Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

XI

— Така приключиха — обади се лорд Байрон — моите напразни усилия да живея като смъртен човек.

Той замълча. В погледа му, вперен в Ребека, се изписаха едновременно дързост и съжаление.

— Оттам нататък — рече той, — щях да бъда верен на себе си и да се държа само като вампир.

— Само? — Ребека се сви. След толкова дълго мълчание гласът й подразни собствения й слух. — Тогава чия…

— Да? — Байрон повдигна иронично вежда.

— Чия… — Ребека се вгледа озадачена в бледото лице на своя предтеча. — Чия потомка съм тогава? — прошепна най-после — Не на Анабела, нито на Ада, нали?

— Не — Той се вгледа в мрака отвъд нея. На челото му отново се изписа болка и пренебрежение. — Не сега.

— Но…

Погледът му сякаш я прониза.

— Вече казах — не сега!

Ребека преглътна — въпреки, че се опита, не успя да скрие смущението си. Не я шокира внезапния му гняв, а по-скоро начинът, по който той самият се притесни от него. След толкова време, помисли си тя, макар да е свикнал с това, което представлява, самотата му все още го изненадва. Почувства жалост към него, а лорд Байрон, сякаш прочел мислите й, се вгледа в нея и се разтресе от смях.

— Не ме обиждайте — рече й той.

Ребека се намръщи, правейки се, че уж не разбира за какво говори.

— В отчаянието има много свобода — каза лорд Байрон.

— Свобода?

— Да — усмихна се лордът. — Веднъж постигнато, всяко отчаяние може да се превърне в истински рай.

— Не ви разбирам.

— Естествено. Вие сте смъртна. Как можете да знаете какво е да си прокълнат? Разбрах го, когато напусках бреговете на Англия в онова утро — безнадеждността все пак ми изглеждаше много по-примамлива от надеждата. Стоях под плющящото платно и гледах как белите скали на Дувър изчезват зад вълните. Чувствах се изгнаник. Бях прогонен от родината си — прокълнато същество, загубило семейство, приятели и всички, които обича. Никога нямаше да стана друг — скитащ се разбойник, плод на собственото си тъмно съзнание. И все пак отчаянието ми, също като моето лице, бе озарено от предпазлива усмивка — лорд Байрон замълча, вторачил поглед в очите на Ребека, сякаш карайки я да проумее думите му. После въздъхна, отмести очи, но усмивката остана на лицето му — надменна и присмехулна.

— Останах на задната палуба. Белите скали ту се появяваха, ту пак изчезваха. „Аз съм вампир,“ рекох си. Вятърът свистеше, мачтата скърцаше и думите ми се изгубиха с порива на бурята. Но не беше така. Те, също като мен самия, принадлежаха към грохота на стихията. Вкопчих се в перилата на палубата, защото вълните се надигаха и препускаха като кон, който познава ездача си. В ръката си имах бутилка. Тапата й беше извадена. Поех мириса на вино, смесено с кръв. Поиска ми се да запокитя шишето в морето. Кръвта щеше да се извие в дъга и да се разпилее на хиляди пръски от вятъра. Аз щях да я последвам и да се понеса, свободен и необуздан като самата буря. Почувствах как се изпълвам с буен възторг. „Да“, рекох си, „ще изпълня обещанието си, ще издиря тайните на своята вампирска природа — ще се превърна в поклонник на вечността“. Единственото, което трябваше да направя, бе да възседна бурята.

Отпих от бутилката и я вдигнах, готов да я хвърля към вятъра. От гърлото се плисна кръв, която изцапа ръката ми. Напрегнах се. После усетих, че някой ме бута по рамото. „Господарю.“ Обърнах се. „Господарю…“ Беше Полидори. Той се бореше с напора на вятъра, стиснал под мишница папка. „Господарю, няма ли да хвърлите едно око на моята трагедия?“

Погледнах го с недоумение. „Трагедия?“ попитах най-сетне аз.

„Да, господарю“, кимна Полидори. Той ми подаде свитък листа. „«Каетан», трагедия в пет действия, описваща покъртителната история на Каетан.“ Той въртеше папката в ръцете си. „Особено ме затруднява този стих: «Така, могъщий Каетан…»

Чаках. «Е», попитах аз, «какво направил могъщий Каетан?»

«Там е въпросът,» отвърна Полидори. «Не съм решил.» Той ми подаде листа. Вятърът го грабна от ръката му. Понесе го над кораба и напред — над вълните.

«Не ме интересува твоята трагедия», рекох аз и му обърнах гръб.

Очите на Полидори, които и без друго изглеждаха доста изпъкнали, сякаш щяха да изскочат от орбитите си. «Господарю», запелтечи той, «мисля, че…»

«Не.»

Той се опули от възмущение. «Вие сте поет», заоплаква се Полидори. «Защо не мога и аз да бъда поет?»

«Защото ти плащам да правиш медицински изследвания, а не да си губиш времето с писане на глупости.» Обърнах се към морето. Полидори измърмори още нещо, после го чух да си тръгва. Помислих си дали не е много късно да го върна обратно в Англия. «Да», въздъхнах, «вече е късно».

В следващите дни положих много усилия да подобря нашите отношения. Полидори беше суетен и смешен, но същевременно и умен, с доста проницателна мисъл. Познанията му за обхвата на науката изглеждаха много дълбоки. Докато пътувахме на юг, го разпитвах за разните теории за същността на живота, сътворението и безсмъртието. Поне по тези въпроси Полидори имаше богати познания. Беше наясно с най-последните опити, с издирването на клетки, способни да се възпроизвеждат безкрайно, с потенциалната възможност — той не употребяваше по-силна дума — чрез помощта на електричество да се поражда живот. Често споменаваше текстове, които бях чел в лабораторията на Вакел паша. Започнах да мисля над това. Защо пашата се бе интересувал от галванизма и химията? Дали и той не е търсил научно обяснение за своето безсмъртие? Дали, също като мен, не се е опитвал да открия основния принцип на живота, който би му помогнал да избегне необходимостта от пиене на кръв? Ако наистина беше така, тогава все пак лейди Мелбърн щеше да излезе права — аз имах повече общо с пашата, отколкото предполагах.“

Веднъж или два пъти, както се бе случвало в Лондон, ми се стори, че го виждам. Зървах го за секунда — лицето му изглеждаше все така болнаво жълто и излъчваше светлина. Нямах чувството, което би трябвало да имам, че наблизо се намира същество като мен. Освен това знаех, че пашата е мъртъв. Започнах да разпитвам Полидори за дейността на мозъка, халюцинациите и същността на сънищата. Теориите му отново се оказаха дръзки и дълбоки. Както ми каза, бил защитил докторат върху сомнамбулизма. Предложи ми да ме хипнотизира. Аз се разсмях, но се съгласих. Смъртните очи на Полидори обаче не можаха да надвият моите. Стана точно обратното — аз завладях неговия ум. Явявайки се в сънищата му, му прошепнах да се откаже от поезията и да се отнася към своя работодател с дължимото уважение. Когато се събуди, Полидори дълго ми се сърди. „По дяволите“, измърмори той, „вие държите да ме командвате дори в подсъзнанието ми.“ През целия ден той не каза нищо повече. Напротив — нарочно седя и работи над своята трагедия.

По това време вече се намирахме в Брюксел. Държах да разгледам бойните полета на Ватерлоо, където преди година се бе водила великата битка. На сутринта след като се разсърди, настроението на Полидори се бе подобрило достатъчно, за да ме придружи. „Милорд, вярно ли е, че искате да се прочуете като Наполеон на римите?“ попита той, докато напускахме града.

„Така ме наричат някои хора“, отвърнах аз и го погледнах. „Защо, Полидори? Затова ли си тръгнал с мен сега? Да ме видиш на Ватерлоо?“

Полидори леко кимна. „Разбира се, милорд, аз вярвам, че вие от много време сте ненадминат като поет. Мисля…“ — той се изкашля. — „Не! Вярвам, че моята трагедия може да се окаже вашият Уелингтън11.“

Отново се разсмях, но не казах нищо — вече надушвах мирис на стара кръв. Препуснах напред. Пред очите ми леко нагънатите хълмове изглеждаха тихи и пусти. Наистина, поех отново въздух, уханието на смъртта се усещаше силно във въздуха. „Тук ли е водена битката?“ обърнах се към водача. Той кимна. Огледах се, после препуснах напред. От копитата на коня ми хвърчеше сякаш напоена с кръв кал. Стигнах до мястото, където Наполеон бе пренощувал в нощта преди фаталното поражение. Седях върху седлото и оглеждах осеяното с черепи поле.

Нивите с жито се полюляваха от лекия бриз. Почти дочувах как си шепнат моето име. Усетих, че ме обзема странна лекота и продължих напред, опитвайки се да се отърся от нея. В този момент видях, че все повече и повече затъвам в калта. Препуснах към една ивица с трева. Калта продължаваше да блика. Погледнах надолу. Тревата се оцвети в червено. Където и да минеше коня ми, от земята извираха мехури от кръв.

Огледах се. Бях сам. От моите спътници нямаше и следа. Небето изведнъж стана червено и притъмня. Звуците бяха изчезнали — птиците, насекомите, шумоленето на житото. Тишината, също като небето, бе мъртва и студена. По цялото ширнало се поле не се забелязваше никакво живо същество.

Тогава иззад хребета на далечен хълм дочух съвсем слаб звук. Бой на барабан… Спря за малко и отново продължи — още по-силно. Подкарах коня си натам. Ударите на барабана зачестиха. Когато стигнах до хълма, те вече ехтяха из цялото небе. Изкачих се на хребета. Спрях коня. Стоях и гледах сцената под мен.

От почвата като изпод превръзка на рана неспирно бликаше кръв. Земята започна да се разтапя и да се смесва с локвите-съсиреци — цялото поле се осея с тях. Скоро започнах да различавам и човешки фигури, измъкващи се със залитане от гробовете си. Нареждаха се в редове. Направиха ми впечатление дори прогнилите им униформи. Пред очите ми вървяха отряди, батальони, армии мъртъвци. Те се взираха в мен с изумени очи. Кожата им се разлагаше, носовете бяха окапали, а телата — целите в кръв и мръсотия. За секунда всички замръзнаха неподвижни. После, сякаш управлявани от един-единствен мозък, закрачиха напред. Свалиха шапките си. Заразмахваха ги ужасно бавно, поздравявайки ме. „Да живее императорът!“ — крещяха те. „Да живее нашият император! — Императорът на мъртвите!“

Обърнах се на седлото. Спомних си последната нощ на „Пикадили“. Бях сигурен, че и това видение е от същия вид… Че ми е пратено от някого. Затърсих мъртвец с фигурата на пашата. Видях го на един кон — силует върху пурпурното небе. Той ме наблюдаваше. „Вакел паша?“ прошепнах аз и присвих очи. „Наистина ли сте вие?“ Той вдигна шапката си, имитирайки поздрава на армията от мъртъвци. Започна да се отдалечава, галопирайки, но аз го последвах. Щеше ми се да го унищожа и отново да взема контрол над съня си. Съществото се обърна. По лицето му се изписа изненада. Изведнъж, още преди да осъзная, че се движи, почувствах пръстите му около врата си. Силата му ме удиви. Отдавна не се бях изправял пред същество със способности като моите. Отвърнах му. По лицето му отново се появи недоумение и изненада. Усетих, че силата му отслабва. Ударих го през лицето. То падна назад и се претърколи на земята. После пристъпи към мен — в този момент чух вик.

Огледах се. Полидори ме наблюдаваше. Взря се в очите ми и отново изкрещя. Погледнах назад към пашата — беше изчезнал. Изругах под нос. Птиците отново се чуваха и когато погледнах към бойното поле, по него имаше само трева и недокоснато жито.

Обърнах се към Полидори. Той още се намираше под хипнозата ми, стенеше и се гънеше върху земята. Нашите придружители се приближиха към него. „Добре“, рекох си аз. „Нека се занимават с него“. Смушках коня да завие и прекосих бойното поле. Селяни предложиха да ми продадат счупени саби и крепи. Аз купих няколко. Иначе яздех сам, мислех за падението на Наполеон и фаталната преходност на смъртните.

Докато се връщахме към Брюксел, Полидори продължи да ме наблюдава безмълвно. Очите му бяха подозрителни и пълни със страх. Не му обръщах внимание. Чак по-късно през нощта, след като бях убил и пил, затоплен от кръвта, се справих с него. Той спеше. Събудих го грубо и го сграбчих за гърлото. Предупредих го никога вече да не чете мислите ми.

„Но аз забелязах, че сте в транс“, едва промълви Полидори. „Помислих, че ще е интересно да прочета мислите ви“, той изпъчи гърди, „като ваш лекар. Реших, че това е мое задължение.“

Прокарах пръста си по бузата му. „Не го прави никога повече“, прошепнах.

Полидори ме гледаше нападателно. „Защо, милорд? Да не мислите, че моят ум е по-долен от вашия?“

Усмихнах се. „Не“, промълвих едва чуто. Полидори отвори уста, но когато видя очите ми, лицето му побеля и изломоти нещо неразбрано. Най-после наведе глава. Обърна се и си тръгна. Надявах се и помислих, че е разбрал.

Но празноглавието му нямаше предел. Полидори продължи да размишлява. „Защо“, попита ме изведнъж той няколко дни по-късно, „войниците ви приветстваха като император?“

Погледнах го изненадан и хладно се засмях. „Това беше само сън, Полидори.“

„Така ли?“ Очите му се ококориха и той кимна възбудено. „Наистина ли?“

Обърнах глава и се загледах през прозореца на каретата към красотата на течащата отвън Рейн. Посъветвах Полидори да направи същото. Той го стори и в продължение на няколко мили пътувахме в тишина. После започна да ме побутва с пръст.

„Защо вие?“ избухна докторът. „Защо?“ После се плесна по гърдите. „Защо не аз?“

Погледнах го и се разсмях.

Полидори заекваше от гняв, след малко преглътна и се опита да се овладее. „Кажете ми, милорд, какво от всичко, което можете вие, не мога аз?“

Усмихнах се. „Освен писането на поезия, която се продава ли?“ наведох се напред. „Три неща.“ Извадих пистолета си и го заредих. Полидори се дръпна уплашен. „Улучвам ключалка от трийсет крачки.“ „Мога да преплувам тази река.“ Посочих навън към Рейн. „И трето…“ бутнах дулото на оръжието под брадата на Полидори. Взирайки се в очите му, проникнах в неговото съзнание и му предадох следното видение — той лежи разпънат и с одрана кожа върху собствената си маса за дисекции. Лицето му изгуби цвета си. Засмях се и се облегнах назад. „Трето“, повторих аз, „както виждаш — мога да ти внуша страх, от който да се побъркаш. Така че, докторе, не ме изкушавай.“

Полидори седеше втрещен и едва си поемаше въздух. Отново настъпи тишина. Той не промълви нито дума, чак докато каретата не спря за нощувка. На слизане ме погледна! „Защо трябва да сте император?“ попита той. „Защо ви се явяват мъртвите?“ По лицето му се четяха изписани омраза и завист. После се обърна и бързо влезе в страноприемницата.

Не го спрях. Въпросите му, разбира се, бяха добри. Посети ме наследницата на пашата — лейди Мелбърн, а пашата изпълняваше ролята на нещо почти като крал. Аз не исках толкова власт — времената на кралете бяха отминали — и макар че бях вампир, все още ценях високо свободата. Но мъртвите от Ватерлоо ми засвидетелстваха своята почит. Дали и те не представляваха нечие творение, създадено за да се подиграе с мен? Но чие, на самия паша ли? Той беше мъртъв, по това нямах съмнения — нали сам бях пробол сърцето му. Бях усетил, че умира, знаех го със сигурност.

Едва ли преди време съм зърнал наистина неговото лице на „Пикадили“, едва ли наистина съм видял бледия му лик на фона на небето над Ватерлоо. Започнах да внимавам с мислите си. Реших да не позволя отново да бъда изненадан. Ако наоколо бродеше някакъв призрак, който иска да ме предизвика, нека си броди колкото ще. Струваше ми се невъзможно новата сила да може да се равнява на моята. Продължихме пътуването, минахме край Драхенфелс, влязохме в Швейцария. Над нас се извисиха Алпите — огромни и студени. През цялото време не забелязах нищо необикновено. Никой не посягаше към сънищата ми. Призракът, който и да бе той, сякаш остана зад нас. Това ме радваше, но не ме изненадваше. Спомних си, че на Ватерлоо го ударих през лицето. Би било глупаво от негова страна да продължи да си съперничи с мен. Щом наближихме Женева, започнах да се отпускам — Байрон замълча. — Това, разбира се, се оказа голяма грешка.

Ребека чакаше.

— Пашата ли? — попита тя след малко.

— Не, не — лорд Байрон поклати глава. — Не. Изненадата дойде в доста по-различен вид. Пристигнахме в „Отел д’Англетер“. Слязох от каретата и влязох във фоайето. В същия момент усетих някаква миризма. Беше позната, убийствена, неустоима. Замрях, после се огледах, очаквайки да видя едва ли не Августа. Край мен бяха само Полидори и хората от хотела. Онемял се подписах в регистрационната книга. Възраст, пишеше там. Изведнъж почувствах ужасно, тегнещо отчаяние. „Сто години“, написах аз. После се оттеглих в стаята си, опитвайки се да изпразня съзнанието си. Оказа се невъзможно. Навсякъде долавях лекия мирис на златиста кръв.

Час по-късно получих бележка. Отворих плика. „Скъпа моя любов“, пишеше там, „съжалявам, че толкова сте остарял. Пътувахте наистина бавно. Но мислех, че сте на двеста… Тук съм с Мери и Шели. Надявам се скоро да ви видим. Разбира се имам да ви казвам много неща. Засега, дано небесата ви пратят спокоен сън. Толкова съм щастлива.“ Беше подписано само с „Клер.“

„Лоши новини ли?“ попита Полидори с присъщата си тактичност.

„Да“, отвърнах бавно аз. „Би могло да се каже.“

Полидори се захили. „Ох, божичко“, рече той.

Успях да избягвам Клер още два дни. Тя ме преследваше през цялото време с бележки. Знаех, че накрая ще попадна в ръцете й. Все пак бе прекосила половин Европа, за да бъде с мен. Лудостта й не можеше да се отрече. Намери ме един следобяд, докато гребяхме с Полидори по езерото. Тя ме чакаше на брега, заедно с двама свои приятели. Бях в капан. Колкото по-близо се придвижвах, толкова по-силен ставаше парфюмът в ноздрите ми. Измъкнах се от лодката и бавно пристъпих към нея. Тя протегна ръка. Поех я с нежелание и я целунах. В същия миг от жажда ми се зави свят. Пуснах бързо ръката й и й обърнах гръб — на нея и на зародиша на нашето неродено дете.

„Лорд Байрон?“ Един от придружаващите Клер приближи да се ръкува с мен. Вгледах се в лицето му. Беше фино и бледо, обрамчено с дълга златиста коса — лице на поет, или по-скоро, рекох си, на вампир. „Господин Шели?“ попитах аз.

Той кимна.

„Много ми е приятно“, казах и поех ръката му. Ръкувах се и отправих очи към третия член на групата. Проследявайки погледа ми, Шели хвана дамата за ръката и я придърпа напред. „Вие вече познавате Мери, сестрата на Клер, нали?“

Усмихнах се и кимнах. „Да, познавам се с вашата съпруга.“

„Не ми е съпруга.“

Погледнах го изненадан. „О, извинете, мислех че…“

„Шели не вярва в брака“, обади се непринудено Мери.

Шели срамежливо ми се усмихна. „Чух, че и вие самият нямате много време за брачен живот.“

Разсмях се и ледът се стопи. Клер се приближи до мен, ядосана, че е пренебрегната и се опита да ме хване за ръка. Аз се дръпнах. „Елате да вечеряме заедно“, прошепнах на Шели. „Но не вземайте Клер.“ После се поклоних на двете сестри и се върнах в лодката.

Шели наистина дойде вечерта, при това сам. Говорихме до ранните часове. Разговорът ми хареса. Той бе непоправим неверник. Заклеймяваше не само брака — заедно с него ненавиждаше и поповете, тираните, дори самия Бог. „Това е зимата на света,“ твърдеше събеседникът ми. „Всичко е сиво и оковано във вериги.“ Въпреки тази констатация, Шели не изглеждаше отчаян — напротив, вярата му в бъдещето гореше като пламък и аз — забравилият какво е страстна надежда, го слушах очарован. Той вярваше в човечеството. Вярваше, че то може да постигне по-висша степен на развитие. Аз, разбира се, се подигравах на много от неговите идеи — този човек говореше за неща, които не можеше да знае. Все пак се заинтригувах, когато започна да разказва за отварянето на собственото му съзнание към вселената, за опъването на възприятията като струни на лира, така че зрителните му усещания да се увеличат неизмеримо много. „На света съществуват странни сили“, рече ми той, „те са невидими за нас, но въпреки това са реални както ние с вас.“

Усмихнах се. „И как осъществявате контакт с тези сили?“

„Чрез страх,“ отвърна веднага Шели. „Чрез страх и секс. С тяхна помощ може да се проникне в света на неизвестното.“ Усмихнах се по-широко. Вгледах се в очите му. Отново си помислих какъв хубав вампир би излязъл от него.

Реших, че ще остана в Швейцария. Шели и неговото семейство вече се бяха установили в къща до езерото. Наех една голяма вила на около двеста метра от тях — разстояние, на което мирисът от утробата на Клер се долавяше по-слабо. Самата Клер продължаваше да проявява настоятелност — имаше моменти, когато отказваше да стои настрана. В повечето случаи успешно я избягвах. Мъките, които ми причиняваше нейната плът, бяха под контрол. Разбира се, с Шели се виждах непрекъснато. Заедно карахме лодка, яздехме и говорехме по цели нощи.

След няколко седмици времето сериозно се влоши. Паднаха безкрайни мъгли, последваха ги бури и силни дъждове. Ние стояхме в моята вила ден и нощ. Вечер се събирахме в предната стая. Докато навън вятърът свистеше по езерото и блъскаше стъклата на балконските врати, в голямото огнище гореше огън. Често заставахме до прозорците и наблюдавахме как светкавиците играят над ледените планински върхове. Гледката ме подтикваше да подновя въпросите си за галванизма и електричеството и дали съществува основен принцип на живота. Шели също се вълнуваше от тези въпроси и както изглежда, в Оксфорд дори бе провеждал опити. „Успешни ли бяха?“ попитах аз.

Шели се засмя и поклати глава. „Но все още вярвам, че е възможно да се произведе живот“, рече той. „Може би дори да се съживи труп.“

„О, да“, намеси се Полидори, „лорд Байрон би трябвало да знае всичко по този въпрос, нали, милорд?“ По лицето му пробяга лек спазъм. „Император на мъртвите“, добави той. Усмихнах се едва-едва, без да му обръщам внимание. Полидори ревнуваше от Шели. И имаше основание. Ние с Шели продължихме да си говорим. След като ни прекъсна още няколко пъти, той ни наруга и гневно напусна стаята.

Донесе своята трагедия и започна да чете на глас. Чух как Клер се изкиска. Полидори замлъкна и се изчерви. Огледа стаята — мълчахме. „Вие“, изведнъж посочи той Шели, „какво ще кажете за моите стихове?“

Шели мълчеше. „Вие сте чудесен лекар“, най-после каза поетът.

Полидори се разтрепери. „Обиждате ли ме?“ попита с тих, неуверен глас.

Шели го погледна изненадан. „Не, Бога ми“, рече той. „Но се боя, че поемата ви не е нещо кой знае какво.“

Полидори хвърли ръкописа на пода. „Искам удовлетворение“, кресна той и пристъпи към Шели. „Да, сър, от вас искам удовлетворение!“

Шели се разсмя от сърце.

„За Бога, Полидори“, намесих се аз, „Шели е пацифист. Ако държиш да се биеш на дуел, направи го с мен.“

Полидори ме погледна косо. „Вие се подигравате с мен, милорд.“

Усмихнах се. „Да, така е.“

Изведнъж раменете на доктора хлътнаха. Съкрушен, той отново се обърна към Шели. „Какво според вас не й достига на моята поема?“

Шели се замисли. В този момент над планината Юра проблесна светкавица и цялата стая се обля в сребриста светлина. „Поезията“, заговори Шели, когато заглъхна гръмотевицата, „трябва да бъде като огнена искра, като електрически заряд, даряващ с живот мъртвия свят, като проглеждане на очи, които твърде дълго са били затворени.“

Усмихнах му се. „Значи като страх?“

Шели кимна. Очите му бяха широко отворени и гледаха сериозно. „Наистина, Байрон, точно като страх.“

Изправих се на крака. „Имам една идея“, казах аз. „Хайде да проверим дали теорията на Шели е вярна.“

Мери се намръщи. „Но как?“, попита тя. „Какво имате предвид?“

Приближих рафтовете и взех една книга. „Ще ви прочета разкази за призраци“, казах аз. „После всеки по ред ще разправи някаква измислена от него история.“ Обиколих стаята, намалявайки светлината. Само Шели ми помагаше. Полидори наблюдаваше, сумтейки, а Мери и Клер изглеждаха изплашени и разколебани. Събрах всички край себе си пред огъня. Когато започнах, отвън проехтя хубава гръмотевица. Но аз нямах нужда от бурята. Знаех, че гласът ми е достатъчен, за да им внуши страх. За другите нещата изглеждаха така, сякаш им чета от книгата, но аз, разбира се, нямах нужда от нея. Разказите на ужаса, които им разказах, бяха мои собствени. Тази вечер съчиних две истории. В първата един мъж взема в прегръдките си своята съпруга, с която току-що се е венчал, целува я и усеща-, че държи труп, последователно превръщащ се във всичките момичета, които е изоставил. Във втория разказ… — лорд Байрон замълча, усмихвайки се на Ребека. — Във втория разказ става дума за едно семейство. Старейшината, заради греховете си, е прокълнат да дарява с целувката на смъртта всички свои потомци — лорд Байрон замлъкна за миг, — всички от семейството, в чиито жили тече неговата кръв. Да — кимна той, виждайки замръзналата на стола Ребека. — Помня, че и на Клер й хареса този разказ. Тя се хвана за стомаха, също както бе направила и Бел. После, като усетих, че я е страх, аз добих кураж. Разказах им моята собствена история, разбира се, прикрито — как двама приятели пътуват из Гърция и какво се случва на единия от тях там. Когато свърших, настъпи тишина. Забелязах със задоволство колко изумен изглежда Шели. Очите му бяха широко отворени и втренчени — почти изскочили от орбитите си — приличаха на очи, сложени върху маска. Косата му сякаш грееше, а бледото му лице почти фосфоресцираше.

„И това е просто една история, така ли?“ попита той накрая.

Повдигнах вежди. „Защо питате?“

„Както я разказвахте“, очите му се разшириха още повече, „ми се стори, че… Разказвахте я, сякаш в нея се крие някаква ужасна истина.“

Усмихнах се и понечих да му отговоря, но се намеси Полидори. „Сега е мой ред!“ рече той, скачайки прав. „Предупреждавам дамите“, добави с галантен поклон към Мери, „че от моята история може да ви се смрази кръвта.“ После взе една свещ в ръка, прочисти гърлото си и започна. Историята, естествено, беше абсурдна. Една жена, по неведоми причини, вместо глава имала череп. Ходела да слухти по ключалките. Случило й се нещо страшно, не помня вече какво. На края Полидори се обърка и приключи разказа в някаква гробница, пак кой знае защо. Вечерта, отначало наистина заредена със страх, сега изби в шеги.

Изведнъж, точно когато се смеехме най-много, Мери извика. Балконските врати се отвориха, вятърът се втурна из стаята и всички свещи изгаснаха. Мери изкрещя отново. „Няма нищо!“ извика Шели и се втурна да затвори вратите. „Това е от бурята!“

„Не“, каза Мери и посочи. „На балкона има нещо. Видях го“ Намръщих се и с Шели излязохме навън. Балконът беше празен. Опитахме се да огледаме тъмнината, но дъждът падаше косо над езерото и ни заслепяваше. Не надуших нищо.

„Видях едно лице“, настоя Мери, когато запалихме отново свещите. „Ужасно, зло.“

„Беше ли бледо?“ попитах. „Очите му горяха ли?“

„Да.“ Тя поклати глава. „Не. Очите му…“ — тя погледна към мен — „очите му, Байрон, много приличаха на вашите.“

Шели ме погледна със странно изражение. Неочаквано се разсмях.

„Какво има?“ попита Шели.

„Изглежда вашата теория се потвърждава“, отвърнах аз. „Я ни вижте. Всички сме на нокти от нерви. Полидори, моите поздравления.“ Докторът се усмихна и се поклони. „Твоята история едва ли е толкова смешна, колкото ни се видя. Изглежда всички халюцинираме.“ „Не беше халюцинация“, обади се Мери. „Там вън има нещо.“

Шели прекоси стаята и я хвана за ръката. През цялото време гледаше в мен. Целият се тресеше.

„Искам да си лягам“, с тих глас рече Клер.

Погледнах я.

„Добре.“

Тя стана, огледа втренчено стаята и побягна навън.

„Шели?“ казах аз.

Той се намръщи. Бледото му лице беше цялото в пот. „Тук има някаква сила“, рече, „някаква ужасна сянка от невиждана сила.“ Усетих как прониква все по-дълбоко и по-дълбоко в очите ми. Вгледах се в мислите му и си дадох сметка колко силно е влюбен в този, водещ до припадък страх. Проникнах в душата му като лунна светлина над разбунтувано море. Той трепереше, посрещайки надигащия се ужас. Обърна се към Мери. Опита се да подтисне страха си. Не можеше да ми избяга толкова лесно. Отново моята сила обсеби мозъка му. Когато Шели погледна Мери, видя, че тя е гола, с бледи страни, грозна и деформирана. Зърната й представляваха затворени очи. Изведнъж се отвориха и блеснаха като очи на вампир, присмивайки му се, мамейки го. Шели изкрещя, после се взря в мен. По кожата на лицето му имаше безброй бръчки — резултат на неудържим ужас. Той хвана главата си с две ръце и избяга от стаята. Полидори ме погледна и излезе след него.

Мери също стана. „Тази вечер не беше лека за всички ни“, рече тя след дълга пауза. Хвърли поглед навън в нощта и попи та: „Може ли да спим тук?“

Кимнах. „Разбира се.“ Усмихнах й се. „Във всеки случай за вас това е наложително. Още не сме чули вашия разказ.“

„Знам. Но не ме бива да измислям. Въпреки това ще се опитам да съчиня нещо.“ Тя наведе глава и понечи да тръгне.

„Мери“, викнах аз след нея.

Тя се обърна.

„Не се тревожете за Шели. Ще му мине.“

Мери ме погледна и плахо се усмихна. После, без да каже нищо, ме остави сам.

Излязох на балкона. Дъждът беше спрял, но бурята още бушуваше. Подуших вятъра за миризмата на призрака, който Мери бе видяла. Нямаше нищо. Сигурно все пак й се бе привидяло. Стори ми се странно, че нейната халюцинация толкова прилича на моята. Повдигнах рамене. Беше необяснима, опияняваща нощ. Отново се загледах във вилнеещата буря. В далечината върховете блестяха като остри зъби, а луната зад облаците беше пълна. Съзнанието за собствената ми сила напираше в жилите ми. В далечината часовниците на Женева удариха два часа. Обърнах се и затворих балконските врати. После тихо се промъкнах през вилата до стаята на Шели.

Те лежаха голи в прегръдките си. Мери изстена, когато сянката ми мина над нея и се обърна спейки. Шели също се раздвижи — лицето и гърдите му стояха обърнати към мен. Застанах до него. Колко красив беше. Като баща, галещ страните на спящата си дъщеря, проникнах в сънищата му. Бяха хубави и странни. За пръв път виждах такъв смъртен. Бе споменал, че копнее за тайна сила, за непостижима от човека власт над света. Знаех, че умът му е достоен за нея. Същата вечер, долу, в дневната стая, аз му бях дал възможност да зърне за миг онова, което е отвъд живота на смъртните. Можех да му дам още — можех да го сътворя по свое подобие, да му подаря съществуване за вечни времена.

Изведнъж почувствах ужасна болка. Как копнеех за другар като мен самия, когото да обичам! Вярно е, че щяхме да бъдем вампири, откъснати от останалия свят, но не клети и самотни, както бях аз сега. Надвесих се ниско над спящия Шели. Нямаше да е грях, ако го превърна в същество като себе си. Щях да му дам живот, а животът, в края на краищата е дар от Бога. Поставих ръцете си върху гърдите му. Усетих как бие сърцето му, очакващо моята целувка. Не, не възнамерявах да създавам роб, нито чудовище, а само любим. Не, никакви грехове, никакви грешки. Прокарах пръстите си по гърдите му.

Шели не помръдна, само Мери изстена отново, сякаш опитвайки се да се събуди от някакъв ужасен кошмар. Вдигнах очи към нея; после погледът ми потъна в сенките на стаята. Бавно вдигнах устни от гърдите на Шели.

Пашата ме наблюдаваше. Стоеше до вратата, скрит в сянката, с безизразно, бледо лице. Само очите му като неземна светлина проникваха дълбоко в душата ми. После се обърна и изчезна. Вдигнах се от леглото на Шели и се плъзнах след него.

Той бе изчезнал. Къщата изглеждаше празна, а от присъствието му не бе останал никакъв мирис. После се тресна една врата и чух как вятърът свири по коридора. Забързах по него. Вратата се люлееше от течението. Зад нея се намираше градината. Излязох и затърсих своята плячка. Наоколо всичко бе тъмно. Бурята връхлиташе. Когато поредната светкавица проблесна над планинските върхове, видях тъмен силует на фона на вълните на езерото. Понесох се с вятъра към брега. Щом наближих, тъмният силует се обърна и ме погледна. Лицето му грееше с жълта светлина, а чертите му изглеждаха още по-жестоки, отколкото ги помнех. Беше той. Вече не можех да се съмнявам. Беше той.

„От кое адско подземие, от коя невъзможна бездна се завърнахте?“

Пашата се усмихна, но не каза нищо.

„За да се появите отново сега — проклет да сте — точно сега…“ Сетих се за Шели, който все още спеше в къщата. „Ще ме лишите ли от другар? Не мога ли и аз да създам него, както вие създадохте мен?“ Пашата широко се усмихна. Жълтите му зъби бяха непоносимо гадни. Гняв, силен като вятъра в гърба ми, ме тласна напред. Сграбчих пашата за гърлото. „Помнете“, прошепнах му, „аз съм ваше творение. Навсякъде виждам щастие, което е недостъпно само за мен. Бях човек, а вие ме превърнахте в призрак. Не ми се присмивайте, че мечтая за щастие, не се опитвайте да ме измъчвате, когато го търся.“ Пашата продължи подигравателно да се хили. Стиснах го по-силно. „Оставете ме на мира“, просъсках аз, „създателю мой и поради това мой вечен враг.“

Вратът на пашата изпука в ръцете ми. Главата му се килна и от шията му по ръцете ми шурна кръв. Пуснах трупа на земята. Вгледах се в него — имаше лицето на Шели. Наведох се. Трупът бавно се надигна и ме целуна по устните. Отвори уста. Езикът му беше топъл, дебел и мек. Дръпнах се. Видях, че бях целувал зъбите на един череп.

Обърнах глава. После отново погледнах надолу, но трупът бе изчезнал. Дълбоко в съзнанието си дочух див смях. Плахо се огледах наоколо. Сега бях сам на брега, но смехът кънтеше все по-силно, докато започнаха да ехтят и езерото и планината — мислех, че ще ме оглуши. Когато стигна апогея си, изведнъж секна и в същия миг стъклото на балконския прозорец се строши. Вратите се отвориха с трясък, книги и листа се понесоха по вятъра. Като облаци насекоми те се разпиляваха по ливадите край езерото, където стоях аз, прошумоляваха и кацаха около мен в калта или във водата. Вдигнах една прогизнала книга. Погледнах заглавието й. „Галванизмът и принципите на човешкия живот“. Спомних си я. Бях прочел същото заглавие в кулата на Вакел паша. Събрах още книги и листа — останки от библиотеката, която бях донесъл със себе си. Натрупах ги на купчина върху камъните край езерото. Изчаках бурята да утихне и запалих огън. Купчината скоро започна да гори. На изгрев слънце над езерото все още се виеше стълб черен дим.

Лорд Байрон замлъкна. Ребека го гледаше.

— Нищо не разбирам — рече тя най-сетне.

Той засенчи очи.

— Бях усетил, че ми се подиграват — тихо каза той.

— Подиграват?

— Да. С надеждата ми.

Ребека се намръщи.

— Искате да кажете с това, че търсите принципите на живота?

— Виждате ли — усмихна се горчиво Байрон, — колко кухо и мелодраматично звучат винаги тези думи? — Той поклати глава. — И все пак мислех, че съм свободен. Нали бях вампир — кой съм аз, че да казвам кое е невъзможно? Тогава на брега на езерото, с разпиляващите се сажди от моите книги, почувствах единствено безсилие. Да, притежавах големи способности, но знаех, че съществуват и други с още по-големи, а над всички нас е необозримата, необятната вселена. Как съм си въобразявал, че мога да открия искрата на живота? Това представляваше само безнадеждна амбиция, подхождаща повече за някоя готическа история, научна фантастика или фантазия — Лорд Байрон замълча и се усмихна. — И така омразата ми към пашата — моя създател, когото явно не можех да унищожа, гореше по-силно от всякога. Копнеех за една последна, фатална схватка. Но Вакел, като истински бог, сега се криеше от мен.

Безпокойството отново започна да ме гризе. Реших да замина за Италия, но нежеланието ми да се разделя с Шели беше много силно. Вместо това тръгнахме да обиколим езерото. Не спирах да копнея за него — исках да му дам кръвта си, да го превърна във вампир като самия себе си. Но вече не ми се щеше да наложа желанието си със сила. Презрението ми към пашата бе едно предупреждение. Не желаех да имам това, което притежава той — вечна омраза от страна на своето творение. Затова изкушавах Шели — намеквах какво мога да му дам, шепнех му за тъмни тайни и странни мистерии. Дали Шели ме разбираше? Може би да, може би още тогава… Случи се веднъж да караме лодка по езерото. Излезе буря. Рулят ни се счупи. По всичко изглеждаше, че ще потънем. Аз свалих дрехата си. Шели стоеше направо вдървен и само ме гледаше. „Не знаете ли?“ промълви той. „Аз не мога да плувам.“

„Тогава нека ви спася“, предложих аз и протегнах ръце. Той се дръпна. „Боя се да получа в дар живота си от вас“, отвърна.

„Независимо по какъв начин.“

„Ще се удавите.“

„По-добре, отколкото…“

„Отколкото“, усмихнах се, „какво, Шели? Отколкото да живеете?“

Той се хвана за лодката, погледна към вълните, после отново към мен. „Боя се“, промълви, „да не бъда завлечен долу, долу, долу.“ Остана да седи на мястото си със скръстени ръце. Разбрах, че съм се провалил поне през това лято. Бурята стихна, лодката отново се намираше в безопасност, ние — също. Нито той, нито аз споменахме за случилото се помежду ни. Вече бях готов да тръгна за Италия.

Въпреки това останах. Разбира се, задържаше ме кръвта на моето неродено дете. Както преди то ме измъчваше и мамеше с лъжливи надежди. Опасността ставаше все по-голяма. Отказвах да оставам насаме с Клер. С Шели също се чувствах неловко, а Полидори, то се знае, беше непоносим. От цялата група най-често се виждах с Мери. Тя пишеше книга. Каза, че била вдъхновена от кошмарите, които сънувала в нощта на силната буря. В романа се разказваше за живота на един учен. Той създава живот. Творението му го мрази, той пък мрази — него. Мери нарече романа „Франкенщайн“.

Прочетох малко от ръкописа. Въздейства ми ужасно. В романа имаше много неща — твърде много неща, които разпознах. „О, Франкенщайн“, рече чудовището на своя създател, „аз трябва да съм твоя Адам, но по-скоро съм паднал ангел, когото ти лишаваш от радост, без да съм извършил никакво злодеяние.“ При тези думи потръпнах. Оттогава започнах да поощрявам Шели да замине, да вземе със себе си Клер и да се грижи за детето й. Те най-после го направиха. Вече бях готов. Щях да тръгна на лов за своя Франкенщайн. И все пак — лорд Байрон замълча — не. Пашата не беше напълно Франкенщайн. Въздействието на книгата въобще не се дължеше на истината в нея. Романът, въпреки всичко бе измислица. Не съществуваше наука, която би могла да създаде живот. Актът на сътворението си оставаше тайнство. Отново бях удивен колко абсурдни са амбициите ми. Чувствах се доволен, че библиотеката ми изгоря.

Отпратих Полидори. Вече нямах нужда от него. Платих му щедро, но той прие решението ми с типичното си недоволство. „Защо да сте вие“, рече той, докато броеше парите, „онзи който има властта да решава? Защо да не съм аз?“

„Защото аз съм от друг вид, не съм като теб.“

„Да.“ Полидори присви очи. „Да, милорд, наистина сте такъв.“

Разсмях се. „Никога не съм оспорвал твоята голяма прозорливост, Полидори.“

Той ме погледна злобно и извади от джоба си малка стъкленица. Вдигна я към светлината. „Вашата кръв, милорд.“

„Е и какво?“

„Вие ми плащахте, за да я изследвам. Нали не сте забравил?“

„Да. Какво откри?“

Полидори отново злъчно се усмихна. „Смеете ли да ме презирате, след като знам онова, което знам?“

Вперих поглед в него. Полидори започна да трепери и да мърмори под нос. Влязох в съзнанието му и го напълних с безумен страх. „Не ме заплашвай“, прошепнах аз и взех стъкленицата от ръцете му. „Сега върви.“ Полидори се изправи и олюлявайки се излезе от стаята. На следващия ден, без повече да го виждам, поех на път.

Минахме през прохода, който прекосява Алпите. Хобхаус бе дошъл да ме придружи. Пътувахме заедно. Колкото повече напредвахме, толкова по-главозамайващо се извисяваха скалите. Над нас се издигаха ледени чукари и огромни сипеи. Над снежните върхове кръжаха орли с разперени криле.

„Тук прилича на Гърция“, обади се Хобхаус. „Помниш ли, Байрон? В Албания…“ Гласът му секна. Той погледна през рамо сякаш от страх. Аз също се обърнах. Пътят беше празен.

Край него се издигаше гора от изсъхнали борове. Стволовете им бяха с обелена кора, по клоните им не течеше живот. Напомниха ми за мен и моето семейство. От другата страна на пътеката се простираше глетчер наподобяващ замръзнал тайфун. „Да“, помислих си аз, „ако онзи дойде, то ще е на това място — тук“. Стегнах се — бях готов да го посрещна. Но пътеката оставаше все така пуста.

После, на свечеряване, откъм Гринденвалд се чуха конски копита. Огледахме се и спряхме. Настигна ни сам мъж. Лицето му излъчваше жълтеникава светлина. Извадих пистолета от кобура, но когато конникът наближи, отново го прибрах. „Кой сте вие?“ викнах аз. Не беше Вакел паша.

Пътникът се усмихна. „Ахасвер“, отвърна той.

„Какъв сте?“ попита Хобхаус, със зареден пистолет в ръката.

„Странник“, отвърна конникът. Акцентът му беше необикновен — в говора му имаше красота и мелодичност. Той отново се усмихна и кимна към мен. „Странник като вашия приятел, господин Хобхаус, просто странник.“

„Познавате ли ни?“

„Ja, natuerlich12“

„Германец ли сте?“ попитах.

Пътникът се разсмя. „Не, не, милорд! Вярно, че обичам немците. Те са нация със забележителни философи, а без философи — кой би повярвал в мен?“

Хобхаус се намръщи. „Защо трябва да вярват във вас?“

„Може би, господин Хобхаус, понеже съществуванието ми е една невъзможност.“ Новодошлият се усмихна и се обърна към мен, сякаш да потърси светлината в очите ми. „Какъв сте вие?“ прошепнах аз. Пътникът се взря дълбоко в мен, което направих и аз. „Ако искате да ме назовете с някакво име, милорд“, човекът замлъкна, „нека бъда Евреинът.“ Той се усмихна. „Да, Евреинът, защото като членовете на тази необикновена и достойна за уважение нация, аз принадлежа на всички страни и същевременно на никоя.“

Хобхаус се намръщи. „Човекът е просто луд“, изсъска той в ухото ми. Махнах му да мълчи и се вгледах в лицето на странника. То представляваше несъчетаема смесица от старост и младост. Имаше бяла и дълга коса, но очите му изглеждаха дълбоки и ясни като моите. По лицето му почти нямаше бръчки. Не беше вампир или поне нямаше вид на такъв. Въпреки това у него имаше нещо тайнствено, предизвикващо едновременно неприязън и страх. „Искате ли да яздите с нас?“ попитах аз.

Ахасвер кимна с глава.

„Тогава да вървим“, рекох му и подкарах коня си. „До следващия хан имаме час път.“

Докато яздехме го разглеждах. Говорихме. Той знаеше английски, но от време на време минаваше на други езици — някои нови, други — стари, а трети — въобще не можах да позная. Скоро разбрах, че е пътувал из Изтока. На вечеря той яде е нас и рано отиде да спи. Аз не легнах. Наблюдавах стаята му. В два часа го видях да се измъква от хана и го последвах.

Той се катереше по зъберите с невероятна бързина. Преминаваше над ледените процепи и коварните глетчери. В далечината, подобно на призрачен град, се издигаха планинските върхари, сякаш изпълнени с презрение към творенията на човека. Ахасвер не беше смъртен, за да го отблъснат техните скатове. Не. Знаех какъв е. Спомних си призраците на „Пикадили“ и как пред очите ми те променяха формата си. В паметта ми изплува споменът как стисках пашата за гърлото, за да открия, че държа скелет. Какви сили имаше той и как се променяше — това не знаех — но бях сигурен в едно — по тези планински баири преследвах тъкмо пашата.

Той оставаше в обсега на погледа ми през цялото време. Дали не ме водеше нарочно? Все едно — един от нас трябваше да умре и не ме беше грижа кой именно. Стигнах хребета на огромен зъбер. Жертвата ми беше пред мен. Огледах се. Изведнъж на скалите не открих никого. Погледнах надолу към мъглата, която сякаш кипеше край глетчерите. После чух стъпки зад гърба си. Обърнах се. Там, с лице към мен стоеше Вакел паша.

Хвърлих се върху него. Той се спъна и започна да се плъзга, с изкривено от паника лице. Улови се за мен и ме затегли надолу. Изтърколихме се до ръба на пропастта — бездната под нас сякаш ни викаше. Усетих как пашата се топи и променя в ръцете ми, но продължих да го стискам, да удрям главата му в скалата, докато всичко наоколо стана в кръв и мозък. Съпротивата му започна да отслабва. Най-после той се отпусна неподвижен. Спрях — очите му бяха все така отворени. Погледът му изглеждаше мъртвешки. Постепенно лицето му се промени. Превърна се в Ахасвер, който ме гледаше. Не му обърнах внимание. Забих ножа в сърцето му, после пак и пак. Ритнах тялото му и то бавно се плъзна надолу в бездната. Тържествуващ, поех по ръба на скалата. Усещах жажда. Щях да се върна на пътя, да изчакам някой пътник и да го източа до капка. Пред мен, от пукнатина в скалата бликаше вода и като опашка на бял кон се вееше в пространството — блед кон, върху който язди Смъртта от Апокалипсиса. „Смърт.“ Прошепнах думата, за да чуя как звучи. „Смърт.“ Сякаш я чувах за първи път. Неочакван, странен, страшен, непознат звук. „Смърт!“ Планинските зъбери повториха моя вик. Обърнах се. Ахасвер ми се усмихваше. Лицето му бе гладко като преди. Той бавно коленичи.

„Вие сте достоен за император.“

Стоеше до водопада. „Пашата…“ промълвих аз, намръщих се и започнах да треперя. „Ти не си пашата. Той е мъртъв.“

Изражението му не се промени. „Какъвто и да е той… сега вие сте императорът.“ Усмихна се и ме приветства: „Vive l̀Empereurl!13“

Спомних си Ватерлоо. „През цялото това време“, казах бавно аз, „откакто напуснах Англия, ти ме преследваш, подиграваш ми се. Защо?“

Ахасвер вдигна рамене, после наведе глава в знак на съгласие. „Става ми скучно“, рече той. „Вечността минава много бавно.“

„Какво си ти? Не си вампир.“

Той иронично се разсмя. „Вампир ли? Не.“

„Тогава какво?“

Ахасвер се загледа в облаците, стелещи се като далечни морета. „На света има сили“, рече той най-после, „пълни с мощ и величие. Вие самият, милорд, сте доказателство за това. Във вас се събират двата полюса на живота и смъртта — онова, което хората неправилно разделят, у вас се събира в едно. Вие сте велик, милорд, ужасно велик, но има сили и същества, които са по-велики и от вас. Казвам ви го, за да ви предупредя и да ви помогна във вашите терзания.“

Той ме погали по лицето и ме целуна. „Ах, милорд“, продължи Ахасвер, „вашите очи са красиви, дълбоки и опасни като моите. Вие сте необикновен, наистина необикновен.“ Той ме хвана за ръката и ме поведе по ръба на скалата. „Понякога се явявам на хората, за да ги измъчвам с мисли за вечността, но на вампирите — никога. Кой би ме разбрал по-добре и кой би могъл да се ужаси повече? Вие сте различен. Чух слухове, че Повелителите на смъртта имали нов император. После името ви се разнесе по света. Лорд Байрон — лорд Байрон — сякаш беше в устата на всеки. Това ме заинтригува. Дойдох при вас, за да ви изпитам.“ Ахасвер замълча и се усмихна. „Милорд, имате моето обещание — ще бъдете император, какъвто вампирите никога не са имали. Затова ви предупреждавам. Ако съм се надсмивал над вашите надежди, правил съм го, за да ви напомня, че не можете да избягате от своята природа. Да си мислите всичко друго, значи да се измъчвате. Не се доверявайте на науката за смъртта, милорд. Вие сте същество, което тя не може да обясни. Наистина ли очаквате тъкмо науката да ви спаси от вашата жажда?“ Ахасвер се разсмя и посочи с ръка. „Колкото бездната може да изплюе своите тайни…“ После замълча. Под нас пропастта мълчеше както преди. Ахасвер отново се засмя. „Дълбоката истина няма образ, милорд. Онова, което знам, вие не можете да го знаете. Затова бъдете доволен от безсмъртието, което имате.“

„Вие пиете ли кръв?“

Ахасвер ме погледна втренчено, но не отговори.

„Пиете ли кръв?“, повторих аз сломено. „Не. Как тогава искате да бъда доволен? Аз съм прокълнат. Разбирате ли?“

Ахасвер леко се усмихна. Стори ми се, че в очите му се появи насмешка. „Цялото безсмъртие, милорд, е едно проклятие.“ Той замълча, вземайки ръцете ми в своите. „Приемете го, такова каквото е, и то ще се превърне в благословия.“ Очите му се разшириха — „Във възможност да се движите сред боговете.“ Странникът ме целуна по страната и ми прошепна: „Клетвата живее благодарение на това, че жертвата й се самоненавижда. Не се мразете, милорд, не мразете своето безсмъртие. Приемете с радост величието, което е готово да стане ваше.“

Ахасвер отстъпи назад и направи жест към планините и небето. „Вие сте достоен да властвате — по-достоен от всеки подобен на вас. Направете го, милорд. Управлявайте като император. Ето как ви помагам — казвам ви да изоставите своето смешно чувство за вина. Погледнете! Светът е в краката ви! Тези, които са над обикновените хора или са в състояние да ги подчинят, трябва да гледат с пренебрежение омразата на онези под тях. Не се плашете от това, което сте. Ликувайте!“ Под нас облаците се кълбяха бели и жълтеникави, като пяна от океана на преизподнята. Докато ги гледах, те започнаха да изтъняват и да се разкъсват и пред мен се разкри дълбоката бездна. Духът ми, подобно на светкавица, прекоси празнината. Усетих как небесата се изпълват със силния пулс на живота. Сякаш самите планини се раздвижиха и задишаха. Представих си кръвта в каменните им вени толкова ясно, че ми се прииска да разкъсам скалите и да пия от тях. Мислех, че това желание ще ме пребори — тази страст за безсмъртие, но не се получи така. Умът ми беше станал огромен, обогатен от красотата на планините и моите мисли. Обърнах се към Ахасвер. Той изглеждаше променен. Беше се протегнал високо над върховете, чак до небето — като огромна тъмна сянка, стигаща чак до зората над Мон Блан. Почувствах, че и аз се издигам с него, понесен от вятъра. Видях Алпите да лежат под мен. „Какъв си ти?“ попитах аз отново. „Що за същество?“ Гласът на Ахасвер повтори думите си: „Вие сте достоен да властвате — ликувайте!“ „Да!“ извиках през смях. „Да!“ После усетих под краката си твърда скала. Вятърът свистеше и ме удряше в гърба. Въздухът беше студен. Почувствах се отново сам. Ахасвер беше изчезнал.

Върнах се на пътя. Убих първия селянин, който срещнах и го източих. Чувствах се зъл, неразгадаем и самотен. По-късно с Хобхаус минах покрай трупа на моята жертва. Там се бе събрала тълпа от хора. Един мъж се бе навел над гърдите му. Когато минавахме, той вдигна глава и ме погледна. Беше Полидори. Срещнах очите му и не отвърнах лице, докато той не свали очи. Дръпнах юздите на коня. Разсмях се, представяйки си как ме следва. Аз бях вампир — нима този глупак не разбира какво значи това? Отново се разсмях.

„Бре“, каза Хобхаус, „изведнъж стана дяволски весел.“

Слязохме в Италия. По пътя безмилостно убивах и пиех кръв. Една вечер край Милано хванах едно красиво овчарче. Кръвта му беше свежа и сочна като устните му. Докато пиех, усетих как някой ме докосва по гърба.

„Дявол да го вземе, Байрон, винаги си имал набито око. Къде намери толкова красива уличница?“

Вдигнах глава и се усмихнах. „Лавлейс!“ Целунах го. Беше сияен и жесток както винаги.

Докато се прегръщахме, той се смееше. „Отдавна те чакаме“, рече ми. „Добре дошъл, Байрон. Добре дошъл в Милано.“

В града се бяха събрали и други вампири. Лавлейс ми каза, че идвали, за да ми отдадат своята почит. Това не ми се стори странно. В края на краищата те ми дължаха уважение. Вампирите на Италия бяха дванайсет на брой. Изглеждаха смъртнобледи и красиви, а способностите им — големи, като на Лавлейс. Аз обаче бях по-велик от всички тях — усещах го много лесно, както никога преди. Дори Лавлейс изпитваше страхопочитание към мен. Разказах му с разни намеци, за срещата си с Ахасвер. Не беше чувал за подобно същество. Това ме зарадва. Преди той беше мой учител, а сега аз командвах и то съвсем инстинктивно. И Лавлейс, и всички други вампири се подчиниха на нареждането ми да не закачат Хобхаус. Намирахме си други жертви и банкетите ни почервеняваха от жива кръв.

Имахме навика преди тези угощения да ходим на опера. Отидох една вечер с Лавлейс и една вампирка, красива и жестока като нас самите — графиня Мариана Лукреция Ченчи. Тя слезе от каретата, оправи полите на розовата си рокля и подуши въздуха — зелените й очи се присвиха. После се обърна към мен. „Там има някой“, каза. „Следи ни.“ Поглади дългите си до лактите ръкавици, като котка, която се мие. „Ще го убия.“

Свих вежди. Аз също надушвах кръвта на нашия преследвач.

„По-късно“, каза Лавлейс и хвана Мариана за ръката. „Да побързаме, в противен случай ще пропуснем началото на операта.“

Мариана ме погледна. Аз кимнах. Заехме местата си в частната ложа. Тази вечер даваха Моцартовия „Дон Жуан“ — мъжът, прелъстил и изоставил хиляда жени. Щом започна представлението, очите ни блеснаха. Историята сякаш беше писана за нас. Лавлейс се обърна и ми се усмихна. „Скоро ще видиш, Байрон, как измамникът ще бъде спипан от жена си. Ако не знаеш, напуснал я, защото бил тласкан от неудържимото зло.“ Той отново се засмя.

„Сродна душа, прилича на мен“, отвърнах аз. Влезе жената — господарят избяга — остана слугата да оправя работата. Той започна да пее на съпругата, описвайки завоеванията на своя господар по цял свят. „В Германия двеста трийсет и една; във Франция — сто; в Турция — деветдесет и една.“ Познах веднага арията и се обърнах към Лавлейс. „Това е мелодията, която ти тананикаше“, казах аз, „когато вилнеехме из Константинопол и Гърция.“

Лавлейс кимна. „Ами да, сър, само че моят списък от жертви е много по-дълъг.“

Мариана се обърна към мен, отмятайки назад кичур от дългата си черна коса. „Dio14, ужасно ожаднявам от всичко това!“

В същия момент настана объркване. Вратата на нашата ложа се отвори. Погледнах назад. Един блед младеж се бе вторачил в мен. Беше Полидори. Той вдигна ръка и посочи към нас. „Вампири!“ извика. „Те са вампири, видях ги, имам доказателства!“

Публиката се обърна към нас, а Мариана се изправи. „Mi scusi15“, прошепна тя. В ложата влязоха войници. Тя започна да им шепне нещо. Войниците кимнаха и грубо хванаха Полидори за ръцете. Извлякоха го навън.

„Къде го водят?“ — попитах аз.

„В затвора.“

„За какво провинение?“

„Един от войниците ще се оплаче, че го е обидил.“ Мариана се усмихна. „Така става винаги, милорд.“

Кимнах. Операта продължи. Видях как демоните отнасят Дон Жуан в ада. „Покай се!“ — чуваше се глас отгоре. „Не!“ — отвръщаше той. „Покай се!“ „Не!“ Духът му ме възхити. Мариана и Лавлейс също изглеждаха покъртени.

Когато отново се озовахме на тъмната улица, очите им блестяха от жажда. „Идвате ли, Байрон?“ — попита Лавлейс.

Мариана поклати глава. Тя ми се усмихна и хвана Лавлейс под ръка. „Нашият повелител има друга работа тази вечер.“ Кимнах и поръчах карета.

Полидори ме чакаше. „Знаех, че ще дойдете,“ рече той, потръпвайки, когато влязох в килията. „За да ме убиете ли идвате?“

Усмихнах му се. „Политиката ми е да се опитвам да не убивам свои познати.“

„Вампир!“ изведнъж извика Полидори. „Вампир, вампир, вампир! Проклет, гаден вампир!“

Прозях се. „Да, благодаря, каза си думата.“

„Пиявица!“

Разсмях се, а Полидори потръпна и се притисна към стената на килията. „Какво ще правите с мен?“ попита той. „Наредено е да напуснеш Милано. Ще заминеш утре.“ Хвърлих му кесия с пари. „Ето, вземи и повече никога не се опитвай да ме следиш.“

Полидори се взираше в монетите и не вярваше на очите си. После неочаквано ги хвърли обратно. „Вие имате всичко, така ли?“ изкрещя той. „Богатство, талант, сила — дори и щедрост. Чудесно! Демонът с доброто сърце. Проклет да сте, Байрон, да се продъните в ада дано! Вие сте един лъжец и нищо повече. Презирам ви! Ако бях вампир, аз щях да съм повелителят!“

Той се свлече хлипайки в краката ми. Протегнах ръка към него, но той се дръпна. „Проклет да сте!“ изкрещя отново. После падна ничком и опря чело в коленете ми. Нежно погалих косата му.

„Вземи парите“, прошепнах му, „и се махай!“

Полидори вдигна глава. „Проклет да сте!“

„Върви!“

Полидори безмълвно коленичи. „Щях да имам невероятна сила“, промълви най-сетне той, „ако бях вампир.“

Настъпи тишина. Гледах със смесени чувства на жал и възмущение. Изведнъж той се разхленчи. Отблъснах го с крак. През прозорчето на килията влизаше лунен лъч. Ритнах го към светлината. Когато дръпнах ризата му, Полидори започна да скимти. Кръвта ми вече започваше да кипи. Стъпих върху гърдите на Полидори. Той безмълвно ме гледаше. Впих зъби в шията му, после с нож раздрах гърдите му. Пиех кръвта направо от раната и продължих да свличам плътта, докато се показа сърцето. То още биеше слабо, но ударите намаляваха и едва се забелязваха. Голотата му беше ужасяваща. Бях лежал по същия начин — лишен от достойнство, живот и човещина. Сърцето потрепваше като риба на сухо — накрая спря. Надвесих се над трупа и му дадох Дарбата.

Лорд Байрон мълчеше. Взираше се в нещо в мрака, което Ребека не можеше да види. После прокара пръсти през косата си.

— Дарбата ли? — попита Ребека. — Какво бе това?

— Нещо ужасно.

Ребека почака и попита:

— Не може ли да се опише?

— Докато не я получиш, не — отвърна лорд Байрон. Ребека не обърна внимание на думата „докато“.

— А Полидори — обади се тя, — оправи ли се? — Даде си сметка, че се изразява съвсем неподходящо. Гласът й замря.

Лорд Байрон си наля нова чаша вино.

— Той се събуди от смъртта, ако това имате предвид.

— Как? Искам да кажа… Лорд Байрон се усмихна.

— Как ли? Очите му се отвориха, пое дълбоко дъх и крайниците му се сбиха от конвулсия. После ме погледна. Отвори уста и произнесе някакви неясни звуци, като в същото време се усмихна. Може и да е казал нещо — не можах да чуя. Едната му ръка се опитваше да ме задържи, но гледката беше ужасна. Този труп, това ужасно чудовище, на което бях дал живот… Обърнах се и напуснах килията. Дадох на охраната пари. Те веднага придружиха Полидори до границата. Откриха ги, няколко дни по-късно, разкъсани и без капка кръв. Всичко се потули, разбира се.

— А Полидори?

— Какво?

— Срещнахте ли го отново?

Лорд Байрон се усмихна. Вгледа се в Ребека с горящи очи.

— Не се ли досещате? — попита той.

— За какво?

— Кой беше мъжът, който ви прати тук снощи? Онзи, който ви показа книжата? Мъжът на моста? — Байрон кимна. — Ами, да. Предстоеше ми да го срещна отново.