Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

XII

— Тялото му бе изхвърлено на брега десет дни по-късно. Непокритата плът бе изядена. Онова, което бе останало, бе обезцветено от морето. Трупът изглеждаше неузнаваем. Можеше спокойно да бъде взет за скелет на овца. Помислих си за Хайде. Надявах се тялото й — скапана плът в чувал от зебло, никога да не е било намерено. Надявах се костите й да лежат спокойно на дъното. Трупът на Шели, гол без дрехи, представляваше гледка, от която ми се повдигаше. Накладохме огън на брега и го изгорихме. Когато пламъците лумнаха, миризмата на разлагаща се плът стана непоносима. Лъхаше на гнило и сладникаво — вонеше на моя провал.

Тръгнах по брега. Свалих ризата си. В този момент оглеждайки се, видях на един хълм силуета на Полидори. Очите ни се срещнаха. Месестите му устни се изтъниха в злобна усмивка. Помежду ни премина пушек от огъня. Обърнах се и навлязох в морето. Плувах, докато пламъците изгаснаха, но не се чувствах пречистен. Върнах се при огъня. Там беше останала само пепел. Събрах я в шепи и я прецедих през пръстите си. Един от присъстващите ми показа почерняло парче плът. Обясни, че това било сърцето на Шели. Не изгоряло. Попита дали не го искам. Аз поклатих глава. Беше твърде късно. Прекалено късно да притежавам сърцето на Шели…

Лорд Байрон се умълча. Ребека чакаше с мрачно лице.

— А Полидори? — попита тя.

Лорд Байрон я погледна с недоумение.

— Вие не спечелихте сърцето на Шели. Загубихте и все пак, когато видяхте Полидори, не му се опълчихте, а го оставихте да си тръгне. Така че той е още жив. Защо? Защо не го унищожихте, както се бяхте заканил?

Лорд Байрон леко се усмихна.

— Не подценявайте насладата от омразата. Тя е достойна за вечността.

— Не — поклати глава Ребека, — нищо не разбирам.

— Хората обичат бързите неща, а за да се мрази е нужно спокойствие. Аз разполагах със… спокойствие — изсъска думата той.

Ребека сбърчи чело.

— Откъде да знам дали говорите сериозно? — попита тя с неочакван гняв и страх в гласа. — Могъл сте да го унищожите, нали?

Байрон я гледаше с леден поглед.

— Да, предполагам — промълви най-сетне той.

Ребека почувства как сърцето й забавя ударите си. Боеше се от лорд Байрон, но не колкото предишната нощ, когато доктор Полидори я изненада край Темза с изкривено от лудост лице и отровен дъх.

— Само предполагате? — попита тя. Очите на лорда оставаха все така ледени.

— Разбира се. Как можем да сме сигурни за нещо? В Полидори има вградена частица от мен. Това е моят дар — да създавам такива като мен — в гласа му се появи неочаквана енергия. — Бих могъл да го унищожа, да, разбира се. Но вие питате защо не го правя сега, защо не го сторих в Италия, след като се удави Шели. Причината е една и съща. В Полидори има моя кръв. Той е мое творение. Той, който споделяше моята самота, с този акт ми стана почти скъп. Колкото повече го мразех, толкова повече разбирах, че нямам другиго. Може би Полидори нарочно бе допринесъл за този парадокс. Не знам. Дори Йехова, когато праща потопа, не може да допусне пълно унищожение на света. Как бих могъл да оскърбя духа на Шели, държейки се по-лошо дори от християнския Бог?

Лорд Байрон тъжно се усмихна.

— Защото ми се явяваха духовете на Шели и на Хайде. Не в буквалния смисъл — вече не като привидения в съня, а като пустота, като безутешност. Дните ми бяха апатични, нощите — безсънни. Нищо не можеше да ме оживи. Убивах, размишлявах и пишех поезия. Спомних си младостта, когато сърцето ми преливаше от любов и чувства. Сега, когато бях на трийсет и шест — не чак толкова ужасна възраст, можех да ровя из гаснещите въглени в онова същото мое сърце, но пламъкът не можеше да се разгори. Бях прахосал своето лято, още преди да е свършил май. Хайде беше мъртва, Шели — също. Дните ми за любов лежаха мъртви.

И все пак от апатията ме извадиха тези същите спомени. Преназначи дълга, застояла като тиня година въстанието в Гърция набираше сила. Делото, за което бе мечтала Хайде, революцията, която Шели бе копнял да оглави, влюбените в свободата, сред които някога слагах и себе си — сега се взираха в мен. Бях прочут и богат. Не трябваше ли да предложа на гърците помощта си? Смеех се на тази молба. Гърците не си даваха сметка за какво молят. Бях смъртно опасен — целувката ми омърсяваше всичко, до което се докосваше. И все пак, за моя изненада, открих, че се вълнувам. Вече мислех, че е невъзможно. Гърция — романтичната и красива страна; свободата — делото на всички, които бях обичал. Приех. Не исках да подкрепя гърците само с богатството си — реших да се бия редом с тях. Намислих да напусна Италия. Отново да стъпя върху свещената земя на Гърция.

Знаех, че това може да е последният ми шанс — да оправдае съществуванието ми и може би да прогони духовете на предадените от мен. По отношение на себе си не хранех илюзии. Не бях в състояние да избягам от това, което съм — свободата, за която се биех, нямаше да е моя. Дори и сражаващ се в битката, щях да бъда по-омърсен с кръв от най-жестокия турчин. Когато в далечината зърнах отново гръцкия бряг, усетих ужасно вълнение. Спомних си първата среща с тази страна преди толкова години. Каква вечност от изживявания бях натрупал след това! Каква вечност от промени… Пейзажът изглеждаше същият — земята, пръстта, на която бях обичал Хайде, на която за последно бях стъпвал като смъртен — свободен от жаждата за кръв… Тъжно, толкова тъжно ми се струваше да гледам планините на Гърция, да мисля за всичко онова, което бе мъртво и вече не съществуваше. Но имаше и радост, преплетена в скръбта. Изглеждаше невъзможно чувствата да се разделят едно от друго. Не се и опитвах. Бях дошъл, за да воювам и да предвождам бойците. Защо бях пристигнал в Гърция, ако не за да създам работа на унилия си мозък? Удвоих усилията си. Опитвах се да не мисля за нищо друго, освен за борбата срещу турците.

Когато ми предложиха да отплувам за Мисолонги, сенките на ужаса и разкаянието се върнаха, по-тъмни от всякога. Корабът прекоси залива към пристанището и оръдията на гръцката флота гръмнаха, за да ме приветстват. Върху вълнолома ме очакваха възторжени тълпи. Почти не ги забелязвах. Високо горе, в синьото небе се издигаше връх Аракинтос — зад него се намираше езерото Трихонида. Мисолонги ме очакваше — мястото, където отидох след като убих пашата, мястото където се срещнах с Хобхаус вече не като смъртен, а като вампир. Спомних си ярките образи на блатата и небето през онзи ден преди петнайсет години. Цветовете изглеждаха също толкова наситени, но сега в красотата им видях скрита смърт — болест в зеленото и жълтото на блатата, дъжд и буря — в червените отражения на облаците. Самият Мисолонги беше окаяно и мизерно, заобиколено от лагуни, построено върху кал място, вонящо, пренаселено и зловредно. Всякакви прояви на героизъм бяха обречени в зародиша си.

Така се оказа. Заобиколени от врага, гърците сякаш повече държаха да се бият един с друг, отколкото с турците. Парите изтичаха като вода от ръцете ми, но не виждах голям резултат — просто финансирах дрязгите сред гърците, които те толкова обичаха. Опитвах се да оправя отношенията между отделните водачи, да затегна дисциплината на войската. В края на краищата притежавах парите и можех да ги командвам дори само с поглед. Какъвто и ред да наложех обаче той много скоро биваше забравян. През цялото време валеше, така че дори да бяхме готови за атака, едва ли щяхме да направим нещо — условията станаха отчайващи. Навсякъде се давехме в кал — над града се стелеше влажна мъгла, водата в залива започна да се покачва, пътищата се превърнаха в истинско блато. Дъждът не спираше. Все едно се бях върнал в Лондон.

Свободата като кауза започна да губи своя блясък. След пристигането си в Гърция, за дълго бях свел до минимум убийствата — сега отново лакомо започнах да пия кръв. Всеки ден по време на студените зимни дъждове напусках града. Яздех по калната пътека край брега на залива. Убивах, изцеждах и оставях труповете на жертвите сред мръсотията и тръстиките. Дъждовете ги изтикваха в калта на залива. Преди се стремях да не посягам на гърци — нали бях дошъл да ги освобождавам. Започнах да действам без да се замислям. Ако не аз, щяха да го сторят турците.

Един следобяд, докато яздех край езерото, видях до пътеката облечен в дрипи човек. Който и да бе той, изглежда чакаше мен. Чувствах жажда — още не бях убил никого — пришпорих коня. Неочаквано животното се изправи на задни крака и изцвили от страх — с много усилия успях, да го овладея.

Фигурата в дрипи стоеше на пътеката. „Лорд Байрон“.

Гласът беше женски — дрезгав и пресипнал, с някаква странна нотка в него, която ме накара да потреперя от страх и радост. „Лорд Байрон,“ разнесе се отново гласът. Под качулката мернах бляскави очи. Жената протегна кокалеста ръка с изкривени, възлести пръсти. „Една смърт за Гърция!“ Думите й сякаш ме прорязаха.

„Коя си ти?“ — викнах аз, за да надвия шума на дъжда. Жената се усмихна. Сърцето ми спря — устните й ми напомниха кой знае защо за Хайде. „Спри!“ — извиках. Поех към нея, но тя бе изчезнала. Брегът изглеждаше пуст. Не се чуваше нищо друго, освен плясъка на дъжда по езерото.

Същата нощ имах конвулсии. Чувствах как ме обзема ужас. В устата ми се появи пяна, скърцах със зъби, сетивата ми сякаш се изгубиха. След няколко минути се свестих, но бях много уплашен. По бреме на припадъка почувствах такова самоотвращение, каквото не познавах. Знаех, че е предизвикано от жената, която бях срещнал на пътеката над лагуната. Спомените за Хайде, чувството за вина, копнежът по невъзможното — всичко се бе надигнало като внезапна буря. Оправих се. Седмиците минаваха, а аз продължавах да командвам моята войска. Дори нанесохме неголям удар на врага на отсрещната страна на езерото. Въпреки това през цялото време се чувствах напрегнат, изпълнен със странно предчувствие — очаквах отново да зърна странната жена. Знаех, че ще се появи. Нейното искане ехтеше в съзнанието ми: „Една смърт за Гърция!“ — лорд Байрон замълча, загледан в нещо зад гърба й. Ребека чу, или може би си представи, онова, което се намираше там. Лордът като че ли също го чу. Повтори думите, сякаш за да спре този шум. Те увиснаха във въздуха като прокоба. „Една смърт за Гърция.“

После отмести очи от мрака и отново погледна към Ребека.

— И тя наистина се появи отново — два месеца по-късно. Яздех с другари — разузнавахме местността. На няколко мили от града ни настигна силен дъжд — биеше по нас на сиви талази. Видях я клекнала в локва кал. Също като преди жената бавно вдигна пръст към мен. Потреперих. „Виждате ли я?“ попитах. Другарите ми погледнаха, но пътят беше пуст. Върнахме се в Мисолонги. Бяхме вир вода. Започнах да се потя силно, боляха ме костите. Вечерта лежах на дивана, отпаднал и меланхоличен. Виденията от моя живот сякаш плуваха пред очите ми. Дочух на улицата да спорят войници, крещейки както винаги високо. Нямах време за тях. Нямах време за нищо, освен за спомени и разкаяния.

На следващия ден опитах да се отърся от скръбта. Отново излязох на езда. Вече беше април — времето, като никога, изглеждаше хубаво. Докато галопирахме по пътя, аз се шегувах с другите ездачи. В една маслинова горичка, тя отново се приближи — призрак в мръсни дрипи. „Ахасвер?“ — викнах. „Ахасвер, ти ли си?“ Преглътнах — устата ми бе пресъхнала. Сричките засядаха в гърлото. „Хайде?“ Огледах се. Който и да беше, вече го нямаше. Другарите ми ме върнаха в града. Бях бесен, виках след нея. Припадъкът от страх и самоотвращение се повтори. Сложиха ме в леглото. „Една смърт за Гърция. Една смърт за Гърция.“ Думите пулсираха в ушите ми. Смърт — да, но аз не можех да умра. Бях безсмъртен или поне щях да бъда, докато се хранех с жива кръв. Представих си, че виждам Хайде. Че стои до леглото ми. Бе разтворила леко устни, очите й горяха. По лицето й бяха изписани обич и отвращение. „Хайде, ти ли си?“ — попитах аз и протегнах ръце. „Наистина ли не си мъртва?“ Опитах се да я докосна — тя се стопи и аз останах сам. Зарекох се повече да не пия кръв. Дадох си дума, че ще се опълча на терзанията, на жаждата. Една смърт за Гърция? Да. Смъртта ми щеше да постигне много повече, отколкото живота ми. А аз самият? Избавление — издъхване — пустота. Ако наистина можех да го постигна, щях да съм доволен.

Останах в леглото. Дните минаваха. Сега изпитвах треска — болката ми стана неимоверно силна. Борех се с нея, дори когато кръвта ми започна да гори, а крайниците ми — да се съсухрят. Чувствах как мозъкът ми, като изсъхващ сюнгер, се залепва за черепа ми. Събраха се лекари, като мухи над вмирисано месо. Гледах ги как бръмчат и се суетят. Мечтаех за кръвта им, мечтаех да ги източа всичките. Борех се с изкушението и забраних да идват. Здравето ми продължи да се влошава. Бавно, бавно докторите започнаха да се връщат. Вече нямах сили да ги държа далеч от себе си. Тревожех се, че може да ме спасят, но като ги слушах какво си говорят, разбирах, че няма такава опасност. С чувство на облекчение се заех да ги подкрепям. Болката ставаше все по-ужасна — кожата ми се покриваше с черни петна, умът ми блуждаеше. Въпреки това не умирах. Дори докторите не можеха да ме довършат. Тогава попитаха дали да не ми пуснат кръв.

Първия път им бях забранил да го правят. Малкото кръв, която ми беше останала, почти бе изчезнала — пускането щеше да влоши положението ми още повече. Не можех да понеса болката. Но бях решен на всичко. Съгласих се. Усетих как пиявиците се лепят по челото ми. Горяха ме като огнени капки. Закрещях. Мигар такова страдание можеше да се понесе?

Докторът, като видя колко се измъчвам, ме хвана за ръката. „Не се вълнувайте, милорд“, прошепна ми той. „Скоро ще се оправите.“

Разсмях се. Стори ми се, че докторът има лицето на Хайде. В делириум крещях името й. Сигурно съм припаднал. Когато се свестих, пред мен отново стоеше докторът. Режеше китките ми. От тях потече тънка струйка кръв. Исках Хайде. Но тя беше мъртва. Крещях името й. Светът започна да се губи. Крещях и други имена — Хобхаус, Каро, Бел, Шели. „Аз ще умра“, виках, а от пиявиците по челото ми бликаше мрак. Стори ми се, че приятелите ми са се събрали край моето легло. „Ще стана смъртен“, казах им, „съвсем като вас. Ще бъда смъртен. Ще умра.“ Започнах да плача. Тъмнината не спираше да ме залива. Тя притъпи болката ми. Замъгли света. Това ли е смъртта, чудех се. После, като единствена свещ в черния всемир, изгасна и мисълта ми. Не остана нищо. Само мрак.

Събудих се на лунна светлина. Пред лицето ми беше светло. Раздвижих ръка — не усетих болка. Опипах челото си. Там, където бяха поставени пиявиците, имаше дупки, наподобяващи кратери. Свалих ръка и лунната светлина отново огря раните ми. Когато ги докоснах втори път, ми се стори, че не са толкова дълбоки. На третия път изчезнаха напълно. Протегнах крайници. Изправих се на крака. На фона на звездите видях да се издига планински връх.

„Няма по-добър лекар от Луната, нашата повелителка, милорд.“

Огледах се. Лавлейс ми се усмихваше. „Не сте ли доволен, Байрон, че ви спасих от онези лъжливи докторчета в Мисолонги?“

Вгледах се в него. „Не, дявол да го вземе“, изругах най-после, „аз се надявах, че с уменията си те ще ме довършат.“

Лавлейс се разсмя. „И най-долният шарлатанин не би могъл да сложи край на живота ви.“

Кимнах бавно. „Така излиза.“

„Имате нужда от възстановяване.“ Той посочи два коня. Зад тях видях мъж, вързан за едно дърво. Когато го погледнах, той направи опит да се освободи. „Изискано блюдо“, рече Лавлейс. „Мислех, че като смел гръцки войн ще се зарадвате на кръвта на някой мюсюлманин.“ Той се засмя. Бавно пристъпих към дървото. Турчинът започна да се дърпа и гъне. Застена със затъкнатата си уста. Убих го с едно замахване по гърлото. След толкова време кръвта, признавам си, ми се услади. Изпих я до капка. После благодарих на Лавлейс за неговата съобразителност.

Той се вгледа в очите ми. „Мислите, че щях да ви оставя да се мъчите?“ Замълча. „Аз наистина съм зъл и жесток, абсолютен злодей, но въпреки всичко много ви обичам.“

Усмихнах се. Вярвах му. Целунах го по устата. После се огледах. „Как ме доведохте тук?“ — попитах.

Лавлейс подхвърли кесията с пари в ръката си и също се усмихна. „Няма по-лесни хора за подкупване от вашите гърци.“

„И къде се намирам сега?“

Лавлейс наведе глава и не каза нищо.

Огледах се. Намирахме се в нещо като кухина, заобиколена от скали и дървета. Отново отправих поглед към планинския връх. Формата, силуетът на фона на звездите… „Къде сме?“ — попитах аз отново.

Лавлейс бавно вдигна глава. Лунната светлина сякаш гореше по бледото му лице. „Байрон“, обади се той, „наистина ли не си спомняте?“

Останах за миг като прикован. После тръгнах между дърветата. Пред мен проблесна нещо сребристо. Дърветата останаха зад гърба ми. Отдолу се разкри езеро — огряно в лунна светлина. По водата пробягваше едва забележим бриз. Над него — планината и познатият силует. Зад мен… Обърнах се и я видях. Бавно пристъпих към входа на пещерата. Лавлейс също бе дошъл и застана редом. „Защо?“ — прошепнах. Сигурно в очите ми имаше гняв и решителност, Лавлейс отстъпи назад, закривайки лице с ръцете си. Свалих ги и насила го накарах да ме гледа в очите. „Защо, Лавлейс?“ Пръстите ми се стегнаха. „Защо?“

„Остави го.“ Гласът, който се обади от пещерата, беше слаб, чу се едва-едва. Но го познах веднага и в същия миг разбрах, че неговото ехо никога истински не е напускало съзнанието ми. Напротив, беше ме съпътствало винаги. Разхлабих ръцете си. Лавлейс се дръпна назад. „Това е той,“ прошепнах. Не задавах въпрос, а просто съобщавах факт. Лавлейс кимна. Посегнах към колана му, измъкнах пистолета и го приготвих.

„Чуй го“, обади се Лавлейс. „Чуй какво има да ти каже.“

Не отвърнах нищо. Взирах се наоколо в луната и планината, в езерото и звездите. Колко добре ги помнех! Ръката ми се стегна около дръжката на пистолета. Обърнах се и прекрачих в мрака на пещерата.

„Вакел паша“, проехтя гласът ми. „Казаха ми, че сте мъртъв и погребан.“

„Така беше, милорд. Така беше.“ Гласът, все още слаб, долиташе откъм дъното на пещерата. Взрях се в сенките. Видях просната по гръб фигура. Приближих. „Не ме гледайте“, каза пашата. „Не се приближавайте.“

Разсмях се ядосано. „Че нали вие поръчахте да ме доведат тук. Вече е късно да давате команди.“ Застанах над пашата. Беше с лице към скалата. После бавно се обърна към мен.

Неволно занемях от удивление. Костите на скулите му бяха изгнили, кожата — жълта, изражението му излъчваше болка. Но не лицето му ме ужаси. А голото му тяло. Разбирате ли? Голо — без дрехи, без кожа, на места липсваха дори мускули и нерви. Раната към сърцето му зееше отворена. Кръв, като вода от малко изворче, бликаше при всяко негово мъчително вдишване. Телесата му изглеждаха посинели от гниенето. Видях го как посегна към една дълбока рана на крака си. Оттам се отрони бял, тлъст червей. Пашата го размаза между пръстите си и обърса ръката си в скалата.

„Виждате ли, милорд, в каква прекрасна гледка ме превърнахте?“

„Съжалявам“, промълвих аз най-сетне. „Възнамерявах да ви убия.“

Пашата се засмя, задави се и от устните му бликна кървава пяна. Изплю я и тя се стече по брадата му. „Искахте да си отмъстите,“ обади се Вакел след малко. „Е, виждате какво постигнахте — по-голям ужас дори от смъртта.“

Настана тишина. „Отново повтарям“, обадих се най-после аз, „съжалявам. Не такива бяха намеренията ми.“

„Каква болка.“ Пашата се взираше в мен. „Да ме промушите в сърцето със сабята си. Каква болка, милорд.“

„Имахте вид на мъртъв. Когато ви оставих в долината, вие изглеждахте мъртъв.“

„И почти бях, милорд. Но аз съм по-велик, отколкото си мислите.“

Намръщих се. „Как така?“

„Най-големите вампири, като мен и вас, милорд, не могат да бъдат убити току-така.“

Кокалчетата ми побеляха от стискане на пистолета.

„Все пак има начин, нали?“

Пашата направи усилие да се усмихне. Резултатът бе само болезнена гримаса. Когато отново заговори, не спомена нищо по въпроса ми. „Милорд, аз лежах дълги години в калта на гроба. Плътта ми се топеше като размекнат сняг, по пръстите ми пълзяха червеи. Всички гадни твари, които живеят в почвата, оставяха по лицето ми своята слуз. Не можех да мръдна, притиснат от тежестта на пръстта. Тя стоеше между мен и живителната светлина на луната. Между мен и множеството живи същества, които биха могли да ме съживят със своята кръв. Да, милорд, раната, която ми отворихте, наистина беше страшна. Нужно бе много време, за да възстановя силите си и да се изтръгна от прегръдката на гроба. Дори сега, както виждате…“, той посочи тялото си, „има още много да се желае.“ Вакел стисна сърцето си. През пръстите му бликна кръв на малки мехури. „Раната, която ми направихте, все още кърви, милорд.“

Стоях онемял. Не усещах пистолета в ръката си. „Значи вече се възстановявате?“ — попитах.

Пашата леко наклони глава.

„И накрая отново ще бъдете невредим?“

„Накрая, да.“ Пашата се усмихна. „Освен ако, както споменах…“ — гласът му се изгуби. Аз не помръдвах. Пашата протегна ръка. Позволих му да стисне моята. Наведох се бавно и коленичих до главата му. Той се вгледа в очите ми. „Все така красив“, прошепна, „след толкова години.“ Изкриви устни. „Но сте остарял. Какво сте готов да дадете, за да си върнете предишната красота?“

„По-малко, отколкото бих дал, за да върна способността си да умра.“

Пашата се усмихна. Щях да го ударя, ако не беше болезнената тъга в очите му. „Извинете“, прошепна той, „това е невъзможно.“

„Защо?“ попитах. Неочаквано почувствах гняв. „Защо аз? Защо избрахте мен за вашата, вашата…“

„Любов.“

„За вашето проклятие.“

Той отново се усмихна и в очите му проблесна тъга. „Защото, милорд…“ Пашата протегна ръка и ме погали по лицето. От усилието цялото му тяло се разтрепери. Усетих пръста му по кожата си кървав и влажен. „Защото, милорд“, той преглътна и изведнъж лицето му се озари от желание и надежда, „защото видях у вас величието.“ Вакел се задави, но дори болката не можа да помрачи разбуденото му чувство. „Още когато се срещнахме за първи път, разбрах в какво можете да се превърнете. Вярата ми не ме излъга — вие вече сте същество по-силно от мен самия. Несъмнено най-великият от нашата порода. Моето чакане приключи. Аз имам наследник. Той ще поеме товара и ще продължи да търси. Там, където аз се провалих, милорд, вие ще успеете.“

Ръката му се свлече. Тялото му отново затрепери, сякаш заради усилието да говори. Гледах го с недоумение. „Да търся ли?“ — попитах. „Какво да търся?“

„Вие говорите за проклятие. Да, прав сте. Ние сме прокълнати. Нашата нужда, нашата жажда — тя ни превръща в отвратителни същества, от които всички се боят и бягат. Въпреки това, милорд, аз смятам, че в известен смисъл, ние сме велики… Ако можеше само…“ — той отново се задави и по брадата му потече кръв.

Погледнах рубинените петна и кимнах. „Ако можеше само“, прошепнах аз, „да я няма жаждата.“ Спомних си за Шели. Затворих очи. „Какво ли не бихме постигнали, ако не беше жаждата?“

Почувствах, че пашата стисна ръката ми. „Лавлейс ми каза, че Ахасвер се е срещнал с вас.“

„Да“, погледнах го с недоумение. „Познавате ли го?“

„Той има много имена. Скитникът Евреин, човекът, който се присмя на Христос по пътя Му към Голгота — за греха си е осъден никога да не намери покой. Но когато разпват Иисус, Ахасвер вече е стар. Стар и вечен, както са всички от неговия вид.“

„Неговия вид?“

„Безсмъртните, милорд. Не като нас, вампирите… Истински безсмъртните.“

„И какво представлява истинското безсмъртие?“ — попитах аз.

Очите на пашата просветнаха. „Да си свободен, милорд, от нуждата да пиеш кръв.“

„Има ли такова нещо?“

Пашата се усмихна едва-едва. „Трябва да вярваме, че има.“

„Значи никога не сте срещал такива безсмъртни?“

„За разлика от вас — не.“

Намръщих се. „Откъде знаете тогава, че съществуват?“

„Има доказателства — често съмнителни, но все пак доказателства. Хиляда и двеста години, милорд, ги търся. Искам да вярваме. Трябва. Мигар имаме друг избор и друга надежда?“

Спомних си за Ахасвер, как бе дошъл при мен и колко странно изглеждаше всичко, което ми разкри. Спомних си и още нещо. Поклатих глава и се изправих. „Той ми каза, че за нас няма никаква надежда. Няма изход.“

„Лъгал е.“

„Откъде знаете?“

„Така е.“ Пашата се опита да седне. „Не виждате ли?“ — попита той с плам в гласа си. „Има начин да се спечели безсмъртие. Истинско безсмъртие. Щях ли да го търся през всичките тези години, ако нямах надежда? То съществува, милорд. Вашите странствания може да имат край.“

„Щом моите ще имат, защо не и вашите?“

Пашата се усмихна и огънят отново проблесна в очите му. „Моите ли?“ — попита той. „Моите също може да свършат.“ Той ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си. „Уморих се“, прошепна. „Твърде дълго носих в себе си надеждите на нашия вид.“ Пръстите му се стегнаха. „Поемете товара, милорд. От векове чакам човек като вас. Направете каквото ви моля — освободете ме. Дайте ми покой.“

Погалих леко челото му.

„Значи е вярно“, прошепнах, „че все пак мога да ви убия?“

„Да, милорд. Бях силен, крал сред кралете на смъртта. Вампири като нас с вас трудно издъхват. Дълго време дори мислех, че е невъзможно. Но през дългите векове аз не проучвах само живота. Смъртта също има своите тайни. Търсех из библиотеки, в руините на древните градове, в тайни храмове и забравени гробници.“

Погледнах го. „Кажете ми тогава какво открихте?“ — бавно рекох аз.

Пашата се усмихна. „Един начин.“

„Как?“

„Трябва да бъдете вие, милорд. Вие и никой друг.“

„Аз?“

„Може да бъде само Вампир, създаден от мен. Само мое творение!“ Пашата ми кимна да се приближа. Надвесих се над устните му. „За да сложите край“, прошепна той, „за да ме освободите…“

— Не! — Ребека почти изкрещя.

Лорд Байрон бавно присви очи.

— Не го казвайте. Моля ви! Умолявам ви.

По устните му се плъзна зла усмивка.

— Защо не желаете да научите? — попита той.

— Защото… — Ребека направи жест с ръцете си. — Нима не виждате? — тя се облегна на стола. — Знанието понякога е опасно нещо.

— Да, така е. — Лорд Байрон кимна присмехулно. — Няма съмнение. Но не мислите ли също, че това не е повод да се откажем от правото си да разсъждаваме? Не да се осмеляваме, не да търсим, а да тъпчем на място и да гнием?

Ребека преглътна. В ума й се бореха тъмни страхове и надежди. Гърлото й пресъхна сякаш от съмнение.

— Значи го направихте? — промълви тя накрая. — Изпълнихте желанието му?

Лорд Байрон дълго не отвръщаше.

— Обещах му, че ще го направя — промълви той най-после. — Пашата ми благодари — просто, но любезно. После се усмихна. „В замяна“, каза ми той, „пазя нещо за вас.“ Той ми разказа за своето наследство. Книжа, ръкописи — плод на хилядолетна работа. Те ме чакаха — заключени, в Ахерон.

— В Ахерон, замъка на пашата?

Байрон кимна.

— Защо там? Защо не ги е донесъл, за да ви ги предаде?

— Аз, разбира се, му зададох същия въпрос.

— А той?

— Той не ми отговори.

— Защо?

Лорд Байрон замълча. Отново се взря в сенките зад нейния стол.

— Попита ме — проговори той най-сетне, — дали помня подземния олтар на мъртвите. Аз, естествено, го помнех. „Там ще откриете моя прощален подарък“ рече пашата. „Останалата част от замъка е изгоряла до основи. Но олтарът не може да бъде унищожен. Вървете, милорд. Открийте онова, което съм оставил за вас“.

Отново го попитах защо не е взел книжата със себе си. Пашата се усмихна и поклати глава. Хвана ме за ръката. „Обещайте ми“, прошепна той. Аз кимнах. Пашата се усмихна и обърна лице към стената на пещерата. Лежа така дълго, без да пророни нито дума. Накрая отново се обърна и ме погледна.

„Готов съм“, прошепна той.

„Не е много късно“, рекох аз. „Можете да се излекувате. Можете да продължите търсенето, ще бъда до вас.“

Пашата само поклати глава. „Вече го реших“, промълви той и взе ръката ми. Постави я върху голото си сърце. „Готов съм“, повтори тихо.

Лорд Байрон замълча. Усмихна се на Ребека и продължи:

— Убих го. Искате ли да знаете как?

Ребека не отвърна.

— Тайната. Смъртната, убийствена тайна — лорд Байрон се засмя. На Ребека й се стори, че той въобще не говори на нея.

— Отворих черепа му. Разрязах неговите гърди и тогава… — лордът замълча. Ребека напрегнато слушаше. Стори й се, че чу някакъв шум — дращенето, познато й от преди. То идваше откъм тъмнината край нейния стол. Опита се да стане, но лорд Байрон бе приковал очите си върху нея — чувстваше краката си като от олово. Остана на място. Стори й се, че в стаята отново настъпи тишина. Не чуваше нищо друго, освен ударите на собственото си сърце.

— Изядох мозъка и сърцето му. Просто, нали? — Байрон отново бе вперил очи отвъд нея. — Пашата умря без дори да простене. Главата му представляваше отвратителна гледка, но лицето му изглеждаше спокойно. Извиках Лавлейс. Посрещнах го до входа на пещерата. Той ме погледна с ужас. После се усмихна и ме погали по лицето. „Ох, Байрон“, промълви той, „толкова се радвам. Вие отново сте предишния красавец.“

Намръщих се. „Какво искате да кажете? — попитах.

«Че сте красив. Красив и млад, както на времето».

Докоснах страните си. «Не.» Те бяха гладки, без бръчки. «Не,» повторих. «Не е възможно.»

Лавлейс се засмя. «Точно така е. Красив, като тогава, когато ви видях за първи път. Красив, като тогава, когато се превърнахте във вампир.»

«Но…», усмихнах се аз, виждайки засмяното лице на Лавлейс. Разсмях се с все сила. «Не разбирам… Как? Как?» — задавих се от недоумение. Тогава изведнъж разбрах. Погледнах назад към пещерата, към обезобразения труп на пашата.

Лавлейс също за първи път видя какво съм сторил. Приближи трупа и го погледна с погнуса. «Мъртъв ли е?» — попита. Кимнах. Лавлейс потрепери. «Как?»

Посегнах и го погалих по косата. «Не питайте», казах аз. Целунах го бавно. «Не ви трябва да знаете.»

Лавлейс кимна. Наведе се над трупа и смаяно го огледа. «А сега?» — промълви той най-сетне. «Ще го горим ли, или ще го погребем?»

«Нито едното, нито другото.»

«Байрон, той беше мъдър и всемогъщ, не може да го оставим тук.»

«Нямам такива намерения.»

«Тогава какво?»

«Ще откарате трупа в Мисолонги.» Усмихнах се. Гърците трябва да имат своя мъченик. А аз…“ — приближих отвора на пещерата. Навън звездите бяха изчезнали зад тъмните облаци. Подуших въздуха. Наближаваше буря. Обърнах се към Лавлейс. „Трябва да получа своята свобода. Лорд Байрон е мъртъв. Умря в Мисолонги. Нека новината се разнесе из цяла Гърция и по света.“

„Искате това да бъде представено за вас?“ — Лавлейс посочи с ръка трупа.

Кимнах.

„Как?“

Потупах с ръка кесията на колана на Лавлейс. „Вашите гърци са ненадминати във вземането на подкуп.“

Лавлейс бавно се усмихна и наведе глава. „Много добре. Щом такова е вашето желание.“

„Такова е.“ Прегърнах го и го целунах. Излязох от пещерата и отвързах един кон. Лавлейс ме следеше с очи. „Какво смятате да правите?“ — попита ме той.

Разсмях се и се качих на седлото.

„Продължавам търсенето“, отвърнах аз.

Лавлейс се намръщи.

„Търсене ли?“

„Да, при това за последно.“ Подкарах коня. „Довиждане, Лавлейс. Очаквам да чуя топовни гърмежи над Гърция, оповестяващи моята смърт.“ Лавлейс галантно свали шапката си. Аз му махнах с ръка, обърнах коня и препуснах надолу по хълма. Скоро пещерата се изгуби между скали и дървета.

Бурята ме връхлетя на пътя към Янина. Спрях да се подслоня в една кръчма. Гърците мърмореха, че никога не били чували такива гръмотевици. „Велик човек се е поминал,“ единодушни бяха те.

„Кой може да е?“ — попитах.

Един от хората, разбойник, ако се съди по пищовите, затъкнати в колана му, се прекръсти. „Молете се на Бога да не е лордос Байронос“, рече той. Другарите му кимнаха. Усмихнах се. Когато се връщах в Мисолонги, знаех, че войниците по улиците щяха да хълцат и плачат. Изчаках бурята да отмине. Яздих цяла нощ и цял ден. Стигнах до пътя към Ахерон. Вече се смрачаваше. До моста видях един селянин. Сграбчих го и го вдигнах на коня си. Той се развика „Върколак! Върколакът се върна!“ Прерязах гърлото му, пих и хвърлих тялото малко по-нататък в реката. Луната вече светеше на небето. Подкарах жребеца през дефилета и клисури.

Арката към Повелителя на смъртта стоеше на мястото си. Минах под нея, покрай скалата. После заобиколих носа и поех към селото и замъка на пашата, разположен върху огромната канара. Преди стените му се извисяваха на фона на небето. Сега сякаш се бяха изпарили. Прекосих селото. Всъщност от него нямаше останало нищо, само купчина камъни и плевели. Стените на замъка като че ли бяха потънали в скалата — за да не може никой да разбере, че са съществували. Добрах се до върха, мястото, където някога се намираше замъкът. Онемях от изненада. В лекия сумрак камъни със странни форми излъчваха светлина — сякаш дъждът ги беше моделирал от пясък. Бавно слязох от коня. От величествения градеж, намирал се някога тук, не бе останала и следа. Между камъните растяха кипариси и бръшлян, плевели и повет — нищо друго не бе оцеляло. Мястото изглеждаше като преорано. Зачудих се дали това не е моя работа, дали не съм докарал проклятие над него, пронизвайки със своята сабя сърцето на господаря му.

Потърсих голямата зала. Нямаше и следа от колоните, нито от стълбата. Навсякъде се търкаляха камъни със странна форма — почувствах как ме обзема все по-голяма безнадеждност. Бях стигнал почти до отчаяние, когато зад гъстите плевели разпознах един фрагмент от камък. Той също се бе топил, но по него личаха следи от решетка. Спомних си кьошка, който водеше към храма на мъртвите. Тръгнах през буренака. Попаднах на тъмен отвор. Вгледах се в него. Стъпала водеха надолу под земята. Входът беше почти изцяло прикрит. Отстраних буйната растителност и поех по стълбите към долния свят.

Заслизах надолу, надолу, надолу. В мрака започнаха да проблясват червени пламъци. Ставаха по-силни и по-силни. По стените видях фрески — същите, които познавах от преди толкова много години. Спрях до входа. Олтарът и огнището бяха непроменени. Вдишах тежкия въздух. Изведнъж се напрегнах. Отметнах пелерината. Пред мен стоеше вампир, подушвах кръвта му. Какво правеше тук това същество? Овладях се и внимателно прекрачих в светилището.

Пред огъня видях фигура в черни дрехи. Беше с гръб към мен. Бавно се обърна и отметна качулката от лицето си. „Значи все пак го убихте“, промълви Хайде.

Мълчах, както ми се стори, цяла вечност. Взирах се в лицето й. Изглеждаше набръчкано и сухо, много по-старо от възрастта й. Само очите й съхраняваха свежестта, която помнех. Беше тя. Без всякакво съмнение. Пристъпих крачка напред и протегнах ръце. Разсмях се от радост, облекчение и любов. Но Хайде ми обърна гръб.

„Хайде.“

Тя се извърна.

„Моля те“, прошепнах аз. Не ми отговори. Помълчах. „Моля те“, повторих. „Нека те прегърна. Мислех, че си мъртва.“

„А не съм ли?“ попита тя тихо.

Поклатих глава. „Ние сме такива, каквито сме.“

„Така ли?“ — погледна ме Хайде. „О, Байрон“, прошепна тя. „Байрон.“ Очите й се напълниха със сълзи. Никога не бях виждал вампир да плаче. Протегнах ръце и този път тя ми позволи да я прегърна. Започна да плаче и да ме целува. Сухите й устни се притискаха в моите до изнемога — не спираше да хълца. После започна да ме удря с юмруци. „Байрон, Байрон, вие се принизихте, позволихте му да победи. Байрон.“ Тялото й се тресеше от сълзи и гняв. Целуваше ме още по-пламенно и ме прегръщаше така, сякаш не смяташе никога да ме пусне. Продължаваше да трепери.

Погалих я по прошарената със сребро коса. „Как разбра да ме чакаш тук?“ — попитах.

„Той ми каза какво възнамерява да направи.“

„И ако приема, ще ме прати тук, така ли?“

Хайде кимна. „Сега е мъртъв, нали? Истински мъртъв?“

„Да.“

Хайде ме погледна в очите. „Разбира се, че е мъртъв“, прошепна тя. „Вие отново сте млад и красив.“

„А ти?“ попитах. „Той ли ти даде Дарбата?“

Тя кимна.

„Значи би могла да постъпиш като мен. Би могла да…“

„Да си върна красотата ли?“, тя горчиво се засмя. „И младостта?“

Не казах нищо, само кимнах с глава.

Хайде се отдръпна от мен. „Опитвам се да не пия човешка кръв“, рече тя.

Намръщих се недоверчиво. Хайде се усмихна и разтвори робата си. Тялото й беше съсухрено и сбръчкано като на старица. „Понякога“, промълви тя, „пия от гущери и други пълзящи влечуги. Веднъж от един турчин, който се опита да ме изнасили. Но иначе…“

Гледах я смаян. „Хайде!“

„Не!“ — неочаквано викна тя. „Не! Аз не съм върколак! Не съм!“ Тя потрепери и впи пръсти в тялото си, сякаш искаше да разкъса вампирската си плът. Когато се опитах да я погаля отново, ме отблъсна. „Не, не, не…“ Гласът й пресекна, но в пламтящите й очи не се появиха сълзи. Притискаше тялото си с ръце и ме гледаше втренчено.

„Пашата“, прошепнах аз, „беше убиец, при това турчин.“

Хайде започна бавно да се смее със зловещ, разтърсващ глас. „Вие не разбрахте ли?“ — попита тя.

„Какво?“

„Той беше мой баща.“ Тя ме погледна с диви очи. „Баща! Плът от плътта ми — кръв от кръвта ти.“ Започна отново да се тресе, отстъпи назад — огънят като ореол обагри главата й. „Не можех“, прошепна Хайде, „каквото и да беше направил, не можех, не можех! Не разбирате ли? Сигурна съм, че и вие не бихте ме накарал да изпия кръвта на собствения си баща, нали? На човека, дарил ме с живот.“ Тя се разсмя. „О, ето че забравих — вие убихте своето дете.“

Гледах я ужасен. „Не знаех“, прошепнах най-сетне.

„Така е.“ Хайде приглади косата си. „Той ме отгледа. Струва ми се, че винаги е постъпвал така — оплождал е кобилките в селото. Но аз бях различна. Кой знае защо, той имаше слабост към мен. Дори по своему ме обичаше. Остави ме да живея. Пиеше кръвта ми, разбира се, но не ми отне живота. Неговата дъщеря. Любимата му дъщеря.“ Хайде се усмихна. „Възнамеряваше да ме даде на вас още от самото начало. Не е ли странно? Вие трябваше да го наследите, а аз да стана вашата съпруга-вампир. Нищо чудно, че беше разстроен, когато му избягахме“.

Преглътнах с мъка. „Той ли ти разправи всичко това?“

„Да. Преди да…“ гласът й се загуби. Хайде отново се преви и започна да се люлее напред-назад. „Преди да ме превърне в чудовище.“

Вгледах се в горящите й вампирски очи. „А после?“ Поклатих с недоверие глава. „Защо не се опита да ме последваш?“ „Опитах се.“

Думите й прозвучаха хладно. Сякаш лед падна в стомаха ми. „Не те видях никога вече“, казах аз.

„Така ли?“

„Да.“

„Сигурно, защото не бих могла да го понеса.“ Тя се извърна и впери поглед в пламъците. Дълго стоя така, загледана в играта на огъня. После се обърна към мен. „Но все пак помислете“, рече с неочаквано оживление. „Сигурен ли сте? Мислете, Байрон, мислете!“

„Ти ли беше в Мисолонги?“

„Да, разбира се, и в Мисолонги също.“ Хайде се засмя. „Как бих могла да не ви зърна поне за миг? След толкова време? Чувах името ви навред — името на месията от Запад. Надявах се, че една малка част от причината да дойдете…“ — тя замлъкна. „Спомняхте ли си за мен?“

Вгледах се в очите й. Нямаше нужда да й отговарям.

„Байрон“, тя ме хвана за ръцете и ги стисна. „Колко бяхте красив, когато яздехте край блатата, макар стар и загрубял!“

Спомних си как ме беше сочила с пръст, думите, които беше извикала. „Защо искаше да умра?“ — попитах аз.

„Защото още ви обичам“, отвърна тя и тъжно се усмихна. „Защото съм грозна и стара, а вие, Байрон, също сте върколак — някога бяхте толкова добър и смел.“ Тя замълча. Наведе глава, после ме погледна. „Но, както казах, не ви следвах за първи път.“

„Кога още си го правила?“ попитах аз.

Хайде наведе глава.

„Хайде, кажи ми, кога?“

Тя отново ме погледна в очите. „В Атина“, тихо прошепна.

„Значи много скоро след като…“

„Да, година по-късно. Проследих ви, видях как убивате. Бях съкрушена. Въпреки всичко сигурно щях да ви се разкрия, но…“ — тя замълча.

„Но какво?“ — попитах.

Тя ми се усмихна и аз изведнъж се сетих. Спомних си улицата, жената с бебето на ръце, миризмата на златистата му кръв. „Ти си била“, прошепнах. „Детето в ръцете ти е било наше — твое и мое.“ Хайде не отговори. „Кажи ми, че съм прав“, настоях аз.

„Значи наистина си спомняте“, най-после промълви Хайде. Направи крачка встрани от огъня. Взех я в прегръдката си и се вгледах над рамото й в пламъците. „Дете“, прошепнах. „От онзи последен час се е родило дете.“ Една тънка нишка ни свързваше с последния акт в смъртната ни любов. Спомен в човешка форма, върху който се бяхме запечатали такива, каквито бяхме. Връзка, последна връзка с всичко, което загубихме. Едно дете — лорд Байрон поклати глава. Погледна към Ребека и бавно се усмихна.

— Беше момче. Хайде го изпратила далеч. Не можела да издържа миризмата на кръвта му. Аз също бях опасен за него. Момчето учеше в едно училище в Нафплион. Разбира се, не можех да отида да го видя със собствените си очи, но когато напуснахме Ахерон заедно с Хайде, направихме необходимото за сина си. Уредих да го изпратят в Лондон и да се изучи като англичанин. Той дори взе английско име — Байрон отново се усмихна. — Сещате ли се какво?

Ребека кимна.

— Разбира се — отвърна тя равнодушно. — Рътвен.

Седеше като втрещена. Отново дочу шум от мрака. Погледът й срещна очите на лорда. Плахо облиза устни.

— А вие? — попита тя. — Останахте ли далеч от Англия, от сина си?

— От Англия — да. В общи линии… Притежавах ръкописите на пашата. Продължих своите търсения заедно с Хайде в различни континенти и незнайни земи. Но скоро тя остаря съвсем — едва ходеше. Не можех да я гледам.

Ребека кимна с разбиране.

— Значи онова същество което видях в криптата… е Хайде?

— Да. И още не е пила кръв. Стои долу в гробницата. Тялото на пашата е наблизо, под криптата в църквата. От цели два века те гният там — Хайде полужива, пашата — мъртъв. Напразно чакат края на моите търсения.

— С други думи — Ребека отново преглътна, — още не сте го намерил?

Лорд Байрон тъжно се усмихна.

— Видяхте, че не съм.

Ребека въртеше кичур коса между пръстите си.

— Ще успеете ли някога? — осмели се да запита накрая. Той повдигна вежда.

— Може би.

— Мисля, че ще успеете.

— Благодаря — Байрон наведе глава. — Може ли да попитам защо?

— Защото още съществувате. Бихте могъл да сложите край на това, но не го правите. Както е казал пашата — все пак трябва да има надежда.

Лордът се усмихна.

— Може би имате право — каза той. — Но да умра, означава да се оставя в ръцете на Полидори. Не бих могъл да го понеса — челото му се намръщи. — Не бих могъл. Да позволя да ме унищожи враг — никога. Най-малко този, който изби всички мои любими същества — Байрон се вгледа в Ребека. — Разбирате, нали? Вашето присъствие тук се дължи единствено на неговата омраза. Той ми праща всяко ново поколение на рода Рътвен. Вие, Ребека, не сте първата, а само една от дългата поредица.

Ребека се вгледа в очите му — в тях се смесваха лед и съчувствие. Разбра, че е обречена. Съдбата й, в края на краищата беше предопределена.

— Значи Полидори не знае, че вие можете да умрете — с равен глас рече тя.

Лорд Байрон леко се усмихна.

— Не, не знае.

Ребека преглътна.

— За разлика от мен, която знам.

Нова усмивка.

— Така е.

Тя се изправи на крака. Лорд Байрон бавно я последва. Ребека се напрегна, но той я отмина и без да сваля очи от нея, пристъпи в мрака. Дращенето там стана по-настоятелно. Тя се огледа, но не забеляза нищо. Лорд Байрон я наблюдаваше. Бледото му лице грееше като лъч светлина.

— Съжалявам — каза той.

— Моля ви…

Байрон бавно поклати глава.

— Моля ви — Ребека заотстъпва към вратата. — Защо ми разказахте всичко това, щом смятате да ме убиете?

— За да разберете какво ще постигнете със смъртта си. За да е по-леко… — той замлъкна, загледан в сенките, — и за двете.

— За двете ли? — дращенето се чу отново. Ребека уплашено се взря в мрака.

— Няма друг начин — прошепна лорд Байрон. — Трябва да се свърши — той вече не говореше на Ребека. Взираше се в тъмната фигура, клекнала пред краката му. С трепереща ръка я погали по главата. Съществото бавно пристъпи в осветения от свещта кръг.

Ребека го погледна и изстена:

— Не, не! — захлупи лицето си с ръце.

— Все пак тя някога беше като теб, Ребека. Странно — но приличаше на теб — в очите на лорд Байрон се четеше едновременно желание и съжаление. После бавно приближи. — Ще посмееш ли да я погледнеш отново в лицето? Не? Все пак трябва да знаеш — Ребека почувства докосването на устните му върху своите, — тя имаше твоето лице, твоята фигура, твоя чар. Просто като че ли… — той не довърши.

Ребека отвори очи. Взря се в дълбоките зеници на лорд Байрон. Видя го как се намръщи — по лицето му пробяга мъка и надежда.

— Моля ви — прошепна тя.

— Ти си просто нейно копие.

— Недейте.

Той поклати глава.

— Тя трябва да пие. Най-после трябва да пие своя кръв. Минаха двеста години и сега… Ти си тук с лице като онова, което имаше тя на времето. Така че… — вампирът отново целуна Ребека по устните. — Съжалявам. Искрено съжалявам, Ребека. Но се надявам, че поне разбираш. Прости ми, Ребека.

Отстъпи назад. Ребека втрещена не откъсваше очи от меката светлина на лицето му. Видя го как свежда поглед към свитото в краката му същество. Тя също го погледна. Изведнъж срещна двете му червени, ярки като въглени очи. Ребека се разтрепери. Обърна се и блъсна вратата. Тя се отвори. Момичето пристъпи навън и я затръшна.

Затича се. Хукна по един дълъг коридор. Не го помнеше. Беше полутъмен и тя едва намираше пътя. Зад нея вратата оставаше затворена. Изведнъж Ребека се спря. Стори й се, че пред нея виси нещо. То леко се поклащаше и поскърцваше. На пода капеше някаква течност.

Пое дълбоко дъх. Бавно пристъпи към него. Имаше белезникав цвят. В мрака леко светеше. Кръвта й замръзна, разбра, че пред себе си вижда плът, човешка плът — труп, закачен на кука за петите. Отново чу капането. Взря се надолу. На носа на трупа се събираше голяма капка кръв. Тя се отронваше и тогава се чуваше странния звук. Сега ставаше ясно защо така особено белее тялото. Беше изстинало и обезкръвено.

Пак падна капка. Ребека се отпусна на пети. Вгледа се в лицето на трупа. Опита се да изкрещи. Но от устата й не излезе дори тих стон. Отново насочи очи към лицето — беше майка й. Изправи се и треперейки се втурна напред. По цялото протежение на коридора висяха закачени трупове. Ребека трябваше да мине край тях, проправяйки си път, да ги блъска встрани — лепкави и гладки. Продължаваше да тича — все повече и повече трупове на хора от рода Рътвен се изпречваха на пътя й. Най-после падна на колене, хълцайки от омраза, страх и отвращение. Обърна се към редицата касапски куки и изстена. Далеч назад по коридора, зад трупа на майка й, чакаше един лъскав, празен ченгел. Най-после гласът й се върна — закрещя. Куката се разлюля. Ребека зарови лице в ръцете си и отново започна да крещи. Зачака, просната ничком на пода.

Най-после посмя да вдигне глава. Коридорът изглеждаше празен. Редицата от нейни предшественици беше изчезнала. Тя се огледа. Нищо. Съвсем нищо.

— Къде сте? — извика. — Байрон! Къде сте? Убийте ме, ако трябва, но престанете с тези номера! — посочи към мястото, където беше видяла труповете и зачака. Коридорът оставаше все така пуст — Хайде! — Ребека замълча. — Хайде! — никакъв отговор. Изправи се. Пред себе си видя една единствена врата. Приближи и я отвори. Вътре светеше пламък от свещ. Влезе и замръзна на място. Намираше се в катакомба.

Гробницата беше точно срещу нея. В далечния край личаха стъпалата, извеждащи в черквата. Ребека пристъпи към тях. Изкачи ги и натисна капака. Беше заключен. Натисна отново. Той дори не се помръдна. Седна на последното стъпало с гръб, опрян в капака и зачака. Наоколо цареше пълна тишина. Вратата зад гробницата зееше все още отворена, но Ребека нямаше сили да се върне по коридора. Изчака няколко минути. Тишина. Плахо слезе на по-долното стъпало и се спря. Нищо. Бавно се заспуска надолу по останалите стълби и огледа криптата, фонтанът безшумно бълбукаше. Всичко останало изглеждаше неподвижно. Ребека погледна към вратата зад гробницата. Дали няма да успее, ако се затича и намери врата към улицата? Да, може би в края на краищата щеше да успее. Тихо прекоси криптата. Спря се до гробницата. Събра всичките си сили. Сега беше моментът да тръгне.

В миг някой я сграбчи за гърлото. Ребека извика, но викът й бе заглушен от втора ръка, която запуши устата й, задушавайки я. В очите й нахлу прах — миришеше на смърт. Примигна ужасена. Погледна към вековното същество, което бе Хайде. Две горящи червени очи; зейналата беззъба уста; съсухрената като на насекомо глава. Ребека се бореше. Съществото изглеждаше толкова слабо, но силата му бе непреодолима. Ребека почувства, че ръката около шията й започва да я души. Задави се. Видя как съществото вдигна и другата си ръка. Ноктите му бяха като ятагани. Прокара единия по гърлото й. Ребека почувства как кръвта й започна да изтича. Опита се да отблъсне главата му встрани. Съществото приближаваше устните си. Разтворената му паст вонеше ужасно. Ребека усети как ноктите отново докосват шията й. Чакаше. Знаеше, че устните са точно над раната. Затвори очи. Надяваше се смъртта да настъпи бързо.

После чу шумното дишане на съществото. Напрегна се, но нищо не се случи. Отвори очи. Устните му бяха над самата рана. Гледаше я с горящи очи и трепереше.

— Не спирай! — чу гласа на Байрон.

Съществото продължаваше да се взира в нея. Ребека надникна зад него. Байрон стоеше до гробницата. Съществото бавно извърна поглед към него.

— Направи го! — повтори той.

То не отвърна.

Лорд Байрон погали голия му череп.

— Няма друг начин, Хайде — прошепна той. — Моля те — целуна го. — Моля те!

Човешкото подобие стоеше все така безмълвно. Ребека видя как Байрон напрегнато се взира в него.

— Тя знае тайната — прошепна той. — Разказах й всичко.

Той чакаше.

— Нали се разбрахме, Хайде. Тя знае тайната. Не можеш да я пуснеш току-така.

Съществото се разтрепери. Тънките му, голи рамене заподскачаха. Лорд Байрон понечи да ги успокои, но то го отблъсна. Отново се вгледа в очите на Ребека. Лицето му изглеждаше изкривено, сякаш от скръб — горящите очи бяха все така сухи. Бавно отвори уста и затресе глава. Ребека почувства как пръстите на гърлото й се разхлабват.

Съществото направи опит да се изправи. Олюля се. Лорд Байрон го задържа в ръцете си. Прегърна го, целуна го и го залюля. Ребека стана на крака, не вярвайки на очите си.

Лорд Байрон я погледна. Лицето му бе ледено от мъка и отчаяние.

— Тръгвайте — прошепна той.

Ребека не можеше да помръдне.

— Тръгвайте!

Викът му прокънтя толкова ужасно, че тя запуши ушите си с ръце и побягна от криптата. На стъпалата спря и хвърли поглед назад. Лорд Байрон стоеше, надвесен над съществото, като майка над своето дете. Ребека постоя за миг, после се обърна и се втурна напред, оставяйки гробницата зад гърба си.

В горния край на стълбите имаше коридор. Тръгна по него. В края му стигна до една врата, натисна дръжката и я отвори. Ахна от радост, когато пред нея се откри улицата. Навън мръкваше. Залезът оцветяваше влажното лондонско небе — огледа го с учудване и възторг. Спря за миг, заслушана в тътена на града — шум, който бе изгубила надежда да чуе някога отново — шумът на живота. Пое по улицата. Огледа се. Прозорците на къщата на лорд Байрон бяха все така тъмни. Вратите — затворени. Никой не я преследваше.

Ако беше спряла на скрито, за да се увери напълно в това, щеше да види как от мрака се измъква една фигура и тръгва по стъпките й. Щеше да помирише особената й миризма. Но Ребека не спря и не забеляза своя преследвач. Също като нея той прекоси улицата. Едва доловимата миризма на киселина във въздуха скоро изчезна.