Вампирски целувки

Глава 22. Краен срок

Детската ми мечта се бе сбъднала, но бе по-голям кошмар, отколкото си бях представяла. Лежах будна цяла нощ, опитвайки се да проумея всичко.

Наистина ли беше момчето, в което бях влюбена вампир? Щях ли да прекарам вечността като готин безсмъртен?

Не реагирах на това развитие, както винаги бях мечтала. Не вдигнах телефона, за да се обадя на CNN. Всъщност, през целия път към къщи с Беки, не казах и дума, само гледах през прозореца в отрицание, докато тя флиртуваше с Мат.

Вкъщи се заключих в моята стая. Прегледах вампирските си книги за отговори, но не открих никакви. Упражнявах се да казвам, че го обичам без значение кой или какво е той. Че тайната му бе на сигурно при мен. Но бях ли готова да оставя всичко, което познавах? Да сменя света си с неговия? Да напусна родителите си? Беки? Дори и Момчето Били? Загледах се в отражението си в огледалото все едно го правех за последен път.

Прекарах следващия ден на гробището, пред надгробната плоча на баронесата. Веднага след като слънцето се скри, тръгнах към Имението.

Когато стигнах до хълма, забелязах че портата е заключена. До оградата намерих Имението дори по-празно и самотно от обичайното. Мерцедеса го нямаше и светлините бяха угасени. Звънях на звънеца отново и отново. Почуках с чукалото. Никой не отговори. Погледнах през прозореца на хола. Бели чаршафи бяха покрили мебелите. Изтичах вътре и притиснах носа си в прозореца на мазето. Не можех да дишам. Сандъците с пръст вече ги нямаше!

Сърцето ми се сви. Не можех да преглътна.

Посегнах към разклатената дъска, както преди когато се промъквах вътре. Но когато я издърпах, плик с моето има на него падна от там.

Изтичах до входната врата и задържах писмото на светлината.

Ясно видях името си.

Издърпах черната картичка. С кърваво червени букви бяха изписани три прости думи:

Проследих буквите с пръсти и задържах писмото до сърцето си. Сълзи се стичаха по лицето ми, докато се свличах срещу портата на Имението.

Кол бе забит в сърцето ми.

Птиците издаваха звуци над главата ми и погледнах нагоре, за да ги видя кръжащи около дърветата. Една се сниши надолу и се приземи над мен върху желязната порта.

Беше прилеп.

Крилете му останаха разперени, а погледът му бе втренчен в мен. Сянката му се виждаше на паважа, дъхът му бе едновременно с моя. Прилепите са слепи, но този изглежда се бе вгледал право в душата ми.

Бавно се протегнах към него.

— Александър?

И тогава той отлетя.