Вампирски целувки

Глава 9. Истински ад

— Какво? — изкрещя баща ми по време на вечерята, след като му казах, че съм изгубила ракетата му.

— Е, не е точно изгубена. Просто не е у мен.

— Тогава я върни, ако знаеш къде е.

— Това е невъзможно точно сега.

— Но утре имам мач!

— Знам, татко, но има и други ракети. — Опитах се да намаля значението точно на тази ракета. Голяма грешка!

— Други? Така лесно ли е за теб? Просто иди и си купи друга Принс Пресижън Оуес ракета?

— Нямах това предвид…

— Достатъчно лошо е, че повреждаш училищната собственост!

— Съжалявам, но…

— Да съжаляваш не е достатъчно този път. Извинението няма да ми спечели мача утре. Ракетата ще го направи. Не мога да повярвам, че ти позволих да я изнесеш изобщо оттук!

— Но, татко, сигурна съм, че и ти си правил грешки, когато си бил хипи-тийнейдър.

— И съм си плащал за тях! Сякаш ти ще ми платиш ракетата.

В банковата ми сметка имаше около 5 долара, останки от парите за Сладкия ми шестнадесети рожден ден. И все още дължах 25 долара пощенска такса за „Премиър видео“. Бързо пресметнах наум. Щеше да се наложи татко да ми дава джобни докато навърша 30.

Тогава той каза трите думи, които отекнаха в главата ми и ме замаяха от ярост. Когато ги каза, помислих, че ще експлодирам и ще се разпилея на милиони нещастни парченца.

— Намери си работа! — заяви той. — Вече ти е време. Може би това ще те научи на някаква отговорност!

— Не може ли просто да ме шамаросаш? Или да ме накажеш? Или да не ми говориш с години, както правят родителите по онези шоута? Моля те, татко!

— Край! Точка по въпроса! Ще ти помогна да си намериш работа, ако не можеш сама. Но ще трябва сама да работиш.

Изтичах в стаята си, ревейки като Загубеняка, когато беше бебе, пищейки с цяло гърло:

— Вие просто не разбирате напрежението, под което са поставени днешните тийнейджъри!

Докато плачех на леглото си, си представях как се промъквам в Имението, както направих с Джак Патерсън, когато бях на 12, и си връщах ракетата.

Но също така знаех, че сега бях малко по-едра в бедрата и че прозорецът, който използвахме, беше заменен. Сигурна съм, че новите собственици също имат аларма и при всички положения, къде щях да търся ракетата из толкова много стаи и килери? И докато претърсвам трескаво, щях със сигурност да бъда хваната от Зловещия Човек, който притежава оръжие или някакви средновековни изобретения за мъчения. Работа на половин работен ден беше по-безболезненият вариант, но не чак толкова.

В този момент наистина ми се искаше да бъда вампир — никога не бях чувала Дракула да е работел.

Връзки. Щяха да са чудесни, като баща ми познаваше Стивън Спилбърг или кралицата на Англия, а не Джанис Армстронг от „Армстронг Травел“, който просто не ми се нравеше.

Още по-лошо от показването ми там след училище три пъти седмично, отговаряйки на телефонните обаждания с весел глас, копирайки билети с онази отвратителна светлина в очите и разговарянето със сноби, отиващи до Европа за четвърти път, бе тотално консервативното облекло.

— Съжалявам, но няма да можеш да носиш тези… — започна Джанис, зяпайки обувките ми. — Как им казвате, вие децата?

— Кубинки.

— Не сме в армията. А да слагаш червило е добре, но то трябва да е червено.

— Червено?

— Е, можеш да си избереш и друг нюанс.

Много благородно, Джанис!

— Какво ще кажеш за розово?

— Ще бъде страхотно. И ще трябва да носиш поли. Но не твърде къси.

— Червени поли? — попитах.

— Не, не е задължително да са червени. Могат да бъдат зелени или сини.

— Мога да си избера всякакъв нюанс? — ако щеше да ме накара да се чувствам като идиот, тогава щях да се държа като такъв.

— Разбира се. И чорапите…

— Да не са черни?

— Скъсани.

— А лакът, — започна тя, гледайки пръстите ми.

— Да не е черен, но може да е всеки друг цвят. Или може би розов ще е перфектно — изрецитирах аз.

— Много добре, — каза тя с широка усмивка. — Вече свикваш!

— Благодаря, — казах, като се изправих, за да си тръгна. Погледнах си часовника. Интервюто бе отнело 15 минути, но ми се сториха като час. Тази работа щеше да е истинско мъчение.

— Ще се видим утре тогава, 4 часа, Рейвън. Някакви въпроси?

— Ще ми платите ли за интервюто?

— Баща ти каза, че си забавна, но не спомена чудесното чувство за хумор, което имаш. Ще се сработим прекрасно. Кой знае, може и да искаш да станеш пътнически агент, когато пораснеш.

Госпожа Пийвиш, небезизвестната ми учителка от детската градина, щеше да се гордее.

— Вече знам каква искам да стана, — отвърнах. Искаше ми се да кажа „вампир“, само заради доброто старо време. Но знаех, че тя няма да разбере.

— Каква искаш да станеш?

— Професионална тенисистка. Дават безплатни ракети!

Майка ми ми купи дрехи с ужасен светъл цвят, така че спретнато се вписвах в бизнес света на Дулсвил. Извадих ги от пазарните пликове и откачих, когато видях цените.