Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

VI

— Небето над Ахерон изглеждаше застрашително черно, сякаш изразяваше своята скръб по мъртвия господар на замъка. Когато възседнах коня си и го пришпорих по виещия се път, той изцвили от страх. Докато препусках през отворените порти, чух как от бойниците стражи с горящи факли в ръцете ми викат нещо. Извърнах се и ги погледнах. Сочеха ми селото и не спираха да крещят, доколкото разбрах, някакви предупреждения. Вятърът беснееше из зъберите и отнасяше гласовете им. Продължих в галоп и скоро бойниците останаха зад гърба ми. Дръпнах поводите. Пред мен, под надвисналото зеленикаво небе призрачно се белееше селото.

Беше както винаги пусто, но кой знае защо — може би заради опънатите ми нерви или от някакво предчувствие, отново извадих пистолета си и погледнах към развалините. Чувствах някакъв странен, необясним страх какво ще заваря там. Нямаше нищо. Насочих коня към базиликата. Когато минавах край къщата на Петро, забелязах нещо дребно свито край пътя. „Лорд Байрон!“ извика то с остър, тънък глас. Спрях и го погледнах. Беше синът на Петро, малкото момче с изпито лице, което грабна монетата от ръката ми сутринта. „Моля ви, лорд Байрон, елате вътре,“ настоя то. Аз поклатих глава. Момчето посочи къщата и изрече една единствена дума — „Хайде“. Слязох от коня и го последвах в къщата.

Вътре цареше полумрак — нямаше свещи, нито огън. Вратата се затвори зад гърба ми и я залостиха. Стреснат погледнах назад — момчето вдигна очи към мен — бледото му лице се открояваше в мрака — сочеше ми другата стая. Тръгнах натам. „Хайде,“ викнах аз. „Хайде!“ Никакъв отговор. След миг дочух кикот, тих и тънък — идваше от стаята пред мен. Три, четири детски гласчета започнаха да пеят: „Хайде, Хайде, Хайде!“ И отново кикот, после — тишина. Рязко отворих вратата.

Срещу мен просветваха четири чифта широко отворени очи — три момичета и едно малко момченце. Имаха бледи и тъжни лица — също като на брат си. Едно от момичетата, най-красивото, ми се усмихна. Детското му лице изведнъж се превърна в най-жестокото и покварено нещо, което някога бях виждал. Момичето оголи зъби, очите му грееха в сребристо. Устните му, забелязах в този миг, изглеждаха червени и похотливи. Разбрах, че са оцветени с кръв. И четирите деца стояха скупчени около едно женско тяло и когато пристъпих крачка напред, видях, че се гощават с майката на Петро. Лицето й бе застинало в смъртна агония и неописуем ужас. Без да мисля се надвесих над нея. Протегнах ръка и я погалих по косата. Изведнъж тя ме погледна с горящи очи и се надигна. Зъбите й блеснаха. Жената жадно отвори уста. Децата се разсмяха от удоволствие, защото баба им насочи ръцете си към шията ми. Направи го прекалено бавно. Отстъпих назад, Насочих пистолета си и изпратих един куршум в гърдите й. Тогава почувствах върху гърба си нокти — петото дете, онова, което ме беше довело, се опитваше да се покатери върху мен. Тръснах го от гърба си и когато то падна, инстинктивно изстрелях един куршум и в него. Черепът му се раздроби, а останалите деца се дръпнаха изплашени. Тогава, за мой ужас, бабата отново се раздвижи. Детето и всички останали започнаха да пристъпват към мен. Не знаех кое е по-лошо — видът на втренченото в мен момче с наполовина отнесен череп, или гладът в очите на останалите — толкова малки и така красиви. Най-малкото момче се спусна към мен. Отблъснах го с ръка, после отстъпих заднишком, затворих първата врата след себе си, а когато върколакът я отвори отново, се втурнах към входната врата, извеждаща на улицата. Тя бе залостена. По дяволите, рекох си аз, бях забравил това. Напънах резето и докато се оправях с него, с отворени малки устица и победоносен блясък в очите, децата отново се хвърлиха към мен. Едно от тях успя да ме одраска, но в този миг вратата най-сетне се отвори и аз излетях навън и я затръшнах, преди да са ме последвали. Облегнах се, чувствайки как малките тела напират от другата страна. После се втурнах с все сила и скочих върху коня си — те не смогнаха да ме настигнат. Препуснах по пътя. Извърнах се назад през рамо — гледаха след мен и плачеха. Виеха като измъчени животни. Втори път не се обърнах — трябваше да стигна до базиликата. Трябваше да разбера дали Хайде е още жива.

Яздейки, забелязах светлина от огън. Добрах се до арката на базиликата. Пред мен се изправи фигура с вдигнати ръце — на фона на оранжевите отражения, се различаваше само силуетът. Човекът се засмя — в гласът му звучеше насмешка и триумф. Погледна ме и отново избухна в смях. Беше Георгиу. Понечи да се хвърли върху мен, но конят го закачи с копито и той се дръпна назад. Пришпорих животното по пода на църквата. Тъмни фигури се обръщаха и ме проследяваха с поглед. Познах сред тях свещеника. И той като останалите ме гледаше с мъртви, проблясващи в сребристо очи. Бяха се събрали в далечния край на базиликата, около разрушената кула. Приближих, връхлитайки върху тези пред мен и отблъсквайки онези, които се опитваха да ме свалят от седлото.

„Байрон!“ чух да вика Хайде. Седеше на най-високото стъпало, облечена като прислужница. В ръцете си стискаше две запалени факли, а пред краката й гореше огън. Побягна надолу по стълбата. Едно от чудовищата се хвърли върху нея. Аз насочих пистолета и стрелях, с куршум в гърдите върколакът отстъпи, олюлявайки се назад. Огледах се за нейния кон — лежеше мъртъв, нападнат от жадните хора-пиявици.

„Скачай!“ викнах на Хайде. Тя се втурна и едва не падна, но успя да се улови за гривата на коня. Аз я издърпах и тя се намери на седлото — в ръцете ми. Не виждах накъде яздим. Преминавахме през камънаци и маслинови дървета. Знаех, че за да избягаме, трябва да намерим пътя. Изведнъж над планинските зъбери блесна светкавица.

„Надясно!“ викна Хайде.

Кимнах и се вгледах напред. Успях да различа виещия се от замъка път, а после, в светлината на втора светкавица — нещо друго — армия от черни духове, които излизаха от портите под бойниците и се разпиляваха като листа под напора на бурята. Когато стигнахме пътя, те изглежда подушиха кръвта ни, защото между поривите на вятъра чувахме как тънко пищят. Намираха се далеч назад, а пътят пред нас бе съвсем чист. Скоро се изгубиха из планинските завои.

Тъкмо започнах да мисля, че сме избегнали опасността, когато под арката, очертаваща границата на древния град, нещо тежко скочи на гърба ми и ме събори от седлото в прахта. Усетих във врата си нечий дъх — вонеше на гнило и смърт. Опитах се да се извърна, да се освободя от примката на нападателя, но ноктите му безмилостно се впиваха в ръцете ми.

„Не му позволявайте да ви ухапе!“ извика Хайде. „Байрон, не му позволявайте да пие от кръвта ви!“

Съществото се смути от гласа на момичето. Заоглежда се. В това време аз успях да се изтръгна на свобода и в своя нападател с ужас познах Петро. Колко променен изглеждаше сега! Кожата му беше восъчна като на пресен труп, очите му святкаха в червено, сякаш бе чакал. Щом осъзна, че съм се освободил, той отново се нахвърли върху мен. Хванах го за гърлото и се опитах да го отблъсна, но Петро беше много силен. Почувствах отново дъха му — челюстите му се приближаваха все повече и повече към шията ми. Вонята му бе убийствено силна — помислих, че ще припадна.

„Петро!“ чух да вика Хайде. „Петро!“

По лицето ми започнаха да се стичат слюнките му. Разбрах, че повече не мога да се съпротивлявам. Приготвих се за най-лошото — да споделя участта на селото — полусмърт. В този миг усетих тласък, след него — втори. Петро ме пусна и се строполи на земята. Вдигнах очи. Хайде държеше в ръцете си голям камък, целият в кръв и косми. Петро лежеше неподвижно в краката й. След миг се разшава и посегна с хищните си ръце към момичето. Хайде извади изпод дрехата си разпятието, прицели се в сърцето му и го заби с всичка сила. Петро извика, също като своя брат. От гърдите му шурна кръв. Хайде дръпна разпятието от трупа и легна до него. Заплака със сухи, сърцераздирателни вопли.

Прегърнах я. Когато най-после от очите й рукнаха сълзи, аз нежно я хванах за ръката и я поведох към коня. Мълчах — какво бих могъл да й кажа?

„Препускайте бързо,“ прошепна Хайде и аз хванах юздите. „Нека това място остане далеч зад нас. Завинаги.“ Кимнах и смушках коня. Понесохме се надолу по планинския път.

Настъпи кратка пауза. Лорд Байрон стискаше дръжките на стола и дишаше тежко.

— Напуснахте ли го? — попита нетърпеливо Ребека. — Завинаги, искам да кажа?

Лордът леко се усмихна.

— Госпожице Карвил, моля ви. Оставете ме да разказвам. Досега се държахте много добре. Позволете ми да продължа, както смятам за нужно. Не разваляйте нещата.

— Съжалявам…

— … Но?

Ребека се усмихна разбиращо.

— Да… Не казахте какво стана със селото. Разправете поне това.

Лорд Байрон повдигна вежда.

— Как бе настъпила тази бърза промяна? Кой я бе причинил? Пашата или Георгиу?

Лорд Байрон отново се усмихна.

— Тези въпроси, както сигурно се досещате, в онзи момент не бяха далеч и от моето съзнание. Същевременно не исках да притеснявам Хайде, да я карам да се замисля и да си припомня какво се е случило със семейството й. Но когато бурята се усили и се налагаше на всяка цена да се приютим някъде, реших, че трябва да разбера дали не е опасно да спрем за през нощта.

— Вашият кон, ако е носил и двама ви, сигурно е издъхвал от умора? Нали не греша?

— Не. Срещнахме един човек — до онзи същия мост, където преди бях видял Георгиу. Както го пресичахме, от дъжда изникна конник. Водеше и втори кон. Неочаквано извика името ми. Оказа се Висили — чакал ме. „Че можех ли да ви изоставя, господарю?“ усмихна се под огромните си мустаци той. „И то защото ме е подкупил някакъв си върколак?“ След тези думи плю, победоносно наруга пашата и продължи: „Онзи никаквец не знае ли, че разбойникът живее заради едната си чест, така както свещеникът — заради златото и похотта?“ Отново избухна в ругатни. После между скалите ни показа заслона, който бил построил сам. „Ще тръгнем призори, господарю, а засега… Момичето има нужда от почивка. При мен ще намерите огън и храна“ — Той ми намигна. — „А също и ракия“. Можех ли да споря? Не ми беше лесно дори да му поблагодаря. Помни — ако имаш нужда от сърцат човек — намери някой разбойник.

Когато седнахме край огъня, дори Хайде се посвести. Вярно, почти не говореше, но след като се нахранихме, започнах да я разпитвам какви са шансовете ни да избягаме. Исках да разбера ще продължат ли да ни преследват съществата от селото? Хайде поклати глава. Няма, отвърна тя, стига с пашата да е свършено наистина. Попитах я какво иска да каже. Тя замълча. После заобяснява с дрезгав глас: превръщайки някой човек във върколак, пашата създава и чудовища, чието единствено желание е да пият човешка кръв. Някои от тях са просто ходещи мъртъвци, зависими изцяло от неговата воля. Други се изпълват с животинска жестокост и заразяват всеки, от когото пият кръв. Девойката замълча. Висили и подаде плоската с ракията. Хайде отпи и продължи да говори. Предполагаше, че баща й е бил превърнат в същество от втория тип. Вдигна очите си към мен. В тях прочетох яростна омраза. „Вакел е бил наясно какво ще се случи. Направил го е нарочно — превърнал е баща ми във вампир, чрез него — цялото ми семейство, а по-нататък и цялото село. Но Байрон, ако вие сте го убил, неговите същества също ще започнат да умират и ние сме вън от опасност. Ако сте го убил.“

„Какво значи това «ако»? Застрелях го, видях как умря.“

Висили се обади. „В сърцето ли го простреляхте, господарю?“

„Да.“

„Сигурен ли сте, господарю?“

„По дяволите, Висили, аз улучвам бастун от двайсет крачки, как ще пропусна човешко сърце от две?“

Висили повдигна рамене. „Тогава остава да се боим само от татарите.“

„Какво? Телохранителите на пашата? Те пък защо ще ни гонят?“

Висили отново вдигна рамене. „За да отмъстят за Вакел паша, разбира се.“ Той ме погледна и се засмя. „И те, когато се привържат, са верни като бандитите.“

„Верни? Едва ли са способни на такава вярност.“

Висили се усмихна на комплимента — не си го беше изпросил сам. Освен това неговото предупреждение ме разтревожи. „Излиза,“ обадих се аз, „че вампирите се хранят и с кръв от телохранителите, така ли?“

„Да се надяваме.“ Висили извади камата си и се вторачи в нея. „Ако аз бях татарин, щях да осветя селото с факли и да чакам да съмне.“

„Слънцето убива тези същества, така ли?“

„Така са ни учили, господарю.“

„Но аз съм виждал пашата посред бял ден.“

„Той издържа на всичко“, намеси се неочаквано Хайде, обгръщайки тялото си с ръце. „По-стар е от планина и по-опасен от змия. Какво могат да му направят няколко слънчеви лъча? Но истината е, че слънцето го омаломощава. Най-слаб е когато няма луна, която да възвръща силите му.“ Тя хвана ръцете ми и ги целуна с неочаквана страст и въодушевление. „Затова трябва да тръгнем утре с първите лъчи и да яздим както никога досега. Така ще спечелим свободата си.“ Хайде ми се усмихна. „Молихте ли се на богинята, Байрон, както ви поръчах?“

Да.

„И тя е с нас?“

„Разбира се“, прошепнах аз. Целунах я нежно по челото. „Как иначе?“ После я подканих да заспива.

Висили, който сякаш бе от камък, прекара нощта на пост. Опитах се да будувам заедно с него, но скоро клюмнах и докато се усетя, че съм заспал, го чух да шепне в ухото ми, че вече е съмнало. Надзърнах към небето. Бурята отдавна бе отминала и утринният въздух изглеждаше мек и кристално чист.

„Денят ще бъде горещ,“ прошепна Хайде, поемайки редом с мен по пътя.

Погледнах я. Страните и руменееха като утрото на изток, в очите й се отразяваше светлината на настъпващия ден. Най-после, след ужаса на спомените, тя сякаш съзираше мечтаната до този момент свобода. „Ще се справим,“ рекох аз и стиснах ръката й. Тя кимна леко и се качи на седлото, изчака ни с Висили да яхнем конете, дръпнах юздите и препуснах надолу по пътя.

Яздихме с всичка сила, въпреки горещото, извисяващо се в небето слънце. От време на време Висили слизаше от коня и се изкатерваше до близкия връх. Връщаше се усмихнат и клатеше глава. Беше някъде около пладне, когато слезе тичешком от един зъбер — видяхме, че е намръщен. Промърмори, че бил забелязал движещ се облак прах далеч от нас.

„Насам ли?“ попитах аз.

Висили вдигна рамене.

„По-бързо ли яздят от нас?“

Той отново сви рамене. „Ако са татарите, не е изключено.“

Изругах тихо, загледан в пътя пред себе си. После вдигнах очи към чистото синьо небе. „Докъде трябва да стигнем, Висили, за да сме в безопасност?“, попитах аз.

„Отвъд границата на пашалъка. Няма да посмеят да преследват чужденец-благородник по-нататък, особено ако е приятел на великия Али паша.“

„Сигурен ли си?“

„Да, господарю.“

„Къде е тази граница?“

„На пътя за Мисолонги. Там има малка крепост.“

„А след колко време ще стигнем до там?“

„След два часа. Може и след час и половина, ако яздим бързо.“

Хайде погледна към небето. „Вече е пладне. Слънцето започва да слиза.“ После се обърна към мен. „Трябва да препускаме повече от бързо. Сякаш самият Дявол е по петите ни.“

Така и направихме. Мина един час. В застиналата мараня не се чуваше нищо друго освен копитата на нашите коне по белия прах на пътя — отнасяха ни все по-близо до пътя към Мисолонги. Спряхме, за да напоим конете си до един поток — приятно зелено кътче сред скалите и зъберите. Хайде слезе от седлото и напълни шишето за вода. Когато вдигна глава, забеляза в далечината малък облак прах.

„Това ли видя и ти?“ попита Висили. Ние с него отправихме погледи натам.

„Те приближават,“ рекох аз.

Висили кимна. „Хайде“, подкани той, дръпвайки коня от водата. „Чака ни още много път.“

Прашният облак обаче, колкото и да се напрягахме, не изчезваше. Напротив — той непрекъснато се сгъстяваше и скоро сякаш почти ни засенчи. В този миг чух как Хайде хлъцна от изненада. Обърнах се. В далечината проблесна метал по конски такъми. Чух далечен тропот на копита. Завихме зад една голяма скала и преследвачите ни изчезнаха, но не бяхме съвсем сигурни, че сме се измъкнали незабелязани. Пътят слизаше в равнината и се изправяше, оставяйки назад зъберите и възвишенията. В откритата равнина лесно можехме да бъдем открити.

„Още колко има?“ викнах към Висили. Той посочи. Някъде много напред едва прозираше бялата нишка на един път и охраняващото го малко укрепление.

„Замъкът на Али паша“, викна Висили. „Трябва да стигнем до там. Препускайте, господарю, с всичка сила!“

Докато заобикаляхме хребета, нашите преследвачи ни забелязаха. Чух победоносните им викове, обърнах се — те се разгръщаха в ширина, за да ни изловят в равнината. Проехтя изстрел и конят ми едва не се спъна. Ругаейки, започнах да ровя в дисагите за пистолетите.

„Продължавайте напред, господарю!“ викна Висили, когато отекна вторият изстрел. „Татарите не умеят да се целят!“ Но в препускането ги биваше. Трима от тях се откъснаха от групата и се втурнаха към нас. Единият догони Хайде и когато тя замахна с камата си, той се разсмя. Започна да си играе с нея — въртеше се наоколо и уж я заплашваше. В това време най-сетне успях да извадя оръжието си. Бях го заредил по-рано и се молех да не засече. Татаринът хвана Хайде за косите. Тя отчаяно стискаше юздите, а той я дърпаше. После отстъпи, отново приближи и този път улови Хайде за ръката. Натиснах спусъка и изстрелът заглуши смеха му. Мъжът подскочи над седлото сякаш приветстваше някого, после се килна назад и конят го повлече обратно по пътя. Когато Подплашеното животно се вряза в редиците на преследвачите, те спряха. Почувствах как духът ми се връща — портите на укреплението се отвориха за нас. Изглежда татарите също видяха това, защото изведнъж дочухме викове на гняв. Тропотът на конете им отекваше съвсем наблизо. Огледах се — дали пашата не е с тях? Нямаше го. Отново се обърнах. Не се забелязваше сред преследвачите. Разбира се — той беше мъртъв, аз лично го видях как умира.

„Продължавайте, господарю!“ извика Висили. Край нас профучаха куршуми. Откъм укреплението им отвърнаха с огън и някои от татарите отстъпиха. Повечето обаче продължиха и докато галопирах към отворените порти си мислех, че няма да успеем. Почувствах на рамото си ръка. Обърнах се — един татарин се хилеше в лицето ми. Той посегна да ме хване за шията, но в този момент аз се дръпнах, конят ми срита неговия и татаринът се сгромоляса от седлото. Потърсих с очи Хайде. Бе стигнала до портите.

„Господарю, по-бързо!“ викна пред мен Висили. Пришпорих уморения жребец. Ездачите зад мен изостанаха. Минах през входа на укреплението и портите се затвориха.

Бяхме вън от опасност, поне за известно време. Но макар и зад стените, ние не се чувствахме напълно спокойни. Командирът на гарнизона изглеждаше навъсен и подозрителен човек. Не можеше и да бъде иначе, след като се появихме по толкова необикновен начин — татарите ни преследваха направо яростно. Казах на командира, че са клепти, но той ме погледна с откровено съмнение. Стана по-любезен, когато му споменах, че съм приятел на Али паша и му показах писмото, което нося. В любезността му имаше нещо гръцко. Не му вярвах — след като си поотпочинахме и се уверихме, че татарите наистина са се върнали към планината, ние продължихме напред. Пътят за Мисолонги, макар почти безлюден, ни изглеждаше направо оживен след пустите планински пътеки. Той се намираше в по-добро състояние, затова се движехме и с доста прилична скорост. Разбира се, непрекъснато проверявахме дали някой не ни следва — облаци прах не се виждаха, така че след известно време се почувствахме по-спокойни. Пренощувахме в Арта — приятно място. Там наехме войници, десет на брой, които да ни охраняват в предстоящото ни пътуване. Вече се чувствах доста по-самоуверен. Тръгнахме отново чак късно сутринта, защото Хайде бе изтощена и спа почти дванайсет часа. Реших да не я будя. По този начин и платоническите ни отношения останаха несмутени от нищо.

— Как бих могъл да виня Хайде, че по този начин се пази за момента, когато ще разбере, че е наистина свободна? — лорд Байрон замълча, очите му се разшириха, загледани в тъмнината, сякаш виждаше изчезналото минало. — Нейната непорочност… — той отново погледна Ребека. — Нейната чистота — прошепна, — бе дива и необуздана като страстта в душата й — пламък на надеждата, опазен в дългите години на робството. Ако я обичах, както не бях обичал нищо друго на този свят, причината се криеше в това пламъче, което я озаряваше и придаваше на дивата й красота нюанса на безсмъртен огън. Нямах никакво желание да крада нещо, което би ме опарило. Моята собствена кръв приличаше на лава във вените ми. Затова чаках. Продължихме към Мисолонги. Дадох си сметка, че щом Хайде страни от мен, значи не е сигурна, че пашата е в гроба.

На третия ден от нашето пътуване стигнахме бреговете на езерото Трихонида. Спряхме, защото то се намираше в близост до родното село на Висили и той предложи да прибавим към охраната и негови съселяни. Наложи се да се качи в планината. В негово отсъствие ние се приютихме в една пещера, където въздухът ухаеше на диви рози, а кристално синята вода на езерото се виждаше само между дърветата. Прегърнах Хайде и свалих шапката й на прислужник — дългата й коса се разпиля свободна. Погалих я. Тя погали моята коса. Лежахме в любовна самота, сякаш под небето съществуваше само нашият живот и нищо друго.

Взирах се в планините отвъд езерото и чувствах как се изпълвам с радост и надежда. Обърнах се към Хайде. „Той не може да ни стигне,“ рекох. „Не и тук… Защото е мъртъв.“

Хайде ме погледна с големите си, замечтани, тъмни очи и едва забележимо кимна с глава.

„Той веднъж ми каза, че ме обича. Мислиш ли, че е вярно?“

Хайде не отвърна нищо, само положи глава върху сърцето ми. „Не знам“, рече тя най-после. „Може би.“ После замълча. „Макар че любов… Не, това не беше любов.“

„А какво тогава?“

Хайде лежеше върху гърдите ми. Чуваше как бие сърцето ми за нея. „Кръв“, прошепна тя накрая, „да, вкусът на моята кръв.“

„Кръв ли?“

„Вие видяхте как му действа тя. Той се опиваше от нея. Не знам защо. Когато смучеше от други хора, това не се случваше.“ Хайде изведнъж се изправи до седнало положение и обгърна коленете си. „Само когато пиеше от мен.“ Тя потрепери. „Само от мен.“

После отново ме прегърна. Усетих, че тялото й трепери. „Байрон“, пошепна ми, „така ли е наистина? Не съм вече робиня?“ Целуна ме и сълзите й закапаха по лицето ми. „Кажете ми, че съм свободна“, тя допря страната си до моята. „Покажете ми, че е така.“ Момичето се изправи, наметалото й падна. Дръпна шарфа и под ризата просветнаха гърдите й. Дрехите й се свличаха една след друга и лягаха разпилени в краката й. Тя наведе глава с блеснали очи, устните ни се приближиха и се сляха в целувка. Хайде обгърна с ръце раменете ми, а моите се изгубиха в буйната и коса. Сега бяхме слети в едно — нямах други чувства, нито мисли, освен Хайде — нежното докосване на езика й, топлата мекота на нейната голота. Любихме се и всеки изпиваше въздишките на другия, докато се превърнеха в накъсани стонове. Мислех си, че ако душата би могла да умре от щастие, нашите непременно ще угаснат тъкмо в този момент. И все пак това не беше смърт, не, съвсем не. Потръпването и разтапянето в прегръдката на другия нямаше нищо общо със смъртта. Накрая постепенно разумът ни се върна, за да бъде пометен отново и отново — сърцето на Хайде върху гърдите ми биеше така, сякаш никога нямаше да се отдели от моето.

Отвън вече се свечеряваше. Хайде спеше. Беше така красива — преди — пламенна в любовта, сега — нежна, доверчива, спокойна. Усамотението на любовта и на нощта бе изпълнено с една и съща спокойна сила. В далечината сенките на скалите напредваха към езерото. В прегръдката ми Хайде се раздвижи, прошепвайки името ми, но не се събуди. Дишането й приличаше на лек вечерен бриз. Наблюдавах я, подпрян на гърдите си. И отново в това тихо място чувствах колко сме сами, сами сред многообразието и богатството на живота. Взирах се в Хайде и усещах учудването на Адам от дара на Ева, от целия свят — рай, който мислех, че никога няма да изгубя.

Вдигнах очи. Вече беше почти нощ. Слънцето сигурно беше залязло и планината представляваше само син силует на фона на звездите. Над един връх светеше започващата да нараства луна. За миг ми се стори, че видях пред нея да преминава тъмна фигура. „Кой е там?“ прошепнах тихо. От тишината на нощта не дойде отговор. Размърдах се и Хайде погледна към мен, отворила широко очи. „Какво видяхте?“ попита тя. Казах й „нищо“, но навлякох дрехата си и потърсих сабята. Хайде ме последва. Излязохме навън. Никакъв шум, никакво движение не нарушаваше спокойствието.

И точно в този миг Хайде посочи пред себе си. „Ето там,“ пошепна тя, хващайки ме за ръката. Погледнах и видях сред цветята да лежи тяло. Наведох се и го преобърнах. Гледаха ме широко отворените очи на един от нашите телохранители. Беше мъртъв. Изглеждаше обезкръвен. Лицето му беше изкривено от непоносим ужас. Погледнах към Хайде и се изправих да я прегърна. В този миг пред нас се чу пращене на факла, после още една. Обгради ни цял кръг от факли, а зад всяка една се мержелееше татарско лице. Мълчаха. Аз вдигнах сабята си. Кръгът бавно се разкъса. От тъмното приближи фигура в черно.

„Вдигни сабята“, рече пашата.

Гледах го онемял. После се разсмях и тръснах глава. „Много добре“, пашата разтвори наметката си. Раните, където го бях прострелял, все още изглеждаха влажни от кръв. Извади от пояса си пищов. „Благодаря ви за възможността“, рече той. „Дължа ви това.“

Зареди оръжието. В тази кратка минута тишината наподобяваше лед. После Хайде се втурна към мен, но аз я отблъснах. В мига в който чух изстрела, почувствах болка, която ме повали на земята. Хванах се за страната — беше мокра. Хайде извика името ми, но когато тръгна към мен, двама татари от охраната я уловиха. Тя се вледени, не плачеше, но пребледня, сякаш лицето й бе докоснато от целувката на смъртта.

Пашата я погледна, после махна с ръка и трети татарин я приближи. Той държеше нещо като зебло. Пашата повдигна брадичката на своята робиня. Видях как устните му понечиха да се изкривят в усмивка, но се въздържаха — сякаш мъката и отчаянието му попречиха. „Отведете я“, рече той.

Хайде ме погледна. „Байрон“, прошепна тя. „Сбогом.“ После тръгна с телохранителите и повече не я видях.

„Колко трогателно“, просъска пашата в лицето ми. „Значи заради нея, милорд, отритнахте всичко, което ви предлагах?“

„Да“, тихо отвърнах аз. Извих глава, за да мога да го гледам в очите. „Тя не е виновна. Аз я отвлякох. Хайде въобще не искаше да идва с мен.“

Пашата се изсмя. „Какво благородство!“

„Това е самата истина.“

„Не.“ Усмивката на лицето му изчезна. „Не, милорд, не е. Тя носи вина за предателството точно толкова, колкото и вие. Значи и за двама ви трябва наказание.“

„Наказание ли? Какво смятате да й сторите?“

„В този край на света постъпваме по много любопитен начин с неверниците. Върши работа и за робите. Но аз ще забравя за нея, милорд — би трябвало да ви тревожи вашата собствена участ.“ Той посегна към лицето ми и обагри пръстите си с моята кръв. После ги облиза и се засмя. „Вие умирате“, рече той. „Ще посрещнете ли с готовност смъртта си?“ Не отвърнах нищо. Пашата се намръщи и изведнъж очите му просветнаха с червеникави; отблясъци. Лицето му потъмня от гняв и отчаяние. „Исках да ви даря с безсмъртие,“ прошепна. „Да ви позволя да споделите с мен вечността.“ Грубо ме целуна, захапвайки със зъбите си устните ми. „Вместо това — вие ме предадохте!“ После отново ме целуна, като облиза кръвта по устата ми. „Толкова сте блед, милорд, блед и красив.“ Протегна се, за да може раните му да се допрат до моите. „Да позволя ли на тази красота да загине? Да ви лиша ли от разсъдък и да ви оставя да търкате подовете в моя замък?“ Пашата се разсмя и свали наметалото от раменете ми — останах да лежа под него гол. Той ме целуваше и целуваше, притискаше се в мен и после усетих как ноктите му се впиват в основата на шията ми. От драскотината потече тънка струя кръв. Пашата я облизваше и същевременно с ноктите си късаше малки ивици от гърдите ми. Сърцето ми биеше силно в ушите. Погледнах към звездите и ми се стори, че небето пулсира като измъчвано живо същество. Усетих устните му да смучат раните ми. Когато ме погледна отново, мустаците и брадата му бяха изцапани със съсиреци от моята кръв. Той ми се усмихна, наведе се и ми прошепна: „Давам ви знания, знания и вечност. Проклинам ви чрез тях.“

После в ушите ми остана само пулсирането на собствената ми кръв. Изкрещях — гърдите ми се разкъсваха, но въпреки изгарящата болка, усетих напиращата страст, която бях изпитал и с Хайде. Насладата и болката нараснаха толкова, че си помислих — повече е невъзможно, но те нарастваха и нарастваха — още и още, като две мелодии понесли се в нощта. После някак си аз се извисих и над двете. Чувствата останаха, но не аз бях този, който ги изживяваше. Кръвта ми продължаваше да пулсира — езикът на пашата вече докосваше туптящото ми сърце. Обзе ме велико спокойствие. Гъстата ми кръв изтичаше почти незабелязано от вените. Погледнах към дърветата, езерото, планинските върхове — всички те бяха обагрени в червено. Вдигнах очи към небето — сякаш моята кръв се разплискваше по него. Докато пашата продължаваше да пие, чувствах как се просмуквам в него и отвъд него, превръщайки се в част от света. Пулсирането се усили и забави. Кръвта ми по небето започна да потъмнява. Последен удар и настъпи тишина. Всичко замря — езерото, бризът, луната, звездите. Мракът обгърна вселената.

После от тази помръдваща тишина отново се появи пулс — един-единствен удар. Отворих очи — виждах. Погледнах се. Имах чувството, че съм без кожа, ужасно гол, само плът и органи, артерии и вени, проблясващи на лунната светлина, влажни и набъбнали. Макар и лишен от естествената си обвивка, като труп след дисекция, аз можех да се движа. Размърдах се и се надигнах. Почувствах как в крайниците ми напира огромна сила. Сърцето ми заби по-бързо. Наоколо — нощта бе сребриста, а сенките тъмни и преливащи от живот. Приближих към тях — краката ми докосваха земята, всяко стръкче трева и най-дребното цветенце ми носеха наслада, сякаш сетивата ми се бяха превъплътили в струни на арфа. Докато крачех въздухът се изпълваше с ритмите на живота — усещах силно влечение към тях. Затичах се. Не знаех какво гоня, но фучах като вятър през гори и планински проходи. През цялото време жаждата в мен нарастваше, ставаше все по-силна. Прелетях над една скала и подуших нещо златно и топло пред себе си. Трябваше да го имам. Щях да го имам. Изкрещях желанието си към небето. Но от гърлото ми не излезе човешки глас. Онова, което чух, бе вълчи вой.

Стадо кози изплашено вдигна глави. Притиснах се плътно до камъка. Една от козите се намираше точно под мен. Помирисвах я — кръвта във вените, мускулите, с които се движеше и даваха живот… Най-малкото кръвно телце ми се струваше като златна точица. Скочих. Впих челюстите си в шията на животното. Гъста, топла кръв плисна в лицето ми. Пиех я и ми се струваше, че за пръв път разбирам какво означава нещо да ти е вкусно. Бях бърз, с остри очи, с ясни действия. Видях ужасените очи на едно козле и замръзнах от наслада — нима може да съществува такова нещо — каква деликатност, какво съвършенство! Когато го взех в ръцете си, пулсиращият му живот ме изпълни с небивала радост. После пих — усещах как радостта изпълва собствените ми вени. Колко животни убих? Не знам. Бях пиян от тях — насладата от убийството не ми оставяше време да мисля. Целият бях сетива — чисти и пречистени. Отново край мен и в мен царстваше животът.

Ребека, която ужасена не сваляше поглед от вампира, бавно поклати глава.

— Живот ли? — тихо рече тя. — Живот, но не вашият. Преминал сте отвъд живота, нали така?

Лорд Байрон я изгледа със стъклени очи.

— Удоволствието обаче… — прошепна той. — Удоволствието, което изпитах тогава… — той бавно засенчи очи с ръце, потъвайки в спомените си.

Ребека го гледаше и се боеше да заговори.

— Дори в онзи час — тихо се обади тя, — когато сте пиел чуждия живот, вие не сте бил жив.

Лорд Байрон отвори очи.

— Спах до изгрев слънце — рязко рече той, без да обръща внимание на думите й. — Лъчите му ме замаяха. Опитах се да стана на крака, но не можах. Погледнах ръката си — отново виждах своята ръка. Лепнеше от слуз. Огледах голото си тяло. Лежах в локва мръсотии. Когато се раздвижих, почувствах необикновена лекота. Разбрах, че това бяха жизнените сокове, изхвърлени от тялото ми като нещо чуждо. Те започваха да ферментират и да гният на жегата.

Запълзях на четири крака. По скалите имаше разпилени скелети — смесица от козя козина, кости и засъхнала кръв. Почувствах отвращение и погнуса, но не ми се повдигаше. Вместо това, докато гледах себе си и черната кръв по камъните, Усетих, че крайниците ми се наливат с енергия. Опипах се по бузата — от раната ми нямаше и следа, дори най-дребен белег. Видях едно поточе, прекосих го и се измих. После тръгнах Напред. След водата слънцето докосваше с болка кожата ми. Скоро то стана непоносимо. Огледах се за подслон. Пред мен на склона на хълма съзрях маслиново дърво. Забързах натам. Превалих билото и пред очите ми се разкри езерото Трихонида — спокойно и синьо. Наблюдавах го изпод клоните на дървото. Спомних си кога за последен път съм го видял — тогава бях още жив. А сега? — лорд Байрон се вгледа в Ребека и кимна. — В този момент разбрах, разбрах с безпределна яснота, че съм минал отвъд живота. Че съм приел напълно различно състояние на съществуване. Започнах да се треса. Какво представлявах всъщност? Какво се беше случило? В какво ме беше превърнал пашата? В кръвопиец, в разкъсвач на гърла… — той се умълча. — Във върколак… — Байрон плахо се усмихна, преплете пръсти и потъна в мълчание.

— Прекарах под маслиновото дърво цели три дни — промълви най-сетне той. — Странните усещания от нощта затихваха на слънцето — оставаше само силното чувство на омраза към моя създател. Пладнето и следобедът се точеха едва-едва. По-рано пашата ме избягваше, но сега, когато бях създание като него, знаех какво трябва да се направи. Кръстосах ръцете си на гърдите. Пълно с кръв, сърцето ми бавно пулсираше. Копнеех да усетя в ръцете си неговото, да го уловя и да го стискам постепенно, докато се пръсне. Мислех си за Хайде и за наказанието, което споменаваше нейният господар. Дали щеше да я остави жива? Дали щеше да ми я даде? Отново си спомних в какво ме бе превърнал той — налегна ме болезнено отчаяние. Отвращението ми от Вакел паша се удвои. Как се зарадвах на тази омраза, как я пазех — това бе единственото ми удоволствие през онзи първи безкраен ден.

Слънцето започна да залязва и хребетите на запад се обагриха в кръв. Почувствах, че сетивата ми започват отново да работят. Въздухът се насити с мирисите на живота. Сумракът се сгъсти и колкото по-тъмно ставаше, толкова по-добре виждах. В езерото забелязах рибарски лодки. Една привлече вниманието ми. Греблата я носеха към центъра на водното пространство. Закотвиха я там, после двама мъже вдигнаха някакъв товар в чувал и го хвърлиха зад борда. Видях как вълничките набраздиха водата и изчезнаха — езерото отново възвърна огледалната си повърхност. Сега тя изглеждаше моравочервена. Жаждата ми за кръв се появи отново. Напуснах убежището си под маслиновото дърво. Чувствах тъмнината като кожа, която се допира до моята. Това ме изпълни с необикновени желания и усещане за сила.

Стигнах до пещерата, където ме бе заварил пашата. От него нямаше и следа, нито от друг човек. Намерих дрехите си разпилени, точно както ги бях оставил и ги навлякох. Само палтото ми не ставаше за нищо — разкъсано и напоено с кръв, затова потърсих наметката на Хайде. Открих я в дъното на пещерата. Спомних си как я бе свалила предишната нощ. Завих се в дрехата и седнах на входа на пещерата. Взрях се в тъмните й гънки, разпилени около мен. Отчаяно зарових лице в ръцете си.

„Господарю!“

Вдигнах очи. Беше Висили. Тичаше през маслиновата горичка към мен. „Господарю!“ викна отново той. „Мислех, че сте мъртъв!“ Погледна ме в лицето и заекна. Замръзна на мястото си. После бавно повдигна очи. „Господарю“, прошепна той, „тази нощ…“

Сбърчих вежди в очакване.

„Тази нощ, господарю, можете да си отмъстите.“ Висили замълча. Кимнах, а той падна на колене. „Това е единствената ни възможност“, започна да нарежда той бързо. „Пашата е на обиколка из планината. Ако не се забавим, бихме могли да го заловим.“ Преглътна и отново замълча. За пръв път усетих, че излъчва някаква фина миризма. Взрях се в него, а тъмното му лице пребледня.

Станах. „Къде е Хайде?“

Висили сведе глава. После се обърна назад и кимна на някого — долових мирис на кръв от друг човек. „Това е Елмас“, рече Висили, сочейки един як и снажен като самия него разбойник. „Елмас, кажи на лорд Байрон какво видя.“

Елмас ме погледна и се намръщи — после пребледня също като Висили.

„Кажи“, прошепнах аз.

„Господарю, бях край езерото…“ Той отново вдигна глава и гласът му пресекна.

„Да?“ подканих го тихо.

„Господарю, видях една лодка. В нея имаше двама мъже. Носеха чувал, а вътре беше…“

Вдигнах ръка и Елмас замълча. Над очите ми се спусна мрак. Разбира се, аз го почувствах, още като видях лодката, но нямах желание да приема скритото значение на онази сцена. Посочих с пръст наметката на Хайде. Когато заговорих, гласът ми хрущеше остро като начупени ледени парчета. „Висили“, попитах, „къде отиде пашата тази вечер?“

„Из планинските проходи, господарю.“

„Имаме ли хора?“

Висили сведе глава. „Ще вземем от моето село, господарю.“

„Трябва ми кон.“

„Ще го имате, господарю“, усмихна се мъжът.

„Тръгваме още сега.“

„Още сега, господарю.“

Така и направихме. Из деретата и зъберите проехтя нашият галоп. Железните копита трополяха по камъните. Пяна се стичаше по страните на гарвановия ми кон. Стигнахме прохода. Минах по едно дере над него и изправен на стремената се вгледах в далечината. Опитах се да подуша наближаващия враг. Вторачих се в небето — все така червено, кървавочервено, но вече потъмняваше. Налегнаха ме спомени. В това безвремие ми се стори, че виждам собствената си вечност. Отначало се стреснах, после ме обзе омраза. „Идват“, рекох аз. Висили погледна, но не видя нищо. Само кимна и даде своите заповеди. „Избийте ги всичките“, казах. „Всичките.“ Хванах сабята и я извадих — стоманата проблесна в червено, отразявайки небето. „Само пашата“, прошепнах, „е мой.“

Чухме как се блъскат ездачите, слизащи по дерето. Висили се усмихна. Той ми кимна и вдигна пушката. Тогава ги видях — ескадрон татарска кавалерия, начело с чудовището — мой създател. Бледото му лице излъчваше сияние сред сенките на скалите. Стиснах по-силно дръжката на оръжието. Висили ме погледна. Чувствах се напълно готов. Висили стреля и първият татарин се строполи на земята. Вакел паша вдигна очи — по лицето му не се четеше нито страх, нито изненада. Край него загърмяха пушки и настъпи хаос. Някои от татарите се криеха зад конете си и се опитваха да отвръщат на огъня. Други избягаха зад скалите, където биваха довършвани от ножовете на разбойниците. Почувствах, че ме обзема жажда за кръв. Пришпорих коня си по високото и се озовах на хребета. Изведнъж над цялата долина легна тишина. Вперих очи в пашата. Той срещна погледа ми без вълнение. Изведнъж един от неговите конници се провикна. „Той е! Той е! Вижте колко е бледо лицето му!“ Усмихнах се и обърнах животното. Виковете на хората на Висили ехтяха в ушите ми. Навлязох в прохода.

Вече беше осеян с трупове — мъжете водеха ръкопашен бой. Сред тази касапница единствено Вакел паша стоеше невъзмутим върху коня си. Приближих към него. Едва тогава той бавно се усмихна и прошепна „Добре дошъл във вечността, милорд“.

Тръснах глава. „Къде е Хайде?“

Пашата ме гледа стреснат един миг, после отметна назад глава и се разсмя. „Наистина ли се притеснявате за нея?“ попита, протягайки ръка. Дръпнах се назад. „Имате още много да учите,“ тихо каза той. „Но аз ще ви помогна. Ние ще сме заедно винаги и ще ви напътствам.“ Той ми подаде ръката си. „Елате с мен, милорд.“ Усмихна се и посочи напред. „Елате с мен.“

За миг останах като вледенен. После сабята ми изсвистя. Усетих, че удари костта на китката му. Ръката, все още с дланта нагоре, падна в прахта. Пашата ме погледна ужасен, но изглежда не чувстваше физическа болка. Това ме вбеси още повече. Втурнах се сляпо към него. Сабята ми свистеше нагоре — надолу, сечеше дълбоко, докато пашата не се свлече от гърба на коня. Вдигна очи към мен. „Вие ще ме убиете“, прошепна той. По лицето му пробяга недоумение и съмнение. „Така скоро. Наистина ще го направите.“ Скочих от коня и допрях върха на сабята точно над сърцето му.

„Този път“, прошепнах аз, „няма да пропусна.“

„Не!“ изведнъж изкрещя той и започна да отблъсква сабята със здравата си ръка, порязвайки се на острието.

„Довиждане, ваша светлост“, рекох му аз и я забих с все сила. Почувствах как острието прониква в меката торбичка на сърцето му.

Пашата извика — нечовешки вопъл, изпълнен с болка и омраза. Той проехтя в прохода над деретата и от него сякаш всичко застина. На фона на тъмночервения хоризонт към небето бликна фонтан от яркочервена кръв и заваля върху главата ми като дъжд от натежал пурпурен облак. Падаше леко като благословия, и аз вдигнах лице, щастлив да го посрещна. Дъждът най-после свърши и когато се раздвижих, видях, че кожата ми под дрехите е мокра от кръв. Погледнах към пашата. Той лежеше скован в смъртна агония. Грабнах шепа пръст и я разпилях над лицето му. „Заровете го,“ заповядах аз. „Заровете го така, че никога повече да не излезе“. Открих Висили и му казах, че ще го чакам в Мисолонги. После се метнах на коня и без да се оглеждам напуснах прохода — това истинско убежище на смъртта.

Яздих в тъмната нощ. Не чувствах умора, а само необикновен глад за нови изживявания. Кървавият дъжд бе уталожил жаждата ми, но силата, сетивата, чувствеността бяха изострени до неочаквана степен. Стигнах Мисолонги призори. Светлината вече не ми причиняваше болка. Но цветовете, отражението на небето върху морската шир, красотата на първите слънчеви лъчи — всичко това ме опияняваше. Мисолонги не представляваше особено красиво място — разпиляно градче, кацнало до блата. На мен обаче ми се видя най-прекрасното на света. Докато яздех край мочурищата, загледан в чудните нюанси на изтока, ми се струваше, че за първи път в живота си виждам изгрев.

Влязох в Мисолонги и намерих кръчмата, където трябваше да се срещнем с Хобхаус. Кръчмарят, когото разбудих, ме гледаше с ужас в очите — целите ми дрехи бяха в кръв. Поръчах чисто бельо и гореща вода. Усещането за свежест, след като се измих и преоблякох, също ми се видя ново и неизпитвано удоволствие. Изтичах до стаята на Хобхаус, грабнах една възглавница и я хвърлих по него. „Хоби, ставай! Аз съм. Върнах се.“

Хобхаус отвори сънени очи. „Дявол да го вземе“, рече той. „Наистина се върна.“ Седна в леглото и разтърка очи. „Е, стари приятелю, как мина?“ усмихна се Хобхаус. „Предполагам, нямаше нищо интересно, нали?“