Вампирски целувки

Глава 6. На показ

Историята за Голия Тревър моментално достигна до цялата Гимназия Дулсвил. Някой ученици разказваха как е влязъл тромаво в къщата на Мат, облечен в памперс от торба за боклук; други твърдяха, че е намерен припаднал гол в задния двор. Никой нямаше представа, че бях замесена. Само Тревър знаеше истинската история. Очевидно бе опитал да я пробута на приятелите си като неочаквана среща с мажоретка. Във всеки случай, всички се посмяха.

Тревър ме остави на мира. Дори не ме поглеждаше. Готическото момиче най-накрая беше дало на популярния футболист-сноб да се разбере. Но не исках да ме обвини в кражба. Трябваше да му върна дрехите, нали така?

Първо беше обувка, мисля, че лявата. Провесих я от външната страна на шкафчето ми. Отначало никой не я забелязваше. Тези, които най-накрая й обърнаха внимание, я погледнаха и продължиха. Но на следващата сутрин я нямаше. Един човек я беше забелязал. А сега беше време и другите, освен добрия стар Тревър, да започнат да забелязват.

Дясната мокасина я сполетя същото, само че до нея пишеше „ЛИПСВА ЛИ ТИ НЕЩО, ТРЕВЪР?“

Този път чувах хихиканията, докато учениците минаваха. Те не осъзнаваха чие шкафче беше това. Но бързо започнаха да наваксват.

Всеки ден бе провесван по един чорап или тениска. Започнах да забелязвам момичета-сноби, които никога не биха ме заговорили, изведнъж да поглеждат към мен в час по алгебра, усмихвайки се одобрително. Те бяха част от момичетата на Тревър, на които бе обещано всичко, и които не бяха получили нищо. Е, аз имах много да показвам.

По времето, в което панталоните му с цвят каки бяха провесени, целите с петна от трева и пръст, всички знаеха чие е шкафчето. Всички деца в коридора ми се усмихваха. Не беше точно като момчетата да ме канят на среща, но изведнъж станах популярна — по някакъв тих начин. Освен, разбира се, когато бях около Тревър. Но се чувствах в безопасност. Сега, след като всички знаеха чие е шкафчето, той щеше да е главният заподозрян, ако нещо се случеше с мен.

Все пак той отправи странна заплаха.

— Ще ти сритам задника, Чудовище — каза той един ден. Грабна челюстта ми в ръцете си, когато с Беки тръгвахме към вкъщи.

— Кубинките нараняват повече от мокасините, Неандерталецо — отговорих аз. Лицето ми бе притиснато между ръцете му.

— Пусни я, — каза Мат, дърпайки го назад. Можех да видя, че дори Мат изпитваше удоволствие от перченето ми. Сигурна съм, че понякога държанието на Тревър му идваше в повече. Все пак бе принуден да му бъде най-добър приятел.

— Никога няма да бъдеш нещо повече от изрод — изкрещя Тревър. За щастие Мат отново го издърпа назад. Не ми се влизаше в битка след цял ден училище.

— Само почакай и ще видиш! — изкрещя той обратно към мен.

— Говори с адвоката ми! — извиках аз, като тайно се надявах, че няма да ми трябва пластичен хирург вместо адвокат.

Време за големия финал. Много ученици се бяха събрали около шкафчето ми. Дори видях един от новите ученици да снима.

Беше кулминацията, която всички чакаха: Бялото бельо Келвин Клайн на Тревър залепено за шкафчето ми. Бележката под него гласеше: „БЯЛОТО Е ЗА ДЕВСТВЕНИЦИ, НАЛИ ТРЕВЪР?“

Щеше да стои там известно време. Всички го видяха. Абсолютно всички!

— Рейвън, ти повреди училищна собственост, — крещеше ми директор Смит по-късно същия ден. Била съм в кабинета му толкова много пъти, че беше все едно виждах стар приятел.

— Тези шкафчета са тук от цяла вечност, Франк, — отговорих аз. — Може би е време да кажеш на ръководството, че имаме нужда от нови.

— Не мисля, че виждаш колко сериозно е положението, Рейвън. Съсипа шкафче и изложи честта на ученик.

— Каква чест? Попитайте мажоретките и половината военен клуб колко пъти ги Тревър е излагал тях!

Директор Смит тропаше с молива си в яростта си.

— Трябва да те запишем на нещо, Рейвън. Някой клуб, към който можеш да принадлежиш, нещо, което ще ти помогне да намериш приятели.

— Има ли някакви места в клуба по шах? Или в този по математика? — попитах саркастично.

— Има и други занимания.

— Можете ли да ми гарантирате място при мажоретките? Разбира се, ще трябва да нося черна надиплена пола.

— Това е нещо, в което трябва да се пробваш. Обзалагам се, че ще си много добра.

— Очевидно почетните ученици, като Тревър, много уважават мажоретките.

— Рейвън, гимназията е труден период за повечето деца. Просто така стоят нещата. Дори хората, които изглеждат така сякаш се чувстват на място, всъщност не се чувстват така. Но ти имаш толкова възможности. Имаш въображение. Умна си. Ще го разбереш. Само не повреждай повече шкафчета, докато търсиш отговорите.

— Разбира се, Франк — казах аз, взимайки пропуска за наказание. — Ще се видим скоро.

— Не прекалено скоро, нали, Рейвън?

— Ще се опитам да не ти създавам много работа, — казах и затворих вратата.

На следващия ден забелязах нещо на шкафчето си, което не бях закачила аз. С черна боя беше написано: РЕЙВЪН Е УЖАС!

Усмихнах се. Много умно, Тревър. Наистина умно. Почувствах нещо топло вътре в мен. Това беше първият път, когато той ми правеше комплимент.