с какво е била облечена Мими на някое от партитата, мога да ти кажа. Но не мисля, че ще можем да открием къде живее — въздъхна Фрея, почуквайки по клавишите с чувство на неудовлетвореност.

Ингрид приседна на подлакътника на креслото й и се загледа в монитора.

— Ами ако не можем да я открием по нормалния начин, тогава да се опитаме да я изненадаме на едно от онези партита — предложи тя.

— Гениална си! Изобщо не се съмнявам, че сме сестри! — възкликна Фрея и извади от един сайт списък с най-значимите събития за тази седмица. — Ето къде отиваме — Борда на Центъра за кръводаряване утре вечер прави вечеринка… всъщност, понеже вече е утро, това означава тази вечер. Всички със „синя кръв“ ще присъстват, което включва и Мими. Всички смятат това за свое малко хоби — винаги да има свежи запаси от кръв. — Фрея се прозя уморено. Ингрид я взе от бара в полунощ, а вече е четири сутринта — Хайде да си поспим, за да можем да съберем сили довечера за купона. И ако Азраел е взела Моли, няма лесно да се раздели с душата й.

Фрея спа неспокойно — мяташе се и се въртеше в леглото. Чуваше дишането на Ингрид от съседната стая за гости, но не това беше причина за безсъницата й. Не спираше да мисли за странния сън на сестра си за Килиан. Тя не й съобщи нищо повече, но Фрея схвана основното и това я обезпокои. Защо Ингрид е сънувала, че Килиан иска да я убие. Всъщност той я харесваше, поне така си мислеше Фрея. Не можеше да си представи, че Килиан ще иска да навреди на някого… освен… Но това се беше случило толкова отдавна, че той едва ли все още ще иска да й навреди…

Постара се да спре да мисли за странния сън, но тогава мислите й се насочиха към това, колко рязко прекъсна отношенията си с Килиан. Нима всичко между тях приключи? Не можеше да си представи, че няма да го види повече! Макар че така щеше да бъде най-добре. Скоро се връщаше Бран. А той обеща, че щом приключи дългия летен проект, ще прехвърли част от командировките на друг. Не можеше да се държи така, сякаш нищо не се е случило и да продължава с лъжите. Да обичаш двама мъже едновременно не е това, на което разчиташе, когато започна връзката си с Килиан. Трябваше да спре да действа и да започне да мисли! Прекалено дълго и безотговорно се наслаждаваше на мига, преди да започне да се тревожи за последствията. Като например, обещанието да се омъжи за Бран, след като се познаваха по-малко от месец. Или сексът, който прави с брат му, когато го срещна за пръв път на собственото си годежно парти. Не може да продължава в този дух. Трябва да приведе живота си в ред и да се придържа към избрания път. А това означаваше да се омъжи за Бран през септември. Всичко беше чудесно, преди да срещне Килиан. Беше щастлива и влюбена, а след това се появи той, по-малкият брат. Но именно тя му позволи да го направи, нали така, напомни си Фрея.

Най-накрая се унесе, а когато отвори очи, с изненада установи, че е късно следобед. Чу Ингрид да се рови в гардероба й, в търсене какво да облече.

— Колко е часа? — попита Фрея.

— Пет следобед. Ти проспа целия ден. Хайде ставай! Приемът започва в шест. Не искам да закъсняваме.

Фрея разтърка очи и бавно се измъкна от леглото. Отиде в кухнята и си сипа от кафето, приготвено от Ингрид.

— Има ли нещо нормално сред дрехите ти? Нещо, което да не е съвсем прозрачно, да не е прекалено късо или направо без гръб, да не е с прекалено висока цепка или прекалено изрязано деколте? — попита я Ингрид, търсейки безуспешно дреха, която би могла да облече. Повечето рокли на Фрея притежаваха три качества: прозрачни, къси и блестящи. — Съзнаваш ли, че облечена с тези дрехи приличаш на…

— Лека жена? — довърши Фрея, допивайки кафето си. И вече достатъчно събудена се присъедини към Ингрид в гардеробната, като и тя започна да се рови вътре. — Не, няма да намериш нищо, което да не оголва някоя твоя част. И не, никога не съм получавала оплаквания за гардероба си. Боже, ти си по-зле и от мама! — отвърна Фрея и свали халата, плъзгайки се в мъничка черна рокля.

Ингрид простена ужасено.

— Не казвай проститутка, звучи вулгарно.

— А „нощна пеперуда“ повече ли те устройва? — Фрея се разсмя и остави сестра си сама да се мъчи с купчината дрехи. Седна пред тоалетката и започна да се гримира.

— А това как е? — попита Ингрид, излизайки от гардеробната, облечена в рокля, която се оказа истинска находка — елегантна, дълга до земята, с ръкави, напълно покриващи целите й ръце. — Чувствам се като късметлийка. Не съм си помисляла дори, че в гардероба ти може да има нещо подобно.

— Приличаш на монахиня! — отвърна Фрея, полагайки руж на страните си. — Купих я специално за костюмирано парти. Тук е Ню Йорк, Ингрид! Партито е на покрива на хотел Стандарт. Не можеш да изглеждаш така, сякаш току-що пристигаш от пущинака. Освен това навън е месец август. Просто ще изгориш в тази дреха!

— Но затова пък се чувствам удобно в нея.

— Монахиня!

Ингрид хвърли скептичен поглед на деколтето й и миниатюрното парченце плат, което минаваше за рокля:

— Сигурна ли си, че не си я облякла на обратно?

— Много смешно. Да тръгваме — докосна салфетката до червилото на устните си и се изправи. — Опитай се да не ме поставяш в неловко положение.

Глава трийсет и четвърта Вампирите на Манхатън

Хотел Стандарт беше разположен в най-западната част на града, на брега на река Хъдсън. Ингрид не беше почитателка на подобни мероприятия. Горилоподобните охранители и баракудата в черна коктейлна рокля, посрещащи гостите на входа, я правеха нервна.

— Мислиш ли, че ще ни пуснат вътре? Нямаме покани — прошепна тя. — А тя прилича на Фафнир в пола. — Ингрид имаше предвид легендарния дракон, който ревниво пазеше входа към златното съкровище.

— Успокой се! Тя е само обикновена разпределителка. Те вървят заедно с организаторите на партито. От нея нищо не зависи — отвърна Фрея и уверено спря пред кадифената лента, преграждаща входа. — Фрея и Ингрид Бошан. Поканени сме на партито, което организира Бордът на Центъра по кръводаряване. Няма нужда да проверяваш в списъка за гости, защото сме в него.

— Видя ли? — попита Фрея, когато лентата се отмести и ги пропусна към асансьорите, водещи към покрива на хотела. Партито беше в разгара си, а в бълбукащото джакузи вече се плацикаха девойки. Ингрид се стараеше да не поглежда нататък, защото и се стори, че някои от тях бяха загубили горнищата на банските си. Макар че сред пръските вода и балончета беше трудно да се види добре. Сцената беше много по-различна от партитата в улегналия Норт Хемптън. Вампирите с безизразните си лица и изискани бели ленени дрехи, изглеждаха потресаващо, а Ингрид се чувстваше не на място с дългата си рокля с ръкави.

— Да си вземем по питие — предложи Фрея и се отправи към дългия черен бар и след малко се върна с две чаши мартини.

Ингрид отпи глътка.

— Каква е тази солена пяна? — попита тя, попивайки устните си със салфетка.

— Не питай, просто го изпий — отвърна Фрея, продължавайки да се взира в тълпата и да търси вампирската принцеса. — Виждаш ли я?

— Купища от тези със „синя кръв“ и техните придружители, но Азраел я няма — и поклати Ингрид глава. — Според мен, не е дошла на купона.

— Трябва да е някъде тук — отвърна Фрея. — Най-вероятно тя е домакинята на това парти. — Достатъчно дълго беше живяла в Ню Йорк и знаеше, че дори в списъка на гостите да има мастити имена, не е задължително те да присъстват на партито — това беше едно от неписаните светски правила. Но домакинът задължително присъстваше.

Гостите постепенно се разделиха на малки групички около оранжевите дивани, сложени върху изкуствената трева, покриваща пода. Няколко души гледаха през телескопи, поставени в края на покрива. Гледката на светлините на града отдолу можеше просто да спре дъха ти, но онова, което накара Фрея буквално да се вкамени на убийствените си токчета, беше мярналото се сред тълпата познато лице.

— Къде отиваш? — попита я Ингрид.

— Връщам се след секунда — и се понесе към тъмнокосия мъж, който оживено разговаряше до една от коктейлните маси с висока брюнетка, излъчваща студенина и високомерие. Напомняше й на някого, но в момента Фрея не можеше да се сети на кого.

— Бран?

Когато чу името си, той се обърна и объркването му скоро премина в усмивка. Носеше син блейзер с леко протрити шевове и избеляла памучна риза.

— Фрея? Какво правиш тук? — извини се пред събеседницата си и отведе Фрея настрани.

— Щях да те попитам същото — не искаше да ревнува, но точно това чувство се излъчваше от всяка пора на тялото й в момента. Коя беше жената до него? И защо Бран толкова оживено разговаряше с нея? Отстрани изглеждаха така, сякаш спореха или се караха за нещо. Но тази жена имаше вид на собственичка на Бран, което хич не се хареса на Фрея. — Значи си в Ню Йорк? Аз мислех, че си в Азия.

— Току-що се върнахме. Един от членовете на групата не можеше да пътува повече… Решихме да се върнем и преместихме срещата тук в Ню Йорк, в Рокфелер център. Щастлив съм да те видя — отвърна той с широка усмивка. — Какво те накара да дойдеш в града?

— Ингрид дойде тук по работа и ме помоли да я придружа — отвърна Фрея. Само че самото обстоятелствено обяснение би отнело доста време. За пръв път усети чувството на срам и неудобство в присъствието на годеника си. След дългото му отсъствие беше странно да стои до него, направо нереално. Искаше й се да го целуне, да го погали по страните, но… не можеше. Не можеше да предположи какво би направил, ако узнае, че тя спи с малкия му брат в негово отсъствие. И че наруши всички обещания, които му беше дала още в началото!

— Всъщност утре трябва да летим до Джакарта за представянето, но ще им кажа да тръгнат без мен — изрече Бран, сякаш прочел мислите й.

— Не… не отменяй пътуването си. Аз съм тук само тази нощ и не искам да те откъсвам от работата ти — и Фрея, захвърлила срама и неудобството, го целуна. Горкият Бран! Беше леко потен и нервен. — Не си отменяй пътуването! А и нали ще се върнеш след седмица? Ще те видя тогава. Но сега трябва да тръгвам.

— Сигурна ли си? — Бран изглеждаше объркан и наранен. — Ще ме почакаш ли за минута? Искам да поговоря с Джулия за проекта. Тя е една от аналитиците. Искам да прекарам повече време с теб. — Събеседницата му ги гледаше нетърпеливо и тръгна към тях. Той я погледна през рамо и вдигна палец, искайки още малко време.

— Да, не се притеснявай за мен! Нали скоро ще си бъдеш вкъщи — промълви Фрея облекчено, разбирайки, че ревността й към Джулия е неоснователна. Както обикновено, Бран беше обсебен от работата си. Целуна го още веднъж и тръгна да търси Ингрид.

Намери я, разговаряща с група вампири аристократи.

— Бран е тук — прошепна тя. — Всичко е наред, тук е по повод на благотворителността. Казах му, че ще се видим след седмица.

— Извинете, вие ли търсите дъщеря ми? Съжалявам, че прекъснах разговора ви. — Пред тях застана стройна и елегантна вампирка със „синя кръв“, но с царствено излъчване. — Аз съм Тринити Бърдън Форс — представи се тя, пронизвайки ги с остър поглед. — Фрея и Ингрид Бошан, вещиците от Ийст Енд. На какво дължим удоволствието да ви видим тук?

— Мими е идвала в Норт Хемптън и се е срещнала със сестра ми. Сега и ние искаме нещо да я попитаме — обясни Фрея. — Знаете ли къде можем да я намерим?

— Значи и вие трябва да заминете за Кайро. Напусна града преди няколко дни заедно с човешкия си придружител. Каза, че има нещо, което трябва да завърши в Египет и то е по-важно от завършването на университета. И не, не зная кога ще се върне. Дъщеря ми следва свой собствен график и за съжаление не ме информира за намеренията си. — Тринити се усмихна леко. — Както предполагам казва и вашата майка, аз съм последната, която научавам.

— Страхотно — отсече Фрея, когато Тринити си тръгна. — Ако Мими действително е взела Моли, сега с нея са на другия край на света. И може да е дала душата й на Хелда в замяна на онази, която ще получи от нея. Как мислиш, колко време ще ни отнеме да стигнем до Кайро?

— Нямаме време за това точно сега — поклати глава Ингрид. — Ще трябва да го отложим. Точно сега е необходимо да намерим Лайънъл. Току-що Емили ми пусна SMS. Смята, че го е забелязала във фермата.

— Какво облекчение — каза Фрея.

— Не, ти не разбра. Всички животни във фермата им са мъртви, а Емили смята, че ги е убил Лайънъл.

Глава трийсет и пета Договорът на мъртвите

Лайънъл Хорнинг и Емили Фостър живееха в старата къща, която е била част от млечната ферма на баба му и дядо му. Художниците имаха малко стопанство с кокошки, кози и крава. Лайънъл превърна таванското помещение в просторно ателие и така къщата се превърна в удобно място, където живееха и творяха. Когато пристигнаха, Емили ги очакваше с чай и бисквити.

— Благодаря, че дойдохте. Но как успяхте толкова бързо? Ингрид ми каза, че сте в Ню Йорк — обясни Емили, докато пълнеше чашите с чай.

— Пътувахме към вкъщи, когато ти звънна — отговори Фрея спокойно. Нямаше нужда да обяснява колко лесно можеш от гардеробната й да стигнеш в Ню Йорк и да се върнеш обратно — все едно лека разходка по хълма.

— Кога откри мъртвите животни — попита Ингрид.

— Този следобед. Когато отидох при кокошките, за да им налея вода. — Ръцете на Емили трепереха толкова силно, че чашата с чай тракаше върху чинийката. — Тръгнах да се обадя в службата за защита на животните, но след това си помислих, че може би ще искате да погледнете?

— Нека да отидем и да видим — каза Фрея нетърпеливо. Вежливите градски навици на Норт Хемптън! Типичните и за жителите му — Емили Фостър да ги покани на чай и сладки приказки, когато те й гостуваха само за да разберат дали мъжът й не се е превърнал окончателно в зомби.

Излязоха през задната врата на къщата и Емили ги поведе към обора.

— Почакайте… Какво е това? Чувате ли го? — попита Фрея. — Сякаш отдолу тече река — след което коленичи и докосна земята. Тя беше влажна, а тътенът се усили.

— Сякаш отдолу се разбиват вълни — съгласи се с нея и Ингрид.

— Това наистина е подземна река, която минава точно под обора — потвърди и Емили. — Била е тук и през 1850 г., когато е построена къщата. Не мога да повярвам, че и двете чувате водата. Аз никога не съм я чувала. Лайънъл също твърдеше, че я чува, когато рисува, но в последно време той говореше за много неща… — Приближи се до дръжката на вратата, дръпна я и голямата врата започна да се отваря с остър метален шум. — Може би трябва да задържите дъха си за момент. Миризмата е отвратителна. Така или иначе ако влезете, трябва да направите няколко крачки по-навътре и надясно, за да стигнете до ключа за осветлението. Просто бъдете подготвени. Щях да дойда с вас, но нямам сили отново да гледам мъртвите животни. — Обърна се и бързо се отдалечи от вратата. Потърка два пъти ръцете си в якето и ги изтръска, сякаш искаше да махне невидимата мръсотия, полепнала по тях. Фрея забеляза и облекчената й въздишка, когато Емили се отдалечи от обора.

Ингрид се намръщи. Миризмата на гниещо месо — силна и рязка, започна да се носи отвътре.

— Ти си първа — обърна се Ингрид към сестра си.

Фрея се усмихна, когато прекрачи прага. Вътре беше тъмно, но на пода се забелязваше някаква купчина. Липсата на светлина пречеше да се види какво точно е. Нещо докосна лявото й рамо и тя неволно трепна. „Нещото“ се оказа Ингрид, влязла след нея в обора.

— Ключът за осветлението — прошепна тя и Фрея започна да опипва стената от дясната си страна. Не намери нищо.

— Какво е това? — попита Ингрид. Стори й се, че купчината в далечния край на стаята трептеше и сякаш се местеше. Дали не й им се привиждаха сенки? — Намери най-накрая тоя глупав ключ! — на Ингрид й се искаше в този момент вълшебните им пръчици да са с тях.

Пръстите на Фрея най-накрая улучиха ключа и го натиснаха. Чу се щракане и пукане и след малко луминесцентната лампа присветна. След кратка пауза помещението бе залято от бледното синкаво сияние.

Купът в далечната част на помещението се оказа купчина от разкъсаните и окървавени трупове на животните. Кървави кожа и пера се бяха смесили с вътрешностите в голяма маса от гниеща плът. Кръвта беше заляла пода и опръскала стените. И върху всичкото това се гърчеха малки бели червеи. Фрея се опита да не повърне, а Ингрид побеля като платно.

— Това е достатъчно — с труд проговори Ингрид. — Да се махаме оттук!

Емили ги чакаше отвън.

— Съжалявам, че трябваше да ги видите — и затвори вратата на обора.

— Какво те кара да мислиш, че Лайънъл е отговорен за това? — попита я Ингрид, когато Емили ги поведе към по-малко помещение, където се намираше лятното ателие на художниците.

— Тази сутрин бях до прозореца и миех чиниите, когато видях човек отвън. В гръб много приличаше на Лайънъл и аз го повиках. Само че той не се обърна и това ми се стори доста странно. И тъй като след излизането си от болницата Лайънъл се държеше по много особен начин, аз просто го оставих да продължи пътя си.

— От колко време го няма сега?

Емили изглеждаше смутена.

— От няколко седмици. По-точно от цял месец. В петък, точно преди празничния уикенд, каза, че не се чувства добре. Когато по-късно се прибрах от пазар, намерих всичко в ужасен безпорядък — отвори вратата и ги пропусна пред себе си в приятната фермерска къща, в чиято задна част Лайънъл беше оборудвал студиото си. — Съжалявам, че не ви казах за това по-рано, но той прави такива неща от време на време.

Закрепени, на отсрещната стена имаше няколко големи платна, показващи сребърна порта високо върху хълм и следи, които водеха в неизвестното. Лайънъл беше успял много точно да представи на платното си Царството на мъртвите. Една от картините беше скъсана сигурно защото неволно е била изпръскана с боя, а под нея се виждаше нарисувана друга, абсолютно същата картина.

— Но ти не дойде при мен и не ми каза. Дойде едва миналата неделя — ужаси се Ингрид. — Но защо мълча?

Емили сви рамене и се изправи на стола, на който седеше.

— Той винаги е бил разсеян. И ние винаги си даваме свобода. Никой от нас не проверява кой с какво е зает. Когато изчезна, помислих, че отишъл в Ню Йорк. Там обикновено отсяда в хотел в Челси. Позвъних им. Казаха, че не се е регистрирал при тях. Звънях и в галерията — и там не са го виждали. Тогава започнах да се тревожа. В банковите му сметки нямаше движение, а него го нямаше от дълго време. Мислех, че трябва да се върне всеки момент. Тази сутрин помислих, че се е върнал и е отишъл да види как са животните… Аз самата бях забравила за тях… Доста поработих в студиото и се бях отнесла… Когато този следобед видях какво се е случило… просто щях да полудея.

— Можеш ли да отидеш при някого за известно време? Мисля, че за теб ще бъде по-добре, ако не оставаш тук сега — предложи й Ингрид.

— Предполагам, че мога да отида у сестра си. Ана живее в Уейскот, недалеч оттук. Защо? Нали не мислиш, че той ще се върне за мен? Та аз дори не съм сигурна, че това е дело на Лайънъл. Може да го е извършил някой друг — и Емили поклати глава. — Мислиш ли, че може да има нещо общо с това, което майка ти направи за него?

— Емили…

— Аз съм виновна — сви юмруци Емили. — Аз ви помолих за помощ. — Изглеждаше така, сякаш се бори със самата себе си. — Добре, ще отида при Ана. — После ги погледна жално. — Но вие ще го намерите, нали? И ще му помогнете? Само не го наранявайте!

Преди да се сбогуват, се опитаха да я уверят, че всичко ще бъде наред. Но останали насаме в колата, сестрите разбиращо се спогледаха. На животните бяха откъснати главите, а вътрешностите извадени.

— Нещо се е объркало при връщането на душата му. Възможно е той да е останал в капан между живота и смъртта — предположи Ингрид. — Той е жив, но тялото му се разлага и той има нужда…

— От храна — довърши Фрея. — И животните изглеждаха наполовина изядени… — Тя замълча за момент и се замисли. — Измина много време, откакто мама не е практикувала заклинанията и магиите си. Може би нещо е объркала?

Ингрид натисна педала на газта, отдалечавайки ги от фермерската къща. Още можеха да видят Емили, стояща на прозореца в хола, да ги следи с поглед.

— Зомби — промърмори Ингрид. — Какво знаем за тях?

— Освен че имат не добре координирани движения, не знаят какво правят и приличат на ходещи трупове, развили вкус към мозъка на живи хора ли? — попита Фрея.

— И така… Лайънъл Хорнинг се е превърнал в зомби, убил е Моли Ланкастър, а после е скрил тялото й. След това се връща във фермата и убива всички животни — мислеше на глас Ингрид. — Изглежда прекалено много за едно зомби, ако питаш мен. Те дори не могат да се придвижват нормално, какво остава…

— Освен ако…

— Какво?

— Помниш ли случая Фонтане? — попита Фрея. — Дванадесети век, Франция? Тогава живеехме там.

— Припомни ми.

— Фермерът Жан Фонтане. Убит случайно, след като конят му се изплашил и го хвърлил на земята. Вдовицата му дойде при мама, но тя отказа да го върне, защото е бил мъртъв от повече от едно денонощие. Тогава жена му се обърна към Ламбърт де Фуа.

Ингрид кимна, започвайки да си спомня. По това време Ламбърт де Фуа беше глава на техния ковен.

— Точно така.

— И той, глупакът, го върна от мъртвите, но естествено нищо не се получи. Всички мислехме, че Фонтане се е превърнал в зомби.

Ингрид въздъхна. Вече си спомни много добре. С възкресяването на Жан Ламбърт де Фуа наруши договора с Царството на мъртвите и предизвика недоволството Хелда.

— Не, това не беше истинският проблем.

— Точно така! Жан Фонтане не беше се превърнал в зомби. Хелда позволи той да се върне в света на хората, но като нещо друго. Като демон!

Глава трийсет и шеста Семейни тайни

Едно от най-големите удоволствия е да се върнеш в родния дом след дълго пътуване. Така си мислеше Джоана, докато оставяше багажа си в антрето, а шапката — на закачалката. Гили веднага полетя към любимата си стойка в близост до тавана, след като Джоана включи осветлението. Изненада се, намирайки хола в пълен безпорядък — възглавниците се намираха на пода, а бутилките от вода и чашите с остатъци от вино бяха запълнили цялата масичка за кафе. Същият безпорядък цареше и в кухнята — камара от използвани чинии в мивката и върху плота и купчина използвани съдове върху печката. Тя беше свикнала с идеалния ред в къщата, поддържан от Грациела, затова позвъни веднага в къщата на семейство Алварез. Никой не отговори. Осъзна, че е много късно за посещение при Тайлър. Тогава чу приближаващия се автомобил, а малко по-късно и гласовете на дъщерите си. О, и се прибираха точно на време за онова, което имаше да им каже.

— Момичета! — извика тя, отваряйки вратата.

— Мамо! — отвърна Фрея, усещайки чувството на вина. В действителност, тя не носеше отговорност за онова, което се случи. Вероятно вината е на Джоана. А и все още не искаше да й съобщава, че в нейно отсъствие, сестра й е помогнала на вампира, посетил града им, както и това, че приятният мъж, когото Джоана бе върнала от Царството на мъртвите, вероятно се е превърнал в зомби или в нещо още по-лошо — демон.

— Къде беше? — поиска да знае Ингрид, след като я поздрави.

Джоана ги пропусна да влязат в къщата и затвори вратата.

— Ходих при баща ви — след това, кършейки ръце продължи. — Нуждая се от помощта му. Слушайте момичета, има нещо, което искам да знаете за него…

— Аз зная къде е той! — прекъсна я Ингрид.

— Какво искаш да кажеш с това, че знаеш къде е той? — изненадано я попита Фрея. — И не си казала нищо? Как можеш?

— Съжалявам. Писа ми преди няколко месеца. Искаше да се свърже с всички нас, но първо решил да се разбере с мен. Мислеше, че мама ще му е много ядосана, а ти, Фрея, ще изгориш писмата му.

Фрея кръстоса ръце и се отпусна в близкия диван с думите:

— И е бил прав. Той ни напусна Ингрид! Изостави семейството си! Нима не смяташ така?

— Прости ми мамо и ти Фрея. Не исках да ви казвам нищо… Знаех, че ще се разсърдите, но… той ми липсва. И ние също му липсваме. Иска отново да се съберем и да станем едно семейство.

— Да, колкото за баща ви… — Джоана намръщи чело, — трябва да ви кажа нещо, момичета. Трудно ми е да говоря за това и се надявам в сърцата си да намерите много любов и да ми простите…

— Трудно ти е? За какво говориш? — попита я разтревожена Фрея.

Джоана ги погледна в очите и вдигна глава, сякаш готвейки се да се качи на бесилото и си призна.

— Баща ви никога не ни е напускал. Аз го прогоних. Казах му, че трябва да ни напусне сам. И ако се опита да се свърже с някоя от нас, ще направя така, че да съжалява цял живот за постъпката си.

Дъщерите й останаха безмълвни. В стаята настъпи тишина, изпълнена с години на загуба, душевни болки и страдания. Ингрид с огорчение помисли за всичко, което са пропуснали през тези столетия — мъдрите му съвети, защитата му, любовта му. А Фрея сякаш се вцепени. Предателството беше толкова жестоко, че сякаш дълбаеше и обръщаше стомаха й, изтласквайки съдържанието му към устните й. Прилоша й.

— Но защо, мамо? — едва успя да попита тя.

— Много съжалявам, скъпи мои. Не можах да се спра. Толкова бях ядосана по време на процеса. Исках да направи нещо — да ви освободи от затвора, да използва силата си и да повлияе на съда… Но той не направи нищо. Оправда се със законите в средния свят. Тогава аз, за разлика от него, не можех да мисля рационално.

Фрея премигна, за да прогони сълзите си.

— Излъгала си ни! Каза ни, че той ни е напуснал, че се е срамувал от нас! Че не е искал повече да бъдем семейство!

— Сега това няма значение — каза Ингрид, сядайки на дивана и прегръщайки сестра си. — Не можем да върнем годините назад. Но има още нещо, което трябва да ви кажа. Татко ми помагаше в нещо много важно, но от няколко дни не мога да се свържа с него. Не отговаря на нито едно от съобщенията ми вече няколко дни.

— Нещо му се е случило — отвърна Джоана и си пое дълбоко дъх. Фрея се зачуди, дали няма да последва и друго признание. — Обърнал се е към Белия съвет. Отидох да го чакам в апартамента му. Тогава дойде пратеникът на Съвета с писмо, разрешаващо му да се обърне към тях, но той явно е решил да не изчаква. Решил е да се посъветва с оракула и най-вероятно вече го е направил.

Фрея ахна.

— Но защо ще го прави?

— Не зная. Освен ако не е разбрал или някой не му е казал за това, което правим — Джоана кръстоса ръце — Може би в този момент съобщава за нашите нарушения на забраната.

— Татко не би го направил! — възкликна Ингрид. Както винаги, тя беше лоялна към баща си. — И ако е искал да се види с оракула, може би съществува причина за това.

— А той за какво точно ти помагаше? — попита я Фрея.

— С плановете на „Феър Хейвън“. Открих нещо — някакви стари „ключове“ с особен дизайн. Помолих татко да ги разшифрова и той го направи заради мен. Каза ми, че е разбрал какво означават и точно тогава изчезна.

— Може би е решил да говори със Съвета именно за това — предположи Фрея.

Джоана рязко се обърна към Ингрид.

— Чертежите на „Феър Хейвън“ ли? Били сте в къщата?

Ингрид описа „ключовете“, обрисувани с орнаменти.

— Предполагам, че трябваше да питам първо теб, мамо, дали във „Феър Хейвън“ няма нещо особено, което трябва да знаем.

Джоана поклати глава.

— Само това, което ни съобщи Съветът, когато се заселихме в Норт Хемптън — че именно под „Феър Хейвън“ преминава шевът на границата между двата свята — на живите и този на сенките. Но ми се струва, че има нещо повече от това. Преди да замина, отидох на острова. Видях, че онази сива маса във водата изглежда по-плътна.

— И тя не е само тук. Същото явление се наблюдава и в южната част на Тихия океан и край бреговете на Аляска — съобщи Ингрид. — А скоро по телевизията имаше репортаж, че същата маса е наблюдавана по повърхността на водата в близост до Рейкявик.

Джоана рязко вдиша.

— Каквото и да се е появило в океанската вода, няма нищо общо с този свят, уверена съм. Отидох да потърся баща ви, надявайки се, че ще ми помогне да изясним какво е това и откъде е дошло, както и дали може да бъде спряно. Магията ми няма да задържи за дълго разпространението му. Имам нужда от вас двете, за да го спрем.

— Добре, да започваме веднага — ентусиазирано кимна Фрея.

— Чудесно. Ние трите ще можем да задържим и забавим тази неизвестна маса, докато не открием как да я унищожим. — Джоана ги погледна отново. — И още нещо. Какво става в тази къща? Грациела не е ли идвала да чисти? И как е моят Тайлър?

— Тайлър е в болница — отговори Фрея. — Не се безпокой, не съм го забравила. Има грип и температура, но докторите казват, че държат всичко под контрол.

Джоана се опита да запази спокойствие. Ако Тайлър е болен, то болницата беше най-сигурното място, където трябваше да бъде едно дете.

— Първите неща, които ще направим, е да отидем до остров Гарднър и след това до болницата.

Готвеха се за тръгване, когато рязко чукане по входната врата почти ги накара да подскочат и да се спогледат уплашени.

— Съветът — едва успя да прошепне Ингрид.

— Оракулът не чука на вратата — отвърна Фрея. Стигна до прозореца и видя няколко полицейски коли, паркирани пред къщата с включени светлини. — Какво по дяволите става?

— Отворете вратата — каза Джоана.

Ингрид стигна до нея и бързо я отвори.

— Мат! — възкликна бързо тя, докато ръцете й се стрелнаха към… очилата и започнаха да ги наместват. Сред всичките й въображаеми представи как Мат Нобъл заставаше на вратата й, такава като тази просто не съществуваше. Детективът изглеждаше смутен, когато пристъпи вътре с двамата полицай след него.

— Привет, Ингрид! Извинявам се за притеснението, но се надявам да имате свободно време, за да отговорите на няколко въпроса в полицейското управление. — Той изглеждаше уморен и неспокоен.

— Защо?

— Нека да поговорим в участъка.

— А трябва ли да го правим? — попита Фрея. — Не трябва ли да имате заповед за арест… или нещо такова?

— Не, просто искаме да ви зададем няколко въпроса — сериозно отвърна той. — Това е стандартна процедура.

— Мат, какво става? — попита Ингрид със страх.

— Защо е нужно да говорите с моите момичета? — попита Джоана с толкова властен тон, сякаш детективът бе жалко нищожество, осмелило се да говори с кралицата.

Фрея изсумтя.

— Значи сме арестувани, така ли?

— Не, не сте. В никакъв случай. Вижте, просто искаме да отговорите на няколко въпроса — повтори Мат за трети път, леко поклащайки глава към Ингрид, сякаш искаше да й каже, че в момента не може да говори.

— Добре — отвърна Фрея. — Хайде Ингрид, да тръгваме. Да видим за какво искат да говорят с нас. — Двете се насочиха към вратата, но Мат ги спря и се обърна към Джоана с извинителен тон.

— Съжалявам госпожо, но с вас също искаме да говорим.

— С мен ли? Защо? — Джоана тревожно намръщи чело.

— Ще ви кажем повече, когато стигнем в управлението. След вас, дами — и Мат учтиво ги съпроводи до полицейската кола, паркирана на алеята. Една след друга жените от семейство Бошан се настаниха на задната седалка и автомобилът, с включени светлини и полицейска сирена, потегли. Макар че все още не са арестувани, помисли си Фрея, със сигурност бяха в беда.