Вампирски целувки

Глава 7. Честит Хелоуин

Хелоуин. Любимият ми ден в годината. Единственият ден, в който се вписвам. Единствения, в който всеки ме приема и ми прави комплименти, и дори бивам награждавана от щедрите съседи, които не мислят, че съм прекалено голяма да празнувам — или по скоро ги е страх да видят какви ще са номерата ми. Но тази година реших, че наистина искам да нося костюм. Пазарувах в магазини, в които по принцип не бих влязла и заех някои неща от майка ми. Вързах косата си на опашка с розови панделки и облякох мек, бял, кашмирен пуловер и розова поличка за тенис. Придадох си естествен блясък с пудрата и ружа на майка ми и сложих меко розово червило. Дори носех тенис ракетата на баща ми. Обикалях къщата и повтарях неща от рода на: „Скъпа мамо, ще се прибера вкъщи след урока ми по тенис!“

Загубенякът не ме позна, когато минах покрай него в кухнята. После ченето му увисна, когато разбра, че това съм аз, а не съседското дете, искащо захар.

— Никога не съм те виждал да изглеждаш толкова… добре — каза той, облечен като бейзболен играч. Помислих, че ще повърна в същия момент.

Родителите ми искаха да ни снимат. Иди ги разбери. Държаха се така, сякаш щях да ходя на бал. Позволих им да направят само една снимка. Помислих, че баща ми най-накрая трябва да има моя снимка, която гордо може да окачи в офиса.

По-късно Беки и аз обядвахме в стола. Всички ме гледаха, сякаш бях новото момиче. Наистина, никой не ме позна. Отначало беше забавно, но после стана досадно. Зяпаха ме, когато бях облечена в черно. Зяпаха ме, когато бях облечена в бяло. Не можех да спечеля! Тогава Тревър дойде в стола, облечен като Дракула. Косата му беше зализана назад, и носеше черно наметало. Имаше пластмасови зъби и горещо-червени устни.

Стоеше с Мат, докато обикаляше да ме намери. Искаше да набие новия си вид в лицето ми. Мат най-накрая ме посочи и Тревър замръзна. Гледаше ме дълго и строго, от горе до долу. Никога не го бях виждала да ме зяпа така преди. Беше все едно си бе паднал много по мен, докато оглеждаше белия ми пуловер и естествения блясък.

Помислих си, че със сигурност ще дойде и ще каже нещо тъпо, но вместо това седна на другия край на стола с гръб към мен. Дори си тръгна преди мен. Бях се освободила от него! Но грешах. Знаех си, че примирието ни няма да трае дълго.

Моята малка тиквена кошничка бе почти пълна със Смартис, Сникерс, Мери Джейн, Джоли Ранчерс, Двойна дъвка, и още много вкусни лакомства. И най-важното — пръстени във формата на паяк и временни татуировки. С Беки обиколихме града и сега се чудехме какво ни очаква на вратата на мистериозното Имение. Пазехме най-хубавата къща за накрая. Очевидно всички останали също.

Всъщност имаше опашка на вратата. Сякаш бяхме в Дисниленд. Духове, пънкари, Мики Маус, Фред Флинстоун и Хоумър Симпсън, всички чакаха нетърпеливо реда си. И няколко любопитни родители, които се появиха, за да видят какво има вътре. Циркът беше в града, и всеки беше дошъл да види изродите.

— Той е много зловещ — каза дванадесетгодишен Франкенщайн на един върколак, докато ни подминаваха.

Загубенякът ни забеляза, минавайки през алеята.

— Струва си чакането, Рейвън. Ще го обикнеш! Това е сестра ми! — горделиво каза той на своя загубеняшки приятел Батман, който ме погледна с влюбени очи.

— Видяхте ли съсухрени глави? Или чудовища с рогове? — попитах.

— Не.

— Тогава може би си губим времето.

— Старецът е много страшен. Изглежда зловещо, а дори не носи костюм!

Можех да видя как Загубенякът се опитваше да се обвърже с мен, тъй като това беше първият път, в който той наистина можеше да ме покаже пред приятелите си. Но също можех да видя, че Загубеният очакваше шамар.

— Мерси за информацията.

— Мерси? Ъ… да… разбира се, Сестричке.

— Ще се видим в къщи, ако искаш да си разменяме някакви сладки.

Загубенякът кимна незабелязано. Усмихна се и замина, сякаш най-после беше срещнал изгубената си от дълго време сестра.

Беки и аз нетърпеливо чакахме реда си. Бяхме последни на опашката, и когато Чарли Браун и вещицата, която беше пред нас отстъпи с лакомствата си, вратата се затвори. Огледах S-образната дръжка и се зачудих, дали това беше инициалът на новия собственик. Когато се доближих, видях че беше змия със смарагдови очи. Внимателно почуках, надявайки се Готическият мъж да отвори. Исках да го попитам дали той бе мъжа на пътя онази вечер, и ако да, какво правеше? Повечето хора тренират в фитнеса, не на плашещи селски пътища по сред нощите. Но никой не отговори.

— Да тръгваме — предложи Беки нервно.

— Не, цяла вечност чаках това! Няма да си замина докато не получа някакви бонбони. Дължи ни ги!

— Уморена съм. Цяла вечер сме навън. Вероятно е някой плашещ стар мъж, който просто иска да си легне. Аз искам същото.

— Не може да си тръгнем сега.

— Отивам си, Рейвън.

— Не мога да повярвам, че си такава бъзла. Хайде, мислех, че сме най-добри приятелки.

— Наистина сме. Но е късно.

— Добре, добре. Ще ти се обадя утре и ще ти кажа за Господин Зловещ.

Имаше достатъчно маскирани наоколо и не се притеснявах за Беки. Щеше да се прибере безопасно. Но аз щях ли?

Взирах се в змийската дръжка и се почудих кой седи зад голямата дървена врата. Може би новият собственик щеше да ме дръпне вътре и да ме вземе за заложник в обладаното си имение. Само можех да се надявам!

Почуках отново и чаках. И чаках.

Почуках отново. И удрях и удрях и удрях. Ръката ми ме заболя. Минах от другата страна, когато чух ключалката да се отключва и вратата да се отваря. Бързо избягах обратно на стъпалата. И там стоеше той, пред мен: Зловещият Мъж.

Беше висок и кльощав, лицето му и ръцете му снежно бели, в контраст с катранено черната му икономска униформа. Нямаше коса, не че я беше загубил, просто никога е нямал, и имаше чудовищно зелени очи. Изглеждаше така, сякаш бе живял векове наред. Обикнах го.

— Нямаме повече бонбони, госпожице — каза с дълбок, чужд акцент, докато слизаше към мен.

— Наистина ли? Но все трябва да имате нещо. Рулца с фъстъчено масло? Филия хляб?

Той отвори вратата не по-широко от необходимото. Не можех да видя нищо зад него. Как изглеждаше мястото отвътре? Как се бе променило от последната ми визита? И кои бяха „ние“, и те ли изглеждаха толкова зловещо? Можехме всички да сме приятели. Усетих някой да ме гледа и се опитах да вляза вътре.

— Кой друг живее тук? — попитах нагло. — Имате ли син?

— Нямам деца, госпожице. И се извинявам, но нямаме нищо останало — започна да затваря вратата.

— Чакай! — избързах напред и блокирах вратата с обувката си. Бръкнах в кошницата си и извадих Сникърс и пръстен с паяк. — Бих искала да ви поздравя за нанасянето ви в квартала. Това е любимото ми лакомство и любимата ми Хелоуинска почерпка. Надявам се и ти да ги харесаш.

Почти не се усмихна. Но когато поставих лакомствата в паяжинно-бялата му длан, се усмихна с изкривена, страшна, беззъба усмивка. Дори и очите му изглеждаха весели.

— До скоро — казах, танцувайки по стълбите.

Срещнах зловещ мъж! Всеки в града можеше да се похвали, че е взел лакомство от него, но кой друг можеше да каже, че му е подарил такова?

Спрях се на алеята и погледнах обратно към Имението. Видях тъмна фигура, гледаща през таванския прозорец. Беше ли Готическият Мъж? Бързо спрях да се въртя и се загледах обратно, но там нямаше друг, просто повея на черното перде.

Току-що бях преминала през желязната врата, когато страшен вампир в червено Камаро спря на завоя.

— Искаш ли превоз, малко момиченце? — попита Тревър. Мат Фермера седеше удобно зад волана.

— Майка ми изрично ми е забранила да говоря с непознати — казах, отхапвайки си от Мери Джейна. Не бях в настроение за сблъсък с Тревър.

— Не съм непознат, скъпа. Не си ли малко големичка да обикаляш за лакомства?

— Не си ли прекалено големичък, за да правиш целия град в тоалетна хартия?

Тревър излезе от колата и дойде при мен. Изглеждаше доста секси. Разбира се, за мен всички вампири бяха секси, дори и фалшивите.

— Какво се предполага да си ти? — попита.

— Облечена съм като изрод, не виждаш ли?

Опитваше се да е спокоен, но надминаваше границите си. Аз бях единственото момиче, което му бе отказало. Единственото момиче в града, което не можеше да има. Винаги бях мистерия, заради начина по който се държа и дрехите, които нося, а сега стоях пред него облечена като перфектно мечтано момиче.

— Значи посещаваш Амитивил сама? — погледна към Имението. — Ти си лудо маце, нали? — плъзна се надолу, изпращайки ми знаци — беше невероятен в наметалото на Дракула.

Нищо не отговорих.

— Обзалагам се, че никога не си целувала вампир, преди — каза той, а пластмасовите му зъби лъщяха на светлината.

— Е, когато видиш някой, ми кажи — казах и започнах да вървя.

Той ме хвана за ръката.

— Престани, Тревър!

Придърпа ме по-близо.

— Е, аз никога не съм целувал тенис играч — пошегува се.

Изсмях се, бе толкова клиширана реплика. Целуна ме по устата, а изкуствените зъби пречеха. И аз му позволих. Може би наистина ми беше зле, от въртенето по моравата.

Най-после си пое дъх.

— Е сега вече си! — казах, освобождавайки се. — Мисля, че Мат Фермерът те чака!

— Не получих бонбони! — каза той, показвайки тиквената ми кошничка. Извади един Сникърс.

— Хей, това ми е любимо! Вземи си ролце с фъстъчено масло.

Отвори Сникърса с вампирските зъби, които паднаха на земята, покрити с шоколад и карамел. Бързо посегнах към тях, но той ме хвана за ръката, изсипвайки бонбоните ми навсякъде.

— Виж какво направи! — изкрещях.

Напълни шепи с бонбони и ги пъхна в дънките си. Наблюдавах докато останалите ми лакомства се разпиляха по моравата. Единствените, които успях да спася бяха няколко отегчителни Смартис и размазана вафла Марс.

— Все още ли искаш да си вещ? — попита той, джобовете му бяха пълни с моята нощна работа, докато ме придърпваше. — Все още ли искаш да си ми гадже?

Изведнъж ме пусна и зяпна Имението.

— Сега ще ти донеса истински бонбони.

Този път хванах ръката му. Кой знае какво щеше направи Тревър, когато стигне до вратата?

— Липсвам ли ти вече? — попита той, учуден, че не съм избягала.

— Те нямат бонбони.

— Е, ще видим тази работа!

— Светлините им са изгасени. Легнаха си.

— Това ще ги събуди. — Изкара от кутия с боя от джоба на мантията си. — Определено имат нужда от някой, който знае как да декорира!

Тръгна към Имението. Побягнах след него.

— Не, Тревър. Недей!

Той ме избута. Щеше да вандализира единственото нещо в този град, което беше наистина красиво.

— Не! — проплаках.

Той махна капачката и разтръска флакона.

Опитах се да го издърпам от ръката му, но той ме хвърли на земята.

— Да видим… какво ще кажеш за „Добре дошли в квартала!“?

— Не, Тревър, недей!

— Или „Вампирите обичат компанията!“? Ще сложа твоето име.

Не само щеше да вандализира собствеността, ами и щеше да ме натопи. Отново поклати флакона. И започна да пръска Имението.

Скочих на крака и извадих тенис ракетата. Преди играех с баща ми, а никоя игра не бе по-важна от тази. Заключих поглед на алуминиевата пълна с боя, кутия, сякаш беше топка и я ударих с всички сили. Кутията литна, и, както обикновено става, ракетата я последва. Тревър извика толкова силно, че помислих, че целия свят ще го чуе. Предположих, че бях ударила не само кутията.

Изведнъж входната лампа светна, и аз чух как вратата се отключва.

— Да се изнасяме от тук! — креснах на Тревър, който лежеше на земята, държейки ръката си.

Бях готова да избягам, когато усетих нещо, което не бях усещала до сега: присъствие. Обърнах се и въздъхнах тихо, защото страхът беше отнел гласа ми. Стоях замръзнала.

Там стоеше той. Не Зловещият Мъж. Не господин или госпожа Семейство в Имението. А Готически Мъж, Готическа Дружка, Готически Принц. Стоеше пред мен, като рицар на нощта!

Дългата му черна коса лежеше на раменете му. Очите му бяха тъмни, дълбоки, любвеобилни, самотни, очарователно интелигентни, замечтани. Портал към черната му душа. Той също стоеше на място, вдишвайки в мен. Лицето му бе бледо като моето, а черната му стегната фланелка беше напъхана в черните му дънки, които бяха натикани в чудовищни пънк-рок кубинки.

По принцип страхът е нещо, което усещах само, когато знаех, че майка ми прави парти стил Мери Кей и ще ме иска за модел. Но аз бях на частна собственост, и любопитството ми да срещна това странно същество беше заменено от ужаса да бъда хваната.

Тенис обувките наистина бяха добър избор тази вечер. Можех да чуя как Тревър вика след мен, следвайки ме бегом.

— Ти, чудовище! Счупи ми ръката!

Влетях през отворената врата и се качих в чакащото Камаро.

— Закарай ме у дома! — изпищях. — Сега!

Мат се изплаши от неочаквания му пасажер. Само ме погледна с мълчалив отказ.

— Закарай ме веднага! Или ще кажа на полицията, че си замесен!

— Полицията? — промърмори. — В какво ни забърка Тревър?

Можех да видя ядосаният Граф Тревър, бягайки през алеята, наметалото му носещо се от вятъра. Почти беше до вратата. Готическото Момче не беше помръднало, но продължаваше да ме зяпа.

— Карай! Просто карай шибаната кола! — изкрещях, колкото ми позволяваха дробовете.

Моторът запали и се отдалечихме, докато Имението и необикновените му обитатели не бяха извън полезрението ни. Обърках се и погледнах през задния прозорец, към крещящия Дракула Тревър зад нас.

— Честит Хелоуин — казах на Мат, като въздъхнах от облекчение.